— Вали — отбеляза Лайтсонг.
— Много проницателно, ваша милост — каза Ларимар, който крачеше до своя бог.
— Не обичам дъжда.
— Често сте го отбелязвали, ваша милост.
— Аз съм бог — каза Лайтсонг. — Не трябва ли да имам власт над времето? Как може да вали, щом не го искам?
— В момента в двора има двайсет и петима богове, ваша милост. Може би желаещите дъжд са повече от нежелаещите.
Халатите на Лайтсонг в златисто и червено шумоляха, докато вървеше. Тревата беше хладна и влажна под обутите му в сандали крака, но няколко слуги носеха над него широко платнище. Дъждът ромонеше тихо по плата. В Т’Телир валежите бяха обичайни, но никога силни.
Сигурно щеше да му хареса да види истинска дъждовна буря, както разправяха някои, че ставало в джунглите.
— Ще направя допитване тогава — каза Лайтсонг. — На другите богове. Да видим колко от тях са искали дъжд днес.
— Както желаете, ваша милост — отвърна Ларимар. — Няма да докаже много.
— Ще докаже чия е вината. И… ако се окаже, че повечето от нас искат да спре да вали, може би това ще предизвика теологична криза.
Ларимар, разбира се, не изглеждаше притеснен от мисълта, че един бог се опитва да подрони собствената си религия.
— Ваша милост, доктрината ни е доста стабилна, уверявам ви.
— А ако боговете не искат да вали и все пак вали?
— Бихте ли предпочели да е слънчево непрекъснато, ваша милост?
Лайтсонг сви рамене.
— Разбира се.
— А земеделците? Посевите им ще умрат без дъжд.
— Може да вали на посевите — каза Лайтсонг. — Просто не в града. Да се създадат няколко избирателни климатични шаблона не би трябвало да е нещо недостижимо за бог.
— На хората им трябва вода за пиене, ваша милост — отвърна Ларимар. — Улиците трябва да се мият, за да са чисти. Ами растенията в града? Красивите дървета — дори тази трева, по която с удоволствие стъпвате — ще умрат, ако не вали.
— Добре. Бих могъл просто да пожелая да продължат да живеят.
— И точно това правите, ваша милост — отвърна Ларимар. — Душата ви знае, че дъждът е добър за града, и затова вали. Независимо какво мисли съзнанието ви.
Лайтсонг се намръщи.
— По силата на този аргумент би могъл да твърдиш, че всеки е бог, Ларимар.
— Не всеки се връща от мъртвите, ваша милост. Нито имат силата да изцелят болния и определено нямат вашата способност да провиждате бъдещето.
„Тези аргументи са добри“, помисли Лайтсонг, докато подхождаха към арената.
Огромното кръгло съоръжение се намираше в дъното на Двора на боговете, извън кръга дворци около вътрешния двор. Свитата на Лайтсонг продължи навътре — все още с червеното платнище над него — и навлязоха в покрития с пясък двор. После продължиха по рампа нагоре към зоната за седене.
Арената имаше четири реда седалки за обикновени хора — каменни скамейки за гражданите на Т’Телир, които бяха облагодетелствани, извадили късмет или достатъчно богати, за да се уредят да присъстват на събранието. Най-горните редове бяха запазени за Завърналите се. Тук — достатъчно близо, за да се чува какво се говори на арената, но и достатъчно далече, та боговете да останат величествени — бяха ложите. Каменни и пищно изваяни, те бяха достатъчно големи, за да поберат антуража на един бог.
Лайтсонг видя, че няколко от колегите му вече са пристигнали. Изпъкваха с цветните платнища, изпънати над ложите им. Благославящия с живот беше тук, както и Звезда на милостта. Минаха покрай празната ложа, пазена обикновено за Лайтсонг, заобиколиха по кръга и се приближиха към ложа, увенчана със зелен павилион. Блашуивър се беше изтегнала вътре. Роклята й в зелено и сребристо беше пищна и разголваща, както винаги. Въпреки богатата обшивка и везмо не беше нищо повече от ивица плат с дупка в средата за главата и няколко връзки. Това я оставяше напълно отворена от двете страни от рамото до прасеца и бедрата на Блашуивър се извиваха сластно от двете страни. Като го видя, тя се надигна с усмивка.
Лайтсонг вдиша дълбоко. Блашуивър винаги се държеше мило и определено имаше високо мнение за него, но винаги, когато беше с нея, той имаше чувството, че трябва да е нащрек. Жена като нея можеше да изгълта всеки мъж на една хапка.
Изгълтан и никога повече изплют.
— Лайтсонг, скъпи — каза тя и се усмихна още по-широко, докато слугите му се разшетаха да нагласят стола му, стъпенката за краката и масичката за закуски.
— Блашуивър — отвърна той. — Върховният ми жрец казва, че ти си виновна за това ужасно време.
Блашуивър повдигна вежда, а отстрани, застанал с другите жреци, Ларимар се изчерви.
— Обичам дъжда — каза тя накрая и отново се изтегна на дивана си. — Различно е. Обичам неща, които са различни.
— Значи ще си дълбоко отегчена от мен, скъпа — каза Лайтсонг, седна и взе шепа гроздови зърна — вече обелени — от купата на масичката си.
— Отегчена?
— Държа най-вече на посредствеността, а посредствеността едва ли е различна. Всъщност би трябвало да кажа, че е силно на мода в двора напоследък.
— Не бива да говориш такива неща — каза Блашуивър. — Хората може да започнат да ти вярват.
— Грешиш. Точно затова ги казвам. Мисля, че след като не мога да правя божествени чудеса като контрол над времето, бих могъл поне да се задоволя с по-малкото чудо да бъда този, който казва истината.
— Хм — отвърна тя и се протегна. Връхчетата на пръстите й се размърдаха и тя въздъхна доволно. — Жреците ни твърдят, че предназначението на боговете не е да си играят с времето или да предотвратяват бедствия, а да предлагат визии и да служат на хората. Може би това твое поведение не е най-добрият начин да се погрижиш за интересите им.
— Права си, разбира се — каза Лайтсонг. — Току-що ме осени. Посредствеността наистина не е най-добрият начин да служим на хората си.
— Кой е тогава?
— Рядката златна среда на ложе от медальон със сладки картофки — отвърна той и метна едно зърно в устата си. — Всичко това леко гарнирано с чесън и бял винен сос.
— Ти си непоправим — каза тя и довърши протягането.
— Такъв съм, какъвто ме е създала вселената, скъпа.
— Значи се кланяш на прищевките на съдбата?
— Какво друго да правя?
— Бори се — каза Блашуивър. Присви очи и се протегна разсеяно, за да вземе зърно от ръката на Лайтсонг. — Бори се с всичко, принуди вселената да се поклони на теб.
— Очарователна идея, скъпа. Но съм убеден, че двамата с вселената сме леко различни категории.
— Мисля, че грешиш.
— Искаш да кажеш, че съм дебел?
Тя го изгледа строго.
— Казвам, че не трябва да си толкова примирен, Лайтсонг. Ти си бог.
— Бог, който дори не може да накара дъжда да спре.
— Аз искам гръмотевици и буря. Може би този жалък дъждец е компромис между двама ни.
Лайтсонг метна ново зърно в устата си, смачка го между зъбите си и усети как сладкият сок потече по небцето му. Помисли за миг, докато дъвчеше.
— Блашуивър — каза накрая, — има ли някакъв подтекст в сегашния ни разговор? Защото, както може би знаеш, ужасно не ме бива с подтекста. Докарва ми главоболие.
— Не можеш да имаш главоболия — каза тя.
— Но и не мога да схващам подтекст. Твърде сложно е за мен. Иска усилие, за да се разбере, а усилието е — за жалост — против религията ми.
Блашуивър повдигна вежда.
— Нова догма за поклонниците ти ли?
— О, не тази религия. Аз съм таен почитател на Аустре. Неговата теология е толкова прелестно проста. Черно и бяло, никакви усложнения. Вяра без никакво досадно мислене.
Блашуивър си щипна ново зърно от шепата му.
— Просто не познаваш аустризма достатъчно добре. Сложен е. Ако търсиш нещо наистина просто, би трябвало да пробваш с вярата на Пан Кал.
Лайтсонг се намръщи.
— Те не почитат ли просто Завърналите се като нас?
— Не. Имат си своя религия.
— Но всички знаят, че Пан Кал на практика са халандренци.
Блашуивър сви рамене и се загледа към арената долу.
— И как точно се отплеснахме, та стигнахме дотук, между другото? — каза Лайтсонг. — Заклевам се, скъпа. Понякога разговорите ни ми напомнят за счупен меч.
Тя повдигна вежда.
— Адски остър — поясни той. — Но му липсва връх.
Блашуивър изсумтя тихо.
— Ти помоли да се срещнеш с мен, Лайтсонг.
— Да, но и двамата знаем, че ти го искаше. Какво замисляш, Блашуивър?
Тя завъртя гроздовото зърно между пръстите си.
— Почакай.
Лайтсонг въздъхна и махна на слугите да му донесат орехи. Един постави на масата голяма купа. После друг пристъпи напред и започна да му ги троши.
— Първо намекваш, че трябва да дойда при теб, а сега не искаш да ми кажеш какво искаш да направя? Честна дума. Някой ден нелепото ти чувство за драма ще предизвика катастрофални проблеми — например скука у приятелите ти.
— Не е драма — отвърна тя. — Почит е. — Кимна право напред, където ложата на Бога крал все още стоеше празна, със златен трон, поставен на пиедестал.
— Аха. Днес се чувстваме патриотично, а?
— По-скоро съм любопитна.
— За?
— Нея.
— Кралицата?
Блашуивър го изгледа накриво.
— Разбира се, че за нея. За коя друга бих могла да говоря?
Лайтсонг преброи наум дните. Беше минала седмица.
— Ха. Периодът й на изолация е изтекъл значи?
— Наистина трябва да внимаваш повече, Лайтсонг.
Той вдигна рамене.
— Времето обикновено минава покрай теб по-бързо, когато не го забелязваш, скъпа. В това отношение забележително прилича на повечето жени, които познавам.
Взе шепа ядки и се отпусна да чака.
Хората на Т’Телир явно не обичаха впрягове — дори за да возят с тях богове. Сири седеше, донякъде озадачена, докато група слуги носеха стола й през тревата към голямо кръгло здание в дъното на Двора на боговете. Валеше, но това не я притесняваше. Твърде дълго бе стояла затворена в клетка.
Изви се в стола си и погледна няколкото слугини, които носеха дългия златен шлейф на роклята й над мократа трева. Около всички тях крачеха още жени, които държаха високо изпънато платнище, за да я пази от дъжда.
— Бихте ли могли да… дръпнете това настрани? — попита Сири. — Та дъждът да пада върху мен?
Слугините се спогледаха.
— Само за мъничко — каза Сири. — Обещавам.
Жените се намръщиха, но забавиха крачка и оставиха носачите да минат напред и да я открият за дъжда. Тя погледна нагоре и се усмихна, щом дъждецът закапа по лицето й. „Седем дни на затворено е твърде дълго.“ Наслади се на хладната влага по кожата и дрехите й. Тревата изглеждаше подканяща. Отново погледна назад.
— Бих могла да повървя, знаете ли. — „Да усетя тези зелени стръкове с пръстите на краката ми.“
Слугите изглеждаха много, много опечалени от тази идея.
— Или пък не.
Обърна се отново напред, а жените забързаха и платнището пак скри небето. Вървенето може би беше лоша идея, предвид дългия шлейф. Накрая си беше избрала много по-дръзко облекло от всичко, което бе носила досега. Деколтето беше доста дълбоко и дрехата нямаше ръкави. Също тъй беше със странна кройка, покриваше отпред краката й с къса пола, но отзад беше дълга до петите. Беше я избрала отчасти заради новостта, макар да се изчервяваше всеки път, щом си помислеше колко много крак оголва.
Стигнаха до арената и носачите я внесоха вътре. Сири се заинтригува, като видя, че няма покрив и че самата арена е покрита с пясък. Около нея пъстроцветни групи се трупаха по редици каменни пейки. Макар някои да носеха чадъри, повечето пренебрегваха лекия дъждец и си бъбреха весело. Сири се усмихна. Виждаха се стотици цветове и също толкова модни стилове. Хубаво беше да види отново някакво разнообразие, макар това разнообразие да беше някак крещящо.
Отнесоха я нагоре до голяма каменна цепнатина в стената на зданието и жените пъхнаха прътите на платнището в дупки в камъка, за да покрива цялата ложа. Слуги се разшетаха да приготвят разни неща, а носачите смъкнаха стола й.
Най-после беше извън двореца. И все пак, изглежда, щеше да седи над всички останали. Дори другите богове — които, както предположи, бяха в другите покрити ложи — бяха далече и отделени от нея със стени.
„Как успяват да ме накарат да се чувствам самотна дори когато съм сред стотици хора?“
Обърна се към една от слугините.
— Богът крал. Къде е?
Жената посочи към другите ложи.
— В някоя от тях ли е? — попита Сири.
— Не, Съсъд — отвърна жената, свела очи. — Той ще пристигне едва когато се съберат всички богове.
„Аха — помисли Сири. — Логично всъщност.“
Слугите почнаха да поднасят храна. Един менестрел отстрани засвири на флейта, сякаш за да заглуши гласовете на хората долу. Ако я бяха попитали, щеше да предпочете да чува тях. Все пак реши да не се поддава на лошо настроение. Поне беше навън и можеше да вижда други хора, та дори да не можеше да общува с тях. Усмихна се, наведе се напред с лакти на коленете и заоглежда екзотичните цветове долу.
Какво можеше да каже за хората на Т’Телир? Бяха просто… забележително разнообразни. Някои имаха тъмна кожа, което означаваше, че са от далечните краища на кралство Халандрен. Други имаха жълта коса или дори коси със странни цветове — сини и зелени. Сигурно бяха боядисани, предположи Сири.
Всички носеха ярки облекла, сякаш нямаше никакъв друг избор. Пищните шапки бяха на мода, както на жени, така и на мъже. Облеклата варираха от елечета и къси гащи до дълги халати и рокли. „Колко ли време прекарват в пазаруване?“ Достатъчно трудно й беше да избере какво да облече, а имаше само десетина неща за избор всеки ден — и никакви шапки. След като бе отказала първите няколко, слугите бяха спрели да й ги предлагат.
Идваха свита след свита, всяка в различна цветова гама — обикновено с метален оттенък. Тя преброи ложите. Имаше място за петдесетина богове, но в двора имаше едва към две дузини. Двайсет и пет, нали? Във всяка процесия виждаше фигура, по-извисена от останалите. Някои — главно жените — ги носеха на столове или дивани. Мъжете обикновено вървяха пеша, някои облечени в изящни халати, други — само по сандали и къса пола. Сири се наведе напред, за да огледа бога, който тъкмо минаваше покрай ложата й. Оголената му гръд я накара да се изчерви, но тя успя да види мускулестото тяло и смуглата плът.
Той погледна към нея, а след това наведе глава в почтителен поклон. Слугите и жреците му се поклониха почти до земята. Богът продължи напред, без да й каже нищо.
Тя отново се отпусна на стола си и поклати глава, когато един от слугите й предложи храна. Оставаше да пристигнат още четирима или петима богове. Явно божествата на Халандрен не бяха толкова точни, колкото я бе накарал да повярва поддържаният от Сини пръсти график.
Вивена мина през портите, влезе в Двора на боговете на Халандрен и видя внушителните дворци. Поколеба се за миг, щом няколко малки групи хора минаха от двете й страни, макар да нямаше кой знае каква тълпа.
Дент се беше оказал прав. Беше влязла много лесно — жреците на портата й бяха махнали да продължи навътре, без дори да попитат коя е. Дори бяха разрешили да влезе и Парлин като неин придружител. Тя се обърна назад и погледна към жреците в сините им халати. Успя да види около тях цветни мехурчета — знак за силната им БиоХрома.
Бяха я учили за това. Жреците, които пазеха портите, имаха достатъчно Дъх, за да ги доведе до Първото извисяване, състояние, в което човек придобиваше способността да различава нивата на Дъх у други хора. Вивена също я имаше. Не че аурите или цветовете изглеждаха за нея различно. Всъщност способността да се различава Дъх бе подобна на острия слух, който бе придобила. Другите хора чуваха същите звуци като нея — тя просто можеше да ги различава един от друг.
Виждаше колко трябваше да се доближи човек до някой от жреците, преди цветовете да се усилят, и виждаше точно колко по-цветни ставаха тези багри. Тази информация й позволи инстинктивно да разбере, че всеки от жреците е от Първото извисяване. Парлин имаше един Дъх. Обикновените граждани, които трябваше да представят документи, за да ги допуснат в двора, също имаха само по един Дъх. Тя можеше да различи колко силен е този Дъх и дали човекът е болен, или не.
Всеки от жреците имаше точно петдесет Дъха, както и мнозинството от по-богатите лица, влизащи през портите. Немалко имаха поне по двеста Дъха, достатъчно за Второто извисяване, което даваше съвършената острота на слуха. Само двама имаха повече Дихания от Вивена, която бе достигнала чак до Третото извисяване и съвършеното възприятие за цвят, което даваше то.
Обърна се отново, приключила с огледа на тълпата. Бяха я учили за Извисяванията, но никога не беше очаквала, че ще го изпита лично. Чувстваше се омърсена. Извратена. Особено заради това, че цветовете просто бяха толкова красиви.
Наставниците й бяха обяснили как дворът е съставен от широк кръг от палати, но не бяха споменавали колко хармонично е балансиран цветът на всеки палат. Всяко здание беше произведение на изкуството, с деликатни цветови съставки, които обикновените хора нямаше да могат да доловят. Всички те обкръжаваха съвършена, безупречно зелена морава. Беше грижливо окосена и никакъв път или пътека не я зацапваха. Вивена стъпи на нея и я обзе желанието да изрита обувките си и да тръгне боса по влажната трева. Нямаше да е прилично обаче и тя потисна подтика си.
Дъждецът най-после започна да спира и Парлин сгъна чадъра, който беше купил.
— Това било значи — каза и изтърси чадъра. — Дворът на боговете.
Вивена кимна.
— Добро място за паша на овце.
— Едва ли — каза тя.
Парлин се намръщи.
— На кози тогава?
Вивена въздъхна и двамата се вляха в малката процесия, вървяща по тревата към голямо здание извън кръга от палати.
Беше се притеснявала, че ще изпъква — в края на краищата все още носеше простата си идрианска рокля. Започваше да осъзнава, че просто няма начин човек да изпъква в Т’Телир.
Хората около нея носеха такова изумително разнообразие от облекла, че тя се зачуди кой е имал толкова въображение да ги измисли. Някои бяха скромни като на Вивена, а други дори имаха приглушени цветове — макар обикновено да бяха акцентирани от ярки шалчета или шапки. Скромността в кройка и цвят явно не беше на мода, но се срещаше.
„Всичко се свежда до привличане на вниманието — осъзна тя. — Белите и убити цветове са реакция срещу ярките. Но понеже всеки упорито се старае да се отличава, никой не успява!“
Почувства се малко по-сигурна. Погледна Парлин. Той също изглеждаше по-спокоен, след като се бяха измъкнали от тълпите долу в града.
— Интересни сгради — каза Парлин. — Хората носят толкова много цвят, но ето този дворец е само в един. Чудно защо.
— Не е един. Много различни оттенъци на същия цвят.
Парлин повдигна рамене.
— Червеното си е червено.
Как можеше да му го обясни? Всяко червено беше различно, като нотите в музикалната гама. Стените бяха в чисто червено. Керемидите на покрива, страничните колони и други орнаменти бяха в малко по-различни отсенки, всяка различима и търсена преднамерено. Колоните например оформяха петкратен отстъп, хармонизиращ с основния нюанс на стените.
Беше като симфония от багри. Сградата явно бе построена за личност, постигнала Третото извисяване, защото само такава личност бе в състояние да види идеалния резонанс. За другите… е, за другите беше просто червено.
Подминаха червения палат и се приближиха към арената.
Забавлението беше най-същественото в живота на боговете на Халандрен. В края на краищата човек не можеше да очаква боговете да използват времето си за нещо полезно. Често се развличаха в палатите си или на дворцовата морава, но за особено големи събития съществуваше арената, която също тъй служеше като място за законодателните дебати на Халандрен. Днес жреците щяха да спорят за забавление на своите богове.
Вивена и Парлин зачакаха реда си пред входа на арената. Тя погледна към другия портал наблизо, зачудена защо никой не се реди там. Отговорът бързо се изясни с приближаването на един мъж. Беше заобиколен от слуги и над него бе опънат платнен навес. Всички бяха облечени в синьо и сребристо като мъжа, който се извисяваше с цяла глава над тях. Излъчваше БиоХроматична аура, каквато Вивена не бе виждала никога — макар че, трябваше да се признае, беше добила тази способност едва преди няколко часа. Мехурът от усилен цвят, който го обкръжаваше, беше огромен. Изпъваше се почти на трийсет стъпки около него. За сетивата й от Първото извисяване Дъхът на бога изглеждаше безкраен. Неизмерим. За първи път Вивена успя да види, че в Завърналите се наистина има нещо различно. Не бяха просто Пробуждащи с повече сила. По-скоро сякаш имаха само един Дъх, но този Дъх беше толкова мощен, че с лекота ги отпращаше към по-горните Извисявания.
Богът влезе в арената през другия портал. Докато го гледаше, цялото й чувство на страхопочитание се разсея. Имаше някаква арогантност в позата на този мъж, пренебрежителност в начина, по който влезе свободно, докато другите чакаха реда си на претъпкания вход.
„За да го опазят жив, трябва да поглъща Дъха на един човек всяка седмица“, помисли Вивена.
Беше си позволила да се отпусне твърде много и усети как отвращението й се върна. Цвят и красота не можеха да компенсират такава самонадеяност, нито да скрият греха в това да си паразит и да живееш за сметка на обикновените хора.
Богът изчезна вътре. Вивена продължи да чака, замислена за своята БиоХрома и какво означава това. Беше напълно стъписана, когато един мъж до нея внезапно се вдигна нагоре от земята.
Издигна се във въздуха, теглен нагоре от необичайно дългото си наметало. Платът се беше втвърдил и приличаше малко на ръка, която държеше човека толкова високо, че можеше да вижда над тълпата. „Как го прави това?“ Бяха й казвали, че Дъхът може да оживява предмети, но какво означаваше „живот“? Като че ли нишките в плата се бяха стегнали като мускули, но как платът можеше да повдигне нещо толкова по-тежко от него?
Мъжът отново се спусна на земята, измърмори нещо, което Вивена не можа да чуе, и БиоХроматичната му аура се усили, щом върна Дъха си от наметалото.
— Скоро би трябвало да се придвижим — каза на приятелите си. — Тълпата напред оредява.
И наистина, скоро тълпата започна да се придвижва по-бързо и след малко Вивена и Парлин влязоха в арената. Тръгнаха между каменните скамейки да си потърсят някое не толкова претъпкано място и тя огледа напрегнато ложите, разположени горе. Зданието беше пищно, но всъщност не толкова голямо и тя бързо успя да намери Сири.
Щом я видя, сърцето й се сви. „Сестричката ми — помисли смразена Вивена. — Горката ми сестричка.“
Сири беше облечена в скандална златиста рокля, която не стигаше дори до коленете й. Имаше също така дълбоко деколте. Косата й, която трябваше да може да поддържа винаги кафява, беше в златистожълтото на радостта и с вплетени в нея тъмночервени панделки. Обслужваха я десетки слуги.
— Виж какво са й направили — каза Вивена. — Сигурно е обезумяла от страх, че е принудена да носи нещо такова и да държи косата си в цвят, съответстващ на облеклото й… — „Принудена да бъде робиня на Бога крал.“
Скулестото лице на Парлин се стегна. Не се ядосваше често, но сега Вивена го видя. Беше прав. Злоупотребяваха със Сири. Разнасяха я и я показваха като някакъв трофей. Приличаше й на послание. Заявяваха, че могат да вземат една благочестива невинна идрианска девойка и да правят с нея каквото си поискат.
„Това, което правя, е правилно — помисли Вивена с нарастваща решимост. — Идването ми в Халандрен беше най-доброто, което можеше да се направи. Лемекс може да е мъртъв, но трябва да продължа напред. Трябва да намеря начин.
Трябва да спася сестра си.“
— Вивена? — каза Парлин.
— Да? — попита тя разсеяно.
— Защо всички започват да се кланят?
Сири си играеше небрежно с един от пискюлите на роклята си. Последният бог се беше настанил в ложата си. „Вече са двайсет и пет. Би трябвало да са всички.“
Изведнъж всички започнаха да стават и после да коленичат. Сири се изправи и затърси нетърпеливо с очи. Какво пропускаше? Дали бе пристигнал Богът крал, или това беше нещо друго? Дори боговете бяха коленичили, макар да не се бяха проснали ничком като смъртните. Всички като че ли се кланяха към нея. „Някакъв ритуален поздрав за новата им кралица ли?“
И тогава го видя. Роклята й лумна в ярък цвят, камъкът в нозете й доби лъскавина и самата й кожа стана по-ярка. Една бяла купа пред нея заблещука, след това сякаш се изду и белият цвят се разсипа във всички цветове на дъгата.
Една от слугините, коленичила до Сири, я дръпна за ръкава и прошепна:
— Съсъд! Зад вас!