Сделката на капитан Ворпатрил

12.

Останалата част от рождения ден на Иван Ксав премина мирно и тихо, макар че той все пак изведе Тедж и Риш на ресторант — приятно заведение, което предлагаше традиционна бараярска кухня и където Иван Ксав явно беше редовен клиент и добре познат на персонала. Риш привлече погледите още с влизането им, но никой не си позволи да я притеснява.

— Мислех, че тук не обичат мутантите — подметна Тедж.

— Според Биърли моята външност до такава степен надхвърля онова, което бараярците смятат за мутация, че ги кара да изпадат в недоумение — каза Риш. — Все пак ме предупреди да стоя далеч от бедняшките квартали, ако нямам охрана. Само дето не каза „бедняшки“, а… как беше бараярската дума?

— Пролетарски? — подсказа й Иван Ксав. — Плебейски?

— Пролетарски, това беше.

— Да, съветът е добър, поне докато не поопознаеш града.

За изненада на Тедж сервитьорът ги заведе на маса за петима, а две от местата вече бяха заети. Солиден тъмнокос мъж около четиридесетте, който не беше красавец, но определено правеше впечатление — остър нос и пронизващи светлокафяви очи, — стана да ги посрещне. Атлетичната руса жена с него, по-млада и по-висока, се усмихна широко. Не криеше интереса си към Риш, но не изглеждаше шокирана. Тези двамата очевидно не принадлежаха към „пролетариите“.

— Честит рожден ден, Иване — каза мъжът и му подаде ръката. — Поздравления, че доживя трийсет и пет.

— Има защо — каза Иван, стисна ръката му. — Тедж, Риш, това са моите приятели Дъв Галени и неговата съпруга Делия.

Русата жена им се усмихна топло, Галени се наведе по ворски над ръката на Тедж и измърмори: „Лейди Ворпатрил“, а с Риш се здрависа и каза: „Госпожице Риш“.

След като се настаниха, разгледаха менюто и им препоръчаха строганоф по воргарински, Тедж попита:

— Откъде се познавате? — Защото Галени категорично не беше бараярски вор: гласът му беше на образован и културен човек, но комарският акцент прозираше.

— С Делия се познаваме открай време — обясни Иван Ксав. — Баща й, комодор Куделка, работеше за чичо ми. Беше му адютант и секретар.

Горе-долу каквото работеше Иван Ксав сега.

— Чакай, това не е ли същият лейтенант, който измъкнал теб като бебе и майка ти от обсадената столица? През войната?

— Да, съвсем същият. Има още три дъщери, между другото. Къде са те, Делия? Мислех си, че няма да е лошо Тедж да се запознае с няколко бараярски жени на своята възраст.

Блондинката отговори:

— Мартя е с Енрике в окръг Воркосиган, работят по един от проектите на Марк. Карийн е на Ескобар с Марк. Не знам кога ще се върнат. А Оливия е в окръг Ворутиър с Доно. Вписва ли се граф Доно в графата, как мислиш?

— Не! — заяви Иван Ксав, после сякаш се поколеба. — А шегата ти беше тъпа.

Делия се ухили без грам притеснение. Галени вдигна ръка да скрие в шепа усмивката си.

— А вие откъде се познавате с Иван Ксав? — обърна се Тедж към Галени.

— С него се познаваме по-отскоро — отвърна той. — Тогава аз бях старши военен аташе в бараярското посолство на Старата Земя, а Иван, лейтенантче с жълто около устата, го назначиха за мой помощник. Преди… наистина ли минаха десет години?

— Единайсет — каза умърлушено Иван Ксав.

— Не е за вярване. — Бръчиците край очите на Галени се врязаха по-дълбоко.

Когато първото блюдо пристигна, Галени и Делия се заеха да разпитват поред Тедж и Риш за пътешествията им. Риш тъкмо им разказваше за станция Пол, когато Тедж, спомнила си внезапно за Морозов, фиксира с поглед Галени и попита с подозрение:

— Чакайте. Да не би и вие да сте от ИмпСи?

— Е, да, но тази вечер не съм на работа, гарантирам ви — увери я той.

Съпругата му обясни с гордост:

— От четири години Дъв оглавява комарския отдел на ИмпСи. Той беше от първите комарци, които влязоха в системата на Имперската служба.

Комодор Галени, както стана ясно след малко. Поредният ученик от школата на легендарния Саймън Илян. Но двамата с Иван Ксав, изглежда, наистина бяха приятели, а не просто наблюдаващ и наблюдаван. Макар че Галени определено беше наблюдаващ… но в случая не наблюдаваше Иван. Разговорът обхващаше най-разнообразни теми, но скоро у Тедж се породи впечатлението, че Галени и Делия се стремят най-вече към отговора на един въпрос — „Достатъчно добра ли е тя за Нашия Иван?“.

Беше… всъщност беше хубаво, че Иван Ксав има такива загрижени приятели. Докато растеше, Тедж беше заобиколена с внимателно подбрани другарчета, деца на висши служители на Къща Кордона, но сега всички те се бяха пръснали по вятъра. Или по-лошо — бяха преминали към новия режим. Опита се да състави списък на близки свои приятели, такива, които биха попитали: „Той достатъчно добър ли е за Нашата Тедж?“, но се сети само за хора от семейството — Чер, Риш, може би и Амири. Които също се бяха пръснали. Дано Чер беше стигнал жив и здрав на Ескобар.

Присъствието на Галени обясняваше отсъствието на Биърли, осъзна с известно закъснение Тедж — прикритието му на разпасан градски клоун би пострадало непоправимо, ако го видят да вечеря дружески с един от старшите офицери на ИмпСи.

Когато след време — и по заобиколни пътища — стигнаха до срещата на Тедж с Иван Ксав и как двамата се бяха оженили, Тедж се притесни, че разказът ще предизвика същата реакция като при братовчеда и императора. Галени и Делия ги надминаха — Галени се смя до захлас, хълцаше със зачервено лице в салфетката си, а Делия се кискаше и току го млатеше по гърба да не се задави.

Най-накрая Галени си пое дъх и изправи гръб.

— Е, все пак звучи по-добре от последното ти отвличане.

— И аз така реших — каза мрачно Иван Ксав.

— Какво? — попита Тедж.

Галени се поколеба, после каза:

— Онова беше от сравнително травматичните събития в моя дотогава забележително лишен от травматични преживявания престой на Земята. Иван прекара един много неприятен следобед, похитен от, ъъ, група конспиратори, които го скриха в помпената станция на един преливник.

— Един следобед? — измърмори Иван Ксав. — Стори ми се година, човече. Беше тъмно като в рог. Не бих могъл часовника да си видя, не че имах часовник. Добави студ, влага, теснотия — всичко това под земята. И през цялото време се ослушвах кога ще започне приливът, помпата ще се включи и ще се удавя.

Тедж усети как гърлото й се стяга. Описаната картинка не беше от приятните.

— Звучи гадно.

— Именно — каза Иван Ксав.

— Това беше една от няколкото сериозни причини, поради които обмислях да сложа край на кариерата си — въздъхна Галени. — Да предадат на грижите ти лейтенант лорд Ворпатрил и да го загубиш… голяма черна точка в служебното ми досие, съгласете се.

— Но нали са го спасили — каза Риш. — Очевидно. Вие ли го спасихте, комодор?

— По онова време бях капитан. Да кажем, че помогнах. За щастие на досието ми.

— Как се справяш с клаустрофобията си, Иване? — попита Делия, повече от любопитство, отколкото със загриженост.

Иван Ксав изскърца със зъби.

— Не страдам от клаустрофобия. Много ти благодаря, Делия. Няма нищо ирационално в това… В мен.

— Но Майлс каза…

— Просто съм алергичен към непознати, които се опитват да ме убият, това е. Майлс има същата алергия, ако позволите да изтъкна.

— Не знам. Ако питаш мен, Майлс намира такива ситуации за изключително вълнуващи.

— Склонен съм да се съглася с теб, скъпа — каза Галени.

— Дали не е заради вниманието? — попита Делия. — Той обича да е в светлината на прожекторите.

Беше ред на Иван Ксав да се киска в салфетката си, явно. След което Делия и Иван Ксав — забравил за собственото си смущение — се разпростряха на тема „братовчеда“, припомняха си стари истории, една от друга по-невероятни. Галени не оспори нито една от тях, забеляза Тедж.

Когато им сервираха десерта, комодорът извади от джоба си плоска кутийка и я побутна срамежливо към Тедж и Иван Ксав. Вътре имаше диск с книга. Иван Ксав местеше бдителен поглед между комодора и кутийката.

— Какво е това, Дъв?

— Нещо средно между подарък за рожден ден и за сватба. Е, може би на лейди Тедж ще й се стори по-интересно, отколкото на теб. Историята на Бараяр от Изолацията насам. Току-що излезе. От Имперското университетско издателство. След няколко години подготовка. Мадам професор Вортис ще я използва като помагало за лекциите си по нова история през следващия семестър.

— Колко е дълго това чудо?

— Деветдесет глави, плюс-минус.

— И колко от тях си написал ти?

Галени се изкашля.

— Ами… десет.

— Не знаех, че в ИмпСи ви дават домашни — каза тихичко Тедж.

Галени се усмихна.

— Не, това ми е нещо като хоби. Обичам да пиша. Когато ми остава свободно време, разбира се. Имам и няколко статии, но темите още са с гриф секретно. Чакам секретността да отпадне по давност и тогава ще ги публикувам.

— Май трябва да обясня — намеси се Иван Ксав. — Когато Дъв каза, че е напуснал училище, за да постъпи във военната академия — след като в ИмпСи решиха, че е безопасно да приемат комарци в редиците си, — той не беше студент, а преподавател. По история. Почти го е превъзмогнал, но понякога има рецидиви. Това нещо — Иван докосна предпазливо кутийката — на висок академичен стил ли е написано?

— Мога да говоря само за главите, които написах аз, но така или иначе Илян изби от главата ми схоластичната многословност още когато започнах да работя за него и да го затрупвам с въздълги доклади — каза Галени. — От него научих АБВ-то на ИмпСи — акуратно, бързо, важно. Е, все пак не пропусна да спомене, че му е приятно да чете доклади без правописни грешки.

Иван Ксав се засмя.

— Защо ли не се учудвам?

Тедж прие книгата с благодарност — сега не беше нито времето, нито мястото да обяснява, че познания по нова бараярска история и по други бараярски неща няма да са й нужни, защото ще изчезне за Ескобар при първа възможност. Както и че не би могла да се възползва от предложението на Делия да я запознае със сестрите си, когато се приберат в столицата. Все пак благодари и на нея.

Делия и Дъв се извиниха малко след десерта — у дома ги чакали две малки деца, едното — бебе. Показаха видкубче със снимки на поколението, на които Тедж реагира с подходящи за целта звуци. А когато си тръгнаха, Иван Ксав отбеляза:

— Край на нощния живот за Дъв, бедният той. — А после сам внесе поправка в изказването си: — Но на него май така му харесва.

Иван Ксав нямаше братя, но поне имаше братя-офицери, помисли си Тедж. И това беше нещо.

Чак късно вечерта, когато Иван Ксав влезе в банята, а двете с Риш разтягаха дивана, Тедж намери подходящ момент да изслуша доклада с гриф „Биърли“.

— Е? Как беше?

Риш разстла чаршафа и отвърна с вбесяващо потайна усмивка:

— Интересно.

Тедж тръсна глава.

— Хората използват тази дума за някое засукано блюдо, което не им е харесало. Бяла риба с малини например.

— О, нямам оплаквания относно комбинацията. Беше… вкусно.

— И?

Риш опря пръст до устните си, но дали за да спре напиращите думи, или да ги изтегли с ченгел, Тедж не можа да реши.

— Биърли… Не бях срещала човек, чиито уста и ръце да разказват две толкова различни истории.

— Казвай де!

Риш се ухили и махна с ръка. „Взела е жеста назаем от Биърли“, помисли Тедж.

— Устата не млъква и ръси забавни неща, макар че повечето са чиста проба камуфлаж, а останалото — откровени лъжи. Макар че пред мен се сдържа, в интерес на истината. Ръцете обаче…

— Мм?

— Ръцете са неочаквано срамежливи, а после изведнъж им идва дар слово. След това стават толкова искрени, че да ти се доплаче. Ръце, в които да се влюбиш. Стига да си глупава колкото моята тек-сестричка, което е малко вероятно.

Тедж я замери с една възглавница.

На следващия ден, последния от отпуската на Иван Ксав, той ги изведе да разгледат местните туристически забележителности, включително военния музей в двореца Ворхартунг, най-голямата от крайречните крепости, които, оказа се, нощем наистина се къпеха в светлината на цветни прожектори. По време на тази разходка Иван Ксав откри, че Тедж и Риш не просто не искат да карат наземна кола, а и не умеят.

— Родителите ми имаха вила в провинцията и там карахме спортни шейни на въздушна възглавница, но аз все не можех да се доредя, понеже бях най-малката — обясни Тедж. — А в големите и пренаселени градове дори татко използваше бронирана кола с личен шофьор и телохранители. Пътищата извън градовете са платени. Строителството и поддръжката им са поети от различни Къщи и пътуването излиза доста скъпо.

— Ха — каза Иван Ксав. — На бас, че мога да оправя този пропуск с образованието ви.

„Оправи“ го по следния начин — свърза се с частна фирма, специализирана в шофьорски курсове за туристи галактици, и уреди инструктор, който да ги чака пред кооперацията на следващата сутрин, малко след като самият той беше тръгнал за работа.

— Нашата красива столица е чудесно място да усвоиш шофьорските умения — информира ги бодро инструкторът. — Научите ли се тук, никой друг град на планетата няма да ви уплаши.

Тедж прие предизвикателството; Риш, позеленяла, се отказа още след първия опит, позовавайки се на силно сензорно претоварване. Само няколко часа по-късно, много по-бързо, отколкото изглеждаше възможно и разумно, Тедж получи временно разрешително, което й позволяваше да шофира наземна кола под надзора на опитен водач.

Уплаши се само веднъж, при първото им вечерно шофиране, когато изваждаше колата на задна скорост от подземния паркинг. Звукът от удара в колоната беше… хрущящ.

— Не се притеснявай — успокои я с усмивка Иван Ксав. — Тези коли имат толкова вградени системи за безопасност, че и да искаш, не можеш да се убиеш. Самият аз съм се блъскал пет-шест пъти без драскотина. По мен де. На колите не им се размина толкова леко. Освен онзи път, когато… но пък тогава бях много млад, така че не се брои. — След миг добави: — А и тази кола е под наем.

Поуспокоена, Тедж стисна зъби и подкара. Върнаха се след час, без да са ударили нищо и никого. Тедж още беше напрегната, но това се промени, след като успя да вкара без проблем звяра в кошарата му и го приспа.

— Не беше толкова страшно!

— Искаш страшно? Ще ти кажа кое е страшно. Няма да забравя един ден, най-хубавия си ден с чичо Арал, който по принцип няма време за мене, но както и да е. Беше през лятото, аз току-що си бях изкарал изпита за пилот на въздушен скутер и с Майлс бяхме отишли в тяхното имение в провинцията. Чичо Арал ме качи на своя скутер — само мен, като никога, без Майлс. Летяхме над хълмовете в един ненаселен район на графството и той ми показа какво може да направи човек с лек въздушен скутер, ама наистина какво може да направи. Уж за да съм бил подготвен, ако ме преследват, но според мен искаше да изпита новите си телохранители, които летяха с нас на задната седалка. Един вид, ако ги накара да се развикат, да се разплачат или да повърнат, значи печели.

— Ъъ… те направиха ли някое от тези неща? Той спечели ли?

— Не, онези момчета му имаха пълно доверие. Аз обаче през годините след това успях да изкарам акъла на двама-трима ветерани от Службата с прийома на чичо Арал. — Продължи с нестихващ ентусиазъм: — Щом вече се справяш с наземните коли, трябва да те качим и на скутер. Това е единственият разумен начин човек да стигне до по-отдалечените райони на графствата, защото пътищата са разбити. Жалко, че чичо Арал вече е твърде стар, за да изкараш при него специалния му курс за напреднали… — Сви устни, после добави: — А може и да не е чак толкова стар всъщност. Така или иначе, сега той е на Сергияр и вицекралства. Дейност, която, както казва, имала твърде много общо с вицовете.

А, онзи чичо Арал, съобрази Тедж. Беше й дори по-трудно да си го представи, отколкото Грегор императора.

— И майка ти нямаше нищо против това… обучение?

— Ами да. Ние, разбира се, не й казахме какво точно сме правили. Чичо Арал не е глупак.

Следващото откритие на Иван Ксав касаеше готварските умения на Риш и Тедж, които бяха минимални въпреки специалното им обучение по изостряне на сетивата. Самият той не бил майстор готвач, както обяви на всеослушание, но можел да оцелее в кухнята; дори им сготви вечеря у дома за разнообразие. А после му хрумна гениалната идея да ги прати на кратък курс при Мама Кости, понеже тя, горката, скучаела сега, когато семейство Воркосиган се било изнесло целокупно към Сергияр.

Мама Кости се оказа кажи-речи първият „пролетарий“, когото Тедж и Риш виждаха отблизо — беше ниска, закръглена, акцентът и синтаксисът й се различаваха значително от тези на ворската класа, беше и първата, която реагира остро при вида на Риш. Това се промени веднага щом Риш й демонстрира способността си да различава и най-тънките нюанси във вкусовете и миризмите, както и зачатъчното си умение да реже зеленчуци, което изглеждаше още по-приемливо на фона на Тедж и нейната склонност да реже пръстите си вместо лука. В резултат Мама Кости бързо-бързо обяви Риш за обещаващ чирак и я взе под крилото си. Риш, от своя страна, разпозна в готвачката колега по артистична виртуозност, макар и в друго изкуство. Дните минаваха бързо.

Повечето вечери Риш излизаше с Биърли и обикновено се връщаше чак на следващия ден.

— Апартаментът му — отбеляза тя — е изненадващо аскетичен. Би, изглежда, оставя работата си на прага му. Един вид разделителна линия, или домът като убежище. — Тедж й подаде една възглавница и тя я удари да я разбухне. — Този диван е ужасен. Кога най-после ще ме отървете от него?

Иван Ксав, който минаваше през хола с четка за зъби в устата, я извади и каза:

— Бих могъл да ти намеря апартамент под наем, между другото, в тази сграда дори. Ако има свободен, иначе ще трябва да почакаме. Или мога аз да се включа в списъка на чакащите за по-голямо жилище. Освободи ли се, ще повикаме фирма за преместване и ще си пренесем багажа за нула време. Освен ако Биърли не ме изпревари и не разреши посвоему проблема с квартирата ти. — И размаха ръце като птица в полет, която са освободили от клетката.

— Но ние нали си тръгваме? — попита Риш.

— О. Да.

— Кога?

— Това зависи от ИмпСи. Още не са се обадили.

— Но ще се обадят. Може да е по всяко време.

— Ами… да…

— А онази церемония по развода, през която вие двамата трябва да минете, преди ние да отлетим?

Тедж приседна на облегалката на дивана и каза:

— Според Иван Ксав щяло да отнеме десетина минути, не повече.

— Да, но колко дълго трябва да чакате на опашка, за да се доредите до десетината минути? И за там ли има списък на чакащи?

— А и как точно става? — попита Тедж с известна неохота. — Тоест, самата церемония каква е? — Иван Ксав така и не беше споменал за подробностите. А и тя не се беше сетила да попита. Бяха толкова заети напоследък.

— Хм — изхъмка Иван Ксав, прибра четката за зъби в джобчето на блузата си и седна на един стол. — Трябва да отлетим за окръг Ворпатрил в ден, когато граф Фалко лично председателства окръжния съд. Прави го поне веднъж седмично, когато е в окръга, понякога и по-често, ако има време. Оттам нататък е лесно — влизаме, казваме: „Моля те, Фалко, дай ни развод“, той казва: „Добре, разведени сте, прав ви път“, удря по пода с церемониалното копие и ние си тръгваме.

— Не ви ли трябват адвокати и такива неща? — попита Риш.

— Не би трябвало. Няма да ме съдиш за издръжка, нали? — обърна се Иван Ксав към Тедж.

Тя поклати глава.

— Не, само за пътуването до Ескобар, но императорът ще ни го осигури безплатно, така че…

— Ако твоят граф Фалко ходи в съда само веднъж седмично и обслужва цял окръг… какво е населението на окръг Ворпатрил всъщност? — попита Риш.

— Де да знам. Милиони.

— И как един човек раздава правосъдие на милиони? — каза с недоумение Риш.

— Ами, той не е сам, разбира се. Има си цяла окръжна прокуратура на разположение със съответните териториални съдийски комисии за по-големите и по-малките градове, а селата си имат Говорител. Но веднъж седмично се явява лично в съда като един вид политически символ, а и за да следи от първа ръка нагласите на хората си. Повечето графове го правят, дори и чичо Арал, когато е тук. Което се случва все по-рядко, в интерес на истината.

— Не е ли по-добре да провериш какъв му е графикът? — каза Риш малко раздразнено. — В случай че от ИмпСи се обадят… утре сутрин, да речем?

— Ъъ. Да, може и да… — измърмори Иван Ксав и се повлече неохотно към комтаблото. Забави се доста дълго.

А когато се върна, изглеждаше притеснен.

— Оказва се, че съдебният календар на граф Фалко е запълнен за месеци напред. Ако от ИмпСи се обадят преди това, ще трябва да го помоля лично. Което мога да направя, но бих предпочел да се въздържа, ако е възможно. Проблемът е, че ако поискам голяма услуга от Фалко, той ще си я поиска обратно. И ще ми се хили през цялото време. Все пак ни включих в списъка на чакащите… от канцеларията на съда казаха, че понякога се отварят пролуки в графика и ще се опитат да ни вмъкнат. — Пое си дълбоко дъх. — Така или иначе, вие сте под имперска защита, докато не кацнете живи и здрави на Ескобар, без значение кога ще извъртим номера с развода.

Риш кимна. Тедж се чувстваше… странно.

На теория двете отиваха на Ескобар, за да започнат нов живот под нова самоличност. „Лейди Ворпатрил“ определено беше нова самоличност, в добавка със сигурност, която не разчиташе на анонимността… „Не. Придържай се към плана“. Планът им беше единствената котва, последното спасително въже, което татко и Баронесата й бяха хвърлили, преди да потънат със своята Къща.

Притеснен, че Тедж може да страда от носталгия, един ден на връщане от работа Иван купи „Великите къщи“ с панели за шестима играчи. И да беше хранил известни съмнения, че за Биърли Риш е не само хоби, а и задача по служба, те отпаднаха, заличени от охотата, с която Би посвети няколко вечери поред на детска игра, пък била тя интересна, сложна и неочаквано пристрастяваща. На всичкото отгоре Биърли се оказа много добър — хвана цаката на играта за нула време и се превърна в достоен противник на двете джаксънианки, а Иван редовно им дишаше прахта.

Ала Иван откри, че има начин да спечелиш, докато губиш на „Великите къщи“. Както го беше направил Морозов. Докато си разказваха през смях вицове и стари случки, свързани по един или друг начин с традиционната джаксънианска игра, Иван научи много за детството на Тедж, детство на истинска баронска дъщеря от истинска джаксънианска Велика къща, любимка на татко си. В замяна Иван разказа няколко случки от годините си в училище. Единствен Биърли не допринесе с нищо за обмена на информация, макар че несъмнено попиваше всичко, което разказваха другите. Бяха стигнали до един от най-завързаните етапи на играта, когато Иван най-сетне схвана какви точно са били отношенията между покойната баронеса, нейните деца и нейните Бижута.

— Какво е тек-сестра и чифт-сестра? — каза Тедж. — Викаме си така, защото… защото това отговаря на истината, един вид. Полубратя и сестри, ако искате. Баронесата е използвала голяма част от собствения си геном, за да създаде Бижутата. От татко е взела само Y-хромозомата за Оникс. В известен смисъл Рубин е била първата, направена по прототип на Баронесата, затова нарича сама себе си Номер едно, единствена по рода си. Следващият „пръв“ е бил Ерик, после Звездичка, после Перла, после Гъли, след това Смарагд, Амири, Риш и накрая аз… и след това Чер, Оникс тоест. Чифт и тек, сещате ли се? Четни и нечетни. Превърна се в нещо като семейна шега. — Тя въздъхна, притисната от спомена. — А после всички се пръснахме. Ерик… ще ми се да знаехме нещо за Топаз. Тази неизвестност, да не знаем дали е жива или мъртва… По-добре това, отколкото да… Но все пак е неприятно.

Иван зяпаше опулено Риш, която вирна брадичка и го изгледа на свой ред.

— Значи сега ти си ми балдъза? — Продължи да я зяпа зашеметен, като вол, който току-що се е срещнал с касапския чук. — Това определено обяснява някои неща…

Не стига другото, ами Биърли се смя до припадък.

— Можеш да изкараш някакъв друг курс — каза Иван Ксав седмица по-късно, когато Тедж приключи обучението си по шофиране на наземна кола триумфално, или поне не катастрофално, и се сдоби с шофьорска книжка, която й позволяваше да се движи на воля из града, стига, разбира се, да наеме кола и да се пребори с трафика. В някои квартали беше започнал строеж на тръбен градски транспорт по подобие на комарския, но инфраструктурният проект вървеше бавно и очевидно се натъкваше на проблеми. Тедж имаше чувството, че цялата планета прави неистови опити да се модернизира.

— В града има три големи университета, петнайсетина колежа и бог знае колко технически училища — продължи Иван Ксав. — Предлагат се всякакви курсове. Е, без такива по приложна сексуална терапия, но скоро и това може да стане. Ти си умна. Можеш да си избереш нещо, каквото поискаш.

Тедж се замисли над предложението, което я притесняваше и примамваше едновременно.

— Винаги съм имала частни учители. Никога не ми се е налагало да избирам. Като от меню в ресторант.

— Така ще имаш възможност да се запознаеш и с повече хора — подхвърли Иван Ксав. — В тази връзка, май трябва да те запозная и с други жени, не само с момичетата Куделка. Всички жени, които познавам, си имат приятелки… твърде много понякога. — Млъкна, сбърчил замислено вежди. — С Татя Ворбретен например, макар че тя е затънала до уши в дребни дечица също като Екатерин и Делия. Тати Ворсмит? Много е забавна, въпреки странния си вкус към мъжете. Може би маман ще се сети за някоя подходяща. Преди познаваше много ворски момичета, щерки на нейните приятелки, сещаш се, но сега повечето от тях са семейни и прочие.

Размислите му бяха прекъснати от комтаблото, което изпищя в знак за входящо повикване. Иван Ксав отиде да отговори, а когато се върна, изглеждаше зле.

— Лоши новини? — попита Тедж, поизправи се на дивана и остави четящото си устройство.

— Не. Не… точно. Обадиха се от канцеларията на окръжния съд в окръг Ворпатрил. В графика на Фалко се е отворила пролука за първия следобед на следващата седмица. Някакво дело паднало. Питаха дали искам да ме включат. Аз, ъъ… казах, че искам. Защото друга пролука може и да не се появи скоро, нали така?

— О, супер — каза Риш, която тъкмо влизаше от кухнята с голяма чаша прясно запарен чай. — Една тревога по-малко.

— О — възкликна умърлушено Тедж. — Да. Добре.

Беше като някакъв сбъркан меден месец на обратно, мислеше си Иван. Взе си еднодневен отпуск по лични причини, точно преди уикенда. Така свободните му дни ставаха три на брой, лукс, който не биваше да се пропилява. Реши да използва това време, за да покаже на Тедж повече от Бараяр извън бясното темпо на деловата столица. Докато още можеше. След като разбра, че не е необходимо да се явява като свидетел в съда, Риш реши да остане в града под надзора на Биърли. Иван изобщо не попита в какво ще се изразява въпросният надзор, понеже на харизан кон зъбите не се гледат и прочие. За него това беше страхотна възможност да прекара три дни с Тедж, най-сетне насаме.

Туристическият сезон в североизточния крайбрежен окръг Ворпатрил беше свършил. Иван поведе скутера си над морския бряг под силните повеи на студения вятър и обясни на Тедж:

— Хората от юга се стичат тук през лятото, за да избягат от жегите. Зимите обаче са мразовити. Ако остане време, може да те заведа да видиш и южното крайбрежие. — Време. Нямаше достатъчно време. Да, бракът им беше временен. Но не чак толкова кратковременен, по дяволите.

Направи кръгче над обработваемите площи, които се ширеха на километри във всички посоки. Няколкото участъка недалече от брега, покрити с ранен сняг, не впечатлиха спътничката му, която обясни, че Джаксън Хол бил с умерен климат чак до екватора, с големи и пусти полярни райони. За щастие снегът скриваше последните поразени с бойни отровни вещества зони, останали за спомен от Окупацията. Малко по-нагоре по крайбрежието обаче, до лятното курортно градче Бонсанклер — „Добрата света Клара“ на един от старите езици — се намираше уютна малка странноприемница, която Иван помнеше от ранната си младост.

Странноприемницата още беше там, малко позападнала може би, но все още уютна. Двамата с Тедж се поразходиха по каменистия плаж, преди да се мръкне. На следващия ден заваля дъжд, но тяхната ъглова стая си имаше собствено огнище и румсървиз, така че нямаше нужда да излизат. Абсолютно никаква нужда.

На следващата сутрин — твърде скоро, уви — се настаниха в скутера и поеха над реката към окръжната столица Нови Евиас.

— Как всъщност трябва да се обръщам към него? — попита Тедж, докато се взираше напрегнато през предния купол на скутера. — Граф Ворпатрил или граф Фалко? И ако единствено неговият наследник може да се кичи с титлата лорд Ворпатрил, на теб защо ти викат така и трябва ли изобщо да ти викат лорд Ворпатрил?

— Добре де, ще се опитам да ти обясня. Отново — каза Иван. — Имаме графовете и техните наследници. Наследници от политическа гледна точка. Граф Воредикойси, лорд Воредикойси, лорд Лично име — това е за първородния син, — като при Арал, Майлс, Саша. Дотук ясно ли е?

— Да, това го схванах.

— Останалите братя и сестри на лорд Първородния — като лейди Хелън, близначката на Саша — имат право да лепнат по едно „лорд“ или „лейди“ пред името си, макар в техния случай титлата да е декоративна, без политическа стойност. И без значение дали още носят пелени. Но тези титли не се наследяват от следващото поколение. Като при Биърли, чийто дядо е бил граф, чийто баща е бил по-малък син, следователно е бил лорд Лично име, но самият Биърли е само Ворутиър, без друга титла освен представката „вор“. Въпросната представка обаче е един вид почетна титла сама по себе си, затова не се казва „господин Ворутиър“ или „мосю Ворутиър“, а само „Ворутиър“. Макар че съпругата му, ако имаше такава, щеше да е мадам Ворутиър, а сестра му, преди да се омъжи, беше госпожица Ворутиър.

— Разбрах — каза Тедж след известно колебание.

— Освен това, като допълнителен потрес за туристите, имаме и цял куп лорд Вор-фамилно-име, като мен, които имат право над титлата за вечни времена с унаследяване, без да са преки наследници на някой граф. Моят дядо, който е бил по-малък внук на тогавашния граф Ворпатрил и следователно не се е класирал дори за лорд Лично име, е получил право на лордската титла, когато се е оженил за принцеса Соня. Като един вид награда вероятно.

— Ооо — проточи Тедж, тихичко, но все още храбро. — Ама…

— Това са официалните титли. С което стигаме до обръщенията в неофициален разговор. Фалко — или Арал — биха били Фалко и Арал за близките си приятели и роднини. Но аз никога не бих се обърнал към тях така, а с „граф Фалко“ и „граф Арал“, по изключение с „чичо Арал“. Неофициално, но не и твърде фамилиарно, схващаш ли? Освен това е полезно, ако в стаята има няколко души с едно и също фамилно име, за да не става объркване. Затова майка ми най-често я наричат лейди Алис, понеже в града има и друга лейди Ворпатрил, снахата на Фалко, да не споменавам и съпругата му, графинята. А сега и… а сега и ти.

— Но… аз не съм близка с хората, с които си близък ти. Значи не мога просто… да те копирам?

— Спокойно — каза Иван. — Викай му „граф Ворпатрил“, или „сър“, освен ако той не те поправи изрично. Самият аз се обръщам към него с „граф Ворпатрил“, когато сме в съда, защото това е официално място и изисква официално обръщение. — След миг добави: — Поне се надявам всичко да протече на официалната плоскост.

Предградията на Нови Евиас се появиха на хоризонта и Иван прехвърли управлението на скутера към компютърната система на градската служба за контрол на движението. Нови Евиас беше десетина пъти по-малък от Ворбар Султана, но значително по-модернизиран като инфраструктура — може би точно поради тази причина. Така или иначе, компютърът ги свали без засечка в един от малкото свободни кръгове, очертани на покрива на многоетажния гараж в съседство с окръжната съдебна палата. Доста прилично кацане, помисли си Иван, с изместване от двайсетина сантиметра. Най-много трийсет. Потърка челюстта си — кацането беше доста твърдо, — попита Тедж дали не си е прехапала езика или нещо друго, след това й помогна да слезе от скутера.

Граф Фалко Ворпатрил раздаваше правосъдие — по подобие на също толкова скучновато стабилните си предци — в една от последните обществени сгради от времето на Изолацията, запазили се в центъра на Нови Евиас. Мухлясалата миризма на сградата — като на стар учебник по право — си беше направо древна. Тедж, която се беше умълчала през последните минути, живна малко при вида на тъмната дърворезба и изящните образци на каменоделското изкуство, които красяха палатата.

— Това вече наистина прилича на Бараяр — каза за радост на Иван.

В коридора на втория етаж налетяха преждевременно на графа, който май се връщаше от обяд.

— Иване, момчето ми! — поздрави ги Фалко.

Беше си все същият — побелял, едър, жизнерадостен, като подъл Дядо Мраз с таен дневен ред. Фалко беше всепризнат майстор в изкуството на политическото оцеляване, консерватор по убеждения и центрист по сметка. Носеше официалната униформа на Дом Ворпатрил в тъмносиньо и златно, която се адаптираше към размерите му така, както графът се адаптираше към политическия пейзаж. По петите му раболепно вървеше чиновник, понесъл куфарче със съдебни досиета в електронен вид. Фалко изгледа Тедж с нескрито одобрение.

— Сър — поздрави го Иван и тракна с токове. — Позволете да ви представя съпругата си лейди Тедж.

— Позволявам, позволявам. — Граф Фалко спря с жест несръчния й опит за реверанс и вместо това й стисна радушно ръката. — Чувал съм за вас, миличка.

— Здравейте, граф Ворпатрил, сър — каза Тедж. Явно беше решила да се презастрахова с обръщенията, помисли си Иван.

— Говорили сте с маман, нали? — предположи той, обръщайки се към графа.

— Проведохме доста интересен разговор, да.

— О, ами добре, това ще ни спести доста време. — Иван стисна ръката на Тедж. — Видя ли, нали ти казах, че всичко ще е наред? — Тедж се усмихна с благодарност, стисна на свой ред ръката му и опря за миг чело на рамото му: Иван я прегърна през кръста.

Фалко се усмихна бащински.

— Графиня Ворпатрил горещо се интересува от сватбата ви, Иване — каза той и го бодна с дебел пръст в гърдите. — Но предпочита сам да й разкажеш. В края на седмицата двамата ще ходим във Ворбар Султана. Знаеш къде да намериш графинята — в Дом Ворпатрил по обичайното време. Отдавна трябваше да ни посетиш, момче, аз все пак съм вождът на клана и прочие.

— Женитбата ни беше временно решение, сър, както майка ми вероятно ви е обяснила. Идеята беше да спася Тедж от известни, ъъ, правни усложнения на Комар. И успях, всичко е тип-топ… оправихме нещата, отървахме я, един вид. Сега остава да я отървем от мен и тя ще е… ами… отървана. Свободна тоест.

Чиновникът докосна комуникатора на китката си в знак, че времето тече, и граф Фалко кимна отривисто.

— Да, да, знам. Е, късмет и на двама ви…

Фалко се понесе по коридора към задната врата на съдебната зала. Иван поведе Тедж в обратната посока, към чакалнята. Друг чиновник записа имената им и ги остави да чакат.

Тедж обиколи стаята, спираше да разгледа дърворезбите и другата украса, най-вече предмети и факсимилета с историческа стойност, после застана пред големия стенен екран, който показваше снимки на Нови Евиас и селските райони около него от времето на Изолацията до наши дни.

След малко Иван също стана — да седи беше непоносимо — и се престори, че разглежда дърворезбите.

— Добре, че не събориха и тази сграда като другите. Това, че ставаме галактици, не значи, че трябва да захвърлим миналото си на бунището, нали така.

Думите му извикаха усмивка върху лицето на Тедж, една от малкото през последните часове.

— Сериозно ли мислиш, че правите това?

Но преди Иван да е измислил отговор на този странен въпрос, чиновникът се върна и каза:

— Капитан и лейди Ворпатрил? Вие сте следващите.

И ги поведе по коридора към съдебната зала на Фалко. Дръпнаха се настрани да пропуснат една група… не, две групи хора, които излизаха от залата — едните изглеждаха въодушевени, другите се чумереха разочаровано. Залата с дървена ламперия беше изненадващо малка и за облекчение на Иван — полупразна. Фалко и неговият чиновник седяха зад голямо писалище върху подиум в дъното, току пред подиума имаше две банки, където млада адвокатка събираше на купчина пожълтели документи от времето на Изолацията и ги трупаше върху електронното си куфарче, в средата на залата имаше няколко дървени скамейки, завинтени за пода, а до вратата стоеше възрастен пристав в униформата на окръг Ворпатрил. Съдебният пристав пое Иван и Тедж от чиновника, който тръгна обратно към чакалнята и задълженията си на разпоредител, и ги поведе към празните маси.

— Ами, единият трябва да седне на едната банка, другият — на другата — каза с известно притеснение служителят. — Заедно със съответния си адвокат.

— Ей сегичка си тръгвам — увери ги адвокатката, която още се бореше с купчината документи.

— Нямаме адвокати — каза Иван. — Няма да ни трябват.

— И предпочитаме да седнем заедно — добави Тедж. Иван кимна и двамата се настаниха зад празната банка. Иван провеси ръка между твърдите дървени столове и след миг ръката на Тедж се плъзна в неговата. Пръстите й бяха студени, безкръвни сякаш, а не топли и жизнени, каквито бяха обикновено.

Граф Фалко си шушнеше нещо с писаря си, после вдигна глава, кимна на пристава и той обяви официално на празната зала:

— Следващото дело, капитан лорд Иван Ксав Ворпатрил срещу лейди… — Приставът млъкна, погледна някакво листче в ръката си и замърда устни. Почуди се, после се спря на следната формулировка: — Срещу съпругата си, лейди Ворпатрил.

Адвокатката, която тъкмо се беше устремила към изхода, така и не стигна дотам. Вместо това се обърна и след кратко колебание седна на една от дървените пейки, без да крие любопитството си. Иван реши да не й обръща внимание.

Писарят се наведе напред, хвана древното кавалерийско копие с флагче в синьо и златно, което стоеше подпряно по пиянски в края на писалището, тресна тъпия му край в специалната подложка, вградена в пода, и извика напевно:

— Вашият граф ви слуша. Тъжителите да пристъпят напред.

Тедж погледна паникьосано Иван; граф Фалко се наведе над плота на писалището и ги подмами с пръсти да се раздвижат. После се смили и им посочи с палец къде точно трябва да застанат. Иван и Тедж се изправиха и отидоха на посоченото място под графското око на Фалко, стиснали крепко ръце.

Писарят продиктува в записващото устройство:

— Молба за прекратяване на брак номер шест-пет-пет-седем-осем, сключен чрез клетви на… — продиктува датата на импровизираната и трескава церемония в апартамента на Иван, — … купол Равноденствие, Комар.

Иван не знаеше какво да мисли, дали „Чакай, само преди месец ли беше?“, или „Цял месец ли мина оттогава?“. Във всеки случай за него въпросният месец беше единствен по рода си.

— Е… — Фалко сплете пръсти пред себе си и впери продължителен поглед в Иван и Тедж. Иван, изнервен от изражението му — физиономия на капризен старчок с типично фалковски щрихи в добавка, — пристъпи още по-близо до Тедж.

Фалко се облегна назад.

— Е, капитан Ворпатрил, лейди Ворпатрил. На какви основания молите този съд да ви освободи от изречените клетви?

Иван примигна.

— Основания ли, сър? — престраши се накрая.

— Какво е естеството на оплакванията, които имате един от друг?

— От самото начало сделката беше договорена като нещо временно.

— Да, но сте изрекли клетви, в които няма нищо временно.

— Ъъ, да, сър.

— Случайно да си спомняте изречените думи?

— Да, сър.

— Повторете ги, моля, за да ги чуе и съдът.

Иван го направи, с по-малко запъване от първия път, но изпусна онова за „в ясно съзнание и добро здраве“, защото се страхуваше, че адвокатката ще избухне в смях.

Фалко се обърна към Тедж.

— Това ли бяха думите, изречени от съпруга ви, лейди Ворпатрил?

— Да, сър, граф Ворпатрил. — Тя вдигна поглед към Иван и продължи несмело: — А какви са обичайните основания за развод тук, на Бараяр, граф Ворпатрил, сър?

Фалко скръсти ръце на писалището и се усмихна широко, с много зъби.

— Ами, да караме поред, става ли? Скрил ли е някой от вас своя мутация по времето, когато е сключен бракът?

Тедж вдигна вежди почти високомерно… или като сетаганданска висша.

— Била съм прочистена генетично още при зачатието си, гарантирано и сертифицирано незасегната от над пет хиляди потенциални дефекта.

— Мда, без съмнение. А скорошен съдебен прецедент ревизира традиционното отношение към сетаганданската ви кръв, значи и това не се брои. Освен това Иван е знаел за произхода ви, когато сте се оженили, нали?

— Да, сър, граф Ворпатрил, сър.

— Иване? — подкани го Фалко.

— Ъ? — зяпна Иван. — О, аз съм си наред, сър, както знаете!

— Надяваме се, надяваме се… — измърмори Фалко. — Значи това основание отпада. Следващото тогава. Прелюбодеяние. Някой от вас обвинява ли другия в прелюбодеяние?

— Не сме имали време, сър! — възкликна с възмущение Иван.

— Ще се изненадаш какви истории съм чувал от този подиум. Лейди Тедж?

— Не, граф Ворпатрил, сър.

Фалко замълча, после попита:

— Ъъъ… някой да има да си признае прелюбодеяние?

И двамата поклатиха глави. Тедж изглеждаше възмутена.

— А стига бе! — прошепна тя на Иван.

— Добре, да видим кое е следващото. Изоставяне, явно не. Неглижиране?

— Извинете, сър? — каза Тедж.

— Вашият съпруг осигурява ли ви достатъчно храна, облекло, прилично жилище, медицински грижи?

— О… да, сър! Щедро, при това. Ресторантите във Ворбар Султана са изключителни! Качила съм един килограм, откакто дойдохме тук. Секретарката на лейди Ворпатрил ми помогна да си избера подходящи дрехи, апартаментът на Иван е много хубав, а медицинските грижи… още не ми се е налагало да ползвам такива, сър.

— Ще ги покрием — увери я Иван. — Ако се наложи, каквото и да е. Да не дава бог, разбира се.

— А виждам, че и ти, капитан Ворпатрил, изглеждаш в отлично здраве… хм, хм. Какво друго имаме? — каза Фалко и се престори, че поглежда в някакво листче с бележки. Иван беше сигурен, че се преструва. „Това при всяка молба за развод ли го прави, или ние сме по-специални?“

— Насилие — физическо, психическо, емоционално?

— Сър? — Тедж го погледна, без да крие объркването си.

— Съпругът ви бие ли ви?

— Не!

— А вие биете ли го?

— Не! — каза Иван. — За бога, сър!

— Обижда ли ви?

— Не, разбира се! — казаха едновременно двамата.

— Иван ограничава ли свободното ви движение, избора ви, достъпа ви до семейство и приятели?

— Записа ме на шофьорски курс, имам толкова голям избор, че не знам какво да правя с него, а семейството ми… нямам достъп до семейството си, но по причини, които не са свързани с Иван. Сър.

— А. Да — каза Фалко. — Простете опущението на един бараярски старец, миличка.

— Сър. — Тедж, стресната и очевидно развълнувана от това извинение, кимна неуверено. — Имам си Риш. Само тя остана от семейството ми. Живее с нас.

— Добре, значи зачеркваме и насилието. А отказ от брачни права?

— Сър? — попита Тедж, изпаднала в поредното недоумение. — Какво означава това? На бараярски?

Фалко се усмихна и уточни:

— Кога за последен път сте правили секс?

— О! Тази сутрин, сър. — Тедж се замисли за миг, после добави: — И беше много хубаво.

Откъм дъното на залата се чу кискане. Иван не събра смелост да обърне глава.

— Поздравления, Иване — измърмори под нос графът.

„Ах, ти, хитро дърто копеле, защо ни въртиш така?“ — помисли си Иван, но не посмя да го изрече на глас.

— Така, какво остава? — каза Фалко. — Хм, хм. Отказ от деца?

Тедж съвсем се шашна.

— Никога не сме го обсъждали.

— Бракът ни е временен, сър — каза Иван. — Децата са нещо, ъъ, твърде постоянно.

— Тъй, тъй, дай боже всекиму — каза Фалко.

Тедж нави една къдрица на пръста си, както правеше винаги, когато я измъчваха колебания.

— Е, ако Иван иска да му даря яйцеклетки, бих се съгласила с радост. Майка ми е продавала яйцеклетки, когато с татко се оженили. За да събере начален капитал.

Иван беше сигурен, че всички бараярци в залата са примигнали при последното, дори онези зад него. Нямаше да се обърне, и толкова.

Фалко бързо се съвзе след първоначалното си смущение и продължи:

— Значи и това основание не върши работа. Боя се, че стигнахме до края на моя законов списък, капитан и лейди Ворпатрил. Вие имате ли да предложите нещо друго?

— Но… — каза Тедж смутено. — Сделката беше такава!

— Ами да, точно така, сър! — каза Иван. — Нарушено обещание. Това си е незаконно, нали така?

Бухлатите бели вежди на Фалко се покатериха нагоре.

— Нарушено обещание, Иване, е когато излъжеш някого, че ще се ожениш за него, а не че ще се разведеш. Освен това следва да бъде налице видима увреда или щета, нанесена на тъжителя. — Той ги изгледа поред и поклати мълчаливо глава.

Писарят му подаде листче с набързо надраскана бележка. Фалко примижа, погледна я и кимна.

— Някой от вас има ли финансови претенции към другия?

— Не — каза Тедж.

— Не — каза почти едновременно с нея Иван.

— Е, това наистина е интересно. И почти уникално, бих казал. — Фалко се облегна назад с въздишка. Затропа с пръсти по плота и тропа дълго. После спря. Пое си дъх. — Графският съд реши, че тъжителите лорд Иван Ксав Ворпатрил и лейди Акати Теджасуини Джиоти гем Естиф Арка Ворпатрил нямат основания за разтрогване на брака си, сключен чрез свободно волеизявление и с изричане на съответните брачни клетви. Молбата ви се отхвърля. Делото е закрито.

Чиновникът се пресегна и удари два пъти с копието. Ударите отекнаха в полупразната зала.

Тедж зяпаше невярващо. Иван беше толкова ошашавен, че едва си пое дъх да изпелтечи:

— Но, но, но… не можете да направите това, сър!

— Мога, и още как — отговори ведро графът. — Точно затова идвам тук всяка седмица, Иване, ако се сещаш. Седя, изслушвам хората, съставям си мнение и издавам присъда. — Усмивката му се разтегна, безкрайно сякаш. — Правя го от години — сподели той на Тедж. — Понякога започвам да си мисля, че съм чул всичко, а после идва някой и ме изненадва. Хората са много интересни същества и крайно разнообразни.

— Но нали казахте, че сте говорили с майка ми? — престраши се отчаяно Иван.

— О, да. Надълго и нашироко. — Фалко се наведе напред за последно, изражението му охладня и Иван изведнъж си даде сметка, че стои не пред свой възрастен роднина, а пред бараярски граф. — Сега ще ви кажа нещо от себе си обаче. Повече никога не си правете майтап с клетви, касаещи моята юрисдикция, капитан и лейди Ворпатрил. Ако в бъдеще се сдобиете с основания за съдебно гледане на същия казус, можете да го внесете за повторно разглеждане, но моят съд — който, между впрочем, е сериозна институция и няма време за глупости, — ще ви изслуша по същия казус най-рано след половин година. Най-рано.

— Но… — изстена Иван, все още в шок. Нямаше идея как да продължи възражението си. Но какво?

Фалко махна с пръст.

— Изчезни, Иване. Довиждане, лейди Тедж. Графиня Ворпатрил се надява скоро да види и двама ви в Дом Ворпатрил.

Граф Фалко кимна на съдебния пристав, той се приближи, прихвана Иван за ръкава и учтиво, но категорично го повлече към изхода. Тедж тръгна след тях, образ и подобие на тотално объркване. Голяма група хора нахлу нетърпеливо в залата покрай тях, приставът се зае с новодошлите тъжители, а Тедж и Иван останаха сами в коридора. Вратата се затвори и погълна шума на бъбривата група. Само след миг обаче се отвори отново да пропусне адвокатката, която излезе в коридора, стиснала под мишка куфарчето си и папките със стари документи.

Жената спря, успя да бръкне в куфарчето си покрай папките и да извади визитка. Даде я на Иван.

— Номерът ми, капитане.

Иван взе механично визитката.

— Ако… ако ми потрябва адвокат?

— Не, сладък. Ако решиш да ме поканиш на среща. — После си тръгна със смях. В края на коридора се обърна още веднъж, разсмя се пак и кискането й — което беше в пълно противоречие с духа на юриспруденцията — отекна по широкото стълбище.

Хванали се един за друг като удавници, Иван и Тедж излязоха от старовремската съдебна палата под слабото воднисто слънце на ранната зима. Все още женени, очевидно.

„Поне за едно нещо бях прав — помисли си Иван. — Отне само десетина минути“.