Сделката на капитан Ворпатрил

17.

Когато Иван се събуди, първата му мисъл не се различаваше от последната, която го беше тормозила преди — най-после — да заспи. Възможно ли бе Саймън да води Шив за носа право към някой гаден капан? За бившия шеф на ИмпСи подобно поведение би било точно толкова инстинктивно и естествено като дишането. И беше точно толкова правдоподобно — дори по-правдоподобно всъщност, — колкото идеята, че Шив се опитва да подкупи Илян.

И ако беше така, щеше ли Шив да се натика слепешката в капана, или щеше да се усети навреме и да заложи контракапан, в който Саймън да се хване, преди да е хванал Шив в своя?…

И двата варианта бяха крайно неприятни.

Да подозира, че Арките готвят нещо, но да не знае какво е то, направо го влудяваше. Може би Саймън се е досетил какво кроят? Тази мисъл би била утешителна, защото означаваше, че Саймън знае какво прави, ако не беше друга една мисъл, а именно че Шив го води за носа, подхвърляйки му информация, която е грижливо редактирана и подвеждаща. В този случай бившият шеф на ИмпСи сигурно щеше да остави нещата на собствения им ход за известно време, колкото да се ориентира в ситуацията. Което пък щеше да осигури на бившия пират време да щракне своя капан…

„Това ще свърши зле“. Иван устоя на импулса да си оскубе косата и тръгна с несигурна крачка към банята.

Тедж и Риш още спяха, когато излезе за работа. Обичайната сутрешна лудница в Операции му подейства успокояващо. Адмирал Десплейнс се поинтересува как е прекарал вечерта, уж небрежно, но остана видимо облекчен от новината, че лейди Алис и Илян са посрещнали чуждоземните бежанци дипломатично и без инциденти.

— Мда, Илян. Разбира се — измърмори под нос и взе голямата си чаша с кафе. — Значи всичко е под контрол.

— Мм! — каза жизнерадостно Иван и се обърна към комтаблото си.

Още сортираше змийчетата, когато по обезопасения канал пристигна повикване от щабквартирата на ИмпСи. Иван едва-що беше успял да лепне на физиономията си любезна усмивка, когато над видплочата се материализира лицето на капитан Раудсеп.

— Добро утро, капитан Ворпатрил — каза капитанът и му кимна. — Генерал Алегре сметна, че е редно да знаете. По вашия случай има раздвижване. Преди ден комарският отдел на ИмпСи е задържал четирима души на главната орбитална станция. Екип наемници на свободна практика от Центъра Хеген, дошли със задача да приберат вашата съпруга и придружителката й и да ги транспортират обратно до Центъра.

Иван залитна на стола си. Това беше… бързо? Бавно? Очаквано, неочаквано… злощастно?

— Само Тедж и Риш? А не и другите Арки?

— Така излиза. Наградата за транспортирането на двете жени до Центъра Хеген е значителна. И още по-значителна, ако ги транспортират до Джаксън Хол. „Заповедта за задържане“, както евфемистично го наричат джаксънианците, е била издадена от Престенския синдикат, същия, който преди осем месеца е превзел Къща Кордона.

— Това можеше да се очаква. Наемниците пристигали ли са, или са си тръгвали, когато хората на Морозов са ги задържали на станцията?

— Качвали са се на кораб за Ворбар Султана, ако трябва да бъдем точни.

— Значи… Морозов е хванал последния влак.

Раудсеп вдигна рамене.

— Онези са професионалисти. И докато ние следим под лупа всичко, свързано с новия консорциум Кордона, джаксънианската система за лов на глави е практически анонимна. Буквално всеки — който е в занаята, разбира се, — може да си хареса обявената награда и да тръгне по дирите на мишената, без поръчителите — и още по-малко ние — да знаят за това. Узнават го чак когато ловците на глави цъфнат на прага им да предадат плячката и да си вземат парите. Няма личен мотив, няма връзка, която да проследим.

— Мамка му — каза Иван. — Значи мога да изникнат и други. Иззад всеки ъгъл.

Раудсеп кимна и каза:

— Заловените ще бъдат обвинени в заговор за похищението на бараярски поданик, което ще ги извади за известно време от играта. — После добави замислено: — Въпросът е какво ще правим, ако се умножат. Някаква специална кошара за задържане на галактически трафиканти на хора може би? От една страна е добре, че ги вадим от обръщение, но… е, няма смисъл да му мислим отсега.

Иван обаче се замисли. Какво, по дяволите, трябваше да направи бараярското правителство с десетки връз десетки ловци на глави? Бяха трудни за залавяне, а сред тях имаше и такива със сериозни психични проблеми. Майлс би знаел какво да прави с торба бесни невестулки, но в неговия случай лекарството можеше да се окаже по-лошо и от болестта. А и Майлс не беше тук. Май не беше редно да си го мисли, но… все пак: „Слава богу!“.

— Предполагам — бавно каза Иван, — че ловци на глави ще прииждат дотогава, докато е налице наградата, предложена от онези Престен. Както и известно време след това, докато новината се разпространи. И като говорим за разпространението на новини, има ли признаци, че враговете на Арките знаят за масовата им поява тук? Че и останалите членове на клана се подвизават на Бараяр?

— Засега няма — каза Раудсеп. — А когато го научат, ситуацията ще стане още по-сложна. Особено за моя отдел.

— Можете да погледнете на това като на тренировка в реални условия — подметна Иван.

Което категорично не разведри настроението на капитана.

— Имате ли представа още колко смятат да останат тук вашите… ъъ, роднини?

— Извънредната им виза изтича след тринайсет дни. Не знам дали съдът ще им позволи удължаване.

— Хм. — Раудсеп се намръщи. — А подразбрахте ли дали имат по-нататъшни планове, свързани с Бараяр? В противен случай не виждам пречка да си приберат хората и да си заминат по живо по здраво. Което, ако не друго, поне ще ги свали от моя работен график.

— Една от тях е омъжена за бараярски поданик. Това определено е пречка.

Раудсеп махна с ръка.

— Ако съм разбрал правилно, тази ваша женитба е временно решение и никой не я взема на сериозно.

„Аз я вземам на сериозно“. Наистина ли? А Тедж?…

Раудсеп продължи да разсъждава на глас:

— Човек би си помислил, че всеизвестен ворски сваляч като вас не би използвал такива драстични техники за съблазняване. — И размърда вежди, добавяйки негласно: „Май губиш форма, пич?“.

Иван се запита с раздразнение кой ли нахален аналитик от ИмпСи с пролетарско потекло го е описал в докладите си като „всеизвестен ворски сваляч“.

— Е, снощи научихте ли нещо полезно за намеренията им? — Раудсеп поизправи гръб, готов да запише шпионския му доклад.

Генерал Алегре беше казал… добре де, беше намекнал… че Раудсеп от Галактическия не бил сред малцината сведущи относно Биърли от Вътрешния, за да се запази ценното прикритие на Би. Ако питаха Иван, ценното прикритие на Би започваше да прилича на смокиново листо, проядено от гъсеници. Ами ако вземат да се застрелят един друг, този въпрос му се искаше да зададе на Алегре. Е, Биърли едва ли щеше да стреля по униформения Раудсеп. Не и по погрешка.

Бяха ли уведомили междувременно Раудсеп и ако го бяха уведомили, защо той разпитваше Иван, а не Биърли? „Проклетата ИмпСи!“ Иван се спря на следното:

— Саймън Илян беше там. Шпионинът на шпионите. Защо не попитате него?

Раудсеп се сепна.

— А, да, разбира се. — Лицето му се изопна, като да беше видял привидение. — Не ми се ще да го притеснявам, нали вече е пенсионер. По болест. Макар че никой няма по-остро око от него. — В гласа му прозвуча колебание. — Имам предвид преди да…

„Значи така изглежда Раудсеп, когато му се разтрепери под лъжичката“. При други обстоятелства Иван би намерил това за забавно.

— Ако Илян беше забелязал нещо критично, със сигурност щеше да го докладва — продължи капитанът. — Макар и на някой от по-високите етажи, предполагам…

Като нищо можеше да е докладвал всъщност. На кого обаче? „И защо аз не съм в малобройния кръг на сведущите? Определено имам нужда от сведения, мамка му!“

— Ами поразпитайте — предложи му Иван и сви рамене. — О, извинете. Адмирал Десплейнс ме вика.

Раудсеп прекъсна неохотно разговора, засега. Онова, дето Десплейнс го викал, би било страхотна лъжа, която да го отърве от капитана, помисли си Иван, само дето не беше лъжа. Нищо, щеше да си я запази за бъдеща употреба. Адмиралът искаше Иван да му приготви няколко файла и той се хвана на работа. Поредното съвещание на отделите — бог да пази Операции — след четирийсет минути. Логистичният отдел срещу счетоводния, призори, от двайсет крачки, до смърт, освен ако някой — и Иван чудесно знаеше кой ще е този „някой“ — не ги убедеше да стрелят във въздуха. Стана и тръгна да докладва.

Тедж и Риш пристигнаха с прозявки в хотелския апартамент на Арките, където, оказа се, всички вече бяха на крак. Включително Биърли — тъкмо излизаше след Чер, който го беше мобилизирал за свой местен гид. Би стрелна Риш с изтерзана усмивка в движение, тя му отвърна със същото. „Защо просто не се целунете и да се свърши?“, помисли си Тедж. Толкова очевидно им се искаше. Не го направиха обаче, само си казаха „здрасти“ и „чао“ при асансьорите и се разделиха с нерадостни погледи през рамо.

В апартамента — трябваше ли да мисли за него като за щабквартирата на Къща Кордона в изгнание, зачуди се Тедж — всички комтабла бяха окупирани. Звездичка и Перла се бяха втренчили в едното, Гъли и Смарагд седяха пред второто, баща им работеше на третото. Баба седеше в центъра на тази трескава дейност и наглеждаше доволно домочадието си.

Баронесата я посрещна с директен въпрос:

— Тедж! Правилно ли съм разбрала, че можеш да шофираш във Ворбар Султана?

— Да.

— Чудесно. Скоро ще имаме задача за теб. Стой тук. Риш, иди да помогнеш на Звездичка.

Риш се нацупи и отиде да се присъедини към подкомисията на Звездичка пред комтаблото в съседната стая.

— Но аз нямам кола. — Иван Ксав беше тръгнал за работа със спортното си возило, а дори да не беше, с него Тедж можеше да вози само по един роднина. Макар че това би било по-скоро плюс, реши тя.

— В такъв случай ще отговаряш за осигуряването на коли под наем. Добре, тъкмо се чудех какво да правя с теб.

Сякаш Тедж беше резервно парченце от пъзел, което не пасваше никъде, навярно прибрано по погрешка от друга кутия. И май не беше единствената — Амири влезе в стаята с чаша кафе в ръка. Изглеждаше леко смутен, сякаш не знае къде да се дене, но щом видя Тедж, лицето му грейна.

— Има ли още? — попита Тедж и кимна към кафето му.

— Да, ей там — каза той и я заведе да си вземе и тя.

— Какво е намислил Чер? Видях го да излиза с Биърли. — Тедж си наля от каната, добави сметана и отпи. Възслабо хотелско кафе, но сметаната имаше онзи особен дъхав вкус, знак за органичен произход, толкова различен от биоватните млечни продукти, които се използваха на орбиталните космически станции. Понеже вече бе виждала снимки на въпросния „органичен произход“, Тедж предпочиташе да не се замисля за подробностите, но резултатът определено беше възхитителен.

— Примамка. Един вид. Идеята е, че онзи от нас, който се озове в компанията на Ворутиър, или на когото Ворутиър се натресе, следва да премине в режим „примамка“. Понеже сме единайсет, татко смята, че ще можем да ангажираме вниманието му за достатъчно дълго. Къде й е бил акълът на Риш да се хване точно с него?

Тедж още помнеше специфичната им реакция на ниво телесна миризма при онази първа историческа среща в комарския апартамент на Иван Ксав и ако съдеше по нея, „акълът“ май не беше играл централна роля в тази работа.

— Той пръв се хвана с нас, ако трябва да сме точни. Но тогава ситуацията беше различна. И двете търсехме начин да се скрием, някакъв начин, какъвто и да е.

— Лично аз смятам, че сестрите ми са можели да се справят и по-добре, но станалото — станало. Господи, Тедж! — Поклати глава. — Толкова се радвам, че Баронесата и татко ви намериха. Може би, ако успеят да извъртят този номер със съкровището, ще ми позволят да се върна в клиниката на Ескобар.

— Ти това ли искаш?

— Да. Тъкмо бях почнал първия си голям аспирантски проект. Направо ми се скъса сърцето, когато се наложи да изоставя работата си. Мислех, че съм приключил с Къща Кордона, че съм успял да избягам. Разбирам, че татко и Баронесата са преживели нещо ужасно и сега искат да ни държат близо до себе си, но аз определено не искам да ме вербуват като свой наследник на мястото на Ерик. Звездичка или Гъли са много по-подходящи за тази цел — и освен това, за разлика от мен, го искат.

Тедж навъси чело и сниши глас:

— Не знам. Усещам подводни течения. И Звездичка, и Гъли бяха приели Ерик за наследник. Но дали сега няма да си съперничат?

Амири се замисли.

— Ами… и в двата случая това няма да е мой проблем.

— Вие откога знаете за съкровището? — попита Тедж.

— От снощи. След вечерята у лейди Ворпатрил. Татко, баба и Баронесата свикаха семеен съвет и ни казаха за новия план. Пазили са го в строга тайна, между другото. Сигурно защото не са били сигурни, че биобункерът още е там. Аз през цялото време мислех, че идваме на Бараяр, за да приберем вас двете, и се чудех защо трябва да се влачим през всичките онези пет възлени скока, вместо да пратим един или двама най-много. Щеше да е много по-евтино. И по-дискретно.

Тедж се запита как биха реагирали двете с Риш, ако се беше появил само един член на семейството, вместо целият клан, и беше настоял да тръгнат незабавно. Е, сигурно щеше да зависи от пратеника…

— А защо са довели теб? — попита тя.

— И аз това се питах… до снощи. Изглежда, идеята е — ако открият някакви интересни сетагандански биоматериали в бункера, — да ги продадат контрабандно чрез Лили Дърона. Чудя се дали са й казали. Това би обяснило защо Лили ме пусна, без да спори. — Замълча, после попита: — А ти откога знаеш?

— От вчера следобед, когато останах при нашите, а Риш инструктираше вас за местните особености. А казаха ли ви какво са построили бараярците на онзи парцел? На мястото на разрушената господарска къща?

— Мда. На мен ми прозвуча като сериозно усложнение. Но татко явно смята, че държи нещата под контрол. — В гласа му се промъкна известно колебание. Така де, баронът и баронесата бяха смятали, че държат под контрол и станция Кордона. Амири се обърна към Тедж: — Трябва да им помогнеш, Тедж, с цената на всичко. Целият ми живот зависи от успеха на тази шантава операция.

„Ами моят живот?“ Тедж прогони тази бунтовна мисъл. Животът на Амири беше по-важен от нейния. Амири правеше неща. Тедж, както семейството й не спираше да повтаря, не правеше нищо. Така че каза с въздишка:

— Ще се опитам, Амири.

— Гледай да направиш нещо повече — настоя той. — Много е важно за мен, наистина. За всички ни е важно, но най-много за мен.

— Да, да… — каза Тедж, но мислите й бяха другаде. „Бях готова да се хвърля от балкона заради теб. Това не е ли достатъчно?“ Започваше да преосмисля тази работа с балкона. Тогавашната й мотивация не беше еднозначна — имаше го и въображаемия героизъм в името на семейството, да, но ги имаше изтощението и стреса от постоянния страх. Неща, които бяха изчезнали от дневния й ред, след като… след Иван Ксав всъщност. Той не беше от „балконския“ тип.

„Харесвам това в един мъж“. Едва сега започваше да си дава сметка точно колко го харесва.

Баронесата я извика да обсъдят местната транспортна логистика. Тедж въздъхна и се отзова на семейния дълг.

Иван се събуди не толкова късно, колкото би му се искало, в първия си неработен ден след Нашествието на Арките и в неочаквано празно легло. Задави го паника, която бързо отшумя, когато чу гласове в съседната стая. В банята също имаше някой.

Вчерашния ден беше прекарал в щаба, а Тедж до късно вечерта беше разкарвала разни роднини из града по мистериозни задачи, за които явно не искаше да говори с него. Покрай братовчед си обаче Иван беше развил много точен усет кога някой се опитва да скрие информация — както в откровеното мълчание по въпроса, така и в заобиколните приказки. Тедж се опитваше да му приложи и двата метода, а това не беше добре. Успял беше да задържи за кратко вниманието й с историята за арестуваните на Комар ловци на глави, тя беше обещала да уведоми за това своите хора, а малко по-късно, очевидно и непресторено уморена, се беше предала на съня. Избягала в съня?

Иван нахлузи с прозявка панталоните си и тръгна да търси кофеин. Тедж седеше пред комтаблото и говореше с някого — бараярец, чиновник от търговското сякаш, — после премина на бараярски руски по средата на изречението и мъжът над видплочата изведнъж омекна. Хитруша. Така или иначе, когато Иван се върна с чаша горещо кафе в ръка, деловият разговор беше приключил.

Иван кимна към комтаблото.

— Как разбра, че руският му е майчин език? Човекът си говореше съвсем нормално, без акцент.

Тедж махна към угасналата видплоча.

— Познавам по гласа. Ти не долавяш ли разликата?

— Ако има акцент, да. Но този тип говореше като столичанин.

— Не бих казала. Макар че още не съм усвоила диалектните нюанси на всичките графства. Шейсет окръга по четири основни езика, плюс Южния континент. Трябва да попълня знанията си за местната география.

— И смяташ, че е възможно? Да усвоиш толкова добре различните диалекти, че да ги различаваш без грешка?

Тя сви рамене.

— Ако се задържа тук достатъчно дълго, ще стане от само себе си.

— Тедж… — Искаше му се да захапе тази многозначителна реплика за достатъчно дългото „задържане“ тук, но реши да даде предимство на първата си мисъл: — Колко езика знаеш всъщност?

— Не съм сигурна. — Сбърчи носле. — Откакто съм тук… девет, мисля.

— Това е много.

— Не бих казала. Добрите електронни преводачи работят със стотици. Имам дарба за езиците, вярно, но не виждам смисъл да го превръщам в професия. Учиш, учиш, а накрая излиза, че си пропуснал точно езика, който ти трябва. Така де, дори не бях чувала за бараярски руски, преди да дойда тук. Или за местния ви гръцки диалект, който е доста развален… добре де, видоизменен. Не казах „мутирал“, забележи. Тоест, да учиш много езици е безсмислено. Защо да се мориш, когато е достатъчно да си сложиш слушалка с преводаческа програма, и готово. — Крива усмивка. — Но е забавно. Аз обичам да ми е забавно.

— Забавно — повтори Иван, замислил се за тоталната липса на забава в своите часове по чужди езици в училище.

Риш излезе от банята, облечена и нагиздена.

— Тедж, уреди ли наземния бус и високоговорителите? Можем ли вече да тръгнем?

— Да, и на двата ти въпроса. — Тедж скочи и млясна Иван по бузата. — Трябва да тръгваме.

— Къде отивате?

— Бижутата искат да си спретнат една тренировка, понеже отдавна не са се събирали заедно, и Саймън ни намери един хубав парк. В хотела няма достатъчно голяма зала. Аз отговарям за музикалното оформление.

— Навън? В това време? — Иван отиде до прозореца и погледна навън. Добре де, ниското зимно слънце грееше ярко, нямаше вятър, а температурите бяха над точката на замръзване, но все пак.

— Много си е хубаво времето. За утре се очаква промяна обаче. Наистина трябва да тръгваме.

Двете с Риш изхвърчаха от апартамента.

Малко по-късно Иван преглъщаше умърлушено оризовата си каша, а безпокойството му растеше ли, растеше. Обръсна се, облече се и с гигантска неохота звънна на майка си.

— Маман — каза, когато безупречната й прическа се появи над видплочата, увенчала също толкова безупречно лице с въпросително изражение на бегла изненада. — Да знаеш нещо за танцова тренировка на Бижутата? Саймън им бил препоръчал терен. Парк, градинка или нещо от този сорт на открито. — Във Ворбар Султана имаше стотици такива места, по-големи и по-малки.

— А, да, Саймън спомена за това. Дори отиде да ги гледа. Сметнах, че е добре да излезе малко. С удоволствие бих го придружила, но трябва да заместя Лайза на един малък официален обяд в двореца. Тя замина за икономическата конференция в Нижни Белгород в окръг Ворбара.

— Къде? Танцовата тренировка имам предвид.

— Саймън им предложи онзи малък парк срещу сградата на ИмпСи. Почти никой не ходи там. Освен онези бедни хорица, които страдат от зимна депресия и излизат да обядват в парка. Защото там нищо не възпрепятства слънчевите лъчи, нали знаеш.

— Ъъ, да. Мерси. — Понечи да прекъсне връзката, но се поколеба. — Маман… Саймън спомена ли ти нещо за разговора си с Шив онази вечер?

Усмивката й не се промени изобщо. Тогава защо Иван остана с впечатлението, че майка му току-що си е надянала най-добрата покерджийско-дипломатическа маска от богатия си арсенал?

— Каза, че разговорът бил изключително приятен. И слава богу, ако питаш мен. Удин и Мойра много ми допаднаха, между другото. Преживели са толкова интересни неща. Земята! А аз съм ходила само до Комар — завърши тя с въздишка.

— Ами накарай Саймън да те заведе на Земята — предложи Иван. — Или ти го заведи. Изчегъртай го от удобните му коловози. Минаха колко, четири, почти пет години, откакто се оттегли от редовна служба. Каквато и секретна информация да е останала в главата му, вече едва ли е актуална. Не е ли време да излезе извън границите на империята? Или смята, че още не е безопасно?

Майка му вдигна замислено вежди.

— Саймън рядко говори за пътувания. Най-много да спомене за почивка на южния бряг. Наистина беше изключително… уморен след онази история… — Махна с ръка, сякаш да прогони спомена за кошмарната седмица, когато Саймън беше на смъртно легло, след като чипът в главата му бе дал дефект. Както и за кошмарните десетилетия в пълен работен режим преди това, предположи Иван. — Дори повече, отколкото си даваше вид.

— Той винаги е бил доста затворен — каза Иван и си помисли, че това сигурно е най-сдържаното изказване от стотина години насам. — За страничния наблюдател е трудно да прецени какво става в главата му.

— Да, за страничния наблюдател сигурно е трудно. — Иван не пропусна лекото ударение върху „страничния“. Определение, което явно не включваше майка му. Трийсетгодишната й съвместна работа със Саймън може и да не беше като онези дълги бракове, в които хората започват да си довършват изреченията един на друг, но със сигурност имаше известни прилики. Иван се замисли колко беше продължила неговата най-дълга връзка, преди той да бие шута на момичето. Или то на него. Поне една трябва да беше продължила повече от година, нали? Почти година? Повече от половин година?…

— Много се радвам, че се обади, но трябва да затварям — каза твърдо майка му. — За утре непременно трябва да измислим нещо приятно за семейство Арка. По етикет би трябвало те да ни поканят на вечеря, но едва ли ще искат, предвид че са на хотел и прочие.

— Ъъ, добре — каза Иван и я остави да прекъсне връзката.

Понеже беше последният уикенд преди началото на Зимния празник, паркирането около щабквартирата на ИмпСи се оказа малко по-възможно от обичайното. На Иван му се наложи да измине пеша само една пресечка, преди да зърне голия малък парк и страховитата сграда насреща.

Наистина беше страховита, особено фасадата — без прозорци и с широко стълбище, чиито стъпала нарочно бяха направени по-високи от стандарта. Доколкото Иван знаеше, тежките бронзови врати на централния вход рядко се отваряха — онези, които идваха по работа в щаба на Службата за сигурност, минаваха отстрани или отзад, където входовете бяха с нормални размери и нямаха за цел да ти вземат страха. Каменната фасада беше повече от семпла, ако не се брои обточващият цялата сграда релефен фриз, изобразяващ странни създания с измъчени физиономии, които Майлс веднъж беше нарекъл „водоливници с неотложен храносмилателен проблем“.

По времето на Лудия Юри водоливниците имали някакво символично значение — политическо, артистично или пропагандно, според гледната точка, — значение, което някой някога беше обяснил на Иван, но което той беше забравил своевременно. Ако питаха него, водоливниците просто имаха запек. С течение на времето гражданите на Ворбар Султана им бяха дали имена, имаше и куп вицове за тях — какво си говорели там горе, застинали във фриза си, — а най-популярните дори се появяваха като герои в карикатури. На тях беше посветено и едно детско анимационно филмче, поне според смътните спомени на Иван от собствената му младост.

Всичко това беше заобиколено от настлан с павета двор и висок каменен зид с железни шипове като онзи около замъка Воркосиган, макар че надеждността му като защитно съоръжение е била компрометирана и остаряла още по времето, когато са го строили. Истинските отбранителни линии бяха електронни и невидими за окото. Каменният зид имаше две порти, една отпред и една отзад, охранявани от войници с енергийни оръжия. Макар че мускети биха се връзвали по-добре с архитектурния стил на сградата.

В парка наистина беше слънчево — и как иначе. От съображения за сигурност ИмпСи не позволяваше да се садят дървета и храсти, да се инсталират беседки и други временни постройки, които да пречат на погледа или да служат за прикритие. Тревата, покафеняла тук-там след първите студове, но грижливо окосена, изглеждаше доста добре, най-вече заради малцината пешеходци, които събираха смелост да минат напряко.

Сега обаче я тъпчеха петима в ярки одежди — Риш, Чер, Смарагд, Перла и Звездичка, — а Тедж клечеше встрани от тях и ръчкаше портативно комтабло и няколко безжични колони. Следвайки указанията на Звездичка, Тедж стана и премести едната колона. Видя Иван и му махна, но не дойде при него. Звездичка, след консултация с Чер, на свой ред премести две шарени пръчки с още по-шарени помпони на върха — извади ги от земята, преброи няколко крачки, подравни ги спрямо другите и ги заби на новото място.

Саймън, наметнат със стар войнишки шинел, седеше на пейка в края на моравата и наблюдаваше доброжелателно шоуто. Без шапка — маман би имала какво да каже по въпроса — и с оредялата си прошарена коса приличаше досущ на пенсиониран дядка, седнал да позяпа младежките лудории. Може и такъв да беше. Един вид. В някой друг свят.

Униформен офицер от ИмпСи без шинел — майор, видя Иван, когато се приближи, — стоеше прав до Саймън и местеше поглед между него и танцовата тренировка, която тъкмо се подновяваше. От колоните изригна жизнерадостна музика. Бижутата изведнъж се раздвижиха в серия от разнородни танцови стъпки. В предусещане за кулминационния момент Чер внезапно подхвана поредица от задни салта по диагонал на моравата, завърши ги с баланс на една ръка, после на един крак.

— Впечатляващо — каза на Саймън майорът, когато Иван застана до тях. Погледът му се премести от Чер върху Иван, който беше с цивилни дрехи по случай уж неработния ден. Лицето на майора се проясни. — Капитан Ворпатрил, нали? Операции?

Иван му кимна вместо военен поздрав.

— Да, сър.

— Значи би трябвало да знаете за какво точно става…

— Просто галактическа танцова трупа, която е прекарала доста време на скоков кораб и сега си прави тренировка, това знам — отвърна спокойно Иван. Саймън наистина ли се усмихна?

— Преди да се пенсионирам, рядко ходех на танцови представления — каза Саймън на майора. — Лейди Ворпатрил си има своя ложа в Концертната зала. През последните години често ме кани да й правя компания. И започна да ми харесва, понаучих това-онова за изкуството. Преди не ми оставаше време за такива неща. А уж старите кучета не можели да се научат на нови номера. Да се чуди човек.

— Хм. Ами… Е, щом са с вас, сър… — Майорът, с въздържание толкова непосилно, че сигурно му скъса някой мускул — вероятно сърдечния, — успя да не козирува на бившия си шеф, а вместо това му кимна отривисто и после им обърна гръб, пресече натоварената улица с риск за живота си и влезе в комплекса на ИмпСи през централната порта.

Иван се тръшна на пейката до Саймън, който се беше извил леко, загледан след майора.

— Този беше петият, който излезе да провери какво става — отбеляза и се обърна към Иван. — Всеки следващ — с по-висок чин.

— Сериозно? — попита Иван, колкото да каже нещо.

Звездичка, с пригладена назад коса, зелени очи и впити дълги панталони, притича да премести отново помпоните. От колоните прозвуча музика, този път с по-бавно темпо. Бижутата се развъртяха, бляскави, атлетични, като по магия. Чер повтори зашеметяващата серия от задни салта, но по другия диагонал на моравата.

— Винаги съм смятал — каза след малко Саймън, — че за сграда, която приютява правителствена организация, чиито служители носят на петлицата си знак — докосна яката на цивилната си риза, където знака с окото на Хор вече го нямаше, — означаващ „виждам всичко, знам всичко“, да няма нито един прозорец на фасадата си е един вид космическа ирония.

Иван се наведе леко напред да погледне покрай Саймън към сградата на ИмпСи.

— Навремето сигурно са имали други притеснения, а не дали ще виждат какво става отпред. Дали някой няма да им взриви прозорците например. — Електронните очи на щабквартирата бяха монтирани дискретно и не се виждаха, с изключение на няколко антени и сателитни чинии, стърчащи над бойниците, обточващи покрива. — Сградата със сигурност е натъпкана с електронни системи за наблюдение.

— Дори доста повече от необходимото. Беше като да работиш в гранитен космически кораб. Херметически запечатан.

— И, такова… — Иван се чудеше как да оформи въпроса си. — Колко нагоре по йерархичната стълбица трябва да се стигне, преди поредният загрижен офицер да излезе и да каже: „Какво, по дяволите, става тук, Саймън?“.

— И аз нямам търпение да разбера. Чакам със затаен дъх.

Звездичка промени за пореден път маркерите. Бижутата подхванаха нов танц.

— От друга страна — продължи замислено Саймън, — случайно знам, че шепата мъже, които биха задали въпроса си по този начин, днес или са пенсионери, или са в командировка извън града. Което звучи като измама, но измамата винаги е бил част от работата ни, като си помислиш.

Иван се замисли над казаното.

— Какво, по дяволите, става тук, Саймън?

Саймън го стрелна с тънка усмивка.

— А, значи шепата се увеличава с още един. Не виждаш ли?

— Не.

— И те не виждат. — Саймън погледна към сградата през улицата. — Нямат прозорци. Сигурен съм, че държат някой и друг аналитик, който е специалист в сферата на изкуствата… но подозирам, че са ги натикали някъде в подземието, на тясно и на тъмно. Горкичките. А ти гледай, гледай.

Бижутата тъкмо бяха подхванали нова поредица подскоци, по-дълга от предишните. Иван се намръщи, стана, извади един от стиковете с помпони от земята и го огледа. Не беше много тежък. Повърхността му беше на ивици с бонбонени цветове. Имаше метален пръстен за по-голяма здравина. Наклони стика да погледне върха му — беше тъмен и кух сякаш. Звездичка, намръщена повече от обикновено, се приближи, издърпа маркера от ръката му, размаха го енергично и го заби отново в земята.

— Не барай сценичните маркери — смъмри го. — Някой може да пострада. — Трудно беше да се каже, но на Иван му се стори, че цветните ивици са се променили. Обърна се и отиде да седне при Саймън.

Този път музиката звучеше като микс от жизнерадостен марш и оплакваческа песен, като жени, които изпращат своите храбри мъже и синове на бран. Чер изпълни още една серия салта. За пореден път.

Значи… какво му беше различното на Чер? Определено не изглеждаше по-атлетичен от Риш и другите. Защо те не правеха салта?

Каза го на глас, преди да се усети:

— Чер е най-тежкият от тях.

Саймън му хвърли поглед изпод вежди, пак с онази тънка усмивка.

Зазвуча нова мелодия. Риш беше разпределила между другите три дами-Бижута звънчетата, които Иван ги беше видял да носят с Тедж на глезените си по-предния ден. Започнаха нов танц… или по-скоро част от танц, защото, изглежда, тренираха отделни стъпки, а не цяла композиция. Този път музиката беше игрива, а темпото — това ли беше правилният музикален термин? — различно. Темпото… или честотата?

Чер се засили и изпълни нова поредица салта.

Иван примигна. И изтърси:

— Звуково картографиране.

Усмивката на Саймън се разшири.

— Губиш си времето в Операции, Иване. Все повече се убеждавам в това. Напоследък де… — Лицето му се изкриви от някакъв спомен, за който Иван не смяташе да пита. — В по-ранните етапи на кариерата ти това… не беше толкова очевидно.

— Аз пък не мисля така. Нещо повече, адмирал Десплейнс не мисли така. Харесва ми в Операции.

— Е, сигурно. А и на майка ти й харесва, че си там… — ново кривване на устните — заради относителната сигурност.

— Отдавна никой не се е опитвал да взриви сградата на Операции. Винаги вие сте първата мишена.

— Да, една от многото невъзпети услуги, които ИмпСи прави на обществото — да служи като жив щит за Операции. Но дали от Операции някой някога е казал „благодаря“?

За последното Иван нямаше представа. Коментарите в службата по повод докладите на ИмпСи обикновено бяха предшествани от люти ругатни, но може би беше въпрос на навик и нищо повече.

— Някой опитвал ли се е да взриви Операции наскоро? Или изобщо? Тоест, откакто новата ни сграда е била построена, след като са изравнили със земята старата по време на Претендентството?

Саймън се сгуши зиморничаво в шинела си.

— Вече не мога да си спомня подробностите. А понякога и основни факти не помня.

От известно време Иван подозираше, че „не мога да си спомня“ е дежурният отговор на Саймън за всеки въпрос, на който не иска да отговори. Така не само избягваше отговора, а и неизменно подплашваше питащия, който подвиваше опашка и го оставяше на мира.

Само че Иван беше започнал да свиква с Илян по някакъв странен, домашен начин. Научил се беше да разпознава дребните номерца — отрепетираните промени в изражението, интонацията, някои ключови фрази, — които Илян използваше, за да защити достойнството си. А когато чипът в главата му се скапа — и за известно време след това, — достойнството му беше подложено на жестока обсада. Иван беше станал свидетел на част от тази обсада и не искаше дори да си спомня за това. И все пак… шпионинът на шпионите открай време беше и невестулката на невестулките. Това Саймън едва ли беше забравил.

Иван се изкатери обратно по хлъзгавото лирическо отклонение в разговора и стигна до последния сигурен възел.

— Картографиране. Подземно картографиране. Какво става, Саймън, по дяволите? Би трябвало да сте проучили и картографирали всеки кубичен сантиметър от земята под Ворбар Султана. Особено около собствената си централа. — „Под земята?“

— Да, наистина би трябвало. Аз определено смятах така. — Саймън се почеса по тила. — Макар че повечето хора не си дават сметка какъв непроходим и зле документиран лабиринт се намира под Стария град. Стара канализация. Изоставени комунални тунели. Складови подземия. Основи на нови сгради. Няколко неуспешни опита за изграждане на подземна транспортна инфраструктура, зарязани много преди да бъде планирана и дори измислена тръбната система на масовия градски транспорт. Корита на подземни реки. Лични бункери и тунели за бягство, изградени без разрешение под немалко ворски къщи… както и под немалко пролетарски, чиито собственици се боят от собствените си сенчести дела. Както и истински лабиринт от други проходи, датиращи от времето на Окупацията и последвалите я войни. Под Ворбар Султана, Иване, лежат забравените тайни на последните няколко века.

Иван се загледа отново в шестте надземни и няколкото подземни етажа параноя, струпани през улицата.

— Улавят ли нещо? От ставащото тук?

— Ти как мислиш?

— Не знам… — Замисли се за чудатия сценичен маркер, който беше държал в ръка. — Аналогови информационни колектори, предполагам, пасивни. Без никаква електроника?

— Доколкото разбрах, цветовата идентификация има биологична основа, която е чувствителна към вибрации, да. Нещо като танцуващи микроби.

Иван изтри нервно ръка в панталоните си.

— О! Значи и ти участваш в това. — „Каквото и да е то“.

— Не бих се изразил точно така.

— А как би се изразил?

— На този етап — мълчаливо.

— Саймън. — Не му беше лесно да произнесе името тихо и авторитетно, а не като жален стон.

Напразно се беше хабил, оказа се — Саймън само вдигна ужасните си вежди, сякаш съвсем ясно беше доловил жалния вой с някакви свои телепатични способности. Посланието беше ясно — „Дори не си го помисляй, момче“.

— Няма нищо незаконно или неморално в търсенето, Иване. Неведнъж съм виждал възрастни господа с метални детектори тук, в този парк, да търсят стари монети и такива неща. Така и не разбрах защо го правят — дали за да си запълват времето, или защото мизерстват.

— Да, и охраната несъмнено ги е прогонвала своевременно.

— Не винаги. Така де, съществуваше вероятността да открият нещо интересно.

— А Арките? Те намерили ли са нещо интересно?

— Все още не знаем, разбира се. Шив и Удин трябва най-напред да анализират събраните данни и замервания.

— И какво ще правиш тогава?

— Диаграми, Иване, алгоритми. Често съм те чувал да говориш с топло чувство, почти умилително даже, за диаграмите и алгоритмите, обикновено на масата у лейди майка ти. Това тук е едва първото разклонение на диаграмата, не последното.

Каквото и да чувстваше в момента Иван, то не можеше да се опише с думите „топло“ и „умилително“.

Слънцето се катереше към зенита, който се падаше доста ниско по това време на годината. През портата на ИмпСи се изсипа шумна група бледни мъже, офицери и редници, понесли торбички с обяд и напитки от различен вид. Разделиха се и се пръснаха по пейките някак организирано и отрепетирано и понеже пейките не стигаха за всички, част от редниците седнаха да обядват на тревата. Всички без изключение зяпаха подозрително Бижутата; някои зяпаха с подозрение и двамата цивилни на пейката, а с най-голямо подозрение ги зяпаха онези, чиито места двамата бяха заели, и така, докато не получиха информация на ухо от свои по-старши колеги. След това само зяпаха.

Тедж се усмихна на Саймън и Иван — кажи-речи първият и доста постен знак, че собствената му съпруга най-сетне е забелязала появата му, помисли си намусено Иван, — после отиде при другите, които се бяха събрали в плътна група и си шушнеха нещо. Звездичка се отдели с леко отегчен вид. Беше събрала маркерите и изглежда се канеше да ги прибере в колата.

Бижутата се подредиха в кръг, или в квадрат, или във въображаема четирилъчна звезда. Тедж се наведе, пусна ново парче и усили звука повече отпреди — традиционна бараярска мазурка, но с по-жив, осъвременен ритъм и с повече украси. Бижутата се раздвижиха в серия от подскоци и подритвания, които наподобяваха традиционен мъжки танц от Бараяр, но бегло. Това беше най-акробатичното им изпълнение досега. Дори Чер, който обикновено подхвърляше останалите, сега се озова в ролята на подхвърлян, пък било то и с общите усилия на две от сестрите си; премяташе се високо във въздуха и се приземяваше изящно в най-невероятни стойки. Униформените в парка спряха да ядат и зяпнаха сащисани. Тедж наблюдаваше танца с нескрита наслада.

Танцът завърши с вихрен пирует и общ вик. Бижутата дишаха тежко и бяха вир-вода от пот въпреки хладното време. Мъжете от ИмпСи, пръснати около импровизираната сцена, заръкопляскаха спонтанно; ухилени до уши, Бижутата се поклониха с признателност, във всяка от четирите посоки, като най-изисканият им реверанс беше предназначен за Саймън и Иван.

Саймън се изправи с един от онези характерни звуци ала „боли ме гърбът“, които възрастните хора издават дежурно, било заради реална болежка, било от любов към театъра. А театър днес имаше предостатъчно, помисли си Иван, на няколко сцени. Бижутата и Тедж си прибраха нещата — сценичен декор, оборудване или както му викаха там — и ги занесоха в наземния бус, паркиран от другата страна на моравата.

— Говори ли вече с Гай Алегре за всичко това? — попита Иван и кимна към вече празната сцена на открито. — Или той е от шепата хора, които случайно не са в града?

— Още не съм.

— А той с теб?

— Смятам, че е твърде вероятно двамата да си поговорим някой ден.

— Ъъ… Грегор?

Веждите на Саймън го погледнаха с насмешка.

— Какво гласи любимото мото на Грегор?

— „Да видим какво ще стане“ — цитира мрачно Иван. — Винаги съм смятал, че един император не бива да казва нещо толкова безотговорно.

— Знам ли.

Тедж дойде и затаила дъх попита Саймън, но не и Иван, забележете:

— Хареса ли ви шоуто, сър?

— Да. Хареса ми. Уличен театър от най-висока проба.

— От онзи вид, в който публиката също участва — измърмори Иван. Я чакай… Саймън така и не беше отговорил на последния му въпрос. Нито на първия.

— Защо не заведеш съпругата си на обяд, Иване? — радушно предложи Саймън. После помоли Тедж да благодари от негово име на Бижутата за представлението, извини се и си тръгна. Вървеше по тротоара като обикновен минувач, който е спрял да погледа тренировката на танцьорите.

Тедж, все така премълчаваща разни неща, се оправда с шофьорските си задължения и хукна в обратната посока.

Иван, чувствайки се без вина виновен, сгърби рамене на пейката и впери поглед в пустия пейзаж, замислен за подземните столични лабиринти.