Ръката на Оберон

ХI

На много места яздех напряко през полята, докато Бил трябваше да следва пътя, така че не изостанах много от него. Когато пристигнах, той разговаряше с Ед, който сочеше на югозапад.

Слязох от коня и Ед заразглежда Барабан.

— Хубав кон, гледам — заключи той.

— Благодаря.

— Нямаше те.

— Да.

Стиснахме си ръцете.

— Радвам се пак да те видя. Тъкмо разправях на Бил, че не знам точно колко време се е мотал наоколо онзи художник. Просто приех, че той ще си отиде, като се стъмни и повече не съм се занимавал с него. Но ако наистина е дошъл да търси нещо твое и знае за купчината тор, като нищо може да е още там. Ще си взема пушката, ако искате и ще дойда с вас.

— Не, благодаря — отказах аз. — Мисля, че знам кой е той. Пушката няма да е необходима. Ние просто ще се разходим дотам и ще разгледаме наоколо.

— Добре — съгласи се Ед. — Нека да дойда с вас и да ви помогна.

— Няма нужда — казах.

— Ами тогава да се погрижа за коня ти. Какво ще кажеш да го напоя, да го нахраня и да го поразчеша?

— Сигурен съм, че ще ти е благодарен. Както и аз.

— Как се казва?

— Барабан.

Той се приближи до Барабан и започна да се сприятелява с него.

— Хубаво. Ще се върна за малко в хамбара. Ако ви потрябвам за нещо, просто викнете.

— Благодаря.

Извадих инструментите от колата на Бил, а той взе електрическия фенер и ме поведе към югозападния край на фермата, който Ед му бе сочел преди това.

Пресякохме нивата, Бил светеше, а погледът ми следеше лъча на фенерчето и търсеше купчината. Когато видях на какво е заприличала, неволно въздъхнах. Някой явно бе ровил из нея, като гледах как са разхвърляни буците. Ако само беше стоварена от камиона, не би могла така да се разпилее.

И все пак… фактът, че някой беше търсил, не означаваше непременно, че е постигнал успех.

— Какво мислиш? — попита ме Бил.

— Не знам — рекох. Оставих инструментите на земята и се приближих до най-голямата останала купчинка. — Светни ми тук, ако обичаш.

Огледах остатъка от купчината, после взех едно гребло и започнах да я разстилам. Разчупвах всяка буца и я разпръсвах по земята, като прекарвах зъбите на греблото през нея. След известно време Бил нагласи фенера под подходящ ъгъл и дойде да ми помогне.

— Имам странно усещане… — обади се той.

— Аз също.

— …Май сме дошли твърде късно.

Продължихме да ровим и да разстиламе, ровехме и разстилахме…

Долових гъделичкането на познато присъствие. Изправих се и зачаках. След няколко мига установихме контакт.

— Коруин!

— Тук съм, Жерар.

— Какво каза? — попита Бил.

Вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи и съсредоточих вниманието си върху Жерар. Той стоеше в сянката край яркото начало на Лабиринта и се подпираше на огромния си меч.

— Ти беше прав — заяви Жерар. — Бранд действително се появи тук, само преди няколко мига. Не знам как е успял да влезе. Появи се от сенките там, вляво. — Той показа с жест. — Изгледа ме за момент, после се обърна и тръгна обратно. Не ми отговори, когато му извиках да спре. Тогава насочих натам фенерчето, но Бранд не се виждаше никакъв. Просто беше изчезнал. Какво искаш да направя сега?

— Рубина на справедливостта беше ли в него?

— Не мога да кажа. Зърнах го само за миг, на тази лоша светлина.

— Лабиринта в Ребма наблюдава ли се вече?

— Да. Луела ги е предупредила.

— Хубаво. Остани на пост, тогава. По-късно пак ще се свържа с тебе.

— Добре. Коруин… за онова, което стана преди…

— Забрави го.

— Благодаря. Ама и Ганелон си го бива.

— Действително — съгласих се аз. — Бъди нащрек.

Образът му избледня, щом прекъснахме връзката, но се случи нещо странно. Усещането за контакт, тунелчето, остана в мен, безпосочно, отворено, като включено радио, което не е на станция.

Бил ме гледаше с особен поглед.

— Какво става, Карл?

— Не знам. Почакай малко.

Изведнъж отново влязох в контакт, само че не с Жерар. Тя сигурно се е опитвала да се свърже с мен, докато вниманието ми е било отвлечено.

— Коруин, много е важно…

— Казвай, Фай.

— Няма да намериш там онова, което търсиш. То е в Бранд.

— И аз започвах да подозирам това.

— Трябва да го спрем. Не знам доколко си наясно с положението…

— Вече и аз не знам — отвърнах, — но съм поставил охрана при Лабиринтите в Амбър и Ребма. Жерар току-що ми съобщи, че Бранд се е появил при Лабиринта в Амбър, но се изплашил и изчезнал.

Файона кимна с изящната си главичка. Червените й букли бяха необичайно разрошени. Изглеждаше уморена.

— Знам — рече тя. — Държа го под наблюдение. Но ти си забравил за една друга възможност.

— Не съм — възразих. — Според моите изчисления, Тир-на Ногт не би трябвало още да е достъпен…

— Нямам предвид това — прекъсна ме Файона. — Той се е насочил към самия първичен Лабиринт.

— За да се настрои към Рубина?

— Точно така — потвърди тя.

— Но за да мине през него, трябва да пресече повредения участък. Както разбрах, това не е никак лесно.

— Значи знаеш за него. Добре. Така ще спестим време. Потъмнелият участък него няма да го затрудни толкова, колкото някой друг от нас. Той е в разбирателство с този мрак. Трябва да го спрем, веднага.

— Знаеш ли някакъв пряк път дотам?

— Да. Ела при мен. Ще те заведа.

— Само минутка. Искам да взема и Барабан със себе си.

— За какво ти е?

— Сложно е за обяснение. Трябва да си го прибера.

— Добре. Тогава ме пренеси при теб. Можем да тръгнем и оттам, както оттук.

Протегнах ръка. След миг, държах нейната. Тя пристъпи напред.

— Господи! — възкликна Бил и се дръпна назад. — Вече бях започнал да се съмнявам в здравия ти разум, Карл. Но сега се питам дали аз съм в ред. Тя… нейният образ го имаше на картите, нали?

— Да. Бил, да ти представя сестра ми Файона. Файона, запознай се с Бил Рот, мой много близък приятел.

Фай протегна ръка и се усмихна, а аз ги оставих там, докато се върнах да взема Барабан. След няколко минути го водех със себе си.

— Бил — казах, — извинявай, че ти загубих времето. Брат ми е взел медальона. Сега отиваме да го търсим. Благодаря ти за помощта.

Стиснах му ръката.

— Коруин — рече той.

Аз се усмихнах.

— Да, така се казвам.

— Ние си поговорихме тук със сестра ти. За няколко минути не може да се научи кой знае какво, но разбрах колко е опасно. Така че ви желая успех. И продължавам да настоявам един ден да науча цялата история.

— Благодаря ти. Ще се постарая да я научиш.

Яхнах коня, наведох се и издърпах Файона горе, при мен.

— Лека нощ, господин Рот — пожела му тя и се обърна към мен: — Тръгни бавно напред, през нивата.

Послушах я.

— Бранд твърди, че ти си го пробола с ножа — започнах веднага, щом сметнах, че сме се отдалечили достатъчно, за да се чувстваме сами.

— Така е.

— Защо?

— За да предотвратя всичко това.

— Поговорих с него надълго и нашироко. Бранд заяви, че първоначално ти, Блийс и той самият сте кроили заговор за вземането на властта.

— Вярно е.

— Каза ми, че се е обърнал към Кейн и се е опитал да го привлече на ваша страна, но Кейн не пожелал да участва и разказал всичко на Ерик и Джулиан. Което довело до формиране на тяхна собствена групировка, целяща да спре достъпа ви до трона.

— Общо взето така беше. Кейн имаше лични амбиции — дългосрочни, наистина — и все пак, амбиции. Той не беше в позиция да ги осъществи. Затова реши, че ако трябва да изпълнява второстепенна роля, предпочита да е на страната на Ерик, а не на Блийс. Мога да го разбера.

— Освен това той заяви, че тримата сте имали споразумение със силите от другия край на черния път, в Царството на хаоса.

— Да — потвърди тя. — Имахме.

— Използваш минало време.

— За мен и за Блийс, да.

— Бранд не е на същото мнение.

— А не би трябвало.

— Каза ми, че ти и Блийс сте искали да продължите връзките си с тези съюзници, а той бил против. Затова и сте се обърнали срещу него и сте го затворили в онази кула.

— А защо просто не сме го убили?

— Предавам се. Кажи ми.

— Той беше прекалено опасен, за да му позволим да действа на свобода, ала не можехме и да го убием, защото владееше нещо жизненоважно.

— Какво?

— След като Дуоркин го нямаше, Бранд беше единственият, който знаеше как да оправи вредата, причинена от него на първичния Лабиринт.

— Разполагахте с предостатъчно време, за да му измъкнете тази информация.

— Той притежава невероятна издържливост.

— Тогава защо го намушка с ножа?

— Пак повтарям, за да предотвратя всичко това. Щом трябваше да се избира между свободата му и смъртта му, по-добре беше да умре. Щяхме да се опитаме и сами да открием начина за поправяне на Лабиринта.

— След като случаят е такъв, защо се съгласи да помогнеш за връщането му в Амбър?

— Първо, аз не помагах. Опитвах се да попреча. Но тези, които се опитвахте истински, бяхте прекалено много. Добрахте се до него, въпреки усилията ми. Второ, трябваше да съм там, за да се помъча да го убия, в случай, че успеехте. Просто се стекоха прекалено много неблагоприятни обстоятелства.

— Ти твърдиш, че двамата с Блийс сте размислили по отношение на този съюз, а Бранд — не?

— Точно така.

— Как се отрази това размисляне на стремежите ви към трона?

— Решихме, че можем да го завладеем и без допълнителна външна помощ.

— Разбирам.

— Вярваш ли ми?

— Опасявам се, че започвам да ти вярвам.

— Завий тук.

Навлязохме в една пролука между хълмовете. Пътят беше съвсем тесен и много тъмен, над нас проблясваше само тясна лента звезди. Докато разговаряхме, Файона бе размествала Сенките, отвеждайки ни от нивата на Ед към някакво мъгливо, наподобяващо тресавище място, после пак нагоре по открита и камениста пътека към планините. Сега, докато напредвахме през тъмното дефиле, усетих, че отново променя Сенките. Въздухът беше хладен, но не студен. Отляво и отдясно ни заобикаляше абсолютен мрак, който създаваше илюзията за огромни пропасти, а не за намиращи се наблизо скали, покрити с плащ от сенки. Това впечатление се подсилваше, както изведнъж осъзнах, от факта, че шумът от копитата на Барабан не предизвикваше никакво ехо.

— С какво бих могла да спечеля доверието ти? — попита тя.

— Май искаш твърде много.

Файона се разсмя.

— Тогава ще го кажа по друг начин. Какво мога да направя, за да те убедя, че говоря истината?

— Само ми отговори на един въпрос.

— Питай.

— Кой ми простреля гумите?

Тя пак се разсмя.

— Вече си се досетил, нали?

— Възможно е. Но искам да го чуя от теб.

— Бранд — заяви тя. — След като не успя да ти разруши паметта, реши да мине на по-завършен вариант.

— Моята версия на историята твърди, че Блийс е стрелял и ме е оставил в езерото, а Бранд е пристигнал навреме, за да ме измъкне и да ми спаси живота. Фактически и полицейският доклад като че ли отговаря на такова развитие.

— Кой е извикал полицията? — попита Файона.

— Записали са го като анонимно обаждане, но…

— Блийс ги повика. Той не успя да стигне навреме до теб, за да те спаси, след като разбра какво става. Надяваше се те да успеят. За щастие, точно така е станало.

— Какво искаш да кажеш?

— Бранд не те е измъкнал от езерото. Ти си излязъл сам. Той е изчаквал наблизо, за да се увери, че си мъртъв, а ти си изплувал и си се добрал до брега. Бранд е слязъл при теб, за да те огледа и да реши дали ще умреш, ако просто те остави там или трябва да те хвърли обратно във водата. Горе-долу тогава пристигнала полицията и той трябвало да изчезне. Малко след това успяхме да го спипаме и да го затворим в онази кула. Това ни струва много усилия. По-късно влязох във връзка с Ерик и му казах какво е станало. Той нареди на Флора да те премести в другата клиника и да се погрижи да те задържат, докато не мине коронацията му.

— Така вече става — заключих аз. — Благодаря ти.

— Какво те накара да ми повярваш?

— Аз бях само помощник-лекар в малко градче във времена много по-лесни от днешните и рядко имах работа с психиатрични случаи. Но знам, че за възстановяване на паметта не се предписват електрошокове. Те обикновено постигат обратния резултат. Разрушават някои от краткосрочните спомени. Усъмних се веднага, щом разбрах, че Бранд е постъпил така с мен. И си изградих собствена хипотеза. Автомобилната катастрофа не бе възстановила спомените ми, нито пък електрошоковете. Аз бях започнал да си ги възвръщам сам, по естествен път, а не като резултат от конкретна травма. Трябва да съм казал или направил нещо, с което да съм показал какво става. По някакъв начин новината е стигнала до Бранд и той е решил, че моментът не е подходящ за подобно събитие. Затова предприел пътешествие до моята Сянка и успял да ме въдвори в болницата с лечение, което се надявал да изтрие малкото спомени, върнали се наскоро в паметта ми. С това постигнал само частичен успех, тъй като окончателният резултат бил единствено забравяне на няколкото дни около процедурите. Катастрофата може също да е допринесла. Но когато избягах от Портър и оцелях след опита му да ме убие, възстановяването на паметта ми е продължило, щом се върнах в съзнание в „Гринуд“. Докато се намирах в дома на Флора, аз си припомнях все повече и повече. Потокът на спомените ми се усили, когато Рандъм ме отведе в Ребма, където минах през Лабиринта. Ала аз съм сигурен, че ако това не бе станало, пак щях да си върна паметта. Може би щеше да ми отнеме повече време, но вече бях преодолял преградите и спомените нахлуваха все по-бързо. Затова заключих, че Бранд се е опитвал да ми попречи и сега повярвах на твоята история.

Лентата звезди бе станала още по-тясна и накрая изцяло се стопи. Сега напредвахме през, както изглеждаше, съвсем черен тунел, а в далечината пред нас проблясваха може би най-малките точици светлина.

— Да — обади се Файона в мрака пред мен, — правилно си предположил. Бранд се страхуваше от теб. Една нощ, като се върна от Тир-на Ногт, той заяви, че е видял завръщането ти и провалянето на всичките ни планове. Тогава не му обърнах внимание, тъй като не знаех, че си още жив. Вероятно горе-долу по това време се е отправил да те търси. Дали е открил местонахождението ти посредством някакви тайни методи или просто е прочел информацията в мислите на Ерик, не знам. Сигурно, второто. В определени случаи е способен да развие и такива умения. Както и да е, той разбра къде се намираш, а ти вече знаеш останалото.

— Бранд твърдеше, че подозренията му първоначално били предизвикани от присъствието на Флора в тази Сянка и странните й връзки с Ерик. Ала сега това няма значение. Как предлагаш да постъпим с него, ако успеем да го заловим?

Файона се изкикоти.

— Виждам, че носиш меча си.

— Бранд ми каза, не много отдавна, че Блийс е още жив. Вярно ли е?

— Да.

— Тогава защо аз съм тук, а не Блийс?

— Блийс не е настроен към Рубина. А ти си. Ти влизаш във взаимодействие с него на близко разстояние и камъкът ще се опита да ти спаси живота, ако те заплашва непосредствена опасност да го загубиш — обясни тя. — Следователно, рискът с теб не е толкова голям.

След малко добави:

— Не го приемай като гаранция, обаче. Един бърз удар е в състояние да изпревари реакциите на Рубина. Можеш да умреш и в негово присъствие.

Светлината пред нас взе да става по-голяма, по-ярка, но от тази посока не идваха никакви течения, шумове или миризми. Докато напредвахме, аз си мислех за натрупаните един върху друг слоеве информация, които бях получил от момента на завръщането си, всеки със своя собствена конструкция от мотиви, оправдания за случилото се, докато ме е нямало, за случилото се после, за това, което се случваше сега. Надеждите и плановете, чувствата и пресметливостта кръжаха като водовъртежи при наводнение по улиците на града от факти, който бавно издигах върху гроба на предишното си „аз“. И всяка нова вълна от интерпретации срутваше или разместваше неща, които смятах за непоклатими и така променяше общата картина до степен самият живот да изглежда като измамна игра на Сенките около един непостижим за истината Амбър. И все пак не можех да отрека, че сега знаех повече, отколкото преди няколко години, че бях по-близо до същността на нещата, отколкото бях тогава. Ала пиесата, в която участвах още от завръщането си, изглежда изобщо не отиваше към развръзка. А какво исках аз? Възможност да разбера кои действия са правилни и да успея да ги извърша! Разсмях се. Кой би могъл някога да гарантира първото, а какво остава за второто? Тогава, работно приближение до истината. Това би ми стигнало… И шанс да завъртя няколко пъти меча си във вярната посока — най-голямата компенсация за безплодните усилия, на която може да се разчита в този променлив свят. Разсмях се отново и проверих дали мечът излиза лесно от ножницата си.

— Бранд спомена, че Блийс събирал нова армия… — започнах аз.

— После — прекъсна ме Файона. — После. Сега няма време.

Права беше. Светлината се бе разширила, превърнала се бе в кръгъл отвор. Той се приближаваше по-бързо, отколкото би трябвало при скоростта, с която се движехме, сякаш самият тунел се свиваше. През онова, което реших да наричам вход на пещера, струеше изглежда дневна светлина.

— Чудесно — одобрих аз. След мигове стигнахме до отвора и минахме през него.

Премигах, когато излязохме навън. От лявата ми страна се простираше морето, което сякаш се сливаше с небе в същия цвят. Златното слънце плуваше/висеше над/сред него и хвърляше на всички страни блестящи лъчи. Зад мен сега нямаше нищо друго, освен скала. Проходът, довел ни дотук, бе изчезнал без да остави никаква следа. Не много далеч пред мен и надолу — може би на около трийсет метра — лежеше първичния Лабиринт. Една фигура преодоляваше втората от външните криви — вниманието на мъжа беше така съсредоточено върху действията му, че явно още не бе забелязал нашето присъствие. Щом зави, зърнах червен отблясък: Рубина, окачен сега на неговия врат, както преди го бяхме носили аз, Ерик, татко. Фигурата, естествено, беше Бранд.

Слязох от коня. Погледнах нагоре към Файона, дребничка и объркана, и сложих юздите на Барабан в ръцете й.

— Някакъв друг съвет, освен да го последвам? — прошепнах аз.

Тя поклати глава.

Тогава се обърнах, измъкнах Грейсуондир и поех напред.

— Успех! — пожела ми тихо тя.

Докато вървях към Лабиринта, видях дългата верига, водеща от входа на пещерата до сега неподвижната форма на грифона Уиксър. Главата на Уиксър се търкаляше върху земята на няколко крачки вляво от тялото му. И от главата, и от тялото по камъните се стичаше нормална на цвят кръв.

Приближавах се към началото на Лабиринта и правех някои бързи изчисления. Бранд вече бе минал няколко завоя по общата спирала на рисунката. Той се намираше на около две и половина обиколки навътре. Ако ни разделяше само една навивка, бих могъл да го достигна с меча си, стигнех ли до позиция, успоредна на неговата. Освен това, колкото повече човек напредваше, толкова по-трудно ставаше да се върви. Следователно Бранд се движеше с постоянно намаляваща скорост. Значи имах шансове. Пък и не беше необходимо да го настигам. Трябваше само да измина обиколка и половина и да заема позиция срещу него.

Поставих крак върху Лабиринта и тръгнах напред, колкото можех по-бързо. Сините искри бликнаха около стъпалата ми, докато си проправях път през нарастващото съпротивление на първата крива. Искрите бързо нарастваха. Като стигнах до Първия воал, косата ми започна да се изправя, а пукането на искрите вече се чуваше съвсем ясно. Продължих да се боря със съпротивлението на Воала, задавайки си въпроса дали Бранд ме бе забелязал, ала в този момент не можех да си позволя никакво разсейване, дори само поглед, хвърлен към него. Силата на съпротивлението срещу мен нарастваше, но след няколко стъпки се озовах от другата страна на Воала и продължих напред с по-голяма лекота.

Погледнах нагоре. Бранд тъкмо се измъкваше от ужасния Втори воал, сините искри стигаха до кръста му. Когато излезе целият и направи първата крачка отвъд, върху устните му играеше изпълнена с решителност и триумф усмивка. После ме видя.

Усмивката му се стопи и той се поколеба, една точка в моя полза. Човек не бива да спира в Лабиринта, ако му е по силите. Направи ли го, ще му струва много допълнителна енергия да тръгне отново.

— Идваш прекалено късно! — извика Бранд.

Не му отговорих. Просто продължих да вървя. Синият огън скачаше от рисунъка на Лабиринта и пълзеше по острието на Грейсуондир.

— Няма да минеш през тъмния участък — обади се Бранд.

Продължих да вървя. Тъмната повърхност вече беше пред мен. Радвах се, че петното не се намираше върху някой от по-трудните участъци на тази обиколка от Лабиринта. Бранд напредваше и бавно започна да навлиза в Голямата крива. Ако можех да го стигна, докато се намираше там, всички предимства щяха да са на моя страна. Той нямаше да има нито сила, нито бързина да се защитава.

Приближавах се към повредената част на Лабиринта и си припомнях как Ганелон и аз пресякохме черния път при бягството ни от Авалон. Тогава преодолях силата на пътя, като поддържах образа на Лабиринта в съзнанието си, докато преминавахме. Сега, естествено, Лабиринта беше навсякъде около мен и разстоянието съвсем не беше толкова голямо. Първата ми мисъл бе, че Бранд просто се опитва да ме сплаши, но после ми хрумна, че излъчването на тъмния участък тук, при неговия източник, може да е много по-силно. Щом се приближих до него, Грейсуондир заблестя с внезапна интензивност, която превишаваше предишното му светене. Аз импулсивно допрях върха му до ръба на чернотата, на мястото, където Лабиринта свършваше.

Грейсуондир разсече тъмнината и не можеше да бъде вдигнат над нея. Продължих напред, а мечът ми разделяше пътя пред мен, като се плъзгаше по маршрут, който изглежда отговаряше на първоначалната рисунка. Аз го следвах. Слънцето сякаш потъмня, когато навлязох върху черната почва. Изведнъж започнах да усещам ясно биенето на сърцето си и върху челото ми изби пот. Всичко придоби сивкав оттенък. Светът като че ли се замъгли, Лабиринта избледня. Май нямаше да е трудно човек да стъпи накриво в този участък и се запитах дали резултатът щеше да е същия, както погрешната стъпка в нормалната част на Лабиринта. Не ми се искаше да откривам отговора.

Държах погледа си сведен и следях линията, която Грейсуондир чертаеше пред мен. Сега синият пламък на меча беше единственият цвят, останал в този свят. Десния крак, левия крак…

После изведнъж се озовах навън и Грейсуондир отново се вдигна свободен в ръката ми, пламъците леко избледняха — дали заради контраста с възвърнатата илюминация или по някаква друга причина, не знаех.

Огледах се и видях, че Бранд се приближава към Голямата крива. А аз си запробивах път към Втория воал. Още няколко минути и двамата щяхме да сме заети с преодоляване на своите участъци от пътя. Ала Голямата крива е по-дълга и по-трудна от Втория воал. Щях да бъда свободен и отново да се движа по-бързо, преди той да е преминал през бариерата си. Тогава за втори път щеше да ми се наложи да прекося повредения участък. Бранд можеше да се освободи междувременно, но пак щеше да се движи по-бавно от мен, защото щеше да е навлязъл в областта, където напредването става възможно най-трудно.

При всяка стъпка, която правех, се вдигаше постоянно статично електричество и по цялото ми тяло полазваха иглички. Искрите стигаха до средата на бедрата ми. Сякаш се движех сред поле от електрическо жито. Вече и косата ми се бе изправила донякъде. Усещах люлеенето й. Хвърлих поглед назад към Файона, която все още седеше неподвижно върху коня и наблюдаваше.

Запробивах си път през Втория воал.

Ъгли… резки, остри завои… Съпротивлението срещу мен нарастваше… цялото ми внимание, цялата ми сила бяха заети с преодоляването му. Обзе ме познатото странно усещане за безвремие, сякаш това бе всичко, което някога съм направил и някога ще направя. И изблик на воля… фокусиране на желанието до такава степен, че всичко останало престана да съществува… Бранд, Файона, Амбър, собствената ми личност… Искрите станаха още по-високи, докато се борех, извъртах, мъчех се да вървя напред, а всяка стъпка изискваше повече усилия от предишната.

Преодолях го. И се озовах право пред тъмния участък.

По рефлекс отново наведох и насочих напред Грейсуондир. Пак ме обгради сивотата, едноцветната мъгла, разрязвана от синия блясък на меча ми, който ми отваряше пътя като хирургически скалпел.

Когато излязох на нормалната светлина, веднага потърсих с поглед Бранд. Той все още се намираше в западния квадрант, бореше се с Голямата крива, беше преодолял около две трети от нея. Ако се постараех, можеше и да успея да го хвана точно като излиза от нея. Впрегнах всичките си сили, за да вървя колкото е възможно по-бързо.

Щом стигнах до северния край на Лабиринта и навлязох в кривата, която водеше обратно, изведнъж проумях какво възнамерявах да направя.

Втурнал се бях да пролея още кръв върху Лабиринта.

Ако въпросът опираше до простия избор между нова повреда на Лабиринта и пълното му унищожаване от Бранд, тогава знаех какво трябва да направя. И все пак чувствах, че трябва да има и някакъв друг начин. Да…

Съвсем лекичко забавих крачка. Точният момент беше много важен. Бранд се движеше по доста по-труден участък, така че в това отношение имах предимство. Цялата ми нова стратегия се основаваше на идеята да се сблъскаме на определено място. По ирония на съдбата в този момент си спомних загрижеността на Бранд за неговото килимче. Ала проблемът да се опази това място чисто, беше много по-сложен.

Той се приближаваше към края на Голямата крива и аз влязох в крак с него, като пресмятах разстоянието до чернотата. Решил бях да пролея кръвта му върху вече и без това повредения участък. Единственият недостатък на тази тактика беше, че щях да се намирам от дясната страна Бранд. За да сведа до минимум предимствата, които би му дало това, смятах малко да поизостана.

Бранд се бореше и напредваше, всичките му движения бяха като на забавен кадър. Аз също пристъпвах трудно, но ми бяха необходими по-малко усилия. Поддържах неговата скорост. Докато вървях, си мислех за Рубина и за близостта, която споделяхме, откакто се бях настроил към него. Можех да усетя присъствието му, там, вляво от мен и напред, макар че сега не го виждах върху гърдите на Бранд. Дали действително би ме спасил на това разстояние, ако Бранд вземеше надмощие в предстоящия ни сблъсък? Като чувствах присъствието му, почти бях готов да повярвам, че ще го направи. Той ме бе измъкнал от един нападател, бе намерил в съзнанието ми по някакъв начин традиционното безопасно за мен място — собственото ми легло — и ме бе прехвърлил там. Сега го усещах и почти виждах през него пътя пред Бранд. Обземаше ме известна сигурност, че и този път камъкът ще се опита да действа в моя полза. Без да забравям, обаче, думите на Файона, бях твърдо решен да не разчитам на това. И все пак обмислях разнообразните му функции, преценявах способността си да го управлявам без пряк контакт…

Бранд почти бе завършил Голямата крива. От някакво вътрешно ниво на съществото си, аз се пресегнах и влязох в контакт с Рубина. Вложих в него волята си и извиках буря, подобна на червеното торнадо, унищожило Яго. Не знаех дали мога да контролирам този конкретен феномен на това конкретно място, но въпреки това го повиках и го насочих към Бранд. В първия миг не се случи нищо, въпреки че усещах как Рубина работи и подготвя нещо. Бранд стигна до края, напрегна се за последен път и излезе от Голямата крива.

Аз се намирах точно зад него.

Той също знаеше това… неизвестно как. В мига, в който съпротивлението намаля, мечът се озова в ръката му. Той направи няколко крачки по-бързо, отколкото мислех, че ще е способен, изнесе напред левия си крак, извъртя тяло и срещна погледа ми над остриетата на мечовете.

— Дявол да го вземе, ти наистина успя! — изруга той и допря върха на меча си до върха на моя. — Никога нямаше да стигнеш дотук толкова бързо, ако не беше онази кучка на коня.

— Прекрасен начин да говориш за нашата сестра — отбелязах аз, замахнах и се вгледах в движенията му, докато парираше удара ми.

И двамата бяхме ограничени, тъй като никой от нас не можеше да се втурне напред, без да стъпи извън Лабиринта. А мен ме ограничаваше и нежеланието ми да проливам кръвта му засега. Направих лъжливо нападение и той се дръпна назад, като плъзна левия си крак по рисунъка на Лабиринта. После придвижи и десния, стъпи здраво на него и с рязък замах без никаква подготовка се опита да ми отсече главата. Дявол да го вземе! Отбих и нападнах съвсем рефлекторно. Не исках да го ранявам с ответния си удар, насочен към гърдите му, но върхът на Грейсуондир описа дъга под гръдната му кост. Над главите ни се разнесе бучене. Ала не можех да си позволя да откъсна очи от Бранд. Той погледна надолу и отстъпи още малко. Чудесно. Сега предницата на ризата му бе украсена с червена линия на мястото, където го бях ранил. Изглежда до момента платът успяваше да попие кръвта. Пристъпих напред, замахнах, отбих, отново нападнах с въртеливо движение… изобщо правех всичко, което можех да измисля, за да предотвратя връщането му към мен. Използвах психологическото предимство, че и двамата знаехме за по-добрите ми възможности да се пресегна напред и да направя повече неща, при това по-бързо. Бранд се приближаваше към тъмния участък. Още само няколко крачки… Чух звук като звън на самотна камбана, последван от страхотен грохот. Над нас изведнъж падна сянка, сякаш внезапно облак бе закрил слънцето.

Бранд вдигна поглед. Мисля, че тогава можех да го достигна, но той все още се намираше на известно разстояние от желаната цел.

Самообладанието му мигновено се възвърна и Бранд яростно ме изгледа.

— Проклет да си, Коруин! Ти направи това, нали? — извика той и ме нападна, като изостави малкото предпазливост, която му бе останала.

За нещастие се намирах в лоша позиция, тъй като тъкмо се приближавах в желанието си да го притисна още назад. Бях открит за удар и стоях немного устойчиво. Като отбивах, вече знаех, че не съм успял да го отблъсна. Извъртях се и паднах назад.

С всички сили се помъчих да не отместя краката си, докато падах. Подпрях се на десния си лакът и лявата длан. Изругах, тъй като болката беше твърде силна, лакътят ми се плъзна встрани и аз се стоварих върху дясното си рамо.

Но мечът на Бранд бе минал покрай мен и краката ми продължаваха да докосват Лабиринта, оградени от сини ореоли. Бранд не можеше да ме достигне със смъртоносен удар, макар че все още би могъл да пререже сухожилията ми, например.

Вдигнах пред мен дясната си ръка, която стискаше Грейсуондир. Започнах да се изправям до седнало положение. В този момент видях, че червеното формирование, жълто по краищата, вече се върти точно над Бранд, от него с пукане се отделят искри и малки светкавици, грохотът е преминал във вой.

Бранд хвана меча си за острието до дръжката, вдигна го над рамото си като копие и го насочи към мен. Знаех, че не бих могъл да го отбия, нито да го избягна.

Протегнах се мислено към Рубина и нагоре, към образуванието в небето…

Последва ослепителен блясък и една малка светкавица удари меча му…

Оръжието падна и Бранд рязко вдигна пръсти към устата си. С лявата си ръка той стисна Рубина на справедливостта, сякаш бе разбрал какво правя и се опитваше да ми попречи, като покриваше камъка. Засмукал пръсти, погледна нагоре и целият гняв се оттече от лицето му, заменен от страх, граничещ с ужас. Фунията започваше да се спуска.

Тогава Бранд се обърна, стъпи върху тъмния участък, обърнат с лице на юг, вдигна двете си ръце и извика нещо, което не можах да чуя от воя.

Фунията се спускаше към него, но с всеки миг той сякаш ставаше все по-двуизмерен. Очертанията му се размиха. Започна да се свива… ала това не приличаше на промяна в действителните му размери, а по-скоро като ефект от отдалечаването му. Бранд се смаляваше, смаляваше и накрая изчезна, само миг преди фунията да докосне мястото, което бе заемал.

Заедно с него изчезна и Рубина, така че останах без средство за контрол на образуванието над мен. Не знаех дали е по-добре да стоя ниско долу или да си възвърна нормалната позиция върху Лабиринта. Спрях се на последното, защото вихрушката изглежда преследваше нещата, които нарушаваха нормалното положение. Отново седнах и се приближих към линията. После се приведох напред до клекнало положение и видях, че фунията вече започва да се издига. Воят взе да намалява, докато тя се отдалечаваше. Сините пламъци около ботушите ми бяха изчезнали напълно. Обърнах се и погледнах към Файона. Тя ми махна да ставам и да продължавам.

И така, бавно се изправих, като забелязах, че вихрушката над мен се разпада. Пристъпих към мястото, където до неотдавна бе стоял Бранд и отново използвах Грейсуондир, за да ме преведе. Изкривените останки от неговия меч лежаха близо до отсрещния край на мъгливия участък.

Прииска ми се да имаше някакъв лесен начин за излизане от Лабиринта. Сега ми се струваше безсмислено да го довършвам. Но стъпи ли веднъж човек отгоре му, няма връщане. А пък не копнеех да изпробвам как се излиза от тъмния участък. Затова се насочих към Голямата крива. Питах се, накъде ли се бе отправил Бранд? Ако знаех, бих могъл да наредя на Лабиринта да ме изпрати при него, стигнех ли веднъж до центъра. Може би Файона имаше някаква представа. Ала той сигурно бе отишъл на място, където имаше съюзници. Безсмислено беше да го преследвам сам.

Поне му бях попречил да се настрои към Рубина, утеших се аз.

После навлязох в Голямата крива. Искрите се издигнаха около мен.