Спиращият войната

8.

Сири простена и се превъртя. Гърбът я болеше, ръцете я боляха, главата я болеше. Всъщност й беше толкова неудобно, че се будеше непрекъснато въпреки умората. Надигна се и се хвана за главата.

Беше изкарала нощта на пода на спалнята на Бога крал и беше поспала.

Слънчева светлина се изливаше в стаята, отразена от мрамора там, където не беше покрито с килими.

„Черни килими — помисли тя, седнала на омачканата си синя рокля, която бе използвала и за одеяло, и за възглавница. — Черни килими на черен под с черни мебели. В Халандрен явно знаят как да поддържат мотив.“

Богът крал не беше в стаята. Сири погледна към голямото черно кожено кресло, в което той бе изкарал по-голямата част от нощта. Не го беше забелязала да напуска.

Прозя се уморено, а след това се надигна, издърпа долната си риза от купчината смачкани дрехи и я навлече. Издърпа косата си и тя се спусна по гърба й, спокойно руса на цвят. Щеше да й отнеме известно време, докато свикне с поддържането й толкова дълга.

Беше преживяла някак нощта недокосната.

Пристъпи с боси крака към коженото кресло и пръстите й пробягаха по гладката повърхност. Не се беше държала особено почтително. Беше задрямала. Беше се свила на пода и се беше завила с роклята. Дори беше погледнала няколко пъти към креслото. Не от непослушание или непокорство — просто беше твърде сънена, за да си спомни, че не трябва да поглежда Бога крал. А той не беше заповядал да я екзекутират. Сини пръсти я беше накарал да се притеснява, че Богът крал е избухлив и бързо изпада в гняв, но и да беше така, явно с нея беше обуздал нрава си. Какво щеше да направи по-нататък? Народът на Халандрен чакаше от десетилетия кралска принцеса, която да се омъжи в тяхната династия на Богове крале. Сири се усмихна. „Имам някаква власт.“ Не можеше да я убие — не и докато не получеше каквото искаше.

Не беше много, но все пак й вдъхна известна увереност. Тя обиколи креслото, като прецени големината му. Всичко в стаята бе направено да е малко прекалено голямо. Изкривяваше перспективата й, като я караше да се чувства по-ниска, отколкото беше. Отпусна глава на облегалката на креслото и неволно се зачуди защо Богът крал бе решил да не я вземе. Какво не й беше наред? Не беше ли привлекателна?

„Глупаво момиче — каза си, тръсна глава и се приближи до леглото. — Повечето ти път дотук мина в тревоги какво ще стане в първата ти брачна нощ, а после, след като не стана нищо, и от това ли ще се оплакваш?“

Знаеше, че не е свободна. Той рано или късно щеше да я вземе — нали това бе смисълът на цялото споразумение. Но нощес не се беше случило. Усмихна се, прозя се отново, а след това се качи на леглото, сви се под завивките и се унесе.

Следващото й събуждане бе много по-приятно от предишното. Сири разкърши рамене, а след това забеляза нещо.

Роклята, която бе оставила на пода, я нямаше. Освен това огънят в камината беше накладен отново — макар тя да не разбра защо е нужно това. Денят беше топъл и беше изритала завивките, докато спеше.

„Трябва да изгоря завивките — спомни си тя. — Затова са наклали огъня.“

Надигна се в леглото, сама в черната стая. Слугите и жреците нямаше да знаят, че е прекарала цялата нощ на пода, освен ако Богът крал не кажеше на някого. Дали мъж с неговата власт щеше да говори с жреците си за такива интимни подробности?

Бавно се смъкна от леглото и издърпа чаршафите. Смачка ги, а след това ги хвърли в камината. Загледа се в пламъците. Все още не знаеше защо Богът крал я бе оставил недокосната. Докато не го научеше, щеше да е по-добре всички да предполагат, че бракът е консумиран.

След като чаршафите изгоряха. Сири огледа стаята, за да потърси нещо за обличане. Не намери нищо. Въздъхна и отиде до вратата, както си беше само по долна риза. Открехна я и подскочи от изненада. Отвън бяха коленичили двайсетина слугини на различна възраст.

„Боже на Цветовете! От колко време стоят коленичили така?“

Изведнъж възмущението й, че е принудена да чака прищевките на Бога крал, намаля.

Жените се изправиха, навели почтително глави, и влязоха в стаята. Сири се отдръпна и кривна глава, щом забеляза, че няколко от жените носят големи ракли. „Цветът на облеклата им е различен от вчера“, помисли си. Кройката беше същата — разполовени поли като широки панталони, отгоре с блузи без ръкави и малки шапчици, косата им се показваше навън черна. Вместо синьо и сребърно дрехите им сега бяха в жълт и меден цвят.

Жените оставиха раклите на пода и заизваждаха всевъзможни дрехи. Всички бяха в ярки цветове и всяка беше с различна кройка. Жените ги разпънаха на пода пред нея, а после отново се смъкнаха на колене и зачакаха.

Сири се поколеба. Беше отраснала като кралска дъщеря и не беше лишавана от нищо. Но животът в Идрис беше суров. Беше имала пет рокли, но и този брой бе смятан за почти екстравагантен. Едната беше бяла, другите четири — в едно и също убито синкаво.

Почувства се съкрушена, изправена пред толкова много цветове и възможности за избор. Опита се да си представи как ще й стои всяка. Много от роклите бяха с опасно ниско деколте — дори повече от това на ризите на слугините, — а те бяха скандални според идрианските порядки.

Най-сетне, много колебливо, Сири посочи една от дрехите. Беше от две части — червена пола и подходяща блуза за нея. Щом я посочи, слугините станаха и някои заприбираха неизбраните дрехи, а други се приближиха и много внимателно смъкнаха долната й риза.

След няколко минути беше облечена. Смути се, като видя — макар дрехите да й стояха идеално по мярка, — че блузата е скроена така, че да оголва корема й. Все пак не беше с прекалено ниско деколте, а полата стигаше чак до прасците й. Червената коприна бе много по-лека от дебелата вълна и лен, които бе свикнала да носи. Полата бухваше и се диплеше, щом се завъртеше, и Сири не беше съвсем сигурна дали не е прозрачна. В нея се чувстваше почти толкова гола, колкото бе през нощта.

„Това май ще се превърне в повтаряща се тема за мен тук“, помисли си кисело, щом слугините се отдръпнаха. Други се приближиха със столче и тя седна на него и изчака жените да почистят лицето и ръцете й с приятно затоплени кърпи. Щом приключиха с това, отново й поставиха грим, сресаха косата й и я напръскаха с парфюм.

Когато отвори очи — парфюмът висеше като мъгла около нея, — видя Сини пръсти.

— А, чудесно — възкликна той. Момчето слуга стоеше послушно зад него с мастило, перо и хартия. — Вече сте станали.

„Вече? — помисли Сири. — Трябва да е късен следобед!“

Сини пръсти я огледа мълчаливо, после погледна леглото, явно за да провери дали чаршафите са унищожени, кимна и каза:

— Е, вярвам, че слугите ще се погрижат за нуждите ви, Съсъд. — След което се обърна и си тръгна с нервната походка на човек, който има да свърши още много неща.

— Чакай! — извика Сири след него и избута няколко слугини.

Сини пръсти се поколеба.

— Съсъд?

Сири се запъна: не знаеше как да изрази това, което изпитваше.

— Знаеш ли… знаеш ли какво се очаква да правя?

— Да правите ли, Съсъд? — попита той. — В смисъл, във връзка с… — Погледна към леглото.

Сири се изчерви.

— Не, не това. Имам предвид с времето си. Какви са ми задълженията? Какво се очаква да правя?

— Да осигурите наследник.

— Не. Освен това.

Сини пръсти се намръщи.

— Ами… честно казано, Съсъд, всъщност не знам. Трябва да кажа, че пристигането ви определено причини известно объркване в Двора на боговете.

„И в моя живот също“, помисли тя леко изчервена, косата й също почервеня.

— Не че вие сте виновна, разбира се — бързо добави Сини пръсти. — Но пък… определено съжалявам, че не бях предупреден по-рано.

— По-рано ли? Този брак е уговорен с договор преди повече от двайсет години!

— Да, но никой не мислеше… — Замълча. — Е, все едно, ще положим всички усилия да ви устроим добре тук, в кралския дворец.

„Какво значи това? — помисли Сири. — «Никой не мислеше»? Че бракът изобщо ще се състои? Защо? Нима са допускали, че Идрис няма да спази тази част от сделката?“

Тъй или иначе, все още не бе получила отговор на въпроса си.

— Да, но какво се очаква да правя? — повтори тя и отново седна на столчето. — Трябва ли да седя тук и да зяпам цял ден огъня?

Сини пръсти се засмя.

— О, Цветове, не! Милейди, това е Дворът на боговете! Ще намерите куп неща, които да ангажират времето ви. Всеки ден се разрешава на изпълнители да посещават двора и да показват дарбите си пред божествата. Можете да поръчате всеки от тях за частно представление.

— Аха. А мога ли, да речем, да яздя кон?

Сини пръсти се почеса по брадичката.

— Предполагам, че бихме могли да ви докараме няколко коня в двора. Разбира се, ще се наложи да изчакаме докато свърши Сватбеното тържество.

— Сватбено тържество ли?

— Ами… не знаете ли? Не бяхте ли подготвена за всички тези неща?

Сири се изчерви.

— Нямах намерение да ви оскърбя, Съсъд — увери я Сини пръсти. — Сватбеното тържество е едноседмичен период, в който празнуваме бракосъчетанието на Бога крал. През това време не трябва да напускате двореца. В края му официално ще бъдете представена на Двора на боговете.

— О! А след това ще мога да излизам извън града?

— Извън града!? Съсъд, вие не можете да напускате Двора на боговете!

— Какво?!

— Вие самата може да не сте бог — продължи Сини пръсти. — Но сте съпругата на Бога крал. Би било твърде опасно да ви пуснем навън. Но не се притеснявайте — всичко, което пожелаете, може да ви бъде осигурено.

„Освен свободата“, помисли тя и леко й призля.

— Уверявам ви: щом Сватбеното тържество приключи, почти няма да имате повод да се оплаквате. Всичко, което бихте могли да поискате, е тук: всякакъв каприз, всякакъв лукс, всякакво забавление.

Сири кимна, но цялата изтръпна. Чувстваше се като в капан.

— Също така — каза Сини пръсти и вдигна зацапан с мастило пръст. — Ако пожелаете, Дворцовото събрание заседава, за да осигури решения за народа. Пълното събрание заседава веднъж седмично, макар че ежедневно трябва да се взимат по-незначителни решения. Не сте длъжна да седите на самите заседания, разбира се, но със сигурност ще ви бъде разрешено да присъствате, щом приключи Тържеството. Ако нито едно от тези неща не ви устройва, може да поръчате да ви придружава артист от жречеството на Бога крал. Между жреците му има майстори артисти във всички жанрове: музика, рисуване, танц, поезия, скулптура, кукловодство, актьорство, рисуване с пясък и от всички по-низши жанрове.

Сири примига. „Боже на Цветовете! Дори да бездействаш тук е плашещо.“

— Но няма ли нищо, в което съм длъжна да участвам?

— Не мисля — отвърна Сини пръсти. — Съсъд, изглеждате разочарована.

— Аз…

Как можеше да го обясни? През целия й живот бяха очаквали от нея да е нещо — и през по-голямата част от живота си тя старателно беше отбягвала точно това. Сега беше останала без нищо. Не можеше да не се подчинява, за да не си навлече смърт и да не въвлече Идрис във война. Най-сетне беше готова да служи, да се старае да е покорна. Но по ирония като че ли нямаше какво да прави тук. Освен да роди дете, разбира се.

— Е, добре — въздъхна тя. — Къде са покоите ми? Искам да отида там.

— Покоите ви ли, Съсъд?

— Да. Надявам се, че не се очаква да живея в тази стая.

— Не — отвърна с учтив смях Сини пръсти. — Стаята на зачеването? Не, разбира се.

— Тогава къде? — настоя Сири.

— Съсъд. В известен смисъл целият този дворец е ваш. Не разбирам защо ще ви трябват отделни покои. Поискайте храна и слугите ще ви подредят трапеза. Ако пожелаете да си отдъхнете, ще ви донесат диван или кресло. Потърсите ли забавление, ще ви доведат изпълнители.

Изведнъж странните действия на слугите й — просто да й донесат рокли и набор от цветове, за да си избере, а след това да оправят грима и косата й на място — станаха по-ясни.

— Разбирам — промълви тя повече на себе си. — А войниците, които доведох с мен? Направиха ли каквото им заповядах?

— Да, Съсъд — отвърна Сини пръсти. — Тръгнаха тази сутрин. Беше разумно решение. Те не са посветени слуги на Тоновете и нямаше да им се позволи да останат тук в двора. Не биха могли да ви служат повече.

Сири кимна.

— Съсъд, ако ме извините…? — каза Сини пръсти.

Сири кимна разсеяно и Сини пръсти забързано излезе и я остави сама с мисълта колко самотна е тук. „Не бива да мисля за това“, каза си тя и се обърна към една от слугините — по-млада, някъде на нейната възраст.

— Е, това всъщност не ми казва как да си прекарвам времето, нали?

Слугинята се изчерви и наведе глава.

— В смисъл, изглежда, има много неща за правене, стига да искам — каза Сири. — Може би дори твърде много.

Момичето отново се поклони.

„Това много бързо ще стане доста дразнещо“, помисли Сири и стисна зъби. Отчасти й се дощя да направи нещо стъписващо, за да предизвика реакция от слугите, но знаеше, че това ще е просто глупаво. Всъщност май повечето й естествени импулси и реакции нямаше да вършат никаква работа тук в Халандрен. Тъй че, за да не направи нещо глупаво, Сири стана, решена да огледа новия си дом. Излезе от прекалено черната стая и надникна в коридора. Обърна гръб на слугите, които чакаха покорно в редица зад нея, и попита:

— Има ли някое място, където ми е забранено да ходя?

Тази, към която се беше обърнала, поклати глава.

„Дотук добре. Дано само не нахълтам в банята на Бога крал.“ Пресече коридора, отвори вратата и пристъпи в жълтата стая, в която бе предния ден. Столът и пейката, които бе използвала, бяха махнати и бяха сменени с някаква жълта гарнитура. Сири повдигна вежда, след което продължи към стаята с ваната.

Ваната я нямаше и тя се сепна. Стаята беше същата, със същите червени цветове. Цялата баня очевидно бе преносима, донесена, за да се изкъпе, и след това махната.

„Те наистина могат да преустройват всяка стая — помисли си тя с удивление. — Сигурно имат стаи, пълни с мебели и завеси, всичко с различен цвят, в очакване на прищевките на бога им.“

Обзета от любопитство, излезе от стаята, в която я бяха къпали, и тръгна напосоки.

Всяко помещение като че ли имаше четири врати, по една на всяка стена. Някои стаи бяха по-големи. Някои имаха прозорци с изглед навън, а други — към вътрешността на палата. Безкрайни стаи с украси, издържани в една цветова гама. Всяка беше с различен цвят, но въпреки това трудно се различаваха. Скоро се оказа безнадеждно изгубена — но като че ли беше все едно. Всяка стая в известен смисъл бе същата като всяка друга.

Обърна се към слугите.

— Искам да закуся.

Стана по-бързо, отколкото би си помислила, че е възможно. Няколко от жените се шмугнаха навън и се върнаха с тапициран зелен стол в цвета на поредната стая. Сири се настани да изчака и много скоро сякаш отникъде се появиха маса, столове и накрая храна. За по-малко от петнайсет минути вече я чакаше топло ядене.

Колебливо опита хапка. Едва сега осъзна колко е огладняла. Храната бе съставена главно от няколко вида наденички, смесени със зеленчуци. Вкусовете бяха много по-пикантни, отколкото беше свикнала. Но колкото повече хапваше от подлютената халандренска храна, толкова повече откриваше, че й харесва.

Гладна или не, беше странно, че се хранеше в тишина. Беше свикнала да яде или в кухните със слугите, или на трапезата с баща си, пълководците му и местните хора и монаси, които той бе поканил. Никога не беше тихо, но тук в Халандрен — страна на цветове, звуци и показност — се хранеше сама, в тишина и в стая, която изглеждаше тъжна въпреки ярките украси.

Слугите я наблюдаваха. И мълчаха. Тя знаеше, че мълчанието им е израз на почит, но въпреки това й се струваше смущаващо. Опита се няколко пъти да ги въвлече в разговор, но успя да измъкне само едносрични отговори.

Сдъвка плодче подлютен кипарис. „Това ли ще е животът ми оттук нататък? Нощ, прекарана с чувството, че или съм употребена, или пренебрегната от съпруга си, а след това дни, прекарани с хора, и в същото време самотна?“

Потръпна и апетитът й угасна. Остави вилицата и храната бавно започна да изстива на масата пред нея. Тя я гледаше умислено и отчасти съжаляваше, че просто не беше останала в удобното огромно легло.