Път към възмездието

Глава първа

Върнахме се в Земната база в планината в Афийон, Турция, доста преди да се съмне.

Спуснахме се през електронната илюзия, която даже радарите отразяваха като част от върха на планината. Спряхме едва когато стъпихме на пода на хангара.

Не исках да се докосвам до графиня Крек. Дадох знак на Стаб да я вдигне.

Той я хвърли на рамото си и заслиза надолу по стълбата.

— Взехме си заложника — обърна се той към мен. — Сега кога започваме да обираме банки?

— Трябва да се уверя, че имат златни доставки — отвърнах му аз. — Ще пусна в ход свръзките си и най-напред ще кажа на теб.

— Къде да сложа заложницата? — попита той. — Трябва да я държим на сигурно място.

— О, аз се сещам за едно — казах му. — Последвай ме:

Влязох в отделението на затвора и продължих до края му. Тук беше голямата кутия, която бях построил за Кроуб, от която беше невъзможно каквото и да било бягство, даже за графиня Крек.

Отключих кодираната брава на външната врата. Отключих вътрешната врата. Запалих лампите. Мястото беше мръсно: никога не беше почиствано. А Кроуб не го беше грижа къде какво прави.

Имаше един лост за пускане на вода, който щеше да почисти килията. Посегнах към него, но после спрях ръката си. Така й се падаше на бибичката.

Влязох вътре. Ужасна воня. Махнах с ръка към леглото.

Стаб влезе и я хвърли върху него.

Оттеглихме се. Заключих внимателно вътрешната врата.

Затворих външната и завъртях комбинацията на кода.

Погледнах през малкото квадратно капаче. Какъв кеф! Тя лежеше там, раздърпана и победена — моята затворничка. Най-сетне я бях отстранил като заплаха!

Когато си помислих за списъка престъпления, които беше извършила спрямо мен, бях погнусен, че съм я оставил да живее толкова дълго. Какво недоглеждане!

Хрумна ми една дяволита прищявка. Не можех да заплюя графинята. Но можех да направя така, че когато се събуди, да е замръзнала до костите си.

Протегнах се и дръпнах наводняващия лост.

От стените започнаха да пръскат струи с шеметна скорост. Силата им сваляше мръсотията от стените, избутваше я на пода и я вкарваше в канализацията. Не бях имал това намерение. Исках само килията да подгизне от влага.

Опитах се да бутна лоста на мястото му, но устройството беше автоматично. Тоя бибипан строителен инженер си беше свършил работата твърде добре, когато е оборудвал това място.

Бързите струи спряха да летят. Парата от водата увисна в килията. Започна някакъв съскащ звук: Водните струи бяха последвани от такива, но с въздух за изсушаване!

Хич не исках да се получи така! Започнах да се ровя с лоста, но той се движеше обратно с някаква си негова скорост.

Разочарован, погледнах отново през вратичката. Не можех да повярвам на очите си! Беше почти време да изтече действието на паралитичната кама, но и студената вода беше съживила графинята.

Тя гледаше въжетата, с които беше вързана.

И тогава тя направи нещо с китките си. Извъртя ги.

Ръцете й бяха свободни!

Тя посегна към глезените си и по-бързо, отколкото можех да я следя, тя отвърза и краката си!

Малко със закъснение посегнах за скобата, която щеше да я прикове на леглото. Затворих я погледнах отново в килията.

Челюстите се спуснаха, но се затвориха на едно легло, на което нямаше никого.

Графинята стоеше раздърпана в средата на килията.

Тя видя лицето ми през отвора.

Устата й се отвори:

— ТИ? — И тя посочи. Право към мен!

Отдръпнах се назад. Безсмислено е да казвам какво можеше да направи онзи пръст с акъла ми.

Когато се бях отдалечил доста по коридора, погледнах назад към вратата.

О, графиня Крек беше опасна! Част от обучението й по драма трябва да е било за ролята на беглец. Беше направила въжетата на нищо.

Трябваше да направя нещо с отвора на вратата. Някой друг можеше да погледне през него. Никой, освен мен, не знаеше комбинацията за килията. Никой, освен мен, нямаше ключ за вътрешната врата. И все пак, не биваше да рискувам.

Отидох в хангара, намерих квадратно парче плат и малко тиксо.

Промъкнах се обратно по коридора, като се снишавах, за да не ме види тя.

Само с едно движение залепих парцала на отвора.

Отдръпнах се на безопасно разстояние. Килията беше херметически защитена от шума, както и обезопасена срещу бягство.

— Щях да забраня на всички да се приближават до графиня Крек, както и да й носят храна. Ха! Може би щеше да умре от глад.

И тогава си спомних, че бях хвърлил цял сандък с космически запаси за спешни случаи за Кроуб, които щяха да стигнат за година-две.

— Отворът за въздуха.

Мозъкът ми се проясни. Когато дойдеше времето да я убия, той щеше да ми свърши добра работа. Коварният ми нрав се беше погрижил за това при конструирането на килията. Никой не би могъл да се измъкне през онази въздушна шахта. Но пък можеха през нея да се пускат капсули с отровен газ откъм външната страна на планината.

Почувствах се по-леко.

Когато убиех Хелър и повече нямах нужда от графиня Крек като залог за пазарлък, можеха да бъдат пуснати една-две капсули и това щеше да бъде последното вдишване на графиня Крек.

Едва тогава си позволих да усетя, че съм се справил добре.

Пътят сега беше широко отворен.

Единственото, което трябваше да направя, бе да убия Хелър.

И всичките ми проблеми, щяха да бъдат разрешени.

Легнах си, като се поздравих за това колко хитро съм действал.

Сънувах, че съм на банкет, посетен от хиляда лорда. Беше банкетът за назначаването ми на поста шеф на Апарата, предан слуга на достопочтения Ломбар Хист, който вече контролираше целия Волтар.

Глава втора

На следващата сутрин се събудих и веднага ми хрумна гениална идея. Не беше необходимо да ходя до килията, за да държа под око графиня Крек… Единствено трябваше само да накарам Рахт да ми изпрати активатора-приемник за нейните подслушвателни устройства.

Речено-сторено. Взех радиото за двупосочна връзка от нощната си масичка и се обадих на Рахт.

— За Бога, офицер Грис — каза той, — никога ли не мислиш за другиго, освен за себе си? Тук е едва един часа след полунощ.

— Времето не означава нищо, когато трябва да се служи на дълга — отговорих му. — Отивай в Емпайър Стейт Билдинг и ми изпрати активатора-приемник на жената.

— Защо? Тя не е ли в Ню Йорк?

— Няма да ни трябват повече — отговорих аз. — Така че мърдай живо и ми го изпрати по „Международен Спърт Експрес“. Не искам да се мотаят там. Може да се получи нарушение на Кодекса.

Той изръмжа и затвори.

Прекарах един щастлив ден. Шлях се наоколо. Проверих какво прави Черната челюст. Той просто стоеше мрачно в килията си. Не ме видя. Не се приближих до килията на Крек. Беше ми достатъчно да знам, че е вътре. Издадох строги нареждания: никой да не повдига парцала.

Онова, което очаквах с нетърпение, бе да наблюдавам връщането на Хелър в Ню Йорк. Екранът му продължаваше да бъде празен. Но когато пристигнеше и намереше бележката от Крек, можеше да разпита по телефона за самолета и щеше да открие, че той се е разбил. Това щеше да го съсипе.

Щях да наредя на Рахт да го убие. Съсипан до такава степен, Хелър щеше да бъде лесна мишена.

След като той умреше, можех да затрия „Крайстъри“ в Очокийчокий, както и Емпайър Стейт Билдинг. Роксентър щеше да тържествува. Тогава можех да освободя Черната челюст и да му кажа да върви на майната си. След това щях да убия графиня Крек.

Щях да поставя Фахт Бей на мястото му, като му съобщя информацията, че скоро ще стана висшия му началник.

Щях да заплаша живота му, ако не продължи да поддържа трафика на опиум, хероин и амфетамини. И тогава щях да се прибера у дома. Колко щеше да се гордее Ломбар Хист с мен!

Екранът на Хелър оставаше празен.

Вечерях.

Екранът беше все още празен. Хелър беше удължил престоя си извън Ню Йорк. Може би онзи глупак Рахт е направил грешка и ми е изпратил грешното устройство.

Обадих му се по радиостанцията.

— Екранът ми е празен! — казах ядосано. — Не можеш ли поне веднъж да свършиш нещо като хората? Изпратил си грешното устройство!

— Изпратих ти това, на което имаше К. Полетя с „Международен Спърт“ в три часа тази сутрин. Трябва да го получиш до утре. А неговото е още на антената.

Тогава си изключил Препредавателя му 831.

Екранът ми тук е чист като парче стъкло!

— Ако този препредавател е изключен, няма да получаваш картина?

— Точно така. Значи е изключен. Тичай веднага там и провери!

Хвърлих радиото встрани. О, когато станех шеф на Апарата, щях да се отърва от много измет.

Час по-късно той се обади.

— Препредавателят 831 е включен. Ако Хелър е в Ню Йорк, трябва да получаваш картина.

Екранът ми беше празен. Вълна на тревога мина през мен. Къде беше Хелър?

И тогава се сетих за нещо.

— Каза ми, че си му сложил подслушвателно устройство.

— Така е. Но е само с местна функция, а не е аудио-визуално устройство.

— Ами, да те бибипам до гърлото, ако си му сложил такова нещо, защо не ми даваш информация за това къде е той?

— Моят приемник за устройството трябва да е повреден.

Изстенах. О, Боже, защо бях обслужван от такава измет?

— Откъде знаеш, че е повреден, идиот такъв? — креснах му. — Опита ли се да го поправиш, като го почовъркаш и раздрусаш малко? Да пощракаш копчетата му? — Престъпници, аз трябваше да мисля за всичко!

— Сигурен съм, че е прецакан, защото когато го погледнах преди няколко минути, се оказа, че Хелър е на Северния полюс. А преди това показваше, че е в Чикаго.

— Това е невъзможно! — щракнах със зъби. — Сега слушай внимателно и направи поне веднъж каквото ти се каже. Тичай в апартамента му или към офисите му в Емпайър Стейт Билдинг и се сближи с някой от персонала му или го подкупи, за да разбереш къде е. Възможно е животът му да зависи от това. Тръгвай!

Когато той затвори, открих, че съм започнал да се потя. Би било много типично за Хелър да си науми да ме убие и да го направи, просто за да си запълни времето.

Изминаха два ужасни часа. И тогава изведнъж радиостанцията се включи.

— Ей — каза Рахт, — в офиса му сякаш е паднала бомба. Даже не се наложи да подкупвам някого. Персоналът стои по коридорите, плаче и кърши ръце. От авиолиниите се обадили, в апартамента и икономът Балмор се обадил на Епщайн. Каза ми, че няма да нараняваш жената. Тя е мъртва!

Разсъждавах хладнокръвно.

— Как? — попитах.

— Полет 931 от Рим за Истанбул се е разбил и всички са убити. Пише го във вестниците. Какво си направил?

— Как може една самолетна катастрофа да е свързана по някакъв начин с мен? Не ги строя аз тия крехки примитивни капани на смъртта, които те използват. Откъде да знам, че ще се разбие?

— Сигурен ли си, че не си го взривил или нещо подобно?

— Що за глупости! — възнегодувах аз. — Тия реактивни самолети постоянно падат от небето. На практика вали дъжд от самолети.

— Е, добре — каза той.

— Слушай сега. Не е твоя работа да се тревожиш за това, което се е случило на един от летящите им ковчези. ТРЯБВА да откриеш мъжа. Имам една заповед за теб.

— Сега пък какво?

— Трябва да го убиеш.

— КАКВО? Кралски офицер? Трябва да си си загубил ума! Това води до смъртно наказание, даже само ако заплашиш, пък да не говорим, ако го направиш!

— Нямаш никакъв избор — казах. — Убий го, иначе ще те убия теб, даже ако трябва да взривя целия Ню Йорк!

— Боже Господи! — възкликна той впечатлен.

— Ще изглеждаш много глупаво, като им се молиш с откъсната глава — казах. — Така че го намери тоя човек! Къде е сега според устройството ти за локализиране?

— Казах ти, че е повредено.

— Погледни го, бибипка ти!

— Виждаш ли? Съвсем е излязло от строя. Показва, че е над Шотландия.

Кръвта ми се смрази. Чикаго, Северния полюс, Шотландия…

Хелър се носеше из въздуха. Може и да е на път за Турция!

Сърцето ми падна в петите. Тогава се накарах да се успокоя достатъчно, за да мога да мисля и говоря.

— Сближи се с някой от онези хора. Трябва да разбереш с кой самолет лети. Може да се наложи да го причакваме. Отчитай ми се на всеки кръгъл час.

Затворих. От дланите ми буквално капеше вода.

След един час агония радиото ми се оживи.

— Разбрах — обади се Рахт. — Икономът му Балмор е позвънил в Чикаго, преди да се обади в офиса. Кралският офицер е хванал въздухоскокен самолет от Чикагското международно летище „О’Хеър“. Хелър е излетял незабавно за Италия, за да започнат спасителни операции на островите Палагружа в Адриатическо море. Разбиването на самолета е било забелязано точно встрани от един от тях. Ще се опита да намери тялото на момичето си.

Косата ми се изправи. Какво ли още можеше да открие той?

— Слушай — казах, като се опитвах да не трепери гласът ми. — Веднага хващай някакъв самолет. Отивай в онази зона. И при първи удобен случай го убий!

Рахт затвори.

Смъртта на Хелър беше единственото, което стоеше между мен и пълната победа.

Нямах много време. Черната челюст можеше да почака. В най-добрия случай имах само още пет дни.

Помолих се молитвите ми да бъдат чути.

Хелър трябваше да умре!

Глава трета

Легнах си. Опитах се да заспя. Не успях. Нещо ме човъркаше. И тогава се сетих!

Грабнах радиото за двупосочна връзка. Включих го.

— Какво става пък сега? — гласът на Рахт, раздразнен.

— Когато тръгнеш към спасителната зона, вземи активатора-приемник и препредавателя 831 на кралския офицер със себе си.

— Знаеш ли къде съм?

— Как, по дяволите, бих могъл да знам къде си? Не мога да включа това странно локаторно устройство към радиото и ти знаеш това много добре.

— Искаш да се върна обратно?

— Да!

— Ами тогава ще трябва да поговорим с пилота на този търговски самолет. Защото съм по средата на пътя към Италия над Атлантика.

— Държиш се много нагло.

— Опитвам се да изпълня заповедта, която ми даде. Виж какво, имаш ли нещо против да свършваме разговора, защото детенцето на съседната седалка ме подслушва.

Прекъснах връзката. Е, поне беше на път да убие Хелър.

С много потене изкарах някак нощта. Някак успях да преживея и следващия ден. Напрежението и очакването бяха моята орис. Късно същата нощ вече се чувствах като парцал.

Радиостанцията ми се задейства, като ми изкара съвсем акъла.

— Намирам се в италианската военноморска база в Таранто — каза Рахт.

— Направи ли го? — попитах.

— Как може да съм го направил? Той не е тук.

— Ами тогава ти какво правиш там, идиот такъв?

— Обаждам ти се, за да докладвам за развитието на нещата. Нали искаш отчети? Уверявам те, че би било огромно удоволствие хич да не си говоря с теб, офицер Грис.

— Дръж си езика зад зъбите. Ако той не е там, ти какво правиш там?

Рахт отвърна:

— Проследих го от Рим. Просто го изпуснах. Работи заедно с авиокомпанията и италианското правителство. Дойде дотук, за да ги накара да вземат морски влекач, кран и гмуркачи за мястото на катастрофата. Трябва да заобиколят тока на ботуша и да потеглят на север по Адриатическо море. Пътуването е около триста мили. Просто ги изпуснах.

— Ами тръгвай след тях!

— Ей това се опитвам да направя. Трябва да се върна до един град Термоли на италианския бряг, който е близо до островите Палагружа, и да наема рибарска лодка, за да стигна дотам.

— Какви оръжия имаш?

— Ами, в самолета не е разрешено да се носят оръжия, но имам бластерна палка.

— Това ти е съвсем достатъчно. Хващай се на работа!

— До Термоли са около 160 мили! Ще трябва да шофирам цяла нощ.

— Ами тогава ще шофираш цяла нощ! — казах му ядосано. — Свържи се отново с мен по радиото, когато свършиш работата.

Той затвори.

Опитах се да заспя. Хелър беше на около 700 мили разстояние. Беше твърде малко. Въртях се, мятах се, потих се.

С огромно усилие избутах следващия ден. От Рахт нито дума.

Активаторът — приемник на Крек беше пристигнал със сутрешния самолет, но по неизвестна причина ми го донесоха едва привечер. Нервно го нагласих и го включих.

За няколко секунди не можех да разбера какво точно гледам. Имаше просто някаква напечатана страница.

И тогава си спомних, че бях снабдил Кроуб с цяла библиотека на водонепропускливи лавици, за да го накарам да се заинтригува от психологията и психиатрията. Бях му дал и още 40 други книги, един комплект със заглавие „Пълен смесен курс за Конфедерация Волтар“, включващ космически кодекси, местни кодекси, кралски прокламации, кралски заповеди, кралски процедури, кралски приоритети, пълни кралски династии със схеми и биографии, придворен етикет, придворна история, кралски заеми за земя, правата на аристокрацията, планетните райони на 110 планети, местни закони, местни обичаи, аристократични привилегии и разни други въпроси.

Графиня Крек очевидно беше намерила тия книги.

Излязох от световъртежа си. Помислих си, че ще й е много полезно да поизучи психологията и психиатрията. Това щеше да я накара да осъзнае колко прекрасни са тези науки.

Екранът не беше на фокус. Оправих образа. Започнах да чета онова, което тя разглеждаше.

В гърлото ми се надигна вик. Потиснах го.

На страницата се беше появил пръстът й. Движеше се надолу по плътния шрифт.

Екранът започна да плува пред втренчения ми поглед. Пръстът й се беше върнал на (а). Не си бях дал сметка, че офицерите в тази база могат да се изправят пред съд. Винаги се бях отнасял малко леке мислено към тези правила и разчитах на това, че никой друг не ги знаеше добре. Ако Фахт Бей и другите офицери тук си наумеха да ме съдят, можеха да ме екзекутират за неща като крещящи нарушения на Кодекса.

Тя вече беше преминала на друга част от раздела.

Стаята се завъртя около мен. Рахт го беше споменал, но аз си бях помислил, че само си бръщолеви! А ето че го имаше в Наказателния кодекс!

Пръстът й продължаваше да шари:

В гърлото ми се надигна вик, но този път изскочи.

— Извъртях се от екрана.

Боже, тая жена беше опасна!

Седеше си там и се опитваше да намери оправдани от закона начини да причини смъртта ми!

Хукнах към хангара. Намерих капитана на охраната.

— Не се приближавайте до затворничката в специалната килия! Недейте даже да надничате вътре!

Тя страда от ужасна болест, която причинява ослепяване, ако погледнеш към нея дори само за миг.

— О, там сте вкарали затворничка? Това означава, че не сте я вписали в дневника на килиите. Когато се върнахте преди няколко нощи, трябва да сте подминали офиса на охраната. Това не е редно, офицер Грис. Как й е името!

— Инкогнито — измрънках аз.

— Мис или мисис? Ще ми се да не нарушавате процедурите. Не можем да поддържаме добре регистрите си, ако просто вкарвате ей така разни хора в килиите, без да ги регистрирате.

И тогава ми хрумна страхотна идея.

— Човекът, когото съм вкарал вътре, не може да бъде регистриран. Тя е недействителна личност, екзекутирана преди години. Няма никакви законни права.

— А-а, от тия значи — каза той. Загуби интерес. Но аз знаех, че ще докладва за това на Фахт Бей.

Въздъхнах, защото наранените ми стъпала още не бяха излекувани. Мразех да вървя.

Минах през дългите тунели и най-накрая влязох в кабинета на Фахт Бей. Той вдигна поглед от бюрото си и потръпна, когато ме видя. Мразех някой да потръпва при появата ми.

— Онази нощ, когато се върнах от полета с въздухоскока — казах му аз, — затворих една жена в специалната килия. С нея не бива нито да се говори, нито трябва да се поглежда. Тя е недействителна личност, без каквито и да било права. В действителност тя е заплаха за държавата.

Той изръмжа и си записа.

— Ами другият, когото си заключил? Той не е недействителна личност. Тук е визитната му картичка. Това е Форист Клоужър от банката „Граб-Манхатън“.

Пулсът ми пропусна няколко удара.

— Говорил ли си с него?

— Не, трябва ли да го направя?

— НЕ! — отвърнах. О, Боже, ако Фахт Бей откриеше, че цялата му база е ипотекирана, сигурно щяха да свикат заседание на офицерите заради мен!

— Защо си го задържал? — попита Фахт Бей.

— По държавни причини! — отговорих с особено, натъртване. — Не мога да ти кажа нищо повече от това.

— Сигурен ли си? — попита Фахт Бей.

— Разбира се, че съм сигурен!

— Струва ми се, че си намислил нещо, офицер Грис. Изнасилваш жени, взривяваш джамии. От нас се иска да стоим тук мирно и тихо и да правим, за каквото сме дошли. Ти разбира се, знаеш, че продължават да изчезват доставки на хероин. Направихме инвентаризация два дни след като ти се върна, за да бъдем нащрек. И ни липсват доста килограми. Ако разполагах с някакво, доказателства, офицер Грис, щях да свикам заседание на офицерите заради този, когото гледам в момента.

— Какво бих правил с хероина? — извиках аз.

— Ами да развиваш търговия с наркотици наоколо — отвърна Фахт Бей. — Изглежда имаш доста пари, които ние не сме ти давали.

— С „Бликсо“ пристигнаха специални фондове — излъгах аз.

Той повдигна вежди и се помръдна на стола си.

— Тоя Форист Клоужър може да се окаже много проблемен. „Граб-Манхатън“ е свързана с Ай Джи Барбън Фармацевтикъл. Те пък биха могли да ни отрежат амфетамините. Въобще не мога да разбера защо си наредил да го затворят в килия. Всъщност, нямам ни най-малка представа с какво си се захванал. Аз носа отговорността за тази база. Нека ти кажа нещо: ако открия каквото и да било доказателство, че ни готвиш някоя нова катастрофа, ще свикам заседание заради теб и ще се свържа с властите на Волтар. Само мое лично мнение е, че на тях им е дошло толкова до гуша от теб, колкото и на нас. Ясно ли се изразих?

Изкуцуках навън.

Нещата бяха много нестабилни.

Само след три-четири дни в „Граб Манхатън“ щяха да си дадат сметка, че Форист Клоужър би трябвало вече да докладва. Те щяха да изпратят някого тук, който, разбира се, щеше да говори с Фахт Бей и командирът на базата щеше да разбере, че става въпрос за най-голямата заплаха, която някога е надвиснала над тази база.

Какво щеше да направи Фахт Бей? Щеше да им каже, че аз не съм зачислен към базата и щеше да ме предаде на турските власти. И в прибавка към всичко, което турците щяха да ми направят, освен това щеше да бъде свикано заседание заради мен, което щеше да ме осъди на смърт.

Единствената ми възможна надежда беше убийството на Хелър.

И то скоро!

Само тогава можех да направя така, че всичко да свърши добре.

Глава четвърта

На следващия ден се чувствах доста скапан. Малко ме окуражаваше фактът, че имах нареждането на Ломбар да убия Хелър и заради това не можех да бъда атакуван по тази линия. Но пък ги имаше всичките останали, които ме застрашаваха, и ако не успеех да затрия Хелър, можех да прибавя към списъка на враговете си и името на Ломбар.

Освен всичко останало, и краката ми не бяха оздравели. Да се разхождаш с нарязани стъпала из кози фекалии не е особено полезно. Раните се бяха възпалили.

Накарах Терс да ме закара до болницата. Сестра Билдиржин, моята трета съпруга, ме подмина почти без да ме погледне, докато чаках във фоайето.

По някое време ми писна. Намерих Прахд, който си миеше ръцете след някаква операция.

— Свободната клиника днес не работи — каза той.

— Ей, чакай малко — отвърнах. — Мога да умра от натравяне на кръвта. Даже не мога да нося обувки.

— Значи не можеш и да риташ никого — рече той. И тръгна да излиза от умивалнята.

Препречих пътя му.

— Не можеш да се отнасяш така с мен.

— Въобще нямам намерение да те лекувам, офицер Грис. Дължиш ми едно нареждане, с което да започне заплащането ми. Не си уредил никакви фондове, за да започнат кампании срещу преобладаващите болести. Освен това банковият ти ордер за зестрата за брака се оказа невалиден. Когато си във форма, за да отидеш до Истанбул, да си оправиш сметките с Мудур Зенгин и да си спазиш сделките, може и да намеря време да разговарям с теб.

— Как мога да отида до Истанбул, когато стъпалата ми не приличат на себе си? — запитах го аз.

— Открадни си отнякъде патерици — отвърна той. — Тук наоколо никой няма да посмее даже да ти ги заеме. — И той просто се отдалечи.

Аз НЯМАШЕ да отида до Истанбул, за да се изправя пред яростта на Мудур Зенгин от банката „Пиастр“.

Какъвто ми беше късметът в тая област, той сигурно щеше да накара да ме арестуват задето цапам килима му.

Обмислях всичко това в колата на път за вкъщи. Изглеждаше много логично, че когато съм убил Хелър, възвръщайки по този начин милостта на Роксентър, щях да мога да оправя бъдещите си бизнесотношения с „Граб-Манхатън“. Дотогава щях да оставя нещата на самотек. А онези бибипани съпруги, да вървят по дяволите. А и кой го беше грижа дали всичката оная паплач има някакви болести?

Когато влязох в банята, наквасих възпалените си стъпала в соли „Епсъм“, като се надявах това да помогне.

Радиото ми се включи. РАХТ!

— Уби ли го? — изкрещях аз.

— Е това се опитвам да ти кажа — отвърна Рахт.

— Ами тогава ми кажи!

— Е това се опитвам да направя. Искаш ли го тоя отчет или не го искаш?

Преглътнах яростта си.

— Давай с отчета!

— Така е по-добре. Отчетът на един агент трябва да е прецизен, а не прибързан и объркан. За малко да ми отнесеш ухото. Я да видим сега докъде бях стигнал? Да. Пристигнах в Термоли, но там нямаше нито една рибарска лодка. Всички налични плавателни съдове бяха отишли на мястото на разбиването на самолета. Така че се качих нагоре по брега до Пескара, един по-голям град, и взех лодка.

Пескара е на около 120 мили от Палагружа, където се е разбил самолетът, така че ни отне известно време да стигнем до там. Адриатикът е доста бурен — има много вълни и течения.

Самолетът е паднал на около 100 фута навътре в морето. Италианският флот се опитваше да го вдигне с влекач и кран. Беше заровен доста надълбоко в жълтеникавата кал и пясъка и беше обърнат с главата надолу.

Самолет като онзи тежи 40–50 тона и на крана, с който те разполагаха, просто не му беше по силите.

Кралският офицер им помагаше. Опитаха се да му помпат някаква пяна, но той беше толкова разбит, че пяната се разнасяше навън. — Така че кралският офицер се гмурна с един водолазен костюм и започна да изпраща на повърхността телата.

Знаеш ли, че на онзи самолет е имало доста деца? Е, както и да е, та трябваше да извикат друго превозно средство, което да отнесе телата. Бяха довели един свещеник на мястото, който правеше кръстния знак при всяко тяло, което изнасяха. Преброих 35. Хората от авиокомпанията казаха, че на борда е имало 49 човека, включително и екипажът. Но от удара страничната част на самолета се беше отворила и по техните думи 14 тела трябва да са били отнесени в морето.

Отделиха много време да ги търсят, но не успяха да намерят нищо.

Кралският офицер накара няколко хеликоптера да претърсят морето и бреговете, но единственото, което откриха, бяха няколко отломки от катастрофата. Така че той отново се спусна във водата и започна да изпраща нагоре ръчния багаж на пътниците. Откриха няколко шалчета, идентифицирани като тези, който жената беше купила на Римското летище, и мисля, че това беше първият път, в който Хелър започна да вярва, че тя е била на борда, защото започна да крещи.

Най-накрая тия от флотата намериха някакви средства за рязане в Таранто, отвориха багажното отделение и той намери куфара й. След това сякаш загуби интерес.

Властите се опитват да разследват катастрофата. Черната кутия на пилота липсва…

— Бибипка ти Рахт! — изръмжах аз. — Уби ли го или не?

— Сега вече знам как си измъчвал и убил бедния Терб. Поради липса на планиране. Мястото беше абсолютно гъмжило от италианската флота. Ако бях стрелял, щеше да се наложи да прекося 120 мили вода с една бавна лодка, преследван от патрулиращ кораб. За да бъде извършено подобно нещо, трябва да отведеш субекта на някое отдалечено място, където няма да има никакви свидетели и можеш да избягаш.

— Значи не си го убил.

— Не още. Само ти докладвам.

Знаех си, че ще трябва да дам по-строги указания

— Къде е сега той?

— Напуска района. И заради това ти давам отчет.

— Рахт, ако не свършиш тая работа, с теб е свършено. Аз лично ще те убия! Пропуснал си шанса си!

Нямаше НИКАКЪВ шанс! — щракна със зъби той.

— Ще го убиваш ли или не?

— Разбира се, че ще го убия. Мисля, че ще тръгне обратно към Ню Йорк, а аз ще го следвам по петите. Видната щом го хвана сам, с него е свършено. Но имам нужда от помощ.

— Каква? — попитах подозрително.

— Когато се върне в Ню Йорк, той отново ще се появи на екрана ти, нали така?

— Точно така — отвърнах.

— Веднага щом го уловиш, трябва да ми съобщиш. Освен това, ако можеш, трябва да ми кажеш и къде отива. Всичко, което ми е необходимо, са няколко минути на някое безлюдно място. Стрелям и той е мъртъв. И ще мога да се измъкна.

Отлагане, отлагане. Не можех да си го позволя. Но имаше надежда.

— Ще ти помогна — казах на Рахт.

Той прекъсна връзката.

Тогава малко се поосвежих. Няколко пъти се бях опитвал да пипна графиня Крек и се бях провалял. Но сега тя беше моя затворничка и можех да я убия просто като пусна няколко газови бомбички през вентилационната шахта.

Реших, че ще се получи същото и с Хелър. Даже той нямаше да може да оцелее, щом аз насочвах убиеца на всяка крачка по пътя, точно до последния фатален изстрел от добре планирана засада.

Глава пета

Не можех да бъда абсолютно сигурен, че Хелър се е върнал в Ню Йорк. Рахт не беше споменал нищо за това, че Хелър се е качил на някой самолет за Ню Йорк. Вместо това можеше да тръгне за насам, към Турция.

Зачудих се нервно дали мога да предотвратя по някакъв начин подобна катастрофа.

Излязох и проверих алармения звънец на портала. Мюзеф и Торгут бяха нащрек, въоръжени и готови да застрелят всеки натрапник.

Върнах се в тайната си стая и проверих плочката на пода, която при натискане задействаш общата алармена инсталация в хангара и събираше целия състав на базата в боен ред. Беше наред.

Проверих екрана на Крек. Тя ядеше от хранителните запаси за космически спешни случаи и изучаваше раздела „Кралски прокламации“ от „Общия курс за Волтарианската конфедерация“. Знаех, че мисли за онези два подправени кралски документа, които я бях накарал да приеме. Щеше ми се да знам какво е направила с тях. Но няма значение, ако се опиташе да ги представи, щяха да я екзекутират.

Все пак си помислих, че ще е добре да се уверя, че вратата й е добре заключена. Слязох в хангара и минах през тунела към килиите за задържане. Погледнах отдалеч външната страна на вратата й.

Даже и да стигнеше до тук, Хелър въобще нямаше да заподозре, че съм я пипнал. В регистъра даже не бяха отбелязали името й.

Замислих се дали съм оставил някакви други следи наоколо. Засякох се с капитан Стаб.

— Вече всички сме много нетърпеливи за ония банкови обири — каза той. — Ако ще го правим в Европа или Африка, можем да използваме въздухоскока. Но ако ще се ходи до Америка, мисля, че е по-добре да вземем въздушния влекач. Заради това днес проверихме водното и въздушното му захранване. В резервоара си има достатъчно гориво, за да стигне до петнайсетия кръг на ада и обратно и то двайсет пъти.

— Ако вземете Влекач Едно — казах аз, — пилотите убийци ще ни атакуват с двете си въздушни оръдия.

— Няма да ни докоснат, освен ако не се опитаме да напуснем планетата. Между другото отделихме пая ти от портфейлите. Ето тук е.

Последвах го в спалните им помещения с каменни стени. Видях шокиран, че са разстлали по масата ценностите на пътниците и екипажа. Веществени доказателства!

Имаше ръчни часовници, пръстени, пътни чекове, пари и лични карти!

— По дяволите — казах. — Не можем да оставим тия неща да се мотат наоколо. Това веднага ще ни свърже със самолетната катастрофа!

— Ами ние просто чакахме да слезеш тук. Ще изкъртим камъните от бижутата, ще разтопим златото…

— И ще изхвърлите часовниците — допълних аз. Той сви рамене.

— И хич не се опитвайте да подправяте чековете — предупредих го аз.

Той се навъси.

Тъкмо щях да продължа нататък, когато погледът ми попадна на нещо.

Чантичката на Крек!

Говорех за оставянето на веществени доказателства наоколо!

Грабнах я.

— Ей, ей — каза Стаб. Не можеш да правиш така. В нея има много пари.

— Ако онзи кралски офицер влезе тук и намери това, ще ни пръсне на парчета!

— А той ще идва ли тук?

— Възможно е.

— Мислех, че ще го убиват.

Отвърнах:

— Точно в момента работим по въпроса.

— А, добре тогава. Защо да се притесняваме?

— Преди това може да дойде тук.

— Охо! — възкликна капитан Стаб. — В такъв случай ще наредя на хората си да се движат въоръжени даже из хангара. Не бива да се тревожиш за нищо, офицер Грис. Ще го застреляме без предупреждение. Окей?

Малко се поуспокоих.

Като се отказах от дяла си от плячката и парите, те се съгласиха да унищожат веществените доказателства и ми разрешиха да взема чантичката на Крек.

Върнах се в стаята и я прегледах.

КРЕДИТНАТА МИ КАРТА „СКУИЙЗА“!

След всичките неприятности, които беше причинила, си я бях получил обратно!

Това оправи настроението ми за през следващите няколко часа.

Приех го като добър знак, като поличба за добро бъдеще.

Струваше ми се, че нещата наистина се подобряват.

Глава шеста

Точно когато нервите ми бяха на прага на скъсването като прекалено опънати струни, Хелър се появи на екрана.

Какво облекчение!

Тъкмо слизаше от един самолет на „ПанАм“ на летището „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк. Там беше много рано сутринта.

Вървеше много бавно. В Имиграционната служба трябваше да го помолят два пъти за паспорта му. На митницата служителят с каменното лице трябваше сам да отвори чантата му.

Хелър излезе във фоайето. По радиоуредбата извикаха името му и той се приближи до гишето за съобщения.

Шофьорът от апартамента го чакаше там.

— Донесе ли чантата? — попита Хелър.

— Да, сър — отвърна шофьорът. — А поршето е на паркинга.

Хелър бръкна в джоба си и извади една банкнота. Подаде я на шофьора.

— Хвани едно такси до вкъщи. Аз няма да се прибирам там.

— Сър, не че искам да ви се меся, но мислите ли, че това е разумно? Ние всички мислим, че ще се чувствате много по-добре в приятелска обстановка.

— Това е проблемът там — отвърна Хелър със смъртоносен глас. — Прекалено приятелски са настроени.

— Сър, мистър Епщайн каза…

— Знам, обадих му се от самолета, веднага щом говорих с теб. Знам, че всички имате добри намерения. Но всичко, което искам, е да остана за известно време насаме със себе си и да се опитам да преодолея всичко това.

Късметът ми продължаваше да работи! Точно от това се нуждаех!

Обадих се бързо на Рахт.

— Къде си?

— Ще бъда на Джей Еф Кей след около час. Пътувам със самолет на „TWA“ от Рим през Брюксел. — Чувах гърменето на самолетните двигатели на заден план.

— Той ще се разхожда сам. Обади ми се, веднага щом се приземиш.

— Ще го направя — отвърна Рахт и затвори.

Вниманието ми отново се насочи към Хелър. Следваше шофьора през паркинга. Поршето беше там.

Котката!

Стоеше на прозореца.

Шофьорът отключи вратата и котаракът скочи към гърдите на Хелър. Той го погали и го сложи на рамото си.

— Поне той ще ви прави компания — каза шофьорът. — Шляеше се нещастен из цялата къща. Сложих храната и другите му неща отзад, както ми казахте.

Хелър влезе в колата, взе ключовете и запали. Шофьорът отдаде чест и Хелър потегли.

— Е, коте — каза той, — мисля, че трябва да свикнем с мисълта, че нея вече я няма. — В гласа му нещо се запъна. Екранът ми се замъгли.

О, това беше просто идеално. Хелър въобще нямаше да бъде нащрек! Даже шофираше някак вяло и вдървено. Бях планирал нещата доста по-добре, отколкото очаквах. Бях го депресирал невероятно много. Щеше да бъде съвсем неподвижна мишена!

Караше на север по експресното шосе „Ван Вик“. Още не можех да разбера накъде се е насочил.

Той подмина отбивките, които водеха към Ню Йорк, и продължи да кара направо.

Влезе в експресното шосе „Уайтстоун“ и не след дълго пресече моста на Бронкс „Уайтстоун“. Продължи на север по пътя, успореден с парка на река Хътчинсън. На Изход 6 сви по околовръстното шосе 4 на Нова Англия.

Изведнъж разбрах. Не можех да повярвам на късмета си!

Беше се насочил към ханчето в Кънектикът! Бях сигурен в това!

Въпреки старите слепи дами и заместник-шерифите щях да насоча Рахт натам.

— Е, можеше да успея.

Грабнах една карта. Целият път дотам от летището „Джей Еф Кей“ беше само около 45 мили.

Той излезе от експресното шосе и мина през едно градче. Продължи по държавната магистрала и сви по мекия път. Спря до запустялата бензиностанция и старата дама излезе.

— Къде е любимата ти днес? — попита го тя.

Хелър не можа да й отговори. Екранът ми се замъгли.

Хелър извади джипа и вкара поршето в гаража. Премести багажа си в джипа и потегли.

И преди това си бях дал сметка, че това старо шосе, отдавна обрасло с трева, беше същото, по което се беше движил трафикът към ханчето. И разбира се, Хелър караше из храсталаци и между дървета, докато стигна до потока със счупения дървен мост.

Включи джипа на двойно предаване, мина през потока, тръгна нагоре по отсрещния бряг и не след дълго спря под огромните кленове.

Той отключи вратата, внесе багажа си вътре и с много вяли движения, доста нетипични за него, започна да подрежда една от старите спални, за да може да бъде използвана.

Радиостанцията ми се съживи.

— Пристигнах — каза Рахт.

— О, имаш голям късмет — казах му аз. — Сега ме слушай внимателно. — След което му дадох много подробни инструкции да наеме една кола и къде да отиде. — И когато влезеш в зрителното поле на изоставената бензиностанция, остави колата си и продължи пеш. Старата жена ще излезе. Носи пушка за натрапниците. Застреляй я. След това продължи отново пеша. И му дадох останалата част от инструкциите как да стигне до ханчето. — Когато пресечеш потока, се скрий зад някой храст и го повикай. Той със сигурност ще излезе на вратата, защото ще си мисли, че е някой от помощник-шерифите. Когато се покаже, го застреляй.

Разбрах дотук — каза Рахт. — Има обаче още нещо. Искам да ми дадеш пряка заповед, съвсем подробна, да убия кралски офицер, по име. Тук съм включил един рекордер към радиото. По този начин, ако някога се стигне до съд, отговорността ще бъде твоя.

Почти се изсмях вътре в себе си. Заповедта идваше от Ломбар Хист, а той контролираше Волтар, включително и императора.

Казах:

— Аз съм офицер Грис. Ти, агент Рахт, имаш заповед да убиеш Джетеро Хелър, военен инженер X ранг от флота. — Добавих датата и часа.

— А сега и още нещо — каза Рахт. Ако направя това, искам 10 000 долара в брой. Не съм в този бизнес само за да си хабя здравето. Ти ме държа на намалени разходи и хонорари месеци наред, а аз искам да си получа своето.

За малко да се изсмея. Той току-що ми подписа разписка за 10 000 долара да го убия още следващия път, когато попадне пред очите ми.

— Разбира се — отвърнах. — Ето какво ще ти кажа. Нека бъдат 20 000. Бива ли така?

На другия край се чу мълчание. И после едно развълнувано:

— Договорихме се! Но няма да наемам кола. Първо ще отида до града да открадна една и да си набавя пушка със заглушител. Това ще прибави само един час към графика ми. Искам всичко да изпипам идеално. Става ли?

— Надявам се да е с голям калибър — казах му аз.

— Ще стане. Офицер Грис, ти ми оправи настроението за целия ден!

И той затвори.

Потрих доволно ръце.

Хелър мъртъв!

На това щях да се НАСЛАДЯ!

Глава седма

Хелър седеше в главния салон на старото контрабандно ханче в Кънектикът. Вратата беше отворена, но светлината вътре беше приглушена.

Той държеше в ръце кърпичка, на която имаше буквата К. Главата му беше отпусната. Трябва да се чувстваше много зле.

Котаракът сякаш беше усетил настроението му и просто седеше на пода, като го гледаше.

Бяха изминали два часа, а той не беше помръднал.

Радиото ми се съживи. Приглушеният глас на Рахт:

— На другия бряг на потока съм. Виждам ханчето.

— Бъди много тих — казах му. — Хелър има добър слух. Той седи в главния салон, а вратата е отворена. Каква пушка си набави?

— „Сако Сафари“ размер 300 „Уинчестър Магнум“. Три хиляди и двеста фута на секунда скорост на дулото, повече от половин тон ударна мощ.

— Отлично — казах аз. — Ще му откъсне главата.

— Да. И за да съм съвсем сигурен, съм заредил със специални експлозивни патрони. Пушката е със заглушител.

— Справи ли се със сляпата старица?

— О, добре се погрижих за нея — отговори той. — Ти си държиш на думата за ония 20 000, нали?

— Точно така — казах. — Слушай сега, обиколи докато можеш да виждаш през вратата и му дай заслуженото. Стреляй, за да убиеш, и то с един изстрел.

— Разбрах. Бъди сигурен и ми кажи, ако чуе нещо или се размърда.

— Добре.

Гледах внимателно екрана. Хелър просто си седеше там. Идеална мишена.

Минутите минаваха. Тогава радиото ми отново се включи.

Гласът на Рахт беше едва доловим шепот:

— Намирам се зад един храст на около 25 ярда от къщата. Но не мога да видя през вратата. Има дървета пред погледа ми. Дали ще е добре да го извикам да излезе на верандата? Веднага щом видя главата му, ще стрелям.

— Давай — казах нетърпеливо.

Наблюдавах напрегнато екрана.

Тогава чух далечен глас през спикъра:

— Хей, бял инженере! — Ох, добре, Хелър щеше да си помисли, че е някой от помощниците.

Той вдигна глава. Гледаше към отворената врата.

Викът се повтори:

— Бял инженере!

Хелър сложи кърпичката в джоба си. Посегна назад към колана си и извади автоматичния „Лама 45“. Не си бях помислил, че ще е въоръжен й подозрителен.

Стана.

Отиде до вратата.

Не видя никого и излезе по-напред на верандата.

ТРЯС!

Един експлозивен куршум се заби в камъка вляво от него.

Рахт не беше улучил!

Хелър приклекна на едното си коляно. Погледна към един храст.

Той вдигна 45-калибровия и стреля напосоки.

Чу се болезнен стон!

Тогава огнен взрив откъм храста.

ТРЯС!

Картината на екрана ми изчезна!

Чу се металически звук. Падането на пистолет върху каменни плочи. След тупването на тяло.

ТРЯС!

И спикърът ми замря.

Останах така в момент на екстаз.

Никаква картина.

Никакъв звук.

Постепенно започна да ми става ясно, че Хелър е бил ударен в слепоочието и това е унищожило зрението му. После беше изпуснал пистолета, а след това беше паднал и той самият. И Рахт като не е искал да рискува, беше стрелял отново, като го беше улучил в главата и унищожил слуховото устройство.

Седях съвсем неподвижен.

Не можех да повярвам на шанса си.

ХЕЛЪР БЕШЕ МЪРТЪВ!

Глава осма

Седях зашеметен.

През всички тия дълги месеци той беше направил от живота ми смесица от всички кръгове на ада.

А вече го нямаше.

Бях очаквал, че ще ме залеят вълни на тържество. Вместо това бях някак безчувствен.

През главата ми мина фантазията, че духът му може да се върне и да ме преследва.

Отърсих се от нея. Всички психолози и психиатри бяха единодушни, че хората нямат душа. Те са просто животни, само купчина клетки. Нямаше живот след смъртта. Слава на Бога за това! Това ме направи малко по-стабилен.

Може би, ако споделех новината с някого, очакваната радост щеше да дойде.

Станах на крака. Стъпалата ми бяха възпалени и ме боляха. Взех радиостанцията и закуцуках по коридора към хангара.

Намерих Стаб.

— Имам добри новини за теб — казах. — Кралският офицер току-що беше екзекутиран. Той е мъртъв!

Малките влажни очи на Стаб проблеснаха.

— Не говориш сериозно!

— Няма шега. Току-що му хвръкна главата.

Стаб излая от радост. После повика екипажа си.

Каза им и те засияха.

— О, Боже — възкликна Стаб, — това трябва да се случи с всеки проклет офицер във Флота! С тях и с високомерните им маниери. Как може един честен пират да си върши работата, когато наоколо е пълно с такива бибипци! Значи е мъртъв, така ли? Хайде вече да се захващаме с банковите обири, след като акълът ти вече не е там.

Радиостанцията ми се включи:

— Офицер Грис! Кръвта ми вече се съсири, улучи ме в крака. В лошо състояние съм, офицер Грис. Не мога да вървя. Трябва да ме измъкнеш оттук.

— О, мисля, че ще се справиш — отвърнах му. — Имаме да вършим по-спешни неща от това да поправяме грешките ти.

— Офицер Грис — каза Рахт, — мисля, че не разбираш за какво става въпрос. Когато търсех превръзки, погледнах в една шахта и видях, че там има всякаква екипировка. За Бога, ела тук с влекача, преди да сме направили най-голямото нарушение на Кодекса. На всички тия кутии пише Волтар.

— Ами тогава опожари цялото място — казах му аз. — Изгори го цялото и се измъквай както можеш.

— Не мисля, че тия диаманти ще горят.

Стаб изведнъж застана нащрек.

— Диаманти? — възкликна той.

Аз също внезапно застанах нащрек.

— Колко са диамантите? — попитах Рахт?

— Не мога да ги изнеса. Докарах ги едва до предната веранда, но не мога да ги придвижа по-нататък. — Разсипани са по целите стъпала.

Погледнах Стаб, а Стаб погледна мен. Кимнахме си във внезапен синхрон.

— Веднага щом се стъмни тук — казах, — ще излетим с влекача. Стой там и ни чакай. Ние ще се погрижим за всичко. — И за теб също, Рахт — казах на себе си.

Точно в този момент беше 5:00 следобед при нас. Можехме да излетим в 8:00, когато тъмнината беше пълна. Щяхме да следваме сянката на слънцето около Земята и да се приземим в Кънектикът.

Ще се опитам да издържа следващите пет часа — каза Рахт със слаб и пълен с болка глас. — Обещай, че няма да ме зарежеш, ако изпадна в безсъзнание, и не мога да ти отговоря.

— Не се тревожи — уверих го, — скоро ще бъдем на път!

Хората на Стаб търчаха наоколо, за да приготвят Влекач Едно за излитане.

Завлачих се обратно към тунела.

Един пилот-убиец в черна униформа посочи с пръста си в червена ръкавица към влекача:

— С това ли ще излетите?

Въпросът беше съвсем неуместен. Антиманкосите щъкаха навсякъде по него.

— Помнете само това — каза пилотът-убиец, като посочи двете въздушни оръдия от другата страна на хангара, — ако се опитате да напуснете тази планета, ще ви гръмнем от вселената. Такива са заповедите. Не са се променили. Локаторните устройства са си на мястото на кораба ви и веднага ще бъдем по петите ви.

— Чакай — казах, като се взрях в смъртоносните кораби-убийци, — може да ви хрумне някоя шашава идея, че се опитваме да ви се измъкнем, а то всъщност да не е така. Давайте я по-спокойно с тия неща.

— Ти не си ни висшестоящ — каза пилотът-убиец.

— Само бъди сигурен, че не правите нищо, от което може да ни хрумнат „шашави идеи“. Влекачът ви е напълно невъоръжен. Само един изстрел от някой от двата ни кораба и с вас е свършено. Не сме убивали от месеци и сме гладни.

Отдалечи се, за да предупреди другите трима пилоти и да се приготвят да летят.

— Фахт Бей се изпречи на пътя ми.

— Сега пък какво си намислил?

— Просто изпълнявам нареждания — отвърнах. Фахт Бей погледна към корабите-убийци. Четиримата пилоти се бяха събрали на съвещание под тях.

— Ако те си намерят повод дави затрият, аз какво да правя с Форист Клоужър? Не можеш да държиш тук вечно един представител на „Граб-Манхатън“.

— Въобще и не смей да го освобождаваш, докато не се върна! — казах с внезапна тревога. — Всичко съм уредил вече, така че ти не се бъркай.

— ТИ ми казваш на МЕН да не се бъркам? — възкликна той. — Офицер Грис, ако имах и най-малкия повод, незабавно бих свикал заседание на офицерите. Заради теб.

— И ще съжалиш за това — отвърнах му. — Аз съм от голяма полза за тази база. Точно преди няколко, минути отстраних имперския инспектор, който щеше да екзекутира всички ви!

Фахт Бей се отдалечи.

Отидох в стаята си. Боже, как ме боляха стъпалата. Вероятно развивах гангрена. Или пък тетанус от онзи вид, при който се обездвижват напълно ставите. Раздвижих челюстите си, за да проверя. Не, още не се бяха обездвижили.

Облякох черния скиорски екип.

Мюзеф и Торгут бяха застанали на вратата. — Някакви заповеди? — попита Мюзеф.

Изведнъж осъзнах, че имам добри новини за тях.

— Помните ли мъжът от DEA, с когото се бихте миналата есен? — попитах ги. — Мъртъв е.

Засияха като изгряваща луна. Сграбчиха се и затанцуваха в кръг, а общото им тегло от 350 килограма тресеше пода.

Виковете им можеха да ти спукат Тъпанчето.

Утанч дойде на вратата, за да види каква беше тази врява. Притеснена видя, че закопчавам кобурите си.

Тя хукна към мен и се хвърли на врата ми.

— О, господарю, ти ще вършиш нещо опасно!

— Не е нищо страшно — отвърнах.

Тя ме целуна нежно.

— О, господарю, ще умра, ако ти се случи нещо лошо. Върни се жив и здрав!

Трогнах се.

Най-сетне стаята ми се опразни от хора. Имах още един проблем. Дали да убия графиня Крек сега или когато се върна?

Имах много малко време. Разполагах с две гранати с отровен газ. Всичко, което трябваше да направя, бе да изляза навън, да се кача по хълма към вентилационната дупка, скрита зад една скала, да пусна едната или и двете гранати и с това щеше да приключи всичко.

Имаше само едно нещо, което не беше наред. Мисълта да вървя с тия крака по неравния терен беше повече, отколкото можех да понеса.

Влязох и погледнах екрана й. На него нямаше никаква картина. Вероятно графиня Крек беше загубила представа за времето в онази килия и беше заспала.

Но тогава ме обхвана тревога. Ами ако докато ме няма, тя успее да се измъкне: връщам се в базата и виждам, че ме очаква, готова да ме размаже на земята.

Взех една граната с отровен газ. Затътрих се към двора. Стъпалата ми бяха в ужасно състояние. Мислех, че няма да успея да се изкача по хълма.

Ахмед стоеше в една кола и си говореше с Терс. Махнах с ръка и Ахмед се приближи.

— Слушай, Ахмед — казах аз. — Там на хълма има една сива скала. Точно зад нея ще намериш една дупка. Направил я е един язовец и ми пречи да спя. Ето ти една граната. Дръпваш й халката и я пускаш вътре. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Разбира се — отвърна той. Взе я и хукна.

Отдалечих се по двора, за да мога да наблюдавам.

Ахмед излезе на шосето и заприпка нагоре по хълма. Стигна до сивата скала и я посочи, като гледаше към мен. Кимнах.

Видях го как дърпа халката.

Пресегна се напред, пусна гранатата с отровен газ в дупката и побягна настрани.

Незабавно избухна експлозия. Във въздуха се вдигна бяла пара.

Ахмед се върна долу.

— Благодаря ти — казах сърдечно.

Върнах се в тайната си стая.

Екранът й беше празен.

Изчаках да се появи тръпка на екзалтация. Не се появи.

Казах на глас, високо:

— ГРАФИНЬО КРЕК, ТИ СИ МЪРТВА!

Захвърлих екрана в стаята. Счупи се. Най-сетне бях свършил с това. Погледнах парченцата стъкло, разпръснати по целия под. Отидох и стъпих върху спикъра.

Стъпалото ме заболя.

Разтърси ме яростна вълна. Даже в смъртта си графинята беше способна да ме нарани!

Настъпих по-силно.

Заболя ме още повече.

Скочих върху него с двата крака!

Разбрах, че съм започнал да крещя.

Няма да я бъде тая. Аз бях победителят, нали така?

Открих, че кашлям и че гърлото ми гори. И тази няма да я бъде. ТЯ беше обгазената, а не аз!

Внимателно се взех в ръце. Трябваше да направя нещо, за да спра да мисля за това.

Имаше за какво друго да мисля и без това. С нея беше свършено!

Започнах да чертая по-нататъшните си планове. Щяхме да вземем от Кънектикът диамантите и разни други неща. След това щяхме да прелетим до Очокийчокий във Флорида и да взривим завода за спори. След това щяхме да отидем в Детройт и да затрием „Крайстър“. А след това щяхме да взривим Емпайър Стейт Билдинг високо в небето.

Тогава щях да се свържа с Пийкснууп в Агенцията за национална сигурност, за да ме свърже с Бери или Роксентър, да им кажа, че човекът с горивото и всичките му постижения вече не представляват заплаха за тях и да се върна в лоното на милостта им. А най-накрая можех да кажа на Черната челюст да скъса ипотеката.

След това щях да се върна у дома прославен и да управлявам от върха като шеф на Апарата.

Поуспокоен, слязох до склада в хангара, за да взема оръжия и експлозиви. Имах намерение да завърша последните си дни на Земята с едно голямо БУМ!