Пясъчни врати

Глава 10

Наподобяващите далекопроводни кабели лиани, или пипала, ме сграбчиха за рамото и крака и ме повдигнаха във въздуха. От това положение имах възможност, завъртайки глава, да видя масивното туловище, потопено някъде до половината във вана, напълнена с някаква слузеста течност. В момента, когато се разтвори гигантската пурпурна паст, разкривайки зловещата си вътрешност, аз си помислих, че повечето нещастни случаи се дължат предимно на лекомисленото поведение от страна на жертвата и аз не мога да бъда отговорен за това, което ставаше с мен. След като напуснах пределите на болницата се държах като образцов държавен служител, безкрайно предпазлив във всички свои действия и помисли.

Когато чудовището застина за миг — вероятно обмисляйки как да се справи с излишъка от алкалоиди, получени от въглеродния двуокис, който имах нещастието да издишвам — последните дни от моя живот преминаха пред погледа ми като на филмова лента.

Не зная кое пробуди в мен желанието за действие — дали любопитството на глупака, или странната усмивка. Доктор Дрейд бе настоявал да остана поне още няколко дни в болницата за допълнителни изследвания, въпреки prima facie11 свидетелства за това, че раната на гърдите ми е зараснала. Не ми оставаше друго, освен да засиля разочарованието му. Долу на изхода ме чакаше Хал, който ме откара у дома.

Отклоних предложението на Хал и Мери да вечерям с тях и се приготвих да си легна рано, като преди това позвъних на Джини, която изглежда гореше от нетърпение да започне съвместното си съществуване с мен отново. Уговорихме си среща за вечерта на идния ден и най-сетне легнах да спя. Впрочем, не се стърпях и преди това отидох на една кратка визита до покрива на съседната къща.

Спах ли спокойно? Мисля, че да. Отвън, естествено, имаше охрана. Докато се разхождах по покривите забелязах двама съмнителни типове, които се навъртаха долу. Но отвътре…

Докато спях ме посетиха някакви мимолетни образи, които така и не успях да си припомня след това. С изключение на усмивката. Със събуждането вече знаех какво трябва да направя и веднага се заех да измисля някое достатъчно солидно обяснение за моите действия — никак не ми се искаше да наподобява на поредната ми маниакална идея. Мина известно време преди да си дам сметка, че в случая въобще не може да става дума за маниакална идея. Всеки би проявил подобен интерес към мястото, където едва не се е прехвърлил в отвъдното.

Звъннах на Хал и го помолих да ми услужи с колата си. Оказа се, че Мери излязла вече с нея. Впрочем колата на Ралф си стоеше на паркинга и аз поех пеша към нея. Ясното и свежо утро обещаваше чудесен ден. По пътя към морето си мислех за моята нова работа, за Джини и за онази усмивка. Надлер беше споменал, че длъжността, която ми предлагат, не е валидна само до решаване на текущите ми проблеми и колкото повече мислех за нея, толкова по-привлекателна ми се струваше. Винаги предпочитам да се занимавам с неща, които са интересни и ми доставят удоволствие. Ето че имах възможността да опозная непознатото, да проникна в същината на странни, екзотични явления, да погледна на отдавна познати и привични неща от нов, различен ъгъл. Неусетно почувствах, че съм завладян от възторг пред новите перспективи. В този момент си помислих, че извънземната антропология (струва ми се, че по-правилното название е ксенология) е именно делото, на което съм готов да посветя целия си живот, използвайки най-разнообразни похвати. Даже се засмях. Бях възбуден и дори — представяте ли си — щастлив.

Не беше никак трудно да карам колата от обратната страна, изглежда вече привиквах да живея в този огледален свят. Спирах чинно пред всеки знак с надпис „ПОТС“, извън града движението не бе толкова натоварено и аз почувствах, как ме напуска напрежението. От всички проблеми, с които се срещнах след преминаването ми през машината на Рьониус, бръсненето се оказа най-неразрешим. Травматизираната ми нервна система реагираше на въображаемото отражение на моето отразено движение нагоре-надолу, като непрестанно спираше ръката ми, очаквайки да почистя от косми острието на самобръсначката. Все пак след многобройни опити вече можех да се похваля с известен успех и лицето ми беше що-годе гладко избръснато.

Стиснал здраво волана, аз се наслаждавах на доволната си физиономия в огледалото и току се връщах към единствения епизод от моите среднощни видения, който бе оставил ярка следа в паметта ми. Усмивката. Чия усмивка? Не зная. Просто усмивка, трепнала в онази част на моето съзнание, където нещата започват да придобиват смисъл. Само дето беше останала в мен — ту се появяваше, ту изчезваше, като премигваща крушка, чиито часове са преброени. Докато се люшках по черния път, по който съвсем наскоро бях минал в компанията на Хал, се помъчих да повикам някакво асоциативно обяснение на тази усмивка, така, както ме беше учил доктор Марко.

Кой знае защо не ми хрумваше нищо друго, освен „Мона Лиза“. Никога не съм се чувствал в свои води по въпросите на аналитичната психология. Но от друга страна, тъкмо тази прочута творба беше предадена на нашите космически приятели в замяна на машината на Рьониус. Сигурно съществуваше някаква неуловима на пръв поглед връзка, ако не другаде то в моето подсъзнание — или просто въображението ми беше изиграло някоя от своите неочаквани, лоши шеги. Ако е така, по-логично ще бъде да си припомня някоя картина на Дали или Ърнест.

Поклатих глава и се заех да следя пробуждащото се зад прозореца на колата утро. Не след дълго свих в страничния път.

Оставих колата на същото място, където я паркира Хал, открих пътеката и поех към къщата, озъртайки се внимателно наоколо. Никакви признаци на живот в околността. Сетих се за предупреждението на Рагма да избягвам всякакъв род неприятности, но някак си не можех да категоризирам запустялата къща като неприятност. Приближих се предпазливо отзад и надникнах през прозореца, през който, по всяка вероятност, Пол бе проникнал в къщата. Прав бях — ключалката беше счупена. Стаята беше съвсем празна. Заобиколих къщата, надникнах през другия прозорец и с това се убедих напълно, че вътре няма никой. Разбитата врата беше закована с пирони, така че се наложи да се върна обратно и да използвам пътя, прокаран от моя бивш преподавател и майстор в изработката на фалшиви камъни.

Пресякох задната стаичка и се озовах на прага на вратата, през която бе влязъл Пол. Полицията не бе почиствала гостната и всичко беше така, сякаш престрелката е завършила преди минута. Чудех се кое от изсъхналите петна по пода е от моята кръв.

Погледнах през прозореца. Морето изглеждаше далеч по-спокойно, а водата — по-зелена от предния път. Вълните оставяха криволици по брега, но не виждах никакви нови врати в пясъка. Обърнах гръб на прозореца и се заех да разглеждам мрежата, която се бе стоварила така неочаквано върху Пол, нарушавайки равновесието на силите, от което пък аз бях получил дупка в гърдите.

На един ръждив пирон, забит в стената, все още се полюшваха някакви въжета и части от рибарска мрежа, опирайки в покрития с мръсотия под. Вдясно от тях имаше колона с метални скоби, по които можех да се изкача горе.

Така и сторих, а след това запристъпвах предпазливо по напречните греди, спирайки от време на време да се огледам внимателно. На отсрещната страна, точно там, където преди беше увиснала голямата мрежа, зърнах верига от ситни, клинообразни следи. Спуснах се долу и претърсих щателно цялата къща, но не открих нищо друго, което да възбуди любопитството ми. Излязох навън, запалих цигара и поех обратно към колата.

Усмивки. Днес Джини се усмихваше много и ние прекарахме остатъка от деня, заобикаляйки внимателно всякакви опасни теми. Тя страшно се изненада, когато научи, че са ме дипломирали и имам работа. Какво пък толкова. Утрото беше изпълнило своето обещание и денят бе ярък и прекрасен. Бродихме по улиците на студентския град, смеехме се и се прегръщахме. По-късно се озовахме на някакъв концерт, изслушахме няколко великолепни пиеси, отбихме се в близкото кафене и накрая кацнахме в моята квартира, защото държах да покажа на Джини, че мога да поддържам ред у дома — освен всичко останало. Усмивки.

Следващият ден бе вариация на същата тема. Само времето се промени и следобед заваля дъжд. Оказа се, че да си останеш вкъщи не е никак лошо, особено ако можеш да си представиш, че в камината весело пукат дърва. И други подобни работи.

Джини не забеляза, че съм инвертиран, а за белега успях да скалъпя една страшно елегантна история — в нея се разказваше за тайно съобщество на някакво племе, което наскоро съм изучавал. Жалко само, че не я записа. Уви! И отново усмивки.

Някъде към девет зазвъня телефонът и сложи край на идилията ни. Устройството, което пораждаше моите предчувствия и този път подаде сигнал за внимание, но също като знака за нисколетящи самолети, не беше в състояние да предложи нищо по-конструктивно. Надигнах се мързеливо и взех слушалката.

— Ало?

— Фред?

— Брей, позна.

— Обажда се Тед Надлер. Имаме проблем.

— От какъв характер?

— Зимайстер и Бъклер са избягали.

— Кога? Откъде?

— Бяха настанени в болницата на затвора. Издухали са оттам преди няколко часа. Никой няма представа как е станало. В болницата има девет човека — медицински персонал и охрана, но всички са били в безсъзнание. Лекарите смятат, че е използван нервнопаралитичен газ — във всеки случай пострадалите се почувстваха добре от инжектирания им атропин. Обади ми се началникът на затвора. Нито един от пострадалите не е в състояние да даде някакво смислено обяснение на случилото се.

— Лоша работа. Ако питаш мен, надявам се никога вече да не ги срещна.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не е ли ясно? Обзалагам се, че ще напуснат страната. Предявено им е обвинение за отвличане и опит за убийство — ако и това не е достатъчна причина.

— Не можем да рискуваме.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако са тръгнали да те търсят? Най-добре кажи на твоето момиче да се прибира, а ти си стягай багажа. Ще мина да те взема след половин час.

— Не можете да постъпвате така с мен!

— Моля да ме извиниш, но мога. Това е заповед. Работата изисква от теб да предприемеш кратко пътешествие. А също и здравословното ти състояние.

— Добре, съгласих се. Къде трябва да ида?

— В Ню Йорк — отвърна Надлер.

Щрак. Край на разговора. Отново нашествие в моя рай.

Върнах се при Джини.

— Какво става? — попита ме тя.

— Имам добра и лоша новина.

— Казвай добрата.

— Остава ни още половин час.

В действителност Надлер загуби цял час, докато се добере до мен, и това ми даде възможност да взема едно отвратително и хладнокръвно решение.

Мериме вдигна слушалката след шестия сигнал и веднага ме позна по гласа.

— Да — казах. — Слушайте, професоре, спомняте ли си предложението, което ми направихте по време на последния ни разговор?

— Помня, разбира се.

— Струва ми се, че опрях до него.

— Кой?

— Двама са. Казват се Зимайстер и Бъклер…

— О, Морти и Джейми! Дадено.

— Познавате ли ги?

— Че как! Морти често работеше за чичо ти. В онези времена бизнесът ни процъфтяваше, поръчките валяха една през друга и се налагаше да наемаме помощници. Зимайстер беше един малък, охранен безделник, който нямаше търпение да се включи в работата. Никога не съм го харесвал, но Морти несъмнено притежава неизчерпаема енергия — а също и някои други достойнства. След като Ал го уволни, той се захвана със самостоятелен бизнес и дори натрупа известен капитал. След няколко години нае Джейми, за да се оправя с конкурентите и да приема жалбите на клиентелата. Джейми е бил боксьор полутежка категория, а има и известен военен опит. Успял е да дезертира от три различни армии.

— Чичо Ал защо уволни Зимайстер?

— Честността никога не е била сред достойнствата му. Кому са притрябвали ненадеждни работници?

— Ясно. Тези двамата на два пъти едва не ме довършиха, а узнах, че сега пак са на свобода.

— Доколкото разбирам, нямаш представа къде се намират в настоящия момент?

— Да, за съжаление.

— Хъмм. Това усложнява задачата. Добре, ще се заемем с нея от другата страна. Къде смяташ да бъдеш в близките няколко дни?

— До час потеглям за Ню Йорк.

— Чудесно. В кой хотел?

— Още не знам.

— Тогава ще се настаниш при мен. Това опростява нещата значително.

— Вие не разбирате — прекъснах го. — Аз се дипломирах. Завърших университета. Започнах работа. Тази вечер ще пътувам с моя шеф. Нямам никаква представа къде ще ме настани. Ще се постарая да ви звънна веднага щом пристигна.

— Уговорено. Поздравления за дипломирането и новата работа. И ти си същия като чичо си — вземеш ли решение, хич не си губиш времето. Очаквам с нетърпение да чуя останалата част от историята. А междувременно, опитай се да сондираш почвата. Освен това, имам усещането, че те очаква приятна изненада в близко време.

— От какъв характер? — попитах подозрително.

— Мило момче, каква изненада ще бъде, ако ти я разкрия предварително? Довери ми се.

— Добре, разчитам на вас. И благодаря.

— Няма нищо. До нови срещи.

— Всичко хубаво.

Ето така, след хладнокръвно обмисляне и прочие. Никакви там извинения. Омръзна ми да ме вземат за мишена, а и не си заслужава да бъдат подминавани толкова примамливи предложения.

Колкото и странно да ви се стори, хотелът се намираше точно срещу незастроеното здание, което бях използвал, за да се добера до покрива на изложбената зала с машината на Рьониус.

Не зная защо, но имах усещането, че това не е обикновено съвпадение. Дори подхвърлих нещо по този повод пред Надлер, но той не реагира. Минаваше полунощ, когато пристигнахме и се регистрирахме в хотела. На влизане се бях огледал за автомати за цигари и вече знаех, че наблизо няма. Ето защо небрежно казах:

— Свърших цигарите.

— Ами много хубаво — отвърна моят нов началник. — Тъкмо време да се отървеш от един лош навик.

Момичето от рецепцията прояви далеч по-голямо съчувствие и ме посъветва откъде мога да се сдобия с любимия си наркотик. Благодарих й, обещах на Надлер, че няма да се бавя и излязох на улицата.

Естествено, първо се насочих към най-близкия телефон, позвъних на Мериме и му обясних къде се намирам.

— Чудесно, смятай, че вече си под наблюдение — увери ме той. — Между другото, изглежда нашите приятели са в града. Мярнал ги е един от моите хора.

— Както виждам, не сте си губили времето напразно.

— Този път е случайност. И въпреки това… отваряй си очите. Приятни сънища. Adieu.

— Лека нощ.

Върнах се в хотела, взех асансьора, качих се на нашия етаж и потърсих стаята. Тъй като нямах ключ, почуках тихичко на вратата. Известно време никой не отговаряше. Тъкмо когато се готвех да почукам отново, зад вратата се разнесе гласът на Надлер:

— Кой е там?

— Аз съм — Касиди.

— Влизай. Отключено е.

Нищо неподозиращ, изморен и погълнат от собствените си мисли, аз натиснах дръжката на вратата, бутнах я навътре и влязох. Всеки може да допусне подобна грешка.

— Тед! Какво става тук… — В този миг една лиана ме сграбчи за ръката, а друга се уви около крака ми и аз полетях нагоре.

Не ще и дума, че се сражавах с всички сили. Инстинкт за самосъхранение и прочие. Но лигавата твар ме беше повдигнала на цели пет фута и аз се озовах в хоризонтално положение над тази, меко казано, непривлекателна гледка. След това тя ме завъртя с краката нагоре, така че сега виждах сиво-зеленикавото й туловище, ваната със слуз и помръдващите й пипала. Бях завладян от предчувствието, че гадината се готви да ми стори нещо неприятно още преди да се разтворят месестите листа на челюстта й, демонстрирайки няколко реда заострени шипове и отвратителни кървавочервени вътрешности.

Изкрещях и направих опит да се освободя от хватката на пипалата. А след това нещо, наподобяващо ярко блестяща неонова реклама, изплува пред очите ми и започна да се мести наляво-надясно. Неистов ужас завладя цялото ми същество и аз се заизвивах конвулсивно в жилавата, жива паяжина.

Изведнъж се раздаде нисък, свистящ звук — всички неприятни усещания в черепната ми кутия изчезнаха, лианите се сведоха надолу, разтвориха пипала и аз тупнах на пода. Като по чудо не се озовах във ваната със слуз. Все пак няколко едри, лигави капки се плъзнаха по ръкава ми, а пипалата увиснаха като празнични знамена в безветрие. Изстенах, вдигнах ръка и разтърках навехнатото си рамо.

— Боли го! — извика някой и като през мъгла познах гласа на Рагма.

Извърнах глава, за да приема с нужното достойнство неговото състрадание и чух шума от приближаващи към мен дребни космати крачета, следвани от тежки обувки.

За моя изненада Рагма — в познатата кучешка дегизировка, — Надлер и Пол Байлер профучаха край мен, скупчиха се около слузестата вана и се заеха да утешават войнствено настроеното овощно дръвче. Изпълзях в ъгъла, където не без усилия съумях да се изправя на крака, но все още не можех да се успокоя от преживяното. Започнах да ругая, но никой не ми обръщаше внимание. В края на краищата вдигнах рамене, изтрих гадостта от ръкава си, седнах на близкия стол, запуших и се заех да наблюдавам представлението.

А скъпите ми колеги вдигнаха отпуснатото туловище, окичено с безкрайно количество крайници, и се заеха да му правят нещо. Рагма изприпка в съседната стая и се върна с някакъв предмет, наподобяващ настолна лампа, тикна единия му край в контакта, а другия насочи към гнусното растение. След това измъкна неизвестно откъде пулверизатор и се зае да пръска кръвожадните му пипала. Накрая дори започна да бърка слузта във ваната, добавяйки от време на време някакви химикали.

— Как върви? — попита разтревожено Надлер.

— Нямам представа — отвърна Рагма. — А, ето! Мисля, че идва на себе си.

Пипалата започнаха да потрепват конвулсивно, досущ като стъпкани змии, а листоподобните челюсти се разтвориха и затвориха. На няколко пъти цялото туловище се разтърси. Накрая бавно се изправи и прибра около себе си разпилените си крайници.

— Сега е по-добре — обяви с въздишка Рагма.

— Никой ли не се интересува как се чувствам аз? — попитах, опитвайки се да скрия възмущението в гласа си.

Рагма се обърна и втренчи сърдит поглед в мен.

— Ти! — извика той. — Можеш ли да ми кажеш какво направи на нещастния доктор М’мрм’млрр?

— Я повтори? Нещо май не чувам добре.

— Какво направи на нещастния доктор М’мрм’млрр?

— Благодаря. А аз си помислих, че недочувам. Проклет да съм, ако знам. Кой е доктор Мърмър?

— М’мрм’млрр — поправи ме Рагма. — Доктор М’мрм’млрр е телепатът-аналитик, който доведох тук да те прегледа. С малко късмет успяхме да го прехвърлим на Земята по-рано от предвиденото. Само че, когато се опита да те прегледа, ти се нахвърли грубо върху него и изглежда си го повредил.

— Значи това нещо тук — махнах небрежно към ваната с фикуса в нея, — е телепат?

— Не всички същества отговарят на твоите представи — произнесе с укор Рагма. — Доктор М’мрм’млрр е представител на съвсем различен от вашия еволюционен клон. Да имаш някакви възражение по този повод? Или може би не обичаш растенията?

— Не обичам, когато ме сграбчват, стискат и размахват във въздуха.

— Докторът е привърженик на активната телепатична стратегия.

— Е, в такъв случай да се е подготвил, че рано или късно ще се натъкне на пациент, който не одобрява пацифизма. Не зная какво съм му направил, но честно казано, радвам се от постигнатото.

Рагма ми обърна демонстративно гръб, постоя с наведена глава, сякаш се вслушваше в невидима фуния на допотопен грамофон, след което обяви на всеослушание:

— Той се чувства по-добре. Сега иска да се заеме с медитиране. Не бива да изключваме осветлението. Няма да му отнеме много време.

Лианите и пипалата се люшнаха и бавно обгърнаха настолната лампа, която Рагма бе домъкнал от съседната стая. Доктор М’мрм’млрр замря блажено.

— Защо въобще е нужно да се нахвърля върху пациентите си? — попитах аз. — Това някак не отговаря на представите ми за осъществяване на сърдечен контакт между лекар и пациент.

Рагма въздъхна и отново се обърна към мен.

— Не го прави, за да ги ядоса. Той се стреми да им помогне. Излишно е да ти обяснявам, че тази практика се е зародила в резултат от многовековни изтънчени философски разсъждения, на които са се отдали най-прочутите мислители от неговия народ.

— Брей! — възкликнах аз.

— Според тяхната теория всяко примитивно същество може да бъде използвано в качеството на мнемокулярен ключ. Изкусната работа с този ключ позволява достъп до всички преживявания на индивида, разположени в определена мозъчна област. Пак те открили, че страхът е важна и неразделна част от проблемите, с които се обръщат към тях пациентите. Ето защо, индуцирайки страх и желание за бягство, лекуващият съумява да проследи емоционалния фон на пациента и по такъв начин да определи най-правилната терапия. Така само за един сеанс се извършва преглед на цялото мотивационно поле.

— Интересно, докторът изяжда ли грешките си?

— Това му е вродено и трудно го контролира — отвърна Рагма. — А ти скачаш ли по дърветата? Скачаш, нали те видях преди малко — махна с ръка.

Обърнах се към Надлер, който вече стоеше до мен. Отзад се подхилкваше Пол.

— Както виждам, изпълнението ми ви е направило впечатление — рекох им аз. Пол сви рамене, а Надлер каза:

— Ако това помогне за решаването на задачата… Въздъхнах.

— Навярно сте прави… Пол, ти какво търсиш тук?

— Вече сме колеги — обяви той. — Наеха ме почти едновременно с теб. Между другото, искам да ме извиниш за начина, по който се държах в твоята квартира. Сигурно разбираш, въпросът беше на живот и смърт. Моят живот.

— Добре, да забравим. На каква длъжност си сега?

— Професор Байлер е нашия експерт по Звездния камък — обясни Надлер.

— Значи приключихме с фиксидеята за перлите на британската корона — отбелязах аз.

Пол се намръщи и кимна.

— Виждам, че си в течение… Разглеждай го като закъснял повик на юношеството, заради който всичко тръгна наопаки. Mea culpa12. Кой да предположи, че в тази история ще се замеси цяла банда опасни престъпници? Дадох си сметка за това, когато дойдох на себе си след нападението. Реших незабавно да поправя грешката си и разказах на хората от ООН всичко, което ми беше известно. В края на краищата успях да ги убедя, но не без известни усилия. Трябва да призная, че постъпиха доста благородно, като не ме тикнаха веднага в дранголника. На всичко отгоре ми разказаха за затрудненията, които имаш. По-късно реших, че само признанието не е достатъчно да се изкупи вината, и че трябва да им помогна да открият камъка. Ти тъкмо се беше върнал от Австралия. Хрумна ми, че Зимайстер и Бъклер сигурно ще те навестят. Ето защо смятах да се навъртам край теб и да ти помогна, ако се наложи. Проследих те до Хал, известно време вървях след теб, но в бара те изпуснах. Отидох да те чакам пред вас. Останалото го знаеш.

— Зная. Още една малка тайна е разкрита. И тебе ли те завербуваха в болницата?

— Аха. Тед ми предложи да се отърва от чувството за вина. А и заплатата не е за пренебрегване. Официално се водя специалист по извънземна минералогия.

— Както схващам — подех аз, обръщайки се към всички присъстващи, — довели сте ме тук не само за да избегна поредната среща с онези двама бандити.

— Така е — кимна Рагма. — Искахме да те подложим на телепатичен преглед.

— И това е само началото, нали? Има още.

— Има… — призна неохотно Рагма.

— Само че пак няма да ми кажете.

— И тук си прав.

Не успях нито да се съглася, нито да възразя, тъй като вниманието ми беше привлечено от някакво раздвижване в ъгъла на стаята. Доктор М’мрм’млрр идваше на себе си.

Наблюдавахме мълчаливо как повдига бавно гъвкавите си крайници и започва серия от странни упражнения. Свиване, разпускане… Свиване, разпускане…

Така продължи няколко минути — в движенията му имаше нещо хипнотизиращо — докато постепенно осъзнах, че извънземният специалист отново се опитва да ме обгърне в своята жива мрежа, само че този път действаше далеч по-деликатно.

Изведнъж долових нечие присъствие в мислите си, което отначало наподобяваше странно и непривично парене около мисловните ми центрове. Този път не изпитах никаква болка. Изглежда останалите си даваха сметка, че нещо става, защото пазеха абсолютно мълчание. Толкова по-добре. Нямах нищо против да сътруднича на доктора, стига да се държи както трябва. Седях съвсем неподвижно и се стараех да не му преча.

После той неочаквано се натъкна на нещо като пулт за управление там вътре и сигурно е дръпнал шалтера, защото изгубих съзнание — мигновено, без никаква болка. Щрак.

Отново щрак.

Бях изморен, жаден и се чувствах като механизъм, който са разглобили и сглобили набързо. Вдигнах ръка да разтъркам очи и неволно погледнах часовника. След това го доближих до ухото да проверя дали работи. Тиктакаше си. Ergo…

— Да, изминаха приблизително три часа — потвърди Рагма.

Някъде наблизо се разнасяше мощното хъркане на Пол. После той се закашля, млясна и въздъхна.

Беше заспал в креслото. Рагма седеше на пода и пушеше.

Протегнах се и ставите ми изпукаха мъчително.

— Е, надявам се, че най-сетне сте научили нещо полезно — подхвърлих аз.

— Не може да се отрече — отвърна уклончиво Рагма. — Как се чувстваш?

— Сякаш са ме обърнали наопаки.

— Напълно обяснимо. Известно време мозъкът ти беше нещо като бойно поле.

— Хайде, разказвай.

— Първо… — поде той и направи театрална пауза. — Открихме Звездния камък.

— Значи беше прав. Тайната се е криела някъде в подсъзнанието ми.

— Да. Дори сега не беше трудно да проследим спомените ти. Искаш ли да опиташ сам? Купонът. Разбитата чаша. Бюрото…

— Чакай малко. Остави на мен.

Това беше купонът по случай женитбата на Хал — близо седмица преди самото тържествено събитие. Квартирата беше претъпкана от приятели и познати, алкохолът се лееше като река и всички вдигаха ужасен шум. Веселбата продължи до два или три след полунощ. Един от онези страхотни купони. Най-сетне всички си тръгнаха и — което беше най-важното — нямаше пострадали.

Ако не се брои дребният нещастен случай с мен.

Да. Някой случайно бутна една чаша, оставена върху масичката в ъгъла, и тя се разби. Беше празна, та нямаше нищо за бърсане. Това се случи към края на вечерта. Така че оставих парчетата там, където се търкаляха. За по-късно. Може би manana13.

Все пак бях достатъчно трезвен, за да си дам сметка колко много бях изпил и как ще се чувствам утре. Ще мърморя, ще ругая и ще проклинам махмурлука. След това ще се замъкна в кухнята и ще сложа кафе. Докато стане ще се напъхам в банята, за да се заема с обичайните сутрешни процедури. Естествено, ще съм бос и няма да си спомня за счупената чаша. Впрочем, ще си спомня и то доста бързо.

Всичко това ми мина през главата онази вечер. Така че напълно обяснимо бе, когато взех кошчето, клекнах и започнах да събирам почти невидимите стъкълца. Още при третия подобен опит се поразях.

Шурна кръв и аз увих ръката си с кърпичка. След това продължих да събирам. Знаех, че ако спра дори за малко, ще изгубя всякакво желание да довърша започнатото. Ужасно ми се спеше.

Накрая събрах всички стъкла и изтрих пода с навлажнени салфетки. Оставих кошчето в ъгъла и се отпуснах на близкия фотьойл, защото изпитвах зверска умора. Развих кърпата и видях, че кръвта продължава да тече. Безсмислено беше да се захващам с каквото и да било, докато тромбинът14 не си свърши работата. Облегнах се назад и зачаках. За миг погледът ми се спря върху Звездния камък, който ползвахме в качеството на преспапие. Дори протегнах ръка и го взех, изпитвайки необичайно удоволствие от играта на светлини по стените му.

Главата ми взе да натежава и аз си помислих, че няма да е зле, ако използвам бицепсите си като възглавница. Настаних се удобно, продължавайки да се любувам на камъка и изведнъж видях, че съм го изцапал с кръв. Отначало се притесних, сетне си дадох сметка, че новият елемент поражда потресаващи контрасти. Сбогом, тежък ден.

Събудих се след няколко часа — измъчваше ме страхотна жажда, а крайниците ми бяха отекли от неудобната поза. Станах, отидох в кухнята, изгълтах чаша вода, а след това се разходих из квартирата, като гасях навсякъде лампите. Преместих се в спалнята, седнах на леглото и се съблякох бавно, хвърлих дрехите на пода и се сгуших под одеялото, където проспах остатъка от нощта.

Точно така. Това беше последния път, когато видях Звездния камък.

— Спомних си — възкликнах аз. — Добре, че беше докторът. Всичко се губеше зад пелена от алкохолни преживявания, но сега вече го виждам съвсем ясно, сякаш е било вчера.

— Работата не е нито в алкохола, нито в умората — поправи ме Рагма.

— А в какво, тогава?

— Нали ти казах, че открихме камъка.

— Каза ми, че не помня нищо по въпроса. А аз току-що си спомних кога го видях за последен път. Понятие нямам къде е изчезнал след това.

Пол се изкашля многозначително и Рагма погледна към него.

— Давай — рече той.

— Докато работех с онова нещо — поде Пол, — се наложи да използвам не съвсем стандартни методи. Виждаш ли, и дума не можеше да става да отчупя късче от безценния камък, за да го подложа на анализ. Дори и да забравим за миг естетическата страна на въпроса, всяко подобно деяние щеше неминуемо да бъде разкрито и наказано. Нямах никаква представа доколко подробно извънземните са изучили и описали повърхността на камъка. Практически всяко мое действие, водещо до промяна във външността му, можеше да предизвика сериозни неприятности. За щастие, камъкът пропускаше през себе си светлината. Ето защо съсредоточих усилията си главно в сферата на оптичните ефекти. Изработих невероятно подробна светлинна карта на цялата му повърхност. В съответствие с тази карта и масата на камъка успях да си изградя предварителна представа за неговия строеж. Въпреки че по онова време основният проблем, който ме вълнуваше, беше изработването на максимално достоверно копие, стори ми се странно, че това нещо ужасно наподобява гигантска маса на кристализирал по необичаен начин белтък…

— Проклет да съм — изругах аз. — Че това… Погледнах Рагма.

— Така е, камъкът е от органичен произход — кимна той. — Пол не е открил нищо ново, защото този факт ни е известен от много време. Това, за което никой не се досещаше бе, че камъкът продължава да живее — по свой начин. Просто се е бил в състояние, наподобяващо сън.

— Жив? Кристализирал? Какво е това — някакъв гигантски вирус?

— Нещо от този род. Но вирусите не притежават разум, а камъкът е своего рода разумно същество.

— Вече разбирам накъде биете. И какво да правя сега? Да се опитам да го убедя в нещо? Или да глътна два аспирина и да си легна?

— Нито едното, нито другото. Първо ще се посъветвам с доктор М’мрм’млрр. За съжаление той в момента е зает. Първия път, когато се опита да проникне в спомените ти, доктор М’мрм’млрр изпадна в шок, сблъсквайки се със съвършено неочаквана форма на разум, обитаваща твоето съзнание. По време на своята дълга практика докторът е лекувал представители на почти всички разумни раси в галактиката, но никога досега не беше срещал нещо подобно. В разговора с нас го определи като „неестествено“.

— Неестествено ли? В какъв смисъл?

— В чисто технически. Докторът смята, че се касае за изкуствен разум, за синтетично същество. Създания от подобен характер се произвеждат и в наше време, но в сравнение с нашето представляват само примитивни, недоразвити играчки.

— Какви функции изпълнява моето същество?

— Все още не знаем. Когато М’мрм’млрр проникна за втори път в твоя мозък, той беше подготвен за срещата. Виждаш ли, това същество притежава известна телепатична сила. Напълно достатъчна да ти превежда, например, нашия разговор с Чарв горе на кораба. Казаха ми, че това може да предизвика някои допълнителни усложнения — и по всичко изглежда точно това е станало. Въпреки всичко, доктор М’мрм’млрр съумя да се справи със съществото, като същевременно научи немалко за него, и сега имаме известна представа как да го подчиним на волята си. Едва след това докторът се зае с анализиране на спомените ти относно обсъждания феномен, благодарение на което сполучихме да изработим оптимална стратегия на действие. Докторът ще задържи съществото в нещо подобно на умствена стаза, докато се подготвим да общуваме с него.

— Да се подготвите? Как? С каква цел?

— Скоро ще узнаеш. Всичко това е свързано с природата на самото същество. В светлината на откритията, които направи М’мрм’млрр, Пол създаде цяла теория, която не само обяснява случилото се, но и предлага решение на проблема.

Пол се възползва от последвалата пауза и заяви: — Представи си следната картина: вътре в теб обитава синтетична форма на живот, която е в състояние да се включва и изключва посредством изометрични отражения. Състоянието на „включване“ се характеризира със стартирането на лявовъртящи жизнени функции. Тоест, както вероятно ти е известно това е нормалната форма на аминокиселините тук, на Земята, и затова ги наричат Л-аминокиселини. Достатъчно е да бъдат обърнати в собствените си изомери — Д-аминокиселините — и Звездният камък преминава на позиция „изключен“.

Докато изучавах камъка, оптичните експерименти сочеха, че той се намира в декстрална15 позиция. „Изключен“. Добре. Тогава не обърнах особено внимание на този факт, но сега знаем много повече. Известно ни е, например, че онази нощ — нощта, когато капки от кръвта ти са попаднали върху повърхността на камъка — си погълнал значително количество алкохол. Знаем също така, че алкохолът притежава симетрична молекула и е в състояние да встъпва в реакция не само с определен ред химични вещества, но и с техните изомери. Доктор М’мрм’млрр стигна до извода, че Звездният камък осъществява по-лесно контакт с теб, когато в кръвта ти има известно количество алкохолни молекули — те сякаш стимулират разговора. Каквото и да е станало, в резултат от взаимодействието с кръвта ти си довел Звездния камък до състояние на „включване“, след което той е проникнал в съдовата ти система. След положените прекомерни усилия известно време съществото е прекарало в дрямка, а и ти не пиеш често. Все пак през известен период то е получавало необходимата стимулираща доза алкохол и неизменно е правело опити да влезе в контакт с теб по един или друг начин. Решителният пробив е станал онази нощ, когато сте се напили с Хал. Камъкът е знаел, че ако те убеди да се инвертираш в машината на Рьониус ще съумее да се включи, макар че ти ще понесеш куп неприятни изменения. Така и станало. Сега вече „неестественото“ същество, което се намира в теб, функционира напълно нормално, но ако може да се вярва на Рагма, твоето собствено здраве е в опасност. С други думи, необходимо е час по-скоро да те реинвертираме.

— Можете ли?

— Мисля, че да.

— Но вие и до ден-днешен не знаете какво представлява Звездният камък.

— Това е невероятно сложна жива машина с неизвестно предназначение, която чрез измама те е въвлякла в изключително опасна ситуация. Освен това тя притежава явно предразположение към математиката.

— Нещо като жив компютър, значи?

— М’мрм’млрр не смята така. Според него това е само вторична функция.

— Интересно, защо камъкът престана да осъществява връзка с мен, след като го включих?

— Вероятно защото е запазена целостта на бариерата, която ви дели.

— Каква бариера?

— На стереоизомерите. Само че този път ти си този, който е трансформиран. А Звездният камък е постигнал това, което е искал.

— Да не бъдем докрай песимисти — намеси се Рагма. — Има едно нещо, което е направил за Фред.

— За какво говориш? — попитах аз.

— В болницата — въобще не се наложи да пускам онова апаратче. Когато свалих бинтовете се оказа, че си напълно оздравял. Изглежда твоят паразит се е погрижил за последното.

— Искаш да кажеш, че е от доброкачествените досадници.

— Е, ако стане нещо с теб…

— Ще бъде късно. Какво имаше предвид, когато говореше за вторичните ефекти на трансформирането?

— Все си мисля, че твоят неканен гост няма никаква представа, че би могъл да ти навреди.

— Аз пък друго се изненадах — че не е потърсил обяснение от доктора, когато е влизал в контакт с него.

— Може да не е имал време — отбеляза Рагма. — М’мрм’млрр трябваше да действа бързо, за да успее да го замрази.

— Поредната демонстрация на принципа за внезапна атака, нали? — захилих се аз. — Не ми се струва никак честно.

Телефонът иззвъня. Пол вдигна слушалката. Отговорите му бяха все едносрични. Разговорът продължи не повече от минута. След като приключи се обърна към Рагма.

— Готово.

— Ами чудесно.

— Кое е готово? — попитах аз.

— Тед се обади — обясни Пол. — Той е отсреща, през улицата. Получил е разрешение — и ключовете — за да отвори изложбената зала. Отиваме там.

— Ще ме трансформирате ли?

— Позна — кимна Рагма.

— Знаете ли, поне, как се прави? — попитах плачливо. — Тази проклета машина има няколко режима на работа. Веднъж вече си правих експерименти с нея. Трябва да призная, че бях удивен от броя на вариантите.

— Там ще ни чака Чарв — отвърна Рагма. — Той притежава екземпляр от ръководството за работа с машината.

Пол изчезна в спалнята и се върна, тикайки пред себе си някаква количка.

— Фред, ще ми помогнеш ли да натикаме вътре онзи дремещ фикус? — попита ме той.

— Разбира се.

Честно казано, приближих се до доктор М’мрм’млрр завладян от смесени чувства. Освен това се пазех да не се изцапам със слузта от ваната.

Докато го тикахме през фоайето и после, на улицата, едно от отраженията на неоновия надпис премигваше, сякаш питайки: „ПОДУШВАШ ЛИ МЕ, ФРЕД?“

— Да — отвърнах задъхано. — Кажи ми какво да направя?

— Нашият Снарк е Буджум16 — долетя отнякъде неясен шепот.

Обърнах се, но наблизо, естествено, нямаше никой.