Отначало имаше усещането, че съзнанието му някак си се е откъснало от тялото му и витае над него като балон, пълен с хелий, но когато Дърта-Гърта напика лицето му, всичко се промени. Започна да му се струва, че разсъдъкът му сякаш се е превърнал в плоско камъче, което подскача като жабка по гладката повърхност на езерото. Като че мислите му вече не витаеха, а бяха започнали да подскачат.
Още не можеше да проумее онова, което му направи тлъстата черна мръсница. Прекрасно знаеше, че го бе направила, но понякога да знаеш нещо и да вярваш в него са коренно различни неща, а това бе именно един от тези случаи. Сякаш неведома сила го беше превърнала в друго същество, което безпомощно подскачаше по повърхността на възприятието и единствено в краткотрайни мигове на просветление успяваше да възстанови мисловните си способности или да преживее някакви чудновати, несвързани случки.
Помнеше, че последния път зад кенефа му беше много трудно да се изправи — имаше поне пет рани по лицето, които кървяха, носът му зверски го болеше от последователните удари в инвалидната количка, цялото му тяло беше натъртено от сто и петдесетте килограма на Дърта-Гърта, която се друсна отгоре му — ребрата и слабините му пулсираха… и все пак Норман беше в състояние да понесе всички тези беди — и какво ли още не. Не можеше да преживее обаче мисълта, че е подмокрен от нея, че мирише на нея, не просто на урина, а на женска урина. Всеки път, когато мислите му се насочваха в тази посока, имаше чувството, че мозъкът му започва да се разтапя. Приискваше му се да се разпищи и целият свят — бе жизненоважно да не изгубва връзка с него, инак щеше да се окаже зад решетките, навярно пристегнат в усмирителна риза и наблъскан с успокоителни — сякаш започваше да се разпада.
Докато се мъкнеше покрай оградата, си мислеше: „Дръж я тая, дръж я тая, върни се, дръж я и я пречукай, заслужава си го, иначе никога няма да можеш да спиш спокойно, никога няма да можеш да разсъждаваш спокойно.“
Дърта-Гърта сигурно се заблуждаваше, че бе избягал заради приближаващите се гласове. В действителност обаче се махна, защото ребрата така го боляха, че в момента едва дишаше; стомахът го прерязваше, а тестисите му се късаха от онази непоносима, неистова болка, която само мъжете познават.
Но болката не бе единственият подтик да избяга — другата причина бе онова, което означаваше тази болка. Норман се страхуваше, че ако отново се нахвърли върху Дърта-Гърта, тя не само ще го притисне до стената, но кой знае какво още ще му направи. Тъй че хукна да бяга покрай оградата колкото се може по-бързо, а гласът на грозната негърка го следваше като присмехулен призрак. „Но пък ти остави едно малко послание… от своите бъбреци чрез моите бъбреци… едно посланийце, Норми, и то гласи…“
После съзнанието му се замъгли за кратко — плоското камъче заподскача по гладката повърхност на действителността нагоре-надолу, нагоре-надолу, а когато Норман най-сетне дойде на себе си, бе минало известно време — може би петнадесет секунди, а може би и четиридесет и пет. Установи, че тича по централната алея към лунапарка като подплашена крава и вместо да се приближава към изхода от парка, всъщност се отдалечава от него, насочвайки се право към езерото, към кея, където изобщо нямаше да се затруднят да го пипнат и да го пречукат.
През това време в главата му ечаха истеричните викове на баща му, обарвач на световно равнище (който веднъж на един незабравим лов се бе проявил дори като несравним майстор на свирките). „И беше жена! — пищеше Рей Даниълс. — Как можа да се оставиш на някаква си пачавра, Норми?“
Норман прогони гласа от съзнанието си. Докато беше жив, старецът му беше крещял достатъчно — нямаше намерение да слуша същите дивотии и сега. Той може да се справи с Гърт, може да се справи и с Роуз, и с всичките, но първо трябва да се разкара… и то преди цялата охрана да се е вдигнала па крак да търси гологлав тип с окървавено лице. Без друго вече го видяха сто човека, и как не. Вонеше на пикня и целият бе изподран, сякаш бе ходил на лов за диви котки.
Свърна към залата с електронните игри и въртележката „Пътешествие в Южните морета“ без ясна цел — просто искаше да се махне от изродите на централната алея — и точно тогава съдбата му се усмихна.
Страничният вход към залата с електронните игри се отвори и отвътре излезе някой. Предположи, че бе някакво хлапе. Не можеше да се определи с точност. На ръст съществото бе колкото дете и бе облечено като дете — дънки, маратонки „Рийбок“, тениска „Майкъл Макдърмот“ (отпред пишеше „ОБИЧАМ МОМИЧЕ НА ИМЕ ДЪЖД“, каквото и да означаваше това) — но главата му бе скрита под гумена маска, която представляваше Фердинанд Бика. На муцуната му се мъдреше широка глуповата усмивка. Рогата му бяха закичени с цветни гирлянди. Без изобщо да се замисля, Норман посегна и смъкна маската от главата на детето. В ръката му остана кичур коса, но какво от това.
— Ей! — писна хлапето. Без маската изглеждаше на около единадесет години. Въпреки това бе по-скоро ядосано, отколкото уплашено. — Дай си ми я, тя си е моя, аз си я спечелих! Какво си мислиш, че…
Перна хлапето през лицето и то отхвръкна назад. Въртележката с Южните морета бе оградена с брезентово платнище — хлапакът профуча през него, а скъпите му маратонки излетяха във въздуха.
— Само да кажеш на някого, ще се върна и ще те пречукам — заплаши Норман поклащащото се платнище. После забърза към централната алея и нахлупи маската на лицето си. Тя миришеше на гума и на потната коса на предишния си притежател, но тези миризми не го притесняваха. По-скоро се опасяваше, че скоро маската ще завони на пикнята на Гърта.
После съзнанието му отново се замъгли и за известно време сякаш се намираше над озона. При следващото просветление се намери насред паркинга на Прес Стрийт — подтичваше към колата си, притиснал с ръка гърдите си отдясно, където при всяко вдишване го пронизваше режеща болка. Страховете му се бяха сбъднали и вътрешността на маската вече се беше развоняла — смъкна я и с наслада вдъхна хладния въздух, който не смърдеше на пикня и на жени. Погледна маската и потрепери — имаше нещо в тази сладникава, ухилена физиономия, от което му призляваше: бик с халка на носа и венци на рогата; бик с ухилената физиономия на тъпак, на който нещо му липсва, но той е толкова тъп, че дори не знае какво му липсва. Инстинктивната му реакция бе да захвърли проклетото нещо, но се въздържа. Трябваше да помисли и за пазача на паркинга и макар че той несъмнено ще запомни шофьор с маска на Фердинанд Бика, може и да не направи връзка между него и онзи, за когото полицията не след дълго ще разпитва. Струва си да я задържи, ако му спечели още малко време.
Седна зад волана на форда, захвърли маската на седалката и запали мотора. Като се навеждаше да свърже жиците, гадната воня отново го блъсна в носа — ризата му така смърдеше на кисело, че чак сълзи избиха в очите му. „Роузи вика, че си падаш по бъбреци — прозвуча в ушите му гласът на оная проклета чернилка, дето се е пръкнала направо от чистилището, Дърта-Гърта. Норман ужасно се страхуваше, че никога вече няма да може да я прогони от мислите си — сякаш го бе изнасилила и бе заплодила в него недъгаво идиотче. — Бил си от ония срамежливци, дето не обичали да оставят следи.“
„Не — мислено отвърна той. — Не, престани веднага, не мисли за това.“
„Остави ти едно малко послание от своите бъбреци, чрез моите бъбреци…“ и тогава оная гадост се изля върху лицето му смърдяща и гореща като детска треска.
— Не! — изкрещя Норман и стовари юмрук върху таблото — Не, не може! НЕ МОЖЕ ДА ПРАВИ ТАКИВА НЕЩА С МЕН! — Юмрукът му отскочи, удари се в огледалото за обратно виждане и то отхвръкна на пода. Норман ядно тресна предното стъкло — ръката го заболя, а пръстенът му от Полицейската академия напука стъклото под формата на гигантска звезда. За малко да започне да блъска с все сила волана, когато най-после съумя да се овладее. Вдигна поглед и забеляза пъхнатата под сенника квитанция. Съсредоточи поглед върху нея, стараейки се да си възвърне присъствието на духа.
Като се поукроти, бръкна в джоба си, извади парите си и измъкна изпод щипката петдоларова банкнота. После, опитвайки се да пренебрегне миризмата (въпреки че нямаше как човек да я игнорира напълно), нахлупи маската на лицето си и подкара колата към изхода. Наведе се над страничното стъкло и впери поглед в пазача зад маската. Онзи се подпря на вратата с трепереща ръка и се наведе да прибере банкнотата — в този миг Норман направи великолепно откритие: човекът беше пиян.
— Да живее дяволският му бик! — провикна се той и се разсмя.
— Тъй вярно — отвърна бикът, който бе подал глава през отворения прозорец на зеления форд „Темпо“. — El toro grande31.
— Дължите ми два петдесет и…
— Задръж рестото — отвърна Норман и подкара колата. Измина половин пресечка, но се наложи да спре — ако не махнеше тая проклета маска от лицето си, направо щеше да повърне в нея, което щеше да влоши нещата. Разтрепераните му пръсти панически се опитваха да я смъкнат от лицето му — сякаш го бе полазила пиявица, а после всичко отново се разтвори, съзнанието му се откъсна от действителността и отлетя нанякъде като направлявана ракета.
Когато се съвзе, откри, че е гол до кръста и чака на някакъв светофар да светне зелено. На отсрещната страна па улицата електронният часовник на фасадата на някаква банка показваше четиринадесет часа и седем минути. Норман се огледа и откри, че тениската му се въргаля на пода заедно с откъртеното огледало и откраднатата маска. Дъртият Фърди, който изглеждаше като спукан балон, впери в него празните си очи, през които се виждаше подът на автомобила. Усмивката на бика, допреди малко щастлива и закачлива, бе станала някак мъдра. Карай да върви, поне не му е на лицето. Пусна радиото — копчето липсваше и операцията се оказа доста трудна, но не и невъзможна, има си хас. Приемателят още беше настроен на станцията със старите песни и в момента Томи Джеймс и Шондълс пееха „Туй-онуй“. Норман моментално започна да им приглася. В съседната лента зад волана на някакво камри седеше мъж с вид на счетоводител и го наблюдаваше с предпазливо любопитство. Отначало не можеше да проумее какво толкова интересно намира оня в собствената му персона, но после се сети, че лицето му е окървавено — даже като че ли кръвта вече беше засъхнала. А, и тениската, разбира се. Ще трябва да реши проблема по някакъв начин, при това в най-скоро време. Междувременно…
Наведе се, взе маската, пъхна в нея ръка и прихвана гумените устни с върховете на пръстите си. После доближи ръка до стъклото, движейки устните на маската в такт с песента, сякаш Фердинанд пригласяше на Томи Джеймс и Шондълс. Норман поклащаше ръка и бикът дори танцуваше в ритъма на песента. Мъжът в съседната кола бързо извърна поглед напред. За миг остана неподвижен. После се пресегна и заключи дясната врата. Норман се ухили.
Захвърли маската на пода и отри ръка в голите си гърди. Знаеше, че изглежда адски странно, като пълен ненормалник, но за нищо на света нямаше да навлече отново вонящата тениска. На съседната седалка бе захвърлил якето, а то поне бе сухо отвътре. Навлече го и закопча ципа до горе. В този миг светна зелено и камрито в съседната лента прелетя през кръстовището, сякаш го изстреля оръдие. Норман също потегли, но по-спокойно, пригласяйки на радиото:
— Тя ходеше по тротоара… малка хубавица, сам-сама… Ей, сладка моя, да те отведа ли у дома?
Песента му напомни за училище. Бяха хубави години. Нямаше никаква малка сладка Роуз, която да оплеска всичко и заради която стана цялата бъркотия. Или поне в първия клас на гимназията още я нямаше.
„Къде си, Роуз? — мислено я питаше. — Защо не беше на смотания пикник? Къде си, мътните те взели?“
— Тя е на друг пикник — прошепна бикът, а в гласа му се долавяше нещо едновременно непознато и мъдро — сякаш не излагаше заключения, а му поднасяше неоспоримите пророчества на оракул.
Норман отби колата до тротоара, без да обръща внимание на знака, който забраняваше паркирането, и грабна маската от пода. Отново я нахлузи на дланта си. Но този път я извърна към себе си. В празните дупки за очите се виждаха собствените му пръсти, но те като че го гледаха право в очите.
— Как така на друг пикник? — хрипливо попита. Пръстите му се раздвижиха и накараха муцуната да помръдне. Не ги чувстваше, но ги виждаше. Освен това подозираше, че самият той говори, но гласът не звучеше като неговия, а и като че ли нямаше нищо общо с неговото гърло — като че излизаше между гумените устни на маската.
— Харесва й как я целува — заяви Фердинанд. — Как не си се сетил? Освен това й харесва какво правят ръцете му. Иска да направят нещо, преди да си тръгнат. — Бикът въздъхна и, чудно, поклати всезнаещо гумената си глава. — Но жените са си такива. Дай им на тях туй-онуй. Да правят любов. И то по цяла нощ.
— Кой, бе? — викна Норман. От ярост вените на слепоочията му запулсираха. — Кой я целува? Кой я обарва? Къде са? Казвай веднага!
Но маската мълчеше. Ако изобщо бе проговаряла.
„Какво ще правиш, Норми?“ — познатият глас. Гласът на татко. Пълна досада, но поне не беше страшен. Виж, другият глас беше страшен. Ако ще от собственото му гърло да бе излязъл, пак беше страшен.
— Ще я намеря — прошепна. — Ще я намеря, а после ще й покажа туй-онуй. По моя начин.
„Е да, но как? Как възнамеряваш да я намериш?“
Най-напред му дойде наум да иде в свърталището им на Дърам Авеню. Сигурен беше, че новият адрес на Роузи все ще е записан някъде. Но идеята не му изглеждаше добра. Оная дупка беше нещо като крепост. Сигурно е необходима карта — която най-вероятно много прилича на собствената му банкова карта — за да се влезе, а и навярно има някакъв код за изключване на алармата.
Ами ако има някой? Е, ако се наложи, може да ги огърми на бърза ръка — ще пречука две-три и тъкмо ще сплаши останалите. Служебният му пистолет се намираше в сейфа в хотелската стая — едно от предимствата на автобуса — но огнестрелното оръжие обикновено е най-тъпашкото решение на даден проблем. Ами ако адресът е вкаран в компютър? Напълно възможно е — в наши дни кой ли не използва проклетите машинки. Най-вероятно още ще се мотае и ще се чуди как да измъкне от жените паролата и името на файла, когато ченгетата ще цъфнат и ще му разкажат играта.
Изведнъж в главата му прозвуча нечий друг глас. Той изплува от съзнанието му като мътен образ, замъглен от цигарен дим: „… ме е яд, че няма да чуя концерта, но ако искам колата, не мога да пропусна…“
Чий бе този глас и какво не можеше да си позволи да пропусне собственикът му?
След миг отговорът на първия въпрос изплува. Това бе гласът на Русокоска. Русокоска с големите очи и сладкото задниче, русокоска, чието истинско име беше Пам Някоя си. Пам работеше в „Уайтстоун“, нищо чудно да познава неговата непокорна Роуз, и освен това Пам не можеше да си позволи да пропусне нещо си. Какво ли е то? Като се замисли човек, щом нахлупи старата ловджийска шапка и напрегне малко блестящия си детективски мозък, отговорът вече не изглежда чак толкова труден. Ако искаш кола, единственото нещо, което не искаш да пропуснеш, е извънредната работна смяна. А тъй като концертът, който нямаше да чуе, щеше да се състои тази вечер, имаше доста голяма вероятност да я намери в хотела още сега. Дори ако я няма, скоро ще се появи. А ако знае нещо, ще го каже. Нищо не научи от оная пънк-рок красавица, но просто не му остана достатъчно време да обсъдят въпроса на спокойствие. Този път обаче няма за къде да бърза.
Щеше да се погрижи за това.
Сътрудникът на лейтенант Хейл — Джон Гюставсън — закара Роузи и Гърт Киншо в Трети районен полицейски участък — Лейкшор. Бил ги следваше с мотоциклета си. Роузи непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е след тях. Гърт забеляза, но не каза нищо.
Хейл представи Гюставсън като „по-добрата ми половинка“, но всъщност лейтенантът беше алфата, както би казал Норман — Роузи отгатна това в мига, в който ги видя заедно. Личеше по начина, по който Гюставсън гледаше Хейл, дори докато шефът му се настаняваше до него на предната седалка на служебния автомобил без номера. Тя бе виждала този поглед хиляди пъти, дори в собствената си къща.
Подминаха някаква банка, на чиято фасада имаше часовник — същият, покрай който малко преди това бе минал и Норман — и Роузи се наведе да види колко е часът. Беше четири часът и девет минути. Денят се точеше като топъл карамел.
Хвърли поглед през задното стъкло на колата, страхувайки се Бил да не изчезне — дълбоко в себе си бе уверена, че вече е свърнал нанякъде. Само че той бе зад колата. Усмихна й се и й махна. Тя му помаха в отговор.
— Изглежда приятен тип — отбеляза Гърт.
— Да — съгласи се Роузи, но не й се говореше за Бил, особено в автомобил с две ченгета на предната седалка, които несъмнено слухтят за всяка дума. — Защо не остана в болницата? Трябваше да те прегледат, може да ти е направил нещо с оная гадост.
— Ами, съвсем добре ми се отрази — ухили се в отговор негьрката. Върху разпраната си дреха беше намъкнала болнична синьо-бяла раирана нощница. — По-събудена не съм се чувствала откак загубих девствеността си в Баптисткия младежки лагер още през 1974.
Роузи се опита да се усмихне в отговор, но нищо не излезе, и вместо това попита:
— Значи „Потънете в лятото“ беше дотук, така ли?
Гърт доста се озадачи:
— Какво искаш да кажеш?
Тя сведе поглед към скута си и никак не се изненада, че е свила ръце в юмруци.
— Норман искам да кажа. Провали пикника, гадината. Мамка му, вонлива гад! — Изтърва неприличната дума и отначало не можеше да повярва, че я е изрекла, при това в полицейска кола, в присъствието на двама детективи на предната седалка. За още по-голямо свое изумление левият й юмрук изведнъж се стрелна към вратата на колата, точно над ръчката за стъклото.
Гюставсън се постресна зад волана. Хейл се обърна с безизразна физиономия, после отново се загледа напред. Като че ли промърмори нещо на сътрудника си. Роузи не чу добре, но пет пари не даваше.
Гърт хвана изтръпналата й ръка и се опита да разтвори свития юмрук, разтривайки го с търпеливи движения.
— Всичко е наред, Роузи — говореше тихо и гласът й боботеше като двигател на камион на нулева скорост.
— Нищо подобно! — викна младата жена. — Изобщо не е наред, въобще не ми говори! — От очите й се стичаха сълзи, но и за това не й пукаше. За пръв път в зрелия си живот плачеше по-скоро от ярост, отколкото от срам или страх. — Защо не се разкара? Защо не ме остави на мира? Пребива Синтия, разваля пикника… мамка му, проклета гадина! — Отново понечи да удари вратата, но Гърт здраво стискаше ръката й. — Шибана вонлива гад!
Гърт кимна.
— Права си. Шибана вонлива гад.
— Норман е като… като белег по рождение! Колкото повече го търкаш и се опитваш да го махнеш, толкова повече потъмнява! Шибана гадина! Побъркан, ненормален, задръстен изрод! Мразя го! Мразя го!
Роузи се задъха. Страните й запламтяха, от очите й се стичаха сълзи… но въпреки това не се чувстваше чак толкова зле.
Бил! Къде е Бил?
Извърна се, сигурна, че вече наистина няма да е там, но той ги следваше неотклонно. Помаха й. Тя му помаха и отново се обърна, малко поуспокоена.
— Роузи, ти си полудяла. Имаш право да си полудяла, но…
— О, полудяла съм и още как.
— … но той не пи развали празненството, искам да ти кажа.
Роузи примигна глуповато.
— Какво? Искаш да кажеш, че продължават? След…
— А ти как си продължавала след всичките побоища?
Неразбиращо поклати глава.
— В известен смисъл става дума за издръжливост — обясни Гърт. — И може би за най-обикновено упорство. Но най-важното е, Роузи, да покажем на целия свят, че не се отказваме. Че не могат да ни заплашват. Да не мислиш, че за пръв път се случва подобно нещо? Ами! Норман е най-неприятното произшествие досега, но не и първото. Какво правиш, когато насред пикника те полази някоя твар и усмърди целия свят? Чакаш вятърът да разнесе миризмата и продължаваш да се веселиш. Точно това става на Етингър Пиър сега, и то не само защото ще трябва да плащаме обезщетение на „Индиго Гърлз“. Празненството продължава, защото трябва да докажем на себе си, че не могат да ни пребиват, за да ни умъртвят… или за да ни освестят. О, някои сигурно отдавна са се омели — на Лана Клайн и нейните пациентки сигурно няма повече да им видим очите — но останалите са там. От болницата Консуело и Робин веднага се запътиха към кея.
— Браво на вас — вметна лейтенант Хейл от предната седалка.
— Как можахте да го изпуснете? — укорително попита Роузи. — Божичко, знаете ли поне как се е измъкнал?
— Ами, ако трябва да бъдем точни, не ние го изпуснахме — меко обясни той. — Това е дело на пристанищната охрана. Когато е пристигнала градската полиция, съпругът ви отдавна вече не е бил там.
— Смятаме, че е задигнал маската на едно дете — допълни Гюставсън. — От онези, които скриват цялата глава. Сложил я е, а след това просто е офейкал. Имал е късмет, това е единственото, което мога да ви кажа.
— Винаги е имал късмет — горчиво отбеляза тя. Колата вече завиваше към паркинга пред полицейското управление, следвана от Бил с мотоциклета. Младата жена се обърна към Гърт и рече: — Вече можеш да ми пуснеш ръката.
Тя я пусна и в същия миг юмрукът на Роузи отново се заби във вратата. Този път я заболя по-силно, но онази част от съзнанието й, където се пораждаха нови усещания, бе изпълнена със задоволство.
— Защо не ме остави на мира? — отново попита, без да се обръща конкретно към никого. Въпросът й все пак получи отговор, който бе изречен с омайно дрезгав глас, изплувал от дълбините на спомените й.
„Ще бъдеш разделена от него — казваше този глас. — Ще бъдеш разделена от него, Роузи Истинска.“
Роузи погледна ръцете си и забеляза, че е настръхнала.
Съзнанието му отново се рееше нагоре, нагоре и далече, както пееше едно време оная кучка Мерилин Маккуу, а когато Норман отново дойде на себе си, установи, че вкарва форда в друг паркинг. Не знаеше със сигурност къде се намира, но предполагаше, че е влязъл в подземния паркинг на половин пресечка от хотел „Уайтстоун“, където прибра колата и вчера. Като се наведе да откачи жиците, погледът му попадна върху бензиномера — стрелката клонеше надясно. Значи през последното затъмнение е спирал да зареди резервоара. Но защо ли го е направил?
„Всъщност не заради бензина“ — отговори си сам.
Наведе се към огледалото за обратно виждане, но после се сети, че то се намира на пода. Вдигна го и се взря в отражението си. Лицето му бе насинено и подуто — веднага ставаше ясно, че се е бил, но кръвта бе почистена. Сигурно я е измил в тоалетната на някоя бензиностанция, а през това време колата се е зареждала автоматично на най-бавната степен. Значи спокойно можеше да се покаже на улицата — без да разчита прекалено много на късмета си — а това бе хубаво.
Докато откачаше жиците, се запита колко ли е часът. Нямаше как да разбере — не носеше часовник, намираше се под земята, а скапаното „Темпо“ нямаше часовник на таблото. Но има ли значение? Има ли? …
— Не — тихо отвърна един добре познат глас. — Няма значение. Всичко се обърка.
Гумената маска го гледаше от пода на колата с все същите празни очи, смущаваща насърчена усмивка и нелепо украсени рога. На Норман изведнъж му се прииска да я запази. Това му се видя глупаво, защото цветните гирлянди го дразнеха, а още повече го дразнеше глупашката усмивка, която сякаш казваше „кастрирайте ме, ако щете“… но може би играчката му носеше късмет. Тя, разбира се, не можеше да говори — той само си фантазираше — но без нея нямаше да се измъкне от Етингьр Пиър. В никакъв случай.
„Добре де, добре де, да живее бикът“ — рече си и се пресегна да вдигне маската.
В следващия миг, сякаш не бе минала и секунда, се намери приведен над Русокоска, стискайки я през кръста с все сила, за да не й остане дъх да пищи. Тъкмо бе излязла от стаята за персонала със заредената количка — предположи, че я е чакал доста време преди това, но сега това нямаше значение, тъй или иначе отново ще влязат в стаята — те двамата, Пам и нейният нов приятел Норман, да живее бикът.
Тя риташе и на няколко пъти съумя да го уцели под коляното, но той не почувства почти нищо, понеже беше обута с маратонки. Като продължи да я държи с една ръка, хлопна вратата зад гьрба си и пусна резето. Огледа се набързо, за да се увери, че няма свидетели. Стаята беше дълга и тясна, а отсрещната стена беше заета от лични шкафчета. Ухаеше на изпрано и изгладено пране — този прекрасен дъх извика у него детския спомен за деня за пране у дома.
Върху полиците бяха наредени грижливо сгънати чаршафи, край тях бяха строени кошове с пухкави пешкири, а на етажерките по стените бяха наредени калъфки за възглавници. Едната стена бе изцяло заета от полици с покривки за легла. Той запрати Пам в огромната купчина и униформената й пола се запретна, но това не предизвика у него никакъв интерес. Сексуалното му желание явно бе в отпуска, навярно дори се бе пенсионирало, но толкоз по-добре. Колко ядове е брал покрай това кранче между краката си! Ужасна работа! През първите дванадесет години изобщо не го забелязва, но през останалите петдесет — или дори шейсет — търчи подир него като подир някакво побесняло плешиво тасманийско божество.
— Недей да викаш — нареди Норман на ужасената жена. — Недей да викаш, Пами, че инак ще те убия.
Засега само искаше да я сплаши, но тя не знаеше това. Пам бе поела дълбоко дъх, но вместо да изпиши, въздъхна безмълвно. Норман си поотдъхна.
— Моля ви, не ми причинявайте болка — изведнъж изтърси тя, о Боже, не е ли оригинално, дявол го взел, това не го беше чувал.
— Не искам да ти причинявам болка — сърдечно отвърна той. — В никакъв случай. В задния му джоб нещо пошльопваше. Норман бръкна да провери и напипа някаква гума. Маската. Не се изненада особено. — Само трябва да ми кажеш онова, което искам да узная, Пам. А после ще се разделим по живо, по здраво.
— От къде знаете името ми?
Той сви рамене по присъщия на следователите начин, който идеше да покаже, че той знае още много други неща — това му е работата.
Жената седеше насред тъмновиолетовите покривки — и Норман имаше подобна покривка в своята стая на деветия етаж — и приглаждаше полата си. Очите й наистина бяха необикновено сини. В ъгълчето на левия й клепач се образува сълзичка, която потрепна, след това се търколи по страната й, оставяйки след себе си черна следа от грима й.
— Ще ме изнасилвате ли? — изведнъж попита тя. Взираше се в него с чудните си бебешки сини очи, наистина страхотни очи — с такива очи кому е притрябвало да търчи след мъжете, а, Пами? — но те не изразяваха онова, което очакваше да види Норман. Търсеше онзи поглед, който се среща в стаите за разпит, когато цял ден и цяла нощ тормозиш някого с въпроси и той най-сетне започва да омеква — тогава в очите му се появява характерният смирен, умоляващ поглед, който означава: „Ще ви кажа всичко, каквото си поискате, само ме оставете на мира.“ Но не и в очите на Пам. Все още.
— Пам…
— Моля ви, не ме изнасилвайте, моля ви, недейте, но ако все пак ще ме изнасилвате, ако толкова се налага, използвайте, моля ви, презерватив, толкова се страхувам от СПИН.
Той я изгледа удивено и избухна в смях. Не можеше да се спре, въпреки че от смеха лицето го болеше ужасно, сви го диафрагмата и му призля. Знаеше, че трябва да престане да се смее, току-виж наблизо мине някой служител или дори самият управител, дочуе смеха и се зачуди какво ли означава той, но и това не му помогна — в крайна сметка пристъпът щеше да премине от само себе си.
От начало Русокоска недоумяваше, но сетне и самата тя се усмихна колебливо. Слава Богу.
Най-после се овладя, но от очите му вече се стичаха сълзи.
— Няма да те изнасилвам, Пам — в крайна сметка съумя да изрече Норман, без да се разкикоти и думите му да прозвучат неискрено.
— От къде знаете името ми? — отново попита жената, този път малко по-уверено.
Той измъкна маската, напъха вътре ръка и я раздвижи, както на светофара.
— Пам-Пам-боу-Бам, банана-фана-фоу-Фам, Фий-фи-моу-Мам — изпя Фърди.
Норман накара маската да танцува, точно като Шари Луис и тъпите й агнешки пържоли, само дето това беше бик, а не агне — задръстен смотан обратен бик с цветя на рогата. Не намираше абсолютно никакво основание, поради което да харесва тая идиотска играчка, но истината е, че тя по някакъв начин му допадаше.
— По някакъв начин и ти ми допадаш — каза Фърд с обратната резба и извърна към Норман празните си очи. После отново погледна Пам и с помощта на Норман, който движеше устните му, изрече:
— Някакъв проблем?
— Н-Н-Не. — Той още не беше доволен от изражението й, но вече бяха отбелязали напредък и тя бе ужасена от него — от тях с Фърд — това поне бе очевидно.
Норман приклекна и подпря лакти на коленете си — гумените рога на Фердинанд сочеха към пода. Погледна я право в очите и попита:
— Бас държа, че умираш да се махна от тая стая и от целия ти живот, нали, Пам?
Тя се закима толкова отривисто, че косата й заподскача по раменете.
— Да, знаех си, но няма нищо. Кажи ми само едно нещо и ще изчезна яко дим. Толкова е просто. — Той се приведе към нея и рогата на Фърд се провлачиха по пода. — Искам да знам само едно — къде е Роуз, Роуз Даниълс. Къде живее?
— О, Боже! — Руменината, която все още бе останала на лицето й — две малки петънца високо на скулите — се стопи, и очите й се изцъклиха. — О, Боже, вие сте той. Вие сте Норман.
Тези думи го изненадаха и ядосаха — според правилата на играта на него му беше позволено да знае нейното име, как иначе, но не и тя да знае неговото — и от там тръгна всичко. Докато се окопити, тя вече бе скочила, бе хукнала да бяга и почти бе успяла да му се изплъзне. Той се хвърли след нея с протегната ръка, продължавайки да стиска маската. Като че ли промърмори под нос, че няма намерение да отива никъде, че само иска да поговорят, при това хубавичко да си поговорят.
Сграбчи я за гърлото. Тя нададе хриплив вой, който искаше да мине за писък, и се изтръгна от ръцете му с изненадваща, неустоима сила. Въпреки това щеше да успее да я задържи, ако не беше маската. Гумата се плъзна по влажната му ръка и жената съумя да се откопчи, после политна към вратата, размахвайки разперените си ръце, но Норман не осъзна веднага какво се случи след това.
Чу се някакъв звук, сякаш тапа отхвръкна от бутилка, и Пам започна лудешки да се мята и да удря по вратата, но главата й оставаше изкривена назад под неестествен ъгъл, сякаш неотклонно следеше с поглед издигането на националния флаг на някоя тържествена церемония.
— А? — възкликна Норман и в този миг пред очите му изникна Фърд, който се беше изкривил на една страна. Фердинанд му се стори пиян.
— Уууупс — възкликна бикът.
Норман дръпна маската от ръката си и я натика в джоба си — дочу нов звук, който наподобяваше дъждовни капки. Сведе поглед и установи, че лявата обувка на Пам вече не беше чисто бяла. Беше станала червена. Беше плувнала в кръв, която се стичаше по пода и образуваше дълги червени ивици. Тя продължаваше неистово да размахва ръце. На Норман те му заприличаха на птички.
Сякаш бе прикована към вратата, а когато пристъпи до нея, Даниълс установи, че всъщност наистина в известен смисъл е прикована към вратата. На проклетата врата беше поставена закачалка. Пам се бе изтръгнала от ръце му, беше се втурнала напред и се беше забила право в закачалката. Металната кука се оеше забучила в лявото й око.
— О, Пам, дявол да го вземе, глупачка такава — изстена, едновременно вбесен и потресен. Глупавата усмивка на бика, който казва „Ууупс“ като многознайните герои в анимационните филмчета на „Уорнър Брадърс“, още му беше пред очите.
Издърпа я от куката. Чу се неописуемо изхрущяване. Здравото й око — то му се стори изумително синьо — се взираше в него с безмълвен ужас.
Тя отвори уста и изписка.
Без изобщо да се замисля, Норман я сграбчи — сякаш ръцете му сами се впиха под нежните извики на челюстите й и рязко извиха главата й. Нещо изпука — сякаш някой настъпи изсъхнала греда — и Пам увисна в ръцете му. Замина си, а каквото и да е знаела за Роуз, замина с нея.
— Ах, ти, загубена фуста — изпъхтя. — Навря се в скапаната закачалка, ама че си глупава!
Разтърси тялото й. Главата й се люшна безчувствено. На бялата униформа се виждаше червено петно. Норман отнесе мъртвата жена до рафта с покривките и я настани върху купчината. Краката й се разпериха безжизнено.
— Нагла кучка. Сега как ще избягаш? — Кръстоса краката й. Едната й ръка се изплъзна и тупна върху виолетовите завивки. На китката й беше надяната идиотска цикламена гривна — малко приличаше на телефонен кабел. На нея беше закачен ключ.
Той се вгледа в ключа, после извърна поглед към шкафчетата в отсрещния край на стаята.
„Не можеш да идеш там, Норми — каза баща му. — Знам какво си мислиш, но е чиста лудост дори да се доближиш до Дърам Авеню.“
Норман се ухили. Чиста лудост. Като се замисли човек, чак да го досмешее. Пък и къде другаде да иде? Какво друго му остава? Нямаше много бреме. Мостовете зад него вече злорадо горяха — всички до един.
— Всичко се обърка — промърмори Норман Даниълс и измъкна гривната. Захапа я, докато нахлузи маската на ръката си, и застана пред шкафчетата. После остави Фърд да огледа надписите.
— Това — Фърд отри гумената си муцуна о надписа „ПАМ ХЕЙВЪРФОРД“.
Ключът стана. В гардеробчето имаше дънки, тениска, спортен сутиен, чанта с принадлежности за баня, а освен това дамската чанта на Пам. Норман я отнесе при кошовете с прането и изсипа съдържанието й върху кърпите. Размаха ръка и накара Фердинанд да кръжи над джунджуриите като причудлив разузнавачески сателит.
— О-хо, я виж ти — промърмори гуменият бик.
Сред козметичните принадлежности, кърпичките и документите Норман изрови тънка сива пластмасова карта. Без съмнение това бе ключът към бърлогата им. Той я взе, обърна я…
— Чакай — нареди бикът. Наклони се към ухото на Норман и му пошепна нещо, поклащайки рога.
Мъжът се вслуша, след това кимна. Отново изхлузи маската от изпотената си длан, натъпка я в джоба си и се наведе над рапилените предмети. Този път ги прерови с внимание, както би разследвал „сцената на събитието“, казано на модерния жаргон — само дето тогава би го правил с молив или химикал и не би пипал с пръсти.
„За отпечатъците няма страшно — помисли си и се засмя. — Вече няма значение.“
Побутна портмонето й настрана и взе малкото червено тефтерче, на чиято корица пишеше „ТЕЛЕФОНИ И АДРЕСИ“. Отгърна па буквата Д, където беше вписано общежитието „Дъщери и сестри“, но не намери онова, което търсеше. После отвори на заглавната страница, където бяха записани какви ли не номера и повечето бяха оградени със странни завъртулки — най-вече очета и панделки. Все пак числата приличаха на телефонни номера.
После отвори на другото възможно място — последната страница. Още телефони, очета, панделки… а на средата на страницата, старателно очертана с химикал и заградена със звездички, се мъдреше следната поредица от цифри:
— Божке! — възкликна той. — Не бързайте да се радвате, приятели, но май уцелихме десетката. Нали тъй, Пами?
Откъсна страницата, натъпка я в предния си джоб и се приближи на пръсти до вратата. Ослуша се. В коридора нямаше никого. Той въздъхна и попипа листчето, което току-що пъхна в джоба си. В този миг съзнанието му отново му изневери и известно време Норман не чувстваше нищо.
Хейл и Гюставсън отведоха Роузи и Гърт в ъгъла на канцеларията, която повече приличаше на гостна — мебелите бяха стари, но доста удобни, а и нямаше никакви бюра. Настаниха се на диван с избеляла зелена дамаска, тикнат между автомат за безалкохолни напитки и маса, на която беше поставена машина за кифлички. Вместо зловещи снимки на наркомани или болни от СПИН над кафе-машината беше закачен рекламен плакат на някаква туристическа агенция със снимка на швейцарските Алпи. Детективите бяха спокойни и мили, разпитът се водеше с тих и уважителен тон, но нито отношението им, нито непретенциозната обстановка подействаха успокоително на Роузи. Още се ядосваше. Никога в живота си не бе изпитвала такъв гняв, но същевременно умираше от страх. Самото място я ужасяваше.
На няколко пъти, докато им задаваха въпроси, едва не изгуби присъствие па духа и всеки път поглеждаше към Бил, който седеше търпеливо зад парапета с надпис: ДОСТЪП САМО ПО СЛУЖЕБНИ ВЪПРОСИ МОЛЯ.
Знаеше, че би било редно да стане, да отиде при него и да му каже да не чака повече — просто да се прибере и да й се обади утре. Обаче не можеше да се насили да го направи. Изпитваше нужда от присъствието му, точно както изпитваше нужда от присъствието му, докато ги караха насам в полицейската кола — както дете с невероятно развинтена фантазия изпитва нужда от светлина, когато се събуди посред нощ.
Работата бе там, че непрекъснато й хрумваха налудничави мисли. Много добре знаеше, че са налудничави, но това не помагаше. Те я оставяха на мира за известно време и тя отговаряше на въпросите, без да си измисля щуротии, по след миг пак се улавяше в подозрения, че полицаите държат Норман в приземието, че го крият там, долу; бе убедена в това, защото съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя, и на жените на ченгетата не им е позволено да бягат и да живеят самостоятелно, каквото ще да става. Норман е скрит на сигурно място в някоя миниатюрна подземна стая, където и с все сила да пищиш, пак никой няма да те чуе, чиито циментови стени сигурно са влажни, а от тавана виси една-единствена гола крушка — когато свърши цялата тази безсмислена бутафория, просто ще я отведат при него. Ще я отведат при Норман.
Чиста лудост. Само че си даваше сметка за това единствено в миговете, когато вдигаше глава към Бил, който я гледаше зад преградата и я чакаше, за да я откара с металния си змей у дома.
Повтаряха все едни и същи неща, като Гюставсън и Хейл се редуваха да задават въпроси — Роузи не си даваше сметка, че двамата мъже играят на доброто ченге и лошото ченге и искаше час по-скоро да приключат с безкрайните си въпроси и безкрайните си формуляри и да ги пуснат да си вървят. Може би като се махне оттук, цялото това вцепеняващо люшкане между ярост и паника ще престане.
— Разкажете ми отново как се е случило така, че сте разполагали със снимка на господин Даниълс, госпожо Киншо — каза Гюставсън. Докладът му вече беше готов наполовина. Беше ужасно смръщен — сякаш държеше изпит, за който не беше чел.
— Вече два пъти ви разказах — отвърна Гърт.
— Това ще е за последен път — тихо рече Хейл. Гърт се обърна към него.
— Честна скаутска?
Той се ухили — имаше невероятно подкупваща усмивка — и кимна.
— Честна скаутска.
И тя разказа как с Ана предположили, че убийството на Питър Слоуик може да е свързано с Норман Даниълс, и как им изпратили негова снимка по факс. После премина към събитията в парка и как забелязала човека с инвалидната количка, когато касиерът се развикал след него. Роузи вече знаеше историята, но продължаваше да се удивлява на храбростта на Гърт. Негьрката разказваше с най-безизразен тон, сякаш четеше бележка с покупки, а когато стигна до сблъсъка с Норман, Роузи грабна огромната й ръка и я стисна.
Щом най-сетне свърши, Гърт погледна Хейл и повдигна вежди.
— Сега доволни ли сте?
— Да — отвърна лейтенантът. — Съвсем. Синтия Смит ви дължи живота си. Ако бяхте полицай, щях да ви предложа за повишение.
Жената изпръхтя.
— Нямаше да ме пуснат на общата физическа. Много съм дебела.
— Въпреки това — отвърна той и я погледна сериозно в очите.
— Е, благодаря за комплимента, но по-скоро се надявам да чуя, че ще го хванете.
— Ще го хванем — намеси се Гюставсън. Говореше съвсем уверено, но Роузи си рече: „Не познавате моя Норман, господин полицай.“
— Свършихте ли с нас? — попита Гърт.
— С вас, да — отвърна Хейл. — Имам още няколко въпроса към госпожа Макклендън… ще се справите ли? Ако не сте в състояние, въпросите могат да почакат. — Той замълча. — Но всъщност не бива да чакат. Мисля, че и двамата го знаем, нали?
Тя затвори за секунда очи. После погледна към Бил, който я чакаше зад парапета, и отново извърна поглед към полицая.
— Питайте ме каквото трябва. Само, моля ви, приключвайте по-скоро. Искам да се прибера у дома.
Щом настъпи следващото просветление, Норман се намери на тиха улица, която веднага позна — тъкмо слизаше от форда на Дърам Авеню. Беше спрял на пресечка и половина от Котешкия замък. Още беше светло, но вече се здрачаваше — сенките под дърветата бяха плътни, сякаш кадифени и някак похотливи.
Погледна се и установи, че навярно се е отбил в стаята си, преди да излезе от хотела. Кожата му ухаеше на сапун, а и беше облечен в други дрехи. Бяха много подходящи за предстоящата задача — беше с широки памучни панталони, бяла тениска и синя работна риза, която свободно падаше над панталоните. Изглеждаше точно като техник, който ще се появи насред почивните дни да проверява повреда в газопровода или…
— Или да прегледа алармената инсталация против крадци — измърмори под нос и се ухили. — Доста нагло от ваша страна, синьор Даниълс. Дявол го взел, доста на…
В следващия миг, сякаш поразен от гръм, попипа левия заден джоб на панталоните си. Освен портфейла му вътре нямаше нищо друго. Като бръкна в другия джоб обаче напипа меката гума и изпусна хриплива въздишка на облекчение. Очевидно бе забравил служебното си оръжие — сигурно го бе оставил в сейфа в хотелската си стая — но не бе пропуснал да вземе маската, а точно сега тя му се струваше далеч по-необходима от пистолета. Колкото и налудничаво да изглеждаше, това бе самата истина.
Закрачи по тротоара към № 251. Ако има само две-три пачаври, ще се опита да ги вземе всичките за заложници. Ако са повече, ще задържи колкото може — например пет-шест — а останалите да вървят по дяволите. После просто ще ги застрелва една по една, докато някоя не изплюе адреса на Роуз. Ако никоя не го знае, ще застреля всичките и ще прерови документацията, но надали щеше да се стигне дотам.
„А какво ще правиш, ако има ченгета, Норми? — нервно попита баща му. — Представи, че е пълно с ченгета, които охраняват къщата заради теб?“
Не знаеше какво щеше да прави. А и не му пукаше особено.
Отмина номерата 245, 247, 249. Последната къща беше отделена от улицата с жив плет и скрит зад него, той огледа № 251 с присвити очи. Очакваше тук да цари голямо оживление или известно оживление, но не бе подготвен за онова, което видя, а именно, а именно, никакво оживление.
„Дъщери и сестри“ царствено се извисяваше в дъното на тясната дълга ливада, а щорите на втория и третия етаж бяха спуснати. Беше тихо като в храм. Прозорците вляво от верандата бяха открити, но вътре беше тъмно. Не се движеха никакви сенки. На верандата също нямаше никого. В двора нямаше и коли.
„Не мога да стоя ей така на улицата“ — рече си Норман, и отново закрачи. Отмина входа и надникна в зеленчуковата градина, където беше видял двете пачаври — впоследствие налетя на едната от тях зад тоалетната. Градината също беше празна. Доколкото можеше да види — задният двор също.
„Това е капан. Норми — рече баща му. — Нали знаеш, че е капан?“
Той се разходи едва ли не до нос Код, с № 257 на входната врата, после спокойно тръгна в обратната посока. Приличаше на капан, гласът на баща му беше прав, но Норман някак си нямаше усещането, че го чака капан.
Пред очите му като презрян гумен призрак изплува Фердинанд Бика — бе измъкнал маската от джоба си и я бе надянал на ръката си, без изобщо да забележи. Знаеше, че хрумването не е особено добро — ако някой случайно погледне през прозореца си, неминуемо ще се запита защо мъжагата с насиненото лице разговаря с някаква гумена маска… а после я движи с ръка и сящаш се вслушва в онова, което тя му отговаря. Но това като че ли изобщо нямаше значение. Всичко бе станало много… ъ-ъ, първично. На него това по някакъв начин му харесваше.
— Тц, не е капан — рече Фердинанд.
— Сигурен ли си? — Вече почти се бе върнал до № 251.
— А-ха. — Бикът поклати окичените си с цветя рога. — Просто са продължили да се веселят, това е. Сигурно тъкмо си похапват разтопени бонбони, а някоя лесбийка в рокля от времето на баба ми пее парчета на Боб Дилан. Ти само им помрачи за кратко деня, нищо повече.
Норман се закова като поразен от гръм точно пред портата на общежитието.
— Ъ-ъ, извинявай приятелю — заоправдава се бикът, — но пали разбираш, аз само ти докладвам новините, не си ги измислям сам.
С изумление мъжът откри, че съществува и друго изживяване, почти толкова неприятно, колкото откритието, че жена ти е забегнала в неизвестни географски ширини, при това с твоята кредитна карта в чантата си — това бе усещането, че не ти обръщат абсолютно никакво внимание.
При това някакви си жени не ти обръщат абсолютно никакво внимание.
— Е, тогава им дай урок, за да не се повтаря повече — предложи Фърд. — Хайде. Норм. Покажи им кой си. Такъв урок им дай, че цял живот да го помнят.
— Че цял живот да го помнят — повтори той, а маската закима отривисто.
Отново я пъхна в задния си джоб, а докато се приближаваше към верандата, измъкна от левия си преден джоб картата на Пам и листчето с шифъра на алармата. Изкачи се по стъпалата и погледна нагоре към камерата над входа. Беше долепил картата до крака си. В крайна сметка някой може да наблюдава. Няма да е зле да си припомня от време на време, че колкото и късмет да му носи, Фердинанд си оставаше гумена маска, чийто мозък бе чисто и просто ръката на Норман Даниълс.
Отворът за магнитните карти се намираше точно там, където очакваше да го открие. Отстрани имаше домофон и малък надпис, който подканяше посетителите да натиснат бутона и да се представят.
Норман натисна бутона, приведе се и рече:
— „Мидланд Газ“, търсим повреда в кварталната мрежа.
Отпусна бутона. Изчака. Погледна към камерата. Мониторът беше черно-бял и нямаше да си проличи, че лицето му е толкова подуто… или поне така се надяваше. Усмихна се, за да покаже колко е доброжелателен, а сърцето му тупкаше като някаква зловредна машинка.
Никакъв отговор. Пълна тишина. Отново натисна бутона.
— Има ли някой вкъщи?
Даде им още малко време, отброявайки бавно до двадесет. Гласът на баща му шептеше, че това е капан, че в подобна ситуация и Норман би постъпил по същия начин — примамва мръсника вътре, заблуждава го, че няма абсолютно никого, а после го напада изневиделица. Да, точно такава клопка би организирал… но тук нямаше никого. Беше почти сигурен. Тая къща беше празна като захвърлена бирена кутия.
Пъхна картата в отвора. Устройството щракна. Той издърпа картата, завъртя топката на вратата и влезе във входното антре на „Дъщери и сестри“. Отляво се чуваше тихо непрестанно писукане: миип-миип-миип-миип. Алармата. На екранчето светеше надпис: „ВХОДНА ВРАТА“.
Норман погледна листчето, което бе донесъл, молейки се това да е вярната комбинация и избра 0471. В продължение на един ужасяващ миг алармата продължи да мипка, но после престана. Той въздъхна с облекчение и затвори вратата. Без изобщо да се замисля, нагласи алармата отново — полицейски инстинкт.
Огледа се, забеляза някакви стълби, които водеха към горния етаж, после закрачи по коридора. Надникна в първата стая отдясно. Приличаше на класна стая — вътре имаше черна дъска и наредени в кръг столове. На дъската бяха изписани думите: ДОСТОЙНСТВО, ОТГОВОРНОСТ и ВЯРА.
— Какви мъдри думи, а Норм — възкликна Фердинанд, който отново се беше настанил на ръката му, сякаш по силата на някаква магия. — Какви мъдри думи.
— Щом казваш. Според мен е все старата песен.
Огледа се и подвикна. Стори му се едва ли не светотатство да крещи в някак прашната тишина, но човек трябва да прави каквото трябва.
— Ехо? Има ли някой тук? „Мидланд Газ“!
— Ехо? — извика и Фърд и весело се огледа с празните си очи. После заговори на комичен развален немски, както понякога, като се напиеше, говореше господин Рей Даниълс. — Ехо, вас ю дере, друше?
— Млъквай, идиот такъв — изсъска Норман.
— Слушам, Капитане — отвърна бикът и млъкна. Норман бавно се извърна и продължи по коридора. Имаше още някакви помещения — салон, дневна, нещо подобно на библиотека — но всичките бяха пусти. Кухнята в дъното също беше празна; пред него възникна нов проблем — къде да потърси онова, което му е необходимо?
Пое дълбоко дъх и притвори очи, опитвайки се да помисли (и да превъзмогне главоболието, което отново започваше да го мъчи). Пушеше му се, но не смееше да запали цигара — кои знае дали нямат детектори за дим, които да се разпищят още на първото облаче пушек.
Отново пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си, и чак сега разпозна миризмата, която лъхаше от това място — миришеше не на прах, а на жени, които открай време са сами; които, опитвайки се да се откъснат от останалия свят, са изтъкали около себе си защитно покривало от самодоволство. Миришеше на кръв, шампоани, ароматизатори за въдух, лак за коса, сух дезодорант и парфюми с разни извратени имена от сорта на „Май Син“, „Уайт Шоулдърс“ и „Ъбсешън“. Миришеше на вегетариански манджи и плодови чайове, каквито толкова обичаха; това не беше миризма на прах, а нещо подобно на мая, което ферментира, и никакви препарати не можеха да я премахнат — това бе миризмата на жени без мъже. Изведнъж тя започна да изпълва носа, устата, дробовете му, сърцето му; тя го давеше, призляваше му от нея и едва не се задуши.
— Я се съвземи, друже — сопна се Фердинанд. — Та това е чисто и просто снощният сос за спагети! Боше гошподи!
Норман пое два пъти дъх и отвори очи. Разбира се, че мирише на сос за спагети. Да, наистина — кухнята бе изпълнена с миризма на доматен сос, която малко напомняше на кръв. Но все пак миришеше на сос за спагети, нищо повече.
— Извинявай, малко се увлякох — рече.
— Е, да, кой не би се увлякъл на твое място? — Празните очи на Фърд като че ли изразяваха нещо подобно на съчувствие и разбиране. — В крайна сметка, тук се вихри Цирцея32 и превръща всички мъже в свини. — Маската се завъртя на китката му и огледа помещението с празните си очи. — Яаа, тук ше да е.
— Какво каза?
— Нищо, няма значение.
— А сега накъде? — попита Норман и също се огледа. — Нямам много време, но за Бога, тая къща е толкова голяма! Сигурно има поне двадесет стаи!
Бикът посочи с рога към вратата в дъното на кухнята.
— Я виж там.
— По дяволите, това сигурно е килерът.
— Не мисля, Норм. Не ми се вярва да си сложат табелка „ПОВЕРИТЕЛНО“ на вратата па килера, а?
Вярно. Прекоси стаята, натъпквайки маската в задния си джоб (на скарата за съдове наистина имаше цедка за спагети) и потропа на вратата. Тишина. Опита бравата. Топката се превъртя с лекота. Отвори вратата, опипа стената отдясно и включи осветлението.
Лампата на тавана освети грамадно бюро, затрупано с какво ли не. Най-отгоре се мъдреше позлатена табелка с надпис: „АНА СТИВЪНСЪН“, а отдолу „БЛАГОСЛОВЕН ТОЗИ ХАОС“. На стената в рамка висеше снимка на две жени, които бяха познати на Норман. Едната беше покойната велика Сюзан Дей. Другата беше оная белокоса мръсница от снимката във вестника — същата, дето приличаше на Мод. Двете жени се бяха прегърнали и се усмихваха една на друга като същински лесбийки.
Едната стена беше изцяло заета от картотека. Норман застана до нея, понечи да извади папката под буквата Д-Е, после се отказа. Тя вече не се нарича Даниълс. Не помнеше дали разбра от Фердинанд, дали го беше научил отнякъде или пък го беше почувствал интуитивно, но бе убеден, че е така. Тя си бе възвърнала моминското име.
— До последния си ден ще бъдеш Роуз Даниълс — закани се той и посегна към папката под буквата М. Измъкна я. Нищо. Беше заключена.
Това не беше голямо затруднение. Все ще намери нещо в кухнята, с което да я отвори. Извърна се и понечи да излезе, но в същия миг забеляза тръстиковата кошничка в ъгъла на бюрото и спря. На дръжката висеше картичка. „ЛИТНИ ПИСЪМЦЕ“, пишеше на нея със старинни букви. Вътре имаше купчина писма, които приличаха на готовата поща, а изпод плик със сметка, адресиран до „Лейкланд Кейбъл Ти Ви“, се подаваше ъгълчето на долния плик, на който пишеше: ендънрентън Стрийт… ендън? Макклендън?
Норман грабна писмото, преобръщайки цялото панерче — повечето писма се разпиляха по пода — и се втренчи в него.
Да, Макклендън, за Бога — Роузи Макклендън! А отдолу с решителен четлив почерк бе изписан адресът, заради който Норман бе преминал през какво ли не: Трентьн Стрийт № 897. Изпод купчина рекламни листовки за „Потънете в лятото“ стърчеше покрит с платина нож за писма. Той го грабна, разряза плика и механично тикна ножа в задния си джоб. По едно време отново измъкна маската и я нахлузи на ръката си. Пликът съдържаше един-единствен лист, на който бе щампован огромен релефен надпис „АНА СТИВЪНСЪН“, а отдолу, с едва забележимо по-малки букви — „ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ“.
Норман отбеляза тази малка проява на егоизъм, после поднесе листа към Фердинанд, карайки маската да чете. Почеркът на Ана Стивънсън беше едър и елегантен — дори би могло да се каже, високомерен. Потните му пръсти се мърдаха в главата на Фердинанд, опитвайки се да се свият в юмрук, при което гумената маска правеше какви ли не физиономии.
Скъпа Роузи,
Просто исках да ти се обадя в новата „дупка“ (зная колко са важните първите писма! ) и да ти кажа колко се радвам, че дойде при нас в „Дъщери и сестри“, и колко съм щастлива, че можах да ти помогна. Исках още да ти кажа колко съм доволна от новата ти работа — струва ми се, че няма да останеш дълго на Трентън Стрийт!
Всяка жена, която идва в „Дъщери и сестри“, обновява живота на останалите — на онези, които й помагат при първоначалното лечение, както и на онези, които идват, след като тя вече си е отишла, защото всяка оставя тук късче от своя опит, от своята сила и от своята надежда. Моята надежда е да те виждам често сред нас, Роузи, и то не защото пълното възстановяване тепърва ти предстои и защото изпитваш чувства (най-вече ярост, предполагам), с които все още не си съумяла да се справиш, а защото си поела задължението да предаваш нататък онова, което си научила тук. Може би не е нужно да ти казвам всички тези неща, но…
Най-обикновено щракване, но наоколо беше толкова тихо, че звукът се чу съвсем отчетливо. Последва друг шум: миип-миип-миип-миип.
Атармата!
Норман си имаше компания.
Ана подмина зеления форд „Темпо“, паркиран на пресечка и половина от „Дъщери и сестри“, без изобщо да го забележи. Тя беше потънала в тайната си фантазия, за която не знаеше абсолютно никой, дори психоаналитикът й — тази фантазия й бе необходима за изключително неприятни дни като днешния. Представяше си, че публикуват нейния образ на корицата на списание „Тайм“. Но поместват не снимка, а разкошен маслен портрет, на който е изобразена с тъмносиня роба (тъмносиня, защото синьото най-много й отива, а роба, защото под нея няма да се виждат неприятните натрупвания около ханша от последните две-три години). Извърнала е глава наляво, предоставяйки на художника по-красивия си профил, а косата й пада на вълни над дясното рамо. На секси вълни.
Заглавието гласи: „АМЕРИКАНСКА ЖЕНА“.
Сви в алеята към № 251 и с голямо неудоволствие временно прогони фантазията (вече беше стигнала до момента, в който авторът на статията казва: „Макар че е помогнала на повече от хиляда и петстотин малтретирани жени да започнат живота си наново, Ана Стивънсън продължава да бъде невероятно, дори трогателно, скромен човек…“). Изключи двигателя и остана за миг в колата, масажирайки кожата под очите си.
Питър Слоуик, когото навремето, около развода, наричаше Петър Велики, Распутин или Лудия марксист, приживе бе дърдорко, а приятелите му явно бяха решили да го почетат в същия дух. Изказванията се точеха и всеки „възпоменателен букет“ (Ана с удоволствие би разстреляла маниеристичните тъпанари, които по цял ден измисляха подобни мазни фрази) ставаше все по-дълъг от предишния, а към четири часа, когато най-после станаха да хапнат и да пийнат — виното беше домашно, отвратително, несъмнено каквото би избрал самият Питър, ако сам бе пазарувал — бе сигурна, че отпечатъкът от сгъваемия стол, на който бе седяла, сигурно се е врязал в задника й за цял живот. И през ум не й мина обаче да се измъкне по-рано — да речем след първия сандвич и обичайната глътка вино. Хората ще я наблюдават, ще преценяват поведението й. В крайна сметка тя бе Ана Стивънсън, важна личност в политическата структура на този град, и след официалната част на сбирката трябваше да се срещне с някои хора. Хора, с които искаше други хора да я видят, че разговаря, защото така върви светът.
А на всичкото отгоре за четиридесет и пет минути пейджърът й звъня три пъти. Седмици наред го влачеше в чантата си и той изобщо не се обаждаше, но днес следобед насред сбирка, на която хората замлъкваха, неспособни да скрият сълзите си, проклетата щуротия сякаш беше обезумяла. На третия път Ана се умори от непрестанно извръщащите се погледи и изключи досадната машинка. Дано никой не е тръгнал да ражда, дано да не са пукнали с конска подкова главата на нечие дете — но най-горещо се молеше да не се е появил съпругът на Роузи. Съмняваше се, че ще го направи — едва ли е толкова глупав. Във всеки случай, който е звънял на пейджъра, преди това несъмнено се е обадил в „Дъщери и сестри“ — първата й работа ще бъде да провери съобщенията на телефонния секретар. Междувременно ще иде до тоалетната. В повечето случаи двете занимания идеално се съчетават.
Слезе от колата, заключи я (даже и в хубави квартали като този не е излишно човек да бъде предпазлив) и се изкачи на верандата. Механично пъхна картата си в отвора и изключи разпищялата се аларма, а в главата й продължаваха да се нижат (единствената съвременничка, която е обичана и уважавана от всички фракции, нароили се напоследък в женското движениие) приятни видения.
— Здравей, къщо! — викна тя, крачейки по коридора. В отговор — пълна тишина, както и предполагаше… а, нека си признаем, и както се надяваше. Щеше да се порадва на два или дори три часа благословена тишина, преди да започне вечерното хихикане, съпроводено с непрестанно шумене на душове, тряскане на врати и ужасяващи комедийни сериали по телевизията. Влезе в кухнята, питайки се дали една гореща вана няма да разсее най-неприятните емоции от деня. Като видя вратата на кабинета си, спря и се смръщи. Тя беше открехната.
— По дяволите! — измърмори Ана. — По дяволите!
Ако най-много мразеше нещо на този свят — като изключим прегръдко-целувко-любвеобвилните хора — то това бе да нарушават личното й пространство. Вратата на кабинета й не се заключваше, защото тя не смяташе, че е необходимо да се принизява чак дотам. В крайна сметка това бе нейната къща — и единствено по нейно благоволение и благодарение на нейната щедрост момичетата и жените, които идваха тук, имаха тази възможност. Не би трябвало да има нужда от ключалка на вратата. Желанието й да не влизат в кабинета й неканени би трябвало да е достатъчно.
И в повечето случаи то наистина се уважаваше, но от време на време някоя все решаваше, че ужасно й се налага да вземе някой документ, че ужасно й се налага да използва копирната машина на Ана (която загряваше по-бързо от другата в стаята за отдих на долния етаж), че ужасно й трябва пощенска марка — и тъй тази непочтителна личност влизаше, тършуваше из чуждата стая, може би разглеждаше чуждите неща и омирисваше цялото помещение на евтин парфюм…
Ана се спря на вратата и огледа тъмната стая, която в нейното детство представляваше килер. Наостри нос и се смръщи още повече. Наистина миришеше на нещо, но не на парфюм. Ароматът й напомняше Лудия марксист. Беше…
Всички мъже около мен използват „Инглиш Ледър“, или не използват нищо.
Боже! Исусе Христе!
Настръхна. Тя бе жена, която се гордееше със здравия си разум, но в миг й се стори съвършено естествено призракът на Питър Слоуик — сянка, не по-материална от смехотворния одеколон, който бе използвал — да я чака в кабинета й…
Погледът й се насочи към единствената светлинка в мрака, която идваше откъм телефонния секретар. Това обясняваше защо пейджърът бе звънял непрекъснато… а тя като последен глупак го беше изключила, за да престанат да я зяпат. Нещо се беше случило, може би на Етингър Пиър. Някой е пострадал. Пази Боже, дано не е…
Влезе в кабинета и потърси ключа на осветлението, а после застина, озадачена от онова, което напипваше в тъмното. Съдейки по положението на ключа, лампата вече беше включена, значи би трябвало да свети, но в стаята беше тъмно.
Щракна два пъти ключа и тъкмо понечи да опита за трети път, когато върху дясното и рамо се стовари нечия ръка.
Тя изпищя при допира на тази тежка длан и звукът, който излетя от гърлото й, беше точно толкова неистов и пронизителен, колкото писъците на героинята от кой да е филм на ужасите; а когато в ръката се впиха пръсти, извъртяха я с гръб към стаята и в светлия отвор на вратата се очерта силуетът на самото същество, отново изпищя.
Нещото, което я беше причакало зад вратата, не беше човешко същество. На главата си имаше рога, обсипани със странни израстъци, подобни на туморни образувания.
— Да живее бикът — изрече нечий глух глас и Ана осъзна, че това все пак е човек с маска на лицето, но от това не се почувства по-добре, защото много добре знаеше кой е този човек.
Изтръгна се от ръцете му и отстъпи към бюрото. Още долавяше миризмата на „Инглиш Ледър“, но вече усещаше и други миризми. Нагорещена гума. Пот. И урина. Дали е от нея? Подмокрила ли се е? Не знаеше. Долната половина на тялото й беше безчувствена.
— Не ме докосвайте — изрече с треперлив глас, който доста се различаваше от обичайния й спокоен и властен тон. Протегна ръка назад и затърси бутона, който звънеше в полицията. Тук трябваше да е, но беше затрупан под купища хартия. — Да не сте посмели да ме докоснете, предупреждавам ви.
— Ана-Ана-бо-Бана, банана-фана-фоу-Фана — изрече с дълбоко напевен глас, сякаш медитирайки, съществото с рогатата маска, после хлопна вратата. Сега се намираха в пълен мрак.
— Не се приближавайте — изрече Ана, движейки се покрай бюрото, или по-право, приплъзвайки се покрай бюрото. Ако успее да се добере до тоалетната и да заключи вратата…
— Фий-фи-моу-Мана…
Отляво. Съвсем наблизо. Тя се хвърли надясно, но прекалено късно. Нечии силни ръце я обгърнаха. Тя се опита да изпищи отново, но ръцете я притиснаха, дъхът й спря и устните й просто се раздвижиха безмълвно.
„Ако бях Мизъри Частийп, щях да…“ — помисли си, а зъбите на Норман вече опираха гърлото й, той я подуши като някой страстен юнак на Алеята на влюбените, после вече зъбите му се впиваха в гърлото й, а по дрехите й рукна нещо топло и тя престана да мисли.
Когато приключиха с последните въпроси и подписаха показанията, вече отдавна се бе мръкнало. На Роузи й се виеше свят и се чувстваше малко замаяна както след целодневните тестове, с които понякога ги изненадваха в гимназията.
Гюставсън отиде да заведе доклада си, стискайки го пред гърдите си, сякаш беше Свещения Граал, и тя стана. Запъти се към Бил, който също се изправи. Гърт бе отишла да издирва дамската тоалетна.
— Госпожо Макклендън? — сякаш изпод лакътя й долетя гласът на лейтенант Хейл.
Изведнъж умората й се изпари и внезапно я обзе ужасяващо предчувствие. В стаята бяха останали само те двамата — Бил беше прекалено далеч, за да чуе какво ще й каже Хейл, а като заговори, офицерът ще се обърне към нея с нисък поверителен тон. Ще й каже, че ако си знае интереса, ще престане с всички тия глупости за мъжа си, при това веднага, докато все още има време. И че отсега нататък по-добре да си затваря устата в присъствието на ченгета, освен ако някой: а) й зададе въпрос; б) разкопчее ципа на панталоните си. Ще й припомни за семейството…
— Ще го арестувам — меко изрече той. — Не зная дали мога да ви убедя в това, каквото и да ви говоря, но въпреки това искам да чуете, че го казвам. Ще го арестувам. Обещавам.
Тя го зяпна.
— Ще го направя, защото той е убиец, ненормален е и е опасен. Освен това не ми харесва погледа, с който оглеждате приемната и подскачате всеки път, когато някъде се тръшне врата. Или как трепвате всеки път, като помръдна ръка.
— Не…
— Трепвате. Не можете да се удържите и трепвате. Няма нищо, разбирам защо го правите. Ако бях жена и бях преживял онова, което сте преживели вие… — Той замълча и я изгледа скептично. — Хрумвало ли ви е някога какъв невероятен, дяволски, магичен късмет сте извадили, че все още сте сред живите?
— Да — отвърна Роузи. Краката й трепереха. Бил стоеше на входа и я гледаше, очевидно разтревожен. Тя се насили да му се усмихне и вдигна пръст — идвам след една минутка.
— И сте права. — Хейл огледа приемната, а тя проследи погледа му. Зад някакво бюро седеше полицай и записваше показанията на разплакан тинейджър в яке с инициалите на гимназията си. На друго, точно до прозорец с телена мрежа, един униформен полицай и детектив, който си беше свалил сакото и закаченият на колана му полицейски пистолет 38-ми калибър се виждаше, бяха доближили глави и разглеждаха купчина снимки. В другия край на стаята, където имаше цяла редица монитори, Гюставсън обсъждаше доклада си с някакъв съвсем млад униформен полицай, който на вид нямаше повече от шестнадесет години.
— Знаете много за полицаите — казваше Хейл, — но повечето от нещата, които знаете, не са верни.
Роузи не отвърна, но това не беше важно — той като че ли не изискваше от нея отговор.
— Но искате ли да знаете коя е основната причина да го арестувам, госпожо Макклендън? Възможно най-важната и най-значимата причина?
Тя поклати глава.
— Ще го арестувам, защото е полицай. При това полицай-герой, за Бога. Но следващият път, когато мутрата му се появи на първа страница в градския ви вестник, то или ще бъде във връзка с покойния Норман Даниълс, или пък на снимката ще е показан с белезници и оранжева униформа.
— Благодаря ви за тези думи — рече Роузи. — Те означават много за мен.
Хейл я отведе при Бил, който отвори преграждението и я прегърна. Тя се притисна силно към него и затвори очи.
— Госпожо Макклендън?
Огледа се и видя Гърт, която тъкмо влизаше в стаята. После срамежливо, но съвсем не и уплашено, се обърна към Хейл:
— Можете да ме наричате Роузи.
Той се усмихна.
— Искате ли да чуете нещо, което ще позаличи първоначалните ви далеч не възторжени впечатления от това място?
— Да… струва ми се.
— Нека аз да отгатна — намеси се Бил. — Имате проблеми с полицията в родния град на Роузи.
Офицерът се усмихна горчиво.
— Именно. Нещо се срамуват да ни съобщят кръвната му група, дори отпечатъците му не искат да ни изпратят. Вече се обърнахме към полицейската прокуратура. Безсрамници!
— Прикриват го — отбеляза тя. — Знаех си, че ще постъпят така.
— Засега — да. Въпрос на инстинкт — по същия начин, като застрелят полицай, забравяш всичко и хукваш след убиеца. Най-накрая ще разберат, че това не е игра, и ще престанат да слагат прът в колелата.
— Убеден ли сте? — попита Гърт. Той размисли, сетне кимна.
— Да, убеден съм.
— А дали не бихте могли да осигурите полицейска защита на Роузи, докато свърши всичко това? — попита Бил.
Хейл отново кимна:
— Вече изпратихме патрулна кола пред дома ви на Трентьн Стрийт, Роузи.
Отново завладяна от страх и ужас, младата жена отмести поглед от Гърт към Бил и от Бил към Хейл. Не можеше да се справи с тази ситуация. Тъкмо започваше да й се струва, че е овладяла положението, и изневиделица изникваше нещо ново, което я съкрушаваше напълно.
— Защо? Защо? Той не знае къде живея, не може да знае къде живея! Нали затова е дошъл на пикника — смятал е, че аз ще бъда там. Синтия не му е казала, нали?
— Казва, че не е. — Хейл наблегна на първата дума, но Роузи изобщо не усети. Гърт и Бил обаче схванаха намека и се спогледаха.
— Ето! А Гърт също не му е казала! Нали, Гърт?
— Не, госпожо.
— Ами нека приемем, че предпочитам да не рискувам. Момчетата са пред входа, а в квартала има още няколко коли. Не искам пак да ви плаша, но психопат, който познава полицейската процедура, е по-особен психопат. Най-добре да не се рискува.
— Щом така смятате — тихо отвърна Роузи.
— Госпожо Киншо, ще изпратя някого да ви придружи до където пожелаете…
— Етингьр — прекъсна го тя и приглади нощницата. — Смятам да направя малко ревю на концерта.
Хейл се усмихна, после подаде ръка на Бил.
— Господин Стайнър, радвам се, че се запознахме.
Бил стисна ръката му.
— И аз се радвам. Благодаря за всичко.
— Това ми е работата. — После погледна Роузи. — Лека вечер, момичета. — Погледът му отново се насочи към Гърт, Хейл се ухили и сякаш за миг се подмлади с петнадесет години. — Пипнах те! — рече и се разсмя.
Гърт размисли, но после се засмя с него.
Като излязоха. Бил, Гърт и Роузи се позабавиха още малко на стълбите пред управлението. Въздухът беше влажен, а над езерото се надигаше мъгла. Още беше съвсем рядка — около уличните лампи се бяха образували сияйни кръгове, а над мокрия паваж сякаш се виеше дим, но Роузи предполагаше, че до час-два мъглата ще бъде гъста като мляко.
— Искаш ли тази вечер да се върнеш в „Дъщери и сестри“, Роузи? — попита Гърт. — Концертът скоро ще свърши и ще си направим пуканки.
Роузи, която в никакъв случай не искаше да се връща в общежитието, се обърна към Бил:
— Ако си отида в квартирата си, ти ще останеш ли при мен?
— Естествено — веднага отвърна той и улови ръката й. — Ще остана с удоволствие. Изобщо не се тревожи къде ще ме сложиш — досега не съм виждал диван, на който да не мога да спя.
— Не си виждал моя — отвърна тя, знаейки много добре, че нейният диван няма да представлява проблем, понеже Бил въобще няма да спи на него. Леглото й беше единично, което означаваше, че едва ще се поберат на него, но сигурно щяха се справят чудесно. А това близко съседство може да породи и нещо друго, кой знае. После се обърна към Гърт: — Отново ти благодаря, Гърт.
— За нищо — Тя я прегърна сърдечно, после се наклони към Бил и залепи на лицето му звучна целувка. Появи се полицейска кола и спря. — Да я пазиш, младежо.
— Ще я пазя.
Гърт се запъти към колата, после спря, посочи мотоциклета на Бил, който бе паркиран на служебния паркинг, и подвикна:
— И гледай да не обърнеш тая щуротия в проклетата мъгла.
— Ще карам бавно, мамче, обещавам.
Едрата жена размаха шеговито огромния си юмрук, а той вирна брадичка и притвори очи с такъв комично смирен израз, че Роузи се засмя. Не бе очаквала, че може да се смее на стълбите пред полицията, но тази година й се случиха много неща, които изобщо не бе очаквала.
Наистина много.
Независимо от случилото се на връщане към Трентън Стрийт изпита почти същото удоволствие от возенето с мотоциклет каквото бе изпитала и тази сутрин, докато пътуваха по извънградската магистрала. Беше се притиснала към Бил, докато огромният „Харли Дейвидсън“ летеше през града и се плъзгаше през сгъстяващата се мъгла. На три пресечки от Трентън Стрийт мъглата вече приличаше на пухкав приказен сън. Включеният фар образуваше пред себе си ярък светещ цилиндър, който се врязваше във влажните изпарения като лъч на джобно фенерче, осветяващ задимена стая. Когато най-сетне завиха по улицата, сградите бяха придобили призрачни очертания, а Брайънт Парк се бе превърнал в офомно бяло петно.
Обещаната от Хейл патрулна кола беше паркирана точно пред № 897. Отстрани бяха изписани думите: „Да служим и защитаваме“. Съседното място беше свободно — Бил вкара мотоциклета пред полицейската кола и изгаси двигателя.
— Цялата трепериш — отбеляза той, помагайки й да слезе от машината.
Тя кимна и установи, че трябва да положи усилие, за да говори, без да й тракат зъбите.
— Това е заради влагата, а не толкова от студ.
Всъщност Роузи подозираше, че дълбоко в себе си знае истинската причина, която нямаше нищо общо нито с влагата, нито със студа — дълбоко в себе си знаеше, че става нещо нередно.
— Ами, хайде бързо да се прибираме и да се преоблечеш в сухи топли дрехи. — Бил прибра каските, заключи мотора и пусна ключа в джоба си.
— Това е най-гениалната идея на столетието.
Хванати за ръце, прекосиха тротоара и спряха пред стълбите па кооперацията. Като отминаха радиоколата, той махна на полицая зад волана. Онзи подаде ръка през прозореца и мързеливо помаха в отговор, а пръстенът му проблесна на светлината на уличните лампи. Сътрудникът му явно спеше. Роузи отвори чантата си, измъкна ключа от входната врата, която в този късен час вече беше заключена, и го пъхна в ключалката. Почти не си даваше сметка какво прави — всичките й добри намерения се бяха изпарили и сега отново се чувстваше смазана под по-раншния панически страх, който я притискаше като огромен железен предмет, пропадащ от етаж на етаж в стара сграда, докато най-сетне се сгромоляса в мазето. Стомахът й се сви, слепоочията и започнаха да пулсират, но тя не знаеше каква беше причината.
Бе забелязала нещо, нещо, и бе толкова погълната в опитите си да разбере какво е то, че изобщо не усети как вратата на полицейската кола щракна и водачът слезе. Не чу и скърцащите стъпки, които ги последваха.
— Роузи?
Това бе гласът на Бил, който изникна от тъмнината. Вече се намираха във вестибюла, но снимката на оня стар перко (приличаше на Калвин Кулидж33), която висеше на стената отдясно, както и чепатата закачалка с хилядите месингови куки, която се намираше точно до стълбите, не се виждаха. Защо, по дяволите, тук бе толкова тъмно?
Защото лампата беше изключена, разбира се — толкова бе просто. Но Роузи знаеше, че трябва да си отговори на един друг, по-труден въпрос — зашо полицаят на предната седалка до шофьора в полицейската кола спеше в такава неудобна поза, забил брада в гърдите си, а шапката му беше нахлупена като борсалинката на главорез в гангстерски филм от трийсетте години? И защо всъщност изобщо спеше, когато субектът, когото бе изпратен да наблюдава, трябваше да се появи всеки миг? „Хейл много ще се ядоса, ако узнае — разсеяно си рече Роузи. — Ще иска да си поговори с този служител. Хубавичко да си поговори с него.“
— Роузи? Какво има?
Стъпките, които ги следваха, забързаха.
Тя превъртя като на видеолента последните няколко минути. Бил махва на униформеното ченге зад волана на полицейската кола, казва „здрасти, радвам се, че сте тук“, макар че не изрича гласно нито дума. Ченгето отвръща на поздрава, пръстенът му проблясва на светлината на уличните лампи. Роузи не бе достатъчно близо, за да различи добре думите, гравирани на него, но бе убедена какво гласят те. Хиляди пъти ги беше виждала отпечатани върху кожата си, като синия печат на инспекцията по храните, който слагаха върху свинското.
„Дълг. Лоялност, Общност“.
Стъпките припряно изкачиха стъпалата. Вратата се хлопна — трясък. Някой пъхтеше силно в тъмнината, а в помещението се разнесе ароматът на „Инглиш Ледър“.
Гол до кръста, Норман стоеше на кухненската мивка в „Дъщери и сестри“ и отмиваше кръвта от лицето и гърдите си. Като посегна за кърпата, оранжевото слънце, което вече съвсем се беше снишило над хоризонта, го заслепи. В следващия миг отново не помнеше нищо. Струваше му се, че не е минала и секунда, а той вече се намираше на улицата и се беше смрачило. Отново бе нахлупил шапката с козирката. Освен това беше с шлифер. Бог знае откъде го беше взел, но дрехата бе много подходяща за това време — над града бе паднала мъгла, която бързо се сгъстяваше. Норман потърка с пръсти плата и установи че на допир е много приятен. Освен това беше елегантна дреха! Отново се опита да си спомни как се сдобил с него, но не можа. Дали не е убил още някого? Възможно е — съседи и приятели всякакви, никак не е изключено; на почивка всичко се случва.
Огледа Трентън Стрийт и на три-четвърти път от следващото кръстовище забеляза полицейска кола — марка „Чарли и Дейвид“, както ги наричаха в неговия район у дома — чиито колела напълно се бяха скрили в мъглата. Норман бръкна дълбоко в левия джоб на шлифера — наистина разкошен шлифер, собственикът му несъмнено бе притежавал прекрасен вкус — и напипа някакъв нагънат гумен предмет. Усмихна се доволно, сякаш се здрависваше със стар познат.
— Да живее бикът — прошепна той. — El toro grande.
Бръкна в другия джоб, без да знае точно какво ще открие, макар да бе убеден, че непременно ще има нужда от него.
Предметът убоде средния му пръст, той потръпна от болка и внимателно го извади. Видя покрития с платина нож за писма от бюрото на неговата стара приятелка Мод.
„Ама как пискаше“ — мислеше си с усмивка, подмятайки ножа под уличните лампи, чиято светлина се плъзгаше по острието му като мляко. Да-а, тя се разпищя… но после млъкна. Фустите винаги млъкват в крайна сметка, и слава Богу.
Междувременно пред него бе възникнал доста сложен проблем. Патрулът се състои от двама полицаи; те носят огнестрелно оръжие, а той има само нож за писма. Трябва да ги изкара от колата, при това колкото се може по-безшумно. Хубав проблем, наистина — а на Норман не му хрумваше абсолютно никакво разрешение.
— Норм — прошепна нечий глас. Идваше от левия му джоб. Той бръкна и извади маската. Тя сякаш го зяпна с възторжено любопитство, а муцуната й като че отново се усмихваше мъдро.
На това слабо осветление цветните венци, които украсяваха рогата й, спокойно можеха да минат за кървави съсиреци.
— Какво? — тихо, съзаклятничеки пошепна Норман. — Какво има?
— Направи се, че имаш инфаркт — отвърна все така шепнешком бикът и той го послуша.
Запристъпя тежко към полицейската кола и колкото повече се приближаваше, толкова повече забавяше крачка. Стараеше се да не вдига глава и следеше автомобила само с периферното си зрение. Колкото и да са некадърни, няма как да не са го забелязали вече — други хора наоколо нямаше — а той искаше те да видят човек, който е забил нос в земята и бавно пристъпя с мъка. Който или е пиян, или му се е случило нещо лошо.
Беше пъхнал лявата си ръка под шлифера и масажираше гърдите си. Ножът за писма, който стискаше, го пробождаше лекичко през тениската. Като се доближи до целта си, се олюля и спря. Замръзна на място с наведена глава и бавно отброи до пет, без да позволява на тялото си да помръдне и на сантиметър. Сигурно първоначалното им впечатление — че този господин Ракиен крета към къщи след няколко часа в бар „Росна капка“ — вече отстъпва място на други възможни обяснения. Въпреки това искаше те да дойдат при него. Ако няма друг избор, той ще се доближи към тях, но най-вероятно нищо няма да излезе и ще го пипнат.
Направи още три крачки, но не към колата, а към близката порта. Вкопчи се във влажната студена желязна ограда и задиша тежко с наведена глава, надявайки се, че прилича на човек със сърдечен пристъп, а не на злодей, който крие смъртоносно оръжие под шлифера си.
Тъкмо вече започваше да си мисли, че е допуснал сериозна грешка в догадките си, когато вратата на колата се отвори. Норман по-скоро чу, отколкото видя това, а след миг долови още по-радостен звук — забързани стъпки, които се приближаваха към него. „Ура шенгетата идат“ — рече си и се осмели да хвърли поглед. Трябваше да погледне какво става и как са разположени един спрямо друг. Ако не са близо един до друг, ще трябва да инсценира припадък… но това, ама че ирония, криеше друга опасност. В такъв случай може единият да изтича до колата, за да повика линейка.
Бяха типичен екип „Чарли и Дейвид“ — ветеран и хлапак с жълто на устата. Новакът се стори на Норман странно познат, сякаш го бе виждал по телевизията. Но това нямаше никакво значение. Двете ченгета бяха съвсем близо едно до друго, почти опрели рамо до рамо — ето това имаше значение. Колко хубаво. Прекрасно!
— Господине? — подвикна полицаят отляво — по-възрастният. — Господине, зле ли сте?
— Направо ме скъсва от болка — изхриптя Норман.
— Какво ви боли? — продължаваше да говори по-възрастният. Това бе важен миг, макар и не решаващият. Всеки момент по-възрастният полицай можеше да изпрати младежа да повика подкрепление и тогава всичко ще пропадне, но пък не можеше да ги нападне още сега — трябваше да се доближат още малко.
Изведнъж, за пръв път откакто се отправи на тази експедиция, отново се почувства в старата си кожа, — изцяло потопен в околната обстановка, с изключително хладен и бистър ум, забелязваше всичко — от капчиците по железните пръчки на оградата до сивото гълъбово перце, което се подмяташе в канавката до смачкано пликче от чипс. Дори долавяше тихото дишане на двамата мъже.
— Ей тук, вътре. — Норман се задъха и заразтрива гърдите си под връхната дреха. Острието на ножа продупчи тениската и го бодна на голо, но той почти не усети. — Все едно имам жлъчен пристъп, но в гърдите.
— Може би трябва да повикаме линейка — предложи младичкият и внезапно осъзна на кого му прилича момчето — на Джери Мадърс, хлапето, което изпълняваше ролята на Бийвър във филма „Остави на Бийвър“. Беше гледал повторенията на всичките серии по Канал 11, а някои дори по пет-шест пъти.
Само че по-дъртият никак не приличаше на Уоли, брата на Бийв.
— Чакай малко — задържа го по-старият и, направо невероятно, добави: — Нека да го погледна. В армията бях медицински служител.
— Шлифера… копчетата… — каза Норман, следейки с периферното си зрение Бийв под око.
По-възрастният пристъпи още крачка. Застана точно пред Норман. Бийв също направи крачка напред. По-възрастният разкопча най-горното копче на шлифера. После второто. Като разкопча и третото, Норман измъкна ножа за писма и го заби в гърлото му. Кръвта бликна като порой и се стече по униформата му. На тъмно, в мъглата, приличаше на сос за пържоли.
Оказа се, че Бийв няма да представлява никакъв проблем. Младежът стърчеше като истукан и ужасено гледаше сътрудника си, който вдигна ръце и немощно потупа дръжката на нещо, което стърчеше от гърлото му. Приличаше на човек, който се опитва да се отърве от някакъв чудноват лишей.
— Кръх! — давеше се той. — Ахк! Кръх!
Бийв се обърна към Норман. Сякаш и през ум не му мина, че този човек би могъл да има нещо общо със случилото се със сътрудника му, но Даниълс никак не се изненадваше от това. И друг път се бе сблъсквал с подобна реакция. Слисан и потресен, младежът изглеждаше на не повече от десет години, и не само приличаше на Бийв, а направо бе пълно негово копие.
— Нещо стана с Ал! — рече. Норман знаеше още нещо за този мдад човек, който скоро щеше да се присъедини към градския Почетен легион — той си мислеше, че вика, бе сигурен в това, а всъшност от устните му на пресекулки излизаше глух шепот:
— Нещо стана с Ал!
— Зная — отвърна Норман и му нанесе силен удар под брадичката — рискован удар, ако имаш насреща си опасен противник, но Бийв се намираше в такова състояние, че и тестокласиик би се справил с него. Юмрукът му се заби в брадичката на хлапето под прав ъгъл и то политна към оградата, в която преди това сам Норман се бе вкопчил. Бийв не беше в безсъзнание, както се бе надявал, но погледът му беше замъглен и отнесен — нямаше да има никакви проблеми. Фуражката му бе паднала на земята. Косата му беше късо подстригана, но не толкова, че да не може да го хване за нея. Норман сграбчи и тласна главата му надолу, като в същия миг я подпря с коляно. Звукът бе приглушен, но страховит — сякаш някой мачкаше с дървен чук торба, натъпкана с порцелан.
Бийв се строполи на земята като сноп. Като се огледа за сътрудника му обаче, направи потресаващо откритие — другият бе изчезнал.
Норман се извърна с изблещени очи и веднага го забеляза. Той вървеше по тротоара много-много бавно, с протегнати напред ръце, като зомби в ужасно страшен филм. Норман се извъртя, търсейки с поглед зрителите на тази комедия. Не видя никого. От парка долитаха шумни възгласи и кикот — тинейджърите си играеха на гепиме в мъглата, но това не го притесняваше. Дотук бе извадил невероятен късмет. Ако му върви все така още четиридесет и пет секунди, най-много минута, след това щеше да бъде свободен като птичка.
Хукна след по-възрастния полицай, който току-що беше спрял насред тротоара и за пореден път се опитваше да измъкне от гърлото си ножа за писма на Ана Стивънсън. Бе успял да измине цели двадесет и пет метра.
— Господин полицай! — строго изсъска Норман и го побутна по лакътя.
Полицаят залитна и се обърна. Както му се бяха оцъклили очите, Норман реши, че по му подхожда да виси на стената в някой ловен дом. Униформата му бе в кръв. Невероятно бе как този човек все още е жив, камо ли в съзнание. „Сигурно в Средния Запад правят по-здрави ченгета“ — рече си той.
— Вий! — припряно изрече ченгето. — Вий! Поепление!
Гласът му бе сподавен и бълбукащ, но въпреки това изумително силен. Норман дори разбра какво се опитваше да каже човекът. Преди малко полицаят бе допуснал груба грешка, държал се бе като неопитен новак, но Даниълс смяташе, че въпреки това с гордост би служил заедно с него. Дръжката на ножа стърчеше от гърлото му и при всяка дума подскачаше нагоре-надолу, напомняйки му как помръдваше гумената муцуна на Фердинанд, като я движеше с пръсти.
— Да, ще извикам подкрепление — най-убедително изрече той. Стисна ръката на другия и продължи: — Но сега нека ви отведа обратно в колата. Елате! Насам, господин полицай!
Би се обърнал към него и по име, но картичката с името му бе замазана с кръв. А съвсем спокойно можеше да го нарича и „полицай Ал“. Отново го подръпна внимателно за лакътя и той най-после тръгна.
Отведе олюляващия се, потънал в кръв полицай „Чарлни Дейвид“, със забучен в гърлото нож за отваряне на писма обратно при патрулната кола, очаквайки всеки миг от непрестанно сгъстяващата се мъгла да изникне някой — мъж, който е излязъл да купи бира; жена, която се връща от кино; гимназисти, които се прибират след среща (и са ходили на Етингър Пиър, Боже пази Краля) — а ако се появи такъв случаен минувач, ще се наложи да убие и него. Започнеш ли да убиваш хора, сякаш край няма — убийството се разпростира като вълнички по повърхността на езеро.
Никой не се появи. Само от парка долитаха безплътни гласове. Истинско чудо бе как полицай Ал продължаваше да се държи на крака, след като кървеше като заклано прасе и оставяше след себе си такава широка и плътна кървава диря, че на места дори се образуваха локвички. Те лъщяха като петна от машинно масло на призрачната светлина на уличните лампи.
Норман поспря да вдигне фуражката на Бийв, която беше паднала на стълбите, а после се наведе, подхвърли я на седалката на водача и измъкна ключовете от таблото. Връзката съдържаше внушителен брой ключове — те бяха толкова много, че стърчаха настрани, като слънчевите лъчи в детска рисунка с цветни моливчета, но той никак не се затрудни да открие ключа за багажника.
— Хайде — пошепна. — Хайде, още мъничко и веднага ще повикаме подкрепление. Все очакваше другият да се срути на земята, но той продължаваше да се държи, въпреки че се бе отказал от опитите си да извади ножа от гърлото си.
— Внимавайте с бордюра, господин полицай, хоооп — така.
Полицаят слезе от бордюра. В мига, в който черната му униформена обувка стъпи на платното, раната на гърлото му се разтвори около острието на ножа като рибешки хриле и отново бликна кръв.
„Убих полицай“ — помисли си Норман. Очакваше това да го съкруши, но то никак не го разстрои. Може би защото дълбоко в себе си знаеше, че не той уби този опитен служител — това бе дело на друг. На нещо друго. Най-вероятно на бика. Колкото повече размишляваше по въпроса, толкова по-правдоподобно му се струваше това обяснение.
— Задръжте малко, господин полицай, вече пристигнахме.
Ченгето се закова на място точно зад патрулната кола.
Норман отвори багажника с ключа, който бе избрал от връзката. Вътре имаше резервна гума (при това изтъркана като бебешко дупе), крик, бронирани жилетки — от естествени, а не от изкуствени влакна; и още — ботуши, омазнен брой на списание „Пентхауз“, комплект инструменти и полицейска радиостанция, на която половината чаркове липсваха. С други думи, доста пълен багажник — като на всяка друга полицейска кола. Но както и в багажника на всяка друга полицейска кола, тук също можеше да се намери място за още нещо. Той бутна комплекта инструменти на една страна, премести полицейската радиостанция на друга, а през това време сътрудникът па Бийв се поклащаше край него, потънал в дълбоко мълчание и втренчил поглед в някаква далечна точка, сякаш вече виждаше пристана, от който щеше да започне следващото му пътешествие. Норман тикна крика зад резервната гума, после огледа празното място, а след това човека, за когото го беше определил.
— Тъй. Хубаво. Но ще трябва да заема шапката ви, нали може?
Полицаят не отговори и просто продължи да се поклаща назад-напред; дъртата мърлява старица на Норман обожаваше да повтаря, че мълчанието е знак на съгласие, а синът й го намираше за хубаво мото, или поне със сигурност далеч по-хубаво от девиза на баща му, който гласеше: „Щом сами пикаят вече, и за мене стават значи.“ Свали фуражката на ченгето и я нахлупи на обръснатата си глава. Бейзболната шапка се намести в багажника.
— Кръх — издаде звук полицаят и протегна окървавената си ръка. Очите му изобщо не потрепваха — сякаш вече бяха отплували завинаги.
— Да, зная, кръв, този проклет бик — съгласи се Норман и блъсна другия мъж в багажника. Той се стовари вътре, но единият му крак продължи да стърчи навън и да потрепва конвулсивно. Норман го прегъна в коляното, напъха го и хлопна багажника. После отново се зае с новобранеца. Той се опитваше да се изправи, но погледът му още беше мътен. Даниълс се отпусна на коляно, хвана с ръце гърлото му и стисна. Когато Бийв престана да се движи, той допря ухо до гърдите му. Дочу три случайни, неравномерни удара, сякаш сърцето му се мяташе като риба на сухо. Въздъхна, отново плъзна ръце около гърлото на младока и притисна трахеята му. „Някой ще дойде — рече си, — вече няма как да не дойде.“ Но никой не се появи. От огромното бяло петно, в което се криеше Брайънт Парк, долетя възглас: „Подъл мръсник такъв!“ Последва го пронизителен кикот, ня какъвто е способен само някой пиян или умствено разстроен тип, но това бе всичко. Норман отново притисна ухо към гърдите на полицая. Този му трябваше за декор, а никак не му се искаше в някой момент декорът му да оживее.
Тиктакаше единствено часовникът на Бийв.
Вдигна момчето, замъкна го от дясната страна на патрулната кола и го настани на предната седалка. Нахлупи фуражката му колкото се може по-надолу — с това подпухнало, почерняло лице хлапето повече приличаше на трол — и хлопна вратата. Вече цялото му тяло пулсираше от болка, но отново най-много го боляха зъбите и челюстите.
„Мод — рече си. — Само Мод е виновна.“
Обзе го задоволство, че не помни какво е направил с Мод… или какво е направил на Мод. Естествено, той самият нямаше нищо общо с това — това бе работа на бика, el toro grande. Но мили Боже, защо трябва всичко така да го боли. Сякаш го разглобяваха отвътре навън чарк по чарк.
Бийв бавно се накланяше наляво, а очите му се бяха изцъклили като стъклени топчета.
— Не, не, прррт, Нели! — подвикна Норман и го изправи на седалката. Пресегна се през него и му сложи колана. Така въпросът се реши. Той се отдръпна и критично огледа творението си. Общо взето, добре се беше справил. Младежът изглеждаше като капнал от умора човек, който е задрямал за малко.
Норман отново се пресегна през стъклото и бръкна в жабката. Знаеше, че там има аптечка. Вдигна капака, извади стара прашна туба с аспирин и глътна пет-шест таблетки. Подпрян на вратата на колата, дъвчеше хапчетата и потръпваше от киселия им вкус, когато съзнанието му отново отлетя.
След известно време дойде на себе си — още му горчеше на устата и гърлото от стипчивия аспирин. Намираше се във фоайето на нейната жилищна кооперация и натискаше ключа на осветлението. Нищо не ставаше — в малкото помещение цареше мрак. Значи е направил нещо с осветлението. Това бе хубаво. В другата си ръка стискаше пистолета на единия от полицаите. Стискаше го за дулото — явно бе зачуквал нещо с дръжката. Бушони, може би? Възможно бе, но нямаше значение. Осветлението не работеше, и това бе достатъчно.
Намираше се в жилищна сграда с квартири под наем — кооперацията беше хубава, но все пак стаите се даваха под наем. Невъзможно е да се сбърка миризмата на евтина храна — от онази, която се готви на котлон. След известно време тази миризма се пролива в стените и нищо не е в състояние да я премахне. След две-три седмици към нея ще се прибави и тихото бръмчене на многобройните вентилатори, които наемателите ще сложат на прозорците на стаите си, опитвайки се да се поразхладят, защото през август вътре става като в нажежена пещ.
Роузи бе заменила прекрасната им къщичка за такава мизерна дупка, но сега Норман нямаше време да размишлява над тази загадка. Най-важното бе да разбере колко наематели живеят в тази сграда и колко от тях ще са си вкъщи рано в събота вечер. С други думи, колко от тях биха могли да му създадат проблеми?
„Никой няма да създава проблеми — успокоително изрече един глас от джоба на новия му шлифер. — Никой няма да създава проблеми, защото е все едно как ще завърши всичко, което опростява нещата. Ако някой ти се изпречи на пътя, просто го убиваш, и толкоз.“
Норман се обърна, излезе на стълбите пред входа и хлопна вратата. Бутна я, но не можа да я отвори. Очевидно бе успял да влезе по някакъв начин — на вид бравата не представляваше никакво предизвикателство — но му се струваше обезпокоително да не знае със сигурност. Пък и осветлението. Защо си бе правил труда да го прекъсва, след като най-вероятно ще се прибере сама? А може би вече си е вкъщи?
Отговорът на втория въпрос беше лесен — тя не си е вкъщи, защото бикът така каза, а той му вярваше. Що се отнася до първия въпрос, може и да не е сама. Например Гърти може да е с нея… ъ-ъ, бикът спомена нещо за приятел. Честно казано. Норман намираше тази възможност за изключена, но… „Харесва й как я целува“ — бе казал Фърд. Това бе глупаво, тя за нищо на света не би посмяла… но за всеки случай.
Заслиза по стълбите с намерението да се върне в патрулната кола, да седне зад волана и да я чака да се появи, когато съзнанието му отлетя нанякъде — този път не се зарея, а литна, като монета, с която по традиция реферът хвърля жребий преди началото на играта — а когато се съвзе, тъкмо хлопваше входната врата зад гърба си, после се втурна в тъмното и сключи ръце около врата на приятеля на Роуз. Не беше сигурен откъде знае, че този мъж е именно приятел на Роуз, а не някой цивилен полицай, който я придружава, това не го интересуваше. Знаеше, и това му беше достатъчно. Главата му пулсираше — Норман бе разярен. Дали бе видял тоя тип
(харесва й как я целува)
как разменя лиги с жена му, преди да влязат в кооперацията, а ръцете му се плъзват надолу под талията й? Не си спомняше, не искаше да си спомня, нямаше нужда да си спомня.
— Нали ти казах! — обади се бикът и макар да бе обзет от дива ярост, гласът му беше съвършено ясен. — Нали ти казах? Виждаш ли на какво са я научили дружките й? Чудно! Чудничко!
— Ще те убия, копеле такова! — пошепна той в лицето на приятеля на Роуз, макар да не го виждаше, и го притисна до стената. — И, Бога ми, ако мога, ако Господ ми позволи, два пъти ще те убия.
Обви ръце около гърлото на Бил Стайнър и го стисна.
— Норман! — извика Роузи в тъмното. — Норман, пусни го!
Бил я придържаше лекичко над лакътя от мига, в който тя извади ключа от бравата, но изведнъж ръката му изчезна, в мрака някой се запрепъва — стъпваше направо като слон. После се чу глух удар, сякаш някой блъсна някого в стената.
— Ще те убия, копеле такова — долетя шепот в тъмнината. — И, Бога ми, ако мога, ако Господ ми позволи…
„Два пъти ще те убия“ — мислено го изпревари Роузи — това бе една от любимите заплахи на Норман и той често крещеше тези думи пред телевизионния екран, когато някой съдия отсъжда наказателен удар срещу неговия любим отбор на Янките или пък когато някоя кола го засечеше на улицата. „Ако Господ ми позволи, два пъти ще те убия.“ Чу се сподавено хъхрене — това беше Бил, разбира се. Огромните, невероятно силни ръце на съпруга й се опитваха да му изтръгнат живота.
Вместо ужаса, който винаги будеше у нея, този път я обзе ярост — почувства се като в полицейската кола. Направо обезумя и се разкрещя с все сила:
— Остави го на мира, Норман! Махай си шибаните ръце от него!
— Млъквай, кучко такава! — долетя отговорът в тъмнината, но в гласа му освен гняв се долавяше и изненада. Никога не му беше заповядвала — през целия им съпружески живот — нито пък се бе обръщала към него с такъв тон.
Но имаше и нещо друго — малко над мястото, където я държеше Бил — ръката й сякаш бе стегната в затоплен пръстен. Гривната. Златната гривна, която получи от жената с хитона. В съзнанието й прозвуча троснатият й глас: „И стига си хленчила като някоя глупава овца!“
— Престани веднага, предупреждавам те! — кресна Роузи, сетне се запъти по посока на сподавеното дишане и напрегнатото пъхтене. Пристъпяше с протегнати напред ръце като слепец.
„Няма да го удушиш — мислеше си. — Няма да го удушиш, няма да ти позволя. Трябваше да ни оставиш, Норман. Трябваше да ни оставиш и да се махнеш, докато все още можеше.“
Точно отпред нечии крака безпомощно ритаха стената — тя си представяше как Норман е вдишал Бил в силните си ръце, а лицето му е разтегнато в хапещата усмивка — като че мигом се превърна в стъклена статуетка на женска фигура, изпълнена с бледа червена течност — най-чиста, непримесена с нищо ярост.
— Ей, скапаняк, не чу ли? КАЗАХ ДА ГО ПУСНЕШ!
Протегна лявата си ръка, която сякаш бе придобила невероятна сила. Гривната сякаш пламтеше — на Роузи й се струваше, че едва ли не вижда меките кехлибарени отблясъци дори през пуловера и якето, което й зае Бил. Не изпитваше никаква болка, а само яростна възбуда. Сграбчи за рамото мъжа, който я бе малтретирал в продължение на четиринадесет години, и го дръпна назад. Стисна го за ръката през хлъзгавата материя на импрегнирания му шлифер и го запрати в тъмнината. Той се запрепъва трополейки в тъмното, после се чу удар и се посипаха стъкла. Кал Кулидж, или който там беше, падна на тепиха.
Бил кашляше и се давеше. Роузи го затърси в тъмнината с разперени пръсти, напипа раменете му и опря длани на тях. Беше се привел напред, мъчително поемаше дъх и веднага започваше отново да кашля. Тя не се изненада. Познаваше силата на Норман.
Прихвана Бил с дясната си ръка. Страхуваше да не го нарани с лявата — струваше й се, че пращи от сила. Усещането я плашеше най-много с това, че й доставяше огромно удоволствие.
— Хайде, Бил. Ела с мен — шепнешком го подкани тя.
Трябваше да го качи по стълбите. Още не знаеше защо, но не се съмняваше, че като му дойде времето, ще разбере. Само че Бил не помръдваше. Беше се подпрял на колене, кашляше и издаваше сподавени звуци.
— Хайде, дявол да го вземе! — прошепна с рязък, властен тон… и за малко не каза „да те вземе“, като в „Хайде, дявол да те вземе!“ Освен това знаеше кой се изразява така, о, да, дори при тези отчаяни обстоятелства, много добре си даваше сметка.
Той се раздвижи — засега това бе най-важното. Роузи го преведе през фоайето с увереността на куче-водач. Той не спираше да кашля и да се дави конвулсивно, но поне беше в състояние да върви.
— Спрете! — извика съпругът й от тъмнината, едновременно строго и отчаяно. — Спрете, или ще стрелям!
„Ами, няма да стреляш — ще си развалиш удоволствието“ — рече си Роузи, но той наистина стреля — с насочен към тавана пистолет 45-ти калибър, който принадлежеше на мъртвия полицай; трясъкът отекна оглушително в затвореното помещение, което се изпълни с такава остра миризма на изгорял кордит, че чак очите им се насълзиха. За миг проблесна червеникавожълто пламъче, което бе толкова ярко, че образите се запечатаха в съзнанието й като татуировки — явно затова го бе направил — искаше да се ориентира в обстановката, и по-специално, къде се намираше Бил.
Бил се закашля задавено, сякаш щеше да повърне, политна към младата жена и я блъсна към парапета. Като се стараеше да запази равновесие, тя дочу припрените стъпки на Норман, който се втурна към тях.
Роузи изтича по първите две стъпала, влачейки Бил след себе си. Той подритваше, опитвайки се да й помогне — може би дори до известна степен успяваше. Като стигнаха до второто стъпало, тя протегна назад лявата си ръка и събори закачалката на стълбите. Норман се блъсна в нея и запсува. Роузи използва момента и пусна Бил, който се олюля, но не падна. Продължаваше да се дави и тя усети в тъмното как се наведе напред, опитвайки се да възстанови дишането си и да прочисти трахеята си.
— Чакай — промърмори тя. — Чакай тук.
Изкачи две стъпала, после слезе от другата му страна, за да го крепи с лявата си ръка. За да го качи до горе, щеше да се нуждае от силата на златната гривна. Прихвана го през кръста и изведнъж всичко стана съвсем лесно. Дишайки учестено, се заизкачва нагоре, приведена на една страна, сякаш влачеше тежък товар, но не се запъхтя и коленете й не се огъваха. Струваше й се, че ако се наложи, може да го носи така по дълга-дълга стълба. От време на време той се опитваше да пристъпва сам, но краката му предимно се влачеха по металните лайсни, с които бяха обковани застланите с пътека стъпала. Като стигнаха до десетото стъпало — до средата по сметките на Роузи — започна да й помага малко повече. Това бе добре, защото отдолу се разнесе трясък — закачалката се прекърши под сто и десетте килограма на Норман. Ето че отново ги наближаваше, само че не ходеше — не се чуваха стъпки — а лазеше на четири крака.
— Не си играй с мен, Роуз — запъхтяно изрече. На какво ли разстояние бе след тях? Колкото и да се бе забавил, все пак той не влачеше друг човек, който беше почти в безсъзнание. — Веднага спри. Не се опитвай да избягаш. Само искам да си поговорим…
— Не се приближавай! — Шестнадесет… седемнадесет… осемнадесет. Тук също нямаше осветление, но на този етаж нямаше прозорци и площадката беше тъмна като шахта. Роузи залитна напред, търсейки с крак деветнадесетото стъпало, но се оказа, че стълбите са свършили. Явно от площадка до площадка имаше само осемнадесет стъпала, а ие двадесет. Прекрасно! Изкачиха се преди него — поне това успяха да направят. — Не се приближавай до мен, Нор…
Хрумна й такава ужасяваща мисъл, че занемя. Глътна последната сричка от името на съпруга си, сякаш я бяха ударили в стомаха.
Къде са ключовете й? Дали не ги бе оставила на входната врата?
Пусна Бил, за да провери в левия джоб на коженото яке, и в този миг Норман здраво хвана крака й над глезена, като змия, която не убива жертвата си с отрова, а я души. Роузи с все сила ритна назад с другия си крак. Подметката й се заби право във вече пострадалия нос на Норман, който извика от болка. В следващия миг изпищя от изненада — опита се да се улови за парапета, но не успя, и политна по тъмните стълби. После с трясък се затъркаля надолу. „Счупи си врата!“ — безмълвно изкрещя Роузи и в същия миг за свое най-голямо успокоение напипа ключовете в джоба на якето — значи все пак ги беше прибрала, слава на Богу, слава Богу и вси светии от Царството Небесно. — „Счупи си врата и пукни в тъмното, счупи си смрадливия врат, пукни и ме остави на мира!“
Уви. Вече го чуваше как се изправя на крака и как пристъпва някъде долу, а после започна да я псува; след това отново запълзя по стълбите — коленете му тупкаха по стъпалата — наричайки я с какви ли не имена: пачавра, мръсница, негодница, кучка.
— Вече мога и сам — изведнъж заяви Бил. Гласът му беше писклив и тъпичък, но тя бе изпълнена с благодарност, като го чу. — Мога да вървя. Роузи, хайде да вървим в твоята стая. Побърканото копеле пак идва.
Той се разкашля. По-надолу — но наблизо — Норман се разхили.
— Точно така, смехурко, побърканото копеле пак идва. По-бърканото копеле ще ти изтръгне шибаните очички от тъпата глава и ще те накара да си ги изгълташ. Питам се, какъв ли вкус ще имат?
— НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, НОРМАН! — извика Роузи и помъкна Бил в тъмнината. Продължаваше да го държи през кръста с лявата си ръка — с дясната опипваше стената и търсеше своята врата. В левия си юмрук стискаше единствените три ключа, които бе успяла да събере в новия си живот — от входната врата, от пощенската кутия и от стаята си. — НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!
От тъмното стълбище — почти от площадката — долетя възможно най-безумният отговор:
— Не СМЕЙ да ме предупреждаваш, МРЪСНИЦЕ!
Стената хлътна в някаква врата — би трябвало да бъде нейната. Роузи пусна Бил, намери ключа от тази врата — за разлика от външния ключ този беше с квадратна глава — и затърси ключалката в тъмното. Норман вече не се чуваше. Дали е на стълбите? Или в коридора? Дали ие е зад тях и тъкмо се пресяга по посока на задавеното дишане на Бил? Откри ключалката и притисна показалец към нея, за да насочи по-лесно ключа. Поднесе и самия ключ, но не успя да го пъхне. Опираше се в ключалката, но не искаше да влезе по-навътре. На нея й се струваше, че паниката загриза мозъка й като плъх.
— Не влиза — тежко пошепна тя на Бил. — Това е ключът, но не иска да влезе!
— Обърни го. Сигурно го пъхаш наопаки.
— Ей, какво става там долу? — от дъното на коридора, някъде отгоре, долетя нов глас. Явно човекът се намираше на площадката на третия етаж. Последва безплодно щракане на ключа на осветлението. — Защо няма осветление?
— Стой… — викна Бил и веднага се разкашля. Опитваше се да прочисти гърлото си, което се дереше страхотно.
— Стой на място! Не слизай! Извикай п…
— Аз съм полицията, дърво смотано — изрече тих, странно приглушен глас точно иззад гърбовете им. Чу се доволно припряно ръмжене. Роузи тъкмо успя да напъха ключа в ключалката и Бил политна назад.
— Не! — извика тя и заразмахва в тъмното лявата си ръка. Гривната страшно се бе нагорещила. — Не, пусни го! ПУСНИ ГО!
Напипа гладка кожа — якето на Бил — но в следващия миг то й се изплъзна. Ужасното сподавено гъргорене отново започна — сякаш пълнеха нечие гърло с пясък. Норман се разкикоти. Смехът му също бе някак приглушен. Тя пристъпи към него с протегнати ръце и го затърси в тъмнината. Докосна рамото на Бил, после протегна ръка по-нагоре и докосна нещо ужасяващо — подобно на мъртва плът, но същевременно някак живо. Беше набърчено… като че гумено…
Гумено.
„Той е с маска — рече си. — Сложил си е някаква маска.“
После някой сграбчи лявата й ръка и тя потъна в някакво влажно отвърствие, в което Роузи разпозна устата му още преди да впие зъби в пръстите й и да ги прехапе чак до кокал.
Болката беше ужасяваща, но тя нито се уплаши, нито остави Норман да прави каквото иска, както бе правил винаги, а бе обзета от дива ярост, която граничеше с безумие. Вместо да се опита да измъкне пръстите си от страшните му остри зъби, сви пръсти, опирайки връховете им във венеца му. После опря дланта на свръхестествено силната си ръка на брадичката му и рязко дръпна.
Нещо изскърца под ръката й, като дъска, която пропуква под коляното ти миг преди да се прекърши. Норман рязко се дръпна и нададе глух вик, който като че се състоеше само от гласни:
— Аааооууууу!
Устата му увисна като чекмедже и долната му челюст се измъкна от ставата. Той неистово се разпищя, а Роузи отдръпна окървавената си ръка и си рече: „Така ти се пада, като хапеш, копеле недно, само се опитай пак да ме ухапеш!“
Норман се олюля и запристъпя покрай стената — тя се ориентираше по писъците му и по шумоленето на дрехата му о стената. „Сега вече ще стреля“ — рече си и се извърна към Бил. Той се бе опрял на стената — тъмен силует в непрогледната тъма — и не можеше да спре да кашля.
— Ей, хора, стига де, шегата настрана, стига толкова. — Това бе човекът от горния етаж, който викаше доста кисело и недоволно, само че гласът вече идваше от долния етаж, той се намираше в края на коридора и сърцето на Роузи се сви от лошо предчувствие още докато отключваше и отваряше вратата.
— Махай се оттук, тъпанар такъв! Той ще те убие! Не…
Пистолетът гръмна. Роузи бе извърнала глава наляво и пред очите й за миг се появи Норман, който седеше на пода, подвил крака под себе си. Нямаше време да различи онова, което бе поставено на главата му, но въпреки това разбра какво е то — маска на бик с идиотски ухилена муцуна. От дупката за устата се стичаше кръв — нейната. Безумните очи на съпруга й я търсеха — това бяха очите на пещерен дивак, който се хвърля в последния, гибелен бой.
Недоволният съсед се развика, но в същия миг Роузи дръпна Бил в стаята си и хлопна вратата. Стаята бе изпълнена със сенки, а мъглата бе приглушила блясъка на уличната лампа, която иначе хвърляше светла ивица през пода, но след тъмнината на стълбището и площадката на втория етаж помещението им се струваше едва ли не ярко осветено.
Първото нещо, което тя забеляза, беше гривната, която хвърляше меки отблясъци в сумрака. Беше поставена на нощното шкафче, до лампата.
„Успях сама — рече си, изумена от удивителното откритие. — Успях сама и бе достатъчно просто да си мисля, че съм с нея…“
„Разбира се — отвърна друг глас: Практична-Разумна . — Разбира се, в тази гривна никога не е имало сила, никога, силата винаги е била в нея, силата винаги е била в…“
Не, не. В никакъв случай нямаше намерение да продължава тази мисъл. А и в този момент вниманието й и без друго се разсея, защото Норман блъсна вратата с такава сила, сякаш товарен влак се заби в нея. Евтината дървесина се разцепи под теглото му и вратата простена на пантите си. От по-далеч долитаха виковете на съседа — когото Роузи дори не познаваше — от горния етаж.
„Бързо, Роузи, бързо! Знаеш какво да правиш, знаеш къде да идеш…“
— Роузи… да се обадим… трябва да се обадим… — Бил не можа да продължи и се разкашля с все сила. Тя и без друго нямаше време да слуша глупости. По-късно идеите му може да се окажат много полезни, но сега най-много да ускорят края им. Задачата й бе да се погрижи за него, да го скрие… а това означаваше да го отведе някъде, където ще бъде в безопасност. Където и двамата ще бъдат в безопасност.
Отвори със замах вратата на дрешника, очаквайки той да се е превърнал в онзи свят от картината, на прага на който се намери, когато се събуди от гръмотевиците. Очакваше ярка слънчева светлина да заслепи привикналите им към мрака очи…
Но се оказа в познатото малко помещение, изпълнено с миризма на застояло, в което нямаше абсолютно нищо — там държеше само пуловера и маратонките, с които беше в момента. О, да, картината също бе там — подпряна на стената, точно както я бе оставила, но нито беше пораснала, нито се беше променила, нито се беше отворила — или каквото там правеше. Беше най-обикновена посредствена картина, със свалена рамка, каквато човек може да намери в дъното на всеки антикварен магазин, на всеки битпазар и във всяка заложна къща. Нищо повече.
Норман отново налетя върху вратата. Този път дървото изтрещя по-силно, една треска се отцепи и изтрополи на пода. Щеше да издържи още няколко удара. Вратите на квартирите не са предвидени да устояват на лудостта.
— Дявол го взел, нали до вчера беше нещо повече от най-обикновена картина! — изкрещя Роузи. — Беше оставена специално за мен и съвсем не беше чисто и просто обикновена картина! През нея се влизаше в друг свят! Зная го много добре, защото гривната й е в мен!
Извърна глава, погледна гривната, после хукна към нощното шкафче да я вземе. Беше невероятно тежка. И гореща.
— Роузи — изрече Бил. Тя едва успя да различи силуета му — отново бе притиснал ръце към гърлото си. Стори й се, че забелязва кръв на устните му. — Роузи, трябва да се обадим на… — После извика от почуда, защото стаята потъна в ярка светлина… макар и не в лъчите на омарно, ослепително лятно слънце, както очакваше Роузи. Стиснала гривната в ръка, тя се се върна при Бил и надникна в дрешника. На мястото на задната му стена се бе появил хълм, обрасъл във високи треви, които се полюшваха на нежния нощен ветрец, а в подножието му оловносините очертания и колони на храма проблясваха в тъмнината. Нощният пейзаж беше увенчан от грейналата като сребърна монета луна, която се плъзгаше по черно-виолетовото небе.
Роузи си представи как лисицата с малките, която бяха видели днес — сякаш бяха минали години от тогава — гледа тази луна. Скрити на завет в коренището на поваления дънер, лисичетата спят, а старата лисица съсредоточено се взира в луната с черните си очички.
На лицето на Бил бе изписано крайно изумление. Лунните лъчи сякаш бяха посребрили кожата му. Изражението му събуди у нея непознати и противоречиви чувства: той реагираше съвсем бавно, като вол, което предизвикваше у Роузи бурно нетърпение, а същевременно изпитваше към него дълбока любов — макар и не точно майчинска — която я изгаряше като огън. Тя ще го спаси. Да. Да. Тя ще го спаси, дори с цената на живота си, ако се наложи.
— Няма значение какво става — обясни му. — Само ми се довери, както аз ти се доверих да ме возиш на мотоциклета си, довери ми се и ме последвай. Трябва да тръгваме веднага!
Дръпна го с дясната си ръка. Гривната се полюшваше на лявата й китка като златна поничка. Той се поколеба, но в този миг Норман изрева и отново блъсна вратата. Роузи изписка от ярост и страх и пак дръпна ръкава на Бил. Помъкна го в дрешника, а от там го изведе в обления в лунна светлина свят, който се простираше отвъд него.
Нещата започнаха да се влошават, когато оная мръсница блъсна закачалката на стълбите. Норман — или всъщност шлиферът му — се заплете в нея. Една пиринчена кука се промуши в илик, друга се закачи в джоба му като неопитен джебчия, опитващ се да му задигне портфейла. Пиринченото краче на трета се заби в изстрадалите му тестиси. Побеснял от ярост, проклинайки Роуз, отчаяно се опита да се отскубне. Злорадата закачалка обаче не искаше да го пусне, а дори не можеше да я повлече със себе си — подобно на граблива птица, тя сякаш бе впила нокти в парапета и изобщо не помръдваше, сякаш бе пуснала котва.
Трябваше да се качи горе, непременно трябваше да се качи. Не искаше с оня мухльо да се заключат в скривалището й, преди да е успял да ги докопа. Несъмнено ще успее да разбие вратата, ако се наложи — колко врати е разбивал в полицейската си практика, при това някои доста яки — но не биваше да губи време. Не искаше да я застреля — това би било прекалено бързо, а и такива като неговата непокорна Роуз не заслужават да се отърват толкова лесно — но ако не му потръгне поне малко, може би няма да има друг избор. Колко срамно би било!
— Включи ме в играта, треньоре — викна бикът от горния джоб на шлифера. — Загорял, отпочинал, стегнат, бликам от енергия!
Дяволски добра идея. Норман измъкна маската и я сложи на главата си, вдъхвайки дъха на гума и урина. В съчетание тези миризми не бяха толкова неприятни — дори в известен смисъл му харесваха. Действаха му успокоително.
— Да живее бикът! — викна той и се освободи от шлифера. Втурна се по стълбите, стиснал пистолета. Настъпи проклетата закачалка и тя се прекърши под тежестта му, но преди това все пак се опита да забучи една от проклетите си куки в лявото му коляно. Нормап почти не почувства болка. Зловещо ухилен, той тракаше със зъби и се наслаждаваше на чаткането, което напомняше па тракането на билярдни топки.
— Не си играй с мен, Роуз. — Опита се да се изправи на крака, но нараненото от закачалката коляно се подгъна. — Веднага спри. Не се опитвай да избягаш. Само искам да си поговорим.
Тя изкрещя нещо в отговор — думи, думи, думи, които нямаха никакво значение. Отново запълзя нагоре колкото се може по-бързо и по-безшумно. Най-сетне долови някакво движение. Протегна ръка и я сграбчи за крака, впивайки нокти в плътта й. Колко добре се почувства! „Пипнах ли те! — възкликна наум, ликувайки злорадо. — Пипнах ли те, за Бога! Пипнах…“
Изведнъж, за най-голямо негово изумление — все едно от боздуган да се посипят сачми — другият й крак се стрелна в тъмнината, уцели го право в носа и го счупи на ново място. Болката беше ужасна — сякаш в главата му изведнъж забръмчаха цяло ято африкански пчели. Роуз се изплъзна от ръцете му, но той изобщо не забеляза — вече бе политнал назад, а като се пресегна да се улови за парапета, едва докосна пречките от вътрешната страна. Изтъркаля се чак до закачалката, като не пропусна да пусне предпазителя на пистолета, за да не вземе да се простреля, без да иска… а както беше тръгнало, като нищо можеше да се случи и това. Остана за миг свит на кълбо на най-долното стъпало, после разтърси глава, сякаш да проясни мислите си, и отново се заизкачва нагоре.
Не му се губеха моменти и нишката на мисълта му остана непрекъсната, но нямаше абсолютно никаква представа какво са му подвикнали отгоре и какво е отвърнал. Разбитият му нос засенчваше всичко друго, сякаш болката се проектираше върху червен екран, в който потъваха всички други усещания.
Като че ли някакво четвърто лице се опитваше да се намеси във веселбата — някакъв слабосилен, най-невинен съсед — и смотаното приятелче на Роузи го предупреди да стои настрана. Най-хубавото в цялата работа беше, че смотаното приятелче самичко ориентира Норман къде се намира, чиста работа. Той протегна ръка към него и ето ти го на. После сключи ръце около врата на тоя мухльо и започна да го души. Този път вече беше твърдо решен да го довърши, само че изведнъж усети ръката на Роузи върху лицето си… върху маската. Все едно да те погалят, когато си натъпкан с транквиланти.
Роузи. Роузи го докосва. Тя е тук. За пръв път, откакто си замина с проклетата му банкова карта, тя бе тук, до него, и Норман изведнъж изгуби интерес към любовника й. Сграбчи ръката й и я тикна в устата на гумената маска, а после захапа пръстите й с все сила. Направо примираше от радост. Само че…
Само че изведнъж стана нещо. Нещо лошо. Нещо отвратително. Тя като че ли му размести долната челюст. От наранените места сякаш литна цяло ято заострени стоманени стрелички, които се сблъскваха със звън под темето му. Той изпищя и се дръпна от нея — мръсница, ах, гадната мръсница, какво се бе случило с нея, как се бе превърнала от предвидимото хрисимо същество, което беше, в такова чудовище?
Точно тогава се обади невинният съсед и Норман бе сигурен, че го простреля. Някого простреля — такива писъци надаваха само ранени с огнестрелно оръжие или пострадали от изгаряне. После насочи пистолета към предполагаемото място, където се намирха Роуз и смотаният приятел, но в същия миг се затръшна врата. Значи в крайна сметка тая никаквица успя да го изпревари.
Но в момента дори този факт беше от второстепенно значение. Болката в челюстта му държеше палмата на първенството, измествайки разбития му нос, който на свой ред бе изместил натъртеното коляно и пламналите тестиси. Какво бе направила с него? Струваше му се, че долната част на лицето му не само зее, но и някак си се е удължила — зъбите му подобно на сателити плуваха далеч отвъд носа му.
„Не ставай глупав. Норми — пошепна баща му. — Просто ти размести челюстта. Знаеш какво трябва да направиш, не се помайвай!“
— Млъквай, дърт развратник — опита се да каже Норман, но лицето му беше толкова разкривено, че от устата му излезе нещо като „Ъай, ър ираик!“
После остави пистолета на пода, пъхна палци под маската (като я сложи преди малко, не я беше нахлузил докрай, което улесняваше тази част от задачата), после внимателно притисна длани към долната си челюст.
Събра кураж, после бавно смъкна ръце по-надолу, извърна пръстите си нагоре и рязко натисна челюстта. Заболя го наистина, но най-вече понеже не успя да намести ставата и от двете страни. Поради това долната част на лицето му се изкриви настрани като прибрано накриво чекмедже.
„Ако си кривиш лицето. Норман, така ще ти зарасне завинаги“ — изсъска майка му — старата усойница, която помнеше толкова ясно.
Той повтори движението отдясно. Сякаш цялата му глава прещрака. Струваше му се обаче, че челюстта му е закрепена много хлабаво и ще й е необходимо доста време да се възстанови. Изпитваше невероятно странното усещане, че ако се прозее, долната му челюст ще провисне чак до кръста.
„Маската, Норми — пошепна баща му. — Маската ще свърши работа, ако я нахлузиш до долу.“
— Точно така — намеси се и бикът. Думите му бяха малко сдъвкани, защото гумата се бе набрала, но Норман прекрасно го разбра.
Внимателно обтегна маската докрай, нагласявайки долния ръб да минава точно под челюстта му и това наистина помогна — тя стегна лицето му сякаш с ластичен бинт.
— А-ха — заяви зевулът. — Мисли си за мен като за превръзка.
Норман пое дълбоко дъх, изправи се и тикна полицейския пистолет в колана на панталоните си. „Всичко е точно — рече си. — Само за момчета — момичета не пускаме.“ Дори като че ли вече виждаше по-ясно през очните дупки на маската — сякаш тя усилваше зрението му по някакъв начин. Чисти фантасмагории без съмнение, но наистина му се струваше така, а освен това усещането беше приятно. Създаваше му чувство за сигурност.
Норман долепи гръб към стената, после се хвърли към вратата, зад която се скриха тя и смотаното й приятелче. Маската беше доста стегната и въпреки това челюстта му болезнено се разтърси, но без никакво колебание той отново блъсна вратата. Тя се разклати и от горната част на касата се отчупи дълга треска.
Изведнъж му се прииска Харли Бисингтън да е с него. Щяха да съборят вратата с един удар; можеше да пусне жена си на Харли, докато самият той се занимае с приятелчето й. Едно от най-големите неизречени желания в живота на колегата му бе да му пуснат Роуз — нещо, което Норман не разбираше, но четеше в погледа му всеки път, когато Харли им идваше на гости.
Отново блъсна вратата.
На шестия — или пък на седмия, щастливия, удар, вече бе престанал да ги брои — бравата отхвръкна и той влетя в стаята. Тя е тук, и двамата са тук, трябва да са тук, но засега не виждаше никого. В очите му се стичаше пот, която му пречеше да вижда. Стаята му се струваше празна, но това бе невъзможно. Не са скочили през прозореца — той беше плътно затворен.
Хвърли се към отсрещния край на стаята, прекоси безжизненото отражение от притулепата в мъгла улична лампа, поклащайки глава насам-натам, сякаш Фердинанд мушкаше въздуха с рога.
В отсрещния край на стаята забеляза отворена врата, през която се виждаше затвореният капак на тоалетна. Хвърли се към банята и надникна вътре. Нямаше никого. Освен ако…
Измъкна пистолета и изпрати два изстрела в завесата — насред цветните мотиви се ококориха две любопитни черни дупки. Събра я настрани. Ваната беше празна. Куршумите бяха избили няколко фаянсови плочки — други щети нямаше. Може би така бе по-добре. Все пак не искаше да я застреля.
Да, но къде ли е изчезнала?
Норман се втурна обратно в стаята, отпусна се на колене (дори не усети, че потръпна от болка) и затършува с дулото на пистолета под леглото. Нищо. От яд удари с юмрук по пода.
Запъти се към прозореца, макар да виждаше, че е затворен, но нямаше друга възможност… или поне така смяташе, докато забеляза светлината — ярко сияние, подобно на лунна светлина — което струеше от друга отворена врата, която бе подминал, като влетя в стаята.
„Лунна светлина ли? Да не мислиш, че това е лунна светлина. Луд ли си, Норми? Не знам дали си спомняш, но навън има мъгла, синко. Мъгла. А дори това да е най-лунната нощ в цялото столетие, тази врата води към дрешника. Това е най-обикновен дрешник на втория етаж.“
Може и така да е, но Норман бе стигнал до извода, че тоя малък обарвач и духач с мазна коса, дето вечно вонеше на пот и му се пишеше за баща, не винаги е прав. Той много добре знаеше, че не е твърде логично от отворената врата на дрешник на втория етаж да струи лунна светлина… но това виждаха очите му.
Размахвайки пистолета, се запъти към дрешника и застана насред сиянието. Взря се през отворите за очите (всъщност колкото и да е странно, му се струваше, че и двете му очи гледат през една дупка) и заоглежда малкото помещение.
На голите стени, облицовани с ламперия, бяха заковани куки, а на поставения по дължината на стаичката метален лост висяха празни закачалки, но задната стена бе изчезнала. На нейно място се извисяваше облян в лунна светлина хълм, обраснал с високи треви. Дори виждаше светулките, които тъчаха странни светли нишки в тъмните дървета встрани. По нощното небе препускаха облаци, които приличаха на фенери на светлия лунен диск — беше почти пълнолуние. В подножието на хълма се виждаше някаква съборетина. Норман я оприличи на изоставена плантаторска къща или пък на запустяла църква.
„Пощурял съм напълно — рече си. — Или пък тя така ме е фраснала, че сега имам кошмари.“
Не, това не можеше да бъде вярно. Не беше вярно.
— ВЪРНИ СЕ, РОУЗ! — кресна той в празния дрешник… който, ако трябва да сме искрени, вече изобщо не беше дрешник. — ВЪРНИ СЕ, НЕГОДНИЦЕ!
Нищо не се случи. Невероятното видение продължаваше да плува пред очите му… и сякаш за доказателство, че то не е чисто и просто оптическа измама, върховете на дърветата се поклащаха от лекия ветрец и ухаеше на треви и цветя.
Освен това свиреха щурци.
— Ти ми открадна кредитната карта, негоднице — тихо изрече Норман. После се пресегна и се улови за една от куките на стената — така приличаше на най-обикновен пътник в метрото. Пред него се разстилаше незнаен, облян в лунна светлина свят, но Даниълс бе обзет от такава дива ярост, че дори не се изплаши. — Открадна я, и аз искам да си поговорим за това. Хубавичко… да си… поговорим.
Пристъпи в дрешника и се мушна под металния лост, събаряйки няколко закачалки на пода. За миг остана неподвижен и се взря в другия свят, който се простираше зад дрешника.
После прекрачи в него.
Стори му се, че леко пропада — както в старите къщи, където подовете на отделните стаи вече се разминават, но това бе всичко. След крачка вече не стъпваше по дъските в нечий дрешник на втория етаж — стоеше сред тревите, разлюлени от уханния ветрец. Той подухваше, освежително галейки наранената му потна кожа. Сграбчи маската — искаше да я свали за малко и да подложи цялото си лице на приятния ветрец, но тя не помръдваше. Изобщо не помръдваше.