Пясъчни врати

Глава 4

Увиснал на височина двайсет-трийсет мили, аз бях в прекрасна позиция да се наслаждавам на това незабравимо зрелище — Калифорния, готова всеки миг да се откъсне от континента и да изчезне в океанските дълбини. За съжаление историческият миг все още не беше настъпил. Вместо това целият свят постепенно се скри зад облаците, докато корабът следваше зададената орбита, а спорът зад гърба ми не стихваше. Имайки пред вид темповете, с които напредваше, нищо чудно наистина да доживея до момента, когато Голямата калифорнийска падина предизвика това толкова желано от мен зрелище. Когато човек си няма работа, фантазията му започва да работи.

През илюминатора, до който се бях настанил да набирам сили и да слушам с половин ухо разгорещения спор между Чарв и Рагма, виждах не само Земята, но и обсипания със звезди космос — тази безкрайна пустош. Постепенно ме завладя изумително усещане, породено, без никакво съмнение, от това, че съвсем наскоро се бях избавил от ужасни мъчения. Изпитвах едва ли не метафизично удовлетворение на своите акрофилни стремежи в съчетание с умора, която бавно и неумолимо сковаваше цялото ми същество.

Никога досега не се бях издигал на подобна височина сред космическите простори — мащаби, които съзнанието ми отказваше да възприеме. Така ме завладя красотата на тези първични и вечни неща, че неволно си припомних стихчетата, които бях нахвърлил отдавна — на едно упражнение по математика — под влиянието на неочаквано споходилата ме муза.

Унасяше ме. Периодически губех и идвах в съзнание и нямах никаква представа за хода на времето. От часовника ми, разбира се, нямаше особена полза. С всички сили се стараех да не потъвам отново, най-вече за да не пропусна естетическото удоволствие от развитието на събития, за които нямах никаква вина.

Нямах ни най-малка представа дали моите спасители са наясно с това, че ги подслушвам, докато се излежавах в полюшващия се хамак. Впрочем, дори да се досещаха, фактът, че разговаряха на някакъв извънземен език вероятно ги изпълваше с чувство за сигурност. Малко по-рано бях направил откритието, че с едно съвсем леко съсредоточаване мога да разбирам всяка тяхна дума — откритие, което би изненадало повече тях, отколкото мен.

Ще се спра малко по-конкретно на този феномен: достатъчно бе да се заслушам напрегнато в разговора и думите започваха да подскачат около мен като немирни пъстърви в планински поток. Постепенно взех да следя течението на този поток, и тогава смисълът на онова, което казваха, започна да изпълва съзнанието ми. Как обаче ставаше всичко това нямах никаква представа.

Не бих казал, че диалогът им се отличаваше с особено изящество. Далеч по-завладяващо бе да наблюдавам как се оформя поредния циклон над южния полюс, закривайки с мътните си облаци белия континент отдолу. Само дето малко се безпокоях дали неусетно не съм развил и телепатични способности. Да речем, под влияние на страшното усамотение, в което бях изпаднал — един напълно безпомощен човек в компанията на двама извънземни. Или пък някой от тях умееше да предава мисли от разстояние?

Не, не беше това, сигурен бях. Нищо телепатично нямаше в начина, по който възприемах езика им. Речта им ставаше все по-разбираема — сега вече долавях отделни фрази и думи, а не само общия смисъл на разговора. Не четях мисли.

Тогава — какво?

Чувствайки се така, сякаш извършвам светотатство, аз прокудих усещането за покой и блаженство и извиках на помощ оскъдните си способности за логическо разсъждение. „Мисли, дявол да те вземе! Мисли! — наредих на закърнялата си мозъчна кора. — Размърдайте се, мозъчни гънки!“

Постепенно се върнах назад — към жаждата, студа, болката, утрото… Да. Австралия. Там се започна…

Уомбатът успя да убеди кенгуруто, чието име, по-късно узнах, е Чарв, че за момента имам повече нужда от вода, отколкото от сандвич с фъстъчено масло. Чарв бе длъжен да признае, че дребосъкът познава по-добре проблемите на човешката физиология и измъкна манерка с вода от кожената си торбичка. Уомбатът, чието име се оказа Рагма, изхлузи косматите си ръкавици — оголвайки мънички шестопръсти ръчички с по два срещулежащи палци — и се зае да ме пои. Докато вършеше тази сравнително приятна процедура, се досетих, че двамата трябва да са извънземни полицаи, дегизирани като местната фауна. С каква цел — оставаше неясно.

— Имаш късмет, че… — подхвърли Рагма.

След като приключих с гълтането, им заявих:

— Сега вече разбирам смисъла на израза „чужда гледна точка“. Вие двамата трябва да принадлежите към някоя раса на мазохисти.

— Сред повечето разумни същества е прието да се благодари на тези, които са им спасили живота — отвърна Рагма. — Освен това, не изчака да завърша изречението: „Имаш късмет, че се случихме наблизо.“

— И аз няма да остана длъжен. Благодаря. Но случайността е като ластика — разтеглиш ли го прекалено и неминуемо се къса. Простете ми, но имам подозрение, че нашата среща не е съвсем случайна.

— Тази нелепа подозрителност ми се струва обидна — каза Рагма — след всичко, което направихме за теб. Май са се излъгали за размерите на присъщия ви цинизъм.

— Кои са се излъгали?

— Не ми е разрешено да ти разкривам подробности — каза уомбатът.

За да задуши в зародиш моята реплика той побърза да ми затвори устата с поредната порция вода. Поне имах време да обмисля чутото.

— Но това е направо смешно! — възкликнах сподавено, когато ме остави да подишам.

— Напълно съм съгласен — бе хладният отговор. — Но след като се озовахме тук, скоро всичко ще си застане по местата.

Надигнах се изтощено, протегнах скованите си мускули, но почти веднага бях принуден да приседна на един камък, тъй като ми се зави свят.

— Добре де — рекох помирително докато тършувах из джобовете за цигари. Бяха съвсем смачкани. — Разяснете ми в такъв случай, какво имате право да ми съобщавате? И какво нямате.

Чарв извади пакет цигари — от тези, които пушех — и ми го подхвърли. Все от същата космата торбичка.

— Гледам, че не можеш без тях — рече той.

Кимнах, отворих пакета и запалих една.

— Задръж го — допълни той. — Аз лично пуша лула. Е, нещо от тоя сорт. Длъжен съм да те уведомя, че в момента се нуждаеш много повече от храна и течности, отколкото от никотин. Държа под наблюдение някои показатели на твоята съдова система и метаболизма с едно малко устройство, което е тук, в мен…

— Не му обръщай внимание — прекъсна го Рагма, взе си една цигара и я запали по някакъв невъобразим начин. — Чарв е хипохондрик. Ако питате мен, нека първо се приберем на кораба и тогава ще си бъбрим. Опасността все още не ни е подминала.

— Кораб ли? Какъв кораб? Къде е?

— Но около четвърт миля оттук — каза Чарв. — Рагма е прав. По-добре да тръгнем незабавно.

— Май не ми остава друго, освен да повярвам на думите ви — признах си аз. — Точно мен сте търсили, нали?

Знаете името ми. Изглежда са ви известни и други неща за мен…

— Което значи, че сме отговорили на твоя въпрос — отвърна Рагма. — Имахме причини да смятаме, че се намираш в опасност. И се оказахме прави.

— Как? Откъде сте разбрали?

Двамата се спогледаха.

— Съжалявам — обади се Рагма. — И това също.

— Това също какво?

— Нямаме право да ти кажем.

— И кой е този, дето разрешава и забранява?

— И това също.

Въздъхнах.

— Добре. Да се надяваме, че ще ми стигнат силите да допълзя до този ваш кораб. Скоро ще узнаем.

— Ето, че се разбрахме — кимна Чарв и също се изправи.

Този път се чувствах малко по-уверено. Чарв ми даде знак да го следвам, обърна се и запристъпва неловко с походка, която далеч не напомняше тази на едно нормално кенгуру. Поех след него, а Рагма крачеше редом с мен. Той също се придвижваше на задните си крака.

Местността бе сравнително равна и не ни затрудняваше особено. След няколко минути в главата ми се появиха неясни мисли, свързани със сандвича с фъстъчено масло. Преди да споделя с тях възможността да подобря състоянието си, Рагма извика нещо на иноземски. Чарв му отвърна в същия стил и ускори крачка.

Рагма се обърна към мен:

— Ще изтича напред да подготви кораба, та като стигнем да можем да излетим веднага. Никак няма да е зле, ако се движиш по-бързо.

— За къде толкова бързаме? — попитах, след като се постарах да изпълня молбата му.

— Не искам да се хваля, но притежавам доста остър слух — обясни ми Рагма. — Благодарение на него току-що установих, че Зимайстер и Бъклер са се вдигнали във въздуха. Възможностите са две — или си тръгват, или ще продължат да те търсят. Винаги очаквай най-лошото.

— Доколкото разбирам, говориш за двамата неканени гости, чиито имена ти е разрешено да споменеш. Те кого представляват?

— Те са динбати.

— Динбати ли?

— Антисоциални елементи, съзнателно нарушаващи законите.

— А, бандити. Е, това и аз го зная. Какво можеш да ми разкажеш за тях?

— Мортън Зимайстер — каза той, — е отдавна в този бизнес. Това е онзи, с по-едрото тяло и светлата коса. Предпочита да стои далеч от мястото на събитието и наема посредници, които да му вършат черната работа. Другият, Джейми Бъклер, е от същия дол дренки. Стар познайник на Зимайстер, но наскоро получи повишение — сега отговаря за тялото му.

Моето собствено тяло започна отчаяно да протестира срещу ускоряването на хода и чак сега си дадох сметка какво бучи в ушите ми — беше шумът на собствената ми пулсираща кръв, освен ако не доближавахме някоя река или водопад. Рагма премахна всички съмнения.

— Насочват се насам — осведоми ме той. — В състояние ли си да тичаш?

— Ще се опитам — бе всичко, което можах да кажа. Спуснахме се, сетне поехме нагоре. Едва сега зърнах онова, което наричаха кораб — приплесната камбана от сребристосив метал с няколко квадратни отвърстия в корпуса и гостоприемно разтворен люк… В същия миг първата черна вълна заля съзнанието ми. Дробовете ми работеха като пробит акордеон във вихъра на полска годявка и аз почувствах, че се задава втората — по-страшна вълна. С нея щях да потъна, знаех си.

След това дойде познатото премигване — реалността започна да се отдръпва. Кръвта напускаше мозъка ми, оттичайки се надолу по безкрайните спирали на червата, а аз можех само да се ядосвам от невъзмутимото поведение на хидравличното устройство, което правеше с тялото ми каквото си пожелае. Долових няколко изстрела въпреки бученето в ушите ми, тих пукот като от некачествена филмова лента, но дори това не беше в състояние да ме върне обратно. На кого да се опреш, когато те предава собственият ти адреналин?

Ужасно много ми се искаше да достигна онзи люк и да се пъхна в него. Беше съвсем близко. Ала знаех, че няма да ми се отдаде. Какъв абсурден начин да умреш. И колко близко бях само до момента на истината… колко близко…

— Идвам, идвам! — извиках на неясната сянка до мен, но не знаех дали думите са напуснали дробовете ми.

Отново изстрели, досущ като разцъфващи пуканки. Последни десет метра, последни осем метра… сигурно така обявяват коментаторите от хиподрума… Вдигнах ръце, за да предпазя лицето си, и паднах ничком. Не знаех дали ме е засегнал някой куршум — после щях да се безпокоя за тези неща — и потънах в безформената пустош, която мигом замени земята, шумовете, опасността и преследването.

Казвал ли ви е някой, че пробуждането е като смяна на сезони — менят се цветове, идват и си отиват сенки, проблясват светлини, а всичко останало балансира зад някаква невидима преграда.

Болката върви със светлината. С мрака иде покоят…

— Чуваш ли ме, Фред?

— Да… — това е моят глас.

— По-добре е…

— Какво… кой?

— Тихо… не говори… не се издавай…

— Къде съм?

— Тихо, изключи гласа…

— Не разбирам.

— Друг път ще разбереш. Сега запомни това: член 7224, алинея трета. Кажи го.

— Член 7224, алинея трета. Защо?

— Ако поискат да те вземат с тях — а те сигурно ще поискат — кажи им го. Запомни ли?

— Да, но…

— Другото после.

Сенки и светлини. Ярко, по-ярко, гладко, по-гладко. Твърдо. Чисто.

И ето ме излегнат в хамака, Първи период на пробуждане:

— Как се чувстваш? — пита ме Рагма.

— Уморен, слаб, още жаден.

— Напълно разбираемо. Ето, пийни това.

— Благодаря. Какво стана? Уцелиха ли ме?

— Да, два пъти. Все повърхностни рани. Ние отстранихме повредите. Раните ще зараснат до няколко часа.

— Няколко часа? А колко са изминали откакто излетяхме?

— Три, приблизително. Пренесох те на борда, след като падна. После излетяхме, оставяйки зад нас преследвачите, континента Австралия и вашата планета. Сега сме в орбита около Земята, но скоро ще я напуснем.

— Знаеш ли, излиза че си доста по-силен, отколкото изглеждаш на пръв поглед.

— Така излиза.

— И къде възнамерявате да ме откарате?

— На друга планета — много дружелюбна. Името й няма да ти говори нищо.

— Защо?

— Така трябва. На първо място, защото се касае за твоята безопасност. Освен това разполагаш с информация, която ни е необходима в настоящото разследване. Изглежда има и други желаещи за тази информация. Те са причината пребиваването ти на твоята родна планета да е свързано с опасности. Затова решихме да те преместим на друго място. Едва ли има по-прост начин за решаване на проблема.

— Не беше ли редно първо да ме попитате? Не искам да кажа, че пак съм неблагодарен задето ме спасихте, но… каква е тази информация? Ако е същото, заради което ме разпитваха Зимайстер и Бъклер, боя се, че няма да съм ви от полза.

— Опираме се на едно предположение. Според нас, споменатата информация се съдържа в подсъзнанието ти. Най-добрият начин да я извлечем е с помощта на телепатичен аналитик. Там, където отиваме, ги има много.

— И колко дълго ще останем там?

— Ти ще останеш, докато приключим с разследването.

— Добре де, кога ще приключи това разследване?

Рагма въздъхна и поклати глава.

— Трудно е да се каже за момента.

Почувствах, че отново ме обгръща мрак, който, кой знае защо, напомняше докосването на котешка опашка. Не! Не бива да им позволя да ме отведат неизвестно къде и за незнайно какъв период от време. Именно в този момент разбрах какво изпитва човек на смъртно легло — незавършени дела, дреболии, на които обезателно трябва да обърне внимание, преди да си иде: да напише писмо, да си уреди сметките, да свърши книгата, лежаща на масичката… Ето аз, например. Ако изчезна по време на семестъра, увисват на косъм моята академична кариера и финансовото ми състояние. Кой ще повярва на подобни обяснения? Не бива да им позволявам да ме отвеждат. Трябва да се действа бързо.

— Съжалявам — промърморих, — но това е невъзможно. Не мога да тръгна с…

— Боя се, че трябва. Друг начин няма.

— Не — поклатих глава, завладян от паника. — Не… вие не можете…

— Доколкото ми е известно, във вашето законодателство съществува подобна кауза. Нарича се „задържане с цел съхраняване на личната безопасност“.

— А какво ще кажете за член 7224, алинея трета? — изстрелях аз, без да вярвам на ушите си.

— Какво каза?

— Чу ме добре — промърморих аз. — Седем… две… две… четири. Алинея трета… Това е всичко.

Защото пак изгубих съзнание.

И отново повтарящите се цикли — от съзнание до тъмнина — двете само на крачка една от друга. Така продължи още няколко пъти, преди напълно да дойда на себе си и да се заема със съзерцаването на Калифорния. Постепенно започнах да долавям откъслечни фрази от спора, но ги възприемах равнодушно и някак отдалече. Изглежда двамата бяха ужасно притеснени от нещо, което им бях казал.

Ах, да…

Член 7224, алинея трета. От разговора им стигнах до извода, че става въпрос за прехвърлянето на разумни същества от тяхната родна планета с или без тяхното съгласие. Галактическият протокол, подписан от света на моите спасители, беше за тях нещо като междузвездна конституция. В моя случай обаче съществуваха цял куп неясни моменти, които можеха да бъдат тълкувани по различен начин. В част от тях не се изискваше моето съгласие — например при карантина, заплаха за „междузвездната сигурност“, военни действия и други такива неща. Повечето от тях бяха дискутирани надълго и нашироко по време на спора. Ако се съди по всичко това, изглежда бях докоснал цял куп извънредно деликатни въпроси — най-вече в светлината на последните им преживявания на планетата Земя. Рагма продължаваше да настоява, че ако се възползват от едно от изброените изключения и ме отведат въпреки волята ми от Земята, сенатът ще одобри действията им. Ако пък се стигне до съд и им бъде предявено обвинение, той се съмняваше, че ги очакват съдебни санкции, тъй като двамата са само оперативни работници, а не някакви си там юристи. Чарв пък беше на мнение, че подобен подход може да им донесе страшни неприятности и все се вайкаше, че не са взели споменатия телепат-аналитик, който можел да ми внуши желание да тръгна с тях. Говореше така, сякаш всеки телепат е в състояние да го направи.

Последното предложение страшно ядоса Рагма. В този случай моите права щели да бъдат нарушени в друг аспект, да не говорим за укриване на улики. Той никога нямало да се съгласи на участие в подобно нещо. Ако ще ме вземат със себе си, Рагма искал солидна съдебна защита зад гърба си и нищо по-малко от това.

На този етап двамата отново се заеха да преразглеждат всички възможни изключения, да премислят всяка дума, да уточняват отделните фрази и непрестанно се прекъсваха и надвикваха, сякаш бяха двойка йезуити, талмудисти2, редактори на речник или апостоли на неокритицизма. А корабът кръжеше около Земята.

Беше значително по-късно, когато Чарв неочаквано зададе въпроса, безпокоящ ме от доста време насам.

— А къде всъщност е чул за член 7224?

След което двамата доближиха хамака, закривайки ми гледката към нос Хатерас, тъкмо когато там се формираше поредния циклон. Като видяха, че лежа с отворени очи, двамата закимаха енергично и по всичко изглежда тази мълчалива пантомима целеше да ме увери в тяхната добра воля и да изрази безпокойство за собственото ми здраве.

— Добре ли си почина? — попита ме Чарв.

— Не ще и дума.

— Вода?

— Да, моля.

Пийнах.

— Сандвич?

— Да, благодаря.

Подадоха ми и аз започнах да се храня.

— Много сме обезпокоени за твоето здраве. Все още не знаем как да постъпим с теб.

— Много мило от ваша страна.

— Чудехме се за нещо, което подхвърли преди известно време, когато ти предложихме убежище на нашата планета за времето на това съвсем рутинно разследване на случая. Стори ни се, че малко преди да загубиш съзнание, цитира един раздел на галактическия кодекс. Не бяхме съвсем сигурни, тъй като си мърмореше под носа. Него ли имаше пред вид?

— Аха.

— Ясно… — рече Чарв и си нагласи очилата. — Ще бъдеш ли така добър да споделиш с нас по какъв начин си се запознал с него?

— Подобни неща се разпространяват бързо из академичните среди — подхвърлих аз, надявайки се да се отърва с някоя обща забележка.

— Напълно възможно — отбеляза Чарв, преминавайки отново на иноземния език. — Някои техни учени вече работят върху превода. Нищо чудно да са го завършили и да са пуснали неофициално издание за вътрешна консумация. Да си призная, това не е от моята компетентност.

— Едно обаче е сигурно. Ако някога организират курс върху галактическия кодекс, тоя тип ще е първият, който ще се запише в него. Ама като нямаме късмет… — Сигурно си даваш сметка обаче — продължи Чарв, като премина на английски, — че вашата планета все още не е подписала съглашението.

— Разбира се — отвърнах. — Но аз по-скоро съм обезпокоен от последствията, които могат да имат вашите действия върху вас самите.

— Вярно, вярно… — кимна тъжно Чарв и погледна Рагма. Той пък реши, че е дошъл неговия ред.

— Господин Касиди — започна съвсем официално, — ще се постарая да бъда пределно ясен. Ние сме представители на закона — ченгета, както се изразихте вие, и от нас се иска да си свършим работата. Искрено съжалявам, че не можем да ви запознаем с всички подробности, в противен случай лесно щяхме да ви убедим. Така или иначе, вашето присъствие на Земята би създало значителни затруднения, докато отсъствието ви — обратно — ще ги премахне. Както вече ви осведомихме, оставането ви на родната планета е свързано с големи опасности, което пък води до напълно естествения извод, че всички страни само ще спечелят, ако се съгласите на една малка ваканция.

— Съжалявам — рекох.

— Тогава — продължи той, — може би ще ми позволите да апелирам към вашата суета и любовта ви към приключенията, така характерна за всички примати. Пътешествие от подобен род би струвало цяло състояние, ако решите да го плащате от джоба си, да не говорим, че ще видите неща, каквито нито един представител на вашата планета не е зървал.

Трябва да призная, че този път уцелиха струната. В друго време и при други обстоятелства сигурно не бих се поколебал. Но вече бях наясно с чувствата, които ме вълнуваха. Без никакво съмнение липсваше нещо много важно в тази поредица от случайни обстоятелства — неразделна част от която бях станал и самият аз. Бях убеден, че единствения начин да разкрия цялата истина е като остана на Земята и се заема собствено лично с разследването. А и се съмнявах, че някой друг би се погрижил за интересите ми така, както самият аз бих се погрижил.

— Много съжалявам — повторих искрено.

Рагма въздъхна, обърна ми гръб и се загледа в синкавото кълбо под нас.

— Големи инати сте това земляните — произнесе накрая. А след като не отговорих, продължи: — Но и ние не падаме по-долу. Щом настоявате, ще ви върнем обратно. И все пак ще намеря начин да постигна онова, за което ни отказвате съдействие.

— Какво искате да кажете?

— Ако имате късмет — довърши той, — ще доживеете мига, когато ще съжалявате за своето решение.