Роуз Мадър

1

Бил и тъмнокожата жена — Доркас, казваше се Доркас, а не Уенди все пак — не я чакаха на тясната пътечка зад храма, а и дрехите й също бяха изчезнали. Това обаче никак не я разтревожи. Мина покрай храма, а когато най-сетне го заобиколи, погледна нагоре към хълма, забеляза Бил и Доркас, които я чакаха край каручката с понито, и се запъти към тях.

Той тръгна да я пресрещне — бе пребледнял, на лицето му бе изписано крайно изумление, а в очите му се четеше огромна тревога.

— Роузи? Добре ли си?

— Всичко е наред — отвърна тя и отпусна глава на гърдите му. Ръцете му се сключиха около нея и Роузи се запита какво ли разбира човешката раса от прегръдки — колко е хубаво и как на човек понякога му се иска да прегръща другиго часове наред. Предполагаше, че някои знаят, но много се съмняваше, че те са много. Може би само ако никога не са ти достигали прегръдки, можеш да го оцениш.

Двамата се приближиха към Доркас, която галеше понито по нашарения с бяло нос. Животното вдигна глава и сънено огледа Роузи.

— Къде е… — започна тя, но не се доизказа. Едва не каза „Каролайн“, „Къде е Каролайн?“. — Къде е бебето? — После смело добави — Нашето бебе.

Доркас се усмихна.

— В безопасност. Намира се на сигурно място, ти не се грижи, госпожице Роузи. Дрехите ти са в каручката. Иди се преоблечи, ако искаш. Бас държа, че с радост ще смъкнеш туй нещо.

— Печелиш баса — отбеляза Роузи и мина зад каручката. Като махна зата от тялото си, изпита неописуемо облекчение. Докато закопчваше ципа на панталоните си, се досети за думите на Роуз Мадър.

— Господарката ти каза, че имаш нещо за мен.

— О! — сепна се Доркас. — Оле, Боже! Ако бях забравила, щеше да ме съдере от бой!

Роузи вдигна блузата си и я облече — в същия миг Доркас й подаде нещо. Младата жена го взе и го заразглежда с любопитство, обръщайки го на всички страни. То представляваше изящно изработено керамично съдче, не по-голяма от флакон за капки за очи. Гърлото му беше запушено с миниатюрна коркова тапичка.

Доркас потърси с поглед Бил — той стоеше настрани от тях и унесено зяпаше руините на храма — и явно остана доволна. После отново се обърна към Роузи и заговори тихо, произнасяйки отчетливо всяка дума:

— Една капка. За него. После.

Роузи кимна, сякаш прекрасно разбираше за какво говори тя. Така беше по-лесно. Сигурно можеше да зададе някои въпроси, трябвате да зададе някои въпроси, но бе прекалено уморен да ги формулира.

— И по-малко щях да ти дам, но може да се наложи да му дадеш още една по-после. Но да внимаваш, момиче. Това е опасно нещо!

„Сякаш в този свят има нещо безопасно“ — отбеляза Роузи мислено.

— Скрий го сега — нареди Доркас и зорко проследи как тя напъха шишенцето в малкото предно джобче на дънките си. — И гледай да мълчиш пред него за туй нещо. — Кимна към Бил, после отново обърна строгото си черно лице към Роузи. За миг очите й сякаш се разтвориха в тъмнината и заприличаха на очите на гръцка статуя. — Знаеш защо, нали?

— Да — отвърна й. — Това са женски работи.

Доркас кимна.

— Тъй.

— Женски работи — повтори Роузи и си спомни заръката на Роуз Мадър: „Не забравяй дървото.“

Затвори очи.

2

Тримата се бяха настанили на хълма — Бил и Роузи се бяха прегърнали през кръста, а Доркас бе застанала малко по-настрана, близо до понито, което сънено пощипваше тревите — и седяха така кой знае колко време. От време на време попито вдигаше поглед към тъмнокожата жена, сякаш се дивеше защо не спят всички тези хора по това нечовешко време, но Доркас изобщо не му обръщаше внимание, седеше неподвижно, обвила свитите си колене с ръце, и се взираше с копнеж в напредналата луна. На Роузи й се струваше, че другата жена прави равносметка на живота си и изведнъж открива, че грешките далеч надхвърлят правилните стъпки… На няколко пъти Бил отвори уста да заговори и тя го поглеждаше окуражително, но той все се отказваше и не отронваше нито дума.

Луната тъкмо се настани всред дърветата отляво на руините на храма, когато понито вдигна глава и изцвили тихо, но радостно. Роузи погледна към подножието на хълма и видя задаващата се Роуз Мадър. Силните й, красиво оформени крака от време на време се виждаха изпод хитона на бледата светлина на угасващата луна. Сплетената й коса се мяташе насам-натам като махалото на старинен часовник.

Доркас доволно изръмжа и скочи на крака. Самата Роузи бе обзета от странна смесица от тревога и очакване. Стисна Бил за ръката, загледа го настойчиво и му нареди:

— Не я поглеждай.

— Не — намеси се другата жена, — и не задавай въпроси, Били, дори ако тя те подкани.

Той отмести озадачения си поглед към Роузи, сетне отново се обърна към Доркас.

— И защо? Коя е тя? Кралицата на Май34?

— Тя е кралица на каквото си поиска — отвърна Доркас, — помни това. Не я поглеждай и не прави нищо, с което да я подразниш. Не мога да ти кажа повече — няма време. Сложи ръце в скута си, човече, и гледай в тях. Не вдигай поглед нито за миг.

— Но…

— Ако я погледнеш, ще обезумееш — простичко му обясни Роузи. После погледна другата жена, която кимна.

— Това е сън, нали? — попита Бил. — Искам да кажа… нали не съм умрял? Защото ако това е отвъдният живот, мисля, че предпочитам да го пропусна. — Той погледна към приближаващата се жена и потрепера. — Прекалено е шумно. Много се пищи тук.

— Сън е — съгласи се Роузи. Роуз Мадър вече беше съвсем близо — стройната й фигура плуваше сред сенките и светлите ивици. Те играеха по страшното й лице и сякаш го прикриваха зад маска с котешка или лисича муцуна. — Това е сън, в който трябва да постъпваш точно както ти казваме.

— А-ха, вместо „Саймън каза“, „Роузи и Доркас каза“.

— Тъй. Доркас каза да поставиш ръце в скута си и да не откъсваш поглед от тях, докато някоя от нас двете не ти каже, че вече можеш да вдигнеш глава.

— Може ли? — попита той и свенливо я погледна изпод вежди, но на Роузи й се стори, че този поглед всъщност изразяваше крайно изумление.

— Да — отчаяно отвърна тя. — Да, можеш, за Бога, просто не я поглеждай!

Той преплете пръсти и послушно сведе глава.

Младата жена вече чуваше приближаващите стъпки и копринения шепот на тревата, която гали гола кожа. И тя наведе глава. След миг два боси, посребрени от лунната светлина крака спряха пред нея. Настъпи гробовно мълчание, нарушавано само от писъците на някаква безсънна птица в далечината. Роузи извърна очи надясно — Бил седеше до нея съвършено неподвижно, прилежно приковал поглед в преплетените си ръце, като последовател на дзен-будизма, който се е отдал на утринна молитва с учителя си.

Най-сетне, без да вдига поглед, тя свенливо издума:

— Доркас ми даде онова, за което ми каза. В джоба ми е.

— Добре — отвърна сладкият, пресипнал глас. — Това е хубаво, Роузи Истинска. — Осеяната с петна ръка се мерна пред погледа й и нещо падна в скута й. На дрезгавата светлина проблесна нещо златно. — За теб. Сувенир, ако щеш. Прави с него каквото пожелаеш.

Вдигна подаръка от скута си и го заразглежда учудено. Камъкът в средата — кръгъл обсидиан — бе ограден с надпис, състоящ се от три думи, които образуваха триъгълник — Дълг, Лоялност, Общност. В средата на черния кристал имаше ярка алена точка. Така приличаше на втренчено зло око.

Мълчанието се проточи, но като че бе изпълнено с очакване. „Дали очаква да й благодаря?“ — питаше се Роузи. Не можеше да го направи… но можеше да изкаже истинските си чувства.

— Радвам се, че е мъртъв — тихо и спокойно изрече. — Сега ми е леко.

— Разбира се, че се радваш и разбира се, че ти е леко. А сега отведи този звяр в своя свят. Струва ми се хубав звяр. — В гласа на другата — Роузи не искаше да си позволи дори да допусне, че е похот — имаше нещо. — Хубави джолани. Хубави хълбоци. — Пауза. — Хубави рибици. — Последва друга пауза, след което обсипаната с петна ръка загали влажната от пот и разрошена коса на Бил. Той пое дълбоко дъх, но не вдигна глава. — Хубав звяр. Закриляй го и той ще те закриля.

Тогава Роузи вдигна глава. Ужасяваше се от онова, което щеше да види, но въпреки това не можа да се удържи.

— Повече не го наричай звяр — с треперещ от ярост глас изрече. — И си махни болната си ръка от него.

С крайчеца на окото си забеляза, че Доркас застина от уплаха. Почти цялото й внимание беше съсредоточено върху Роуз Мадър. Какво бе очаквала от това лице? Докато го гледаше под бледнеещата лунна светлина, не можеше да си спомни точно. Може би Медуза. Горгона. Но жената пред нея не бе Горгона. Някога (при това доскоро, заключи Роузи) лицето й е било изключително красиво и дори спокойно е можело да съперничи по хубост на троянската Елена. Сега бе изпито и започваше да губи фините си очертания. Лявата й страна бе покрита със същото тъмно петно, с каквито бяха обсипани ръцете й — подобно на точиците по крила на ношна пеперуда то бе започнало да се разпростира и върху челото й. Пламналото око, което святкаше изпод този череп балдахин, излъчваше едновременно гняв и тъга, Не това лице бе видял Норман, дотолкова поне й беше ясно, но отдолу се подаваше друго лице — сякаш Роуз Мадър бе поставила тази маска специално за Роузи, нещо като грим — при вида на което я побиха ледени тръпки. Под красотата се криеше лудост… но не само лудост.

Роузи си рече: „Това е нещо като бяс — той я разяжда отвътре и цялата й красота, всичките й вълшебства и предишният й блясък вече й се изплъзват и скоро съвсем ще се стопят, а ако аз извърна поглед, ще се нахвърли върху мен и ще ме сполети съдбата на Норман. После може и да съжалява за стореното, но аз няма да спечеля особено от това, нали?“

Роуз Мадър посегна към тях, но сега погали Роузи — първо челото, после косата й, която в края на този предълъг ден съвсем се бе измъкнала от плитката.

— Ти си смела, Роузи. Бори се достойно за своя — за своя приятел. Безстрашна си и имаш добро сърце. Но нека ти дам един съвет, преди да те отпратя обратно.

Тя се усмихна — може би искаше да бъде ласкава, но сърцето на младата жена замря, а после лудо затуптя. Зад устните на Роуз Мадър се откри отвърстие, което съвсем не приличаше на уста и изличи всякаква прилика с човешко същество. Устата и представляваше гладната паст на паяк, създадена да поглъща насекоми, при това дори живи, но потънали във вцепенение.

— Разбира се — отвърна Роузи с изтръпнали устни. Осакатената ръка я галеше нежно по слепоочието. Паяковата уста широко се ухили. Очите блестяха.

— Измий боята от косата си, Роузи — пошепна Роуз Мадър. — Ти не си създадена да бъдеш руса.

Погледите им се срещнаха. Роузи откри, че не може да сведе глава — очите й бяха приковани към лицето на другата жена. С крайчеца на окото си забеляза, че Бил продължава сериозно да се взира в ръцете си. Страните и челото му бяха плувнали в пот.

Първа Роуз Мадър отклони поглед.

— Доркас.

— Да, госпожо?

— Бебето? …

— Когато кажете.

— Добре. Нямам търпение да я видя, а и вече е време да потегляме. Време е и ти да си вървиш, Роузи Истинска. Заедно със своя мъж. Виждаш ли, така мога да го наричам. Твоя мъж, твоя мъж. Но преди да си тръгнеш…

Тя протегна ръце.

Съвсем бавно, сякаш бе хипнотизирана, Роузи се изправи и потъна в разтворените обятия. Над петната кожата на Роуз Мадър беше гореща и трескава — на Роузи едва ли не й се струваше, че усеща как пулсират. Инак жената в хитона — в зата — беше ледена като труп. Но тя вече не се страхуваше. Роуз Мадър я целуна под скулата и пошепна:

— Обичам те, малка Роузи. Иска ми се да се бяхме срещнали в по-добри времена, когато може би щеше да ме запомниш в по-добра светлина, но направихме, каквото можахме. Имахме щастливо запознанство. Само не забравяй дървото.

— Какво дърво? — разтревожи се Роузи. — Какво дърво?

Но странната жена поклати глава и отстъпи назад. Роузи се вгледа за последен път в това зловещо, убийствено лице и отново се досети за лисицата и малките й.

— Аз ти ли съм? — пошепна тя. — Кажи ми истината — аз ти ли съм?

Роуз Мадър се усмихна. Устните й потръпнаха едва видимо, но за миг Роузи отново мерна чудовището, което се криеше отдолу, и потрепера.

— Няма значение, малка Роузи. Прекалено съм стара и болна, за да дам отговор на подобен въпрос. Философията е за онези, които се чувстват добре. Но ако не забравяш дървото, това никога няма да има значение.

— Не разбирам…

— Шшшш! — Долепи пръст до устните си. — Обърни се, Роузи. Обърни се, за да не ме видиш никога повече. Представлението свърши.

Роузи се обърна, наведе се, хвана Бил за ръцете (той продължаваше силно да притиска преплетените си пръсти в скута си) и му помогна да се изправи на крака. Триножникът отново бе изчезнал, а изрисуваната с маслени бои картина, която бе поставена на него — нейната собствена квартира през нощта — бе придобила огромни размери. И отново сякаш съвсем не бе картина, а прозорец. Роузи се запъти натам, решена да се махне от това място и да забрави тайните на този свят ведвъж завинаги. Бил я подръпна за ръката и я накара да спре. Обърна се към Роуз Мадър и заговори, без да позволява на очите си да гледат над височината на гърдите й:

— Благодаря ви, че ни помотахте.

— Много моля — спокойно отвърна Роуз Мадър — като възмездие да се отнасяш добре с нея.

„Аз възмездявам“ — помисли си Роузи.

— Хайде. — Тя го подръпна за ръката. — Моля те, нека да вървим.

Но той се забави още миг.

— Да. Ще бъда добър към нея. Вече много добре знам какво се случва на хората, които не са. Може би дори по-добре отколкото би ми се искало.

— Такъв хубав мъж — замислено изрече Роуз Мадър, а после изведнъж тонът й се промени — гласът й зазвуча отнесено, почти безумно. — Отведи го, докато все още можеш, Роузи Истинска! Докато все още можеш!

— Вървете! — викна Доркас. — И двамата се махайте оттук! Веднага!

— Но преди да си тръгнеш, върни ми онова, което си е мое! — изкрещя Роуз Мадър. Гласът й бе станал писклив и съвсем нечовешки. — Върни ми го, негоднице!

Нещо — беше прекалено тънко и четинесто, за да бъде ръка — плесна като камшик на дрезгавеещата лунна светлина и се уви около настръхналата ръка на Роузи Макклендън.

Тя изпищя, дръпна златната гривна и я хвърли в краката на гърчещата се фигура, която се извисяваше над нея. Забеляза как Доркас се хвърли върху лудата, опитвайки се да я удържи, но повече не искаше да гледа. Сграбчи Бил за ръката и го дръпна в огромната като прозорец картина.

3

Роузи не усети пропадане, но не излезе, а сякаш се изтърколи от картината. Бил също падна. Двамата се намериха един до друг на пода в дрешника, насред дълга, стесняваща се ивица лунна светлина. Младият мъж си удари главата във вратата — доста силно, съдейки по звука — но като че изобщо не усети.

— Това не беше сън — каза той. — Божичко, ние бяхме вътре в картината! В същата картина, която купи в деня на запознанството ни.

— Не — спокойно отвърна тя. — Нищо подобно.

Лунната светлина стана по-ярка и ивицата започна да се смалява, изгуби продълговатата си форма и се превърна в кръгло светло петно. Сякаш зад тях имаше шлюз, който бавно се издигаше. На Роузи й се прииска да се обърне и да види какво става, но устоя на желанието. Бил също понечи да извърне глава, но тя нежно долепи длани към лицето му, извърна го към сеое си и рече:

— Недей. Какъв смисъл има? Онова, което се случи, вече свърши.

— Но…

Светлината се концентрира в ослепително ярко петно — на нея й хрумна налудничавата идея, че ако той я прегърне и затанцуват, лъчът ще ги последва.

— Зарежи. Зарежи всичко това. Просто се успокой.

— Но къде е Норман, Роузи?

— Няма го. — Сетне добави, съвсем не на място: — Както и пуловерът ми и якето, което ми даде. Пуловерът не струваше, но ме е яд за якето.

— Ей — нехайно изтърси той, — не обръщай внимание на дребните неща.

Петънцето се превърна в точица с големината на кибритена главичка и яростно заискри в ледени отблясъци; после се смали като връхчето на игла и накрая изчезна, но образът се отпечата в съзнанието й и тя продължи да го вижда и след това. После се обърна. Картината стоеше на същото място, където я бе оставила, след като се завърна от първото си пътешествие из нея, но отново се бе променила. На платното беше изрисуван само хълм, а в подножието му, под лъчите на залязващата луна, се виждаха руини на храм. Пейзажът бе съвсем неподвижен — не се виждаха и никакви човешки фигури — и това го правеше класически.

— Боже мили! — Бил разтриваше подутото си гърло. — Какво стана, Роузи? Просто не мога да разбера какво стана.

Надали бе минало много време — в коридора мъжът, когото Норман простреля, продължаваше да крещи.

— Ще отида да видя какво мога да направя за него — каза Бил и с мъка се изправи на крака. — Ще извикаш ли линейка? И полиция?

— Да. Сигурно вече са на път, но ще се обадя.

Той се запъти към вратата, после се спря и я погледна въпросително, продължавайки да разтрива гърлото си:

— Какво ще кажеш на полицията, Роузи?

Тя се замисли, после се усмихна:

— Де да знам… ще измисля нещо. Напоследък станах изпечен лъжец. Ти върви. Виж какво можеш да направиш.

— Обичам те, Роузи. Това е единственото нещо, в което съм сигурен.

После хукна навън, преди да е успяла да му отговори. Тя тръгна след него, но се отказа. В дъното на коридора се виждаше треперлива, подскачаща светлинка — явно свещ. Някой рече:

— Мама мия! Тоя да не е гръмнат?

Бил промърмори нещо в отговор, но думите му се изгубиха в стоновете на ранения. Да, наистина беше ранен, но може би немного тежко. Щом съумява да крещи толкова пронизително.

„Грубо“ — отбеляза тя, вдигна слушалката на новия си телефон и избра 911. Може би наистина бе грубо, но можеше да се приеме и просто като реализъм. Май нямаше значение.

Предполагаше, че е възприела нов поглед към света, а мисълта, която й хрумна по-повод на пищящия съсед в коридора, просто бе едно от неговите проявления.

— Няма значение, стига да не забравя дървото — заключи, без изобщо да си дава сметка, че говори на глас.

Отсреща някой веднага се обади:

— Ало, 911, разговорът се записва.

— Да-да. Казвам се Роузи Макклендън, живея на Трентьн Стрийт № 897, втори етаж. Един съсед от горния етаж има нужда от линейка.

— Госпожо, бихте ли могли да опишете характера на…

Можеше, естествено, че можеше, но изведнъж й дойде наум нещо друго, което не бе разбрала преди, но прекрасно проумяваше сега; нещо, което не търпеше никакво отлагане. Затвори телефона и пъхна пръсти в малкото предно джобче па панталоните си. Понякога вършеше работа, но беше много досадно — просто поредният видим знак на полунеосъзнатите предразсъдъци на този свят срещу леваците. По правило в този свят всичко е създадено за десняци, а малкото джобче бе само едно от хилядите други неудобства. Все едно — ако си левак, просто се научаваш да се справяш, това е. А това не е толкова трудно. Като в онова парче на Боб Дилан, „Хайуей 61“, дето се казваше, че о, да, може с лекота да стане.

Измъкна шишенцето, което получи от Доркас, взира се две-три секунди в него, сетне наклони глава и се ослуша. Към групичката в дъното на коридора се беше присъединил още някой, а простреляният (поне Роузи подозираше, че е прострелян) говореше нещо с тъпичък стенещ гласец. В далечината се чуваше вой на сирени.

Тя се премести в кухничката и отвори малкия хладилник. Вътре имаше найлонов пакет, в който бяха останали три-четири парченца колбас; литър мляко, две кисели млека, половин литър сок и три бутилки пепси. Извади една от трите, отвори я и я остави на плота. Хвърли поглед през рамо, едва ли не очаквайки да завари Бил на прага (Какво правиш? — ще попита той. — Какво бъркаш там? ) Но на вратата нямаше никого, а гласът му се чуваше от дъното на коридора — спокойният, внимателен глас, който вече бе обикнала.

Извади с нокти миниатюрната тапа от гърлото па шишенцето. После го поднесе към носа си и го подуши, сякаш бе парфюм. Течността нямаше аромат на парфюм, но въпреки това миришеше познато — едновременно на нещо остро, металическо, но и странно примамливо. В стъкленичката имаше вода от потока зад Храма на Бика.

Доркас: Една капка. За него. После.

Да, само една — повече би било опасно, но една ще е достатъчна. Всички въпроси и всички спомени — лунната светлина, кошмарните писъци на Нормаи, изпълнени с болка и ужас жената, която му бе забранено да гледа в лицето — всичко ще се стопи. Заедно със страха й, че тези спомени може да нарушат здравия му разум и тяхната връзка като коварна отрова. Това опасение можеше да се окаже просто предлог — човешкият разсъдък е много по-издръжлив и гъвкав, отколкото си мислят повечето хора, а ако за четиринадесет години живот с Норман не бе научила нищо друго, то поне това й бе останало — но иска ли да рискува? Особено пък след като иначе нещата могат да протекат съвсем лесно? Кое е по-опасно — спомените му или тази течна амнезия?

Но да внимаваш момиче. Това е опасно нещо!

Погледът й се плъзна от керамичното шишенце към канала на мивката, после отново бавно се върна на шишенцето.

Роуз Мадър: Хубав звяр. Закриляй го и той ще те закриля.

Реши, че думите може да са подбрани неправилно и да звучат презрително, но смисълът беше верен. Бавно, внимателно, Роузи наклони шишенцето към гърлото на бутилката с пепси.

Пльок — падна една капка.

„А сега излей останалото в мивката, бързо.“

Наклони шишенцето над сифона, но изведнъж се сети за думите на Доркас: И по-малко щях да ти дам, но може да се наложи да му дадеш още една по-после.

„Ами аз? — запита се тя, докато затъкваше миниатюрната тапичка в гърлото на шишенцето и го прибираше в малкото си джобче. — Ами аз? Дали и на мен няма да ми дотрябва капка-две някой ден, за да не откача напълно?“

Не вярваше да се наложи. А и…

— Онзи, който не се учи от миналите си грешки, е обречен пак да се оплеска — промърмори. Не знаеше кой го беше казал, но й се струваше прекалено правдоподобно, за да не му обърне внимание. Забърза към телефона, стиснала бутилката с лечебната пепси-кола в ръка. Отново избра 911 и попадна на същия оператор, който я посрещна със същата реплика — „внимавайте, госпожо, този разговор се записва“.

— Отново се обажда Роузи Макклендън. Нещо прекъсна. — Направи добре премерена пауза, после нервно се позасмя. — Дявол го взел, не е точно така. Толкова се развълнувах, че изскубнах телефона от контакта. Тук цари истински ад в момента.

— Да, госпожо. Вече изпратихме линейка на адрес Трентьн стрийт № 897 по обаждане на Роуз Макклендън. Имаме оплаквания от стрелба на същия адрес, госпожо. Раненият, за когото споменахте, от изстрели ли е пострадал?

— Да, струва ми се.

— Искате ли да ви свържа с полицията?

— Искам да говоря с лейтенант Хейл. Той е детектив, което означава, че ще трябва да ме свържете с отдела за разследване, или както там го наричате.

Последва пауза, след което операторът заговори отново, но този път гласът му прозвуча малко по-човешки:

— Да, госпожо. Наричаме го отдел „Разследване“. Сега ще ви свържа.

— Благодаря. Искате ли телефонния ми номер, или засичате разговорите?

Явно този път човекът наистина се изненада.

— Имам вашия номер, госпожо.

— Така си и мислех.

— Изчакайте, прехвърлям ви.

Докато чакаше, поднесе бутилката с пепси към носа си и я подуши по същия начин като другата, мъничката бутилка. Стори й се, че долавя някаква съвсем лека остра миризма… но може би само така й се струваше. И без друго нямаше значение. Или ще го изпие, или няма. „Ка — рече си тя, а после — Моля?“

Нямаше време да размишлява дълго, защото отсреща вдигнаха телефона.

— Отдел „Разследване“, сержант Уилямс.

Тя каза името на Хейл и отново зачака. В коридора пред стаята й продължаваха да се носят приглушени гласове и сподавените отговори на ранения. Сирените вече бяха много по-близо.

4

— Ало, Хейл на телефона — изведнъж изджафка един глас в ухото й. Той по нищо не напомняше въздържания, замислен мъж, с когото вече се познаваше. — Вие ли сте, госпожо Макклендън?

— Да…

— Добре ли сте? — Продължаваше да джафка — напомни й на всички ония ченгета, които идваха в къщата им, събуваха си обувките и осмърдяваха дневната с чорапите си. Не можеше да изчака търпеливо онова, което тя искаше да му каже — не, беше разочарован и сега щеше да й се умилква в краката и да джафка като териер.

„Мъже!“ — с досада си рече тя.

— Да. — Говореше бавно, като възпитателка, която се опитва да утеши истерично хлапе, което току-що се е изтърсило от катерушките на площадката. — Да, добре съм. Бил — господин Стайнър — също. И двамата сме добре.

— Съпругът ви ли беше? — Стори й се адски вбесен и почти изпаднал в паника. Като бик насред полето, който рие с копито и се оглежда за червения плащ, който го е раздразнил. — Даниълс ли беше?

— Да, но сега го няма. — Тя се поколеба, сетне добави: — Не зная къде е.

„Но подозирам, че там, където се намира, е доста горещо, а климатичната инсталация не работи.“

— Ще го намерим — рече Хейл. — Обещавам ви, госпожо Макклендън — ще го намерим.

— Желая ви успех, инспекторе — тихо изрече и извърна поглед към вратата на дрешника. Попипа лявата си ръка над лакътя, където продължаваше да усеща топлината от гривната. — Трябва да затварям. Норман простреля един съсед от горния етаж и сега трябва да ида при него. Ще дойдете ли насам?

— Дявол го взел, колко сте права.

— Ами тогава ще се видим. Дочуване. — Тя затвори, без да изчака да й отговори.

Бил влезе в стаята и в същия миг лампите в коридора светнаха. Той се огледа изненадано.

— Явно шалтер… което значи, че е ходил в мазето. Но ако е щял да изключи само един, защо не е…

Не можа да довърши и отново се разкашля силно. Приведе се с притиснати към насиненото си подуто гърло ръце, а лицето му се сгърчи.

— Ето — забърза Роузи към него. — Пийни малко. Тъкмо го извадих от хладилника и е студено.

Той отпи няколко глътки от пепсито, после учудено огледа бутилката:

— Има доста странен вкус.

— Така ти се струва, защото гърло ти е възпалено. Хайде, до дъно. Измъчвам се като те слушам да кашляш.

Той изпи и остатъка, остави бутилката на масичката, после отново се обърна към нея — празният му поглед доста я изплаши.

— Бил? Бил? Какво има? Какво става?

Недоумяващото изражение се задържа още миг, после младият мъж тръсна глава и се засмя.

— Няма да повярваш. Денят беше толкова напрегнат, но все пак…

— Какво? Какво няма да повярвам?

— За момент не можех да си спомня коя си. Не можех да си спомня името ти, Роузи. Но най-странното бе, че за няколко секунди забравих и собственото си име.

Тя се засмя и пристъпи към него. В коридора екнаха стъпки сигурно „Бърза помощ“ беше пристигнала и се качваха по стълбите, но тя не даваше пет пари. Прегърна Бил и го притисна с всичка сила.

— Казвам се Роузи. Аз съм Роузи. Наистина съм Роузи.

— Да. — Той целуна слепоочието й. — Роузи, Роузи, Роузи, Роузи, Роузи.

Затвори очи и притисна лице към рамото му, а зад затворените й клепачи изплуваха неестествената уста на паяка и черните очи на лисицата, които бяха толкова неподвижни, че не издаваха нито разум, нито безумие. Знаеше, че ще вижда тези неща още дълго време. В главата й като желязна камбана оттекваха думите: Аз възмездявам.

5

Хейл запали цигара, без да си прави труд да иска разрешение, кръстоса крака и се втренчи в Роузи Макклендън и Бил Стайнър — класически случай на чезнещи от любов; всеки път, като се погледнеха, той имаше чувството, че в очите им едва ли не светва надпис: „ЕЛА“. Това бе достатъчно да породи съмнението дали пък сами не са се отървали от досадния Норман… но това бяха глупости. Не бяха от този тип. Точно тези двамата в никакъв случай не бяха.

Хейл придърпа един стол и го яхна наопаки, сложи ръка на облегалката и подпря брада на ръката си. Роузи и Бил се бяха сместили някак си на канапенцето, което претендираше да е диван. Бе изминал малко повече от час, откакто жената се обади за пръв път на 911. Раненият съсед от горния етаж — Джон Бриско — бе откаран в болница с „повърхностна рана с претенции“, както се изказа един от екипа на „Бърза помощ“.

Най-сетне всичко се бе поуспокоило. На Хейл това му допадаше. Само едно нещо би го зарадвало повече от тишината — да узнае къде, по дяволите, бе офейкал Норман Даниълс.

— Има нещо фалшиво в цялата работа — рече той — и скапва целия оркестър.

Двамата влюбени се спогледаха. Неразбирането в очите на Бил Стайнър бе най-искрено, но в очите на Роузи имаше нещо загадъчно. Имаше нещо, сигурен беше. Тя криеше нещо.

Бавно прелисти бележника, сякаш не бързаше за никъде — искаше да ги постресне малко. Но те изобщо не реагираха. Изненадваше се, че тя може да бъде толкова спокойна — ако, разбира се, крие нещо — но или бе забравил важна подробност за нея, или отначало не я бе разбрал. Никога не е била подлагана на полицейски разпит, но беше слушала хиляди разкази и дискусии, докато мълчаливо е сервирала на Норман и приятелите му напитки и е чистила пепелниците им. Не можеше да я изненада с нищо.

— Добре — заключи детективът, когато се увери, че и от двамата не може да очаква нова информация. — Ето докъде стигнахме в разсъжденията си. Норман идва. Съумява по някакъв начин да убие полицаите Алвин Демърс и Лий Бабкок. Демърс заминава в багажника, Бабкок — на предната седалка до шофьора. Норман изключва осветлението във фоайето, после слиза в мазето и изключва няколко шалтера, съвсем наслуки, макар че на самите кутии има доста прегледни схеми. Защо? Не знаем. Той е откачен. После се връща в патрулната кола и се прави на полицейски служител Демърс. Когато се появявате вие с господин Стайнър, ви напада в гръб — едва не удушава господин Стайнър, преследва ви нагоре по стълбите, стреля срещу господин Бриско, който се опитва да се намеси в цялата дандания, а после ви разбива вратата. Така ли е?

— Да, струва ми се — отвърна Роузи. — Доста е объркано, но събитията протекоха горе-долу така.

— Тук стигаме до частта, която вече не разбирам. Вие сте в дрешника…

— Да…

— … и Норман влита в стаята като Фреди Джейсън или както се казваше оня там във филмите на ужасите…

— Ами, не точно като…

— … и се мята наоколо като слон в стъкларски магазин, завърта се в банята, колкото да простреля завесата на няколко места… а после отново хуква навън. Това ли ми казвате, че е направил?

— Това се случи — отвърна Роузи. — Естествено, ние не видяхме как се е мятал наоколо, защото бяхме в дрешника, но го чухме.

— Значи това умопомрачено, жалко подобие на полицай преминава през какво ли не, за да се докопа до вас, напикават го, разбиват му носа, претрепва двама полицаи, а после… какво? Претрепва и завесата в банята и си обира крушите? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Да. — Явно нямаше смисъл да казва каквото и да било повече. Той не я подозираше в незаконни действия — най-малкото тогава щеше да я скастря много по-спокойно — но ако каже още нещо, това джафкане може да продължи и цяла нощ, а вече започваше да я боли глава от него. Хейл се обърна към Бил:

— И вие ли си спомняте същото?

Той поклати глава.

— Не го помня. Последното нещо, за което съм сигурен, е, че спрях мотоциклета си пред патрулната кола. Имаше страхотна мъгла.

Полицаят отегчено вдигна ръце. Роуз хвана ръката на любимия си, сложи я в скута си и му се усмихна ласкаво.

— Всичко е наред — рече му. — След време ще си спомниш.

6

Бил й обеща да остане. Спази думата си — заспа в мига, в който положи глава на възглавницата. Роузи не се изненада. Лежеше до него в тясното легло, гледаше мъглата, която се стелеше навън и чакаше клепачите й да натежат. Не й се спеше — стана, отиде в дрешника, включи лампата и седна по турски пред картината.

Целият пейзаж бе облян в безмълвна лунна светлина. Храмът приличаше на гробница от светъл камък. Над него продължаваха да се вият лешояди. „Дали утре, на изгрев слънце, ще пируват с тялото на Норман?“ — питаше се. Не й се вярваше. Там, където го бе скрила Роуз Мадър, нямаше птици.

Погледа картината още миг-два, после попипа замръзналите мазки на четката. Допирът я успокои. Изгаси светлината и се върна в леглото. Заспа почти веднага.

7

В първия ден от своя живот без Норман Роузи се събуди рано — но събуди и Бил. С писъците си.

— Аз възмездявам! Аз възмездявам! Божичко, очите й! Черните й очи!

— Роузи! — Той я разтърси за рамото. — Роузи!

Тя отвори очи и отначало го гледаше неразбиращо; лицето й беше плувнало в пот, а влажната й нощница беше прилепнала към извивките на тялото й.

— Бил?

Той кимна.

— Аз съм. Няма страшно. Всичко е наред.

Тя потръпна и се притисна към него. Утешението бързо премина в нещо друго. Стиснала под тила лявата си ръка с дясната, лежеше под него, докато той я обладаваше (от Норман никога не бе получавала толкова нежност и не се бе чувствала толкова уверено), а погледът й се насочи към дънките й, които бяха захвърлени край леглото. Керамичното шишенце още беше в джоба й; сигурно бяха останали най-малко три капки от неустоимо примамливата вода — а може би дори повече.

„Ще пия — рече си Роузи миг преди да загуби способността си да мисли свързано. — Ще пия, рзбира се. Ще забравя, а така ще бъде най-добре — кому са потребни подобни сънища?“

Но дълбоко в себе си — много по-надълбоко от седалището на старата си приятелка Практична-Разумна — знаеше отговора — тя, ето кой имаше нужда от подобни сънища. Тя имаше нужда от тях. Щеше да запази шишенцето и съдържанието му, но не за себе си. Защото онази, която забрави миналото си, е обречена да го повтори.

Обърна очи към Бил. Той я гледаше, а широко разтворените му очи имаха унесено блажено изражение. Изведнъж Роузи откри, че неговото блаженство всъщност е и нейно блаженство, и се остави в ръцете му да я отведе където иска — пътешестваха дълго, двама смели моряци в малкото корабче, което представляваше нейното легло.

8

Към десет часа младият мъж най-сетне се реши да излезе да купи гевреци и неделния вестник. Роузи се изкъпа, облече се, седна на леглото и провеси босите си крака на пода. В леглото усещаше миризмата на всеки от тях поотделно и миризмата на двамата. Струваше й се, че никога не е вдъхвала по-божествен аромат.

Но кое бе най-хубаво от всичко? Отговорът бе лесен. На чаршафа нямаше и капчица кръв. Нито пък където и да било на друго място.

Дънките й бяха емигрирали под леглото. Тя ги придърпа с крак и извади шишенцето от малкото джобче. Занесе панталоните в банята — зад вратата държеше пластмасов кош за дрехи. Шишенцето заминава в аптечката, поне засега — щеше идеално да се скрие зад шишето мотрин. Преди да хвърли дънките при другите мръсни дрехи, старателно пребърка джобовете им — правеше го съвсем несъзнателно, докато изведнъж напипа нещо на дъното на доста по-често използвания ляв преден джоб. Извади го, подържа го в ръка и в главата й изведнъж прозвучаха думите на Роуз Мадър, от които изтръпна: „Сувенир… прави с него каквото пожелаеш.“

Пръстенът на Норман от Полицейската академия.

Сложи го на палеца си, повъртя го насам-натам под светлината, която идеше през матираното стъкло и хвърляше ярки отблясъци по гравираните думи: Дълг, Лоялност, Общност. Отново настръхна, едва ли не очаквайки зловещият талисман да повика Норман.

След половин минута, старателно прикрила шишенцето на Доркас в аптечката, тя се втурна към разхвърляното легло, без изобщо да усеща никакви миризми. Цялото й внимание беше насочено към нощното шкафче. То имаше чекмедже. Засега ще прибере пръстена в него. По-нататък щеше да мисли какво ще прави с него, но сега искаше да го скрие. Със сигурност ще си навлече беля, ако го остави на видно място. Най-вероятно Хейл щеше да се отбие с няколко нови и безброй стари въпроси и никак нямаше да е добре да види полицейския пръстен на Норман. Ама никак.

Тя измъкна чекмеджето, посегна да пусне пръстена вътре… и ръката й замръзна.

Там вече имаше нещо. Синьо памучно парче, старателно сгънато в пакет. По плата бяха избили пурпурночервени петна — приличаха на капки полузасъхнала кръв.

— О, Боже мой! Семките!

Извади вързопчето, което едно време бе част от евтина памучна нощница, седна на леглото и го постави на скута си. Сякаш чуваше заръките на Доркас да не е посмяла да опита плодовете и дори да не докосва уста с тази ръка, с която е пипала семките. Нар — така го бе нарекла тя, но на Роузи не й се вярваше дървото да е нар.

Разгъна парцалчето и се вгледа в семките. Сърцето й препускаше като състезателен кон.

„Не ги пази — рече си тя. — Не ги пази.“

Остави пръстена на покойния си съпруг до лампата, изправи се и се запъти към банята с разгърнатото парче плат в ръка. Не помнеше кога излезе Бил, бе изгубила всякаква представа за времето, но като че ли беше доста отдавна.

„Божичко, дано в деликатесния да има дълга опашка.“

Остави пръстена на тоалетната дъска, коленичи на пода и взе първата семка. Бе й хрумнало, че е възможно в този свят семките вече да не са магически, но пръстите й веднага изтръпнаха и тя разбра, че хипотезата е погрешна. Дори не ги чувстваше като премръзнали — сякаш семенцата бяха поразили с някаква странна амнезия самата тъкан. Но въпреки това Роузи задържа семката за миг, взирайки се втренчено в нея.

— Една за лисицата — каза тя и хвърли семенцето в тоалетната чиния. Водата веднага придоби зловещ пурпурночервен цвят. Сякаш вътре бе изтекла кръвта от прерязана ръка. Само че миризмата, която се надигаше от тоалетната, нямаше нищо общо с миризмата на кръв — имаше тръпчивия, леко металически дъх на водата от потока зад Храма на Бика. Той беше толкова остър, че чак сълзи й избиха в очите.

Отдели втората семка от плата и я доближи до очите си.

— Едно за Доркас.

Тя последва първата в тоалетната чиния. Цветът потъмня още повече — вече наподобяваше не кръв, а кървави съсиреци — а от миризмата така й залютя на очите, че по лицето й потекоха сълзи. Очите й се зачервиха, сякаш часове наред бе рязала лук.

Взе и последната семка и се вгледа в нея.

— И една за мен. За Роузи.

Но когато се опита да запрати и нея в тоалетната, пръстите й не пожелаха да я пуснат. Опита отново, но резултатът беше същият. В главата й с убедителна разсъдливост прозвуча гласът на лудата: „Не забравяй дървото. Не забравяй дървото, малка Роузи. Не забравяй…“

— Дървото — промърмори Роузи. — Не забравяй дървото, да, ясно, но кое дърво? И какво трябва да направя? Какво, за Бога, трябва да направя?

„Не зная — отвърна Практична-Разумна, — но каквото и да правиш, най-добре побързай. Бил може да се върне всяка минута. Дори всеки миг.“

Пусна водата и изчака, докато пурпурната вода изтече в канала. Върна се в стаята, седна на леглото и се втренчи в последната семка върху памучното парче. Отмести поглед към пръстена на Норман. После отново погледна семката.

„Защо не мога да изхвърля това проклето нещо? — питаше се тя. — Зарежи проклетото дърво, просто искам да знам защо не мога да изхвърля и последната семка и да приключа с цялата тази история.“

Никакъв отговор. През прозореца обаче долетя жизнерадостно пърпорене и пукот на приолижаващ се мотоциклет. Вече разпознаваше бръмченето на Биловия мотоциклет марка „Харли Дейвидсън“. Без да си задава повече въпроси, бързо уви пръстена в синьото памучно парцалче заедно със семката. После сгъна пакетчето още на две, прекоси стаята с бързи крачки и взе чантата си от скрина. Вече беше протрита на места, но тя много държеше на нея. Отвори я и натъпка синьото пакетче най-отдолу, на по-сигурно място дори от скривалището на шишенцето в аптечката. Като свърши и това, застана до прозореца и задиша дълбоко свежия въздух.

Когато Бил се появи с дебелия неделен вестник и скандално количество гевреци, натъпкани в хартиен плик, Роузи го посрещна с ослепителна усмивка.

— Къде се забави? — попита го, а наум си рече: „Каква си ми лисица, малка Роузи. Каква си ми л…“

Усмивката, с която отвърна на нейния поздрав, изведнъж угасна.

— Роузи? Всичко наред ли е? Тя отново грейна.

— Малко ме полазиха мравки, нищо ми няма. Само дето не бяха мравки.

9

„Но нека ти дам един съвет, преди да те отпратя обратно“ — бе казала Роуз Мадър, а късно същия следобед лейтенант Хейл им извести ужасяващата новина за Ана Стивънсън (чието тяло било открито едва на следващата сутрин поради нареждането й да не влизат в кабинета й), след което си тръгна и Роузи се вслуша в съвета. Беше неделя, но фризьорският салон в търговския център „Скайуей“ работеше. Когато фризьорката, при която попадна, разбра какво иска клиентката й, бурно запротестира.

— Толкова ви отива така!

— Да, сигурно, но ме дразни — отвърна Роузи.

И тъй, фризьорката си свърши работата, а и Бил не възрази, както очакваше.

— Косата ти е по-къса, но иначе изглеждаш точно както като дойде в магазина — каза й. — Мисля, че това ми харесва.

Тя го прегърна.

— Радвам се.

— Искаш ли да вечеряме в китайски ресторант?

— Само ако ми обещаеш, че пак ще останеш.

— Де да бяха всички обещания толкова лесни за изпълнение — ухили се той.

10

Заглавията на пресата в понеделник: ЧЕНГЕ-ПРЕСТЪПНИК СЕ ПОЯВЯВА В УИСКОНСИН.

Във вторник: ОТ ПОЛИЦИЯТА МЪЛЧАТ ЗА ЧЕНГЕТО-УБИЕЦ ДАНИЪЛС.

В сряда, — ДВЕХИЛЯДНО МЪЛЧАЛИВО ПОКЛОНЕНИЕ НА КРЕМАЦИЯТА НА АНА СТИВЪНСЪН.

В четвъртък: ОСВЕДОМЕНИ УМУВАТ НАД ВЪЗМОЖНОСТТА ДАНИЪЛС ДА СЕ Е САМОУБИЛ.

В петък Норман мина на втора страница.

Следващия петък вече нищо не се споменаваше за него.

11

Наскоро след Четвърти юли Роби Лефъртс възложи на Роузи четенето на един роман, който бе толкова далеч от творбите на Ричард Расин, колкото изобщо бе възможно — „Хиляда акра“ от Джейн Смайли. Разказваше се за фермерско семейство от Айова, но това съвсем не беше истинската история — в драматичното дружество в гимназията тя бе дизайнер на костюмите в продължение на три години и макар никога да не се бе появявала и за секунда пред прожекторите на сцената, от пръв поглед разпознаваше Шекспировия луд крал. Смайли бе преоблякла Лир в нови одежди, но лудият си остава луд.

Освен това го бе превърнала в същество, което ужасно напомняше на Норман. В деня, когато свършиха книгата („Най-добрата ти книга досега — бе казала Роуда, — и едно от най-хубавите изпълнения, които съм чувала.“), Роузи се върна в квартирата си и извади старата картина без рамка от дрешника, където бе стояла от нощта, когато Норман… хм, изчезна. От онази нощ не я бе поглеждала.

Онова, което видя, не я изненада много. Там отново беше ден. Хълмът си беше същият — обрасал и запустял; храмът в подножието също не се бе променил (почти не се бе променил — отначало на Роузи й се струваше, че разкривената постройка някак си се е изправила и е станала съразмерна), а жените също ги нямаше. Подозираше, че Доркас е отвела Роуз Мадър да види детенцето си за последен път… след което Роуз Мадър щеше да продължи пътя си сама — към онова място, където същества като нея отиват, когато удари смъртният им час.

Взе картината и излезе в коридора при шахтата към пещта за боклука. Държеше я внимателно с две ръце — както я държеше едно време — сякаш се страхуваше, че ако не внимава, ръката й ще пропадне в другия свят. В действителност изпитваше някакви подобни страхове.

Пред капака на шахтата отново спря и за последен път се взря в картината, която я бе призовала от прашните лавици на заложната къща, призова я безмълвно, повелително, сякаш самата Роуз Мадър я бе повикала. „И сигурно точно така е станало“ — рече си. Посегна към капака, после отново се разколеба — забеляза нови две подробности във високата трева малко по-надолу по хълма. Прокара пръст по платното и се смръщи, питайки се какво ли е това. След малко се досети. Детелиненорозовата точица бе нейният пуловер. Черната точка до нея бе якето, което Бил й бе дал за разходката по шосе № 27. Изобщо не съжаляваше за пуловера, но се ядосваше за якето. Не беше ново, но още доста време можеше да изкара. Освен това държеше да връща на хората вещите, които взимаше на заем.

Дори кредитната карта на Норман бе използвала само веднъж.

Погледна картината и въздъхна. Нямаше смисъл да я пази — скоро щеше да напуска стаичката, където я бе настанила Ана, и нямаше никакво намерение да мъкне излишни неща от миналото със себе си. Сигурно част от картината завинаги ще остане в главата й, но…

„Не забравяй дървото, Роузи“ — изрече нечий глас, който този път доста напомняше гласа на Ана — Ана, която й бе помогнала, когато се нуждаеше от помощ, когато нямаше към кого да се обърне; Ана, за която дори не можа да се разплаче… макар че изплака цели реки за милата Пам с хубавите сини очи, които винаги се оглеждаха за „някоя интересна личност“. Но сега мъката изведнъж я прониза, устните й се разтрепераха и я засмъдя носът.

— Ана, толкова съжалявам — рече.

„Няма значение. — Все същият сух, високомерен тон. — Не си ме създала ти, нито пък си създала Норман, тъй че не е необходимо ти да поемаш вината. Ти си Роузи Макклендън, а не Тифозната Мери35 и най-добре да си го напомняш от време на време, когато се задават мелодраматични урагани. Но трябва да помниш…“

— Не, не трябва — рече тя и рязко прегъна картината на две, сякаш ядно затвори книга. Старата дървена рамка, на която бе опънато платното, изпука и се строши. Самото платно не само се прокъса, а се нацепи на ленти, които увиснаха като парцали. Боята по тях й се стори избеляла и безсмислена. — Не, не трябва. Нищо няма да правя, като не искам, а аз не искам.

„Онези, които забравят миналото…“

— Майната му на миналото! — извика Роузи.

„Възмездявам“ — отвърна нечий глас. Той шепнеше, мамеше.

Предупреждаваше.

— Не те чувам — изрече Роуз. Дръпна капака и усети топлината и миризмата на сажди. — Не те чувам, не слушам, всичко свърши.

Захвърли разкъсаната счупена картина през вратичката, сякаш прати някому писмо в преизподнята, после се изправи на пръсти да види как ще падне нейде долу в горящите пламъци.