Път към възмездието

Глава първа

Както лежах в смрадливата пещера и от време на време ме обливаха дъждовни порои, се чудех какво щеше да ми предложи бъдещето. Въобще не се съмнявах, че ще бъде нещо ужасно. И бях прав.

Музика!

Исусе! На гръцкия остров Хиос, подгизнал от дъжд, с духа на Омир, витаещ наоколо, как можеше да се добере една западна балада?

Мадисън. Беше измъкнал малко портативно радио от куфара си и го беше нагласил на радио Люксембург.

— Изключи това нещо! — изстенах аз.

— Само се опитвах малко да освежа обстановката — каза той. — Малко е тягостна.

— Щом се съмне — изръмжах аз — вече няма да я намираш тягостна. Смятам да продадем кожите си колкото е възможно по-скъпо!

— Може би ще успея да намеря някой блус — рече той. — Но наистина мисля, че едно кънтри е по-подходящ фон, ако имаш намерение да започваш да стреляш.

По радиото казаха:

— Тук имаме една молба от нашите въоръжени сили в Турция: „Присъединете се към едно пътуване до небето“.

— О, Боже, изключи го — примолих се аз.

Той го изключи.

Чакай малко. Радио! Изведнъж ме споходи гениална идея!

Развързах чантичката от колана си и изсипах съдържанието й на пода. Взех радиото за двупосочна връзка.

О, слава Богу! Рахт отговори!

Казах бързо на военен Волтариански:

— Слушай и разбери добре. Изпрати съобщение на базата. Заповядай на капитан Стаб да излети с един влекач и да дойде да ме прибере бързо! — В мен се надигаше надежда. Онова равно място можеше да послужи за приземяване. Стаб щеше да ме откара в дълбините на Африка или на някое място, което беше по-безопасно от това.

Рахт каза:

— Разбрах съобщението. Но къде си ти?

— Мисля, че съм на югоизточния край на гръцкия остров Хиос.

— Мислиш — рече Рахт. — Ако ще те взема космически кораб, е добре да си сигурен къде се намираш и то до абсолютна точност. Няма да се щурат над целия остров, опитвайки се да те намерят. Ще трябва да избият всички жители, на които се натъкнат, ако са направили грешка. Рискуваш да направиш нарушение на Кодекса.

— Слушай — казах аз. — Нямам много време. Призори ще започнат да ме преследват. Опитай се да определиш точното ми местонахождение с помощта на това радио.

— Не е много точно в такъв обхват. Знаеш ли какво? Не съм в офиса, но ще изтичам там. Мога да засека честотата ти на скалата, ако излъчиш сигнал към нея. Задръж така. Веднага отивам там. — И той затвори.

— На какъв език говореше? — попита Мадисън. — Не звучеше като нито един, който някога съм чувал.

Засенчих светлината на фенерчето и погледнах към него. Той вече знаеше твърде много. Ако графиня Крек някога го спипаше, щях със сигурност да загина!

Преди да успея да го спра, Мадисън взе фенерчето и започна да тършува из купа листа, които бях изсипал от чантата си, за да намеря радиото.

— А, я гледай всички тия документи! — възкликна той. — Инксуич, федерален следовател; Ахмед Бен Нути, Обединена арабска лига; Султан Бей… Тук няма нито един за Смит. — Той вдигна поглед. — Как всъщност е истинското ти име? — Погледна отново документите. — А и какво е това писмо? — Бях използвал празна фактура на Апарата за теглене на пари, за да надраскам някакви суми: шрифтът беше триизмерен, разбира се, и беше написано простичко: Координиран информационен Апарат, Конфедерация Волтар. Имаше си даже и логотип, който Флотата наричаше „кърканите“. — Триизмерно писане? — възкликна той. — Това не е от този свят, човече.

В началото не го бях спрял, защото, мислех за нещо друго: какво да правя с него. След това не го бях спрял, защото самият жест щеше да го накара да осъзнае, че има нещо секретно. Но когато се натъкна на бланката, премина бариерата, отвъд която нямаше никакво спиране. Нарушение на Кодекса. Мадисън трябваше да бъде застрелян.

И тогава, колкото и да не беше типично за мен възпрях ръката си, когато тя посегна инстинктивна към леката картечница. Мадисън беше твърде ценен. Той можеше да съсипва живота на хората, да предизвиква войни и да призовава демоните по начин, за който на Волтар не бяха и чували: връзки с обществеността. Ломбар винаги търсеше нови начини за съсипване на хората, а този беше един, за който не беше и чувал.

Въпреки състоянието си, взех бързо решението. Когато влекачът ни вземеше, щях просто да наредя на капитан Стаб да отведе Мадисън в базата, да го затвори и да го изпрати с някой кораб при Ломбар с приложена бележка. Може би Ломбар щеше да бъде по-малко брутален спрямо мен, ако му направех подобен подарък.

Това щеше не само да предпази Мадисън от всеки опит на Крек да го разпитва — което щеше да бъде фатално, след като той вече знаеше другите ми имена, но и щеше да ме постави в добри взаимоотношения с Ломбар Хист.

Трябваше да скрия чувствата си. Но аз съм обучен на това. Насилих се да се засмея тихо.

— Инстинктите ти на репортер-следовател могат да ти причинят неприятности, Мадисън — казах аз. — Просто не го разнасяй много и ще разбереш всичко някой ден.

— Охо! — рече той. — Надушвам историйка! 18 пункта Мистериозният мъж разказва всичко.

Точно в онзи момент той подписа съдбата си.

Глава втора

След един напрегнат интервал, който ми се стори цели часове, радиото ми се оживи. Гласът на Рахт:

— Вече съм в офиса в Ню Йорк.

— Какво по дяволите те забави?

— Тая скала не е била ползвана години наред — отвърна Рахт. — Не можех да намеря захранващо устройство. Но вече, действа. Само задръж така предавателната си пластинка и ще я вкарам в компютъра.

Така и направих. Имаше пауза. Тогава Рахт отново се включи.

— Добре, че направих проверка, преди да се обадя в базата. Не си на Хиос.

— Сигурно имаш някаква грешка — казах. — Със сигурност съм на Хиос, точно до развалините на Ембориос. Провери отново, идиот такъв!

Следваше пауза.

— Проверих отново. Не си на Хиос. Разполагам с Волтарианската градуирана карта на тази планета на радара. Намираш се точно на 43-17-4.1052.

— Това не ми казва нищо. Преведи ми го на езика на Земната география.

— Чакай да увелича образа на Земното кълбо, да го приложа към същата скала и да ги наложа една върху друга… Ето го, намираш се на 340,2 ярда от брега и на 9,1 мили югозападно от Карабурун.

— КАКВО?

— Точно от другата страна на тесен пролив срещу Хиос. Намираш се на турска територия.

О, БОЖЕ! Бяхме объркали посоката в дъжда и тъмнината! А развалините бяха десетки стотици на тази земя!

Земята под мен изведнъж се сгорещи.

— Рахт — замолих се аз, — моля те, моля те, кажи им в базата да изпратят влекача бързо. ТРЯБВА да се махна от Турция.

— Добре — отвърна той. — Ще предам съобщението. Но не хуквай да бягаш. Ще ми отрежат главата, ако ги пратя за зелен хайвер. Тръгвам.

Мадисън попита:

— С кого говориш?

Бях занемял, след като разбрах къде се намирам.

— Ню Йорк — отвърнах.

— С това малко нещо? — попита Мад. — Не е много по-голямо от запалка.

Не му отговорих. Щеше да разбере достатъчно скоро всичко за истинската електроника. На Волтар. Повече ме интересуваше тъмнината около нас. Не виждах кой знае колко, но трябваше да бъда нащрек за влекача.

Надявах се да не насочат синята си светкавица насам, когато се приземят на онова павирано място. Беше зад едно възвишение на хълма, но въпреки това, трябваше да се погрижа да предпазя очите си с ръка. Не ме беше еня дали на Мадисън ще му се напълнят очите от нея. И без това много скоро щеше да бъде доведен до безсъзнание, за да го отведат.

Измина цяла вечност, преди да видя някаква мъглява светлина. Но чакай, нещо не беше наред. Цялата зона ставаше сива.

БЕШЕ СЕ ЗАЗОРИЛО!

С внезапно надигане в гърлото осъзнах, че съм закъснял много! Нямаше да успеят през краткия интервал тъмнина, който оставаше.

Тихичко изстенах.

Наситеността на сутрешния здрач се увеличаваше. Храстите започваха да се виждат с пълни подробности. Вълните на крайбрежното вълнение далеч под нас вече не бяха само бели ивици.

Спря да вали. Имаше облаци, но дори и те изтъняваха.

Корабите!

На около 2–3 мили „Златен Залез“ се открояваше все по-отчетливо. Той почти закриваше някакъв друг плавателен съд до него. Не можех да разбера що за кораб беше другият. Рибарска лодка? Яхта? Патрулно корабче? Единственото нещо, което знаех със сигурност за него, беше, че търси мен! И ето ме прикован на едно място, макар и скрит, но вързан в Турция — точно където не биваше да бъда.

Във водата вляво от мен изникнаха в здрача три островчета. След което видях, че точно пред нас, но на няколко мили разстояние, изглежда имаше някаква суша.

Внезапно един случаен слънчев лъч се промъкна между плуващите облаци. Идеше директно иззад гърба ни.

Слънцето изгрява от изток, казах си. Моята пещера в скалите гледаше точно на запад. През тесния пролив гледах точно към Хиос. Всяка надежда, която имах, че Рахт може да е сбъркал, се срина. Даже слънцето казваше, че съм в Турция.

Има нещо обезкуражаващо в това да осъзнаеш като от удар с парен чук нещо, което вече знаеш.

Хиос беше само на няколко мили разстояние. Отчаян план да преплувам до него се нагъна в главата ми като навита хартиена кесия.

ХОРА!

Излязоха иззад основата на една скала на брега. Един, двама, трима, четирима, петима, шестима… ЧЕРНАТА ЧЕЛЮСТ!

Придвижваха се на север по брега. Вероятно бяха слезли на сушата в някое по-тихо заливче на юг, като не са посмели да рискуват в гърмящото крайбрежно вълнение срещу мен, където ние бяхме излезли на сушата.

ПРЕТЪРСВАХА!

Бяха се разпръснали, щяха, да проверят брега, а след това и склона над него със смъртоносните си погледи.

Черната Челюст носеше портативна радиостанция. От време на време спираше и говореше в нея, като поглеждаше към корабите. О, Боже, чрез онези радиостанции на корабите щеше да бъде във връзка с целия свят. Какво нареждаше той? Обща мобилизация на въоръжените сили на Турция? Вероятно сега всеки момент щяха да изскочат бойни самолети с писък от сутрешното небе: наострих уши за дрънченето на танкове, тропот на пехота. Обходих с очи хоризонта: сигурно щеше да се покаже турската морска, пехота. Та нали бях влязъл в страната, без да мина през имиграционната служба: щяха да обявят това за престъпление, за да ме предадат на Черната Челюст, след което щяха да застанат отстрани и да се смеят, докато ме убиват с камъни. Всъщност, ако не ме убиеха още при първата фронтална атака.

Погледнах към леката си картечница. Наклоних цевта. Изля се цял воден поток. Няма нищо, и така щеше да стреля. Подпрях се на лакти и се прицелих в Черната челюст. След това зачаках. Оръжието беше само 22 калибър и макар че бях чувал, че улучва и от една миля, не бях сигурен, че има много смъртоносно въздействие на такъв голям обхват. По-добре беше да изчакам.

Чу се вик над далечния грохот на крайбрежните вълни. Мъжете хукнаха напред.

Един от тях сочеше нещо.

Лодката ни!

О, защо не я бях бутнал обратно в морето?

Черната челюст се приближи и застана до нея. Каза нещо по радиостанцията си, като гледаше към кораба.

Как бяха разбрали, че лодката е там? И тогава си дадох сметка, че ни бяха проследили снощи по радара. Вероятно тя даже имаше някъде по себе си устройство за засичане!

Мъжете се разпръснаха. Знаех какво търсят отпечатъци от стъпки!

Откриха следата! Вероятно кръвта от наранените ми стъпала.

Не, това трябва да се беше заличило от дъжда. Но те явно следваха нещо.

Запънах леката картечница.

Изведнъж мъжът с черната челюст извика нещо на останалите. Те спряха.

Черночелюстият каза нещо по радиостанцията си. Не можех да чуя какво говори поради съскането и бумтенето на морето.

О, де да имах подслушващо устройство. Но всъщност нямах нужда от него. По жестовете му към мъжете ясно личеше, че той знае, че съм горе на скалата.

Но имаше, нещо объркващо. Те не се втурнаха напред да атакуват. Просто стояха там на триста ярда разстояние и поглеждаха ту към скалата, ту към мъжа с черната челюст.

Разговорът му изглеждаше много дълъг. Досещах се за какво става въпрос: той издаваше нареждане за пълна фронтална атака на обединените въоръжени сили на НАТО! След това жени с камъни щяха да изпълнят ролята на хигиенизиращ отряд.

След това се случи нещо много необичайно. Черната челюст махна радиостанцията от устата си и даде знак с ръка на хората си.

Те вдигнаха лодката, изпуснаха въздуха й и я сгънаха. Черната челюст искаше да е сигурен, че няма да избягам по море!

Като носеха плавателния съд, те се отправиха вкупом на юг. Изчезнаха при един завой на брега. Много скоро се показаха отново в две лодки.

Насочиха се към корабите.

Гледах ги как се придвижват по водата. Вдигнах очи към небето за някакви бойни самолети.

След много дълго време се качиха по корабите.

Малко по-късно яхтата, която продължаваше да закрива другия кораб, потегли. И двата съда отплаваха на север. За Истанбул?

Радиото ми се оживи. Беше Рахт, разбира се. Никой друг нямаше устройство-близнак за тази честота.

— Офицер Грис?

— Да.

— Имам едно съобщение за теб. Седни, за да не припаднеш. Ще те вземат около залез-слънце.

— Слава Богу.

Той затвори.

— Друго име? — попита Мадисън. — Някакъв Грис? Това наистина е странен език. Звучи като китайски, но не е, защото китайският е на тонове и освен това навремето си поръчвах прането на китайски. Със сигурност не е руски. Някак течен и тананикащ. Мисля, че никога не съм чувал някоя от тези гласни. А и това С всъщност не е като С. То се изговаря като издишваш въздух. Звучи повече като Хист.

— Млъкни! — щракнах му със зъби.

Ама няма нищо, той много скоро щеше да се срещне с Ломбар Хист, нещастният му глупак.

Нещо ме притесняваше. Залез-слънце? Още нямаше да е достатъчно тъмно при залез-слънце, защото беше късна пролет и здрачът траеше дълго даже на тия географски ширини. Рахт трябва да е имал предвид СЛЕД залез-слънце. Да, той беше толкова бибипски неточен: вероятно просто беше изпуснал думата „след“.

Помислих си, че ако успея да оцелея през този ден, без да ме разкрият, всичко щеше да свърши добре.

Не си и давах сметка за силите на злото, които в този момент вилнееха по света. И за това, че аз бях в центъра на водовъртежа!

Глава трета

Изкарах един дълъг ден, изпълнен с тревога.

Козята пещера вонеше малко повече даже и от онова, което аз можех да понеса, а то е много, когато се отнася за един офицер от Апарата.

Макар че разполагахме със стотици квадратни мили вода, ако се включваха и пролива, и Егейско море отвъд него, което се виждаше на север, ние нямахме капчица, за да овлажним пресъхналите си гърла.

Около пладне дъждовните облаци се разсеяха напълно и като се придвижваше на запад, слънцето започна да се излива в пещерата. Това още повече влоши нещата.

Мадисън постоянно включваше радиото си, за да слуша рокмузика. Разпознах „Хуучи-Хуучи Бойс“, които сестра Билдиржин обожаваше. Пееха на турски с английски жаргони.

— ИЗКЛЮЧИ ГО! — креснах му аз.

— Съжалявам — отговори той. Просто си мислех, че е хубаво да послушам някои от местните народни песни. Изоставам в културно отношение. В един момент ти започваш да говориш на език, за който никой от хората, които познавам, никога не е чувал, а в следващия слушам поп музика на английски и турски. Какво означаваха тия турски думи?

— Я млъквай! — помолих го аз. Започваше да ме тресе. Не можеш да пушиш продължително време марихуана, както бях правил аз през последните седмици, без да се сдобиеш с гърло, което е много чувствително към липсата на вода. Какво ли не бих дал за един леденостуден „Севън Ап“. Почти незабавно видях, действително ВИДЯХ зелената кутийка пред себе си, осем пъти по-голяма от действителната, покрита с росни капчици. Мобилизирах се. Не успях да я стигна. Тя изчезна.

С напредването на следобеда от отразяващото се във водата слънце очите ми започнаха да горят, а температурата в заслона, както и вонята, се увеличиха отвъд поносимото. Продължавах да се протягам за кутийките със „Севън Ап“, но те продължаваха да изчезват.

Най-сетне слънцето слезе много ниско, но продължи да се лее в пещерата в последен решителен опит да ме победи. То спечели. Потънах в безсъзнание.

Някаква ръка ме разтърси.

— Мисля, че някой крещи другото ти странно име — Грис, Грис.

Вторачих се нагоре изнемощяло. Усетих, че съм раздразнен.

— За Бога, ако ще го казваш, кажи го правилно. Онова, което се опитваш да произнесеше като английско Г, е нещо средно между ХЪ и ТЪ, като накараш гърлото си да клокочи.

— Не, не, чуй! — рече Мадисън. — Някой го крещи.

Седнах. Да! То долиташе отдалече:

— Офицер Грис! Офицер Грис!

Скочих на крака. Все още беше светло. Ония глупаци вероятно летяха наоколо на дневна светлина!

Щяха да погубят всички ни за нарушение на Кодекса!

Започнах да търча. Мадисън бутна нещо в ръцете ми. Сакът ми с парите и документите. Грабнах го.

С бързи стъпки излетях от пещерата. Но краката ми не летяха много дълго. Стъпих на някакъв камък. Агония!

Като куцуках, тръгнах напред по козята пътека. Заобиколих края на скалата. Стигнах до равното място. Спрях.

Там стоеше огромният, брониран 1962 Даймлер-Бенц, а на едната му страна блестеше червеният орел!

Ето го и Ахмед — шофьорът на такси.

Ето го и Терс — пилотът.

НО ТЕ БЯХА МЪРТВИ!

Бях ги убил с една бомба!

Жаждата и непрестанните шокове ме бяха поразили!

Вече не само имах илюзии, ами ме преследваха и призраци.

Терс се засмя със зловещия си смях.

Припаднах като мъртъв.

Глава четвърта

Когато дойдох на себе си, беше тъмно.

Лежах във фаталната кола.

Движехме се напред.

— Той се свести. — Беше гласът на Мадисън. Той седеше на задната седалка до мен. Ахмед беше на предната седалка до Терс, който караше.

На смътната светлина, която идваше от барчето, видях как Мадисън разгръща някаква хартиена торбичка. Той отвори една Кола и ми я подаде. Повдигнах се на лакът и запих жадно.

— Тази кола е хубава — рече Мадисън. — Истинска антика. Какво означава орелът отстрани?

— Безсмислена е — отговорих му аз.

На предната седалка Ахмед се извърна.

— Радвам се, че се събуди. Да не си болен?

Трябва да е все още жив. Чувах гласа му.

— От шок е — отвърнах аз.

— Той довежда до такова състояние — рече Ахмед. — Но ще имаш време да се възстановиш. До Афийон са почти 225 мили. Двамата с Терс ще се сменяме на волана, няма да ни е трудно и ще те отведем безопасно вкъщи.

— О, не! — извиках аз. — Не ме водете там!

— Защо? — възкликна Ахмед. — А, между другото, получих съобщение от доктор Мухамед Ататюрк.

Замръзнах. Той имаше предвид Прахд Битълстифендър, младия целолог, когото бях отвлякъл на Волтар.

— И той ли ме преследва? — попитах аз.

— Не, не — отвърна Ахмед. — Разбира се, че не. Ние всички сме ти приятели, помниш ли? Младият доктор беше този, който ни изпрати тук да те вземем, след като Фахт Бей отхвърли молбата ти.

Ето значи какво било. Изнервяше ме.

— Какво беше съобщението? — попитах със страх.

— Ами, то е за сестра Билдиржин, младата туркиня в болницата. Той каза да не се тревожиш нито за момент. Каза да ти предадем, че е уредил всичко.

Терс се засмя със зловещия си смях.

Съсредоточих се върху съобщението. Мадисън ми бутна един сандвич. След него изпих още една Кола.

Мозъкът ми започна да работи. Очевидно Прахд в крайна сметка беше направил аборта на сестра Билдиржин. Може би баща й въобще не беше разбрал.

Почувствах се по-оптимистично, даже придобих малко самоувереност. Може би всичко щеше да свърши добре в крайна сметка.

Заспах.

Отдавна се беше съмнало, когато се събудих. Очевидно бяха спирали на няколко места, защото в колата имаше повече коли. Докато пиех една, видях, че навлизаме в Афийон.

Тръгнаха по някакви задни улички, а след това излязоха на по-широк път.

— Хей — казах, — вие не ме водите във вилата. Къде отивате?

Терс, който караше в момента, се засмя със зловещия си смях.

Внезапно удари спирачките пред една джамия.

Наду клаксона.

Незабавно колата беше заобиколена от една шайка!

С ужасен поглед съзрях сестра Билдиржин. Тя беше в много напреднала бременност.

БАЩА Й! Пробиваше си път с лакти. НОСЕШЕ ПУШКА!

С надигащи се в гърлото ми викове, започнах да ровя наоколо, като се опитвах да намеря леката си картечница. БЕШЕ ИЗЧЕЗНАЛА!

Ето го и Прахд със сламенорусата си коса, която стърчи във всички посоки. Той отвори вратата на колата и отстъпи назад. Влезе, погледна ме с яркозелените си очи.

— Ти ме измами! — извиках. — Примами ме към смъртта ми!

Той затвори вратата на колата, за да спре мърморенето на заплашващата тълпа.

— Напразно се тревожиш — рече. — От месеци се опитвам да се свържа с теб. Слава Богу, че се върна навреме. Щеше да избухне голям скандал, ако бебето се беше родило преди това.

— Да се роди ПРЕДИ ТОВА? Преди какво?

— С теб направихме една сделка. Първата част от нея беше да започне заплащането ми. Така ли е?

О, бибипка му, не можех официално да започна да му плащам. Официално той беше мъртъв от действията ми на Волтар. Но ме беше хванал натясно.

— Добре — отвърнах. По-късно можех да отложа, но точно в този момент случаят беше спешен.

Освен това — продължи той, — трябва да ми дадеш малко почивка от променянето на самоличността на престъпниците и да ми разрешиш да започна кампания за лекуване на преобладаващите болести в Турция и ти да я финансираш.

Кой го беше еня за тая паплач? А и можех да наруша тази част от сделката по-късно.

— Добре — отвърнах.

— Третата част — продължи той, — касае всички онези съпруги, които ти насили. Много от тях забременяха, знаеш ли. Наказанието е смърт чрез замеряне с камъни.

Трепнах. Погледнах със страх през прозореца на колата. Да, някои от тези жени бяха сред тълпата! В ръцете си държаха камъни!

— Изучих Корана — рече Прахд. — Всичките им закони са основани на него. Има едно нещо, което се нарича каффадах. Вместо да изтърпи законното наказание, човек може да го избегне чрез лично разкаяние. И заради това уредих да създадеш фонд за хранене на бедните във всичките им села през следващия един век. Това ще направи децата от теб един вид свети и под нечия грижа.

Следващият един век! Богове! Е, можех да се измъкна от това по някакъв начин. Щом като беше изискване само за еднооките бедни или нещо такова.

— Добре — рекох. — Но какво стана със сестра Билдиржин й баща й?

— О, това е най-лесната за теб част от сделката — отговори Прахд. — Единственото, което трябва да направиш, е да се ожениш за нея.

Знаех си, че ще припадна отново. Но моментът не беше подходящ за това. Спомнях си твърде живо острите й колене, когато баща й оперираше главата ми! Започнах като побъркан да се ровя из мозъка си, за да изнамеря някакъв начин за преодоляване на надвисналата катастрофа. Намерих го!

— Ами ако вече съм женен? — извиках.

— Аз изучих корана. На истински вярващите им се разрешават четири съпруги. И още толкова наложници. — Той се усмихна широко. — Така че няма значение с какво друго си се занимавал.

Сякаш целият свят се преобърна пред очите ми, след което отново си дойде на мястото. Удари ме като гръм от ясно небе. Адора Пинч Бей и Кенди Ликърайс Бей не можеха да обвинят един мюсюлманин в двуженство. Бях се спасил от тях! О, Боже, щях прилежно да си казвам молитвите всеки ден.

И все пак, животът около онази лисица Билдиржин щеше да бъде ад. Но кимнах.

Посегнах към дръжката на вратата. И тогава се сетих в какъв ли окаян външен вид съм. Чифт мръсни спортни гащета, намачкано от морската вода сако, боси и кървящи крака. Хванах се за това като за нещо, което ще забави изпълнението на наказанието.

— Преди това трябва да се прибера вкъщи, за да се преоблека.

— Не, не каза Прахд. — Мюсюлманските сватби въобще не са толкова официални. Даже е необичайно да се правят в джамия, но сестра Билдиржин поиска да е напълно законна. Дрехите ти нямат значение. Всичко чака единствено теб.

Той отвори вратата и ме избута навън. Замлъкналата тълпа ме гледаше намръщено. Очакваха знак от Прахд. Той им каза, че всичко е уредено. Чух как няколко камъка бяха пуснати на земята, а хората се навъсиха. Бащата на сестра Билдиржин наведе пушката си.

Закуцуках към джамията с кървящите си крака, мъченик на дълга си като офицер от Апарата.

Глава пета

Мюсюлманските сватби са доста делови. Те мислят, че жените нямат души, така че религиозният аспект почти липсва.

Сестра Билдиржин беше облечена в бяла копринена пелерина с качулка. Подобен костюм и помагаше да скрие надутия си корем, но той и така си личеше ясно. Черните й очи ме гледаха с пълно безразличие.

Присъстваше един турски религиозен водач — ходжа. Той беше там, за да гледа някой да не окепази джамията му.

Бащата на сестра Билдиржин държеше две копия от един договор. Той съдържаше размяна на обещания за вярност и т.н.

Някой бутна писалка в ръката ми. Вдигнах листа, за да се подпиша. И тогава видях сумата върху него! Махри или зестрата на съпругата беше изписана.

— СТО МИЛИОНА ЛИРИ! — извиках аз. Това правеше един милион щатски долара.

— Разбира се, нали искаш детето ти да получава най-добрите грижи — отвърна Прахд. — А също и една хубава вила, където сестра Билдиржин да си прави почивките. Ти създаваш семейство, помни това.

— Всъщност — обади се бащата на сестра Билдиржин, като премести пушката в другата си ръка — банковите ордери са у мене тук. Трябва да платиш зестрата на церемонията, нали знаеш.

Поколебах се.

Тълпата се разпръсна, за да събере камъните, които беше пуснала.

Подписах, договора и ордерите на името на Националната банка в Истанбул „Пиастр“. Боже господи, какво ли щеше да си помисли и направи Мудур Зенгин сега?

Усещах присъствието на Терс и Ахмед встрани до себе си. Те подписаха брачния договор като свидетели!

— Е, беше лесно, нали? — попита Прахд. — Това е всичко, което трябваше да се направи.

На него можеше и да му се струва, че е нищо и никаква работа. Аз обаче се чувствах така, сякаш са ме увили много пъти с тежки окови.

— Сега вземи булката в колата си — каза ми Прахд.

Не исках да я докосвам. Беше ме страх, че ще ме ухапе. Излязох от джамията. Погледнах назад и видях, че Билдиржин ме следва: Ходжата разпръскваше тълпата. Тя обаче се събра отново около колата.

Умирах от болки в краката. Усещах, че целият горя в треска. Но продължих. Влязох в колата.

Мадисън седеше вътре и пишеше нещо в някакъв бележник. Колкото беше голяма от бременността си, сестра Билдиржин нямаше да се побере, ако койката останеше вдигната. Разхлабих каишките, за да я смъкна.

Половината — задна седалка беше разместена. Хванах я, за да я нагодя.

Пръстите ми напипаха нещо.

Както бях в треска, изведнъж се вледених.

Под седалката, точно както я бях поставил няколко месеца преди това, стоеше БОМБАТА!

Повдигнах седалката.

Там беше.

Лостчето, което трябваше да се е спуснало в края на времевия лимит, не беше помръднало, за да направи свръзката и да я взриви!

Нещо му беше попречило да стигне до мястото си. Вероятно го задържаше нещо като прашинка или пухче!

Цяла нощ бях подскачал по развалени пътища, седейки върху дефектна бомба, която е можела да избухне всеки момент!

Тих вик се надигна в гърлото ми.

Вдигнах бомбата.

Не можех да я хвърля през прозореца. В нея имаше достатъчно експлозив да направи колата на парчета.

Бавно излязох от колата, като държах бомбата в ръце, без да знам дали последното нещо, което ще видя от тази вселена, няма да е смъртоносният й блясък.

— БОМБА! — кресна Прахд. — Спасявайте, живота си! Той ще ни взриви всичките!

От внезапното преминаване на цялата бягаща тълпа се образува вятър около мен. Тропотът от стъпките утихна.

Продължих да вървя назад. О, Боже, не биваше да се спъвам. Цялото време беше изтекло. Единственото, което оставаше, бе малкото лостче да цъкне на мястото си. Не можеше да бъде върнато.

Не знаех какво да правя с бомбата. Обичайното действие би било да я хвърля на някой бункер и да бягам.

Обаче нямаше бункер.

Напротив, имаше!

Вратата на джамията беше отворена. Стените й бяха дебели.

Тръгнах заднешком към вратата.

Обърнах се внимателно.

Прецених ширината на вратата.

Хвърлих с колкото сили имах!

Бомбата влетя през вратата.

Обърнах се, за да хукна.

Ранените ми крака ме предадоха. Изтичах само десет крачки, преди да падна.

БУУУУМ!

Стените на джамията полетяха навън като ненадейно спукан балон!

Минарето се катурна встрани и падна.

Започнаха да трополят каменни отломки, докато облаци, дим започнаха да се издигат към небето.

Ударната вълна ме беше хвърлила на още двайсет стъпки.

Най-сетне някакъв глас. На Прахд. Той ме вдигаше.

— Не разбирам защо е необходимо да вършиш такива неща — каза той. — Хубаво, че вътре нямаше никого. Можеше да бъде убит. Когато те снабдих с ново оборудване си мислех, че ще се интересуваш твърде много от други неща, за да имаш време да си играеш на бомбаджия. Но виждам, че съм грешал.

Хората се връщаха, взираха се в развалините, а после се вторачваха в мен. Тогава забелязах нещо твърде странно. Ходжата широко се усмихваше. Това ме разтревожи.

— Тоя на какво се радва толкова много? — попитах. — Току-що взривих джамията му!

Прахд ме придвижваше към колата, която Ахмед очевидно беше преместил на известно разстояние преди взрива.

— Ами — рече Прахд, — тук те познават. Когато уреждах всичко това и казах кой ще бъде младоженец, ходжата не искаше да те пусне в свещения храм. Каза, че щял да падне покривът. Но аз го уверих, че ако това стане, ти ще му построиш нова джамия. И естествено покривът падна. Ходжата е щастлив, защото от години иска да построи нова с много по-богата украса.

Всичко около мен се завъртя. Колко ли струваше една джамия?

Влязох в колата. Сестра Билдиржин придърпа към себе си и встрани от мен бялата си копринена пелерина. Почудих се защо. Погледнах надолу. Стъпалата ми!

— Кървя — казах на Прахд. — Ще трябва да ме отведете в болницата.

— Точно натам отиваме — отвърна той.

Потеглихме и най-накрая стигнахме до болницата на Световната обединена благотворителна милост и благосклонност. Беше учудващо чиста: цялата беше направена като градина, а сега даже и селяни-доброволци се бяха захванали да косят тревата й. Видяха кой идва и спряха да работят, за да се вторачат в мен, когато излязох от колата и закуцуках нагоре по стъпалата. Стояха напълно безмълвни. Какви неблагодарници! Ако не беше гениалната ми идея да се променя самоличността на престъпниците, тия селяни въобще нямаше да имат болница! Измет!

Минах през едно фоайе, като си мислех, че отивам в операционна зала. Но Прахд просто ме водеше към кабинета си.

Потънах в едно кресло.

— В ужасно лошо състояние съм — казах. — Хоризонталният белег на челото ми също се нуждае от проверка.

Той го погледна. След това извади шише с антисептик и напои стъпалата ми с него. Ужасно щипеше! Прахд взе няколко топа бинт от Земен тип, напръска ги с някаква червеникава пудра и ги уви около раните ми. Очевидно нямаше намерение да прави нищо по-специално. Когато свърши, той се отдръпна.

— Хей — рекох му, — ами белега на челото?

— С него изглеждаш зловещо намръщен — отвърна той.

— Зная.

— Е, хората се нуждаят от някакво предупреждение. Мисля просто да си го оставим така.

Щях да започна да протестирам. Можеше да ме отърве от него съвсем лесно. Вратата се отвори. Влезе сестра Билдиржин. Премигнах.

Беше облечена в обичайната си медицинска престилка, малко поотпусната, за да не опъва по издутия корем.

— Ти току-що се омъжи за мен — казах аз. — Няма ли да дойдеш с мен у дома?

— И да прекъсна красивата си връзка е доктор Мухамед? — възкликна тя. — Не бъди глупав. Просто се постарахме детето да има законен баща.

— Както и един милион долара — скръцнах зъби.

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна чаровно. Точно от този момент нататък започнах да подозирам, че този, който държи съдбата ми в ръцете си, е доктор Прахд Битълстифендър.

— Отивам си вкъщи — казах.

И представа си нямах, че тежкият ми труд едва беше започнал!

Глава шеста

Вилата стоеше на фона на планината под пролетното слънце. Беше малко шокиращо да я видя толкова спокойна и тиха. Но всъщност в историята си тя беше свидетел на агонизиращи мъже повече от три хиляди години. От Фригия, през Рим, та чак до наше време, през портата й определено бяха минали повече от един чифт кървящи нозе.

Двамата с Мадисън излязохме от колата. Видях, че Утанч има нова кола: всяващо страхопочитание червено Ферари, превозно средство, което представляваше ужасно много долари, поне сто хиляди.

Персоналът надничаше плахо иззад ъглите, доста нервен.

Мюзеф пристъпи напред. Божичко, беше затлъстял от добрата храна — трябва да беше над 120 кила! Торгут стоеше точно до него, като полюшваше една масивна бухалка. И двамата се хилеха като човекоподобни маймуни.

— Добре дошъл у дома! — извикаха в един глас те.

Поне бодигардовете ми се радваха да ме видят. Може и да не бяха в отлична спортна форма, но със сигурност можеха да накарат персонала да се размърда. Торгут само насочи бухалката си и трима от персонала се спуснаха да грабнат торбата на Мадисън.

Добре! Така беше по-добре!

Закуцуках през двора към вътрешния двор. Фонтанът изстрелваше пръски.

Вратата на Утанч беше отворена.

Очите й бяха залепени на цепнатината.

Двете малки момченца очевидно бяха хванати навън. Те побягнаха трескаво към вратата й. Тя ги пусна да влязат, след което затвори.

— Ако имаш нужда от нещо, само извикай — каза Мюзеф. — Няма да ни отнеме много време да се оправим с тия хора. Имаме голяма практика.

— Кой е той? — попита Торгут, като посочи Мадисън с бухалката си.

— Този човек няма да остане дълго при нас — отвърнах. — Но той не трябва да знае това. По-късно ще се оправя с него. Не му позволявайте да се шляе наоколо или да си пъха носа насам-натам, а също така не му давайте да се доближава до телефона.

— Слушаме и се подчиняваме — каза Мюдеф, като се ухили.

— Какво приказват тия? — попита Мадисън. — Тоя език не го говоря.

— Казват, че мафията се навъртала наоколо — отговорих му на английски. — В тая долина ги има много. Нощем можеш да ги чуеш как вият.

— Сякаш не говореха много сериозно за това — каза Мадисън.

— О, така е, защото им харесва да ги избиват. Тия двама мъже са бодигардовете ми. Те са шампионите по борба в тази област. Казах им да се грижат за твоята безопасност и да не ти разрешават да се шляеш много наоколо, та да те застреля някой. — Посочих му една от стаите за гости. — Така че защо просто не влезеш там, за да се изкъпеш и да поспиш? Персоналът ще се погрижи да се нахраниш. И не се притеснявай, ако държим вратата ти заключена. Не искаме да те пипнат.

— Разбрах — отвърна Мадисън и влезе в стаята. Двама прислужника внесоха куфара му. Смигнах на Мюзеф и той заключи вратата.

Е, нещата вървяха доста по-добре. Може би щях да се справя с всичко това в крайна сметка. Поне нямаше да ме убият чрез замеряне с камъни, а вероятно можех даже да се измъкна от плащането на каффараха на насилените съпруги.

Влязох в стаята си. Предадох леката картечница „Америкън Интернешънъл“ на Мюзеф и му казах да я почисти, както и пълнителите, преди да се е разпаднала от дъжда. Смъкнах дрехите си и ги дадох на Карагьоз, като му казах да излезе и да ги изгори.

Обръснах се с нормален въртящ се бръснач.

Влязох под душа и изтрих вонята на кози от себе си.

Небрежните превръзки, които Прахд беше омотал около стъпалата ми, се намокриха и аз ги свалих. Натърках раните със сапун. Чудех се дали ще се разболея от оня вид тетанус, при който ти се затварят ставите завинаги от кози тор. Е, нали вече разполагах с личната си аптечка. Когато се подсуших, намазах раните с подходящ Волтариански антисептик — ох, как само щипеше! Покрих отворените рани с изкуствена кожа.

Облякох черен, панталон и спортна риза на големи божури. Не можех обаче да понеса да ме стягат обувки и обух някакви чехли с пискюли, в които краката бяха по-свободни.

Сервитьорът ми поднесе малко леденостудена шира, при което ферментиралият гроздов сок беше първото нещо от седмици, което потече в гърлото ми. Последва го шкембе чорбаси, супа от шкембе и яйца. Започнах да се чувствам по-добре.

Но тъкмо когато започнах да вярвам, че нещата ще се наредят добре, секирата падна.

Карагьоз влезе в трапезарията.

— На портала има един много учтив човек. Казва, че иска да ти каже нещо, което много ще те зарадва.

Понеже бях в настроение, в което чувствах, че нещата ще се наредят добре, казах безгрижно:

— Добре. Ще изляза да се видя с него. — Даже не взех оръжие.

Закуцуках с пискюлените си чехли към стълбовете-близнаци. Не видях никого. Минах малко по-напред към пътя, като се оглеждах във всички посоки. Никой.

Обърнах се, за да вляза през портала.

Той стоеше до левия стълб.

МЪЖЪТ С ЧЕРНАТА ЧЕЛЮСТ!

Невъоръжен, на открито и безпомощен, аз се вторачих. След това попитах:

— Как разбра, че съм тук?

Той пристъпи напред, блокирайки пътя ми за бягство през портала.

— О, поддържахме връзка с приятелите ти. Вчера призори получих радиограма от доктор Мухамед Ататюрк, че днес със сигурност ще си тук. Затова решихме, че е по-разумно да не те търсим из ония шубраци. Освен това тогава разполагаше с лека картечница. Виждам, че сега не е така.

Прахд! Той беше помагал на тия хора да ме засекат! — Знам ти кой си — рекох. — Работиш за Мудур Зенгин от националната банка на Истанбул „Пиастр“.

— Не, не — отвърна той. — Мудур Зенгин е твой приятел, макар че не мога да разбера защо. Когато твоята наложница купи яхтата в Ню Йорк, той помогна да се осъществи покупката чрез една ипотека от неговата банка. Освен това превеждаше пари за сметките по кредита на „Скуийза“. Разбира се, когато яхтата пристигна в Истанбул, ние я завзехме и Мудур Зенгин е доста ядосан.

— Тогава кой, по дяволите, СИ ти? — запитах го аз.

— Може би е добре да се представя — каза той, като извади визитна картичка от портфейла си.

— Чакай — казах. — Нищо не ви дължа. Не съм сключвал никаква ипотека с вас. Вие сте полудели.

— О, страхувам, се, че ти си полудял — рече той.

Реших да му дам заслуженото.

— Банката „Граб-Манхатън“ е собственост на Роксентър! Мисля, че не знаеш с кого си имаш работа! — придобих много високомерен маниер. — Аз съм фамилен шпионин на Роксентър.

Той се усмихна.

— Промени го на „бях“. Градът Маями изведнъж престана да поръчва нефт за гориво. „Октопъс“ незабавно направиха разследване и откриха, че в Маями получават неограничени доставки на електричество от Очокийчокий, Флорида. Показа няколко снимки тук-там и разпознаха Уистър в лицето на инженера. Мистър Роксентър не можеше да повярва! Не може да се появява така евтина енергия, която се шматка наоколо и проваля разни работи! Той изпрати мистър Бери да разбере защо мъжът с евтиното гориво не е бил спрян и Бери откри, че ти си отвлякъл Мадисън, затворил си офиса му и сте тръгнали на красиво пътуване с яхта. Мистър Бери даже го потвърди, като лично отпътува до Елба, за да види със собствените си очи. И ето ви двамата с Мадисън там, на хиляди мили от задълженията ви. Очевидно и двамата ви бяха купили: яхта като тази струва цяло състояние. Така че не, мистър Инксуич/Султан Бей, вече не сте фамилен шпионин на Роксентър. Уволнен сте за предумишлена измама и се страхувам, че там нямате никаква защита. Точно обратното. В Америка могат да ви съдят за вземане на подкупи, ако някога отново стъпите там.

Гърчех се под всичките тия удари. Тайният знак, татуиран на гърдите ми, беше безполезен. Но мобилизирах силите си:

— Това не обяснява оная тъпотия за ипотеката!

— Ами колкото и да е странно — рече Клоужър, — когато се случи тая работа с ипотеката, ние не знаехме, че Султан Бей и Инксуич са едно и също лице. Всичко, до което се бяхме добрали бе, че Султан Бей притежава вила, една цяла планина и хиляди декари първокласна, обработваема макова земя. И когато ти се свърза с нас, за да я ипотекираш за някакви си два милиона долара, ние, разбира се, се втурнахме към тази възможност. Така че минахме бързо през формалностите и направихме ипотеката.

— Чакай! — изкрещях аз. — Не съм взимал никакви пари срещу подобна ипотека.

— О, страхувам се, че грешиш — каза Клоужър. И той разтвори документите.

Сграбчих ги. Боже мой, земята, за която ставаше въпрос, включваше не само хилядите декари първокласна земя за опиум, която Волтар владееше, но и ЦЯЛАТА ЗЕМНА БАЗА!

И точно пред очите ми, най-долу на страницата, беше моят ПОДПИС.

О, Боже, щяха да ме унищожат за това!

Черната челюст продължи да говори:

— Виждаш ли, има нещо много смущаващо във всичко това. За теб. Сумата беше толкова символична, а сигурността толкова голяма, че ти се доверихме, без много да му мислим. След това открихме, че ти не притежаваш тая земя.

Разбира се, че не я притежавах. Тя принадлежеше на правителството на Волтар!

— Сега — каза Клоужър, — ние наистина се отнасяме добре с теб. Ако бяхме извадили наяве това престъпление, можехме да те пипнем и да вземем яхтата ти, където и да се намираше, защото ти все още беше под турски флаг, дори и в открито море. Държавата щеше да те хвърли в затвора, а не е необходимо да ти споменавам, че турски затвор е равнозначно на смърт.

О, колко добре знаех това!

— Освен това ние наистина сме много хуманна институция и не искахме да минеш през подобно нещо.

Премигнах. Това беше първият път, в който въобще чувах, че „Граб-Манхатън“ е хуманна институция! Наострих уши.

— Така че се задоволихме само с това да те подгоним към дома. Младата жена оказа сътрудничество в рамките на собствената си алчност.

— Чакай малко — казах. — Онази яхта струваше повече от два милиона! Ако стоя взели, това опрощава дълга ми.

— О, страхувам се, че не. Тя беше ипотекирана и ти имаше много малко права над нея. А на ипотеката върху земята й изтече срокът. Не си направил никакви вноски по нея. Нещо си пренебрегнал. Ако накараме турското правителство да ни окаже съдействие, биха могли да предявят обвинения. Няма да имат никакъв избор, освен да те пратят в затвора за ипотекиране на имот, който не притежаваш. Но ти не се разстройвай. Измислили сме ти идеален изход. Сега, когато вече си тук и имаш контакт с фондове и приятели, можеш напълно да се измъкнеш от всичко това.

— Как? — попитах отчаяно.

— Ами, единственото, което трябва да направиш, е да купиш земите, вилата и планината с личните си пари и да ги прехвърлиш на нас, след което ще ударим печат на документа, че ипотеката е изплатена и ти ще бъдеш съвсем чист.

Ето значи защо ме бяха подгонили към къщи. Не бяха посмели да вдигнат шум, защото са щели да загубят цялото имущество. Но моето положение беше напълно невъзможно. Не можех да кажа на тия кожодери, че въпросното имущество принадлежи на конфедерация Волтар. Щеше да бъде нарушение на Кодекса, надминаващо всички възможни нарушения. Нямаше никакъв начин да се сдобия с него заради тях, даже и да исках. Вратите на турските затвори зееха.

Но той си имаше работа с офицер от Апарата. Той можеше да предизвика най-голямото нарушение на Кодекса за всички времена! Ако някога откриеха какво има под онази планина… Леле! Волтар щеше да ме екзекутира. Даже временното решение беше по-добро от липса на решение!

Погледнах нагоре към тайното местенце на портала, където бях инсталирал алармената сигнализация за персонала.

Казах твърдо:

— Разбирам, когато съм победен. Влез, за да направя последните уточнения.

Под предлог, че се подпирам, натиснах звънеца.

Усмихнат до уши, Черната челюст мина през портала.

Поведох го през двора към вътрешния двор.

Стъпвайки като котки, Мюзеф и Торгут минаха зад него.

Полъх!

ТРЯС! — и стоманената палка на Торгут се стовари.

Черната челюст се търколи, без да каже гък.

Прошепнах на Мюзеф:

— Под пода на спалнята ми има стара фригийска гробница. Отнесете го в спалните ми помещения, завържете го и го оставете. Аз ще свърша останалото. Отнесоха го вътре, вързаха го и си тръгнаха. Колко непредпазливо бях действал, като излязох невъоръжен!

Сложих една барета и една газова бомба в джобовете си. И тогава се приближих към него.

Прерових джобовете му. Намерих телефона в офиса му.

Отнесох го през килера в тайната си стая.

Отворих вратата към тунела и го повлякох за краката надолу по коридора към хангара.

— Приближи се един офицер от охраната.

— Хвърлете го в някоя затворническа килия — казах. — И не му позволявайте да говори с никого.

Той даде знак на двама пазачи. Те отнесоха Черната челюст. Чух как вратата на килията щракна.

Извървях обратния път през тунела, минах през тайната си стая и, излязох на двора.

Дадох визитката на Мюзеф.

— Обади се на този телефон — наредих му. — Кажи им, че имаш съобщение от мистър Форист Клоужър. То е, че нещата протичат много добре, но може да е необходимо още седмица-две, за да бъдат довършени.

Той докосна раменете и носа си в знак на подчинение. Отдалечи се. Скоро се върна.

— Приеха го — каза той.

Бях спечелил време. Не знаех какво точно ще правя. Разполагах със седмица-две, за да се справя с това. Трябваше да измисля нещо.

Бях по средата на полета надолу към дъното на ада, но всъщност по онова време не знаех това.

Глава седма

Красотата на пролетта беше обхванала градината на вилата: външният вид така лъже. Храстите и лехите бяха целите нацъфтели, въздухът се изпълваше с птичи песни, фонтаните се плискаха като спокойна мелодия.

Дрезгавото ръмжене на един джип прогърмя сред спокойствието. Фахг Бей, командирът на базата, мина с рев през портала. Той изскочи от джипа, а наднормеността му се тресеше от ярост до последния грам. Видя ме.

— Бомбардирани джамии! — изръмжа той. — Някакъв непознат завлечен в килия! КАКВО СЛЕДВА?

Дойде и застана пред мен. Вдигна ръце за молба към небето.

— О, Боже, така добре се справяхме без него!

Беше дразнещо. Не беше казал нито „здрасти“, нито „Добре ли пътува?“.

Аз не му бях точно началник, но бях шеф на отдела му и главен инспектор над Бог за Волтариацската база на Земята тук, в Афийон. Реших да го поставя на мястото му. Използвах името, под което беше известен на полицията на планета Флистен.

— Както беше и с теб, Тимийо Фахг. Забравяш с кого разговаряш! Внимавай!

— Слушай — каза той. — Космическият товароносач „Бликсо“ пристига утре вечер. Има ли някакъв шанс да се върнеш с него вкъщи?

Той отвори нова гледка на ужаса. Да предположим, че се върнех на Волтар и тогава те откриеха, че базата на Земята е била закрита с моя подпис? Фахг Бей очевидно още не знаеше за това, но ако не се справех с тоя въпрос, щеше да научи много скоро. И тогава щеше да разполага с всяко възможно оръжие, от което се нуждаеше, за да сложи внезапен край на кариерата ми. Реших да бъда учтив.

— Съжалявам за целия шум. Всичко беше по линията на задълженията ми.

Той се вторачи в мен.

— Твоята представа за задължения може много бибипски да се смеси с личните ти апетити! Бих дал едногодишната си заплата, за да ти направя нещо, което би сложило край на кариерата ти завинаги, офицер Грис. И следващата щура идея, която ти хрумне и която заплашва тази операция, ще бъде докладвана на Ломбар Хист до най-болезнената подробност! Тук наоколо няма нито един човек, който би те подкрепил. Освен това всичко вече отдавна ми е повече от достатъчно!

Той отпраши към джипа си и потегли.

Само ако знаеше, че вече разполага със съответните основания да ме арестува. Гадната му забележка за това, че нямам приятели, попадна малко надълбоко.

Закрачих печално към вътрешния двор. Започваше да ме обхваща депресия.

Вратата на Утанч се отвори. Чу се топуркане на, крака с чехли. Когато започнах да се разхождам около фонтана, пътят ми беше препречен.

Утанч беше паднала на колене пред мен.

Вдигна красивите си черни очи към мен.

— Господарю, съгреших. Бях до портала, не успях да се стърпя и подслушах какво каза онзи човек. Когато подписах онзи документ с твоето име, и представа си нямах какво върша.

— Ти си фалшифицирала ипотеката? — изръмжах аз.

Тя кимна.

— Когато ме лиши от всичките ми кредитни карти, не знаех кой път да хвана. Имах няколко малки разходи, които не можех да покрия. И когато попитах за съвет хората в клона на „Граб-Манхатън“ в Истанбул, ми казаха да те помоля да подпишеш един документ за ипотека. Твърде много се страхувах от теб, за да те моля да правиш това и така подписах името ти. Не си давах сметка, че това ще ти навлече такива големи неприятности.

Изведнъж осъзнах, че в „Граб-Манхатън“ се бяха възползвали от това срамежливо пустинно момиче от Каракум в Русия.

Тя измъкна един нож някъде отстрани на дрехата си. Посегна нагоре и ми го даде откъм дръжката:

— Убий ме.

Погледнах я стъписан. Самата идея да видя как тия красиви черни очи умират, накара собствената ми кръв да изстине.

— НЕ! — изкрещях и бутнах ножа встрани.

Тя го пусна на настилката на вътрешния двор. Сграби ръката ми в нейните.

— О, господарю, прощаваш ли на робинята си?

Погледнах надолу към нея. Изведнъж цялата любов, която някога бях изпитвал към нея, се надигна отново. Спомних си за танците й, за радостта, която ми беше доставяла.

— Да — отвърнах.

— О, господарю, не заслужавам това. Бях неразумна и действах необмислено. Ценя високо любовта ти. Заклевам се, че ще поправя поведението си и ще се постарая да съм достойна за теб.

Изправих я нежно на краката й.

Чух затръшването на вратата на някаква кола, но в онзи момент на нежност бях съсредоточил цялото си внимание върху красивата Утанч.

Някой беше застанал на вратата на вътрешния двор. Глас:

— Коя е тази?

Обърнах се.

ТИЙНИ!

Видях, че зад нея, в двора, персоналът разтоварва една камионетка, пълна с багаж.

Тийни стоеше на вратата с два куфара в ръце. Преголемите й очи се бяха ококорили от изненада, а преголямата й уста беше зяпнала.

Тя пусна единия куфар.

Посочи към Утанч и повтори въпроса си:

— КОЯ е тази?

Гордо се изпънах:

— Това — казах, — е жената, която обичам. Единствената истинска любов, която някога съм имал. Единствената жена, която някога ще обичам.

Очите на Тийни станаха още по-кръгли. Тя погледна от Утанч към мен.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че не ме обичаш дори мъничко?

Погледнах я, тая мършава предателка с глупавата й конска опашка.

С цялото презрение, което успях да събера, се изплюх на земята!

Тийни сякаш се срина. Тя пусна и другия куфар на земята. Посегна напред и се хвана за ръба на фонтана, за да не падне. Отпусна се върху него. Непонятно защо започна да плаче.

Вторачих се в нея. Сълзите й плясваха в басейна на фонтана. Каза с разбит глас:

— Предполагам, че съм грешала.

Изръмжах й:

— Бибипски права си, че направи грешка, малка бибичка такава! Ти ме продаде!

Тя ме погледна сащисано. След това поклати глава:

— О, нещастен, тъп глупак такъв. Ти си този, който обърка цялата работа. Измъкна се точно когато бях уредила всичко.

— Ти ме водеше в ръцете им! — побеснях аз. — Чух те със собствените си уши.

— О, ти тъп бибипецо — каза Тийни. — Проблемът при теб е, че никой не смее да ти каже нищо. Ако някой все пак го направи, винаги ще намериш начин да оплескаш цялата работа! Когато „Граб-Манхатън“ се свързаха с мен на Бермудите, ми казаха, че притежават и компанията за кредитни карти „Скуийза“. И макар че националната банка „Пиастр“ плащаше сметките, „Граб-Манхатън“ можеха да прекратят кредита ни по всяко време, когато бяхме на някое пристанище и да ни оставят на сухо, освен ако не те върнех у дома в Турция. Така че се възползвах от всичкото време, с което разполагахме, и се опитах да продам яхтата. Престолонаследникът на Саудитски Йемен я беше видял в Атлантик сити и когато го намерих по радиостанцията, той се съгласи да я купи. Карахме я при него в Александрия. Цената беше пет пъти по-голяма от тази, която ти си платил за нея. Това щеше да плати всичките ти дългове към Мудур Зенгин. Капитан Битс те мисли за ненормален. Той се опитал да ти каже за сделката, а също и за това, че сме точно до турски води и че бурята ще те отнесе не на гръцкия Хиос, а право към Измир. А ти си го претрепал! Има ужасна рана на главата. Когато разбрал, че на борда няма собственик, който трябва да подпише документите, изпратил по радиото съобщение на Мудур Зенгин. А Зенгин не знаел за ипотеката в „Граб-Манхатън“, помислил, че ще ни хванат като пирати, щом ти не си на борда и ни каза да дойдем в Истанбул. „Граб-Манхатън“ си присвоили правото върху яхтата заради неизплатени дългове, грабнали я и сами я продали на престолонаследника, като прибрали печалбата в собствения си джоб. Тъп глупако! Ти оплеска всичко!

Знаех каква е лъжкиня. Изревах й:

— Ти си тази, която оплеска всичко! Не трябваше да се приближаваш до Турция!

— О, Исусе! — викна тя. — Нищо не разбираш! Продаването на яхтата щеше само да унищожи дълговете ти към Мудур Зенгин. Нямаше да разполагаме с нито цент, за да действаме. Ако бяхме стигнали до Александрия, щеше да ни е необходим капитал, за да купим един публичен дом и да започнем живота си отначало. Оная тъпа рибарска лодка, с която разполагаше Клоужър, вдигаше само половината скорост от тази на яхтата. Веднага, щом се бях върнала с мангизите, щяхме да кажем на „Граб-Манхатън“ да вървят на майната си и щяхме да отпрашим с 20 възела!

— И искаш да повярвам на всичко това! — ръмжах, като ставах все по-бесен с всяка изминала секунда.

— Трябва да повярваш — отвърна Тийни. — Двамата с теб много си приличаме, тъп глупако. И двамата сме покварени до мозъка на костите си. Толкова сме покварени от психологията и престъпленията, че и представа си нямаме къде свършва лошотията ни. Но поне можем да се държим един за друг! Иначе няма никаква надежда. А ти оплескваш всичко! Спуках се от работа, докато им измъкна мангизите. И не направих гаф. Върнах се тук за теб!

Неочаквано Утанч заговори:

— Не можеш да го притежаваш! Той е мой!

Тийни изведнъж я погледна. После устните й се свиха презрително и тя погледна към мен.

— Къде, по дяволите, си го намерил това чудо, Инки? В някоя кофа за смет?

Утанч се дръпна. Изпусна една въздишка на погнуса. Тръгна към стаята си, влезе вътре и затръшва вратата.

Взрях се в Тийни, а яростта ми растеше.

— Виж сега какво направи, бибичка такава. Защо, за Бога, не се махнеш от живота ми? Бих те убивал малко по малко, ако можех. Мразя те от първия момент, в който те видях! Трябваше да те затрия много, много отдавна. А сега съсипа живота ми и ме продаде за някакви си въшливи десет хиляди долара. Мразя те!

Тя пребледня. Бръкна в чантичката си и извади пачка банкноти.

— Бяха за теб! Вземи ги, бибипецо! — и тя ги запрати с всичка сила.

Това вече беше твърде много. Спуснах се и я зашлевих с всичка сила.

Краката й се отделиха от земята. Тя се катурна встрани, блъсна се в стената и се строполи. Остана така за момент, след което вдигна глава. От крайчеца на устата й течеше кръв. Очите й бяха изпълнени с неподправена злоба.

— Ще съжаляваш за това, бибипецо! — каза. — Ще си тръгна оттук и ще се върна в Ню Йорк и тогава ще се молиш никога да не си се раждал!

Обхвана ме страх. Тя можеше да предизвика онова обвинение за изнасилване на малолетна. След което щеше да последва екстрадиране.

Трябваше да се отърва от нея. Не смеех да я убия. Ако не успеех да я доставя в разумен срок, можеха да ме съдят и за убийство по силата на онова съдебно разпореждане.

Вдъхновение! Имаше начин, по който можех да я накарам да спре да ми пречи, като в същото време съм в състояние да я върна, ако се опитаха да кажат, че съм я убил. Тя не говореше езика и не можеше да ми навреди.

ЩЯХ ДА ИЗПРАТЯ ТИЙНИ НА ВОЛТАР!

„Бликсо“ пристигаше. Мадисън заминаваше.

Огледах се наоколо. Нямаше никакви свидетели.

— Ако искаш да поплачеш на нечие рамо — казах, Мадисън е там вътре. — И посочих към спалното си помещение.

Тя погледна в онази посока. После стана, олюлявайки се, и мина през вратата.

Бях точно зад нея. Затръшвах вратата с пета. В същия момент извадих газовата бомба от джоба си.

Тийни не видя Мадисън. Обърна се.

Пъхнах газовата бомба под носа й.

Тя се строполи.

Хванах се бързо на работа и като използвах някаква здрава връв, завързах ръцете и краката й.

Излязох във вътрешния двор. Камионетката си беше заминала, но бяха струпали багажа й до вратата. Като действах бързо, го завлякох в стаята си и далеч от всеки поглед. Беше доста.

Имаше два големи черни, куфара, които изглеждаха като онези, които бяха стояли в моя килер на кораба. Отворих ги. Дрехите, оръжията и екраните ми! Тя беше опаковала целия багаж и ми беше донесла нещата. Оставих ги на мястото им.

Вдигнах Тийни, отнесох я през тайната си стая, а после надолу през тунела. Пуснах я на земята и направих още четири тура, за да донеса и багажа й и да не оставя никакви веществени доказателства.

Повиках капитана от охраната.

— Сложете това момиче, заедно с багажа й, в една килия. Не й позволявайте никаква комуникация. Тя е пътничка за „Бликсо“.

Повлякоха я нататък, после по коридора и вратата на килията щракна.

Върнах се във вътрешния двор.

Парите продължаваха да лежат върху настилката. Събрах ги и ги сложих в портфейла си.

Понеже не разполагах с кристална сфера или пък, с нещо друго, с което да предскажа ужасното бъдеще пред себе си, помислих със задоволство, че това е краят на Тийни.