Ръката на Оберон

ХIII

Върху най-високия хребет на Колвир има образувание, което наподобява три стъпала. Седнах на най-ниското от тях и зачаках над мен да се появят още. Затова са необходими нощ и лунна светлина, така че половината от изискванията бяха изпълнени.

На запад и североизток имаше облаци. Изгледах ги злобно. Ако успееха да се струпат така, че да закрият луната, Тир-на Ногт щеше да се стопи в нищото. Поради тази причина препоръчително бе винаги да се осигурява втори човек на земята, за да те пренесе с Фигурата на безопасно място, ако градът изчезне около теб.

Небето над главата ми беше чисто, обаче, осеяно с познати звезди. Когато луната изгрееше и светлината й паднеше върху камъка, на който седях, стълбата в небето щеше да се появи, да се издигне на огромна височина, устремена към Тир-на Ногт — образът на Амбър, който плуваше в нощния въздух.

Бях уморен. Твърде много неща се бяха случили за прекалено кратко време. Тази неочаквана почивка, когато можех да си сваля ботушите и да разтрия краката си, да се облегна назад и да отпусна глава, макар и върху камък, беше лукс, чисто животинско удоволствие. Загърнах се по-плътно с плаща си, за да прогоня усилващия се студ. Една гореща вана, обилна вечеря и постеля биха ми дошли чудесно. Но засега можех само да си мечтая за тях. Най-добре беше просто да се отпусна и да оставя мислите си да забавят ход, да се реят като призраци над събитията от деня.

Твърде много неща се бяха случили… но поне научих отговорите на някои въпроси. Не на всичките, естествено. Ала знаех достатъчно, за да утоля жаждата на разума си за момента… Вече имах известна представа какво бе ставало по време на отсъствието ми и по-добре разбирах какво се случваше сега, осъзнавах, че трябва да се направят някои неща, че трябва аз да ги направя… И някак си усещах, че знам повече, отколкото си давах сметка съзнателно, че вече разполагам с парчета, които ще паснат в оформящата се пред мен мозайка, стига само да ги позная, да ги отделя и да ги обърна по правилния начин. Ходът на събитията напоследък, особено днес, не ми бе позволил и миг за размишления. Ала сега някои от парчетата се завъртаха в странни посоки…

Вниманието ми бе привлечено от някаква промяна наоколо, едва доловим ефект от просветляването на най-високите въздушни слоеве. Като се обърнах, а после и се изправих, аз се вгледах в хоризонта. Над морето, на мястото, където трябваше да изгрее луната, се бе появило слабо сияние. Докато наблюдавах, се показа съвсем мъничка дъга от светлина. Облаците леко се бяха придвижили натам, но не достатъчно, за да будят безпокойство. Отместих поглед нагоре, ала феноменът над мен още не бе започнал. Все пак извадих картите си и отделих Фигурата на Бенедикт.

Забравил за умората, напрегнато се взирах в небето, докато луната бавно се издигаше над водата и хвърляше пътека от светлина върху вълните. Изведнъж на границата на видимостта високо над главата ми трепна неясно формирование. С усилването на светлината, тук и там проблясваше по някоя искра. Започнаха да се появят първите нежни като паяжина очертания. Вгледах се в картата на Бенедикт, потърсих контакт…

Студеното му изображение оживя. Видях, че се намира в залата на Лабиринта, застанал в центъра на рисунката. До левия му крак имаше запален фенер. Бенедикт долови присъствието ми.

— Коруин, време ли е?

— Не още. Луната изгрява. Градът едва започва да приема форма. Необходимо му е малко време. Исках просто да съм сигурен, че си готов.

— Готов съм — заяви той.

— Хубаво е, че се върна навреме. Научи ли нещо интересно?

— Ганелон ме повика веднага, щом разбрал какво е станало. Планът му изглеждаше добър, затова и съм тук. А колкото до Царството на хаоса, да. Струва ми се, че узнах някои работи…

— Един момент — прекъснах го аз.

Нишките лунна светлина бяха добили по-осезаем вид. Градът над главата ми вече имаше ясни очертания. Стълбата се виждаше вече в цялата си дължина, макар че на места изглеждаше по-неясна, отколкото другаде. Протегнах напред ръка, над второто стъпало, над третото…

Допрях четвъртото, хладно, нежно. Но като че ли леко поддаваше под натиска на пръстите ми.

— Стълбата е почти готова — казах на Бенедикт. — Смятам да я изпробвам. Стой нащрек.

Той кимна.

Тръгнах по каменните стъпала. Едно, две, три. После вдигнах крак и го положих върху четвъртото, призрачното. То леко се огъна под тежестта ми. Страхувах се да отделя и другия си крак, затова зачаках, като гледах луната. Вдишвах хладния въздух и светлината се усилваше, пътеката върху вълните ставаше по-широка. Щом вдигнах поглед, забелязах, че Тир-на Ногт е позагубил прозрачността си. Звездите зад него бяха станали по-бледи. Докато траеха тези промени, стъпалото под крака ми също се втвърди. Пластичността му изчезна. Почувствах, че би могло да издържи пълната ми тежест. Като плъзнах поглед по дължината на Стълбата, видях, че е съвсем цяла, някъде искряща, другаде прозрачна, ала непрекъсната чак до безмълвния град, увиснал над морето. Вдигнах и другия си крак и го поставих върху четвъртото стъпало. Ако пожелаех, още няколко стъпки щяха да ме отведат по този небесен ескалатор до мястото, където мечтите, страховете и неясните пророчества се сбъдваха, до осветения от лунна светлина град, където амбициозните желания се изпълняваха, времето се изкривяваше и царстваше бледа красота. Върнах се обратно и пак погледнах към луната, сега пазеща равновесие върху мокрия ръб на света. На сребристата й светлина се взрях във Фигурата на Бенедикт.

— Стълбата е устойчива, луната изгря.

— Добре. Отивам.

Наблюдавах го. Той вдигна фенера с лявата си ръка и за миг остана неподвижен. След още миг беше изчезнал, както и Лабиринта. Нова секунда, и Бенедикт стоеше насред подобна зала, този път извън Лабиринта, близо до мястото, където той започваше. Вдигна фенера и огледа цялото помещение. Беше сам.

Обърна се, приближи се към стената и остави фенера до нея. Сянката му се проточи към Лабиринта и промени формата си, когато Бенедикт се завъртя на пети и тръгна пак към първоначалната си позиция.

Този Лабиринт, както забелязах, грееше с по-бледа светлина от онзи в Амбър — сребристобяла, без синкавите оттенъци, които познавах. Формата му беше същата, ала призрачният град правеше причудливи неща с перспективата. Виждаха се различни деформации — стеснения, уширения, — които се местеха по повърхността на Лабиринта без някаква видима причина, сякаш ги гледах през развален бинокъл, а не през Фигурата на Бенедикт.

Слязох докрай от Стълбата и се настаних пак върху най-ниското стъпало. Продължих да наблюдавам.

Бенедикт разхлаби меча си в ножницата му.

— Нали знаеш какъв може да е ефектът от проляна върху Лабиринта кръв? — попитах го аз.

— Да. Ганелон ми каза.

— Подозирал ли си някога… дори част от всичко това?

— Никога не съм се доверявал на Бранд — отвърна ми той.

— Разкажи ми за пътуването ти до Царството на хаоса. Какво научи там?

— После, Коруин. Сега той може да дойде всеки момент.

— Дано не се появят някакви отвличащи вниманието видения — рекох, като си припомних собственото си пътуване до Тир-на Ногт и неговото участие в последното ми приключение там.

Бенедикт вдигна рамене.

— Те имат значение, когато човек им обръща внимание. Тази вечер цялото ми внимание е съсредоточено върху една-единствена цел.

Той се завъртя и направи пълен кръг, за да огледа всяко кътче от залата. Когато свърши, остана неподвижен на мястото си.

— Чудя се дали знае, че си тук?

— Възможно е. Но това няма значение.

Кимнах. Ако Бранд не се появеше, щяхме да сме спечелили един ден. Стражите щяха да пазят другите Лабиринти, а Файона — да получи възможност да демонстрира собствените си умения в тези тайни материи, като ни намери Бранд. Тогава щеше да започне преследването. Тя и Блийс веднъж вече бяха успели да го спрат. Дали Файона би могла да го направи сега сама? Или ще трябва да открием Блийс и да го молим да помогне? Дали Бранд не бе намерил Блийс? И за какво, всъщност, му бе притрябвала толкова тази сила на Бранд, дяволите да го вземат? Мога да разбера стремежа към трона, но това… И все пак… той беше луд, очевидно. Жалко, ала случаят бе точно такъв. Наследственост или обкръжение? Всеки от нас беше луд като него до известна степен. Честно казано, какво друго, ако не лудост, бе да имаш толкова много и така отчаяно да драскаш за още съвсем мъничко, за някое дребничко преимущество пред останалите. Той просто бе стигнал до крайности, нищо повече. Бранд като карикатура олицетворяваше тази наша всеобща мания. Така погледнато, имаше ли някакво значение кой от нас бе предателя?

Да, имаше. Той беше единственият, който бе действал. Луд или не, твърде далече беше отишъл. Бе направил неща, които Ерик, Джулиан или аз не бихме допуснали. Накрая дори Блийс и Файона се бяха отдръпнали от този задълбочаващ се заговор. Жерар и Бенедикт стояха над всички ни — и в морално и във всякакво отношение, — тъй като не участваха във водещата доникъде борба за власт. Рандъм също доста се бе променил през последните години. Дали пък на децата на еднорога не им трябваха векове, за да пораснат и поумнеят, и докато това бавно ставаше с нас, то по някакъв начин бе пропуснало Бранд? Или със своите действия Бранд го беше предизвикал сред нас, останалите? Както при повечето подобни въпроси, ползата от тези беше човек да си ги зададе, а не да им отговори. Ние достатъчно приличахме на Бранд, за да познавам особените нюанси на страха, които нищо друго не би могло така да предизвика. Но да, имаше значение. Каквито и да бяха причините, той беше човекът, предприел действията.

Луната вече беше по-високо и светлината й се наслагваше върху вътрешния ми образ на залата с Лабиринта. Облаците продължаваха да се кълбят все по-близо до луната. Помислих си да предупредя Бенедикт, но само щях да го разсея. Над мен Тир-на Ногт плаваше като някакъв свръхестествен ноев ковчег по морето на нощта.

…И изведнъж Бранд се оказа там.

По рефлекс, ръката ми посегна към Грейсуондир, макар част от мен още в първия миг да осъзна, че той се намира от другата страна на Лабиринта, срещу Бенедикт, в тъмната зала горе в небето.

Отпуснах отново ръка. Бенедикт веднага долови натрапеното присъствие и се обърна към Бранд. Дори не посегна към оръжието си, а само се вторачи през Лабиринта в нашия общ брат.

Първоначално се опасявах, че Бранд може да се появи точно зад Бенедикт и да го прободе в гърба. Аз, обаче, не бих опитал да направя подобно нещо, защото можеше да се окаже, че дори докато умира рефлексите на Бенедикт са достатъчно бързи, за да унищожи нападателя си. Явно Бранд също не беше чак толкова луд.

Той се усмихна.

— Бенедикт… Невероятно… Ти… тук.

Рубина на справедливостта висеше пламтящ на гърдите му.

— Бранд — каза Бенедикт, — хич не се и опитвай.

Като продължаваше да се усмихва, Бранд откопча портупея си и го остави да се свлече на земята. Щом ехото замря, заговори:

— Аз не съм чак толкова глупав, Бенедикт. Още не се е родил човек, който да излезе насреща ти с меч.

— Нямам нужда от меч, Бранд.

Бранд започна бавно да напредва покрай Лабиринта.

— И все пак го носиш като слуга на трона, когато можеш да си крал.

— Никога не съм се стремил към това.

— Така е. — Бранд спря, заобиколил само донякъде Лабиринта. — Лоялен, обезличаващ се. Изобщо не си се променил. Жалко, че татко те обучи толкова добре. Можеше да стигнеш много по-далече.

— Имам всичко, което искам — заяви Бенедикт.

— …За да бъдеш задушен и отстранен така рано.

— И с приказки не ще успееш да минеш покрай мен, Бранд. Не ме карай да те наранявам.

Все още с усмивка на лицето, Бранд отново започна бавно да се придвижва напред. Какво ли се опитваше да направи? Не съумявах да разбера стратегията му.

— Знаеш, че мога някои работи, които за другите са непосилни — продължи Бранд. — Ако има нещо, което желаеш, но смяташ, че не можеш да имаш, сега е моментът да го назовеш и да видиш колко си грешил. Научил съм похвати, в които направо не би повярвал.

Върху лицето на Бенедикт се появи една от редките му усмивки.

— Избрал си грешна тактика — рече той. — Аз мога да имам всичко, което поискам.

— Сред Сенките! — изсумтя презрително Бранд и пак спря. — Всеки от нас може да си играе с призраци! Аз ти говоря за реалността! Амбър! Власт! Хаос! Не някакви си материализирани фантазии! Не второкачествен боклук!

— Ако исках повече от онова, което имам, знам какво да направя. Но не го правя.

Бранд се разсмя и пак тръгна. Бе изминал една четвърт от пътя по периферията на Лабиринта. Рубина светеше по-ярко. Гласът му зазвъня:

— Ти си глупак, доброволно да си носиш веригите! Но ако вещите не те зоват да ги притежаваш, а властта изобщо не те привлича, какво ще кажеш тогава за знанията? Аз до края усвоявах мъдростта на Дуоркин. След което продължих да напредвам, като плащах висока цена за всяко ново проникване в тайните на вселената. Ти можеш да имаш всичко това безплатно.

— Знам твоята цена — възрази Бенедикт — и няма да я платя.

Бранд тръсна глава и отметна коса. В този момент малко облаче мина пред луната и образът на Лабиринта леко се разлюля. Тир-на Ногт поизбледня, после пак се върна на фокус.

— Непоколебим си, наистина си непоколебим — въздъхна Бранд, който очевидно не бе забелязал моментното избледняване. — В такъв случай няма да те изпитвам повече. Налага се да опитам. — Отново спря. — Ти си прекалено добър човек, за да се похабяваш с тези каши в Амбър, да защитаваш нещо, което явно се разпада. Победата ще бъде моя, Бенедикт. Аз ще залича Амбър и ще го построя отново. Ще изтрия стария Лабиринт и ще създам свой собствен. Ти можеш да застанеш до мен. Искам да си на моя страна. Възнамерявам да сътворя един съвършен свят, с повече преки подстъпи от и към Сенките. Смятам да слея Амбър с Царството на хаоса. Владенията ни да минават през всички Сенки. Ти ще командваш нашите легиони, най-силната събирана някога армия. Ти…

— Ако твоят нов свят бъде така съвършен, както казваш, Бранд, няма да има нужда от легиони. Но ако той отразява съзнанието на своя създател, аз съвсем не го виждам като подобрение на сегашното положение. Благодаря ти за предложението, ала ще се придържам към този Амбър, който вече съществува.

— Глупак си ти, Бенедикт. Добронамерен, но все пак глупак.

Бранд отново започна предпазливо да се придвижва напред. Намираше се на петнайсет метра от Бенедикт. Десет… Продължаваше да върви. Накрая спря на около седем метра от него, пъхна палци в колана си и просто го зяпна. Бенедикт срещна погледа му. Проверих пак облаците. Дълга ивица от тях се носеше към луната. Но можех да издърпам Бенедикт, когато пожелаех. Едва ли си струваше да го разсейвам точно в този момент.

— Защо не дойдеш тогава направо да ме посечеш? — обади се накрая Бранд. — Както не съм въоръжен, няма да е трудно. Фактът, че във вените ни тече една и съща кръв не променя нещата, нали? Какво чакаш?

— Вече ти казах, че не желая да те нараня — отговори Бенедикт.

— Но си готов да го направиш, ако се опитам да мина покрай теб.

Бенедикт просто кимна.

— Признай, че се страхуваш от мен, Бенедикт. Всички ви е страх от мен. Дори като се приближавам така невъоръжен към теб, стомахът ти се преобръща, нали? Виждаш колко съм самоуверен и не можеш да разбереш защо. Трябва да те е страх.

Бенедикт не отговори.

— …И те е страх да не изцапаш ръцете си с моята кръв — продължи Бранд, — страх те е от предсмъртното ми проклятие.

— Ти страхуваше ли се да изцапаш ръцете си с кръвта на Мартин? — попита Бенедикт.

— Това незаконородено пале? — възкликна Бранд. — Той не беше един от нас. Беше само оръдие.

— Бранд, не желая да убивам свой брат. Дай ми медальона, който ти виси на врата и се върни заедно с мен в Амбър. Все още не е късно да оправим нещата.

Бранд отметна назад глава и се разсмя.

— О, колко великодушно! Нашият благороден Бенедикт! Като истински владетел на кралството! Ще ме засрамиш с тази твоя изключителна добродетелност! И каква е всъщност целта? — Той докосна Рубина на справедливостта. — Това ли? — Пак се разсмя и тръгна напред. — Тази играчка? Ще успее ли тя да ни осигури мир, разбирателство и ред? Ще откупи ли моя живот?

Той отново спря, вече на десет крачки от Бенедикт. Повдигна леко Рубина и погледна надолу към него.

— Известни ли са ти пълните възможности на това чудо? — попита Бранд.

— Стига тол… — започна Бенедикт и гласът му заседна в гърлото.

Бранд бързо направи нова крачка напред. Рубина светеше ярко пред него. Ръката на Бенедикт се бе устремила към меча му, но не успя да стигне до него. Сега той целият стоеше вцепенен, сякаш изведнъж се бе превърнал в статуя. Тогава започнах да разбирам, но вече беше твърде късно.

Всичко казано от Бранд не бе имало никакво значение. Той просто се бе постарал да отвлече вниманието на Бенедикт, докато внимателно се бе приближавал на нужното му разстояние. Действително беше отчасти настроен към Рубина и ограниченият контрол, който му осигуряваше това, бе достатъчен, за да върши някои неща с него, неща, на които не подозирах, че е способен, ала Бранд е знаел за тях през цялото време. Той с голяма предпазливост бе намалявал разстоянието между себе си и Бенедикт, изпробвал бе Рубина, пак бе тръгвал напред, опитвал бе отново, продължавал бе така, докато не бе открил точното място, откъдето да въздейства на нервната система на Бенедикт.

— Бенедикт — обадих се аз, — най-добре сега се върни при мен.

И напрегнах волята си, но той нито трепна, нито отговори. Фигурата му все още функционираше. Усещах присъствието му и виждах какво става там благодарение на него, ала не можех да вляза в контакт. Очевидно Рубина влияеше не само на двигателната му дейност.

Погледнах отново нагоре към облаците. Те продължаваха да се трупат и да настъпват към луната. Изглежда скоро щяха да я достигнат. Ако не успеех дотогава да издърпам Бенедикт, той щеше да падне в морето, веднага щом светлината изчезнеше и градът се разпаднеше. Бранд! Ако той осъзнаеше какво става, вероятно щеше да е способен да разпръсне облаците с Рубина. Но за да го направи, сигурно щеше да му се наложи да пусне Бенедикт. Не вярвах, че би си го позволил. И все пак… Облаците като че ли забавяха хода си. Може би всичките ми разсъждения щяха да се окажат ненужни. Намерих Фигурата на Бранд и я отделих.

— Бенедикт, Бенедикт — усмихна се Бранд, — каква полза да си най-добрият с меча в света, като не можеш да помръднеш, за да го измъкнеш? Казах ти, че си глупак. Мислиш ли, че доброволно бих дошъл на заколение? Трябваше да се довериш на страха, който сигурно си изпитвал. Трябваше да ти е ясно, че не бих влязъл в тази зала безпомощен. Не говорех празни приказки, като ти казах, че победата ще бъде моя. Все пак ти беше подходящ избор, защото си най-добрият. Действително ми се искаше да приемеш предложението ми. Но това вече няма значение. Никой не може да ме спре. Останалите са безпомощни, а теб като те няма, всичко ще бъде по-лесно.

Той бръкна под плаща си и измъкна кинжал.

— Пренеси ме при теб, Бенедикт! — изкрещях аз, но без полза. Липсваше реакция, както и сила, която да ме прехвърли там.

Грабнах Фигурата на Бранд. Спомних си схватката на волите ни с Ерик. Ако нанеса удар на Бранд чрез Фигурата му, възможно бе да го разсея достатъчно, за да успее Бенедикт да се освободи. Насочих всичките си сили към картата и се приготвих за масиран умствен щурм.

Ала не се случи нищо. Пътят беше замръзнал и тъмен.

Вероятно Бранд се бе съсредоточил толкова силно над задачата си в момента и умствената му ангажираност с Рубина бе така пълна, че просто не можех да стигна до него. Всеки мой опит беше блокиран.

Изведнъж Стълбата стана по-бледа и аз хвърлих бърз поглед към луната. Част от нея беше закрита от проточилите се облаци. Проклятие!

Върнах вниманието си към Фигурата на Бенедикт. Макар и бавно, връзката се възстанови, което показваше, че някъде под всичко това Бенедикт все още беше в съзнание. Бранд се бе приближил с още една крачка и продължаваше да му се присмива. Рубина на дебелата си верижка гореше в знак, че е използван. Двамата сега се намираха на три крачки разстояние. Бранд си играеше с кинжала.

— …Да, Бенедикт — говореше той, — сигурно би предпочел да загинеш в битка. От друга страна можеш да гледаш на това като на един вид почест. В известен смисъл твоята смърт ще спомогне за раждането на нов ред…

За миг, Лабиринта под тях стана по-блед. Не можех, обаче, да откъсна поглед от тях, за да изучавам луната. Там, сред сенките и трепкащите светлини, с гръб към Лабиринта, Бранд изглежда не забеляза. Той направи още една крачка напред.

— Но стига толкова — рече. — Чака ме работа, а времето тече.

Бранд пристъпи още напред и замахна с кинжала.

— Лека нощ, скъпи принце! — каза той и понечи да завърши удара.

В този момент странната, механична дясна ръка на Бенедикт, изтръгната от това място на сенки и сребриста лунна светлина, се стрелна със скоростта на нападаща змия. Творение от блестящи метални плоскости като стените на шлифован скъпоценен камък, с китка, изплетена от сребърни кабели, запоени с капчици огън, стилизирана, скелетоподобна швейцарска играчка, механично насекомо, функционираща, смъртоносна, красива по свой начин, ръката посегна със скорост, която не можех да проследя, докато тялото остана замръзнало като статуя.

Механичните пръсти сграбчиха верижката на Рубина около врата на Бранд. Ръката веднага се вдигна високо нагоре и отлепи Бранд от пода. Той изпусна кинжала и с две ръце се хвана за гърлото.

Зад него Лабиринта отново избледня. После пак се появи, но с много по-слаб блясък. На светлината от фенера лицето на Бранд изглеждаше призрачно, с изкривени черти. Бенедикт не помръдваше, вдигнал го високо, приличаше на човек-бесилка.

Лабиринта стана неясен. Стъпалата над мен взеха да чезнат. Луната беше закрита наполовина.

Като се извиваше, Бранд вдигна ръце над главата си и хвана верижката от двете страни на механичната ръка, която я държеше. Той беше силен, като всички нас. Видях как мускулите му се напрягат и втвърдяват. Лицето му вече бе потъмняло, а вратът му представляваше плетеница от опънати жили. Бранд прехапа устни и кръвта рукна в брадата му, когато дръпна с всички сили верижката.

С рязък звук, последван от издрънчаване, верижката се скъса и Бранд падна задъхан на пода. Той се преобърна веднъж, обхванал с две ръце гърлото си.

Бавно, много бавно, Бенедикт отпусна странната си ръка. Тя още стискаше верижката и Рубина. Бенедикт размърда и другата си ръка. После дълбоко въздъхна.

Лабиринта бе станал още по-неясен. Над мен, Тир-на Ногт започваше да прозира. Луната почти не се виждаше.

— Бенедикт! — изкрещях. — Чуваш ли ме?

— Да — отвърна той, много тихо и започна да потъва в пода.

— Градът избледнява! Трябва веднага да дойдеш при мен!

Протегнах ръка.

— Бранд… — обърна се към него той.

Но Бранд също потъваше и видях, че Бенедикт не би могъл да го достигне. Сграбчих лявата ръка на Бенедикт и дръпнах. И двамата паднахме на земята край високото скално образувание.

Помогнах му да се изправи на крака. После седнахме върху камъните. Дълго не проговорихме. Погледнах пак нагоре, но Тир-на Ногт го нямаше.

Замислих се над всичко, което се бе случило — толкова бързо, така неочаквано — през този ден. Вече ме налягаше чудовищна умора и чувствах, че силите ми са към края си и скоро просто ще заспя. Едва успявах да събера мислите си. Животът ми напоследък бе прекалено наситен. Облегнах пак глава назад върху камъка и загледах облаците и звездите. Парченцата от мозайката… парченцата, които ми се струваше, че трябва да съвпаднат, стига да ги обърнех както трябва… Те сякаш сами се въртяха на разни страни…

— Дали е мъртъв, как мислиш? — попита Бенедикт, като ме измъкна от началото на оформящия се сън.

— Сигурно — отвърнах аз. — Беше в лоша форма, когато всичко се разпадна.

— Пътят додолу е дълъг. Може да е имал време за някакъв вид спасение, като се вземе предвид как пристигна.

— Точно сега това няма особено значение — отбелязах. — Ти му извади отровните зъби.

Бенедикт изсумтя. Той още стискаше Рубина, сега излъчващ доста по-слаба светлина.

— Така е — съгласи се накрая. — Сега Лабиринта е в безопасност. Иска ми се… иска ми се едно време, много отдавна, да не бяха казвани неща, които бяха казани или да бяха направени неща, които не бяха направени. Може би, ако знаехме, бихме могли да му помогнем да израсте по-друг начин, да стане друг човек, а не злобното, осакатено същество, което току-що видях там горе.

Не му отговорих. Може и да беше прав, може и да не беше. Нямаше значение. Бранд може да бе на границата на лудостта, може и да не бе. Винаги има причини. На този свят, когато ни сполети нещо лошо, когато се случи непоправимото, винаги има причини. Но пред човека пак остават фактите и обясняването им с нищо не допринася за подобряване на положението. Ако някой върши нещо действително гадно, за това обикновено има причина. Но дори да я научиш, единственото, което ще знаеш, е защо човекът е такъв кучи син. Фактът е това, което остава. Бранд бе действал. Посмъртната психоанализа нищо нямаше да промени. Хората се съдят по действията и последствията от тях. Всичко останало е само евтино чувство за морално превъзходство, при мисълта колко по-хубаво би постъпил ти в същия случай. Затова всички подобни преценки ги оставям на небесата. Аз не съм квалифициран.

— Най-добре да се връщаме в Амбър — предложи Бенедикт. — Трябва да се свършат безброй неща.

— Почакай — спрях го аз.

— Защо?

— Мислех си…

Когато не продължих, той все пак ме подкани:

— Какво?

Извадих картите си и прибрах обратно неговата Фигура и тази на Бранд.

— Не си ли задаваш някои въпроси за новата ти ръка? — попитах го аз.

— Естествено. Ти я донесе от Тир-на Ногт при необичайни обстоятелства. Тя ми пасна. И действа. Тази вечер показа способностите си.

— Точно така. Не ти ли се струва, че последното вече е прекалено, за да го приемем като чиста случайност? Единственото оръжие, което можеше да се справи с Рубина горе. И то просто се случи да е част от теб… и просто по една случайност ти се оказа човекът, който бе там, за да го използва? Проследи събитията от единия им край до другия и обратно. Не мислиш ли, че има необикновена… не, абсурдна поредица от съвпадения?

— Ако излагаш нещата по този начин…

— Излагам ги. И ти сигурно също като мен осъзнаваш, че тук е замесено нещо повече.

— Добре. Да речем. Но как? Как е било направено?

— Нямам представа — вдигнах рамене аз, издърпах картата, която не бях поглеждал от много, много отдавна и усетих студенината й под върховете на пръстите си, — но начинът не е важен. Ти зададе неправилно въпроса.

— Какво трябваше да попитам?

— Не „как“, а „кой“.

— Смяташ, че цялата тази поредица от събития, включително отнемането на Рубина, е човешко деяние?

— Не знам. Какво означава човешко? Просто смятам, че някой, който и двамата с теб познаваме, се е завърнал и стои зад всичко това.

— Добре. Кой?

Показах му Фигурата, която държах.

— Татко? Та това е нелепо! Той сигурно е мъртъв. Мина толкова време.

— Знаеш, че е способен да нареди така нещата. Знаеш колко е потаен. А и никога не сме познавали изцяло неговите възможности.

Бенедикт се изправи. Протегна се. Поклати глава.

— Мисля, че прекалено дълго стоя на студа, Коруин. Хайде да се прибираме.

— Без да проверим предположението ми? Е, недей така. Къде е спортния ти дух? Седни и ми дай една минута. Да изпробваме Фигурата му.

— Досега щеше да е влязъл във връзка с някого.

— Не съм на това мнение. Всъщност… Хайде, направи ми удоволствие. Какво ще загубим?

— Добре. Защо пък не?

Бенедикт седна до мен. Вдигнах Фигурата така, че и двамата да я виждаме хубаво. Зяпнахме я. Аз освободих съзнанието си, опитах да осъществя контакт. Получи се почти незабавно.

Той ни се усмихна и ни огледа.

— Добър вечер. Свършихте чудесна работа — каза Ганелон. — Радвам се, че успяхте да ми върнете медальона. Той скоро ще ми потрябва.