Глава 9

Хубаво е понякога да се поразсъждава за предимствата, които човек може да извлече от съвременната система на висшето образование.

Ако питате мен, много от тях се дължат на моя кумир, възпитаникът на Харвард, президентът Елиът. Именно той, още през 1870 година, осъзнал колко е важно от време на време да се отпускат юздите на студентите. Погрижил се да го осъществи, а когато си тръгнал забравил да затвори вратата. Вече тринайсет години му поднасям своята благодарност на един и същи ден — в онзи изпълнен с приятни очаквания миг, когато отварям поредния плик с чек от банката. Елиът е човека, заменил тромавата и лишена от гъвкавост система на задължителни предмети и въвел свободния избор на курсови занимания на студентите. И както често се случва в подобни истории, резултатът надминал очакванията. Колкото до мен, разполагам с чудесната възможност да шлифовам и доразвивам интелекта си, да не скучая и да следвам с детинско любопитство трепкащите звезди на всеобщото познание. С други думи, ако го нямаше него, едва ли щях да имам времето, или възможността, да изучавам например безкрайно заинтригуващите и поучителни навици на Ophrys speculum и Cryptostylis leptochila, с които се срещнах за първи път на един семинар по ботаника.

Хайде да си говорим истината — дължа невероятно много на този човек — и това, че мога да си живея живота и много други интересни неща. Но аз не му оставам длъжен. Вярно, че нямам пряка възможност да отвърна на добрината му с добрина, но какво да се прави? Ще попитате какъв е този Ophrys? Или е тя? И защо всички й се възхищават? А също и на Cryptostylis? Радвам се, че попитахте. В Алжир живее една насекомо, което прилича на оса, известно под името Scolia cilata. Цяла зима спи в гнездото си, полузаровено в пясъка, а през март се пробужда. Само мъжкият екземпляр, защото женският продължава съня още близо месец. Самецът, естествено, започва да изпитва безпокойство и отправя късогледия си взор към околните простори. И какво разцъфва съвсем близо до него? Разбира се, грациозната орхидея Orphys speculum, чийто цветя поразително наподобяват тялото на самката, която толкова го вълнува. Останалото се подразбира от само себе си. Именно по този начин се извършва опрашването на орхидеята — самецът лети от цвят на цвят и ги дарява със своето нежно внимание. Оукс Еймз нарекъл този процес псевдокопулация, симбиотична връзка на две коренно различни репродуктивни системи. По същия начин и със същата цел орхидеята Cryptostylis leptochila съблазнява сърцето на самеца, само че достига невероятната изтънченост да отделя и миризма, която поразително напомня тази на самката. Коварна и прелестна. Погледнато в строго философски смисъл, съществуват цял ред етични категории, които могат да бъдат обсъждани във връзка с този случай. Именно затова е нужно образованието. Ако не беше моят скъп, вкочанен чичо, ако го нямаше президентът Елиът, вероятно никога нямаше да изпитам тези усещания, които озаряват с вътрешна светлина всяка диреща познания душа.

Ето например, докато лежах там, без да разбирам къде точно е това „там“, аз си спомних упражненията, посветени на орхидеите и едновременно бях докоснат от съвършено непонятни и необясними звуци, сенки и цветове. Почти веднага стигнах до следния извод: често се случва нещата да не са такива, каквито изглеждат, макар понякога това да няма особено значение, а също — най-бързият начин да загазиш е, ако оставиш вместо теб да действа гръбначния мозък.

По това време вече бях посветил част от вниманието си на изучаване на околната среда.

— Оооох! Ооооох! — бяха първите ми думи в този свят, а околната среда реагира като ми напъха термометър в устата и взе да ми мери пулса.

— Събудихте ли се, господин Касиди? — попита женски глас.

— Бляб — отвърнах аз, опитвайки се да фокусирам лицето на сестрата.

— Да знаете, че сте страхотен късметлия — продължи тя и издърпа термометъра. — Ей сега ще повикам доктора. Очаква с нетърпение да си поговори с вас. А вие си лежете. Не се напрягайте.

Тъй като не горях от желание да скоча от леглото и да се захвана с лицеви опори, не ми беше никак трудно да изпълня разпорежданията й.

Направих още един опит да се огледам встрани. Този път всичко изглеждаше съвсем нормално. Под „всичко“ разбирах болничната стая за един човек и моята персона в легло, което стоеше до прозореца. Лежах по гръб, а бялата планина, която закриваше част от полезрението ми, бе купчината бинтове, с които бяха омотали гърдите ми. Не исках да си представям момента, когато ще трябва да махат този склад от превързочни материали. Но едва ли имах каквото и да било право да бъда недоволен.

След няколко минути на вратата цъфна захилен младеж в бяла престилка и преметната през врата слушалка. Той ми протегна ръка с онзи измамен жест, с който лекарите обикновено ви измерват пулса, но след секунда се оказа, че целта му е била да разтърси здраво моята.

— Господин Касиди, аз съм доктор Дрейд! Вече се видяхме веднъж, но вие едва ли помните. Аз ви оперирах. Радвам се, че можете да ми стиснете ръката. Вие сте невероятен късметлия.

Закашлях се, но ме заболя.

— Хубаво е да го знае човек — рекох.

Той взе папката от шкафчето.

— След като ръката ви вече е в добро състояние, не бихте ли желали да подпишете тези документи?

— Един момент — спрях го. — Аз дори не знам какво сте направили с мен. Така че не възнамерявам да подписвам нищо.

— О, съвсем не е това, което си мислите — успокои ме той. — Онези ще ви ги дадат на изписване. Искам да ми разрешите да използвам вашата история на заболяване и някои снимки, които направих по време на операцията за статията, която възнамерявам да напиша.

— Статия за какво? — попитах аз.

— За същото, което ми позволи да ви нарека късметлия. Сигурно знаете, че са ви простреляли в гърдите.

— Май имаше нещо такова.

— Всеки друг на ваше място отдавна да е мъртъв. Но не и добрият стар Фред Касиди. И знаете ли защо?

— Не ме дръжте в напрежение.

— Сърцето ви не е там, където трябва да бъде.

— Ами?

— Вие какво, досега не знаехте ли за тази странна аномалия на вашето кръвообращение?

— Нямах представа. Вярно, никой досега не ме е прострелвал в гърдите.

— Така, вашето сърце е огледално отражение на всяко нормално човешко сърце. Vena cava9 при вас изпълнява функцията на аорта, а белодробната артерия получава кръв от лявата камера. Вашите белодробни вени доставят свежа кръв в дясното предсърдие, което пък я изпомпва през аортната дъга, която се извива надясно. Вследствие на което дясната камера на вашето сърце има по-задебелени стени, докато при другите хора така е с лявата. Изстрел на подобно място при всеки друг би довел до разкъсване на дясната камера, или на аортата. Във вашия случай обаче куршумът е преминал на безопасно разстояние от Vena cava inferior10.

Закашлях се повторно.

— Е, сравнително безопасно — поправи се той. — Бъдете спокоен, запушил съм дупката. Ще ви изправим на крака за нула време.

— Страхотно.

— Сега, по въпроса за вашия подпис…

— Ами да. Разбира се. Всичко в полза на науката, прогреса и тъй нататък.

Докато подписвах документите и се чудех откъде точно е минал куршумът, сетих се да го попитам:

— Имате ли представа за естеството на обстоятелствата, довели до появата ми тук?

— Една полицейска кола ви докарала в приемното. Не ни информираха как е възникнал инцидентът, довел до престрелката.

— Престрелка ли? И колко изстрела е имало?

— Ами, общо седем. Знаете ли, нямам право да обсъждам състоянието на други болни.

Ръката ми застина над листа.

— Хал Сидмор е най-добрия ми приятел — произнесох, като погледнах многозначително формуляра, който все още очакваше моят подпис. — А жена му се казва Мери.

— И двамата нямаха сериозни наранявания — побърза да отвърне добрият доктор Дрейд. — Вярно, ръката на господин Сидмор беше счупена, но жена му имаше само драскотини. Той дори искаше да се срещне с вас.

— Аз също искам. Освен това се чувствам прекрасно.

— Веднага ще ви го пратя.

— Би било чудесно.

Докторът пооправи чаршафа ми.

— Бихте ли ми сипали чаша вода…

Той ми наля половин чаша и изчака докато я изпия.

— Добре — рече след това. — Ще ви навестя по-късно. Нали нямате нищо против ако доведа стажантите да ви видят?

— Стига после да ми изпратите екземпляр от вашата статия.

— Обещавам — кимна докторът. — Само не се пресилвайте.

Той прибра лъчезарната си усмивка за следващата среща, а аз останах да лежа и да се пуля на табелката с надпис: „ОНЕНАРБАЗ ОТЕНЕШУП“.

* * *

Не измина много време и в стаята се появи Хал. Току-що бях прогонил още един слой пелена от очите си. Беше облечен със собствените си дрехи, а дясната — тоест лявата ръка — бе гипсирана. На челото му се мъдреше грамадна цицина.

Ухилих се, за да демонстрирам, че животът е прекрасен, и тъй като знаех отговора, попитах:

— Как е Мери?

— Чудесно — отвърна Хал. — Наистина нищо й няма. Малко е одраскана, а като прибавим и нервното разстройство. А ти как се чувстваш?

— Като настъпен от слон. Но докторът каза, че можело да бъде много по-лошо.

— Да, ако се съди по думите му, ужасно ти е провървяло. Знаеш ли, той направо се е влюбил в сърцето ти. Постоянно дрънка за някаква статия…

— И аз го чух. Хубаво, че мина да ме видиш. Ще ми разкажеш ли какво стана след това, или трябва да си купувам вестник?

— Не знаех, че толкова бързаш — навъси се Хал. — Ще бъда кратък: по нас също стреляха.

— Ясно. А сега се постарай да не бъдеш кратък.

— Добре. Ти скочи върху оня тип с пистолета…

— Джейми. Така. После?

— Той стреля в теб. Ти падна, с което напусна сцената. После той стреля в Пол.

— Значи и той напуска сцената.

— Чакай малко. Докато стреляха в теб Пол почти успя да се освободи от мрежата, дето се срина върху него. Той стреля в Джейми в мига, който Джейми стреля в него. И го уцели.

— И двамата са се уцелили. Напускат сцената.

— Почти по същото време аз се нахвърлих върху другия тип — Зимайстер. Той също успя да стреля, но неточно. Вкопчихме се и взехме да се бъхтим. Между другото, той е ужасно силен.

— Знам. Кой е следващият, напуснал сцената?

— Не съм съвсем сигурен. Един от куршумите на Зимайстер одраска Мери, а третият, или четвъртият се заби в ръката ми.

— Значи — излизате и двамата. Тогава кой застреля Зимайстер?

— Полицаите. В този момент те нахлуха в къщата.

— Как са попаднали там? Откъде въобще им е било известно какво става?

— Подслушах разговора им… след това. Оказа се, че са следили Пол…

— Който, от своя страна, е следил нас, така ли?

— Нещо такова.

— А аз го мислех за умрял. Съобщиха го в новините.

— И аз така смятах. Нямам представа какво точно е станало. Охраняват стаята му и никой не казва нищо.

— Значи все още е жив?

— Така чух. Нищо повече не успях да науча. Всички са отървали кожата.

— Лошо — в два от случаите. Чакай малко. Доктор Дрейд спомена седем изстрела.

— Да. Един от полицаите си прострелял крака.

— А, ясно. Нещо друго?

— В какъв смисъл?

— Ами, например, за камъка.

— Нищо ново.

— Жалко.

Налегна ме серия от прозевки. Примерно по това време сестрата надникна в стаята.

— Ще ви помоля да си вървите — каза тя. — Не бива да го изморяваме.

— Добре — съгласи се Хал. — Фред, отивам си у нас. Ще намина веднага щом ми разрешат. Какво да ти донеса?

— Тук има ли кислородни бутилки?

— Не. Само в коридора.

— Тогава, донеси ми цигари. И им кажи да махнат тази тъпа табелка. А, добре. Аз ще я махна. Поздрави Мери от мен. Дано да й е минала главата. Някога да са ти разказвали за цветя, които спят с оси?

— Не.

— Боя се, че трябва да тръгвате — напомни сестрата.

— Да, да.

— Кажи на тази госпожа, че никак не прилича на орхидея — добавих аз. — Въпреки че благодарение на нея се чувствам като оса.

След това — заедно с кревата — започнах да потъвам към някаква мека сърцевина, където животът беше далеч по-опростен.

* * *

Дрямка. Дрямка. Дрямка.

Проблясък?

Проблясък. Сияние. Ярка светлина.

Някой влезе в стаята. Отворих очи, за да се уверя, че денят не е приключил.

Пак ли?

Я да сметна колко време е изминало. Значи един ден, нощта след него и остатъкът от следващия ден. Храниха ме няколко пъти, разговарях с доктор Дрейд, а след това в мен се кокореха стажантите, които доведе. Намина и Хал, беше засмян, остави ми цигари. Доктор Дрейд каза, че няма нищо против да пуша. След това съм задрямал. Ах, ето значи…

В полезрението ми попаднаха две фигури, които се движеха съвсем бавно. Някой се покашля и тогава познах Дрейд.

— Не спите ли, господин Касиди? — изненада се той. Прозях се, протегнах ръце и изобщо си придадох вид на току-що дошъл в съзнание човек, докато всъщност се опитвах да преценя какво става.

До Дрейд стоеше висок, мрачен човек с тъмен костюм и черни очила. Тъкмо се канех да подхвърля нещо по повод неканените натрапници, когато забелязах, че в ръката си мрачният тип държи каишка, а на другия й край е завързано космато куче, което се опитваше да седне върху една от обувките му. В другата си ръка странният посетител стискаше издута чанта.

— Да — произнесох и дръпнах ръчката на леглото. — Какво има?

— Как се чувствате?

— Добре, струва ми се. Отпочинал.

— Чудесно. Този господин е от полицията и би желал да ви зададе няколко въпроса. Казва се Надлер, Тиъдър Надлер. Помоли да поставим табелка на вратата, за да не ви безпокоят по време на разговора. Е, аз да тръгвам.

Докторът посочи на Надлер стола и излезе, притваряйки безшумно вратата.

Вдигнах чашата с вода и го погледнах въпросително.

— Какво желаете?

— Вие знаете добре.

— Защо не пуснете съобщение — предложих аз.

Той свали очилата си и ми се усмихна.

— Като някое, от типа: „Нуждаем се от помощ“. То пък вие ги четете.

— Трябваше да ви пратят в дипломатическия корпус — подметнах аз. Усмивката му се стопи и лицето му се обля в червенина.

— Вече знаем, че не е у вас, Касиди — поде той накрая, — така че не съм тук да ви разпитвам за него.

— Тогава защо трябваше да ме настъпвате по мазолите? За да ми покажете кой е по-силният? Веднъж вече го доказахте с насилственото връчване на дипломата. Ако у мен беше това, което търсехте, досега да съм му окачил етикетче с цена, която не бихте могли да платите.

— Като например?

— Например какво?

— Цената на вашите услуги.

— В качеството на какъв?

— Искаме да ви предложим работа, която може да ви заинтересува. Какво ще кажете за длъжността специалист по извънземни култури, представляващ САЩ в ООН? За целта се изисква тъкмо вашата диплома по антропология.

— И кога, интересно, се е появила подобна длъжност?

Той отново се усмихна.

— Съвсем наскоро.

— Ясно. В какво ще се изразяват задълженията ми?

— Да речем, първоначално ще се заемете с едно разследване.

— Разследване на какво?

— На изчезналия Звезден камък.

— Аха. Трябва да призная, че наистина ме заинтригувахте, въпреки че това не е достатъчно, за да постъпя на работа при вас.

— Всъщност вие няма да работите при мен.

Извадих цигара и запуших.

— А при кого?

— Дай една цигара — произнесе до болка познат глас и косматото, отдавна невчесвано куче се приближи до леглото.

— Филип Марлоу, звезден детектив — обявих аз. — Не те бива за куче, Рагма.

Той разкопча горната част на маскировъчния си костюм и протегна цигара към огънчето. Така и не можах да различа онова, което се криеше отдолу.

— Наигра се, значи — продължи язвително Рагма. — Не може да се каже, че не си бил предупреден.

— Което си е вярно — кимнах аз. — Направих го с ясно съзнание за последствията.

— Пък и си обърнат — отбеляза той. — Белегът от раната, която получи в Австралия, беше на другата ръка. — Той се намести на пода до далечния крак на леглото. — Не е необходимо да го проверявам. По пътя дотук направо ми проглушиха ушите за твоето удивително обърнато сърце. От самото начало заподозрях, че именно ти си онзи идиот, който решил да си поиграе на пързалка с инвертора. Може би ще ми разкажеш защо го направи?

— Няма да ти разкажа.

Рагма сви рамене.

— Твоя работа. Изминало е твърде малко време и резултатът от неусвоената храна все още не е дал отражение върху организма ти. Ще се наложи да почакаме.

Преместих поглед върху Надлер.

— Така и не отговорихте на моя въпрос. За кого ще работя?

— За него — кимна ухилено Надлер.

— Вие какво, майтапите ли се? Откога в Държавния департамент взимат на работа кучета и австралийски торбести бозайници? Ами че те са извънземни — нямат дори гражданство!

— Той не работи за Държавния департамент. Предоставил е услугите си пряко на ООН. Ако се съгласите да ни сътрудничите, незабавно ще постъпите на разпореждане на специалния отряд в ООН, който се ръководи от Рагма.

— Съвсем като в евтините романчета — озъбих се аз и погледнах кучето. — Нищо ли не искаш да ми разкажеш?

— Нали за това съм дошъл? Както вероятно ти е известно, артефактът, наречен Звезден камък, е изчезнал. Успяхме да установим, че известно време се е намирал в твоята квартира, вследствие на което върху теб е съсредоточено вниманието на няколко групи, заинтересувани в неговото връщане — по различни причини.

— Значи камъкът наистина е попаднал в Пол Байлер?

— Точно така. Имал е задачата да изработи дубликат.

— В такъв случай, е бил доста небрежен с него.

— И да, и не. Професор Байлер е рядка и странна птица, на това отгоре всичко ужасно се усложнило от цял куп непредвидени обстоятелства. Разбираш ли, обърнали са се към него, тъй като е бил най-подходящия човек за тази работа. Байлер е автор на огромно количество интересни разработки върху синтезирането на кристалите. Успял е да създаде дубликат с такава висока степен на прилика, че цялата комисия не могла да го отличи от оригинала. Дали причината е само ненадминатото му майсторство? В началото всички смятали точно така. А и не виждам как биха могли да разкрият измамата при онова стечение на обстоятелствата.

— Тоест, той запазил за себе си оригинала и върнал обратно дубликат, заедно с дубликат на дубликат?

— Не бих казал, че е толкова просто — възрази Рагма. — Както се изясни, това, което му предали в началото, въобще не е бил Звездният камък. В действителност подмяната е била извършена далеч по-рано — още преди Секретарят на ООН да е подписал разписката за получаване на камъка. Все пак накрая успяхме да разберем как е станало всичко. Не си ли гледал репортажа по телевизията?

— Предполагам, че всички са го гледали. После какво?

— Човек от охраната извършил подмяната малко преди да поставят Звездния камък в сейфа. Никой не забелязал, онзи се измъкнал, а професор Байлер получил фалшивия камък.

— Тогава какво отношение има Пол?

— Съвпадение. Едно единствено съвпадение, напълно допустимо за всяка подобна заплетена история. Изненадан съм, че още не си попитал как се е сдобил човекът от охраната с дубликат.

Внезапно ме напуши смях. „Боже — помислих си, — дали ще ме заболят гърдите, ако се разсмея?“

— Значи, Пол…? Само не ми казвай, че той е извършил първата фалшификация.

— Точно така е станало — въздъхна Рагма. — Байлер успял да направи дубликат с помощта само на няколко снимки и словесно описание. Тук талантът му се проявил с пълен размах. Когато въпросът опира до конкретна работа, той просто няма равен на себе си.

Смачках цигарата в пепелника.

— С други думи, Пол получил обратно своя фалшификат, за да изработи по него дубликат.

— Именно. И се озовал в крайно деликатно положение. Той притежавал истинския камък и получил дубликат, от който правителството искало да бъде изработен друг такъв.

— Чакай малко! Значи Звездният камък е бил в него? А аз мислех, че го е взел човекът от охраната.

— Тъкмо наближавах тази част от историята. Пазачът подменил камъка и го предал на професор Байлер. Байлер се опасявал, че първият дубликат не би издържал една щателна проверка, особено ако от него се заинтересува някой извънземен, който е виждал камъка преди това, или е запознат с тайната на неговия строеж — някой невидим на пръв поглед признак, който може да забележи само познавач. Във всеки случай, се заел с изработването на втори дубликат, който щял да бъде далеч по-съвършен от първия, а задачата на пазача била отново да извърши подмяна — на едното копие с друго. На това място професорът се изправил пред следната дилема — дали да им предаде първия дубликат и неговото копие, или да върне двата камъка от втората серия, с които особено много се гордеел. В края на краищата нашият професор решил, че ще е най-добре да върне своя първи фалшификат и неговото копие, тъй като изработката му вече е била подлагана на детайлно изучаване и следователно — приета за абсолютния оригинал. Аз поклатих глава:

— Но какъв е смисълът на цялата тази въртележка?

— Виждаш ли… този човек е особено силно привързан към идеята за Британска монархия…

— Перлите на британската корона! — досетих се аз.

— Правилно. Звездният камък бил предаден на ООН в замяна на британските перли. За Пол Байлер това било същинско кощунство, пряко оскърбление срещу британската монархия.

— Но нали перлите винаги ще принадлежат на Британия и могат да бъдат получени веднага, щом си ги поискаме. Самите представители на двореца се съгласили на тези условия.

— Ние с теб виждаме всичко това в тази светлина. За Байлер нещата стоят другояче. Както и за пазача, взел участие в тази авантюра.

— А каква всъщност била крайната им цел?

— Смятали да изчакат известно време, докато отношенията ви с другите раси продължават да се развиват и изгодата от сътрудничеството с тях стане ясна за всички. Тогава възнамерявали да обявят, че Звездният камък е фалшификат — подобно твърдение лесно може да бъде доказано с помощта на някой извънземен специалист. След това ще съобщят, че истинският камък е в техни ръце. И че са готови да го върнат в замяна на перлите на короната.

— Значи са цяла група… А и това обяснява един странен тост, който чух в собствената си квартира. Бас държа, че са ме чакали, за да узнаят от мен къде точно трябва да идат и да откраднат отново камъка.

— Да. Те наистина те търсеха. Някъде по това време ние тръгнахме по дирите им. За мен те не представляват заплаха, по-скоро някакво досадно недоразумение. Впрочем, ако не им пречим, току-виж ни помогнали да открием камъка. Заради това си заслужава да изтърпим някои дребни неприятности, които ни причиняват.

— Ами ако им се отдаде да осъществят плановете си?

— Ако това стане, най-вероятно Земята ще бъде изключена от търговските регистри и по всяка вероятност ще се озове в черния списък на планетите с ограничен режим на търговски, културен и туристически обмен. Освен това последният факт ще повлияе отрицателно на плановете ви да встъпите в междузвездната конфедерация, която е космическия еквивалент на вашата ООН.

— Интересно как разумен и интелигентен човек като Пол не разбира подобна опасност? Питам се, дали наистина заслужаваме да ни бъде оказано доверие от подобни галактически мащаби.

— И да не е, сега вече разбира. Той самият ми разказа подробностите по случая. Не бива да го съдиш прекалено строго. По правило интелектът трудно влияе на чувствата.

— А какво е станало с него? Чух, че бил убит.

— Нападнали са го и той пострадал сериозно, но за щастие полицията се оказала на местопрестъплението тъкмо когато престъпниците се готвели да офейкат. Имали и специално медицинско оборудване за оказване на първа помощ. Байлер бил доставен спешно в най-близкия трансплантационен център, където му присадили липсващите органи. След това той сам поискал среща с представител на департамента и му разказал всичко. Една от причините е, че хората, които са го нападнали, били бивши членове на неговата организация.

— Зимайстер и Бъклер — рекох аз — не ми изглеждаха хора, склонни да се вслушват в зова на чувствата.

— Това е така. В действителност, те са най-обикновени бандити. В последно време се занимавали с доставка, продажба и износ от страната на човешки органи. Преди това имали други, не толкова доходоносни занимания. Така че участието им в кражбата на Звездния камък е по-скоро по материални, отколкото идейни подбуди. Всички останали членове на организацията нямали никакво отношение към престъпния свят. Тъкмо затова наели Зимайстер — като специалист, който да организира кражбата. Впрочем неговите планове били малко по-различни от тези на организацията…

— Да ги остави с пръст в уста — прекъснах го аз.

— Без съмнение. Искал е да прибере камъка някъде в хода на операцията, а след това да го предложи на властите срещу солиден откуп и обещание да не бъде преследван.

— Ако събитията се бяха развили по този начин, какви щяха да са шансовете ни за членство в конфедерацията?

— Малко по-добри, отколкото ако трябваше да бъде сменен за перлите на короната — отвърна Рагма. — Във всеки случай, проблемът щеше да има по-скоро вътрешен характер.

— А каква е твоята роля в цялата тази история?

— Ами аз смятам, че не бива да се придържаме толкова строго и неотклонно към буквата на закона — обясни Рагма. — Вие току-що встъпвате в звездното съобщество и според мен трябва да бъдете подкрепяни при първите си стъпки. Много бих искал камъкът да се върне на мястото си и с това инцидентът да бъде приключен.

— Колко благородно от твоя страна! В такъв случай ще се постарая да се държа като разумен човек. Значи в началото камъкът е бил в Пол, а след това — според него — сме го взели ние, след онази злополучна игра на карти в неговата лаборатория.

— Правилно.

— И така, излиза, че известно време камъкът е бил в нашата квартира. А след това е изчезнал.

— Така излиза.

— Не разбирам тогава, какво ще правя, ако се съглася да работя за вас.

— Първо — започна Рагма, — тъй като не желаеш да бъдеш преместен на друга планета, където да те изследва телепат-аналитик, и като се има пред вид, че нивото на Сибла е неудовлетворително за изпълнение на тази задача, ще поискам твоето съгласие да доведа тук квалифициран специалист.

— Значи вие продължавате да мислите, че ключът към решаването на загадката е скрит някъде в моето подсъзнание?

— И ти ще се съгласиш, че подобна вероятност съществува, нали?

— Май си прав. А как стои въпросът с Хал? В неговото подсъзнание не се ли крие нищо интересно?

— Това също не е изключено, макар че съм склонен да вярвам на твърденията му, че е оставил камъка у вас, когато се е премествал. Впрочем, преди малко той даде съгласието си на господин Надлер да бъде подлаган на всякакъв вид телепатични изследвания.

— Е, тогава и аз съм съгласен. Дайте го този аналитик. Стига само да си разбира от работата и да не обърка нещо.

— Чудесно. Смятам, че се договорихме. Значи си съгласен да работиш за нас?

— Защо не? Ако за това ще ми плащат тези, които ме лишиха от издръжка смятам, че си заслужава.

— В такъв случай, струва ми се, изгладихме всички наши противоречия. След няколко дни нашият специалист ще пристигне на Земята. Господин Надлер е подготвил разни документи, които трябва да подпишеш. Докато това стане аз ще настроя апаратчето.

— Какво апаратче?

— Кракът ти зарасна чудесно, нали?

— Да.

— Сега ще направя същото и с раната в гърдите ти. Така ще можеш да напуснеш болницата още тази вечер.

— Би било прекрасно. А след това?

— След това поне няколко дни ще гледаш да не се забъркваш в каквито и да било неприятности. Няма да е никак трудно да те тикнем в единична килия, или да ти осигурим подходящо наблюдение, но искам да чуя и твоето лично мнение. Сигурен съм, че ще предпочетеш втората възможност.

— И не грешиш.

— В такъв случай подписвай документите бързо, защото малко след като включа апаратчето ще се унесеш в сън.

Така и стана.

По-късно, когато вече се готвеха да си вървят — Надлер с куфарчето, а Рагма на каишка като послушно куче — последният се обърна към мен и ме попита небрежно, сякаш това не го интересуваше:

— Между другото, след като се договорихме по всички въпроси, би ли ми казал защо се подложи на огледално трансформиране?

Отговорът трептеше на върха на езика ми. Не виждах никакви причини да не му кажа: сега вече бяхме нещо като колеги и работехме над решаването на един и същи проблем. Което означаваше, че мога да им разкрия всичко.

Отворих уста, но кой знае защо думите не желаеха да се подреждат в изречения и да излязат на бял свят. Почувствах как гърлото ми се свива и езикът ми надебелява, а дружелюбната ми усмивка се превръща в някаква зловеща гримаса.

— Предпочитам да говорим за това друг път — измърморих сконфузено. — Утре или вдругиден.

— Хубаво — кимна Рагма. — Не е бърза работа. Когато му дойде времето можем да инвертираме инвертираното. Почивай, яж всичко, което ти донесат и събирай сили. Към края на седмицата ще те потърсим с господин Надлер. Приятен ден.

— До скоро виждане — добави Надлер.

На излизане оставиха вратата леко открехната. Нито за миг не се съмнявах, че са разкрили пред мен само част от истината. Но, от друга страна, и те се намираха в същото положение. Та аз исках да им разкрия тайната си, а тялото ми кой знае защо реши иначе и недвусмислено се изказа против. В известен смисъл това ме плашеше, защото ми напомняше за инцидента в автобуса, когато се връщах у дома. Все не можех да забравя разтревоженото лице на човека от отсрещната седалка, надвесено над мен. Може би преди малко беше станало същото — странен и необясним бунт на нервната ми система? Какво е това — страничен ефект от огледалната трансформация? Твърде точно съвпадаше с намерението ми да разкажа на Рагма за причините, поради които се напъхах в машината на Рьониус… Всичко това никак не ми харесваше. Знанията, които бях натрупал в университета, се оказаха съвършено безполезни за решаването на тази странна загадка.

Президент Елиът, май имаме проблеми.

Загрузка...