Роуз Мадър

1

Късно следобед в сряда Роузи прекрачи прага на „Хот Пот“ почти като насън. Поръча си чай и парче торта, седна до прозореца и започна бавно да се храни, без да отделя поглед от безспирния поток минувачи по улицата — по това време на деня повечето бяха чиновници, които се прибираха у дома след работа. Всъщност, откакто бе напуснала „Уайтстоун“, „Хот Пот“ съвсем не й беше на път, но тя без никакво колебание се бе запътила право натам — може би заради приятните часове, които бе прекарвала на това място с Пам на чаша чай след работа, или пък защото не й се искаше да изследва нови места — поне засега — а и заведението й беше познато и тук се чувстваше спокойна.

Привърши с четенето па „Октоподът“ около два следобед и тъкмо посягаше под масата за чантата си, когато Роуда Саймънс включи интеркома и попита:

— Роузи, искаш ли почивка, преди да започнем следващата книга?

Колко лесно се подреждаше всичко! Надяваше се да й възложат и другите три романа на Бел/Расин, дори предполагаше, че най-вероятно ще ги получи, но сега, когато вече знаеше със сигурност, изпитваше несравнимо облекчение.

Това обаче далеч не беше всичко. Като приключиха работа в четири часа — вече бяха записали две глави от краткия трилър „Убий всяко мое утре“, Роуда й предложи да слязат заедно до тоалетната.

— Знам, че ти звучи странно — обясни тя, — но умирам за цигара, а това е единственото място в цялата проклета сграда, където се осмелявам да пуша. В наши дни животът е толкова подъл, Роузи.

В тоалетната Роуда запали цигара „Капри“ и явно по навик се настани на порцелановия перваз между двете мивки. Кръстоса крака, замислено се загледа в другата жена и отбеляза:

— Така изглеждаш страхотно.

Роузи смутено попипа косата си. Прическата й беше плод на ненадейно хрумване, което снощи в един фризьорски салон бе осъществила срещу петдесет долара, невъзможна цена… но не можеше да не ги даде.

— Благодаря — отвърна.

— Роби ще ти предложи да подпишете договор, нали знаеш?

Тя се смръщи и поклати глава.

— Не, не зная. Какво говориш?

— Роби може и да ти прилича на господин Пенибегс15 и да ти се струва, че си изтеглила най-печелившата карта от „Общинската хазна“16, но трябва да имаш предвид, че е в този бизнес от 1975 година и знае колко си добра. Знае го много по-добре от теб самата. Но ти смяташ, че му дължиш много, нали?

— Зная, че му дължа много — упорито отвърна Роузи. Този разговор никак не й харесваше — напомняше й на Шекспировите пиеси, в които хората все забиват нож в гърба на приятелите си, а после се правят на много добродетелни и обясняват в пространни монолози, че било неизбежно.

— Не позволявай признателността да противоречи на личния ти интерес — каза Роуда и внимателно тръсна цигарата в мивката, а после пусна студената вода да отмие пепелта. — Не зная историята на твоя живот, а и не ме интересува. Обаче ти свърши „Октоподът“ само със сто и четири паузи, което е направо феноменално, а гласът ти е като на Елизабет Тейлър на млади години. Освен това ми е известно — защото ти е изписано на челото — че живееш сама, при това отскоро. Толкова си tabula rasa, че чак страх ме хваща. Знаеш ли какво означава това?

Роузи не бе съвсем сигурна точно какво е значението на този израз — може би нещо като „наивна“ — но нямаше намерение да се издава.

— Да, разбира се.

— Добре. И не ме разбирай погрешно, за Бога — не се опитвам да подлея вода на Роби, нито пък да си опека моята работа. Опитвам се да ти вдъхна кураж. А също и Роби, и Къртис — всички се опитваме. Само че Роб се опитва да вдъхне кураж и на портфейла си. Аудиокнигите са неразработено поле. Все едно сме в епохата на немите филми в киното. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?

— Горе-долу.

— Като те слуша как четеш „Октоподът“, той си представя Мери Пикфорд. Сигурно ти звучи налудничаво, но това е самата истина. А и начинът, по който сте се срещнали, също допринася. За Лана Търнър се разправя, че я открили в дрогерията „Шваб“. Е, Роби вече мислено си съчинява легендата за това как те е открил да разглеждаш старинни пощенски картички в заложната къща на неговия приятел Стайнър.

— Така ли ти каза? — попита Роузи, изпълнена с топли чувства към Роби Лефъртс, които граничеха с любов.

— А-ха, но къде те е открил и какво точно си правела там, не е толкова важно. Истината е, че ти наистина си добра, Роузи, и си много, много талантлива. Сякаш си родена за тази работа. Роб те е открил, но това не му дава пожизнено право над гласа ти. Не му позволявай да те превръща в свое притежание.

— Никога не би го направил — възрази Роузи.

Чутото едновременно я плашеше и я окриляше, макар че малко я доядя на режисьорката заради циничните й приказки, но всички тези усещания се загубиха на фона на бурната радост и облекчението, което изпита при мисълта, че поне още известно време всичко ще бъде наред. А ако Роби й предложи договор, може пък животът й да се уреди и за по-дълго. Много мило от страна на Роуда Саймънс да й проповядва предпазливост — тя не живееше на три пресечки от квартал, където хората не паркират колите си на тротоара, ако искат да не останат без джанти и касетофон; съпругът й беше счетоводител, имаха къща в предградията и тя караше сребрист нисан, модел 1994 година. Роуда използваше какви ли не кредитни карти. Освен това разполагаше с медицинска осигуровка, която можеше да ползва, ако се разболее. На хора, които притежават подобни неща, сигурно им се струва съвсем естествено да предупреждават останалите да бъдат предпазливи в ангажиментите, които поемат.

— Може би, но ти си малка златна мина, Роузи, а такива ценни находки понякога променят хората. Дори свестните хора като Роб Лефъртс.

Роузи пиеше чай, загледана през прозореца на „Хот Пот“, и си припомняше как Роуда загаси цигарата под студената вода, изхвърли я в кофата за смет, а после се приближи до нея.

— Зная, че в момента ти е необходима сигурна работа, нито пък казвам, че Роби е лош човек — от осемдесет и втора насам от време на време работим заедно и спокойно мога да кажа, че не е — но ти не забравяй, че човек никога не знае от кой храст какъв заек ще изскочи, а същевременно не бива да изпускаш този, който вече си хванала за ушите. Разбираш ли ме?

— Ами, не съвсем.

— Като начало приеми шест книги, не повече. От осем сутринта до четири следобед, тук, в „Тейп Енджин“. За хиляда долара на седмица.

Роузи занемя от удивление.

— Хиляда долара на седмица, ти луда ли си?!

— Питай Кърт Хамилтън той какво смята по въпроса — тихо отвърна другата жена. — Не забравяй, че става дума не само за глас. Ти направи „Октоподът“ със сто и четири прекъсвания. Никой от хората, с които работя, не би се справил на по-малко от двеста части. Гласът ти е много изразителен, но начинът, по който контролираш дишането си, е наистина изумителен. Сигурно се занимаваш с пеене — иначе как, за Бога, си постигнала такъв невероятен контрол над него?

При тези думи в главата на Роузи изплува кошмарен спомен: тя седи в ъгъла, бъбреците й сякаш са издути и пулсират като опънати мехове, пълни с гореща течност; седи в ъгъла, стиска престилката си и се моли на Господ да не се налага да я използва, защото повръщането й причинява неистова болка — сякаш дълги назъбени остриета пронизват бъбреците й. Седи в ъгъла, вдишва дълбоко и равномерно, а после издишва бавно и леко, защото това е най-безболезненият начин, и се опитва да усмири подивелия бяг на сърцето си в такт с по-спокойния ритъм на дишането си; седи в ъгъла и слуша как Норман си прави сандвич в кухнята и подпява „Даниъл“ или „Ето ти писмо, Мария“ с изумително приятния си кръчмарски тенор.

— Не зная — отвърна. — Преди да се запознаем, дори не знаех какво е контрол над дишането. Сигурно е природна дарба.

— Е, пу-пу-пу, тогава. А сега най-добре да се връщаме, защото Кърт ще си помисли, че сме се отдали на особени женски ритуали.

Тъкмо се канеше да си тръгва от студиото, когато Роби се обади от агенцията си в центъра, за да я поздрави по случай завършването на „Октоподът“, и макар че не спомена направо за договор, я покани на обяд в петък, за да обсъдят едно „делово предложение“. Напълно слисана, Роузи прие и затвори телефона. После си рече, че Роуда наистина го бе описала много точно — Роби Лефъртс поразително приличаше на човечето от „Монопол“.

Като приключи разговора, излезе от кабинета на Къртис — претъпкана стаичка с хиляди визитни картички, забодени на корковите табла по стените — и се върна в студиото да си вземе чантата. Режисьорката не беше там — очевидно бе отишла до дамската тоалетна за една последна цигара. Кърт надписваше кутиите с магнитофонните ленти. Той вдигна поглед към нея и се ухили.

— Страхотна работа свършихме днес, Роузи.

— Благодаря.

— Роуда смята, че Роби щял да ти предложи да подпишете договор.

— И на мен така ми каза — отвърна тя. — Дори започвам да си мисля, че може да се окаже права. Да чукаме па дърво.

— А-ха, но помни едно, като се пазариш — предупреди я Къртис, докато прибираше ролките по високите полици, където като тънки бели книжки бяха наредени десетки подобни кутии. — Ако изкараш от „Октоподът“ петстотин долара, Роби вече е на сметка… защото му спестяваш поне седемстотин в студийно време. Схващаш ли?

Много добре го беше разбрала и сега седеше в „Хот Пот“ и размишляваше над неподозирано светлото бъдеще, което й се очертаваше. Имаше приятели, квартира, работа и обещание за още поръчки, като свърши с Кристина Бел. Договорът можеше да означава хиляда долара на седмица — повече, отколкото изкарваше Норман. Звучеше съвсем невероятно, но беше самата истина. „Може да се окаже самата истина“ — поправи се тя.

Но имаше и още нещо. В събота й предстоеше среща… която щеше да продължи цял ден, ако се има предвид и концертът на „Индиго Гърлз“.

На лицето й, иначе толкова сериозно, разцъфна ослепителна усмивка и Роузи изпита крайно неприличното желание да обвие ръце около раменете си. Дояде сладкиша и отново се загледа навън, питайки се нима всички тези неща се случват на нея й дали е възможно действителни хора в действителния живот да напуснат затвора си, да завият надясно по улицата, и да се окажат в рая.

2

Половин пресечка по-нататък по улицата червената светлина на светофара тъкмо се сменяше със зелена. Пам Хейвърфорд, която беше сменила бялата си униформа на камериерка с елегантни червени панталони, пресече улицата заедно с трийсетина други минувачи. Тази вечер остана да поработи едни час извънредно, но кой знае защо си беше наумила, че Роузи ще бъде в „Хот Пот“… бе убедена, че ще я открие там. „Така наречената «женска интуиция»“ — помисли си тя.

Измери крадешком огромния мъжага, който вървеше точно до нея — стори й се, че току-що го бе забелязала пред будката за вестници в „Уайтстоун“. Можеше да мине за „интересна личност“, ако се изключат очите му… които бяха съвсем безизразни. Като се качваха на отсрещния тротоар, случайно срещна погледа му — беше съвсем празен, като на робот — и изстина.

3

В „Хот Пот“ пък Роузи внезапно реши да изпие още една чаша чай. Кой знае защо си беше наумила, че Пам може да се отбие. Макар работното време на приятелката й да беше приключило преди цял час, реши да я изчака. Сигурно женската й интуиция й го подсказваше. Стана и се запъти към касата.

4

„Малката кучка е сладичка — мислеше си Норман. — Тесни червени панталони, стегнато задниче.“ Изостана една-две крачки да се полюбува на гледката, но в същия миг мадамката се шмугна в някакво заведепийце. Той надникна през прозореца, но не забеляза нищо интересно — само неколцина дъртофелници, които преживят захарни боклуци и сърбат чайове и кафета; плюс няколко келнера, които тичат наоколо със ситни стъпчици.

„На възрастните дами сигурно им допада — рече си. — Големи бакшиши ще да падат от цялото това кълчотене.“

Най-вероятно е заради бакшишите, защо иначе големи мъже ще ходят така? Не може всичките да са обратни… нали?

Зад витрината мерна една дама, значително по-млада от синьокосите госпожи в костюми с панталони, каквито бяха повечето посетителки. Тя се отдалечаваше навътре към касата в другия край на чайната (тези заведения май така се наричат). Огледа задника й, просто защото очите му винаги се залепяха най-напред на задника, ако жената беше под четиридесет, и го окачестви като нелош, но нищо особено.

„Задникът на Роуз изглеждаше така едно време — рече си. — Едно време, преди да се отпусне и да заприлича на слон.“

Тази жена имаше страхотна коса — всъщност далеч по-хубава от задника й — но тя не му напомняше на съпругата му. Роузи бе от онзи тип жени, които неговата майка наричаше „кестенявка“, и почти никога не си правеше прически (като се има предвид убитият миши цвят на косата й, Норман напълно я разбираше). Обикновено я връзваше на конска опашка с ластик, а ако излизаха на кино или на вечеря, я омотаваше в набърчена разтегателна джунджурия — от ония, дето се продават във всяка дрогерия.

Жената, която Норман мерна зад прозореца па „Хот Пот“, не беше кестенявка, а стройна блондинка, чиято коса не беше вързана на опашка, нито пък беше оплетена с шнур. Тя се спускаше на гърба й в грижливо сплетена плитка.

5

Но онова, което през този ден най-много я зарадва — дори повече от зашеметяващата новина, която научи от Роуда, че Роби Лефъртс я оцени достатъчно високо, за да й плаща по цели хиляда долара на седмица — бе срещата с Пам Хейвърфорд, пред която най-неочаквано се оказа, когато плати втората чаша чай и се отмести от касата. Пам я погледна, но отначало не я позна и отмести поглед… после рязко се обърна, а в очите й се четеше удиаление. Понечи да се усмихне, но всъщност изпищя, с което сигурно докара до прединфарктно състояние поне десетина от посетителките на малкото, пълно с цветя заведение.

— Роузи? Ти ли си? О… мили… Боже!

— Аз съм — отвърна й тя, засмя се и се изчерви. Усещаше как хората извръщат погледи към тях, но откри — чудо на чудесата — че това не я притеснява много.

Отнесоха чашите с чай на любимата си маса до прозореца и Роузи дори позволи на Пам да я предума да хапне още едно парче сладкиш, макар че откакто пристигна в този град, бе отслабнала със седем килограма и доколкото зависеше от нея, нямаше никакво намерение пак да ги качва.

Приятелката й не преставаше да повтаря, че „не може да повяярва, просто не може да повяяярва“ — забележка, която Роузи би се изкушила да приеме за ласкателство, ако не беше неразбиращият поглед на Пам, който непрекъснато се местеше от лицето към косата й, сякаш все още не можеше да проумее истината.

— Изглеждаш поне с пет години по-млада — отбеляза. — Божичко, Роузи, направо си като момиченце!

— За петдесетте долара, които дадох, трябва да приличам най-малкото на Мерилия Монро — с усмивка отвърна тя… но след разговора с Роуда парите за фризьор далеч не й тежаха толкова на съвестта.

— Откъде… — започна Пам, но после млъкна. — Заради картината, дето си я купи, нали? Направила си си същата прическа като на жената от картината.

Роузи помисли, че ще се изчерви при тези й думи, но не усети и помен от руменина. Просто кимна и отговори:

— Нейната коса страшно ми харесва, та реших и аз да опитам. — Помълча замислено, а после допълни: — А пък за цвета, още не мога да повярвам, че се осмелих. За пръв път през живота си си боядисвам косата.

— За пръв път!… Не ти вярвам!

— Това е самата истина.

Пам се наведе през масата и заговорнически й пошепна с дрезгав глас:

— Случило се е, нали?

— Какво имаш предвид? Какво да се е случило?

— Срещнала си някоя интересна личност!

Роузи отвори уста. После я затвори. Отново понечи да каже нещо, макар да нямаше никаква представа какво се кани да изрече. В крайна сметка не каза нищо — вместо думи от устата й избликна смях. Накрая чак се просълзи, а Пам се разсмя заедно с нея.

6

Не й се наложи да използва ключа от входната врата на жилищната сграда, намираща се на Трентън Стрийт № 897 — в работни дни стоеше отключено докъм осем вечерта — но трябваше да извади малкото ключе за пощенската кутия (отпред с тиксо беше залепен надпис „Р. МАККЛЕНДЪН“, който смело потвърждаваше, че тя живее тук, да, именно тук), но освен рекламната брошура на евтините магазини „Уол-Март“, вътре нямаше нищо. Докато се изкачваше по стълбите към втория етаж, приготви друг ключ. Този беше от нейната квартира и единствен портиерът на сградата имаше дубликат. Както и пощенската кутия той бе нейна собственост. Краката й бяха съвсем отекли — измина пеш седемте километра от центъра дотук, прекалено възбудена и безкрайно щастлива, за да пътува с автобус, а освен това искаше да поразмисли и да помечтае. Беше гладна въпреки двете парчета сладкиш в чайната, но приглушеното ръмжене в стомаха й не помрачаваше щастието й, а дори го засилваше. Нима е изпитвала подобна радост през живота си? Струваше й се, че отговорът е „не“. Освен в мислите й радостта сякаш се разливаше по цялото й тяло и макар да чувстваше краката си уморени, не й бе никак тежко да върви. Дори кръстът изобщо не я болеше въпреки дългата разходка.

Като влезе в стаята (този път се сети да заключи), отново се разкикоти. Тази Пам и нейните „интересни личности“. Призна насила няколко неща — все пак в събота вечер на концерта на „Индиго Гърлз“ щеше да се появи заедно с Бил и жените от „Д и С“ щяха да се запознаят с него. Но когато запротестира, че е боядисала и сплела косата си съвсем не само заради Бил (всъщност наистина смяташе така), в отговор Пам вдигна очи и и намигна. Това малко подразни Роузи… но приятелката й беше толкова трогателна.

Отвори прозореца и стаята се изпълни с мекия аромат на късна пролет и с шума, който идваше от парка. После застана до малката кухненска маса — до вазата с цветята, които Бил й донесе в понеделник, лежеше тънка книжка. Цветята бяха увяхнали, но сърце не й даваше да ги изхвърли. Щеше да ги запази поне до събота. Снощи го сънува — насън се возеше на мотоциклета зад него. Той кара все по-бързо и по-бързо и изведнъж на нея й хрумва ужасяваща, фантастична дума. Магическа дума. Сега не можеше да си припомни точно как звучеше — беше някаква безсмислица като „писвам“ или „мисвам“ — но насън й се стори невероятно красива… и въздействаща.

„Не я изричай на шега — мисли си, докато летят по някаква магистрала; от лявата страна се издигат възвишения, а отдясно езерото хвърля зад папратите златисто-синкави отблясъци. Отпред се вижда хълм, потънал в зеленина, и тя знае, че от другата страна има порутен храм. — Не я изричай, ако не си решена да се отдадеш изцяло, тялом и духом.“

Но тя изрича думата, която изскача от устата и като електрическа искра. Мотоциклетът се отделя от шосето — Роузи за миг мерва предното колело, което продължава да се върти на двадесетина сантиметра от настилката — и сянката им остава вече някак си отдолу. Бил завърта ръчката, те политат към яркосиньото небе и сякаш изплуват над пътя в просеката сред дърветата като подводница, която се появи сред океана. Зъзнеща се събуди сред омотаните на кълбо завивки. Същевременно се задъхваше, изпълнена с тайнствена топлина, която извираше от тялото й, невидима, но жарка, като слънце при затъмнение. Съмняваше се, че в събота ще полетят по същия начин, колкото и магически думи да изрича, но все пак реши да задържи цветята за по-дълго. Дори можеше да хербаризира няколко стръка между страниците на тази книга.

Беше я купила в „Мечтите на Илейн“ — фризьорския салон, където й боядисаха косата. Заглавието беше „Лесно, но елегантно — десет прически, които можете да направите сама“.

— Хубави са — обясни й Илейн. — Разбира се, винаги трябва да се ходи на специалист, аз така смятам, но ако човек не може да си го позволява всяка седмица, било заради парите, било заради времето, а само при мисълта да повика вкъщи фризьор му настръхват косите, тази книжка е разумен компромис. Само те моля да ми обещаеш, че ако някой младеж те покани на забава в Уестууд, първо ще се отбиеш при мен.

Роузи седна на масата и отвори на прическа № 3 — „Класическа плитка“… която била известна и като „Класическа френска плитка“. Прегледа черно-белите фотографии, на които една жена показваше как да се раздели и как да се сплете косата, а когато прочете статията докрай, започна да разглежда снимките в обратен ред и да разплита косите си. Разпускането се оказа далеч по-лесно от сплитането тази сутрин — бяха й необходими четиридесет и пет минути и доста проклятия, докато накара плитката да заприлича попе малко на прическата, с която излезе снощи от „Мечтите на Илейн“. Струваше си все пак да положи всички тези усилия, дори само заради искреното удивление на Пам, когато я видя в „Хот Пот“.

Щом привърши, мисиите й се насочиха към Бил Стайнър — питаше се дали ще хареса косата й сплетена. Дали ще му хареса руса. И дали изобщо ще забележи всички тези промени. Замисли се дали ще се натъжи, ако той не забележи изобщо промяната, но изведнъж въздъхна и сбърчи нос. Разбира се, че ще се натъжи. Да, но ако той не само забележи, а и реагира като Пам (като изключим писъците, разбира се)? Може дори да я грабне в прегръдките си, както пише в любовните романи…

Тъкмо посегна за дамската си чанта да потърси гребен, отдадена на приятни мечти за събота — Бил завърза на плитката й кадифяна панделка (а защо именно ще му се намира кадифяна панделка, можеше и да не се уточнява — именно затова бе толкова приятно да мечтаеш на кухненската маса) — когато някакъв звук от отсрещния край на помещението прекъсна мислите й.

Скръъц. Скръъц-скръъц.

Щурче. Само че звукът не долиташе през отворения прозорец откъм парка. Щурчето като че се намираше по-наблизо.

Огледа пода и забеляза нещо, което подскочи. Стана, отвори шкафа от лявата страна на мивката и извади стъклена купа. Прекоси стаята, като взе от стола в дневната рекламната брошура на „Уол-Март“. Коленичи до насекомото, което почти бе стигнало до празния десен ъгъл на помещението — беше го определила за телевизора, ако изобщо си купи телевизор, преди да се изнесе оттук. След днешните събития мисълта да се премести в ново жилище — при това по-голямо — съвсем не й се струваше неосъществима мечта.

Наистина беше щурец. Не беше много ясно как се бе добрал до втория етаж, но определено беше щурец. Сетне й хрумна отговор на загадката и дори можеше да си обясни защо бе чула щуреца на заспиване. Сигурно е дошъл с Бил — бил е скрит в маншета на панталона му. Малък подарък към цветята.

„Само че онази нощ щурецът не беше само един — изведнъж се намеси Практична-Разумна. Нейният глас напоследък никак не се чуваше. Звучеше пресъхнало и леко дрезгаво. — Чуваха се поне цяла ливада щурци. Даже цял парк.“

„Дрън-дрън — уверено отвърна тя и захлупи насекомото с купата, после подпъхна рекламната брошура отдолу, няколко пъти го побутна с крайчеца, а когато то най-сетне подскочи, успя да пъхне хартията под целия съд. — Просто ми се е сторило, че са цял оркестър. Спомням си добре, тъкмо заспивах. Сигурно вече съм се била унесла.“

Вдигна купата и я обърна, притискайки рекламата отгоре, та Щурецът да не избяга, преди да му е позволила. Междувременно той енергично подскачаше и бронираното му гръбче току почукваше по снимката на новоиздадения роман на Джон Гришам, които човек можел да си купи в „Уол-Март“ само за шестнадесет долара, плюс данъка. Роузи затананика „Ако видиш падаща звезда“, застана до отворения прозорец, махна брошурата и поднесе купата с щуреца над перваза. Насекомите могат да падат от много по-голяма височина, а после преспокойно да тръгнат („да заподскатат“ — мислено се поправи тя) нанякъде. Бе сигурна, че е прочела този факт в някое списание, или пък го е чула в предаване по телевизията за живата природа.

— Хайде, Щурчо — подкачи го. — Бъди добро момче и скачай долу. Виждаш ли онзи парк? Там има буйна трева, колкото си поискаш роса за пиене, безброй щуречки…

Роузи млъкна. Насекомото съвсем не бе пристигнало тук, скрито в маншет на панталон, защото в понеделник, когато я води на вечеря, Бил беше с дънки. Роузи затърси някакъв спомен, но отново стигна до същото заключение, при това без капчица съмнение. Беше с плътна памучна риза и дънки „Ливайс“, които нямаха никакви маншети. Тогава дрехите му й подействаха успокоително — бяха за нея доказателство, че той не възнамерява да я води в луксозно заведение, където другите посетители ще я оглеждат презрително.

Беше с дънки, никакви маншети.

Как тогава бе дошъл Щурчо?

Нима имаше значение? Ако не се е изкачил на втория етаж, скрит в маншета на Бил, значи просто се е пъхнат в нечий чужд панталон, а когато му е доскучало да се вози, е скокнал на площадката на втория етаж — хей, благодаря за превоза, приятел. След това чисто и просто е пропълзял под нейната врата, какво толкова? Къде-къде по-неприятни неочаквани гости можеше да очаква.

Сякаш в израз на съгласие с нейните разсъждения щурчето изскочи от купата и се скри от погледа й.

— Лек ден — подвикна след него Роузи. — Отбий се някой път. Съвсем сериозно.

Докато отнасяше купата в кухнята, през прозореца нахлу вятър, който измъкна рекламната листовка изпод пръстите й. Тя се заклати мързеливо във въздуха и се приземи на пода. Роузи се наведе да я вдигне, но се смрази. На пода видя още две щурчета, но и двете бяха мъртви — едното беше обърнато на една страна, а другото лежеше по гръб и крачката му стърчаха нагоре. Можеше да си обясни и да приеме появата на един щурец, но на три? В стая на втория етаж? Как да си го обясни човек? Изведнъж забеляза още нещо, което се криеше недалеч от двете щурчета в пролуката между две дъски. Коленичи, измъкна новата си находка и я разгледа внимателно.

Беше цвят от детелина. Миниатюрен розов цвят от детелина. Отново сведе очи към пролуката между дъските, откъдето го бе измъкнала, след това погледът й се отмести към двете щурчета, а после бавно започна да се изкачва по кремавата стена… и най-сетне се спря на картината, която висеше до прозореца. Роуз Мадър (име като всяко друго) стоеше на своя хълм, а наскоро появилото се пони пасеше трева зад нея.

С разтуптяно сърце — ударите му отекваха в ушите й като приглушен ек на тимпани — Роузи се наведе към картината и едва не опря нос в муцуната на понито — образът се разслои пред очите й на отделните отсенки на старата боя, а от такова разстояние виждаше дори мазките на четката. Тревата беше в тревистозелени и маслинени нюанси — художникът, изглежда, я бе изрисувал с бързи коси движения. Сред стръковете се гушеха розови петънца. Детелина.

Роузи погледна розовото цветче в дланта си, после го доближи по картината. Цветът съответстваше напълно. Несъзнателно поднесе длан пред устните си и подухна миниатюрното цветче към картината. Едва ли не очакваше (дори нещо повече — за миг бе напълно сигурна в това) розовата топчица да проникне през боята и да се върне в онзи свят, създаден от неизвестен художник преди шейсет, осемдесет или дори сто години.

Разбира се, нищо подобно не се случи. Детелинката се удари в стъклото (доста необичайно за маслено платно, както бе казал Роби в деня, когато се запознаха), отскочи и бавно се приземи на пода като топчица смачкана тоалетна хартия. Картината може и да е магическа, но стъкленото покритие със сигурност не беше.

„А как тогава щурците са успели да изскочат навън? Ти наистина смяташ, че именно така е станало, нали? Че щурците и детелинката някак си са успели да изпаднат от картината?“

Бог да й е на помощ, защото точно така смяташе. Подозираше, че извън тази стая, в компанията на други хора, подобна мисъл би й се сторила смехотворна, ако изобщо й хрумне, но засега вярваше напълно в това обяснение — щурците са изскочили от тревата под краката на русата жена с пурпурния хитон. Някак си са успели да прескочат от света на Роуз Мадър в света на Роузи Макклендън.

„И как именно? Нима чисто и просто са се просмукали през стъклото?“

Не, естествено. Това беше глупаво, но…

С леко разтреперани ръце Роузи посегна към картината и я свали от кукичката. Занесе я в бокса, постави я на плота и я обърна. Надрасканите с въглен думи на гърба съвсем се бяха размазали — ако не знаеше какво гласи надписът, изобщо не би успяла да го разчете.

Съвсем колебливо, вече сериозно изплашена (сигурно се е страхувала през цялото време, но едва сега започваше да си дава сметка), попипа гърба на картината. Като побутна с пръст кадастрона, той изпращя. Звукът беше обезпокоително силен. А когато докосна долния ръб, където кафеникавата хартия се скриваше в рамката, напипа нещо… няколко неща…

Преглътна с усилие — гърлото й бе пресъхнало. Като насън, сякаш това не беше нейната ръка, посегна и отвори едно чекмедже; извади нож и бавно насочи острието към кафявата хартия.

„Недей! — изписка Практична-Разумна. — Роузи, недей, не знаеш какво може да изскочи оттам!“

За миг задържа върха на ножа опрян върху кадастрона, но после го остави настрана. Вдиша картината и огледа долния край на рамката, установявайки с някаква далечна част на съзнанието си, че ръцете й са се разтреперали неудържимо. Новият елемент насред гората — просека с големина поне сантиметър в най-широката си част — изобщо не я изненада. Отново постави картината на плота, като я придържаше с дясната си ръка, а с лявата — по-сръчната си ръка — отново насочи ножа към гърба.

„Недей, Роузи! — Този път Практична-Разумна не изписка, а направо простена. — Моля те, не прави това, остави всичко, както си е.“ Само че този съвет бе направо смешен — ако го бе последвана първия път, когато госпожа П-Р й го натякваше, все оше щеше да живее с Норман. Или да умира от него.

Цепна с ножа задното покритие на картината, точно над издутините, които беше открила. На плота изпаднаха шест щурчета — четири бяха мъртви, петото едва-едва помръдваше, а шестото събра сили колкото да отскочи от плота и да се прекатури в мивката. Освен щурците от картината изпаднаха още няколко розови цветчета детелина, няколко стръка трева… и парче изсъхнало кафяво листо. Беше почти сигурна, че е листо.

С внимателни движения (и без да обръща никакво внимание на госпожа Практична-Разумна) Роузи отдели от рамката цялата задна част на картината. Отвътре изпадаха още няколко природни находки: мравки (повечето бяха мъртви, но три-четири все още можеха да пълзят), пухкавото телце на мъртва пчела, няколко листенца от маргаритка като онези, които човек откъсва едно по едно, докато брои: „Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича“… и няколко лъскави бели косъма. Стискайки картината по-здраво, Роузи повдигна космите към светлината и по гърба й полазиха тръпки — като огромни крака, които се изкачват по стълбище. Знаеше какво ще й кажат, ако занесе находката на някой ветеринар и го помоли да ги разгледа под микроскоп — това са конски косми. Или по-точно, това са косми от малко рошаво пони. Което в момента преспокойно пасе трева в един друг свят.

„Започвам да губя разсъдъка си“ — хладнокръвно отбеляза Роузи, но това не беше гласът на Практична-Разумна, а нейният собствен глас, който изразяваше мислите и душата й. Не звучеше нито истерично, нито уплашено — говореше съвсем разумно, спокойно и като че ли с лека почуда. Роузи подозираше, че именно този глас ще отбележи неизбежността на смъртта в дните или седмиците, когато тя окончателно наближи.

Само че младата жена упорито отказваше да повярва, че се побърква, или поне да повярва в този факт с абсолютната увереност, с която би приела откритието, че е неизлечимо болна от рак. Току-що разряза гърба на картината си и отвътре изпаднаха няколко стръка трева, косми и насекоми — сред които и три-четири живи. Толкова ли е трудно да се приеме този факт? Преди няколко години бе чела в един вестник как някаква жена открила в стар семеен портрет напълно валидни акции — в сравнение с тях някакви си буболечки са направо прозаични.

„Е, да, но все още живи? А какво ще кажеш за свежата детелинка и зелената трева, а, Роузи? Листото е мъртво, но ти прекрасно знаеш какво ти се върти в главата — че…“

Мислеше си, че листото не е изсъхнало зад стъклото. Пейзажът беше летен, но дори и през юни човек може да попадне на сухо листо, скрито в тревата.

„Та бих искала да повторя — изгубвам си разсъдъка.“

Само че нещата бяха тук — насекомите и тревите бяха разпилени по кухненския плот.

Неща.

Не сънища или халюцинации, а материални предмети.

Но имаше още нещо, което никак не искаше да признае открито. Тази картина й беше проговорила. Не, съвсем не на глас, но при все това, още в първия миг, когато я видя, картината й проговори. На гърба бе изписано собственото й име — или поне възможна негова версия — а вчера бе изхарчила далеч по-голяма сума, отколкото можеше да си позволи, за да направи косата си по подобие на жената в пурпурния хитои.

Водена от някаква инстинктивна решителност, пъхна плоската страна на ножа под горния край па рамката и натисна дръжката надолу. Ако бе усетила някакво съпротивление, веднага щеше да се откаже — това бе единственият й нож и тя не искаше да го счупи — но гвоздейчетата излязоха съвем лесно. Роузи махна най-горната част, придържайки стъклото със свободната си ръка, за да не падне на плота и да се разбие, и я остави настрана. След миг държеше в ръце самото платно. Беше дълго около седемдесет и пет сантиметра, а без рамката и подложката на височина бе към четиридесет и пет сантиметра. Внимателно прокара пръсти по отдавна засъхналата боя, напипвайки миниатюрните грапавини, че дори следите от четката на художника. Това бе необикновено, дори малко страшновато усещане, но в него нямаше нищо свръхестествено — пръстът й не потъна в другия свят, скрит в картината.

Телефонът, който купи вчера и веднага включи, иззвъня за пръв път. Звукът бе усилен докрай и стресната от ненадейните, пронизителни трели, самата Роузи извика. Ръката й потръпна и пръстът й едва не промуши платното.

Постави картината на масата и забърза към телефона, като се надяваше да чуе гласа на Бил. „Ако е той — разсъждаваше тя, — мога да го поканя да види що за картина имам.“ Щеше да му покаже и най-разнородните боклуци, които изпаднаха отвътре. Нещата.

— Ало?

— Ало, Роузи? — Не беше Бил, а някаква жена. — Ана Стивънсън се обажда.

— О, Ана! Здравей! Как си?

От мивката долиташе настойчиво скрибуцане — скръъъц, скръъъц.

— Не съм много добре — отвърна Ана. — Съвсем не съм добре. Случило се е нещо крайно неприятно и непременно трябваше да ти се обадя. Може би няма нищо общо с тебе — от все сърце се надявам да е така, но…

Роузи приседна на пода — дори когато откри издутинките по гърба на картината, не се бе уплашила толкова.

— Какво има, Ана? Какво се е случило?

Слушаше с нарастващ ужас. Когато приключи, Ана й предложи да отиде в „Дъщери и сестри“ и да остане там през нощта.

— Не зная — окаменяла отвърна тя. — Ще трябва да помисля. Аз… Ана, трябва да се обадя на един друг човек. След това отново ще се свържа с теб.

Без да дочака отговор, прекъсна връзката и избра 411, номера на „Услуги“, поиска някакъв номер, записа го, след това го набра.

— „Градът на свободата“ — обяви възрастен мъжки глас.

— Да, мога ли да говоря с господин Стайнър?

— Господин Стайнър е на телефона — сякаш поразвеселено отвърна хрипкавият глас. Роузи се пообърка, но изведнъж се сети, че Бил работи при баща си.

— Бил. — Гърлото й отново бе пресъхнало до болка. — Бил, искам да кажа… той там ли е?

— Изчакайте, госпожице… — Чу се прошумоляване и потропване (беше оставил слушалката) и далечен вик: — Били! Една дама те търси!

Роузи затвори очи. Скрибуцането на щуреца в мивката долиташе сякаш от много далеч: скръъц-скръъц.

Дълга, непоносима пауза. Изпод левия й клепач се изплъзна сълза и се търколи по лицето й. След това от десния й клепач се отрони друга, а в главата й изплува стих от стара кънтри песен: „Надбягването почва… Гордост е последна… Болка ще спечели…“ Роузи отри лице. Толкова сълзи бе избърсала в този свой живот. Ако индуистите не грешат и наистина има прераждане, не искаше и да си помисля каква е била в предишния си живот.

Отсреща се обадиха.

— Ало? — беше гласът, който вече чуваше в сънищата си.

— Здравей, Бил.

Това съвсем не беше нормалната височина на гласа й, дори не беше и шепот, съвсем не. Това бе дрезгав повей на шепот.

— Не ви чувам — извини се Бил. — Бихте ли говорили малко по-високо, госпожо?

Изобщо не искаше да говори по-високо — искаше да затвори телефона. Само че не можеше. Ако Ана е права, той също може да пострада — да пострада много тежко. В случай, че някой забележи, че той й е малко по-близък от останалите хора.

Прокашля се и опита отново:

— Бил? Роузи се обажда.

— Роузи! — викна той, в гласа му се долавяше задоволство. — Ей, как си?

Неподправената му, неприкрита радост само я накара да се чувства още по-зле — така, сякаш жива я режат на парчета.

— Не мога да изляза с теб в събота — бързо изрече тя. Сълзите вече се стичаха по лицето й, процеждайки се изпод клепачите като гадно горещо олио. — Не мога да излизам повече с теб. Трябва да съм била луда, да си помисля, че мога.

— Разбира се, че можеш! Божичко, Роузи! Какво говориш?

Паниката в гласа му — не гняв, както бе очаквала, а съвсем истинска паника — й причиняваше ужасна болка, но кой знае защо, смущението му я нараняваше още повече. Не можеше да го понесе.

— Не ми се обаждай и не идвай у пас — нареди му, а в същия миг с ужасяваща яснота пред очите й изплува образът на Норман, който стои в проливния дъжд на отсрещния тротоар пред нейния вход, яката на шлифера му е вдигната, а уличната лампа слабо осветява долната половина от лицето му — стърчи насред улицата, досущ като пъклените, безпощадни злодеи от романите на Ричард Расин.

— Роузи, не разбирам…

— Зная, но това е за твое добро. — Гласът й трепереше и всеки миг щеше да секне. — Просто стой настрана от мен, Бил.

Побърза да затвори, взря се за миг в слушалката и нададе пронизителен, мъчителен писък. С опакото на дланите си бутна апарата от скута си. Слушалката се плъзна и остана да лежи на пода, а долитащият от нея сигнал „свободно“ незнайно защо напомняше на Роузи за щурците в понеделник вечер. Изведнъж я обзе неистова непоносимост към този звук; имаше чувството, че ако го послуша още половин минута, главата й ще се разцепи на две. Изправи се, отиде до розетката, коленичи пред нея и измъкна щепсела. Опита се да се изправи, но не можеше да се държи на краката си. Седна на пода и остави сълзите да се стичат на воля. Нямаше никакъв избор.

Ала непрекъснато й повтаряше, че не е сигурна, че независимо от подозренията си и тя на свой ред не може да бъде сигурна. Но Роузи бе напълно уверена. Бил е Норман. Норман е в града, Норман е изгубил и последната капчица здрав разум, Норман е убил бившия съпруг на Ана Питър Слоуик, Норман я търси.

7

Пет пресечки по-надолу от витрината на „Хот Пот“, където само четири секунди по-рано щеше да се изправи лице в лице с жена си, Норман свърна в евтина дрогеря на име „Не повече от 5“. Мотото на магазина беше „Всички стоки под $5!“ То беше изписано под разкривена рисунка с образа на Ейбрахам Линкълн. Брадатото лице на Линкълн бе разтегнато в широка усмивка и той намигаше — според Норман Даниълс така доста приличаше на един тип, когото бе арестувал, защото удушил жена си и всичките си четири деца. В този магазин, който се намираше буквално на хвърлей място от заложната къща „Града на свободата“, той закупи необходимата му за днес маскировка — тъмни очила и бейзболна шапка с надпис „ЧИСОКС“ над козирката.

В резултат на десетгодишния си опит като полицай Норман бе стигнал до убеждението, че използването на маскировка е подходящо само в три случая: в шпионски филми, в разкази за Шерлок Холмс и на карнавал по случай Хелоуин. Маскировката е изключително безполезна през деня, когато гримът е просто най-обикновен грим, а дегизировката — нищо повече от най-обикновена дегизировка. А фустите от „Дъщери и сестри“ — бардак в стил Нова ера17, където, както накрая си бе признало приятелчето му Питър Слоуик, бе изпратило неговата непокорна Роуз — най-вероятно имат изключително развит нюх към всякакви хищници, които се навъртат около дупката им. За кучки като тях параноята е не просто начин на живот, а чиста проба висока степен на технологично развитие.

Шапката и очилата щяха да му свършат идеална работа — привечер възнамеряваше единствено да проведе „малко рекет“, както се изразяваше първият му сътрудник, детектив Гордън Сатъруейт. Освен това Гордън умираше най-ненадейно да сграбчи младия си помощник и да обяви, че е време да си поиграят — според неговите думи — на „старата слушалка“. Детективът беше тлъст, миризлив мърльо с кафяви зъби, който дъвчеше тютюн, и Норман започна да го презира от мига, в който видя за пръв път. Работеше като полицай от двадесет и шест години, беше следовател от деветнадесет, но нямаше никакъв усет към работата. За разлика от Норман, който не харесваше работата си, ненавиждаше откачалките, с които трябваше да се занимава (и дори да си сътрудничи при изпълнението на секретни задачи), но имаше усет, който с течение на годините се бе оказал безценен. Именно той бе решаващ в случая, благодарение на който го повишиха, и който го превърна — макар и съвсем за кратко — в златното момче на пресата. В това разследване, както и в повечето следствия, свързани с организираната престъпност, настъпваше момент, когато следата се изгубваше в плетеница от пътечки и детективите не знаеха накъде да продължат, разликата в случая с наркотиците беше, че за пръв път в цялата си кариера Норман Даниълс ръководеше разследването и когато логиката започна да му изневерява, направи онова, което повечето ченгета не можеха или не смееха да сторят — превключи на интуиция и залагайки на нея цялото си бъдеще, се впусна в безстрашни и непоколебими ходове.

За него не съществуваше такова нещо като „малко рекет“; той смяташе, че единственият начин бе да се ходи на риболов. Като се озовеш в задънена улица, изхвърляш от главата си всякакви безполезни идеи и недообмислени предположения и отиваш на някое свързано със случая място — и сякаш се носиш в лодката си, от време на време замяташ въдицата, после бавно я изтегляш, после пак я замяташ и пак я изтегляш, и чакаш нещо да клъвне. Понякога нищо не се хваща. Друг път изваждаш само някой потънал клон, стар гумен ботуш или някоя такава риба, за която и гладен ракун не би се полакомил. Само че се случва да извадиш и истински деликатес. Норман сложи шапката и очилата, после свърна наляво по Харисън Стрийт и се насочи към Дърам Авеню. До „Дъщери и сестри“ имаше поне пет километра, но той нямаше нищо против да походи — тъкмо междувременно ще изпразни съзнанието си. Докато се добере до № 251, ще бъде като фотографска хартия, готов да запечата всички образи или идеи, които може да изникнат, без да ги преиначава и да ги нагажда към своите предположения. Не можеш да ги преиначиш, ако нямаш предположения.

Прескъпата карта на града се намираше в задния му джоб, но той спря да направи справка само веднъж. Нямаше и седмица, откакто бе пристигнал в този град, но в сравнение с Роузи вече имаше много по-ясна представа за разположението му — това също бе по-скоро дарба, отколкото умение.

Като се събуди вчера сутринта с непрестанна болка в ръцете, раменете и слабините и с така възпалена устна кухина, че едва успя да отвори уста (като провеси крака от леглото, първият опит да се прозее бе мъчителен), посрещна деня с ужасяващото откритие, че онова, което стори с Питьр Слоуик — известен още като Тъпърстайн, или Неотразимото зализано еврейче — вероятно бе грешка. Колко сериозна, бе трудно да се определи, защото голяма част от случилото се в къщата на Слоуик бе за него само смътен спомен. Но докато стигна до будката за вестници, вече бе напълно убеден, че в тая работа няма „вероятно“. Да не говорим, че „вероятно“ е за обикновените мижитурки — макар и негласен, този принцип от житейския правилник на Норман бе пламенно отстояван още от ранна юношеска възраст, когато майка му ги напусна и баща му наистина започна да прекалява с пердаха.

Купи си вестник и докато се връщаше в стаята си, набързо го прегледа. Нищо не се споменаваше за Питър Слоуик, но това не му донесе кой знае каква утеха. Може би просто не са имали време да включат новината в сутрешните издания — всъщност възможно бе тялото все още да лежи там, където го остави (поне където мислеше, че го остави, наум се поправи той), тоест, натъпка го зад бойлера в приземието. Само че образи като Тъмпър, които се занимават с какви ли не общественополезни дейности и имат цял куп сърцераздирателни приятелчета, не остават неоткрити за дълго. Някой ще се притесни, друг ще намине към уютната заешка бърлога ма Бодри Плейс да го потърси и най-сетне някой ще попадне на изключително неприятното откритие зад бойлера.

И естествено макар да не излезе вчера, новината се появи в днешния вестник на първа страница в рубриката „Градски новини“: „СОЦИАЛЕН РАБОТНИК ЗАКЛАН В ДОМА СИ“. От статията ставаше ясно, че служба „Информация“ е била само една от доброволните дейности па Тъмпър… и че всъщност съвсем не е бил толкова беден. Вестникът твърдеше, че семейството му — чиято единствена издънка бил — притежавало доста добро богатство. Фактът, че бе работил на автогара посред нощ, пращайки избягали съпруги при ония пачаври в „Дъщери и сестри“, само потвърждаваше подозрението на Норман, че Тъмпър е бил или незадоволен, или обратен. Както и да е, той бе истински праведен глупак, който се вреше тук и там, толкова зает да спасява света, че през по-голямата част от времето не му оставаше свободна минута дори да си смени бельото. Служба „Информация“, Армията па спасението, телефон на доверието, помощ за Босна, помощ за Русия (човек би рекъл, че у еврейче като Тъмп ще се намери достатъчно акъл, та да пропусне поне последното, но не би), както и две-три „женски каузи“. Вестникът не цитираше имена, но той вече знаеше за една от тях — „Дъщери и сестри“, известни още като „Лесби бейби в Страната на мечтите“. Панахидата на Тъмпър щеще да се състои в събота, само дето в статията се наричаше „възпоменателна сбирка“. Ах, недей!

Освен това знаеше, че ченгетата ще потърсят връзка между смъртта на Слоуик и всяка една от каузите, за които бе работил… но няма да изключат вероятността, че може и да няма нищо общо с нито една от тях. Ще се позаинтересуват и от личния му живот (приемайки, разбира се, че разхождаща се „стая под наем“ като Тъмпър изобщо има личен живот), но няма да изключат и възможността да се е случило поредното от така популярните напоследък „убийство без особени мотиви“, обикновено дело на някой случаен психопат. Може да се каже, че човекът просто си е търсел жертва.

Само че тези хипотези изобщо нямаше да натежат пред пачаврите от „Дъщери и сестри“ — Норман можеше да се закълне в това. С течение на времето бе насъбрал доста опит с подобни общежития, особено откакто наплодилите се през Новата ера „дървени философи“ започнаха да оказват своето влияние върху начина на мислене и постъпките на хората. Според тях всеки принадлежи на разбито семейство, всеки пресъздава детето в себе си и всеки трябва да се пази от всички ония гадни, лоши хора, които имат кураж да се опитат да живеят без да мънкат, да циврят и всяка вечер да тичат в някое дружество за алкохолици или наркомани. Тия „дървени философи“ са големи тъпанари, но сред тях се срещат — например жените в институции като „Дъщери и сестри“ — някои особено предпазливи тъпанари. Предпазливи ли? По дяволите! В техния случай определението „бункерна психика“ придобива съвършено нови измерения.

Норман бе прекарал почти целия вчерашен ден в библиотеката и бе открил доста интересни неща за „Дъщери и сестри“. Най-големият майтап беше, че собственичката на приюта Ана Стивънсън е била госпожа Тъмпър до 1973 година, когато очевидно се беше развела и отново бе приела моминското си име. Невероятно съвпадение на пръв поглед, но не и ако човек е запознат с брачните обичаи и церемонии на „дървените философи“. Те вървят по двойки, но в края на краищата рядко съумяват заедно да теглят хамута. Все единият дърпа надясно, а другият — наляво. Не са в състояние да проумеят простичката истина, че учтивите бракове не са особено сполучливи.

Бившата съпруга на Тъмпър обаче не управляваше своето заведение на принципа на повечето подслони за малтретирани жени, който гласи: „жените знаят“. В статия, публикувана преди малко повече от година в неделната притурка на някакъв вестник, жената Стивънсън (Норман бе поразен от изумителната й прилика с оная кучка Мод от познатия телевизионен сериал) отричаше идеята и я наричаше „не само сексистка, но и глупава“. Беше цитирано и мнението на някоя си Гърт Киншо. „Мъжете не са врагове, докато не нападнат — казваше тя. — Но ако нападнат, отвръщаме им със същото.“ Имаше и снимка — огромна дърта негърка, която смътно напомняше на Норман за един състезател от Чикагския отбор по американски футбол, Уилям „Хладилника“ Пери.

— А си ме докоснала, съкровище, ще ми станеш на батут — промърмори той.

Но всички тия работи, колкото и да бяха интересни, не му бяха особено полезни. В този град освен жени може да има и мъже, които знаят къде се намира подслонът и могат да действат като посредници, и може да го управлява само една „дървена философка“ вместо цял комитет, но Даниълс бе сигурен, че в едно отношение тези жени по нищо не се различават от по-традиционните си посестрими — смъртта на Питър Слоуик ги с разбунила като кошер. Те няма да разсъждават като ченгетата — и до доказване па противното ще бъдат твърдо убедени, че убийството па Слоуик е непосредствено свързано с тях… особено с едно лице, което им е изпратил през последните шест или осем месена от своя живот. Сигурно името на Роузи вече се споменава.

„И защо тогава го направи? — питаше се той. — Защо, за Бога, го направи? Имаше и други начини да стигнеш дотук, и ти го знаеш добре. Разбира се, че го знаеш, нали си ченге, дявол го взел! Защо ти трябваше да ги стряскаш? Дебелата повлекана от статията, Дърта Гърта, я-я-виж, сигурно вече се е строила в преддверието на проклетата дупка и оглежда с бинокъл всяко двукрако в панталони, дето минава наблизо. Освен ако междувременно не е получила някой и друг инфаркт от много сладко. Защо, защо го направи? Защо?“

Знаеше отговора, но съумя да го избегне веднага щом понечи да изплува на повърхността на съзнанието му — навеждаше го на прекалено злокобни изводи. Пречука Тъмпър и оная червенокоса курва с бежовите панталони по една и съща причина — от дъното на съзнанието му бе пропълзяло нещо, което го бе накарало да го извърши. Напоследък това нещо се появяваше все по-често и по-често, но той не искаше да мисли за него. Така му беше по-добре. По-сигурно.

Междувременно бе пристигнал на местоназначението — ей го на, Котешкият палат.

Норман прекоси улицата и безгрижно закрачи по четната страна, знаейки, че който и да го наблюдава, няма да се чувства пряко застрашен от минувач, който върви по отсрещния тротоар. Конкретният наблюдател, когото непрестанно си представяше, бе смуглата слоница, чиято снимка беше отпечатана във вестника — огромна бъчва с мощен бинокъл в едната ръка и разтопен сладолед в другата. Забави крачка още малко, но не видимо — „на пожар, припомни си, — вече са на пожар“.

Заведението се помещаваше в огромна бяла къща, не точно викторианска, а от онези богаташки триетажни грозотии от началото на века. Отпред изглеждаше тясна, но Норман бе израснал в подобен дом и бе готов да се обзаложи, че назад сградата излиза почти на съседната успоредна пряка.

„Кучка-кучка тук, кучка-кучка там — повтаряше си, но внимаваше да не променя бавната си нехайна походка и се старееше да не изпива с поглед къщата на един дъх, а да я наблюдава крадешком, сякаш на малки глътки. — Тук кучка, там кучка, кучка-кучка, тук и там.“

Точно така. Тук и там все кучки.

Слепоочията му започнаха да пулсират от вече привичната ярост, а с нея изплува и един добре познат образ, който олицетворяваше за Норман всички неизразими неща — кредитната карта. Зелената банкова карта, която тя се бе осмелила да задигне. От известно време насам този образ никога не го напускаше за дълго и вече се бе превърнал в символ на ужаса и насилието в неговия живот — на силите, срещу които се гневеше; на лицата (например лицето на майка му — тъй бяло, месесто и някак крадливо), които току изплуваха пред очите му вечер, докато лежи в леглото си и се опитва да заспи; и на гласовете, които чуваше насън. Да речем, гласът на баща му: „Ела тука. Норми. Трябва да ти кажа нещо и искам хубавичко да си поговорим.“ Понякога това означаваше юмрук. Друг път, с достатъчно късмет, ако беше пиян, просто ръката му се плъзваше между крачолите на панталоните.

Но сега това нямаше значение — в този миг най-важна беше къщата на отсрещния тротоар. Няма да му се отвори друг случай да я разгледа толкова добре, а ако пропилее няколкото безценни секунди в размисли над миналото, кой му е виновен?

Намираше се точно срещу сградата. Приятна градина, тясна, но дълга. Спретнати цветни лехи, грейнали в пролетни цветове, ограждаха просторната веранда. В центъра на всяка леха имаше метален стълб, обвит в бръшлян. Само че бръшлянът бе почистен от черния пластмасов цилиндър на върха на всеки стълб и Норман знаеше причината — в тъмните кутийки бяха скрити видеокамери, които обхващат цялата улица в двете посоки. Ако точно в този миг някой наблюдава черно-белите монитори, ще види дребен мъж с бейзболна шапка и тъмни очила, който прескача от монитор на монитор и върви приведен, за да изглежда на по-небрежния наблюдател доста по-нисък от метър и деветдесет, колкото всъщност бе неговият ръст.

Имаше още една камера, точно над входната врата, която най-вероятно няма брава — ключовете се дублират много лесно, а ако човек има подръка подходящи инструменти, патронът изобщо не би го затруднил. Не, във вратата сигурно има отвор за магнитни карти или някаква електронна система, а може би и двете. И, разбира се, още няколко камери в задния двор.

Отминавайки къщата. Норман си позволи да хвърли един поглед в страничния двор. Там имаше зеленчукова градина; две кучки по къси панталони забиваха дълги пръчки — предположи, че са за домати — в земята. Едната приличаше на мексиканка — маслинена кожа, дълга черна коса, привързана на конска опашка, около двадесет и пет годишна, с божествено тяло. Другата беше по-млада, може би още нямаше двайсет, и явно беше от ония пънк-гръндж отрепки, защото косата й беше боядисана в два различни цвята. На лявото си ухо имаше превръзка. Беше облечена с някаква психаделична риза без ръкави, която разкриваше татуировката на лявото й рамо. Норман не виждаше чак дотам и не можеше да различи подробности, но бе работил като полицай достатъчно дълго време, за да знае, че или е име на рокгрупа, или разкривено изображение на канабис.

Представи си как, забравил за видеокамерите, в миг се втурва през улицата; как сграбчва матката Мис Светкавица с пънкарската прическа; после плъзва огромната си ръка около тънкото й вратле и опира пръсти в челюстта й. „Роуз Даниълс — обръща се той към другата, мексиканката с черната коса и божественото тяло. — Веднага да излезе, иначе ще скърша вратлето на малката пачавра като на пиле.“

Би било страхотно, само че почти бе сигурен, че Роуз вече не е тук. При проучването в библиотеката бе открил, че от създаването му през 1974 година от Лио и Джесика Стивънсън общежитието „Дъщери и сестри“ е дало убежище на повече от три хиляди жени и престоят тук продължава средно четири седмици. Доста бързо ги настаняват в обществото — хубави мушици, които сеят зараза. Сигурно на тръгване вместо дипломи им раздават гумени членове.

Не, почти сигурно е, че Роуз вече е напуснала и сега се бъхта на някоя черна работа, която са й намерили обратните й; приятелки, а нощем се прибира в някоя дупка, където пак те са я настанили. Все пак кучките отсреща най-вероятпо знаят къде е — оная Стивънсън не може да няма адреса й по папките си, а пък тия в градината сигурно вече са успели да й отидат на гости на чай и благотворителни сладки в мърлявата й квартирка. Която още не се е доредила, вече знае всички подробности от другите, дето са били, защото жените са си такива. Няма как да им затвориш устата, освен ако не ги пречукаш.

По-младата, оная с пънкарската коса, направо му изкара акъла — изведнъж вирна глава, забеляза го… и му помаха. В миг Норман преживя нещо ужасно, убеден, че тя му се надсмива, че всички те му се надсмиват; строили са се по прозорците на своя Лесбизамък и се смеят на него, на Инспектор Норман Даниълс, който съумя да опандизи шест мафиотски боса, но не успя да опази жена си, която му задигна банковата карта. Ръцете му светкавично се свиха в юмруци. „Я се овладей! — викна неговата собствена версия на Практичпа-Разумна. — Тая сигурно маха на всеки! Че дори и на уличните кучета! Патки като нея винаги правят така!“

Ами да. Разбира се, че е така. Норман отпусна юмруци и отсечено махна в отговор. Дори съумя да се поусмихне, при което устата отново го заболя. А когато Мис Светкавица се върна към градинските си занимания, той бързо се отдалечи с разтуптяно сърце.

Опита се отново да се съсредоточи върху задачата си — как да хване насаме една от тия мръсници (за предпочитане Главната мръсница — така нямаше да рискува да налети на някоя, която не знае онова, което му трябва) и да я накара да пропее — но способността му да мисли трезво по проблема като че се беше изпарила.

Посегна към лицето си и го разтри. И преди се бе наранявал, но никога толкова сериозно — какво бе правил с Тъмпър? Във вестника не пишеше, но болката в челюстта и в зъбите — зъбите също го боляха — го навеждаше на мисълта, че не ще да е било малко.

„Ще загазя, ако ме пипнат — рече си. — Сигурно имат снимки от отпечатъците по тялото. Сигурно имат и проби от слюнката и… ъ-ъ… от разни други течности, които може да съм оставил. В днешно време имат какви ли не шантави тестове, при това за абсолютно всичхо, а аз дори не знам дали мен ще изследват.“

Добре, дори да е така, няма да им се остави да го пипнат. В хотела бе регистриран под името „Алвин Дод“ от Ню Хейвън, а ако много се запънат, може дори да им представи шофьорска книжка — ксерокопие на шофьорска книжка — в потвърждение на думите си. Ако тукашните полицаи се свържат с полицаите у дома, ще научат, че Норман Даниълс се намира на около хиляди километри от Средния Запад, на добре заслужена почивка в Зиън Нашънал Парк в щата Юта. Дори може да им отговорят да не се занасят, Норман Даниълс е толкова благонадеждно, направо златно момче. Със сигурност няма да седнат да разправят историята с Уенди Яроу… нали? Не, най-вероятно няма. Но рано или късно… Истината е, че вече пет пари не даваше за късното. Напоследък се интересуваше единствено от раното. Как да открие Роуз и да проведе с нея сериозен разговор. Как да й поднесе подарък. Всъщност щеше да й подари кредитната карта, която никога повече няма да се окаже в кофа за смет или пък в портфейла на някое мазно педи. Той ще се погрижи никога повече Роуз да не я губи или изхвърля. Ще я постави на сигурно място. И ако след това бъдещето се губи в мрак… след напъхването на този последен подарък… е, може би ще е за добро.

Но веднъж изплувала в мислите му, кредитната карта просто се закотви там, както напоследък му се случваше почти непрекъснато и насън, и наяве. Сякаш пластмасовата дреболия се бе превърнала в чудата зелена река (река Мърчантс, вместо Мисисипи), а мислите му се вливаха в пея като приток. Сякаш изведнъж рухваха надолу и изгубваха всякакви очертания, сливайки се в зеления натрапчив образ. На повърхността отново изплува страшният въпрос без отговор — как е посмяла? Как изобщо се е осмелила да я вземе? Можеше някак да приеме, че го е напуснала, че е избягала от него, макар да не намираше никакво оправдание за постъпката й, но тя трябва да умре дори само защото го бе измамила така ловко и бе съумяла толкова изкусно да таи предателството в подлото си женско сърце. Но да се осмели да открадне кредитната му карта, да посегне на негова вещ, като хлапето, дето се промъкнато по бобеното стебло и отмъкнало златната кокошчица на спящия великан…

Норман несъзнателно бе пъхнат левия си показалец в уста и го гризеше ожесточено. Болеше го доста силно — но той бе така погълнат от мислите си, че изобщо не усещаше. На двата му показалеца имаше огромни мазоли, защото да си хапе пръстите в моменти на силно напрежение му бе ужасно стар навик, още от детството. Отначало мазолът предпазваше пръста, но колкото повече си мислеше за кредитната карта, зеленият цвят в мислите му ставаше все по-тъмен, докато накрая придоби мрачните оттенъци на елхови клони по здрач (този цвят нямаше почти нищо общо с бледозеления цвят на самата карта) — тогава мазолът се проби и по устните и показалеца рукна кръв. Норман впиваше зъби в пръста, наслаждаваше се на болката, дъвчеше плътта, вкусваше собствената си кръв, тъй солена и гъста, също като кръвта на Тъмпър, която потече, когато прегриза връзката в основата на…

— Мамо? Какво прави тоя чичо с ръката си?

— Нищо. Хайде, побързай.

Тези думи го накараха да се извърне. Погледна вяло през рамо, като човек, който се събужда от кратка, но дълбока дрямка, и забеляза млада жена с момченце на около три години, която се отдалечаваше по улицата — дърпаше хлапето толкова силно, че то подтичваше край нея, а когато самата тя се обърна, Норман отбеляза, че е изплашена до смърт. Какво ли точно бе направил?

Сведе очи към пръста си и забеляза два червени полумесеца от двете му страни. Някой ден ще отхапе проклетото нещо, да, направо ще го отхапе и ще го глътне. Не че ще му е за пръв път да отхапе нещо. Нито пък да го погълне.

Тази улица никак не му харесваше. Извади кърпата от задния си джоб и превърза разкървавения пръст. После се огледа. Никак не се изненада, че вече почти се е стьмнило — зад някои прозорци дори светеха лампи. Колко ли се е отдалечил? Къде ли се намира? Присви очи, взря се в табелата на следващото кръстовище и разчете надписа: „Диърборн Авеню“. Отдясно имаше семейна бакалничка; на тротоара отпред бе изправена стоянка за велосипеди, а на витрината пишеше „ПРЕСНИ КИФЛИ“. Стомахът му закъркори — изпитваше истински глад за пръв път, откакто слезе от автобуса на „Континентал Експрес“ и изяде една овесена каша в кафенето на автогарата, и то само защото тя би яла нещо такова.

Изведнъж страшно му се приискаха няколко кифлички… но не просто кифлички. Искаше пресни кифлички, като онези, които правеше майка му. Тя бе дебела повлекана, която вечно пискаше, но не може да й се отрече, че умееше да готви. Пък и беше най-големият поклонник на собствената си кухня.

„Гледай да са пресни — закани се Норман, изкачвайки се по стъпалата. Вътре забеляза възрастен господин, който се туткаше около тезгяха. — Гледай да са пресни, приятелче, иначе Господ да ти е на помощ.“

Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато един от плакатите на витрината привлече погледа му. Беше яркожълт и макар да не знаеше, че тази листовка я бе закачила неговата Роуз, нещо трепна в него още преди да различи думите „Дъщери и сестри“.

Присви очи и се приведе да прочете листовката, а пулсът му се ускоряваше все повече и повече.

Събота, четвърти. Тази събота. А дали тя ще бъде там, неговата непокорна Роуз? Естествено, че ще бъде, тя и новите и приятелки-лесбийки. Краставите лесбийки и през девет дола се подушват.

Норман проследи с ухапания си пръст редовете на плаката отдолу нагоре и се спря на петия ред. По кърпата вече бяха избили алени петна.

„Елате с нас, елате всички“ — така пишеше. Норман реши, че може и да приеме поканата.

8

Четвъртък сутрин, наближава единадесет и половина. Роузи отпи глътка минерална вода, изплакна уста, преглътна и отново се захвана с текста.

— Тя е — този път слухът му не го заблуждаваше. Питърсън отчетливо долавяше осмините в стакатото, които високите й токчета отмерваха по коридора. Сякаш бе пред очите му — рови в отворената си чанта за ключовете, страхувайки се от ненадейно нападение в гръб, а не се пази от злодея, който я чака в засада. Бързо провери дали ножът е на мястото си, после нахлузи найлоновата ласка на главата си. В този миг ключът й изщрака в ключалката, Питърсън измъкна ножа и…

— Стоп-стоп-стоп! — разнесе се нетърпеливият глас на Роуда. Роузи вдигна глава и се огледа. Изобщо не й хареса погледа на Кърт Хамилтьн, който седеше пред DAT със слушалки на врата и се взираше в нея, но повече я разтревожи фактът, че Роуда пушеше една от дългите си тънки цигари насред самото студио, без да обръща каквото и да било внимание на окачения на стената надпис „ТУК НЕ СЕ ПАФКА“. Явно тази сутрин се чувстваше ужасно, но не беше единствената.

— Роуда? Нещо нередно ли направих?

— Ами не, освен ако не използваш ласка за коса — отвърна Роуда и тръсна пепелта от цигарата в стиропорената чашка на контролното табло пред себе си. — Като се замисля, и на мен ми се е случвало някой и друг тип да обсипе косата ми с такива, но все пак май става дума за маска.

Отначало Роузи изобщо не можеше да проумее за какво говори тя, но като преповтори наум последните няколко прочетени изречения, ядно изстена:

— Дявол да го вземе Роуда, ужасно съжалявам.

Кърт намести слушалките на ушите си и натисна стартовия бутон.

— „Убий всяко мое утре“, седемдесет и тре… Режисьорката докосна лакътя му и каза нещо, от което стомахът на Роузи болезнено се сви.

— Зарежи. — После хвърли поглед към звукозаписната кабина и като видя потресената й физиономия, се усмихна уморено, но все пак закачливо. — Всичко е точно, Роузи, просто предлагам да излезем в обедна почивка половин час по-рано, това е. Ела с мен.

Младата жена скочи от стола, блъсна с крак масата — доста я заболя — и едва не прекатури бутилката с минерална вода. Сетне се втурна навън.

Роуда и Кърт я чакаха пред студиото и в миг й се стори — не, разбра със сигурност — че си говорят за нея.

„Ако наистина си вярваш, мила моя, трябва да идеш на лекар — саркастично вметна Практична-Разумна. — При някой такъв, дето ти дава да разглеждаш мастилени картинки и те пита как са те учили да пишкаш.“ Друг път не се съобразяваше с този глас, но днес Роузи прие думите му на драго сърце.

— Мога да се справя и по-добре — рече тя на Роуда. — Следобед ще се постарая. Честна дума.

Дали не греши? Дявол го взел, нямаше никаква представа. Цяла сутрин безутешно се опитваше да се потопи в „Убий всяко мое утре“ както в „Октоподът“. Тъкмо започваше да потъва в света на Алма Ст. Джордж, преследвана от своя умопобъркан обожател Питърсън, когато някой от снощните гласове отново я измъкваше на повърхността — гласът на Ана, която й казва, че бившият й съпруг, човекът, който бе изпратил Роузи в „Дъщери и сестри“, е мъртъв; или Бил, който я пита нещо нередно ли има, а в гласа му се долавя паника и смут; или собственият й глас, най-ужасен от всички, който казва на Бил да стои настрана от нея. Просто да стои настрана?

Кърт я потупа по рамото и рече:

— Днес гласът ти не е във форма. Нали знаеш, има дни, когато на човек му се струва, че косата му е ужасна. Е, това е нещо подобно, но по-неприятно. Тук, в Студиото на ужасите, често се случва, нали Ро?

— Несъмнено — отвърна тя, но очите й нито за миг не преставаха да изучават лицето на Роузи, която имаше доста добра представа какво забелязва Роуда. Снощи бе спала не повече от два-три часа, а не притежаваше никаква специална козметика, с чиято помощ да прикрие следите. „Но и да имаше, надали щях да се справя“.

В гимназията използваше някои основни неща (по ирония на съдбата това бе времето, когато най-малко бе имала нужда от подобни средства), но откакто се омъжи, слагаше само по малко пудра и червило с възможно най-естествен цвят. Норман й бе казал веднъж, че ако искал курва в къщата си, щял да си хване една от улицата и да се ожени за нея.

Предположи, че Роуда се е вторачила в очите й — зачервени, подпухнали, с тъмни сенки. Като си легна снощи, бе плакала безутешно повече от час, но плачът не я приспа — сънят би бил истинска благодат. Само че сълзите пресъхнаха, а тя продължи да лежи будна в тъмното и да се опитва да не размишлява, но й бе невъзможно да избяга от мислите си. Мина полунощ и с приближаването на утрото я преследваше ужасяваща мисъл, че е сгрешила, като се е обадила на Бил, че не е трябвало сама да си отказва правото на утеха и може би на закрила в миг, когато най-много се нуждаеше от това.

„Закрила ли? О Боже, та това е смехотворно! Знаеш, че го харесваш, малката ми, и в това няма нищо лошо. Но нека погледнем истината в очите — Норман би го сгризкал за обяд.“

Само дето нямаше как да се разбере дали съпругът й наистина е в града — Ана подчерта този факт неколкократно. Питър Слоуик бе подкрепял множество каузи, някои от които доста противоречиви. Възможно е нещо друго да му е създало неприятности… и да е довело до убийството му.

Само дето Роузи знаеше истината. Знаеше я със сърцето си. Това бе работа на Норман.

Дългите часове се нижеха, а гласът продължаваше да й нашепва. Сигурна ли е, че сърцето й не греши? А не е ли това най-обикновено оправдание, скалъпено от онази част на съзнанието й, която не е ни Практична, ни Разумна, а чисто и просто безпомощна и изплашена до смърт? Която в обаждането на Ана вижда идеална възможност да прекъсне приятелството с Бил още преди да е разцъфнало?

Роузи не знаеше верния отговор, но мисълта да не види повече Бил я караше да се чувства безкрайно нещастна… и безпомощна, като воин, лишен от жизненоважна част от снаряжението си. Разбира се, невъзможно е един човек да се привърже толкова скоро към друг, по мина един, после два (после три) след полунощ и тази идея вече съвсем не й изглеждаше толкова смехотворна. Ако е невъзможно да вплетеш другия човек в ритъма на своя живот толкова бързо, защо тогава тя се чувства тъй странно изцедена и отчаяна при мисълта, че може и да не види този мъж никога повече?

Когато най-сетне заспа, отново сънува, че летят с мотоциклета — тя е облечена с пурпурен хитон и притиска към Бил голите си крака. Когато будилникът иззвъня — стори й се прекалено скоро — дишаше учестено и пламтеше като в треска.

— Роузи, добре ли си? — попита я Роуда.

— Да. Просто… — Погледна към Къртис, после отново се обърна към режисьорката. Сви рамене и на устните й се появи плаха усмивка. — Просто, тъй да се каже, съм малко неразположена.

— А-ха. — Роуда не изглеждаше особено убедена. — Ами, хайде да слезем до кафенето. Ще удавим мъката си в салата и ягодов шейк.

— Готово — намеси се Кърт. — Аз черпя.

Този път усмивката па Роузи бе малко по-искрена, но тя поклати глава.

— Аз ще пропусна. Имам нужда от разходка. Дано вятърът да поиздуха паяжините от главата ми.

— Ако не хапнеш нищо, към три часа сигурно вече ще си умряла от глад — възрази Роуда.

— Ще си взема салата. Обещавам. — Вече се бе запътила към раздрънкания асансьор. — И без това, ако ям друго, стомахът ми ще се възпротиви и ще съсипе още двайсетина прекрасни части.

— Днес няма особено голямо значение — отбеляза режисьорката. — Дванадесет и петнадесет, става ли?

— В дванадесет и петнадесет ще съм тук — отвърна Роузи, но докато се спускаше четири етажа надолу с трещящия асансьор, последната забележка на Роуда продължаваше да звучи в главата й — „Днес няма особено голямо значение.“

Ами ако следобед не е в по-добра форма? Ами ако стигнат само до осемдесета или до сто и кой знае коя част? Ами ако утре на срещата с господин Лефъртс вместо предложение за договор получи предупреждение за уволнение? Какво ще прави тогава?

Изведнъж я обзе неизразима ярост към Норман. Усещането бе физическо, като удар между очите с тъп тежък предмет. Дори да не е убил господин Слоуик, дори все още да се намира в съседната часова зона, той не я напускаше нито за миг, точно както Питърсън неотклонно следваше горката наплашена Алма Ст. Джордж. Преследваше я в мисиите й.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Тя излезе от кабината; мъжът, който стоеше до указателя на сградата, се извърна към нея, а лицето му излъчваше едновременно надежда и нерешителност. Така изглеждаше безкрайно млад… едва ли не момче.

— Здравей, Роузи — поздрави я Бил.

9

Обзе я ненадейно и неописуемо силно желание да избяга, преди да е успял да забележи колко я бе изненадал, но сетне очите му се впиха в нея, потърсиха нейните и бягството стана невъзможно. Бе забравила изумителните зелени отблясъци, които грееха в тези очи, като слънчеви отражения в плитчините. Вместо да хукне към входната врата, Роузи бавно закрачи към него, едновременно щастлива и уплашена. Всъщност я изпълваше всепоглъщащо чувство на облекчение.

— Казах ти да стоиш настрана от мен. — Сама долавяше трепета в гласа си.

Той посегна към нея. Бе убедена, че не бива да поема ръката му, но не можа да устои и вплете пръсти в неговите.

— Зная, че ми каза — простичко отвърна той, — но, Роузи, просто не мога.

Тези думи я изплашиха и пусна ръката му. Взря се нерешително в лицето му. Никога досега не й се бе случвало подобно нещо, никога, и тя нямаше никаква представа как да го приеме и как трябва да се държи.

Той разтвори ръце и може би с този жест просто искаше да потвърди и подчертае своята безпомощност, но това бе напълно достатъчно за изнуреното, изпълнено с надежда сърце на Роузи — заличи колебанията й и изключи гласа на разума. Сякаш като насън пристъпи към отворените обятия на Бил и когато ръцете му се сключиха около нея, притисна лице към рамото му и затвори очи. А когато дланите му докоснаха косите й, които тази сутрин не бе сплела, а бе оставила свободно да се спускат по раменете й, изпита особено, фантастично чувство — сякаш току-що се събужда. Като че бе спала — не само сега, преди да се сгуши в прегръдката му; не просто тази сутрин, когато будилникът прогони съня с мотоциклета, а години наред, като Снежанка, която потънала в непробуден сън, след като отхапала от отровната ябълка. Сякаш едва сега се събуждаше съвсем и се оглеждаше наоколо с очи, които тепърва започват да проглеждат истински.

— Радвам се, че дойде — изрече.

10

Поеха бавно на изток, по Крайбрежната улица, право срещу топлия силен вятър. Бил обви ръка около талията й и Роузи се усмихна. Езерото се намираше на пет километра западно от тук, но на нея й се струваше, че както я е прегърнал, би извървяла целия този път без никакво усилие. Би стигнала до езерото и може би дори би продължила по водата, пристъпяйки по гребените на вънните.

— Защо се усмихваш? — поиска да знае той.

— О, нищо. Просто така, усмихва ми се.

— Наистина ли се радваш, че дойдох?

— Да. Снощи почти не спах. Непрестанно се питах дали не съм сбъркала. Всъщност наистина сбърках, но… Бил?

— Тук съм.

— Направих го, защото държа на теб много повече, отколкото съм си представяла, че мога да държа на който и да е мъж в целия си живот, а и всичко стана толкова неочаквано… аз съм полудяла, не знам защо ти говоря всички тези неща.

Притегли я за миг към себе си.

— Не си полудяла.

— Обадих ти се и ти казах да стоиш настрана от мен, защото става нещо — може би става нещо — а аз не искам да пострадаш. За нищо на света.

— Норман, нали? Като Бейтс. Все пак е дошъл да те търси.

— Сърцето ми подсказва, че е той — подбирайки внимателно думите си, отвърна Роузи, — и нервите ми са на същото мнение, но аз не съм много сигурна дали вярвам на сърцето си — било е изпълнено със страх толкова дълго, а нервите ми… нервите ми са абсолютно разбити.

Погледна часовника си, после се обърна към будката за хот-дог на близкия ъгъл. Наблизо имаше градинка с пейки, по които бяха насядали да обядват чиновници.

— Би ли почерпил една дама с хот-дог с кисело зеле? — Изведнъж й се стори, че следобедните неприятности със стомаха са най-маловажното нещо в света. — От детските си години не съм яла хот-дог.

— Мисля, че може да се уреди.

— Да седнем на онези пейки и ще ти разкажа за Норман, като Бейтс. После ще можеш сам да решиш още ли искаш да се виждаш с мен или не. Ако стигнеш до извода, че не желаеш, ще те разбера…

— Роузи, няма да…

— Не казвай нищо. Нека първо ти разкажа. И по-добре хапни преди това, защото после няма да имаш апетит.

11

След пет минути Бил се появи пред пейката, където го чакаше Роузи. Внимателно крепеше поднос с два сандвича и две картонени чаши лимонада. Роузи взе единия сандвич и едната чаша, постави я на пейката до себе си и измери младия мъж със сериозен поглед.

— Може би трябва да престанеш да ме храниш. Започвам да се чувствам като сирачето от плакатите на УНИЦЕФ.

— Доставя ми удоволствие да те храня. Толкова си слаба, Роузи.

„О, Норман изобщо не смята така“ — си каза тя, но при тези обстоятелства надали това бе най-подходящата забележка. Не знаеше коя би била по-подходяща и изведнъж се улови, че се мъчи да си припомни глуповатите реплики, които си подхвърляха героите в телевизионните сериали като „Мелроуз Плейс“. Да можеше сега да заговори така уверено. „Ах, колко съм глупава, забравих си сценария!“ — каза си с насмешка. Но вместо да се разприказва, Роузи се втренчи в хлебчето с набърчено чело и плътно стиснати устни, сякаш изпълняваше магически ритуал преди хранене, който от поколения се предава по женска линия в нейното семейство.

— Хайде, разкажи ми за Норман, Роузи.

— Добре. Нека помисля откъде да започна.

Отхапа от сандвича, вкусвайки с удоволствие възкиселичкия сос, сетне отпи от лимонадата. Хрумна й, че като изслуша разказа й, Бил ще се отрече от познанството с нея, изпълнен единствено с ужас и отвращение към жена, която е била способна да живее с изчадие като Норман толкова години, но вече бе късно за подобни тревоги. Отвори уста и заговори. Гласът й звучеше доста уверено, което я поуспокои.

Отначало му разказа за едно петнадесетгодишно девойче, което се мислеше за изключително красиво с розовата панделка, вързана в косите му, и как една вечер това девойче отиде на баскетболен мач на отбора на гимназията само защото сбирката ма кръжока „Бъдещи домакини“ бе отменена в последния момент и то трябваше да убие някъде два часа, докато баща му дойде да го вземе. Може би пък просто му се бе искало хората да видят колко е хубаво с тази панделка, но училищната библиотека беше празна. После едно момче с кожено яке седна до девойчето на пейката на последния ред — то бе едро момче с широки рамене, от горните класове, и трябваше да тича по игрището наред с останалите, ако миналия декември не го бяха изключили от отбора заради побой.

Продължи да говори, разказвайки за неща, които доскоро бе убедена, че ще крие чак до гроб. Нищичко не спомена за тенис-ракетата — тази случка със сигурност щеше да отнесе чак в гроба — но разказа подробно как през първия ден от медения им месец Норман я бе ухапал, а тя се бе опитвала да се заблуждава, че го прави от обич; и как Норман й помогна да направи аборт; и за жизненоважната разлика между юмруците в лицето и юмруците в гърба.

— Ето защо сега често ми се налага да ходя до тоалетната — обясни и нервно се усмихна, загледана в ръцете си, — но постепенно се възстановявам.

Разказа му колко пъти през първите години след сватбата Норман гореше връхчетата на пръстите на ръцете и краката й със запалка и колкото и да е смешно, как бе зарязал това мъчение, когато престана да пуши. Описа онази вечер, когато съпругът й се върна от работа по време на новините, седна мълчаливо пред телевизора, крепейки вечерята на скута си, без изобщо да поглежда към Роузи, изчака Дан Радър да приключи с бюлетина, побутна чинията настрана и започна да боде жена си с молива, който намери на масичката пред дивана. Натискаше графита достатъчно силно, та да причини на Роузи болка, оставяйки по кожата й подобни на бенки черни точици, но се стараеше да не потече кръв. Роузи обясни на Бил, че й се е случвало Норман да я наранява много по-силно, но никога не е била по-уплашена. Най-много я ужасявало мълчанието му. Заговаряла го, искала да разбере какво става, но той мълчал. Тя се опитала да се отдалечи от него, но той я следвал неотклонно (не искала да бяга — това било все едно да хвърлиш клечка кибрит в буре с барут) и нито отвръщал на въпросите й, нито обръщал внимание на протегнатите й, сплетени в отчаяна молба ръце. Непрестанно я мушкал с молива по ръцете, раменете и по ключиците — онази вечер била с тясна блузка с малко деколте — и всеки път, като забивал графита в тялото й, изсумтявал тихо и отсечено: „Пуу! Пуу! Пуу!“ Най-сетне се свила в ъгъла, притискайки колене към гърдите си, сплела ръце на тила си, а той коленичил пред нея със сериозно изражение, и продължил да я боде и да издава все същия звук. Обясни на Бил, че вече била сигурна, че ще я убие, и че е щяла да стане първата жена в историята, умъртвена с черен молив НВ… но помнела как непрекъснато си повтаряла, че не бива да пищи, защото съседите може да чуят, а тя не би искала да я заварят в това положение. Не и жива. Струвало й се толкова срамно. После, когато усетила, че всеки миг ще се разпиши, Норман отишъл в банята и хлопнал вратата след себе си. Бавил се вътре дълго и тогава й хрумнало да избяга — просто да отвори входната врата и да хукне накъдето й видят очите — но било нощ, а и той си бил вкъщи. Роузи допълни, че ако на излизане от банята установял, че я няма, щял да се втурне след нея, а тя знаела със сигурност, че настигне ли я, ще я убие.

— Щеше да ми прекърши врата — отбеляза, без да вдига поглед. Все пак си бе дала обещание още следващия път, когато я нарани, наистина да го напусне. Но след онази нощ той за дълго я оставил на мира. Може би за цели пет месеца. А когато отново посегнал, отначало не било толкова страшно и тя си рекла, че щом е изтърпяла да я боде с молив, спокойно ще може да понесе юмруците му. Залъгвала се с подобни мисли чак до 1985 година, когато нещата бързо започнали да се влошават. Разказа му колко изнервен бил Норман покрай историята с Уенди Яроу.

— В същата година си направила аборт, нали?

— Да — отвърна Роузи, вторачена в ръцете си. — Тогава ми счупи и едно ребро, а може би и две. Не помня точно, но е отвратително, не смяташ ли?

Той не отвърна, тъй че тя продължи, обяснявайки, че най-лошото (с изключение на аборта, разбира се) били продължителните мълчаливи мигове, когато просто я гледал и пръхтял тъй силно, че приличал на животно, което се кани да се нахвърли върху жертвата си. Но след аборта нещата като че ли се пооправили. Отбеляза, че тогава започнали да й се губят разни подробности; открила, че като седне в люлеещото се столче, времето като че ли престава да тече за нея; а понякога, докато слагала масата за вечеря, заслушана как колата на Норман избръмчава по алеята към гаража, изведнъж осъзнавала, че през деня се е къпала осем-девет пъти. Обикновено изгасяла лампата.

— Обичах да се къпя на тъмно — неочаквано отбеляза тя, все още не смеейки да вдигне поглед от скута си. — То е като да седиш в мокър дрешник.

Най-сетне му разказа за разговора с Ана, която не бе закъсняла да й се обади поради една изключително важна причина. Научила нещо, което не било споменато в статията във вестника, а полицаите го криели, защото не искали да ги залеят с потоци фалшиви признания и да ги подведат в погрешна посока. Тялото на Питър Слоуик било нахапано на четиридесетина места и поне една част от него липсвала. Полицаите смятали, че убиецът може да я е отнесъл със себе си… по един или друг начин. От груповата терапия Ана знаела, че Роуз Макклендън е била омъжена за ухапвач, а при пристигането си в този град най-напред се бе срещнала с бившия й съпруг. Ана бързо добавила, че двете неща може въобще да не са свързани помежду си. Но все пак… от друга страна…

— Ухапвач — тихо повтори Бил. Звучеше така, сякаш говореше на себе си. — Така ли се наричат такива хора? Това ли е истинското название?

— Струва ми се, че да — отвърна Роузи.

Сетне, сякаш се страхуваше, че той няма да й повярва (или че ще реши, че тя, както би се изразил Норман, „си дрънка, колкото да не заспи“), запретна ръкава на розовата тениска с надпис „Тейп Енджин“, с която бе облечена, и му показа стар белег, който приличаше на ухапано от акула. Това бил първият й сватбен подарък. После му показа друг белег, от вътрешната страна на лявата ръка. В същия миг кой знае защо пред очите й изплуваха гладки, бели, каменни лица, почти скрити в буен зелен храсталак.

— Тази рана кървя доста, а после се възпали — говореше с тона на човек, който съобщава най-обикновени, ежедневни факти — баба се обади по-рано, пощальонът донесе колет, или нещо такова. — Само че не ходихме на лекар. Норман ми донесе голяма туба антибиотик. Изпих го и се пооправих. Той познава какви ли не хора, от които може да получи каквото си поиска. Нарича ги „малките помощници на татко“. Като се замисли човек, това дори звучи смешно, нали?

Продължаваше да говори повече на сплетените си ръце, които почиваха в скута й, но накрая се осмели да погледне към Бил, за да прецени въздействието на думите й. Откритието я порази.

— Какво? — дрезгаво попита той. — Какво има, Роузи?

— Плачеш — отвърна тя с треперещ глас. Бил сякаш се изненада.

— Не, не плача. Най-малкото, не смятам, че плача.

Роузи протегна ръка, избърса нежно очите му и му показа върха па пръста си. Той го разгледа съсредоточено, после прехапа долната си устна.

— А и не се храниш.

Половината сандвич стоеше недокоснат, а киселото зеле с горчица бе изпопадало от хлебчето. Той захвърли цялата чинията в близката кофа за смет, после се загледа в жената до себе си и разсеяно отри влажните си страни.

Завладя я предчувствие. Ей сега ще я попита защо е останала при Норман и понеже няма да съумее да стане от скамейката и да си тръгне (със същия успех можеше да напусне дома на Уестморленд Стрийт сто пъти досега), помежду им ще изникне първата преграда, понеже няма да може да отговори на този въпрос. Наистина не знаеше защо бе останала при него, както и защо в крайна сметка една-единствена капчица кръв промени живота й. Знаеше само, че банята бе най-хубавото място в цялата къща — тъмно, влажно и изпълнено с пара, и че понякога половин час в столчето на Пух й се струваше като пет минути, а и въпросът „защо“ не притежава никакво значение, когато човек живее в ада. В ада няма мотиви. Жените, които вземаха участие в груповата терапия, знаеха, че е така — никоя не я бе попитала защо не го е напусната по-рано. Те знаеха защо го е направила. Знаеха от личен опит. Струваше й се, че дори случката с ракетата за тенис няма да ги изненада… и кой знае какво още.

Но когато най-сетне Бил й зададе въпрос, той бе толкова различен от очакваните, че за миг Роузи запримига глуповато.

— Каква е вероятността да е убил жената, която през осемдесет и пета му е създавана неприятности? Онази Уенди Яроу?

Роузи бе потресена, защото й бяха задали въпрос, на който бе немислимо да се даде отговор — бе тъй слисана, както се чувства човек, когато съзре познато лице на съвършено неподозирано място. Гласно изреченият въпрос си бе задавала с години наред.

— Роузи? Попитах каква е вероятността…

— Струва ми се, че… вероятността всъщност е доста голяма.

— Било му е изгодно нещата да приключат по този начин, напи? Така си е спестил раздухването на историята в съда.

— Да.

— А ако тялото й е било изпохапаио, дали вестниците щяха да го споменат?

— Не вярвам. Най-вероятно не. — Погледна часовника си и скочи. — Олеле, Боже, трябва да вървя! Роуда искаше да започнем в дванадесет и четвърт, а вече минава и десет.

Бързо тръгнаха обратно. Роузи осъзна, че желае Бил отново да я прегърне, и тъкмо когато част от съзнанието й я убеждаваше да не бъде алчна, а друга част (Практична-Разумна) я предупреждаваше да не си търси белята, той направи точно това.

„Струва ми се, че се влюбвам в него.“

Тази мисъл изобщо не я изненада и по този начин извика следващата: „Не, Роузи, това е стара информация. Изглежда вече си се влюбила.“

— А какво каза Ана за полицията? — попита Бил. — Не те ли помоли да отидеш някъде и да дадеш показания?

Роузи изведнъж се напрегна, уплаши се и гърлото й пресъхна. И всичко това от една-единствена дума. Думата, която започваше с П.

„Всички ченгета са братя. — Норман й повтаряше това непрекъснато. — Съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя.“ Тя не беше сигурна до каква степен е вярно това и доколко наистина се застъпват един за друг — доколко се прикриват един друг — но знаеше, че полицаите, които той водеше у дома от време на време, зловещо наподобяват него самия; той никога не изричаше нито дума против тях, дори и против най-първия си сътрудник-следовател — едно хитро, нечестно дърто прасе на име Гордън Сатъруайт — когото Норман ненавиждаше от дъното на душата си. И, разбира се, не бива да се пропуска Харли Бисингтън, чието любимо занимание, докато гостуваше в Каса Даниълс, бе да разсъблича с поглед Роузи. Преди три години той се разболя от някакъв рак на кожата и се пенсионира, но през 1985, когато се случиха историите около Ричи Бендър — Уенди Яроу, той бе сътрудник на Норман. Ако събитията са се развили така, както подозираше Роузи, Харли е прикрил Норман. Работата беше доста сериозна. При това единствената причина далеч не беше личното му участие в случката. Беше го направил, защото съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета са братя. Те виждаха света в по-различна светлина от обикновените служители, които се трудеха от девет до пет всеки ден (Норман ги наричаше „клиентите на К-Март18“); светът се разкриваше пред тях с оголени пулсиращи артерии. Това ги правеше по-различни от останалите хора, някои от тях ставаха много по-различни… и най-сетне, идваше ред на Норман.

— Изобщо няма да припаря до полицията — бързо заговори Роузи. — Ана каза, че не е необходимо и че никой не може да ме принуди. Полицаите са негови приятели. Те са му братя. Те винаги се застъпват един за друг, те…

— Спокойно. — Той като че ли бе леко разтревожен. — Всичко е наред, не се вълнувай толкова.

— Не мога да бъда спокойна! Искам да кажа, ти не знаеш за какво става дума. Именно това е причината, която ме накара да ти се обадя и да ти кажа, че не мога да се срещам с теб, понеже не знаеш как стоят нещата… що за човек е той… и как се отнасят помежду си. Ако отида в тукашната полиция, те ще се свържат с тамошната полиция. И ако някой от тях… някой, с когото са работили заедно, с когото в три през нощта са висели в засада, който е поверявал живота си в негови ръце… — Мислеше за Харли, който не откъсваше очи от гърдите й и не пропускаше да отбележи с поглед докъде се повдига полата й, когато сяда.

— Роузи, не е необходимо да…

— Не, необходимо е! — изрече с несвойствено ожесточение. — Ако някое такова ченге знае как да се свърже с Норман, ще го направи на всяка цена. Ще му каже, че съм говорила за него. Ако оставя адреса си — а човек е задължен да посочи адреса си, когато дава показания — и него ще му предадат.

— Сигурен съм, че нито един полицай на света не би…

— А случайно да са идвали у вас да играят покер и да гледат „Деби представя Далас“?

— Ами… не. Не, но…

— А у нас са идвали. Чувала съм разговорите им и знам как гледат на останалия свят. Точно така, за тях другите са „останалият свят“. Дори и най-добрите разсъждават така. Светът се дели на две. Съществуват те… и клиентите на „К-Март“. Това е.

Бил понечи да каже нещо, макар да не бе много сигурен точно какво, но сетне размисли. Стори му се в известен смисъл правдоподобно Норман да съумее да се добере до адреса на Роузи на Трентън Стрийт чрез някакви неведоми полицейски системи за осведомяване, но не това го накара да замълчи. Изражението на лицето й — изражението на жена, която с омраза и нежелание бе разровила спомените за по-злощастни времена в своя живот — му подсказваше, че не би могъл да й каже нищо достатъчно убедително. Тя се страхуваше от полицаите, знаеше, че не „всички страхове могат да бъдат победени със силата на логиката“.

— Освен това Ана каза, че не съм длъжна да го правя. Според Ана, ако наистина е бил Норман, той ще отиде най-напред при тях, а не при мен.

Бил се замисли над думите й и заключи, че съдържат истина.

— И какво смята да прави?

— Вече е взела мерки. Изпратила е факс на някаква женска организация в нашия град — там, където живеех преди — и ги е предупредила за ставащото тук. Поискала е информация за Норман и след час те й изпратили цял куп неща, включително и снимка.

Той повдигна вежди.

— Бързо са се справили, при това в извънработно време.

— В момента съпругът ми е герой у дома — безизразно заяви. — Сигурно цял месец само го черпят. Проведе успешна операция срещу голяма наркотрафикантска банда. Два-три поредни дни снимката му излизаше на първа страница във вестниците.

Бил подсвирна. В крайна сметка може и да не е чак такава параиоичка.

— Жената, която получила съобщението на Ана, не спряла дотук — продължи Роузи. — Обадила се в Полицейското управление и поискала да говори с него. Заблудила ги с някаква история за това, че възнамерявали да му връчат похвална награда от името на жените.

Той се замисли, после избухна в смях. Тя се усмихна вяло.

— Дежурният проверил в компютъра и казал, че лейтенант Даниълс е на почивка. Според него бил заминал някъде на запад.

— Което значи, че може да е дошъл да си почива тук — замислено отбеляза младият мъж.

— Да. И ако някой пострада, аз ще съм ви…

Той я сграбчи за раменете и рязко я извърна към себе си. Тя разтвори широко очи и като че потрепна. Този поглед предизвикваше у него неизпитвана досега болка. Внезапно си припомни някаква история, която бе чувал в Ционския американски Център, където до деветгодишна възраст ходеше на вероучение и курсове по иврит. Ставаше дума как по времето на пророците хората понякога се превръщали в камък. Тогава това му се струваше възможно най-жестоката форма на наказание, която е съществувала под слънцето, далеч по-страшна от разстрел или от електрическия стол — наказание, което по никакъв начин не може да бъде оправдано. И сега, като виждаше какво бе направил Норман Даниълс с тази жена, чиято крехкост и уязвимост бяха изписани на лицето й, започваше да се пита прав ли е бил.

— Само не казвай „виновна“ — изрече. — Да не би ти да си създала Норман?

Тя премига, сякаш никога досега не й бе хрумвало подобно нещо.

— Но как, за Бога, е успял да открие тоя Слоуик?

— Правил се е на мен.

Бил я изгледа учудено. Роузи кимна.

— Звучи налудничаво, но говоря сериозно. Наистина умее да прави такива неща. Виждала съм как го прави. Сигурно по същия начин се е справил и с оная банда.

— Усет? Интуиция?

— Нещо повече. Почти като телепатия е. Той го нарича „риболов“.

Бил поклати глава.

— Май говорим за много особена личност.

Тези думи я изненадаха и тя се разсмя.

— О, Боже, и представа нямаш! Както и да е, жените в „Д и С“ вече са виждали снимката му и ще бъдат изключително предпазливи, особено в събота. Някои ще носят със себе си спрей… както казва Ана, онези, които може и да се сетят да го използват, ако се окажат натясно. Всичко ми звучеше много успокоително, докато изведнъж не ми заяви: „Не се тревожи, Роузи, и друг път сме били под тревога“, но накрая всичко се оправяло. Защото когато има убит човек — при това добър човек, като този, дето ме измъкна от затруднението на онази влудяваща автогара — това не е просто тревога.

Гласът й отново се извисяваше и думите се сипеха все по-бързо. Той хвана ръката й и я погали.

— Зная, Роузи — изрече, надявайки се, че гласът му звучи успокоително. — Знам, че не е.

— Мисли си, че знае какво прави — Ана де; че й се е случвало да изпада в подобна ситуация, и то само защото се обадила в полицията, когато някакъв пиян тип замерил прозореца с тухла, или пък се мотаел наоколо и заплюл жена си, като излязла да прибере сутрешния вестник. Никога не се е сблъсквала със същество като Норман, но това не й е известно, което пък тревожи мен. — Тя замълча, стараейки се да се овладее, а после се усмихна. — Както и да е, тя твърди, че не било необходимо и аз да се замесвам, поне на този етап.

— Радвам се да го чуя.

Вече почти бяха стигнали до „Кори Билдинг“.

— Нищо не каза за косата ми. — Тя го погледна плахо. — Това какво означава, че не си забелязал, или че не ти харесва?

Той огледа косата й и се ухили.

— Забелязах и ми харесва, само че мислите ми бяха заети с други неща — страхувах се, че няма да те видя никога повече, искам да кажа.

— Съжалявам, че толкова те разстроих. — Наистина съжаляваше, но се и радваше, че го разстрои. Нима някога ухажването на Норман я бе вълнувало и наполовина толкова много? Не помнеше. Помнеше ясно как бяха на рали и той я опипваше под някакво одеяло, но поне за момента всичко друго чезнеше в мъгла.

— Хрумна ти от картината, нали? Онази, която си купи, когато се запознахме.

— Може би — внимателно отвърна. Странно ли му се вижда и затова ли не бе казал и думичка за косата й?

Но той отново я изненада, дори повече, отколкото с въпроса за Уенди Яроу:

— Когато жените променят цвета на косата си, изглеждат така, сякаш са си променили цвета на косата. В повечето случаи мъжете се правят, че не знаят това, и намират промяната за страхотна, но всъщност го знаят. Но ти… сякаш когато дойде в магазина бе с боядисана коса, чийто истински цвят е този, с който си сега. Това вероятно ти звучи като най-нахалното твърдение на света, но е самата истина, а блондинките по правило изглеждат най-нереалистични. Само че трябва да я сплетеш като жената на картината. Ще си като викингска принцеса. Много секси ще стои.

Тази дума сякаш натисна огромен червен бутон в главата й и предизвика у нея невероятно приятни емоции, които същевременно ужасно я плашеха. „Не обичам секса — каза си. — Никога не ми е харесвал, но…“

Срещу тях се задаваха Кърт и Роуда. Четиримата се срещнаха пред поочуканите въртящи се врати на „Корн Билдинг“. Режисьорката огледа Бил.

— Бил, това са хората, с които работя — представи ги Роузи. Руменината плъзна нагоре по страните й. — Роуда Саймънс и Къртис Хамилтън. Роуда, Къртис, това е… — В един кратък, отчайващо подтискащ миг по никакъв начин не можеше да си спомни името на човека, който вече означаваше толкова много за нея. После, става Богу, то изведнъж изплува. — Бил Стайнър — довърши.

— Приятно ми е — избърбори Кърт и се ръкува с младия мъж. После хвърли поглед към вратата, очевидно горящ от нетърпение да нахлузи слушалките на ушите си.

— Както се казва, за мен е удоволствие — разбирам, че сте приятел на Роузи — заяви Роуда и също протегна ръка. Тъничките й гривни глухо звъннаха.

— Удоволствието е мое — отвърна той и се обърна към Роузи. — Остава ли уговорката за събота?

Тя се размисли напрегнато, сетне кимна.

— Ще те взема в осем и половина. Не забравяй, че трябва да се облечеш топло.

— Ще го имам предвид.

Руменината сякаш бе плъзнала по цялото й тяло, гърдите й се бяха стегнали и дори усещаше лек гъдел в пръстите. Бил я погледна и сякаш отново натисна горещия бутон, но този път усещането бе по-скоро приятно, отколкото тревожно. Изведнъж я обзе неистово желание — комично, но при все това невероятно силно — да обвие тялото му с ръце… и с крака… и просто да се изкатери по него като по дърво.

— Ами, значи ще се видим тогава. — Той се наведе и лекичко докосна с устни ъгълчето на устата й. — Роуда, Къртис, беше ми приятно.

После се обърна и закрачи, подсвирквайки си.

— Роузи, нямам какво да кажа, освен че имаш добър вкус — отбеляза другата жена. — Какви очи!

— Ние сме просто приятели — смутено заобяснява тя. — Срещнах го… — Замълча. Изведнъж й се стори много сложно и твърде неловко да разказва как точно се е запознала с Бил. Сви рамене и се засмя притеснено: — Е, нали знаеш как става.

— О, знам — отвърна Роуда, проследявайки с поглед Бил, който се отдалечаваше по улицата. После се обърна отново към Роузи и доволно се засмя. — Знам, и още как. В тази развалина тупти сърце на истинска романтичка, която искрено се надява, че с господин Стайнър ще станете много добри приятели. А междувременно, готова ли си пак да се захващаме за работа?

— Да.

— Надявам се, че в работата ти ще има подобрение, след като… проблемите вече горе-долу са решени?

— Сигурна съм, че ще има голямо подобрение — заяви Роузи и се оказа права.