Сделката на капитан Ворпатрил

11.

Всички имаха нужда от почивка, затова прекараха деня след стресиращата среща с Грегор в апартамента на Иван. Жените, изглежда, нямаха нищо против да ограничат запознанството си с Бараяр до безобидното комтабло, а с местната кухня — до въздългия списък на Иван с доставчици на храна за ергени. Чак по време на безобразно късната закуска по обяд на следващия ден Иван откри, че нежеланието на жените да излизат е продиктувано не от съмнения в ефикасността на неговата охрана, а е свързано с наземната му кола, която и двете бяха успели да намразят. Тогава му хрумна гениалната идея да наеме по-голяма кола за уикенда, вдъхновение, което Тедж и Риш посрещнаха с ентусиазъм. Тъкмо обсъждаха къде да отидат и какво да разгледат във и около Ворбар Султана, когато на вратата се звънна.

Тедж и Риш подскочиха като ужилени.

— Спокойно, няма проблем — каза Иван, преглътна последната си хапка ват-шунка и стана да отвори. — Трябва да е някой от списъка ми с одобрени посетители, иначе от рецепцията щяха да се обадят.

Не че „одобрени“ непременно означаваше „желани“, помисли си Иван, когато погледна екранчето на домофона и установи, че пред вратата му стои Биърли Ворутиър, оглежда се и потропва нервно по кантовете на панталона си. Май беше време да преразгледа списъка и да извади от него някои имена… Неохотно — нали именно така се беше забъркал в цялата тази история — Иван отвори вратата и пусна Би, почти като разносвач, само дето този разносвач не носеше вкусна храна, а торба със змии. „От мен бакшиш няма да получиш, Би“.

Би изглеждаше чистичък и спретнат, добре зализан, но очите му се стрелкаха нервно.

— Здрасти, Иване — каза той и мина покрай него. — Всички ли сте тук? А, да, добре. Здравейте, Риш, Тедж. — Махна на жените, които чакаха в бойна готовност до малката маса в трапезарията, настани се на един стол и въздъхна. Жените също седнаха и го загледаха с интерес.

— Ако идеята е да се скриеш от майка ми — каза Иван, — тук едва ли е най-доброто място.

— Твърде късно е за това — каза Биърли. — Бъди така добър и ми налей нещо.

— Не е ли малко рано? Особено за теб, предвид че обикновено ставаш по това време? Пиенето преди закуска е знак за сериозна дегенерация.

— Ти изобщо си нямаш представа какво е сериозна дегенерация, Иване. Току-що имах въздълъг разговор с майка ти. Много по-неприятен от доклада ми в централата на ИмпСи, а там ме въртяха на шиш цял ден.

Иван претегли милосърдието срещу изкушаващото безсърдечие. Милосърдието спечели на косъм, така че той донесе на Биърли чиста чаша и го покани да си налее шампанско с портокалов сок, с което се гощаваха. Биърли явно не беше в обичайното си претенциозно настроение, защото дори не погледна етикета, сипа си, отпи жадно и чак тогава вдигна одобрително вежди.

— Мислех, че ще проявиш достатъчно здрав разум да не й се мяркаш пред очите — каза Иван.

— Не ми беше даден шанс. Отряд от ИмпСи ме чакаше на космодрума. Слязох от совалката и ми щракнаха белезниците. На публично място.

— И това го е направила майката на Иван Ксав? — каза Тедж. Изглеждаше впечатлена. — На нас ни изпрати кола и шофьор.

Биърли се замисли.

— На практика е почти същото. Всъщност гениалната идея е била на моя пряк шеф — уж ме арестуват, а истинската цел е да ме заведат в щабквартирата, където да докладвам. Сигурно вече знаете, че скандалът Вормерсиер стигна до медиите. Официалната версия за моето участие е, че не съм подозирал за измамната схема на двамата братя, а просто съм им бил снабдител за партито на яхтата. Пиячка, наркотици, момичета, такива работи.

— Момичета? — каза Иван. — Снабдител? Мисля, че за това има друга дума, Би.

Биърли сви рамене, едното си рамо по-точно.

— Момичетата всъщност работеха за мен, като агенти. В ИмпСи отдавна са стигнали до извода, че понякога е за предпочитане да наемеш професионалистки по тънката част и да им обещаеш нов старт в живота в замяна на съдействието им, вместо да използваш обучени агентки, които трудно се съгласяват да… ами, сещате се. На онези двечките им се обадих веднага след вашата сватба, казах им да се махнат по най-бързия начин от яхтата на Вормерсиер, уж отиват по магазините, и че ще ги чакам на орбиталната трансферна станция. Онова с ходенето по магазините беше кодовата ни фраза, че операцията навлиза във финалния си етап. Когато Десплейнс и вашите хора са налазили „Канциан“, ние вече се качвахме на борда на търговски полет до Бараяр. Предполагам, че яхтата на Десплейнс ни е изпреварила по пътя… така де, нашият кораб не беше от най-бързите. А и каютата ни не беше от най-добрите. Една каюта и за тримата. — По лицето му пробяга усмивка. — Но пък ни похвалиха за спестовността. ИмпСи се гърчи в поредния си бюджетен спазъм, между другото.

— Една за тримата значи? — попита Иван. — Горките агенти на ИмпСи, толкова ви е труден животът. Ти и две красиви момичета на повикване, сами в тясна каюта за цяла седмица. Скука. Сигурно е било истински ад.

— Не беше съвсем скука — измърмори Биърли и отпи от шампанското с портокаловия сок. — Имах да пиша куп доклади…

— Какво е момиче на повикване? — попита Тедж и събра озадачено вежди.

— Ами… — Иван се зачуди как да го обясни. — Като бетанските лицензирани терапевти по приложна сексуалност, но без лиценза и терапията.

— О. — Тедж се намръщи. — Значи нещо като сексработници на свободна практика. Това никак не звучи безопасно.

— И не е — потвърди Биърли. — Но пък тази професия не е за страхливите.

— Като професията на информаторите? — попита Риш с лека синя усмивка.

Той вдигна чашата си към нея и я изпи до дъно.

— Има известни прилики. Комбинирай двете и ще разбереш защо бързах да ги извадя оттам, преди чукът да се е стоварил.

— Хм — каза тя и го измери с преценяващ поглед.

— И така, днес от ИмпСи ме пуснаха да си ходя, уж след цяла нощ в ареста и принудителен разпит с фаст-пента, който е свалил от мен съмненията за съучастие в престъпленията на Вормерсиер. Направиха така, че да изглеждам пълен глупак. Дотук добре. — Намръщи се, после добави: — Похвалиха ме също за месеците усърдна и нека кажа — уморителна — работа по случая Вормерсиер и ми повишиха заплатата.

— Поздравления! — каза Риш. — Но… нещо не ми изглеждаш щастлив?…

Биърли изкриви устни.

— След това ме смъмриха и върнаха заплатата ми на старото ниво, задето съм въвлякъл теб, Иване.

— О — Иван едва не добави „съжалявам!“, докато не се сети, че вината не е негова. Беше ли молил Биърли да му доставя булка? Не. Да не споменаваме зашеметен, вързан, а също заплашен от арест и/или адмиралски сарказъм.

— Направиха го нарочно, да знаеш — продължи замислено Би. — Ако го бяха направили в обратния ред, нямаше да заболи толкова. Или да не казват нищо, което щеше да доведе до съвсем същия резултат. При това много по-ефективно.

Иван побърза да успокои Риш, която изглеждаше сащисана.

— Не си го слагай на сърцето. Заплатата на Биърли непрекъснато играе нагоре-надолу. Е, повече нагоре, отколкото надолу, все пак.

— Да де, но този път поставих нов личен рекорд за скоростно понижение — изръмжа Биърли.

Тедж, изглежда, още размишляваше усилено.

— Човек как всъщност става шпионин? — попита тя.

Тъмните вежди на Биърли помръднаха развеселено.

— Защо, мислиш да кандидатстваш ли? Част от кандидатите идват от средите на службата. Те са добри хора по свой си начин, но страдат от… известна едностранчивост на гледната точка, така да се каже. Други биват вербувани от цивилното население, обикновено за някаква конкретна задача и с оглед на някакви специални техни умения.

— А ти от кой вид си? — попита Риш.

Той размаха уклончиво чашата си.

— От трети. Вербува ме един агент от вътрешния отдел. Тъкмо бях пристигнал в столицата, нямах още двайсет години и бях решил да отида по дяволите възможно най-експедитивно и по свой си недозрял начин… тоест, следвайки едно към едно примера на другите недозрели, хм, „градски клоуни“, както ги наричат Иван и неговата пасмина. Онова, боя се, не беше най-оригиналният период от живота ми. Не бих казал, че съм попаднал на лоша компания — аз буквално я издирих, — но сред всичките гнили ябълки в кошницата, която сам си бях избрал, имаше и една, която… не беше. Използва ме да му свърша едно-две неща в услуга, одобри работата ми, възложи ми още няколко дребни задачи, после по-големи, подложи ме на тест… — Биърли се намръщи, застигнат от някакъв неприятен спомен: Иван подозираше, че точно за тази част от кариерата си няма да навлезе в подробности. — А после един ден ми направи предложение, което не ме изненада… макар че определено обясняваше някои неща. Минах през няколко кратки курса към ИмпСи, останалото беше чиракуване. Както и… спонтанно вдъхновение на терен. — Наля си още: очевидно го мъчеше жажда. — Което ни води до настоящия момент. Трябва да…

— Чакай, прескочи майка ми — спря го Иван.

— Де да можех. Тя се оказа забележително добре информирана. Опитах се да й обясня, че нямам какво да добавя, но тя настоя да чуе и моята гледна точка. Опитвам се да кажа, че преди да хукнете по улиците на Ворбар Султана — тоест извън строго селектираната среда, в която сте се движили дотук, — трябва да уточним и стиковаме версиите си за случилото се на Комар.

— А — каза Иван без грам изненада. — Аз пък реших, че просто си се отбил да ни видиш.

— Да бе. — Биърли стрелна Риш изпод вежди. — Е, има го и това, но първо другото. Понеже по някакво неведомо чудо успях да опазя прикритието и следователно прехраната си, държа това да си остане така.

Иван кимна в знак че признава основателността на това желание.

— Кратката версия е следната: Иван се е запознал с теб, Тедж, когато е отишъл да изпрати колет до Бараяр. Двамата сте се харесали, нещата са се развили бързо и когато имиграционните власти на Комар заплашили да те депортират, той, в пристъп на галантност, ти предложил да се ожените.

Тедж сбърчи нос.

— Защо да го прави?

— Как защо? Ти си красива, грозяла те е опасност, а аз съм търсел начин да те вкарам в леглото си — каза Иван. — Звучи напълно логично. Простичко и логично.

Биърли килна глава настрани.

— Добре го каза, Иване, освен може би последното, но… няма значение. Важното е версията да звучи правдоподобно. В тази връзка, беше ми казано, че докато са на Бараяр, Тедж и Риш няма нужда да прикриват истинската си самоличност. Идеята е да превърнем дефекта в ефект, понеже да изтрием следите ви дотук изглежда почти невъзможно. А вие сте оставили голяма диря — като празненство по случай рождения ден на императора с все духовите оркестри и слон в добавка. Изпаднали в беда млади жени с висш произход, които бягат от кървав дворцов преврат — бараярците това ще го разберат от половин дума, толкова ще се захласнат от романтиката, че ще преглътнат дори джаксънианското ви минало. — Изгледа замислено Иван. — Срещата ни на Комар беше случайна и въпреки това ти посочи мен като свидетел, когато ти потрябва такъв. Случайно да си бил пиян в онзи момент?

— Рано сутринта? — възкликна с негодувание Иван. — Не! — После добави с фалшива сърдечност: — Но ако предпочиташ ти да си бил пиян, добре.

— Какво, и да съсипя безупречната си репутация на свидетел? Как пък не!

— С други думи — каза бавно Тедж. — Историята е кажи-речи същата, която разказваме на всички. Освен на адмирал Десплейнс, лейди Ворпатрил, Саймън Илян, лорд и лейди Воркосиган, император Грегор… — Не довърши, смутена от въздългия списък с посветени в една уж строго пазена тайна.

— Не се притеснявай — побърза да я успокои Иван. — Гореспоменатата групичка пази повече тайни, отколкото мога да си представя дори аз.

— Ако може да се върнем на моя проблем — подкани ги Биърли. — За да разпространим правилната версия колкото се може по-бързо и сред възможно най-много хора, Риш, чудех се дали би искала да ме придружиш на едно соаре с подбрани гости. И вечеря преди това?

— Да изляза? — Очите й се разшириха и грейнаха с копнеж и тревога в равни дози. — На среща? С теб? На Бараяр?

Биърли разклати ръка в смисъл „горе-долу“.

— Не е точно среща. Важно е хората да ме видят, да изляза, да се оплаквам на висок глас, да поклюкарствам, да ръся остроумия и най-вече да ругая на всеослушание Тео Вормерсиер и ИмпСи. Неприятна задача, но все някой трябва да се жертва и прочие.

— Ами моята… — Риш махна с ръка към тънката си снага — нестандартна външност?

— Известно допълнително отклоняване на вниманието, докато аз се занимавам с досадното разпространяване на дезинформация, би било… полезно. Изтъкната чуждоземна танцьорка, озовала се на Бараяр заради тайнствената — или скандална — връзка, добре де, брак издънката на един от най-спечените ворски родове… бас държа, че сами ще нокаутират предразсъдъците си, за да те видят отблизо. При това в компанията на един от най-пропадналите ненаследници на клана Ворутиър. Публиката ще е запленена в най-висша степен, уверявам те. — Усмихна се. Иван пак се озъби, но Биърли не му обърна внимание. — А и така ще започнат да свикват с теб. Плюс това ще имаш възможност да видиш това-онова от Бараяр без спечената компания на Иван.

— Не съм спечен! А твоята компания е крайно неподходяща за… а бе, крайно неподходяща!

Риш вдигна златните си вежди и изхъмка. Изгледа Биърли със замислено присвити очи. И разширени ноздри?

— Задачата не изглежда трудна като за начало. Мисля да… Добре, става.

— Вярвам, че вечерта няма да е лишена от интересни елементи — измърка победоносно Биърли. — А аз с радост ще изслушам коментарите ти.

— Какво трябва да облека?

— О, лазурносиня на повърхността, но все пак жена. Небрежно, но шикозно и поразяващо облекло би свършило чудесна работа. Малко екзотика би била в плюс.

Ако питаха Иван, Риш си беше достатъчно екзотична и без това. Тя обаче каза:

— Добре.

Иван се измъчваше от неясна по своята форма тревога. Риш не му беше съпруга, нито той се явяваше неин баща. Кого щяха да обвинят обаче, ако нещо се обърка? О, да. От друга страна, соарето й с Биърли щеше да осигури на него и Тедж свободен терен за цялата вечер. Биха могли да си поръчат нещо за хапване и, и… Иван най-сетне успя да смотолеви:

— Ами… ами… ако ще водиш моята служителка в дълбоки води, поне гледай да я инструктираш по-добре, отколкото инструктира мен!

Биърли остави чашата си и вдигна вежди.

— Иване, аз казвам ли ти как да си гледаш работата в Операции?

Иван онемя, а Би се ухили, уговори се с Риш кога да я вземе, стана и си тръгна, всичко това напълно в негов стил. Явно шампанското на Иван — близо литър от него — беше успяло да отмие умората и напрежението.

Иван го изпрати до вратата, заключи я след него и се върна в хола и завари Тедж и Риш да си разделят последния портокалов сок. Изглеждаха заинтригувани.

— Е… Би би ли е? — попита Тедж. — Тоест бисексуален ли е?

— Нямам никаква представа какви са сексуалните предпочитания на Биърли — заяви твърдо Иван. — И не искам да знам.

— Какво, не го ли надуши онази първа вечер на Комар? — каза Риш. Иван горещо се надяваше, че въпросът е отправен към Тедж, а не към него. — Миризмата от последните ден-два беше наситена и говореше за активна дейност. Толкова наситена, че заличаваше всички по-раншни миризми.

— И доста объркваща — кимна Тедж. — Във всички отношения, включително и в това.

— Несъмнено, макар че аз бих я нарекла по-скоро сложна, отколкото объркваща. Но дали контактите му са били последователни, или едновременно, по работа или за удоволствие, търсени или изтърпени дори, не можах да преценя.

— Не искам да знам за това — повтори Иван, но без особен хъс. И се сети за още нещо. — Нали си даваш сметка, че Биърли несъмнено е получил указания да те наблюдава? На него това му е работата, да наблюдава. А как е най-лесно да те държи под око? Като те изведе на среща.

Риш се подсмихна и стана.

— Никъде не пише, че човек не може да смесва работата с удоволствието. — Понесе се като някакъв екзотичен син цвят във водите на поток и каза през рамо: — Хайде, Тедж. Помогни ми да се оправя с този откачен бараярски гардероб.

Тедж се забави, колкото да прошепне успокоително на Иван:

— Тя обича да е пред публика. Със сигурност ще си прекара добре. — После хукна след Риш. Кискаше се като щастливо чайниче на горещ котлон.

И тогава една още по-ужасна мисъл се пръкна в главата на Иван. Ами ако Биърли искаше да използва Риш не като димна завеса, а като стръв? Какъв по-ефикасен метод да примами преследвачите им? На място, където ИмпСи да ги набележи и закове?

„Е — помисли си, — ако не друго, поне е ясно, че ИмпСи е взела нещата в свои ръце“.

Риш се прибра много късно. За изумление на Тедж — което тя се постара да прикрие, макар че й беше доста смешно, — Иван Ксав остана да я изчака. Пусна Риш, но не и Биърли, който беше дошъл да я изпрати: прогони го, като се оплакваше на висок глас, че били закъснели и че заради тях нямало да може да се наспи. Цинично многозначителните подмятания на Биърли само го ядосаха още повече.

На следващата вечер Риш накара Иван Ксав да й извади резервно дистанционно за входната врата. Биърли отново я изведе, но не на соаре, а на танцово представление на фолклорна трупа от западните части на континента — неговото родно място, обясни Биърли, където не бил ходил много отдавна. На третата вечер Риш се обади от комуникатора на Биърли да каже на Тедж да не я чакат и че щяла да се прибере около обяд на следващия ден. Иван Ксав се навъси като градоносен облак.

Следващият ден обаче беше неговият рожден ден — събитие, което Тедж очакваше с растящо любопитство. Станаха по тъмно и се облякоха официално — Иван Ксав облече зелената си капитанска униформа — за пръв път, откакто беше излязъл в едноседмичен отпуск. Не закусиха, изпиха само по един чай, после Иван Ксав вкара Тедж във възтясната си спортна кола и потегли по тъмните притихнали улици.

Пътуването не трая дълго. Този път — и слава богу — Иван Ксав караше сравнително бавно, дали заради ранния час, или заради тържествения повод, Тедж така и не разбра.

Не й беше казал много за церемонията: само, че било традиционна бараярска заупокойна молитва за баща му, която включвала изгарянето на малко приношение във вид на кичур коса… която отрязвали с ножица от главата на собственика й, разбра с облекчение Тедж. Спряха на някаква улица, където сградите бяха стари, олющени и ниски. На улицата имаше патрулна кола на градската гвардия със запалени светлини. Двама гвардейци поставяха ограничителни бариери край бронзова плоча, вградена в паважа. Патрулният сержант хукна към тях, като им правеше знаци да се изтеглят от паркомястото, където Иван Ксав вкарваше колата си, но после позна шофьора и козирува.

— Капитан Ворпатрил, сър — каза, докато Иван Ксав помагаше на Тедж да слезе. — Почти сме готови, сър.

Иван кимна.

— Благодаря, сержант. Както винаги сте безупречни.

Тедж стоеше на тротоара във влажния есенен хлад и се оглеждаше.

— Значи тук е загинал баща ти, така ли?

Иван Ксав посочи плочата, която отразяваше блясъка на уличните лампи в мрежата от светлосенки, нашарили паважа.

— Точно там, според маман. Бил е застрелян от хора на Претендента, докато с мама се опитвали да избягат.

— Чакай, значи тя е била там? Тоест тук? В онзи момент?

— О, да. — Прозина се, плъзна сънен поглед по улицата, после изправи гръб, когато от една пресечка се появи дълга лъскава позната наземна кола. Гвардейците я насочиха към отреденото й паркомясто със заучена официалност и козируваха на хората, които слязоха от нея. Лейди Ворпатрил беше придружена — или ескортирана — от Саймън Илян, шофьорът Кристос вървеше след тях и носеше голяма платнена торба, в която нещо подрънкваше.

Гвардейците се оттеглиха на почтително разстояние и застанаха мирно, а Кристос коленичи на паважа, извади от торбата малък бронзов триножник и купа и ги сглоби до плочата. Кимна на господарката си и отиде при гвардейците, каза им нещо и един от тях се отдалечи, за да пренасочи растящия трафик по съседни улици.

— Добро утро, Иване — поздрави лейди Алис сина си. — И честит рожден ден, скъпи. — Прегърна го, а той я млясна по бузата, което явно беше нещо като семейна традиция. Кимна на Илян, който го поздрави на свой ред:

— Честит рожден ден. На колко ставаш, на трийсет и пет?

— Да, сър.

— На Старата Земя казвали, че прехвърлиш ли трийсет и пет, вече слизаш по хълма, вместо да се качваш. Чудо е, че доживяхме и до толкова. — И поклати глава в недоумение. Иван направи гримаса.

Войната на Вордарианското претендентство била по-скоро неуспешен дворцов преврат, с това впечатление беше останала Тедж от информацията в мрежата. Малко след като на трона се възкачил петгодишният император Грегор под регентството на Арал Воркосиган, граф Видал Вордариан и неговата опозиционна партия решили да си присвоят властта. Още с първия удар превзели столицата, щабквартирите на армията и на ИмпСи, хванали и майката на младия император, но самото момче им се изплъзнало, скрито в провинцията от семейство Воркосиган, което на свой ред събирало поддръжници. Тази грешка на Претендента се оказала фатална.

Последвали месеци на позиционна война с отделни въоръжени сблъсъци, докато двете страни трескаво набирали съюзници сред другите графове, армията и народа. Капитан лорд Падма Ворпатрил и съпругата му лейди Алис, роднини и верни поддръжници на регента Воркосиган, останали отрязани в столицата по време на преврата и минали в нелегалност. Смъртта на Падма се споменаваше бегло като поредната жертва на репресиите. Дали и онази нощ е била студена и мъглива като тази?

Учудващо, тази история звучеше още по-сюрреалистично сега, когато Тедж беше седяла в една стая — и похапвала от същите еклерчета — с порасналия, вече четиридесетгодишен Грегор. Да не споменаваме…

Лейди Алис от днешния ден, овладяна и с високо вдигната глава, пристъпи към Тедж и я хвана за ръцете.

— Добро утро, Тедж. Радвам се, че дойде.

Тедж се замисли за значителната разлика между „съпругът й бил застрелян“ и „съпругът й бил застрелян пред очите й“. Сведе глава, внезапно смутена по един съвсем нов начин под тежкия поглед на тази жена.

— Благодаря ви — успя да измърмори, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Досега не си присъствала на такъв помен, нали?

Тедж кимна.

— Дори не бях чувала за тази традиция.

— Няма нищо сложно. Особено ако си го правил трийсет и четири пъти. Някои хора го правят на годишнината от смъртта, други на рождения ден на покойника или на друга важна дата. Според нуждите и възможностите си. Важното е споменът да остане жив. — Суховата усмивка повдигна устните й. Жълтеникавата светлина на уличните лампи отмиваше цвета от лицето й и зеленото от униформата на Иван Ксав.

Майка и син коленичиха до триножника. Без бавене и с икономични движения лейди Алис извади от платнения сак найлоново пликче с ароматни парченца дървесна кора и ги изсипа в металната купа. Извади от чантичката си по-малко пликче, в което имаше кичур прошарена черна коса. Постави кичура върху подпалките. Иван бръкна в джоба на панталона си и извади подобно пликче с топка черни косми. Бяха ги запазили предвидливо при последното си посещение във фризьорския салон, така ли? После и двамата се изправиха.

Лейди Алис кимна към плочата.

— Тук войници на Вордариан застреляха съпруга ми. С невроразрушители. Клетият Падма нямаше никакъв шанс. Още помня миризмата… и на горяща коса, покрай другото. Тази церемония винаги ме връща към онзи момент. — Смръщи вежди. — Иван се роди след няма и час.

— Къде е бил утробният му репликатор? — попита Тедж.

Три глави се обърнаха към нея. Лейди Алис се усмихна сухо и сложи ръка на корема си.

— Тук, скъпа.

Тедж ахна с ужас, неочакван и затова още по-страшен.

— Искате да кажете, че Иван Ксав се е родил по стария начин?

— По онова време всички се раждаха така. Репликаторната технология беше нова за Бараяр и трябваше да мине цяло поколение, преди хората да я приемат. — Лейди Алис стрелна с възмущение сина си, който се чудеше накъде да гледа. — Закъсня с две седмици нашият Иван. Четири килограма и половина!

— Аз какво съм виновен — измърмори той. После добави към Тедж, все така тихо: — Казва го всяка година.

Лейди Алис продължи по-ведро:

— Приятелите, който ни спасиха… които спасиха мен кажи-речи в последния момент, ме заведоха в една изоставена сграда в Стария град недалеч оттук, в Кервансарая, така му казваме… По онова време кварталът беше опасно място, запуснато и разпуснато. Сержант Ботари, мир на прахта му, акушира при раждането на Иван, понеже никой друг нямаше дори елементарни познания по въпроса, аз включително. Бях ужасена до смърт, а дори не можех да извикам, защото хората на Вордариан обикаляха улиците да ни търсят. Ботари ми даде да захапя някакъв парцал… още помня отвратителния му вкус. Толкова ясно го помня, че ми се повдига, точно както ми се повдигаше и тогава. Справихме се някак, представа нямам как, но се справихме. Всички бяхме толкова млади. Сега Иван е по-стар, отколкото Падма беше тогава. — Погледна Тедж, сякаш я виждаше за пръв път. — Аз бях на двайсет и пет, точно като теб, скъпа. Странно съвпадение.

Странно и половина, и на път да стане крайно смущаващо, поправи я наум Тедж. Но пък разкриваше нова причина — нова за Тедж поне — за неочакваното съчувствие на тази зряла дама към друга млада бегълка, скърбяща за своите покойници. Причина, която се изясни като лед, като кристал, като счупено стъкло или като нещо друго с остри и опасни ръбове. „О!“

„Тя знае. Знае всичко, а и повече, изглежда“. Може би лъскавата повърхност на лейди Алис беше толкова плътна и гладка по необходимост, защото криеше толкова много?…

Саймън Илян сбърчи вежди.

— Къде съм бил аз по онова време? Ще ми се да съм бил тук, за да ти помогна, Алис…

Тя го погали по ръката.

— Ти извеждаше адмирал Канциан през вражеските линии, с което даде голямо тактическо предимство на Арал.

Лицето му се проясни.

— А, да, спомних си. — После се намръщи отново. — Макар и само отделни фрагменти.

— Повярвай ми, скъпи мой, след трийсет и пет години всички си спомняме единствено фрагменти. — Лейди Алис се обърна към Тедж. — Като невяста на Иван, сега и ти си част от това, пък било и временно. Би ли добавила и от своята коса? Понеже така или иначе си тук.

Тедж се стресна за пореден път. Напоследък й се случваше постоянно.

— Аз… позволено ли е? — „Тоест няма ли да се натрапя, ако…“ Явно не, защото всички бараярци наоколо й кимнаха, без да се замислят. Лейди Алис извади малка ножичка от чантата си — винаги ли я носеше, или я беше сложила там с тайната надежда Тедж да се включи в церемонията? — и отряза къдрица от сведената й глава. Подаде я на Иван Ксав, който я сложи при другите и запали малката клада. Пламъкът се разгоря бързо. Явно не се изискваха някакви специални думи — всички просто стояха и гледаха кладата, а пламъците се отразяваха в тъжните им очи като проблясъци на разтопено злато. Върховете на високите сгради в далечината грейнаха в цвят под първите лъчи на зората, но тук, в ниското, всичко тънеше в сивкава влага, само пламъците трептяха като оранжево петно в есенния сумрак.

Не специални, но все пак думи… изречени бавно и тихо от лейди Алис, сякаш тя споделяше някаква тайна:

— С Падма се криехме в евтин пансион малко по-надолу. Ей там. — Посочи една сграда няколко къщи по-нататък, наполовина скрита от строително скеле. Миризмата на горяща коса беше станала много силна, остра. — Когато болките ми започнаха, Падма се паникьоса. Молих го да не излиза, но той отчаяно искаше да намери някой, който и да е, някой, който да свали от плещите му непосилната задача. Беше ужасен, милият. Сякаш бебета не са се раждали по цялата планета още откакто Първопроходците са кацнали на Бараяр. А и най-трудната част се падаше на мен, като си помислиш, и никой не би могъл да ме отмени в нея. Излезе и ме остави сама и уплашена, с часове, контракциите ми ставаха все по-силни, очакването беше непоносимо. Бяха го заловили почти веднага, естествено. А после ги доведе при мен и когато извлякоха и двама ни на улицата, той понечи да се опъне на въоръжени мъже, нищо че го бяха натъпкали с фаст-пента, за да им каже къде съм. Но аз знаех, и тогава, и след това, че не храбростта му го уби, а страхът. Само бог знае колко ядосана му бях за това, колко гневна. Години наред.

Илян я докосна по рамото. Иван Ксав я гледаше мълчаливо.

— Ку ви изведе, нали, теб и бебето? — попита Илян. Опитваше се да насочи мислите й към нещо по-поносимо.

— Да. Лейтенант Куделка… по-късно го направиха комодор — каза Алис и погледна Тедж. — Ку успя да ни измъкне от града в каросерията на камион със зеленчуци, представете си. Баща му търгуваше със зарзават, оттам и камионът. Пътуването не беше приятно, зеленчуците се вмирисаха, а Иван беше много гладен и ревеше постоянно, което можеше да се очаква — озовал се беше в студения свят на една гражданска война.

Пламъчетата почти бяха загаснали, повеите на вятъра разнасяха сивкава пепел. Острата миризма отслабваше.

— Това е бараярска церемония в памет на мъртвите, за да не ги забравяме — каза лейди Алис на Тедж. — Планът ми беше, когато Иван се ожени, да прехвърля тази традиция на него и той да реши дали да я спазва и занапред, или не. Защото… паметта не е чак толкова важна, колкото й приписват хората. — Ръката й се протегна и стисна ръката на Илян, който й отвърна с известно смущение, но и с усмивка.

— Трийсет и пет години ми се струват достатъчно дълъг период — продължи лейди Алис. — Достатъчно дълги за траур, и твърде дълги за гняв. Време ми е да се оттегля от спомена, да се пенсионирам като оплаквачка. Да се оттегля от болката и скръбта, от гнева и спомена за любов, от миризмата на горяща коса в мъглата. За Иван е друго, разбира се. Неговите спомени от това място са различни от моите.

— Не знаех — каза Иван и пристъпи от крак на крак. — Не знаех за всичко това.

Лейди Алис сви рамене.

— Не съм ти казвала. Първо беше твърде малък да разбереш, после беше в пубертета и моментът не беше подходящ, а след това… и двамата бяхме твърде заети с нещата от ежедневието, а тази ежегодна церемония се беше превърнала в навик. Напоследък обаче… от няколко години… все по-често си мисля, че е време да се откажа от навика.

По всичко личеше, че лейди Алис отдавна мисли върху това, каза си Тедж. Никой не акумулира толкова напрежение за една нощ. Погледна с тревога към Иван Ксав, който пристъпи със закъснение, прегърна я утешително през кръста и каза:

— Правехме го всяка година, навик, наистина. Когато бях малък, не разбирах защо го правим. Просто идвахме тук, запалвахме косата, стояхме няколко минути, а после ти ме водеше в сладкарницата на Керослав да закусим. Години наред мислех, че ходенето в сладкарницата е централното събитие.

— Миналата година я затвориха — отбеляза безизразно лейди Алис.

— Нищо чудно. Клиентелата им беше започнала да намалява.

— Да. Тортите им и преди не бяха от най-добрите, но на шест ти беше готов да погълнеш всичко, което има глазура. Сега вкусът ти е по-избирателен. — След миг добави: — За щастие.

Пламъците бяха угаснали. Лейди Алис даде знак на Кристос. Той дойде с торбата и една подплатена готварска ръкавица, свали металната купа, изсипа пепелта, забърса купата с един парцал и прибра всичко в торбата. После се надигна с пъшкане.

Лицето на лейди Алис просветна.

— Е. Приключихме с това, поне до следващата година. Понеже сладкарницата я няма — поне тази част от традицията видя края си без никакво участие от наша страна, — искате ли да закусим в моя апартамент?

Тедж погледна Иван Ксав, който й кимна, и каза:

— Непременно! Благодаря ви, лейди Алис.

Последваха тежката наземна кола с двуместното спортно возило на Иван Ксав. Тедж хвърли поглед през рамо. Гвардейците прибираха леките бариери в патрулката, а улицата се връщаше към нормалния си сутрешен трафик, който бързо набираше скорост. Слънцето се беше издигнало, градът се беше събудил и бързаше към поредния чисто нов ден. Гледаше напред, а не назад.

Тридесет и пет погребения изглеждаха твърде много. Ала нито едно погребение беше твърде малко. Тедж се запита дали Иван Ксав не би им помогнал, на нея и Риш, да изгорят по кичур коса в някой малък тиган за татко и баронесата, и Ерик. Или трябваше да си израсъл с тази традиция?

Обърна се към него.

— Доста мрачен начин да отбележиш рождения си ден, особено когато си бил малък. Така де, повечето деца получават подаръци, сладкиши, канят си приятелчета, а тук, на Бараяр, може да получат и пони. Дори ние и Бижутата получавахме. Не понита, разбира се… на космическите станции няма място за понита. Но всичко останало… знаеш какво имам предвид.

— О, аз също получавах всичко това — каза Иван Ксав. — Но по-късно през деня. Партитата си ги биваше, между другото. Имаше един период от няколко години, когато маман и приятелките й се надпреварваха коя ще организира по-хубаво парти за рождения ден на детето си. По-късно, когато станах на четиринайсет или петнайсет, вече не искахме партита. По онова време всички ние нямахме търпение да пораснем, бог знае защо. — Иван Ксав примигна замислено. — Не че пубертетът е период, в който да се задържиш повече от крайно необходимото. — След още миг добави: — Сякаш детството ми свърши изведнъж, когато на осемнайсет постъпих във военната академия. Макар че като гледам какви бебета ни изпращат напоследък оттам, вече дипломирани, представи си, може и да греша. Може и да е било илюзия от наша страна.

После, след доста по-дълга пауза, включваща няколко завоя:

— Но определено си научих урока каква е цената, когато човек от семейство Ворпатрил се набърка в политиката. Не разбирах много, но на осем вече бях схванал основното. Тоест, другите момчета си имаха бащи, повечето, дори Майлс си имаше чичо Арал, колкото и страшен да ми се виждаше той. А аз си имах бронзова плоча на улицата. И майка, която беше тъжна или ядосана, но никога щастлива.

— Тя винаги ли… винаги ли е била… такава? — попита Тедж. Не знаеше в какви думи да облече усещането си. „Отчаяно търсеща път за бягство?“ — Когато сте идвали тук да горите коса?

Веждите му се събраха.

— Не. Всъщност днес за пръв път чух някои от онези откачени подробности. Което е странно. Тоест, нали тя е поискала да сложат тази бронзова плоча, по дяволите?! Което ме кара да се питам… щом на нея й е било неприятно, щом на мен ми е било неприятно, щом баща ми — какъвто ще да е бил — го няма от десетилетия, тогава защо продължаваме да го правим? Защо е трябвало да чака да се оженя, за да спре? Можела е да спре по всяко време.

— Може би търси приемственост между поколенията? — предположи Тедж.

— Сигурно. — Иван Ксав вкара колата в гаража под кооперацията на лейди Алис и не каза нищо повече.