Ръката на Оберон

IV

Когато почуках на вратата, тя попита кой е и аз й казах.

— Един момент.

Чух стъпките й, после вратата се отвори. Вайъли беше малко по-висока от един и петдесет. Доста слаба, кестенява, с красиво лице и много приятен глас. Беше облечена в червено. Лишените й от зрение очи гледаха през мен, напомняйки ми за отминал мрак, за болка.

— Рандъм ме помоли да ти кажа, че ще се забави малко по-дълго, но няма за какво да се тревожиш.

— Моля, заповядай — отвърна тя, като отстъпи встрани и отвори докрай вратата.

Влязох. Не исках, но влязох. Нямах намерение да изпълнявам буквално молбата на Рандъм — да й обяснявам какво се е случило и къде е отишъл. Исках само да й кажа онова, което вече й бях казал, нищо повече. Чак след като всеки бе поел по пътя си, осъзнах точно в какво се състоеше неговата молба. Той ме бе помолил да отида и да кажа на жена му, с която по принцип не бях разменил повече от десетина думи, че се е отправил да търси незаконородения си син. Момчето, чиято майка, Морганти, се бе самоубила, поради което Рандъм бе наказан да се ожени насила за Вайъли. Фактът, че от брака им бе излязло нещо толкова красиво, все още продължаваше да ме удивлява. Нямах никакво желание да стоварвам тук цяла купчина неприятни новини, затова, когато влязох в стаята, потърсих някаква друга тема за разговор.

Минах покрай един бюст на Рандъм, поставен върху висока поставка на стената от дясната ми страна. Почти го бях отминал, когато забелязах, че наистина е брат ми. В другия край на стаята видях работния й плот. Извърнах се и огледах внимателно бюста.

— Не знаех, че се занимаваш със скулптура — казах.

— Да.

Като обходих с поглед стаята, бързо открих и други нейни произведения.

— Доста добри са.

— Благодаря ти. Няма ли да седнеш?

Настаних се в едно широко кресло с високи облегалки, което се оказа доста по-удобно, отколкото изглеждаше. Тя седна на дивана от дясната ми страна, като сви крака под себе си.

— Да ти донеса ли нещо за ядене или за пиене?

— Не, благодаря. Мога да остана съвсем малко. Всъщност, Рандъм, Ганелон и аз малко се поотклонихме на път за вкъщи и след забавянето ни срещнахме Бенедикт. В резултат се наложи Бенедикт и Рандъм да направят още едно кратко пътуване.

— Колко време ще се забавят?

— Сигурно цяла нощ. А може и малко по-дълго. Ако се наложи да останат повече, вероятно Рандъм ще се обади чрез Фигурите на някого и ние незабавно ще ти кажем.

Хълбокът ми започна да пулсира и аз поставих ръка върху него, разтривайки внимателно мястото.

— Рандъм ми е разказвал много за теб — каза тя.

Аз се разсмях.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо за ядене? Няма никакъв проблем.

— Да не би да ти е казвал, че аз непрекъснато съм гладен?

Вайъли се разсмя.

— Не. Но, ако си бил толкова зает, колкото твърдиш, бих предположила, че просто не ти е останало време да обядваш.

— И ще бъдеш само наполовина права. Добре. Ако ти се намира някое парченце хляб, може и да ми се отрази добре да си гризна малко.

— Чудесно. Само минутка.

Тя стана и се запъти към съседната стая. Възползвах се от предоставената ми възможност да се почеша смело около раната, която внезапно до смърт ме бе засърбяла. Бях приел гостоприемството й отчасти поради тази причина и отчасти, защото осъзнах, че наистина съм гладен. Миг по-късно се опомних — та тя просто не би могла да ме види как се почесвам по хълбока. Сигурните й движения и уверените й обноски за миг ме бяха накарали да забравя, че е сляпа. Хубаво. Радвах се, че понасяше слепотата си толкова добре.

Чух я да си тананика тихичко някаква мелодия: „Балада за кръстосващите по моретата“ — песента за огромната търговска флотилия на Амбър. Амбър не е известен с производството си, а и земеделието никога не е било нашата стихия. Но корабите ни кръстосваха Сенките, извършваха редовни курсове между еди-къде си и еди-къде си, търгуваха с всичко. Почти всеки амбърит, благородник или не, прекарваше известно време във флотата. Онези, в чиито жили бе текла кралска кръв, бяха предначертали много отдавна търговските пътища, които другите кораби трябваше да следват. Моретата на две дузини светове се намираха в главата на всеки капитан. Едно време и аз бях плавал с флотата, въпреки че връзката ми с морето никога не се задълбочи толкова, колкото тази на Кейн или Жерар. Но бях останал силно впечатлен от морските бездни и духа на мъжете, които ги прекосяваха.

Не след дълго Вайъли се появи отново с поднос, отрупан с хляб, сирене, месо, плодове и плетена бутилка с вино. Тя го постави върху една масичка близо до мен, така че да ми е удобно.

— Решила си да нахраниш цял полк ли? — попитах я аз.

— Най-добре е човек да се подсигури.

— Благодаря. Няма ли и ти да хапнеш нещо?

— Плод, може би.

Пръстите й пробягаха опипом около таблата и намериха една ябълка. Върна се отново на дивана.

— Рандъм ми каза, че ти си написал тази песен — каза тя.

— Това беше много, много отдавана, Вайъли.

— Не си ли композирал някоя друга наскоро?

Готвех се да поклатя глава, усетих се и отвърнах:

— Не. Тази част от мен е… почива си.

— Жалко. Песента е чудесна.

— Рандъм е истинският музикант в семейството.

— Да, той е много добър. Но изпълнението и композирането са две различни неща.

— Вярно е. Някой ден, когато стане по-спокойно… Кажи ми, щастлива ли си в Амбър? Всичко ли е така, както ти се иска? Имаш ли нужда от нещо?

Тя се усмихна.

— Рандъм е всичко, от което имам нужда. Той е добър човек.

Усетих странно вълнение, като я чух да говори за него по този начин.

— Тогава се радвам за теб — отвърнах аз и после добавих: — По-малък, по-дребен… може би е трябвало да понесе доста повече несгоди от нас, останалите. Няма нищо по-непотребно от още един принц, когато вече има цял рояк такива. И аз съм толкова виновен пред него, колкото и другите. Веднъж двамата с Блийс го изоставихме съвсем сам и безпомощен в продължение на два дни на едно островче на юг оттук…

— …И когато Жерар научил за това, отишъл и го прибрал — продължи тя. — Да, разказвал ми е. Сигурно още те терзае, щом си го спомняш след толкова много години.

— Вероятно и той не го е запомнил от особено добри чувства.

— Не, Рандъм ти е простил отдавна. Разказва го просто като шега. Той пък ти пъхнал в петата на ботуша трън, който ти се забил в крака, когато си се обул.

— Значи Рандъм е бил! Дявол да ме вземе! Винаги съм обвинявал Джулиан.

— Това пък терзае Рандъм.

— Колко отдавна беше всичко… — въздъхнах аз.

Поклатих глава и продължих да се храня. Гладът ме бе сграбчил и тя ми остави няколко минути тишина, в които да го понадвия. Когато го направих, почувствах се принуден да кажа нещо.

— Така е по-добре. Много по-добре — започнах аз. — Нощта, която прекарах в небесния град, беше странна и тежка.

— Получи ли полезни по характер предзнаменования?

— Наистина не знам колко полезни биха могли да се окажат. От друга страна, предполагам, че все пак бих предпочел да ги получа, отколкото да не ги получа. Имаше ли нещо интересно тук?

— Един слуга ми каза, че брат ти Бранд продължава да се възстановява. Хранил се е добре сутринта, което е обнадеждаващо.

— Така е. Изглежда вече е вън от опасност.

— Вероятно. Всички бяхте подложени на една ужасна поредица от инциденти. Съжалявам. Надявах се, че може да си се сдобил с някаква поличба за обрат във вашите дела по време на нощта, която си прекарал в Тир-на Ногт.

— Няма значение. И без това не съм толкова уверен в стойността на това, с което се сдобих.

— Тогава защо… О!

Вгледах се внимателно в нея с внезапно пробуден интерес. Лицето й все още нищо не изразяваше, но дясната й ръка подръпваше, потупваше и поскубваше материята, с която бе покрит дивана. После сякаш внезапно осъзнала, че ръката й я издава, тя я укроти. Явно беше човек, който сам отговаря на въпросите си и сега искаше да го направи в мълчание.

— Да — отвърнах, — усуквах го. Ти знаеш за раната ми.

Тя кимна.

— Не се сърдя на Рандъм, че ти е казал. Преценката му за хората винаги е била проницателна и предпазлива. Не виждам причина защо и аз самият да не й се доверя. Все пак трябва да разбера какво точно ти е казал, както заради твоята собствена безопасност, така и за моето душевно спокойствие. Подозирам някои неща, но все още не съм напълно сигурен.

— Разбирам. Трудно е да прецениш по обратната страна на монетата. Тоест, да разбереш какво, може би, не е споменал пред мен. Но той ми казва почти всичко. Знам историята ти и повечето от тези на останалите. Рандъм ме държи в течение на събитията, подозренията, догадките.

— Благодаря ти — отвърнах и отпих глътка вино. — Тогава ще ми е много по-лесно да говоря, след като вече знам как стоят нещата с теб. Ще ти кажа всичко, което се случи от закуската досега…

Така и направих.

Тя се усмихваше от време на време, докато говорех, но не ме прекъсваше. Когато свърших, ме попита:

— Помислил си, че споменаването на Мартин ще ме разстрои?

— Струваше ми се твърде възможно — отвърнах.

— Не. Всъщност, познавам Мартин още от Ребма, когато той беше малко момче. Бях там, докато той растеше. Тогава го обикнах. Дори и да не беше син на Рандъм, пак щеше да ми е скъп. Мога само да се радвам на загрижеността на Рандъм. Само се надявам да се е проявила навреме, така че да бъде полезна и за двамата.

Поклатих глава.

— Не срещам хора като теб прекалено често — отвърнах. — Радвам се, че най-накрая поговорихме.

Вайъли се разсмя, после каза:

— И ти си бил сляп доста дълго време.

— Така е.

— Слепотата може да вгорчи живота на някого или да му достави по-голяма радост по отношение на нещата, които наистина притежава.

Не беше необходимо да се замислям отново върху чувствата си от онези дни на слепота, за да разбера, че аз спадах към първия тип хора, дори да се абстрахирах от обстоятелствата, при които я бях преживял. Съжалявам, но наистина бях такъв, за което съжалявам.

— Вярно е — отвърнах. — Ти си щастлива.

— Това наистина е просто душевно състояние… нещо, което господарят на сенките може лесно да разбере.

Тя се изправи.

— Винаги съм се чудила как ли точно изглеждаш — каза. — Рандъм те описва, но това е съвсем различно. Може ли?

— Разбира се.

Вайъли се приближи и допря връхчетата на пръстите си до лицето ми. Много внимателно проследи чертите ми.

— Да — отвърна, — горе-долу си такъв, какъвто мислех, че трябва да бъдеш. Усещам напрежението ти. То е в теб от много отдавна, нали?

— Под една или друга форма, предполагам още откакто се върнах в Амбър.

— Питам се, дали не си бил по-щастлив, преди да си възстановиш паметта?

— Това е един от въпросите, за които няма отговор. Можех да бъда и мъртъв, ако не си я бях възстановил. Но като оставим това за миг настрана, в онези времена също имаше нещо, което ме преследваше ме измъчваше ежедневно. Непрекъснато търсех начини да открия кой съм всъщност, какво съм.

— Но по-щастлив ли беше или по-нещастен, отколкото си сега?

— Нито едното, нито другото. Нещата взаимно се уравновесяват. Както ти самата каза, въпрос на душевно състояние. А дори и да не беше така, не бих могъл никога да се върна към онзи друг живот сега, когато знам кой съм, сега, когато открих Амбър.

— Защо?

— Защо ме питаш такива неща?

— Искам да те разбера. Още от момента, в който за пръв път чух за теб, там в Ребма, още преди Рандъм да ми разкаже историята ти, се чудех какво точно те води. Сега имам възможността — не правото, разбира се, само възможността — почувствах, че си струва, макар и не на място и въпреки че не подхожда на ранга ми, просто да те попитам.

Сподавих смеха си.

— Казано честно — започнах — ще видя дали мога да бъда искрен. Първоначално ме тласкаше омразата — омразата към моя брат Ерик… и желанието да се възкача на трона. Ако ме беше попитала, когато се върнах, кое от двете е било по-силно, щях да ти отговоря възкачването на трона. Ала сега… сега би трябвало да си призная, че всъщност бе другото, бях воден от омразата. Не го осъзнавах до този момент, но е вярно. Само че Ерик е мъртъв и в мен не остана нищо от онова, което изпитвах тогава. Тронът си стои, но сега откривам, че изпитвам смесени чувства към него. Има вероятност просто никой от нас да няма право на него, предвид настоящите обстоятелства, а и дори да бъдат оттеглени всички възражения на семейството, в този момент не бих се възкачил на него. Ще трябва първо да се уверя с очите си, че стабилността на царството е възстановена и множество въпроси са получили отговора си.

— Дори и ако всички тези неща покажат, че може и да не получиш трона?

— Дори и така да бъде.

— Тогава започвам да разбирам.

— Какво? Какво има тук за разбиране?

— Принц Коруин, познанията ми за философската основа на тези неща са ограничени, но доколкото ми е известно вие сте способни да намерите всичко, което си пожелаете, в Сенките. Точно това ме озадачаваше в продължение на толкова години и все не успявах напълно да разбера обясненията на Рандъм. Нали всеки от вас, ако пожелае, може да премине в Сенките и да си намери друг Амбър — подобен във всяко отношение на този, с изключение на това, че там бихте управлявали или пък бихте се радвали, на каквото там си пожелаете друго обществено положение?

— Да, можем да намерим такива места.

— Тогава защо не го направите и не сложите край на тази непрестанна борба?

— Защото мястото, което може да бъде открито, само ще изглежда същото, но всъщност изобщо няма да е същото. Ние сме част от този Амбър, така както и той е част от нас. Всяка сянка на Амбър ще трябва да бъде населена със сенки на нас самите, за да си струва труда. Ние можем дори да отхвърлим собствената си сянка, ако изберем да се преместим в едно готово царство. Но все пак сенките няма да бъдат точно като останалите хора тук. Сянката никога не е точно копие на онова, което я хвърля. Тези малки различия съвсем не са без значение. Те всъщност са по-лоши, от основното. Това ще е равнозначно да се преселиш сред чужденци. Най-сполучливото земно сравнение, за което се сещам, е случайната среща с човек, който много ти прилича на някой друг, когото познаваш. Очакваш да действа като твоя познат или дори още по-лошо — склонен си да се отнасяш с него, както би се отнесъл към другия. Посрещаш го с определена маска на лицето, а неговите реакции са напълно неадекватни. Чувстваш се доста неловко. Никога не ми е било приятно да се срещам с хора, които ми приличат на други хора. Личността е единственото нещо, върху което нямаме власт при нашите игри със Сенките. Всъщност, по този начин се различаваме и един друг от собствените си сенки. Точно затова и Флора, там на сянката Земя, в продължение на толкова дълго време, не е могла да реши дали съм аз или сянката ми. Новата ми личност бе доста различна.

— Започвам да разбирам. Не само Амбър има значение за теб. А мястото, плюс всичко останало.

— Мястото, плюс всичко останало… Това е Амбър — съгласих се аз.

— Казваш, че омразата ти е умряла заедно с Ерик и желанието ти да се възкачиш на трона се е поуталожило при обмислянето на новите неща, които си научил.

— Точно така.

— Тогава мисля, че разбирам какво те води.

— Води ме желанието за стабилност и известна доза любопитство… отмъщението към враговете…

— Чувството за дълг — прекъсна ме тя. — Естествено.

Изсумтях.

— Би било доста удобно да се замаскира по този начин — казах. — Въпреки че всъщност не искам да бъда лицемер. Едва ли съм предан син на Амбър или пък на Оберон.

— Гласът ти ясно подчертава, че не искаш да бъдеш смятан за такъв.

Притворих очи, за да се присъединя към нея в мрака, да си припомня за миг света, в който други усещания имаха преднина пред светлинните вълни. Тогава разбрах, че бе права за гласа ми. Защо толкова много ме бе засегнала идеята за дълга още в мига, в който бе изречена? Харесваше ми да ме смятат за добър, почтен, благороден и духовно извисен, дори и тогава, когато не съм такъв — за разлика от човека срещу мен. Какво ме притесняваше в идеята за дълга към Амбър? Нищо. Тогава какво имаше?

Татко.

Вече не му дължах нищо, най-малкото пък някакъв синовен дълг. В края на краищата той беше виновен засегашното състояние на нещата. Бе създал огромна челяд, без да се погрижи за съответното унаследяване на властта. Не можеше да се каже, че се бе държал мило с всяка една от майките ни и въпреки всичко очакваше преданост и подкрепа от наша страна. Играеше си на любимци и изглежда дори ни беше настройвал един срещу друг. След това е налапал стръвта за нещо, с което не е могъл да се справи и е изоставил кралството в пълен безпорядък. Зигмунд Фройд отдавна ме бе успокоил, че съм напълно нормален с общоприетите си чувства на неприязън, така присъщи на моето семейство. Нямах повод за оплакване в това отношение. Фактите са нещо друго. Не обичах баща си просто, защото не ми бе дал причини да го обичам; по-скоро май доста се бе потрудил точно в обратната посока. Стига толкова. Осъзнах какво ме притесняваше по отношение на идеята за дълг: целта.

— Права си — отворих очи и погледнах към нея. — Радвам се, че ми го каза.

Станах.

— Подай ми ръката си.

Тя протегна дясната си ръка и аз я вдигнах до устните си.

— Благодаря ти. Обядът беше превъзходен.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Когато погледнах назад, Вайъли се бе изчервила и се усмихваше, ръката й все още бе наполовина вдигната и аз започнах да разбирам промяната, настъпила в Рандъм.

— На добър час — каза тя, в мига, в който стъпките ми спряха.

— …И на теб — отвърнах и излязох бързо навън.

Смятах после да се видя с Бранд, но сега просто не можах да се реша. Едно, че не исках да се срещна с него с притъпен от умората ум. И второ, разговорът ми с Вайъли бе първото хубаво нещо, случило ми се от известно време насам и не ми се щеше да си развалям настроението.

Изкачих се по стълбите и продължих по коридора към стаята си. Докато пъхах новия си ключ в новата си ключалка, естествено си припомних за миг нощта на промушването. Дръпнах пердетата, за да не влиза следобедната светлина, съблякох се и си легнах. Както и друг път ми се бе случвало след изживяни напрегнати моменти и с още предстоящи такива, сънят известно време ме отбягваше. Дълго се мятах и въртях, преживявайки отново събитията от изминалите няколко дни и някои дори още по-раншни. Когато накрая все пак заспах, сънищата ми бяха амалгама от същия материал, като включително и периода в моята стара килия драскаше отвън по вратата.

Когато се събудих, вече беше тъмно и наистина се чувствах отпочинал. Напрежението ме бе напуснало, мечтите ми бяха доста по-миролюбиви. Дори някакъв мъничък заряд от приятна възбуда танцуваше някъде в дъното на съзнанието ми. Беше заповед на връхчето на езика, скрито хрумване, че…

Да!

Седнах в леглото. Протегнах се към дрехите си и започнах да се обличам. Пристегнах Грейсуондир на кръста си. Сгънах едно одеяло и го пъхнах под мишница. Разбира се…

Умът ми се проясни и раната престана да пулсира. Нямах представа колко съм спал и едва ли си заслужаваше чак толкова да проверявам. Имах да свърша нещо много по-важно, нещо, за което отдавна трябваше да се сетя — всъщност, вече се бях сещал. Веднъж се бях замислил за него, но бесния ход на времето и събитията го бяха изтикали от съзнанието ми. До този момент.

Заключих стаята си зад мен и се отправих към стълбите. Свещите премигваха и избледнелият елен, който умираше от векове върху гоблена от дясната ми страна, гледаше назад към избледнелите кучета, които го преследваха от горе-долу също толкова. Понякога симпатиите ми клоняха към елена, въпреки че обикновено бях изцяло за кучетата. Трябваше да поръчам някой ден да го реставрират.

По стълбите и надолу. В ниското не се чуваше нищо. Следователно беше късно. Добре. Още един ден и ние продължавахме да сме живи. Може би дори мъничко бяхме помъдрели. Достатъчно, за да осъзнаем, че все още съществуват много неща, които трябва да научим. Да не губим надежда тогава. Това е то. Нещото, което ми бе липсвало, когато се свивах в онази проклета килия, с ръце, притиснати към обезобразените ми очи и виех. Вайъли… Как ми се иска да бях поговорил с теб за няколко минути в онези дни. Но аз получих знанията си в едно отвратително училище и дори, и по-смекчена програма вероятно не би могла да ми даде твоето милосърдие. Въпреки че… кой знае. Винаги бях усещал, че съм по-скоро куче, отколкото елен, по-скоро ловец, отколкото жертва. Ти можеше да ме научиш на нещо, което да притъпи мъката, да обуздае омразата. Но щеше ли така да е по-добре? Омразата умря с човека и мъката също отмина, но като се обръщам назад се чудя, дали щях да се справя без тяхната подкрепа. Не съм много сигурен, че бих преживял заточението си без моите грозни другари. Те бяха тези, които ме връщаха отново и отново към живота и разума. Сега вече мога да си позволя лукса от време на време да се мисля за елена, но тогава това можеше да се окаже фатално. Всъщност, не знам, мила Вайъли, и се съмнявам, че някога ще науча.

На втория етаж беше тихо. Отдолу долитаха някакви шумове. Лека нощ, скъпа госпожо. Завой и отново надолу. Питах се, дали Рандъм е открил нещо важно. По всяка вероятност не, иначе той или Бенедикт щяха да се свържат с мен досега. Освен ако не бяха изпаднали в беда. Не. Нелепо бе да си измислям тревоги. Неприятностите идваха сами, а аз и така си имах предостатъчно грижи.

Приземният етаж.

— Уил — казах аз и добавих: — Ролф.

— Принц Коруин.

Двамата стражи бяха заели професионална стойка при шума от стъпките ми. По лицата им разбрах, че всичко е наред, но попитах просто, за да спазя етикета.

— Спокойно е, господарю, спокойно е — отвърна ми по-старшият.

— Добре — кимнах аз и продължих нататък през мраморната столова.

Щеше да се получи, съвсем сигурен бях, ако времето и влагата не я бяха унищожили напълно. И тогава…

Влязох в дългия коридор, в който прашните стени сякаш те притискаха отстрани. Мрак, сенки, моите стъпки…

Стигнах до вратата в края, отворих я, пристъпих на площадката. После отново надолу, по тази виеща се стълба, светлинка тук, светлинка там, навътре в недрата на Колвир. Рандъм беше прав, реших аз. Ако издълбаеш всичко чак до нивото на този отдалечен етаж, щеше да има доста близко съответствие между онова, което останеше и мястото на първичния Лабиринт, който бяхме посетили тази сутрин.

… Надолу. Извивки и криволици в мрака. Фенерът и осветената подобно на фар вишка на караула се открояваха театрално в дълбините. Стигнах до подземието и се отправих натам.

— Добър вечер, принц Коруин — каза приведената, мъртвешки бледа фигура, която, пушейки лулата си и хилейки ми се над нея, се бе облегнала на един рафт за провизии.

— Добър вечер, Роджър. Как вървят нещата в долната земя?

— Плъх, прилеп, паяк. Нищо кой знае колко вълнуващо. Спокойно!

— Харесва ли ти този пост?

Той кимна.

— Пиша философски роман, пронизан с елементи на ужас и жестокости. Работя върху тези моменти тук долу.

— Става, подходящо е — подкрепих го аз. — Ще ми трябва фенер.

Роджър взе един от рафта и го запали от свещта си.

— Краят щастлив ли ще бъде? — полюбопитствах аз.

Той повдигна рамене.

— Аз ще съм щастлив.

— Искам да кажа, дали доброто побеждава и героят спи с героинята? Или избиваш всички?

— Това едва ли ще е справедливо.

— Няма значение, може би някой ден ще го прочета.

— Всичко се случва.

Взех фенера и се отдалечих, насочвайки се натам, където не бях ходил от много отдавна. Открих, че все още мога да измервам ехото наум.

Не след дълго доближих стената, намерих необходимия ми коридор и влязох в него. След това просто трябваше да броя крачките си. Краката ми сами знаеха пътя.

Вратата към старата ми килия стоеше полуоткрехната. Поставих фенера на земята и използвах и двете си ръце, за да я отворя изцяло. Отстъпи неохотно, проскърцваше, докато се отместваше. После вдигнах фенера, задържах го високо и влязох.

Настръхнах и стомахът ми се сви. Започнах да треперя. Трябваше да се преборя с внезапния импулс да се втурна и да избягам. Не бях предвидил подобна реакция. Не исках да пристъпя по-далеч от тежката, обкована с месинг врата, от страх да не би тя да се затръшне и заключи зад гърба ми. Усещането, което тази килия пробуждаше в мен, бе съвсем близо до истинския ужас. Насилих се да задържа погледа си върху подробностите — дупката, която ми бе служила за фенер, почернялото място, където бях стъкнал огъня през онзи последен ден. Прокарах лявата си ръка по вътрешната страна на вратата и проследих вдлъбнатините, които бях издълбал, стържейки с лъжицата. Спомних си какво бе причинило това на ръцете ми. Приведох се, за да огледам вдлъбнатината. Не беше чак толкова дълбока, колкото ми изглеждаше тогава, не и в сравнение с цялата дебелина на вратата. Разбрах колко много съм преувеличавал резултатите от това немощно усилие към свободата. Прекрачих прага и се вгледах в стената.

Беше съвсем избледняла. Прахът и влагата се бяха погрижили добре, за да я разрушат. Но все още можех да различа контурите на фара на Кабра, очертани от четири драскотини, направени с дръжката на моята стара лъжица. Магията все още бе тук, онази сила, която в края на краищата ме бе пренесла на свобода. Почувствах я без да я призовавам.

Обърнах се и се озовах с лице към другата страна.

Скицата, която сега разглеждах, бе избледняла по-малко в сравнение с тази на фара, но все пак тя бе направена изключително бързо на светлината на последните ми няколко клечки кибрит. Не можех да различа всички детайли, въпреки че паметта ми запълни някои от онези, които бяха скрити: виждаше се нещо като кабинет или библиотека, с полици книги по протежение на стените, бюро в предната част, глобус до бюрото. Почудих се, дали да рискувам и да й избърша праха.

Поставих фенера си на земята и се обърнах към скицата на другата стена. С ъгълчето на одеалото внимателно избърсах праха от местенцето близо до основата на фара. Линията стана по ясна. Избърсах я още веднъж, като натиснах малко по-силно. Не се получи. Унищожих около два сантиметра от очертанието.

Отстъпих назад и откъснах широка ивица от края на одеалото. Сгънах останалото и седнах върху него. Бавно и внимателно се захванах с фара. Трябваше точно да усетя как вървят нещата, преди да се опитам да изчистя другата.

Час и половина по-късно се изправих и протегнах, наведох се и разтрих изтръпналите си крака. Онова, което бе останало от фара бе изчистено. За нещастие, бях унищожил около двайсет процента от скицата, преди да постигна усещане за структурата на стените и подходящата сила на триене върху тях. Съмнявах се, че бих могъл да се усъвършенствам повече.

Фенерът изпращя, когато го преместих. Разгънах одеалото, изтръсках го и откъснах ново парче. Направих си нова подложка, коленичих пред другата скица и се хванах на работа.

Не след дълго бях разкрил онова, което бе останало от нея. Бях забравил за черепа върху бюрото, преди едно внимателно забърсване да го разкрие отново — и ъгъла на отсрещната стена и високия свещник… Отдръпнах се назад. Беше рисковано да трия повече. Вероятно и не беше необходимо. Изглеждаше толкова завършена, колкото беше и тогава.

Фенерът отново потрепна. Изругах по адрес на Роджър, че не е проверил нивото на керосина, изправих се и вдигнах светлината с лявата си ръка до нивото на рамото. Изхвърлих от съзнанието си всичко друго, освен картината.

Успях да се сдобия с нещо като перспектива, когато се взрях в нея. Миг по-късно и картината бе напълно триизмерна, бе нараснала така, че изпълваше цялото ми полезрение. Пристъпих напред и поставих фенера върху края на бюрото.

Хвърлих поглед наоколо. И четирите стени бяха покрити от лавици с книги. Никакви прозорци. Две врати в отдалечения край на стаята, наляво и надясно, една срещу друга, едната затворена, другата леко открехната. До отворената врата имаше и една дълга, ниска маса, отрупана с книги и листове. Странни предмети заемаха празните пространства по рафтовете и чудатите ниши и вдлъбнатини в стената — кости, камъни, глинени съдове, надписани дъсчици, оптични стъкла, инструменти с незнайно предназначение. Огромният килим приличаше на ардебилски. Пристъпих към този край на стаята и фенерът отново потрепна. Обърнах се и посегнах към него. В същия миг той загасна.

Измърморих някакво проклятие и отпуснах ръка. После бавно се обърнах, за да потърся евентуални източници на светлина. На една полица в другия край на стаята слабо грееше нещо подобно на корал, а в процепа под затворената врата се появи бледа ивица светлина. Зарязах фенера и прекосих стаята.

Отворих вратата толкова тихо, колкото можах. Стаята, към която тя водеше, бе празна — малко жилищно помещение, без прозорци, едва осветено от все още тлеещите въглени в единственото, скрито в една вдлъбнатина огнище. Стените на стаята бяха каменни и образуваха свод над главата ми. Огнището, по всяка вероятност, бе естествена ниша в стената от лявата ми страна. Огромна, бронирана врата бе поставена на отсрещната стена, а в ключалката й бе завъртян наполовина голям ключ.

Влязох, взех една свещ от близкостоящата маса и се запътих към огнището, за да я запаля. Когато коленичих и потърсих пламък сред въглените, чух тихи стъпки близо до вратата.

Извърнах се и го видях точно на прага. Около метър и петдесет висок, гърбав. Косата и брадата му бяха дори още по-дълги, отколкото си ги спомнях. Дуоркин бе облечен в нощница, която стигаше до глезените му. Носеше газена лампа и тъмните му очи надничаха над опушеното й стъкло.

— Оберон — попита той, — дойде ли най-после време?

— Време за какво? — попитах аз тихо.

Той се разкикоти.

— Как за какво? Време да унищожим света, разбира се!