Ръката на Оберон

VI

Къде? Сетивата са нещо толкова несигурно, а моите сега бяха натоварени отвъд своите предели. Скалите, върху които стоях… Щом направех опит да спра погледа си върху тях, те приемаха облика на паваж в горещ следобед. Струваше ми се, че се менят и люлеят, макар че земята под краката ми беше стабилна. И не можеха да решат на коя част от спектъра да се спрат. Цветът им пулсираше и се менеше като кожата на игуана. Когато погледнах нагоре, очите ми бяха приковани от небе, каквото никога преди не бях виждал. В момента то бе разделено точно по средата — половината беше с плътночерен нощен цвят, сред който танцуваха звездите. Като казвам танцуваха, нямам предвид трепкаха; те подскачаха и променяха големината си; кръжаха и се стрелкаха; ставаха ярки като свръхнови, после избледняваха и изчезваха. Зрелището беше невероятно и страшно. Стомахът ми се сви от обзелата ме акрофобия. Ала поглеждането встрани не подобри особено положението. Другата половина на небето беше като бутилка с цветни пясъци, която постоянно разтръскваха; ивици оранжево, жълто, червено, синьо, кафяво и пурпурно се разместваха и извиваха; петна от зелено, лилаво, сиво и мъртвешки бяло се появяваха и изчезваха, като понякога се смесваха или изместваха другите гърчещи се форми. И те също трепкаха и се изменяха, създавайки невъзможни усещания за отдалеченост и близост. На моменти някои или всички изглеждаха високо в небето, а после отново се втурваха да запълнят въздуха пред лицето ми — прозирни, бистри мъгли, полупрозрачни откоси или плътни пипала от цвят. Едва по-късно осъзнах, че линията, която разделяше черното от цветното бавно напредваше от дясната ми страна и изоставаше от лявата. Сякаш цялото небесно пространство се въртеше около една точка право над главата ми. А колкото до източника на светлина в по-ярката половина, той просто не можеше да бъде определен. От мястото си на високото погледнах надолу към нещо, което първо ми се видя като долина, изпълнена с безкрайни експлозии от цвят, но когато напредващата тъмнина стигна дотам, звездите затанцуваха и запламтяха в дълбочината, също както отгоре, и създадоха впечатление за бездънна пропаст. Като че ли стоях на края на света, на края на вселената, на края на всичко. Но далече, далече от мястото, където се намирах, нещо се мержелееше върху планина от абсолютно чисто черно — самата чернота, обрамчена и смекчена от едва забележими светлинни проблясвания. Не можех да преценя размерите му, защото тук нямаше усещане за разстояние, дълбочина, перспектива. Една-единствена постройка? Група? Град? Или просто празно място? Очертанията се променяха всеки път, когато попаднеха върху ретината ми. Сега между нас плуваха леки платна от мъгла и се извиваха като дълги ивици ефирна материя, разлюлявана от горещо течение. Небесната сфера спря да се върти, когато завърши пълния кръг. Сега цветовете бяха зад гърба ми и не ги виждах, освен ако не обърнех глава — нещо, което нямах никакво желание да правя. Приятно бе да стоя там и да гледам безформеността, от която всъщност произлизаше всичко… Тя бе съществувала дори преди Лабиринта. Знаех това, то бе заложено — мъгляво, но катогерично — в самия център на съзнанието ми. Знаех го, защото бях убеден, че съм бил тук и преди. Детето, превърнало се в мъжа, който бях, изглежда е било донесено тук в някой далечен ден — дали от татко, или от Дуоркин, не можех да си спомня — и бе стояло или са го държали на това място или някъде съвсем наблизо, и бе наблюдавало същата сцена, уверен бях, със същото неразбиране и същия неясен страх. Удоволствието ми бе примесено с нервна възбуда, усещане за навлизане в забраненото, чувство за очакване на неизвестното. Странно, че в този момент в мен се надигна копнеж по Рубина, който ми се бе наложило да зарежа на сянката Земя, предметът, на който Дуоркин бе придал толкова голямо значение. Възможно ли бе част от мен да търсеше средство за защита или поне символ на съпротивление срещу каквото се намираше там? Вероятно.

Докато продължавах да гледам запленен над пропастта, изглежда очите ми се приспособиха или околността отново неуловимо се промени. Защото сега забелязах мънички, призрачни фигурки, които се движеха в далечината, като метеори на забавен кадър, плъзгащи се по ефирните ленти. Зачаках, като ги наблюдавах внимателно и се опитвах поне смътно да разбера какво правеха. Най-накрая една от лентите доплува съвсем близо и скоро проумях какво ставаше.

Към мен се движеше нещо. Една от фигурките взе да нараства и видях, че следва извиващата се най-близка лента. Само след няколко мига ясно се оформи човек върху кон. С приближаването си той придобиваше все по-плътен вид, без да изгубва напълно онази призрачност, която изглежда беше характерна за всичко тук. Малко по-късно наблюдавах гол ездач върху кон без козина, и двамата мъртвешки бледи, забързани в моята посока. Ездачът размахваше бял като кост меч. Очите му, както и очите на коня, пламтяха в огненочервено. Не знаех дали той ме вижда в действителност, дали съществуваме на една и съща плоскост от реалността, толкова неестествен беше вида му. Все пак измъкнах Грейсуондир от ножницата и направих крачка назад, когато мъжът приближи.

Сред бялата му коса проблясваха мънички прашинки и когато обърна глава, разбрах, че се е устремил към мен, защото усетих погледа му като ледена вълна върху лицето си. Завъртях се странично и вдигнах в защита меча.

Ездачът продължи напред и аз осъзнах, че и той, и конят са огромни — по-големи дори, отколкото си ги бях представил. Не спираха да напредват. Когато достигнаха най-близката до мен точка — на около десет метра, бих казал — конят се изправи на задните си крака, щом ездачът го накара да закове на място. После двамата започнаха да ме разглеждат, като се издигаха и спускаха заедно с лентата, сякаш бяха върху кротко полюляващи се морски вълни.

— Името ти! — заповяда ездачът. — Кажи си името, ти, който си дошъл на това място!

Гласът му проехтя оглушително. Беше изцяло на едно звуково ниво, гръмък и без интонация.

Поклатих глава.

— Казвам името си, когато аз реша, а не когато ми заповядат — отвърнах. — Кой си ти?

Той издаде три кратки излайвания, които предположих, че са смях.

— Ще те запратя в нищото, където ще крещиш името си вовеки!

Насочих Грейсуондир към очите му.

— Приказките са евтини — заявих аз, — а уискито струва пари.

Точно в този момент почувствах лек хлад, като че ли някой се вглеждаше във Фигурата ми, мислеше за мен. Но усещането беше слабо, мъгляво, пък и нямах възможност да му отделя внимание, защото ездачът бе подал някакъв сигнал на коня си и животното се изправи на задни крака. Прецених, че разстоянието е твърде голямо. Ала тази мисъл важеше за друга Сянка. Жребецът се хвърли към мен, като изостави тънкия път, по който бе дошъл.

Скокът му го доведе доста по-близо. Но той не падна и не изчезна, както се бях надявал. Конят възобнови галопа си и макар да напредваше много по-бавно, отколкото би трябвало като гледах движенията му, продължаваше да преодолява разстоянието над пропастта.

Докато ставаше това, видях, че в далечината, откъдето бе тръгнал, друга фигура изглежда се насочваше насам. Не ми оставаше нищо друго освен да се отбранявам и да се надявам, че следващият нападател ще пристигне след като съм се справил с този.

Червеният поглед на ездача се плъзгаше по мен и спря, когато стигна до Грейсуондир. Каквото и да беше естеството на полудялата светлина зад мен, тя си играеше по деликатния рисунък върху острието на меча ми така, че онази част от Лабиринта, която бе изобразена там, заплува и заблестя по дължината му. Ездачът вече беше съвсем близо, но той дръпна юздите и вдигна поглед, за да срещне очите ми. Злобната му усмивка се стопи.

— Аз те познавам! — възкликна. — Ти си този, когото наричат Коруин!

Но ние бяхме готови да го посрещнем, аз и моят стремителен помощник.

Предните копита на коня стъпиха върху скалния корниз и аз се хвърлих напред. Рефлексите на животното го накараха да потърси стабилна опора и за задните си крака, вместо да се подчини на дръпнатите юзди. Ездачът вдигна меча си в защитна позиция, когато нападнах, но аз замахнах откъм лявата му страна. Докато препречи острието пред тялото си, вече го промушвах. Грейсуондир проникна през бледата му кожа точно под диафрагмата и над червата.

Измъкнах отново меча си и от раната вместо кръв, бликнаха пламъци. Ръката му с оръжието увисна, а конят изцвили със звук, подобен на изсвирване, когато искрящият поток попадна върху врата му. Отскочих назад, щом ездачът се олюля напред и животното, сега с опора под краката, се метна към мен с ритници. Замахнах отново, по рефлекс, отбранявайки се. Мечът ми се вряза в единия му преден крак, който също започна да гори.

Пак отскочих встрани, а конят се обърна и за втори път се втурна към мен. В този миг ездачът се срути сред колона от огън. Животното изцвили, завъртя се и побягна. Без да спира, то скочи през ръба и изчезна в пропастта, като ме остави със спомена за пламтящата глава на една котка, която ме бе заговорила преди много време и студените тръпки, които ме полазваха винаги, когато се сетех за нея.

Опрях гръб в скалния откос, задъхан. Тъничкият път бе дошъл още по-близо — на около три метра от корниза. От лявата страна ме пронизваше болезнен спазъм. Вторият ездач бързо се приближаваше. Той не беше блед като първия. Косата му бе тъмна и лицето му имаше нормален цвят. Дорестият му кон беше с обикновена грива. Мъжът носеше в ръка зареден арбалет. Погледнах зад себе си и видях, че няма измъкване, няма никаква цепнатина, в която бих могъл да се скрия.

Изтрих ръка в панталона си и хванах Грейсуондир за широката част на острието. Обърнах се странично, така че да представлявам възможно най-трудна мишена. Вдигнах меча между нас, дръжката на нивото на главата ми, върхът насочен към земята — единственият щит, с който разполагах.

Ездачът стигна до мен и спря върху най-близката точка на ефирната лента. Той бавно вдигна арбалета си, знаейки, че ако не ме свали веднага с първия изстрел, аз мога да хвърля меча си като копие. Погледите ни се срещнаха.

Мъжът беше слаб, без брада. Вероятно със светли очи, сега присвити, за да се прицели. Управляваше коня си с лекота, само като го притискаше с крака. Ръцете му бяха големи, спокойни. Умели. Докато го разглеждах, обзе ме странно чувство.

Моментът се разтегли отвъд възможността за действие. Конникът се дръпна назад и леко отпусна оръжието, макар че стойката му продължаваше да е напрегната.

— Ти — извика той, — този меч Грейсуондир ли е?

— Да — отговорих. — Той е.

Ездачът оценяващо се взираше в мен и аз затърсих някакви думи, но не ги намерих.

— Какво търсиш тук? — попита той.

— Начин да си тръгна.

Стрелата му изсвистя и се удари в скалите далече над и вляво от мен.

— Върви си тогава — каза той. — Това място е опасно за теб.

И обърна коня си обратно в посоката, от която беше дошъл.

Отпуснах Грейсуондир.

— Няма да те забравя — заявих.

— Да — отвърна той. — Недей.

После се отдалечи с галоп и след малко ефирната лента също се измести.

Прибрах Грейсуондир в ножницата и направих крачка напред. Светът отново започваше да се върти около мен, светлината напредваше откъм дясната ми страна, мракът отстъпваше вляво. Огледах се за някакъв начин да се изкатеря по скалното възвишение зад гърба ми. То се издигаше като че ли само с десет, дванайсет метра по-високо, но исках да видя каква гледка се разкриваше от върха му. Моят корниз се простираше вляво и вдясно от мен. Като го проучих, се оказа, че надясно много скоро се стеснява, без да има някаква възможност за изкачване. Върнах се и тръгнах наляво.

Стигнах до една по-неравна площадка в подножието на скалния откос. Плъзнах поглед нагоре по него и наклонът ми се видя преодолим. Проверих зад мен, дали не се задава още някоя заплаха. Призрачният път се бе отдалечил дори още повече и по него не идваха нови ездачи. Започнах да се катеря.

Изкачването не беше трудно, макар че височината се оказа по-голяма, отколкото ми бе изглеждала отдолу. Вероятно симптом на пространственото изкривяване, оказващо влияние върху зрението ми, плюс всичко останало на това място. Не след дълго се озовах отгоре и застанах прав върху точката, която осигуряваше най-добър изглед в посоката отвъд пропастта.

И пак видях насреща си хаотичните цветове. Вдясно, мракът ги гонеше пред себе си. Земята, над която танцуваха, беше осеяна със скали и кратери, без никакъв знак за живот върху нея. През средата й обаче, от хоризонта отсреща до планините някъде вдясно, мастилено и извиващо се минаваше нещо, което можеше да бъде само черния път.

След още десет минути катерене и маневри, аз се настаних така, че да виждам края му. Пътят се провираше през широк планински проход и стигаше до самия ръб на пропастта. Там черният му цвят се сливаше с мрака, който изпълваше бездната, видим вече само благодарение на обстоятелството, че сред него не грееха никакви звезди. Като използвах този факт, за да проследя очертанията му, добих впечатлението, че той се простираше до тъмното възвишение, около което се носеха платната от мъгла.

Легнах по корем, за да не привличам вниманието на евентуалните невидими очи, които можеха да се обърнат в моята посока. Проснал се тук, аз се замислих за отварянето на този път. Повреденият Лабиринт, който правеше Амбър леснодостъпен и моята клетва, допринесла за същото, според мен. Вече смятах, че проблемът щеше да съществува и без мен, ала все пак определено и аз бях спомогнал донякъде. Вината продължаваше да е отчасти моя, макар и не цялата, както бях смятал някога. После се замислих за Ерик, когато лежеше умиращ върху склона на Колвир. Той бе казал, че колкото и да ме мрази, запазва предсмъртното си проклятие за враговете на Амбър. С други думи, тези тук. Каква ирония. Моите усилия сега бяха насочени изцяло към осъществяване на последното желание на моя най-малко обичан брат. Неговото проклятие имаше за цел да неутрализира моето проклятие, а аз бях главният му изпълнител. И все пак, може би, в някакъв по-широк смисъл, всичко си идваше на мястото.

Потърсих, и с облекчение не открих редици от бляскави воини да маршируват или да се упражняват върху този път. Освен ако новият отряд нападатели не беше вече на път, Амбър все още временно беше в безопасност. Няколко неща веднага ме разтревожиха, обаче. Преди всичко, ако тук времето действително се държеше така странно, както показваше вероятният произход на Дара, тогава защо още не бе последвала нова атака? Те със сигурност са разполагали с достатъчно време да се възстановят и да се подготвят за нападение. Дали не се бе случило нещо наскоро, по амбърско време, което да е променило естеството на тяхната стратегия? И ако беше така, какво? Моите оръжия? Възстановяването на Бранд? Или нещо друго? Започнах също да се питам, докъде ли стигаха патрулите на Бенедикт? Явно не чак дотук, иначе щях да съм информиран. Дали той някога е идвал тук? Дали някой от другите, в обхвата на спомените си, е стоял, където се намирах аз, загледан в Царството на хаоса, знаещ неща, за които и не подозирах? Твърдо реших да разпитам Бранд и Бенедикт в този смисъл веднага, щом се върнех.

Всичко това ме накара да се запитам как ли ми въздействаше времето в този момент? Най-добре беше да не оставам тук по-дълго, отколкото се налагаше. Прехвърлих другите карти, които бях грабнал от бюрото на Дуоркин. Макар всичките да бяха интересни, не познавах нито едно от местата, изобразени на тях. Измъкнах тогава собственото си тесте и намерих Фигурата на Рандъм. Може би той се бе опитвал преди да влезе във връзка с мен. Вдигнах картата му и я загледах.

Скоро тя заплува пред очите ми и видях замъглен калейдоскоп от образи, а в средата им усещах присъствието на Рандъм. Движение и изменящи се перспективи…

— Рандъм — казах, — аз съм, Коруин.

Чувствах съзнанието му, но отговор не идваше. Тогава се сетих, че той е насред пътуване през Сенките и цялото му внимание е съсредоточено върху промените около него. Не би могъл да ми отговори, без да изгуби контрол. Прекарах ръка над картата и прекъснах контакта.

Извадих Фигурата на Жерар. След малко бяхме във връзка. Изправих се.

— Коруин, къде си? — запита той.

— На края на света — отвърнах. — Искам да се прибера вкъщи.

— Идвай.

Жерар протегна ръка. Аз я поех и пристъпих напред.

Намирахме се на приземния етаж в двореца на Амбър, във всекидневната, в която се бяхме събрали вечерта при връщането на Бранд. Изглежда беше рано сутринта. В камината гореше огън. Нямаше никой друг.

— Опитвах се да вляза във връзка с теб — заговори той. — А мисля, че и Бранд. Но за него не съм сигурен.

— Колко време ме нямаше?

— Осем дни.

— Радвам се, че побързах. Какво става тук?

— Нищо особено. Не знам какво иска Бранд. Непрекъснато питаше за теб, а пък аз не можех да вляза във връзка. Накрая му тикнах една колода в ръцете и му казах да опита сам. Явно и той не е успял.

— Бях зает с други неща — поясних, — а и разликата в движението на времето беше лоша.

Той кимна.

— Започнах да го избягвам сега, като е вън от опасност. Пак е изпаднал в едно от мрачните си настроения и настоява, че можел сам да се грижи за себе си. За това е прав, всъщност, и толкова по-добре.

— Къде е сега?

— Прибра се в покоите си и преди около час още беше там… отдаден на печални размисли.

— Излизал ли е изобщо?

— Само на кратки разходки. Но не през последните няколко дни.

— В такъв случай предполагам, че е най-добре да отида при него. Някаква вест от Рандъм?

— Да. Бенедикт се върна преди два, три дни. Каза, че са открили следи от сина на Рандъм. Той му помогнал да провери част от тях. Едната водела по-далече, но Бенедикт решил да не отсъства от Амбър прекалено дълго при тази несигурност. Затова оставил Рандъм да продължи сам издирването. И той спечелил нещо, обаче. Върна се с изкуствена ръка — прекрасна изработка. С нея може да прави всичко, както преди.

— Наистина ли? — възкликнах аз. — Звучи ми страшно познато.

Жерар се усмихна и кимна.

— Каза ми, че ти си му я донесъл от Тир-на Ногт. Всъщност, искаше да поговори с теб за това, веднага, щом е възможно.

— Мога да се обзаложа — рекох. — Къде е той сега?

— На един от предните постове, които е разположил по черния път. Ще трябва да влезеш във връзка с него посредством Фигурата му.

— Благодаря. Нещо ново за Джулиан или Файона? — Той поклати глава. — Добре. — Обърнах се към вратата. — Ще отида да видя първо Бранд.

— Любопитен съм да науча какво толкова иска — заяви Жерар.

— Ще го имам предвид.

Излязох от стаята и се запътих към стълбите.