Път към възмездието

Глава първа

„Златен залез“ пореше нежното вълнение, бял приказен кораб в синия океан, следван от проблясващите крила и крясъците на чайките. Бяхме се насочили на югоизток към Бермудите и вече бяхме оставили зад гърба си Санди Хук.

За човек, който току-що се е освободил от иго, беше велико да е на борда, макар че по принцип мразех морето.

Когато крайбрежната ивица беше твърде далеч, за да могат да ме спрат, отидох по облицованите с ламперия коридори до апартамента на собственика.

Помислих си, че долавям слаб мирис на парфюм и потръпнах. Напомни ми за графиня Крек.

Стюардът ме чакаше.

— Парфюмът! — казах му аз. — Не сте почистили добре апартамента, след като си е тръгнала наложницата.

— Великолепна дама, сър. Но това не е дамски парфюм. Напълнил съм ваната за господаря. Миришат ви солите за вана.

— Нямам нужда от вана! — казах възмутено. По-добре веднага да сложа тая измет на мястото й.

— О, разбира се — отговори той. — Но би било толкова хубаво да свалите от себе си и последните следи от брега.

Той беше прав.

Отидох в красиво облицованата баня: ваната беше догоре пълна с мехурчета. Преди да успея да се възпротивя, той беше свалил дрехите ми й аз бях в нея.

След това обели превръзките от лицето ми.

— Много неприятна рана сър. Мистър Хагърти ли ви я направи?

— Подхлъзнах се на един скейтборд.

— Е, това поне е оригинално — каза стюардът. — Знаех си, че ще се случи. Начинът, по който вашата наложница говореше за него, явно показваше, че е влюбена.

— Не ми говорете за нея!

— Разбира се, сър. Много е трудно за човек, който няма какво друго да го препоръча, освен парите му, да си мери силите с енергична фигура като мистър Хагърти.

— Не ми говорете и за него! — извиках аз.

— А, да — отвърна той. — Виждам, че темата е много болезнена. Той с какво ви удари?

— Няма ли да млъкнеш! — изпищях аз.

— Разбира се, сър. Не исках да любопитствам: Но не се отчайвайте. Светът е пълен с жени.

— Твърде бибипски пълен! — скръцнах със зъби. — Заради това съм в морето.

— Тогава добре дошли в клуба, сър. И повечето моряци отплават заради това в морето. Сега, ако постоите мирно, ще ви избръсна, а след това ще превържем отново раната, която той ви е направил. Пет шева! Боже, боже! Просто си лежете и се киснете, в случай че имате и други наранявания. Сложих за всеки случай и соли „Епсъм“ заедно с шампоаните за вана.

Нямаше оправия с този маниак. Страхувах се да правя каквито и да било по-нататъшни забележки. Бях озадачен откъде му е хрумнало, че е имало любовно скарване и бой, но изведнъж се сетих, че точно това бях казал на капитана. Новините със сигурност обикаляха кораба с ужасна бързина. Трябваше да помня това.

Най-сетне загърнат в огромен халат за баня, се изправих пред гардероба.

— Разопаковах багажа ви — каза стюардът. — Вероятно сте потеглили много набързо, защото не сте си взели никакви дрехи за пътуване с яхта. Можем обаче да оправим това на Бермудите, а и видях с облекчение, че сте си взели поне смокинг. Но това можем да го облечем по-късно. За момента съм ви извадил едни туристически шорти и те ще свършат работа.

Старият евреин, който ми беше продал толкова богат гардероб, не се беше досетил, че ще излизам в открито море. Немските тиролски велурени панталонки и бродираните тиранти наистина не бяха много на място.

Когато излязох в коридора, се сблъсках с главния стюард.

— О, Боже — възкликна той, — ще трябва да ви набавим някои подходящи дрехи на Бермудите. Но няма значение, мистър Бей, ще направим всичко, което можем, за да е полезна разходката ви и да излекуваме разбитото ви сърце. Такава красива наложница. Не ви виня, че сте захвърлили всичко и сте хукнали към морето. Но както и да е, онова, което искам да знам, е за информация на готвача. Нямаме много пресни неща, но разполагаме с някакви във фризера. За вечеря той предлага яйца по руски, рибена чорба, канадска пъстърва от Монтана, печено еленско месо в кисел сос, бял грах по персийски, фламбе по неаполитански с датски пасти асорти, сирене „Гурмандис“ и баварско мока. Зная, че менюто е малко простичко, но ни хванахте в малък недостиг. Добре ли е?

— Да — отвърнах аз, като си дадох сметка, че всъщност не бях ял като хората, откакто бях напуснал Турция.

— А що се отнася до виното…

— Никакво вино! — казах. — Аз съм въздържател!

— А — каза той. — Религията ви не позволява.

И всичко останало — казах сурово.

Това отнася ли се и за вашата племенница и годеника й?

— Нека се удавят в него — отвърнах.

— Разбира се, сър. А ето го и директорът по спорта. Трябва да ви оставям, за да се наслаждавате на пътуването си.

— Имам изцяло приготвена за вас програма — каза директорът по спорта, като крачеше заедно с мен, докато отивах към палубата.

— Скъсайте я — рекох му аз. Вярвам само в спортовете, които се гледат.

— Ами добре — каза той. — Това е доста драстично. Като гледах каква рана сте получили от човека на ЦРУ, си помислих, че ще се потите за форма, та да му го върнете.

Потреперах от ужас при мисълта да се изправя срещу Хелър в ръкопашен бой!

— Аз съм с мирен нрав — казах. — Живей и ги остави да живеят.

— Ами като виждам, че ви е откраднал жената, сър, сте доста по-мирно настроен, отколкото мога да разбера. Той спечели и всичките ни пари. Аз в известен смисъл се надявах на реванш.

— Не и чрез мен! — казах му. — Представа си нямате колко мирно съм настроен. Истинско гълъбче. Между зъбите ми растат маслинови клонки. Освен това съм и християнин. Обръщам и другата буза.

— Мислех, че сте мюсюлманин — възкликна той. — Току-що сте казали на главния стюард, че не пиете алкохол заради религията си. Не, мистър Бей, трябва да разберете, че физическото благополучие на нашия собственик е моя отговорност, когато той е в морето. И когато видя да се появяват отпуснати места…

— Какви отпуснати места?

— Обръчът, който натрупвате около кръста си.

— Къде?

— Тук.

— Ох.

— Виждате ли? Животът в офис ви е направил мек — каза той. — Твърде млад сте за това. Предлагам като за начало десет обиколки на горната палуба сега веднага, а утре сутрин ще започнем сериозно в гимнастическия салон. Да го направим ли около девет?

Той започна да крачи до мен, докато бягах около горната палуба. След пет обиколки бях изплезил език и се хванах за перилата, като се правех на заинтересуван от морето.

— Защо корабът е толкова стабилен? — попитах задъхано.

— Стабилизатори по цялата дължина за надлъжно клатене, както и за напречно. Два вида. Като билярдна маса е, като изключим по време на буря. А сега, ако можем само да довършим последните пет обиколки…

Бях останал абсолютно без дъх.

Като ме буташе с две ръце в гърба, успяхме. Прегънах се над перилата и погледнах надолу към водата, която се пенеше на двайсет фута под нас.

— Не мисля, че мога да понеса подобно нещо — изхриптях.

— Не можем да позволим собственикът да умре от сърдечна, недостатъчност, причинена от крайно заседяване зад бюрото на сушата — каза той.

— Сърдечна недостатъчност? — възкликнах аз.

— Определено. В състоянието, до което сте си позволили да стигнете, е направо надвиснала.

— Сигурно е така — казах аз, като слушах как кръвта избива тъпанчетата ми.

— Но няма значение — каза той. — Парни бани, добра храна, витамини на масата и стриктна програма, следвана всеки ден, и няма да е необходимо да ви погребваме в морето. Та, смятано от утре сутрин, наистина ще задействаме програмата. А сега мисля, че бихте искали да се присъедините към племенницата си и годеника й за малко плуване преди вечеря.

— Къде са те? — попитах аз.

— Ами, може да са още долу на състезателната писта. Никога не съм виждал някой да кара скейтборд като племенницата ви. А годеникът й, изглежда, става съвсем луд, като се качи в състезателна кола.

— Това е обичайното му състояние — казах аз.

— Добре, но като гледах как я преследва със състезателната кола, оставих един от екипажа на пост там, в случай че трябва да почистваме след някоя катастрофа.

— Леле! — възкликнах аз. — Каквото искате правете, но не позволявайте да бъде убита! Би било фатално!

— Ще й припомня, че сте загрижен — каза директорът по спорта. — Сега ви предлагам да се качите до мястото за слънчеви бани и да се отпуснете малко. Аз ще сляза до състезателната писта и ще ги кача бързо горе.

Покатерих се с труд по стълбата към палубата за слънчеви бани. Но си струваше усилието. Синьо-зелената вода се плискаше по римския фриз, който я заобикаляше. Наоколо стояха люлеещи се столове със сенници. Припаднах в един от тях. Нежна музика за настроение успокои нервите ми. Цялото море наоколо представляваше великолепна гледка на следобедното слънце.

Това беше първият път от месеци насам, в който наистина се отпуснах! Започнах да се сгрявам. Това беше живот! На левги разстояние от влудяващите блъсканици. Далеч извън обсега на драматични вълнения. Спокойствието беше толкова плътно, че покриваше като одеяло. Даже бумтенето на моторите беше като приспивна мелодийка.

Писък!

Тийни се качи тичешком по една стълба и хукна около басейна като подгонена мишка!

На себе си имаше само едни бикини от бански и нищо друго. Даже конската й опашка беше пусната.

Силен смях!

Мадисън търчеше подир нея по шорти!

— Който влезе последен е развалено яйце! — изпищя Тийни. Тя хукна по трамплина за скокове и ПЛЯС! Заля ме вълна от вода. ПЛЯС! Още една вълна ме заля, когато скочи и Мадисън!

Тийни не се показа.

Тя сграбчи краката на Мадисън под водата и го дръпна надолу.

Излязоха на повърхността. Започнаха да плискат огромни вълни един към друг. Те ме заливаха!

— ЗА БОГА! — изкрещях аз. — Ще ме удавите!

И двамата подскочиха, замлъкнали внезапно. Погледнаха се един друг. Хукнаха към края на басейна. Излязоха.

Грабнаха ме от двете страни и МЕ ХВЪРЛИХА ВЪТРЕ!

Не можех да протестирам. Устата ми беше твърде пълна с вода. И всеки път, когато се опитвах да проговоря, Тийни ме буташе надолу!

Вероятно единственото нещо, което ме спаси от удавяне, бе серията камбани, които стюардът удари.

— Вечерята ще бъде сервирана след половин час — каза той. — Това е предупредителната камбана, за да можете да се преоблечете.

— Да се облечем? — възкликна Тийни.

— Да се облечем! — изръмжах аз. — Не можеш да търчиш из тоя кораб гола и по бибици!

— Това е обичайно — намеси се Мадисън. — В морето нещата се правят по различен начин.

— Да се облечем в какво? — попита Тийни, като подскачаше във водата.

— Във вечерна рокля! — измучах й аз.

Тя вдигна поглед към небето, което започваше да се оцветява от аленочервения залез.

— Ами, вече е вечер — каза тя. — Та това е времето, в което СВАЛЯШ дрехите си, а не ги обличаш!

— Ще ти помогна — каза Мадисън.

О, дали не се развеселих внезапно? Късметът ми продължаваше да работи през цялото време. Мадисън и Тийни се погаждаха добре, което означаваше, че Мадисън ще я държи извън леглото ми.

Въпреки решимостта на екипажа да организира живота ми, в крайна сметка цялата работа не се оказваше толкова лоша.

Надявах се, че съм на мили от враговете си и съм в безопасност. Напълно неподозиращ какво ми е приготвило бъдещето, слязох да се преоблека за вечеря.

Глава втора

В богато украсения салон за хранене Тийни и Мадисън се смяха през цялото време, докато вечеряхме.

Той й беше помогнал да се облече. Беше намерил завеса за врата с морски дизайн и я беше увил около нея така, че изглеждаше като доста прилична вечерна рокля без рамене.

Той й показваше с коя лъжица и с коя вилица какво да яде, докато главният стюард наблюдаваше снизходително и се грижеше за обслужването.

Най-накрая стигнаха до кафето и така се бяха натъпкали, че трябваше да спрат да се смеят. Почувствах облекчение.

— Този следобед ти говори за престъпници — каза Тийни на Мад. — Току-що си спомних, че мястото, където живеех в Ню Йорк — Тюдор сити — е било навремето свърталище на такива. Било известно под името. „Курника на Коркоран“. Пади Коркоран, прословутият бандит, живял там, докато не го заловили.

— Наистина ли? — възкликна Мадисън.

— Напълно. И всяка съботна нощ можеш да видиш как духът му влачи кошници, пълни с главите, които е отрязал, право през парка. Аз лично съм попадала на него.

— Очарователно — каза Мадисън. — Знаеш ли, не мога да зарежа напълно работата си, въпреки настояването на майка ми да си взема почивка. Трябва да продължа изследването си върху престъпниците. Чудя се дали на Бермудите има такива? Трябва да слезем на брега и да потърсим някакви знаци и разни такива неща.

— О, това ще бъде много забавно — каза Тийни. — И аз много ги обичам престъпниците. Мога да ти помагам с всичко възможно, да карам местните да се разприказват, да гледам под камъни и т.н.

— О, това наистина ми звучеше добре. Те наистина се разбираха отлично и това ме правеше свободен. Слава Богу!

След вечеря отидохме в музикалния салон, Тийни донесе няколко от нейните плочи с нео-пънк-рок и двамата потанцуваха.

Оттеглих се рано. Денят беше протекъл доста активно.

Три прекрасни дни плавахме напред към Бермудите, бял кораб по лазурно море, истинска книжка с картинки за забавление.

Комбинацията от никакъв секс, никаква марихуана, много упражнения и строг учител — директора по спорта, който се грижеше да ги правя, започна да ме възражда отново за света на живота.

Считах Мадисън толкова ценен, че се паникьосвах само при мисълта, че мога да го загубя. Двамата с Тийни изглежда нямаха нужда от нищо друго, освен да лудуват по цял ден. Макар че нямах доказателства, можех да предположа, че лудуват и по цяла нощ в каютата на Мадисън или тази на Тийни.

Перспективите ми изглеждаха великолепни. Докато плавахме, а аз си възвръщах здравето, ликувах и поради един-единствен факт — о, Боже, беше чудесно: НИКАКВИ ЖЕНИ! Леглото ми беше абсолютно празно, времето си беше само за мен, а усмивката на лицето ми ставаше все по-широка.

Възрастната стюардеса, която очевидно се грижеше за стаята на Тийни, ми даде ценна информация през следобеда на третия ден. Тя каза:

— Вашата племенница е такова чаровно същество. Мисля, че ще бъде много самотна, когато приятелят й напусне кораба.

— Напуска кораба? — изграчих аз с внезапна тревога. — Какво ви кара да мислите Така? — Боже, какво нещастие щеше да бъде това: Тийни щеше веднага да се върне в скута и в леглото ми!

— Не можах да се въздържа и ги подслушах, докато си говореха в парната баня — отговори тя. — Той беше малко унил, че е разочаровал някого на име Бери и се чудеше дали опасностите не са били малко преувеличени. Освен това, разпитваше домакина-касиер за полетите от Бермудите до Ню Йорк.

— Благодаря на Бога, че ми казахте — рекох й аз.

— Ние работим за собственика — каза тя, като вероятно очакваше бакшиш. И какъвто си бях непривикнал с подобни неща, и дадох.

Какво нещастие би било това! Мадисън държеше Тийни извън леглото ми, а освен това в ръцете на демон като Крек той щеше да изпразни до дупка глупавата си глава! Ако Мадисън си тръгнеше, щях да бъда атакуван и отвътре, и отвън!

Понеже си бях добре обучен, бързо разреших проблема. В стаята с радиотехника имаше радиотелекс. Всяка нощ през малките часове, съвсем сама и необезпокоявана, машината изтракваше новините от кабелните служби, като правеше няколко копия за собственика и гостите. Морган вероятно беше използвал машината за други цели, като например манипулиране на фамилната финансова империя. Аз също я използвах за друга цел.

Внимателно направих една подаваща, лента още същата нощ и когато новините започнаха да пристигат с тракане, сръчно добавих моя текст преди машината да изключи.

Съобщението гласеше:

Следващата сутрин на закуска направих всичко възможно той да я види. Казах:

— Я, ти самият си в новините.

Той я прочете. Пребледня. Не успя да довърши бърканите си яйца.

Реакцията му беше точно такава, каквато ми трябваше. И се беше появила точно навреме. Бермудите се виждаха.

Глава трета

Бермудите са красиво местенце. Разположени са сред изненадващо ясно, лазурно море, а заливите им са така, сини, че те заболяват очите. Плажовете са розови. Къщите със странна архитектура и в различни нюанси са конструирани така, че да задържат дъждовната вода на покривите, за да наваксат недостига.

Ние не минахме през дългия канал до Хамилтън, а пуснахме котва в най-близкото до морето пристанище Сейнт Джордж.

Хълмовете изглеждаха много примамливи и аз не се поколебах нито за миг да сляза на брега. Разходих се нагоре и надолу по главната улица с надеждата да си купя някакви дрехи за пътуване с яхта. Два опита бързо потвърдиха онова, което бях слушал: че в целия свят най-скъп е животът на Бермудите. Не купих никакви дрехи за яхта.

Но пък се случи нещо друго. Стоях близо до пристанището за лодки, четях някакъв исторически надпис и гледах точното копие на някаква оригинална сграда, когато усетих, че някой ме гледа.

Разгледах го тайничко. Беше облечен с делови костюм от три части в пепеляво сиво — странно облекло за този остров на белите ризи и късите панталонки. Челюстта на този човек беше синьо-черна, независимо от скорошното бръснене. Беше доста набит. Какъв беше? Ченге? Не можах да преценя нищо повече от това, че не е местен жител.

Разходих се нагоре по улицата и намерих една пейка, където можех да поседя. Правех се на много заинтригуван от гледката. Но с крайчеца на окото наблюдавах мъжа. Навиците от Апарата никога не се губят. Той изглеждаше прекалено заинтересуван от мен. Тръгна към някакъв бар, влезе, а аз знаех, че ме наблюдава през стъклото. Направих се, че не забелязвам това.

Тийни и Мадисън не бяха дошли на брега с мен. Мадисън преживяваше нервна криза. Той беше сигурен, че трябва да слезе в трюмовете и да седи там, докато не отплаваме отново в открито море. Каза ни:

— Тия от Корлеоне могат да използват Интерпол, за да ме открият. Интерпол се състои от нацистки престъпници, а нацистите имаха италианците за съюзници, тъй че Корлеонови могат да се размърдат — макар че си давам сметка каква ужасна крачка надолу би била тази от Мафията към Интерпол. — Тийни беше останала, за да спори с него.

Очевидно се беше отегчила от опитите си да го освободи внимателно от страха му, защото сега се появи, по бикини и конска опашка, на фордека на една моторна яхта, която я водеше на брега.

Тийни подскочи върху дока и тръгна нагоре по улицата, като търсеше велосипеди под наем, ако се съди по онова, което тя попита едно чернокожо момче. Той посочи поне в около шест посоки наведнъж, протегна ръка за пари и когато не получи никакви, показа право нагоре с показалеца си.

Тийни очевидно не виждаше, че седя на пейката: тя беше под блестящото слънце, а аз в тъмната сянка; а и бях на доста голямо разстояние от нея. Тя тръгна по улицата и мина покрай бара, където беше отишъл мъжът с черната челюст.

Той излезе и тръгна редом с нея. Тя дърдореше, споменавайки велосипеди, а той кимаше.

Те продължиха малко по-нататък по улицата и аз вече не чувах какво си казваха. Но главите им изглеждаха все по-приближени една до друга.

Минаха покрай един хотел. Спряха. Мъжът говореше нещо. Обърнаха се, тръгнаха обратно към хотела и влязоха. Това беше много любопитно, защото от хотел не могат да се вземат велосипеди под наем.

Останаха вътре около един час. Аз се оттеглих още по-назад от полезрението. Наблюдавах вратата. Излязоха. Тийни изглеждаше много жизнерадостна. Тръгнаха по улицата и влязоха в един магазин за звукозаписи. Забавиха се известно време и когато излязоха, Тийни носеше куп от плочи, висок около един фут.

Те продължиха по улицата и стигнаха до магазин за дрехи, забавиха се ужасно дълго. Излязоха.

Тийни беше с велосипеден костюм, а един чернокож мъж я следваше с куп от кутии за дрехи, висок около пет фута, и плочите.

Те продължиха нагоре по улицата и влязоха в магазин за велосипеди. След известно време се появиха, следвани от втори чернокож, който буташе с известна трудност ТРИ велосипеда.

Тийни взе един от тях, състезателен модел, качи се и като махна с ръка на черночелюстния, подкара навътре из острова.

Набитият мъж се огледа наоколо, а после поведе двамата носачи заедно с товарите им към дока, направи знак към яхтата за лодка и изпрати покупките на борда.

Той се върна обратно по улицата, погледна в посоката, накъдето беше изчезнала Тийни, изсмя се късо и лаещо и влезе отново в бара.

На повърхността това беше много незначителна случка. Първото ми заключение беше, че мъжът с черната челюст харесва много млада плът, направил й е предложение, то е било прието, след което е платил много висока цена. Опитах се да изчисля каква точно е била сумата, като се има предвид високият индекс на цената на живота в Бермудите. Доста висока. Е, може би Тийни с цялото си ново образование е струвала толкова скъпо. Черночелюстният със сигурност изглеждаше много доволен.

Същата вечер Тийни дойде на вечеря със сребриста вечерна рокля, сребристи пантофки и сребриста панделка на конската си опашка. Мадисън беше открил, че трюмовете не са много комфортни й седна на масата, като мрънкаше лирично, че му се ще да сме в морето, където е безопасно.

— О, Мади — каза Тийни, като ровеше в големите си бискайски скариди — стига си се мръщил. Мафията няма да те намери тук. Тук не им трябва никаква мафия: цялата икономика е изградена върху кражби. По всичко личи, че от най-ранните си дни Бермудите са били сборище на собственици на военни кораби, пирати, контрабандисти и каквито си искаш, Мади. Този следобед отидох да поплувам на най-сладкия малък плаж, който някога си виждал и един възрастен мъже посивяла коса ми разказа там всичко. Разбира се, аз не разбрах по-голямата част от италианския му…

— Италиански? — възкликна Мадисън, като изпусна скаридата си. — Тук няма италианци. Тук са англичани! Много малко от тях говорят португалски, но не и италиански! Сигурна ли си в това?

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна Тийни. — Да не мислиш, че коренен нюйоркчанин, каквато съм аз, не знае думи като assassino или mano nera?

Мадисън беше пребледнял като платно.

— Кой беше този мъж?

— О, някакъв приятен старец. Искаше да знае дали съм от красивата яхта и аз му казах да. А после, докато ми показваше колко добре плува, ме попита дали на борда й има един красив млад мъж с кафява коса. После ми показа един рапан и ме попита дали не ми прилича на mano nera, черна ръка, символа на едно assassino… Чакай. Аз го взех и е тук в чантичката ми. Каза, че мога да ти го дам, ако искам.

Мадисън се вторачи в рапана. Беше съвсем блед. Каза ми:

— Колко време ще останем в това пристанище?

Свих рамене.

— Ние просто пътешестваме. Струва ми се, че когато си набавим пресни провизии, можем да отплаваме.

— Ти през цялото време говориш за проучване на престъпниците — каза Тийни. — Чувала съм, че кралят на Мароко е мошеник на мошениците. Защо не отидем там?

— Това е точно от другата страна на Атлантика — казах аз.

— Смит — обърна се към мен Мадисън, а ръката му трепереше с рапана, — зная, че ти дължа много за това, че ме спаси в Ню Йорк. Но би ли могъл да ми направиш само още една услуга и да отплаваш?

— За Мароко? — възкликна Тийни. — Това е световната столица на марихуаната!

— Ще съобщя на капитана — казах аз. Бях много доволен. Щяхме да бъдем ужасно дълго навътре в океана, а Мадисън вече беше напълно убеден, че трябва да стои с нас.

Потеглихме около полунощ, като се насочихме към дългия и тесен канал, осеян със светлини, а дирята, която яхтата оставяше зад себе си, фосфоресцираше. Светлините на Бермудите останаха зад гърба ни, а пред нас се разстилаше широкият Атлантик в най-малко ревящата си ширина, както каза капитан Битс. Пътуването обещаваше да бъде спокойно и приятно.

Щях да възвърна здравето и силите си. Какво блаженство да не ме притесняват никакви жени! Ежедневното ограничение, на което бях подложен преди, ме беше изтощило до дъно. Какъв прекрасен щеше да бъде светът, ако повече никога не се докоснех до жена!

Като прегърнах тази красива мисъл, слязох в каютата си. Съблякох се и се покатерих в леглото. Протегнах се, луксозно сам и необезпокояван.

Някаква врата се отвори!

Въобще не я бях забелязал преди това.

Трябва да е вратата към съседния апартамент!

ВЛЕЗЕ ТИЙНИ!

— Хей! — възкликнах аз с паника и тревога. — Какво правиш тук?

— О — отвърна тя, — главният стюард каза, че е много мъдър по отношение на нещата от живота? Той през цялото време е знаел, че не съм ти племенница. Преместиха ме още тази вечер в съседния апартамент, където ще съм ти под ръка. Винаги мислят за комфорта на собственика.

Беше облечена в халат. Започна да го развързва, както стоеше в средата на стаята.

— Уоу! — възкликнах разтревожен. — Не може да си толкова напориста. Този следобед те видях да влизаш в един хотел с някакъв мъж!

— О, той ли — възкликна тя с весел смях. — Какъв забавен развратник. Притежава всички хотели на Бермудите, нали разбираш. Аз само му слязох под кръста и той се измъчи, докато избибипа. Обаче му хареса, защото съм си експерт, но всичко, което получих аз, бе, че само се разгорещих.

Тя пусна халата си на пода и остана насред стаята.

След това откопча шнолата от конската си опашка и разтърси глава. Дойде до леглото.

— Мръдни малко — каза ми. — Не си мислиш, че ще спя там самичка, нали?

Тя се покатери на леглото до мен.

— Чакай малко — казах. — Ами Мадисън?

Тя се разсмя весело.

— О, Мадисън е много сладко момченце. Но проблемът е, че обича майка си и не би и помислил да й изневери. Мисълта да осъществи полов контакт с която и да било друга жена го влудява.

— Лъжеш.

— Питай го него — рече тя. — Единствената причина, поради която понася присъствието ми около себе си, е, че ме възприема като дете. Ако нещата с Мадисън не стояха така, какво мислиш, че щях да правя в твоето легло, Инки?

Премигнах. Имаше логика в думите и. Но после разбрах къде куца тази логика.

— Корабът е претъпкан с други мъже. Защо пък си избра мен?

Тя ме изгледа с твърде големите си очи.

— Инки, ще ти призная нещо. Твоят инструмент е твърде добър, за да бъде пренебрегван. Абсолютно решена съм да ти бъда вярна. Ще слизам под кръста на екипажа само да си поддържам формата. Но ти ме имаш за лека закуска сутрин, залче следобед и банкет с пълна програма цяла нощ. Как ти се струва?

— НЕ! — извиках аз.

— Инки, директорът по спорта ми каза тази вечер, че си загрижен да не се убия. Така че, ако не харесваш програмата, която съм ти подготвила, няма да имам друг шанс, освен да се хвърля зад борда.

Потреперих. Това би предизвикало преследване за убийство.

— Не — казах аз.

— Какво не? — настоя тя. — Не, на зад борда или не на опашката?

— Не, на зад борда — казах аз.

— А, така е по-добре. Сега, когато изяснихме нещата докрай, да ти кажа, че ми се струваш малко схванат. Така че просто ще се промъкна през онази врата, където съвсем случайно съм приготвила един бхонг, ще го донеса, ще го запаля…

Главата ми се въртеше. Какво бях направил, за да ме наказват така? На практика, след онзи парад на жени в апартамента, не исках въобще да видя никаква повече.

Тя насилваше края на бхонга между зъбите ми.

— Засмучи го, старче — рече. — Сега задръж, както съм те учила. Сега още едно дръпване. Това е „Панама Ред“ и е доста разтърсващо. Мисля, че и аз ще изпуша една.

Тя издуха дима в лицето ми.

След известно време повдигна чаршафа и каза:

— А, така е по-добре, Инки.

Облаче дим от марихуана се понесе нагоре. Гласът й беше ясен и се открояваше над съскането на морето.

— Сега просто си лежи, а аз ще ти покажа някои от нещата, които научих.

— Пердето на едно прозорче се вееше леко.

— Има един малък мускул, който може да се върти и върти…

Едно перде се развя на вълни.

— О, това бяло робство е страхотно…

Друго облаче дим от марихуаната скри и вратата от поглед.

— Уууууу! Инки!!!!!

От време на време, месеци след това, когато имах достатъчно време за мислене, се връщах към онази нощ и мечтаех нещастен да си бях останал нащрек както обикновено, защото съм сигурен, че онези часове отвориха вратата на всички кръгове на ада, през които щях да мина след това.

Ако само бях казал НЕ‼ по-силно. — Но не го направих.

Марихуаната може ужасно да заслепи човека!

Глава четвърта

С чувство за изоставеност седнах в салона на собственика и се взрях в двата екрана.

Бях напълно изглупял. Директорът по спорта беше излязъл от кожата си:

— Давате ли си сметка, че ако продължавате да се друсате през нощта, трябва да спортувате два пъти повече и по-усилено, за да се отърсите от него на сутринта? Така че хуквайте да бягате, преди да съм се оказал с един мъртъв собственик в ръцете си! — Беше ме накарал да правя упражнения до смърт и сега, през следобеда, едва успявах да седя в прекалено мекото кресло.

Тийни очевидно разработваше новите си велосипеди, а Мад поради някаква причина се беше затворил в библиотеката с вперен във вратата поглед и през цялото време дърдореше за мафията, която може да се е промъкнала на борда. Ужасявах се при мисълта, че може да се наложи да отида да плувам с Тийни: мускулите ми бяха така отпуснати, че бих се удавил!

Хелър беше в офиса си в Емпайър Стейт Билдинг. Двамата с Изи преглеждаха плановете на земите във Флорида.

— Не разбирам защо са ти необходими такива огромни танкери за алигатори — каза Изи.

— Това не са танкери за алигатори, а за спори — отвърна Хелър. — Спорите растат много бързо, но са необходими много големи количества и затова ни трябват танкери с такива размери.

— Добре, но алигаторите ще влизат в тях — каза Изи. — Не виждам никакви ограничители за алигатори.

— Тези стълбове — каза Хелър. — Те образуват лазерен екран. Създават невидима завеса около танкерите. Нищо не може да влезе в тях. Тези каиши издигат спорите по тази рампа да съхнат, след което влизат в този кош. На определени интервали ги издухват нагоре по куповете, спорите стигат до стратосферата и биват понасяни от горните ветрове. Почистват замърсяването, превръщат го в кислород и когато хранителните им запаси свършат, загиват.

— Не виждам укреплението — рече Изи.

— Укрепление срещу какво? — възкликна Хелър.

— Индианци — каза Изи. — Трябва да направиш нещо като укрепление, където да се оттеглят заселниците, когато индианците изскочат от резервата си.

— О, нямаме нужда от укрепление — каза Хелър. — С този проблем ще се справим с помощта на алигаторска кавалерия.

Изи притисна очилата към носа си. Вгледа се много внимателно в Хелър. После каза решително:

— Отново се майтапиш с мен, мистър Джет.

— Не — отвърна Хелър. — Бих ли си правил шегички с теб, Изи?

— Понякога си го правил. Много е изморяващо, мистър Джет. Лежа буден и се чудя дали съм се засмял на правилното място. Отразява ми се на съня.

— Не, слушай, Изи. Този е един от случаите, в които не се бъзикам с теб. — Гледай. — Той разви някаква голяма схема. — Дж. П. Флейгрънт просто нахвърли тия неща и ни ги изпрати.

На схемата пишеше:

— Е, ще призная, че откакто се включи той, продажбите силно скочиха. Но кой е купил „Булдоор“ за такава голяма?

— Това беше друг удар на гениалния Флейгрънт — рече Хелър. — Продаде го на краля на Англия Чарлз, защото дистанцията била малка, за да успее да падне.

— Поради тази причина ли корпорацията сега е „Под попечителството на Негово височество“? — попита Изи. — Мислех си, че действам само за преодоляването на правителства.

— О, и това е вярно — каза Хелър. — Е, сега вярваш ли за алигаторската кавалерия?

Бутнах екрана встрани. Нямаше смисъл съвсем да се обърквам с опити да разбера кога Хелър е сериозен и кога се шегува. Знаех, че работата със спорите е съвсем сериозна. Но не биха навредили на Роксентър: просто щяха да дадат на промишлеността извинение да не проверяват всяко замърсяване, което изпращат във въздуха. Така щеше да се продава даже още по-мръсно гориво, което щеше да направи Роксентър още по-богат.

Прехвърлих вниманието си върху другия екран.

Графиня Крек вървеше по някакъв коридор в някаква сграда с апартаменти, а в ръка носеше найлонова пазарска чанта.

Тя излезе през главния вход.

Полудях! Толкова бях погълнат от делата на Хелър, че бях пропуснал онова, с което тя се занимаваше! Гледката от вътрешността на тази сграда се познаваше, безпогрешно! Беше мястото, където живееше майката на Мадисън!

Бум-Бум отвори вратата на старото такси и графиня Крек влезе вътре. Бум-Бум запали колата и потегли.

— Някакъв успех? — попита Бум-Бум.

— А, това наистина е бил той. Но тя е твърде наивна за живота, Бум-Бум. Мисли си, че синът й е едно чувствително дете. Мисли, че е мъртъв.

— Ами Джет наистина намери празна гилза на дока, която беше изстреляна само минути преди това. Мисля, че онази въртелива птичка с обикновения корпус се опитваше да го арестува за превишена скорост и го е докарала до водата. И сигурно са стреляли веднъж и в него. Или пък може да са стреляли, да са го улучили и той да е паднал от дока.

— Е, няма да измъкнем нищо повече от мисис Мадисън.

Трепнах. Да не би графиня Крек да я беше убила?

— Мисля, че Джет е прав — каза Бум-Бум. — Следите водят право към Бери.

— Тя спомена нещо — рече графиня Крек, — че точно преди той да тръгне онзи ден, е имал телефонно обаждане от някой си мистър Смит.

Кръвта ми замръзна. Слава Богу, че мисис Мадисън никога не ме беше виждала лично, поне до колкото си спомнях. Но това беше твърде близо!

— Има ги милиони в Ню Йорк — каза Бум-Бум.

— Някой от кантората на Бери — отбеляза графиня Крек. — Ще ми се Джетеро да не беше толкова категоричен по отношение наемането на тоя Бери.

— Би означавало директна обида за цялото Роксентърово снаряжение, включително и правителството — каза Бум-Бум. — Жертвите ще са неприемливи.

— Бум-Бум — каза графиня Крек, — спри при следващата телефонна кабинка, която видиш. Ще се обадя на „Суиндъл и Крауч“ и ще попитам за мистър Смит.

Бум-Бум спря до магазин за деликатеси на Източна 45-а улица и тя се обади.

— Смит? — възкликна телефонистката на „Суиндъл и Крауч“. — Нямаме никакви Смитовци.

Графиня Крек се върна в таксито.

— Другият адрес, който получих, е ул. „Мес“ N 42.

Карай нататък, Бум-Бум.

Това наистина беше прекалено много за изтощените ми нерви.

Бум-Бум отскочи от някакви подредени превозни средства и подкара към ул. „Мес“ N 42.

Мястото вече беше един изоставен хамбар. Графинята разбута хартиите по пода. Всички бяха различни видове изрезки от броеве за Гениалното хлапе.

Но кабелите, телефоните, конвейерите за новини бяха изчезнали. Мястото беше деградирало до една празна срутина.

Когато караха обратно към центъра на града, графиня Крек каза:

— Е, онова, което знаем засега, е, че Дж. Уолтър Мадисън е мъртъв и че сме замразили операцията поне на това място. Но и знаем едно нещо със сигурност.

— Какво е то? — попита Бум-Бум.

— Майката на Мадисън твърди, че той е работил под директното ръководство на някой си мистър Смит от офиса на „Суиндъл и Крауч“. В онзи офис няма никакъв мистър Смит. Някой е знаел, че Мадисън е мъртъв или изчезнал и е затворил ул. „Мес“ N 42, преди някой друг да подозре, че Мадисън е изчезнал. Разполагам с датата и часа на последните издадени броеве. Този мистър Смит вероятно е същият, който се е обадил на майка му: Така че единственото, което знаем със сигурност, е, че в цялата тая бъркотия има някакъв човек, който ползва фалшивото име Смит.

Бум-Бум каза:

— Това не е кой знае колко.

Аз не се съгласих с него. Мислех си, че е абсолютно, УЖАСНО ТВЪРДЕ МНОГО!

— Достатъчно е да ме държи нащрек — каза графиня Крек.

О, Боже, колко бях щастлив, че съм в открито море!

Но, я чакай. Не можех да стоя вечно в морето. Макар и да нямаше къде да отида, знаех, че рано или късно щеше да се наложи да се спра на едно място.

Ако на графиня Крек й се разрешеше да продължава да търчи спокойно както й се иска, един ден тя щеше да свърже всичко с мен и тогава, без значение къде съм, щях да бъда пътник.

В края на краищата, заради нея бях в морето.

И само защото заради некомпетентна помощ не я бях очистил преди това.

Ако някога въобще успеех да се измъкна от всичко това, ще трябва да преодолея всички превъзхождащи ме сили, да забравя миналите си неуспехи и да свърша с графиня Крек веднъж завинаги.

За мен това беше толкова жизненоважно, колкото болката в костите ми.

Аз не си седях просто така, безпомощен.

Аз се взирах в радиото за двупосочна връзка. С негова помощ можех да издам заповед на Рахт.

Ако му дадях грешно нареждане и той се провалеше, тя щеше да го убие и тогава наистина щях да бъда безпомощен. Така трябваше да бъда много внимателен, ако решех да кажа на Рахт да върши нещо.

Така че въпросът оставаше: какво бих могъл да наредя на Рахт, но така, че то да ГАРАНТИРА края на графинята? Трябваше да измисля нещо.

Глава пета

Дните се нижеха един след друг, докато ние се придвижвахме през гладкото и живописно море.

Наближаваше краят на април, спокойна част на годината, а и ние бяхме в най-спокойната част на Атлантика. Водата беше синя, небето беше синьо, яхтата беше бяла, облаците бяха бели. Когато споделих с капитан Битс, че не виждам никакви кораби, той ме информира, че това е най-непосещаваният пояс в целия океан. Даже китовете имали шанс по неговите думи и, разбира се, на петия ден видяхме един — чудовище — за голяма радост на Тийни.

Но това не беше единственото, което й доставяше удоволствие. Същата онази нощ тя ме изтормози с въпроси за това как китовете въобще могат да го правят. Били ли инструментите им пропорционални на останалата им част?

— Те снасят и мътят яйца — казах аз.

— Не е вярно — отговори тя. — Те са бозайници. Правят го точно както го правим и ние.

— Не, ти няма да го правиш, Тийни — заявих аз. — Изтощен съм. Иди си в стаята и поспи поне една нощ. Между срещите си с теб и директора по спорта не знам дали съм жив или мъртъв.

— Е, добре — рече тя. — Но само ми позволи да уточня този единствен въпрос на зоологията. Намерих една книга в библиотеката, но тя просто не показваше жизненоважните елементи. По тия въпроси съм доста голям експерт, нали знаеш с това се дипломирах в „Басар“. За да довърша образованието си, трябва да установя относителните пропорции при китовете.

— О, Боже — възкликнах аз. — Сега какво? Тийни, ще отидеш ли, МОЛЯ ТЕ, да си легнеш и ще спреш ли да ми вадиш душата?

Тя стоеше права и замислено галеше долната си устна с края на една бяла линийка.

— Ако мога да установя твоите относителни пропорции, бих могла да получа някаква представа за тези на китовете. Та ако ми позволиш само да те измеря, обещавам честно да си легна.

О, богове.

— Добре, бибипка му, давай тогава — казах аз, — но да не ти отнеме цяла нощ?

Халатът й падна на земята и тя каза:

— О, глупости, Инки. Не мога да го направя. Няма да е честно спрямо китовете. Ти си просто един мухльо.​

Кристалният полилей светеше мъждиво на тавана.

— За да спазя своята част от уговорката — каза тя, — ще трябва да ми съдействащ. Дръпни няколко пъти от тази хавайска. Няма да ти навреди.

Облаче дим от марихуаната полетя нагоре.

Линийката лежеше на пода. Казах:

— Чакай! Чакай! Трябва да спазиш уговорката.

Звездите блестяха през отворената вратичка.

— Ооооооооох! — изстена Тийни с треперещ глас, когато се изля поток дим от марихуана.

Пердето си висеше много спокойно. Казах задъхано:

— Ти не спази своята част от уговорката!

Линийката си лежеше на пода.

— О, спазвам я — отвърна тя, а ръката й посегна към линийката и я вдигна. На нощното шкафче блестеше на светлината купа с плодове в сребърна кошница.

— О, по дяволите, Инки. Ти въобще не ми съдействаш! Ти си просто един спукан балон.

Ръката ми висеше безжизнено към пода.

— Тийни, моля, отивай да си лягаш.

Бхонгът стоеше на масата. Пръстите й доближиха до него запалена клечка кибрит.

— Само още едно-две дръпвания, Инки, и аз ще мога да го довърша и да спазя моя дял от уговорката.

Дирята пяна, която корабът оставяше, съскаше при полюшващото му напредване.

— О, Инки, аааааайххххх! — достигна до мен разтрепераният стон на Тийни.

Тя беше в моята баня и разресваше конската си опашка на моето огледало.

— Не съм ли добро момиче тия дни, Инки? Даже не ти дера лицето, както правех преди. — Тя се наслаждаваше на себе си в огледалото. — А и натрупвам малко килограми сега, когато вече не ям от кофите за боклук. — Тя захвана ластика около плитката си. — Не те одрасквам дори. Трябва да ме оцениш, Инки.

Изкрещях към тавана:

— Бибипка ти! ОТИВАЙ ДА СИ ЛЯГАШ!

Кошницата с плодове минус половината си съдържание блестеше на мъждивата светлина.

— О, Инки! — укори ме тя, — отново се държиш като обикновен мухльо.

Бхонгът тракаше върху страничната масичка. Ръката й го намести, а с другата доближи до него запалена клечка.

— Мога да поправя това! Само още няколко дръпвания, Инки, и след това мога да приложа линийката и да вървя в леглото.

Един хоризонтален лъч слънчева светлина, който влизаше през вратичката, отвори клепачите ми. Събудих се със скок.

Часовникът до леглото показваше седем сутринта!

Главата на Тийни на съседната възглавница не помръдна. Като лежеше настрани, извърната от мен, тя спеше с усмивка върху устните си.

Разтърсих рамото й побеснял.

— Събуди се, бибипка ти!

Тя извърна глава към мен. Една преголяма усмивка разтегли преголемите й устни.

— О, бибичка такава! — изръмжах аз.

Слънцето правеше луд кръг точно над хоризонта.

Купата с плодовете експлодира.

Ръката на Тийни вдигна халата и линейката от пода.

— Инки, как може едно момиче да спази подобна уговорка, когато ти продължаваш да я нападаш?

Тя пооправи конската си опашка.

— Щях да си свърша измерванията и да отида в леглото си, но ти въобще не ми даде възможност.

Ръката й беше върху дръжката на вратата към стаята й.

— Сега никога няма да разбера дали китовете имат правилни пропорции. Тя мина през вратата и я затръшна.

— Добре ли спахте? — попита ме стюардът няколко минути по-късно, когато отвори всички врати и започна да проветрява стаята от марихуановия дим, нещо, което той правеше всяка сутрин.

Изкъпах се, закусих и се качих горе в лошо настроение. Мадисън беше сам на корта за скуош и удряше една от онези топки, които са вързани на ластик и се връщат. Само като го видях и се вбесих.

Директорът по спорта още не беше дошъл да разкъса мускулите й крайниците ми. Запътих се към Мадисън.

Той изглеждаше свеж и красив мъж с вид на канцеларски плъх, от типа, подир, когото търчат момичетата и за когото крещят. Каквато си беше лъжкиня, Тийни очевидно злословеше срещу него.

— Защо не направиш нещо за Тийни? — изръмжах му аз.

Той ме изгледа с честните си и почтени кафяви очи.

— Но аз наистина правя много неща за Тийни. Състезавам се заедно с нея с новите й велосипеди в една миниатюрна кола. Тя дори се опитва да ме научи как се кара скейтборд и едното ми коляно е ожулено за доказателство. Плувам с нея. Танцувам с нея и се опитвам да й покажа най-новите стъпки. Отхвърлям намеците ти, Смит. Правя всичко, което е по силите ми, за да я възпитам и да ти помогна да направиш от нея една дама.

— Знаеш бибипски добре какво имам предвид — скръцнах със зъби. — Мадисън, ти да не би да си любовник на майка си?

— Смит, многократно съм се убеждавал, че нямаш истинска представа за връзките с обществеността.

— Исусе, Мадисън — казах аз, — не се опитвай да смениш темата.

— Въобще не сменям темата. Това просто доказва, че си некомпетентен в тази област. Ще те накарам да разбереш, че цялата популярност на Зигмунд Фройд се дължи на това, че той се е сродил с една Нюйоркска рекламна фирма.

— Боже мой, Мадисън! Това какво общо има с нашия разговор?

— Това е изцяло свързано с нашия разговор — отвърна Мадисън. — Всички области на рекламната дейност и връзките с обществеността щяха да са напълно безпомощни, ако не беше Зигмунд Фройд. Ако се противопоставя на учението му, мога да бъда напълно изхвърлен от бранша — отлъчен!

— Това го разбирам — казах. — Аз самият питая огромно уважение към Зигмунд Фройд. Но въобще не мога да разбера…

— Смит, още веднъж трябва да изтъкна, че ти НЕ си професионалист във връзките с обществеността. Ако в бранша научат, че не следвам нарежданията на един фройдистки психоаналитик, ще бъда напълно сразен — финансово, социално и по всеки друг начин.

— Мадисън…

— Смит — каза той, — какъвто и да си невежа, аз съм честен с теб. Бях много добре възпитан. Майка ми е доста заможна, а децата на богатите, както знаеш, трябва да ходят на психоаналитик. Това е нещо като кастов белег, така да се каже. Когато бях петгодишен, имах кошмари. Моят психоаналитик ми предписа да спя с майка си. Това стана много години преди баща ми да се самоубие, така че двете неща нямат нищо общо. Аз просто следвам приетото предписание.

— Искаш да кажеш, че се любиш с майка си? — попитах отвратен.

— Пфу-пфу — възкликна Мадисън. — Всички малки момченца обичат майките си. Психоаналитикът просто ми предписа нещо, което си е естествено.

Той ме бе изиграл и определено бе сменил темата!

— Бибипка му, Мадисън! Говорим за Тийни. Ще започнеш ли или няма да започнеш да се любиш с нея, за да я измъкнеш от ръцете ми? Не ми казвай, че си алергичен към секса с момичета!

Той ме погледна. Палката падна от пръстите му. Челюстта му се отпусна.

— Момичета? Секс с момичета? О, небеса, Смит, това е отвратително. — Той позеленя. Тръгна, олюлявайки се, към перилата.

Когато директорът по спорта дойде да ме изтезава, даде на Мадисън „драмамин“ и го изпрати долу да си легне.

— Не мога да разбера — каза той. — Равно, спокойно море, корабът стабилизиран като маса за билярд, а ние имаме пътник с морска болест, който си повръща червата. Доказателство за това какво може да направи един психичен проблем. Това приятелче трябва да отиде на психоаналитик.

— Вече е ходил — казах горчиво — това е проблемът.

И се захванах с часове упражнения на уредите, за да се освободя от марихуаната.

Глава шеста

Беше дванадесетият ден, откакто бяхме напуснали Бермудите, когато съзряхме ниското песъчливо крайбрежие, белите джамии и хълмовете на Казабланка. През последните няколко дни бяхме видели случайни кораби на север и на юг по границата с натоварените маршрути. Морето беше станало малко по-развълнувано и аз бях много щастлив, че ще имам възможност да сляза на брега.

Взеха ни на буксир до един док за гориво и аз се огледах. Какво, за Бога, правехме тук? Името може да звучи романтично, но Казабланка ми изглеждаше ужасно мръсна и захабена.

Мадисън стана и веднага се захвана за работа.

— Трябва да го проуча този крал — каза той. Изглежда е един истински, първокласен престъпник. Казва се Хусан-Хусан. Когато баща му получил независимост от французите, казват, че Хусан-Хусан го убил. Освен това убил и човека, който предизвикал истинската революция и прибрал неговите почести. Съединените щати му помагат да стои на власт, а той, освен това прибира на свое име в една швейцарска банка всички печалби от минералните ресурси на страната. Държи мнозинството от населението, което е от бербери, в репресия и поддържа властта на малцинството араби с насилие. Той е многократно по-страшен от Южна Африка по отношение на расовата дискриминация и въпреки това успява да се справи с всичко. Изчетох всичко, което намерих в библиотеката. Сега трябва да разбера дали е истински престъпник и ако е, да изуча подходите му. Така че ще бъда доста зает.

Той хвана едно такси и изчезна.

Тийни изприпка по мостика, вързана на конска опашка, със сандали и шорти. Един полицай на дока я изпрати обратно да си сложи сутиен. Тя изприпка отново по мостчето и изчезна.

Аз се разходих нагоре-надолу по кея. Градът определено не изглеждаше много примамлив. Прах и араби, покрити с прах, хленчещи и просещи в праха. Опитваха се да ми продадат всичко: от магаре до сестрите си.

Свършихме зареждането с гориво и се преместихме на друг док. Беше също толкова мръсен, колкото и предишният. Арабите с надежда наслагаха стоките си, като мислеха, че сме пътнически кораб. Когато никой не дойде да бъде ограбен, те ме забелязаха, че седя на един шезлонг, размахаха юмруци и се махнаха.

Чудех се къде е Чарл Бойър. Или може би Хъмфри Богарт. Мястото не изглеждаше такова, което някой от двамата би посетил.

Внезапно по железопътните линии на кея долетя едно такси. Удари спирачки и спря. Тийни изскочи от него. Хукна по мостчето и се втурна на кораба. Изкачи се бежешком по стълбата към мостика и не след дълго хукна обратно надолу.

Видя ме. Държеше някаква жълта карта.

— О, Инки! — каза тя. — Случи се нещо великолепно. Трябваше да се върна, за да ти кажа. Ще летя към Маракеш. Трябваше да взема карта за дебаркиране като моряк, защото нямам паспорт.

— Къде — попитах аз — е Маракеш?

— Само на 140 мили на юг във вътрешността. Там има красиви гледки, тъкани, камили и всичко останало. Истински шейхове. Отлитам със специален самолет и ще се върна утре сутрин.

— Хей! — казах аз. — Не можеш да пътуваш из пустинята по сандали и шорти! Събери си поне малко багаж в една дамска чанта!

Но тя вече тичаше надолу по мостика. Не носеше даже малка чантичка! Е, страхотно, казах си аз. Поне ще изкарам една нощ в почивка, вместо в упражнения.

Тогава изведнъж погледнах към таксито. Сянката в него? Да, това беше, мъжът с черните челюсти от Бермудите! Какво, по дяволите, означаваше това? Как се беше добрал дотук?

Тийни влезе в таксито, черночелюстният затвори вратата и таксито отлетя.

Отидох до града и хапнах малко кус-кус, който се състоеше от някакви тестени топчици. Доста безвкусно, макар че беше национално ястие. Турците е трябвало да научат тия араби как се готви.

Мадисън се довлече на борда около десет часа, съвсем разочарован. Откри ме в музикалния салон, където слушах нещо различно от нео-пънк-рок.

— Той не е истински престъпник — каза Мадисън. — Той не взема от богатите, за да дава на бедните. Той взема от бедните за себе си. Просто евтин мошеник, наистина. Освен това връзките му с обществеността са много немарливи. Всеки път, когато споменех името му на някого, ме заплюваха. На Хусан-Хусан не си струва даже да му се помогне. Отивам да си лягам.

Не след дълго и аз последвах примера му. Изкарах един красив, необезпокояван през нощта сън. Събудих се рано и се чувствах отлично. За да направи нещата още по-добри, директорът по спорта не ме пусна да тичам, за да не напълня дробовете си с твърде много прах.

Тийни не се върна сутринта. Появи се около два следобед. Едно такси спря и шофьорът даде сигнал на кораба. Двама моряци слязоха и започнаха, да го разтоварват. Имаше няколко кошници. Кутиите обаче бяха много.

Дойде второ такси и от него слезе Тийни. Беше с червен фес с дълъг пискюл. Беше облечена в късо елече със златна бродерия, а под него имаше блуза от червена коприна. Беше по алени шорти и носеше алени марокански кожени ботушки. На врата й висяха десетки златни синджири.

Тя се наведе в таксито, от което току-що беше излязла, и някой вътре й подаде куфарче.

Мъжът с черната челюст!

Той погледна нагоре към палубата, видя ме и се облегна назад. Таксито се отдалечи.

Тийни доприпка на борда, преброи всички кошници и денкове, донесени вече на палубата, и чак тогава ме забеляза. Дойде при мен с танцова стъпка, като се хилеше достатъчно, за да изглежда лицето й разделено наполовина.

— Е, как ти се харесва? — попита ме тя, като се завъртя.

— Пищно, меко казано — отвърнах. — Слушай, кой, по дяволите, е тоя мъж с черната челюст?

— О, той ли — изсмя се тя. — Той е собственик на всички въздушни линии от и за Мароко. Видял, че яхтата пристига, и дойде да ме отведе към Маракеш и да ме накара отново да му сляза под кръста. Той наистина е луд по това. Обича да гледа планините там, докато някой му го оправи.

— И ти е купил всичко това? — попитах, като пренебрегнах факта, че това беше втората версия за самоличността му. Тя никога не можеше да говори истината.

— Разбира се — отвърна тя. — Всякакви дреболийки. Чакай малко. Помислих и за теб.

Когато се оттеглих, същата вечер, вярна на думите си, тя дойде при мен с валсова стъпка, облечена в ново прозрачно неглиже и с кутия в ръка. Тя отвори кутията, каза ми да си отворя устата и пусна в нея зелено кубче от някакъв сладкиш, мек като желе. Беше много вкусно.

— Хубаво, а — каза тя.

Съгласих се, че е много добър сладкиш.

— Вземи си още един — каза тя.

Лапнах второ парченце.

Тя направи нещо много странно. Върна се в стаята си, взе някакво ново радио, пак дойде в покоите ми, сложи го на средата на пода и включи местната радиостанция, — след което просто седна, заслушана в монотонните, виещи дискорди, които минават за музика при арабите.

— Какво правиш? — попитах я. Музиката изтезаваше ушите ми.

Тя не отговори. Просто се клатеше напред-назад в такт с налудничавата музика. Казах: — Е, дай ми поне още едно парченце от сладкиша.

Това я съживи.

— За Бога, Инки. Да не искаш да се убиеш? — Тя погледна часовника си. — Имаш още пет минути, докато удари.

— Какво да удари? — попитах стъписан.

— Ами защо, по дяволите, мислиш, че отидох до Маракеш? За да набавя хаш, ето за какво. И всичкият е за теб.

— Хаш?

— Хашиш, идиот такъв. Концентрирана марихуана. В Мароканските планини произвеждат най-добрия хашиш в света. Удря страшно силно. Ако продължиш да ядеш и само още едно парченце от сладкиша, ще приемеш свръхдоза и ще изпаднеш в паника. Така че просто си стой спокойно, Инки. Необходим е около един час, за да започнеш истинско летене, след като си го изял, така че бъди търпелив и послушай тая хубава музика.

— Бибичка такава! — започнах да се измъквам от леглото.

Стените изведнъж избягаха на петдесет фута от мен. Таванът мина през пода. Върнах се в 1492 година, за да открия Колумб.

Започнах да се кикотя.

— А-а, така е по-добре — каза Тийни. — Сега само гледай, а аз ще ти покажа един водопад. Гледай как се движат мускулите на корема ми. Когато показах това в един нощен клуб снощи в Маракеш, всички така се възбудиха, че трябваше да им слизам на целия оркестър.

Тя беше на петдесет фута от мен, а после на два. Гласът й беше на миля разстояние, а после право в ухото ми.

Кикотех се неистово. Не можех да се спра.

— Е, аз определено се радвам, че си толкова щастлив — каза Тийни. — Това, през което минах, беше цяла поредица от неприятности, но като гледам, определено си е струвало. Всъщност и аз самата започвам вече да се кикотя, а изядох само едно парче.

Цели три часа се кикотих.

Арабските музиканти излязоха от радиото и изиграха един степ.

Една камила влезе и каза „Здрасти“.

Всичко беше ужасно смешно.

По-късно щях да си спомня това. Ония кикоти бяха маската на една пълна трагедия, която избухна точно в онзи момент. Ето какво прави спомена толкова ужасен. Когато по-късно открих какво се случва в действителност, не можех да си представя как съм могъл изобщо да се смея на това, даже под въздействието на хашиш!

Глава седма

Когато се събудих, бяхме в открито море. Чудех се къде отиваме.

— Радвам се, че сте отказали марихуаната — каза стюардът, когато ме бръснеше. — Толкова е трудно да се проветрява стаята.

Какво ли знаеше той!

Когато излязох от залата за закуска, се качих на мостика. Капитан Битс седеше в едно лоцманско кресло, препичаше се на сутрешното слънце, а един офицер на караул и един кормчия управляваха кораба. Разходих се по целия мостик и разгледах всичките инструменти и приспособления. Думи като „Ехолот“, „Предавател 1“ и тем подобни не ми говореха много. Всичките хром, месинг и циферблати увеличиха объркването ми.

Битс стана, когато го приближих.

— Къде отиваме? — попитах го аз.

— Не знаете ли? — каза той някак изненадан. — Вие дадохте нареждането около четири часа сутринта.

Бибипка му на тоя хашиш!

— Какво наредих?

— О — каза той, — вие ни правите някаква проверка. Не се притеснявайте, плаваме точно накъдето поискахте.

Погледнах към ниския, песъчлив бряг от дясната страна на кораба: Зад него имаше планини — Атласите? Но това въобще не ми казваше накъде плаваме. Единственото, което разбирах, бе, че се движим успоредно на едно доста странно крайбрежие.

— Доста ненаселено — казах, като се надявах, че тогава той ще ми даде доброволно някаква информация.

— О, много скоро ще се оживи — рече той. — Половината от морските пътища за кораби в света се пресичат точно пред нас.

Не исках да си мисли, че не знам какво правя. Това щеше да подкопае доверието му.

— И кога пристигаме там? — попитах го.

— Осем часа, четвъртък — отвърна той.

— Благодаря.

— Винаги на ваше разположение.

Може би Тийни щеше да знае. Слязох по стълбите и тръгнах към кърмовата част, където беше състезателната писта. Тя въобще не беше толкова голяма и имаше много добра настилка. Тийни беше върху един бегач, приведена ниско, въртеше педалите като бясна, а конската й опашка се вееше на вятъра от нейното движение. От многобройните „фиу, фиу, фиу“, когато минаваше покрай мен, ми се зави свят. От извръщането на главата си усетих, че ме боли.

Тийни изглежда нямаше намерение да спре. Изкрещях:

— Тийни, накъде плаваме?

Фиу, фиу, фиу.

— Не ми пречи — изплющя гласът й покрай мен. — Опитвам се да вдигна двайсет мили.

— Тийни, извиках аз, — къде отива корабът?

Фиу, фиу.

— Питай Мадисън. Нарушаваш ритъма ми.

Тръгнах си. Мадисън беше горе на корта за скуош. Беше си сложил една ръкавица и играеше хандбал срещу стената.

— Мадисън — казах аз.

Той подскочи. Това го накара да запрати топката толкова силно, че тя се удари в един вентилатор, направи рикошет встрани, полетя във въздуха и после падна в морето.

— Недей да правиш това друг път — каза той. — За момент си помислих, че е мафията.

— Мадисън — казах, — има две места, на които не трябва да ходим: едното е Съединените щати, а другото Турция.

Той попиваше лицето си с хавлиена кърпа, за да отстрани потта.

— Турция? — възкликна той — Но това е турска яхта.

— Не е, едно и също — казах му. — В Турция ме издирват така, както теб в Съединените щати. С пушки и всичко останало. Та къде отиваме?

Мадисън седна в един шезлонг, един стюард на палубата му подаде висока чаша с вода и метна хавлия за баня на раменете му.

— Ами — каза Мадисън, — така е. Той е завзел цялата страна със собствени сили, след като кралят го изпратил в изгнание. И станал толкова безсмъртен, че в последната му битка, когато вече бил мъртъв, завързали тялото му върху един кон и врагът само като го видел, побягвал в пълна паника.

— Кой? — попитах аз.

— Виждаш ли, трябва да направя пътуването си смислено — каза Мадисън. — Трябва да науча всичко, което мога, за прословути престъпници, които са станали безсмъртни. Може да се окаже полезно за работата ми за връзки с обществеността, нали разбираш. И сега имам възможност да видя на място част от тях. Хусан-Хусан се оказа някакъв позор. Така че трябва да наваксам пропуснатото време.

— Мадисън — казах търпеливо, — къде отиваме?

Той ме погледна малко разтревожено.

— Добре ли се чувстваш, Смит? Може би трябва да правиш повече упражнение.

— Моля те, Мадисън. — Как тръгнахме натам, накъдето отиваме?

— Небеса — обърна се Мадисън към небето, — той страда от загуба на паметта. О, това е лошо, Смит. Трябва да си спомниш какво написа вчера, за да можеш да го променяш днес. Това просто доказва, че никога няма да станеш истински професионалист по връзки с обществеността.

— Мадисън — казах със смъртоносен тон.

— О, добре, добре. Ще освежа паметта ти, щом не можеш да го направиш сам. В три часа сутринта Тийни дотърча долу в каютата ми и ми изкара акъла: помислих си, че мафията се е качила на борда ни. Но тя каза, че ти настояваш да знаеш кой е следващият, когото искам да проуча, аз й отговорих, тя се върна да ти докладва и ето че пътуваме.

— Ето че пътуваме накъде? — попитах аз.

— О, Боже, ти не си спомняш, даже след като раздвижих мозъка ти; Добре. Ел Сид. Родриго Диас де Вивар, XI век. Националният герой.

— На коя страна? — попитах.

— Испания — каза той.

— Испания е голяма страна — рекох. — КОЕ ПРИСТАНИЩЕ?

— О-о, ти искаш да знаеш към кое пристанище пътуваме. Добре де, защо не кажеш така? Макар че за нищо на света не мога да разбера как си забравил, че си наредил. Тийни обиколи целия кораб по никое време, за да каже на всички, че си абсолютно отвратен от Казабланка и че не искаш да останеш нито минута повече там. Ужасяващата врява като трябваше да потеглим толкова бързо. Така че отплавахме, за да проучим Чарлтън Хестън — искам да кажа Ел Сид.

— В…?

— Валенсия, Испания — каза той вбесено. — Никога ли не ходиш на кино? Слушай, когато всичко това свърши и се приберем вкъщи, ще те заведа при моя психоаналитик. Имаш нужда от помощ, Смит.

Появи се директорът по спорта и ме завлече нанякъде.

— Не изглеждате много добре — каза той. — Това е странно, защото стюардът каза, че снощи не сте пушили марихуана. Имате нужда от няколко обиколки.

— От това май страдам — казах. Но така или иначе се затичах. Бях наистина притеснен. Вярно, че Казабланка не ми хареса. Но, Богове, наистина беше добре да внимавам с тоя хашиш!

Само ако бях погледнал, щях да видя как Съдбата тича до мен и ако тогава наистина се бях вгледал в привидението, щях да видя, че тя е започнала да оголва зъбите си.