Път към възмездието

Глава първа

Крачех напред-назад в двора на вилата в Афийон, Турция, часове наред, като се опитвах да преценя положението си от всички гледни точки.

Всъщност то беше доста отчаяно. След седмица-две банката „Граб-Мапхатън“ щеше да забележи факта, че шефът на Международния отдел за застраховки Форист Клоужър, инак наречен Черната челюст, не се обажда.

Тъй като бях уволнен в качеството си на фамилен шпионин на Роксентър, не можех да очаквам помощ от тяхна страна. Даже искаха да ме обвинят във вземане на подкупи!

Документите за ипотеката, които той беше донесъл със себе си, не бяха оригиналите. Те все още се водеха на отчет в банката. Все още можеха да кажат на турското правителство да ме съди за ипотекиране на земя, която не притежавам.

Роксентър беше намерил възможност да се сдобие с огромно пространство първокласна земя за опиум, която базата обикновено даваше под аренда на турски наематели. Той въобще не се и досещаше, че чрез тази обичайна банкова стратегия е сложил ръце и на Волтарската база.

Ако Фахт Бей откриеше това, можеше да ме хване и изпрати с някой кораб вкъщи, за да ме екзекутират като автор на най-голямото нарушение на Кодекса за всички времена.

Ломбар никога нямаше да ми прости, че съм объркал работата на Роксентър, защото това щеше да спре доставката на наркотици от Ай Джи Барбън Фармацевтикъл, които бяха от жизнена необходим мост за подронването на Волтар.

О, Боже, как щях да се измъкна от всичко това?

Преподавателите ми в училището в Апарата имаха навик да казват:

— Ти се погрижи за подробностите, а големите проблеми сами ще се погрижат за себе си.

Това беше един добър съвет.

Щях да се погрижа за подробностите.

Изведнъж си дадох сметка, че е паднал здрачът. Беше започнал да духа студен вятър.

Мюзеф се приближи:

— Господарю, оня мъж, дето го сложи в стаята за гости, пита дали е безопасно да се разхожда наоколо. Мисля, че започва да подозира, че искаш да го затриеш.

Аха, това беше една подробност, за която трябваше да се погрижа.

Отидох в стаята си и намерих едно малко шишенце. Обадих се по вътрешния телефон в кухнята и ги накарах да ми донесат голяма, кана с шира с две чаши на един поднос. В едната чаша изсипах голяма доза от съдържанието на шишенцето. Беше течен хлорен хидрат, съкрушителните капки, използвани векове наред от барманите. Напълних чашите.

Отидох до вратата на Мадисън, отключих я и влязох с подноса в ръце.

Той стоеше до зарешетения прозорец, който гледаше към частната градинка на стаята.

— О, здрасти, Смит — каза той. — Има ли някаква възможност да изляза от тук и да се разходя наоколо? Чувствам се доста потиснат и малко раздвижване ще ми дойде добре.

— Добре, добре — казах сърдечно. — И аз си мислех същото. Цялото онова пътуване с кола би съсипало всекиго. Знаеш ли какво? Поръчал съм вечеря за двама ни, след което ще те изведа оттук и ще ти покажа гледки, от които ще ти падне шапката. Така че седни за малко, докато я приготвят и пийни един аперитив.

Дадох му чашата с шира. Той седна в един фотьойл и си сръбна.

— Какво е това? Малко горчи.

— Ферментирал гроздов сок — казах аз. — Предшественикът на истинското вино! Даже няма отрови. Така че пий. До дъно. — За да му дам пример, пресуших чашата си.

Той глътна половината от неговата.

— Знаеш ли, Смит, Грис или както ти е там името, аз дълго мислих. Може би не направих всичко, което можех да направя. Наистина хич не ми се ще да разочаровам мистър Бери. Той е чудесен човек и аз му дължа страшно много. Много съм лоялен към работодателите си, знаеш ли. Никога не се отказвам от някоя работа, докато не ме уволнят в действителност. И знаеш ли; той не ме уволни. Не ти е казал, че съм уволнен, нали?

— Трябваше да те измъкна, за да ти спася живота — припомних му строго аз.

— Да, така е — рече Мадисън, като допи останалата част от ширата. — Но въобще не съм сигурен, че направих всичко, което ми беше по силите, за онзи клиент — Уистър. Например имах една голяма идея, която така и не осъществих. Щях да го накарам да обере американската хазна във Вашингтон и така да пусне цялото ФБР да го преследва. Бягство чрез удар след удар. Но нямах необходимото време. После ми хрумна да го накарам да открадне Аляска и да я продаде обратно на Рус…

Главата му клюмна. Чашата се изплъзна от обездвижените му пръсти.

Движех се като котка. Събрах всичките му дрехи и неща в куфара му.

Метнах Мадисън на рамото си и грабнах куфара със свободната си ръка.

Хукнах през тайната си стая, а после и през тунела. Повиках капитана от охраната.

— Още един пътник за кораба — казах.

— Доста работа имате — рече капитанът. Пропуснах комплимента покрай ушите си.

— Сложете го в една килия. Изпратете го заедно с онова момиче на Волтар с „Бликсо“. — Пуснах Мадисън. Хукнах обратно към стаята си.

Намерих лист хартия за съобщения. Написах:

Написах отгоре СПЕШНО и ВАЖНО и го пуснах със заминаващите съобщения.

И представа, си нямах, че когато запечатах онзи плик, съм запечатал и собствената си участ.

Помислих си неразумно, че виждам за последен път Дж. Уолтър Мадисън.

Глава втора

Подробностите. Добре, грижех се за подробностите. Но до следобеда на другия ден не бях постигнал никакъв напредък по отношение на истинския проблем, който стоеше пред мен.

През изминалата нощ бях накарал Мюзеф и Торгут да повярват, че тримата, които бяха влезли, вече са погребани някъде из местността. Късно през нощта ги бях накарал да докарат стария пикап „Форд“ до вратата на вътрешния двор и бях изнесъл навън, като пъшках и охках от голямото усилие, три големи чувала, които бях напълнил с въздух. Бях ги сложил отзад в багажника и бях отпрашил. След това се бях върнал един час по-късно с чувалите, на които им бях изпуснал въздуха, при което казах на двамата:

— Зарових труповете там, където никой никога няма да ги открие. Така че просто забравете, че някога сте виждали тези хора.

Те се захилиха доволно.

— Ние слушаме и се подчиняваме, господарю. Ти наистина си един умен шеф.

Но като си седях следващия следобед, въобще не се чувствах умен. Как, в името на всички богове, щях някога да се измъкна от цялата бъркотия?

Погледнах часовника си. В Ню Йорк трябва да беше рано сутринта.

Вероятно Хелър и графиня Крек бяха замислили нещо, което можех да използвам, като го проваля.

Извадих екраните, които беше донесла Тийни и бях доста изненадан да открия, че са почистени от старите петна от засъхнала шира и тем подобни.

Батериите бяха наред.

Погледнах екрана на Кроуб. Той поето си седеше в една от килиите за задържане в очакване на транспортирането с „Бликсо“.

Екранът на Хелър беше празен. Все още спеше.

Само този на Крек беше раздвижен и интересен. Тя изливаше в една чаша едновременно Баварско Мока кафе на прах и гореща вода. После взе малко изстуден доматен сок и му сложи по малко сос „Ворсестършър“ и „Табаско“.

Постави всичко на един поднос й влезе в някаква спалня. Остави подноса и отвори капаците на прозорците. Поток утринна светлина нахлу хоризонтално, като за малко да подпали екрана ми.

Графиня Крек се обърна и се приближи до голямо етруско легло с колони.

— Събуди се, мързеливко — рече тя. — Каза ми, че ще си станал и облечен за планина преди зазоряване, а още продължаваш да хъркаш.

— Ох — каза Хелър, като сложи ръка на очите си. — Не можеш ли поне да ме оставиш да се възстановя от махмурлука?

— Партито за дипломирането ти свърши. Всички гости си отидоха по домовете. Ти си работещ човек, помниш ли?

Той взе доматения сок и си сръбна.

— Казах ти да не разрешаваш на Бум-Бум да те придума да опитваш уиски.

— Ами котката го пие — отвърна Хелър.

— Е, мистър Калико е много трудолюбива котка. А като заговорихме за труд, кога ще се захванем на работа, за да се махнем от тази планета и да си отидем у дома?

— Имам право да не си давам много зор. В края на краищата цялата година в колежа ме изтощи!

— О, глупости. Ти не си отишъл нито веднъж на училище. И сега, като имаш тази скъпоценна бакалавърска степен по ядрени науки и инженерство, какво ще правиш с нея? У дома ще й се изсмеят. Никога не съм виждала толкова много грешки на едно място, колкото има в тяхната наука. Всъщност не могат да надвишат скоростта на светлината! Трябва да се качат на истински космически кораб.

— Боже, тази сутрин си доста хаплива.

— Е, ти би бил. Оставям те в полунощ да пееш „За доброто старо време“ с 15 студенти, които никога не си срещал преди това празненство. Каза ми да съм станела призори, да съм на всяка цена в дрехи за планина, след което, доколкото си спомням, въобще не си си лягал!

— Казал ли съм подобно нещо? — попита Хелър.

— Разбира се. При това беше особено категоричен. Каза „На всяка цена“.

— Трябва да съм бил пиян — рече Хелър.

— И ония момичета бяха доста пияни — каза графинята.

— О, заради това ли е целият тоя шум? — попита той, като отпи от кафето си.

— Не, целият този шум не е заради това. Вече не ревнувам с някои изключения. Просто съм навъсена, защото загуби толкова много време да получиш степен, от която нямаш нужда. Най-хубавият на външен вид и най-компетентен военен инженер на Волтарианската флота получава диплома като Бакалавър по ядрени науки и инженерство — това е просто нелепо. Опитвам се да те заведа у дома и да те излекувам от това да си бакалавър.

— Степента ми трябва, за да мога да се подписвам под статии за горивото в професионални списания. Никой не би ти обърнал внимание, ако нямаш степен.

— И кога ще намериш време да напишеш тия статии, ако продължаваш да висиш с главата надолу от някой полилей и да дирижираш оркестъра?

— Вече не ми е необходимо никакво време — отвърна Хелър. — Написах ги.

— Кога? — попита го тя предизвикателно.

— Снощи след партито. — И той посочи.

Тя погледна към една маса, която беше сложена там. Върху нея имаше висок куп от половин дузина ръкописи.

— О! — възкликна графиня Крек доста ядосано.

Тя излезе от стаята.

Хелър взе душ и облече дрехи за планина. Събра малко багаж в една малка чанта, като сложи вътре някакви ключове, листа и една книга. Излезе на терасата и намери графинята.

— Не се ядосвай — каза той.

— Измами ме. Подведе ме.

— Беше само на шега — рече Хелър. — Съжалявам.

— Да се махнем от тази планета НЕ е шега — каза графиня Крек. — Тук всичко е като психоза. Плаши ме до смърт.

— Но е и красива планета — каза Хелър. — Ела сега като добро момиче. Имам нещо за теб, което ще те очарова.

Той тръгна към асансьора. Тя взе котката и го последва.

Качиха се в поршето.

Хелър засили по рампата. Тръгнаха с поршето през града.

Крек седеше малко мрачна. Тя каза:

— Съжалявам, че ти се ядосах, Джетеро. Но ти наистина ме подведе. Просто нямам търпение да се върнем вкъщи. Чакат ни толкова хубави новини там.

Ето я как подстрекава ли подстрекава. Точно това, което не биваше да прави. Ако успееха, щях да бъда екзекутиран със сигурност.

Хелър направляваше колата из улиците в ранната утрин.

Той посегна встрани към чантичката си и й подаде една книга.

— Грешката беше моя каза Хелър. — Шегите не вървят за сутрешен студен душ. Но хайде, развесели се. Тази книга ще те заинтригува. За принц Кавкалсия е.

Тя погледна книгата. На корицата пишеше „Дяволският триъгълник“. Тя разгледа показалеца на имената.

— Това друга шега ли е? Името му го няма тук.

— Не — отвърна Хелър. — Историята им всъщност не се връща 12 000 години назад. Но ако отвориш на картата отпред, ще видиш няколко острова встрани, от крайбрежието на Флорида, които се казват Бахамски. Там има интересни електронни и радио феномени. А също и електромагнитни смущения. А дълбокомерите им са засекли пирамида на морското дъно.

— Това странно ли е? — попита графиня Крек.

Той засили колата по околовръстното шосе „Брукнер“.

— Не много. Но има още нещо, регистрирано от корабите и самолетите: пропадане и изкривяване на времето. Корабите изчезват. Самолетите или летят в друго време, или часовниците им спират. Единственото, което се сещам, че може да предизвиква подобни неща, е много малка черна дупка. На Волтар понякога има такива в пирамидите.

— И? — попита графиня Крек, все повече заинтригувана.

— И си мисля, че континентът е потънал там. — Мисля, че заводите за енергия на принц Кавкалсия са потънали заедно с него, но продължават да работят дълбоко в морето.

— И те биха причинили всичко това?

— Единственото, за което се сещам, че би могло да ги причини — отвърна Хелър. — Изкривяване на времето от затворени черни дупки.

— Това не е ли мястото, където ти изпрати кораба на бреговата охрана.

Хелър се засмя.

— Той всъщност отиде много по на изток. И са се прибрали вкъщи съвсем нормално. Единствената опасност, която ги заплашваше, бе да ги изпратят на психиатър, а това не бих пожелал на никого.

— Значи мислиш, че принц Кавкалсия е основал колонията си точно там — каза Крек.

— Най-доброто ми хрумване засега — отвърна той. Бих написал статия за това, ако нямаше да бъде най-голямото нарушение на. Кодекса за всички времена. — И той я погледна. Тя гледаше мрачно през предното стъкло.

— Хелър започна да пее приспивна песен:

Крек се присъедини:

И двамата се засмяха.

— Моето момиче пак е радостно — каза Хелър.

— Аз съм просто една стара заядлива мърморана — отвърна тя, като сложи ръка на рамото му. — Не знам какво прави един красив мъж като теб с такава ужасна цупла като мен.

— Ти не си цупла — рече Хелър.

— Такава съм — каза графиня Крек.

— Хайде да се сбием — каза Хелър.

И двамата се засмяха, но аз за нищо на света не можех да разбера шегата.

Графинята погледна през прозореца.

— Къде всъщност отиваме?

— Водя те в едно свърталище на порока — отвърна Хелър. Но не се притеснявай. То е изцяло свързано с нашето заминаване от тази планета. Едно старо запустяло ханче в Кънектикът.

Да ги бибипам и двамата! Макар че и представа, си нямах какво е намислил пък сега, знаех, че не вещае нищо добро. Трябваше да ги наблюдавам внимателно.

Боже, как ми трябваше само някоя идея, за да ги съкруша!

Глава трета

Движеха се по експресното шосе на нова Англия покрай Ню рошел, Порт Честър и Станфорд, след което Хелър сви и влезе в Норуолк. Спря пред един супермаркет и купи няколко хот-дога, сладкиши, кифлички и разни други.

Продължиха да карат по държавната магистрала.

— Само се огледай наоколо — каза Хелър, като махна с ръка към хълмистата местност, Мадисън, цялата потънала в зеленина. — Онези лилави цветове по храстите са рододендрони. Дърветата са кленове и от вечнозелените видове, а всички тези диви цветя кой знае? Лятото ще дойде всеки момент и сега е тръбният сигнал. Харесва ли ти?

— О, много е хубаво — отвърна графиня Крек. — Не и наполовина толкова прекрасно, колкото на Манко, разбира се, но все пак е хубаво.

— Значи, мислиш, че планетата си струва да бъде спасена — каза Хелър.

— Не и за сметка на нашата сватба — отвърна графиня Крек. — От тия примитиви ми се завива свят. И най-елементарните неща ги разбират погрешно.

— Е, не са само лоши — каза Хелър.

— Добре де, защо не могат да се погрижат за собствената си планета? Защо става така, че моят Джетеро трябва да идва й да си превива гърба от работа? Тази планета не е наша. Тя е тяхна. Защо не направят нещо ефикасно?

— Просто малко не им достигат технологии, това е всичко — отвърна Хелър.

— Искаш да кажеш, че са малко ненормални. Онези инженери в класа ми по микровълните в началото не виждаха нищо нередно в това да позволяват на някого като Роксентър да потиска новите идеи и да стои на власт. Ами психологията, защо позволяват децата им да бъдат учени, че нямат думата, че са просто жертви на емоциите си и че не могат да контролират себе си? Няма съмнение, че не са в добри ръце, но защо хората тук подкрепят всичко това?

— Част от обучението им — отвърна Хелър, — е, че те не могат да направят нищо по този въпрос, а и като знам, че са видели дулата на някои от въоръжените им сили, мога да си представя защо правят така. Те са уловени в „съгласи се или ще бъдеш застрелян“.

— Ние някога ще завладяваме ли тая планета? — попита графинята.

— О, не през следващите 180 години, ако тази мисия излезе успешна. А дотогава тук нещата може да са тръгнали много добре. То няма да бъде точно завладяване: повече като съюз. Те просто биха се присъединили към Конфедерацията. Опасността идва от това, че биха могли да направят планетата невъзможна за обитаване и Великият Съвет би предприел тогава въоръжена инвазия, само за да спаси планетата. Не ми се ще това да им се случи.

— Ами мисля, че не трябва въобще да се докосваме до тях — каза графиня Крек. — Даваш ли си сметка, че една примитивна култура като тукашната може да окаже обратен ефект върху по-висша цивилизация? Би могла да подкопае основите на Волтар.

— О, мисля, че преувеличаваш — отвърна Хелър.

— Какво биха могли да причинят тези хора на Конфедерация Волтар?

— Ами много неща — отвърна графиня Крек. — Сексуални первенции, предизвикателни публикации в пресата, покварени съдилища, налудничави дела, власт, придобивана чрез икономическо надмощие на малцинството, психология, психиатрия, наркотици и още наркотици. Опасни са, Джетеро. Струва ми се, че трябва да ги оставим напълно сами. Да сложим карантина на планетата.

— О, скъпа — рече Хелър. — Днес изглежда наистина не си в настроение.

— Притеснена съм. Имам лошото предчувствие, че може да ми се случи нещо ужасно. Нещо като хладно усещане, сякаш сме наблюдавани от някого, който не ни мисли доброто.

Бързо извърнах очи от екрана. От онова, което тя беше казала, ми се изправи косата. Как се бе досетила, че нещата стоят точно така? Да не би да беше вещица или нещо такова? За Бога, Тая жена трябваше да бъде отстранена, преди да успее ща направи още нещо.

— Слушай — каза Хелър, ние наистина напредваме. Проектът със спорите действа отлично и пречиства въздуха. А само преди два дни Изи уреди „Крайстър“ да произвеждат коли, които не вървят с бензин. Ако имаме късмет, много скоро ще сме направили всичко, което е по силите ни, за повърхността на планетата. Тогава ще взема въздушния влекач и ще свършим работата.

Изкрейзих. Коли без бензин? Това щеше напълно да разори Роксентър!

А и какво имаше да прави с Влекач Едно? О, Боже, това беше много по-лошо, отколкото си мислех!

Замолих се горещо да ми хрумне някоя идея, която да съсипе тази двойка завинаги.

— Съжалявам, че изглеждам в лошо настроение — каза графиня Крек. — Денят е прекрасен и не искам да ти го развалям.

— Е, няма нищо — каза Хелър. — Има един човек, с когото ще ти е приятно да се срещнеш. Не всички жители тук са лоши.

Той свърна от магистралата внезапно и подкара по един път, който едва ли беше нещо повече от неясна следа. Не след дълго се показа запустялото ханче. Пред поршето шумно се разбягваха пилета и Хелър стигна до едно място и спря.

Старата сляпа жена излезе от къщата. Тя застана отпред като изтри ръце в престилката си.

— Как си, добри ми млади момко? — попита тя. — Виждам, че днес си довел и любимата си.

Как беше познала? Стъпките на Крек? Парфюмът й?

Трябваше да влязат в къщата за по чашка кафе.

— Плащат ли ти наема редовно? — попита Хелър.

— О, да — отвърна сляпата старица. — И сега е съвсем друго. Не видя ли, че вече имам три пъти повече пилета? Доста просперирам.

Двете с графиня Крек си поговориха за разни, глупости, както правят жените и след известно време Хелър излезе навън и отвори гаража. Там имаше един очукан джип!

Изведнъж си дадох сметка, че през цялото това време, докато не бях наблюдавал екраните, той сигурно е ходил там. Изнервих се от мисълта, че е ходил насам-натам, без аз да знам за това. С какво ли още се беше захванал?

Той вкара поршето в гаража, след което той, графинята и котката се качиха в джипа, казаха довиждане на сляпата старица и подкараха обратно към магистралата.

— Движиха се известно време и тогава Хелър намали. Погледна напред. Колата на заместник-шерифа стоеше там, засичайки скоростта от засада. Хелър спря до нея.

— Ей, т’ва ако не е белицкият инженер — каза Ралф.

— Леле, я, я виж онази дама! — каза Джордж.

— Скъпа — каза Хелър на графинята мога ли да ти представя Ралф и Джордж? Те са заместник-шерифи на Мейзабонго Марийнс.

— Уау! — възкликна Джордж.

— Опа! — рече Ралф, като бързичко свали каубойската си шапка.

— Ние просто ще се разходим надолу, за да проверим мястото — каза Хелър. — Така че не се притеснявайте, ако видите някакъв дим.

— Ама, разбира се! — каза Джордж.

— Исусе, де да имах работа като вашата — каза Ралф.

Хелър подкара джипа нагоре по пътя и свърна от шосето по почти незабележимата следа.

— Ти наистина ги убиваш — рече Хелър.

Крек се смееше.

— Но какво беше това за Мейзабонго Марийнс?

— Получават по сто долара на месец за допълнителна работа, която се състои в това да се грижат за мястото, а чичото на Джордж, който е шерифът, получава двеста. Заплата за допълнителна работа. Никой не смее да създава неприятности в тази зона.

Караха покрай многовековни дървета, най-накрая изкачиха една височина и подкараха из равнината. Хелър насочи джипа към равната зона, която беше използвана от въздушния влекач, и се огледа наоколо, като очевидно проверяваше за нежелани отпадъци.

— Къде е това свърталище на порока? — попита графинята.

— Точно там, всред онези дървета. — И той измина краткото разстояние до тях.

— Къща! — каза графинята.

— Ханче — каза Хелър. И той й разказа за времето на Сухия режим и как контрабандистите донасяли контрабанден алкохол по потока, докато две шосета и една стена на реката не прекъснали кариерата на ханчето.

Те слязоха и котката незабавно започна да разузнава. Хелър се изкачи по каменните стъпала и отключи вратата.

— Мястото е наистина като укрепление — каза той. — Каменни стени, бронирани врати, противокуршумни стъкла. Наоколо има сигурно заровени гангстери, достатъчно да бъде създаден полк от духове.

Графиня Крек влезе в салона за танци и заразглежда фенерите с пожълтяла хартия.

— Тук е студено — каза тя.

— Ще отворя всички врати, за да влезе топъл въздух от бриза — каза Хелър и се захвана.

— Защо ти беше необходимо това място? — попита графинята.

— За зона за кацане — отговори той. — И заради още нещо. — Той я повика с ръка и двамата влязоха в бара. Хелър натисна някакъв лост и краят му се отвори. Той слезе надолу по стълбата, а Крек го последва.

Хелър обходи с фенерче някакви издълбани букви: Исак Слокум, Хис Мин, 1689. А след това и галериите.

— Първото, което ми хрумна — каза той, — бе да намеря тази изгубена мина, а след това да се направя, че я отварям и да я пусна в действие. Не мислех, че ще имам достатъчно средства. И щях да произвеждам злато, а след това да се правя, че съм го копал тук. — Той тръгна през една галерия и повдигна някакъв брезент. Там бяха кутиите, които въздушният влекач беше донесъл като товар.

— И защо не го направи? — попита графинята.

— Ами едната причина е, че сме червиви от пари. Основната причина обаче е, че една от кутиите липсва. По някакъв начин кутия N 5 е изчезнала или на Волтар, или по пътя. Тя съдържа съдовете, необходими за претопяването. Нищо на тази планета не е достатъчно здраво. Просто би се разтопило под бомбардировката.

— Не успя ли да я намериш?

— Изпратих две или три съобщения на Солтан. Помолих го да я поръча отново.

— Все още ли ти е необходима?

— Ами да. Но не за злато. Искам да направя оборудване за производство на горивни прътове. За тях са необходими същите съдове. Исках да дам оборудването на Изи и така щяха да имат прътове, които просто щяха да слагат в главните централи за електрозахранване на градовете и да получават милиарди мегавати енергия директно.

— Мисля си, че можеше да я поръча и да я изпрати — каза графинята.

— Седни някъде там, ако намериш чисто местенце — каза Хелър. — Искам да прегледам тия неща.

Той започна да ровичка наоколо. Постави някакви измервателни уреди върху няколко метални листа. Най-накрая каза:

— Тук има всякакви стоки, но нищо, което може да свърши работа. Това обаче ще те позабавлява.

Той отиде до едно място на пода и повдигна дъска, под която се показа горната част на малък сак. Хелър бръкна вътре, извади шепа предмети и се върна при Крек.

— Преди няколко седмици, когато бях тук за последен път, намерих малка купчинка от тези. — Той отвори ръка и я освети с фенерчето. Онова, което беше в ръката му, заблестя!

— О, какво е това? — попита тя.

— Диаманти.

Тя взе един и го разгледа на светлината на фенерчето.

— Ооооо! — възкликна. — Красиво е!

— Помислих си, че ще ти харесат — каза Хелър.

Изведнъж бях седнал на края на стола си. Лигите ми бяха потекли, тя разглеждаше нещо, което трябва да беше чист десеткаратов синьо-бял диамант!

Хелър пусна останалата част от шепата в чантичката й.

— Вземи ги. Диамантите са просто руда. Пробвах твърдост за съдове като слагах под налягане въглеродни блокове. Има граница на количеството подобни неща, които можеш да направиш. Инак би наводнил пазара, който на тази планета е доста строго контролиран.

Тя продължаваше да гледа диаманта, когато се върнаха обратно нагоре по стълбата.

Хелър накладе огън на мястото, където е била кухнята, и приготви няколко хот-дога. Изядоха ги. После той й показа как да препича сладкишите на парчета тел, докато предната вратичка на пещта стои отворена.

Хелър нави една „Виктрола“, сложи няколко плочи с джаз от 20-те години и двамата потанцуваха.

— По-късно Хелър заключи ханчето. Върнаха се и взеха поршето.

Докато караха обратно към града, графинята галеше котката, която изглежда спеше от свръхдоза хот-дог.

— Намерихме ли това, за което отидохме? — попита графинята.

— Не отвърна Хелър. — Мислех, че може да се намери нещо, което да използваме и заради това огледах отново. Но там наистина няма нищо, с което мога да заместя истински твърдите съдове за правене на горивни прътове. Всичките бяха в кутия N 5.

— Ти как се свързваш със Солтан? — попита графинята.

— Даде ми един адрес в Афийон — отговори той. — Ще му изпратя отново съобщение, когато се върнем. Наистина ни трябва кутия N 5.

Усмихнах се хитро вътре в себе си. Справях се по-добре, отколкото предполагах. Аз наистина го бавех!

Но това не разреши собствените ми проблеми. Трябваше да свърша още много неща. И ТО БЪРЗО!

Глава четвърта

„Бликсо“ пристигна с мощен рев в нощта.

Качих се на борда веднага, щом поставиха стълба към него.

— Я гледай ти — рече капитан Болц, — и как е неприлично богатият офицер Грис?

— Има проблеми — отвърнах аз.

Той потри косматите си гърди.

— Всички си имаме проблеми. Добре е, че тук пристигат и други товароносачи. Трябваше да мина през пълен сервизен преглед на Волтар. Цели няколко седмици не бях в графика. Вдовицата в Истанбул съвсем ще побеснее. Но имам с какво да я развеселя. Като изключим среброто, най-вече със себе си. — И той започна да облича Земните си дрехи.

— Как вървят нещата на Волтар? — попитах аз.

— Хич не знам. Аз съм просто един капитан на товароносач на Апарата. Негово Височество въобще не ми казва нищо. — И се засмя на шегата си. — По-добре попитай оня пасивен педераст Туолах. Дойде на борда така изнемощял, че сигурно знае половината тайни на правителството. Този път нямах никакви неприятности с него. Просто като че ли се скри в кабината си.

— Имам трима пътници за теб — казах му.

— Изправени или увиснали?

— Кроуб си го возил преди. Ще го държиш под ключ. Другите двама нямат значение. Нито единият, нито другият говорят Волтариански? Момичето обаче, Тийни Хопър, бих я държал далеч от екипажа. По-лоша е и от Туолах.

Той спря да си връзва обувката и бутна към мен един топ празни формуляри. Бях възстановил идентифициращата си пластинка от Фахт Бей и започнах да удрям печати.

Той сложи формулярите настрана.

— Този курс е много бърз — каза той. — Доста изоставам от графика. Така че си свършвай работата с Туолах и го качвай заедно с пътниците ти на борда. Ще отскоча до Истанбул за много малко и когато се върна, излитам.

Последвах го надолу по стълбите, върнах се при капитана на охраната и му дадох писмените нареждания за товарене на пътниците, след което ударих необходимите печати.

— Ще се радвам много, когато видя това момиче да си замине — каза капитанът на охраната. — Седи си в килията, псува като пират и се моли да й разрешим само един телефонен разговор. Прилагателните, дето ги лепи към твоето име, биха разтопили и камък! Искаш ли да я видиш и да я успокоиш?

— Не, за Бога! Кажи й да отвори един от куфарите си и добре да си попуши! А мъжът?

— Онова приятелче Мадисън? Той не е проблем. Просто си седи и постоянно говори, че си знаел, че ще се стигне до тук. А онзи побъркан Кроуб не е казал нито дума.

— Е, качвайте ги на борда — казах му. — Трябва да се видя с един куриер.

— Той е ей там. Този път не пристигна окован.

Туолах, по прякор Туу-Туу, се прикриваше зад една стълба. Носеше чанта. Махнах му с ръка да ме последва и го отведох в една празна килия.

Туу-Туу не беше толкова изнемощял, колкото фрашкан с тайни, които се страхуваше, че неподходящите хора ще измъкнат от него.

Той се наведе близо до ухото ми. Парфюмът му ме удари като вълна.

— Направил го е — рече Туу-Туу.

— Кой е направил какво? — нетърпеливо попитах.

— Ломбар. Направо е разклатил Великия Съвет чрез наркотици. Придворните лекари са му помогнали. Хванали са всички на въдицата, а Ломбар контролира доставките. — Той се отдръпна назад и се огледа, за да се увери, че не го подслушват. Наведе се отново напред: — Хванал е на въдицата си даже Негово Величество.

Очите ми заблестяха. О, каква новина само беше тази!

— Има намерение да пристрасти цялото население — прошепна Туу-Туу. Де факто Ломбар Хист е в пълен контрол на целия Волтар.

Новината ми подейства като електрически шок. Изведнъж осъзнах, че много скоро щях да стана шеф на Апарата!

— Каза ми да ти дам това — продължи Туу-Туу.

Той пъхна някаква хартия в ръцете ми. Разгърнах я. Съобщението беше написано с думи и букви, изрязани от вестникарски съобщения и залепени на страницата.

Пишеше:

Погледнах Туу-Туу.

— Ами капитан Тарс Роук? Хелър имаше линия за свръзка с него.

— Капитан Тарс Роук бе освободен от длъжността Личен Астрограф на Краля. Получи заповед да се присъедини към Флота на отдалечената Калабар. Забрави го.

Вълна на абсолютна радост се надигна в мен!

— Останалата част от съобщението е — каза Туу-Туу, да си сигурен, че опиумът, хероинът и амфетамините продължават да идват, което, означава да не се прави нищо, което може да обезпокои Ай Джи Барбън.

Това означаваше, че нищо не биваше да отмести Роксентър от мястото му!

Радостта ми малко се поохлади. Помислих си за сегашните си връзки тук. Не всичките ми проблеми бяха решени.

Работата нямаше да бъде лека!

Ударих печат на документите, които беше донесъл.

Умът ми беше другаде.

— Няма ли да си получа наградата? — попита ме Туу-Туу — Нали се сещаш, онзи големия от охраната и дебелата жена…

Отблъснах гнусния педераст от себе си.

— Ще си получиш наградата, когато стана шеф на Апарата — изръмжах му.

Трябваше да мисля за други неща.

Трябваше да реша как да се справя с тях. Трябваше да разреша проблемите, които ме заплашваха. И то да ги разреша бързо.

Глава пета

Когато бях вече в тайната си стая, се наведох напрегнато над един лист хартия. Трябваше да направя план. Давах си ясната сметка, че онова, което реша, може съвсем спокойно да промени хода на милиарди животи. Не можех да си позволя никаква грешка: те трябваше да загубят, не аз.

Черната Челюст.

Написах името му.

Какво щях да правя с него?

И тогава се сетих!

Щях да убия Хелър. След това да взривя „Крайстър Мотърс“ в Детройт. След това да изтрия Очокийчокий, Флорида, от картата, като по този начин Маями щеше да спре да купува горивото. След това щях да убия Изи Епщайн и Бум-Бум Римбомбо, като взривя Емпайър Стейт Билдинг. Направих си списък. Не исках да пропусна никого.

Тогава щях да се обадя на Бери и да му кажа:

— Видя ли? Мадисън вършеше всичко прекалено бавно. Но сега аз затрих човека с горивото и всичко; което беше създал. — След което щях да добавя скромно: — Сигурен съм, че си го прочел по вестниците. — После щях да кажа: така че, моля те, възстанови репутацията ми като фамилен шпионин на Роксентър, защото си свърших работата и то само как!

А той щеше да каже:

— Инксуич, колко се гордеем с теб. Разбира се, че репутацията ти е възстановена.

Тогава щях да се върна в килията на Черната Челюст и да му кажа:

— Застани мирно, негоднико. Разговаряш с един фамилен шпионин на Роксентър и всичко, което трябва да направиш, за да се увериш, е да се обадиш в офиса си. — При което той, разбира се, щеше да скъса ипотеката си върху Земната база с маниер на победен.

Щях да го оставя малко да се подмаже, преди да го изритам от имението. Да, това щеше да бъде добре и аз го прибавих към списъка.

Облегнах се гордо назад, за да се полюбувам на шедьовъра си.

И тогава погледът ми улови някакво съвсем слабо движение на екрана. Някакъв нож разрязваше парче месо.

ГРАФИНЯ КРЕК.

Потреперих.

Погледнах отново плана пред себе си. Закрих го така, че да не може да се вижда от екрана. В основния ми план имаше грешка. В момента, в който, някой се прицелеше в Хелър, щеше сам да бъде на телескопичната мушка на някой снайпер в ръцете на графиня Крек!

Замислих се за това известно време. Да, това определено беше пропуск.

За да мога успешно да убия Хелър, беше жизненоважно да се отърва от тази вещица.

Мислех и мислех. Крачех напред-назад. Преди не се бях справял с това. Сега вече не биваше да се провалям.

Изведнъж погледът ми се спря на едно кошче. В него имаше много съобщения, недокоснати, непрочетени, натрупани по време на дългото ми отсъствие. Зародишът на една идея започна да нараства в главата ми.

Отидох до кошчето. Точно най-отгоре имаше картичка от вдовицата Тейл.

Да върви по дяволите. Когато станех шеф на Апарата, щях да я унищожа. Хвърлих картичката пода.

Имаше няколко фактури от Волтар с изтекъл срок. И тях ги хвърлих на пода.

От следващото съобщение обаче ми настръхна косата. Беше на дълбоко в купчината, но печатът му не беше от повече от два часа! Беше от неизвестния убиец, когото Ломбар беше назначил да ме убие, ако се проваля! Там пишеше:

Беше подписано с кама, от която капе кръв.

Много се изнервих. Отдавна бях престанал да се опитвам да разбера кой може да е той. Но наистина изглеждаше, че има връзка с „Бликсо“, защото времето на печата беше един час след пристигането на кораба.

Колко жестоко щеше да бъде, ако точно когато съм на прага на пълния успех, почти готов да застана начело на цялата смъртоносна организация, този убиец направи някоя просташка грешка и ме убие по погрешка!

О, по-добре беше да се правя на много зает!

Онова, което търсех, не беше в кошчето. Погледът ми зашари. ЕТО ГО!

Някой куриер го беше пъхнал под вратата, вероятно през последните няколко минути. ТЕЛЕГРАМАТА НА ХЕЛЪР!

Пишеше, че той я изпраща. Да, имаше две други телеграми, доста по-стари, които лежаха в праха.

Отворих последната:

Двете по-стари телеграми имаха почти същото съдържание. Но не исках да знам какво пише в тях; исках само да съм сигурен, че и той, и тя знаят, че са изпратени.

Знаех, че този проблем вече е разрешен.

Имах нужда обаче от още едно нещо. Все още не разполагах с него.

Легнах си и се въртях и шавах неспокойно. Станах рано и се затутках да почиствам оръжия.

Когато в Ню Йорк станаха и те, седнах напрегнато пред екраните, гледах, слушах, лежах в очакване.

Молех се за малко късмет. Въобще не разполагах с много време.

Заредих и двата екрана с липсвалите ми в Ню Йорк ленти. Трябваше да мога да превъртя лентата, в случай че, докато ям например, те вземат да кажат онова, което търсех.

Вечерта дойде. „Бликсо“ отлетя.

Прекарах още една трескава нощ. Прахосал и следващата сутрин в крачене напред-назад. Имах само още около седмица, преди да забележи някой, че Черната челюст го няма. Хелър и Крек отлагаха нещата напук на мен. Нуждаех се само от няколко вълшебни думички.

При мен стана следобед и те станаха.

И тогава, докато закусваха, ПОЛУЧИХ КЛЮЧОВОТО СЪОБЩЕНИЕ.

Хелър и Крек бяха седнали на масата за закуска на терасата на апартамента, заобиколени със зеленина.

— Скъпа — каза Хелър, — съжалявам, че трябва толкова да търча насам-натам, но Изи иска да отида този следобед с него до Вашингтон.

„Чудесен нефт за Мейзабонго“ ще закупи всички права за закупуване на всяка капка гориво в Съединените щати, всичките резерви. Изи не знае как да изчислява мощностите, а аз съм доста близък с посланика на Мейзабонго още от миналата есен.

— ВСИЧКОТО гориво? — възкликна графиня Крек. — Къде ще го сложите?

— Не трябва да го слагаме никъде. Можеш да закупуваш търговските права над всичко. Ако можем да закупим правото на определена цена, тогава, ако решим да го купуваме, трябва да ни го продават на тази цена. Така че ще купим правата за шест месеца. Компаниите са така жадни, за пари, а продавачите на права толкова нетърпеливи, че няма никакъв трик. Те мислят, че ние въобще няма да осъществим покупката на горивото и така просто ще сложат половин милиард в джоба си от продажбата на правата, като, пак ще си имат нефта. Така или иначе ще отидем там и ще инструктираме посланика. След това ще отлетим до Детройт утре следобед, за да направя един показен тест на новите коли без бензин и да подпиша началото на производството им. Ще се опитам да се прибера вкъщи около полунощ утре, а ако не успея, то ще стане съ сигурност на следващата сутрин.

— И никакви жени във Вашингтон — каза графиня Крек.

Двамата се засмяха.

— Тръгвам със самолета в един часа — каза Хелър.

На молитвите ми беше откликнато. Този път нямаше да пропусна!

— Посегнах към радиото за двупосочна връзка. Обадих се на Рахт. Той беше в офиса в Ню Йорк.

— В 2:30 часа този следобед — казах му, — трябва да се обадиш на един телефон. — И му дадох номера.

— Това е апартаментът на Кралския офицер — отвърна той.

— Точна така — казах. — Но той няма да бъде там. Жена му ще се е върнала от летището. Искам да кажеш, че имаш спешно лично съобщение от офицер Грис. И да й го предадеш. Съобщението е следното; „Не бих могъл да ви изпратя заместител на кутия N 5, защото се страхувам, че Джетеро може да се нарани с тях.“

— Това ли е всичко?

— Да — отвърнах.

— Чакай малко — рече Рахт. — На мен това съобщение ми звучи подозрително.

— За нея то ще има смисъл. Прави каквото ти се казва!

— Слушай — каза той, — знам как работи мозъкът ти. Виждай съм я тая женска. Вероятно е една от най-красивите жени в Конфедерацията. Може да се сравнява само с Хайти Хелър, момичето от сънищата на бедния Терб. Абсолютно сигурен ли си, че това няма да я нарани по някакъв начин?

— Разбира се, разбира се — успокоих го. Разбира се, че не. Това е нещо като кодирано послание и тя ще се радва да го получи.

— Надявам се — отговори той и затвори.

Кой, по дяволите, го беше грижа какво мисли той. Плащаше му се да си върши работа, така както беше и с мен.

В 9:30 вечерта местно време се залепих отново на екрана. Графиня Крек беше изпратила Хелър от летището „Ла Гуардиа“ и в 2 следобед нюйоркско време, се беше върнала в апартамента.

В 2:30 икономът Еалмор влезе в кабинета й, където тя оценяваше някакви студентски работи, и каза:

— Госпожо, има спешно телефонно обаждане за вас. Прехвърлих го на линията ви тук.

В паника, защото вероятно си помисли, че се е случило нещо на Хелър, тя вдигна слушалката.

Рахт й предаде съобщението безпогрешно.

— Кой се обажда? — попита тя.

Но той вече беше затворил.

Тя стана. И тогава каза точно думите, които знаех, че ще каже.

— Боже мой, какво съм направила?

— Засмях се щастливо. Планът ми действаше. Тя си помисли, че хипнотичното нареждане, което ми беше дала, все още е в сила и че ме спира да изпратя кутия N 5.

Направи няколко крачки напред-назад. След това посегна към телефона. Не можех да повярвам на късмета си. Тя се беше хванала. Вярваше, разбира се, че единственият начин, по който може да се справи със ситуацията, е да направи още една хипнотична серия. А единственият начин, по който можеше да осъществи това…

— Дайте ми централни резервации за самолетните линии — каза тя. Свързаха я. — Кой е следващият ви директен полет за Истанбул? — Казаха й, че няма директен полет. Заради промени в графика, най-добрата резервация, която можели да направят, била за десет вечерта, но полетът имал шестчасов престой в Рим.

— Това ме устройва — каза тя. — Направете резервацията направо до Афийон, Турция. На името на Хевънли Джой Крекъл.

Дадоха й номера на полета. Бързо го записах.

Смеех се от сърце. Не беше използвала кредитната карта „Скуийза“, като каза, че ще плати в брой.

След това допълни:

— Моля ви, направете билета двупосочен.

Усмихнах се до уши. Двупосочният билет нямаше да бъде ползван.

Графиня Крек никога нямаше да се върне обратно.

Глава шеста

Тя написа кратка бележка на Хелър и я даде на Балмор. Даде инструкции за котката. След което засъбира багажа си.

Изведнъж започнах да се притеснявам. Ами ако, убиецът не успееше с Хелър?

Ако графинята бъдеше убита на място, нямаше да има с какво да преговарям.

И изведнъж, ГЕНИАЛНА ИДЕЯ!

Знаех точно какво трябва да направя, а не разполагах и с много време.

Хукнах през вратата към тунела, минах през хангара и стигнах до стаята на капитан Стаб.

— За колко време можете да вдигнете във въздуха един въздухоскок? — попитах го аз.

— За десет минути — отвърна. — Какво става?

Осъзнах, че ще трябва да действам много хитро, за да накарам този пират да съдейства.​

— Приготвям се за обир на верига от банки — казах.

— Е, време беше — рече капитан Стаб.

— Сега, на тази планета обирджиите на банки си имат заложници.

— Така ли? — възкликна той.

— Да, сър — казах. — Трябва да имат заложници. Но аз съм измислил една нова хитрина. Ще вземем заложника предварително.

— Хей — рече той. — Това ти спестява опитите да намериш някой жив, след като си обрал цялата сграда.

— Точно така — отвърнах. — Така че ще вземем един заложник, който е свързан с милиарди. След което ще извършим серия от акции, които ще ни направят невероятно богати.

— Ей, страхотно — рече той. — Тук е много скучно от известно време. Ако не се беше появил ти да наредиш, онзи Фахг Бей нямаше да ни разреши да излетим.

— Е, сега ще разреши. Кажи ми бързо, кой от хората ти може най-добре да изиграе ролята на Земен човек?

— Джийб, помощник-инженерът.

— И не страда угризения, ако трябва да намушка някого в гърба!

— Айде да не приказваме шегички — каза капитан Стаб. — Пиратството е сериозен бизнес. Разбира се, че може да направи такова малко нещо.

— Тогава веднага се качвайте на борда — казах — свали го точно на север от международното летище в Рим, накарай го да си купи билет и на всяка цена да бъде в този самолет.

Дадох на Стаб останалата част от инструкциите. Дадох му и нужните пари, както и екипировката, която щеше да трябва на неговия човек.

— Когато свършите с това — допълних, — се върнете обратно тук, за да ме вземете. Ще излетим отново утре вечер. И така, хуквайте!

Обадих се на Фахг Бей и му казах, че е по нареждане на Ломбар Хист. Очистиха въздухоскока и той полетя през илюзията за планински върхове в нощното небе.

Върнах се обратно при екрана.

Не трябваше да бъдат допускани никакви грешки!

Наблюдавах я как привършва с опаковането на куфара си.

ГРАФИНЬО КРЕК, ТОЗИ ПЪТ НАИСТИНА ТЕ ПИПНАХ!

И Хелър никога нямаше да ме обвини, ако не успеех с него.

Но и той нямаше да ми се изплъзне.

И двамата щяха да платят, и то скъпо, за всички неприятности, които ми бяха причинили!

И вдигнах един тост с шира за себе си като новия шеф на Апарата!

Имах онова опияняващо усещане, което има човек, когато знае, че със сигурност ще победи!

Глава седма

Консултирах се с графиците и справките в базата…

Направих изчислението съвсем точно.

Тя щеше да напусне Ню Йорк в 22:00 източно стандартно време тази вечер. Което щеше да бъде 5:00 часа при мен утре. Щеше да пристигне в Париж на летище „Шарл де Гол“ в 11 часа местно време на другия ден. При мен тогава щеше да бъде пладне.

Тя щеше да пристигне в Рим на летище „Леонардо да Винчи“ в 15:10 местно време, 16:10 мое време.

Щеше да напусне Рим в 21:00 часа утре вечер. Когато при мен щеше да бъде 22:00 часа.

Никога нямаше да пристигне в Истанбул.

Полетът от Рим беше със самолет на компанията „Медитърейниън“. Номерът на полета беше 931. Самолетът беше DC-9 серия 10. Имаше разпереност на крилете 89,4 фунта, височина — 27,5 фунта и дължина 104,4 фунта. Задвижваше се от два реактивни двигателя „Прат и Уитни“, разположени от двете страни на корпуса в задната част под опашката. Максималната му скорост беше 560 мили в час. Теглото на самолета беше около 45 тона плюс платен товар около 8,5 тона.

На борда вероятно щеше да има пилот и помощник-пилот, а също и навигатор, защото полетът беше над океан. Вероятно щеше да има три стюардеси, щеше да вози най-много 90 пътника.

Капитан Стаб и въздухоскокът се върнаха, преди да се свечери и аз хукнах към хангара с изчисленията си.

Стаб слезе от кабината на камбаноподобния кораб. Беше усмихнат до уши. Приближи се до мен.

— Приземихме го. Освен това го свързахме с това радио за двупосочна връзка и този екран. Носи със себе си камера „Марк V“ като копче на ревера си. — Той ми подаде екрана.

Да, имах картина от чакалнята във фоайето на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Картината беше под 90 градуса. Джийб вероятно спеше на някоя седалка в чакалнята.

Дадох на Стаб изчисленията си.

— Тия два реактивни двигателя имат по 7 тона тласък. Това прави общо 56 000 конски сили. Изглежда доста.

— Няма проблем — каза той.

— Добре — отвърнах. Поспете малко. Тръгваме оттук тази вечер, веднага щом се стъмни.

— Нямам търпение — каза той и се ухили.

Хукнах обратно към стаята си. Трябваше да се уверя, че графиня Крек ще се качи на самолета в Ню Йорк.

Да, ето я на гишето за регистрация. И, разбира се, носеше пазарската си чанта. Знаех какво има в нея.

— Полетът ви ще бъде обявен след половин час, госпожо — каза служителят. — Приятно пътуване.

Ухилих се. О, това беше чудесно. Многократно се бях опитвал да унищожа смъртно опасната графиня Крек и всеки път тя ме беше побеждавала. Но този път нямаше да се проваля!

Някакви дечица търчаха из фоайето. Едното от тях се блъсна в нея. Тя протегна ръка и го погали по главата, а то вдигна поглед и се усмихна.

Седях напрегнато и гледах. Трябваше да се уверя, че наистина се е качила на онзи самолет и не се опитва да се свърже с Хелър във Вашингтон, защото той щеше като луд да изкрещи: НЕ!

Графиня Крек си купи някакви бонбони и списания.

След това обявиха полета й.

Гледах нетърпеливо как се качва на борда.

Тя се настани на седалката с облегалка и затегна колана си.

Моторите загърмяха. Самолетът ускори, за да излети.

Със заглушителен рев и прелетяващите отстрани светлини на пистата, той се вдигна във въздуха.

Въздъхнах с облекчение.

Но продължавах да гледам, просто за да съм сигурен.

След около 20-ина минути екранът започна да се замрежва, а след това изгасна.

Тя беше излязла от 200-милевия обхват на препредавателя, който беше останал на Емпайър Стейт Билдинг.

Сега всичките ми екрани бездействаха. Кроуб отдавна беше на път за Волтар, Хелър — извън обхвата във Вашингтон, графиня, Крек летеше над Атлантика и аз нямаше какво да наблюдавам.

Тя щеше да бъде плътни 8 часа и 55 минути във въздуха, преди да пристигне в Париж. Имаше 2 часа и 15 минути престой във френската столица. След 11 часа и 10 минути щеше да се приземи в Рим. 5 часа 50 минути след това щеше да излети със самолета на „Медитърейниън“, полет 931, от Рим. Доста предат той да е потеглил, аз щях да излетя от Афийон.

Трябваше да минат 12 часа, преди да мога да я засека с камерата на Джийб в Рим, на около 1000 мили оттук. Освен това щяха да минат почти 16 часа, преди аз да потегля.

Легнах в леглото си и се опитах да поспя. Не можех. Всичките ми мечти се сбъдваха.

Графиня Крек летеше право към паяжината ми. И скоро щеше да има една глупава пеперуда по-малко във Вселената.

И всичките ми проблеми скоро щяха да бъдат разрешени.

Глава осма

Около 6 часа същата вечер по мое време, графиня Крек се появи на екрана, свързан с камерата на ревера на Джийб.

Седях над вечерята си, твърде развълнуван, за да ям, екранът беше паркиран на масата пред мен, а до него стоеше радиото за двупосочна връзка.

Графинята се разхождаше в пасажа с магазини на Римското летище. Беше облечена в тъмносин втален костюм. Косата й беше пухкаво руса под меката шапка, с широка периферия. Двама млади италианци изведнъж застанаха като заковани и я загледаха, докато преминава.

Тя разглеждаше витрините на магазините, а италианските магазини, както обикновено, бяха доста богато украсени: снимки на модели, копринени шалове, гоблени по стените.

Джийб вероятно се излежаваше незабележим в чакалнята. Той я беше забелязал, защото, когато тя мина покрай него, той се обърна и задържа на фокус. Бях му дал една паспортна снимка, която не беше много добра и малко се бях притеснил дали ще я разпознае. Тревогите ми сега се успокоиха. Добър човек беше тоя Джийб.

Две момченца се втурнаха към графиня Крек. Държаха отворени тефтери. Поискаха от нея автограф, като очевидно си мислеха, че е филмова звезда. Тя се засмя и ги подписа.

Момченцата минаха покрай Джийб, като гледаха с наслаждение тефтерите си.

— Кристо, — каза, едното на италиански — мислех, че Лорън Бъкол е умряла.

— Не бе, ти нищо не знаеш. Това е дъщеря й. Първото се обърна назад.

— А, да. Сега се сещам. Но е по-красива от майка си.​

Радиото заработи.

— Офицер Грис?

— Слушам те — казах.

— Това ли е въпросната жена? По-красива е, отколкото на, снимката. Подписа се с някакво странно име в тефтерите на ония деца.

Тази е — отговорих му.

— Добре. Бях зяпнал за известно време.

— Продължавай — казах му. — Но бъди много внимателен. Смъртно опасна е и много коварна.

— Ще внимавам — каза той и затвори.

Тя беше влязла в един магазин и Джийб се премести така, че да я държи директно под око през вратата.

Едва чувах гласа й над врявата и шума в чакалнята. Увеличих звука.

Купуваше копринени шалчета. Не бях разбрал, че вече говори и италиански. Хелър трябва да я е научил.

Беше взела един зелен шал и го държеше на светлината. Беше много елегантен.

— Ще го взема — каза тя, — пасва на цвета на очите му. Сложете го в хубава кутия. Подарък е за един мой приятел лекар.

Прахд. Тя купуваше подарък за него.

Разгледа другите шалчета. Откри един дълъг в светлобежово. Десенът му беше с антични оръжия. Беше вързан под формата на вратовръзка.

— Ще взема и този за един друг приятел, така че го увийте и него като подарък.

Тя имаше предвид мен. Потреперих. Оръжия, за да ме застреля и клуп, за да се обеся. О, замисълът беше съвсем ясен. Беше добре, че действам!

Когато подаръците бяха опаковани, тя ги взе, отиде в един ресторант, поръча си вечеря и започна да яде.

Джийб, точно на срещуположната страна на ресторанта на летището, си ядеше неговата и държеше графинята под око. Малко ме подразни, че си е избрал такава охолна вечеря за сметка на моите пари. Щях да си поговоря с него за това, когато работата беше свършена.

Точно тогава изтичаше последният срок за моето отпътуване.

Отидох в стаята си и облякох топъл, електрически затоплян ски екип, ботуши и качулка. На 30 000 фута може да стане много студено.

Погледнах се в огледалото. Смолисточерният костюм щеше да ме направи по-малък като мишена, в случай че се стигнеше до стрелба.

Закопчах няколко оръжия. Сложих и някои други неща в джобовете си, които можеха да ми потрябват. Този път не забравих контролната звезда, която щеше да накара всички антиманко да се подчинят, ако излезеха от строя.

Взех радиото и екрана.

Слязох в подземния хангар.

Екипажът на въздухоскока беше напълно готов и нямаше търпение да тръгне.

Качих се по стълбата в кабината.

ГРАФИНЬО КРЕК, ТОЗИ ПЪТ ЩЕ ТЕ ПИПНА!

Глава девета

Чартърът подскочи през илюзията за планински върхове и отлетя в мастилено черната нощ.

Двамата Антиманко пилоти изглеждаха като прегърбени силуети на светлината от инструментите и екраните им.

Капитан Стаб седна до мен на скамейката за екипажа. Зад нас другият инженер приклекна.

Бързо се вдигнахме на 70 000 фута, като летяхме с 2000 мили в час през нощта, на запад към Рим.

През екрана, свързан с камерата на Джийб, дойде:

— Пътниците за полет 931, авиокомпания „Медитърейниън“ за Истанбул, да се наредят на пети сектор.

Капитан Стаб ме погледна, а малките му лъскави очички заблестяха от отражението на екрана, който беше между нас.

— Чудя се дали има нещо в багажното отделение на самолета й.

— Онова, което ни трябва, е жената — казах аз, — банките идват след това.

— Можем просто да извадим късмет — каза той.

— Ето това е заложницата — казах аз, като посочих графиня Крек, която стоеше на опашката пътници за самолета. — Тази с двата пакета със златни опаковки подмишница.

— Има ли нещо ценно в тях? — попита той.

— Оставям на теб да разбереш — отвърнах аз. — Но най-важното е да я хванем.

— Не се притеснявай — каза той, — ние сме експерти в тия неща. Бих могъл да ти разкажа някои историйки, от които ще ти се изправи косата.

Не бях заинтересуван от това да ми се изправи косата. Единственото, което исках в ръцете си, беше Крек!

Летяхме и много скоро с помощта на телескопен екран видях светлините на Рим далеч под нас.

Стаб погледна часовника си. Надигна се от седалката си, за да надникне през рамото на пилота.

— Хванали са пистата на екраните си.

Погледна отново моя екран. Пътниците се качваха на борда. Сега щяхме да разберем дали късметът ни продължаваше да работи.

Пътниците заемаха местата си. Джийб ги пропускаше. Графиня Крек сложи подаръците в багажното отделение над главата си и се отпусна на една седалка до прозореца вляво от пътеката. Беше някъде в средата на самолета.

Пътниците въобще не бяха толкова много. Опитах се да ги преброя и стигнах до около 40. Нощният полет до Истанбул, пристигащ там по разписание призори, вероятно въобще не беше предпочитан. Имаше бизнесмени, туристи, жени и деца. Като въздухоскокен полет.

КЪСМЕТ!

Мястото точно до Крек беше свободно!

Камерата от ревера се раздвижи. Джийб се настани точно зад графиня Крек.

— Това е чудесно! — възкликнах аз.

— Браво на Джийб — каза Стаб. — Не видя ли как подкупи служителката на билетното гише?

Малко се намръщих. Той определено ми харчеше парите!

Единият от Антиманко пилотите каза през рамо на Стаб:

— Дайте ни знак, за да го засечем, когато започне да се засилва.

Стаб наблюдаваше екрана. От него се чуваше бръмченето на самолетните двигатели.

— Сега! — каза той.

— Хванахме го — отговори Антиманко пилотът. — Движи се на моя екран.

След малко, като гледаше екрана, Стаб каза:

— Излита!

— Потвърдено — отвърна Антиманко пилотът.

Не след дълго другият пилот каза:

— Насочва се на изток. Това е той!

Капитан Стаб извади картата си и насочи приглушената светлина на едно фенерче към нея.

— Сега трябва да пресече Италия на ширина. После ще лети над Адриатическо море. След това е отново над суша над езерото Саутари на границата между Югославия и Албания, а след това над Динарските Алпи. Но аз съм за морето. Самолетът ще бъде над това пространство повече от половин час. Става ли?

— Отлично — одобрих аз.

Той се придвижи напред, наведе се над пилотите и им показа картата.

Погледнах отново екрана. Виждах само върха на главата на графиня Крек.

Двамата Антиманко наблюдаваха техните си екрани. Капитан Стаб се върна.

— Имат да изминат около 150 мили — каза ми той, — след което ще започнат да летят над морето. — Обърна се към техника зад нас. — Когато ти дам знак, заглуши радиовръзката им.

Техникът кимна и погледна устройството, което беше сложил на пода пред себе си.

Нижеха се напрегнати минути.

— Ще бъдат над водата след три минути — каза единият пилот.

— Почни да се спускаш — каза Стаб. — Заглуши радиото им — нареди той на техника.

Чартърът се спускаше толкова бързо, че екранът опита да се понесе из въздуха.

— Обхват две мили и приближаваме — каза Антиманко пилотът.

— Движи се точно с тяхната скорост, когато ги ударим — нареди капитан Стаб. — Радарът на сушата не бива да засече нищо странно. — След това се обърна към техника: — Застани до буксирните лъчи.

— Обхват 200 ярда и намалява — каза Антиманко пилотът.

Погледнах екрана. На борда на самолета всичко беше спокойно. Една стюардеса до вратата вземаше възглавница за едно дете.

Капитан Стаб грабна радиостанцията на Джийб.

— СЕГА! — излая той.

По екрана личеше, че камерата на ревера на Джийб се повдига.

Джийб посегна над облегалката. Блъсна с лявата си ръка тила на графиня Крек.

Замахна с дясната си ръка и жестоко заби парализираща кама в плешката й.

Графиня Крек се опита да стане.

Стюардесата изпищя.

— Нулев обхват! — изръмжа пилотът.

— Буксирни лъчи! — изрева Стаб.

Гърбът на пътническия самолет беше хванат и залепен с удар за долната част на въздухоскока. Наклонихме се.

Погледнах надолу. Техникът беше отворил люка на пода. Виждаше се гърбът на самолетния корпус, залепен за камбаноподобния въздухоскок.

— Поддържай скоростта на самолета, извика Стаб.

Погледнах екрана.

БЪРКОТИЯ!

Хората се опитваха да станат от местата си. Децата започнаха да пищят.

Джийб тръгна по пътеката.

— Резачи! — изкрещя Стаб.

Механикът слезе надолу през люка.

Един пилот мина през вратата към борда на самолета.

— Мога ли да стрелям? — изкрещя Джийб по радиостанцията си.

— Включи на автоматична стрелба! — извиках му в отговор.

Джийб вдигна една стъклена ударна палка и се прицели. Пилотът, който си пробиваше с мъка път към него, и още трима човека около него се разтопиха от електрическия огън!

— Готово! — извика механикът.

Погледнах надолу. Беше отворил голяма кръгла дупка на тавана на самолета.

Капитан Стаб незабавно се търкулна надолу по стълбата, по която беше слязъл механикът. Стаб се пъхна през дупката и изчезна.

Бъркотията на екрана се увеличаваше, а я чувах и през дупката на самолетния таван.

Стаб влезе в полезрението на екрана. Огромните му рамене вършееха вляво и вдясно, като разблъскваха пътниците. Едно дете застана на пътя му и той го завъртя, като пищеше към вратата на пилотската кабина.

И тогава в ръката на Стаб се появи нещо. Той отвори със сила вратата широко.

Помощник-пилотът се нахвърли отгоре му. Бухалката на Стаб размаза лицето му, като го превърна в кървава пихтия.

Стаб остана в пилотската кабина доста дълго, време, а писъците продължаваха. Един бизнесмен се опита да нападне Джийб, който стреля отново.

Картината стана по-ясна.

Стаб излезе от пилотската кабина. Държеше в ръце записващата кутия, в която се отразяват последните събитията самолета, преди той да се разбие.

Като си пробиваше път, още едно дете застана на пътя му. Стаб размаза черепа му с кутията, която държеше.

Капитанът застана срещу мястото на Крек. Някакъв мъж посегна към него и той го размаза с кутията. Стаб погледна в багажното отделение за увитите в златна опаковка пакети. Намери ги и разкъса единия. Погледна коприненото шалче и го захвърли. Разкъса и другата и намери още едно. Хвърли го настрани с отвращение.

Няколко пътници продължаваха да мърдат. Систематично Стаб ги преби до смърт. Тогава двамата с Джийб започнаха да грабят часовниците от китките и портфейлите от джобовете. Изпразниха една чанта, пълна с бебешки дрешки, и нахвърляха плячката си вътре.

Тогава Стаб отиде до средата на самолета и вдигна графиня Крек. Метна я на рамото си и се върна при Джийб. Косата на графиня Крек скриваше лицето й. Ръцете й се влачеха като сакати.

Стаб даде знак и Джийб се качи по стълбата.

Джийб се появи при мен. Той сложи чантата с плячката встрани и посегна обратно надолу.

Взе Крек от рамото на капитана и я подхвърли на пода.

Стаб се качи.

— Още ли сме над морето? — изкрещях аз.

— Има още доста мили до сушата — извика единият Антиманко пилот в отговор.

— Оттегляме се! — изръмжа Стаб. — Механик, освободи буксирните лъчи!

Погледна надолу през отвора, докато издърпаха стълбата.

Пътническият самолет изведнъж се отлепи от нас.

Наклони се на едното си крило. Започна да пада със спираловидно движение.

Почувствах се много тежък и тогава осъзнах, че се изкачваме с много голяма скорост.

Един Антиманко пилот извика:

— Под нас има острови. На картата пише, че се казват Палагружа.

Това не беше много добре. Не исках самолетът да се разбие на сушата.

— Проследете внимателно траекторията му! — наредих аз.

Погледнах надолу през отворения люк. Беше черно. Не виждах нищо.

Изведнъж люкът се затвори. Станах и погледнах екраните.

Имаха ясна картина от самолета с помощта на невидими светлинни лъчи. Той свистеше надолу, а моторите му продължаваха да работят.

— Няма да спре — каза Стаб. — Повредих контролните му устройства.

Самолетът като че ли падаше директно към един остров. Задържах дъха си. Трябваше да се разбие в морето и да не остави никакви следи.

Изведнъж той започна да пикира вертикално и повече не се показа.

Удари се с голям взрив от пяна точно във водата, до по-големия остров.

Въздъхнах с облекчение.

Насочих вниманието си към дъските на пода.

Там лежеше графиня Крек. Щеше да бъде в безсъзнание през следващите три часа. Поне.​

Не исках да се докосвам до нея. Направих знак на капитан Стаб.

— Завържи добре ръцете и краката й.

Графиня Крек вече не беше смъртно опасна. Тя беше в ръцете ми!