Роуз Мадър

1

Първите няколко седмици от новия й живот бяха изпълнени с безброй трудни мигове, но и в най-тежкия от тях — когато слезе от автобуса в три сутринта на четири пъти по-голямата от „Портсайд“ автогара — не съжали за взетото решение.

Въпреки това изстина от ужас.

Здраво стиснала чантата си с две ръце, Роузи стоеше точно до вратата на изход 62 и потресено се оглеждаше наоколо — хора бързаха насам-натам, едни влачеха куфари, други носеха овързани с канап кашони на раменете си, трети се прегръщаха. Някакъв мъж се втурна към една жена, която слезе от автобуса на Роузи, грабна я и я завъртя така лудешки, че краката й увиснаха във въздуха. Тя изкрещя от радост и ужас и писъкът й отекна като изстрел в претъпканата чакалня.

Отдясно имаше електронни игри и макар да бе посред нощ, пред всичките висяха малчугани — шапките на повечето бяха обърнати с козирката назад и косите им бяха обръснати.

— Опитай пак, Спейс Кадет! — подканяше най-близката машина със стържещ, нечовешки глас. — Опитай пак, Спейс Кадет! Опитай пак, Спейс Кадет!

Бавно отмина игрите и влезе навътре в чакалнята, сигурна в едно — че не смее да излезе навън по това време на нощта. Като нищо можеха да я изнасилят, да я убият и да я натъпчат в най-близката кофа за боклук. Хвърли поглед наляво и видя двама униформени полицаи, които слизаха с ескалатора от горния етаж. Единият описваше сложни движения с палката си. В начина, по който се хилеше другият, имаше нещо, което й напомни за един мъж на хиляда и четиристотин километра оттук. Хилеше се, но погледът му, който непрестанно се местеше насам-натам, беше жесток.

„Ами ако работата им е всеки час да обикалят и да гонят навън всички, които нямат билет? Какво ще правиш тогава?“

И с това ще се справи, ако се наложи, какво друго й остава. Засега се отдалечи от ескалатора и се запъти към едно отделение, където десетина пътници седяха на твърди пластмасови столове. На облегалките им бяха закрепени малки телевизори, които се включваха с монета. Роузи не откъсваше поглед от полицаите и си отдъхна, като видя, че продължават към долния етаж, и следователно се отдалечават от нея. След два часа и половина, най-много три, ще съмне. После могат да я хванат и да я изхвърлят. Дотогава обаче искаше да остане тук, където е светло и пълно с хора.

Седна на стол с телевизорче. През две места отляво момиче с избеляло дънково яке държеше в скута си самар и дремеше. Изпод моравите му клепачи се виждаше бялото на очите му, а от долната му устна се беше проточила слюнка. На дясната му ръка бяха татуирани три думи и разкривените сини печатни букви тръбяха: ОБИЧАМ МОЯ СКЪП. „А къде е сега твоят скъп, мила моя?“ — мислено попита Роузи. Погледна празния телевизионен екран, после отправи поглед към облицованата с плочки стена отдясно. Някой бе издраскал с червен маркер думите: ДА МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ ХУЙ. Бързо отмести очи, сякаш думите щяха да й прогорят ретината, и погледът й се плъзна над чакалнята. На стената в другия край на залата висеше огромен светлинен часовник. Часът беше три и шестнадесет след полунощ. „След два часа и половина вече ще мога да изляза“ — рече си и зачака.

2

Когато привечер в шест часа автобусът спря за почивка, си беше купила чийзбъргър и лимонада, но оттогава не бе слагала в устата си нищичко и вече беше гладна. Седя при телевизорите, докато стрелките на големия степен часовник застанаха на четири часа, после реши, че няма да е зле да хапне нещо. Тръгна към малкото кафене отсреща, настъпвайки неколцина спящи по пътя. Мнозина от тях здраво стискаха прокъсани и облепени с тиксо издути найлонови торби за боклук. Вече с чаша кафе, чаша сок и купа овесени ядки пред себе си, Роузи си даде сметка, че напразно се е тревожила ченгетата да не я изхвърлят. Тези хора тук не бяха пътници — бяха бездомни, които лагеруват в чакалнята на автогарата. На Роузи й беше мъчно за тях, но изпитваше и грозно задоволство — не е зле да знае, че и за нея ще се намери място утре вечер, ако наистина й се наложи.

„Ами ако той дойде тук, в този град, къде според теб ще провери най-напред? Къде, мислиш, ще отиде най-най-напред?“

Това е глупаво — няма да я открие, абсолютно невъзможно е да я открие — но тази мисъл сякаш прокара леден пръст по гръбнака й.

Храната я накара да се почувства по-дооре, по-силна и я поразсъни. Като приключи с всичко (бави се с кафето, докато не улови изпълнения с неприкрито нетърпение поглед на келнера-мексиканец), се отправи бавно назад към столовете с телевизорите. По пътя забеляза будка със синьо-бял кръгъл надпис, недалеч от помещението за даване на коли под наем. Думите, изписани в периферията на кръга, гласяха ИНФОРМАЦИЯ, и Роузи си рече, без капчица хумор, че надали е имало пътник в световната история, който да е бил по-обръкан от нея.

Пристъпи към осветената табела. В будката под нея седеше мъж на средна възраст с оредяла коса и очила с рогови рамки. Четеше вестник. Направи още една крачка и отново спря. Нали не се кани да иде там? Какво, за Бога, ще му каже? Че е напуснала съпруга си? Че е тръгнала само с дамската си чанта, неговата кредитна карта и дрехите на гърба си?

„Защо не? — попита Практична-Разумна и пълната липса на съчувствие в гласа й подейства на Роузи като шамар. — Щом изобщо събра смелост да го изоставиш, нима сега не можеш да го признаеш?“

Не знаеше може ли, не може ли, но бе сигурна, че ще й бъде много трудно в четири сутринта да сподели с един непознат най-важната стъпка в живота си. „А и най-вероятно той ще ми каже да се махам. Сигурно работата му е да помага на хората да презаверяват билетите си и да съобщават по високоговорителя за изгубени деца.“

Но тъй или иначе краката й сами потеглиха към будката с надпис „Информация“; тя разбра, че все пак се кани да поговори с непознатия с оредялата коса и очилата с рогови рамки, и то поради най-простата причина на света — нямаше друг избор. В следващите дни сигурно ще й се наложи да разказва на дяволски много хора, че е напуснала съпруга си, че четиринадесет години е живяла в унес зад заключена врата, че има съвсем малко житейски опит, а професионални умения — никакви, че се нуждае от помощ и че трябва да разчита на добрината на непознати.

„Само че аз нямам абсолютно никаква вина за това“ — заключи мислено с такова спокойствие, че чак се смая, дори направо се изуми.

Застана пред будката и се подпря на гишето. Отправи изпълнен с надежда и страх поглед към наведената глава на човека с роговите очила, оглеждайки луничките по кафеникавия му череп, които се виждаха през старателно подредените кичури. Чакаше го да вдигне глава, но той беше погълнат от вестника си, написан на някакъв чужд език, който приличаше па гръцки или руски. Тъкмо отгърна внимателно страницата и се намръщи на снимката на двама футболисти, които се боричкаха за топката.

— Извинете? — тихо изрече Роузи и мъжът зад стъклото вдигна поглед.

„Божичко, дано не ме изгледа накриво — внезапно си рече. — Дори с нищо да не може да ми помогне, нека поне не ме изгледа накриво… и нека види мен, мен, действителния човек, който стои тук и освен за дръжката на чантата си, няма за какво друго да се хване.“

Не я изгледа накриво. Макар и късогледи и воднисти зад дебелите стъкла на очилата, очите му все пак бяха меки.

— Извинете, но дали не бихте могли да ми помогнете?

3

Доброволният служител в бюро „Информация“ се представи като Питър Слоуик и внимателно изслуша патилата й. Вече бе стигнала до извода, че не може да разчита на добрината на непознатите, ако крие истината за себе си, било то от гордост или от срам, и затова му разказа, каквото можа. Единственото важно нещо, което пропусна — и то защото не знаеше как да го изрази — бе колко беззащитна и напълно неподготвена за живота се чувства. Допреди осемнадесет часа не бе и подозирала колко много неща познава само от телевизията и от вестниците, които съпругът й носеше вкъщи всеки ден.

— Доколкото разбирам, сте напуснали дома си съвсем ненадейно — каза господин Слоуик, — и все пак, докато пътувахте насам, не сте ли мислили какво да правите или къде да отидете, като пристигнете? Съвсем нищо ли не ви е хрумвало?

— Като начало мислех да потърся някой хотел за жени. Съществуват ли все още подобни места?

— Да, знам поне три такива хотела, но дори и в най-евтиния от тях цените са безбожно високи. Тези места са най-вече за заможни дами, които пристигат тук за седмица на пазар или пък на гости на роднини, които не могат да ги настанят у дома.

— О, не знаех. А няма ли общежитие на Асоциацията на младите християнки?

Господин Слоуик поклати глава.

— Затвориха последното през 90-та година. Напълниха се с побъркани и наркомани.

— А вие нямате ли някакво предложение?

Той я измери с поглед, хапейки химикала си — дребен мъж с най-обикновено лице и воднисти очи, който въпреки всичко й обърна внимание и заговори с нея, вместо да я прати по дяволите. „А, и, разбира се, не ми каза да се наведа, за да си поговорим добре.“

На Слоуик май му хрумна нещо. Бръкна в сакото си (поовехтяло готово сако от изкуствена тъкан), порови във вътрешния си джоб и извади визитка. Старателно написа някакъв адрес на лицевата страна. После обърна картичката и постави на гърба поразително голям подпис. Роузи се сети за учителя по американска история в гимназията, който им бе разказвал защо Джон Ханкок изписал името си под Декларацията за независимостта с големи букви. „Та да може крал Джордж да го прочете и без очила“ — казал мъжът.

— Разчитате ли адреса? — попита той, като й подаваше визитката.

— Да. Дърам Авеню 251.

— Добре. Приберете я в чантата си и я пазете. Може би ще ви я поискат. Пращам ви на едно място, наречено „Дъщери и сестри“. То е убежище за малтретирани жени. Почти единствено по рода си. Според онова, което ми разказахте, там ще ви приемат.

— Колко дълго мога да остана при тях?

Сви рамене.

— Зависи от случая, предполагам.

„Значи сега съм случай“ — заключи тя.

Той сякаш прочете мисълта й и се усмихна. Зъбите му далеч не бяха прекрасни, но усмивката изглеждаше съвсем искрена. Потупа я по ръката. Докосването бе непохватно и малко свенливо.

— Ако вашият съпруг ви е нанасял такива жестоки побоища, госпожо Макклендън, навсякъде ще се чувствате по-добре отпреди.

— Да, и аз така смятам. Пък дори и никак да не ми провърви, винаги мога да дойда тук и да спя на пода, нали?

Той се стресна.

— О, не мисля, че ще се стигне дотам.

— Би могло.

Тя кимна към двама бездомни, които спяха върху палтата си на една пейка. Единият бе нахлупил на лицето си мръсна оранжева шапка, за да се скрие от безпощадната светлина.

Слоуик ги погледна и се обърна към нея.

— Няма да се стигне дотам — повтори по-уверено. — Автобусите от градския транспорт спират точно пред главния вход — ако се обърнете наляво, ще видите спирката. Тротоарът е боядисан, така че да съответства на автобусните линии. На вас ви трябва Оранжевата линия, тъй че ще застанете в оранжевата ивица. Разбрахте ли?

— Да.

— Таксата е един долар и шофьорът ще ви поиска точни пари. Иначе малко се сърди.

— Имам дребни.

— Добре. Ще слезете на Диърборн и Елк и ще продължите по Елк до втората пряка… всъщност може би до третата, не помня точно. Както и да е, излизате на Дърам Авеню. Завивате наляво. Къщата е на три-четири преки, но те са къси. Голяма, бяла, зидана постройка. Бих ви казал, че се нуждае от боядисване, но вече може да са я ремонтирали, не зная. Ще запомните ли всичко?

— Да.

— Още нещо. Докато съмне, стойте в чакалнята. Не ходете никъде, дори до спирката на градските автобуси.

— Да, и без друго не смятах да излизам навън.

4

Събираха й се най-много два-три часа неспокоен сън по време на пътуването с „Континентал Експрес“, тъй че онова, което и се случи, като слезе от Оранжевия автобус, не беше никак чудно — Роузи се изгуби. По-късно стигна до извода, че най-вероятно е тръгнала по Елк Стрийт в противоположната посока, но в сравнение с резултата — почти тричасово лутане из непознат квартал — причината нямаше почти никакво значение. Влачеше се пресечка след пресечка, търсеше Дърам Авеню и все не го намираше. Обувките я убиваха. Кръстът й отмаля. Заболя я главата. Пък и в този квартал далеч не беше пълно с хора като Питър Слоуик — онези, които не я отминаваха с пълно безразличие, я гледаха с недоверие, подозрение или направо с открито презрение.

Недалеч от автобусната спирка забеляза мръсна кръчма на име „Напръстничето“. Прозорците бяха тъмни, рекламите не светеха, а на вратата беше спусната решетка. Когато двадесет минути по-късно се оказа пред същото заведение (едва когато го видя, разбра, че вече е минавала оттук — къщите наоколо бяха досущ еднакви на вид), щорите още бяха спуснати, но рекламите светеха и решетката беше вдигната. На входа се бе подпрял мъж в дочени дрехи с полупразна бирена халба в ръка. Роузи си погледна часовника и установи, че още няма шест и половина.

Сведе глава, така че да вижда мъжа едва с крайчеца на окото си, стисна чантата по-здраво и ускори крачка. Мъжът сигурно знаеше къде се намира Дърам Авеню, но тя нямаше никакво намерение да го разпитва. Имаше вид на човек, който обича да разговаря с хората — особено с жените.

— Ей, маце, ей, маце — извика й той, щом го подмина. Гласът му беше като на робот. И макар никак да не искаше да го поглежда, не се стърпя и го стрелна ужасено през рамо. Косата му бе пооредяла, имаше бледа кожа, по която бемките изпъкваха като неоздравели белези от изгаряния, и тъмночервени мустаци като на морж, с които й напомняше на Дейвид Кросби. По тях имаше бирена пяна.

— Ей, маце, айде да се чукаме. Не изглеждаш никак зле, даже доста добре, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим кревата, айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?

Обърна му гръб и с усилие продължи да върви спокойно, с приведена глава, като мюсюлманка, която отива на пазар; насили се да не му обръща абсолютно никакво внимание. Ако покаже, че го забелязва, той може да тръгне след нея.

— Ей, маце, айде да се потьркаляме по пода, кво ше кажеш? Айде да си легнем, айде под чаршафа, айде да се чукаме, айде да се чукаме, айде да се чукаме.

Тя сви зад ъгъла и пое дълбоко дъх — сърцето й туптеше бързо и уплашено. До този миг изобщо не се бе сещала за родния си град и своя квартал, но сега ужасът от мъжа пред бара и пълното й объркване — защо трябваше тия къщи да са толкова еднакви, защо? — породиха у нея усещане, подобно на носталгия. Никога не се бе чувствала толкова ужасяващо сама, нито пък така уверена, че всичко ще завърши зле. Струваше й се, че сигурно никога няма да се измъкне от целия този кошмар и това е просто прелюдия към онова, което я очаква отсега нататък. Дори започна да й се струва, че няма никакво Дърам Авеню; че господин Слоуик, който бе толкова мил на вид, е всъщност садистичен перко, на когото му доставя безкрайно удоволствие да обърква още повече загубилите се пътници.

Беше осем и петнадесет — слънцето отдавна вече бе изгряло и денят обещаваше да бъде изключително горещ — когато заговори някаква дебела жена по пеньоар, която стоеше на алеята към къщата си и с бавни отсечени движения редеше празни кошчета за боклук в ниска количка.

Роузи свали тъмните очила.

— Прощавайте?

Жената се извърна. Наведе глава, а на лицето й беше изписано свирепото изражение на лелка, която е свикнала да й подвикват „дебелана-дебелана-цяла вана“.

— Кво искаш?

— Търся Дърам Авеню № 251 — обясни Роузи. — Някаква организация „Дъщери и сестри“. Бяха ми обяснили как се стига, но предполагам…

— О-о, лесбийската благотворителност? Мразя лизачки. Разкарвай се оттука. Чупка.

С тези думи тя се обърна и все така бавно и церемониално забута количката с дрънчащите кофи по алеята, придържайки го с пухкавата си бяла ръка. Задникът й се поклащаше под избелялата домашна дреха. Като стигна до стълбите пред входа, се обърна назад.

— Не чу ли кво ти казах? Чупка. Преди да съм извикала ченгетата.

Последната дума подейства па Роузи като удар под кръста. Тя сложи тъмните очила и бързо отмина. Ченгета? Не, благодаря. Не искаше да има нищо общо с тях. Въобще. Но като се отдалечи на известно разстояние от дебелата дама, си даде сметка, че се чувства малко по-добре. Поне установи със сигурност, че „Дъщери и сестри“ (известно в някои квартали като „лесбийската благотворителност“) наистина съществува.

Няколко преки по-надолу имаше семейна бакалничка с изложени отпред колелета и надпис ПРЕСНИ КИФЛИ на витрината. Тя влезе, купи си кифла — беше още топла и Роузи се сети за майка си — и попита възрастния мъж зад тезгяха как да стигне до Дърам Авеню.

— Малко сте се отклонили — рече той.

— О, така ли? Колко малко?

— Два-три километра. Елате.

Сложи кокалестата си ръка на рамото й, отведе я до вратата и й показа оживеното кръстовище на съседния ъгъл.

— Това е Диърборн Авеню.

— О Боже, наистина ли? — Роузи не знаеше да плаче ли, да се смее ли.

— А-ха. Само дето голямата Д минава почти през целия град. Виждате ли онова кино, дето е затворено?

— Да.

— Там завивате надясно по Диърборн. До Дърам са петнайсет-шестнайсет преки. Бая ходене е. По-добре да вземете автобуса.

— Ами, май да — отвърна Роузи, макар да не смяташе да се качва на автобус. Вече нямаше монети по двайсет и пет цента, а ако шофьорът настоява за точни пари, щеше направо да зареве с глас. (Мисълта, че старецът на драго сърце би й развалил един долар, изобщо не мина през умореното й и объркано съзнание. )

— И най-сетне стигате до…

— … Елк Стрийт.

— Ама, госпожо! Защо питате, като знаете как се стига?

— Не знам как се стига — отвърна тя и макар че гласът му съвсем не прозвуча грубо, сълзите напираха в очите й. — Нищичко не знам! Щурам се наоколо от часове, уморена съм и…

— Добре, добре, няма страшно, не се горещете, всичко ще се оправи. Слизате от автобуса на Елк. Дърам е на две-три пресечки. Просто е като две и две четири. Имате ли точен адрес?

Тя кимна.

— Чудесно, значи всичко е наред.

— Благодаря ви.

Той измъкна от задния си джоб намачкана, но чиста носна кърпа. Връчи й я с набръчканата си ръка и рече:

— Избършете си лицето, миличка. Като че ли плачете.

5

Роузи бавно крачеше по Диърборн Авеню, без да обръща внимание на профучаващите по улицата автобуси и почти на всяка пресечка сядаше на скамейките по автобусните спирки да си почине. Главоболието — най-вече от напрежение, че се изгуби — й мина, но краката и гьрбът ужасно я боляха. Отне й цял час да стигне до Елк Стрийт. Зави надясно и запита първия срещнат — млада бременна жена — дали Дърам Авеню е натам.

— Изчезвай — сопна се жената и в миг лицето й доби такова яростно изражение, че Роузи неволно отстъпи.

— Извинете — каза.

— Извинете не извинете, това е. Кой ти дава право да ме заговаряш? Махай се оттука! — викна другата и така стремглаво се втурна покрай нея, че едва не я блъсна в канавката. Роузи я изгледа удивено, после се обърна и продължи нататък.

6

По Елк вече вървеше едва-едва — на тази улица имаше какви ли не магазинчета, пунктове за химическо чистене, цветарници, деликатесни магазини с щандове на тротоара, книжарници. Беше ужасно изморена и очакваше всеки миг да се строполи на земята. Като стигна Дърам Авеню, се поободри, но съвсем за кратко. Какво й бе казал господин Слоуик, наляво ли да завие, или надясно? Не помнеше. Тръгна надясно — номерата вървяха от четиристотин и петдесет нагоре.

— Нечетни, естествено — промърмори тя и отново се върна.

Десет минути по-късно стоеше пред огромна бяла зидана къща (която наистина плачеше за боядисване), на три етажа, с голяма, добре поддържана ливада отпред. Щорите бяха спуснати. На верандата имаше десетина плетени стола, само че в момента нямаше никого. Никъде не пишеше „Дъщери и сестри“, но на колонката отляво на стълбището висеше табелка № 251. Роузи запристъпва по заградената с колчета пътека към входа.

„Ще те отпратят — прошепна някакъв гласец. — Ще те пратят да си вървиш и ще трябва да се върнеш на автогарата. Тъкмо ще пристигнеш по-раничко и ще си запазиш хубаво местенце на пода.“

Звънецът беше облепен с изолирбанд, а ключалката беше запушена. Отляво на вратата имаше нова-новеничка система за отключваме с магнитни карти, а над нея беше монтиран домофон. Под него имаше надпис: МОЛЯ ПОСЕТИТЕЛИТЕ ДА ПОЗВЪНЯТ И ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ.

Роузи позвъни. Докато обикаляше, си бе намислила няколко начина да се представи, но сега, когато беше вече тук, дори и най-безизкусните и най-елементарните от подготвените фрази се бяха изпарили от главата й. Секундите минаваха, тежки като оловни късчета. Тъкмо посегна да позвъни отново, и от говорителя долетя женски глас. Той звучеше съвършено безизразно и в него се долавяха металически нотки.

— Мога ли да ви помогна?

И макар че мустакатият тип пред „Напръстничето“ я изплаши, а бременната жена я слиса, никой от тях не бе успял да я разплаче. Сега обаче сълзите рукнаха неудържимо.

— Надявам се, все някой може — отвърна Роузи и изтри с ръка мокрите си страни. — Съжалявам, съвсем самичка съм тук, не познавам никого и няма къде да нощувам. Може би не разполагате с никакво място, но дали не може да вляза за мъничко да си почина и ако може да изпия чаша вода?

Тишина. Тъкмо отново се пресягаше към бутона, когато гласът попита кой я изпраща.

— Един човек от „Информация“ на автогарата. Дейвид Слоуик. — После се замисли и поклати глава. — Не, грешка. Питър. Казваше се Питър, не Дейвид.

— Даде ли ви визитка?

— Да.

— Потърсете я, моля.

Роузи отвори чантата си и й се стори, че измина цяла вечност, докато ровеше в нея. Тъкмо сълзите бликнаха отново и всичко пред очите й придоби двойни очертания, и картичката изскочи. Беше под пакетче носни кърпи.

— Намерих я. Искате ли да я пъхна под вратата?

— Не. Точно над главата ви има камера.

Роузи стреснато вдигна глава. Над вратата наистина бе инсталирана камера, която бе вторачила в нея черното си око.

— Поднесете я към камерата, ако обичате. От обратната страна.

И докато протягаше ръка към камерата, Роузи се сети как Питър Слоуик се бе подписал с възможно най-големи букви. Сега разбираше защо.

— Добре — заключи гласът. — Ще ви отворя.

— Благодаря — рече Роузи.

Опита се да изтрие лице с хартиена кърпичка, но нямаше никакъв смисъл — плачеше неудържимо и като че ли изобщо не можеше да спре.

7

Докато Норман Даниълс се излежаваше на дивана във всекидневната, гледаше тавана и вече обмисляше откъде да започне издирването на оная мръсница („кратък отпуск — мислеше си той, — като начало ми трябва кратък отпуск, поне ден-два“), съпругата му отиваше да се запознае с Ана Стивънсън. У Роузи вече се бе възцарило странно, но приятно спокойствие — подобно на усещането, че сънуваш познат сън. Тя бе почти убедена, че наистина сънува.

Вече й бяха поднесли закуска (или по-скоро й сервираха ранен обед), а после я бяха настанили в една спалня на долния етаж, където спа непробудно цели шест часа. Преди да я отведат при Ана отново я поканиха на масата — вечеряха печено пиле с картофи и грах. За десерт имаше плодово желе. Парченцата плуваха в купичката като тъмните жилки в къс кехлибар. Усещаше върху себе си любопитните погледи на другите жени на масата — те като че бяха приятелски настроени. Говореха помежду си, но Роузи не разбираше за какво става дума. Някой спомена „Индиго Гърлс“ — тях поне ги знаеше, беше ги гледала по телевизията.

Вече привършваха с вечерята, когато една жена пусна запис на Литъл Ричард; други две станаха и лудешки се разтанцуваха.

Всички се смееха и ръкопляскаха. Роузи следеше танцуващите с безразличие и се питаше дали пък не са лесбийки. Когато зараздигаха масата, понечи да им помогне, но те не й позволиха.

— Ела — повика я една, която май се казваше Консуело. Лявата страна на лицето й беше обезобразена от грозен белег. — Ана иска да се запознае с теб.

— Коя е Ана?

— Ана Стивънсън — поясни й жената и я поведе по коридора. — Шефката.

— Що за човек е?

— Ще видиш.

Консуело отвори вратата на някакво помещение, което навремето ще да е било килер, но остана отвън.

В стаята веднага се набиваше на очи най-отрупаното с книжа бюро на света. Зад него седеше едра, но безспорно красива жена. С прошарената си къса, но добре поддържана коса приличаше на Беатрис Артър в ролята на Мод3 в познатите сериали. Строгата комбинация от бяла блуза и черно сако подчертаваше приликата още повече и Роузи пристъпи към бюрото изпълнена с боязън. Тук я нахраниха, подслониха я да поспи няколко часа, значи вече трябваше да си върви. Ако я отпратят, няма да спори и да се моли — в крайна сметка, те са господарки тук, пък и вече я нагостиха два пъти. Но няма и да воюва за място на пода в автогарата — все още може да си позволи няколко нощувки в евтин хотел или мотел. Можеше да бъде и по-зле. Много по зле.

Отлично го знаеше, но още се смущаваше от строгия вид на тази жена и откритите й сини очи — които през годините сигурно са видели стотици като Роузи.

— Седнете — покани я Ана и когато младата жена се настани на единствения друг стол в стаята (като преди това трябваше да премести купчина бумаги на пода, защото нямаше къде другаде да ги сложи), се представи и я попита как се казва.

— Ами всъщност сигурно Роуз Даниълс — отвърна тя, — но реших отново да приема моминското си име Макклендън. Може би не е много законно, но вече не искам да нося името на съпруга си. Наби ме и го напуснах. — Май излезе, че веднага щом я е набил, го е напуснала; Роузи посегна към носа си, който още я понаболяваше. — Женени сме отдавна, но чак сега събрах кураж.

— Колко отдавна?

— Четиринадесет години. — Не можа да издържиш изпитателния поглед и сведе очи. Сплетените й пръсти бяха побелели от притискане.

„Сега ще ме пита защо не съм се осъзнала по-рано. Няма да го изрече гласно, но сигурно ще си помисли, че съм малко луда, и всъщност ми е доставяло удоволствие да ме бие.“

Без да иска каквито и да било обяснения, жената я попита кога е напуснала дома си.

Трябваше доста да помисли, преди да отговори на този въпрос, и то не заради часовата разлика. След продължителното пътуване с автобуса и необичайно дългия следобеден сън беше изгубила всякаква представа за време. Започна да пресмята наум и накрая отвърна:

— Преди около тридесет и шест часа.

— А-ха. — Все очакваше жената да й връчи формуляр или сама да започне да го попълва, но тя продължаваше да се взира в нея сред планините книжа. — Започнете от самото начало и подробно ми разкажете всичко.

Роузи пое дълбоко дъх и започна от капката кръв на чаршафа. Не искаше да оставя у Ана впечатлението, че е толкова мързелива или откачена, та да напусне мъжа си след четиринадесет години брак заради едно спално бельо, но се опасяваше, че думите й звучат точно така. Не беше в състояние да опише всички чувства, които петънцето бе породило у нея, нито да признае, че се бе разгневила — гневът бе нещо ново за нея, и едновременно с това като че ли познаваше това усещане от много отдавна — но не пропусна да разкаже как се заклати на „столчето на Пух“ толкова силно, та чак се уплаши да не го счупи.

— Така наричам своя люлеещ се стол — добави и лицето й пламна. — Зная, че е глупаво…

Ана Стивънсън махна с ръка.

— По-добре ми кажете как постъпихте, след като решихте да напуснете дома си.

Роузи заразказва за кредитната карта и за страховете си, че Норман ще усети какво става и ще се върне вкъщи или ще се обади по телефона. Не можеше да признае пред тази непристъпно красива жена приключението в чуждия заден двор, но описа подробно как бе изтеглила пари, каква сума, и как пристигна в този град, защото се бе качила па първия автобус за възможно най-отдалеченото място. Говореше задъхано, после млъкваше и не знаеше как да продължи, размишляваше с почуда над онова, което бе извършила, и почти не вярваше, че е била способна на подобно нещо. Разказът и завърши с тазсутрешното лутане и как бе показала визитката на Питър Слоуик пред камерата. При тези думи Ана хвърли един поглед на картичката и й я върна.

— Добре ли познавате господин Слоуик?

По-възрастната жена се усмихна — на Роузи й се стори, че в усмивката й има известна доза горчивина.

— О, да. Той е мой приятел. Мой стар приятел. Наистина. Освен това е добър приятел на жените във вашето положение.

— Както и да е, най-сетне се добрах дотук — завърши. — Не зная какво ме чака отсега нататък, но поне направих първата крачка.

На устните на Ана Стивънсън се появи усмивка.

— Да. И тя не е никак малка.

Роузи събра целия си кураж — който почти се беше изпарил през последните тридесет и шест часа — и попита дали може да пренощува в „Дъщери и сестри“.

— Можете да останете доста по-дълго, ако се наложи — отвърна директорката. — Ако трябва да бъдем точни, това е общежитие — частно спонсорирано, временно убежище. Можете да прекарате тук най-много осем седмици, но и това е относително. Системата при нас е доста гъвкава. — Думите й прозвучаха (може би несъзнателно) малко самодоволно и на Роузи й дойде наум нещо, което бяха учили по френски преди много, много години: „L’etat, c’est moi.“4 Но тази мисъл бързо отлетя, изместена от удивлението, което предизвикаха у нея думите на Ана, когато най-сетне проумя смисъла им.

— Осем… осем…

Припомни си бледия младеж пред автогарата в Портланд, който държеше в скута си надпис „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН, МОЛЯ, «СПОМОГНЕТЕ» МИ“, и си представи как би се почувствал той, ако някой минувач, незнайно защо, пусне в кутията му стодоларова банкнота.

— Извинете, осем седмици ли казахте?

„Я си отпуши ушите, уважаема — хладно щеше да отвърне госпожа Стивънсън. — Дни казах, осем дни. Да не мислиш, че такива като теб могат да стоят тук осем седмици? Нека разсъждаваме реалистично.“

Но вместо това дамата кимна и допълни:

— Макар че много малко жени остават толкова дълго. И ние много се гордеем с това. Освен това накрая ще трябва да заплатите за престоя си, но аз мисля, че цените при нас са доста прилични. — Тя отново се поусмихна самодоволно. — Все пак съм длъжна да ви кажа, че условията съвсем не са луксозни. Почти целият втори етаж е преустроен в спалня. Разполагаме с тридесет легла — всъщност нарове — и в момента тъкмо имаме едно свободно място, тъй че можем да ви приемем. Днес бяхте в стаята на една от консултантките ни. Те са три.

— И не трябва да се допитвате до някого? — прошепна Роузи. — Или пък да разисквате молбата ми в някаква комисия или нещо подобно?

— Аз съм комисията — отвърна Ана; по-късно Роузи стигна до извода, че по-възрастната жена отдавна е възприела този малко високомерен тон и вече несъзнателно говори така. — „Дъщери и сестри“ е основан от родителите ми, които бяха доста заможни хора. Издръжката се поема от попечителски фонд. Аз решавам кой ще остане тук и кой не… макар че преценката на другите жени също има значение. Може би дори решаващо значение. Към вас бяха благосклонни.

— И това е добре, нали? — безсилно попита Роузи.

— Да, много добре.

Ана се порови из книжата и най-сетне откри онова, което търсеше, зад компютъра в левия край на бюрото. Бутна пред Роузи бланка на „Дъщери и сестри“ и рече:

— Заповядайте. Прочетете това и се разпишете. В общи линии се казва, че сте съгласна в края на престоя си да заплатите по шестнадесет долара на вечер за спане и храна, като плащането може да се отсрочи, ако се наложи. Това е по-скоро лично обещание, отколкото законен документ. Ще се радвам, ако междувременно имате възможност да изплащате половината сума, поне за известно време.

— Да, ще мога, останаха ми малко пари. Не зная как да ви се отблагодаря за всичко това, госпожо Стивънсън.

— „Госпожа“ съм за деловите си партньори, а за вас съм Ана — отбеляза тя, проследявайки как Роузи се подписва в долния край на листа. — А и не е необходимо да благодарите на мен или на Питър Слоуик. Тук ви доведе Провидението — с главно П, като в романите на Дикенс. Аз твърдо вярвам в него. Видяла съм достатъчно жени, които пристигат при нас съсипани и колкото и да е невероятно, си тръгват като нови. Освен Питър в града има още десетина души, които насочват хора към мен, но силата, която те е отвела при него, Роуз… е било самото Провидение.

— С главно П.

— Именно.

Ана хвърли един поглед на разписания документ, после го постави на полицата отдясно — Роузи беше сигурна, че нямаше да мине и ден, преди да се загуби в общия безпорядък.

— Така — каза Ана, с вида на човек, който е приключил с досадните формалности и вече може да премине към онова, което му харесва. — Какво умееш?

— Какво умея? — повтори Роузи. Изведнъж й призля. Усещаше какво се задава.

— Да, какво умееш, какво умееш да правиш? Можеш ли например да стенографираш?

— Ъ-ъ… — Преглътна. Едно време в гимназията беше завършила с отличие курс по стенография в две нива, но вече не помнеше абсолютно нищо. Поклати глава. — Не. Някога можех, но вече не.

— А някакви други секретарски умения?

Отново поклати глава. В очите й напираха сълзи. Запримига яростно, опитвайки се да ги сдържи. Продължаваше да притиска оплетените си пръсти с все сила.

— Канцеларски познания? Може би машинопис?

— Не.

— Математика? Счетоводство? Банково дело?

— Не!

Ана намери някакъв молив сред хартиите, измъкна го и започна да почуква с гумичката по ослепително белите си зъби.

— А работила ли си като сервитьорка?

Роузи отчаяно искаше да отвърне с „да“, но като си представи огромните подноси, които келнерките разнасят по цял ден… и си помисли за състоянието на гърба и бъбрците си, тихо прошепна:

— Не.

Сълзите спечелиха битката — стаичката и жената зад бюрото започнаха да се размиват пред очите й и да губят очертания.

— Мисля, че засега няма да мога. Може би след месец, два… В момента не съм добре с гърба.

О, прозвуча като лъжа. На подобни реплики по телевизията Норман винаги се смееше цинично и подхвърляше забележки за кадилаци и милиони, натрупани от социални помощи.

Само че Ана Стивънсън не изглеждаше твърде обезпокоена.

— А какви умения имаш, Роуз? Умееш ли нещо въобще?

— Да! — извика тя, отвратена от острия си тон, но не можеше нито да го превъзмогне, нито дори да го смекчи. — И още как! Мога да бърша прах, да мия чинии, да оправям легла, да чистя с прахосмукачка, да готвя за двама души, да преспивам със съпруга си веднъж седмично. А мога и бой да ям, и това умея. Дали в някоя от местните спортни зали не набират спаринг-партньори?

При тези думи вече наистина избухна в сълзи. Закрила очи с ръце, както беше правила толкова години наред, Роузи плачеше и чакаше Ана да я изгони, да й каже, че на празния нар могат да настанят някоя друга, която не си отваря толкова устата.

Нещо я докосна по лявата ръка. Ана й подаваше кутия салфетки. И чудно, при това се усмихваше.

— Не мисля, че ще се наложи да ставаш спаринг-партньор. Нещата ще потръгнат, винаги така става. Ето, изтрий си очите — рече и докато Роузи попиваше сълзите си, й разказа за хотел „Уайтстоун“, с който „Дъщери и сестри“ отдавна поддържали добри делови отношения. Навремето заможният й баща участвал в управата на компанията, която притежавала хотела, и стотици жени преоткривали там удоволствието от това сами да си изкарват хляба. Освен това Роузи щяла да работи, колкото може, но ако физическото й състояние не се подобри до двадесет и един дни, щяла да преустанови работа и да влезе в болница за изследвания.

— Ще работиш заедно с опитна помощничка — нещо като отговорничка — от нашите момичета. Тя ще ти показва, но и ще носи отговорност за теб. Ако откраднеш нещо, тя ще си има неприятности… но ти не си крадла, нали?

Роузи поклати глава.

— Не съм откраднала нищо, освен картата на мъжа си, при това я използвах само веднъж. Колкото да мога да избягам.

— Ще работиш в „Уайтстоун“, докато си намериш нещо по-подходящо, което непременно ще се случи — Провидението, както знаеш.

— С главно П.

— Да. Но те молим да се представиш в хотела възможно най-добре — единствено и само за да могат тези след теб да се радват на същата възможност. Разбираш ли ме?

Роузи кимна.

— Не пречи на следващия. Е, добре дошла при нас, Роуз Макклендън.

Ана се изправи и протегна ръце в жест, който криеше немалко от несъзнателната надменност, която вече бе доловила у нея. Роузи се поколеба, после стана и пое протегнатите ръце.

— Искам да ти кажа още три неща — продължи Ана. — Много са важни, затова искам да ме слушаш внимателно. Ще го направиш ли?

— Да. — Ясните сини очи сякаш я бяха омагьосали.

— Първо, това, че си взела банковата карта, не означава, че си крадец. Второ, съвсем законно можеш да използваш моминското си име — то си е твое и ще ти принадлежи цял живот. Трето, можеш да бъдеш свободна, стига да искаш.

Замълча, втренчила в Роузи забележителните си сини очи над сплетените им ръце.

— Разбираш ли? Можеш да бъдеш свободна, стига да искаш. Можеш да се освободиш от него, от онова, което той казва, че дори и от самия спомен за него. Искаш ли? Искаш ли да бъдеш свободна?

— Да — тихо отвърна с разтреперан глас. — Най-много от всичко на света.

Ана Стивънсън се наведе над писмената маса, целуна я лекичко и стисна ръцете й.

— Значи си попаднала точно където трябва. Добре дошла у дома, мила моя.

8

Беше началото на май, разгарът на пролетта, когато сърцата на младите мъже някак съвсем незабелязано зажадняват за любов — прекрасен сезон, наситен със силни усещания, но мислите на Норман Даниълс бяха заети с други неща. Искаше да си вземе отпуск, макар и съвсем кратък, и ето че сега го имаше. Прекалено дълго чака — дявол го взел, цели три седмици — но най-после го дочака.

Седеше на една скамейка в парка — едър мъж с червено поло и сиви габардинени панталони, а в същото време на хиляда и триста километра оттук жена му сменяше хотелски чаршафи. В едната си ръка Норман държеше електриковозелена топка за тенис. Стискаше я с все сила и мускулите му ритмично се издуваха.

От отсрещната страна на улицата се зададе някакъв човек, който спря в началото на алеята, огледа парка, забеляза мъжа на пейката и се запъти към него. Наблизо прелетя фризби и той се дръпна рязко встрани; в същия миг покрай него профуча немска овчарка, която гонеше играчката, и той в миг се закова на място. Този човек беше по-млад и по-слаб от онзи на пейката. Имаше красиво, невдъхващо доверие лице и тъпички мустаци като на Ерол Флин. Застана пред господина с топката за тенис в ръка и го погледна неуверено.

— Какво мога да направя за тебе, драги? — попита другият.

— Даниълс ли се казваш?

Мъжът с топката кимна.

Младият махна към отсрещната страна на улицата, където се извисяваше огромна сграда с множество чупки и прозорци.

— Един там ми каза, че си тука. Можел си да ми помогнеш.

— Лейтенент Морели ли?

— А-ха. Точно така се казваше.

— И какъв ти е проблемът?

— Ти знаеш — отвърна мустакатият.

— Виж какво, драги — може да знам, а може и да не знам. Но и в двата случая, надут мазен мелез, говориш с истински мъж. Тъй че най-добре да ми кажеш онова, което очаквам, а именно, какъв ти е проблемът. Давай да чуем.

— Арестуван съм за дрога. — Той изгледа Даниълс кисело. — Прецаках се с един наркоман.

— О-хо — възкликна мъжът с топката за тенис. — Тежко провинение. Тоест може да се окаже тежко. Обаче има и друго. В портфейла ти май са намерили нещо мое.

— А-ха. Проклетата ти кредитна карта. Ама, че късмет имам. Намираш си банкова карта на боклука, пък тя да се окаже на някакво си ченге.

— Седни — дружелюбно го подкани Даниълс, но когато младежът понечи да се настани от дясната му страна, полицаят нетърпеливо заклати глава. — От другата страна, пикльо, от другата страна.

Мустакатият се върна назад и бодро се настани от лявата му страна. Погледът му се закова върху дясната ръка на ченгето, която ритмично мачкаше топката за тенис. Раз… два…, три. Дебелите сини вени се виеха като змиорки.

Летящата чиния отново изсвистя край тях. Двамата мъже проследиха с поглед немската овчарка, която хукна да я гони — с тези дълги задни лапи препускаше грациозно като кобилка.

— Разкошно куче — отоеляза Даниълс. — Овчарките са прекрасни кучета. Толкова ми харесват. А на теб?

— Да, страхотни са — отвърна мустакатият, макар че всъщност ги намираше за адски противни — сякаш са готови всеки момент да се метнат върху теб, стига за миг да се разсееш.

— Имаме да обсъдим доста неща — заяви ченгето с топката за тенис. — Всъщност този разговор, млади приятелю, може да се окаже едно от най-забележителните събития в твоята младост, Готов ли си за подобно нещо?

Мустакатият преглътна с мъка буцата в гърлото си и съжали — сигурно за осемстотния път днес — че не е изхвърлил навреме проклетата карта. И защо я бе задържал? Как можа да направи такава колосална глупост?

Е, знаеше отговора — беше се надявал все пак да открие начин да я използва. По природа беше оптимист. Това е Америка в крайна сметка, земята на неограничените възможности. Освен това (и то беше много по-близо до истината) почти беше забравил, че я е пъхнал в портмонето си зад визитките, с които никога не се разделяше. Това е от кокаина — държиш се, ама, дявол го взел, изобщо не знаеш защо се държиш.

Ченгето се бе втренчило в него и уж се усмихваше, но очите му не трепваха. Те бяха като… на изгладнял звяр. Изведнъж мустакатият се почувства като прасенцето от приказката, а на пейката до него — големият лош вълк.

— Ей, слушай, изобщо не съм я използвал. Дай да се разберем по тоя въпрос. Не може да не са ти казали. Изобщо не съм ти я докосвал.

— Естествено, че не си — поухилено отвърна ченгето. — Не си се докопал до кода, който е като номера на домашния ми телефон. Само че него го няма в указателя… като на всички ченгета. Бас държа, че това вече ти е известно. Сто на сто си проверил.

— Не! — викна мустакатият. — Не съм!

Разбира се, че беше проверил. След като безуспешно бе опитвал възможните комбинации с номера на улицата и пощенския код, указани на картата, най-сетне беше погледнал и в телефонния указател. Отначало обиколи всички банкомати в града. Натискаше бутоните, докато му изтръпнат пръстите, чувствайки се като тъпанар, който не може да се отлепи от най-скапания покер-автомат на света.

— А-ха, а какво ще стане, ако проверим компютрите на уличните машини на Мърчантс Банк? Искаш да кажеш, че номерът моята карта не се повтаря около милион пъти в графата „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“? Ако е така, направо те каня на вечеря. Какво ще кажеш?

Мустакатият изобщо не знаеше какво да каже — за това или за каквото и да било друго. Започваха да го обземат много лоши предчувствия. Дяволски лоши. Междувременно пръстите продължаваха да се впиват в топката — раз-два, раз-два, раз-два. И за миг не спира да я мачка, чак страх те хваща.

— Казваш се Реймън Сандърс — отбеляза ченгето на име Данилъс. — Имаш две педи досие. Кражби, измама, наркотици, проституция. Какво ли не, освен нападения, побой и тем подобни. Не ти е по вкуса да се буташ между шамарите, а? Вие, педерасите, хич не обичате да ви пердашат, а? Даже и ония, дето мязат на Шварценегер. Умират да се правят на бодигардове и да се дуят с перките си по лимузините пред гей-клубовете, ама като почне истинският пердах, сте по-тихи от тревата, а?

Реймън Сандърс не отговори. Това като че ли беше най-разумно засега.

— Аз лично нямам нищо против юмруците — заяви полицай Даниълс. — Нито пък против ритниците. Че дори и против хапането. — Говореше едва ли не замислено. Гледаше немската овчарка, която се връщаше с фризбито в уста, но същевременно погледът му като че ли се рееше нейде отвъд нея. — За какво си мислиш, драги?

Реймън продължаваше да мълчи, опитвайки се да запази невъзмутимо изражение, но вътрешно бе нащрек и тръпнеше от неприятни предчувствия. Сърцето му биеше все по-силно, като влак, който набира скорост на излизане от града. Току мяташе скришни погледи към огромния мъж с червеното поло и сивите панталони, обезкуражавайки се все повече и повече. Дясната ръка на тоя беше напомпана до крайност, вените се бяха издули от кръв, а мускулите му бяха изскочили като току-що бухнали кифлички.

Мълчанието на Реймън май никак не го впечатляваше. Бе обърнал глава към дребосъка и се усмихваше… или поне така изглеждаше, като се изключат очите. Те бяха безжизнени и лъскави, като чисто нови монети.

— Имам добра вест за теб, момко. Тая работа с дрогата може да ти се размине. Свършваш ми една услуга и си свободен като птичка. Какво мислиш по въпроса?

Истината е, че с удоволствие би продължил да си мълчи, но май вече нямаше да мине. Този път ченгето очакваше отговор.

— Готово — отвърна Реймън, молейки се да е уцелил верния отговор. — Готово, благодаря ти, адски мило от твоя страна.

— Е, може би ми допадаш, Реймън — отвърна оня и направи най-невероятното нещо на света, което най-малко можеше да се очаква от такъв обръснат тип с вид на морски пехотинец — намести ръка на чатала на Реймън и започна да го гали, ей тъй, насред парка, без да се свени ни от Господ, ни от децата на площадката, нито пък от случайните минувачи. Ръката му бавно се плъзгаше по посока на часовниковата стрелка, ту напред, ту назад, ту нагоре, ту надолу, и разтриваше малкия израстък, от който повече или по-малко зависеше животът на младежа, откакто двама приятели на баща му — чичо Бил и чичо Карло — се редуваха да му правят свирки, когато беше деветгодишен. А онова, което последва, вероятно не беше кой знае колко учудващо, но точно в този миг беше доста необичайно — Реймън започна да се възбужда.

— М-даа, може би ми допадаш, при това много ми допадаш с тия лъскави черни панталони и заострени обувки, защо не, мазен чекиджия такъв. — Ръката не спираше нито за миг. От време на време променяше посоката на движение и лекичко го стисваше, от което Реймън направо се задъхваше. — А това е добре за теб, Реймън, не е лошо да го знаеш, защото тоя път наистина са те сгащили. Лефингуел и Брустър — ченгетата, дето са те гепили — нещо се хилеха тая сутрин. Хилеха се на тебе, дотук добре, но ми се стори, че и на мен се присмиват, което не е чак толкова добре. Не обичам да ми се смеят и обикновено не допускам подобно нещо. Но тази сутринт трябваше да си замълча, а днес следобед ще ти се пиша пръв приятел и ще затрия едни важни улики за наркотрафикантство, въпреки че скапаната ми карта беше в твоя протфейл. И досещаш ли се защо?

Фризбито отново профуча край пейката, а след него и немската овчарка, която не го изпускаше нито за миг, но този път Реймън Сандърс почти не ги забеляза. Членът му се бе издул до пръсване под ръката на ченгето и младежът умираше от страх, като мишка в ноктите на котка.

Ръката стисна по-силно и Реймън изстена дрезгаво. Кожата му с цвят на кафе със сметана лъщеше от пот; мустаците му бяха провиснали като умрели червеи след проливен дъжд.

— Та досещаш ли се защо, Реймън?

— Не.

— Защото тази, дето е изхвърлила картата, е била жена ми. По моите сметки затова се хилеха Лефингуел и Брустър. Взима ми картата, изтегля неколкостотин долара — парите, дето аз ги изкарвам — и когато картата отново се появява на бял свят, тя се подвизава у някакъв си мазен педераст на име Реймън. Нищо чудно, че се забавляват.

„Моля те, моля те, не ми причинявай болка, ще ти кажа каквото си поискаш, само не ми причинявай болка.“ Реймън искаше да изрече всички тия неща, но дума не можеше да обели. Нито думичка. Задникът му сякаш се беше свил до размерите на винтил.

Огромното ченге се надвеси над него и му лъхна на скоч и цигари.

— Та след като аз споделих с тебе, очаквам да ми отвърнеш със същото. — Ръката престана да го гали и железните пръсти се впиха в тестисите му през тънкия плат на панталоните. Очертанията на набъбналия пенис изпъкваха съвсем ясно — приличаше на бейзболна бухалка-сувенир, от ония, дето ги продават по стадионите. Тази ръка беше ужасно силна. — И гледай да уцелиш верния отговор, Реймън. Знаеш ли защо?

Младежът безчувствено поклати глава. Сякаш някой бе отвъртял някакъв скрит топъл кран в тялото му и целият бе мокър от пот.

Даниълс тикна дясната си ръка точно под носа му. После яростно стисна топката. Пръстите му се впиха в рошавия зелен кожух, чу се „пук“ и после дрезгаво съскане — „пшшшт“. Въздухът спадна и топката се сплеска наполовина.

— Мога да повторя същото нещо и с лявата си ръка. Не вярваш ли?

Реймън искаше да каже, че вярва, но още не си бе възвърнал способността да говори. Вместо това кимна.

— Ще го имаш предвид, нали?

Реймън отново кимна.

— Брав-а-аво. Та ето какво искам да ми кажеш, мойто момче. Известно ми е, че си нищо и никакъв шоколаден педал и не разбираш от жени, освен да ги шибаш отзад — мязаш малко на такъв — но си понапрегни мозъка и ми отговори. Прибираш се, значи, вкъщи, и откриваш, че жена ти, дето се е клела да те обича, да те уважава и да те слуша, по дяволите, е свила кредитната ти карта и е офейкала — как ще се почувстваш? После тегли пари за скапаното си пътешествийце, изхвърля картата в кофата за смет на тъпата автогара и някакво смотано леке като тебе просто си я намира — е, как ще се почувства човек, а?

— Не много добре — прошепна Реймън. — Бас държа, че никак не е приятно, моля ви, господин полицай, не ми причинявайте болка…

Даниълс полека затягаше хватката, докато най-сетне сухожилията на китката му изпъкнаха като струни на китара. В корема на мустакатия като течно олово се разля ужасяваща болка и той се опита да изпищи. От гърлото му излезе само сухо гъргорене.

— Не много добре ли? — изсъска ченгето в лицето му. Дъхът му беше горещ, атажен и лъхаше на алкохол и на цигари. — Това ли можа да измислиш? Какъв си олигофрен! Е… все пак донякъде си прав.

Ръката се поотпусна, но съвсем малко. Коремът на Реймън се раздираше от непоносима болка, но пенисът му беше невероятно твърд. Садо-мазо техниките му бяха съвършено чужди, изобщо не ги разбираше ония откачалки и единственото обяснение, което му хрумваше за сегашното му състояние, беше, че дланта на ченгето спира кръвта в члена му. Зарече се, ако се измъкне жив, да иде право в „Сейнт Патрик“ и да каже „Благодатна Мария“ петдесет пъти. Какво ти петдесет, сто и петдесет пъти.

— Ония там ми се смеят — заяви ченгето и кимна с глава към новото здание на дирекцията на полицията отсреща. — Смеят ми се, и още как. Големият мъж Норман Данилъс, и какво, моля ви се? Жена му избягала… но преди това намерила време да види сметката на сухото.

Даниълс издаде нечленоразделен хъркащ стон, малко необичаен извън зоологическата градина, и отново стисна тестисите на Реймън. Болката беше непоносима. Младежът се надвеси напред и повърна кафеникаво-белите остатъци от обяда си. Другият мъж като че ли изобщо не забеляза. Втренчен в късчето небе над катерушките, той бе потънал в някакъв свой свят.

— И да ги оставя да те мотаят насам-натам, та всички да се смеят? И не стига полицейското, ами и в съда да се разнесе? Не ми харесва тая работа.

Извърна се и погледна Реймън право в очите. Ухили се. На младежа му се дощя да изпищи при вида на тая жестока гримаса.

— Стигнахме до големия въпрос. И ако излъжеш, господин герой, ще ти откъсна мъжествената работа и ще ти я натикам в устата — заяви ченгето и така го стисна за чатала, че на Реймън му притъмня пред очите. Напрегна всичките си сили. Ако вземе да припадне, тоя ще му види сметката за едното нищо.

— Разбираш ли какво ти говоря?

— Да! — проплака. — Азбирам! Азбирам!

— Бил си в чакалнята и си я видял как хвърля картата в кошчето за смет. Това вече ми е известно. Искам да знам после къде е отишла.

Реймън едва не се разплака от облекчение — нямаше причина да знае отговора на този въпрос, но той съвсем случайно му беше известен. Беше проследил жената, за да се увери, че тя няма да се обърне и да го забележи… а пет минути по-късно, когато картата отдавна вече кротуваше в портофейла му, отново я мерна. С тази червена кърпа на главата беше като светофар — нямаше как да не я забележи човек.

— Беше на гишето за билети! — изписка младежът сред безжалостно поглъщащата го тъма. — На гишето беше! Като награда за усилието оня пак го стисна безмилостно. Чувстваше се така, сякаш някой е разпрал топките му, напълнил ги е с газ и го е подпалил.

— Знам, че е била там! — Даниълс нададе нещо средно между писък и смях. — За кой дявол е щяла да отиде на Портсайд, ако не се е канела да отпътува нанякъде с автобус? За да провежда социологическо проучване с нещастници като теб ли? На кое гише ми кажи — на кое проклето гише и колко беше часът, мамка ти?

И, о, слава тебе Господи, слава на Исуса и на Дева Мария, Реймън можеше да отговори и на тези два въпроса.

— На „Континентал Експрес“! — извика той с все сила и собственият му глас му прозвуча съвсем далечно. — Видях я на гишето на „Континентал Експрес“, около десет и половина, единайсет без петнайсет!

— На „Континентал“? Сигурен ли си?

Реймън не отвърна. Катурна се на една страна, ръката му провисна настрани, а тънките му пръсти се разпериха безжизнено. Лицето му беше съвсем бледо, а на скулите му избиха две морави петна. По алеята минаха двама млади; те погледнаха проснатия на пейката човек, после се обърнаха към Даниълс, който вече беше отдръпнал ръка.

— Не се тревожете — успокои ги той със сърдечна усмивка. — Страда от епилепсия. — Ухили се още по-ослепително. — Ще се погрижа за него. Аз съм полицай.

Те отминаха с бързи крачки и повече не се обърнаха. Даниълс сграбчи младежа през раменете. Костите му бяха крехки като на птиче.

— Хайде, хоп, момчето ми — подвикна му и го изправи да седне.

Главата на Реймън увисна като прекършено стъбълце. Отново се засвлича надолу, а в гърлото му нещо хъркаше. Ченгето отново го дръпна и този път успя да го закрепи.

След това отправи спокоен поглед към немската овчарка, която радостно търчеше след фризбито. Завиждаше на кучетата. Не им тежат никакви отговорности, не работят — поне в тази държава — храната им е осигурена, и дом си имат, а на всичкото отгоре им е все едно в рая ли ще идат или в ада. Веднъж в училище бе разпитвал отец О’Брайън по този въпрос и той му обясни, че домашните любимци нямат душа — като им дойдел краят, просто угасвали като четвъртоюлски фойерверки. Е, вярно, че тези овчарка сигурно не е била и на шест месеца, когато са я кастрирали, но…

— Но в известен смисъл това също си е дар божи — измърмори Даниълс. Потупа Реймън по омекналия член; тестисите му започваха да се подуват. — Нали така, моето момче?

В отговор младежът изгъргори нещо. Подобни звуци човек издава, когато сънува отвратителни кошмари.

„Тъй или инак — мислеше си Даниълс, — няма от какво толкова да се оплача.“ Може пък да извади достатъчно късмет и в следващия си живот да се роди немска овчарка, чиято единствена грижа ще бъде да тича след летящите чинии и да си подава главата от задното стъкло на колата на път за вкъщи към огромната прекрасна кучешка вечеря — но в този живот бе човек и имаше човешки проблеми. Поне беше истински мъж, а не като тоя дребосък.

„Континентал Експрес“. Видял я е на гишето на „Контенентал Експрес“ в десет и половина — единайсет без петнадесет, а тя не ще да се е бавила дълго — главата си залагаше, че прекалено много я е било страх от него, за да се бави. Значи е избрала автобус, който тръгва от Портсайд не по-късно от, да речем, един часа. Вероятно е тръгнала към някой голям град, надявайки се да потъне сред навалицата.

— Да, ама не си познала — гласно се закани той. Проследи с поглед кучето, което скочи във въздуха и улови летящата чиния с дългите си бели зъби. Не, няма да му се изплъзне. Тя може и да си мисли, че ще успее, но сметките й са криви. Ще започне да я издирва през почивните дни, най-вече по телефона. Няма как, в момента имаха ужасно много работа, задаваше се голям удар (неговият удар, ако му излезеше късметът). Но нищо. Съвсем скоро ще може изцяло да се отдаде на Роуз и не след дълго ще я накара да съжалява за стореното. Да. Ще я накара да съжалява цял живот, пък бил той и кратък, но изключително… ъ-ъ…

— Изключително наситен — допълни гласно.

Да — това бе точната дума. Възможно най-точната дума.

Изправи се и закрачи енергично към полицейското управление отсреща, без изобщо да се обръща към полуприпадналия младеж на пейката, чиято глава бе увиснала на гърдите, а ръцете му се притискаха вяло между краката. За младши инспектор Норман Даниълс той вече не съществуваше. Мислите му бяха заети със съпругата му и с нещата, които тя трябва да научи. Обмисляше всички онези въпроси, които трябва да обсъдят. По които несъмнено ще говорят, веднъж да я открие. Какво ли нямаха да си кажат — като се започне от корабите, платната и червения восък и се свърши със съпруги, които обещават да обичат, уважават и слушат съпрузите си, а после им взимат кредитната карта и изчезват. Такива ми ти работи.

Хубавичко ще си поговорят.

9

Ето че отново сменя чаршафи, но в това няма нищо лошо. Това бе друго легло, в друга стая, в друг град. Но най-хубавото бе, че тя никога не е спала и няма да спи в него. Бе изминал вече месец, откакто напусна дома си на хиляда и триста километра източно оттук, и се чувстваше далеч по-добре отпреди. Напоследък най-сериозният й проблем бяха болките в гърба, но тя вярваше, че състоянието й полека-лека се подобрява. Е, вярно, че в момента изпитваше остра и доста непрятна болка в бъбреците, но това бе осемнадесетата стая, която зареждаше за днес, а когато започна да работи в хотел „Ууайтстоун“, едва не припадаше след дванадесетата стая, а след четиринадесетата силите й съвсем се изчерпваха и трябваше да моли Пам за помощ. Роузи откри, че за четири седмици човек видимо се променя, особено когато са му спестени юмруците в бъбреците и в слабините.

Все пак време бе за почивка.

Излезе в антрето, подаде глава през вратата и огледа коридора. Нямаше никого, само тук-там празни подноси от закуска, камериерската количка на Пам пред апартамента и нейната собствена количка пред стая № 624.

Роузи повдигна купчината чисти хавлиени кърпи и отдолу се подаде банан. Тя го взе, върна се в стаята и се настани на огромното кресло до прозореца. Обели плода, бавно отхапа и се загледа през прозореца към езерото, което проблясваше като огледало в сякаш застиналия дъждовен майски следобед. Сърцето й се изпълни с едно-единствено чувство — изпитваше безкрайна благодарност. Животът й съвсем не беше идеален, поне засега, но много по-лек, отколкото изобщо си бе представяла, че би могъл да бъде, когато стоеше в онази априлска утрин на верандата на „Дъщери и сестри“ и се взираше в домофона и запушената ключалка. Тогава й се струваше, че я очакват черни дни, изпълнени с нещастие. Сега бъбреците я боляха, краката й бяха отмалели и тя съвсем ясно си даваше сметка, че съвсем не иска цял живот да работи като камериерка в хотел „Уайтстоун“, но се чувстваше прекрасно, защото бананът беше вкусен, а креслото — ужасно меко и удобно, и в този миг за нищо на света не би се разменила с другиго.

През тези няколко седмици, откакто бе напуснала Норман, Роузи откри прелестта на дребните удоволствия — да почете половин час преди лягане, да побъбри с другите жени за филми и телевизионни сериали, докато мият съдовете, или пък да открадне пет минути за почивка и да хапне банан.

Толкова е хубаво да знае какво я очаква, и да е сигурна, че то няма да бъде нито ненадейно, нито болезнено. Ето сега например й остават само две стаи, а после с Пам ще се качат със служебния асансьор и ще си тръгнат през задния вход. На път за автобусната спирка (вече спокойно се справяше с Оранжевите, Червените и Сините автобусни линии) най-вероятно ще се отбият в „Хот Пот“ да пият кафе. Простички неща. Простички удоволствия. Животът можеше да бъде и приятен. Може би го е знаела, когато е била малка, но го беше забравила. Сега го преоткриваше с огромно удоволстие. В никакъв случай не можеше да се каже, че е постигнала всичко, което иска, но онова, което имаше, засега й бе достатъчно… особено като се има предвид, че нямаше никаква представа какво я очаква. Тези въпроси ще трябва да почакат, докато се премести в самостоятелна квартира — Роузи имаше усещането, че това ще стане съвсем скоро, вероятно щом в така наречения „списък на Ана“ се появи свободна стая.

През отворената врата на хотелската стая се шмугна една сянка; Роузи още не бе успяла да се изправи, камо ли да скрие недоядения банан, когато в стаята надникна Пам.

— Никога повече не прави така, Пами! Едва не получих удар.

— О-о, никога не биха те уволнили, само защото си поседнала и си хапваш банан — успокои я тя. — Само да знаеш какви работи стават тук. Какво ти остана, само двадесет и втора и двадесета ли?

— Да.

— Имаш ли нужда от помощ?

— О, не се…

— Нямам нищо против. Наистина. Двете заедно ще ги оправим за петнадесет минути. Какво ще кажеш?

— Добре — признателно отвърна Роузи. — Но след работа аз черпя — кафе и пай, искаш ли?

— С най-голямо удоволствие бих си хапнала от онези сладкиши с шоколадовия крем.

10

Прекрасни дни — почти цял месец измина безметежно и приятно.

Същата вечер, докато лежеше на своя нар, скръстила ръце под главата си, взираше се в тъмнината и се вслушваше в приглушените стонове на новата жена през две-три легла отляво, Роузи си рече, че дните й са толкова спокойни, понеже го няма Норман. Обаче осъзна, че скоро това няма да й е достатъчно.

„Но още не е дошъл моментът — заключи и затвори очи. — Засега имам предостатъчно. Спокойни дни на труд, добра храна, сън… и без присъствието на Норман Даниълс.“

Вече се унасяше и в ушите й зазвуча песничката, която я приспиваше почти всяка вечер: „Наистина съм Роузи… Роузи Истинската… слушай, искам да ти кажа… че съм туй и още нещо…“

После настъпи мрак, но в него — и то все по-често — вече не я дебнеха кошмари.