Слънчеви лъчи. Плясък на вода. Мрак. Звезден танц.
Масивният позлатен кадилак на Фаетон катастрофира там, където няма кой да го види. Гори, блещука, угасва. Също като мен.
Във всеки случай, когато се събудих отново беше нощ и аз се чувствах отвратително.
Докато лежах неподвижно — ръцете и краката ми бяха завързани със здрави кожени каиши, а устата, очите, ушите и носа ми бяха пълни с пясък — гладен, жаден и смъдящ, лесна плячка за всеки хищник, кой знае защо си спомних думите на професор Мериме, също някогашен мой курсов ръководител: „Ти си живия пример за абсурдността на този живот“.
Излишно е да пояснявам, че специалността му беше френският роман от средата на двайсети век. И все пак време е да добавя, че онази малко странна забележка сякаш целеше да опише тъкмо сегашното ми състояние. Независимо от това, че професорът доста отдавна бе напуснал университета забулен в мъглата на някаква скандална история, в която били замесени едно момиче, някакво джудже и магаре — или тъкмо по тази причина — с течение на времето Мериме се беше превърнал в нещо като оракул на моя личен космос, и думите му често изникваха в съзнанието ми при обстоятелства, на пръв поглед нямащи нищо общо с онези, когато ги бе произнасял.
Горещият пясък ми ги бе нашепвал през целия следобед, за да предаде щафетата на нощния ветрец, наподобяващ отдавна омръзнал рефрен или развалена плоча: „Ти си живия пример за абсурдността на този живот“.
Ако се замисли човек над тези думи, може да стигне до безброй интерпретации — стига, разбира се, да разполага с достатъчно време.
Ах, да… ръцете.
Помъчих се да размърдам пръсти, но не можах да разбера дали ги контролирам. Напълно възможно отдавна да съм ги изгубил и сега да съм жертва на фантомни усещания. В случай, че си бяха на мястото, трябва да се замисля на тема гангрена.
Защо позволих да се забъркам в тази история?
Семестърът започна и аз заминах. Помолих Ралф, с когото държахме едно антикварно магазинче, да ми препраща цялата кореспонденция, а аз поех на запад, като останах няколко дни в Сан Франциско, Хонолулу и Токио. Изминаха почти две седмици. Тихо, спокойно. Отбих се за два дни и до Сидни — точно толкова, колкото да получа полагащата ми се доза неприятности. А те възникнаха малко след като реших да се покатеря върху грамадното ребро на оперния театър, построен на нос Бенелонг, почти до входа на залива. Напуснах града накуцвайки и с квитанция за солидна глоба в задния джоб. Отлетях право за Алис Спрингс. Взех въздушния скутер, който бях запазил. На следващата сутрин поех към царството на непоносимата и ослепителна слънчева светлина. Тръгнах рано, за да изпреваря и двете. Местността ми се стори напълно подходяща за учебен център на бъдещи светци — нека докажат тук колко ги бива. Изгубих няколко часа докато открия подходящо място за лагер. Нямах представа, че ще остана толкова дълго.
Районът, в който се намирах, беше прочут със скалните рисунки, открити много отдавна и разпръснати на площ от близо хиляда и шестстотин квадратни метра. Местните аборигени твърдят, че не им е известен нито произходът, нито предназначението на рисунките. Бях ги разгледал на снимки, но ми се щеше да ги разгледам по-обстойно, при това на живо. Както и да се поровя из напуканата земя.
Върнах се под сянката на тентата, пийнах малко лимонада и за да се спася от горещината пак се захванах с изучаване на снимките.
Колкото по-дълбоко потъваш в миналото, толкова по-интересно ти става.
Вероятно имат право онези, които твърдят, че скалната живопис се е родила в епохата на триглотидите, когато новоизпеченият художник се настанявал на мястото, използвано за тоалетна. Нещо като еволюирал метод за маркиране на собствена територия. Колкото по самовлюбен е един художник, толкова по-нависоко по скалите е готов да се изкатери, за да остави примерни образци от своето творчество — струва ми се, че тази максима важи и в наши дни.
Неведнъж съм се замислял за онзи младеж от времето на мастодонтите, който пръв е спрял край някоя подходяща скала и е започнал да я разглежда с интерес. Що за първичен импулс го е подтиквал да задраска нагоре с камък, или заострена кост в ръка? И най-вече — какво е чувствал в онзи момент? Каква е била обществената реакция? Може би съплеменниците му са се захванали да пробиват нужното количество дупки в черепа му, за да изпуснат отвътре злите духове, които са го обладали? Или дръзката инициатива е била подхваната и от други, чиито творчески способности са дремели, очаквайки този първи съкровен миг на прозрението? Според мен никой не е в състояние да даде верен отговор на тези въпроси. Трудно ми е да остана равнодушен.
Та както казвах, този следобед се занимавах с фотографиране, разкопки и ръчно копиране на рисунки. Дори открих някакъв предмет, който наподобяваше притъпено каменно длето. Нищо интересно не се случи и на идната утрин, макар че продължих да копая дълго след часа, който си бях набелязал.
Скрих се на сянка, за да се погрижа за плюските и да възстановя нарушената си водна обмяна, докато нанасях бележките от деня. Трябва да е било малко след три следобед, когато един въздушен скутер прелетя недалеч от мен, после свърна обратно и взе да се спуска. Бях обезпокоен, тъй като не разполагах с никакво официално разрешение за онова, което вършех. На всички документи, визи, паспорти и прочие бях регистриран като „турист“. Дори нямах представа дали ми е необходимо подобно разрешение, въпреки че го подозирах. Така е, от малък ненавиждам бюрокрацията и все гледам да я заобикалям. Засенчих с длан очи, следейки бръмчащото метално хвъркато, докато обмислях как най-бързо да обясня на представителите на властта, че съм само един скромен, законопослушен гражданин. По-добро от лъжата няма, рекох си аз.
Скутерът се приземи и изплю двама души. Нищо представително или официално нямаше във вида им, но съдейки от обстоятелствата, те бяха тъкмо такива и аз се изправих да ги посрещна. Първият беше горе-долу мой ръст, но с масивно телосложение и начеваща плешивина. Лицето му беше зачервено и покрито с пот. Другият бе малко по-висок, една идея по-мургав и току отмяташе немирния кестеняв кичур, който му падаше в очите. Движеше се грациозно като спортист във върхова форма. И двамата носеха градски чепици и липсата на шапки, които да ги пазят от безмилостното слънце, ми се стори озадачаваща.
— Ти ли си Фред Касиди? — попита първият, като спря на няколко крачки от мен и огледа изкопа.
— Да. Аз съм.
Той измъкна безупречно изгладена дантелена кърпичка и попи лицето си с нея.
— Намери ли каквото търсеше?
— Не търсех нищо особено — рекох аз. Той се засмя.
— Като гледам, май си свършил ужасно много работа, без да търсиш нищо.
— Това са разкопки — рекох помирително.
— С каква цел?
— Защо по-добре не ми кажете кои сте и за какво ви е да знаете?
Той игнорира въпроса ми и се приближи до изкопа. Заобиколи го, като спря на няколко места, за да го огледа внимателно. През това време вторият се пъхна под моята тента. Викнах му да внимава, но той сграбчи раницата ми и я изтърси на земята.
Отваряше несесера, когато дотичах при него. Дръпнах го за ръката, но той я освободи с рязко движение. Когато опитах отново, ме блъсна и аз тупнах в прахта. Малко преди това бях стигнал до извода, че не са ченгета.
Вместо да се надигам за повторен опит аз го изритах в пищяла с подметката на тежката си обувка. Не беше толкова впечатляващо, колкото когато уцелих Пол Байлер в слабините, но свърши същата работа. Скочих на крака и му фраснах един къс ляв в ченето. Той се строполи и не помръдна. Не беше лошо за един-единствен удар. Де да можех да го повторя без камък в юмрука!
Триумфът ми продължи само няколко секунди. Веднага след това върху гърба ми се стовари цял чувал с оловни гюлета — във всеки случай, такова беше усещането.
Бях нападнат отзад — меко казано доста неспортсменска проява. Изглежда здравенякът беше далеч по-чевръст, отколкото ми се стори на пръв поглед, и докато извиваше ръката ми, а с другата ръка теглеше косата ми назад, започнах да осъзнавам каква значителна част от телесната му маса е образувана от мускули.
— Край на шегичките, Фред — произнесе пресипнало той. — Време е да си побъбрим…
Звезден танц…
Докато лежах в прахта — завързан, целият покрит с рани, синини и цицини — стигнах до извода, че професор Мериме се е доближил на една ръка разстояние до онзи хладен, неподвижен център, където се крие същността на всички точни определения. Какво друго, ако не абсурд е когато една мъртва ръка ти се протегне на помощ?
Лежах си значи, проклинах шепнешком злата си участ и неусетно забелязах някакво раздвижване в периферията на полезрението ми. Дребна, тъмна сянка, която притичваше, спираше и пак притичваше към мен. Без съмнение, реших аз, дойде и часът на хищниците. Опитах да се раздвижа, но си останах само с опита. Да викам, мисля, нямаше никакъв смисъл.
Това, което ми оставаше, бе да култивирам позакърнелия си стоицизъм, докато същевременно въртях очи, опитвайки се да разгледам по-внимателно животинчето. Опря се в десния ми крак и подскочи конвулсивно, но не почувствах болка. След известно време се прехвърли върху левия. Дали не дъвчеше обезчуствените ми пръсти? Не го ли е гнус?
Следващия път, когато ме доближи, бе откъм лявата ми ръка и сега вече успях да го разгледам — беше дребно, торбесто зверче, доста глупаво на вид. Сетих се, че се казва уомбат. Безобиден, любознателен и в никакъв случай месояден обитател на тукашните места. Въздъхнах поуспокоен и позволих на част от напрежението да напусне вдървените ми крайници. Като ще се мре, защо да не е в компанията на някое миниатюрно кенгуру?
Спомних си за увисналата на гърба ми тежест и за това, как онова мускулесто безмозъчно ми извиваше ръката — без да го е грижа какво е станало с неговия приятел — и повтаряше отново и отново:
— Всичко, което ми е нужно, е камъкът. Къде е той?
— Кой камък? — произнесох, допускайки грешката да придам на израза въпросителна форма.
Натискът върху ръката ми се усили.
— Камъкът на Байлер. Знаеш за какво говоря.
— Ами да! Пусни ме де! Веднага ще ти разкажа какво е станало. Не е никаква тайна.
— Давай — рече той и отпусна хватката. Разказах му за дубликатите и за нашето участие в тази история. Разказах му всичко, което знаех за проклетия камък.
Както предполагах, не повярва на нито една моя дума. Още по-лошо, междувременно се свести и другият. Той също смяташе, че лъжа и гласува изтезанията да продължат.
Така и стана. В един момент, когато двамата спряха да си поемат дъх и да потъркат зачервените си юмруци, по-високият каза на якия:
— Говори същото, което ни каза и Байлер.
— Като онова, което Байлер каза, че му е казал — поправи го другият.
— Ако сте разговаряли с Пол — намесих се аз, — какво повече мога да ви кажа аз? Той поне знаеше за какво става дума. Аз знаех само за камъка — и вече ви казах всичко.
— О, да, с твоя Пол си побъбрихме доста добре — захили се високият. — По-точно той ни говори. Направо си изплю червата…
— Дори тогава не му повярвах — добави ниският. — И какво в крайна сметка? Веднага след разговора с Пол ти си плюеш на петите и духваш чак в Австралия. Скриваш се в тази пустош — където той е прекарал почти половината от живота си — и започваш да копаеш дупка. Ето как стоят нещата в действителност, ако питаш мен — от самото начало двамата сте били комбина и сте се договорили какво точно да казвате. Мисля, че камъкът е скрит някъде наблизо. Нямам никакви съмнения, че само чакаш удобен момент, за да го докопаш. Но да знаеш, че всичко ще си кажеш. Избирай сам — по лесния или по трудния начин.
— Вече ви казах…
— Значи избра — прекъсна ме той. Промеждутъкът от време, който последва, беше крайно незадоволителен и за двете заинтересовани страни. Те не получиха онова, което им бе нужно — нито пък аз. Най-много ме беше страх да не ме осакатят. Все някак щях да се възстановя от побоя. Но започнат ли да ми режат пръсти, или да ми вадят очи, въпросът ставаше на живот и смърт.
Бедата е, че започне ли веднъж нещо такова, спирането е трудно. Докато се съпротивлява жертвата, инквизиторът е принуден да измисля нови и нови мъчения и тогава — рано или късно — настъпва един момент, в който смъртта става по-привлекателна, отколкото животът. Когато разпитът доближи тази граница, между двете страни се поражда съревнование — едната се стреми към смъртта, а другата все още се опитва да получи нужната информация.
Важен фактор в тази игра е да се създаде увереност у жертвата, че инквизиторът е готов да стигне до края. В моя случай не се съмнявах, че тези двамата са способни на това — вече знаех, че те са причина за трагичната кончина на Байлер. Ниският очевидно не беше доволен от информацията, получена от професора. Ако успея да стигна онази повратна точка и сетне спечеля надпреварата, разочарованието му щеше да нарасне. В отношението му към мен се наблюдаваше известна предпазливост, сигурно защото ме виждаше като последен шанс да се сдобие с камъка. Всъщност именно той бе инициаторът на идеята да ме оставят на слънце и да ме наблюдават как се превръщам в голяма печена пуйка. Така и направиха, а докато захарта в тялото ми бавно се концентрираше, двамата отскочиха до скутера за хладилната чанта. След това се настаниха под тентата и взеха да обсъждат на висок глас качествата на ледената бира, която консумираха с удоволствието на рекламни агенти.
Така премина следобедът. Привечер им хрумна мисълта, че нощният вятър, пясъкът и звездите също са подходящи за превъзпитанието ми. Този път извадиха от скутера спални чували и пакетирани сандвичи, които погълнаха с шумно мляскане. Лъжеха се, ако си мислеха, че мирисът на храна ще пробуди глада ми. Само взе да ми се гади повече.
Гледах как денят се стопява на запад. Хората на Луната вървяха надолу с главите.
Не зная колко дълго съм бил в безсъзнание. Откъм лагера не долитаха никакви звуци — цареше пълна тишина. Уомбатът изпълзя наляво и сега долавях само откъслечни, ритмични скърцания. Беше се облегнал на ръката ми и аз чувствах как помръдва и диша.
Все още не знаех имената на моите инквизитори, нито пък се бях сдобил с нови факти, относно предмета на тяхното разследване — Звездния камък. Не че това имаше някакво значение в чисто научен смисъл. Не и в този момент. Бях изпълнен с увереността, че съвсем скоро ще напусна този грешен свят. Нощта ставаше все по-студена и ако охлаждането не ме довърши, със сигурност щяха да го сторят онези двамата.
От курса по психология знаех, че възприятието зависи преди всичко не от това, в какво състояние се намират рецепторните органи, а от скоростта на протичащите около тях изменения. С други думи, ако съумея да лежа достатъчно неподвижно и да си представя, че съм японец в гореща вана, рано или късно усещането за студ ще изчезне. Впрочем, в конкретния случай ставаше дума по-скоро за комфорт, отколкото за оцеляване. Въпреки това не след дълго почувствах известно облекчение, успоредно, с което бях завладян от усещането за нечие чуждо присъствие в моето съзнание. Последното, кой знае защо, не ме разстрои особено, понеже методите, които използваше, изглежда ми бяха от полза — което, естествено, е още един начин да покажа колко слаб и нерешителен бях. Всъщност, не смятам да споря с никого за последното.
В йога има една техника на ритмично дишане, която винаги ми е помагала да се стопля. Започнах да я упражнявам, но дъхът напускаше гърдите ми с шумно хриптене и не след дълго се закашлях.
Уомбатът използва този момент да скочи на гърдите ми. Отворих уста да изкрещя, но малкото зверче пъхна косматата си лапичка вътре. Посегнах с лявата си ръка и го сграбчих за вратлето — едва тогава си спомних, че тя би трябвало да е вързана.
То отпусна крайници, доближи муцуната си до лицето ми и прошепна на пресекулки:
— Господин Касиди, държа да ви информирам, че само усложнявате нещата. Пуснете врата ми и стойте неподвижно.
Очевидно започвах да халюцинирам. Бях сигурен обаче, че халюцинацията ще е далеч по-приятна от реалността, затова кимнах и се отпуснах. Зверчето измъкна лапата си.
— Много добре — рече то. — Вече ви освободих краката. Остана само дясната ръка и можем да се махаме.
— Да се махаме ли?
— Шшшт!
Няма как, млъкнах, докато зверчето ми развързваше ръката. Наслаждавах се на халюцинацията, като на някой интересен филм. Дори взех да си припомням разни психиатрични диагнози, опитвайки се да определя коя от тях би била най-подходяща за случая. Нищо не ми идваше наум. Впрочем, онзи дребен хитрец, доктор Марко, твърди, че лудият не е в състояние сам да си постави диагноза.
— Готово! — прошепна уомбатът. — Свободен сте! Вървете след мен!
Той започна да се отдалечава.
— Почакай!
— Какво има?
Зверчето спря и се обърна.
— Не мога да се помръдна. Дай малко време на кръвообращението ми. Ръцете и краката ми съвсем са изтръпнали.
То изсумтя, но се върна.
— В такъв случай движението е най-доброто лечение. — Като каза това, зверчето ме сграбчи за ръката и ме задърпа след себе си.
Оказа се удивително силно за халюцинация и продължи да ме тегли, докато застанах на четири крака. Целият се тресях от изтощение, но все пак не паднах, което си беше постижение.
— Браво — похвали ме то. — Да вървим.
— Чакай! Умирам от жажда.
— Съжалявам. Тръгнах без багаж. Но ако вървиш с мен, ти обещавам скоро да получиш вода.
— Кога?
— Никога — ядоса се дребосъкът, — ако останеш тук! Струва ми се, че чувам някакъв шум откъм лагера. Да вървим!
Запълзях след него. И без това нямах сили да се изправя. Движехме се на изток, с което се отдалечавахме от лагера и следвахме стената, край която бях правил разкопките. Влачех се толкова мудно, че на няколко пъти зверчето спира нетърпеливо да ме изчака.
Изминаха няколко минути преди да почувствам първите бодежи в крайниците. Скоро болката стана толкова нетърпима, че се строполих и застенах. Животинчето скочи към лицето ми, но успях да прехапя език, преди да напъха отново гадната си лапа.
— Ти си особено труден случай за спасяване — оплака се то. — Имаш проблеми с кръвообращението, не умееш да се владееш, дрънкаш глупости.
Преглътнах това, което смятах да му кажа. Нямаше смисъл.
— В края на краищата от теб се искат само две неща — да мълчиш и да вървиш. Не те бива и в двете. Питам се…
— Добре де, тръгвай! — сопнах се аз. — Ще те следвам.
— И тези несдържани емоции…
Скочих към него, но то ме избягна чевръсто. По-нататък го следвах, завладян единствено от желанието да го удуша. Престанах да си давам сметка за абсурдността на положението. Оставих Мериме и Марко да спорят вътре в мен за някое възможно научно обяснение и се съсредоточих върху лова на уомбата. Люшках се по пясъка, шепнех ядно, горях адреналин и вдигах облаци прах в нощта. Изгубих представа за времето.
Скалата ставаше все по-ниска и не след дълго в нея се показаха няколко прохода. Хлътнахме в един от тях, изкатерихме се нагоре, спуснахме се и се озовахме в почти непрогледна тъмнина. Подът под краката ми бе каменист. Подхлъзнах се и зверчето се озова до мен.
— Добре ли си? — попита ме то.
Щях да се разсмея, но се овладях.
— По-добре не мога да бъда.
Гледаше да не ме доближава много.
— Още малко остана — успокои ме. — Там ще си починеш. А аз ще ти намеря нещо за ядене.
— Съжалявам — рекох, — но силите ми стигат до тук. Бензинът свърши.
— Заради камъните няма да могат да открият следи. Но все пак ще съм по-спокоен, ако отидем още малко по-нататък. Вдясно има малка пещера. Влезем ли вътре, шансовете им стават нулеви. Какво ще кажеш?
— Звучи чудесно, но аз съм извън играта.
— Опитай отново. Още веднъж.
— Щом настояваш.
Надигнах се с мъка, олюлях се и направих няколко крачки. „Ако сега падна — мислех си, — повече няма да се надигна. Да става каквото ще.“
Не паднах. Извървях най-малко стотина крачки. Зверчето ме заведе в една странична пещера на тунела, който следвахме. Строполих се още на входа и светът се завъртя в бесен танц пред очите ми. Последното, което чух, бе:
— Аз излизам. Ти стой тук.
— Разбрано — промълвих и после съм изключил.
Пак тъмнина. Абсолютна. Неизвестно къде, неизвестно за колко дълго. Бях вътре в нея, или тя в мен — равномерно разпределена, едновременно отвътре и отвън, една сложна система от кошмари, в която съзнанието ми заемаше състояние С-n, а тялото ми се измъчваше от жаждагладжаждагладжаждаглад, досущ като период на безкрайна десетична дроб, обхващаща всичко наоколо докъдето се простират…
Мимолетни видения и образи… „Чуваш ли ме, Фред? Фред, чуваш ли ме?“
Капеща в гърлото ми вода. Отново мрак. Проблясък. Вода върху лицето ми, в пресъхналата ми уста. Нечии стенания. Сенки…
Стенания. Сенки. Малка сянка. Проблясък. Светлина между полуотворените клепачи. Стенания — моите.
— Чуваш ли ме, Фред?
— Да — промълвих. — Да…
Кратка размяна на реплики над мен. Не долавям смисъла.
— Буден ли си? Можеш ли да ме чуеш?
— Да, да. Вече ви казах. Колко пъти трябва…
— Май ни чува — този път поне познах гласа. Беше на зверчето. Имаше още един глас, но не виждах присъстващите, защото лежах по корем. Нямах сили да обърна глава. Отворих очи и видях, че лежа върху розова скала. Помещението беше озарено от първите лъчи на зората.
Събитията от вчерашния ден започнаха да изплуват постепенно във все още замъгленото ми съзнание. Не само спомените, но и изводите и коментарите ми за тях. Цялото тяло ме болеше непоносимо. Какво пък толкова, няма за къде да бързам, а и да се лежи бе толкова приятно. Може би ако почакам достатъчно следващия път ще се свестя на някое друго място.
— Питах ви… — произнесе непознатият глас. — Искате ли да опитате сандвич с фъстъчено масло?
Наоколо като дъжд се посипаха парчетии от разбитата илюзия. Преглътнах мъчително и завъртях глава. Две издължени сенки се простираха върху каменния под.
След всичко преживяно не бях особено изненадан, когато вдигнах поглед и видях двуметрово кенгуру да стърчи до уомбата. Разглеждаше ме зад чифт слънчеви очила, а после бръкна в кожената си торбичка и извади сандвича.
— Фъстъченото масло е особено богато на белтъчини — поясни кенгуруто.