Сделката на капитан Ворпатрил

21.

Иван не бе имал повод да смята кошмарите си за недостатъчно изобретателни — до тази нощ. Тъмно, влажно, тясно, под земята — налице. Как не се беше сетил по-рано да включи и опасност от биологично заразяване? На фона на всичко това смотаната неексплодирала бомба изглеждаше… излишна. А прилежащият й труп — декорация. „Как успях да се забъркам в тази каша? Майлс дори не е тук!“

Макар че лабиринтът, прокопан от микоразлагащия агент, беше колкото страховит, толкова и впечатляващ, призна неохотно той. Още по-интересен беше сетаганданският бункер, който уж трябваше да е празен, а се оказа пълен с изгубените съкровища на банда гем-генерали — така де, би било нечовешко подобно откритие да не му завърти главата поне толкова, колкото и на Арките. А закъснялата новина, която Тедж благоволи да му съобщи в последния момент, че първоначално бункерът е бил биолаборатория на сетагандански висши… превърна подземието в кажи-речи най-неустоимото изкушение в живота му.

А онзи идиот Амири влизаше вътре! Досега Иван не беше открил конкретна причина да възненавиди новия си зет, но това… това просто не беше редно. Амири се обърна и подаде ръка на сетаганданската си хоут-баба да се прехвърли през овалния отвор, който със сигурност беше нарушил веднъж и завинаги евентуалния биологичен интегритет на старата лаборатория, но на кого му пукаше за това? Не и на целенасочените Арки, очевидно. Високата жена наведе глава, прибра полите на дългото си палто и се мушна през отвора с цялото достойнство на кралица-майка, която се връща в родината след дълго изгнание. Другите Арки я последваха нетърпеливо. Включително Тедж, която му хвърли победоносен поглед през рамо, преди да се мушне в дупката.

Уви, рано или късно Иван трябваше да вдиша. А Тедж току-що се беше скрила от погледа му, нищо че той пристъпваше странешком към отвора и протягаше врат да я зърне. Пое си дълбоко дъх през филтриращата маска, сгъна се и влезе последен.

Арките се бяха пръснали из помещението, вдигнали високо химическите си фенерчета. Бункерът беше голям, но не огромен — някъде осем на десет метра. Имаше стълбище обаче, видя Иван, към някакво по-долно ниво. Помещението беше пълно с кутии, сандъци и кошове с капаци, някои оставени директно на пода, върху и под пейки, бюра и столове, други подредени на спретнати купчини — тези до стената се редяха почти до тавана, — трети нахвърляни върху тях сякаш в последния момент. Фин слой прах покриваше всичко, навярно проникнал през един затрупан с камънаци и отломки отвор в другия край на помещението, но извън това мястото изглеждаше недокоснато — такова, каквото е било в деня на запечатването си. Иван се запита разсеяно дали в дробовете му не влиза въздух отпреди сто години и дали в този въздух няма някоя и друга молекула, издишана от принц Ксав или лудия принц Юри — поправка, по онова време още не е бил луд, — или от друг някой прочут бараярски предтеча.

Лейди гем Естиф се оглеждаше доволно; качи се на един сандък и свали маската си. Повечето Арки последваха примера й. Иван реши да не сваля своята, също като — забеляза притеснено — Амири биолога.

— Смятам, че тук вече можем да говорим нормално, без да шепнем — обяви на всеослушание възрастната дама. — Но и без да викаме, крещим и тропаме, разбира се.

Без да крещим, да. Добре, че му го напомни. Защото Иван току-що си беше дал сметка, че е загубил най-големия бас в живота си напоследък… и разнородните последствия от този факт заплашваха да задръстят измъченото му въображение. Но той поне не търчеше алчно из помещението като джаксънианците…

— Това е доста тежко. — Смарагд вдигна една пластмасова кутия от една купчина и я разклати леко. Нещо вътре се плъзна. — Дали е злато, как мислите?

Тедж, Риш и Гъли се събраха около нея; Иван надникна любопитно над раменете им точно когато Смарагд вдигаше капака. Вътре имаше друга кутия, правоъгълна, от хубаво полирано дърво. Златната ключалка се отвори под натиска на зелените й пръсти, капакът се вдигна и разкри облицованата с кадифе вътрешност.

— О — възкликна разочаровано Риш. — Комплект стари ножове.

Тедж извади един и го вдигна под светлината на фенерчето си.

— Доста изящна направа…

Най-сетне успял да огледа добре ножовете в кутията, Иван се пресегна и го взе от ръката й. Собствената му ръка трепереше от вълнение.

— Това е печатен кинжал от времето на Изолацията. Ето го графския герб на дръжката… мили боже, всичките са такива. — Под горната табличка с двайсет кинжала имаше още една… и още една. Иван спираше по един поглед на гербовете — Воринис, Вортала, Ворфолс, Ворлупулос… мама му стара, имаше и Воркосиган, както и… да, и Ворпатрил… беше като поименна проверка на стария Съвет на графовете. — Това е пълен комплект. Пълен комплект печатни кинжали от всичките шейсет графства отпреди стотина години. — Някой гем-офицер с отличен вкус си беше спретнал колекцийка…

— Имат ли някаква стойност? — попита наивно Тедж. — Не ми изглеждат чак толкова хубави.

— Обикновен ворски печатен кинжал от времето на Изолацията върви от десет хиляди марки нагоре. И доста повече, ако собственикът му е бил прочут с едно или друго. Десет пъти повече, ако е бил на граф или принц. Братовчед ми Майлс притежава един, който е на практика безценен. — И който използваше да си отваря писмата, спомни си Иван. — Пълен комплект… с неоспорим произход… — Опита се да направи сметката през шемета в главата си. — Шест до десет милиона?

— Бараярски марки или бетански долари? — попита Шив.

— Без значение — каза Иван. Беше потресен. Със закъснение си даде сметка, че е трябвало да каже: „О, обикновени стари ножове, доста ръждясали. Ако не ги искате, мога да ги взема аз…“

И това беше само първата кутия. В бункера имаше стотици…

Изведнъж му се прииска да хукне из помещението и да разбива кутии и сандъци. И да крещи.

Чер разкова капака на един сандък и надникна вътре.

— Какво е това? — попита, без да се обръща конкретно към никого. Изглеждаше озадачен. Иван проточи врат. В сандъка имаше купчина стара електроника и някакви плочи.

Лейди гем Естиф надникна в сандъка. И се намръщи също толкова озадачено като Чер. След дълга пауза се произнесе:

— Произведение на изкуството. — А след още една пауза: — Или може би оръжие. Не съм сигурна. Остави го засега.

„Церемониални предмети“ — помисли си сащисан Иван. Това определение не включваше ли кажи-речи всичко, от оръжията до произведенията на изкуството? Обърна се и погледът му попадна на полупрозрачен пластмасов кашон, който изглеждаше пълен с хартия. Документи навярно. Свали го от купчината негови събратя, отвори капака и си отдъхна с облекчение — боял се бе, че хартията ще се разпадне на прах при съприкосновението си с въздуха. Явно някой бе проявил необичайна осторожност при съхраняването на тези стари документи. Спомни си, че е с ръкавици, и разлисти предпазливо най-горния слой. Истинска старовремска хартия, да. Някои от страниците се бяха слепили. Погледът му се спря на обръщението в горния край на старо писмо, написано на ръка с избледняло кафяво мастило — „Скъпи Юри“ — разбира се, не беше задължително да е онзи Юри… все пак Иван измъкна внимателно писмото от купчината. Плъзна поглед по страницата… ставаше въпрос за някаква реквизиция… а после и последното изречение: „Твоят по-добър брат по оръжие: Ксав“.

… Дъв Галени щеше да получи удар.

— Какво е това? — попита Шив, беше застанал до него. Иван се стресна. Сетне мозъкът му най-сетне настигна устата и той каза небрежно:

— Нищо интересно. Стари документи и писма. — Остави писмото на купчината с изписаната страна надолу, затвори капака и щракна решително ключалките. И — просто за всеки случай — върна кашона на мястото му върху другите. — Не знам дали си струва да мъкнете и тези неща по тунела. Важно е златото, нали така?

— Всичко е важно — отвърна Шив.

В другия край на помещението Перла беше открила лавица с малки тежки кутии, заключени и с печат от Деветата сатрапия върху капаците. Звездичка отиде при нея и двете с общи усилия изкъртиха капака на една от кутиите. Перла вдигна нещо лъскаво и цилиндрично, увито в плътен найлон.

— А, ето ги и златните монети. Излезе права, бабо.

Лейди гем Естиф обикаляше лабораторните шкафове и замразители — последните не работеха от стотина години, — отваряше ги и оглеждаше съсредоточено съдържанието им. Махна благосклонно на Перла, без да вдига поглед от собствените си занимания.

— Радвам се, миличка.

Тедж и Риш хукнаха да видят монетите. Иван върна печатния кинжал в кадифеното му гнездо, овладя импулса си да пъхне тайно ворпатрилския кинжал в джоба си, затвори почтително кутията, заключи я и тръгна след тях.

Перла разкъса опаковката и няколко монети се изсипаха звънливо в шепата й. Всички си взеха по една да я разгледат.

— На колекционерския пазар тези монети от Деветата сатрапия струват много повече от номинала си — отбеляза Иван. — Повечето са били претопени след края на Окупацията, а банкнотите са били изгорени. Макар че… — Плъзна поглед по лавицата с кутии и се отказа да смята. — По-добре ще е да ги обявявате на малки порции, иначе цената им ще се срине.

Лапата на Шив падна на рамото му тежко и одобрително.

— Бързо съобразяваш, Иван Ксав. Ще стане от теб джаксънианец. — Взе няколко монети и ги претегли в ръка. След края на огледа монетите се озоваха в джоба му.

Шив се качи на един голям сандък и огледа стаята.

— Знам, че всички сте развълнувани и нямате търпение да отворите всичките си подаръци, деца. Също като мен, впрочем — извика той над купчините. — Но първо работата, после удоволствието, ако обичате.

Това изявление не звучеше твърде джаксъниански, помисли си Иван, но може би именно така Шив се беше изкачил на върха на джаксънианската хранителна верига.

Баронът продължи:

— Пълната инвентаризация ще трябва да почака, докато преместим всичко това на по-сигурно място. Тази нощ времето ни е също толкова ценно, колкото и съкровището, което открихме. Колкото до мястото… това е място, от което трябва да се изнесем по най-бързия начин.

Децата му, пръснати из стаята, реагираха с всеобщ стон на разочарование… и примирение пред логиката на казаното.

Шив спря поглед върху най-голямата си дъщеря.

— Звездичке, ти трябваше да пазиш входа.

— Заключих вратата, тате. Исках и аз да видя.

— Да, да… — Баронът махна с разбиране. — Но вече видя. Така че — марш на поста си. Вие, Чер и Смарагд… не, Риш, ти иди с него, Чер тебе те слуша, вървете и разчистете онзи боклук в тунела. И всички да вземат по нещо на тръгване. Нямаме време за разходки. Хайде, изчезвайте!

Всеки взе по една кутия с монети — кутиите явно наистина бяха тежки, защото дори Чер изпъшка, когато вдигаше своята на рамо — и се изнизаха един подир друг през овалния отвор в стената.

— Част от всичко това със сигурност ще се окаже боклук — каза Удин, докато подаваше ръка на съпруга си да слезе от импровизирания си подиум. — Така че „разходки“ ще има.

— Права си. Ако помещението долу е пълно като това, един бус няма да ни стигне. Една нощ — също. Предлагам тази нощ да изнесем нещата, за чиято стойност сме сигурни, и неколцина от нас да останат тук през деня, за да сортират останалото.

Баронесата кимна.

Шив пришпори друга група от децата си да пренасят кутии с монети през овалния отвор. Лейди гем Естиф, която надничаше в поредния лабораторен шкаф, се изправи с доволно възклицание. Иван се обърна към нея. Забеляза, че Удин направи същото.

— Какво намери, майко? — попита Удин и тръгна към нея. Иван и Тедж я последваха.

Лейди гем Естиф държеше нещо, което приличаше на изключително елегантен колан за инструменти или космически патрондаш.

— Старият ми биозащитен пояс. Чудя се дали още работи. — След което добави, типично по женски: — И дали още ми става.

Съблече палтото, щракна пояса около кръста си и се усмихна с искрено задоволство — поясът й беше по мярка. После посегна към късата си коса и усмивката й загуби част от блясъка си.

Дългите й пръсти заиграха по контролния панел на пояса. Иван отскочи стреснато назад, когато около нея се изду трептящо силово поле и бутна купчина кутии, които се хлъзнаха и паднаха на пода. Възрастната дама внесе корекции в контролното табло и силовата сфера промени формата си в по-прибран висок овал. Все едно стоеше в разтеглено прозрачно яйце.

— Хей, нали уж не трябваше да оставяте електронни следи! — извика в паника Иван. Не, чакай, грешка. Той искаше ИмпСи да ги хване в крачка, нали така? Но по такъв начин, че той да няма нищо общо с това, за да спази обещанието си към Тедж. Така би било идеално.

Лейди гем Естиф погледна към тавана.

— Спокойно, никой нищо няма да засече през тези стени.

„По дяволите“ — помисли си Иван. Все пак възрастната дама изключи силовото поле.

Иван присви очи, споходен от закъсняло просветление.

— Чакай. Виждал съм нещо такова, на Ета Сета. Когато с Майлс ни пратиха там като дипломатически представители на Бараяр за погребението на покойната императрица преди… дванайсет, не, тринайсет години. Мехурите на висшите дами. Всички те се придвижваха на летящи столове в защитни мехури като този.

Лейди гем Естиф го погледна с изненада.

— Да, така е. Биозащитните пояси бяха превърнати в символ на хоут. Лично аз бях против инсталирането им към летящите столове: смятах, че е нередно да зачеркваме първоначалното им предназначение в полза на показността. Понякога наистина си мисля, че тази упадъчност сред старата ми каста вещае бъдещ стерилитет. Добре, че се измъкнах навреме. Днешните младежи нямат никакво чувство за правилното, здравословно съотношение между форма и функция. И наричат себе си артисти!

— Значи… — каза Иван, смутен от бъркотията в доскоро стройните му представи за някои неща. — Значи мехурите на висшите дами първоначално са били биозащитни костюми? Но вече не изпълняват тази функция?

— Разбира се, че я изпълняват, глупчо — измърмори лейди гем Естиф и тръгна решително към стълбището.

Удин сви рамене, взе най-близката кутия и се обърна към дупката в стената.

— Тедж, Иван Ксав. — Топла нотка обагри името му, навярно защото се беше писал доброволец. — Време е да изнасяме. Хващайте се на работа.

Тедж послушно вдигна една кутия с монети. Иван последва примера й, макар и не толкова охотно — кутията беше толкова тежка, че едва не му измъкна ръцете от раменните стави. Къде му беше умът, каква работа имаше тук долу? Някак твърде лесно се беше поддал на общото вълнение, забравил беше, че целите му не съвпадат с целите на останалите от подземната му компания. Може пък да изникнеше някоя възможност, докато им помага да измъкнат плячката си през трижди проклетия тунел — тунелът беше тъмен и тесен, да, но пък той нямаше да е сам. Щяха да са като редичка мравки, термити или онези другите земни насекоми със социално поведение, дето си копаят проходи в земята. Занесеше ли първия си товар до разширението в края на тунела, би могъл да си вземе скришом комуникатора и тогава… погледът му се спря върху Тедж… и тогава щеше да се сблъска с неприятна дилема.

Амири спря и извика през рамо към баща си:

— Как ще е по-добре? Всеки да носи товара си до изхода или да си подаваме нещата във верига?

— Подавайте ги — отвърна без колебание Шив и вдигна една кутия. — Разпределете се на равни интервали, но по време, а не по разстояние. Стесненията и завоите ще ни забавят.

Амири кимна и се прехвърли през отвора в стената.

„Мамка му“ — помисли си Иван. Нищо де, сигурно пак би могъл да стигне до изхода, макар и с цената на повече усилия. Истината бе, че нямаше особено желание да си тръгва от тази съкровищница, тази непроучена съкровищница. Преди не искаше да влезе, а сега… Ако имаше начин да…

Амири прекрачи на заден ход овалния отвор и вдигна празни ръце над главата си. Какво правеше, протягаше ли се? Кога пък се беше уморил чак толкова?

Някакъв непознат човек със зашеметител в ръка, насочен към корема на Амири, го последва през отвора.

Сърцето на Иван се качи в гърлото, той залитна и наби спирачки.

През отвора се появи Перла, също заднишком, след нея още един тип със зашеметител, доста по-възрастен от първия, после и трети.

Не бяха от ИмпСи, и не само заради цивилните си дрехи — Иван не беше сигурен какви неведоми знаци обработва подсъзнанието му, освен липсата на Биърли Ворутиър, разбира се, но самият той си беше имал вземане-даване с достатъчно хора от ИмпСи и беше напълно, неприятно сигурен, че тези тримцата не са такива. Обикновени служители от охраната на гаража? Не, щяха да са с униформа. Иван остави внимателно кутията си върху най-близката купчина подобни кутии и пристъпи пред Тедж, която се беше заковала на място и гледаше невярващо.

— Знаеш ли какво става? — прошепна й почти без глас.

— Сер Имола. Татко го нае за преносвач. Но…

Но зашеметителите едва ли са влизали в договорката, да. А нямаше никакво съмнение накъде са насочени. Иван лесно си преведе джаксънианското „преносвач“ — на Бараяр му викаха „контрабандист“. Покрай силните вълнения през изминалата нощ Иван изобщо не се беше запитал как планира Шив да изнесе новопридобитите си съкровища от Бараяр. Е, рано или късно все щеше да се сети и за този въпрос, утеши се мислено той.

— О, мама му стара — каза Шив Арка с тон на безкрайно отвращение и бавно остави кутията на пода. По-възрастният мъж насочи зашеметителя си към него. — Имола, глупак такъв.

— Не съм съгласен с теб, Шив — каза дружески мъжът.

— Първо, зле си подбрал момента — въздъхна Шив. — Ако си беше направил труда да помислиш, щеше да стигнеш до логичното заключение, че най-удобният момент да ни подхлъзнеш е утре вечер, когато ще сме изпразнили трезора и ще сме свършили мръсната работа вместо теб. Тогава лесно би могъл да хванеш и нас, и товара. Още от бараярската инвазия имам подозрения, че вие, комарците, не сте много умни, честно.

— Да, ама ви изненадах, нали? Хванах ви по бели гащи. Утре вечер щяхте да сте нащрек. — Имола огледа бункера. — Започвам да мисля, че не си ми казал всичко, Шив. Доста си премълчал, като гледам. Какво пък, след като ви изпратим по предназначение, може да се върнем и сами да опоскаме това място.

— Хм — отвърна Шив и хвърли поглед към комуникаторите и енергийнозахранваните оръжия. — Няма да сте сами, това ти го гарантирам.

— Каква греховно пропиляна възможност — каза скръбно Удин и пристъпи зад съпруга си. — Иде ми да се разплача. — Или да ги наплюе по-скоро, реши Иван. По възможност с отровна плюнка.

— Здрасти, Удин — каза Имола, кимна за поздрав и премести благоразумно мерника си към нея. — Добре изглеждаш, ако позволиш да отбележа. Шив каза, че си тук. Може би не трябваше да го споменава. Жестоко е да подлагаш хората на такова изкушение. Имате ли изобщо представа колко предлага Къща Престен за доставка на Арки? Поотделно или в група?

— По-малко от твоите петнайсет процента — изръмжа Шив. — А сега няма да получите нищо. Като нас.

— О, не — прошепна Тедж в ухото на Иван. — Сигурно иска да ни криозамрази. Той така прекарва контрабандно хора, за да не се съпротивляват. Ужас!

Иван виждаше ползите от подобно решение. Ето и сега — куп Арки се бяха разшавали из помещението, опитваха се да изглеждат безобидни и не успяваха.

Перла попита колебливо:

— Дали да не ги принудим да ни зашеметят? Това доста ще ги забави.

— О, заповядайте — ухили се Имола. — Хем няма да ви слушаме мрънкането. Хайде, транспортът ви чака. Всички ще се поберете в буса, че и място ще остане. Като си помисля, че сами си уредихте превоза…

— Това няма да е необходимо — каза лейди гем Естиф със силен, макар и треперлив глас. — Всички да стоят спокойно. Някой може да пострада. — Изкачи последните стъпала от долното ниво и тръгна с несигурни ситни стъпки към изхода. Протегнатата й ръка трепереше издайнически, като на старица, която всеки миг ще припадне.

— Тази пък коя е? — измърмори една от горилите с Имола. Горилите му, прецени набързо Иван, бяха няколко степени под нискобюджетните нинджи дори, но въпреки това опасни, защото, за разлика от всички тях, държаха оръжия, които поразяват от разстояние. Единият, забеляза с възмущение Иван, държеше собствения му военен зашеметител — явно го беше взел от пейката при входа на тунела. Дръжката на евтиния цивилен модел, който наемникът беше заменил с първокласния военен зашеметител на Иван, стърчеше от джоба му.

— Баба ми — обясни Амири, внезапно настръхнал. — Тя е на сто и трийсет години. Няма нужда да сте груби с нея. Нито да я отвличате. Сигурен съм, че Престен дори не са я включили в списъка си и няма да ви платят за нея. Така че я оставете, ясно?

— Те не… — започна Имола, после присви очи. — Чакай, това да не е майката на Удин, висшата сетаганданска…

Предпазливостта му беше закъсняла, уви, с малко, но закъсняла. Иван премести тежестта си на пръстите на краката, впил поглед в лейди гем Естиф, която междувременно беше скъсила разстоянието до мъжете… миг по-късно треперещата й ръка се стрелна към колана й. С дълбок свиреп звук силовото поле се включи на максимална мощност и сферична форма събори единия наемник и притисна пелтечещия Имола към стената до отвора.

Иван вече беше избрал жертвата си — онзи едрият, който му беше откраднал оръжието. Мъжът натисна спусъка и описа широка дъга с идеята да порази възможно най-много мишени. Нищо не се случи, освен че Иван го връхлетя с цялата си тежест плюс засилка и го събори през отвора в стената. В сравнение с обичайните спаринг-партньори на Иван този тип беше силен, злобен и… бавен. Удар с кокалчета по трахеята, няколко пръста, забити на ключови места… и горила номер две охотно отстъпи на Иван безполезния зашеметител, явно с идеята да притисне по-лекия си противник в мечешка прегръдка и да го събори на пода. Миг по-късно изпадна в силна, макар и краткотрайна изненада, когато лъчът на зешеметителя го уцели в главата почти от упор.

Иван се надигна задъхан. Е, не твърде задъхан — реакцията се дължеше повече на адреналина, отколкото на усилието — и видя как Тедж го гледа ококорено и с възхищение. Металният лост в ръката й се оказа излишен в крайна сметка, но можеше да се окаже и чудесно подбран аксесоар към вечерното облекло на една ворска дама. Иван се ухили предоволно. Чувстваше се на гребена на вълната. Маската му се беше разместила, но той не си направи труда да я оправи.

— А уж каза, че си кабинетен плъх — измърка Тедж.

— Бараярски кабинетен плъх — прошепна в отговор той и се изправи. Двамата се обърнаха да погледнат наемника, който лежеше по гръб, краката му — преметнати през овалния отвор в стената. Хванаха го за глезените, издърпаха го в стаята и го завлякоха настрани да не се пречка. Тедж не се впечатли особено от факта, че главата му издрънча на кухо през не твърде ниския праг, отбеляза си с гордост Иван.

— Това беше или много смело, или много глупаво — каза Тедж, възхищението й бе помрачено от щипка искрено съмнение. — Да му скочиш така, невъоръжен.

Иван се изкуши да предяви претенции към първото, но се побоя, че ще му лепнат второто. Затова овчедушно се спря на истината:

— Нито едното, нито другото. Видях, че ми е свил зашеметителя. Той е от новите модели с кодиран захват. Само аз мога да стрелям с него. Засега са ги раздали само на офицерите. Още спорят дали да ги дадат и на обикновените войници.

— О, добре — подметна Удин. — Майка ти ми каза, че все пак може и да не си идиот.

Имола и другият наемник междувременно бяха надвити и обезоръжени. Имола още скимтеше от съприкосновението си със силовото поле. Сигурно беше като близка среща с наистина голяма шокова палка. В ръцете на много ядосана жена-хоут. Стиснала зъби, лейди гем Естиф изключи биозащитното си поле; то се оригна възмутено и угасна.

Гъли, стиснала един от другите зашеметители, се наведе над наемник номер едно, когото Смарагд и Амири едвам удържаха с общи сили, и го простреля в тила. Мъжът се сгърчи и застина. Смарагд и Амири насочиха вниманието си към Имола и го притиснаха към стената.

— С радост бих тествала микоразлагащия агент върху него — каза лейди гем Естиф с премерен тон, — но се боя, че резултатът ще е твърде бавен. Може би долу ще намеря нещо, което действа по-бързо.

— Няма нужда — каза Шив и тръгна към стария си приятел и нов враг. — Ще минем и с по-ниска технология.

Имола — зяпаше уплашено приближаващия се Шив — осъзна поредната си грешка, когато по-високата от него Удин се завъртя, стисна го за шията, вдигна го във въздуха и го заби в стената с цялата сила на своя наполовина хоут произход.

— Къде са децата ми, ти, безполезно алчно говедо?!

— Глл! — отвърна той, все по-опулен.

Шив прошепна в другото му ухо, тихо и заплашително като мъркащ тигър:

— Звездичка, Чер, Риш. Трябва да си ги срещнал в тунела. Какво направи с тях?

Аха, бързо показно на метода „добър Кордона, лош Кордона“, съобрази Иван. Или „лош Кордона, по-лош Кордона“. Подозираше, че двамата си разменят ролите при нужда. Самият той не би се намесил за нищо на света.

— Колко хора имаш отвън? — продължи Шив.

Удин отпусна хватката си, колкото Имола да вдиша. Той благоразумно комбинира издишването със:

— Само една! Високо момиче!

Удин изчака още малко, после отново му позволи да си поеме дъх.

— Честно! Моите момчета я зашеметиха. Отнесоха я в буса!

Още една дълга пауза.

— Четирима, чакат в засада, ако се появи още някой. На позиция за кръстосан огън.

След още една пауза, която Имола несъмнено сметна за въздълга, Удин го пусна с отвращение. Той се свлече на пода, като търкаше жално шията си.

— Ако не лъже — каза колебливо Смарагд, втренчена в Имола, — къде са Чер и Риш?

Докато траеше представлението, Тедж беше хванала Иван за ръката; сега той усети как пръстите й се стягат около неговите.

— И как ще излезем, ако са ни спретнали засада при единствения изход? — добави умърлушено Амири.

— О — каза тъжно Шив. — Предполагам, че просто ще трябва да поседим тук още малко и да почакаме. Таткото на Иван Ксав няма да се забави твърде. Човекът спечели бас все пак. — Стисна зъби, после добави през тях: — По дяволите! Бяхме толкова близо.

— Кой, по дяволите, е Иван Ксав? — попита Имола, явно объркан от тези нови действащи лица в сценария. — И кой е татко му?

Иван приклекна до него.

— Иван Ксав съм аз — уведоми го с фалшива сърдечност. — А татко ми до неотдавна беше големият шеф в онази голяма сграда… — Понеже не беше сигурен къде се пада лабораторията спрямо централата на ИмпСи и още по-малко дали тунелът е преминал под делящата ги улица, или не, посочи нагоре. — Голяма сграда, пълна с оперирани от чувство за хумор мъже, чието внимание всички освен вас се опитваха да избегнат. Но няма проблем. Сигурен съм, че много скоро ще имате възможност да ги опознаете много добре. И те — вас.

Имола, изглежда, беше схванал основното послание — че ИмпСи идва за него, което вече не изглеждаше като преувеличение, — но не и по-тънките нюанси. Зяпна объркано Иван, после премести погледа си обратно върху Шив.

— Щом е така — изграчи той, — може би пак да си съдействаме, а?

Шив изсумтя, и толкова.

— Не знам, тате — каза Гъли и погледна замислено зашеметителя в ръката си. — Може би трябва да премислим още веднъж вари…

Сякаш гигантски ръце уловиха Иван в шепи и го стиснаха почти до смазване. Звука не чу, защото междувременно слухът му беше излязъл в отпуска, но определено го усети с костите си. Тедж изпищя, поне ако се съдеше по движението на устните й.

Иван се строполи по задник. Няколко сандъка паднаха на пода.

И толкова.

Арките до един отваряха и затваряха широко уста с надежда да облекчат натиска върху тъпанчетата си. Имола се развика, гласът му идваше сякаш от дълбок кладенец:

— Какво е това, по дяволите?

Иван се надигна на колене.

— Бомбата на сержант Абелар — успя да изрече през звънтежа, съскането и трополенето, които в по-голямата си част, макар и не напълно, уви, изглежда, идваха от вътрешността на собствената му глава. — Която се взриви с трийсет и пет години закъснение.