Ръката на Оберон

Х

Движим се с равномерен ход по пътеката, облаци засенчват небето, а Барабан изцвилва при някой спомен или възприятие… Завой наляво, изкачване… Земята е кафява, жълта, пак става кафява… Дърветата приклякат надолу, разреждат се… Между тях се полюлява трева в хладния надигащ се бриз… По небето прелита огън… Гърмът изтръсква надвиснали капки…

Сега е стръмно и каменисто… Вятърът ме дърпа за плаща… Нагоре… Нагоре, към скалите със сребърни жилки и строените в редица дървета. Тревата, зелен пламък, поляга и умира под дъжда… Нагоре, към острите, блестящи, измити от дъжда зъбери, където облаците се блъскат и врят, подобни на кална река по време на наводнение… Дъждовните капки жилят като сачми, а вятърът си прочиства гърлото да запее… Ние с Барабан се изкачваме все по-нагоре и скоро виждаме гребена, който прилича на застанал нащрек бик, чиито рога охраняват пътеката. Светкавиците се въртят около върховете им, танцуват между тях… Мирисът на озон, когато стигаме дотам и докато прекосяваме мястото, внезапно защитени от дъжда и вятъра…

Прехвърляме билото и тръгваме надолу по склона… Не вали, въздухът е неподвижен, небето се е прояснило и е потъмняло до съответното, изпълнено със звезди черно… Метеорите прелитат и изгарят, прелитат и изгарят, оставят белези в остатъчното изображение, избледняват, избледняват… Луни, пръснати като шепа монети… Три ярки десетачета, мътна четвъртинка, две петачета, едното от тях с петна и драскотини… Все надолу по този дълъг, извиващ се път… Тропотът на копитата ечи ясно и звънко в нощния въздух… Отнякъде долита прокашляне на хищник… Тъмен силует, опърпан и бърз, минава пред една от по-малките луни…

Надолу… Земята се спуска и от двете страни… Движим се по горния ръб на безкрайно висока, извита стена, самата настилка е светла под блясъка на луните… Пътят криволичи, пропада, нагъва се, става прозрачен… Скоро се понася през въздуха, газов, вълнист, звездите се виждат вече и под него… Звезди от всички страни… Няма земя… Съществува само нощта, нощта и тънката, прозрачна пътека, по която трябва да се опитам да яздя, да се науча какво е усещането, за да съм готов при нужда в бъдеще…

Сега цари пълна тишина и всяко движение изглежда забавено… След малко пътят изчезва изобщо и ние сякаш плуваме под вода на огромна дълбочина, а звездите са ярки риби… Тази свобода, тази сила на пътуването през Сенките предизвикват въодушевление, прилично на дързостта и безстрашието, които понякога обземат войника в боя, отчаяната смелост, водеща до подвиг, удовлетворението след намирането на точната дума в някое стихотворение… Тези чувства и самото действие, яздим, яздим, яздим, отникъде наникъде може би, през и между минералите и огньовете на пустотата, свободни от земята, въздуха, водата…

Настигаме голям метеор, препускаме по изронената му повърхност, надолу, обикаляме, пак нагоре… Той се превръща в огромна равнина, тя става по-светла, пожълтява…

Това е пясък, пясък покрива пътя ни… Звездите избледняват, когато мракът отстъпва пред утрото и изгрева… Сенчести откоси пред нас, самотни дървета… Спускаме се към тъмнината… Префучаваме… Отпред литват ярки птици, роптаят, пак кацат…

Потъваме сред сгъстяващите се дървета… Почвата е по-тъмна, пътят — по-тесен. Короните на палмите се свиват до размера на юмрук, кората им потъмнява… Завой надясно, просеката се разширява… Копитата изтръгват искри от калдъръма… Пътят се превръща в оградена с дървета улица… Край нас се мяркат мънички, строени в редица къщички… Ярки капаци, мраморни стълбища, боядисани огради и зелени морави… Задминаваме конска каруца, натоварена с пресни зеленчуци… Пешеходци се обръщат да ни изгледат… Слабо ромолене на гласове…

Продължаваме… Минаваме под някакъв мост… Вървим по потока, докато се разширява в река, която го отвежда към морето…

Препускаме по плажа под небе с цвят на лимон, осеяно със сини облаци… Солта, отломките, мидите, гладката анатомия на изхвърлените от водата парчета дърво… Бели пръски над море с цвят на вар…

Втурваме се там, където морето завършва с тераса… Изкачваме се, всяко стъпало се разпада и руши зад нас, загубва самостоятелността си, присъединява се към пяната на прибоя… Нагоре, нагоре към плоската, обрасла с дървета равнина, в чийто край проблясва златен град, подобен на мираж…

Градът расте, потъмнява под сянката на призрачен чадър, сивите му кули се проточват нагоре, през тъмнината проблясват стъкло и метал… Кулите започват да се олюляват…

Градът се срутва, беззвучно, докато минаваме… Кулите се прекършват, кълбят се облаци прах, осветени в розово от нещо отдолу… Нежен шум, като духване на свещ, се понася край нас…

Прашна буря, която бързо отстъпва място на мъгла… През нея долита свирене на автомобилни клаксони… Реене, кратко изкачване, задържане в сивобяло, перленобяло, промяна… Копитата трополят по банкета на шосе… Вдясно, безкрайна върволица от неподвижни коли… Перленобяло, сивобяло, ново реене…

Писъци и стонове неизвестно откъде… Хаотично проблясване на светлина…

Отново изкачване… Мъглата остава ниско долу и се стопява… Трева, трева, трева… Сега небето се прочиства, става деликатно синьо… Слънцето бърза да залезе… Птици… В полето пасе крава, зяпа и преживя…

Прескачаме дървена ограда, за да продължим по селски път… Откъм хълма внезапно нахлува хлад… Тревата е изсъхнала и по земята има сняг… Фермерска къща с ламаринен покрив на възвишението, над нея се извива струйка пушек…

Продължаваме… Хълмовете се извисяват, слънцето се снишава, тегли мрака след себе си… Пръски звезди… Ето една къща, разположена далече от пътя… После друга, с дълга алея, провираща се между стари дървета… Фарове…

Дръпваме се в края на пътя… Стягам юздите и чакам да отмине…

Изтрих чело, почистих предницата на ризата си и ръкавите. Потупах Барабан по врата. Идващата отсреща кола намали, щом се приближи до нас и видях, че шофьорът ни разглежда. Отпуснах леко юздите и Барабан потегли напред. Колата спря и мъжът извика нещо след мен, но аз продължих. След малко го чух, че тръгна.

Известно време се движехме пак по селски път. Поддържах равномерен ход, минавах край познати места, спомнях си други времена. След още няколко километра стигнах до друг път, по-широк и по-хубав. Завих по него, като се придържах към десния банкет. Температурата продължаваше да пада, но студеният въздух беше приятно свеж и чист. Над хълмовете от лявата ми страна грееше непълна луна. По небето се носеха няколко малки облачета, озарени от тънката луна в мека, призрачна светлина. Почти нямаше вятър — от време на време се поклащаше по някое клонче и толкова. Не след дълго стигнах до серия от дупки на пътя, които ми показаха, че съм съвсем близо.

Завой и още две дупки… Видях камъка край шосето и прочетох върху него адреса си.

Тогава дръпнах юздите и погледнах нагоре по хълма. На алеята имаше кола, а в къщата светеше. Поведох Барабан встрани от пътя, през полето, към една групичка дървета. Завързах го за някаква ела, потупах го по врата и му обещах, че няма да се бавя.

Върнах се на пътя. Не се виждаха никакви коли. Пресякох шосето, тръгнах нагоре към другия край на алеята и минах зад спряната кола. Единствената светлина идваше откъм всекидневната, вдясно от мен. Заобиколих къщата отляво и се отправих към задната й страна.

Щом стигнах вътрешния двор, спрях и се огледах. Нещо не беше наред.

Задният двор бе променен. Двата изгнили плетени стола, които стояха облегнати на разнебитения кокошарник и все не си правех труда да ги изхвърля, бяха изчезнали. Както, всъщност, бе изчезнал и самият кокошарник. Последният път, когато бях минал оттук, още си бяха на мястото. Всички сухи клони, разпръснати преди наоколо в очакване да ги нарежа на дърва за огрев, също бяха изчезнали.

Купчината тор я нямаше.

Приближих се до мястото, където се бе намирала. Сега там имаше само неравно петно гола земя с приблизителната форма на самата купчина.

Но когато се настройвах към Рубина бях открил, че мога да усещам присъствието му. Затворих очи за миг и се опитах да доловя нещо.

Нищо.

Огледах се пак внимателно, ала никъде наоколо не се виждаше издайническо проблясване. Не че наистина се бях надявал да зърна нещо, след като не усещах присъствието му наблизо.

Осветената стая не беше скрита с пердета. Сега като огледах къщата забелязах, че на нито един прозорец няма пердета, щори или капаци. Следователно…

Обиколих къщата от другата страна. Щом се приближих до първия осветен прозорец, бързешком надникнах вътре. По-голямата част от пода беше покрита с парцали. Един мъж с престилка и шапка боядисваше отсрещната стена.

Разбира се.

Бях помолил Бил да продаде имота. Подписал бях необходимите документи, докато лежах в местната болница след връщането в стария ми дом — вероятно благодарение на някое от свойствата на Рубина, — когато бях прободен. Това трябва да е било преди няколко седмици, местно време, ако използвах метода за приблизително превръщане две и половина към едно и добавех осемте дни, които ми бе струвало отбиването в Царството на хаоса. Естествено, Бил се бе погрижил да изпълни молбата ми. Но къщата е била в лошо състояние, изоставена от толкова години, разграбвана… Имала е нужда от нови стъкла на някои прозорци, поправка на покрива, нови водосточни тръби, шпакловка, боядисване, излъскване. И много боклук е трябвало да бъде изхвърлен, както отвътре, така и отвън…

Обърнах се и тръгнах надолу по склона пред къщата, припомняйки си последното ми минаване оттук, в полусъзнание, на ръце и колене, с изтичаща от хълбока ми кръв. Тогава нощта беше много по-студена, имаше сняг и по земята и из въздуха. Доближих се към мястото, където бях седял, опитвайки се да спра с калъфката някоя минаваща кола. Спомените ми бяха леко замъглени, но все още помнех онези, които бяха минали покрай мен.

Пресякох пътя и се запътих през полето към групичката дървета. Развързах Барабан и го яхнах.

— Ще трябва да повървим още малко — казах му аз, — но този път не отиваме далече.

Върнахме се на шосето и продължихме по него, подминавайки моята къща. Ако не бях казал на Бил да продаде имота, купчината тор още щеше да си е там, Рубина още щеше да си е там. Можех да пътувам обратно към Амбър, с червения камък окачен на врата ми, готов да опитам какво може да се направи. Сега, сега трябваше да ходя да го търся, а чувствах, че времето вече беше много скъпо. Добре поне, че тук то минаваше по-бавно. Цъкнах на Барабан и пляснах с юздите. Въпреки това, не биваше да го губя.

Половин час и се намирах в града. Яздех по една малка уличка в покрайнините, заобиколен отвсякъде от къщи. У Бил светеше. Завих по неговата входна алея. Завързах Барабан в задния му двор.

На почукването ми отговори Алис, вгледа се в мен за миг и възкликна:

— Господи! Карл!

След няколко минути седях в хола с Бил и пълна чаша на масата вдясно от мен. Алис беше в кухнята, след като бе направила грешката да попита дали искам нещо за ядене.

Бил ме изучаваше, докато си палеше лулата.

— Определено умееш да идваш и да си отиваш доста впечатляващо — отбеляза той.

Усмихнах се.

— Понякога се налага.

— Онази сестра в болницата… почти никой не повярва на разказа й.

— Почти никой ли?

— Малцинството, което имам предвид, се състои, естествено, от мен.

— А какъв беше нейният разказ?

— Тя твърдеше, че си се изправил в средата на стаята, станал си двуизмерен и просто си се стопил, оставяйки след себе си нетрайна дъга.

— Дъгата може да е симптом на глаукома. Трябва да си прегледа очите.

— Направи го. Всичко й беше наред.

— Оо. Лоша работа. Следващото, което ми идва наум, е неврологично заболяване.

— Хайде, Карл. Тя е съвсем нормална. И ти го знаеш.

Усмихнах се и отпих от чашата си.

— А ти изглеждаш съвсем като картинката на една карта за игра, която веднъж коментирах. В комплект с меча. Какво става, Карл?

— Всичко още е объркано — отвърнах аз. — Дори по-объркано, отколкото беше последния път, когато разговаряхме.

— Което означава, че засега не можеш нищо да ми обясниш?

Поклатих глава.

— Ти си заслужил пълна обиколка на родината ми, когато това свърши — заявих аз, — ако тогава продължавам да имам родина. Но в момента времето ми е безценно.

— С какво бих могъл да ти помогна?

— С информация. За бившата ми къща. Кой се е заел да я стяга сега?

— Ед Уелън. Местния предприемач. Мисля, че го познаваш. Не ти ли монтира веднъж душа или нещо подобно?

— Да, вярно… сетих се.

— Той доста е разширил дейността си. Купи по-тежко оборудване. Вече и няколко души работят за него. Аз се занимавах с регистрацията на фирмата му.

— Знаеш ли кого е наел да работи по къщата ми… сега?

— Така наизуст — не. Но веднага мога да разбера. — Той постави ръка върху телефона до себе си. — Да му позвъня ли?

— Да — кимнах. — Но чуй за какво става дума. Всъщност ме интересува едно-единствено нещо. В задния ми двор имаше купчина тор. Последния път, като минавах, още си беше там. Сега я няма. Трябва да разбера какво е станало с нея.

Бил наклони леко глава надясно и се усмихна около лулата си.

— Сериозно ли говориш? — попита ме накрая.

— Абсолютно сериозно — отвърнах. — Скрих нещо в тази купчина, докато пълзях край нея, оцветявайки снега със скъпоценната си телесна течност. Сега трябва да си го взема.

— Какво представлява то?

— Медальон с рубин.

— Безценен, предполагам.

— Точно така.

Той бавно кимна.

— Ако беше някой друг, щях да реша, че си прави безвкусна шега. Съкровище в купчина тор… Семейна реликва?

— Да. Четирийсет или петдесет карата. С обикновена обковка. Тежка верижка.

Бил извади лулата от устата си и подсвирна.

— Може ли да попитам защо си го оставил там?

— Ако не го бях направил, сега щях да съм мъртъв.

— Действително основателна причина.

Той пак посегна към телефона.

— Вече проявиха интерес към къщата — отбеляза. — Никак не е зле, като се има предвид, че още не съм пуснал обява. Човекът чул от някой, който чул от някой друг. Заведох го да я види тази сутрин. Каза, че ще си помисли. Може доста бързо да я продадем.

Започна да набира.

— Почакай — спрях го аз. — Опиши ми този човек.

Бил остави слушалката и погледна замислено нагоре.

— Слаб на вид, червенокос, с брада. Каза, че е художник. Търсел къща в провинцията.

— Кучият му син! — възкликнах аз, точно когато Алис влизаше с подноса.

Тя поклати глава и се усмихна, докато сервираше храната пред мен.

— Само два хамбургера и колкото е останало от салатата. Няма защо да се вълнуваш толкова.

— Благодаря ти. Вече се готвех да изям коня си. После щеше да ми е криво.

— Предполагам, че и на него нямаше да му хареса особено. Да ти е сладко — каза Алис и се върна в кухнята.

— Купчината тор беше ли още там, когато ходи да го развеждаш? — попитах.

Бил затвори очи и смръщи чело.

— Не — реши след малко. — Дворът вече беше разчистен.

— И това е нещо, все пак — въздъхнах аз и започнах да се храня.

Той се обади на предприемача и разговаря с него няколко минути. Следях развитието на събитията от неговите думи, но след като затвори, изслушах и цялата история, докато довършвах яденето и го прокарвах с каквото бе останало в чашата ми.

— Никак не му се искало такава хубава тор да отиде на боклука, затова още на другия ден натоварил купчината на камиона си и я откарал в своята ферма. Там я стоварил до един участък, който смята да култивира и досега не е успял да я разстеле. Каза, че не е забелязал никаква скъпоценност, но спокойно може и да я е пропуснал.

Кимнах.

— Ако можеш да ми услужиш с фенерче, най-добре ще е да тръгвам.

— Разбира се. Ще те закарам.

— Не искам да се разделям с коня си на този етап.

— Е, сигурно ще имаш нужда от гребло и лопата или вила. Мога да ги откарам и да се срещнем там, ако знаеш къде е мястото.

— Знам къде е фермата на Ед. Пък и той сигурно има инструменти.

Бил вдигна рамене и се усмихна.

— Добре — рекох. — Позволи ми да се възползвам от банята ти и тръгваме.

— Видът ти говореше, че познаваш обещаващия купувач.

Отместих подноса и се изправих.

— Ти си чувал за него като за Брандън Кори.

— Човекът, който се е представил за твой брат и те е изпратил в болницата?

— „Представил“ ли?! Той наистина ми е брат. Грешката не е моя, обаче. Извинявай.

— Той е ходил там.

— Къде?

— Във фермата на Ед, днес следобед. По-точно ходил е червенокос мъж с брада.

— И какво е правил?

— Казал, че е художник. Помолил за разрешение да постави статива си сред една от нивите и да я нарисува.

— И Ед му е позволил?

— Да, разбира се. Идеята му се видяла чудесна. Затова и ми разказа за случилото си. Искаше да се изфука.

— Вземи инструментите. Ще се срещнем там.

— Добре.

Първото, което направих в банята, беше да извадя Фигурите си. Трябваше светкавично да се свържа с някой в Амбър, някой, достатъчно силен, за да го спре. Но кой? Бенедикт беше на път към Царството на хаоса, Рандъм търсеше някъде сред Сенките сина си, току-що се бях разделил с Жерар и отношенията ни определено не бяха приятелски. Искаше ми се да имах Фигура на Ганелон.

Реших, че се налага да опитам с Жерар.

Измъкнах неговата карта и изпълних съответните мисловни маневри. След няколко мига, установих контакт.

— Коруин!

— Само ме изслушай, Жерар! Бранд е жив, ако това е някакво утешение. Абсолютно сигурен съм. Чуй ме сега. Важно е. Въпрос на живот и смърт. Трябва да направиш нещо… и то бързо!

Докато говорех, изражението му рязко се променяше — гняв, изненада, интерес…

— Продължавай — изръмжа той.

— Бранд може да се върне всеки момент. Всъщност, може вече и да е в Амбър. Не си го виждал, нали?

— Не.

— Трябва да му попречиш да мине през Лабиринта.

— Нищо не разбирам. Но мога да поставя стражи пред залата на Лабиринта.

— Постави стражи вътре в залата. Той умее да идва и да си отива по доста странни начини. Ако успее да мине през Лабиринта, може да се случат ужасни неща.

— Тогава ще отида лично да го пазя. Какво става?

— Сега няма време. Слушай по-нататък: Луела върна ли се в Ребма?

— Да.

— Свържи се с нея чрез Фигурата й. Тя да предупреди Мойри, че Лабиринта в Ребма също трябва да се охранява.

— Много ли е сериозно, Коруин?

— Може да означава краят на всичко — отговорих аз. — Сега се налага да тръгвам.

Прекъснах връзката и се запътих към кухнята и задната врата, като спрях само колкото да благодаря на Алис и да й пожелая лека нощ. Ако Бранд се бе добрал до Рубина и се бе настроил към него, не знаех със сигурност какво смята да направи, но имах много силни предчувствия относно намеренията му.

Яхнах Барабан и го пришпорих към шосето. Бил вече излизаше на заден от алеята.