Сделката на капитан Ворпатрил

22.

Тедж си пое с усилие дъх — ударната вълна се беше опитала да смачка дробовете й на пихтия — и се надигна от купчината сандъци, готова за втори взрив. Но ако не се броеше шумът в ушите й, откъм овалния отвор идваше единствено тишина.

— Риш! Чер! — ахна тя и хукна към изхода. Вдигна високо фенерчето си и слабият му лъч обля черните стени и наклонения под. До първия — или последен — завой.

Чу зад себе си напрегнатия вик на Иван Ксав: „Тедж, недей!“, и тропот на тежки стъпки в пантофи. Не се обърна.

Свърна зад завоя. Още една права наклонена отсечка. Следващ завой. Водопроводната тръба не беше далеч, а сляпото разклонение и бомбата — малко по-нататък. Ами ако Риш и Чер бяха затрупани от свлачище, от тонове пръст като онзи беден сержант? Биха ли могли да си изровят път навън, преди да се задушат… ако вече не бяха смазани под тежестта… дали в лабораторията имаше инструменти, с които да им помогнат… Тедж наби спирачки.

Само на метри от нея тунелът беше пълен с тъмна бурна вода. Заради силния наклон в този участък таванът на тунела беше само на педя от водната повърхност и вълните го облизваха. Нещо като водна тапа… и да имаше свлачище от другата й страна, Тедж не можеше да го види. Взривът явно беше пробил голямата тръба и водата се изливаше в тунела, превръщайки ниската му част в микроязовир. Тедж потопи крак в ледената вода. Колко ли беше дълбоко? Дали би могла да преплува до другия бряг… и имаше ли друг бряг, или тунелът се беше срутил?

Иван Ксав я хвана над лакътя и я дръпна назад.

— Не! Да не си посмяла!

Тя преглътна и хвърли химическото си фенерче с всички сили. То подскочи един-два пъти като плоско камъче по водната повърхност и бавно потъна… мътната кафява вода бързо погълна светлината му. Нищо не се виждаше. Кръгове мръсна пяна се поклащаха по неспокойната повърхност.

Дотича баба й. Тедж никога не я беше виждала да се движи другояче освен със спокойната си величествена стъпка и съвсем се уплаши, като я видя да подтичва задъхана. Баба й спря при тях и на свой ред зяпна водата, после отстъпи колебливо назад и сложи ръка на пояса си. Светлият овал на силовото поле я обгърна, жужащ и припукващ.

— Не, лейди гем Естиф! — извика Иван Ксав. — Силовото ви поле има някакъв проблем, сама виждате. Няма да издържи, а влезе ли вода вътре, ще ви убие веднага.

Баба й посегна неохотно към пояса си и силовото поле угасна. Устните й се раздвижиха унило върху деликатното като скулптура лице.

— Боя се, че преценката ви е правилна, капитан Ворпатрил.

Изглеждаше… стара.

— Какво можем да направим? — прошепна Тедж. Тихо, но не от съображения за сигурност този път.

Иван Ксав погледна надолу, където вълничките се плискаха в краката му.

— На първо време — да се дръпнем. Нивото се покачва.

Направиха го, вперили тревожни погледи във водата.

— Трябва да се върнем в лабораторията и да останем там — каза баба. — По-новите участъци имат известна еластичност, но експлозията може да е пропукала по-старите стени. Тунелът е крайно нестабилен, крайно опасен.

— Участъкът, където беше бомбата… е от по-старите — каза Тедж. — Ами ако се е сринал върху Риш и Чер?

— Или ако водата ги залива — измърмори Иван Ксав. — Хем затрупани, хем давещи се… да не дава господ.

Баба се поколеба.

— Ако са били близо до взрива, едва ли са оцелели, за да се удавят тепърва. Ако не са били. — Последното прозвуча като завършено изречение с точка, а не като фрагмент от изречение с многоточие в края. Изречение, което баба не довърши.

Иван Ксав ругаеше под нос — или се молеше? Трудно беше да се прецени кое от двете. Все така стиснал ръката й над лакътя, той я завъртя и я поведе назад към лабораторията.

— Фишек — каза след минутка.

— Какво? — попита объркано Тедж.

— Бомбата на сержант Абелар. Била е предназначена за ИмпСи, трябвало е да превърне централата и улиците около нея в огромен кратер. Експлозивите наистина са поизгубили от силата си. Но… не достатъчно.

— Но сержантът имаше от онези очи на яката, видях ги — каза Тедж. Или трябваше да каже това, или отново да започне за Риш и Чер, да изговори куп глупави, малко вероятни, изпълнени с напразна надежда неща и думите щяха да я режат като бръсначи. — Защо един служител на ИмпСи ще се опитва да взриви централата на ИмпСи? Може да е бил сапьор, а не…

— Проверих го — каза Иван Ксав. — Вчера. Може вече да е станало и завчера, не знам. — Стрелна с поглед стените на тунела, потънали във вечна нощ, разведрявана несмело от фенерчетата — неговото и на баба. — Бил е от момчетата на Негри, но според архивите е изчезнал по време на Претендентството. Ако е бил на страната на лорд Регента, може би се е опитал да взриви сградата, когато са я държали войските на Вордариан. Или пък е бил от хората на Вордариан… той е имал поддръжници във всички родове войски, армията е била буквално разделена… Преди… — Преглътна шумно. — Саймън сигурно щеше да знае, преди. На чия страна е бил Абелар тоест. Със сигурност щеше да знае.

Влязоха в лабораторията очевидно в края на спор между барона и сер Имола — спор, завършил доста драматично, изглежда, защото Имола седеше на пода, държеше се за челюстта и стенеше, а баща й потриваше кокалчетата на юмрука си и беше присвил очи… много. Вдигна поглед към тях и очите му се разшириха.

— Намерихте ли… — Не довърши, видял израженията им, така че промени въпроса: — Какво открихте?

— Не знаем каква част от тунела се е срутила и дали изобщо се е срутила, защото взривът е видял сметката на отводнителната тръба — каза баба. — Тунелът се пълни с вода. Ниският участък при тръбата вече е пълен догоре.

— Не можем да минем — добави Тедж.

— Нивото се покачва — каза Иван Ксав.

— Ще стигне ли дотук? — попита баронесата, приближила се навреме да чуе последните реплики. Стисна рамото на татко, той вдигна ръка и я сложи върху нейната.

— Не е изключено — каза Иван Ксав. — Зависи колко разклонения е пуснал вашият микоразлагащ агент, имам предвид по-ниско от нивото на лабораторията. И колко силен е дъждът тази нощ.

Баронът излезе през отвора и се наведе да огледа овалната плоча, която бяха отрязали и свалили, за да проникнат в лабораторията.

— Хм — извика през рамо. — Амири е направил повечето прорези под ъгъл навътре, браво на него. Ако намерим лепило или нещо такова, бихме могли да върнем плочата на мястото й, а натискът на водата ще я задържи на мястото й. Ако се стигне до това.

— Гарантирам ви — каза Иван Ксав, — че ИмпСи вече ни е хванало следата. Бързо ще намерят входа в сервизното помещение. Ако може да се проникне по тунела от тази посока, ще измислят начин да го направят. Рано или късно.

— Всъщност… неприятно ми е да повдигам този въпрос, но… някой навън знае ли, че сме тук? — попита Гъли.

— Звездичка — отвърна Тедж след кратко замисляне. — Хората на сер Имола.

— Ако не са отпрашили с все буса и Звездичка, когато гръмна бомбата — каза Смарагд. — На тяхно място аз така бих направила.

— Подозирам, че и те са стигнали до същия извод — каза баронът. — Проклети евтини боклуци.

— Иван Ксав — обърна се обнадеждено към него Амири. — Някой със сигурност ще забележи твоето отсъствие, нали?

— Когато не се явя на работа — със сигурност — каза Иван Ксав. — О! Всъщност няма. В отпуска съм. Никой няма да ме потърси. — Отиде при горилата, която беше зашеметил и която още лежеше в безсъзнание, наведе се и свали комуникатора от ръката й. Прекрачи през отвора, погледна нагоре и набра някакъв код. Никой не се опита да го спре.

Нямаше и нужда, за жалост. Връзка нямаше. Той се върна, взе по-хубавия комуникатор на Имола, без да обръща внимание на протестите му, и опита отново.

— Явно сме много дълбоко под земята… — каза Тедж.

— Евтини цивилни модели — изръмжа Иван Ксав, тръсна машинката и опита отново. — Моят би работил тук. — Никакъв сигнал. — По дяволите!

— Саймън ще се сети — каза Тедж с надежда да му вдъхне доза увереност и го последва в лабораторията. — Нали?

— Саймън — каза Иван Ксав през зъби — по някаква причина, която вероятно ти е добре известна, Шив, изобщо не подозира, че сте започнали да копаете. Камо ли че сте стигнали до бункера. Внезапното и целокупно изчезване на Арките от лицето на Бараяр… може да има различни обяснения. По стандартите на Саймън. Той не разсъждава като другите хора.

— Заедно с теб? Без да се обадим на никого, нито ние, нито ти? — попита Амири.

— Мен и преди са ме отвличали — каза Иван Ксав. — Ще се изненадаш колко спомени събужда у мен тази нощ. Всичките неприятни.

Тедж би му хванала ръката, но не беше сигурна в реакцията му. Иван Ксав изглеждаше… леко откачил.

Всички не бяха на себе си. Включително и тя, изглежда, защото Иван Ксав посегна и сам хвана ръката й, придружавайки жеста с напрегната гримаса, която сигурно трябваше да мине за усмивка.

— И няма следа от Риш и Чер? — попита Смарагд разтревожено.

Тедж поклати мълчаливо глава. Нямаше вяра на гласа си.

— Дали пък… може да са били от другата страна, когато гръмна бомбата — пробва Смарагд. — Може би са се измъкнали. Може би… ИмпСи ще ги намери там, при входа на тунела. Или… Имола каза, че не ги е видял, а няма как да са минали покрай него, без да ги види, така че може да са се скрили в някое от горните разклонения.

„Или в някое от долните“. Тедж си представи как ледената вода се излива в сляпото разклонение, събаря Риш и Чер, които напразно се опитват да издрапат по разкаляния под…

— Или пък… — продължи Смарагд, но после млъкна, явно изчерпала вдъхновението си, което спести на Тедж необходимостта да й затвори устата с шамар. От друга страна, ако баща им не си беше променил решението в последния миг, не Риш, а Смарагд щеше да придружи Чер навън, спомни си Тедж.

Иван Ксав се поколеба, после каза:

— Не можете ли да използвате микоразлагащия агент, за да си пробием път навън?

Тедж тъкмо се възгордя с простичката гениалност на своя бараярски съпруг, когато видя намръщената физиономия на баба си, която обясни след кратка пауза:

— Химическата реакция има нужда от доста кислород… не знам дали…

— Не си прави труда да пресмяташ — спря я с въздишка Амири. — Кутията с агента остана при входа заедно с другите ни неща.

Унило мълчание. Всеобщо.

— Колко фенерчета имаме? — попита Перла и потупа джобовете си. Самата тя, оказа се, имаше само едно в резерв.

Това даде старт на обща инвентаризация. Повечето Арки имаха по едно-две, Иван Ксав — двайсет и четири, плюс две, които пъхна в един от вътрешните си джобове, когато никой не го гледаше.

— Не са малко — заключи баронесата. — Разделете си ги поравно. И не палете ново, докато старото не е угаснало съвсем.

Осемте химически фенерчета, които светеха понастоящем, осигуряваха предостатъчно светлина и прогонваха сенките в кьошетата. Тедж си представи как би изглеждала лабораторията, ако светеха само едно или две… защо ли първата дума, която й дойде наум, беше „призраци“? И не само призраците на историята.

— Вода? — каза Гъли и размаха ръце, когато Тедж я изгледа изпод вежди. — Вода за пиене.

— Сигурно ще измисля как да филтрираме известно количество — каза баба. — Би трябвало да се превари, но… не, това май няма как да го измисля.

— Донесохме достатъчно храна да стигне за всички ни през нощта — каза умърлушено Гъли. — Жалко, че е при входа заедно с всичко останало.

Смарагд преглътна шумно и каза:

— Въздух? Тези стени са запечатани херметично…

Херметично… помисли си Тедж. Ако не се броеше дупката, която бяха отворили, и онази, старата, затрупана с камъни.

— Помещенията са доста големи — каза Амири. Гласът му бе изтънял от тревога, която противоречеше на думите му. — И са две.

— Не забравяй и тунела — каза Тедж. — И… дали няма някакъв обмен на кислород през повърхността на водната тапа?

— И да има, това ще ни върши работа, докато не се наложи да запечатаме отвора — каза Гъли. — Тук дишаме дванайсет човека.

Поне половината Арки насочиха поглед към Имола, който още седеше на пода до зашеметените си наемници и ги слушаше с нарастващ ужас.

— Ако сме деветима, въздухът ще ни стигне за по-дълго — каза предпазливо Перла.

— Преждевременно — изръмжа баща им, — макар и съблазнително като мисъл. Много съблазнително.

— Да, но ако ще го правим, колкото по-рано го направим, толкова по-добре — възрази Гъли с тон, който само донякъде го докарваше на адвокатска пресметливост. Пак добре, че гласът й пресекна на едно-две места, помисли си с облекчение Тедж.

— И все пак… — каза баронесата. Тонът й беше хладен, погледът — преценяващ, думите звучаха по-скоро като възражение; и въпреки това Имола се уплаши повече, отколкото от Гъли. Гласът на баронесата не пресекваше.

— Тези двамата — изграчи задавено Имола и посочи с рязък жест горилите си. Загледа се в неподвижните тела, после допълни, сякаш изтъкваше изгоден аспект на някаква сделка: — Те така или иначе няма да усетят нищо…

— Ще имам грижата да ги уведомя за становището ти, когато се събудят — измърка баронът. После тръгна из стаята. В търсене на идеи, а не на съкровища, подозираше Тедж. Идеите на нейния татко никога не се изчерпваха — когато бяха на привършване, той просто си измисляше нови.

Иван Ксав погледна Имола и поклати глава. Наведе се към него и му прошепна:

— Погледни го от добрата страна. Предвид ситуацията едва ли ще живеем толкова, че да стигнем до канибализъм. — И оголи зъби в недружелюбна усмивка.

Имола се сви.

— И все пак ще е добре да не… хм, да не прекаляваме с излишните движения — предложи Амири. — За да пестим кислорода. Кротувайте.

— Хм — изхъмка Перла. После двете с Гъли тръгнаха из стаята и заровиха в кутиите и сандъците. Отварянето на подаръците беше изгубило голяма част от първоначалния си чар.

Тедж гледаше как Иван Ксав плъзга пръсти по ръбовете на един пластмасов кош и движи безмълвно устни, сякаш изчислява количеството хартия или бройката документи, прибрани вътре, когато остър стържещ звук, силно изпукване, жълтеникава светлина и уплашен вик, който премина в писък, завъртяха главата й.

Перла беше махнала запушалката на някаква бутилка с изящно емайлово покритие, която беше изровила отнякъде, и… бутилката беше избухнала в ръцете й. Течността в бутилката се беше разплискала по предницата на черното й яке, подпалила се беше и сега танцуваше със сини и жълти пламъци. Перла захвърли бутилката и отскочи панически.

— Перла, не тичай, не тичай! — изрева Иван Ксав. Перла, с отворена в шок уста, успя да направи само три крачки, преди Иван Ксав да я повали на пода. — Легни и се търкаляй! Търкаляй се!

Виковете му, изглежда, проникнаха през бариерата на паниката й — Перла преодоля инстинкта си да бяга, притисна се по корем към пода и пламъците постепенно загаснаха, преди да са стигнали до лицето й. Тедж се хвърли към тях — за броени секунди целият й свят се беше забавил, а после се юрна на бързи обороти.

Останал за миг без наблюдение, Имола скочи, отвори друг пластмасов кашон, награби хартията вътре, метна я към разливащата се локва течен огън и хукна към изхода.

Иван Ксав се надигна на колене и обхвана с разширени очи тази нова опасност, докато баба тичаше към Перла и събличаше в движение палтото си. Шишето с тясно гърло не се беше счупило, но се беше завъртяло около оста си, описвайки спирала с лесно запалимото си съдържание. Иван Ксав скочи, грабна празния кашон и захлупи с него бутилката, разлятото масло и няколкото тлеещи листа. С едно последно припламване уловените пламъчета запушиха и угаснаха.

Тедж се сети да вдиша. Адреналинът, препускащ в кръвта й, тъкмо заплашваше да отнесе част от черепа й с все мозъка, когато всичко свърши.

Иван Ксав, който още натискаше кашона, сякаш съществуваше опасност пластмасовото изделие да възрази, се надигна задъхан. После се покатери на този нов пиедестал, изправи се в цял ръст и плъзна гневен поглед из стаята, спирайки го поред на Арките, някои застинали в шок, други — търчащи насам-натам. Баба уви палтото си около Перла, за да изгаси и последните пламъци, а Амири, видимо уплашен, коленичи до сестра си да я прегледа за евентуални наранявания.

Иван Ксав си пое дълбоко дъх… леле, ама той можел да вика!

— Хей, бихте ли били така добри поне за един час да не измисляте нови начини да ме убиете? За един-едничък час? Или повечко? До сутринта? Ще е чудесно. Само до сутринта, нищо повече. Просто седнете, става ли? И кротувайте. Седнете и чакайте кротко като разумни хора. Земя, вода, въздух, огън… стихиите са ви на свършване вече. Боже!

Амири изглеждаше дълбоко впечатлен от звънливия му баритонов брътвеж. Баба… не изглеждаше толкова впечатлена, но определено изглеждаше съпричастна, да речем. Надигна се, помогна на Перла да се изправи и отбеляза:

— В някои от митологиите на Старата Земя присъства и пета стихия. Метал, ако си спомням добре.

Иван Ксав каза през зъби:

— Това беше реторична реплика, а не предложение, за бога. — Но все пак слезе от подиума си малко по-спокоен и се доуспокои в трескавата прегръдка на Тедж. Слава богу, ужасният течен огън не го беше опръскал, установи тя. Ръцете й трепереха. Иван Ксав ги покри с длан и ги притисна към гърдите си. Челюстта му се отпусна и той зарови лице в косата й.

Баронът и баронесата си бяха пробили път през препятствията във вид на сандъци и кашони. Лицето на баронесата беше сиво; лицето на барона зеленееше. Баронесата се спусна към Перла, а баронът отиде при отвора и впери гневен поглед в мрака навън, където се беше изгубил врагът му. Иван Ксав и Тедж отидоха при него.

Баронът стискаше зъби, мускулчета подскачаха по челюстта му.

— Били сте там. Казахте, че тунелът е задънен с водна тапа. Има ли смисъл да го гоним?

— Аз не бих си правил труда — отвърна Иван Ксав, също през зъби. — Или ще се върне по собствено желание и ще ни спести усилията да го гоним, или ще се удави и така ще ни спести усилието да му срежем гърлото или каквото там… Категорично не смятам да хабя и една молекула кислород заради него.

— Ако не се върне преди да запушим отвора, това ще реши дилемата ни — изръмжа Амири. Тедж кимна мрачно.

Баронът стрелна Иван Ксав изпод вежди.

— Преди малко ти реагира много бързо. И… правилно.

— Въпрос на обучение — отвърна лаконично Иван, а после, с известна неохота, добави: — И на инциденти по време на обучение. Човек научава това-онова. По един или друг начин.

— Виждам, че при теб се е получило. — Баронът придружи думите си с отривисто одобрително кимване.

— Какво е това нещо? — попита Тедж баба си, която се беше навела да топне защитените си от ръкавици пръсти в няколко пръснали по пода капки от течността и сега ги душеше с професионално любопитство.

— Парфюм, предполагам. Навремето. Сега си е обикновена воня. Не знам защо пламна, не би трябвало. — Плъзна поглед из стаята и инструктира потомството си: — Бъдете така добри и не отваряйте нищо съмнително, преди да съм го погледнала.

— Или по-добре не отваряйте нищо при никакви обстоятелства — изръмжа Иван Ксав. — Ако може.

Гъли го изгледа с подозрение и примирение, после седна на един сандък и сплете пръсти в скута си. Перла, с доста по-дружелюбен поглед в негова посока, седна до нея. Беше й се разминало само с леко изгаряне, все едно е прекалила със слънчевите бани, и поопърлени бели вежди. Гъли я прегърна през рамо да успокои лекото остатъчно треперене след шока. Тедж помогна на Иван Ксав да събере пръснатите стари документи, всичките толкова сухи, че хартията шушнеше в ръцете им. В известно противоречие със собствените си указания Иван Ксав хвърляше скришом по един любопитен поглед на всеки документ, докато ги прибираше в кашона.

А после всички млъкнаха и стана много тихо. Тедж се изкушаваше да подхване нов спор само за да прогони угнетителната тишина. Вместо това двамата с Иван Ксав последваха баба на долното ниво — Тедж, защото още не беше виждала помещението долу, а Иван Ксав, изглежда, искаше да помогне на баба й, като добави светлината на собственото си фенерче към недостатъчната светлина на нейното… или просто беше нащрек за следващата извънредна ситуация.

— Дано фенерчетата не угаснат, преди да ни свърши въздухът — измърмори той.

— Най-добре ще е да сдадат багажа едновременно — каза замислено Тедж.

— Ако питаш мен, предпочитам да издържат по-дълго.

Тедж реши да не изтъква липсата на логика в изказването му. Не беше като да имаха някакъв избор, така че…

Помещението долу беше същото като помещението горе, освен няколкото малки офиса в единия край. Баба отново се зае да отваря шкафове и замразители.

— Нещо конкретно ли търсите, лейди гем Естиф? — попита учтиво Иван Ксав. — Можем ли да ви помогнем?

Тя махна с ръка.

— Само… спомени, засега. С което не бихте могли да ми помогнете, капитане.

Иван Ксав подреди няколко сандъка в импровизиран диван. Двамата с Тедж седнаха и той я прегърна през раменете. Тя се сгуши в него и се замисли какво ли има в сандъците, върху които седяха, и на колко ли десетки милиона се равнява стойността на съдържанието им. За толкова много пари „диванът“ би трябвало да е по-удобен. В старата лаборатория беше хладно, макар и не чак студено — онази характерна постоянна температура дълбоко под земята, — не беше и особено влажно, но въпреки това Тедж се сгуши плътно в Иван Ксав, търсейки топлинката му. По някаква причина си спомни за първата им вечер на Комар — седяха на дивана в апартамента му, не точно сгушени, и гледаха записа на неочаквано грациозните безкраки танцьори и тяхното представление при нулева гравитация. Даде си сметка, че тогава е била по-уплашена отсега. Странно.

— А! — възкликна баба й от другия край на стаята. — Филтри! — И стиснала гордо находката си, тръгна обратно по стълбището към горното ниво.

— И това е нещо — каза Тедж. — Поне ще имаме вода за пиене.

— Но после ще трябва да пишкаме — каза Иван Ксав. — Може да ползваме тунела, предполагам. Все едно сме на къмпинг или на маневри.

— А може да намерим и гърнета.

За пръв път след инцидента с Перла той се усмихна.

— Някоя безценна порцеланова ваза от времето на Изолацията може би? Правели ли са порцеланови съдове тогава? Не съм сигурен. Или изящни купи от нефрит, мисля, че са били популярни по онова време. Сега всяка струва няколко хилядарки. Или пък… може някой гем-генерал да си е спретнал колекция от бараярски нощни гърнета. Знам, че са имали гърнета, виждал съм ги в двореца. Няма да се учудя, ако някои по-консервативни ворски гости още ги използват.

Тедж се разсмя тихичко.

Помълчаха няколко минути.

— Сега какво? — попита Тедж, като се чудеше дали ще има полза, ако дишат по-плитко. Едва ли.

— Какво какво? — Иван Ксав звучеше ако не сънлив, то много уморен.

Самата тя беше на ръба на изтощението. Колко беше часът? Толкова късно, че вече да е рано? Границата между нощта и деня.

— Ти какво правеше последния път, когато се озова в дупка като тази? За да убиеш времето?

— О, дупката не беше като тази. Беше много по-тъмно. И по-тясно. И по-влажно. Но поне въздухът не беше проблем. В сравнение с онова това тук си е направо дворец.

— И все пак?

— Ами… Първо си покрещях доста. После удрях по стените. После пак крещях.

— Тук това няма да свърши работа.

— И там не свърши. Смъртта не можеш я уплаши с крясъци. А да удряш по стените, докато ти се разранят ръцете… също не помага.

Тедж хвана едната му ръка и я погали нежно, докато юмрукът не се отпусна.

— А какво помага?

— Майлс. Тогава той ме измъкна. Сега обаче Майлс е на друга планета. А и той… не ми помогна много. Знаеш ли какво беше първото, което поиска от мен? Да се скрия от лошите момчета, като се върна в същата онази проклета дупка.

— И ти направи ли го?

— Ами, да.

— Защо?

— Защото… беше най-правилният ход в онзи момент. В крайна сметка всичко свърши добре.

— А после?

— Моля?

— Каза, че онова с крясъците и удрянето било първото нещо. Какво беше второто?

— О. Ами, след известно време започнах да правя откачени неща. Пях си например. Изпях всички стари скаутски песни от детството си. После продължих с нецензурните им версии. Уви, скоро и те се изчерпаха. — След минутка добави: — Но пък тогава бях сам. — След още една минутка: — Не го разбирай погрешно, но… ще ми се и сега да бях сам, а ти да си в леглото например. И да спиш спокойно, без сънища.

Притисна я към себе си в знак на извинение. Тя му отвърна със същото.

— А на мен ми се иска ти да си беше в леглото и да спиш спокойно.

— Щом така или иначе ще си пожелаваме разни неща, нека бъдем разумни и си пожелаем и двамата да сме в леглото и да спим спокойно. Така де, мечтите нямат количествени ограничения.

— Добър аргумент. — Само дето… радваше се, че Иван Ксав не е сам сега, когато обстоятелствата го връщаха към този — въпреки опитите му да го омаловажи — твърде неприятен, а може би и най-неприятния и страшен момент от младостта му. Колкото до настоящия момент, в него нямаше нищо еротично — угрозата от смърт чрез задушаване не беше от силните афродизиаци. Но пък беше хубаво просто да седят и да се гушкат.

— Тедж… — каза той някак неуверено. — От известно време се каня да те питам нещо.

Тя примигна, сякаш можеше да разкара сбиращите се сенки само с усилие на волята.

— Е, сега е подходящ момент да го вмъкнеш в разговора, предполагам.

Той си пое дъх — дълбоко и продължително. Явно беше нещо важно, защото досега и двамата се опитваха да дишат повърхностно.

— Тедж, би ли останала с мен до края на живота ми?

И явно усети зараждащия се в гърдите й смях, защото я притисна по-силно, ръката му върху раменете й се стегна. Точно това е целял, реши тя, да я разсмее. Удаваше му се обаче. Да пали светлинки в тъмните места.

— Това… такова обещание би било обвързващо, но не и дългосрочно, предвид ситуацията.

— Е, това не е въпрос, с който един мъж би искал да рискува непремерено — каза той, жално някак.

Тедж осъзна, че седят неподвижно, в очакване, и двамата. Колко ли кураж бе трябвало да събере Иван Ксав, за да й зададе този въпрос? Повече, отколкото първия път, навярно. Тя обърна глава и се загледа в профила му.

— И къде бих могла да отида? На горния етаж?

— Бих те последвал и до края на бункера — обеща той.

Което понастоящем и в непосредствено бъдеще беше краят на нейната вселена. Кой би могъл да й обещае повече?

Тедж си пое дълбоко дъх на свой ред, защото онова, което щеше да каже, си заслужаваше изхабения кислород.

— Знаеш ли кое щеше да е третото нещо, което щях да ти поискам, ако бях спечелила баса? Който всъщност спечелих, като си помислиш.

— Слушам те, малка комарджийке.

— Щях да поискам да остана при теб. След като семейството ми си тръгне.

— А. — Бодра нотка обагри гласа му; устните му се извиха в усмивка. — Виж ти, какво прекрасно съвпадение.

— И аз така си помислих. — Тедж облегна глава на рамото му, а той вплете нежно пръсти в къдриците й.

„Ако нещо е твърде хубаво, за да е истина — беше я предупреждавал неведнъж баща й, — вероятно не е“. Някой далеч по-недостоен мъж от Иван Ксав сигурно би могъл да й предложи приемлив повод да избяга от своето обичано, неотстъпчиво, властно, влудяващо семейство. Е, не чак всеки, който „мърда и носи панталони“, но на няколко пъти подобен вариант й се беше предлагал примамливо. И ако се беше подлъгала тогава, нямаше да има това. Може би единствено любовта ти дава повече от договореното по сделката.

„О. Значи това е… това. О…“

И ако… ако презреш едно чудо само защото са ти го поднесли на тепсия, ще те споходи ли второ? Едва ли, реши тя.

„В такъв случай дръж се за това. Дръж се със зъби и нокти“.

Дишането им се забави постепенно в топлия уют на прегръдката; това беше добре.

— Знаеш ли какво най-много харесвам в теб, Иван Ксав? — каза тя, внезапно плаха в просветлението си.

Той завъртя въпросително брадичка в косата й.

— Лъскавата ми спортна кола? Ворското ми лекомислие? Изумителните ми креватни умения? Или… или… майка ми? Мили боже, нали не вземаш мен, за да се докопаш до моя хм-пастрок?

— Е, и двамата ги харесвам много, но — не. В теб, Иван Ксав, харесвам най-много това, че си добър. И че ме караш да се смея. — И се усмихна в рамото му.

— Това… не ми изглежда толкова важно. — Самият той изглеждаше малко сащисан.

— Да — каза Тедж и въздъхна. — Но помисли за контекста.

Той обърна глава, сякаш да обхване с поглед тъмното помещение.

— А. — И след кратка пауза: — О.

„Иван Ксав ми пали светлинки. Дори тук“. До края на собствената им вселена… може би до края на живота им дори. Където от светлина със сигурност щеше да има нужда.

Помълчаха малко, заети да трупат топлина в резерв.

Тедж размърда схванатия си врат и попита:

— Помниш ли какво беше първото нещо, което ми каза?

Той събра вежди.

— „Здрасти, госпожице, имам една ваза за Бараяр“?

Тедж се изкиска.

— Не, след това. Помниш ли какви глупости… както и да е. Във всеки случай ми направи дълбоко впечатление, неизличимо.

— Ти също… така де, застреля ме.

— Не, Риш те застреля. — Гласът й се спъна в името. Иван Ксав трепна. И двамата вдигнаха поглед към изхода горе. Нито звук не долиташе от горния етаж. Тедж се овладя, опита се да улови крехкия миг на покой, но може би тези мигове бяха по правило неуловими. „Ако добрите мигове са ефимерни, такива трябва да са и лошите. Стига да не ги трупаш и да не ги носиш със себе си като… като антисъкровища“. — Е, не можехме да те пуснем. Това би било… огромна грешка. — „Меко казано“. Най-голямата грешка в живота й, а тя дори не би разбрала, че я е допуснала. Стана й студено от тази мисъл, сякаш сянка на хищник мина над главата й… и отмина. „Той ми спаси живота. В повече от един смисъл“. — Не. Беше за първото ти правило, когато сваляш момичета.

— Това не го помня — каза той. Тедж реши, че я лъже.

— Каза, че няма да се откажеш, докато не се засмея. — Поколеба се, после цитира: — „Разсмее ли се момичето, значи ще живееш“.

— В момента мисля да приема това като пророчество — отвърна той.

— Онова, че нямало да се откажеш, също звучеше добре.

— Мда — въздъхна той.

Замълчаха. Чакаха.

Иван имаше смътното чувство, че е задрямал за известно време, но физиологията си каза тежката дума — жаждата и пълните мехури скоро подгониха и двамата към горния етаж. Заедно. Тедж беше казала „заедно“. Беше го казала сериозно, нали?

„Този път — да“. Слава на бога за повторенията.

Арките, под способното ръководство на баронесата, бяха решили проблема с най-неотложните изисквания на физиологията. Няколко големи пластмасови кашона бяха изпразнени от съдържанието — някакви стари дрехи — и повечето вече бяха пълни с мътна вода, която постепенно се утаяваше. Последният беше сбутан в едно кьоше зад параван от сандъци с неизвестно, но навярно безценно съдържание, и изпълняваше ролята на нелоша походна тоалетна с плътно прилепващ капак, за който в скоро време всички те щяха да са дълбоко благодарни. Филтрираща канелка осигуряваше вода за пиене, капка по капка, твърде бавно предвид бройката на жадните, които отпиваха по глътчица от стъклени чаши с антикварна стойност, чиято позлата носеше герба и инициалите на позорно известния граф Пиер Ворутиър Кървавия. Иван дори не се опита да изчисли стойността им, нищо, че сервизът не беше пълен.

Имола се беше върнал. Панталоните му бяха мокри до бедрата. Седеше както преди до стената и мълчеше намусено. Водата вече се плискаше по пода на разширението пред бункера.

С общи усилия Шив, Амири и Иван преместиха вакуумната дръжка от другата страна на овалната плоча и я върнаха на мястото й в отвора минути преди водата да се издигне над прага. Неравният ръб между плочата и зидарията потъмня и постепенно се овлажни, отдолу нагоре; имаше малки течове на няколко места, но нищо повече. Жените намериха постелки на долното ниво и ги натрупаха под плочата да попиват водата.

Иван остана впечатлен от хладнокръвието на Шив в тази екстремна ситуация, хладнокръвие, което се предаде на цялото му семейство и унищожи в зародиш потенциалния хаос и паника. Но пък всеки, претърпял поражение от адмирал Арал Воркосиган в ожесточена космическа битка, неизбежно имаше неестествено завишени стандарти за „екстремна“ ситуация.

Мисълта за чичо му подсети Иван за строгите правила относно третирането на военнопленници, затова той лично се погрижи събуждащите се горили номер едно и две да отидат до тоалетната и да пият вода. Не тръгна да спори обаче, когато Шив, за всеки случай, ги приспа повторно със зашеметителя, тях, както и Имола, който пак беше започнал да мрънка. Безсъзнанието щеше да забави метаболизма и дишането им, нали така? Всичко беше за общото добро.

По-младите жени, включително Тедж, се бяха заели да сортират дрехите от изпразнените кошове. Заниманието изглеждаше достатъчно безобидно и след няколко напрегнати минути в очакване на неочакваното Иван се отпусна. Пълно беше с изящни дворцови тоалети, и сетагандански, и бараярски, включително няколко стари военни униформи, парадни. По настояване на жените Амири, а след малко и Иван, ги облякоха и ги разходиха по „модния подиум“, доста неумело. Иван се справи относително лесно с ворските униформи, но Амири видя зор с гемските — те бяха сложни за обличане и с още по-сложни закопчалки, връзки и украси, с които не биха могли да се справят без експертните съвети на лейди гем Естиф.

Именно с това се занимаваха, когато Перла взе от купчината някакво дълго връхно палто, тръсна го и нещо изтрака на пода. Иван подскочи.

— О! — възкликна лейди гем Естиф. Наведе се, взе нещото и го погледна запленено. — Определено не очаквах да го намеря тук!

— Какво е това, бабо? — попита Тедж. Жените се стекоха да погледнат.

— Старата ми брошка. — Сетаганданската висша се усмихна. — Мислех, че съм я загубила.

Иван, нагизден в парадната униформа на някой мъртъв бараярски принц, която му беше възтясна, пристъпи на свой ред да погледне. Брошката не беше от най-красивите — симетрична подредба от мъниста, които приличаха на малки сачми. Някаква стара сетаганданска мода в бижутерията? Но явно беше много скъпа за старата дама, защото тя моментално я закачи на дрехата си.

— Браво, Перла!

Модното шоу приключи принудително заради все по-слабата светлина на химическите фенерчета. Иван се измъкна с облекчение от бодливата вълна и позеленелите златни ширити на старата униформа, изпълнен с ново и неочаквано уважение към мъките на своите предци, и с радост облече собствените си цивилни дрехи, нищо че бяха омачкани и мръсни. Баронесата включи ново фенерче и го остави на един сандък в центъра на стаята. Хората се оттеглиха на малки групички по периферията на помещението и си направиха импровизирани легла от дворцовите одежди. Идеята беше да поспят, защото това щеше да забави дишането им и следователно да спести кислород.

Иззетите, но безполезни комуникатори на Имола и неговите мутри поне им позволяваха да следят часа — оставаха приблизително три часа до съмване, прецени Иван. Ако денят беше делничен, той щеше да стане за работа след около час. Двамата с Тедж се сгушиха до една от стените; Шив и Удин — до друга. Перла и Смарагд си направиха общо легло, а Гъли и Амири пуснаха котва наблизо, но без да навлизат в личното им пространство. Единствена лейди гем Естиф не си легна. Седеше и очите й бяха вперени в бог знае какъв парад от спомени.

Иван придърпа Тедж към себе си като мека възглавница и скри лице в косата й. Миризмата й го успокояваше. Отношенията му с тъмнината бяха сложни по принцип, и още по-сложни в момента, но ако затвореше очи, може би мракът щеше да му се стори по-естествен. Макар че едва ли щеше да заспи предвид…

Сепна се от дълбок вибриращ звук, който идваше сякаш от самите стени, без посока, отвсякъде. Фенерчето, което бяха оставили на сандъка в средата на стаята, падна и се търкулна. Друго светна откъм Шив и Удин; Иван добави и едно от своите, седна и го вдигна високо. Тедж вече бе скочила на крака, рошава, сънена и уплашена. Иван също стана.

— Какво е това, мамка му? — извика Амири през несекващия гръмотевичен шум. Звукът се промени, стана по-писклив, за миг спря, после започна отново.

Иван тръгна из стаята в опит да определи откъде идва; накрая, на принципа на елиминирането, реши, че идва отгоре.

— Или Ворбар Султана е подложен на внезапна бомбардировка от космоса — каза той, — или инженери местят по спешност тонове пръст със свръхмощна строителна техника.

Колкото и окуражително да звучеше това, Иван си даде сметка, че да стоиш точно под свръхмощна строителна техника не е най-здравословната позиция, особено ако инженерите работят на сляпо, и извика:

— Отдръпнете се към стените!

Дали конструкцията на бункера имаше някакви подсилени места, като врати или трегери, под които да застанат? Е, врати нямаше със сигурност. Може би ако слязат на долното ниво? Поне щяха да увеличат разстоянието… Тъкмо щеше да го предложи, когато звукът спря.

Внезапната тишина май беше също толкова изнервяща като гръмотевичната дандания. Вече всички гледаха нагоре, с изражения, вариращи по скалата от надежда до страх, с няколко отклонения — лицето на лейди гем Естиф носеше обичайната си спокойна маска, а това на Шив беше изкривено във възгадна иронична усмивка. Тедж… се беше лепнала за Иван. Той нямаше нищо против, разбира се.

През следващия час звукът започва и спира десетина пъти. Ставаше по-силен, приближаваше се, вибрациите изтъняваха странно, като писклив вой. От тавана — или покрива, в зависимост от гледната точка — се чуваха удари.

Оглушителен вой… от тавана се посипа прах. Над центъра на стаята бавно се очерта кръг. Иван се спусна напред да спаси кутията с печатните кинжали, изтича обратно при Тедж и се опита да изчисли приблизителната тежест на диск с диаметър два метра, направен от свръхплътен и свръхподсилен пластобетон, плюс инерцията, която щеше да набере при падането си от три метра. Щеше ли да пробие пода и да се стовари в долното ниво? Нищо чудно…

Стана така обаче, че щом кръгът се затвори, плочата увисна за кратко във въздуха, а после като по магия се издигна нагоре. „Ура за гравитационните теглещи лъчи!“

Студена сивкава светлина изпълни помещението заедно с прилив на хладен въздух. Чак сега Иван си даде сметка колко задушно и влажно е било тук — трябваше и сам да се сети, ако не по пътя на логиката заради бройката на хората, които дишаха ограниченото количество въздух, то заради собственото си засилващо се главоболие. Но пък за главоболието му бе имало толкова много други причини, че… Овалната плоча на техния импровизиран вход простена, помръдна, после отскочи рязко назад в разширението на тунела. Подът и стените на тунела бяха влажни, но вода нямаше. Въздушното течение стана много силно, като вятър, после отслабна значително.

Войник в планетарна полуброня се спусна с въже през дупката на тавана. Драматичната му поява изгуби част от ефекта си, когато войникът се приземи накриво върху купчина сандъци, които се сринаха заедно с него, макар че той бързо скочи на крака. Арките в помещението благоразумно вдигнаха ръце с дланите напред — знак, че не са въоръжени. Втори войник се спусна до първия, който крещеше превъзбудено в комуникатора на китката си:

— Влязохме, сър! Намерихме ги!

Третият новодошъл беше последният човек, когото Иван очакваше да види провиснал в края на въжена сбруя — Биърли Ворутиър, силно смутен в тази си неочаквана роля и вид. Наистина изглеждаше комично — с части от военна полуброня, нахлузени върху омачкания му цивилен костюм. Иван връчи на Тедж кутията с безценните кинжали и се спусна да помогне на Биърли, който падаше право към поредната купчина сандъци.

— Мразя високото — простена Би, докато Иван му помагаше да си стъпи на краката.

— Аз пък мразя дълбокото — отвърна Иван.

— Е, всекиму своето.

— Явно.