Ръката на Оберон

VIII

Посетих кухните, подбрах си огромен обяд, унищожих го и се запътих към конюшните, където се спрях на един красив, млад дорест жребец, принадлежал някога на Ерик. Въпреки това станахме приятели и не след дълго се спускахме надолу по Колвир, на път към моята войска от Сенките. Докато яздех и храносмилах, опитах се да подредя и разделя събитията и разкритията от, както беше за мен, последните няколко часа. Ако Амбър действително е възникнал като резултат от бунта на Дуоркин в Царството на хаоса, тогава излизаше, че всички ние сме в роднинска връзка точно с тези сили, които сега ни заплашваха. Разбира се, трудно бе да се реши доколко можеше да се вярва сега на приказките на Дуоркин. И все пак черният път действително стигаше до Царството на хаоса, очевидно като пряк резултат от ритуала на Бранд — нещо, извършено според принципите, научени от Дуоркин. За щастие, онези части от разказа на Дуоркин, на които беше най-трудно да се повярва, засега не бяха от особено голяма важност, от гледна точка на настоящия момент. И все пак изпитвах смесени чувства по отношение на произхода си от еднорог…

— Коруин!

Дръпнах юздите. Отворих съзнанието си за контакта и видях образа на Ганелон.

— Тук съм — казах. — Откъде се сдоби с Фигури? И как се научи да ги използваш?

— Неотдавна взех една колода от библиотеката. Помислих си, че не е зле да имам някакво средство за връзка с теб в случай на нужда. А колкото до използването — просто направих това, което ми се струва, че правите ти и останалите: вгледах се в образа, помислих си за теб, съсредоточих се да вляза във връзка.

— Отдавна трябваше да ти дам комплект — заключих аз. — Недоглеждане от моя страна, което се радвам, че си поправил. Сега само ги изпробваш или наистина има нещо?

— Има — отвърна той. — Къде се намираш?

— По една случайност точно съм тръгнал към теб.

— Добре ли си?

— Да.

— Хубаво. Идвай тогава. Предпочитам да не рискувам с пренасяне през това нещо, както го правите вие. Не е чак толкова спешно. Ще се видим, като пристигнеш.

— Съгласен.

Ганелон прекъсна контакта, а аз отпуснах юздите и продължих нататък. В първия момент се ядосах, че просто не ме бе помолил да му дам една колода. После се сетих, че бях отсъствал повече от седмица, според хода на времето в Амбър. Той сигурно е започнал да се тревожи, а не е посмял да се довери на никой от останалите. И вероятно е бил прав.

Пътят бе стръмен и бързо ме отвеждаше към лагера. Конят — чието име, между другото, беше Барабан — изглежда се радваше, че отива някъде и при най-малкото извинение гледаше да се впусне в бяг. По едно време го оставих да води, та дано се поумори, и не след дълго забелязах лагера. Горе-долу по същото време осъзнах, че Звездин ми липсва.

Щом влязох в лагера, от всички страни ме посрещнаха с поздрави. След преминаването ми настъпваше тишина и всякаква дейност се прекратяваше. Запитах се, дали пък не смятат, че съм дошъл със заповед за влизане в бой.

Ганелон изскочи от шатрата си, още преди да съм слязъл от коня.

— Бързо дойде — отбеляза той и стисна ръката ми, като скочих. — Конят ти си го бива.

— Вярно е — съгласих се аз и подадох юздите на ординареца му. — Какви новини имаш за мен?

— Ами… — започна Ганелон, — разговарях с Бенедикт…

— Да няма раздвижване по черния път?

— Не, не. Не става дума за това. Той намина към мен, след като се върна от гостуването си при онези негови приятели, Тисайсови, за да ми каже, че Рандъм е добре и е тръгнал по някаква следа, в търсене на Мартин. После се разприказвахме за други неща и накрая ме помоли да му кажа всичко, което знам за Дара. Рандъм му разправил за нейното минаване през Лабиринта и тогава Бенедикт решил, че твърде много хора, освен теб, знаят за съществуването й.

— И ти какво му каза?

— Всичко.

— Включително и догадките, предположенията… след Тир-на Ногт?

— Точно така.

— Разбирам. Как възприе той историята?

— Видя ми се развълнуван. Бих казал дори, щастлив. Ела да поговориш и сам с него.

Кимнах и той се обърна към шатрата. Вдигна платнището пред входа и отстъпи встрани. Влязох.

Бенедикт седеше на ниско столче до един походен сандък, върху който бе разстлана карта. Той проследяваше нещо по нея с дългия, метален пръст на блестящата, скелетоподобна длан, свързана със смъртоносната, покрита със сребърни кабели механична ръка, която му бях донесъл от града в небето. Цялото устройство бе прикрепено към остатъка от дясната му ръка малко под мястото, където ръкавът на кафявата му риза беше отрязан — промяна, която ме накара да замръзна на място и да потреперя — толкова силно напомняше сега за духа, с който се бях сблъскал. Очите му се вдигнаха, за да срещнат моите и той махна с ръка за поздрав — обикновен, съвършено отработен жест — след което ми се усмихна с най-широката усмивка, която бях виждал някога на лицето му.

— Коруин! — възкликна той, стана и ми протегна същата тази ръка.

Трябваше да се насиля, за да стисна устройството, което едва не ме бе убило. Но Бенедикт ми се виждаше много по-приятелски настроен към мен от преди. Раздрусах новата му ръка, чието стисване беше идеално премерено. Опитах се да не обръщам внимание на студенината и ъгловатостта й и почти успях, залисан от удивлението колко бързо се бе научил да я управлява.

— Дължа ти извинение — заяви той. — Бях несправедлив с теб. Много съжалявам.

— Няма нищо — отговорих аз. — Разбирам те.

Бенедикт сложи ръка на рамото ми и моята радост от факта, че очевидно най-после всичко между нас е наред, бе помрачена само от хватката на тези точни и смъртоносни пръсти.

Ганелон се засмя и донесе още едно столче, което постави от другата страна на сандъка. Раздразнението ми, че бе говорил по въпроса, който аз не желаех да се споменава, независимо при какви обстоятелства, изчезна, като видях резултата. Не си спомнях да съм виждал някога Бенедикт в по-добро настроение, а Ганелон беше явно доволен, че бе успял да изглади разногласията ни.

И аз се усмихнах и седнах, като преди това си разкопчах портупея и окачих Грейсуондир на централния прът на шатрата. Ганелон извади три чаши и бутилка вино. Докато нареждаше чашите пред нас и наливаше, подхвърли:

— Сега ти връщаме гостоприемството, което ни оказа в твоята шатра онази нощ, в Авалон.

Бенедикт вдигна чашата си.

— В тази шатра се диша по-леко, отколкото в онази. Нали, Коруин?

Кимнах и вдигнах своята чаша.

— За тази лекота. Нека винаги да я има в отношенията ни.

— За първи път от дълго време насам имах възможност да поговоря по-обстойно с Рандъм. Той доста се е променил.

— Така е — съгласих се аз.

— Сега съм по-склонен да му имам доверие, отколкото по-рано. Остана ни време да поговорим, след като си тръгнахме от Тисайсови.

— Накъде се бяхте запътили?

— От някои коментари, направени от Мартин пред домакина му, можеше да се заключи, че се е отправил към едно известно ми място, по-нататък сред Сенките — укрепеният град Хират. Отидохме дотам и установихме, че е точно така. Мартин бе минал оттам.

— Аз не съм чувал за Хират — рекох.

— Град от кирпич и камък — търговски център, разположен в пресечната точка на няколко маршрута. Там Рандъм откри следи, които го поведоха на изток и по всяка вероятност още по-навътре сред Сенките. В Хират се разделихме, защото не исках да отсъствам от Амбър прекалено дълго. Освен това бързах да изясня и един личен въпрос. Той ми разказа как е видял Дара да минава през Лабиринта в деня на битката.

— Вярно е — потвърдих. — Тя мина през него. И аз бях там.

Бенедикт кимна.

— Та както казах, Рандъм ме впечатли. Склонен бях да повярвам, че говори истината. А в такъв случай, същото можеше да важи и за теб. Като взех тези неща предвид, реших да разнищя въпроса с твърденията за това момиче. Ти не беше на разположение, затова се обърнах към Ганелон — преди няколко дни — и го накарах да ми разкаже всичко, което знае той за Дара.

Погледнах към Ганелон, който леко наведе глава.

— Значи сега вярваш, че си открил нова родственица — отбелязах аз. — Вярно, че доста лъже и нищо чудно да се окаже наш враг… но все пак в жилите й тече нашата кръв. Какъв ще бъде следващия ти ход?

Той отпи глътка вино.

— Иска ми се да вярвам в роднинската ни връзка. Тази идея определено ми допада. Затова желая да я потвърдя или отхвърля със сигурност. Ако излезе, че действително сме роднини, тогава бих искал да разбера мотивите за действията й. Както и да науча, защо тя изобщо не се опита да съобщи за съществуването си направо на мен. — Бенедикт остави чашата, вдигна новата си ръка и раздвижи пръстите й. — И така, бих искал да започна, като чуя от теб онази част от случилото се в Тир-на Ногт, в която участваме аз и Дара. Освен това съм безкрайно любопитен по отношение на тази ръка, която се държи, като че ли е била създадена специално за мен. Досега не бях чувал някакъв материален обект да е бил донасян от града в небето. — Той сви пръстите в юмрук, отвори ги, раздвижи китката, опъна ръката, вдигна я, бавно я отпусна върху коляното си. — Рандъм се е справил с хирургическата част много успешно, нали?

— Наистина — съгласих се аз.

— Е, ще ми разкажеш ли цялата история?

Кимнах и отпих от виното си.

— Това стана в двореца в небето — започнах. — Навсякъде се стелеха мастилени, менящи се сенки. Почувствах порив да посетя тронната зала. Направих го и когато сенките се отдръпнаха, видях те да стоиш от дясната страна на трона и тази ръка беше на теб. Щом картината се проясни още малко, видях седналата върху трона Дара. Приближих се и я докоснах с Грейсуондир, което ме направи видим за нея. Тя заяви, че съм мъртъв от векове и ми каза да се върна в гроба си. Когато настоях да ми разкрие родословието си, Дара обяви, че произхожда от теб и амазонката Линтра.

Бенедикт рязко си пое дъх, но не каза нищо. Продължих:

— Времето се движело по толкова различен начин на мястото, където била родена тя, че там вече били минали няколко поколения. Тя била първата, която притежавала всички нормални човешки качества. После пак ми каза да си вървя. През това време ти изучаваше Грейсуондир. Изведнъж дръпна Дара, за да я предпазиш от опасността и започнахме да се бием. Моят меч стигаше до теб, а ръката ти бе способна да ме хване. Това беше всичко. Иначе, двубоят се водеше от призраци. Когато слънцето започна да се издига и градът да избледнява, ти се бе вкопчил в мен с тази ръка. Аз я откачих от тялото ти с Грейсуондир и се измъкнах. Тя остана с мен, защото продължаваше здраво да стиска рамото ми.

— Интересно — промърмори Бенедикт. — Чувал съм, че това място прави и фалшиви предсказания — отразява страховете и скритите желания на посетителя, вместо да покаже истинската картина на предстоящето. Но освен това, то често разкрива и неизвестни ни истини. А както е и с много други неща, не е лесно да отделим стойностното от фалшивото. Ти как го възприемаш?

— Бенедикт — започнах, — склонен съм да вярвам на историята за нейния произход. Ти никога не си я виждал, но аз съм. Тя действително прилича на теб в някои неща. А колкото до останалото… несъмнено е както казваш. Кой може със сигурност да заяви къде свършва истината и започва лъжата?

Той бавно кимна и видях, че не е убеден, но не желае да се задълбава повече. Бенедикт знаеше така добре, както и аз, какво следва от всичко това. Ако вземеше решение да повдигне претенциите си за трона и успееше да го получи, не беше изключено един ден да го отстъпи на единствената си наследница.

— Какво смяташ да правиш? — попитах го аз.

— Да правя ли? — изненада се той. — Какво прави сега Рандъм по отношение на Мартин? Просто ще я потърся, ще я намеря, ще чуя историята от нейната уста и едва тогава ще взимам някакво решение. Това ще трябва да почака, обаче, докато не се оправим първо с черния път. Този въпрос също бих искал да обсъдя с теб.

— Да?

— Ако в тяхната твърдина времето се движи толкова различно, досега те разполагаха с предостатъчно възможности, за да предприемат ново нападение. Не желая само да чакаме и да ги посрещнем с нищо нерешаващо сражение. Имам намерение да проследя черния път до самия му източник и да ги нападна на родната им земя. Бих искал да го направя с твоето съдействие.

— Бенедикт — казах аз, — виждал ли си някога Царството на хаоса?

Той вдигна глава и се загледа в празната стена на шатрата.

— Много отдавна, когато бях млад, яздих през Сенките, докъдето можех да стигна, до края на всичко. Там, под едно разделено небе, видях ужасяваща бездна. Не зная дали Царството лежи там и дали пътят стига толкова далече, ала съм готов отново да мина през всичко това, ако случаят е такъв.

— Случаят е такъв — заявих аз.

— Как можеш да си толкова сигурен?

— Току-що се върнах от тази земя. Сред нея се вижда черна цитадела. Пътят стига дотам.

— Много трудно ли беше пътуването?

— Виж — измъкнах Фигурата и му я подадох. — Дуоркин я е правил. Намерих я сред неговите неща. Засега само я изпробвах. Тя ме отнесе там. Времето върви доста бързо на това място. Бях нападнат от конник, който яздеше по носещ се във въздуха път, нещо, което не е показано на картата. Там трудно се установява контакт с Фигурите, може би заради разликата във времето. Жерар ме върна обратно.

Бенедикт се зае да изучава картата.

— Изглежда това е мястото, което видях тогава — заключи накрая той. — Е, в такъв случай проблемите по придвижването са разрешени. Като застане по един от нас в двата края и направим връзката с Фигурите, ще можем да пренесем войските направо там, както направихме онзи път от Колвир до Гарнат.

Кимнах.

— Това е една от причините, заради които ти я показах — да ти засвидетелствам доверието си. Може би има и друг начин, по-малко рискован от това хвърляне на войските ни в неизвестността. Искам да се въздържиш от действия засега, докато не направя още някои проучвания.

— Във всички случаи ще трябва да изчакам, за да посъбера сведения за онова място. Ние дори не знаем, дали твоите автоматични оръжия ще функционират там, нали?

— Така е, не носех в себе си, за да го пробвам.

Той си облиза устните.

— Действително е трябвало да се сетиш да вземеш едно и да провериш.

— Обстоятелствата около прехвърлянето ми там не го позволяваха.

— Обстоятелства ли?

— Някой друг път ще ти разкажа. Не му е сега времето. Ти предлагаше да проследим черния път до източника му…

— Да?

— Онова не е действителният му източник. Реалният му източник се намира в истинския Амбър, в дефекта на първичния Лабиринт.

— Да, и аз така разбрах. И Рандъм, и Ганелон ми описаха вашето пътуване до истинския Лабиринт и повредата, която сте открили там. Виждам аналогията, възможната връзка…

— Спомняш ли си бягството ми от Авалон и твоето преследване?

Той само леко се усмихна в отговор.

— Имаше едно място, на което пресякохме черния път — казах. — Помниш ли?

Бенедикт присви очи.

— Да — рече той. — Ти направи просека там. И в нея светът отново бе станал нормален. Бях забравил.

— Това стана с помощта на въздействието на Лабиринта, което вярвам, че може да бъде приложено и в много по-голям мащаб.

— Колко по-голям?

— Толкова, че да изтрие всичко.

Той се облегна назад и се вгледа в лицето ми.

— Тогава защо не си се заел с това?

— Първо трябва да направя някои приготовления.

— Колко време ще ти отнемат?

— Немного. Сигурно не повече от няколко дни. Може би две, три седмици.

— Защо не спомена всички тези неща по-рано?

— Едва наскоро разбрах как трябва да подходя.

— И как трябва да подходиш?

— В основата си всичко се свежда до поправянето на Лабиринта.

— Добре — рече той. — Да кажем, че успееш. Врагът все още ще бъде там. — Махна към Гарнат и черния път. — Някой вече им е осигурил проход веднъж.

— Врагът винаги се е намирал там — възразих, — а ние ще се погрижим никой повече да не им осигурява проходи… като се разправим с онези, които първи го направиха.

— Тук съм съгласен с теб, но не за това ставаше дума. Те имат нужда от урок, Коруин. Искам да ги науча на уважение към Амбър, на такова уважение, че дори пътят да бъде отворен отново, тях да ги е страх да го използват. Това имах предвид. И то е необходимо.

— Ти не знаеш какво би означавало да се води битка там, Бенедикт. Мястото е направо… неописуемо.

Той се усмихна и стана.

— В такъв случай, предполагам, трябва да отида лично да го видя. Ще задържа тази карта известно време, ако не възразяваш.

— Не възразявам.

— Добре. Тогава ти се захващай с твоята работа, свързана с Лабиринта, Коруин, а аз ще се заема с моята. И на мен ще ми трябва малко време. Сега трябва да дам нареждания на командирите за периода на отсъствието ми. Хайде да се разберем никой от нас да не предприема решаваща стъпка, без да се е свързал преди това с другия.

— Съгласен съм — кимнах.

Довършихме си виното.

— И аз скоро ще потегля на път — казах. — Така че, пожелавам ти успех.

— Успех и на теб. — Той пак се усмихна. — Така е по-добре — тупна ме по рамото и се отправи към изхода.

Последвахме го навън.

— Доведи коня на Бенедикт — нареди Ганелон на ординареца, който стоеше под близкото дърво. После се обърна и подаде ръка на Бенедикт. — Аз също искам да ти пожелая успех — рече той.

Бенедикт кимна и му стисна ръката.

— Благодаря ти, Ганелон. За много неща. — След това измъкна своите Фигури. — Мога да съобщя новините на Жерар, докато конят ми пристигне.

Той разрови картите, избра една и се вгледа в нея.

— Как смяташ да оправиш Лабиринта? — обърна се към мен Ганелон.

— Първо трябва да си върна Рубина на справедливостта — поясних аз. — С него ще мога да проектирам отново повредения участък.

— Това опасно ли е?

— Да.

— Къде е Рубина?

— На сянката Земя, където го оставих.

— Защо си го зарязал така?

— Страхувах се, че ще ме убие.

Той изкриви лице в почти невъзможна гримаса.

— Не ми харесва тази работа, Коруин. Сигурно има и друг начин.

— Ако знаех някакъв по-добър начин, щях да го използвам.

— Да предположим, че просто последваш плана на Бенедикт и отведеш всички там? Нали сам каза, че той можел да събере безчислени легиони от Сенките? Твърдеше освен това, че е най-добрият в своята област.

— Но повредата в Лабиринта ще си остане и тогава нещо друго ще дойде да заеме тяхното място. Винаги ще става така. Врагът в момента не е толкова важен, колкото нашата вътрешна слабост. Ако не се справим с нея, можем вече да се смятаме за победени, въпреки че външен завоевател не е нахлул сред стените ни.

Ганелон се извърна.

— Не мога да споря с теб. Ти най-добре си познаваш кралството. И все пак имам чувството, че правиш фатална грешка, като рискуваш себе си в нещо, което може да се окаже излишно, в момент, когато си толкова необходим.

Засмях се, защото същите думи бе казала Вайъли и аз не се бях съгласил с тях, когато тя ги бе произнесла.

— Това е мой дълг — заявих аз.

Той не отговори.

Бенедикт, на двайсетина крачки от нас, очевидно се бе свързал с Жерар, защото измърморваше по нещо, след което замълчаваше и слушаше. Ние стояхме там и го чакахме да приключи с разговора си, за да го изпратим.

— …Да, още е тук — чух го да казва. — Не, силно се съмнявам в това. Но…

Той ме погледна няколко пъти и поклати глава.

— Не, не вярвам — каза. После: — Добре, ела.

Протегна новата си ръка и Жерар се появи в полезрението ни, уловен за нея. Той обърна глава, видя ме и веднага се запъти към мен.

Зае се да ме оглежда отгоре-додолу и от всички страни, сякаш търсеше нещо.

— Какво има? — попитах аз.

— Бранд — отвърна той. — Няма го в покоите му. Или поне по-голямата част от него я няма. Оставил е доста кръв зад себе си. Освен това има достатъчно поражения, за да е ясно, че се е водила борба.

Погледнах надолу към предницата на ризата си и панталона.

— И ти търсиш по мен петна от кръв? Както виждаш, облечен съм със същите дрехи, като преди. Може да са мръсни и омачкани, но това е всичко.

— Само че нищо не доказва — заяви Жерар.

— Идеята беше твоя. Какво те кара да мислиш, че аз…

— Ти последен беше при него — каза той.

— Като се изключи човека, с когото се е бил… ако е имало такъв.

— Какво искаш да кажеш?

— Познаваш характера му и неговите настроения. Двамата малко се поскарахме. Може да е започнал да чупи разни неща, след като съм си тръгнал, да се е порязал, всичко да му е станало противно и да се е пренесъл някъде другаде с помощта на Фигурите, просто за да смени обстановката… Чакай! Килимчето му! Имаше ли някаква кръв по онова малко, декоративно килимче пред вратата му?

— Не съм сигурен… не, май че нямаше. Защо?

— Косвена улика, че го е направил сам. Той много обича това килимче. Избягва да го цапа.

— Тоя номер няма да мине — отсече Жерар, — пък и смъртта на Кейн все още ми изглежда странна. Като се добавят и слугите на Бенедикт, които сигурно са открили, че имаш нужда от барут. И сега Бранд…

— Може да е просто още един опит да бъда злепоставен — възразих аз, — а ние с Бенедикт си оправихме отношенията.

Жерар се обърна към Бенедикт, който не бе помръднал от мястото си на около десетина крачки от нас, наблюдаваше ни безизразно и слушаше.

— Той успя ли да ти даде обяснение за смъртта на слугите? — попита го Жерар.

— Непряко — отвърна Бенедикт. — Но сега виждам по-голямата част от неговата история в добра светлина. Дотолкова, че съм склонен да вярвам на целия му разказ.

Жерар поклати недоволно глава и отново се втренчи с ярост в мен.

— Още не съм удовлетворен — заяви той. — За какво се скарахте с Бранд?

— Жерар, това си е наша работа, докато ние с Бранд не решим нещо друго.

— Аз го върнах към живота и полагах грижи за него, Коруин. Не го направих само, за да го видя убит в свада.

— Помисли малко — заубеждавах го аз. — Чия беше идеята да го издирим по този начин? И да го върнем обратно?

— Ти искаше нещо от него — държеше на своето Жерар. — И накрая си го получил. След което той се е превърнал в пречка.

— Не е вярно. Ала дори да беше така, мислиш ли, че щях да го направя толкова явно? Ако е бил убит, то това е станало по същия начин, както с Кейн — като опит да бъда очернен аз.

— И за Кейн разправяше, че всичко било прекалено явно. Почвам да мисля, че и това е една от твоите хитрости, на които си майстор.

— Вече говорихме за тези неща, Жерар…

— …И знаеш какво ти казах тогава.

— Трудно бих могъл да го забравя.

Жерар се протегна напред и ме хвана за дясното рамо. Веднага забих лявата си ръка в стомаха му и се отскубнах. Тогава ми хрумна, че може би трябваше да му кажа за какво бяхме говорили с Бранд. Но не ми хареса начина, по който ме попита.

Той отново се хвърли към мен. Отстъпих встрани и го улучих с лек ляв точно под дясното око. После продължих да го удрям, най-вече за да държа главата му назад. Не се чувствах в достатъчно добра форма, за да се бия отново с него, а бях оставил Грейсуондир в шатрата. Нямах никакво друго оръжие в себе си.

Продължих да кръжа около него. Хълбокът ме болеше, когато замахвах да го ритна с левия крак. Улучих веднъж бедрото му с десния, но действах бавно и губех равновесие, така че наблегнах отново на юмручния бой.

Накрая той парира един ляв и успя да вкопчи ръка в бицепса ми. В този момент трябваше да се дръпна, но видях, че Жерар е останал открит. Забих с всичка сила десния си юмрук в стомаха му. Той изпъшка и се сви, но хватката върху ръката ми стана още по-здрава. С лявата си длан отби опита ми за аперкат и ме блъсна в гърдите, като в същото време изви левия ми лакът назад с такава сила, че ме захвърли на земята. Ако се стовареше върху мен, щеше да ме довърши.

Жерар се подпря на коляно и посегна към гърлото ми.