Сделката на капитан Ворпатрил

8.

Общежитието на военния щаб се помещаваше в малка и доста скромна сграда за временно настаняване на офицери и техните придружители, както и на служители и работници по договори с гражданския сектор, които минаваха транзитно на път за другаде или престоят им на Комар бе твърде кратък, та щабът да им осигурява самостоятелна квартира в града. Не личеше сградата да е строго охранявана, помисли си Тедж, но дори така общежитието беше много по-безопасно място от всичките им спирки напоследък, с допълнителния бонус, че не приличаше на затвор. Иван Ксав ги заведе в малка, но чиста стая с две легла, а самият той — с прозявки — се настани в стаята отсреща. Като за първа брачна нощ това сигурно би й се сторило донякъде незадоволително, но Тедж беше толкова изтощена от драматизма на последните няколко дни, че заспа веднага щом й замириса на възглавница.

Когато на сутринта се събудиха, Иван Ксав вече беше излязъл да поадютантства още малко на своя адмирал — беше им оставил бележка в този смисъл, надраскана на листче, мушнато под прага на стаята им. Капитан Морозов се появи и ги заведе на късна закуска, полята със сладки приказки, в малка частна трапезария до щабната столова, където им зададе още куп умни въпроси и изглеждаше еднакво доволен както от откровените отговори, така и от премълчаванията, което си беше обезпокоително в известна степен, реши със закъснение Тедж. Следобед един редник им донесе багажа — техния и на Иван Ксав — от неговия апартамент под наем и натрупа всичко на едното легло. Всичко без зарзаватите и другите покупки от хранително естество. Жалко, Тедж би искала да си запази празната кутия от оризова каша като сувенир.

Тедж се настани пред малкото комтабло в стаята, решена да се запознае с историята на Бараяр. История, която, поне на пръв поглед, не беше нито толкова интересна, нито толкова драматична, колкото, изглежда, си въобразяваха бараярците. Риш, угнетена от тясното пространство — Риш мразеше затворените пространства и последните няколко месеца бяха особено трудни за нея, — се зае с танцовите си упражнения, сложна поредица от стотици стъпки и пируети, доколкото ги позволяваше теснотията, разбира се. Тъкмо беше влязла в малката баня да упражнява движенията с врат, лице, очи, уши и вежди пред огледалото — по десет повторения за всяко, — когато на вратата се потропа силно. Тедж скочи от стола и едва не се метна през прозореца. Този път бяха на първия етаж, така че падането едва ли щеше да е фатално — и за това ли трябваше да благодарят на Иван Ксав?

Всъщност именно неговият глас извика през вратата:

— Здрасти, Тедж, тук ли си?

Тя преглътна и отиде да отвори. Сърцето й още се блъскаше в гърдите.

Иван Ксав подаде глава през прага и каза:

— Оседлавайте конете, дами. Совалката ни чака.

— Толкова скоро? — попита Тедж. Риш тъкмо излизаше от банята.

— Е, вие двечките може и да сте си поспали, но моят ден започна отдавна.

— Не, просто… реших, че онази история с контрабандистите ще ви забави.

— Това вече е проблем на Службата за сигурност. Така де, няма аз да им върша всичко. Горките, претрепват се да покрият пропуска си. А пропускът е голям — истории като тази са гърмящи змии, които те трябва да препращат към Десплейнс, с извадени зъбки и пречупени гръбнаци, надлежно описани и етикетирани, а не обратното. Голяма паника настана. Уви, всичките им доклади по въпроса несъмнено ще ни настигат своевременно по пътя до Бараяр. Да пътуваш с шефа не значи, че си в почивка. — Взе си нещата и отиде да си събере багажа.

Пътуването до орбита с военната совалка беше не просто откъсване от гравитационния кладенец на планетата, а бягство от много по-дълбока яма, мислеше си Тедж, загледана през малкото прозорче. Кръпки тераформирана зеленина лепнеха като лишеи по голата повърхност на отровната планета, а светлинките на куполите, нанизани като мъниста покрай линиите на теснолинейката, бяха обещания за бъдещето, но не и за настоящето. За човек като Тедж, прекарал голяма част от детството си на космически станции, купол Равноденствие би трябвало да изглежда просторен, но не с това щеше да го запомни тя. Едно място или беше космическа станция, или нормална планета, а Комар се падаше накъде по средата.

„Не знам къде отивам. Но Комар определено не е крайната ми спирка“. Така ли щеше да търси крайната спирка на пътуването си — като преброди цялата възлена връзка и отхвърля вариантите на принципа на елиминирането? „Да не дава бог“.

Совалката се скачи с орбиталната станция и Иван Ксав ги поведе към друг портал. Докато се носеха при нулева гравитация през гъвкавата тръба за персонала, Тедж зърна кораба, към който се бяха отправили — по размер приличаше на богаташка яхта, но без характерната за тези съдове лъскава външност. Ефектът навярно се дължеше на оръжейните установки, издули бронирания корпус като циреи. Тръбата ги изплю в малък шлюзов док, чист и спретнат, но без нищо излишно във вътрешния дизайн.

Там ги чакаха трима мъже — въоръжен член на корабния екипаж, невъоръжен редник с обикновена зелена униформа и слаб сивокос мъж с не толкова обикновена зелена униформа като тази на Иван Ксав. Не че сивокосият излъчваше надменност, но имаше нещо в стойката и икономичните му движения, което го бележеше като най-големия „шеф“ в близката околност. Тедж се досети кой е още преди да Иван Ксав да козирува и да го поздрави по име:

— Адмирал Десплейнс, сър. Позволете да ви представя съпругата си лейди Тедж Ворпатрил и нейната лична секретарка Лапис Лазули, позната също като Риш.

Адмиралът му върна небрежно поздрава. Плъзна поглед по гостенките си и любезната му усмивка се разшири в нещо по-топло — или просто в опит да прикрие напушилия го смях. Явно някой го беше предупредил за Риш, защото челюстта му не увисна.

— Лейди Ворпатрил, госпожице, ъ-ъ, Лазули. Добре дошли на борда на ДП-9. Боя се, че корабът ми си няма по-гиздаво име.

Тедж си събра мислите, колкото да отвърне:

— Благодаря, че ни поканихте, сър. — И не го поправи за обръщението към Риш. Шефът на отдел Операции не беше точно барон на Къща, по-скоро старши офицер по сигурността на въпросната Къща, но не пречеше да пригладят перушината му с повечко почтителност.

— Разбрах, че отчасти на вас дължим успешния си удар срещу нашите контрабандисти — продължи Десплейнс.

Понеже не беше сигурна какво точно му е казал Иван Ксав, Тедж изобрази на лицето си тайнствена усмивка — такова поне беше намерението й — и отвърна:

— Те не бяха и мои приятели, сър.

— Мда, капитан Морозов спомена нещо от сорта — каза Десплейнс.

О. Всъщност Морозов все трябваше да докладва на някого. Приятните им разговори от вчера не бяха само за негова лична забава, нито за да попълни файловете в комтаблото си, нищо че капитанът беше успял да създаде у тях обратното впечатление.

— Морозов има ли някаква по-специална подготовка за провеждането на разпити? — попита тя в пристъп на закъсняло любопитство.

— Всъщност той води курсове по провеждане на разпити — каза Десплейнс. — И е един от най-добрите ни инструктори. — Адмиралът все пак успя, макар и с известни затруднения, да насочи погледа си обратно към лицето й. Значи беше стар, но не и мъртъв, помисли си Тедж. Трудно й беше да преценява истинската възраст на бараярците. — Започвам да разбирам защо кавалерското вдъхновение на капитан Ворпатрил е приело формата, която е приело, лейди Ворпатрил. Давам си сметка също, че задълженията му по служба не са ви оставили много време, което да прекарате заедно, след сватбата ви вчера, ъъ, сутринта, нали тогава беше?

— Никакво всъщност — потвърди тя. И го стрелна с жален поглед, за да провери реакцията.

Реакцията му се състоеше в неразгадаема усмивка.

— Значи ще трябва да намерим някакъв начин да ви се реваншираме. А междувременно, Иване, разведи гостенките из кораба и им обясни какъв е протоколът при извънредни ситуации.

Даде знак на редника и той се спусна да вземе багажа. Тедж и Риш се разделиха неохотно със своя, но Иван Ксав побърза да ги успокои шепнешком:

— Това е ординарецът на адмирала, спокойно. — Тедж се зачуди защо това трябва да ги успокои, но реши да не задава въпроси. Тръгнаха вкупом, а зад тях адмиралът и другият мъж събраха глави в тих разговор.

Корабът беше малък и обиколката — кратка, съкратена допълнително от факта, че машинното отделение и капитанският мостик явно не бяха включени в туристическата програма. По някое време Тедж усети едва доловимите и напълно безшумни вибрации и потрепвания — знак, че корабът се е отделил от орбиталната станция и е поел на път. Удобствата бяха минимални — имаше нещо като столова, която Иван Ксав нарече „каюткомпания“, малко панорамно помещение и още по-малка, но добре оборудвана фитнес зала, която Риш огледа с интерес. Екипажът едва ли наброяваше повече от двайсет души, прецени Тедж, разделени на смени, плюс жизнено пространство за десетина пътници, може би два пъти по толкова в краен случай. Скоковата яхта беше по-голяма и по-бавна от бърз куриер, но не много.

Нямаше опасност да се изгубят на борда, дори да искаха. Иван Ксав подробно им обясни за резервните изходи, спасителните капсули и свързаното с тях оборудване, после съвестно ги накара да повторят протокола за действие в извънредни ситуации и така няколко пъти, докато не остана доволен, че са разбрали всичко.

— Често ли качвате пътници? — попита Риш, докато сваляше дихателната си маска.

— Случва се да возим високопоставен цивилен товар. А понякога адмиралът взема семейството си, когато мисията не е свързана с риск или спешна ситуация. Но тази седмица всички за заети с други работи у дома.

— Отдавна ли работиш за Десплейнс? — попита Тедж.

— От почти три години. Той ме взе със себе си, когато преди две години го повишиха от главнокомандващ на вътрешносистемния флот в шеф на Операции.

Ординарецът се появи отнякъде.

— Бихте ли ме последвали, капитане, лейди Ворпатрил, госпожице Лазули? — Поведе ги към дъното на къс коридор до херметична врата с табелка „Адмирал Десплейнс“, опря длан в контролното табло отстрани и вратата се отвори с безшумно плъзгане. От другата й страна имаше мъничък апартамент — хол, две спални и преходна баня. В едната спалня имаше четири единични легла, в другата — двойно. Трите сака на жените и раницата на Иван Ксав бяха оставени многозначително на пода в хола.

— С комплименти от адмирала, лейди Ворпатрил, госпожице. Той настоява с капитана да използвате личния му апартамент, докато трае пътуването. Каза, че мястото не се използва достатъчно, особено сега, когато мадам Десплейнс и децата не са с него. Което си е точно така, впрочем. — Ординарецът им показа някои основни неща от мебелировката и аксесоарите, после се поклони и тръгна заднишком към вратата, като добави в движение: — На стената има бутон, ако ви потрябва нещо. Постарах се да набавя това-онова, но ако ви потрябва друго — повикайте ме.

Иван Ксав се огледа с нескрито изумление.

— Ха! Явно съм опростен значи… — После бързо се овладя, надникна в двете спални, завъртя се към жените и каза: — Ъ-ъ… коя си избирате?

Тедж и Риш се спогледаха и Риш каза:

— Извини ни за секунда. — После стисна Тедж за лакътя, вкара я в стаята с четирите легла и щом херметичната врата се затвори след тях, каза:

— Престани да се хилиш!

— Стига де, човекът е толкова любезен. Дава ни младоженческия апартамент. Би било грубо да не се възползваме от такъв щедър жест, не мислиш ли?

Риш прокара ръка по платинената си грива, сините й уши трепнаха.

— Значи така. Ако твоят Иван Ксав се привърже към теб, това би ни донесло очевидни предимства. Не съм сигурна за предимствата, ако ти се привържеш към него. Не си губи ума, момиче.

Тедж тръсна къдрици.

— Женитбата ни е експериментална. Значи трябва да проведа някой и друг експеримент, не мислиш ли?

— И престани да подскачаш като кобилка, ако обичаш. Този тип не е официално одобрен ухажор. А онзи бутон на стената няма да доведе телохранителите на барона, които да го изхвърлят от спалнята ти, ако не го харесаш. Имаш само мен. Другаде сигурно бих се нагърбила със задачата да го ступам, но тук — не. Този кораб е бараярски, от носа до кърмата. И няма къде да избягаме.

— Ако аз го одобря, значи е официално одобрен — възрази Тедж, после добави унило: — Не остана друг, който да даде одобрението си.

Риш си пое дълбоко дъх, после го издиша бавно, без да го използва по предназначение.

— Знам, че не сключихме тази сделка от позиция на силата, но така или иначе я сключихме — продължи Тедж. — Обвързани сме с нея за следващите шест дни. А и след това, за неизвестен период. Няма лошо да си изплета допълнителна предпазна мрежа от биологично естество на принципа на периодичните малки бонуси. Нищо не поддържа интереса към играта, както малките бонуси, които знаеш, че ще получиш при всяка следваща стъпка. Ти го знаеш, аз го знам, така че няма опасност да сбъркам играта с нещо по-голямо. — Поколеба се. — Макар че предвид онова, което имаха татко и баронесата, започвам да се чудя дали „допълнителните предпазни мрежи“ не са склонни да прерастват в нещо друго. Не знам.

— Изключение, което потвърждава правилото, момиче. — Риш закрачи нервно, две стъпки в едната посока, две стъпки — в другата. — О, добре. Почерпи се, щом искаш. Може пък това да се окаже най-бързото лечение за тази лудост.

Тедж усети как усмивката й разцъфва неизбежно.

— Не и за него… залагам обучението си, че Иван Ксав няма да се излекува бързо. Освен това неговият адмирал направо ми го поднесе опакован и с панделка. А знаеш колко обичам да отварям подаръци.

Риш се изкиска на последното, макар и с неохота. Тупна я нежно с юмрук по рамото.

— В такъв случай действай, вземи му акъла. Само гледай да не изгубиш своя междувременно.

— Няма такава опасност.

Върнаха се в хола, където Иван Ксав стоеше с оцъкления поглед на мъж, който чака пред дамска тоалетна, само дето пръстите на дясната му ръка потропваха в стакатов ритъм по страничния кант на панталона му. Отърси се от мислите си и ги погледна със странна крива усмивка.

— Е, каква е присъдата?

— Риш ще вземе стаята с четирите легла — каза Тедж, — а ти и аз ще вземем другата.

Устата му се отвори. Затвори се. Отвори се отново.

— Това… звучи страхотно, но, но… не е нужно да го правиш, ако не искаш. От друга страна, ако искаш, тогава… тогава е супер!

Риш завъртя очи, взе си сака, тръгна към стаята си и извика през рамо:

— Айде лека ви нощ! Но пу съм първа за банята!

Иван Ксав не даде вид да я е чул. Вместо това погледна Тедж и каза:

— Другото хубаво нещо е, че тук, на борда, важи флотското време, тоест ворбарсултанското време. Денонощие от двайсет и шест цяло и седем часа. Което означава, че имаме много повече свободно време за разтуха.

После най-неочаквано пристъпи към Тедж, уви ръка около кръста й, завъртя я като танцьор и се метна с нея на малкия диван, занитен за пода в случай на гравитационни неприятности.

— Е, как сте, лейди Ворпатрил? Много се радвам да се запознаем.

„Да, това вече и аз го усещам“ — не каза на глас Тедж.

— Здрасти, лорд Ворпатрил. — На какво всъщност беше лорд? Дано да не забрави да го попита. По-късно. — Кажи цялото ми име. На бас, че не можеш.

Той вирна предизвикателно брадичка.

— Лейди Акати Теджасуини Джиоти гем Естиф Арка Ворпатрил.

Тедж вдигна впечатлено вежди.

— Бързо учиш, Иван Ксав.

— Когато се налага. — Посегна да махне къдрица от челото й, после се поколеба. — Ъ-ъ… ти всъщност на колко години си, Тедж? Тоест, изглеждаш на двайсет и няколко стандартни, но при джаксънианците с техните телесни модификации… и сетаганданците с тяхното генетично бърникане… това покрива широкия интервал от десет до шейсет.

— Всъщност наскоро навърших двайсет и пет.

— О! Слава богу!

— Какво щеше да направиш, ако бях казала, че съм на десет? — попита тя с любопитство.

— Щях да заплача. И да те заведа при бавачката ти.

— А на шейсет?

— Виж, с това бих могъл да се справя. По-зрели жени… това си е еротична фантазия, както знаеш. За някои хора.

— Ти имал ли си случай да реализираш тази фантазия?

— Ами… мисля, че не е сега моментът да се занимаваме с моето минало. Тази вечер трябва да бъде посветена само на теб. — Гласът му ставаше по-самоуверен, звучеше по-гладко. Но после отново се поколеба. — Ъъ… Понеже си била безценната щерка на влиятелен барон и прочие, сигурно си водила много затворен живот, а? Гледали са те като писано яйце? С много въоръжени телохранители и така нататък?

— Да. Докато Къщата не падна.

Той наклони глава, сякаш размишляваше усилено. Или решаваше загадка.

— Такова… трябва да те питам нещо, без да се обиждаш. Не искам да те притесня или нещо… а и всеки отговор ще приема без коментар, стига да ми кажеш истината. Защото… трябва да знам. Ти още ли си девствена?

— Мили боже, не. От петнайсетгодишна не съм.

— О, значи и ти си била на петнайсет, когато… Тоест, ами, добре. Това изобщо не е проблем за мен, нямам нищо общо със старите предразсъдъци, че булките трябва да са девствени. Онова е било по времето на Изолацията. И е адски лицемерно, като си помислиш. Особено при временна, макар и законна женитба като нашата. Пък и иначе би било по-трудно. — Нова пауза. — Противозачатъчен имплант?

— От петнайсетгодишна — увери го тя.

Той се усмихна доволно и приближи лице за целувка.

Беше хубава целувка, хубава като в съня й, че и повече. Тедж плъзна ръка помежду им да се пребори с първото му копче. Униформата му стоеше чудесно, но имаше твърде много копчета. Чак сега ръката му се плъзна под нивото на раменете й, внимателно, благоговейно почти. Добре, значи нямаше да й се нахвърли.

— Та какво, казваш, стана, когато беше на петнайсет? — попита тя, когато се разделиха за глътка въздух. — Изживяването позитивно ли беше?

Въпросът го изненада, разсмя го и извика отнесено изражение на лицето му.

— На петнайсет мислех само за това, уверявам те. Така че кажи-речи всяко преживяване би ми се сторило позитивно, но… да, мисля, че може да се определи като такова. Тя работеше в конюшните на един мой възрастен роднина в провинцията, при Дългото езеро. Лятно приключение на лятно място, истинска идилия. Тогава мислех, че аз съм я съблазнил, но сега съм по-склонен да заложа на обратното. По-зряла жена, сещаш се. Тя беше на деветнайсет. А аз… мили боже, бил съм пълен новак, несръчен и прочие. Но за щастие — или е било проява на милосърдие от нейна страна, — дамата не смачка младежкото ми самочувствие. Макар че трудно би го одраскала, освен ако не препуснеше с кон по него, толкова бях горд от себе си.

Тедж се засмя, развеселена от образа на ранимия младеж, който така старателно се е опитвал да прикрие уязвимостта си.

Иван Ксав плъзна нежно пръст по линията на скулата й. Понечи да каже още нещо, после поклати глава, но накрая не издържа и попита:

— А ти? И ти ли си направила първата крачка в компанията на несръчен и самовлюбен младок?

— Ни най-малко. Баронесата искаше да е сигурна, че всичко ще мине добре — за нас, децата, и за Бижутата. Затова нае опитен екип от лицензирани терапевти по приложна сексуалност от бетанската Сфера на неземните удоволствия, които да ни обучат. Един мъж, една жена и един хермафродит. Останаха при нас две години. Много ми беше мъчно, когато си тръгнаха — така де, това беше единственото, в което се справях по-добре от сестрите си.

Ръката му застина. Иван Ксав издаде странен гърлен звук, чието значение й убягна напълно.

— Никога не съм ходил там, в Сферата — каза накрая той. — Братовчед ми Майлс е ходил, но не иска да говори за това. Марк и Карийн са били. По дяволите, дори комодор Ку и мадам Дру са ходили там…

— Е, аз също не съм ходила — каза тя. — Освен ако не приемеш, че Сферата е дошла при мен. Но изкуствата ми харесаха. Комбинираха се чудесно с упражненията ми по сетивно развитие. Малко приличат на танц. Позволяват ти поне за кратко да живееш в тялото си и в настоящия момент, а не само в главата си, където се разкъсваш между минало и бъдеще и напълно пропускаш момента.

Този тънък намек го върна към „момента“ и ръката му се раздвижи отново.

— След това имах двама официално одобрени ухажори — продължи Тедж. — Но с тях не се получи. За твой късмет, като си помислиш.

— Одобрени ухажори? Това какво… някакъв джаксъниански термин ли е?

— На Бараяр нямате ли си одобрени ухажори? — попита Тедж. Той поклати глава. Всъщност не можеше да каже, че е изненадана от въпросната липса, по-скоро беше изненадана от неговото неведение. — Прави се, когато обмисляш евентуален икономически съюз чрез женитба. Един вид, пробваш и тогава купуваш, и слава богу. Първият очевидно се интересуваше много повече от политиката на Къщите, отколкото от мен. Когато му казах, че в такъв случай ще е по-добре да си легне с баща ми, не остана особено доволен. Аз също. Другият… не знам. Уж всичко му беше наред, но не ми харесваше миризмата му.

— Той, какво… не се е къпел? — Иван Ксав помръдна ръка, сякаш да подуши собствената си подмишница, но после явно се отказа.

— Не, не, хигиената му си беше наред. Просто, не знам… не бяхме съвместими. Баронесата каза, че може би имунните ни системи са си приличали твърде много, макар че това не ми прозвуча логично. Човекът просто беше скучен.

— О — каза Иван Ксав.

Тедж се възползва от моментната му разсеяност, за да разкопчае още няколко копчета на ризата му. А, хубаво окосмение по гърдите. Нито твърде много, нито твърде малко, точно колкото трябва. Тъмният цвят контрастираше приятно със светлата му кожа, естетически бонус, който Тедж не би пропуснала за нищо на света. Човек трябва да забелязва преимуществата на партньора си и да показва нееднозначно одобрението си — така поне гласеше теорията на нейното еротично обучение. Тя нави една къдрица около пръста си като знак на одобрение, после плъзна лекичко върховете на пръстите си по торса му.

Вратата на спалнята с единичните легла се плъзна наполовина и Иван Ксав се стресна от лекия шум. Чу се гласът на Риш:

— Банята е ваша. Смятам да спя, така че затворете и двете врати, като приключите, ясно? — След което вратата се затвори решително.

— Риш има много силен слух — обясни Тедж. — Но пък спи като пън.

— А — измънка Иван Ксав. — Е. Денят беше дълъг и май ще е добре да взема един душ… тоест, ако искаш, ти влез първа в банята?

— Или бихме могли да се изкъпем заедно… — Пръстите й описаха още няколко спиралки.

Той поклати глава със съжаление.

— В тази баня няма да стане. Душът е звуков и няма място за двама. — После лицето му грейна. — Но в моя апартамент във Ворбар Султана със сигурност ще… така де, някой друг път?

Трябваше да се възползват от хубавата му баня в Равноденствие, помисли си Тедж, но откъде можеха да знаят? Умението да уцелиш подходящия момент. Толкова прекрасни възможности отиваха на вятъра само защото си пропуснал подходящия момент…

Той я целуна отново, после се отлепи от нея, устните — последни.

Когато се срещнаха отново — в леглото, — Иван Ксав се беше разопаковал сам, установи с известно съжаление Тедж, но пък сигурно щяха да имат и други възможности. Мушна се до него под чаршафите. Чисти чаршафи, отбеляза с одобрение, жест на съобразителност, който навярно дължаха на адмиралския ординарец. Иван Ксав се надигна на лакът. Ръката му се поколеба, сякаш не знаеше откъде да започне.

Тя го погледна с усмивка.

— Ти да не би да си срамежлив, Иван Ксав?

— Не! — отрече той с възмущение. — Просто… досега не съм правил любов със съпруга. С моя съпруга тоест. Понеже не съм имал такава. Не знам как е възможно няколко думи, изречени в кръг от ориз, да превърнат нещо обичайно и познато в рисково начинание. Силата на внушението или нещо такова, не знам.

Тедж също се надигна на лакът, освободи едната си ръка и плъзна пръсти по лицето му. Хубава костна структура. Движението смъкна чаршафа, след което Иван Ксав вече не я гледаше в очите, но определено я гледаше, при това с разширени зеници. Тедж си напомни, че е допустимо човек да даде израз на одобрението си към преимуществата на партньора и по друг начин, невербален.

— Обичам да го правя на светло, между другото — промълви той.

— Няма проблем — каза тя и се наведе над него. — Името ми означава „светлина“, забрави ли?

Той я придърпа към себе си.

— Ами, просветли ме тогава — прошепна Иван Ксав, след което не говориха много.

Ординарецът на адмирала донесе закуската на количка — факт, който Иван разтълкува като намек, че трябва да се приведе в ред и да поеме задълженията си, вместо да закуси лениво в леглото, както се полага на младоженец. Ординарецът почука на вратите на двете спални и сервира закуската в хола, след което се изнесе без бавене, но не преди да е събрал разузнавателна информация кой с кого е спал през нощта, за да докладва по същество на общия им шеф — в последното Иван не се съмняваше. Десплейнс беше оставил на тях да си разпределят спалните помещения, вярно, но несъмнено беше любопитен относно резултата.

Иван се чувстваше… весел, да, „весел“ беше добра дума. Забележително весел. Приведе се в образцов военен вид, махна на Риш, която сърбаше сънено чая си, целуна за довиждане съпругата си — не, нека бъде „своята разрошена и изключително сладка съпруга“, която, сякаш другите й очарователни качества не стигаха, явно не си падаше по излишните приказки сутрин — и отпраши весело на работа, тоест на приблизително дванайсет крачки по коридора до кабинета на Десплейнс, в съседство с малката тактическа зала на кораба.

Десплейнс го беше изпреварил, което можеше да се очаква — адмиралът намираше скоковите пътувания в мирни условия за отегчителни и освен когато мадам Десплейнс беше на борда, удължаваше работния си ден, за да минава по-бързо времето. И понеже това често означаваше повече работа за подчинените му, едно от задълженията на Иван, което не фигурираше в длъжностната му характеристика, беше да обуздава трудовия ентусиазъм на шефа си. Днес обаче Иван беше готов да се сбори и с хиляда змии. Козирува отривисто, поздрави с едно „Добрутро, сър!“ и се хвана на работа.

Десплейнс вдигна мълчаливо вежда и двамата бързо потънаха в обичайния си ритъм — Иван сортираше съобщенията, пристигащи по кодирания теснолъчев сигнал, прехвърляше бележки към комтаблото на адмирала, от време на време задаваше въпрос на глас и получаваше също толкова лаконичен отговор, изобщо дирижираше потока от паметни бележки, съобщения и заповеди, част от които поемаха обратно към комарския отдел операции, друга — напред към щабквартирата във Ворбар Султана, от която все още ги деляха пет дни полет. Както можеше да се очаква, разкритията около кражбите и контрабандния канал заплашваха да удвоят обичайния обем на информационния трафик, макар че все още липсваха интересните „бомби“, които несъмнено щяха да завалят щом новината изминеше пътя до сергиярското командване на комодор Джоул и обратно.

— Иване? — каза Десплейнс час по-късно.

— Сър?

— Престани да си подсвиркваш. Звучиш като херметизирана капсула с теч.

— Извинете, сър. Не бях забелязал, че го правя.

— И аз стигнах до този извод.

Когато дойде време за първия скок, Иван се измъкна да предупреди дамите и точно тогава откри, че и двете страдат от скокова болест, Риш — в много по-голяма степен от Тедж. Това му даде възможност да се изяви като герой по най-лесния начин, а именно да прескочи до лазарета и да вземе лекарства, облекчаващи симптомите — на кораба имаха запаси от най-добрите медикаменти, — след което да ги достави лично. Наложи се Тедж насила да измъкне скимтящата Риш от леглото, за да й даде дозата.

— Пет скока за пет дни, къде ми е бил умът? Да си бяхме останали на Комар — проплака синята дама, но само след двайсетина минути вече седеше с изправен гръб и примигваше изненадано, сключила мир с вътрешното си ухо, стомаха, зрението, а и със слуха очевидно — Иван за пръв път чуваше за слухови халюцинации в резултат на скокова болест. Самият той се разминаваше с кратък пристъп на гадене и промяна в цветоусещането — всичко придобиваше зеленикав нюанс, само за броени минутки след скока, слава богу, иначе би имал сериозен проблем с разчитането на индикаторните светлини.

Върна се на работа с интензивното усещане, че само на метри от него го чака рай портативен модел.

В края на работното време Десплейнс сърдечно покани Иван и гостенките му на частна вечеря, само за четиримата, в панорамния салон, наричан за кратко „наблюдателницата“. Храната, която предлагаше корабът, беше питателна и непретенциозна — Десплейнс нямаше кулинарни залитания, — но наличието на свежи плодове и зеленчуци наведе Иван на мисълта, че верният екипаж на адмирала е обиколил по спешност пазарите на Равноденствие, преди да потеглят, а личният запас от бараярски вина на Десплейнс беше изключителен, както Иван знаеше от личен опит. Колкото до обслужването, ординарецът се справи без грешка.

„Наблюдателница“ наистина, помисли си Иван. Адмиралът определено използваше случая да „понаблюдава“ новата булка на Иван и нейната придружителка. Е, оценката на персонала все пак влизаше в задълженията му. Тедж се представи доста добре. Толкова добре, че Иван се запита дали джаксънианските Велики къщи не са принципно еднакви с бараярските окръжни графства, що се отнася до задължението да се посрещат бизнес партньори и други гости, някои от тях откровено странни, и умението да се водят тайни преговори с потенциално опасни политически последствия. Тедж определено знаеше как да води неангажиращ разговор и коя вилица за какво служи.

Десплейнс я поразпита за бягството й, като заобикаляше най-неприятните моменти, защото това все пак беше вечеря. На моменти разказът й зазвучаваше доста страшно, без тя да си дава сметка за това, но в основни линии беше постен и пълен с недомлъвки. Изглежда, Морозов несъзнателно я беше подготвил какво могат да понесат бараярците и Тедж се възползваше максимално от новопридобития си усет. Риш изглеждаше по-напрегната и почти не говореше.

Във всеки случай Десплейнс явно хареса компанията им, защото поканата се повтори и през следващите дни, като бройката на сътрапезниците растеше според това кой не е на вахта в момента — капитанът, пилотите, главният механик, личният лекар на Десплейнс, който го придружаваше навсякъде. По една или друга причина обаче — и слава богу — Десплейнс не допускаше вечерите да се проточат твърде много, за което Иван му беше дълбоко благодарен.

Денем, докато Иван се занимаваше с делата на адмирала, Тедж запълваше времето си — без да се оплаква прекомерно — с четене, филми, контене и игри с Риш. Екипажът на ДП-9 беше подбран сред по-образованата прослойка на Службата и макар че членовете му несъмнено коментираха впечатляващата външност на Риш, поне го правеха така, че тя да не ги чуе, въпреки острия си слух. Риш се възползваше максимално от залата за тренировки, факт, който отначало стресна останалите фитнес маниаци, но после бързо ги изпълни с нов ентусиазъм. Незнайно как Риш откри сред екипажа още трима заклети фенове на комарските сериали, привикваше ги в свободното им време и новосформираната им групичка зяпаше новите епизоди, качени полуконтрабандно между другия трафик на теснолъчевия сигнал.

По предложение на адмирал Десплейнс Тедж издири езиковата учебна програма във виртуалната библиотека на кораба, уж за да получела представа за другите три официални бараярски езика — руския, френския и гръцкия. Каква ти „представа“, помисли си Иван, когато намина да провери как се справя Тедж с новото си занимание. Тя направо ги поглъщаше. И изглежда на всичко отгоре се забавляваше!

— О, езиците не са работа — обясни бодро Тедж. — Те са игра. Виж, икономиката наистина е скучна. — И направи красноречива гримаса при спомена за някаква незнайна образователна тегоба.

Иван за пръв път реално си даде сметка за генетичното й наследство — Тедж беше наполовина хоут, сетаганданска висша по майка, което пролича не само в удивителната скорост, с която усвояваше новите езици, а и по чистотата на акцента й, когато Тедж тръгна из кораба да търси двуезични членове на екипажа — за техен ужас, — с които да си говори. Комарският й акцент определено беше заблудил него, а навярно и самите комарци. Тедж несъмнено имаше точен слух, а вероятно и прекрасен певчески глас — като един бараярец с отчасти сетаганданско потекло, когото Иван познаваше добре.

Времето им след края на неговите трудови задължения се запълваше само, макар че май дори денонощие от 26,7 часа можеше да се окаже твърде късо, особено в нощната си половина, както започваше да подозира Иван.

Първото змийче в градината на Иван надигна глава на четвъртия ден от полета. Иван препрати към комтаблото на Десплейнс паметна бележка от генерал Алегре, шефа на ИмпСи, с параф „ЛИЧНО. ДА НЕ СЕ КОПИРА“. Няколко минути по-късно Десплейнс вдигна поглед и попита кротко:

— Иване… пратил си съобщение до дома за последните си приключения, нали?

— Нямаше причина да го правя, сър. Тоест, вие знаете всичко, така или иначе. А майка ми спря да ме пита за приятелките ми, когато станах на трийсет.

— Ворпатрил, категорично отказвам да заставам между теб и майка ти по въпроси от лично естество.

— И толкоз по-добре, че не се налага, сър.

С което темата беше затворена, или така поне се надяваше Иван. Уви, няколко часа по-късно — все пак наближаваха Бараяр — пристигна друго съобщение със същия параф, но с друг подател. Подател, когото Иван познаваше добре. Макар че мисълта да „затрие“ съобщението някъде между своето комтабло и адмиралското го изкушаваше много силно, Иван геройски устоя в конвулсивен пристъп на висока добродетел, която едва ли щеше да впечатли някого, както неизменно се случваше с тези негови спазми.

След петнайсетина минути Десплейнс отбеляза:

— Мога ли да попитам защо лейди Алис се обръща към мен, а не към теб, с въпроси относно личния живот на единствения си син?

Иван примигна.

— Водена от горчив опит?

Мълчанието откъм адмиралското бюро придоби интересен нюанс, смразяващ, биха го нарекли някои, и Иван вдигна поглед.

— О. Въпросът ви беше от онези, реторичните? Ако съм разбрал правилно, сър?

— Да.

Иван се изкашля.

— Възможно ли е ИмпСи да й препраща докладите си, как мислите? Това би било твърде неприятно. Така де, предвид нещата, които пращат на нас.

Последното изречение почти свърши работа. Почти, но не съвсем. Десплейнс стисна устни.

— Предвид факта, че майка ти има ежедневни работни контакти с генерал Алегре и екипа му по въпроси, касаещи личната сигурност на императора, и че живее с човека, който ръководеше еднолично ИмпСи в продължение на десетилетия, както и че ти си най-близкият й жив роднина, мисля, че би трябвало сам да се досетиш за отговора на този въпрос, капитане.

— Аз, такова… — Иван преглътна. — Да й пратя една успокоителна бележка, сър? Още сега?

— Направи го.

Иван мразеше този мъртвешки тон. Смразяващ. Точно като на чичо му Арал, когато го хванеха лудите.

Но с бележка можеше да се справи. В писмен вид. Видеозапис — не. Запишеше ли съобщението, неизбежно щеше да се разбъбри, а липсата на събеседник в реално време щеше да го лиши от визуални и вербални податки как се справя и кога да млъкне.

Наведе се над комтаблото, вкара адреса на получателя и зададе нивото на секретност. Средно ниво. Достатъчно, за да защити съобщението от любопитни очи, но не толкова, че да звучи като зов за помощ.

„Скъпа майко“.

Поседя така, загледан в примигващите светлинки на видплочата.

„Не знам какво си чула от ИмпСи, но всичко си е наред. Стана така, че се ожених набързо, но не завинаги. Не бързай да си сменяш визитките — още си лейди Ворпатрил. Ще ти обясня всичко, когато пристигнем. С обич: Иван“.

Изчете написаното, после изтри средната част като излишна. Щом щеше да й обясни всичко очи в очи, нямаше нужда да й обяснява каквото и да било сега.

„Не знам какво си чула от ИмпСи, но всичко си е наред. Ще ти обясня всичко, когато пристигнем“.

Така беше много по-добре. Макар и възкратичко. Бавна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. Наведе се и добави: „ПП — Биърли Ворутиър знае всичко, ако го откриеш, може да ти разкаже цялата история“.

Всъщност Биърли едва ли щеше да пристигне във Ворбар Султана преди тях. Но нямаше ли някаква приказка от Старата Земя… кой бил най-сигурният начин да отвлечеш вниманието на вълците, които те преследват? Като изхвърлиш спътника си от шейната? Мда, нещо такова, но символично, защото маман нямаше как да спипа Биърли. Но иначе звучеше супер.

Изпрати съобщението и то потегли със скоростта на светлината към получателя си.