Пясъчни врати

Глава 12

Случки и образи, парченца от мозайката на времето.

Явление Господне в Черно & Бяло, Сценарий в Зелено, Пурпурно и Златисто…

Сумрак. Някакъв човек. Той се изкачва по високата кула на Чеслерей, на едно място на име Ардел, отвъд морето, чието название не може да се произнесе. Морето е тъмно като гроздов сок, искрящо кианти, игра на светлини и мрак, родени от сиянието на далечни звезди и пречупените лъчи на Канис Вибеспер — светила, които всеки миг ще се скрият зад хоризонта, и на другия континент ще настъпи утро.

А човекът пълзи нагоре по грапавата повърхност на зеленикавия камък, сякаш бърза да изпревари отиващия си ден. Ето че прикляква, готви се за скок. Преди да напусне столицата на този край, слънцето докосва със своите призрачни лъчи кулата на Чеслерей и тогава на върха й се спуска златисто покривало. Още малко остава, защото човекът е започнал изкачването заедно със залязващото слънце и си е поставил за цел да стигне върха тъкмо когато последните му лъчи ще напуснат света. Той се надпреварва със сенките, ръцете му подскачат като хвъркати риби над морето от мрак. Далеч, много далеч над него звездите отдавна витаят в царството на нощта. Човекът зърва матовите им отблясъци през кристалната маска на атмосферата. Задъхва се, а златистата точица над него непрекъснато се смалява. Бърза нагоре, но сенките го задминават. Сиянието горе трепва, мъничко, като глава на топлийка. Той ускорява ход, застига собствената си сянка и дори я задминава. Сиянието изчезва, след миг пак се появява.

В този кратък период човекът сграбчва перилата на парапета и се прехвърля през него, като плувец, който излиза от водата на сушата.

Изправя се и обръща взор към морето, към светлината. Да…

Успял е да зърне последния лъч светлина. Любува му се за един неимоверно кратък миг.

А след това се настанява удобно на тясната каменна повърхност и втренчва поглед в безкрайното многообразие на оттенъци, които носи със себе си нощта, сякаш ги вижда за първи път. Дълго остава неподвижен, загледан наоколо…

Познавам го добре, разбира се.

Портрет на момче с куче на брега. Тик-так, забравени са лошите дни…

— Носи, момче! Носи!

— Дявол да го вземе, Рагма. Научи се да хвърляш фризби, ако искаш да играеш. Писна ми да го гоня!

Той се засмя. Намерих фризбито, метнах го към него, той го сграбчи и пак го запрати в близките храсталаци.

— Стига толкова — рекох тогава. — Отказвам се. Ти си безнадежден случай. Хващаш добре, но хич не можеш да хвърляш.

Обърнах се и се затичах към брега. След секунда отзад се разнесе пръхтене и Рагма се изравни с мен.

— У дома имаме подобна игра — рече той. — И там не ме биваше.

Зелено-сивите вълни доприпкаха до краката ни, а сетне се понесоха назад.

— Дай една цигара — рече Рагма. Подадох му, запалих и аз.

— Ако ти разкажа всичко, което искаш да знаеш, ще наруша разпоредбите — оплака се той.

Мълчах. Знаех го от доста време.

— Въпреки това ще ти кажа. Без подробностите. В най-общи линии. Смятам да поставя на изпитание собственото си благоразумие. А и тайната не е кой знае колко секретна, след като твоите сънародници скоро ще започнат да пътешестват сред звездите и сами ще я узнаят. Предпочитам да я чуеш от приятел. Така по-лесно ще вземеш решение относно предложението, което ти бе направено. Струва ми се, че поне това ти дължим.

— Моята чеширска котка… — подех аз.

— Всъщност беше уилоухим — продължи той. — Представител на една от най-древните и могъщи раси във Вселената. Движещата сила при завладяването на всеки нов свят неизменно е конкуренцията между отделните участници в този процес. Съществуват антични култури и могъщи политически блокове, а от друга страна винаги е имало — и ще има — развиващи се светове. Като вашия например, който съвсем наскоро застана на прага на големия свят. Някой ден и твоята раса ще бъде приета за равноправен член на нашия Съвет, с право на глас, вето и всичко останало. Но каква тежест ще имате там?

— Не особено голяма — признах аз.

— И какво трябва да се направи при подобни обстоятелства?

— Да се намерят потенциални съюзници, да се сключат изгодни сделки. С партньори, които срещат подобни проблеми и имат същите интереси.

— Бихте могли да се съюзите с някой от големите политически блокове. Вие ще ги подкрепяте, а те ще ви помогнат да напреднете.

— Не е ли опасно да си нечия марионетка? Да изгубиш самостоятелността си?

— Може би. А може би не. Трудно е да се предвиди отсега. От друга страна, може да сключите договор с някоя от по-малките сили като вашата. Тук също дебнат непредсказуеми опасности, но никой от нас не е твърдял, че тези въпроси имат еднозначен отговор. Разбираш ли за какво говоря?

— Досещам се. Има ли много… развиващи се светове… като нашия?

— Да — кимна той. — Повече, отколкото би могъл да си представиш. И постоянно се увеличават. Това е хубаво — за всички. Имаме нужда от свеж полъх, от нови гледни точки и разнообразни начини за решаване на проблемите, които животът вечно ни поднася.

— Означава ли това, че е честа практика новите светове да се обединяват, за да решават затрудненията си?

— Именно.

— А те притежават ли достатъчна тежест, за да оказват влияние на Съвета?

— Напоследък се наблюдава подобна тенденция.

— Аха — кимнах аз.

— Да. Някои от по-старите и влиятелни раси не биха имали нищо против да ограничат подобно влияние. Един от възможните начини за постигане на тази цел е чрез намаляване броя на представителите от новите светове.

— Ако се бяхме изложили с артефакта, щяха да ни изключат завинаги, така ли?

— Е, не чак завинаги. Вас ви има. Достигнали сте определена степен на развитие. Рано или късно ще ви признаят, независимо от подобни недоразумения. И все пак репутацията ви щеше да е опетнена, а това щеше да забави допускането ви в Съвета за неопределено време. Неопределено, но значително.

— От самото начало ли подозираше, че зад тази работа стоят уилоухимите?

— Подушвах намесата на една от могъщите раси. Това не е първия случай от подобен характер — точно затова държим под око новобранците. Вие сами им облекчихте задачата, предоставяйки им готов случай, който да използват за своята цел. Да си призная честно, в началото сбърках, защото подозирах друг участник. Разбрах всичко едва когато Спайки най-сетне осъществи връзка с теб и ти се хвърли да преследваш уилоухима. Но това сега няма значение. Дори и да им предоставим уликите и да поискаме официално обяснение — нещо, което не възнамеряваме да правим — уилоухимите, естествено, ще заявят, че това не е техен агент, а само неуравновесена личност, действаща по свое усмотрение и на своя глава, и ще поднесат извинения на всички заинтересувани страни за причинените им неприятности. Не. Без никакво съмнение те си дават сметка за претърпяното поражение. Знаят, че са обезвредени, и то от нас. Знаят също, че ви държим под наблюдение и че някои от вашите официални инстанции са запознати с опасността. Сиреч, вие също сте нащрек. Съмнявам се скоро да ви създадат нови проблеми.

— Предполагам, че следващият им ход ще се състои в поднасяне на дарове.

— Нищо чудно. За щастие, вече имате горчив опит с подобни неща. Към вас ще се обръщат и други — с надежда да получат подкрепа. Няма да е никак трудно да балансирате между различните страни.

— Политика. Мразя тази дума.

— Какво да се прави. Кръвта на живота.

— Рагма, искам да те попитам нещо.

— Давай. Стига да не е интимно.

— Кажи ми какво място заема твоята раса — в културно, технологично и каквото щеш там отношение — в сравнение с най-могъщите и древни раси.

— О, моите сънародници са същества прагматични, делови и малко близкогледи…

— Късогледи.

— Добре де. Същевременно си падаме идеалисти, изобретателни сме и можем да се похвалим с разнообразна култура…

Покашлях се.

— … и притежаваме огромен потенциал — продължи невъзмутимо Рагма. — Ние сме като юноши, обичаме живота и умеем да мечтаем.

Обърнахме се и поехме по брега.

— Обмисли ли вече предложението? — попита накрая Рагма.

— Да — отвърнах аз.

— И какво решение взе?

— Още никакво. Смятам да се откъсна за малко от всичко. Тогава ще реша.

— И колко време ще ти е необходимо?

— Нямам представа.

— Така, така. Надявам се незабавно да ме информираш.

— Можеш да разчиташ.

Подминахме избелелия надпис „КЪПАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и аз си помислих, че съвсем доскоро щях да прочета: „ОНЕНАРБАЗ ОТЕНАПЪК“. За щастие белезите ми отново бяха на предишните си места, цигарите възвърнаха познатия си вкус, но щяха да ми липсват огледалните вкусови версии на пържените картофи и бифтека в студентската столова. Да не говорим за незабравимия спомен от инвертираното уиски, този тайнствен стереоизонектар, който никога вече нямаше да вкуся.

— Май е време да се връщаме в града — предложи Рагма. — Купонът у Мериме започва след малко.

— Вярно. Чакай, ще те питам още нещо. Тъкмо си мислех за трансформацията, която слиза чак до молекулярно ниво, но спира преди атомите…

— Сигурно искаш да знаеш защо инверторът не може да пуска мънички, акуратни купчинки от антиматерия.

— Нещо такова.

Той сви рамене.

— И това може да стане, но в процеса сигурно ще трябва да се разделиш с машината. А тази специално е уникална. Ужасно древна е и искаме да я запазим същата. Това е втората И-пространствена машина, построена във вселената.

— Какво е станало с първата?

Той се закиска.

— Не е била програмирана да спира на субатомно ниво.

— Как всъщност функционира?

Той поклати глава.

— Има някои неща, които човекът все още не трябва да знае.

— Късно е да даваш заден ход.

— Добре де, истината е, че нямам представа.

— Така вече може.

— Хайде да вървим, че ще се свърши пиячката. Искам пак да поговоря с чичо ти. Не знам дали ти е известно, но той ми предложи работа.

— Така ли? Каква?

— Има някои интересни идеи относно галактическата търговия. Каза ми, че възнамерявал да се захване с импорт-експорт. Отдавна мислех да се пенсионирам, а той смята, че опитът ми може да му е от полза. Двамата ще сме добра комбина.

— Винаги съм го обичал — признах аз. — И му дължа много. Обаче и на теб съм задължен, та ми се ще да разсея някои твои илюзии относно безупречната му репутация на бизнесмен.

Рагма вдигна невъзмутимо рамене.

— Галактиката е голяма — рече той. — Там горе има закони за всякакви случаи и обстоятелства. Това е, за което ще трябва да съветвам чичо ти.

Кимнах замислено. Все още бях под впечатлението на някои апокалиптични картини от семейния фолклор, в светлината на разкритията, които беше направил отпърво професор Мериме, а след това и любимият ми чичо Алберт. Последният — на тържествения обяд по случай събирането на нашето малко семейство.

— Между другото — подхвърли Рагма, — доктор Мериме също ще вземе участие в нашето предприятие.

Продължих да кимам.

— Каквото и да се случи съм уверен, че за теб ще има поучителна и стимулираща стойност.

Стигнахме колата, качихме се и поехме към града. Зад гърба ми песъчливият бряг неочаквано се изпълни с множество врати, а аз се замислих за жени, тигри, обувки, кораби, восък и други дебнещи в засада опасности.

Скоро, скоро, скоро…

Вариации на тема Третата горгула от края: Звезди и Сънища за Времето…

Накрая го открих в едно малко градче в Алпите — седеше на покрива на местната църквичка и разглеждаше грамадния часовник върху градската кула от другата страна на улицата.

— Добър вечер, професор Добсън.

— А? Фред? Божичко! Внимавай като се хващаш за следващия камък — малко е разклатен… Ето. Много добре. Не очаквах да те срещна точно тази вечер. Все пак се радвам, че се отби. Смятах да ти изпратя картичка и да те запозная с това място. Погледни само каква гледка! Обърни внимание на онзи часовник.

— С удоволствие — рекох аз, докато се настанявах на един издаден напред орнамент от покрива. — Донесох ви нещо.

Подадох му пакета.

— О, благодаря. Поласкан и изненадан… Фред, вътре нещо бълбука.

— Естествено.

Той разгърна хартиената обвивка.

— Ами да! Не мога да различа етикета, но най-добре да го опитам веднага.

Гледах големия часовник на кулата.

— Фред! — повика ме той след малко. — Никога не съм вкусвал подобно нещо! Какво е това?

— Стереоизомерен бърбън. Разрешиха ми да пусна няколко бутилки през машината на Рьониус. Гледах да се възползвам, докато съм синеокото момче на Специалния комитет по Извънземни артефакти към ООН. Вие сте един от малкото, които имат честта да го опитат.

— Ясно. Мда… По какъв случай?

— Звездите изминаха огнения си път до нужните места, изпращайки добри предзнаменования.

Той кимна.

— Звучи красиво. Но какво означава?

— Първо, че най-сетне се дипломирах.

— Натъжен съм да го чуя. Започвах да си мисля, че никога няма да те спипат.

— Аз също. Но успяха. В момента съм служител в Държавния департамент или на ООН — в зависимост от гледната точка.

— На каква служба по-точно?

— Още не съм избрал. Оставиха ме да мисля.

Той отпи още една глътка и ми подаде бутилката. Поех я и я надигнах.

— Всъщност затова съм тук — рекох задъхано. — За съвет.

— Не обичам да поемам отговорност — рече той и размърда пръсти да му върна шишето. — Защо избра мен?

— Преди известно време бях подложен на изтезания в една пустиня. В онази нощ си припомних всички, от които по един или друг повод съм получавал съвети. Но едва наскоро разбрах с какво една част от тях са по-добри от останалите. Сега вече зная, че най-добри са онези съветници, които не ме принуждават да следвам строго определен и добре отъпкан път. Впрочем, тези хора най-трудно се съгласяваха да ми подпишат картона с разписанието. Те имаха предпочитание към обширни и пространствени беседи. Но в никакъв случай на обикновени теми. Никой от тях не ми е давал някога конкретен съвет. Дори ще се затрудня, ако трябва да възпроизведа тези разговори. Същината им обаче е в това, че човек започва да цени едни или други неща в живота едва след като ги е постигнал с много труд, а не когато му паднат наготово. Това бяха хората, на които дължа всичко, което научих в живота. Те не искаха от мен да върша това, което те вършат, а само да гледам на живота така, както го виждат и те. Една допълнителна гледна точка, лишена от емоционална украса. И тъй като вие бяхте единствения, който няколко години подред се съпротивляваше да бъде назначен за мой курсов ръководител, и до ден-днешен продължавам да ви смятам за свой истински наставник.

— Не беше преднамерено… — поде той.

— Знам. В моя случай това беше най-добрият начин. Единственият, бих казал. Малкото, което ми показахте, и на което ме научихте, се оказа от полза. Неведнъж. Спомням си нашия последен разговор в студентското градче, точно преди да ви пенсионират.

— И аз го помня добре.

Запалих цигара.

— Трудно е да се опише с няколко думи ситуацията, в която се намирам — заговорих аз. — Ще се опитам все пак да го сторя: Звездният камък — извънземният артефакт, който ни бяха отстъпили, е разумен. Бил е създаден от отдавна изчезнала раса, която по много неща наподобявала нашата. Открили са го в руините на тяхната цивилизация хилядолетия след като е изчезнала. Никой не е разбрал какво представлява камъкът. Нищо удивително — как да го свържат със същия онзи Спайки, за който се говорило в съхранените на други езици записки. Смятали, че става дума за някаква изследователска група, процес, или пък програма, използвана при събирането и анализа на цялата налична информация в областта на социологията. В действителност обаче, в записките се говорело тъкмо за Звездния камък. За да функционира нормално се нуждае от „гостоприемник“, с характеристики, близки до неговата раса. Той съществува като симбионт вътре в гостоприемника и събира информация, използвайки неговата нервна система. Междувременно разработва получените материали като някакъв социологичен компютър. В замяна на това се старае да обезпечава нормално здраве на своя гостоприемник. При нужда камъкът е в състояние да предостави анализи на всички явления, с които се е срещал директно или индиректно, заедно със съпътстващите ги изчисления и заключения — при това напълно безпристрастно, тъй като няма никаква родствена връзка с която и да било от изследваните форми на живот. Все пак предпочита подвижни същества с памет, склонна към натрупване на информация.

— Невероятно. Откъде научи тези неща?

— Защото аз го активирах — частично. След това той проникна в мен и ме уговори да го включа на пълна мощност. Направих го, но след това се лиших от всякаква възможност за комуникация с него — освен на най-елементарно ниво. После го отстраниха и аз се върнах в нормалното си състояние. Въпреки това камъкът продължава да функционира и телепатите могат да общуват с него. Както галактическият Съвет, така и ООН биха искали той да заработи отново. Има предложение камъкът да продължи своето ритуално кула — пътешествие и да предоставя на всеки от световете, които посещава, подробен доклад за неговите социални условия. Невъобразимо е количеството информация, с което ще разполага само след няколко десетилетия. От своя страна Спайки ще може да снабдява галактическия Съвет с данни за цели сектори от цивилизованата галактика. По същество това е жив компютър, с определени телепатични способности и познания във всички, дори най-конкретни и приложни области — така например от него получих съвет за едно правно положение в Галактическия кодекс и узнах как действа машината на Рьониус. Спайки е надарен с уникална комбинация от непоколебима обективност и способност към съпреживяване, благодарение на което неговите доклади и анализи ще притежават неоценима стойност.

— Май започвам да разбирам — кимна професорът.

— Не се и съмнявах. Има още нещо — изглежда по някаква причина Спайки ме е харесал и иска да остане с мен.

— Потресаваща перспектива.

— Именно. Дори и да отклоня предложението му, пак ще мога да работя по тези проблеми на Земята, като специалист по извънземни култури.

— Второто предложение също е примамливо.

— Така е, но се сетих за дребните крачки, преди засилката. Съвсем доскоро ние бяхме далеч, сега сме близо. Изминатият път ни изглежда нереален — като интервал между кулите, по които се катерим. Качвам се горе, поглеждам надолу, озъртам се назад и за пръв път забелязвам, че върховете им са разположени все по-близо. Че има съвсем забележимо ускорение на темпото и времето. А всичко там долу придобива все по-абсурден и лишен от смисъл характер. Казахте ми да си спомня брендито, когато стигна до този извод.

— Да, така беше. Вземи.

Хвърлих цигарата. Протегнах ръка, взех бутилката и глътнах от нея.

— Ако разстоянията не бяха толкова големи, можеше да плюеш в лицето на Времето — отбеляза той, докато му я връщах. — Да, това са мои думи, и те звучаха правдиво — за онзи момент. И за мен.

— Но къде ни отвежда всичко това? — попитах аз. — На върха на една особено трудна за изкачване кула, която на всичко отгоре отдавна е заета от други. Те ни смятат за развиващ се свят, тоест за примитивна, варварска раса. И най-вероятно са прави. Нека сложим ръка на сърце и да си признаем — не ние сме изкачили този връх първи. Така че, ако се съглася на тази работа, не Спайки, а аз ще съм музейния експонат.

— Погледнато статистически — рече професорът, — възможността да достигнем първи върха е почти толкова нищожна, колкото и тази да сме последните. Не съм престанал да вярвам в това, което ти казах тогава. Но искам да обърнеш внимание на следното — когато разговарях с теб, моята кариера вече приключваше, твоята едва започваше и в онзи момент повече ме занимаваше мисълта, че времето ми изтича. Оттогава в главата ми се настаниха нови мисли. Неведнъж, например, съм обмислял изказването на професор Кун за структурата на научните революции — от време на време се появява голяма идея, тя руши традиционните начини на мислене и всичко започва да се гради от самото начало. С малки крачки, стъпка по стъпка. След известно време картината придобива известен ред, с изключение на няколко неиздялани късчета. И тогава някой хвърля поредния камък в прозореца. От край време човечеството следва тази отъпкана пътека, но в последните години интервалът между хвърлените камъни се скъсява все повече. Става толкова кратък, че не остава време за почистване. На всичко отгоре се появяват и извънземните, с цял куп нови камъни. Човешкият интелект, естествено, не е в състояние да поеме толкова чести промени. Каквито и да сме, едно е ясно — ние сме различни от всички там, горе. Дори сред хората няма двама съвсем еднакви, какво остава за галактиката. Според мен това не е недостатък, а възможност да участваме с нещо полезно в общия процес. Остава само да открием с какво, но аз зная, че ще го намерим рано или късно. Трябва само да преодолеем поредния дъжд от камъни, както са го сторили другите. Ако не можем, значи не заслужаваме да оцелеем и да се наредим до тях. Няма нищо лошо в желанието да бъдем първи и най-добри, погрешно е само ако мечтаем да сме единствени. Проблемът при вас, антрополозите, въпреки всичките ви приказки за релативизъм на различните култури е, че самият еволюционен процес автоматически ви кара да чувствате превъзходство над всичко, което изучавате. Ето сега сме се захванали с материята на времето и антрополозите също си пъхат носа. Подозирам, че ви чака поредния солиден удар, но вие и този път сигурно няма да си признаете. Е, какво пък, може да ви е от полза. Поне ще се научите да бъдете скромни. Ние сме на прага на поредния ренесанс, ако правилно разчитам признаците му. Но някой ден каменният порой ще секне, Времето ще се разтъпче, а ние ще престанем да метем парчетиите от пода. Може би тогава отново ще можем да се почувстваме съвсем сами. Няма ли да ни липсва компанията на другите, когато дойде този ден?

Той спря и за известно време потъна в мълчание. Изглеждаше замислен. След това продължи:

— Дошъл си за съвет, а аз май ти предложих повече, отколкото искаше. Дължа ти го, заради приятната компания и чудесната напитка. Вдигам тост за теб и за времето, което ме промени. Продължавай да се изкачваш. Само това ще ти кажа. Продължавай да се изкачваш, а когато стигнеш върха, опитай още мъничко нагоре.

Надигнах шишето. Загледах се към сградата отсреща. Запалих цигара.

— Защо гледаме този часовник? — попитах.

— Чакаме да удари полунощ. Всеки момент, струва ми се.

— Отговорът ми се струва прекалено очевиден, макар и даден навреме.

Той се засмя.

— Не аз съм написал сценария, Фред. Но затова пък изчерпах всичките си отговори. Остава ми само да се наслаждавам на представлението. Понякога е интересно дори само като гледаш.

— Така си е. Извинявайте. И… ви благодаря.

— Ето го!

Вратичките от двете страни на часовника отскочиха встрани. От едната се показа лакиран рицар, от другата — мрачен шут. Първият носеше меч, вторият — жезъл. Те се приближиха, рицарят — изправен и наперен, шутът — прегърбен и накуцващ. Подскачаха по предначертания път със застинали гримаси на лицата. Стигнаха първия завой на релсите, завъртяха се на деветдесет градуса и продължиха към мястото на срещата пред камбанката, заемаща централно положение. Когато спряха до нея, рицарят вдигна меча и стовари първия удар. Звукът бе плътен и дълбок. Секунда по-късно шутът замахна с жезъла си за втория. Силата му бе като на предишния, но с един тон по-висок.

Рицар, шут, рицар, шут… Ударите се сипеха равномерно, разцепваха нощния въздух. Последният беше на шута.

За един кратък миг двамата се оглеждаха. След това, сякаш се бяха наговорили, те се обърнаха и поеха обратно към ъглите си, изчезнаха в тъмните отвори и вратичките зад тях се хлопнаха. Дори ехото беше утихнало.

— Ето от какво се лишават онези, които не се катерят — промърморих аз.

— Запази за друг път глупавите си заключения — рече той. А след малко добави: — За дамата със загадъчната усмивка!

— За перлите на империята! — допълних в същия тон.

Случки и образи, изгубени в пространството на Хилбърт, родени, за да опишат Ленивите симфонии и архитектурата на неувяхващата страст…

Той се взираше в нощта, сякаш никога досега не я бе виждал, от самия връх на Чеслерейската кула, на едно място, наречено Ардел, отвъд морето със загадъчното име. А някъде на друго място Пол Байлер отчупва късчета от света и прави с тях удивителни неща. Компанията „Айра Ентерпайз“, под вещото ръководство на Алберт Касиди, се готви да разкрие филиали на четиринадесет планети. Една книга на име „Душевни оригвания“, написана от неизвестен автор, в съавторство — по негови думи — с едно малко момиче, джудже и магаре, току-що е станала бестселър. „Джокондата“ продължава да се радва на всеобщото възхищение. Денис Уексрот се движи с патерици, след като си счупи и двата крака при опит да се покатери върху сградата на Студентския съюз.

Той мисли за тези и други неща — отвъд небето и в него. Спомня си момента на заминаването.

Чарв бе казал:

— Знаеш ли, много пушиш. Може би трябва да съкратиш маршрута, или въобще да се откажеш. Въпреки всичко, пожелавам ти да се позабавляваш добре. И много, много работа, защото тя движи света.

Надлер, все така безупречно засмян, бе раздрусал здраво десницата му, преди да произнесе:

— Доктор Касиди, нашата служба ще ви бъде вечно задължена. Когато не знаеш какво да правиш, върни се към традицията или импровизирай. Помнете кого представлявате.

Мериме бе намигнал, преди да подхвърли:

— Намислили сме да открием верига от бардаци из цялата галактика — за пътешестващи земляни и извънземни, които си падат по екзотичните удоволствия. Няма да чакаш дълго. Междувременно, занимавай се със собствената си философия. Ако изпаднеш в беда, спомни си за телефонния ми номер.

— Фред, момчето ми — каза след това неговият чичо и премести палката в другата ръка, за да го прегърне. — Това е велик ден за фамилия Касиди! Винаги съм знаел, че някой ден съдбата ще те отведе сред звездите. Какво да се прави, ясновидство. Нося ти един Том Мур за компания. Ще се свържа с теб чрез кантората ми на Вибеспер, а после може да ти пратя Рагма. Ти се оказа великолепна инвестиция!

Той се усмихва на абсурдността, традициите и намеренията. Преизпълват го чувства.

Фред, прощавай за онзи пристъп в автобуса. Опитвах се да узная как функционира тялото ти, в случай, че се наложи да го поправям. А и бях възпрепятстван от бариерата.

— Досетих се… след това.

Този свят е много интересен, Фред. Тук сме само от няколко дни, а вече мога да предскажа, с голяма степен на сигурност, че ще натрупаме необичаен опит.

— А ти, Спайки, какво удоволствие получаваш от всичко това?

Аз съм записващо-анализиращо устройство. Нещо като комбинация от турист и камера. Освен това мога да споделям чувствата ти до най-малката подробност.

— Завиждам ти, че се познаваш толкова добре. Съмнявам се някога да се похваля със същото.

Той запалва цигара. Маха с ръка.

— Е, заслужаваше ли си пътя? — пита.

Вече знаеш отговора.

— Да, мисля, че го зная.

Хората, които са се катерили по скалите, за да ги украсяват с рисунки, също са го знаели. Да, точно така.

Не зная защо мисли така. Познавам го добре, разбира се. И все пак се съмнявам, че някога ще го опозная напълно. Аз съм записващо…