Път към възмездието

Глава първа

Шефът на „Орлово око“ се вдигна от тротоара. Размаха юмрук към тясната уличка в посоката, в която беше изчезнал микробусът.

— Ще те хвана, даже това да е последното, ми дело! — изкрещя той и се извърна. — Какъв модел беше микробусът? — изрева към хората си.

Те се разплитаха и махаха бананови кори от изцапаните си униформи.

— „Трансван“! — каза един.

— „Еконолайн“ — добави втори.

— „Куиклей“ — намеси се трети.

Единственото, за което всички бяха единодушни, бе, че микробусът е бил без табелки за номерата, че е бил бял и че е бил пригоден за търговски цели. Вече знаех, че в Ню Йорк има десетки хиляди подобни микробуси.

— Тъпанари такива! — изкрещях аз. — Позволихте им да избягат!

— Моля те, господи! — извика шефът на охраната. — Дай ни още една възможност. — Той посочи служителя с призовките, и двамата санитари от „Белевю“, които се бяха приближили с усмирителни ризи в ръце. — Тая призовка ще бъде връчена, а демонът предаден в болницата, дори ако трябва аз да го направя!

— Дерзай! — казах му аз. И той хукна да се обажда в полицията, за да поставят патрули по пътищата, да ги покрият с хеликоптер и да направят всичко друго, което си правят.

Аз тръгнах обратно към залата на шоуто „Странноват свят“, където Том Снайд завършваше тридесетте си минути с известни в историята любовници, престъпници. Изглеждаше доста раздразнен от това, че публиката от специално подбрани жени си говореха една с друга за котката.

— Накратко — каза той, — като погледне човек някои от тия кокалести джуджета и ги сравни с мъжествен тип като мен, започва да се чуди какво виждат жените в тях.

— Колко КОТино го каза! — извика една блондинка на първия ред достатъчно силно, за да го хванат микрофоните.

Крясъци от смях заляха цялата телевизионна зала. Момичето в пеньоара напразно държеше вдигнат плаката:

ПОЧТИТЕЛНО ГУКАНЕ!

— Писна ни от твоето ПС-С-С-СТ! — извика друга, за да не остане по-назад.

Това сякаш ги взриви и те започнаха да се надпреварват кой ще направи най-мръсен каламбур за котката.

Снайд можеше да се погрижи за себе си. Аз грабнах екрана от пода, където беше паднал, и се измъкнах.

Трябваше да се намеся, както си и знаех, че ще стане.

Не бях в много добра форма. Главата ме болеше от падането върху нея, окото ми беше започнало да кърви и аз буквално виждах в червено. Но един офицер от Апарата трябва да бъде издръжлив и да преодолява болката. Трябва да е куражлия.

Освен това се страхувах да не закъснея за следобедната среща с лесбийките в апартамента. Адора не биваше да заподозре, че се опитвам да премахна Крек и Хелър и да избягам, преди да е започнало хомообразованието. С Тийни щях да се справя по някакъв начин.

През целия път, докато пътувах с таксито до апартамента, наблюдавах екрана.

По спийкъра се чуваше приближаването на полицейска сирена.

Графинята държеше котарака. Беше му свалила дрехите и папийонката. Галеше го зад ушите и той направо цъфтеше! Бях чувал, че вещиците на Земята имат котки, но те обикновено бяха черни докато този имаше само няколко черни петна между оранжевото и бялото.

Освен това графинята не летеше с метла. Тя се движеше с микробус с много луксозен интериор. Пердетата бяха спуснати и тя беше запалила вътрешната лампа.

— Оная патрулна кола май се интересува от нас — долетя гласът на Бум-Бум през завеса, от другата страна, на която вероятно беше шофьорското място. — Проверява регистрационните номера.

— Не са откраднати, нали? — попита графинята.

— По дяволите, не — с ваше извинение, мадам. Майк Мутационе си има лична машина за печатане на номера. Даже губернаторът на Ню Йорк не би могъл да проследи табелките, които току-що закачих!

Воят на сирената се отдалечи.

— Отиде си — каза Бум-Бум.

— Карай бързо към онова скришно място, което са използвали за трансфер на алкохол — нареди графиня Крек. — Нямаме време да си играем на гоненица с полицията. Имаме да вършим работа.

Само ако надникнеше навън или пък споменеше някакъв, адрес, щях да я хвана! Но единственото, към което тя гледаше, бе онази бибипана котка. Леле Боже, мъркането й идваше до мен така усилено, че известно време си мислех, че това е моторът им! Какво непоносимо животно!

Те продължиха да карат. Нямаше как да разбера посоката или местонахождението им, освен ако не направеха грешка и не го споменеха.

Със зачервени очи, залепени за екрана, дадох преголяма сума на таксиметровия шофьор при пристигането пред апартамента, след което влязох, препъвайки се.

Свалих дегизировката си, като продължавах да гледам екрана.

Те спряха!

Мистър Калико изскочи от прегръдката на графинята и мина през предното перденце. После се показа ръката на Бум-Бум, която дръпна встрани паравана. Гледах направо през предното им стъкло.

Голям магазин!

Но къде?

В Манхатън има стотици хиляди подобни магазини. Все пак може да изпуснат нещо, което да ме насочи.

Графиня Крек вероятно седеше в кресло, което се въртеше. Когато Бум-Бум влезе в задната част, тя се извъртя.

Там, напряко на микробуса, лежеше двойникът на Гениалното хлапе.

И ръцете, и краката му бяха вързани. Устата му бе залепена.

Черният костюм вече не му вършеше никаква работа. Очите му бяха подивели от страх.

Внезапно долових нов шум. Усилих звука на спийкъра. Плискаща се вода! Този магазин беше над някакъв речен поток! Стар склад за контрабанда! Би трябвало да има капак на пода, през който са можели да разтоварват малки лодки или пък да пускат тела по течението!

Боже, помогни на двойника на Гениалното хлапе, помолих си аз. Смъртоносната графиня Крек щеше да сложи край на живота му, веднага щом си свърши работата с него! О, бедният двойник! Представи си да си в ръцете на такова убийствено чудовище! Потреперих. Но по-добре него, отколкото мен.

— Бум-Бум, ако просто излезеш навън и се погрижиш да не ни безпокои никой, мисля, че мога да го накарам да говори.

— Много кръв, а? — каза Бум-Бум. — По тоя случай ще взема и котарака: твърде е малък, за да гледа насилие, даже и да има досие в полицията.

Графиня Крек свали лепенката от устата на двойника.

— Тая котка има ли досие? — изпелтечи двойникът. — Мислех, че е адвокат!

— Какво значение има? — попита Бум-Бум. — Към дългия му списък от убийства сега ще трябва да прибавим и едно отвличане. Но онова, което ще се случи сега, е твърде силно за него. Не бих дал и две мишки за живота ти, дечко. Така че отговаряй вежливо на дамата. Котаракът и аз ще стоим отвън и ако не запееш, отново ще го пусна вътре.

Двойникът беше много объркан.

— Невинен съм. Не знам нищо.

— Излез, Бум-Бум — нареди графиня Крек.

Бум-Бум се спря на една от страничните врати, като я задържа отворена. Не се виждаше нищо, освен стената на склада.

— Ще разхлабя един от старите капаци на пода — каза той. — За всеки случай, ако той не проговори. — Котката изскочи навън и Бум-Бум затвори вратата.

— Не зная нищо — изстена двойникът. — Правя само това, което ми кажат.

— Аха — възкликна графиня Крек, — но кой ти казва какво да правиш?

Косата ми се изправи под превръзките. С нарастващ ужас си дадох ясната сметка, че ако този двойник знае името на Мадисън, графиня Крек щеше да го пипне. А ако Мадисън бъде разпитан той със сигурност щеше да спомене и опише човека, когото той познаваше като Смит — мен. И без никакво съмнение графиня Крек щеше да разбере, че аз стоя зад всичко това. Щях да ЗАГИНА! Образът на, невиждащите очи на жълтия мъж се изправи между мен и екрана. Кръвта в окото ми го оцвети в червено. Трябваше да седна, защото коленете ми се разтрепериха.

— Няма да ви кажа кой ми нарежда — каза двойникът, а стърчащите зъби щръкнаха още по-агресивно.

— Така ли? — възкликна графиня Крек. — Не ми оставяш никакъв избор.

Тя посегна надолу към една пазарска чанта и извади хипношлема. Нахлузи го на ужасената глава на Гениалното хлапе и го включи. Хлапето внезапно подскочи във въжетата си.

Тя взе микрофона на хипношлема.

— Спи, спи, хубавичко спи. Сега ще ми кажеш истината, само истината и цялата истина или ще бъдеш обвинен в углавното престъпление „лъжесвидетелстване“. Кой ти дава заповедите?

— Един човек.

— Какъв човек?

— Не знам.

Крек взе една лента за записване и я постави в отвора на хипношлема, след което натисна бутона за запис.

— Сега — каза тя, — ще започнеш да ми разказваш всичко, което знаеш за превръщането ти в двойник на истинския Уистър.

Двойникът започна разказа си. Той бил сираче, родено в Джорджия. С помощта на правителствени студентски стипендии успял да влезе в Масачузетския разбивачен институт. Справял се добре, когато изведнъж бил повикан и му казали, че някакъв човек иска да го види. Мъжът му предложил работа. Пари и жени. Трябвало просто да следва заповеди, да се появява, където му се каже и да говори каквото му се каже.

Пожелал да разбере какво ще стане с училището, а човекът му отвърнал, че за това ще се погрижат и че той няма да се провали.

Казал му още, че от време на време може да му изглежда така, сякаш са го хвърлили в затвора, но не бивало да се тревожи, защото съществувал ИСТИНСКИ човек, Джеръм Терънс Уистър и че ако нещата се объркали по някое време, в крайна сметка ОНЗИ щял да отиде в затвора.

Беше попитал как така той също носи името Уистър; веднъж бил чул, че има брат, но никога не разбрал къде е.

Неговото собствено име било Джери Уистър и той смътно си спомнял, че името на брат му било Джером. Но мъжът му казал да не се тревожи за това, защото нямало никакво значение.

— Искаш да кажеш — намеси се графиня Крек, — че си вярвал, че мъжът, който помагаш да бъде съсипан, е собственият ти брат?

— Е, почти — отвърна двойникът, — но мъжът ми обясни, че просто се опитват да направят брат ми известен.

— Като го пращат в затвора?

— Добре де, беше заради всичките пари, които ми предложиха и жените, които ми обещаха.

Графиня Крек притисна микрофона до гърдите си.

— Какви примитиви! Никакво чувство за чест! — После се обърна към него: — Продължавай!

Двойникът продължи да дърдори по приглушения начин на човек, който е напълно хипнотизиран.

Графиня Крек започваше да става нетърпелива. Тя потропваше с крак. Беше чувала много пъти историята за състезанията, за Атлантик сити и Канзас преди това. Единствената разлика сега бе, че чуваше, че аферата е напълно манипулирана от някого.

Аз бях много, много нервен.

Най-сетне двойникът млъкна.

— Та как му беше името на тоя мъж? — попита графиня Крек.

— Аз го наричах Ед.

Започнах да дишам по-леко. Двойникът не беше имал директно вземане-даване с Мадисън.

Но при следващия въпрос сърцето ми пропусна един удар.

— Кой ти плаща? — попита графиня Крек.

Можеше да попадне на богата жила с този въпрос!

— Плик с пари в брой.

— Какво има върху плика?

— Нищо.

Кракът й потропваше все по-учестено от нетърпение.

— В плика има ли нещо друго, освен пари?

— Само разписката, която подписвам и давам обратно на Ед.

— И какво има в разписката?

— Сумата. И аз я подписвам.

— Нещо друго?

— Само буквите Ф.Ф.Б.У.

— Те какво означават?

— Не зная — дойде приглушеният отговор.

— Ф.Ф.Б.У. Това ли е всичко?

— Да.

Косата ми се беше изправила. Ф.Ф.Б.У означаваше „Фатън, Фартън, Бърщайн и Ууз“, рекламният гигант, който се занимаваше и с връзките с обществеността, освен това оправяше счетоводните сметки на Роксентър и който беше наел Дж. Уолтър Мадисън за тази особено черна кампания на връзките с обществеността. О, небрежните, тъпи глупаци! Счетоводният им отдел вече не беше в безопасност!

И тогава ми дойде на ум нещо, което много ме освежи. Току-що си спомних какво ми беше казал Бери. Човек трябва да е в света на рекламата, за да знае какво означава Ф.Ф.Б.У. Това даже беше тест за професионализъм в областта на рекламата!

Графинята продължи да дълбае още известно време. Но не научи нищо повече.

Най-сетне задоволена, тя се захвана с друга работа.

— Сега, ти ще направиш нещо — каза тя. — Ще отидеш във Върховния съд, ще застанеш пред съдията и ще заявиш, че си извършил всички престъпления, в които обвиняват Джером Терънс Уистър. Дължиш го на честта на семейството си. Така че ще го направиш както си му е редът. Ще го заявиш така, че Джером Терънс Уистър да бъде освободен от всички минали и настоящи обвинения. ТВОЕТО е лицето, което е познато от телевизията и снимките, и ти си този, който ще убеди съдията, че нещата стоят така. Това включва както браковете и изневерите, така и изнасилването на малолетна. И ако някой ти каже да направиш нещо друго, няма да го слушаш. Разбрано?

— Да.

— Сега, освен това ще напишеш и пълно признание, че всичко е нагласена работа. Ще започнеш в момента, в който се събудиш, и ти дам лист хартия.

— Разбрано?

— Да.

— Ще забравиш, че си бил отвличан и хипнотизиран и ще си мислиш, че си дошъл при мен по свое собствено желание, ще стоиш с нас и няма да бягаш, докато не се явиш в съда. Разбрано?

— Да.

Тя изключи шлема и го махна от главата му. Двойникът се заоглежда замаяно наоколо, като се опитваше да намери нещо.

Графинята го развърза. Даде му лист и писалка, разположи го до една малка масичка в микробуса и той започна да пише.

Тя постави шлема в пазарската си чанта. После излезе навън.

Целият бях плувнал в пот. Какво можех да направя, за да предотвратя пълното срутване на света около мен?

Бум-Бум седеше върху един стар сандък, а котаракът — до него.

— Бум-Бум — каза му графиня Крек, — какво означава Ф.Ф.Б.У?

— Не знам — отвърна Бум-Бум. — Сигурно е някакъв дезодорант.

— Има ли мафиотска шайка с тези инициали? — попита графинята.

— Не — отвърна Бум-Бум. — Но когато превозват разни неща, пишат Т.Н.Б. Което означава „товар на борда“.

— Това не е същото. Ти какво направи с портфейла му?

— Ето го — отвърна Бум-Бум. — Няма нищо в него. Само няколко долара и студентски карти.

Графинята го разгледа. Поклати глава.

— Е — рече, — ще се захванем на работа и ще разберем. Трябва да означава нещо.

— Има малко уиски „Пийграм’с“ — каза Бум-Бум. — Та котката и аз можем да пийнем по малко.

— Не още — каза графиня Крек. Тя седна върху друг сандък и извади топче листа от чантичката си. — Бедният Джетеро вероятно полудява в открито море, докато се чуди какво става. Пиша съобщение за радиостанцията, което ще докара яхтата. Хванахме двойника и утре той ще се яви в съда. Яхтата няма да се е прибрала дотогава, така че ще е съвсем в безопасност. Изпрати това съобщение на капитан Битс и му кажи да акостира в Ню Йорк. Кой кей каза той? А, да. Кей 68, западна 30-та улица. Докато стигне там утре, вече ще е вечер и фалшивото Гениално хлапе ще бъде на път за затвора.

Тя написа съобщението. Подаде го на Бум-Бум. Той изчезна.

Не можех да повярвам на късмета си!

Тя не можа да си спомни, че съдията Хамър Туист няма да бъде в съда на другия ден! Щеше да бъде на състезателната писта „Акведукт“. Или пък глупаво предполагаше, че той би се върнал за някое важно дело, както правеха на Волтар. Но нито един Земен съдия не би поставил за нищо на света задължението преди удоволствието.

О, благодаря на Бога за тази немарлива, бавна съдебна система!

Хелър не само щеше да бъде заловен, ами и изпратен в „Белевю“ и даже може би мъртъв, преди тя въобще да е занесла онова признание на съдията!

Залавянето на Хелър щеше да я побърка!

Ако пък го убиеха, тя щеше да бъде така докосена от мъка, че нямаше да е заплаха за никого!

Може и да не знаех къде е тя. Но в крайна сметка бях спасен!

Посегнах към телефона, за да се обадя на Графърти.

Яхтата щеше да бъде ПОСРЕЩНАТА!

Глава втора

На другата сутрин ме боляха очите и хвърлих само бегъл поглед на екрана на Хелър. Той се взираше в тавана, очевидно все още в каютата си, и аз си помислих:

— Давай и продължавай да мечтаеш, Хелър, това ще се превърне в кошмар още днес преди залез-слънце.

Трябваше да направя още нещо, преди да посрещнем яхтата. Винаги е най-добре да се играе на сигурно.

Ако графинята стигнеше до Мадисън, преди аз да стигна до Хелър, Дж. Чуруликащото куку щеше без съмнение да ме идентифицира и с мен щеше да е свършено.

Превръзките ми бяха сменени: предишната вечер Адора ми беше казала, че ще изплаша лесбийките, ако остана с лице, намацано с боя за обувки. Облякох някакви дрехи за излет в цвят каки, като се надявах, че ще ме вземат за ветеран от войните или за някакъв уличен безделник.

Грабнах едно такси.

В офисите на Мадисън на улица „Ме“ N42 всичко беше в обичайната глъчка.

Моментът не беше подходящ да убеждавам Мадисън да тръгне да се крие. Той беше във върхова еуфория.

На стената имаше огромно увеличено фотокопие. На него пишеше:

— Мад — казах аз, като се опитах да привлека вниманието му, — трябва да говоря с теб за нещо важно.

— Не ме притеснявай, Смит. Подготвям най-пикантната история, откакто Юлии Цезар изнасили Клеопатра върху едно килимче. От нея могат да се срутят империи.

— Сигурен съм, че е така — казах аз.

— Какво ще стане, ако се окаже, че това е съпругата на президента! — каза той въодушевено. — Ей, Хаки! Току-що ми хрумна една идея! — И той хукна да ускори нещата във вече земетресящия се офис.

Аз можех само да се мотая наоколо. Написаха заглавията на вестниците за следващия ден, в които всички Вашингтонски съпруги се присъединяваха към Канзаските в иска им Гениалното хлапе да получи дипломатически привилегии за техните легла; махнаха ги, за да сложат други с тълпи малолетни в Калифорния, наредили се на опашка с надеждата да бъдат изнасилени от Гениалното хлапе; зарязаха и тях, за да извадят нови твърдящи, че е организиран национален лов на котки, за да бъде открит котаракът и да разкаже всичко. Пуснаха последното по телекса.

— Когато е замесено животно, винаги се въодушевяват — каза Мадисън, като потъна зад бюрото си, напълно изразходван, но щастлив. — На утрешния ден котаракът ще разкаже всичко в най-сексуалните подробности, които можеш да си представиш.

— Мадисън — рекох му, — трябва да те предупредя, че е надвиснала опасност. От Ф.Ф.Б.У биха ли казали на някого кой върти нещата около Гениалното хлапе?

— О, съмнявам се — отвърна Мадисън. — Професионална завист. Това би увеличило престижа ми, нали разбираш, а те са твърде погълнати от ревност, за да го направят. Отговорът е 18 пункта НЕ.

— Въпреки това — казах аз, — може отнякъде да изтече информацията, че ти си този, който дърпа конците. Мад, има някои неща за ИСТИНСКИЯ Уистър, които ти не знаеш. Той е убил 55 човека, откакто е тук.

— КАКВО?

— Факт. Преброил съм ги. Прибави 15 тъкмо оня ден, като взриви доковете на Атлантик сити. 55 мъртъвци, Мадисън. А ти би могъл да си номер 56.

— Свети „пушечен изстрел“! — възкликна Мадисън. — Малкият Били беше убил само 21! Абе, даваш ли си сметка, че истинският Уистър се катери към 76-имата на Дивия Бил Хикок? О, богове, тоя Уистър наистина е за обявяване извън закона! Мислех си, че преувеличавам възможностите му! 55 човека! Леле! Смит, мисля, че наистина мога да издигна тоя мъж до безсмъртието. Няма никакво съмнение!

— Мад — казах му аз, — чуй ме, моля те. Ще го кажа дума по дума. Животът ти е в опасност!

Той потъна в размисъл. После продума:

— Няма да е първият път, в който животът ми е бил заплашен. В известен смисъл това е част от професията на този, който се занимава с връзките с обществеността.

— Мад — казах, — това не е просто заплаха. — Погледнах го. Имах обезкуражаващото усещане, че тъпча на едно място. И тогава ми хрумна гениална идея. Искаш ли да разбереш колко е опасен този човек?

— Да, разбира се! Може да се направи добро копие.

— Добре — казах. — Обади се в „Личен състав“ на Наркотици и се опитай да платиш договор за истинския Уистър.

— Ей, от това ще стане добро заглавие: 18 пункта Договор за Гениалното хлапе…

— Мад, не става въпрос за фалшиви заглавия. Това, което ти говоря, е истина. Поне веднъж си осигури твърда почва под новините. Обади се.

— Добра идея — каза Мадисън. — Ще го направя. — Той посегна към слушалката и се свърза с „Личен състав“.

— „Личен състав“ — каза, — обаждам се от Ф.Ф.Б.У. Бих искал да разбера цената на договор за Джеръм Терънс Уистър… Да, ще почакам. — Той се обърна към мен. — Поради някаква причина прехвърлят разговора. — Върна се към слушалката. — Да, точно така. Договор за Джеръм Терънс Уистър.

Аз не чувах гласа от другата страна на линията. Мадисън слушаше. После очите му станаха кръгли. След това пребледня. Затвори, като зяпаше в пространството.

Попитах:

— Е, какво казаха?

Беше трудно да се привлече вниманието му. Трябваше да повторя въпроса си три пъти. Накрая рече:

— Загазили сме. Прехвърлиха разговора ми на Рада Лузейни, съветника. Поиска да разбере дали аз съм човекът, който е пуснал хората му срещу Уистър миналата есен. Не знаех, че са загубили 19 от гангстерите си и един милион долара. Бесни са. Надявам се, че не са разпознали гласа ми:

— Как така? — попитах, наслаждавайки се тайничко на депресираното му състояние.

— Рада Лузейни каза, че ако открият кой ги е натопил в тая бъркотия, имат заповед да подпишат договор за него!

— Виждаш ли? — казах победоносно. Уистър е опасен.

— О, мисля, че мога да се справя с истинския Уистър — отвърна Мадисън. Виждал съм се с него и сме си говорили. Той всъщност е добър човек. Онова, което ме притеснява, е шайката на Наркотичи. — Той се завъртя и фокусира погледа си върху мен. — Слушай, Смит. Обещай ми да пазиш в тайна, че аз стоя зад цялата работа. Човек не може да живее в Ню Йорк, нито дори в Щатите, ако мафията го преследва.

О, обещах му предано, че при мен тайната му е на сигурно място. Но само превръзките на лицето ми скриваха радостта, която усещах. Вече знаех, как да убедя Мадисън да стои настрана, ако ми се наложеше. Той седеше там, някак беличък и гледаше тъжно през прозореца. После вдигна пръст и разхлаби яката, която трябва да е била доста стегната. Ръката трепереше.

Глава трета

С един телефонен разговор с офиса на Графърти извлякох информацията, че според пристанищния контрол на трафика „Златен залез“ ще акостира в 16 часа на кей 68 и че всичко върви добре.

Много ми се щеше да бъда под ръка и да стана свидетел на краха на Хелър, когато стъпи на брега в очакващите го прегръдки на полицията. Исках да видя лицето му, когато го бутат към джипа, за да го откарат бързо към „Белвю“ и умственото унищожение.

Поради тази причина отидох съвсем навреме.

Патрулните коли и джипът бяха паркирани в склада, така че въобще не се виждаха. Зад сандъците с товари бяха застанали ченгета със сигнални пушки. Виждаха се само обичайните федерални служби за имиграцията и митницата и въпреки че яхтата не беше чуждестранна и в действителност не трябваше да се регистрира, те бяха под ръка в обичайното си качество на максимален дразнител, а в този случай и на прикритие.

Забелязах Графърти.

— Искам го тоя бибипец — каза полицейски инспектор Графърти. — Направи ми впечатление на една очна ставка за сексуално извратени преди три години и го чаках само да направи първата си погрешна стъпка. И ето че я направи: привлякъл е върху себе си вниманието на един психиатър. Това винаги е фатално. А като заговорихме за психиатри, какво се е случило с лицето ти?

— Скейтбордове от упор — отвърнах.

— А, така ли. Сега си спомням. Ти си федералният агент, който ни обади за скейтборд-бандитите. Никога не забравям лица. Ние така и не ги хванахме, знаеш ли. Но благодаря за информацията. Ще ми се тая яхта да побърза и да дойде вече.

— Претоварен ден? — попитах.

— Да-а, трябва да организирам полицейски ескорт за жената на кмета. Ще държи реч тази вечер по въпросите за душевното здраве, а тя винаги докарва публиката до лудост. Ето я яхтата, идва.

„Златен залез“ се приближаваше по Хъдсън.

Един влекач й хвърли въже на борда й и я взе на буксир за последната четвърт миля. Тя беше красив кораб, целия в бяло и златни орнаменти и повече приличаше на пътнически лайнер, отколкото на яхта. Червеният турски флаг с жълтите си звезда и полумесец, се вееше на оградата на хакборда от бриза по река Хъдсън. Наоколо летяха чайки. Към шумната сцена се прибавяха и хеликоптерите от близката площадка за кацане.

С много изсвирвания между мостика на яхтата и лоцманската кабина на влекача, той я избута до мястото й на кея. Леле Божке, тя беше голяма. Не си бях дал сметка колко голям може да е кораб дълъг 200 фута и тежък 2000 тона.

Сложиха мостче до отворената бордова ограда и федералната банда плъпна по борда, за да подозира разни неща и да дразни хората. Те не търсеха това, за което ние възнамерявахме да влезем. След известно време излязоха до един, горчиво разочаровани, че не са намерили тайно внесен китаец и че бдителният екипаж осуетява усилията им да поставят тайно контрабандна стока.

Сега беше дошъл и нашият шанс. Хората можеха да слизат. Вместо това влязоха двама. Единият бе икономът от апартамента на Хелър, а другият — камериерката на Крек.

Наблюдавахме мостчето и корабните въжета. Никой не можеше да слезе от кораба, без да го видим. Знаехме, че е по-добре да не се качваме на борда, за да не позволим на жертвата да се измъкне на брега зад гърба ни.

Икономът и камериерката, подпомагани от няколко членове на екипажа, изнесоха багажа на графиня Крек на кея и зачакаха такситата.

— Къде е тоя тип? — попита Графърти с нарастващо нетърпение.

И ето че излезе капитан Битс.

Когато беше вече на края на мостчето, Графърти го спря.

— Имате един пътник на борда, който е по-добре да ми кажете къде е. Както и на него това, че трябва да излезе бавно.

— Пътник? — възкликна Битс. — О, искате да кажете човекът от ЦРУ.

Аз се прикривах зад някакви сандъци на дока. Не исках да ме виждат. Освен това исках и да бъда встрани от траекторията на куршумите. Познавах привичките на Хелър.

— Имам предвид този човек! — каза Графърти, като показа увеличена снимка на Уистър.

— Да — рече капитан Битс. — Този мъж. — Той се взря назад в кораба. — Ами, той ни накара да го научим да играе на зарове. Не знам как го правеше. Спечели си обратно писалката. После спечели всичките ми пари в брой. А после и парите на целия екипаж. А най-накрая ни предложи да се обзаложим на всичко, което беше спечелил срещу това да го оставим на брега, ако успее да хвърли пет седмици под ред. Разбира се, това е невъзможно и ние сключихме облога.

Графърти беше нетърпелив.

— Добре де, КАКВО СТАНА?

Битс въздъхна.

— Най-лошото беше, че след това разрязахме заровете на две и видяхме, че даже не са заредени от едната страна с олово, за да тежат. Така че го оставихме снощи на крайбрежието на Джърси. Между другото, понеже сте ченге, бихте ли могли да ми дадете две монети по 12 цента, за да се обадя на кредитната компания да ми отпуснат малко пари? На кораба не е останало пукнато петаче. Обрани сме до шушка.

Оттеглих се набързо. Графърти говореше яростно за незаконно слизане на брега, а Битс отвърна, че Ню Джърси не е Ню Йорк и попита откога хората на ЦРУ са нелегални чужденци. Бъркотията беше голяма. Аз се чупих.

Мръсният, подъл измъквач! Типично за Хелър!

Таванът, който то бях видял да гледа рано тази сутрин, трябва да е бил в някой мотел! Бог знае къде.

О, нещата не отиваха на добре!

Когато хванах едно такси от площадката за хеликоптери на Западна З0-та улица, която беше наблизо, се обърнах да погледна яхтата.

Изведнъж, просто така, ми хрумна страхотен ПЛАН!

Даже всичко да се провалеше, в която и да било посока, все още не бях загубен!

Планът беше абсолютно гениален!

Глава четвърта

Вечерното ограничение стана поносимо единствено защото имах едно излизане.

Тийни се отби, за да се изфука колко добре върви училището й и колко е чудесно, че най-сетне има множество компетентни преподаватели.

— Няма нищо по-хубаво от едно правилно обучение — каза тя на двете лесбийки за вечерта, докато, им помагаше да се разсъблекат. — За някои мъже пасивното поведение е най-прелъстително. Когато ги видиш голи, просто падаш в леглото и изглеждаш точно като мъртва. Ти…

— МАХНЕТЕ Я ОТТУК! — изръмжах аз.

Адора незабавно се нахвърли върху мен:

— Ти, безчувствен грубиянин такъв. Човек трябва да насърчава младите за училището им! Не да им мучи! Няма, Тийни, няма. Нарани ли те тоя?

— Не толкова, че един нов скейтборд да не може да ме излекува — отвърна Тийни. — Той го е вдлъбнал и е изкривил едното колело. Трябва да вървя на нощен клас по оргиастика за напреднали. Има един магазин за спортни стоки, който все още е отворен, и ако тръгна сега, ще успея да си купя нов. Струва само 200 долара.

Каквото и да е, стига да се освободя от нея. Сграбчих 200 долара и ги хвърлих към нея. Преди да успея да прибера пачката, тя успя да измъкне от нея 20 долара.

— Има и такса — каза тя и изчезна, като въртеше учебниците си на връвта им и се смееше радостно за нещо, което аз не знаех.

— Какво малко мило същество — въздъхна Адора. — А и какви възможности се откриват пред нея. Преди да се прибереш, Кенди, тя тъкмо ми разказваше, че е получила предложение от Холивуд да играе главната роля в свой собствен филм: „Когато бях кралица на юношеското порно“.

Беше ми на езика да кажа, че и преди съм слушал лъжите й и че тази вероятно е най-голямата, но се спрях навреме.

Двете лесбийки вече се бяха съблекли и лежаха на леглото. Едната каза:

— Пасивна поза? Я да видим дали я мога? — И се изтегна като мъртва.

Само това ми липсваше. Коства ми два бхонга, преди да мога да оправя първата, и още един, преди въобще да се докосна до втората.

Най-накрая се оправих. Чувствах се като дрогиран, но бях отпуснат. Стените се приближаваха и отдалечаваха, докато Адора изнасяше търговската си реч на вече бившите лесбийки. Беше ми хубаво да съм толкова отнесен.

Но изведнъж вече не бях.

Съпругата в двойката току-що беше казала:

— О, това истинско нещо е наистина хубаво. Никога през живота си не съм мислила, че човек може да изпита такъв кеф от подобно преживяване. Но не мисля, че веднъж на три месеца е достатъчно.

Адора отговори:

— Не се бой. Само след три дни започваме да преобразяваме ония шовинистични прасета — хомосексуалистите. С помощта на демонстрациите на моя съпруг това място ще се изпълни с постоянни овации, повярвай ми, малката. Представям си само как ще се издуват копчелъците им, докато го гледат как сондира, правейки истинското нещо. Няма да могат да се въздържат!

Вледених се. Моята представа беше съвършено различна от нейната! Като се блъсках в касите на вратите, стигнах до стаята си. Заключих се. Паднах на кушетката. Лежах и треперех. Освен това имах чувството, че ме гори треска.

Щеше ли да проработи планът ми?

Щях ли да успея навреме?

Ако Съдбата повелеше НЕ и за двете, можех просто да се гръмна, защото животът щеше да стане напълно непоносим.

Твърде дрогиран и твърде сляп, за да гледам екраните, се увих в одеяла и изпаднах в ужасни кошмари, където се провалях и свършвах в ада на дяволите от Манко, за да бъда вечно изнасилван от демони хомосексуалисти, макар че се гръмвах всеки ден!

Глава пета

Събудих се късно. Погледнах часовника си. През тялото ми мина шок! Минаваше десет сутринта. Съдът може вече да е отворен!

Разбутвайки превръзките около очите си, грабнах екрана. Да! Картина от съдебната зала!

Полудях!

Звъннах бързо на „Орлово око“. Вдигна мъжът с дрезгавия от пури глас.

— Искате ли още ония 50 бона? — попитах го.

— Премията за онази жена? Дето трябва да бъде предадена в болницата? Онази, която шефът на охраната ни иска да види разпната? ДА, РАЗБИРА СЕ!

— Тя е в съдебната зала на съдията Хамър Туист точно сега. Мисля, че съдът още не е започнал работа. Ако успеете да стигнете там бързо, ще можете да я пипнете!

— Тръгнахме! — отвърна той и затвори.

Погледнах нетърпеливо към екрана. Не, съдът още не беше започнал работа: скамейката беше празна. Но в залата имаше много хора, ако се съдеше по броя на влизащите и излизащите в предната й част. Опитах се да разбера точно на кой ред седи. Не успях, защото тя постоянно извръщаше глава от ляво, където седеше някакъв възрастен човек, на дясно. Двойникът! Двойникът на Гениалното хлапе седеше до нея!

Графинята беше хитра и лукава, но също и глупава. Заповедта за предаването й бе все още в сила, и въпреки това единственото, за което я беше грижа, бе този двойник. В скута й имаше малко куфарче. О, това приличаше на сваляне на хвърчило чрез прорязване на връвчицата му!

Погледнах и другите екрани. Кроуб се мандахерцаше с някакъв ужасен буламач от мозъчни клетки и си тананикаше весело.

Другият екран показваше интериора на микробуса. Аха, значи Хелър ги беше намерил. И се прикрива, заключих аз. Докато двойникът на Гениалното хлапе си издекламира репликите.

Светлината нараняваше очите ми. В стаята имаше прекалено много слънце. Нагласих превръзките така, че да спират по-голямата част от лъчите.

Едно нещо може да се каже със сигурност за съдилищата: обикновено действат много бавно и човек губи по-голямата част от времето за някое дело, просто за да чака и чака. Това работеше за мен.

Отидох и пийнах малко кафе. Гърлото ми беше — много сухо и кафето сякаш не му помогна много. Хапнах и малко сладки — бели в средата и покрити с шоколад. Изядох цялата кутия. Допих кафето.

Върнах се при екрана.

Аха! Раздвижване! Шефът на охраната беше застанал до страничната врата и говореше с някакъв служител в съда. Двамата гледаха към вътрешността на залата. Тогава служителят от съда вдигна рамене, сякаш каза „Давайте“, макар че всички думи се загубваха в глъчката на залата.

Влязоха още двама от охраната. Четвърти зае позиция до вратата, за да я охранява. Другите трима започнаха да крачат по пътеките пред погледите на публиката, като се навеждаха и разглеждаха внимателно всяко лице. Отделяха по много време за всеки в залата.

Графинята следеше придвижването им. Но аз бях на седмото небе от радост! Тя просто не можеше да се измъкне. Даже и да беше дегизирана, това нямаше да свърши работа, защото хората от охраната проверяваха специално за пудра и боя.

Съдията Хамър Туист излезе през една врата от покоите си и някой извика „Станете всички!“

Публиката стана. Но търсенето на охраната продължи.

Съдията Туист зае мястото си на скамейката. Беше яркочервен от слънчево изгаряне, но иначе не беше останала никаква следа, че се е забавлявал: целият излъчваше деловитост. Той удари с чукчето.

Като първа точка, от регистъра със съдебните решения имаше някакъв, когото осъдиха. Мъж, който избягал от жена си и не я издържал след това. Издърпаха нещастника пред съдийската скамейка и съдията му даде седем години тежък физически труд.

След него беше ред на един крадец, който беше обирал офиси, като удушвал секретарките. Съдията му даде една година условна присъда.

Следваше един двуженец, който призна вината си. Съдията му даде доживотен затвор.

После дойде и последното съдебно решение за една възрастна жена, която се беше подхлъзнала на тротоара пред къщата на Болтмън. Съдията произнесе решението на съдебните заседатели, което бе за 15 милиона долара.

— Е, Беки — обърна се съдията Туист с обичлив глас към ищцата, която току-що бе научила новината за забогатяването си, — тази година ти върви много добре. Това е третото ти спечелено дело.

— Благодаря ви, ваша светлост — отвърна старата брънтия. — Аз не съм забравила и Пенсионния фонд за съдии, за който се уговорихме в кабинета ви.

Съдията сякаш искаше да се отърве от нея колкото може по-скоро, защото припряно започна да оглежда повърхността на бюрото си.

В този момент единият от охраната застана точно пред екрана ми и започна да се навежда напред.

— Уистър — каза съдията. — Тук имам молба за специално изслушване. Моля, повикайте Уистър.

Една ръка се протегна и бутна човека от охраната настрана.

Двойникът на Гениалното хлапе, както и възрастният мъж, който беше седял вляво от графинята, тръгнаха напред заедно с нея.

Добре засега. Бях сигурен, че са я забелязали, ако съдех по това как човекът от охраната се беше намръщил. Да, той беше отишъл бързо при шефа на охраната и двамата разговаряха.

Двойникът спря пред скамейката.

— Това не е никак редно — каза съдията. — Къде са адвокатите ви? Обикновено ви защитават Богъл, Гаудж и Хаунд.

— Уволних ги — отвърна двойникът. — Аз сам ще се защитавам.

— О, Боже! — възкликна съдията. — Така не се прави бизнес! Как очаквате адвокатите да стават подобаващо богати, ако не се захващат с пикантни клиенти като вас? Вие сте доста доходоносен тук.

— Страхувам се, че вече не съм — отвърна двойникът. — Виждате ли, ваша светлост, аз се признавам за виновен по всички обвинения.

— А, добре това няма да осигури продължителна защита. Така че приемам, че сам ще представлявате себе си. Виновен. Значи се признавате за виновен.

— Да, ваша светлост.

— Добре. Но за какво се признавате виновен? Трябва да имаме нещо в съдебния протокол, за което да се признава вина, преди да ви признаем за виновен. Тъй като сам защитавате себе си, аз поемам задължението да ви осведомя за законните ви права. Та какви са престъпленията, Уистър? А?

— Всички дела, заведени срещу Уистър, са срещу мен, а не срещу него.

— Вие ме объркахте.

— Имах брат на име Уистър. Обърканите сме аз и брат ми. За да спася семейната чест, доброволно признавам, че съм извършил всичко, за което Уистър беше съден.

Съдията тършуваше из бюрото си. После повика помощника си и заедно затършуваха по бюрото. Намериха нещо.

— Аха — възкликна съдията, докато четеше някакъв правен документ — излиза, че жените-ищци току-що са оттеглили жалбите си. Сигурно са разбрали, че ще направите това и че нямате повече пари.

Адвокатът на обвинението се приближи припряно към съдията и му прошепна нещо на ухо.

— А-а — възкликна съдията Туист, — обвинението в изнасилване на малолетна в Мексико. Много, много сериозно. Секретар, проверете дали е пристигнало нещо по това дело. Аз не съм прегледал сутрешната поща. Благодаря ви, г-н прокурор, че повдигнахте този въпрос. Не може да има текущо дело по изнасилване на малолетна, дори да е в Мексико.

Секретарят се беше шмугнал в кабинета си и се върна с някаква телеграма. Подаде я на съдията.

Туист я прочете и се намръщи силно.

— Новините са много лоши. Молбата за съдебна заповед е била възпрепятствана от техническа грешка във формулировката. Нека да уточним нещата.

Министерството на външните работи и Министерството на правосъдието на САЩ са се свързали с мексиканските власти… Хм. Кражбата на магаре вече не се счита за престъпление, откакто мексиканците са започнали да произвеждат фолксвагени, тъй като магарета не могат да се дават като част от зестрата… Хм. Лоши новини. А, да, и техническата грешка: молбата потвърждавала, че насиленото момиче било девствено, а мексиканските власти отказват да приемат, че в Мексито има останали девственици, особено в областта Копула. Така че не искат да издадат съдебна заповед… Американското правосъдие иска да знае дали сте откраднали Фолксваген? Открадвали ли сте Фолксваген, Уистър?

— Не — отвърна двойникът. — Аз даже никога не съм бил в Мексико.

— О, така доникъде няма да стигнем. Въпросът е в това, че те са отказали да издадат съдебна заповед, така че не можем да ви съдим по този параграф. — Туист все повече се ядосваше. Изгорялото от слънцето лице почервеня още повече. — Секретар, г-н прокурор, няма ли нещо, заради което можем да осъдим този младеж? Не може така да се прахосва времето на съда. Тук пред нас стои една потенциална жертва на правната система, а нямаме в какво да го обвиним! Неприемливо! Прахосваме парите на данъкоплатците! Немислимо!

Секретарят ровичкаше из книжата. Накрая измъкна някакъв юридически документ.

— Тук е споменато името ви. — Той прочете заповедта. — Аха! Предава младата жена в „Белвю“! За преглед на душевното състояние! Но пише, че тя не бива да бъде преглеждана от д-р Фийтъс П. Кроуб. Е, та това заслужава порицание. Кроуб е един от най-добрите ни психиатри. Винаги може да се разчита на него за отърваване от нежелани личности! Добре! Не е необходимо да се подчинявам на инструкциите. Аз мога да предам, когото си искам. Освен че е съучастница на тоя Уистър, коя тук е Крекъл?

Възрастният мъж, когото бях видял по-рано, пристъпи напред.

— Аз ще поема това.

— Кой сте вие?

— Аз съм Филъп Блийдъм от „Блийдъм, Блийдъм и Дрейн“. Адвокат съм на мис Крекъл. — Сега той държеше заповедта за предаване.

— Добре, сър, с това всичко е наред, но аз трябва да предам мис Крекъл! — каза съдията. — Така че я намерете и доведете! Ще я изпратим в „Белвю“ при Кроуб. Документите за предаване не могат да не се връчват!

— Съжалявам, сър — каза Филъп Блийдъм. — Но за мис Крекъл, известна също като Лисъс Мръм, е издадена заповед за екзекутиране в Аталанта. Не можем ли да отложим изпълнението на заповедта за задържане, докато се изпълни предишната присъда?

Нарушение на Кодекса! Това беше истина, а Филъп Блийдъм даже държеше някакви документи и снимки в ръка. Сега оставаше съдията само да каже:

— Аха! Извънземна! — и аз щях да я унищожа!

— Отлагане? — възкликна съдията. — Разбира се, можем да отложим. Секретар, отбележете в съдебния протокол, че изпълнението на написаното в този документ ще бъде отложено докато горепосочената Хевънли Джой Крекъл, известна също като Лисъс Моъм, бъде екзекутирана. В затвора в Атланта си вършат добре работата. Екзекуциите на електрическия стол винаги имат преимущество пред психиатричния електрошок. Отбележете юридическото ми откритие в това дело в учебниците по история. Сега да се върнем към Уистър.

Какво виждах аз обаче? Филъп Блийдъм трябваше да върне заповедта за задържане и предаване на Крек обратно в купчината документи на секретаря. За секунда обаче пред екрана премина някакво, замъгляване. Ръка в черен ръкав се промъкна, постави нещо друго в ръката на Блийдъм и взе заповедта на Крекъл. Само шумолене на хартия. Магическа размяна! Хартията, която Блийдъм постави в купчината на секретаря, беше празна! С още едно леко прошумоляване истинската заповед изчезна от погледа ми и се пъхна в някакъв джоб.

— Тук има друга заповед! — възкликна секретарят победоносно. — Беше под пресата за попивателната хартия! Според този документ Уистър също трябва да бъде предаден в „Белвю“. Не е отменена.

Съдията нетърпеливо взе хартията от секретаря. Прочете я.

— И тук същата грешка. Опитват се да очернят името на Кроуб. Съдия-изпълнител! Погрижете се Уистър да бъде предаден на д-р Фийтъс П. Кроуб в „Белевю“ за преглед на душевното състояние. — Той погледна двойника. — Знаех си, че ще намерим за какво да ви съдим. — После към секретаря: — Следващото дело!

Съдия-изпълнителите бяха сграбчили двойника, за да изпълнят ефикасно задълженията си и го забутаха към страничния изход.

Полудях. Бях толкова стъписан от съдбата на бедния двойник, че за малко да пропусна онова, което последва. Беше още по-лошо.

Виждаше се гърбът на Блийдъм, когато той се обърна и тръгна към главната врата.

Шефът на охраната беше там. Той блокира изхода. Лицето му се наведе, за да погледне около Блийдъм, право към екрана ми. Той посегна с палеца си. Докосна някакво място вдясно от екрана ми. Палецът се оттегли. Шефът на охраната разглеждаше отпечатъка от грима, който беше останал върху палеца. АХА!

После се случи нещо много любопитно.

Ръка в черен ръкав посегна напред. Друга ръка сграбчи шефа на охраната за лакътя.

На лицето му се появи изненадан израз. После се обърна и тръгна към празния коридор. Спря се на горния край на дългото стълбище.

Вратата на съдебната зала се затвори зад тях, спирайки шуменето в залата.

— Мисля, че не чухте добре съдията. Вече нито Хевънли Джой Крекъл, нито Джеръм Терънс Уистър са търсени за каквото и да било.

Шефът на охраната слушаше с широко отворени очи, както стоеше, олюлявайки се.

— И си мисля, че когато отидете да вземете хонорара си, ще намерите дупка на мястото, където някога са били офисите на „Дингълинг, Чейс и Амбо“. Така че си спестете старанието, мистър. Това е единствената отплата, която ще получите.

И люш, люш, падна надолу.

ТУПВАНЕ, ТУП, ТУП!

Шефът на охраната полетя надолу по стъпалата в кълбо от ръце и крака.

ТРЯС! Стигна до долната площадка.

Лицето на Филъп Блийдъм изразяваше неодобрение.

— Това беше ли необходимо?

— Може и да не е било необходимо, но, о, колко удовлетворяващо.

Чакай! Чакай! Нещо не беше наред тук. Бях съвсем объркан. Какво бях пропуснал?

Гледах гърба на Блийдъм, когато влизаха в асансьора.

След това гледах как слизат по стълбите на съдебната палата.

Видях как една ръка се вдига, за да даде знак.

Видях как един ЧЕРЕН микробус ускори ход и спря до бордюра.

Видях една ръка да отваря страничната врата на микробуса И ТАМ ВЪТРЕ БЕШЕ ГРАФИНЯ КРЕК!

— Свободни сме като волни птички — каза Хелър, като се покатери вътре.

О, Боже! Заради увреденото си зрение целия ден БЯХ ГЛЕДАЛ ГРЕШНИЯ ЕКРАН!

В залата беше отишъл Хелър! НЕ ГРАФИНЯ КРЕК!

Глава шеста

Нещастията се трупаха едно след друго в бързо увеличаващ се и плътен куп. Знаех, че времето ми изтича и че силите на злото се бяха обединили срещу мен. Но все още не можех да действам.

Ако Мадисън загубеше Двойника на Гениалното хлапе и си въобразеше, че е по моя вина, специалистът по връзки с обществеността можеше да се обърне срещу мен и да реши да направи МЕН известен. Никой не би могъл да оцелее след подобно нещо.

Обадих се на Рахт по радиостанцията.

— Кроуб — избъбрах припряно, — вече е излишен. С какви средства разполагаш? Говори бързо, защото нямаме много време.

— Двамата телохранители, които го доведоха от базата, оставиха усмирителна риза от Занко. Освен това в офиса в Ню Йорк имаме и двама телохранители.

— Добре! — казах аз. — Тичай направо към болницата „Белвю“, отвлечи Кроуб и го изпрати обратно в базата със заповед да го държат.

— Веднага! — отвърна Рахт.

Затворих. Това беше всичко, което успях да измисля. Чудех се дали мога да направя нещо, за да спася двойника. На практика не се чувствах достатъчно добре, да отида до „Белвю“. Част от неразположението ми се състоеше, трябваше да си призная, в страха, че ще ми ударят резето. Независимо от това колко е увлечен човек по основната тема на психиатрията, по-разумно е да стои далеч от психиатри. Това че кралят има нужда от палач, още не е причина да каниш дърваря с качулка на вечеря.

Очите ме боляха и не виждах много добре. Пуснах щорите и легнах. Но не можех да се отпусна. Някакво шесто чувство ми казваше, че с неприятностите, в които се бях забъркал, приближава и някаква криза.

Най-сетне — трябва да е било доста след ранния следобед — ме налегна чувство за служебна отговорност. Трябваше поне да погледна екраните.

Докато ги проверявах, разбрах, че объркването ми беше съвсем естествено. Никога не ги бях маркирал с „Крек“ и „Хелър“, а само с „К“ и „Х“, които си приличаха достатъчно, за да се объркаш.

Моите врагове се бяха върнали в апартамента, весели колкото си искаш. Графиня Крек сваляше дрехите си с помощта на камериерката. Хелър разговаряше с Флорида по телефона в кабинета си. Изи се беше изтегнал неудобно в един фотьойл до камината вдясно от Хелър и го гледаше глуповато.

— Така бива — каза Хелър. — Допълнителният канал трябва да ви снабдява с достатъчно вода за цистерните, така че това е добре. — Той затвори и се обърна към Изи. — Справят се доста добре все пак. Проектът трябва да бъде завършен до няколко седмици. Как върви при теб, Изи?

— Да ти скъса нервите — отвърна Изи. — Но не мога да се оплача. Направих проучване как компанията от Мейзабонго може да изкупи всички петролни резерви на Съединените щати. Но вие ще го разгледате, като дойдете. В края на краищата сте си у дома. Тук не трябва да работите.

Графиня Крек дойде на вратата.

— Боже мой. Икономът не е донесъл кафето ти, Изи. — Тя се провикна: — Балмор! Моля те, погрижи се мистър Епщайн да получи чашка от новото ментово кафе и то веднага.

— О, не се притеснявайте за мен — каза Изи, който вече беше на крака и я гледаше с обожание.

— Глупости — отвърна графинята. — В края на краищата ти си най-добрият ни приятел. Някой трябва да се грижи за язвата ти! Седни. Освен това искам да те питам нещо. Някога чувал ли си съкращението Ф.Ф.Б.У?

— Защо? — предпазливо попита Изи, изтегнат нервно на края на фотьойла.

Хелър каза:

— Тя мисли, че трябва да отидем там и да оправим цялата тая бъркотия. Ако не го направим, ще трябва да реформираме цялата планета.

— Ние трябва да я оправим — каза графинята. — Някой е плащал и давал нареждания на онзи двойник. Но единственото, което той знаеше, беше абревиатурата Ф.Ф.Б.У.

— Не бих си пъхал гагата там — каза Изи. — Може би е тайна нелегална организация като „Лосовете“. ККК е съкращение за Ку Клукс Клан. Изгарят негри и евреи. Не е много здравословно да си имаш работа с подобни хора. Лоши са почти колкото индианците.

— Значи не знаеш — каза графиня Крек. — Е, няма нищо, аз ще разбера. Ето, кафето ти идва.

Сгърчих се. Тя отново насилваше, насилваше, насилваше нещата! Ако продължаваше да върви по тая следа, щеше да стигне до Мадисън, а след това и до МЕН!

Главоболието ми се усили. Легнах отново. Трябваше да съм в що-годе прилична форма тази вечер. Не биваше да събуждам подозренията на Адора и Кенди, че имам план и възнамерявам да избягам.

Жужащ звук. Радиостанцията за двупосочна връзка. Изрових я изтощен.

— Съжалявам, че толкова късно се отчитам. Онова, което ще ти разкажа, се случи около обяд.

— Още катастрофи? — попитах аз.

— Ами, нещо такова — отвърна Рахт. — Разтревожих се.

— За Бога, спри да плямпаш! Давай с доклада си!

— Ами, щом получих заповедта, грабнах двамата телохранители и усмирителна риза от „Занко“ от офиса, както и една газова бомба, спрях за билети на летището и после отидох в болницата „Белвю“. Когато попитахме за Кроуб, на регистратурата ни казаха, че трябва да е там, защото някакви съдия-изпълнители били завели пациент на име Уистър при него да го прегледа и си били тръгнали, а Кроуб несъмнено бил ангажиран сега в кабинета си за консултации. Качихме се, влязохме в апартамента на Кроуб. На масата лежеше едно хлапе с щръкнали зъби, а Кроуб беше наполовина свързал машината за електрошок с него. Хлапето беше в безсъзнание, а от едната му вена стърчеше спринцовка. Изглеждаше така, сякаш е бил упоен и са го приготвяли за шок, но някой е прекъснал цялата работа. Никаква следа от Кроуб. Но вратата към вътрешния кабинет беше полуотворена.

Помислихме си, че Кроуб може би е вътре. Но така и не разбрахме.

— КАКВО?

— Да. Съвсем изневиделица угаснахме като светлини. И тримата. Усещането беше като от синя светкавица.

— Ти бълнуващ! Как, по дяволите би могла да се намери в болницата „Белвю“ Волтарианска синя светкавица?

— Ами не знам — отвърна Рахт. — Но когато се свестихме, хлапето го нямаше и да ме убие Господ, ако Кроуб не лежеше на мястото, където беше лежало хлапето. Освен това Кроуб беше облечен в усмирителната риза от Занко.

Ужас проряза гърлото ми, когато осъзнах какво беше станало. Ако това се беше случило скоро след обяд, Хелър и Крек са имали предостатъчно време да се върнат в апартамента си, където ги бях видял. ТЕ БЯХА ОТИШЛИ ОТ СЪДА В БОЛНИЦАТА! Но не това беше източникът на ужаса.

— Рахт — казах разтревожено, — по джобовете си имаше ли нещо, което аз съм ти дал? Нещо, върху което има името и адреса ми?

— Носех само собствения си портфейл и, разбира се, платката за самоличност.

— Нищо с моето име или телефонния ми номер?

— Не. Защо да нося нещо подобно? Но така или иначе всичко беше много странно. Помислих си, че е по-добре да ти кажа, защото може да е било нарушение на Кодекса. Усмирителната риза беше Волтарианска, имаше етикет от „Занко“.

Тогава ми хрумна друга убийствена мисъл.

— А телохранителите от офиса в Ню Йорк имаха ли нещо по джобовете си, което би насочило следите към мен?

— Ами, те носеха платките си за самоличност. А също и билетите си и този на Кроуб за Афийон Турция. Но това не обяснява бележката, която намерихме върху Кроуб, когато се свестихме. На нея пишеше: „Отведете тоя убиец у дома и се погрижете да остане под ключ“. Беше написана на Волтариански, при това на много добър Волтариански. Сигурен ли си, че това не е нарушение на Кодекса в известен смисъл?

Не ми достигаше адреналин, за да поддържам шоковото състояние. Пророних изтощен:

— Та къде е Кроуб?

— На път за Турция, разбира се. Но не разбирам как онова хлапе с щръкналите зъби е станало от масата, като беше, толкова упоено, и е взривило синя светкавица…

— Рахт! Спри да дърдориш!

— Но когато сложихме Кроуб в един чувал и си тръгнахме, на регистратурата на „Белвю“ ни попитаха защо извеждаме Уистър в усмирителна риза, след като в техния протокол пишело, че е минал през поръчания от съда преглед на душевното състояние и е обявен за напълно нормален. Цялата работа е съвсем налудничава.

Прекъснах го. Главата ме болеше твърде много, за да продължа да го слушам.

— Ти пак се издъни, както винаги! Ако исках да бъде взривена „Белвю“ заради нарушение на Кодекса, щях сам да я взривя. На теб не може да се разчита!

— Да се взриви „Белвю“? — възкликна Рахт. — О, моля те, не прави това. Тия от рецепцията може да са ни запомнили! Не мисля…

Той беше безнадежден случай. Прекъснах връзката.

Седях, плувнал в пот. Може Кроуб да се е разприказвал, докато Хелър и Крек са го държали в ръцете си. Кроуб знаеше защо съм го изпратил в Ню Йорк — за да очисти Хелър.

Дланите ми бяха мокри от пот. Чух нещо в коридора и за малко да полудея.

Крек и Хелър можеха да се появят навсякъде! Във всеки един момент!

Бяха само момичетата, които се прибираха от работа.

О, богове на Космоса, колко бе хубаво, че имах план и можех да избягам. Защото, увеличавайки тревогата ми, те влязоха, като дърдореха колко хубаво ще бъде, когато всички хомосексуалисти са преориентирани.

Единственото, което можех да направя, бе да си седя, а не да хукна веднага към вратата, крещейки.

От живота често му идва твърде много на човек.

Глава седма

На другия ден станах вцепенен от изтощение. Нощта беше много тежка. Бяха ми необходими четири бхонга, за да мога въобще да направя нещо. Гърлото ми беше прегоряло. Беше ми трудно да виждам. Заплахата от демонстрации за хомосексуалисти приближаваше като кошмар.

Изпих един литър сок от грейпфрут, почти без да си поемам дъх. Изядох един пакет сладки „Орео“. Продължавах да се чувствам ужасно. Имах нужда от нещо, което да ми даде начален тласък.

С елементарното действие — поглеждане през превръзките към екраните, го получих. Истински ужас!

Екранът на Кроуб беше празен, защото той беше извън обсега. Но тези на Крек и Хелър бяха съвсем наред.

Двамата седяха и закусваха на покрива сред зеленината на терасата, а априлското слънце блестеше по снежнобялата покривка и приборите.

Хелър беше прилежно облечен в сив фланелен костюм от три части, безупречно нагласен, очевидно готов за деня. Графиня Крек беше с лека сутрешна рокля.

Белотата й нараняваше очите ми. Графинята ядеше деликатно портокалов сладолед от кристално-сребърна чаша, но вниманието й беше насочено към вестниците.

Тя вдигна поглед и с някак истеричен глас каза:

— Е, не мога да повярвам! Нито ред за оттеглянето на обвиненията или прекратяването на делата. Нито дума за признанията на двойника. Само някаква идиотщина за лов на котки в национален мащаб.

Хелър гледаше встрани. Котаракът беше на терасата и лочеше сметана.

— Мистър Калико — каза Хелър, — по-добре се спотайвай. Най-накрая са по следите ти.

— Джетеро — обърна се към него графинята, — ти не приемаш това насериозно.

— Как може човек да взема насериозно вестниците? — възкликна Хелър.

— Аз наистина го приемам насериозно. Това е черна пропаганда за заличаване. Не са казали и думица, за да премахнат впечатленията, които създадоха преди това. Убийци на личности, ето какво са те. И чрез тия фалшиви съдилища не може да се направи нищо по този въпрос. Като си помисля какво наговориха за теб, ми кипва кръвта! А сега, след като се справихме с всичко, не се покайват. Джетеро, тази преса е много манипулирана.

— Просто са си такива — отвърна Хелър. — Твърде съм зает, за да се захващам с кампания „чисти повици за една чиста нация“.

— Е, хубаво е, че аз се захванах — каза графинята. — Звъни се на вратата.

— Какво си намислила?

— Изпратих Бум-Бум на нещо, което той нарича „подмолно разузнаване“.

— И най-добро утро на двамата — каза Бум-Бум. Беше излязъл на терасата. Носеше огромен куп книги. — Всички речници, които успях да открия в магазините.

Графиня Крек ги грабна.

Икономът му донесе стол, един сервитьор му поднесе кафе, Бум-Бум седна и загледа как графинята ровичка из речниците.

— Ф.Б.А. — каза графиня Крек. — „Фермери на бъдеща Америка“. Ф.В.Н. — „Фамилии от Вирджиния в началото“.

Хелър подметна:

— Не бих си помислил, че първите фамилии във Вирджиния са плащали на някого, за да стане прословут престъпник.

— Бум-Бум рече:

— Човек никога не знае, Джет. Моите роднини са били едни от първите сицилианци в Ню Йорк, а я погледни мен!

Графинята остави последния речник настрана.

— О, Боже. Не е в нито един от тях. Какво би могло да означава Ф.Ф.Б.У?

— Чакай малко — каза Хелър. — Току-що си спомних нещо. Миналата есен бях привикан от Бейб Корлеоне долу на доковете.

— Кой е това? — попита графинята.

— Бейб Корлеоне е начело на шайката на Корлеоне.

— О, Джетеро — каза графиня Крек. — Друга жена! Трябва да те махна от тази планета, преди да те изядат жив. Жените са опасни, Джетеро. Зная, че не ми вярваш, но след всичко, което преживя напоследък, си мисля…

— Всички ценности преобърнати! — каза Хелър. — Слушай! Бейб Корлеоне е наистина голяма дама. Сама се занимава с организацията на цяла шайка. Контролира профсъюзите и всички параходни линии. Тя е единствената заплаха за Фаустино Наркотичи.

— О, скъпи — възкликна графиня Крек.

— Не, не — каза Хелър. — Тя е на средна Земна възраст. Беше ми като майка. И ми стана много мъчно, когато реши, че съм станал traditore. Тя ме приемаше като свой син. Но това няма да обясни нищо. Онова, което си спомних току-що, видях на един екран. Тя подбираше изпълнителски персонал за линията „Пюнард“, която току-що бе взела под ръководството си, и се появи този човек. Сега си спомням. Името му беше Дж. П. Флейгрънт, и на екрана пишеше, че е бивш служител на Ф.Ф.Б.У.

— О-о! — възкликна графиня Крек. — Значи ако се обадя на линията „Пюнард“…

— Не, не — каза Хелър. — Те не го наеха. Заради това се е запечатало в паметта ми. Тя каза, че той бил traditore и накара да го хвърлят в реката. Не го взе на работа.

— Значи в момента си търси работа — каза Бум-Бум. Когато Бейб уволни някого, той не може да си намери работа:

— Дж. П. Флейгрънт — каза графинята. — Бум-Бум, как може да се намери в Ню Йорк човек, който е без работа?

— В Нюйоркската служба по заетостта — отвърна Бум-Бум бързо. — Трябва да се регистрира там иначе няма да може да ползва социалните грижи. Ще се обадя.

— Мисля, че се добрахме до нещо — каза графиня Крек.

А аз, помислих си, усещам как изтича времето ми. Нещо като кървава река, която изтича от пулсираща артерия.

Бум-Бум се върна. Каза весело:

— Хей, какво знаете вие! Намериха го. Дж. П. Флейгрънт бивш служител на Ф.Ф.Б.У. Но не това е изненадващото. Намерили са му работа. Бяха ужасно горди с това, тъй като подобно нещо почти не се случва. Назначили са го като боклукчия в „Йонкърс“! Там има много боклук.

— Ами, обади се в „Йонкърс“! — каза графиня Крек.

— О, вече го направих — отвърна Бум-Бум. — Намериха точните му координати. Кара боклукчийки камион 2183 и в момента е на обиколка.

— Ще изкарам Ролса — каза Хелър.

— Не, не Ролса — отвърна графиня Крек. — Представа си нямаш колко много оръжия има около тия жени. Замесени сме във война с много огън. Трябва ни нещо бронирано. Колкото и да ненавиждам старото такси, мисля, че трябва да вземем него.

— Така е по-добре — каза Бум-Бум. — Не мога да си представя една лимузина с шофьор да спре боклукчийски камион. Просто не си пасват.

Йонкърс! Грабнах една карта. Беше най-малко на четиринайсет мили с натоварен трафик от мястото, където се намираха в момента. Дж. П. Флейгрънт щеше да си каже и майчиното мляко, когато го намереха. Веднага щеше да ги пусне по следите на Мадисън, а Мадисън щеше да ги свърже с мен.

14 мили нататък, петнайсет или двайсет мили обратно до района на Мадисън, колко ли време щеше да им отнеме?

Бях разбрал каквото ми трябваше!

Ако побързах и имах късмет, можех да се измъкна.

ПЛАНЪТ трябваше да влезе в действие незабавно.

Трябваше да свърша много неща БЪРЗО!

Времето ми в Ню Йорк беше безвъзвратно изтекло.