Роуз Мадър

1

Изминаха общо четиринадесет години адски мъки, но тя почти не си даваше сметка за това. През повечето време живееше в дълбок унес и неведнъж почти успяваше да се убеди, че това не е истинският й живот, че някой ден най-сетне ще се събуди, ще се прозее и сладко ще се протегне, като героиня от анимационен филм на Уолт Дисни. Най-често тази мисъл й хрумваше, когато той я пребиваше толкова жестоко, че после тя трябваше да полегне, за да дойде на себе си. Правеше го три-четири пъти годишно. През 1985 година — годината на Уенди Яроу, на служебното порицание, на „спонтанния аборт“ — това се бе случило почти десет пъти. През септември същата година за втори и за последен път я откараха в — болница в резултат на нежните грижи на Норман… за последен, поне засега. Тогава храчеше кръв. Надявайки се, че ще й мине, той отлага отиването в болницата три дни, но когато вместо това кръвоизливът се усили, й нареди точно какво да каже (винаги й нареждаше точно какво да каже) и я отведе в „Сейнт Мери“. Избра нея, защото след „помятането“ от „Бърза помощ“ я бяха откарали в Градската болница. Оказа се, че има счупено ребро, което е засегнало белия дроб. Разказа историята за падането по стълбите за втори път през последните три месеца и й се стори, че този път дори стажантът не повярва, но нямаше никакви неудобни въпроси. Просто я излекуваха и я пратиха у дома. Все пак Норман си даде сметка, че е извадил късмет, и след това внимаваше повече.

Понякога, докато лежеше нощем, в главата й като комети нахлуваха чудати образи. Най-често виждаше юмрука на съпруга си, с кръв по кокалчетата и по релефния златен надпис на пръстена му от Полицейската академия. Имало бе сутрини, в които се събуждаше и откриваше думите, изписани на този пръстен — дълг, лоялност, общност — отпечатани на корема или на гърдите си. Това често й напомняше за синия печат на Инспекцията по храните, който слагаха на пържолите и на свинското.

Тези образи се появяваха винаги на границата между съня и действителността, когато лежеше съвсем отпусната, с отмалели крайници. Сетне юмрукът политаше към нея, тя рязко подскачаше и се събуждаше, а после лежеше разтреперана до него, молейки се да не се обърне, самият той буден, и да не я ръгне в корема или в бедрото, защото му пречи да спи.

Прекрачи прага на този ад, когато беше на осемнадесет години, и се събуди от унеса около месец след тридесет и втория си рожден ден — почти половин живот по-късно. Пробуди я не друго, а една-едничка капка кръв не по-голяма от петаче.

2

Видя я, като оправяше леглото. На горния чаршаф, от нейната страна, почти до мястото, където обикновено слагаше възглавницата, като разтребваше сутрин. Всъщност можеше да бутне възглавницата малко наляво и да скрие петънцето, което бе засъхнало и бе придобило грозен кафяв цвят. Даде си сметка колко е лесно и се изкуши да го стори, защото не можеше да смени само горния чаршаф — нямаше други изпрани бели чаршафи, а ако сложи от онези на цветчетата вместо чистобелия с петънцето кръв, ще трябва да смени и долния. Ако не смени и него, после той най-вероятно ще се сърди.

„Виж, моля ти се — сякаш го чуваше да казва. — Проклетите чаршафи дори не са еднакви — отдолу бял, отгоре на цветя. Божичко, защо си толкова мързелива? Я ела тука — искам хубавичко да си поговоря с тебе.“

Тя стоеше до леглото откъм своята страна всред пролетните слънчеви лъчи — мързеливата повлекана, която по цял ден чисти малката къща (един-единствен отпечатък от пръст в ъгълчето на огледалото в банята можеше да й навлече юмрук) и си блъска главата какво да му приготви за вечеря; тя стоеше там и се взираше в петънцето на чаршафа, а лицето й бе толкова отпуснато и безжизнено, че ако някой я гледаше отстрани, би я помислил за бавноразвиваща се. „Мислех, че проклетият ми нос е спрял да кърви — рече си. — Сигурна бях, че е престанал.“

Не я удряше често по лицето — не беше толкова глупав. По лицето удрят само пияните тъпанари, каквито бе арестувал като униформен полицай, а по-късно и като градски детектив. Удряш някого — жена си например — по лицето прекалено често, а след известно време престават да вярват на историите как паднала по стълбите, как се блъснала посред нощ в шкафчето в банята или пък как настъпила греблото в задния двор. Хората знаят. Хората говорят. И в крайна сметка загазваш, дори и жената да си държи устата затворена, защото времената, когато хората не се месеха в чужди работи, май вече са отминали безвъзвратно.

Само че нравът му не влизаше в тези сметки. А той имаше лош нрав, много лош нрав, и понякога се изпускаше. Точно това се случи и снощи, когато тя му сервира втора чаша чай с лед и разля мъничко върху ръката му. Прас, и още преди да е разбрал какво става, носът й вече течеше като централния водопровод. Като рукна кръвта по устата и брадичката й, на лицето му се изписа погнуса, която в миг се смени с разтревожена пресметливост — ами ако носът й е счупен? Това би означавало още една разходка до болницата. За миг й се стори, че се задава истински пердах — от онези, след които тя седи в ъгъла, свита на кълбо, едвам диша, плаче и се опитва да поеме дъх достатъчно дълбоко, та да повърне в престилката си. Винаги в престилката. В тази къща не плачеш с глас, не спориш с домакина и със сигурност не повръщаш по пода — е, ако държиш главата ти да си остане на мястото.

После, подгонен от силно изостреното си чувство за самосъхранение, той й донесе в един кухненски парцал лед, отведе я в дневната и я сложи да легне на дивана, притиснала импровизирания леден компрес в основата на носа си, точно между плувналите си в сълзи очи. Там трябвало да се сложи, обясни й, ако иска бързо да спре кръвоизлива и да не стане голям оток. Притесняваше го отокът, разбира се. Утре е ден за пазар, а подутият нос не може да се скрие като насинено око зад тъмни очила.

После отиде да си довърши вечерята — риба на скара и печени пресни картофи.

Подутината не беше голяма, както я увери един бърз поглед в огледалото тази сутрин (той вече я огледа внимателно и кимна одобрително, преди да си изпие кафето и да тръгне на работа), а кръвоизливът спря петнайсетина минути, след като бяха сложили ледения компрес, или поне така изглеждаше. Но по някое време през нощта, докато е спяла, една предателска капка е оставила това петно, което значи, че трябва да свали чаршафите и да ги смени, въпреки че я боли гърбът. Напоследък гърбът непрестанно я болеше — и при най-малкото навеждане или пък дори като вдигаше съвсем леки неща. Гърбът й бе едно от любимите му места. За разлика от лицето гърба можеш да налагаш съвсем спокойно… особено ако въпросният някой знае как да си държи устата затворена. В продължение на четиринадесет години Норман методично работеше върху бъбреците й и кръвта, която напоследък все по-често забелязваше в урината си, вече нито я изненадваше, нито я тревожеше. Просто поредната неприятна страна на семейния живот, това е всичко — сигурно има милиони жени, на които им е много по-тежко. Само в този град сигурно са хиляди. Винаги бе разсъждавала така, поне до този момент.

Погледна петънцето и усети непривично негодувание, но и нещо друго, някакво странно изтръпване — не знаеше, че така се чувства човек, когато най-после се събуди.

До нейния край на леглото имаше дървено люлеещо се столче, което тя винаги кой знае защо наричаше „столчето на Пух“. Заотстъпва към него, без да отделя очи от капката кръв върху белия чаршаф, и седна. Седя в столчето на Пух почти пет минути, после подскочи, защото дочу някой да говори в стаята. Отначало не осъзна, че това е собственият й глас.

— Ако продължава така, ще ме убие — изрече тя и когато най-сетне се успокои от мигновеното стряскане, предположи, че говори на капката кръв — на тази малка частица от себе си, която бе вече мъртва.

Отговорът дойде веднага и беше неописуемо по-ужасен от възможността, която бе изрекла гласно: „Само че може и да не те убие. Замисляла ли си се за това? Може и да не те убие.“

3

Това не й беше хрумвало досега. Често й минаваше през ум, че някой ден може да я удари прекалено силно или пък на неподходящо място (макар никога до този момент да не го бе изричала гласно, дори и пред себе си), но никога не се бе замисляла, че може да оживее…

Напрежението в мускулите и ставите й се усили. Обикновено просто седеше на столчето, скръстила ръце в скута си, и гледаше над леглото през отворената врата на банята отражението си в огледалото, но тази сутрин залюля стола с кратки, резки движения. Не можеше да не се люлее. Изтръпналите й крайници налагаха това. И без друго, последното нещо, което би искала да прави, бе да гледа отражението си, независимо от това, че носът й не беше много подут.

„Ела, пиленце, искам хубавичко да си поговорим.“

Четиринадесет години все това. Цели сто шейсет и осем месеца, като се започне от първата им брачна нощ, когато я дръпна за косата и я ухапа, понеже тряскала вратата. Помятане. Наранен бял дроб. Онова ужасно нещо, което направи с ракетата за тенис. Старите белези, най-вече на скритите места по тялото й. Норман обожаваше да хапе. Отначало все си казваше, че той го прави от любов. Струваше й се невероятно, че някога е била толкова млада.

„Ела тука — искам хубавичко да си поговорим.“

Изведнъж проумя какво означава това изтръпване, което вече ое обхванало цялото й тяло. Тя изпитваше гняв, ярост, и това откритие я изненада.

„Изчезвай оттук — заповяда онази скрита част от съзнанието й — Веднага изчезвай оттук! Не губи време дори да се срешеш. Направо тръгвай!“

— Но това е абсурдно — рече и се заклати на стола с всичка сила. Капката кръв на чаршафа направо я заслепяваше. Оттук й приличаше на точката под удивителен знак. — Но това е абсурдно, къде ще отида?

„Все едно, някъде, където него го няма — отвърна гласът. — Но трябва да го направиш веднага. Преди да…“

Преди да какво?

Това е лесно. Преди да е успяла отново да заспи.

Част от съзнанието й — привикнала и примирена — в миг проумя, че тя обмисля идеята съвсем сериозно, и вдигна невъобразима олелия. Да напусне дома, в който е живяла четиринадесет години? Да изостави къщата, в която е господарка на всичко? И съпруга, който, въпреки че е малко избухлив и често пуска в действие юмруците си, винаги е бил добре осигурен? Хрумването е абсурдно. Трябва да го забрави, и то веднага.

Вероятно би могла да забрави, и почти сигурно е, че щеше да постъпи точно така, ако не беше тази капка на чаршафа. Тази една-единствена капка тъмночервена кръв.

„Ами тогава не я гледай! — нервно викна онази част от нея, която си въобразяваше, че е практична и разумна. — За Бога, не я гледай, ще те вкара в беля!“

Само че вече не можеше да откъсне поглед от чаршафа. Приковала очи върху петънцето, тя се залюля още по-силно. Краката й, обути в бели кецове, потропваха по пода все по-бързо (бученето в главата й сякаш бъркаше в мозъка й, възбуждайки я още повече), а в ума й се въртеше: „Четиринадесет години. Четиринадесет години го търпя. Помятането. Ракетата за тенис. Три зъба, един от които глътнах. Счупеното ребро. Юмруците. Щипането. И, разбира се, хапането. Колко ме е хапал. Колко… Престани! Безсмислено е да разсъждаваш така, защото никъде няма да ходиш, той просто ще те намери и ще те върне обратно. Той е полицай и издирването на хора е част от работата му, едно от нещата, в които го бива…“

— Четиринадесет години — промърмори тя, но вече не мислеше за изминалите, а за следващите четиринадесет години. Защото другият глас, онзи скритият, бе прав. Може да не я убие. И как ли ще изглеждат след още четиринадесет години подобни разговори? Дали ще може да се навежда? Дали ще й се събира час — или поне петнадесет минути — на ден, в които бъбреците й да не парят като нажежени камъни? Или пък може би ще я удари толкова силно, че да умъртви някоя жизненоважна връзка и тя няма да може повече да мести ръката или крака си, или пък едната страна на лицето й ще увисне отпуснато и безизразно като на горката госпожа Дайъмънд, която работеше в денонощния магазин в подножието на хълма?

Изведнъж скочи толкова рязко, че облегалката на столчето се удари в стената. Застина за миг, дишайки учестено, вперила широко отворени очи в кафеникавовиолетовото петънце, сетне закрачи към дневната.

„Къде отиваш? — писна в ушите й госпожа Практична-Разумна — онази нейна половинка, която, изглежда, изгаряше от желание да бъде тормозела и може би дори убита заради неотменната си привилегия да знае в кой шкаф се намира чаят и на кой рафт в шкафа под мивката се държат бърсалките. — Ама къде си мислиш, че си…“

Тя хлопна вратичката на този глас — не бе и подозирала, че е способна на това. Грабна чантата си от масичката пред дивана и закрачи през дневната към входната врата. Стаята изведнъж й се стори много голяма, а вратата — ужасно далеч.

„Трябва да действам стъпка по стъпка. Ако се опитвам да мисля за бъдещето, ще се побъркам от ужас.“

Но не вярваше това да я затрудни. Първо, онова, което се случваше, вече й приличаше на халюцинация — със сигурност не е възможно просто ей така, заради моментно хрумване, да напусне дома и съпруга си, нали? Това трябва да е сън. Но имаше и друга причина — вече почти й бе станало навик да не мисли за бъдещето, и то още от първата им брачна нощ, когато я ухапа като куче, задето блъснала вратата.

„Е, ама не можеш да тръгнеш просто ей така, дори да успееш да се добереш до ъгъла, преди да те напуснат силите — не се отказваше Практична-Разумна. — Поне се преоблечи. В тези дънки страшно си личи колко си се разширила в ханша напоследък. И си среши косата.“

Поспря, за миг готова да захвърли всичко още преди да е стигнала до входната врата. После разгада какво всъщност се криеше зад този съвет — това бе отчаяна хитрина, която целеше да я задържи в къщата. При това много умела. Да си облече пола и да се посреше не отнема много време, но за жена в нейното положение това би било предостатъчно.

За какво ли? Да легне отново да спи, разбира се. Докато дръпне ципа на полата, вече ще са я обзели сериозни съмнения, а докато нагласи и косата си, вече ще е стигнала до извода, че е изпаднала в кратък пристъп на безумие, в мимолетна амнезия, вероятно нещо свързано с месечния й цикъл.

После ще се върне в спалнята и ще смени чаршафите.

— Не — промърмори. — Няма да го направя. Няма.

Но като хвана топката на вратата, пак се замисли.

„Тя проявява разум! — извика Практична-Разумна, а в гласа й се долавяше смесица от облекчение, ликуване и — нима е възможно това — леко разочарование. — Алелуя, това момиче прояви малко разум! По-добре късно, отколкото никога!“

Облекчението и ликуването в този въображаем глас се превърнаха в тих ужас, когато изтича до перваза на газовата камина, която сложиха преди две години. Онова, което търсеше, вероятно нямаше да е там, защото се появяваше само към края на месеца (да не се изкушава, както казваше той), но нищо не пречи да се провери. Тя знаеше кода — като телефонния им номер, но първата и последната цифра бяха разменени.

„МНОГО ще боли! — пищеше Практична-Разумна. — Ако пипнеш нещо негово, после много ще боли, и ти го знаеш! МНОГО!“

— Тя и без това няма да е там — промърмори, но ето ти на — яркозелената кредитна карта от Мърчант Банк с името му, изписано с релефни букви.

„Не пипай! Да не си посмяла да я взимаш!“

Но се оказа, че смее — трябваше само да си представи капката кръв. Освен това тази карта е и нейна, нали и част от парите също са нейни; брачният обет не означава ли точно това?

Само че не става дума за парите, в никакъв случай. Въпросът е да млъкне госпожа Практична-Разумна; важното е да се превърне този внезапен, неочакван порив за свобода от избор в необходимост. Тя си даваше сметка, че вероятно ще стигне най-много до съседния ъгъл и необятното бъдеще ще се изпречи пред нея като гъста мъгла, ще се обърне и ще се върне вкъщи, бързайки да смени чаршафите, за да й остане време да измие подовете на долния етаж, преди да е станало обяд… и колкото и невероятно да звучи, като стана тази сутрин, това бе единствената мисъл в главата й — миенето на подове.

Без да обръща внимание на гласа, грабна кредитната карта от камината, пусна я в чантата си и отново се запъти с бързи крачки към вратата.

„Не го прави! — скимтеше госпожа Практична-Разумна. — О, Роузи, за такова нещо не само че ще боли, а направо в болницата ще свършиш, та дори може да те убие — нима не знаеш?“ Като че ли знаеше, но въпреки това продължи да крачи напред със сведена глава и сгушени рамене, сякаш се бори със силен вятър. Сигурно точно това ще направи… но ще трябва първо да я хване.

Този път ръката решително хвана топката — завъртя я, отвори вратата и излезе навън. Беше красив слънчев ден в средата на април и дърветата вече напълваха. Издължената й сянка падаше върху стъпалото пред къщата и върху бледата млада тревица като картинка, изрязана с остра ножица от черна гланцова хартия. Стоеше пред вратата и вдишваше дълбоко пролетния въздух и уханието на земя, влажна (и може би събудена за живот) от дъжда, който бе паднал през нощта, докато тя е спяла пад съхнещата капка кръв.

„Целият свят се пробужда. Не само аз.“

Докато затваряше вратата, по тротоара пред къщата притича мъж в анцуг. Махна й с ръка и тя отвърна на поздрава. Вслуша се в себе си, очаквайки Практична-Разумна отново да се обади, но тя мълчеше. Сигурно бе зашеметена от кражбата па кредитната карта, а може би просто бе притихнала пред безметежното спокойствие на това априлско утро.

— Тръгвам — тихо рече. — Наистина, наистина тръгвам.

Но се забави още миг, като животно, което са държали в клетка толкова дълго, че то не вярва в свободата си дори когато го пускат навън. Посегна назад и попипа дръжката на вратата — вратата към нейната клетка.

— Никога вече — прошепна.

Пъхна чантата под мишница и направи първите десет крачки в мъглата, която бе вече нейно бъдеще.

4

Тези първи десетина крачки я отведоха дотам, където циментовата алея се сливаше с уличния тротоар — откъдето преди минута мина човекът с анцуга. Понечи да свие наляво, но изведнъж спря. Норман й бе казвал, че човек като избира уж напосоки накъде да върви — например, ако се е изгубил в гората — почти винаги поема посоката на по-силната си ръка. Може би това няма никакво значение, но тя не искаше той да отгатне дори в коя посока е поела по Уестморленд Стрийт, като е излязла от къщи. Даже и това.

Вместо наляво, пое надясно, по посока на по-слабата си ръка, и се заспуска по хълма. Мина покрай магазин № 24, потискайки желанието си да прикрие с ръка лицето си, докато крачеше покрай витрината. Вече се чувстваше като беглец и в главата й се бе загнездила една мисъл, която гризеше мозъка й като плъх сирене — ами ако си дойде от работа по-рано и я види? Ако я види как се спуска по хълма по дънки и кецове, пъхнала чанта под мишница и с несресана коса? Ще се запита къде, по дяволите, е хукнала, нали тази сутрин трябва да мие пода? И ще иска тя да отиде при него, нали? Да. Ще иска тя да отиде при него, за да си поговорят едно хубавичко.

„Това е глупаво. Защо пък ще се връща точно сега? Излезе едва преди час. Това е някаква безсмислица.“

Да… но понякога хората правят неща, в които няма много смисъл. Да вземем нея например — я виж с какво се е заела. И да предположим, че изведнъж го осени някаква интуиция? Колко пъти й е казвал, че с течение на времето полицаите развиват шесто чувство и долавят кога ще се случи нещо необичайно? „Една такава игличка те бодва в кръста — беше й казвал. — Не знам как другояче да го опиша. Зная, че повечето хора биха се изсмели, но питай някое ченге — то не би се изсмяло. Да знаеш, миличка, колко пъти тези игличка ми е спасявала живота.“

Ами ако от двадесетина минути насам тази игличка го боцка? И той вече е потеглил с колата към къщи? Щеше да дойде точно по този път и тя се прокле, че зави надясно, вместо наляво. После й хрумна още по-неприятна мисъл, която й се стори отвратително правдоподобна… Ами ако е спрял пред банковия автомат на две пресечки от полицейското управление, за да изтегли десет-двайсет долара за обяд? И като е видял, че картата не е в портфейла му, е решил да се върне вкъщи да я вземе?

„Овладей се. Това няма да се случи. Нищо подобно няма да се случи.“

Половин пресечка по-надолу по Уестморленд зави кола. Беше червена, какво съвпадение, защото и те имаха червена кола… по-точно той имаше; колата бе нейна, колкото и кредитната карта, и парите по сметката. Тяхната червена кола беше нова сентра, но — съвпадение след съвпадение — не беше ли червена сентра и приближаващият се към нея автомобил?

„Не, хонда е!“

Само дето не беше хонда, просто на нея така й се искаше. Беше сентра, чисто нова червена сентра. Неговата сентра. Най-ужасният й кошмар се бе сбъднал още в мига, в който си го представи. В миг бъбреците й й се сториха невероятно тежки, почувства невероятна болка, невероятно пълни и вече бе сигурна, че ще се напишка. Нима наистина е смятала, че може да избяга от него? Сигурно не е била с всичкия си.

„Вече е твърде късно да се тревожиш за това — каза й Практична-Разумна. Истеричната й възбуда бе преминала — в този миг това като че ли бе единствената част от съзнанието й, която бе в състояние да разсъждава — и тя заговори с ледения, пресметлив тон на създание, за което оцеляването е най-важно от всичко. — По-добре си помисли какво ще му кажеш като спре и те попита какво правиш тук. И се постарай да бъдеш убедителна. Знаеш колко е схватлив и колко е проницателен.“

— Цветята — промърмори тя. — Излязох да се поразходя и да видя чии цветя са цъфнали, това е всичко. — Спря и силно стисна бедра, опитвайки се да попречи на реката да се отприщи. Дали ще й повярва? Не знаеше, но ще трябва да мине с това оправдание. Не можеше да измисли нищо друго. — Просто се канех да се поразходя до ъгъла със Сейнт Марк Авеню и после да се върна да измия…

Млъкна и проследи с ококорени, невярващи колата — все пак беше хоида, не беше нова и всъщност беше по-скоро оранжева. Жената зад волана се огледа любопитно, а жената на тротоара си рече: „Ако беше той, никакво оправдание нямаше да свърши работа, колкото и правдоподобно да звучи — щеше да види истината, изписана па лицето ти, грейнала като неонов надпис. Сега вече няма ли да се върнеш? Да се вслушаш в разума и да се върнеш?“

Не можеше. Непреодолимата нужда да се облекчи вече бе преминала, но още усещаше мехура си натежал и препълнен, бъбреците й продължаваха да пулсират, краката й трепереха, а сърцето й туптеше толкова силно, че чак я плашеше. Изобщо не би съумяла отново да се изкачи по хълма.

„Не, можеш. Знаеш, че можеш. Откак си женена, си правила далеч по-страшни неща и си се справяла.“

Добре де — може и да успее да се изкачи по хълма, но сега се сети друго. Той се обажда понякога. Обикновено пет-шест пъти месечно, но понякога и по-често. Само: „Здрасти, как си, искаш ли на връщане да донеса кутия мляко или сладолед, добре, чао.“ Само че тези обаждания не й се струваха никак утешителни и съвсем не ги приемаше като проява на загриженост. Просто я проверяваше. Ако не вдигне телефона, той продължаваше да си звъни. Нямаха телефонен секретар. Веднъж го попита дали не би било добра идея да си купят. Той я ръгна не съвсем приятелски и й каза да не се шегува. „Ти си телефонният секретар“ — рече.

Ами ако се обади и тя не си е вкъщи?

„Ще си помисли, че съм излязла на пазар по-рано, това е всичко.“

Само че няма да си помисли така. Там е работата. Сутрин — чистенето, следобед — пазаруването. Открай време е така и той изобщо не допускаше мисълта нещата някога да се променят. На Уестморленд 908 хрумванията не се насърчават. Ако се обади…

Отново закрачи; мислеше на следващия ъгъла да свие, макар да не бе съвсем сигурна накъде води Тремънт нито в едната, нито в другата посока. Само че това сега нямаше значение; важното бе да се махне от тази улица — ако мъжът й се върне от града по междущатското шосе № 295, както правеше обикновено, щеше да мине точно оттук, и това я караше да се чувства в центъра на мишената за състезание по стрелба с лък.

Зави наляво по Тремънт и продължи да върви покрай тихите крайградски къщички, отделени една от друга с ниски плетове и редици декоративни дръвчета — тук маслините май бяха много на мода. Някакъв мъж, който приличаше на Уди Алън с роговите си очила, луничките и безформената си шапка, прекъсна за малко поливането на цветята и й помаха. Днес май всички бяха настроени да се държат любезно по съседски. Предполагаше, че е заради времето, но можеше да мине и без това. Не беше никак трудно да си представи как след известно време той минава след нея оттук, търпеливо разгадава следите й, задава въпрси, прибягва до малките трикове за подсещане и където спре, все вади снимката й.

„Помахай му и ти. Не искаш да те запомни като невъзпитана, невъзпитаните лесно се запомнят, тъй че му помахай и си продължавай тихомълком по пътя.“

Помаха и продължи. Отново й се допишка, но трябваше да се примири с това. Наоколо не се забелязваше подходящо място, където да се облекчи — имаше само къщи, къщи, къщи и плетове, бледозелени морави и маслинови дръвчета.

Зад нея се приближаваше кола и тя веднага разбра, че е той. Обърна се с подивели от ужас очи и видя ръждив шевролет, който пълзеше по средата на улицата с не повече от пет километра в час. Старецът зад волана беше със сламена шапка и на лицето му се четеше истерична непоколебимост. Тя се обърна пак напред, преди той да е забелязал паниката й, спъна се, сетне пое решително с наведена глава. Бъбреците й отново запулсираха от болка, а мехурът й беше препълнен. Всеки момент всичко щеше да рукне навън. Ако това се случи, направо може да се прости с надеждата да се измъкне незабелязано. Хората може и да не запомнят пребледняла брюнетка, която върви по тротоара в свежата пролетна утрин, но няма да пропуснат бързо уголемяващото се между краката й тъмно петно. Трябва да реши този проблем, и то незабавно.

Забеляза кафява къщурка. Щорите бяха спуснати, на входа имаше три вестника. На пътеката, която започваше от най-долното стъпало на верандата, бе захвърлен четвърти вестник. Роузи се огледа припряно, забърза през ливадата и сви зад къщата. Задният двор беше празен. На дръжката на алуминиевата плъзгаща се врата бе закачено правоъгълно картонче. Тя се доближи и прочете бележката: Поздрави от (Ан Корсо), местният разпространител на „Ейвън“! Днес не ви открих, но ще дойда, отново! Благодаря! И непременно ми се обадете на телефон (555–1731), ако имате желание да поговорим за прекрасните продукти на „Ейвън“! Датата, надраскана най-отдолу, гласеше седемнайсти април, значи преди два дни.

Роузи отново се огледа, установи, че от едната страна я скрива плетът, а от другата — маслинови дръвчета, разкопча ципа, смъкна дънките си и клекна в празното място между верандата и бутилките газ. Вече бе прекалено късно да се тревожи кой и дали изобщо някой може да я забележи от горния етаж на някоя от съседните къщи. Пък и облекчението, което изпитваше, караше такива въпроси да звучат — поне в този миг — тривиално.

„Ти си побъркана, да знаеш.“

Да, разбира се, че знае… но напрежението в мехура й спадна и при вида на ручейчето, което криволичеше между плочите, я обзе луда радост. В този миг разбра какво значи да стъпиш на чужда земя, а после да подпалиш моста зад себе си, да стоиш на речния бряг, да поемаш дъх с пълни гърди и да гледаш как единствената ти възможност да се върнеш назад отлита като дим.

5

Вървя близо два часа, все през непознати квартали, и най-сетне стигна до някакъв търговски център в западния край на града. Пред „Бои и килими“ имаше уличен телефон с монети и докато се обаждаше от него за такси, с почуда установи, че вече е в предградието Мейпълтън. Имаше огромни пришки и на двете пети и нищо чудно — сигурно бе изминала пеш повече от петнадесет километра.

Таксито дойде след петнадесет минути — тя вече бе успяла да си купи евтини слънчеви очила и шарено червено шалче от изкуствена коприна. Норман й бе споменавал, че ако искаш да отклониш вниманието от лицето си, най-добре да носиш нещо ярко.

Шофьорът на таксито бе дебел мъж с несресана коса, кръвясали очи и неприятен дъх. Носеше провиснала избеляла тениска с карта на Южен Виетнам. КАТО УМРА, ЩЕ ИДА В РАЯ, ЗАЩОТО СЛУЖИХ В АДА, пишеше отдолу. АЙРЪН ТРАЙАНГЪЛ, 1969 г. Лъскавите му зачервени очи се плъзнаха по нея, първо по устните, после по гърдите и ханша й, след което той като че изгуби интерес.

— Накъде сме, драга?

— Можете ли да ме откарате до спирката на „Грейхаунд“?

— Искаш да кажеш, до „Портсайд“?

— Това ли е автогарата?

— А-ха. — Той вдиша очи към огледалото да я погледне. — Само че това е чак на другия край на града. Ще ти струва двайсет долара. Имаш ли толкова?

— Разбира се — отвърна тя, а после пое дълбоко дъх и допълни: — Дали ще може някъде по пътя да намерите автомат на Мърчант Банк?

— Де да можеше всички проблеми по света да се решават толкова лесно — отговори той и включи таксиметъра. На него бе изписано $2. 50. НАЧАЛНА ТАКСА.

Тя реши да отбележи като начало на новия си живот мига, в който таксиметърът се смени от $2, 50 на $2, 75 и надписът НАЧАЛНА ТАКСА изчезна. Вече няма да е Роуз Даниълс, освен ако не се налага — не само защото Даниълс е неговото име и следователно е опасно, а защото той е вече минало. Отново ще стане Роузи Макклендън — момичето, което на осемнадесетгодишна възраст потъна в ада. Може би понякога ще се налага да използва фамилията на мъжа си, но дори и тогава в сърцето и душата си ще продължава да бъде Роузи Макклендън.

„Наистина съм Роузи — повтаряше си, докато таксито минаваше по моста над река Трънкатони, и се усмихваше, а в главата й като призраци се щураха стиховете на Морис Сендак и гласът на Каръл Кинг. — И съм Роузи Истинска.“

Но дали наистина? Дали е истинска?

„Тъкмо ще разбера. Започвам още тоз час.“

6

На Иръкуойз Скуеър шофьорът спря и посочи редица автомати, разположени насред площада, който даже си имаше и фонтан, и лъскава метална статуя, която не приличаше на нищо определено. Машината в края на редичката отляво беше ярко-зелена.

— Тая върши ли работа? — попита той.

— Да, благодаря. Ще отнеме само минута.

Но всъщност изгуби малко повече време. Отначало все не можеше да избере правилно кода, макар бутоните да бяха доста големи, но когато пък най-сетне се справи с тази операция, не можа да реши колко точно да изтегли. Натисна последователно седем, пет, десетичен знак, нула, нула, подвоуми се, преди да натисне „ВЪВЕДИ“, но отдръпна ръка. Ще я бие, затова че избяга — по този въпрос няма никакво съмнение. Но ако я пребие от бой и пак се окаже в болницата („или ако те убие — мърмореше тъпичко гласче, — може и да вземе да те убие, Роузи, и ще бъде много наивно от твоя страна, ако не го имаш предвид“), то ще е не за друго, а защото е посмяла да отмъкне кредитната му карта… че и да я използва. Струва ли си да рискува подобно наказание за някакви си седемдесет и пет долара? Нима си заслужава?

— Не — промърмори и отново посегна към машината. Този път избра три-пет-иула-десетичен знак-нула-нула… и пак се размисли. Не знаеше точно колко „сухо“, както го наричаше той, има в тази сметка, но триста и петдесет долара ще да са доста солидна сума. Така ще се вбеси…

Протегна ръка към бутона „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“, но изведнъж се запита това пък какво значение има. Така или иначе ще е бесен. Вече няма връщане назад.

— Дали ще се бавите още дълго, госпожо? — попита някой зад гърба й. — Понеже обедната ми почивка вече свърши.

— О, извинете! — стресна се тя. — Просто се бях… разсеяла.

Натисна „ВЪВЕДИ“. На екрана се появи надпис „ИЗЧАКАЙТЕ, МОЛЯ“. Не чака дълго, но достатъчно, за да си представи как изведнъж машината надава пронизителен писклив вой и някакъв механичен глас започва да мучи: „ТАЗИ ЖЕНА Е КРАДЕЦ! СПРЕТЕ Я! ТАЗИ ЖЕНА Е КРАДЕЦ!“

Вместо да я нарече крадец обаче, екранът й благодари, пожела й приятен ден и в отвора изпаднаха седемнадесет банкноти по двадесет и една десетачка. Роузи се усмихна нервно на младежа зад себе си, без да го поглежда в очите, и забърза към таксито.

7

„Портсайд“ представляваше широка ниска сграда с голи стени, облицовани с варовик. Цялата гара бе заобиколена с автобуси — имаше не само „Грейхаунд“, но и „Трейлуей“, „Американ Патфайндър“, „Истърн Хайуей“ и „Континентал Експрес“ — чиито предници бяха скрити в товарителните помещения. На Роузи й заприличаха на тлъсти прасенца, които сучат от изключително грозната си майка.

Застана пред главния вход и погледна вътре. Чакалнята не беше толкова пълна, колкото се бе надявала (колкото повече хора, толкова по-безопасно) и страхувала (за четиринадесет години, през които бе виждала само съпруга си и колегите, които той водеше понякога на вечеря, бе развила доста силна агора-фобия), вероятно защото беше средата на седмицата, а и не наближаваха празници. Все пак като че ли имаше неколкостотин души, които се разхождаха безцелно наоколо, седяха по старомодните пейки с високи облегалки, играеха на електронните игри, пиеха кафе в бюфета или пък чакаха на опашка за билети. Малки деца в ръцете на майките си, втренчили се в избелелия стенопис с дървосекачи на тавана отмятаха назад глави и мучаха като изгубени теленца, а писъците им отекваха наоколо. Гласът от високоговорителя, който ечеше като гласа на Господ в библейската телевизионна поредица па Сесил Б. Демил, обявяваше автобусите: за Иъри, щата Пенсилвания; за Нашвил, щата Тенеси; за Джаксън, щата Мисисипи; за Маями, щата Флорида (безплътният отекващ глас го изговаряше „Маямъъ“); за Денвър, щата Колорадо.

— Госпожо — изрече уморен глас, — ей, госпожо, помогнете ми малко. Айде малко да ми помогнете, а?

Тя се обърна и видя младеж с бледо лице и дълга мръсна черна коса, който седеше на входа, опрял гръб на едното крило на вратата. В скута си държеше огромен надпис: БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, МОЛЯ, „СПОМОГНЕТЕ“ МИ.

— Дали нямате някоя излишна монета? Ще ми помогнете ли? Ще има да се возите в катера си по езерото Саранак, а аз отдавна вече ще съм в гроба. Какво ше кажете?

Изведнъж се почувства странно отмаляла. Чакалнята сякаш се разрасна пред очите й до размерите на катедрала, а в това непрестанно движение напред-назад между пейките и отделните помещения имаше нещо ужасно. Някакъв мъж с подобен на торбичка набръчкан пулсиращ израстък отстрани на врата премина едва-едва покрай нея с наведена глава, влачейки мешката си за връвта. Тя се плъзгаше по мръсния теракотен под и съскаше като змия. Най-отгоре стърчеше плюшен Мики Маус, който й се хилеше тъпо. Богоподобният глас уведомяваше насъбралото се множество пътници, че автобусът за Омаха тръгва от изход седемнадесет след двадесет минути.

„Не съм в състояние да го направя — изведнъж си рече. — Не мога да живея в този свят. Не са само чаят и бърсалките — вратата, зад която ме биеше, е и вратата, която ме пазеше от целия този хаос и лудница. А тя вече е затворена завинаги.“

Ненадейно в съзнанието й изплува невероятно ярък образ, свързан с неделното училище — Адам и Ева със смокиновите листа, със съвсем еднакви засрамени, нещастни лица, се спускат боси по каменистата пътека, която води към тежкото, необещаващо бъдеще. Зад тях е Едемската градина, потънала в зеленина и цветя. Пред затворените порти стои крилат ангел, чийто меч блести страховито.

— Не смей да мислиш така! — неочаквано кресна тя и младежът, седнал на входа на чакалнята, подскочи и едва не изпусна табелата си. — Не смей!

— Боже мили, извинете! — каза той и забели очи. — Вървете си, ако така ви иде отвътре!

— Не, аз… не на вас, мислех си за…

В този миг я осени абсурдността на онова, което вършеше — опитваше се да обясни как се чувства на някакъв просяк. Все още стискаше двата долара ресто от таксито. Хвърли ги в кутията отстрани до младежа и влезе тичешком в автогара „Портсайд“.

8

В дъното на чакалнята друг млад мъж — този беше с тъпички мустаци като на Ерол Флин и красиво, невдъхващо доверие лице, бе подредил върху куфар монте2 с три карти — беше виждала тази игра във филмите по телевизията.

— Ще намерите ли асото пика, мадам? — подкани я той. — Няма ли да опитате да изтеглите асо пика?

Пред очите й изплува юмрукът, който замахва към нея. Виждаше пръстена на средния пръст — пръстен, на който са гравирани думите „дълг, лоялност, общност“.

— Не, благодаря — отвърна. — Винаги успявам.

Изражението, което премина по лицето му, подсказваше, че според него й хлопа дъската, по няма значение. Той не й влизаше в работата. Нито пък онзи на входа, болен или не от СПИН, нито онзи с торбичката и плюшения Мики Маус. Нейна грижа беше само Роуз Даниълс — не, грешка, Роузи Макклендън — и това бе едничката й грижа.

Тръгна по средата на чакалнята, но видя кошче за боклук и спря. На кръглия зелен съд беше залепен надпис: НЕ ЦАПАИ! Отвори чантата си, измъкна кредитната карта, взря се за миг в нея, после я бутна през отвора на кошчето. Никак не й се хвърляше, но едновременно с това изпита облекчение, че повече няма да я види. Ако я задържи, може да не устои на изкушението да я използва отново… а Норман не е глупав. Жесток — да. Но не и глупав. Ако остави следа, той няма да се бави дълго. Няма да е зле да не го забравя. Пое дълбоко дъх и се запъти към мониторите в средата на залата, които обявяваха разписанието на пристигащите и заминаващите автобуси. Не погледна назад. Ако се беше обърнала, щеше да види как младежът с мустаци като на Ерол Флин вече рови в кошчето и търси онова, което бе изхвърлила шантавата дама със слънчевите очила и яркочервената кърпа. Строи му се, че е кредитна карта. Може и да бе сгрешил, но човек никога не знае с тия неща, докато не се увери сам. Понякога човекът има късмет. Понякога? Дявол го взел, доста често. Не случайно му се вика „земята на неограничените възможности“.

9

Най-близкият голям град на запад беше на четиристотин километра, а това й се струваше прекалено близо. Спря се на друг, още по-голям град на хиляда и триста километра. Както и техният град, той се намираше на брега на езеро, но в следващата часова зона. След половин час за там потегляше автобус на „Континентал Експрес“. Сърцето й биеше учестено, а устата й бе пресъхнала. Миг преди човекът пред нея да приключи с купуването на билета си, тя притисна длан към устата си, за да заглуши надигащото се парещо уригвапе с вкуса на сутрешното й кафе.

„Тук не бива да използваш нито единия, нито другия вариант на името си — напомни си. — Ако искат име, ще трябва да оставиш чуждо.“

— С какво мога да ви помогна, госпожо? — попита чиновникът и я погледна над очилата с отрязани наполовина стъкла, кацнали безгрижно на върха на носа му.

— Анджела Флайт — рече тя. Така се казваше най-добрата й приятелка от прогимназията, всъщност последната приятелка, която бе имала. В Обривилската гимназия излизаше единствено с момчето, което се ожени за нея само седмица след завършването й, и заживяха в държава за двама… зад чиито граници туристи обикновено не се допускаха.

— Извинете?

Осъзна, че вместо име на място е изрекла име на човек — колко ли странно

(„тоя сигурно оглежда китките и врата ми и търси следи от усмирителна ризница“)

бе прозвучало това.

— Извинете — рече тя и в този миг я връхлетя доста неприятно предчувствие — каквото и да крие бъдещето, тази простичка, тьжновата фраза щеше да я следва като тенекия, завързана на опашката на бездомно куче. Четиринадесет години по-голямата част от света бе заключена за нея и сега се чувстваше като ужасена мишка, която е объркала дупката в кухненския под.

Чиновникът продължаваше да я гледа, а очите над чудатите половинки-очила вече изглеждаха доста нетърпеливи.

— Мога ли да ви помогна или не, госпожо?

— Да, ако обичате. Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има ли още места?

— О, поне четирийсет. Еднопосочен или отиване и връщане?

— Еднопосочен — отвърна тя и проумявайки значението на онова, което бе казала, цялата пламна. Опита се да се усмихне и да го изрече отново, този път малко по-силно — Еднопосочен, ако обичате.

— Петдесет и девет долара и седем цента — каза той и тя почувства как коленете й се подкосяват от облекчение. Очакваше да чуе далеч по-голяма цифра, дори се бе подготвила за възможността да й поискат по-голяма сума от онази, с която разполагаше.

— Благодаря.

Сигурно бе доловил искрената благодарност в гласа й, защото вдигна поглед от бланката, която беше придърпал към себе си, и й се усмихна. Нетърпеливият, предпазлив поглед бе изчезнал.

— За мен е удоволствие. Имате ли багаж?

— Н-не… нямам.

Изведнъж се изплаши от погледа му. Опитваше се да съчини някакво обяснение — сигурно му изглежда много подозрително сама жена да пътува толкова надалеч само с дамската си чанта и никакъв друг багаж — но нищо не й идваше наум. Обаче всичко бе наред. Не личеше да е изпълнен с подозрения, дори не проявяваше любопитство. Просто кимна и започна да попълва билета. Изведнъж я осени внезапно и не особено приятно откритие — такива като нея не са рядкост в „Портсайд“. Този човек непрекъснато вижда жени като нея — жени, които се крият зад тъмни очила, които си купуват билет за друга часова зона, които изглеждат така, сякаш някъде по пътя са забравили кои са, какво правят и защо.

10

Роузи изпита неописуемо облекчение, когато автобусът потегли навреме от автогара „Портсайд“, зави наляво, отново мина над река Трънкатони и се насочи на запад по междущатско шосе № 78. Като минаваха покрай последната от трите отбивки към центъра на града, видя триъгълната сграда със стъклена фасада, където отскоро се помещаваше дирекцията па полицията. Хрумна й, че точно в този миг съпругът й сигурно се намира зад някой от огромните прозорци и че може би дори вижда големия сребрист автобус, който се движи по междущатското шосе. Затвори очи и започна да брои до сто. Когато отново ги отвори, сградата вече се беше скрила. Надяваше се да не я види повече.

Беше си избрала място към края на автобуса — малко по-назад се намираше дизеловият двигател, който бръмчеше тихо. Отново затвори очи и облегна чело на прозореца. Беше прекалено напрегната, за да заспи, но можеше да си почине. Не можеше да се начуди колко внезапно се случи всичко — това не бе просто промяна, а по-скоро нещо като инфаркт или удар. Промяна ли? Меко казано промяна. Тя не просто промени живота си, а сякаш го изтръгна от корените му, както би изкоренила стрък теменужки от саксията им. Промяна в живота, няма що. Не, никога повече няма да спи. За сън и дума не може да става.

И докато размишляваше така, неусетно потъна в онова подобно на пъпна връв състояние, което свързва съня и пробуждането. Сякаш плуваше бавно като сапунен мехур и едва долавяше непрекъснатото бръмчене на двигателя, писъка на гумите по асфалта и бърборенето на някакво хлапе през четири-пет места, което питаше майка си кога ще пристигнат при леля Норма. Но усещаше още как се е откъснала от себе си и съзнанието й се е разтворило като цвят (роза, разбира се), както когато човек още не се е отдал напълно нито на единия, нито па другия от двата свята. „Наистина съм Роузи…“

Гласът на Карол Кинг пее стиховете на Морис Сендак. Те долитат по коридора, в който тя се намира, от някаква далечна стая, отекват, придружени от звънтящия призрачен глас на пиано.

„… И съм Роузи Истинска…“

„Май все пак заспивам — рече си тя. — Наистина. Виж ти!“ „Най-добре повярвай… Аз съм тъй необикновена.“ Вече не е в сивия коридор, а навън, и е тъмно. Гърдите й се изпълват с летни ухания, тъй сладки и силни, че едва не я задушават. Най-силен е ароматът на орлови нокти, който се носи на талази. Пеят щурци, а като вдига глава, вижда лъскавото, бяло като слонова кост лице на луната, която плува високо в небето. Бялата й светлина залива всичко наоколо и превръща парата, която се надига от гъстите треви около босите й крака, в дим.

„Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“ Вдига ръце, разперила пръсти, а палците й почти се докосват; огражда луната като в рамка, нощният вятър гали голите й ръце и сърцето й първо се изпълва с щастие, но после се свива от ужас. Долавя присъствието на дремеща дива сила, сякаш в дъхавия храсталак се крият животни с огромни зъби.

„Роуз, ела тук, пиленце. Искам хубавичко да си поговорим.“ Извръща глава и вижда как от тъмнината изниква юмрукът му. По релефния надпис на пръстена от Полицейската академия се плъзгат ледени отблясъци лунна светлина. Вижда ужасяващата му гримаса, устните му са разтеглени в нещо подобно на усмивка…

… и подскочи на седалката, задъхана, с влажно от пот чело. Сигурно известно време е дишала учестено, защото стъклото беше замъглено и през него почти не се виждаше. Изтри с длан и погледна навън. Градът вече почти се беше скрил; от двете страни се редяха какви ли не бензиностанции и закусвални, а зад тях се виждаха поля.

„Махнах се — помисли си. — Махнах се, каквото и да ме очаква сега. Дори ако трябва да спя по входовете на кооперациите или под мостовете, вече се махнах от него. Никога повече няма да ме удари, защото се махнах.“

Но изведнъж откри, че не вярва напълно в онова, което си казва. Той ще побеснее и ще се опита да я открие. Бе сигурна в това.

„Но как ще ме открие? Заличих следите си — дори не се наложи да се представям с името на старата си приятелка от училище, за да си взема билет. Изхвърлих кредитната карта, а това бе най-важното. Как ще ме открие сега?“

Не знаеше точно как… но на него това му беше работата и затова ще трябва да бъде много, много внимателна.

„Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“

Да, това сигурно е вярно, но никога в живота си не се е чувствала по-малко необикновена. По-скоро се чувстваше като малко боклуче насред безкрайния океан. Ужасът, който я обзе към края на краткия й сън, още не я бе напуснал, но щастието и въодушевлението също не се бяха стопили напълно — изпълваше я усещането, че е ако не силна, то поне свободна.

Отпусна глава на високата облегалка и проследи с поглед как се изгубват и последните закусвални и сервизи. Вече са извън града — ширнали се поля и горички, които полека-лека потъват в бухнала зеленина, каквато може да се види само през април. Здраво стиснала длани в скута си, тя ги гледаше как отминават зад стъклата и се бе оставила на големия сребрист автобус да я носи към онова, което я очакваше занапред.