Спиращият войната

25.

Вивена вървеше сред тълпите на Т’Телир и не можеше да се отърве от чувството, че всички знаят коя е.

Потисна го с усилие. Всъщност беше чудо, че Тейм — дошъл от родния й град — беше успял да я разпознае. Хората наоколо нямаше как да я свържат със слуховете, които можеше да са чули, особено с това нейно облекло.

Нескромни червени и жълти тонове, напластени един върху друг. Дрехата беше единствената, която Парлин и Тонк Фах бяха успели да намерят, отговаряща на строгите й изисквания за скромност. Беше с чуждестранна кройка, от Тетрадел, отвъд Вътрешното море. Стигаше почти до глезените й и макар да беше толкова тясна, че подчертаваше бюста й, поне я покриваше почти до шията и имаше дълги ръкави.

Улови се, че хвърля крадешком погледи към другите жени с широките им къси поли и горнища без ръкави. Толкова много оголена плът беше скандално, но при жаркото слънце и проклетата крайбрежна влажност на въздуха можеше да разбере защо го правят.

След вече месец в града бе започнала да свиква с тълпите. Все още не беше сигурна дали иска да е навън, но Дент се беше оказал убедителен.

„Знаете ли кое е най-лошото, което може да се случи на един телохранител? — беше я попитал. — Да позволиш да убият подопечния ти, докато те няма. Имаме малък екип, принцесо. Можем или да се разделим и да ви оставим с един пазач, или да дойдете с нас. Лично аз бих предпочел да сте с мен, за да мога да ви държа под око.“

Така че беше с него. С една от новите си рокли, с косата й, преляла в неудобно — но все пак не идрианско — жълто и оставена да се развява свободно. Вървеше през потъналия в зеленина площад все едно беше излязла на разходка и се стараеше да не изглежда уплашена. Жителите на Т’Телир обичаха градините — имаха всякакви видове градини, из целия град. Всъщност, доколкото беше видяла, повечето от града на практика беше градина. Палми и папрати растяха по всички улици, цветя цъфтяха навсякъде явно през цялата година.

На площада се пресичаха четири улици, с четири озеленени парцела, оформящи ясно очертана фигура и засадени с различни палми. Сградите около площада бяха по-големи от тези на пазара по-нагоре по пътя. И макар да имаше много пешеходно движение, хората вървяха предимно по застланите с каменни плочи тротоари, защото каретите по платната бяха много.

Беше богат пазарен квартал. Никакви навеси. Малко улични артисти. Дюкяни с качествена — и скъпа — стока.

Вивена закрачи покрай северозападното градинско каре. Вдясно от нея имаше папрат и трева. Вляво, от другата страна на улицата, имаше скъпи и — разбира се — пъстроцветни дюкяни. Парлин и Тонк Фах се мотаеха между два от тях. Парлин носеше маймунката на рамото си и беше с яркочервено елече и зелена шапка. Вивена не можеше да се отърве от мисълта, че горянинът изглежда още по-нелепо в Т’Телир дори от нея — но пък като че ли не привличаше никакво внимание.

Бижутата я следеше някъде в тълпата. Беше добра — Вивена много рядко успяваше да я зърне, и то само защото й бяха казали накъде да гледа. Дент пък изобщо не можеше да види. Беше там някъде, но се движеше толкова крадешком, че тя изобщо не можеше да го засече. Но щом стигна до края на улицата и се обърна, за да закрачи обратно, видя Буцата. Безжизненият стоеше неподвижен като някоя от статуите на Д’Денир от двете страни на градината и бездушно наблюдаваше минаващите тълпи. Повечето хора не му обръщаха внимание.

Дент беше прав. Безжизнените не бяха много, но и не бяха нещо необичайно. Няколко минаха през пазара, понесли багажа на собствениците си. Никой не беше толкова мускулест или висок като Буцата — Безжизнени се срещаха във всякакъв вид и големина, също като хората. Слагаха ги да пазят дюкяни. Работеха като носачи. Метяха улиците. Бяха навсякъде.

Зърна Бижутата сред тълпата. „Как успява да изглежда толкова отпусната?“, помисли си. Всеки от наемниците й изглеждаше спокоен, все едно бяха излезли на безгрижна разходка.

„Не мисли за опасността“ — каза си. Дланите й бяха потни. Съсредоточи вниманието си върху градините. Честно казано, изпитваше лека завист към жителите на Т’Телир. Хората безделничеха, насядали на тревата и изтегнати в сянката на дърветата, децата им си играеха и се смееха. Статуи на Д’Денир се редяха в тържествен низ, вдигнали ръце с извадени за бой оръжия, сякаш бранеха хората. Дърветата се издигаха високо към небето, разперили клони, по които растяха на гроздове странни цветове.

Цветя с широки венчелистчета цъфтяха в сандъчета. Някои бяха Сълзите на Едгли. Аустре беше поставил цветята там, където искаше да са. Да ги режеш и да ги носиш, да ги използваш за украса на стая или къща беше суета. Но дали беше суета да ги садиш насред града, където всички можеха да им се радват?

Вивена извърна очи. БиоХромата й продължаваше да усеща красотата. Толкова живот, събран нагъсто на едно място, предизвикваше някакво жужене в гърдите й.

„Нищо чудно, че обичат да живеят толкова близо един до друг“, помисли тя, забелязала как група цветя преливаха в гама от багри навътре към центъра на едно сандъче. „А щом си поискал да живееш толкова плътно, единственият начин да виждаш природата е като я внесеш вътре.“

— Пожар!

Вивена се обърна рязко, като повечето други хора на улицата. Сградата, до която стояха Тонк Фах и Парлин, гореше. Вивена се обърна и погледна към центъра на градините. Повечето хора в парка гледаха стъписано пушека, който се вдигаше на валма във въздуха.

Първото отвличане.

Хора затичаха на помощ, прекосяваха улицата и принуждаваха впряговете рязко да спират. В този момент Буцата пристъпи напред — втурна се с тълпата, — замахна с кривака си и удари един кон по крака. Вивена не чу как се счупи кракът, но видя как животното изцвили, падна и обърна каруцата, която теглеше. Един сандък падна от нея на улицата.

Впрягът беше на Нанрова, върховния жрец на бога Стилмарк. Според разузнаването на Дент превозваше ценности. Дори да не беше така, върховен жрец в опасност щеше да привлече много внимание. Сандъкът изтрещя на улицата. И по каприза на щастливата съдба се пръсна и се разпиляха златни монети.

Второто отвличане.

Вивена зърна Бижутата — стоеше от другата страна на впряга. Бижутата й кимна. Време беше да тръгва. Докато хората тичаха било към златото или към огъня, Вивена се отдалечи. Дент щеше да нападне един от дюкяните наблизо с банда крадци. Крадците щяха да отмъкнат стоките. Вивена искаше само да е сигурна, че стоките ще изчезнат.

След малко Бижутата и Парлин я догониха. Тя се изненада, като усети колко се е разтуптяло сърцето й. Почти нищо не се беше случило. Никаква истинска опасност. Никаква заплаха за самата нея. Само две „злополуки“.

Но пък точно това беше идеята.

След няколко часа Дент и Тонк Фах все още не се бяха върнали. Вивена седеше кротко на новия диван, с ръце в скута. Диванът беше зелен. Кафявото явно не беше на мода в Т’Телир.

— Колко е часът? — попита тя тихо.

— Не знам — сопна се Бижутата: стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

„Търпение — каза си Вивена. — Не е нейна вината, че е толкова сприхава. Дъхът й е откраднат.“

— Не трябва ли вече да са тук? — попита след малко.

Бижутата сви рамене.

— Може би. Зависи дали са решили да идат в някоя тайна квартира, докато нещата се успокоят, или не.

— Разбирам. Колко според теб трябва да чакаме?

— Колкото трябва — отвърна Бижутата. — Виж, може ли просто да не ми говориш? Наистина ще съм ти благодарна. — Обърна се отново и се загледа през прозореца.

Вивена се вцепени от обидата. „Търпение! — каза си. — Разбери положението й. Това учат Петте видения.“

Стана и тихо се приближи до Бижутата. Отпусна ръка на рамото й. Бижутата подскочи — явно без Дъх й беше по-трудно да забележи приближаването на хора към нея.

— Успокой се — промълви Вивена. — Разбирам.

— Разбираш ли? — попита Бижутата. — Какво разбираш?

— Взели са ти Дъха — каза Вивена. — Не са имали право да направят нещо толкова ужасно.

Усмихна се, отдръпна се от нея и тръгна към стълбището.

Бижутата се изсмя. Вивена спря и я погледна през рамо.

— Мислиш, че разбираш? — попита Бижутата. — Какво? Съжаляваш ме, защото съм Бездушна ли?

— Родителите ти не е трябвало да го правят.

— Родителите ми служеха на Бога крал — каза Бижутата. — Дъхът ми беше даден пряко на него. По-голяма чест е, отколкото изобщо можеш да разбереш.

Вивена постоя неподвижно за миг, докато осъзнае казаното.

— Ти вярваш в Многоцветните тонове?

— Разбира се. Халандренка съм все пак, нали?

— Но другите…

— Тонк Фах е от Пан Кал — каза Бижутата. — А в името на Цветовете, не знам Дент откъде е. Но аз съм от Т’Телир.

— Но не можеш да почиташ тези така наречени „богове“ — каза Вивена. — Не и след това, което са ти причинили.

— Какво са ми причинили? Отдадох Дъха си доброволно.

— Била си дете.

— Бях на единайсет и родителите ми ми дадоха избор. Направих правилния. Баща ми — беше в бояджийската промишленост — се подхлъзна и падна. Гърбът му пострада така, че не можеше да работи, а имах пет братя и сестри. Знаеш ли какво е да гледаш как братята и сестрите ти гладуват? Години преди това родителите ми вече бяха продали Дъха си, за да вземат пари и да започнат занаята. С продажбата на моя получихме достатъчно пари, за да преживеем почти цяла година!

— Никаква цена не струва колкото една душа — каза Вивена. — Ти…

— Не ме съди! — сряза я Бижутата. — Привиденията на Калад да те вземат дано! Гордеех се, че съм продала Дъха си! И все още се гордея. Част от мен живее в Бога крал. Благодарение на мен той продължава да живее. Аз съм част от това кралство така, както са само малцина.

Поклати глава и продължи:

— Точно затова толкова много ни дразните вие, идрианците. Толкова сте високомерни, толкова сте уверени, че това, което вършите, е правилното. Ако вашият бог поиска да отдадеш Дъха си — дори Дъха на детето ти, — не би ли го направила? Давате децата си да стават монаси, принуждавате ги да живеят в робство, нали? На това се гледа като на знак за вяра. Но когато ние правим нещо, за да служим на нашите богове, се мръщите и ни наричате богохулници.

Вивена отвори уста, но не можа да намери отговор. Пращането на деца да стават монаси все пак беше различно.

— Ние се жертваме за боговете си — каза Бижутата, загледана навън през прозореца. — Но това не означава, че ни използват. Семейството ми беше благословено заради това, което направихме. Не само имахме достатъчно пари, за да си купуваме храна, но и баща ми се изцери и след няколко години отново можа да се захване с бояджийството. Братята ми също.

— Не си длъжна да повярваш в чудесата ми — отсече тя. — Можеш да ги наречеш случайности или съвпадения, както си щеш. Но не ме съжалявай за вярата ми. И не си въобразявай, че си по-добра само защото вярваш в нещо различно.

Вивена мълчеше. Нямаше смисъл да спори. Бижутата не беше в настроение да приеме съчувствието й.

Мръкваше се. Вивена стоеше на терасата на втория етаж и гледаше над града. Повечето сгради на улицата имаха такива тераси отпред. Суетност или не, от хълма, на който се намираха, предлагаха хубава гледка към Т’Телир.

Градът грееше от светлина. По тротоарите на по-големите улици се нижеха лампи на високи пилони — всяка вечер ги палеха градски работници. Много от сградите също бяха осветени. Толкова разход на масло и свещи все още я удивляваше. Но след като Вътрешното море беше подръка, маслото беше много по-евтино, отколкото в планинските земи.

Не знаеше какво да мисли за избухването на Бижутата. Как можеше човек да е горд, че са му отнели Дъха и са го дали на някой алчен Завърнал се? Тонът й като че ли издаваше, че е искрена. Явно беше мислила за тези неща. Явно й се беше налагало да осмисли претърпяното, за да може да го понесе.

Вивена се чувстваше в безизходица. Петте видения учеха, че трябва да се опитва да разбере другите. Казваха й да не се поставя над тях. И все пак аустризмът учеше, че направеното от Бижутата е светотатство.

Двете изглеждаха противоположни. Да повярва, че Бижутата греши, означаваше да се постави над нея. Но да приеме казаното от Бижутата означаваше да отрече аустризма. Някой можеше да се надсмее над объркването й, но Вивена винаги се беше старала да е предана на вярата. Разбрала беше, че й е нужна твърда вяра, за да оцелее в езическия Халандрен.

Езически. Дали не се поставяше над халандренците, като ги наричаше с тази дума? Но те наистина бяха езичници. Не можеше да приеме Завърналите се като истински богове. От друга страна, да вярваш в каквато и да било религия може би означаваше да станеш надменен.

Може би заслужаваше нещата, които й беше казала Бижутата.

Някой идваше. Вивена се обърна и видя, че е Дент.

— Върнахме се — каза той.

— Знам — отвърна тя, загледана към града и петънцата му от светлина. — Усетих, че влизате в сградата преди малко.

Той се засмя и застана до нея.

— Забравям, че имате толкова много Дъх, принцесо. Никога не го използвате.

„Освен за да усещам кога има хора наблизо — помисли тя. — Но това не мога да го избегна, нали?“

— Това отчаяно изражение ми е познато — подхвърли Дент. — Още ли сте притеснена, че планът ни не действа достатъчно бързо?

Тя поклати глава.

— Съвсем други неща ме притесняват, Дент.

— Сигурно не трябваше да ви оставям толкова дълго с Бижутата. Надявам се, че не сте се карали.

Вивена не отговори. После въздъхна и се обърна към него.

— Как мина работата?

— Идеално. Когато ударихме дюкяна, никой не гледаше. Като се има предвид охраната, която поставят всяка нощ, сигурно страшно ги е яд, че са ги ограбили посред бял ден.

— Все още не разбирам каква полза ще има от това — каза тя. — Дюкян на търговец на подправки?

— Не дюкянът му — каза Дент. — Складовете му. Съсипахме или изнесохме всяко буре със сол в онова мазе. Той е един от само тримата, които държат на склад сол в голямо количество. Повечето други търговци на подправки купуват от него.

— Да, но сол? Какъв е смисълът?

— Колко горещо е днес? — попита я Дент вместо отговор.

Вивена сви рамене.

— Доста.

— Какво става с месото, когато е горещо?

— Вмирисва се — каза Вивена. — Но не е нужно да използват сол, за да запазят месо. Може да използват…

— Лед ли? — засмя се Дент. — Не и тук, принцесо. Искаш ли да запазиш месо тук, го осоляваш. А ако искаш армия да носи риба от Вътрешното море, за да нападне толкова отдалечено място като Идрис…

Вивена се усмихна.

— Крадците, с които работихме, ще изнесат солта — каза Дент. — Ще я внесат контрабанда в далечните кралства, където могат спокойно да я продадат. Когато дойде войната, на Короната ще й е доста трудно да снабдява хората си с месо. Просто поредният малък удар — но ще се трупат.

— Благодаря ти — каза Вивена.

— Недейте да ни благодарите. Просто ни платете.

Вивена кимна. Помълчаха, загледани над града.

— Бижутата наистина ли вярва в Многоцветните тонове? — попита тя.

— Толкова страстно, колкото Тонк Фах обича да дреме — отвърна Дент и я погледна. — Ядосали сте я, нали?

— Малко.

— И още сте жива? — засмя се Дент. — Ще трябва да я похваля за сдържаността й.

— Как може да вярва?

Дент сви рамене.

— За мен си е съвсем добра религия. В смисъл, можеш да идеш и да видиш боговете. Да си говориш с тях, да ги погледаш как блестят. Не е толкова трудно да се разбере.

— Но тя работи за идрианка — каза Вивена. — Помага да се подрони способността на собствените й богове да водят война. Онова, което обърнахме днес, беше впряг на жрец.

— И доста важен при това. — Дент пак се засмя. — Ах, принцесо! Малко е трудно за разбиране. Умствената нагласа на наемник. Плаща ни се да правим разни неща — но не ние ги правим. Вие правите тези неща. Ние сме само инструментите ви.

— Инструменти, които работят срещу боговете на Халандрен.

— Това не е причина човек да престане да вярва — каза Дент. — Много сме добри в разграничаването си от нещата, които трябва да правим. Може би точно затова хората ни мразят толкова много. Не могат да разберат, че ако убием приятел на бойното поле, това не означава, че сме безчувствени. Правим това, за което ни се плаща. Също като всички други.

— Различно е — каза Вивена.

Дент сви рамене.

— Смятате ли, че рударят изобщо се замисля, че от рудата, която копае, може да се изкове меч, който да убие приятеля му?

Вивена се загледа над светлините на града и всички хора, които те представляваха, с всичките им различни убеждения, различни начини на мислене и вътрешни противоречия. Може би не беше единствената, която се мъчеше да вярва в две привидно противоположни неща едновременно.

— А ти, Дент? — каза Вивена. — Ти халандренец ли си?

— Богове, не.

— Тогава в какво вярваш?

— Не съм особено вярващ — отвърна той. — От много време.

— А семейството ти? — попита Вивена. — Те в какво вярват?

— Семейството ми е мъртво. Вярваха в неща, които повечето хора вече са забравили. Никога не съм споделял вярата им.

Вивена се намръщи.

— Все трябва да вярваш в нещо. Ако не религия, то в някого. В начин на живот.

— Вярвах някога.

— Винаги ли трябва да отговаряш толкова уклончиво?

Той я погледна бегло.

— Да. Освен, може би, на онзи въпрос.

Тя завъртя очи.

Дент се опря на парапета.

— Нещата, в които вярвах… Не знам доколко имат смисъл или дали дори ще ме изслушате, ако ги кажа.

— Твърдиш, че търсиш пари. Но не е това. Видях счетоводните книги на Лемекс. Той не ти е плащал чак толкова много. Всъщност много по-малко, отколкото предполагах. Освен това, ако искаше, можеше да удариш впряга на онзи жрец и да вземеш парите. Можеше да ги откраднеш два пъти по-лесно, отколкото солта.

Той мълчеше.

— Не служиш на никакво кралство или крал, доколкото мога да разбера — продължи тя. — Боравиш с меча много по-добре от обикновен телохранител — много по-добре от който и да е друг, подозирам, щом толкова лесно можеш да впечатлиш с умението си престъпен бос. Би могъл да имаш слава, ученици и награди, ако решиш да станеш спортен дуелист. Твърдиш, че се подчиняваш на работодателя си, но издаваш заповеди по-често, отколкото ги получаваш — и освен това, след като парите не те интересуват, цялото това нещо с наемната работа вероятно е просто фасада.

Замълча, после добави:

— Всъщност единственият повод, по който изобщо съм те виждала да издаваш вълнение, е споменаването на онзи мъж, Вашер. Онзи с меча.

Усети как Дент се напрегна.

— Кой все пак си ти?

Той се обърна към нея и я погледна твърдо. Показа й за пореден път, че веселият мъж, който представя на света, е маска. Игра. Мекота, която да прикрие камъка вътре.

— Наемник — отвърна.

— Добре. Тогава, кой беше преди?

— Не бихте искали да знаете.

А след това си тръгна — със сковани стъпки — и я остави сама на тъмната дървена тераса.