Пясъчни врати

Глава 2

Случки и образи, парченца от мозайката на времето. Като например:

— Това да не е някой от твоите номера?

— Боя се, че не.

— Боже мой, каква невероятна бъркотия — тя огледа стаята с широко отворени очи и неволно отстъпи към вратата, през която току-що се бяхме появили на сцената.

— Е, каквото и да е станало тук, вече е свършило. Тя отвори вратата, а дългата й, буйна коса се люшна.

— Знаеш ли, реших да помисля, преди да довършим разговора — рече, преди да излезе в коридора.

— О, стига, Джини. Нищо страшно няма.

— Вече ти казах — ще си помисля.

Тя понечи да затвори вратата.

— Да ти се обадя ли по-късно?

— Не зная.

— Утре?

— Виж, аз ще те потърся.

Щрак.

По дяволите. Можеше направо да я хлопне със същия успех. Край на първа фаза в моето издирване на нов съквартирант. Хал Сидмор, с когото живеехме заедно от известно време, се ожени преди няколко месеца. Липсваше ми, беше добър другар, играеше чудесно шах; в студентското градче го познаваха, а и като човек с широка ерудиция често ми помагаше по най-различни въпроси. Този път бях решил да си потърся нещо по-различно. Стори ми се, че ще открия качествата, които ме интересуват, в Джини. Това стана една вечер, докато се катерех по радиорелейната кула, а тя се ориентираше към приключване на дневните дела в своята стая на третия етаж. След този момент събитията поеха стремително напред. На следващия ден я причаках и от тогава двамата прекарвахме все повече време заедно. Така измина почти месец и тъкмо, когато най-сетне успях да я убедя да ми прави компания през следващия семестър, се случи това…

— Проклятие! — креснах и изритах чекмеджето на бюрото, което се търкаляше на пода, заедно с цялото му съдържание. Точно сега нямаше никакъв смисъл да тичам след нея. Първо да почистя. Нужно й е време, за да се опомни. Утре нещата ще са съвсем различни.

Някой наистина здравата бе поработил из моята скромна студентска квартира, в желанието си да прерови навсякъде. Всички мебели бяха разместени, свалени бяха калъфите на фотьойлите и дивана. Въздъхнах, докато оглеждах тази картина на разрушение. По-лошо дори от сутрин след най-безумен купон. И колко неудачен момент за взломове и грабежи. Вярно, кварталът не беше от най-спокойните, но поне нямаше лоша слава. И друг път са ми се случвали подобни неща. Но не тъкмо когато се прибирам с толкова приятна и многообещаваща компания. На всичко отгоре все нещо щеше да липсва.

Държах малко пари и разни ценни вещи в горното шкафче на бюрото в моята спалня. Още една, този път по-солидна сума, беше напъхана в един стар ботуш в дъното на гардероба. Надявах се, че крадецът се е задоволил с първото — тъкмо такава бе първоначалната ми идея.

Отидох да проверя.

Спалнята изглеждаше малко по-добре от дневната, сигурно ентусиазмът на неканения посетител се беше поизпарил. Чаршафите бяха разкъсани, а матракът — преобърнат. Две от чекмеджетата на бюрото бяха извадени, но съдържанието им не беше изсипано на пода. Пресякох стаята и изтеглих най-горното.

Всичко си беше на място, дори парите. Върнах се в дневната, за да проверя в ботуша. Банкнотите не бяха пипнати.

— Браво, моето момче. А сега го хвърли насам — разнесе се познат глас, който някак не хармонираше със сцената.

Обърнах се и видях Пол Байлер, професор по геология, който току-що бе излязъл от моя килер. Ръцете му бяха празни, но едва ли се нуждаеше от оръжие, за да подкрепи заплахата си. Макар и нисък на ръст, той се отличаваше с мощно телосложение и неведнъж съм се впечатлявал от белезите, които украсяваха яките му юмруци. По произход австралиец, Байлер започнал кариерата си в разни забутани мини, едва по-късно получил научна степен по геология и физика и се отдал на преподавателска дейност.

Двамата бяхме в чудесни отношения, дори след като завърших курса по геология, без да се дипломирам. Познавахме се от няколко години. Не бях го виждал през последните две-три седмици, но дочух, че взел отпуск. Мислех, че не е в града.

— Пол, какво става тук? — попитах аз. — Само не ми казвай, че ти си причината за бъркотията.

— Ботуша, Фред. Просто ми подай ботуша.

— Ако си закъсал за пари, с радост ще ти услужа…

— Ботуша!

Подадох му го. Стоях и гледах, докато ровеше из банкнотите ми. Извади ги, погледна ги с презрително сумтене и ги захвърли на пода — заедно със злополучния ботуш.

Още не се бях съвзел от първоначалната изненада, когато той пристъпи към мен, сграбчи ме за раменете и ме запрати във фотьойла до прозореца.

— Не ми трябват парите ти, Фред — викна той, а очите му святкаха гневно. — Искам само това, което ми принадлежи. Внимавай, защото очаквам от теб искрен отговор. Знаеш ли за какво говоря, или не?

— Нямам и най-малката представа. Нито държа нещо твое. Можеше просто да ми позвъниш и да попиташ. Не беше нужно да нахлуваш тук, като някакъв…

Шамар през лицето. Не беше кой знае колко силен. Достатъчен, за да ме разтърси и да ме накара да млъкна.

— Фред — рече той, — мълчи и слушай. Ще отговаряш само като те питам. Запази коментарите за друг път. Бързам. Зная че лъжеш, защото вече се срещнах с твоя бивш съквартирант Хал. Той каза, че е у теб — оставил го, когато си тръгвал. Говоря за един от моделите на Звездния камък — същият, който той взе след оная игра на покер в моята лаборатория. Сега спомни ли си?

— Да. Ако се беше обадил… Той ме зашлеви отново.

— Къде е?

Поклатих глава, донякъде за да проясня мислите си.

— Ами… нямам представа.

Пол вдигна ръка.

— Чакай! Нека ти обясня! Хал държеше камъка в дневната — използваше го като преспапие. Сигурен съм, че го е взел заедно с останалите си вещи, когато се изнесе. Не съм го виждал от няколко месеца. Сигурен съм.

— Един от двама ви лъже. Но само ти си ми под ръка.

Той замахна да ме удари, но този път бях подготвен. Наведох се и го ритнах в слабините.

Гледката беше незабравима. Заслужаваше си, дори само заради преживяното досега. А и да си призная, беше ми за първи път. Искам да кажа, че досега не бях ритал никого в слабините. Логично следствие от постъпката ми беше да го заобиколя, докато стои превит насред стаята, и да го боцна с лакът в гърба. В този миг обаче не ми беше до логика. Страхувах се от него и не знаех колко дълго ще е в плен на това, което му бях причинил.

Стихията ми е другаде. По-добре да изчезна, отколкото да чакам продължението. Прескочих облегалката на фотьойла, стъпих върху перваза на прозореца и след секунда се озовах навън. Свих вляво по тесния корниз, протегнах ръце и увиснах на водосточната тръба.

Тук вече пътища много — нагоре и надолу. Но аз реших да остана, където си бях. Чувствах се в пълна безопасност.

Не измина много време преди от прозореца на стаята ми да се подаде познатата професорска глава. Той огледа корниза, впи очи в мен и изруга. Запалих цигара и го дарих с усмивка.

— Какво чакаш? — рекох. — Хайде, идвай. Може да си много по-силен от мен, но ако дойдеш насам, само един от двама ни ще се върне обратно. Площадката пред блока е бетонна. Хайде — ела да си побъбрим. Няма да ти взема много.

Той въздъхна дълбоко и пръстите му се вкопчиха в перваза. За миг дори ми се стори, че ще направи опит. Но погледът му се плъзна надолу и това реши нещата.

— Добре, Фред — каза той с гласа, който използваше по време на лекции. — Не съм чак такъв глупак. Печелиш. Послушай ме. Това, което ти казах, е самата истина. Това нещо ми е нужно. Нямаше да се държа така, ако не беше толкова важно. Кажи ми, моля те — беше ли искрен с мен?

Лицето ми още гореше от плесниците. Не изпитвах особено благоразположение. От друга страна, нищо чудно онзи модел наистина да означава толкова много за него, след като постъпваше така. А и нищо нямаше да спечеля, ако скрия.

— Напълно — рекох.

— И нямаш ни най-малка представа къде може да е?

— Никаква.

— Възможно ли е някой да го е взел?

— Не е изключено.

— Кой?

— Който и да било. Идвал си у нас на купон. Понякога се събират по трийсет-четирийсет души.

Пол кимна и стисна зъби.

— Е, добре. Вярвам ти. Опитай се да помислиш. Можеш ли да си спомниш нещо — дори най-малката подробност, която да ни отведе при камъка?

Поклатих глава.

— Съжалявам.

Той въздъхна. Едва сега зърнах торбичките под очите му. Беше разчорлен.

— Както и да е. Тръгвам си. Предполагам, че възнамеряваш да повикаш полиция?

— Ами да.

— Знам, че не съм в положение да моля за услуги, нито да те заплашвам. Приеми го като нещо по средата. Не го прави. И без тях си имам достатъчно ядове.

Той се обърна.

— Почакай.

— Какво?

— Може би ако ми кажеш какъв е проблемът…

— Не. Не можеш да ми помогнеш.

— Ами ако проклетият камък изникне отнякъде? Какво да правя с него?

— Ако се случи нещо подобно, прибери го на сигурно място и си затваряй устата. Ще ти се обаждам от време на време. Тогава ще ми кажеш.

— Защо е толкова важен за теб?

Той промърмори нещо нечленоразделно и изчезна.

Някой или нещо прошепна зад гърба ми:

— ВИЖДАШ ЛИ МЕ, РЕД?

Обърнах се, но там нямаше никой. Ушите ми звънтяха от кратката боксова среща. Реших, че денят е от отвратителните и се изкатерих на покрива да обмисля случилото се. Някъде в късния следобед над мен увисна хеликоптер на пътната служба — изглежда ме бяха взели за потенциален самоубиец. Викнах на пилота, че ще сменям пукната керемида и с това интересът му към мен приключи.

Случки и образи… в неспирния ход на времето…

— Аз наистина ти звънях. Три пъти — рече той. — Никакъв отговор.

— Защо не прескочи към мен?

— Тъкмо се канех. Но ти ме изпревари.

— Обажда ли се в полицията?

— Не. Трябва да мисля и за жена си. Не съм сам — като теб.

— Аха.

— Ти звъня ли им?

— Не.

— Защо?

— Не зная. Сигурно първо искам да разбера какво става с него.

Хал кимна. Лицето му бе досущ като моето — покрито със синини и ожулвания.

— И смяташ, че аз знам нещо, така ли?

— Точно така.

— Е, не знам нищо — рече той, отпи от чая и сви болезнено устни. — Звънна, отворих му и той нахлу. Засипа ме с въпроси за тъпия камък. Казах му всичко, което си спомням, но не беше достатъчно. Тогава започна да ме блъска.

— И после какво стана?

— Спомних си още подробности.

— А-ха. Като например — че бил у мен, което не е вярно. Затова пък той те остави и дойде да блъска мен.

— Не! Въобще не беше така! Казах му истината. Че съм го оставил при теб. Нямам ни най-малка представа какво е станало след това с него.

— И къде точно го остави?

— За последен път го видях на бюрото.

— Защо не го взе, когато си тръгваше?

— Не зная. Втръснало ми беше да го гледам.

Той се надигна, направи няколко крачки из стаята и погледна през прозореца. Мери беше на лекции, също както в следобеда, когато Пол бе пристигнал за неочаквания и доста разгорещен разговор с Хал.

— Хал — рекох, — ще се закълнеш ли, че казваш истината и само истината?

— Нищо, освен нея.

— Сериозно?

Той се извърна, погледна ме и сведе очи.

— Ами… — поде малко колебливо, — той твърдеше, че нашият камък си бил негов.

Оставих „нашият“ без коментар.

— Бил е — кимнах. — Но аз бях там, когато ти го даде. От ръка на ръка.

Хал поклати глава.

— Не е толкова просто.

— Не е ли?

Той се върна и седна при вече изстиналия чай. Почука с пръсти по масичката, отпи нервно и ми хвърли неспокоен поглед.

— Не — рече. — Там е работата, че камъкът наистина беше негов. Спомняш ли си вечерта, когато ни го даде? Играхме на карти в неговата лаборатория и се задържахме до късно. Шестте камъка бяха подредени на една лавица. Зърнах ги още в началото и на няколко пъти го подпитвах за тях. Но той само се хилеше, въртеше глава със загадъчен вид и все променяше темата. Отпусна се чак късно вечерта, когато беше изпил доста.

— Помня — кимнах. — Разказа ни, че предната седмица го поканили да разгледа Звездния камък на извънземните, същият, дето е изложен в Ню Йорк. Направил му стотина снимки, използвайки всевъзможни филтри, изписал няколко бележника със записки, с две думи — събрал всякаква възможна информация. А след това се заел с изработката на дубликатите. Разправяше, че щял да открие метод за евтиното им производство и да ги превърне в общодостъпни сувенири. Шестте екземпляра на полицата били най-успешните му постижения. Наистина много се гордееше с тях.

— Точно така. А след това забелязах, че в кошчето за боклук се търкалят няколко не толкова успешни образци. Избрах най-добрия от тях и го поднесох към светлината. Беше много красив, съвсем като другите. Пол видя, че му се любувам и се засмя. „Харесва ли ти?“ — попита ме и аз кимнах. „Твой е тогава“ — рече той.

— Така беше. Вярно, сега си спомних.

— Да, но има още една малка подробност — продължи Хал. — Оставих го на масата до купчината с пари и всеки път, когато посягах към тях, го поглеждах. След известно време забелязах миниатюрна пукнатина в самата основа. Беше съвсем незначителна, но колкото повече я гледах, толкова повече ме дразнеше. Ето защо, когато двамата отидохте в кухнята за поредната порция лимонада и бира, аз го смених с един от тези на полицата.

— Сега вече започвам да разбирам.

— Добре, добре! Сигурно не биваше да го правя. Не смятах, че върша нещо особено нередно. Това бяха само опитни образци — не беше никак лесно да се забележи разликата.

— И все пак той е забелязал — когато е изхвърлял неудачните дубликати.

— От което следва, че останалите са достатъчно добри, нали? Какво значение може да има един камък? Дори и шестте да изчезнат, нали са само копия?

— Трябва да призная, че разсъжденията ти изглеждат безупречни. Но Пол все пак е проверил и сега излиза, че камъните имат далеч по-важно значение, отколкото той твърдеше през онази нощ. Питам се, защо?

— Аз също доста си поблъсках главата — призна Хал. — Първото, което ми хрумна бе, че Пол е измислил цялата тази история, за да се изфука. Да предположим, че някой, примерно представител на ООН, се обръща към него с предложение да изработи дубликат — или няколко дубликата — на оригинала. Звездният камък е безценен, незаменим и през цялото време е изложен пред публиката. За да не допуснат кражба или да избегнат неприятности от някой маниак, въоръжен с чук, нищо чудно да са стигнали до решението да го заменят с дубликат. А Пол е най-подходящата кандидатура за изпълнението на подобна задача. Достатъчно е да започне разговор за кристалографията и неговото име изплува тутакси.

— Склонен съм да се съглася с тази легенда, но като цяло тя търпи сериозна критика. Защо му е например да вдига такава олелия за един изчезнал дубликат, когато би могъл да си направи други? Защо просто не махне с ръка?

— От съображения за сигурност?

— Ако е това, не ние сме тези, които са ги нарушили. По-скоро той самият. Защо му бе нужно да ни преследва и притиска, когато и двамата го бяхме забравили? Не, тук има нещо друго.

— Добре, ти какво мислиш?

Свих рамене.

— Разполагаме с недостатъчна информация — казах и се изправих. — Ако все пак решиш да се обадиш в полицията, не забравяй да им кажеш, че точно ти си откраднал онова, което Пол така усърдно издирва.

— О, Фред, това беше удар под пояса.

— Но пък е истина. Интересно, каква ли е цената на камъка? Не помня точно къде минаваше разделителната линия между дребната кражба и грабежа.

— Добре де, разбрах накъде биеш. Какво ще правим сега?

— Нищо, предполагам. Ще оставим събитията да следват естествения си ход. Ако имаш друга идея, не я крий от мен.

— Нямам. За момента.

— Хубаво. — Поех към вратата.

— Няма ли да останеш за вечеря?

— Не, благодаря. Трябва да бягам.

— До скоро виждане.

— Аха. Не го вземай навътре.

Вървях покрай затворената пекарна. Нощните светлини трепкаха по витрината й. „УСЕЩАШ ЛИ ВКУСА МИ, БРЕД?“ — прочетох там.

Спрях разколебан и смутен, но когато извърнах глава видях, че това е само една реклама. Изсумтях и продължих по пътя си.

Случки и образи…

Късно през нощта, докато изучавах нов маршрут по покрива на катедралата, ми се стори, че преброих един допълнителен водоливник. Но когато го доближих, видях, че това всъщност е професор Добсън, възседнал една подпора. Предположих, че пак е пиян и брои звездите.

Продължих нагоре, изкатерих близкия корниз и се наместих на ръба.

— Добър вечер, професоре.

— Здрасти, Фред. Ти си, нали? Прекрасна нощ. Надявах се да прескочиш насам. Пийни си.

— Не понасям алкохол — отвърнах. — Почти не пия.

— Случаят е специален.

— Е, тогава съвсем мъничко. — Поех бутилката и отпих глътка.

— Чудесно — рекох. — Какво е? И какъв е случаят?

— Коняк — пазя го от двайсет години. Специално за тази нощ. Звездите най-сетне изминаха огнения си път и заеха нужните места, изпращайки ми добри предзнаменования.

— За какво говорите?

— Излизам в пенсия, отказвам се от тази отвратителна надпревара.

— О, поздравления. Не бях чул.

— Така беше замислено — от мен. Не мога да търпя онези официални изпращания. Останаха още няколко дребни неща за довършване и след това заминавам. Другата седмица.

— Надявам се да прекарате добре. Рядко се случва да срещнеш човек със сходни интереси. Ще ми липсвате.

Той отпи от бутилката, кимна и потъна в мълчание. Запалих цигара, погледнах към спящия град и нагоре към звездите. Нощта беше хладна, вятърът — твърде влажен. Уличният шум бе съвсем спорадичен. Само от време на време някой любознателен прилеп закриваше с крилете си съзвездията.

— Алкаид, Мизар, Алиот — промърморих аз, — Мегрез, Фекда…

— Мирак и Дубхе — допълни той, завършвайки звездите от Голямата мечка, с което доста ме изненада — както, че беше чул, така и че знаеше имената на останалите звезди.

— Все на същите места, където ги оставих преди много години — продължи той. — Имах странно усещане — цяла вечер се опитвам да го анализирам. Случвало ли ти се е да си спомниш за някое събитие от миналото, което изведнъж става толкова ярко, че всичко възникнало след него започва да наподобява мимолетен сън — сякаш е станало с някой друг?

— Не — признах.

— Някой път, когато ти се случи, спомни си този коняк — каза той, отпи поредната глътка и ми подаде бутилката.

Последвах примера му.

— Да знаеш само как се влачат тези безкрайни дни. Стъпка по стъпка. Светът се променя толкова неусетно. Космически пътешествия, подводни градове, успехите на медицината — даже първият контакт с извънземните — толкова много неща, а в действителност сякаш нищо не се е променило. Къде са онези грандиозни революционни промени? Едва си тръгнал по пътя и вече е време за заслужена почивка. Можеш да размишляваш колкото си искаш. Да си спомняш младостта, да се любуваш на звездите. Всичко, което е станало, е като мираж. Два различни свята, Фред, два съвършено различни свята — и онзи юноша въобще не е усетил кога е пристъпил от единия в другия… Тази мисъл не ми дава покой цяла вечер.

— А тя приятна ли е, или не?

— Сам не зная. Още не съм стигнал до емоционалната страна на въпроса.

— Нали ще ми съобщите, ако стигнете до някакъв извод? Определено ме заинтригувахте.

Професорът се разсмя. Аз също.

— Едно нещо не мога да си обясня — подхвърлих тогава. — Че не се отказахте от катеренето.

Той помисли малко, сетне отвърна:

— За катеренето… Тук случаят е особен… Беше модерно, когато бях млад, а и го правех по-добре от другите. Продължих и след като завърших, но постепенно взех да разреждам. Нали знаеш — какво ще кажат другите и прочее. От време на време обаче ме хващаха лудите и се юрвах по покривите. Взимах си отпуск за ден-два и отивах в някой град с по-интересна архитектура — с кули, стръмни покриви, такива работи.

— Акрофилия — произнесох обречено.

— Така де. Названието обаче не обяснява всичко. Никога не съм разбирал защо го правя. И сега не разбирам. Дори успях да спра — за известно време. Хормоналните промени на средната възраст. Сетне дойдох тук да преподавам. Чух за теб и пак взех да мисля за покривите. Сигурно съм прекарал повече време в размишления защо хората спират да се катерят, отколкото каква е причината да започнат.

— Изглежда ми напълно естествено.

— Аха.

Отново си подадохме бутилката. Този път бях съвсем скромен, усещайки, че наближавам границата. Той махна с халтав жест към небето и произнесе:

— За дамата със загадъчната усмивка.

— За перлите на империята — добави след малко, обръщайки се към друг участък от небосвода. Не този, който трябва, но това едва ли имаше значение. Той се облегна назад, запали цигара и произнесе замислено:

— Интересно, колко чифта очи имат онези, които сега разглеждат „Мона Лиза“? А може би са фасетъчни? Неподвижни? С какъв цвят?

— Само един. И вие го знаете. Светлокафяви — така поне изглеждаха на снимките.

— Защо поливаш със студена вода разгорещената ми риторика? Освен това на Астабиган пристигат много посетители от други светове, които също ще я разглеждат.

— Вярно. Мога само да добавя, че перлите на британската корона са владение на една раса със сърповидни зеници. А очите им, ако не греша, са в люляков цвят.

— Достатъчно. Благодаря ти.

Една падаща звезда озари небето. Огънчето на цигарата ми я последва.

— Как мислиш, честна ли беше размяната? — попита той. — Какво разбираме ние от машината на Рьониус, а дори и извънземните нямат понятие за свойствата на Звездния камък.

— Не беше точно размяна.

— Дадохме им две съкровища на Земята, а в замяна получихме две от техните. Как иначе да го наречем?

— Брънка от веригата на кула.

— Не съм запознат с термина. Разкажи ми за него.

— Хрумна ми, когато четях за условията на сделката. Кула е церемониално пътешествие, предприемано от жителите на разни островни групи в Нова Гвинея — Тробриандските острови, Маланезия и прочие. Маршрутът е приблизително кръгов, но групите се движат в противоположни посоки. Целта на пътешествието е взаимна обмяна на предмети без конкретно предназначение, които имат култово значение за отделните племена. Най-често това са украшения — огърлици, гривни — със собствени названия и живописна история. Церемониалната флотилия обикаля бавно от остров на остров, следвана от разкази и слухове и съпроводена с многобройни тържества и голям шум. Сама по себе си служи за фокус на религиозния ентусиазъм, както и за движещ механизъм на взаимното доверие и разрастването на приятелските връзки. Символ на това доверие са разменените реликви. Струва ми се, че приликата с договора, който ни предложиха пришълците, е съвсем очевидна. Предметите са едновременно залог на добра воля, израз на доверие и знак за равенство. В процеса на тяхното движение от една народност към друга, те неизменно пораждат общи чувства. Спомагат за разрастване на общността. Такава, според мен, е истинската цел на кула. Затова не ми хареса терминът „замяна“.

— Много интересно. Нито един от материалите, които съм чел, не поставяше фактите в подобна светлина.

Във всеки случай никой не правеше сравнение с феномена кула. По-скоро го окачествяваха като вносна такса, за да ни приемат в галактическия клуб, цена, която ни е била наложена за изгодна търговия и обмен на нови идеи.

— Защото подобни изявления винаги са ръководени от пропагандни цели — така ще се избегне нежелателната реакция от страна на обществеността. Беше ни обещано някой ден да получим обратно съкровищата. Сигурен съм, че накрая всички предразсъдъци ще бъдат преодолени, но за момента не остава нищо друго, освен народът да получи просто, разумно обяснение.

— Сега вече и на мен ми се проясни — призна професорът, протегна се и се прозя. — Честно казано, твоето обяснение ми е по-близко от официалната версия.

— Винаги съм се интересувал предимно от естетическата страна на идеите. Един космически поглед върху проблема — споменатата междузвездна кула — потвърждава различията, и в същото време подчертава сходството на всички разумни раси в галактиката, свързва ги, създава нова общност… Ето тази мисъл най-много ми харесва.

— Напълно естествено — съгласи се той, а след това посочи върха на купола. — Всеки път ли се изкатерваш догоре?

— Обикновено да. А вие?

— Невинаги. В последно време се придържам към средните височини. За друго те питах — стори ми се, че тази вечер си в настроение за философски разговори.

— Това е заразно.

— Така си е. И как се чувстваш, когато стигнеш върха?

— Чувствам емоционален подем. Усещане за постигната цел. Ей такива неща.

— На тази височина все още не се вижда целият град. А отгоре светът е като на длан. Дали това е причината? В по-добрата видимост?

— Донякъде и това. Но има още нещо, което чувствам всеки път, като стигна върха. Иска ми се да продължа още съвсем малко нагоре и почти ми се струва, че мога, че ще го сторя.

— Да. Съвсем вярно.

— Защо питахте?

— Не зная. За да чуя нещо, което знам. Онзи юноша сигурно щеше да каже същото, но вече започнах да го забравям. Не само светът се е променил, Фред.

Той надигна бутилката.

— Питам се — продължи след малко, — как ли е станала? Първата среща — там горе — с извънземните. Направо не мога да повярвам, че оттогава са изминали няколко години. Официалната версия не струва пукната пара и едва ли някога ще узнаем какво се е случило. Изненадваща среща — нито един от участниците не познава звездната система, където се е състояла. Все още я изследвали. За тях, естествено, шокът е бил далеч по-малък — все пак те са познавали много други раси в галактиката. И все пак… помня добре онова неочаквано завръщане. Мисията е изпълнена — близо половин век преди предполагаемия срок. Заедно с нашите пристигна и един разузнавателен кораб от Астабиган. Ако някой обект достигне скоростта на светлината, със сигурност ще се размаже като тиква. Знаят го и учениците. Но извънземните бяха открили начин да надхитрят природата и да я лишават от дължимата й реколта тикви — като доказателство на последното бяха прекарали нашия кораб през един от подпространствените тунели. Или над пространствен. Нещо от тоя род. Тези неща са от компетенцията на математиците. Чувствата… ето кое ме интересуваше. Не бяха такива, каквито предполагах. Случвало ли ти се е да изкачиш някой особено стръмен покрив или кула, да положиш неимоверни усилия и тъкмо когато доближаваш върха да откриеш, че там вече има някой? Същото беше с нас — натъкнахме се на една цивилизация, а се оказа, че там вече съществува цяла галактическа конфедерация, при това от хилядолетия. Може и да сме били късметлии. Нищо чудно да бяхме чакали напразно още няколко века. Но както казах, чувствата ми са объркани. Вярно, те ни научиха да строим подпространствени космически кораби. Запознаха ни с правилата за разпределяне на небесната собственост. Предоставиха ни място в своята програма за обмен на информация, макар че едва ли има с какво да се похвалим. Зная, че с всяка изминала година скоростта на промените ще расте. А по-нататък какво? Когато приключи това придвижване с дребни стъпки, току-виж всички изпаднем в същото недоумение като онзи подпийнал катерач на покриви, който бил удостоен с честта да зърне краткия миг, от проглеждането на юношата, до старческата досада. А след това? Да скочим отгоре и да се превърнем в тикви? Да излезем в заслужена пенсия? Алкаид, Мизар, Алиот, Мегрез, Фекда, Мирак и Дубхе… Те са били там. Те ги познават. Кой знае, може би дълбоко в душата си искам да бъдем сами в космоса, да заявим, че всичко ни принадлежи. Или извънземните, които срещнем, да се окажат съвсем мъничко по-назад от нас. Завистлив, горд, самовлюбен… Ето я истината. Оказа се, че сме жалки провинциалисти, дявол да го вземе! Но стига, да пием за наше здраве! Хайде! Плюя в лицето на времето, което ме промени!

Мълчах, а и не виждах какво повече мога да кажа. Част от мен бе готова да се съгласи с него.

След известно време той заговори отново:

— Не мисля, че тази вечер ще се катеря повече.

Бях принуден да призная, че това е съвсем разумно решение. Тъй като аз също бях изгубил вкуса към приключения, двамата започнахме да се спускаме, докато не се озовахме на улицата и аз изпратих професора.

Случки и образи. Сцени…

Хванах края на късните новини, преди да си легна. Пол Байлер, професор по геология, бил нападнат тази вечер в Сентрал парк. Неизвестните извършители не само отмъкнали всичките му пари, но го лишили от черния дроб, сърцето, бъбреците и белите дробове.

Доста след полунощ мозъкът ми премина във възбудено състояние и взе да вади от черния аквариум с образи най-различни лица и изражения, проблясващи като ослепителни видения, да не говорим за вече кинестетичните, синтетични: „ЧУВСТВАШ ЛИ МЕ, ЛЕД?“, които продължаваха много по-дълго от очакваното, чак докато първата утринна чаша кафе ги превърна в суха, разсипваща се пепел.