Повелителката на Авалон

17.

Необичаен студ бе сковал цяла Британия. До Самхаин оставаха още десет дни, но последната буря вече бе изсмукала всякакъв цвят от вледенената земя, бе замразила пътищата, а вятърът режеше като с нож. Пътуването ставаше опасно и почти невъзможно, дори по големия римски път. Остров Мона, отделен от брега на Британия със съвсем тесен провлак, бе потънал в зимен покой. Дни наред жителите на острова не бяха виждали странник да приближава към домовете им.

Затова Вивиан направо се стъписа, когато, поглеждайки през вратата на краварника, видя някакъв пътник да наближава към голямата селска къща. Човекът яздеше едро, кокалесто муле, оплескано в кал до корема. Самият той бе така усукан в наметки и шалове, че можеха да се различат само краката му. Тя примижа, защото за миг й се стори, че познава отнякъде този човек. Но нова, разбира се, бе невъзможно. Тя се наведе отново, за да вдигне тежкото ведро с прясно издоено мляко, и се упъти към къщата. Малките й крака трошаха леда, който покриваше локвите по пътеката.

— Тате, насам иде пътник — трябва да е чужденец…

Вивиан говореше малко напевно, като северняците, макар че бе родена в Летните земи. Завареният й брат веднъж й бе подшушнал, че всъщност произхождала от някакво съвсем невероятно място — някакъв остров, наречен Авалон, който пък изобщо не се намирал на този свят. Баща му го бе накарал да млъкне незабавно, а когато се събуди на другия ден, Вивиан реши, че такова нещо изобщо не може да бъде вярно. Как тъй някакво място по средата на сушата ще бъде същевременно и остров? Но понякога, в сънищата, тя почти си спомняше, и тогава се будеше със странното чувство, че е загубила нещо. Единственото нещо, което знаеше, бе че истинската й майка е Повелителка в това незнайно място.

— Какъв чужденец? — Нейтен, баща й, се показа иззад другия ъгъл на къщата, понесъл наръч подпалки.

— Не знам — прилича на куп парцали. Целият се е увил в наметала заради студа, но нали и ние с теб сме горе-долу същите — Вивиан се усмихна на баща си.

— Влизай вътре, момиче — Нейтен посочи вратата с наръча, който държеше. — Бързо, защото млякото ще замръзне.

Вивиан се засмя и прекрачи прага, но Нейтен остана вън, загледан в непознатия пътник, чието муле бавно напредваше нагоре по пътеката към къщата.

Вивиан остави ведрото и смъкна наметката от раменете си. Дочу отвън гласове, спря и се заслуша. Беток, втората й майка, също спря да бърка гозбата и се вслуша в говора на мъжете отвън.

— Талиезин! Значи наистина си ти! — тъкмо казваше Нейтен. — Какъв вятър те довя дотук?

— Вятърът идва от Авалон и не може да чака по-подходящо време — отговори новодошлият. Гласът му беше плътен, красив и звучен, макар и попресипнал от студа.

— Не ми се вярва, че си бил път дотук, само за да предадеш поздрави на Вивиан от майка й по случай Самхаин — отбеляза Нейтен. — Както и да е влизай вътре, човече, че наистина ще загинеш от студ! Не искам утре да разправят, че най-добрият бард в Британия е умрял от студ пред вратата ми! Не, не. Влизай вътре — аз ще се погрижа за коня ти. Ще го вържа в обора при кравите.

Вратата се отвори и на прага застана висока фигура — сега, макар и да не бе свалил наметките, се виждаше, че мъжът е слаб, но строен. Вивиан отстъпи назад, без да откъсва поглед от него, докато той започна да сваля едно след друго наметалата, сипейки късчета скреж, които веднага почваха да се топят по добре почистения каменен под пред огнището. Най-отдолу носеше бяла вълнена роба — традиционното облекло на друидите. Сега Вивиан разбра какво бе деформирало очертанията на фигурата му — голям калъф от тюленова кожа, в който носеше арфата си. Той я свали от рамото си и внимателно я постави на пода.

Странникът се изправи и се огледа, явно изпълнен с благодарност, че най-сетне се е добрал до целта на пътуването си. Вивиан веднага забеляза, че има изключително красиви ръце. Косата над високото му чело беше толкова светла, че не можеше да се определи дали оттенъкът й е златист или сребрист. Момичето си каза, че този човек няма много да се промени, когато остарее. Всъщност, на нея той вече й се виждаше стар. В този миг мъжът срещна погледа й и на свой ред се вторачи в нея.

— Но ти си още съвсем дете!

— Навърших четиринадесет и мога да се оженя, ако искам! — сопна се тя веднага и се изпъна в целия си ръст. Усмивката му бе изненадващо топла и нежна.

— Ама разбира се — забравих колко приличаш на майка си, а тя и до ден днешен едва ми стига до рамото. Въпреки това успява да извика у хората впечатлението, че е висока.

Той се поклони пред осиновителката й. Тя бе го гледала досега мрачно и подозрително, но прие поклона му с примирение.

— Благословен да бъде този дом и стопанката му — каза той тихо.

— Благословен да бъде и пътникът, който почете нашето огнище — отвърна Беток, — но не мисля, че вестта, която носиш, е благословия за нас.

— Тъй ми се струва и на мен — допълни Нейтен, който тъкмо влизаше през вратата.

Докато Нейтен закачаше наметалото си, Беток наля ябълково вино в една дървена чаша и го предложи на госта, като добави:

— Все пак, бъди добре дошъл. Вечерята скоро ще е готова. — И тя отново се обърна към котлето, което вреше на огъня, а Вивиан отиде да извади дървени те блюда, в които се хранеха.

— И тъй — поде Нейтен, — какви новини ни носиш?

Вивиан спря с блюдо в ръка, за да чуе думите на госта.

Талиезин въздъхна.

— Анара, дъщерята на Повелителката, умря преди месец.

„Сестра ми“, каза си Вивиан и се зачуди дали не е редно да скърби — но не можеше, защото изобщо не си я спомняше.

— Онази, която се омъжи за сина на Вортигерн ли? — попита тихо Беток.

— Не, това беше Идрис, но и тя почина, казват, при раждане — поклати глава мъжът й и се обърна отново към Талиезин. — Тъжни вести ни носиш… — и зачака, очевидно не разбирайки защо бардът е тръгнал на такъв далечен път, само за да им съобщи скръбната вест.

— Ана, Повелителката, ме изпраща да прибера Вивиан обратно на Авалон… — каза Талиезин.

— Но моят дом е тук! — възкликна Вивиан, гледайки объркано ту баща си, ту барда.

Лицето на Талиезин бе сериозно и спокойно.

— Знам. Но господарката Ана има нужда от теб.

— Татко! Кажи му, че няма да ме пуснеш! — проплака Вивиан.

Талиезин изгледа стреснато по-възрастния мъж.

— Нищо ли не си й казал?

— Какво да ми каже! — извиси се гласът на Вивиан. — За какво говори той?

Нейтен се изчерви и отвърна, отбягвайки погледа й:

— Че не съм ти баща. Нямам право да те задържам тук и това е истината, която се надявах никога да не трябва да призная пред теб.

Тя се обърна рязко към него.

— Чия дъщеря съм тогава? Казваш, че не си ми баща. Може би сега ще се окаже, че Повелителката не ми е майка?

— О, не, тя е твоя майка, не бива да се съмняваш нито за миг — отвърна мрачно Нейтен. — Тя ни подари тази къща — на Беток и на мен, когато те повери на грижите ни, и ни обеща, че земята тук ще бъде наша завинаги, а ти ще си останеш наша дъщеря, освен ако по някаква нещастна случайност и двете ти сестри не починат, без да оставят жива дъщеря след себе си. Щом най-голямата, която тя задържа при себе си, за да бъде обучавана за жрица, е умряла, е редно ти да се върнеш, за да заемеш мястото й. Ти си единствената жива дъщеря и наследница на майка си.

Вивиан усети, че кръвта се дръпна от лицето й.

— И няма никакво значение дали аз искам да се върна или не?

— Когато Авалон ни призове, нашите желания губят стойност — каза меко Талиезин. — Съжалявам, Вивиан.

Дребното, слабичко момиче се изправи гордо, преглъщайки сълзите си.

— Разбирам, че ти нямаш никаква вина. Кога тръгваме?

— Бих потеглил незабавно, но нещастното ми муле трябва да си почине. Тръгваме утре призори.

— Така скоро! — Вивиан поклати глава. — Защо майка ми не ме предупреди малко по-рано?

— Мила моя, смъртта не предупреждава никого. Ти си достатъчно голяма, за да започнеш веднага с обучението си, а след някой и друг ден пътищата ще бъдат напълно непроходими. Ако не те отведа веднага, няма да можеш да стигнеш до Авалон преди пролетта.

Когато Вивиан се изкатери по стълбата, за да започне да събира багажа си, сълзите веднага рукнаха по бузите й. Изведнъж се почувства като осиротяла — сам-самичка на света. Беше й ясно, че майка й я вика не защото тъгува за нея, а защото нуждата го налага. Авалон беше прекрасна мечта, но Вивиан не искаше да напусне мъжа и жената, които бяха единственото семейство, което познаваше. Не искаше да напусне и скалистия остров, който толкова отдавна се бе превърнал за нея в роден дом.

Талиезин седеше пред огъня с чаша греяно ябълково вино в ръка. Беше спал спокойно и на топло — за първи път от много дни насам. В този дом наистина цареше покой. Ана бе постъпила добре, като бе дала дъщеря си за отглеждане на Нейтен. Наистина бе жалко, че момичето не можеше да си остане тук. И спомените му изплува ликът на Повелителката — такава, каквато я бе видял на тръгване — с чело, набраздено от нови бръчки и устни, плътно стиснати над изострената брадичка. Дребна, грозновата жена, биха казали много хора, но от мига, когато Талиезин се бе присъединил към братството на друидите преди двадесетина години, за него тя бе живото въплъщение на Богинята.

Ана бе наследила собствената си майка, а тя — леля си. Така му бе разказвала самата Ана. Длъжността на Велика жрица не винаги се предаваше от майка на дъщеря, но в продължение на векове много деца на Авалон се бяха свързвали в брак с кралските фамилии на Британия, а после бяха пращали обратно децата си да бъдат обучавани на Авалон, и те на свой ред оставаха там, за да служат на Богинята. Макар и не пряко, дъщерята на Ана произхождаше направо от самата Сианна, за която се разправяше, че била дъщеря на Кралицата на феите.

Нещо наблизо се раздвижи и привлече вниманието му. На дървената стълба се появиха първо два крака в панталони за езда, увити отгоре с кожа. Той загледа с интерес потъналата в дебела туника фигурка, докато тя се смъкна долу и застана пред него, смръщена предизвикателно. Талиезин повдигна удивено вежди и смръщеното лице на Вивиан внезапно се озари от доволна усмивка.

— Тези дрехи на заварения ти брат ли са?

— Учила съм се да яздя като мъж; защо да не обличам мъжки дрехи за езда? Защо се блещиш, майка ми няма ли да ме одобри така?

Устните му потрепнаха развеселено.

— Не, никак няма да е доволна. „Богиньо, Велика Брига — възкликна той наум — ами че тя е точно копие на Ана! Явно идущите няколко години на Авалон ще бъдат много забавни!“

— Много добре! — Вивиан седна до него и опря лакти на коленете си. — Не ми трябва одобрението й. Ако ми каже нещо, аз пък ще й кажа, че не съм съгласна да ме измъква от дома, когато й хрумне!

Талиезин въздъхна.

— Не мога да те виня.

„Не бе редно Ана да постъпва така с теб“, продължи той наум. „Отпрати те още съвсем дете, а сега те вика обратно без каквото и да било предупреждение, като че ли си кукла на конци, но Ана винаги е обичала да налага волята си. Нали и аз толкова пъти съм чувствал как ми дърпа конците…“

В същия миг видя как лицето на Вивиан се изопва от удивление и разбра, че момичето е чуло мислите му. Бързо направи едва забележим жест с ръка и учудването изчезна от лицето й. Вивиан се пресегна и взе една чаша. Трябваше да бъде по-внимателен. Напълно бе възможно малката да е наследила не само външността, но и дарбите на майка си, макар и още необработени. А Талиезин знаеше, че никога не е успял да скрие нищо от Повелителката на Авалон.

Когато потеглиха, тъкмо бе минало пладне. Талиезин отново яздеше мулето си, а Вивиан — едно от яките планински понита, които отглеждаха на север. Протокът между острова и сушата бе напълно замръзнал, затова можаха да го прекосят с конете си. Минаха през селото, което бе изникнало до римското укрепление в Сегонциум и тръгнаха по пътя, построен от римляните през земите на децеанглите, на път за Дева.

Вивиан никога не бе яздила повече, отколкото да пресече остров Мона от единия до другия край. Дългите преходи я уморяваха, но тя яздеше редом с Талиезин, без да дава видими признаци на умора и слабост; от своя страна друидът, привикнал да овладява нуждите на тялото си, не предполагаше, че едно младо момиче може да се изтощи от дългите часове, прекарани на седлото. Но Вивиан, макар и дребна и крехка, бе наследила издръжливостта на Древния народ, който от прастари времена обитаваше блатистите земи. Тя приличаше на тях и външно. Не бе виждала майка си, откак бе навършила пет години, и сега бе решена да не показва пред нея никаква слабост. Не преставаше да се чуди кой все пак е истинският й баща, и дали и той живее на Авалон. Може би той поне щеше да я обикне.

И така, тя продължаваше да язди редом с Талиезин, а сълзите замръзваха по бузите й. Нощем, когато си лягаше, бе прекалено уморена, за да заспи, и я болеше цялото тяло. Постепенно, докато продължаваха да се движат на юг, през долината на река Уай, Вивиан привикна към ездата, но продължаваше да не изпитва никакво удоволствие от нея. Неприязънта й се пренесе дори върху понито, което яздеше.

Животното бе сякаш обсебено от някакъв демон на непокорството — имаше собствена представа за пътя, а тя не се покриваше с нейната.

В земите между Дева и Глевум Рим почти не бе оставил следи. Нощуваха в колибите на овчари, или в къщурките на селски семейства, които с труд изкарваха прехраната си от хълмистата земя наоколо. Посрещаха друида тъй, сякаш някой бог бе слязъл от небето, за да влезе в домовете им, но към Вивиан се отнасяха по друг начин — като към своя. Когато достигнаха по-южни земи, пътищата станаха значително по-проходими, въпреки че студът бе все така лют. Тук-там вече зърваха и покрива на някоя вила, покрита по римски образец с керемиди, разположена сред голямо имение.

Малко на север от Кориниум, Талиезин насочи ездитните животни към една такава вила. Когато наближиха, видяха, че е стара, удобна постройка с вътрешен двор.

— Минаха времената — поде друидът, докато влизаха през портата, — когато посещението на свещенослужител с моя сан и призвание бе чест за всеки дом в Британия, а римляните се отнасяха към нас с уважение, като към служители на сродна вяра. В наше време християнството е проникнало в съзнанието на повечето хора — а християните наричат всички, които не се кланят на техния бог, демонопоклонници — дори боговете, които почитат, да са кротки и миролюбиви. Затова винаги се представям като странстващ бард, а се разкривам само на тези, които почитат старата вяра и обичаи.

— А чий е този дом? — попита Вивиан. Кучетата се бяха разлаяли и по прозорците и вратите се показваха хора, за да разберат кой е пристигнал.

— Домакините са християни, но не са фанатици. Юний Приск е добър човек, който се грижи за телесното здраве и на хората, и на животните си, но ги оставя сами да намират пътя на душите си. При това безкрайно обича да му свирят на арфа. Тук ще ни посрещнат добре.

Към тях се бе упътил едър, набит мъж с червеникава коса, за да ги посрещне. Подир него тичаха цяла глутница кучета, и разбира се, понито на Вивиан избра тъкмо този момент, за да се подплаши и да побегне. Докато Вивиан успее да го върне, Приск вече бе при Талиезин и го приветстваше с „добре дошъл“.

Храниха се по стария римски обичай — мъжете полуизлегнати, а жените — насядали на пейки близо до огнището. Дъщерята на домакина, Присцила, вечно учудено осемгодишно момиченце, бе очевидно очарована от гостенката и седеше неотлъчно до нея. В момента, в който Вивиан изядеше храната си, тя тутакси изтичваше да й сипе още. Вивиан не отказваше, защото досега бяха замръквали в домовете на бедни семейства, а малкото храна, която носеха със себе си, пестяха, защото студът продължаваше. Вивиан не помнеше откога не бе яла до насита и не се бе затопляла истински. Затова се хранеше, без да обръща внимание на разговорите около трапезата, но когато поутоли първоначалния си вълчи глад, успя да дочуе, че става дума за британския самодържец.

— Наистина ли мислиш, че Вортигерн не се е справил? — попита Талиезин и остави чашата си на масата. — Нали помниш, когато от Рим дойде на посещение епископ Германус, бяхме в такова отчаяно положение, че го помолихме той да води войските ни срещу пиктите, защото поне бе служил в легионите, преди да стане свещеник! Това стана в същата година, когато се роди това дете тук — и той се обърна усмихнато към Вивиан. — Саксонските войски, които Вортигерн разположи на север, досега винаги са удържали онези нарисувани диваци; освен това той премести вотадините в Деметия, а корновиите — в Думнония — и двете племена са силни и войнствени, а там, където са сега, могат да ни защитават срещу набезите на ирландците. Прочутият главатар на англите, Хенгист, и неговите хора охраняват крайбрежието от нападение на саксонски пирати. Очевидно е, че щом се възцари мир, ние започваме да се караме помежду си, но ми се струва много несправедливо Вортигерн да бъде наказан за усилията си с гражданска война.

— Саксонците станаха прекалено много — възрази Приск. — Вортигерн даде на Хенгист целия Кантиум, за да го защитава, без дори да поиска съгласието на краля му. Докато Съветът поддържаше Вортигерн, го приемах, но Амброзиус Аурелианус е наш законен самодържец и император, също както баща му преди него. Сражавал съм се за него при Гуолопум. Ако поне единият от двамата бе спечелил убедително битката, щяхме да знаем накъде сме — а сега Британия е застрашена да я сполети съдбата на детето от притчата за цар Соломон, който предложил да го разделят на парчета, за да задоволи претенциите на двете жени, всяка от които твърдяла, че то е нейно.

Талиезин поклати глава.

— Доколкото си спомням, заплахата на мъдрия крал върнала разума на спорещите жени. Дано и нашите водачи постъпят така.

Домакинът им въздъхна.

— За да стане това, приятелю, е нужно нещо повече от заплаха — необходимо е чудо. — Той поседя смръщен и замислен, после се изтръгна с усилие от мислите си и се усмихна на жена си и на двете момичета. — Ама че мрачен разговор, като че ли вечерта и без това не е достатъчно мрачна и студена. Сега, като те нагостих, Талиезин, няма ли в замяна да ни зарадваш с една от песните си?

Прекараха два дни и две нощи във вилата, и когато трябваше отново да тръгнат на път, Вивиан искрено съжали. Но друидите умееха да предсказват и времето, а Талиезин бе казал, че ако не тръгнат незабавно, няма да успеят да стигнат до Авалон преди първия сняг. На сбогуване малката Присцила се вкопчи във Вивиан и не искаше да я пусне. Обеща на Вивиан никога да не я забравя, а самата Вивиан, доловила искрената доброта в сърцето на малкото момиче, се зачуди дали ще намери толкова добра приятелка там, където отиваше.

Този ден и следващия препускаха с все сили. Спряха в една овчарска колиба само колкото да подремнат няколко часа. Вивиан почти не пророни дума през целия път — с изключение на някоя смотолевена под нос ругатня по адрес на понито. Следващата нощ прекараха в един хан в Акве Сулис. От града у Вивиан остана смътната представа за разкошни сгради, които обаче бяха почнали да се рушат, и постоянния мирис на сяра от вдигащия пара лековит извор. Нямаха време за губене в Акве Сулис, затова на другия ден потеглиха рано-рано по пътя за Линдинис.

— Днес ли ще стигнем до Авалон? — извика Вивиан, която яздеше зад Талиезин. Пътят се виеше ту надолу, ту нагоре из хълмовете на Мендип и животните се движеха доста по-бавно.

Челото на Талиезин се сбърчи.

— Ако яздехме добри коне, щях да съм сигурен, че ще стигнем още днес, но тези две животинки или сами си подбират бързината, или изобщо отказват да вървят. Поне ще опитаме.

Следобедът преваляше, когато нещо мокро падна на ръката на Талиезин. Той вдигна очи и видя колко ниско се е схлупило небето над тях. Прехвърчаше първият сняг. Сега, когато заваля снегът, времето като че ли се стопли, но бардът отлично знаеше, че това е измамно усещане. Момичето продължаваше да язди, без да се оплаква, но въпреки това, когато пресякоха пътя към оловните мини, мракът започна да пада бързо и Талиезин обърна конете към няколко скупчени една до друга постройки, заобиколени от дървета.

— Лятно време тук правят керемиди — каза той, — но по това време постройките са празни. Ако сами си донесем дървата за горене, собствениците няма да имат нищо против, че сме ги използвали за подслон. Спал съм тук и преди.

Къщичките бяха влажни и миришеха на мухъл. Дори когато запалиха огън, влагата продължаваше да се чувства. Вивиан потръпна и се примъкна още по-близо до огъня, докато бардът отиде да донесе в котлето вода за овесена каша.

— Благодаря ти — каза тя, когато той й подаде купата с готовата каша. — Не съм искала да тръгвам на това пътешествие, но ти благодаря за грижите, които положи за мен. Баща ми — искам да кажа, осиновителят ми — не би сторил повече за мен.

Талиезин й хвърли бърз поглед и се зае да сипва каша и на себе си. Мургавата й кожа бе пребледняла от студа, но в тъмните й очи припламваха искрици.

— Ти ли си моят баща? — попита внезапно Вивиан.

За момент Талиезин замря от удивление. Мислите му препускаха хаотично. По време на дългия път дотук и той си бе задавал нееднократно същия въпрос. На празненството, когато бе зачената Вивиан, той самият бе току-що посветен за жрец, и за първи път участва в ритуалните бракосъчетания на жреците и жриците по Белтейн. Онази вечер Ана, макар и пет години по-възрастна от него и родила вече две дъщери, носеше царствената си красота като корона на челото.

Талиезин помнеше и досега как я бе целунал, помнеше вкуса на устните й — сладък и парещ като медовината, която беше пила. Но тази нощ всички бяха опиянени — не само от медовината, но и от екстаза на ритуалния танц, докосваха се, разделяха се, и отново се докосваха. От време на време някоя от двойките изчезваше в сенките около огъня, за да се слее в най-древния от всички танци. Помнеше само как жената, която лежеше в прегръдките му, извика в мига, когато той вля в нея цялата си жизнена сила. Но той самият бе обзет от такъв екстаз, сякаш бе влял в нея и душата си, и така и не успя да види ясно лицето й, нито да разбере името й.

Момичето чакаше и заслужаваше да получи отговор.

— Не бива да ме питаш за тези неща — той успя да се усмихне. — Нито един мъж, който изповядва нашата религия, не може да претендира, че Богинята е заченала дете от него. Това го знаят дори саксонските варвари. Ти произхождаш от древната кралска династия на Авалон, и това е всичко, което аз, или който и да било друг, би могъл да ти каже.

— Но ти си се клел да казваш винаги истината — възрази смръщено Вивиан. — Не можеш ли да кажеш истината и на мен?

— Всеки мъж би се гордял с дъщеря като теб, Вивиан. Ти понесе това тежко пътуване, без да се оплачеш нито веднъж. Когато дойде време и ти да танцуваш около огньовете по Белтейн, може би ще разбереш защо не мога да ти отговоря. Цялата истина е такава, дете мое — може и да си моя дъщеря, но не мога да бъда сигурен.

Вивиан вдигна очи и се взря в неговите. Въпреки цялото си познание и дългите години, прекарани в обучение при друидите, Талиезин не успя да отклони погледа си.

— Бях насила отделена от човека, когото досега имах за свой баща — каза Вивиан. — Тогава ще трябва да намеря друг, и не мога да си представя, че бих могла да искам за баща някой друг освен теб.

Талиезин продължаваше да я гледа — сгушена като малка кафява птичка до огъня, и за първи път, откакто бе провъзгласен за бард, не можа да намери думи, за да изрази това, което чувстваше. В главата му бушуваше истинска буря. „Нищо чудно Ана да съжали, че изпрати мен, за да я доведа. Това момиче не е Анара, за да се подчинява безусловно на заповедите на Повелителката — независимо от това дали ще я пратят да налее вода или да си търси смъртта. Но аз не съжалявам — каква жрица ще стане от това момиче един ден!“

Вивиан още чакаше отговор.

— Най-добре ще бъде да не казваме нищо на майка ти — отвърна най-сетне бардът, — но ти обещавам, че ще се постарая да ти бъда като баща.

Когато най-сетне стигнаха до езерото, вече се здрачаваше. Вивиан се огледа без ентусиазъм. Вчерашният сняг беше образувал тънка ледена корица по калта и бе посребрил тръстиките, а сега започваше отново да вали. Локвите бяха покрити с дебел слой лед, а по оловносивата вода на езерото тук-там също имаше късове ледена покривка, която проблясваше на чезнещата дневна светлина. По-далеч се виждаха няколко колиби, издигнати на колове върху мочурливия езерен бряг. Отвъд водите се виждаха очертанията на някакъв хълм Върхът му бе обвит в облаци. Докато гледаше натам, до тях долетя далечен звън на камбана.

— Там ли отиваме?

Лицето на Талиезин грейна в усмивка.

— Надявам се, не. Въпреки че, ако не бяхме от народа на Авалон, единственият свещен остров, до който бихме стигнали, щеше да е тъкмо Инис Уитрин.

Точно до тях, на клона на една върба, беше закачен голям рог, чиято повърхност бе гравирана на спирали. Талиезин го откачи и го наду. Звукът отекна — дълбок и хрипкав — над притихналото езеро. Вивиан се зачуди какво щеше да се случи сега. Бардът гледаше внимателно към наколните колиби, но тя бе първата, която забеляза как нещо, което бе мислила за купчина парцали, започна да се движи бавно към тях.

Беше някаква старица, цялата увита в дрипи, върху които имаше наметка от някаква сива животинска кожа. Съдейки по дребния й ръст и тъмните очи, които бяха единственото, което се виждаше от лицето й, Вивиан реши, че е от обитателите на блатистите земи. Не можеше да разбере защо Талиезин гледа така странно старицата — едновременно заинтригувано и предпазливо, като човек, срещнал змия на пътя си.

— Млада господарке, прекрасни господарю, баржата няма да може да потегли в този студ. Няма ли да предпочетете да си починете в моя дом, докато времето се пооправи?

— Не, няма да предпочетем — каза Талиезин твърдо. — Обещал съм да отведа това дете на Авалон колкото е възможно по-бързо, а сме и много уморени от пътя. Да не би да искаш да наруша клетвата си?

Жената се засмя тихичко и Вивиан почувства как кожата й настръхва, сякаш изведнъж в нея се забиха хиляди ледени иглички.

— Езерото е замръзнало. Може да успеете да минете по леда — тя хвърли поглед към Вивиан. — Ако действително си родена за жрица, трябва да имаш дарба, и да можеш сама да почувстваш откъде минава сигурният път. Ще имаш ли смелостта да опиташ?

Момичето я изгледа мълчаливо. Вярно, беше имала някакви откъслечни видения, откак се помнеше, но знаеше много добре, че необучен човек не бива да вярва на това, което вижда. Същевременно разбираше, че този разговор има някакъв двойнствен смисъл, който й убягваше.

— Измамно нещо е ледът — изглежда здрав, а сетне се троши под краката ти — каза бардът. — Ще бъде жалко, ако детето се удави, след като съм го довел от толкова далеч…

Думите иззвънтяха странно в ледения въздух и на Вивиан й се стори, че старицата трепна. Но после предположи, че й се е привидяло, защото в съшия миг жената се обърна, плесна с ръце, и завика нещо на непознат за момичето език.

Незабавно надолу по стълбите на наколните жилища затичаха дребни, мургави мъже, целите увити в кожи. Наизскачаха толкова бързо, че явно само бяха чакали сигнала на старицата. Измъкнаха от някакъв заслон една баржа — не много дълбока, но достатъчно голяма, та на нея да могат да се качват и коне. Носът беше обвит с нещо тъмно. Ледът се пукаше и цепеше, докато хората извличаха баржата навън. Вивиан изпита задоволство, че не й се наложи да демонстрира дарбата си. Дали старата жена щеше наистина да я остави да опита? Би трябвало сама да вижда колко тънък е ледът.

Натрупаха цял куп кожи в баржата. Вивиан се сгуши доволно в тях, защото веднага след като дребните лодкари отблъснаха баржата с пръти от брега, се усети леденият полъх на вятъра. За нейна изненада старицата, която бе взела за жителка на наколното селище, пътуваше с тях. Стоеше права на носа, сякаш изобщо не чувстваше студа. Сега й се стори по-различна — и някак позната.

Стигнаха до средата на езерото. Сега лодкарите не си служеха с пръти, а гребяха. Вятърът се усили и баржата се заклати върху вълните. През снежната пелена Вивиан успя да различи островния бряг — видя и кръглата църква, иззидана от сив камък. В същия миг гребците извадиха веслата от водата и баржата спря.

— Ще извикаш ли мъглите, господарке? — каза единият на езика на бритите.

За миг Вивиан изпита ужасното чувство, че той се обръща към нея, но за нейно учудване старицата незабавно пристъпи напред. Сега вече не изглеждаше толкова стара, нито пък толкова дребна. Лицето на момичето явно бе отразило удивлението й, защото Повелителката се поусмихна насмешливо, преди да се обърне с лице към острова. Вивиан не бе виждала майка си, откак бе навършила пет години, и не помнеше лицето й, но сега я позна. Хвърли укорителен поглед към Талиезин — можеше поне да я предупреди!

Но баща й — ако наистина бе неин баща — не откъсваше очи от Повелителката, която с всеки изминат миг ставаше по-висока и по-прекрасна. Тя издигна високо ръцете си и остана за миг напълно неподвижна — цялото й тяло бе устремено към небето в ням зов; после от устните й се откъсна протяжен вик — думи на незнаен език се извиха в една чиста, звънтяща нота, и ръцете на жрицата бавно се отпуснаха надолу.

Вивиан почувства в костите си трепета на чудотворната промяна, която ги изместваше от една действителност в друга. Още преди мъглите да затрептят около тях, момичето разбра какво се бе случило; но когато завесата на мъглите се вдигна, тя разтвори удивено очи пред невероятната гледка, която се разкри изведнъж — остров Авалон сияеше меко на последните лъчи на слънцето — такава слънчева светлина Вивиан не бе виждала никога в света, който бе обитавала досега. Върху каменния кръг, който се издигаше на върха на Тор, нямаше и помен от сняг, но брегът на острова бе покрит с бяла пелена, бели облачета бяха накацали като пролетен цвят и върху клоните на дърветата в ябълковите градини — защото дори сега Авалон не бе напълно отделен от света на простосмъртните. Тази окъпана в неземна светлина картина си остана за Вивиан най-прекрасната гледка и нищо не можа да я измести в сърцето й до края на земните й дни.

Лодкарите се смееха и бърбореха, докато гребяха бързо и баржата неусетно стигна острова и докосна дървения пристан. Явно ги очакваха — белите одежди на друидите се измесваха с роклите на множество жени и момичета, чиито рокли бяха с цвета на небоядисана вълна, или сини — само посветени жрици имаха право на сини одежди. Някои вече се бяха скупчили на пристана, други тичаха надолу по хълма. Повелителката на Авалон, смъкнала парцаливите дрехи, слезе първа от баржата, обърна се към Вивиан и й подаде ръка.

— Добре дошла на Авалон, дъще.

Вивиан понечи да сложи ръката си в нейната, но изведнъж спря. Умората от дългото пътуване и тъгата от раздялата с досегашния й дом изведнъж се изляха в поток от думи.

— Щом съм добре дошла, защо трябваше да мине толкова време, преди да се сетиш да ме повикаш? Щом съм ти дъщеря, не помисли ли какво ще ми причиниш, като ме откъсна без предупреждение дори от единствения дом, който познавам?

— Нямам обичай да давам обяснения за постъпките си — леденият глас на Повелителката режеше като с нож.

Изведнъж Вивиан си спомни този глас — тонът му не можеше да се сбърка, бе го чувала като съвсем малко дете. Случвало й се бе да очаква милувка, а вместо това чуваше този леден глас, от който я заболяваше повече, отколкото от удар.

Повелителката продължи с малко по-мек тон:

— Ще видиш, дъще, че може да дойде времето, когато и ти ще постъпваш като мен. А засега, за твое добро, ти ще трябва да се научиш на дисциплината, която е задължителна за всяко момиче — било то селянче или кралска дъщеря, когато дойде при нас. Нали ме разбираш?

Вивиан стоеше мълчалива, докато Повелителката — за нищо на света не можеше да мисли за нея като за майка — повика с жест едно от по-младите момичета.

— Роуан, отведи я в Дома на девиците и й дай дрехи, каквито носят тези, които се обучават за жрици. Ще положи обет още тази вечер в голямата зала.

Момичето, което приближи, беше слабо. Под дебелия шал, с който бе увило главата си, надзъртаха руси кичури. Когато се отдалечиха толкова, че Повелителката да не ги чува, то каза:

— Не бива да се страхуваш…

— Не се страхувам, ядосана съм! — изсъска Вивиан.

— А защо тогава трепериш така, че едва успяваш да държиш ръката ми? — усмихна се русото момиче. — Вярвай ми, няма от какво да се боиш. Повелителката не хапе — може да се каже, че дори не лае много, стига да умееш да си мериш думите и да се подчиняваш на заповедите й. Можеш да си убедена, че ще дойде време, когато ще си щастлива, че си дошла при нас.

Вивиан поклати глава. Мислеше си, че ако майка й поне бе дала воля на гнева си, би повярвала, че изпитва някаква обич към нея…

— Освен това тя винаги ни позволява да задаваме въпроси. Понякога не е МНОГО търпелива, но пък ти никога не бива да показваш, че се боиш от нея — единствено това я вбесява истински. И никога не допускай да те види, че плачеш.

„В такъв случай добре съм се наредила с предизвикателното си държание“, каза си Вивиан. Толкова бе мислила за майка си по целия път насам, но изобщо не си бе представяла срещата им така.

— Виждала ли си я преди? — попита Роуан.

— Тя ми е майка — каза Вивиан и за миг се наслади на слисването на другото момиче. — Но ти сигурно я познаваш много по-добре от мен — за последен път съм я виждала, когато съм била съвсем малка.

— Чудя се защо не ни е казала! — възкликна Роуан. — Но може би се е опасявала, че това ще се отрази на отношението ни към теб. А може би и затова, че в известен смисъл ние всички сме нейни дъщери. Сега ще бъдем четири бъдещи жрици — продължи да бърбори Роуан — ти и аз, Фианна и Нела. Ще спим заедно в Дома на девиците.

Междувременно бяха стигнали до къщата. Когато влязоха, Роуан помогна на Вивиан да се съблече и да се измие. Вивиан не изпита никакво съжаление за досегашното си светско облекло. Беше готова да се облече и в чувал, стига той да бе чист и сух. Роклята, която й нахлузи Роуан, беше от дебело тъкана кафеникава вълна, наметалото — също вълнено, но сивкаво на цвят. Дрехите бяха меки и топли.

Когато влязоха в залата, забелязаха, че и Повелителката е сменила пътните си дрехи. От старицата, увита в парцали, нямаше и помен. Сега бе облечена в роба и мантия — и двете тъмносини, а на челото си носеше венец от клонки с есенни горски плодове по тях. Вивиан позна това лице — не лицето на майката, която напразно се бе опитвала да си припомни, а лицето, което бе видяла веднъж, когато се бе взирала в едно малко горско езеро.

— Кажи ни, момиче, защо дойде на Авалон?

— Защото ти ме повика — отвърна Вивиан и веднага видя как очите на майка й потъмняха от гняв. Спомни си думите на Роуан и не отклони погледа си. Тихият притеснен кикот на момичетата зад нея секна под ледения поглед на Повелителката.

— Искаш ли да бъдеш приета в общността на жриците от Авалон по своя свободна воля? — продължи Повелителката, без да откъсва очи от нейните.

„Трябва да не забравям това“, каза си Вивиан. „Тя може да нареди на Талиезин да бие целия път до Мона, за да ме доведе тук, но нито той, нито тя с цялата си власт могат да ме принудят да остана тук. Тя има нужда от мен и знае това много добре.“

За миг се изкуши да откаже.

В крайна сметка реши да остане не от страх, нито пък от обич към майка си, не дори поради мисълта за студения, неприветлив свят отвън, а защото по време на пътуването през езерото и дори по-рано, по време на дългото пътуване с Талиезин, у нея започваха да се будят забравени усещания — нещо като нови сетива, които бяха приспани по време на живота й на север. Когато майка й ги преведе през мъглите, Вивиан почувства вълшебството, което бе наследила и носеше в кръвта си, и пожела да научи още за него.

— Независимо от причината, която ме доведе тук, искам да остана — по своя свободна воля — произнесе тя отчетливо.

— Бъди тогава добре дошла в името на Богинята. От този ден нататък твоят живот е посветен на Авалон — и за първи път откак бяха пристигнали, майка й притисна Вивиан в прегръдките си.

Вивиан така и не можеше да си припомни впоследствие остатъка от вечерта — традиционните напътствия да приеме всички жрици като свои кръвни роднини, имената им, когато й бяха представяни една подир друга, обета за девственост, който положи. После седнаха да вечерят. Храната бе проста, но вкусно приготвена. Вивиан едва сега почувства изтощението си; топлината на огъня я унасяше и тя заспа още преди вечерята да привърши. Останалите момичета й помогнаха със смях да се добере до леглото си в Дома на девиците и й дадоха ленена нощна риза, която ухаеше на лавандула.

Сега, когато се озова в леглото, Вивиан не можа да заспи веднага. Цялата обстановка й бе непозната — новото легло, равномерното дишане на другите момичета, поскърцването на стените под напора на вятъра. В просъница продължи да вижда наново всичко, което се бе случило, откакто Талиезин я отведе от дома на осиновителите й.

В съседното легло Роуан също се въртеше. По едно време се чу тихият й глас:

— Какво има? Да не би да ти е студено?

— Не. „Не мръзне тялото ми“ — продължи тя на ум. — Исках да те питам — нали си тук от доста време… Кажи ми, какво се случи с Анара? Как умря сестра ми?

Настъпи дълго мълчание. Накрая Роуан въздъхна едва чуто.

— Шушука се какво ли не… — каза Роуан. — Никой не знае нищо със сигурност. Но… Тя бе приключила обучението си, и както е обичаят, я отпратиха отвъд мъглите, за да намери сама обратния път. Струва ми се, че дори Повелителката не знае какво точно е станало. Не споменавай, че съм ти казвала нещо — оттогава до ден днешен никой не е произнесъл името на Анара. Но чувах, че когато не се върнала, излезли да я търсят, и я открили в тресавищата — удавена…

18.

Повелителката на Авалон се разхождаше из ябълковата градина над Свещения извор. Зелените ябълки, нависнали по клоните, почваха леко да се зачервяват. „Също като момичетата, насядали около Талиезин“, мислеше си тя. Още бяха малки и незрели, но щеше да дойде и тяхното време. Чуваше ясно чуруликащите гласове на момичетата и по-плътния глас, който им отговаряше. Реши да се възползва от вълшебството, което щеше да й позволи да мине покрай тях незабелязана. Обвита в златиста мъгла, тя се приближи още повече.

— Четири светини съхраняват друидите на този остров, откак римляните нахлули в нашите земи — казваше бардът. — Знаете ли кои са те и защо ги почитаме като светини?

Четирите момичета седяха на тревата, наклонили глави, заслушани в разказа на барда. Косите им, ниско подстригани, бяха руса, черна, червеникава и кестенява. Лятно време стрижеха момичетата за удобство. Вивиан се бе опитала да протестира, защото косата беше най-красивото нещо, което имаше — гъста и лъскава като конска грива. Подстригаха я все пак и ако момичето бе плакало, никой не я бе забелязал да го прави.

Русата Роуан вдигна глава.

— Едната е Мечът на мистериите, нали? Носил го е Гауен — един от древните ни крале…

— Да, Гауен го е носил, но мечът е много по-стар, роден е от небесния огън… — гласът на барда стана напевен, когато започна да разказва на момичетата старото предание.

Вивиан седеше захласната, без да изпуска дума. Ана беше мислила да й каже, че подстригването не е наказание. Но тя бе все пак Повелителка на Авалон, а Повелителката не дава обяснения за постъпките си. Освен това нямаше да е от полза за детето, ако почнеше да го глези. Изведнъж дъхът й секна, защото отново видя пред себе си бледото лице на Анара под водата — косите й се бяха преплели с водораслите. Лицето на Анара измести лицето на живата Вивиан. Повелителката си каза за кой ли път, че Анара е загинала, защото е проявила слабост. Нямаше право да спестява трудности и неприятности на Вивиан — тя трябваше да се научи да бъде силна за свое добро.

— Ами останалите светини? — попита Талиезин, свършил разказа.

— Мисля, че едната беше Копието — обади се Фианна. Слънчевите лъчи играеха по косата й с цвят на есенни листа.

— И Блюдото — допълни Нела — тя бе на ръст колкото Вивиан, макар и доста по-малка от нея. Кестенявите й къдрици бяха вечно разрошени.

— И накрая — Свещения потир — прошепна Вивиан, изпълнена със страхопочитание. — За него казват, че той е и вълшебното котле на Сиридуен, и обшитият с перли Граал, който Арианрод съхранявала в своя кристален дворец.

— Да, Свещеният потир въплъщава в себе си всички тези неща — те се съдържат в него. Същото е и с водата от Свещения извор — чашата е съд, с който се черпи от нея, и същевременно част от самата вода. Не забравяйте, че за окото на непосветения те не биха изглеждали по-различно от всички други подобни предмети — а това е така, за да разберем, че и в най-обикновените неща, с които си служим всеки ден, може да има нещо свято. Съвсем различно е обаче — поклати глава Талиезин, — ако някой ги докосне. Докосването до Мистериите е равносилно на смърт за неподготвения. Затова ги държим скрити.

— Къде? — попита Вивиан и го изгледа остро.

„Какво я накара да застане нащрек — попита се майка й — любопитство, страхопочитание, или жажда за власт?“

— Отговорът на твоя въпрос е също част от Мистериите — отвърна Талиезин. — Ще го узнаят само тези от посветените, които са призвани да бъдат пазители на нашите светини.

Вивиан отново се облегна назад и се заслуша в разказа на Талиезин с присвити очи.

— За вас е достатъчно да знаете какво представляват светините и какво означава всяка от тях. Не забравяйте — символът не е толкова важен, колкото действителността — а тези четири предмета съдържат и символизират четирите елемента, от които е изграден светът — земя, вода, въздух и огън.

— Но нали си ни казвал, че и символите имат свое значение? — настоя Вивиан. — Говорим си за елементи, но всъщност не можем да си представим нищо под тези думи. Символът трябва да е това, с помощта на което от нашите мисли се гради магията…

Талиезин се усмихна с особена нежност на момичето. Сърцето на Ана се сви. „Много е настоятелна“, каза си тя. „Редно е да бъде подложена на изпитание!“

Забеляза как Вивиан потръпна и се обърна. Въпреки вълшебството момичето видя майка си. Ана отвърна студено на погледа й, и след миг Вивиан, пламнала от яд, отново се извърна към Талиезин.

Повелителката потъна в сянката на дърветата. „Аз съм на тридесет и шест години — мислеше Ана — и утробата ми може още да носи плод. Мога да имам и други дъщери, но докато не родя отново, това момиче е единственото ми дете, и в него живее надеждата на Авалон.“

Вивиан се отпусна назад и седна на пети, потривайки кръста си. Зад нея светеха изтърканите до блясък мокри каменни плочи на пътеката. Пред нея чакаха сухите. Болеше я не само кръстът, но и коленете, ръцете й бяха червени и напукани от постоянното киснене във вода. Когато изсъхнеха, митите плочи щяха да изглеждат досущ като тези пред нея, в което нямаше нищо чудно, като се има предвид, че тя ги миеше за трети път.

Първият път миенето бе наистина необходимо, защото кравите бяха излезли от пасището и бяха изцапали пътеката. Справедливо бе и това, че накараха Вивиан да я измие, защото когато кравите избягаха, беше неин ред да ги пасе.

Но второто и третото миене бяха напълно ненужни. Вивиан не се боеше от тежка работа — беше привикнала на труд в селския дом на осиновителите си — но какъв смисъл имаше да повтаря и потретя нещо, което бе свършила добре и съвестно още първия път? За какво я караха да пасе крави, след като можеше да си остане у дома и да прави същото?

Искаха да я убедят, че сега Авалон е неин дом, мислеше тя намръщено. Накисна четката във ведрото и я размаха небрежно над следващата плоча. Но човек се чувства у дома там, където го обичат и му се радват… Повелителката не бе оставила място за съмнение, че е повикала дъщеря си обратно на Авалон не от обич към нея, а по принуда. Вивиан си връщаше, като вършеше всичко, което искаха от нея, но нацупено и без радост.

Друго щеше да е, мислеше Вивиан, ако й бяха разрешили да се учи на магическо изкуство. Но на това имаха право само по-напредналите в обучението. На малките само разказваха детски приказки. Единственото им право беше да слугуват на всички. А на всичкото отгоре не можеше и да избяга! От време на време някое от по-големите момичета съпровождаше Повелителката по време на пътуванията й във външния свят, но малките никога не напускаха Авалон. Вивиан знаеше, че ако се опита да напусне сама Свещения остров, ще се заблуди в мъглите и ще броди сред тресавищата, докато накрая се удави, също като сестра си.

Може би Талиезин би я отвел, ако го помолеше. Тя бе склонна да вярва, че той наистина я обича. Но и той се подчиняваше безусловно на Повелителката — би ли рискувал да предизвика гнева й заради едно момиче, което може и да не му е дъщеря? Вивиан бе на Авалон от година и три четвърти и през цялото това време бе виждала майка си истински гневна само веднъж — когато Ана научи, че Върховният крал на Британия напуснал жена си, която бе отраснала и обучена на Авалон, и взел за съпруга дъщерята на саксонеца Хенгист. Тъй като действителният виновник бе защитен от гнева й зад крепостните стени на Лондиниум, Повелителката не можеше да намери отдушник за оскърблението, нанесено на Авалон, и атмосферата на целия остров направо пулсираше от напрежение. Вивиан се чудеше как небето е все още синьо — имаше чувството, че предстои природно бедствие. Очевидно бе вярно това, на което я учеха наставниците й — че надарените със свръхестествени способности трябва да умеят да владеят чувствата си до съвършенство.

„От мен се иска просто да бъда по-търпелива от нея“, мислеше Вивиан. „Имам достатъчно време. Когато навърша годините, на които ще ме посветят за жрица и ме отпратят навън, за да намеря сама пътя през мъглите, просто ще си отида и няма да се върна никога…“

Слънцето залязваше. Облаците приличаха на големи развети знамена с позлатени краища. Наоколо цареше пълна тишина — настанал бе часът на съвършения покой, когато светът се намира на границата между деня и нощта. Вивиан си каза, че ще й се наложи да побърза, ако иска да свърши работата си до вечеря. Пък и водата бе вече на свършване. Изправи се с мъка на крака и помъкна хлопащото ведро по пътеката.

Изворът бе скрит под много стара каменна постройка, която се отваряше само за тържествени церемонии. Водата течеше по улей към Огледалното езеро, в което гледаха жриците, когато трябваше да видят бъдещето; оттам продължаваше да тече по корито под дърветата, и от това корито наливаха вода за пиене или миене.

Докато минаваше покрай Огледалното езеро, Вивиан забави крачка. Талиезин я беше учил, че не символът, а действителността е от значение. А в действителност водата в коритото беше абсолютно същата, като тази от Огледалното езеро. Вивиан се озърна. Ставаше късно, а наоколо нямаше жива душа… Тя пристъпи бързо и се наведе над езерото, за да потопи в него ведрото.

Езерото бе цялото в пламъци.

Ведрото се изплъзна от ръката й и изтрополи по камъните, но Вивиан не забелязваше нищо. Бе коленичила пред езерото, без да откъсва поглед от водата. Беше се вкопчила в ниската каменна ограда и хленчеше от ужас пред картините, които минаваха пред очите й, но не можеше да откъсне поглед от тях.

Градът гореше. Кървавочервени пламъци ближеха стените на къщите, чиито черни силуети се очертаваха на огнения фон. От време на време огънят, намерил нова храна, лумваше по-високо и тогава златистите езици достигаха небето. Навсякъде се издигаха стълбове черен дим. Вивиан виждаше черни човешки фигурки, които се щураха насам-натам, влизаха и излизаха от горящите къщи. За миг реши, че хората спасяват покъщнина, но в същия миг пред очите й проблесна острието на меч. Някакъв човек рухна на земята. От шията му бликна кръв. Убиецът се разсмя, издърпа от ръцете на жертвата си едно ковчеже и го хвърли върху едно разстлано наметало, където се търкаляха много други вещи.

По улиците се търкаляха трупове; Вивиан видя как на един от прозорците се показа човек, чието лице бе разкривено в нечовешки, безгласен вик. Русокосите варвари бяха навсякъде, косяха с мечовете си хората като зряло жито и се смееха, докато убиваха. Обхватът на зрението й се разшири и тя видя пътищата, които водеха извън града — по тях бягаха хора в отчаян опит да се спасят; някои влачеха със себе си домашни животни, други подтикваха воловете да влачат колите, натоварени с покъщнина, трети се бяха впрегнали да теглят колите сами. Някои мъкнеха вързопи, но най-страшно бе да видиш тези, които се влачеха напред без нищо в ръце, без мисъл, с невиждащи очи, обезумели от преживения ужас.

Вивиан бе видяла името „Вента“, изсечено на един преобърнат крайпътен камък, но земите около града бяха равни и блатисти — това не можеше да е Вента на силурите. Градът, който виждаше, трябваше да е другата Вента, която се намираше далеч на изток — столицата на старите владения на исените. Започна мислено да пресмята възможно ли е да е тази Вента, за да откъсне ума си от ужасите, които се точеха пред очите й.

Но не можеше да избяга от виденията. Видя и крепостните стени на големия град Камулодунум в пламъци, видя и много други градове, строени от римляните, да рухват опожарени. Саксонски тарани разбиваха високите крепостни порти, огромни черни гарвани отлитаха встрани, докато мародерите се перчеха с плячката по запустелите улици, а сетне се връщаха, за да продължат пира си с непогребаните трупове. Проскубан уличен пес разнасяше доволно своята част от плячката — откъсната човешка ръка.

Извън градовете опустошението не бе чак толкова пълно, но ужасът бе преминал над цялата земя като повей от големи черни криле. Вивиан виждаше как хора, обитавали самотни вили, заравят среброто си и се отправяш на запад, газейки презрялото жито. Сякаш целият свят бе хукнал да спасява кожата си от саксонските вълци.

Огън и кръв се смесиха в ален водовъртеж пред очите на момичето; тя продължи да хлипа, но все така не можеше да се откъсне от езерото. След време осъзна, че някой стои до нея и й говори — може би отдавна:

— Дишай дълбоко… Така е добре… Това, което виждаш, е далеч от тук. Нищо лошо няма да ти се случи… Вдишвай и издишвай, спокойно… Сега ми кажи какво видя…

Вивиан изпусна дъх в треперлива въздишка, после задиша все по-спокойно и примигна, за да изясни замъгления си от сълзи поглед. Видението все още не си отиваше, но сега то бе по-скоро като образи, видени насън. Сякаш съзнанието й витаеше някъде извън тялото; чуваше как някой й задава въпроси, чуваше и себе си как отговаря, но това като че ли не я засягаше особено.

— Предполагам, че момичето говори истината? Възможно ли е просто да е изпаднала в истерия или да си измисля, за да си придава важност? — попита Нектан, върховен друид и водач на друидското братство на Авалон.

Ана се усмихна иронично.

— Не се самоуспокоявай с мисълта, че защитавам дъщеря си. Жриците ще ти кажат, че не съм й давала никакви предимства, и знаеш, че бих я убила със собствените си ръце, ако се осмели да опорочи мистериите. Но какъв смисъл би имало да съчинява всичко това, след като нямаше никой, който да я изслуша. Била е съвсем сама при езерото, докато приятелката й забелязала, че не се е върнала за вечеря и тръгнала да я търси. Когато ме повикаха, тя все още беше в дълбок транс, а мисля, ще се съгласиш, че никой не може по-добре от мен да различи истинския пророчески транс от фалшивия.

— Дълбок транс — повтори Талиезин. — Но нейното обучение изобщо не е започнало!

— Така е. А при това бяха необходими всичките ми сили и способности, за да успея да я върна.

— Продължи ли да я разпитваш, след като я върна в съзнание? — попита бардът.

— Когато Богинята прати толкова внезапно и силно видение, то трябва да бъде прието. Не се осмелихме да отхвърлим предупреждението — каза Повелителката, подтискайки собственото си безпокойство. — Така или иначе, тя вече бе престъпила забраната. Единственото, което можехме да сторим, бе да се опитаме да разберем колкото е възможно повече, и после да се погрижим за момичето…

— Ще се оправи ли? — попита тревожно Талиезин. Лицето му бе станало пепеляво. Ана се намръщи. Не бе предполагала, че се е привързал дотолкова към малката.

— Вивиан спи. Не мисля, че имаш основания за безпокойство — жилава е по наследство — отбеляза тя сухо. — Когато се събуди, ще я боли цялото тяло, но ако изобщо си спомня нещо, то ще е като полузабравен кошмарен сън.

Нектан се покашля.

— Това е добре. Но ако видението й е вярно, какво трябва да предприемем ние?

— Аз вече направих най-належащото — пратих вестоносец при Вортигерн. Сега е още ранно лято, а момичето е видяло ниви, готови за жътва. Ако получи предупреждението навреме, може би ще съумее да се подготви…

— Да, ако се вслуша в него — отбеляза скептично Юлия, една от по-възрастните жрици. — Но онази саксонска вещица, която го води за… — като видя изражението на Ана, Юлия млъкна незабавно.

— Дори Вортигерн да събере цялата си конница и да тръгне срещу Хенгист, няма да има никаква полза — намеси се Талиезин. — Варварите са прекалено много. Какви, казваш, бяха думите, които извикала накрая Вивиан?

— „Орлите отлетяха завинаги. Идва Белият дракон, който ще разкъса земята…“ — прошепна Ана, треперейки.

— Това е нещастието, от което се бояхме — каза с мъка Таленос, един от по-младите друиди, — страшната съдба, която се молехме да ни отмине!

— И какво предлагате да сторим, освен да хленчим и да се бием в гърдите по примера на християните? — сопна се Ана. Нещастието идеше — дори по-страшно от това, което бе споменал Таленос. Припомни си ужаса в очите на Вивиан. Откак бе чула пророческите й думи, стомахът й се бе свил и не можеше да приеме троха храна. Но не биваше останалите да разберат, че почти се е поболяла от страх.

— Какво да правим? — повтори най-старата жрица Елен. — Авалон е бил откъснат от външния свят, за да служи за убежище; пътят към него е пазен в тайна още от времето на Каразий. Ще трябва да изчакаме, докато прегори огънят. Поне тук ще сме на сигурно място… — другите я изгледаха с презрение и тя млъкна смутено.

— Да се молим на Богинята за помощ — предложи Юлия.

— Това не е достатъчно — поклати глава Талиезин. — Ако кралят е неспособен или няма желание да се пожертва за своя народ, тогава този, който носи титлата Мерлин Британски, трябва да даде живота си, за да спаси земята.

— Но ние нямаме… — започна Нектан и млъкна. Червендалестите му бузи пребледняха до неузнаваемост. Ана, независимо че сърцето й се бе свило, защото знаеше какво ще предложи Талиезин, не можа да не изпита горчиво злорадство пред явния страх на стария жрец, че някой може да очаква от него той да се принесе в жертва.

— … нямаме Мерлин — довърши вместо него Талиезин. — Не сме имали жрец, който да е носил тази титла още от времето, когато римляните нахлули за първи път в Британия — тогава последният Мерлин загинал, за да може Карактак17 да продължи да води съпротивата срещу нашествениците.

— Мерлин е един от избраните — светъл дух, който е отказал да излезе от сферата на нашия свят, за да може да бди над нас — каза Нектан, като се облегна обратно на пейката. — Ако се въплъти отново в човешки образ, това само ще го принизи. Можем да се обърнем към него с молба за напътствие, но нямаме право да го молим да слезе отново сред простосмъртните.

— Дори ако това е единственото, което би спасило земята ни? — попита Талиезин. — Щом духът на Мерлин е съвършен, той сам ще прецени дали да се вслуша в молбата ни. Но едно е сигурно — ако не го помолим, няма да дойде!

Юлия се приведе напред.

— Но нали по времето на Карактак саможертвата му не е помогнала. Кралят, заради когото загинал Мерлин, бил пленен, и римляните избили друидите от Свещения остров.

Нектан кимна.

— При това вижте какво става — някога сме приемали идването на римляните в Британия за катастрофа, а сега оплакваме тъкмо техния упадък! Толкова ли е невъзможно да си представите, че един ден ще съжителстваме така мирно със саксонците, както сега с римляните?

Другите го погледнаха унищожително и той млъкна на свой ред.

„Да — помисли Ана — но римляните освен военна мощ са имали и цивилизация. Саксонците почти не се различават от вълчите глутници, които върлуват из хълмовете.“

— Дори Мерлин да се прероди утре — каза тя на глас, — докато възмъжее, ще бъде късно.

— Има и друг начин — намеси се Талиезин, — може човек, който вече е зрял, да отвори душата си, за да приеме Съвършения дух…

— Не! — от страх гласът й бе толкова рязък, че изплющя като камшик. — В името на Богинята забранявам! Не ми трябва Мерлин — трябваш ми ти, ти самият, тук и сега! — тя впи поглед в неговия, призовавайки цялата си сила, и след дълго, мъчително мълчание, което се стори на всички безкрайно, видя как героичният блясък в очите му помръкна.

— Повелителката на Авалон каза, и аз се подчинявам на заповедите й — промърмори Талиезин. — Но искам да ти кажа само едно. — Той отново срещна очите й. — Рано или късно жертвата ще бъде принесена.

Вивиан лежеше в леглото си в Дома на девиците и наблюдаваше прашинките, които танцуваха в последния слънчев лъч, промъкнал се през завесата на вратата. Тялото я болеше отвън и отвътре. По-възрастните жрици й бяха обяснили, че това е така, защото не е била подготвена за видението. Тялото й се бе стегнало, всеки мускул се бе съпротивлявал до такава степен, че бе чудно как нямаше счупени кости. Съзнанието й е било като всмукано от другата действителност. Ако майка й не бе отворила собственото си съзнание, за да я намери и да я върне, е имало опасност да се загуби навеки.

Най-удивителното от всичко, което й се бе случило, за Вивиан бе това, че майка й бе поела такъв риск върху себе си, както и това, че духът й бе поел докосването на другия, без да се отдръпне. Тази част от съзнанието на Вивиан, която подлагаше всичко на съмнение, постоянно повтаряше, че Върховната жрица просто е искала да долови видението й по-отблизо. Но тъй или иначе, в духа на Ана имаше нещо, което дъщеря й приемаше като близко и сродно. Всъщност, мислеше си Вивиан, двете си приличаха много повече, отколкото бяха в състояние да признаят. Тя се усмихна, защото й мина през ума, че сигурно тъкмо заради това никак не се разбират.

Но Повелителката на Авалон бе обучена жрица. Възможно бе Вивиан да бе наследила дарбата на майка си и дори нещо повече, но ако не се научеше как да я ползва, щеше да представлява постоянна опасност за себе си и околните.

Преживяното я бе отрезвило много повече от което и да било наказание, което можеше да й наложи майка й. Трябваше да си признае, че си получи заслуженото. Действително зимата на първата й година на Авалон бе незапомнено сурова; ледът, който само бе напомнял за себе си по Самхаин, към средата на зимата бе сковал цялото езеро. Хората от блатистите земи им носеха храна с шейни, които едва успяваха да прекарат през снега и леда. Дълго време всички бяха прекалено заети с оцеляването си, за да мислят за обучението на бъдещите жрици. Но откак зимата мина, до днешния ден Вивиан просто бе изпълнявала механично задълженията си, предизвиквайки майка си при всяка възможност.

Завесата на вратата помръдна. Замириса на нещо готвено и устата на Вивиан се напълни със слюнка. Появи се Роуан и си запроправя път между леглата, натоварена с тежък поднос. Остави го на една пейка до леглото на Вивиан и се усмихна.

— Спала си един ден и една нощ. Сигурно си ужасно гладна.

— И още как — отвърна Вивиан и се изправи на лакът, присвивайки лице от болка. Роуан отметна кърпата, с която бе покрит подносът. На него имаше купа с бульон. Вивиан го загълта лакомо. В бульона имаше късчета месо, което я удиви, защото момичетата по време на обучението си ядяха само много лека храна, за да поддържат духа си бодър и да пречистват телата си. По този начин се подобряваше и възприемчивостта на сетивата им. Сигурно по-възрастните жрици бяха на мнение, че последното нещо, от което се нуждае в момента Вивиан, е изострена чувствителност на сетивата. Все пак, колкото и да бе гладна, не можа да изяде повече от половината купа. Отпусна се отново в леглото с доволна въздишка.

— Искаш ли да поспиш? — попита Роуан. — Да знаеш, изглеждаш тъй, като че ли са те били с тояги.

— Точно така се чувствам и ми се иска да поспя, но се страхувам, че ще сънувам кошмари.

Очите на Роуан блеснаха любопитно, тя се наведе към Вивиан и зашепна:

— В Голямата зала казаха само, че ти се е случила някаква неприятност. Какво стана всъщност? Какво видя?

Вивиан я изгледа и потръпна. Дори само въпросът на момичето извика в съзнанието й ужасяващи картини. Пред вратата се чуха гласове и Роуан се дръпна. Вивиан си отдъхна облекчена, защото завесата на вратата се вдигна и в стаята влезе Повелителката на Авалон.

— Виждам, че са се погрижили за теб — отбеляза Ана хладно. Роуан се поклони набързо и изчезна.

— Благодаря ти… за това, че ме върна — произнесе с усилие Вивиан. Възцари се неловко мълчание, но Вивиан имаше чувството, че страните на майка й станаха по-розови, отколкото бяха на влизане.

— Аз… Мен не ме бива много за майка — каза Ана със запъване. — Предполагам, че така е и по-добре, защото трябва да поставям задълженията си на Върховна жрица пред майчинския си дълг. Дори да не ти бях майка, а само Върховна жрица, пак щях да сторя същото. Но се радвам, че се възстановяваш така бързо.

Вивиан примигна. Не беше кой знае какво — в никакъв случай не се покриваше с представите й от детските мечти за думите, които би й казала майка й когато се видят отново. Но днес Ана се бе държала по-мило с нея, отколкото през тези почти две години, откак бе на Авалон. Дали си струваше да отиде по-далеч?

— Наистина се чувствам по-добре, но ме е страх да заспя отново… Ако Талиезин ми посвири на арфата, може би няма да сънувам страшни сънища.

Майка й явно се ядоса, но като че ли някаква мисъл прекоси неочаквано съзнанието й и тя кимна.

Когато по-късно вечерта бардът дойде и седна до леглото й, той също изглеждаше уморен и напрегнат. Вивиан започна да го разпитва какво се е случило, но той само се усмихваше и отговаряше, че е понесла достатъчно неприятности за един ден и че няма намерение да я обременява със своите. А в музиката, която изтръгваше от струните на арфата, нямаше и следа от тъга; и когато Вивиан заспа, сънят й бе дълбок, изцелителен, без сънища.

Събитията през следващата година доказаха пророческите способности на Вивиан. Това я издигна в очите на жриците, но тя с радост би понасяла вместо това презрението им, защото новините, които започнаха да пристигат след жътва, наистина потвърждаваха предсказанията й, което ще рече, че бяха ужасни. Хенгист Саксонеца, под предлог, че Вортигерн не му е платил, както е било договорено, връхлетя с огън и меч върху британските градове. За няколко кратки месеца бяха опустошени Юга и Изтока. Цялата западна част на страната бе залята от бежанци.

Макар и многобройни, саксонските орди не бяха в състояние да окупират целия остров. Хенгист държеше Кантиум; из териториите на триновентите, на север от река Тамесис, върлуваха източните сакси; а техните съюзници, англите, държаха в ноктите си земите на исените. На други места мародерите периодично нападаха и се оттегляха. Но британците така и не се връщаха обратно по домовете си — от какво биха преживявали, след като вече нямаше пазари, където да продават стоките и плода на земята си? Завоюваните земи бяха като рана, отворена в тялото на Британия — местата наоколо бяха безчувствени още преди треската да бе достигнала до тях.

Малко по на запад животът продължаваше да тече както обикновено — единствената разлика бе нарастващият страх. На отделения от външния свят Авалон жриците не можеха да се радват особено на сигурността си. Нерядко дребните обитатели на блатата откриваха по някой бежанец, заблудил се наоколо. Християните намираха подслон при монасите на Инис Уитрин, другите идваха на Авалон.

Самодържецът, макар и женен за саксонка, не стоеше със скръстени ръце. Започнаха да пристигат известия, че Вортигерн е успял да запази Лондиниум, как синовете му пътуват из страната и се опитват да съберат опълчение и да си възвърнат отнетите земи, че призовават хората от незасегнатата част на Британия да им се притекат на помощ с войски и припаси.

През пролетта на следващата година, когато Вивиан бе навършила седемнадесет години, един обитател на блатата донесе забележителна новина. Пристигнал бе синът на британския самодържец, за да се обърне с молба за помощ към Авалон.

В Дома на девиците момичетата се бяха скупчили една до друга под завивките си — беше ранна пролет, все още много студена.

— Ама ти видя ли го? — шушукаше малката Мандуа, която бе дошла на Авалон миналото лято. — Красив ли е?

Макар и още малко, момичето бе доста зряло за възрастта си. Вивиан не вярваше, че ще изкара тук времето, необходимо за пълно обучение на една жрица. Но пък нали и тя самата още учеше — и макар да не бе най-висока на ръст, определено бе най-възрастната в Дома на девиците. От момичетата, които бяха тук, когато Вивиан пристигна на Авалон, беше останала само приятелката й Роуан.

— Всички принцове са красиви, също както и всички принцеси — разсмя се Роуан. — Това е част от задълженията им.

— А той не е ли бил преди женен за сестра ти? — попита Клаудия — тя произхождаше от заможно семейство на бегълци от Кантиум, но отдавна бе свикнала да изтъква това.

Вивиан поклати глава.

— Сестра ми Идрис бе съпруга на Категирн, най-големият син на Вортигерн. Този е най-младият, Вортимер. — Бе успяла да му хвърли един поглед, когато пристигна — принцът бе слаб и тъмнокос като нея самата, но по-висок. Първоначално й се стори прекалено млад, за да носи оръжие, но после срещна очите му — бяха очи на мъж, не на малко момче.

Дървената врата, която поставяха на входа през зимата, се плъзна встрани. Всички се обърнаха.

— Вивиан! — гласът бе на една от възрастните жрици. — Майка ти те вика. Каза да облечеш церемониалните одежди.

Вивиан стана. Какво ли можеше да означава това? Пет чифта широко ококорени очи я следяха, докато подреждаше диплите на наметката на раменете си, но никой не посмя да пророни дума. Дали, мислеше си Вивиан, когато се върнеше отново тук, щеше да е все още девица? Беше чувала, че понякога, за да подейства магията, са необходими и такива жертвоприношения. Мисълта я накара да потрепери, но си каза, че ако това се случи, поне щяха да бъдат принудени после да я посветят за жрица.

Повелителката чакаше с останалите в Голямата зала, облечена в алените тържествени одежди на Великата майка. Старата Елен, потънала в черни воали, бе Старицата смърт. Нектан също бе облечен от глава до пети в черно, а Талиезин бе великолепен — целият в кървавочервено. Вивиан бе облечена в бели одежди, но нямаше мъж, който да е облечен в бяло — „Сигурно ще е принцът, когото чакаме“, каза си тя. Започваше да разбира.

Майка й се обърна към вратата, макар че Вивиан не бе чула нищо, и й каза да спусне воала си. Влезе принц Вортимер, потръпващ от студ в тънката си бяла туника, която сигурно бяха заели от някой млад друид. Очите му се спряха на Повелителката на Авалон и той се поклони дълбоко.

„Страх те е, нали? Така и трябва“, каза си Вивиан, усмихвайки се под воала си, докато Повелителката, без да пророни дума, ги поведе навън. Но когато тръгнаха нагоре по пътеката към Тор, Вивиан установи, че и тя е не по-малко уплашена.

Тази нощ луната бе все още девица. Блестящият й лък вече клонеше на запад. Наближаваше полунощ. „Девица — като мен“, потръпна Вивиан, вперила поглед в небето. Факлите от двете страни на олтара не топлеха — светлината им примигваше и мъждукаше. Момичето си пое дъх и се опита да не обръща внимание на мразовития въздух, както я бяха учили.

— Вортимер, сине на Вортигерн — разнесе се гласът на Повелителката — тя говореше тихо, както винаги, но гласът й отекна в целия каменен кръг. — Защо си дошъл при нас?

Двамата жреци, които съпровождаха принца, пристъпиха напред и го накараха да се изправи срещу Повелителката — от другата страна на каменния олтар. Вивиан видя как се разшириха очите му — сега принцът не виждаше дребната, тъмнокоса жена, която бе нейна майка, а високата, величествена Върховна жрица на Авалон.

Вортимер преглътна, но когато проговори, гласът му не трепваше:

— Дойдох да се помоля за Британия. Вълци разкъсват тялото й, а свещениците на християните не могат да ни помогнат. Единственото нещо, което ни казват, е че страдаме за греховете си. Но аз не вярвам, че има грях у малките деца, изгорели живи в домовете си, или в кърмачетата, на които саксонците разбиват главите в камъните. Виждал съм всичко това, Повелителко, и горя от желание да отмъстя на враговете ни. Искам да призова старите богове, древните защитници на тази земя, за да ми помогнат да отмъстя!

— Добре говориш, но нашите дарове си имат цена — отвърна Върховната жрица. — Ние служим на Великата богиня, която е безименна и все пак носи много имена, която няма форма и все пак е многолика. Ако си дошъл да посветиш живота си, за да й служиш, Тя може да се вслуша в молбата ти.

— Моята майка е израсла на Свещения остров и ме научи да обичам старите обичаи. Готов съм да дам всичко, за да спечеля милостта на Авалон.

— Дори и живота си? — Елен пристъпи напред. Вортимер отново преглътна, но кимна. Старата жена се изкиска сухо. — Може и да поискаме един ден кръвта ти, но няма да е днес…

Сега бе ред на Вивиан.

— Аз не искам от теб кръвта ти — каза тя тихо, — а душата ти.

Той се извърна към нея и я загледа с горящи очи — Вивиан имаше чувството, че погледът му пронизва воала пред лицето й.

— Тя ти принадлежи… — той притвори очи и допълни — … и винаги ти е принадлежала. Спомням си… Спомням си, че съм принасял такава жертва и преди.

— Ти трябва да пожертваш и духа, и тялото си — каза твърдо Ана. — Ако си готов за истинска саможертва, предложи тялото си на Богинята тук, на олтара.

Вортимер смъкна бялата туника и легна съвсем гол, потръпваш от студ, на студения камък.

„Мисли, че ще го убием, въпреки моите думи“, каза си Вивиан. Сега отново й се стори съвсем млад — предполагаше, че е най-много година-две по-възрастен от нея.

Елен и Нектан застанаха от северната и южната страна на олтара. Вивиан зае мястото си на изток, а Талиезин — на запад. Върховната жрица отстъпи към края на кръга и започна да танцува, тананикайки тихичко. Ту влизаше, ту излизаше от кръга, но през цялото време се движеше в посоката на слънцето. Един път, два пъти, три пъти изплете Ана кръга, и когато минаваше покрай нея, Вивиан чувстваше как собственото й съзнание се издига, напуска тялото й и вижда как бледо сияние се спуска над камъните и изпълва въздуха в храма. Когато свърши ритуалния танц, Ана се върна в центъра.

Вивиан се изправи в целия си ръст. С краката си бе стъпила здраво на земята, а ръцете си бе протегнала към небето. Въздухът се изпълни с мирис на ябълков цвят, докато девицата призоваваше пазителите на Източните двери с техните древни, тайни имена.

Прозвуча гласът на старата Елен и топлината на юга слезе в кръга; мелодичният глас на Талиезин призова Пазителите на запада. Вивиан се почувства понесена от мощната вълна на прииждащата Сила. Едва когато прозвуча заклинанието на Нектан към пазителите на Севера, тя усети че отново стъпва на земята. Но този каменен кръг, в който се върна, не беше вече напълно в действителния свят. Дори Вортимер вече не трепереше — въздухът бе станал много по-топъл.

Ана извади запушалката на шишенцето, което висеше на колана й. Мирисът на благовонно масло натежа в топлия въздух. Елен сипа малко от маслото на пръстите си и се наведе, за да бележи стъпалата на Вортимер с печата на Силата.

— Обвързвам те с тази свещена земя — шепнеше тя. — Жив или мъртъв, ти й принадлежиш.

Върховната жрица взе на свой ред маслото и плъзна ръка по фалоса му. Той се изчерви, защото членът се втвърди под пръстите й.

— Нейно е семето на живота, което носиш. Посвети цялата си сила, за да й служиш всеотдайно.

Ана предаде шишенцето на Вивиан, която се наведе, за да изпише третия печат на челото му. Изведнъж пред очите й заплуваха спомени от друг живот — лицето на русокос мъж с очи, сини като морето, и друг, съвсем млад, с дракони, татуирани по ръцете му.

— Нейни са всички твои мечти и стремежи, нетленният ти дух, който посвещавам на Нея… — прошепна тя и сама се учуди, като чу гласа си — никога не бе звучал така нежно и мелодично. Дали го бе обичала и преди — в някой друг живот? Тя повдигна воала си, наведе се над него и го целуна по устните. За миг видя Богинята в целия блясък на красотата й, отразена в неговите зеници.

Отстъпи и застана до майка си и Елен в краката на легналия на олтара принц. Когато трите се хванаха за ръце, тя почувства замайване и моментна паника, защото долови изместването на световете — същността й също се изменяше. Вивиан започна да трепери — бе виждала това отстрани, но никога не й се бе случвало да бъде част от магията.

Същността й бе заместена от Другата, която живееше едновременно в трите фигури, застанали в каменния кръг, но не се съдържаше в тях. Тя обхващаше целия свят. Тя съзнаваше другите лица на Тройната си същност и знаеше, че те са Едно — говореше с устните на три жени, но Един бе гласът, който долиташе до мъжа на олтара.

— Ти, който търсиш Богинята и мислиш, че съзнаваш желанията си — знай едно — аз никога няма да бъде такава, каквато си очаквал — ще бъда винаги нещо по-различно и нещо повече…

Вортимер се бе изправил и бе коленичил върху олтара. Колко безпомощен й се стори сега!

— Напрягаш слух, за да чуеш гласа ми, но не знаеш, че моят глас е тишината; копнееш за любовта ми, но когато я получиш, ще опознаеш страха; молиш се за победа, но ще осъзнаеш властта ми едва в поражението… Сега, когато чу тези истини, все още ли си готов да принесеш жертвата? Ще ми посветиш ли живота си?

— Аз съм дошъл от утробата ти… — гласът му трепна, но той продължи — и съм длъжен да ти върна това, което Ти принадлежи… Обръщам се към Теб не за своя изгода, а за доброто на Британия…

Докато Вортимер говореше, светлината в кръга засия по-ярко.

— Аз съм Майка на всичко, което носи в себе си живот — отвърна Тя, — и всички са мои деца. Мислиш ли, че тази земя може да бъде навеки загубена поради деянията на простосмъртни, че някой може да те откъсне от Мен?

Вортимер преклони глава.

— Ти носиш смело и чисто сърце, и затова, дете мое, за кратко време желанието ти ще бъде изпълнено. Приемам да ми служиш, както съм те приемала и преди. Бил си Свещен крал и император, а сега идваш отново, за да спасиш Британия. Това, което е по силите на простосмъртен, ще бъде твое дело — но помни — не е дошло още времето за поражението на саксонците. Друго е името, което ще остане във вековете. Твоите подвизи и твоят живот само ще проправят неговия път… Това ще ти бъде ли достатъчно?

— Да, Повелителко. Да бъде твоята воля… — отвърна тихо Вортимер.

— Тогава успокой душата си. Ще ти бъда вярна, както си ми верен и ти, а когато Британия те повика, ти отново ще дойдеш…

Богинята протегна ръце и го взе в прегръдките си. Обгърна го неземно сияние, а когато то изчезна, принцът спеше върху каменния олтар със спокойния сън на малко дете.

19.

Наближаваше краят на лятото. Слънцето припичаше неумолимо в безоблачното небе. Тревата жълтееше и блестеше на лъчите му като златна. Друидите бяха изкопали малък водоем на брега на езерото — там се къпеха жриците. Когато времето беше горещо като днес и нямаше нужда от дрехи, жените разпростираха ризите, с които бяха плували, по тревата, за да съхнат, и докато чакаха, седяха и бърбореха на пейките в сянката на един клонест дъб.

Косата на Вивиан бе пораснала малко след тазгодишното стригане, но бе все още достатъчно къса, за да няма нужда от сушене. Достатъчно бе да тръсне няколко пъти глава, за да отърси водата. Вече бе свикнала косата й да е къса и в ден като днешния това бе дори приятно. Тя просна туниката си на тревата и легна върху нея, оставяйки слънчевите лъчи да изравнят по цвят загорелите й ръце и крака с останалите части на тялото. Майка й седеше наблизо на един дънер. Тялото й бе на сянка, държеше само главата си на слънце, за да може дългата, тежка коса да съхне, докато Юлия я разресваше.

Повелителката обикновено носеше косата си свита на кок, но когато я разпуснеше, тя стигаше до средата на бедрата й. Докато гребенът минаваше през тъмните кичури, по тях играеха червеникави отблясъци, сякаш косата й се къпеше в пламъци. През полуспуснатите си клепачи Вивиан наблюдаваше как Ана се протяга доволно като котка. Бе привикнала да възприема майка си като дребна и грозновата, кокалеста и постоянно смръщена, освен, разбира се, когато я озаряваше красотата на Богинята. Но сега Ана не бе никак грозна.

Така, както бе седнала, Повелителката приличаше на миниатюрна статуетка на Богинята — тялото й бе като изваяно от слонова кост, по корема й минаваха сребристи ивици, останали след бременностите, а гърдите й бяха все още високи и стегнати. Изглеждаше щастлива. Измъчвана от любопитство, Вивиан остави зрението си да се разфокусира, както я бяха учили, и веднага видя аурата, която обвиваше тялото на майка й като розово сияние. Сиянието бе най-ярко над корема й. Нищо чудно, че напоследък Ана цялата грееше, дори погледната с просто око.

Внезапно, възмутително подозрение накара кожата на Вивиан да настръхне, сякаш бе повял хладен вятър. Тя стана и, влачейки туниката след себе си, отиде и седна до майка си.

— Косата ти е чудесна — поде тя с равен тон. Ана отвори очи, но продължи да се усмихва. Да, у нея определено имаше някаква промяна. — Но пък си имала и достатъчно време да я оставиш толкова дълга. Станала си жрица, когато си била на петнадесет, нали? А си родила първото си дете още на следващата година — продължи Вивиан замислено. — Аз наближавам деветнадесетте. Не мислиш ли, че е редно да бъда посветена за жрица, та да мога и аз най-сетне да си пусна дълга коса?

— Не. — Ана продължаваше да седи в същата поза, но тялото й издаваше напрежение.

— Защо не? Аз съм най-възрастната в Дома на девиците. Да не би да ми е писано да вляза в историята на Авалон като най-старата девственица?

Ана се изправи. Гневът й се надигаше, но още не бе успял да пречупи доскорошното й добро настроение.

— Аз съм Повелителка на Авалон и единствено аз мога да реша дали си готова да бъдеш жрица!

— Кажи ми, какво още не съм научила? Коя от задачите си не съм изпълнила? — възкликна Вивиан.

— Не можа да се научиш на покорство! — тъмните очи на майка й блеснаха гневно, и момичето почувства силата й като връхлетял горещ вихър.

— Така ли? — Вивиан реши, че е принудена да прибегне към единственото си оръжие. — Или може би просто изчакваш дали няма да стане така, че вече да не ти бъда нужна? Сигурно възлагаш надеждите си на детето, което носиш?

Видя как лицето на майка й пламна и разбра, че подозренията й са оправдани. Предположи, че майка й е забременяла по Белтейн. Кой ли беше бащата? Който и да бе, надали знаеше.

— Би трябвало да се засрамиш! На тези години е редно аз да те направя баба, а не ти да раждаш!

Искаше да го каже с гняв, но сама чу, че думите й звучат като оплакване и лицето й пламна. Ана започна да се смее, а Вивиан се обърна, грабна туниката си и хукна. Смехът на майка й я преследваше по петите като проклятие.

Вивиан бе прекарала лятото под открито небе, а и по начало бе жилава и издръжлива. Беше й все едно накъде тича, но все пак краката й подбираха сигурния път по брега на езерото — колкото е възможно по-надалеч от Тор. Горещото лято бе пресушило почти напълно блатистите земи и скоро Вивиан установи, че се е отдалечила от Авалон повече от всеки друг път. Въпреки това продължи да тича без посока.

Когато спря, го направи не от изтощение, а по принуда. Внезапно пред нея започна да се издига стена от мъгла — толкова плътна, че поглъщаше дневната светлина. Сърцето на Вивиан биеше така, като че ли се бе качило в гърлото й. Опита да се убеди, че това е обикновена омара, която се надига от тинестите земи в края на деня. Само че омарата се надигаше едва когато паднеше нощният хлад, а когато преди малко видя за последен път слънцето, следобедът не бе почнал да преваля. Сега слънцето вече не се виждаше. Светлината бе особена, сребриста, и нямаше нищо, по което би могла да се ориентира за посоките.

Вивиан се огледа. Беше чувала, че Авалон се намира на половин път между света на човеците и владенията на феите. Тези, които знаеха заклинанието, минаваха през мъглите и се озоваваха на брега в света на простосмъртните. Но от време на време се случваше нещо да се обърка и тогава човек се озоваваше в онзи, отвъдния свят.

„Би било по-разумно от страна на майка ми — мислеше Вивиан — да ме бе пратила в света на човеците, за да опитам да се върна оттам.“ Студената пот правеше кожата й лепкава.

Мъглата започваше да се вдига; Вивиан направи крачка напред и отново спря като закована. Хълмът, който се издигаше пред нея, бе покрит със сочна зелена трева и обсипан с невероятно красиви цветя, напълно непознати за нея. Мястото беше прекрасно, но тя не бе го виждала никога в живота си.

Отвъд хълма някой пееше. Вивиан се понамръщи раздразнено, защото гласът, макар и приятен, не пееше вярно песента. Тя започна внимателно да си проправя път през храсталака, стигна до върха на хълма и погледна от другата страна.

Сред цветята седеше някакъв старец и пееше. Косата му бе подстригана като на друидите, но дрехата му бе проста и окъсана, от тъмна вълна. На гърдите му висеше дървен кръст. От удивление Вивиан навярно бе възкликнала, защото старецът вдигна глава, видя я и се усмихна.

— Бъди благословена, хубавице — каза той тихо, сякаш се боеше, че тя ще изчезне.

— Какво правиш тук? — попита Вивиан и заслиза надолу към него.

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос — каза той, оглеждайки изподрасканите й крака и потното й чело. — Отдалеч изглеждаш тъй, сякаш си от народа на феите, но сега виждам, че си смъртна.

— Нима ти можеш да ги виждаш? — извика Вивиан.

— Имам тази дарба, макар че братята ми по вяра все ме предупреждават, че това е измама и демонско лукавство. Никога няма да повярвам, че нещо толкова прекрасно може да носи в себе си зло.

— Ти си доста странен монах, ако съдя по това, което съм чувала за тях — отбеляза Вивиан и седна до него.

— Опасявам се, че е тъй. Но все си мисля, че нашият свети Пелагиус трябва да е бил прав, когато е проповядвал, че е достатъчно да живееш добродетелно и в мир със света и себе си, за да спечелиш царството небесно. Самият епископ Агрикола ме подстрига за монах и ми даде името Фортунатус. Агрикола бе убеден, че твърденията на свети Августин, според които всички сме родени грешници и можем да се надяваме само на милостта Божия, за да бъдем спасени, са чиста ерес. Само че в Рим са на друго мнение и ни преследват. Прибраха ме братята от Инис Уитрин и ми повериха да пазя Параклиса на птиците.

Монахът се усмихна; сетне впери поглед нанякъде, посочи с ръка над рамото на Вивиан и прошепна:

— Шшт… Ето я там. Красива е. Не я ли виждаш?

Вивиан извърна много бавно глава, и успя да види как многоцветното сияние, което бе започнало да се отделя от близкия бъзов храст, доби форма и се превърна в стройна фигура, увенчана с бели бъзови цветове и облечена в бляскава синьочерна дреха, която се спускаше до земята на богати дипли.

— Поздравявам те, майко — прошепна момичето със сведена глава. Ръцете й се издигнаха в ритуалния поздрав.

— При нас е дошло момиче, в чиито жили тече старата кръв — нека я поздравим с „добре дошла“! — още докато ефирното създание говореше, въздухът се изпълни с безчет сияйни същества, блещукащи във всички цветове на дъгата. За миг те се извиха около главата на Вивиан и тя долови милувката на стотици безплътни пръсти. Сетне, с тих смях, наподобяващ далечен звън на стъклени камбанки, създанията изчезнаха.

— Сега разбирам — ти си от другия остров, от Авалон — кимна отец Фортунатус.

Вивиан кимна на свой ред.

— Наричат ме Вивиан.

— Казват, че Авалон е много свято място — каза той простичко. — Как стана тъй, че се озова тук?

Вивиан го загледа подозрително, но той отвърна на погледа й с толкова явно чистосърдечие, че тя се почувства обезоръжена. Изведнъж й стана ясно, че този човек никога не би използвал нещо, което му е казала, срещу нея или срещу майка й. Бе й задал въпроса с искрена загриженост.

— Бях ядосана. Майка ми е бременна — на нейната възраст! И на всичкото отгоре се опитва да се държи с мен, като че ли съм още дете! — Вивиан поклати глава; сега й бе трудно да разбере какво всъщност я бе подразнило толкова.

Отец Фортунатус отвори широко очи.

— Нямам никакво право да ти давам съвети, пък и не разбирам почти нищо от женски работи, но един нов живот би трябвало да е повод за радост — толкова повече, че идването му е равностойно на чудо. Тя сигурно ще има нужда от теб, за да й помагаш за бебето. Нима мисълта да държиш новородено дете в ръцете си не ти доставя радост?

Сега бе ред на Вивиан да се зачуди. В гнева си не бе отделила никаква мисъл на детето, което щеше да се роди. Горкото дребосъче — колко ли време щеше да има за него Повелителката на Свещения остров? Ана нямаше нужда от нея, но бебето щеше да има. Странен старец беше този отец Фортунатус — колко много й олекна след думите му!

Тя вдигна очи и се замисли как ли ще намери обратния път. Сребристата светлина, която струеше отвсякъде, без видим източник, бе започнала да розовее и въздухът се изпъстри с блуждаещи светлинки.

— Права си — време е да се върнеш в своя свят — каза свещеникът.

— А как да намеря пътя?

— Виждаш ли този камък? Той е толкова древен, че може да бъде видян и при параклиса на птиците на нашия остров. Когато стъпя на него, мога за малко да се озова в царството на феите. Има стотици такива места с голяма сила, където преградата между световете изтънява. Идвам тук всеки път след неделната литургия, за да славя Бог-творец, защото Той е всеобщ създател, а значи и на това място — а никога не съм виждал нещо по-красиво. Ако искаш, можеш да дойдеш и с мен, момичето ми. На острова на Брига живеят светите сестри — те ще те приютят…

„Ето възможността, за която копнеех“, каза си Вивиан. „Сега, ако искам, тога да отида в света на човеците и да заживея свой живот.“ После поклати глава.

— Искам да се върна у дома. Може би трябва да потърся друго такова място, където преградата между световете може да бъде премината.

— Добре тогава, но не забравяй този камък. Ако имаш нужда от мен и решиш да дойдеш, ще бъдеш винаги добре дошла.

Старецът се изправи и простря ръка, за да я благослови. Вивиан сведе глава и прие благословията, сякаш пред нея бе някой възрастен друид.

„Богиньо, посочи ми пътя“, каза си тя отчаяно, докато старецът потъваше в здрача. „Нямам ни най-малка представа накъде да тръгна.“

Тя стана и притвори очи. Опита се да извика в съзнанието си образа на остров Авалон — потънал в червеникавата светлина на последните слънчеви лъчи, озарили небето на запад и езерните води. Мислите й притихнаха, съзнанието й замря. Тогава, във възцарилата се в душата й тишина, зазвъняха като сребърен дъжд първите ноти на тиха мелодия. Звуците бяха неземно прелестни — и все пак имаше мигове, които мелодията потрепваше, затова Вивиан разбра, че не свирят елфи. До нея долитаха песента на бард и звуците на арфа — който и да бе, този човек свиреше и пееше с почти божествено съвършенство.

Небето в царството на феите никога не ставаше съвсем светло, но тук не се и смрачаваше докрай. Виолетовият здрач позволяваше на Вивиан да вижда накъде върви, и тя бавно тръгна натам, откъдето долиташе песента. Сега мелодията стана по-силна, и песента я зовеше, викаше я с такава тъга, че Вивиан едва не се разплака. Не само съвършената хармония я вълнуваше — в песента трептеше дълбоко, искрено чувство. Арфистът пееше за копнежа и за скръбта, и над хълмове и езерни води зовеше заблудения странник към родния дом…

Вивиан се оставяше да бъде водена от кристалните звуци на арфата и вървеше, вървеше напред, докато най-сетне забеляза, че върви в здрача през една поляна, над която тъкмо се спускаше вечерната омара. В далечината пред нея се издигаше познатият силует на Тор. А много по-наблизо, в подножието на хълма, се очертаваше познатата фигура на Талиезин, който седеше на един камък и свиреше на арфата си.

Понякога, когато свиреше Талиезин, призованите от арфата му картини ставаха толкова живи, че сам той бе убеден — ако посегне с ръка, и ще ги докосне. Затова, когато видя слабичката фигура на момичето, което крачеше към него, обгърнато с вълшебството на феите, то му се видя като неземно създание — истинска фея, дошла от отвъдното — с високо изправена глава, тя пристъпваше така леко, сякаш не докосваше земята. И все пак — ако бе видение, видението принадлежеше не на онзи, другия свят, а на Авалон — защото се движеше с плавната стъпка на жриците.

Талиезин гледаше зашеметен и само пръстите му продължаваха да се движат по струните. Той я познаваше, но тя не бе вече същата — сърцето му бе викало обичното му малко момиче, а към него идваше зряла жена — и то прекрасна.

Тогава тя го повика по име, и гласът й развали магията. Талиезин едва бе успял да остави арфата на земята до себе си, и Вивиан вече хлипаше в прегръдките му.

— Вивиан, милото ми момиче… — той я потупа нежно по рамото, съзнавайки напълно, че не държи в прегръдките си дете. — Толкова се тревожех за тебе.

Тя се отдръпна и го изгледа.

— Бил си ужасен — почувствах го дори в песента ти. А майка ми — тя също ли е толкова тревожна? Нищо чудно вече да претърсват тресавището за трупа ми.

Талиезин се позамисли. Повелителката не бе казала кой знае какво, но той бе разпознал болезнения страх в очите й.

— Да, беше много уплашена. Кажи ми, защо избяга?

— Бях ядосана — отвърна Вивиан. — Не се страхувай, няма да се повтори. Дори… дори когато се роди бебето. Ти — ти знаеше ли?

„Тя заслужава да й кажа истината“, каза си Талиезин и кимна.

— Случи се по Белтейн. — Видя по очите й, че започва да разбира, и се учуди защо е толкова притеснен.

— Значи този път — каза тя с внезапно изтънял глас, — си спомняш какво се е случило. Сега вече не само тя, но и ти няма да имаш нужда от мен.

— Не е така, Вивиан! — Талиезин искаше да й каже, че винаги ще се чувства неин баща, особено сега, когато майка й носеше неговото дете в утробата си, но тъкмо сега тя дотолкова приличаше на Ана, каквато е била като младо момиче, че всъщност чувствата, които изпитваше, не бяха съвсем бащински. Той млъкна объркан, без да знае как да продължи.

— Тя не иска да ме посвети за жрица! Какво да правя?

Талиезин беше друид, и колкото и объркан да бе като мъж, свещеникът у него не можеше да не отговори на този вопъл.

— Има нещо, което само ти можеш да сториш — точно защото си девица — поде той. — Нещо, от което се нуждаем. Знаеш, че четирите светини на тази земя се съхраняват от друидите. Мечът и копието могат да бъдат пазени от посветените жреци, блюдото — от жена, но Свещеният потир може да къде опазен само от девица. Би ли приела такава задача?

— Ще позволи ли майка ми?

Той видя как натъженото й лице блесна от възторжено страхопочитание.

— Струва ми се, че волята на Богинята е ти да бъдеш Пазителка на свещения потир, Вивиан — а на това не може да се противопостави дори Повелителката на Авалон.

Лицето на момичето грейна в усмивка, но сърцето на Талиезин бе все така натежало от скръб, и в душата му звучаха думи, които сякаш продължаваха недопятата песен…

Наближаваше есента и в западните земи хората бързаха да приберат плода от полята, защото саксонците също жънеха страшна жътва с окървавените си мечове. Над земята прелитаха слухове като кряскащи свраки — саксонски войски под командването на самия Хенгист опожарили до основи Калева; други, водени от брат му Хорса, не успели да превземат Вента Белгарум, но си отмъстили, като опустошили Сорвиодунум.

Нямаше съмнение, че стига да поискат, нищо няма да ги спре да продължат на север, към Акве Сулис и хълмовете на Мендип, където ги очакваше богата плячка. Но имаше и друг път, не толкова известен, който водеше право на запад към Линдинис.

Ако саксонците не разполагаха с достатъчно хора, за да окупират постоянно тези земи, то бяха успели поне да ги обезкръвят до такава степен, че при едно следващо нападение не биха оказали никаква съпротива. Говореше се, че варварите не правят опит да запазят градовете, работилниците, постройките. Изпиеха ли оплячкосаното вино, отново започваха да се наливат с бира. Те искаха само земя — плодородна земя, висока земя, та да не бъде поглъщана като родните им земи от солените морски вълни.

Хората от Летните земи се убеждаваха, че са на сигурно място, защитени от тресавищата, но тази година имаше голяма суша, тревата бе окосена за сено, и места, които в други години лежаха под вода, сега бяха покрити само със сочна зелена трева.

Вивиан малко се интересуваше от такива разговори. До каквото и да се доберяха варварите, те със сигурност нямаше да стигнат до Авалон. Не я притесняваше и вече явната бременност на майка й, защото Талиезин бе сдържал думата си и сега тя имаше свое призвание. Бе научила всичко, което им бяха разказвали за четирите друидски светини заедно с другите момичета от Дома на девиците, но едва сега разбираше, че това е било само началото на истинското познание, макар че повечето хора не знаеха и толкова. Сега й трябваше друго познание — за да имаш право да докосваш свещените предмети, се искаше не мъдростта на разума, а мъдрост на сърцето. За да стане Пазителка на Граала, тя самата трябваше да се преобрази.

В някои отношения обучението й бе още по-изтощително от подготовката на жриците, но някак по-едностранчиво. Всеки ден Вивиан се къпеше във водите на Свещения извор. Жриците така или иначе пиеха само от неговата вода, но сега тя трябваше и да се храни по-леко — ядеше само плодове и зеленчуци, и понякога малко хляб — не й разрешаваха дори мляко и сирене. Отслабна съвсем и понякога й се виеше свят. Когато ходеше, имаше чувството, че се движи под вода — всички предмети около нея излъчваха мека, трептяща светлина и добиваха някаква прозрачност. Все по-лесно ставаше за Вивиан да вижда между световете.

Докато обучението й напредваше, постепенно й ставаше ясно защо е толкова трудно да се намери девица — пазителка на Граала. Обикновено момиче не би имало необходимата сила — нито на тялото, нито на духа — а на нейната възраст повечето млади жени, които живееха на Авалон, вече бяха посветени жрици и се бяха възползвали от правата си да участват в Белтейнските ритуали. Беше й приятно, че по-младите момичета, които досега се чудеха какъв недостатък й пречи да бъде посветена за жрица, сега я гледаха с нямо страхопочитание.

Докато тялото на майка й все повече се обезформяше от бременността, Вивиан се движеше грациозно и царствено, изпълнена с възторга на собствената си девственост. Знаеше добре, че Граалът, както и самата Богиня, приема много форми и има много лица, но най-истински е такъв, какъвто го съхраняват друидите — сияен, недокоснат съд с девствена чистота.

В навечерието на есенното равноденствие, когато годината прекосява прага между слънцето и сянката, друидите дойдоха за Вивиан. Облякоха я в безукорно бяла роба и мълчаливата им процесия я поведе към подземната пещера. В нея имаше каменен олтар, върху който бе положен меч — ножницата му бе прокъсана и напукана от старост. На стената бе подпряно копие. До него имаше издълбани две малки ниши. В по-ниската върху бяло платно бе поставено широко блюдо. А в по-горната — Вивиан почувства как дъхът й спира, защото за първи път виждаше Граала.

Не знаеше как би изглеждал Свещеният потир в очите на непосветения — може би като обикновена глинена чаша, или красив сребърен потир, или стъклена чаша, пречупваща светлината във всички цветове на дъгата, украсена с мозайка от кехлибарени цветове. Това, което видя Вивиан, бе съд с такава чистота, че изглеждаше сякаш самият той се състои от изворна вода, която е добила по някакъв начин формата на чаша. Беше убедена, че ако го докосне с пръстите си на смъртен човек, те биха минали през него. Но й бе казано, че трябва да отиде и да го вземе от мястото му, и тя пристъпи към нишата.

Когато наближи, първоначално Усети съпротивлението на ВЪЗдуха, а сетне й се стори, че върви срещу течение — като във вода. Помисли си объркано, че долавя някакво трептене — всъщност, ако не й бръмчаха ушите, долавяше нещо като тихо тананикане. Звукът бе едва доловим, но бързо се усилваше, докато накрая погълна всички останали звуци. Вивиан продължаваше да напредва, но имаше чувството, че костите й започват да се разтапят.

Сега вече започваше да я обзема страх. Погледна назад, но всички друиди бяха вперили в нея погледи, пълни с очакване, и волята им я принуждаваше да продължи. Каза си, че внезапно обзелият я ужас е напълно неоснователен, но това не й помогна много.

Ами ако Талиезин и майка й се бяха наговорили да се отърват от нея? Знаеше отпреди и сега вече бе убедена, че ако докоснеше Граала, докато все още изпитваше страх, това би било равносилно на смърт. Каза си, че не е длъжна да го прави. Можеше да се обърне и да излезе от пещерата и да продължи да живее, макар и посрамена. Но ако трябваше да сравни смъртта с досегашния си начин на живот, нямаше какво да загуби, ако тръгнеше насреща й.

Отново отправи поглед към Граала — този път в него се съдържаше безкрайността — едно море, обсипано със звезди. От мрака се разнесе глас — толкова тих, че Вивиан по-скоро го чувстваше, отколкото да го чува.

„Аз поглъщам всичко, що е отминало; от мен се ражда всичко, което ще дойде. Прегърни ме, и моите тъмни води ще отнесат и теб — защото аз съм жертвената чаша. Но аз съм и източникът на Рождението, и ти можеш да излезеш преродена от моите дълбини. Ще дойдеш ли при мен, дъще, за да приемеш силата ми и да станеш неин проводник в света на смъртните?“

Сълзи се търкулнаха по бузите на Вивиан — това не бе гласът на Ана; говореше истинската майка, за която тя винаги бе мечтала. И Вивиан стъпи на прага между мрака и светлината, и вдигна в ръце Граала.

В мрачната пещера започна да пулсира пламтяща светлина. Един от друидите извика и побягна навън; друг припадна. Но лицата на останалите светеха от удивление и възторг — когато Девицата, която сега бе нещо много повече и по-различно от момичето Вивиан, вдигна в ръцете си Свещения потир, сърцата им се изпълниха с ликуване.

Тя мина покрай тях и се заизкачва по стълбите със свещения съд в ръце. С отмерена стъпка Девицата вървеше по пътеката към Свещения извор. Когато стигна там, където водата бликаше постоянно от неведомите земни дълбини, тя коленичи и напълни чашата. Тогава малката ниша в стената на кладенеца засвети на свой ред — нишата, в която се съхраняваше стъкленицата със Светата кръв, поверена на жриците още от отец Йосиф Ариматейски. Кристално чиста извираше водата на Свещения извор, но каменното корито, в което течеше, бе оцветено в кървавочервено. Вивиан издигна Граала, пълен до ръба, и той засвети с розова светлина.

Това сияние приличаше на зазоряване в полунощ. То я осветяваше, докато тя продължи пътя си към езерния бряг. Там отново издигна високо Граала и изля съдържанието му в сребристите води на езерото. С промененото си зрение Вивиан видя как водата от Свещения извор се лее като течно сребро и постепенно се разпространява в езерото, докато цялата му повърхност засвети с опалов блясък. Тя знаеше, че всичко, до което се докосне тази вода, ще приеме част от светия благослов — не само на Авалон, но и във всички светове извън него.

След церемониалното изнасяне на Граала в душата на Вивиан се възцари пълен покой. Но във външния свят саксонците продължаваха да безчинстват.

Една вечер, няколко седмици по-късно, когато дните бяха започнали да се скъсяват и вече се чувстваше близостта на Самхаин, едно от момичетата дотича от езерото, за да съобщи, че към брега наближавала лодка. Карал я Херон, един от жителите на наколното село. Той бе един от малкото, които знаеха заклинанието за вдигане на мъглите. Обаче пътникът, ако се съди по дрехата му, бил монах от Инис Уитрин. Още преди Великата жрица да успее да произнесе и дума, всички бяха хукнали към брега, за да видят необичайния посетител.

Лодката опря тинестия бряг. Лодкарят остави монаха, чиито очи бяха превързани, да седи вътре, и прегази през плитчините до брега.

— Отец Фортунатус! — извика Вивиан и затича напред. Ана й хвърли учуден поглед, но нямаше време да задава въпроси.

— Херон, защо си довел тук този странник без мое разрешение?

Гласът на Великата жрица прозвуча като изплющяване на камшик. Лодкарят падна на колене като покосен. Приведе се напред, докато челото му докосна калната земя, а свещеникът започна да върти глава, като че ли можеше да види нещо с ушите си. Ръцете му не бяха вързани, но Вивиан забеляза, че той не прави и най-малък опит да свали превръзката от очите си.

— Повелителко, водя го тук, за да говори вместо мен! Племето на вълците… — той млъкна и поклати глава, треперейки.

— Говори за саксонците — прозвуча откъм лодката гласът на отец Фортунатус. — Опустошили са Линдинис и се насочват насам. Селото на Херон, което се намира на южния бряг на езерото, вече бе опожарено. Хората успяха да избягат и се укриха в нашето абатство, но ако саксонците се доберат и до Инис Уитрин, а е сигурно, че няма какво да ги спре — тогава няма как да се защитим. Не вини този човек, Повелителко. Моя бе идеята да дойдем при теб. Ние, монасите, ще приемем с радост мъченичеството — но ми се струва жестоко да оставим да загинат невинни мъже, жени и малки деца. Постарахме се да ги убедим да приемат християнството, но те вярват повече на старите богове. Няма сила, която да може да ги защити — освен силата на Авалон.

— Странен монах си ти, щом можеш да говориш така! — възкликна Великата жрица.

— Той е същият, който може да посещава света на феите, и е спечелил тяхното благоволение — намеси се Вивиан.

Монахът се извърна в посоката, откъдето идваше гласът й, и се усмихна.

— Ти ли си, малка фейо? Радвам се, че си успяла да намериш пътя към дома.

— Разбирам молбата ти, но не мога да взема решение просто така — отвърна Ана. — Почакай отвън, докато се съветвам с моите хора. Още по-добре ще бъде Херон направо да те откара обратно в твоя манастир. Ако решим да ви се притечем на помощ, няма да има нужда да ни показваш пътя!

В Голямата зала споровете се проточиха до вечерта.

— Авалон е бил тайно място още от времето на Каразий — настояваше Елен. — Чувала съм, че преди това Великите жрици понякога се намесвали в хода на събитията във външния свят, и това винаги е имало лоши последствия, Не мисля, че е редно да променяме отношението си към света на смъртните — след като времето е показало, че то е правилно.

Един от друидите кимна енергично.

— Така е. Струва ми се, че колкото и жестоко да е това нападение, то само показва колко важна е нашата изолация от света.

— Самите саксонци са също езичници — намеси се Нектан. — Може би всъщност ни правят услуга. Ще очистят страната от християните, които упорстват да наричат Великата богиня демон и ни избиват, защото сме били поклонници на техния сатана.

— Но те не избиват само християни! — възрази Юлия. — Ако избият древния народ, кой ще кара баржите ни, когато се налага да пътуваме из Британия?

— Срамно ще бъде, ако ги изоставим сега, след като толкова поколения от тях са ни служили вярно — каза разпалено един млад друид.

— При това християните от абатството са по-различни — каза плахо Мандуа. — НАли самата майка Кайлеан се е сприятелила с техния първоучител?

— Ако сега не се възползваме от силата, която ни е дадена, кога тогава? — продължи младият друид. — Защо е трябвало да учим тайните на магическото изкуство, ако не го ползваме тогава, когато то е потребно?

— Длъжни сме да чакаме обещания ни от боговете Защитник — упорстваше Елен. — Той ще издигне свещения меч и ще прогони злото от земите ни!

— Дано тогава се роди по-скоро! — въздъхна тихо Мандуа.

Продължаваха да спорят, когато Вивиан, неспособна да сдържа възмущението си, напусна залата. Отец Фортунатус не бе й дал нищо повече от добрите си пожелания, и все пак тя не можеше да изтрие мисълта за него от съзнанието си. Не бе възможно всички християни да са фанатици, след като хора като него бяха прегърнали тяхната вяра. А тя отлично знаеше, че все още има връзка между Авалон и Инис Уитрин. Въпреки защитата на силата, с която се хвалеха жриците, Вивиан не бе убедена, че Авалон няма да бъде засегнат, ако саксонците унищожат Инис Уитрин.

Както често се случваше напоследък, Вивиан установи, че неволно се е озовала пред входа на светилището, където се пазеха свещените дарове. Тя имаше право да влиза и излиза от тук по всяко време, затова друидът, който стоеше на пост отпред, веднага отстъпи и я остави да мине.

„Защо всъщност ги пази?“ — зачуди се тя, загледана в призрачното сияние, което просветваше изпод плата, с който бяха покрити светините. Да, тя бе благословила земята със силата на Граала, но нали Авалон и без това си бе свещен остров? Външният свят се нуждаеше от благослов, не тази отделена от него земя. Никой след Гауен не бе носил Меча на силата; дори тя не знаеше кога за последен път е използвана силата на Копието и Блюдото, за да се помогне на хората. Кои бяха те, че да държат светините тук по своя преценка — далеч от тези, които имаха нужда от тях?

Тя отново премисли случилото се през последните дни. Въпреки че бяха отминали ритуалните ограничения, които се спазваха през седмицата преди равноденствието, тя бе привикнала към досегашния си начин на хранене, а днес, покрай цялата бъркотия, не бе сложила и троха в уста. Пое си дълбоко дъх и се упъти към Граала.

— Какво правиш тук? — На вратата се бе изправил Талиезин. В очите му имаше нескрит страх. — Без ритуал, без да си подготвена…

— Правя това, което трябва да бъде направено. От тези разногласия никой нищо няма да предприеме, а аз виждам, че сега е нужно да се действа, и чувствам, че Граалът иска да ни покаже правия път. Нима ще ми отречеш правото да го попитам?

— Правото е твое. Ти си Пазителката — отговорът се изтръгна насила от устните му. — Но ако не си разбрала правилно волята му, Граалът ще те унищожи…

— Рискувам само собствения си живот, а имам и това право… — отвърна тя меко и видя как изразът на лицето му се измени. Обърканото човешко същество отстъпваше място на някой друг — на силен дух, чието присъствие тя бе долавяла и друг път по време на ритуалите.

— Как искаш да стигнеш до другия остров?

— Ако трябва да отида там, Граалът ще ми покаже пътя.

Талиезин склони глава.

— Права си. Върви при Свещения извор и го обиколи три пъти. През цялото време си мисли за мястото, където искаш да се озовеш. На края на третата обиколка ще бъдеш там. Не мога нищо да ти забраня, но ако си съгласна, ще те последвам, за да бдя над теб…

Вивиан кимна. Миг след това Граалът бе в ръцете й и блясъкът му изтри усещанията на човешките й сетива.

Талиезин разбра, че силата на Авалон е около тях и ги закриля — Девицата, която носеше Граала към Свещения извор, вече не бе Вивиан. Самият той бе съумял да съхрани до известна степен обичайното си съзнание, затова изпита цялата дълбочина на ужаса и преклонението пред силата, докато минаваха пространството между световете. След миг или вечност уханната нощ на Авалон изчезна — около тях замириса на дим и на изгоряло. Песента на щурците се удави във воплите на умиращите.

Поклонниците на Белия дракон бяха нападнали Инис Уитрин. Някои от външните сгради бяха вече погълнати от море от пламъци. Тъмнокосите обитатели на наколното село се опитваха да защитят абатството, но мощните саксонци ги помитаха, сякаш имаха работа с малки деца. Битката бушуваше от старите жилища на отшелниците около малката църква до ябълковата градина на монасите и бараките, които бяха построили около извора.

Девицата стоеше при извора и гледаше надолу, притиснала Граала към гърдите си. Свещеният потир бе все още покрит с кърпа, но въпреки това, цялото тяло на момичето грееше с неземна светлина. В дълбините на кладенеца сияеше, като отразена, друга светлина — но тя бе червеникава. Най-сетне някой от сражаващите се я забеляза и извика нещо. Хората от блатистите земи заотстъпваха, а саксонците, дочули думата „съкровище“, се устремиха към нея като вълци по прясна диря.

Саксонците опустошаваха земята със силата на огъня. Редно бе срещу тях да се изправи силата на водата, мислеше си Талиезин. Воят на нападащите беше ужасяващ. Талиезин застана точно зад момичето, което стоеше, без да трепне. И тогава, когато вече виждаха как отблясъците на пожара проблясват по оголените в зверска гримаса зъби на първия от нападателите, Девицата отбули Граала.

— Вие, които проливате кръв, вижте кръвта на Всеобщата майка! — извика тя с ясен глас, и започна да излива водата, която бе наляла от Свещения извор на Авалон. — Елате вие, които сте оставили алчността да ви управлява, и приемете участта, която сте заслужили!

На Талиезин му се стори, че вижда река от светлина, която потече към саксонците — светлината й бе така ярка, че не можеше да се гледа с отворени очи. Но нападателите започнаха да се препъват и блъскат един в друг, сякаш ослепели, и викаха един през друг, че потъват в мрак. Водата ги обгърна и никой повече не ги видя.

През следващите дни се съчиниха толкова разкази за случилото се в нощта, когато саксонците нападнаха Инис Уитрин, колкото свидетели имаше. Някои монаси се кълняха, че се появил самият Свети Йосиф, а в ръцете му греела стъкленицата със Светата кръв, която бе донесъл със себе си в Британия. Оцелелите саксонци твърдяха, че видели как Повелителката на подземния свят пристъпвала по вълните на реката, която се надигнала и ги погълнала. Хората от древния народ се усмихваха скрито и шушукаха за Богинята от Свещения извор, която отново дошла да спаси своите деца в труден час.

Може би Талиезин бе най-близо до истината, когато разказа на Великата жрица какво се бе случило — защото бе мъдър и знаеше, че обикновените човешки слова само изкривяват истината, когато нещо извън този свят премине пред очите на смъртните.

Самата Вивиан не можа да си спомни нищо. Остана й само споменът за неземния блясък на Граала, и венецът от прекрасни цветя, който отец Фортунатус й изпрати по един дребен лодкар — цветя от владенията на феите.

20.

Зимата премина спокойно. Първият мраз прогони варварите обратно в леговищата им на изток, а жертвите превързаха раните си и се заеха да възстановяват домовете си. Чу се, че синовете на Вортигерн принудили Хенгист да отстъпи чак до остров Танатус и там го обсадили. Светът бе притихнал в търпеливо очакване на пролетта; а на Авалон всички чакаха раждането на детето на Повелителката.

След саксонското нападение Вивиан още веднъж помоли да бъде посветена за жрица, но този път прие спокойно и без изненада отказа на майка си. Ана бе казала, че трябва да понесе последствията на решението си да вземе нещата в свои ръце. Извиняваше я единствено успехът. Съветът, разбира се, никога не би одобрил такава постъпка, но пък ако се бе провалила, щеше да бъде достатъчно наказана. Това, което бе пожелал Граалът, дори Великата жрица не можеше да осъди. Но имаше право да съди припряността на дъщеря си.

Този път Вивиан не се оплакваше. Знаеше, че може да си тръгне, когато пожелае — и знаеше, че майка й също го съзнава. Но след като се родеше бебето, щеше да се наложи да бъде взето решение — много зависеше от това дали щеше да е момче, или момиче, което би могло да я замести. Затова Вивиан чакаше пролетта с не по-малко нетърпение от Ана.

Бе преминал празникът на Брига, цветът вече се ронеше от ябълковите дървета. Наближаваше пролетното равноденствие. Поляните, свежи и зелени след зимната влага, се бяха изпъстрили с глухарчета и малки червени диви орхидеи. В по-влажни места тук-там цъфтеше лютиче, по бреговете жълтееше блатниче, а първите незабравки проблясваха из тревата като късчета, отронили се от небето. Времето беше променливо — ту бурно и дъждовно, сякаш се връщаше зимата, ту слънчево, с обещаващата усмивка на близкото лято. Детето на Ана продължаваше да расте в утробата на майка си.

Ана се подпря на тояжката, за да може да стане от пейката, и продължи да се изкачва по пътеката. Досега не бе й хрумвало да окачестви това, което младите жрици правеха по десетина пъти дневно, като „катерене“, но в сегашното си състояние разбра колко подходящо е избрано мястото на пейката — на половин път между езерния бряг и голямата зала. Тояжката не й служеше да се подпира на нея, а по-скоро да пази равновесие, и за да я предпази от падане, ако кракът й се препънеше в някой камък.

Огледа деформираното си тяло със смесица от гордост и яд. Сигурно приличаше на кон, вързан зад каруца. Бременността, която би придала достолепие на фигурата на по-висока жена, при нея изглеждаше гротескно. Талиезин бе слаб, но висок, и тя имаше чувството, че детето ще прилича на него. Припомни си, че роди първите си две дъщери без много мъки, а те бяха едри, руси бебета. Вивиан се роди съвсем леко, но тя си беше дребосъче.

„Но тогава не бях почти на четиридесет“, помисли си тя. На шестнадесет препускаше нагоре-надолу по Тор, без да спре да си поеме дъх, до самия ден на раждането. Този път, макар че еуфорията от тази късна бременност й осигури добро настроение през първите месеци, накрая започваше да й става ясно, че тялото й е изгубило много от съпротивителните сили на младостта. „Това дете трябва да бъде последно…“

Нещо я накара да спре и да погледне нагоре. Дъщеря й стоеше на върха на хълма и я гледаше. Както всеки път, видът на Вивиан я изпълни със смесица от гордост и болка. Острите черти на дъщеря й не изразяваха никакво вълнение, но Ана ясно долавяше завистта и презрението, които изпълваха Вивиан от деня, когато разбра, че майка й е бременна. Но колкото по-голям ставаше коремът на майка й, толкова по-малко завиждаше Вивиан.

„Най-сетне започва да разбира. Ако можеше да разбере, че и останалото — задълженията на жрица, на Повелителка на Авалон, носят колкото радост, толкова и мъка! Трябва да я накарам да разбере!“

Замислена за дъщеря си, Ана не гледаше къде стъпва. Кракът й се подхлъзна и дори тояжката не можа да й помогне да се задържи права. Докато падаше, се опита да извърне тялото си настрани. Усети силна болка в ръката, на която се подпря, за да поеме силата на удара. Но и това не можа да попречи издутият й корем да поеме остатъка от тежестта. Падна с такава сила, че за миг й спря дъхът и загуби съзнание.

Когато зрението й се възвърна, видя Вивиан, коленичила пред нея.

— Какво чувстваш?

Ана прехапа устни, защото болката, която вече редовно я пронизваше през последната седмица, стегна мускулите на корема й. Този път обаче болката стигаше до утробата й. Издиша дълбоко и отново си пое дъх.

— Ще се оправя — каза тя. — Помогни ми да стана.

Вивиан имаше силни ръце. Ана успя да се изправи и да стъпи здраво на краката си. Щом застана права, усети как топла струя започва да тече по бедрата й, и като погледна надолу, видя как водата изтичаше от нея и попиваше в земята.

— Какво става? — извика Вивиан. — Да не кървиш? О… — изведнъж свърза това, което виждаше, с уроците по акушерство, които бе имала като всяка бъдеща жрица. Пребледня, преглътна и погледна въпросително майка си.

— Точно така — отвърна с гримаса Ана на обърканото момиче. — Започва.

Вивиан гледаше с удивление как коремът на майка й се деформира в поредната контракция. Ана спря да ходи, вкопчи се в ръба на масата и си пое дълбоко дъх. Не можеше да понася дрехи по себе си, затова бяха напалили огън в огнището, за да не мръзне. Вивиан се потеше в тънката си роба, но Юлия, която бе най-опитната бабуваха сред тях, и старата Елен явно се чувстваха съвсем удобно пред огъня.

Родилните мъки на Ана продължаваха вече с часове. Вивиан си помисли за пореден път, че начинът, по който човешките същества идват на белия свят, е извънредно странен. Като че ли бе по-лесно да повярваш на старите римски приказки за раждания от лебедови яйца и какви ли не други небивалици. Бе гледала как раждат животните като малко момиче, в селския дом на Нейтен, но това бе много отдавна. Спомняше си как малките, гърчещи се новородени същества излизаха от утробата, но тогава не бе обръщала голямо внимание на това, което виждаше. Сега съвсем ясно виждаше мускулите, които се гърчеха под кожата на майка й.

Ана въздъхна и се поизправи, за да облекчи гърба си.

— Да те разтрия ли? — попита Юлия. Ана кимна и се подпря по-здраво на масата, докато другата жена масажираше гърба й.

— Как намираш сили да ходиш? — попита Вивиан. — Би трябвало да си смъртно уморена. Няма ли да ти е по-леко, ако легнеш? — тя посочи към леглото, където сламеникът бе покрит с чист чаршаф.

— Да, уморена съм — отвърна през стиснати зъби майка й, — но няма… — тя спря и помоли с жест Юлия да почака, докато контракцията премине — няма да ми е по-леко. Когато съм права, тя се смъква надолу от собственото си тегло.

— Защо си толкова сигурна, че е момиче? — възкликна Вивиан. — Ами ако все пак е момче? Кой знае, може да посрещаме дългоочаквания защитник на Британия!

— Точно сега — отвърна задъхано раждащата жена — ще съм благодарна и на хермафродит, стига да излезе по-бързо.

Юлия направи знак, с който се пропъждаше злото, и Вивиан примигна. Този път болката бе по-продължителна и когато премина, челото на Ана бе потънало в пот.

— Може би все пак си права… Искам да полегна за малко.

Ана пусна ръба на масата, и Вивиан й помогна да си легне. Очевидно така я болеше повече, но точно сега най-важно й се струваше да може да опъне за малко краката си.

— При всяко раждане настъпва един момент… когато ти се иска просто да се откажеш… — Ана притвори очи, дишайки съсредоточено, за да посрещне следващия прилив на болката. — Момичетата викат майките си… Дори и жриците. Чувала съм ги неведнъж. И аз виках майка си, когато раждах за първи път.

Вивиан седна по-близо до нея. При следващия пристъп на болката Ана стисна с все сили ръката й. От силата, с която я стискаше майка й, разбра колко й струва да не вика на глас.

— И този момент настъпил ли е?

Ана кимна със затворени очи. Вивиан се вгледа в измъченото й лице и прехапа устни от болка, когато пръстите на майка й отново се впиха в ръката й. „Изтърпяла е всичко това, за да мога аз да видя белия свят…“ Тази мисъл й минаваше за първи път. През последните пет години се бе противопоставяла постоянно на майка си с единственото желание да докаже, че тя е права. Но сега самата Ана бе в ръцете на Богинята и цялата й сила не можеше да й помогне. Последното, което бе очаквала Вивиан, бе майка й да допусне тя да я види толкова безпомощна и ранима.

Болката отмина и остави Ана задъхана и изтощена. Измина известно време, без да се върне — болките идваха на пристъпи като дъжд в лятна буря.

Вивиан се изкашля.

— Защо поиска да бъда при теб, когато раждаш?

— Това е част от обучението на жриците — да знаят как децата идват на белия свят…

— Защо точно твоето дете? Можех да добия същия опит, като помагам на някоя жена от народа на древните…

Ана поклати глава.

— Те изтърсват бебетата си като котенца. И на мен самата ми бе много по-лесно първите три пъти. Казват, че първия път е най-трудно, но моето тяло като че ли е забравило как се ражда. — Тя въздъхна. — Исках да видиш… че има неща, над които дори Повелителката на Авалон няма никаква власт.

— Но ти дори не искаш да бъда жрица. Какво значение има тогава дали знам нещо или не? — В гласа на Вивиан се долавяше обида.

— Нима мислиш, че аз не искам да те видя посветена жрица? Да. Да, сега разбирам какво си мислила. Причината… — тя се прекъсна и поклати глава. — Дългът на майката и на Върховната жрица не винаги съвпадат. Това дете може да е момче, а дори да е момиче, да няма дарба за жрица. Не мога да си позволя да те излагам на риск, преди да знам… — нов пристъп на болката пресече думите й.

„Така мисли жрицата. А майката?“ Вивиан не се осмели да произнесе въпроса си на глас.

— Помогни ми да стана — каза Ана прегракнало. — Ако лежа, ще върви по-бавно.

Вивиан й помогна да се изправи. Ана се хвана здраво за рамото й. Вивиан, защото имаше точно нейния ръст, можеше да я държи най-удобно за разлика от останалите две жени. Ана винаги изглеждаше висока и внушителна — дъщеря й сякаш сега разбираше колко много си приличат двете.

— Говори ми… — каза Ана, докато двете крачеха напред-назад из стаята и спираха, когато болката връхлетеше, — разкажи ми… за Мона… и фермата.

Вивиан я погледна изненадано. Винаги бе мислила, че Ана изобщо не се интересува как е минало детството й. Дори понякога имаше чувството, че е забравила и името на Нейтен. Но жената, която бе увиснала задъхана на ръката й, нямаше нищо общо с майката, която познаваше, и съчувствието отвори сърцето й и спомените се занизаха. Вивиан говореше за зеления, брулен от ветровете остров, с малки горички, скупчени на брега откъм континента. От другата страна, откъм големия сив океан, имаше само гола пустош. Разказа й за разпилените камъни на някогашния друидски храм, за това, че старите фамилии все още служат там на старите богове — тези, които бяха оцелели от кланетата на римляните. Разказа й за селския дом на Нейтен, спомни си за теленцето, което бе успяла да спаси.

— Сега трябва да е стара крава и сигурно има много теленца.

— Сигурно е бил щастлив животът ти там… Надявах се да е така, когато те дадох на Нейтен.

Болката отмина и те отново закрачиха, но вече много по-бавно.

— Ще дадеш ли и това дете на отглеждане? — попита Вивиан.

— Така е редно… Дори ако се окаже съвсем ясно, че е родена за жрица — каза Ана. — Но времената са такива, че се чудя дали някъде е останало сигурно място, където бих могла да дам детето.

— Защо пък да не остане тук? Когато дойдох, всички непрекъснато повтаряха, че съм прекалено голяма, за да започвам едва сега обучението си.

— Мисля… — каза Ана внезапно, — че ще е по-добре да легна.

Кървава струйка се стичаше по бедрото й. Юлия дойде да я прегледа и каза, че нещата се развиват добре, колкото и невероятно да се струваше това на Вивиан.

— По-добре е… ако детето е поживяло във външния свят… за да има опит — поде отново Ана. — Анара отрасна тук. Струва ми се, че до голяма степен на това се дължеше слабият й характер. — Тя млъкна; съсредоточи се и челюстта й се стегна, когато стисна зъби, за да посрещне новата болка.

— Какво всъщност стана с нея? — прошепна Вивиан и се наведе съвсем близо до майка си. — Как умря сестра ми?

За миг реши, че този път майка й ще отговори. После видя, че изпод стиснатите й клепачи се стича сълза.

— Моята Анара… Беше толкова красива… Никак не приличаше на нас — прошепна Ана. — Косата й блестеше като житни класове на слънцето. И винаги искаше да се хареса всекиму…

„Е да, за разлика от нас!“, каза си с горчивина Вивиан, но премълча.

— Тя настояваше, че е готова за последното изпитание, и аз реших да й повярвам… Исках да е така. Затова я оставих да тръгне. Моля се, Вивиан… — и тя стисна здраво ръката на момичето, — моля се никога да не държиш в ръцете си мъртвата си дъщеря!

— Затова ли отлагаш постоянно моето посвещаване? — попита удивено Вивиан. — Защото се страхуваш?

— За останалите мога да преценя кога е дошло времето, но не и за теб… — Ана тихо изскимтя, почака болката да мине, и поде отново: — Мислех, че съм преценила правилно за Анара… Мислех, че съм права!

— Повелителко, трябва да се отпуснеш! — Юлия се наведе над нея и изгледа сърдито Вивиан. — Остави момичето да поизлезе, а аз ще седя при теб.

— Не — прошепна Ана. — Вивиан трябва да бъде тук.

Юлия се намръщи, но замълча и започна да разтрива леко стегнатия корем на Ана. Във внезапно настъпилата тишина Вивиан долови тих звън на арфа и едва сега разбра, че го е чувала от доста време насам. Мъже не се допускаха при раждащата, но Талиезин сигурно седеше пред вратата.

„Трябваше да го пуснат да влезе!“ каза си гневно Вивиан. „Иска ми се всеки мъж да може да види какво преживява една жена, за да го дари с дете!“

Болките бяха зачестили. Ана едва имаше време да си поеме дъх и тялото й се сгърчваше отново. Елен държеше едната й ръка, Вивиан — другата, докато Юлия отново проверяваше как върви раждането.

— Още много ли остава? — прошепна момичето, когато майка му простена.

Юлия сви рамене.

— Зависи, но не би трябвало да е много. Утробата е почти напълно разширена и ще започне да изтласква детето навън. Отпусни се, господарке — обърна се тя към Ана и отново започва да разтрива корема й.

— Богиньо — едва прошепна Ана. — Богиньо, моля те!

„Това е нетърпимо“, каза си Вивиан. Наведе се над майка си и започна да шепне окуражаващи думи, чийто смисъл сама не разбираше. Очите на Ана, разширени от болка, бяха приковани в нейните — и изведнъж майка й като че ли започна да се променя. Стори й се съвсем млада — дългата й, слепнала от пот коса се превърна в объркани къси къдрици.

— Изарма! — шепнеше тя. — Помогни ми, помогни на детето!

Като ехо долетя отговорът: „Нека плодът на нашия живот бъде вечно свързан с теб, вечната майка и вечната жена, която държи сърцето на всяка от своите дъщери в ръцете си…“ По пребледнялото лице на майка си разбра, че и тя е чула същите думи. В този миг те не бяха майка и дъщеря, а просто две жени, свързани с душите си, дъщери на Великата майка, във всеки следващ живот — още от времето, когато древните мъдреци бяха прекосили голямото море.

Със споменът дойде и познанието, добито някога, в друг живот, в храма, където жриците познаваха тайните на живота далеч по-добре от жените, обитаващи Авалон. Със свободната си ръка Вивиан описа знака на Богинята над корема на майка си.

Ана се отпусна назад с дълга въздишка. Вивиан възвърна обичайното си съзнание и за миг се вцепени от страх. Но в същия момент Ана отвори отново очи и нареди с познатата си решителност:

— Вдигнете ме… Веднага! Време е!

Юлия започна да дава нареждания. Помогнаха на Ана да стане от леглото и да застане клекнала в сламата, докато Елен и Вивиан, коленичили до нея, я държаха да не падне. Юлия простря под нея чист чаршаф и зачака. Ана цяла се разтърсване от напъните — двете жени едва я удържаха. Юлия я окуражаваше, казваше, че главата на бебето се вижда — още един напън и всичко ще е готово.

Вивиан, чувствайки със собственото си тяло тласъците, които преминаваха през тялото на майка й, се молеше на Богинята по-искрено и пламенно от когато и да било. Стегна мускулите си, пое си дъх и й се стори, че вътре в нея избухна пламък — сякаш бе вдишала огън. Огънят пламтеше в крайниците й — невероятно бе човешко тяло да поеме в себе си такава сила — но сега тя бе Великата майка, която дава живот на света.

Когато издиша, силата излезе от тялото като светкавица и прониза жената в прегръдките й, която се разтърси в конвулсия. Юлия викаше, че главата се вижда, Ана нададе такъв вик, който сигурно се чу и на Инис Уитрин — и нещо мокро и червеникаво се хлъзна между бедрата й и се загърчи в ръцете на бабувачката.

Момиче… Във внезапната, ехтяща тишина всички гледаха новия живот, който току-що се бе появил на белия свят. Бебето се размърда и тишината бе разкъсана от слабия му плач, който напомняше по-скоро мяукането на малко котенце.

— Браво на момичето! — възкликна Юлия и се зае да изтрива малкото червеникаво личице с чиста кърпа. После вдигна високо бебето и го подържа така, за да може да изтече кръвта от пъпната връв. — Елен, помогни на Повелителката, докато ние с Вивиан оправим бебето.

Вивиан знаеше какво трябва да направи, но ръцете й неудържимо трепереха, докато прищипваше от две страни пъпната връв. После, когато тази част на връвта се отпусна, тя взе ножа и я преряза.

— Браво. Сега подръж малката, за да проверя дали ще излезе цялата плацента. На масата има чисто платно, можеш вече да я повиеш.

Когато Юлия постави новороденото в ръцете й, Вивиан едва що не спря да диша. Под засъхващите петна от кръв се провиждаше нежната, розова кожа на бебето. Мекият пух по главичката му обещаваше да стане рус. Това дете не беше от кръвта на елфите. Беше се родила още една потомка на древната кралска династия — на златокосите хора, прекосили океана в отдавна отминали времена.

Елен питаше как ще се казва бебето.

— Игрейн — прошепна едва чуто Ана. — Името й е Игрейн…

Точно тогава бебето отвори очи, сякаш бе чуло името си, и в този миг Вивиан му дари сърцето си. Докато се взираше в мътните сини очички на новороденото, пред очите й се заредиха видения. Видя красива русокоса жена и веднага разбра, че тя е същото това бебе след години. Младата жена също държеше бебе на ръце — но то беше момченце; Вивиан видя и него — вече израснал мъж, как влизаше в сражение, озарен от славата на героите, а в ръцете си държеше меча на Авалон.

— Името й е Игрейн — повтори тя с далечен глас думите на майка си и продължи, — а от нейната утроба ще се роди Защитникът на Британия.

Талиезин седеше до огнището в Голямата зала и свиреше на арфа. Тази пролет той свиреше много често. Жреците и жриците се усмихваха, когато го чуеха, и казваха, че бардът се е разпял като прелетните водни птици, които топлото време бе докарало отново в блатата около Авалон. Талиезин се усмихваше, кимаше и се надяваше, че никой не забелязва как усмивката не стига до очите му.

Всъщност би трябвало да бъде щастлив. Въпреки че не можеше да го каже публично, все пак бе станал баща на чудесно момиченце, а и Ана вече се възстановяваше след раждането.

Но възстановяването вървеше бавно. Тя не бе викала по време на раждането, но той бе достатъчно близо, за да схване от звуците, които стигаха до него, колко много се бе измъчила. Тогава свиреше не толкова, за да го чува тя, колкото той самият да не чува какво става вътре в стаята. Как ли се справяха мъжете, чиито жени раждаха кажи-речи всяка година? Как понасяха мисълта, че жената, която обичат, е на прага на смъртта, за да даде живот на детето им?

Но може би те не обичаха жените си така, както той обичаше Повелителката на Авалон. Или просто не бяха прокълнати със свръхчувствителните сетива на един обучен друид, които накараха Талиезин да съпреживее толкова силно страданието й. Когато всичко свърши, пръстите му бяха окървавили струните на арфата от постоянното усилие да изгради с музиката си преграда пред нейната болка, която обземаше и него.

А сега имаше и нещо друго, което го натъжаваше. Много смътно си спомняше раждането на Вивиан — тогава беше зает с обичайните си задължения, и раждането бе много по-лесно, и той сам не бе убеден, че детето е негово. Но от когото и да я бе заченала майка й, сега Вивиан си беше негова дъщеря. А майка й най-сетне бе дала съгласието си за посвещаването й за жрица. Вече му беше ясно защо Великата жрица бе отлагала толкова дълго това тайнство. И той самият щеше да живее в страх, докато не видеше Вивиан жива и здрава, намерила обратния път сред мъглите.

Талиезин свиреше, и арфата му плачеше за всичко, което си отива безвъзвратно — защото, дори да се върнат, нещата никога не са същите. И музиката превръщаше страха и скръбта в прекрасна мелодия.

Вивиан бродеше по езерния бряг и се взираше над водите към заострения силует на Тор. Набираше смелост за последното изпитание — успееше ли, щеше да излезе от него като жрица на Авалон. Ако бе необходимо да се убеди, че вече не е в света, където бе прекарала последните пет години — достатъчно бе да хвърли поглед към хълма. На мястото на познатия каменен кръг, който увенчаваше Тор, сега пред очите й се издигаше една недовършена кула. Знаеше, че била посветена на Микаел — християнско божество, което самите християни наричаха „ангелос“. Бил повелител на светлината и християните го призоваваха, за да се пребори с тъмните подземни сили на богинята, която според тях някога обитавала недрата на Тор.

„И тя все още е тук, на Авалон“, каза си Вивиан. Но каквито и намерения да бяха имали строителите на кулата, тя не излъчваше толкова заплаха към подземните сили, колкото предизвикателство към небесата — като че ли бе изградена, за да отбележи потока на силата, който тук бе особено силен. Колко много бяха наследили християните от старите религии, и колко малко разбираха от дълбоката същност на това наследство! Все пак може би и това не бе зле — макар и силно променени, някои от древните мистерии се бяха съхранили и продължаваха да съществуват в света на човеците.

Ако Вивиан не успееше да намери обратния път към Авалон, и тя нямаше никога повече да се докосне до мистериите. Всъщност изпитанието и посвещаването на жриците бяха едно и също нещо — защото, за да преобрази действителността на Инис Уитрин от външния свят в действителността на Авалон, жрицата имаше нужда от свръхестествена сила, която, ако успееше, сама идваше в нейна власт.

Вивиан се извърна и загледа земите зад себе си — залетите с вода равнини, потънали в блатна растителност, и зелените ливади, които се простираха чак до устието на Сабрина. Имаше чувството, че ако поеме по-дълбоко дъх, ще усети по устните си соления вкус на морето.

Малко по-встрани се виждаше бялата лента на пътя, която се виеше между сивкавите хълмове на Мендип. Още по-далеч се виждаха по-меките очертания на Полдънските възвишения. Някъде зад тях трябва да беше Линдинис и големият римски път. Вивиан си каза, че единствено от нея зависи да си избере посоката, в която ще тръгне, и да започне друг, нов живот. Тази възможност тя имаше и преди — но сега имаше избор. Ако искаше, можеше и да се върне. Имаше само една риза на гърба си, а в ръцете си държеше сърповидния ритуален нож — но важното бе, че майка й най-сетне й бе дала свобода.

Наблизо имаше стар дънер. Вивиан седна и се загледа в полета на едно рибарче, което се стрелкаше нагоре-надолу, леко като небесен дух. Слънчеви отблясъци се пречупваха по водата и трептяха по стените на малката плоскодънна лодка, която й бяха оставили. Въздухът още пазеше дневната топлина, но от запад се надигаше ветрец и напомняше за хладния дъх на морето. Вивиан се усмихна и се отпусна под слънчевите лъчи. Дори това, че имаше избор дали да се върне на Авалон или да отиде във външния свят, бе достатъчна победа. Но тя вече бе взела решение.

Толкова нощи й се бе присънвало това последно изпитание, бе си представяла всеки отделен миг, беше обмисляла как да постъпи. Би било жалко всички тези приготовления да отидат напразно. Но не това бе повлияло на решението й. Беше й все едно кой ще наследи титлата Велика жрица един ден — дали тя или малката Игрейн, но държеше да докаже на майка си, че е достойна наследница на своите предци. След като облекчението и радостта от раждането на Игрейн поизбледняха, й бе станало ясно, че двете с Ана няма да престанат да се карат — прекалено много си приличаха. Но вече се познаваха малко по-добре.

Въпреки че целта на Вивиан си бе останала същата, раждането на сестра й малко промени подбудите й. За да докаже зрелостта си, новопридобитата способност да разбира хората около себе си, тя трябваше да издържи изпитанието на жриците. Освен това наистина искаше да се върне — да продължи постоянния спор с майка си, да гледа как Игрейн расте, и да слуша песните на Талиезин.

„Всичко това е много хубаво“, каза си Вивиан, стана и отново закрачи напред-назад. „Но като начало трябва да намеря обратния път.“

Припомни си на какво я бяха учили — „Магията е начин да се насочва овладяната и дисциплинирана човешка воля. Но понякога се налага да се освободиш тъкмо от волята си. Тайната се състои в това да знаеш кога да се владееш и кога да се отпуснеш.“ Сега небето бе чисто, но вятърът откъм морето се усилваше. Той щеше да докара мъглите, дигнали се като влажна въздушна вълна над Сабрина — и тяхното идване бе неумолимо и неотстъпно като прилива.

Не мъглите трябваше да преобрази Вивиан, а себе си.

— Помогни ми, Повелителко на Живота… Без теб не мога да стигна до Авалон. Покажи ми пътя… Помогни ми да разбера тайната — шепнеше тя. Последните думи дойдоха съвсем естествено: — Отдавам ти себе си…

Вивиан седна отново на дънера, отпуснала ръце върху коленете си. Трябваше да потърси собствената си същност. Пое си дъх и издиша с все сила — и с този дъх прогони от съзнанието си всички излишни мисли, които щяха да я отклоняват от пътя й. Вдишваше и издишваше — един път, два пъти, и с всяко издишване съзнанието й се насочваше навътре. Вивиан се рееше в пълния покой на безвремието.

Съзнанието й бе чисто — в него съществуваше една-единствена мисъл. Цялата й същност се насочи надолу, към земята. Тук под нея не се чувстваше непоклатимата основа на Тор — всичко плаваше и се изплъзваше и тя трябваше да поеме тези движения. Колкото и несигурни да бяха тези дълбочини, те все пак бяха източник на сила. Духът на Вивиан приемаше тази сила и тя я чувстваше да преминава през тялото й като мощна вълна и оттам да се насочва към небето.

В първоначалната си екзалтация тя имаше чувството, че душата й се отделя от тялото; но инстинктивните реакции на тялото върнаха целия прилив на силата обратно в земята. После дойде нова вълна, и още една, и още една — Вивиан стоеше права, с издигнати ръце, и силата пулсираше през нея. Потокът се превърна в нематериален стълб от енергия, който минаваше през човешкото и тяло и свързваше небето и земята.

Тя отпусна ръце надолу и после бавно ги повдигна напред. С това движение духът й се издигна и обгърна всичко наоколо. С освободените си сетива тя чувстваше и докосваше всичко около себе си — езерото, блатата и ширналите се поля, хълмовете и морето зад тях. Мъглата трептеше като воал пред погледа й, хладна и все пак пулсираща от сила. Все така затворила очи, Вивиан се обърна с към нея и цялата й същност се преобрази в безмълвен зов.

И мъглата дойде — огромна сива вълна, която заля всичко. Изчезнаха блатата, ливадите и езерото; мъглата неумолимо поглъщаше всичко, докато Вивиан остана сякаш единственото живо същество на света. Отвори очи, но това не промени нищо. Земята бе тъмна сянка в краката й, водата — далечно усещане за движение някъде напред. Затърси опипом и след малко пред нея се очерта бледа сянка — беше малката лодка, но тя изглеждаше почти прозрачна. Мъглата я бе лишила не само от цвят, но и от материална същност.

За променените сетива на Вивиан лодката все пак бе осезаема — когато стъпи в нея, долови познатото поклащане, и разбра, че се откъсват от брега. Земята бе маса от сенки, които изчезнаха за миг. Сега вече нямаше опора и посока. Зрението й на смъртна не можеше да й помогне. Все още имаше избор. Можеше да остане тук до зори, когато утринният бриз щеше да отвее мъглите — или да се опита да намери пътя към Авалон.

Затърси в дълбините на съзнанието си магическите думи. Знаеше, че заклинанието, макар и едно, се изменя в зависимост от това кой го произнася — като че ли всеки път ставаше малко по-различно. Не думите бяха от значение, а действителността, към която се отнасяха.

Вивиан си припомни как веднъж една планина, видяна в определена светлина, се бе превърнала пред очите й във фигурата на спяща богиня. Спомни си и за Граала, който си оставаше обикновена чаша, освен когато го погледнеш с очите на духа. Какво е мъглата, когато не е мъгла? Какво представляваше всъщност преградата между световете?

„НЯМА ТАКАВА ПРЕГРАДА…“

Мисълта изведнъж връхлетя в съзнанието й.

— Какво е мъглата?

„НЯМА НИКАКВА МЪГЛА… ВСИЧКО Е ИЛЮЗИЯ.“

Вивиан се замисли. Ако мъглата бе илюзия, какво бе тогава земята, скрита зад нея? Мираж ли бе Авалон, или може би светът на християните не беше действителен? Мисъл и илюзия се въртяха в безкрайна спирала — извън всякаква логика, и с всяко завъртане отпадаха ограниченията, с които си служеха човеците, за да определят своето битие.

„НЯМА НИКАКВА СЪЩНОСТ…“

Мисълта, която някога бе Вивиан, потръпна от докосването на разрухата. Внезапно прозрение й подсказа, че това бе мракът, в който се бе удавила Анара. Това ли бе крайното познание — че всъщност нищо не съществува?

„НИЩО… И ВСИЧКО…“

— Кой си ти? — изплака духът на Вивиан.

„ТВОЯТА СЪЩНОСТ…“

Но нейната същност бе нищо — трептяща прашинка на прага на небитието; и тогава — в същия миг, или после, или преди — защото тук нямаше Време — тя стана Единосъщност, цяла, всеобхватна, сияние, което преминаваше през световете и изпълваше всичко с действителност, и й даваше начало и край. За миг, равен на вечност, тя беше част от този екстаз.

Сетне, като лист, който се е оказал недостатъчно лек, за да бъде носен от вятъра, съзнанието й закръжи надолу. Тя бавно слизаше, връщаше се, влизаше в себе си; намираше загубените части от личността си. Но тази Вивиан, която се върна в тялото си, вече не бе същата. И когато се върна отново към себе си, новооткритият й глас звънна във вълшебните срички на заклинанието за преминаване — и заклинанието преобрази света.

Тя съзнаваше какво е направила още преди мъглите да започнат да се вдигат. Беше също както веднъж, преди много години, когато бе излязла от една гъста гора с твърдото убеждение, че е тръгнала в погрешната посока. Тогава — между две крачки — нещо трепна в мислите й и тя видя, че е на правилен път.

По-късно, когато Вивиан се опитваше да разбере защо е успяла там, където Анара се бе провалила, стигна до извода, че петгодишната битка с желязната воля на майка й бе укрепила личността й така, че тя можа да устои на докосването на Нищото. Но не искаше да се превъзнася като много съвършена — беше прозряла, че някои не се връщаха от изпитанието, просто защото душите им бяха толкова пречистени, че се сливаха завинаги с божествената Единосъщност — защото не се различаваха от нея, също както капката се влива в морето.

Възторгът от това сливане бе все още толкова жив в съзнанието й, че очите й се насълзиха при мисълта как споменът ще избледнее. Изведнъж си припомни колко отчаяно бе плакала в деня, когато майка й я отпрати с Нейтен. До този ден не си бе позволявала да допусне този спомен в съзнанието си.

— Повелителко… не ме изоставяй! — прошепна тя, и като ехо отнякъде долетя отговорът: „Никога не съм те оставяла и никога няма да те изоставя — в този живот и отвъд него, аз съм до теб…“

Но колкото повече гаснеше вътрешната светлина, толкова просветляваше мъглата около нея — и след миг Вивиан се озова, примигвайки, на силна слънчева светлина.

Очите й обгърнаха водната шир, по която играеха лъчите на слънцето, белия камък на постройките и зелената трева по Тор, и тя разбра, че няма нищо по-красиво — нито на този, нито на който и да било друг от световете. Някой викаше; тя засенчи очите си с ръка и разпозна светлите коси на Талиезин. Очите й затърсиха по-нагоре по хълма и тя се стегна, за да посрещне надигащата се позната болка. Талиезин бе стоял тук и я бе чакал — сигурно още от мига, когато е тръгнала. Нима майка й дори сега не бе проявила интерес дали Вивиан ще успее да се върне или не?

Но тя пропъди тази мисъл; знаеше, че майка й няма да се покаже, за да не признае нито пред другите, нито пред себе си колко много я тревожи мисълта дали голямата й дъщеря ще успее да се върне жива и здрава у дома.

21.

— Горе! Фиви, вдигай! — Игрейн протегна пухкавите си ръчички. Вивиан се разсмя и я вдигна на раменете си. Обикаляха градината по този начин — малката искаше да слиза, за да разучи всичко наоколо, и после да се качи отново на раменете й, за да вижда отвисоко.

— Уф! Най-добре да си те оставя долу, миличко, докато все още имам сили! — На четири години Игрейн вече стигаше до кръста на Вивиан. Не можеше да има никакво съмнение, че е дъщеря на Талиезин — макар че русите коси на малкото момиче имаха медночервеникави оттенъци, дълбоката синева на очите й беше същата.

Игрейн изцвърча от удоволствие и затопурка надолу по алеята, преследвайки една пеперуда.

„Богиньо — мислеше си Вивиан, докато гледаше как блести слънцето по къдриците на сестра й — каква красавица ще стане това дете!“

— Не, мила — извика тя внезапно, защото Игрейн се бе упътила към живия плет от къпини, — тези цветенца не обичат да ги късат!

Беше вече късно. Игрейн бе успяла да дръпне едно клонче и по ръчичката й бяха избили ситни капчици кръв. Момиченцето си пое дъх и ревна с всичка сила. Вивиан дотича и я грабна на ръце, но лицето на Игрейн вече бе станало мораво от рев.

— Тихо, тихо, милото ми, ухапа ли те лошото цвете? Трябва да си по внимателна, нали разбираш? Хайде, Фиви ще целуне болката и тя ще мине!

Вивиан залюля сестра си и писъците започнаха да затихват.

За съжаление дробовете на детето бяха също така добре развити, както и цялата му физика — в резултат всички, които бяха дочули писъците, което ще рече почти цялото население на Авалон, заприиждаха на помощ.

— Само малко се одраска… — започна Вивиан, но видя, че първа сред спасителите е майка й, и веднага се почувства като най-малката ученичка от Дома на девиците въпреки синия полумесец на челото си.

— Мислех, че мога да разчитам на теб да не й се случи нищо!

— Нищо не й се е случило! — избухна Вивиан. — Трябва да свикне да се пази от нещата, които могат да й навредят. Не можеш да я държиш цял живот под похлупак!

Ана протегна ръце към малката и Вивиан й я подаде с нежелание.

— Когато имаш твои деца, ги възпитавай, както намериш за добре, но не ми обяснявай как да възпитавам моите! — изсъска майка й през рамо, докато отнасяше Игрейн.

„Като си толкова разумна майка, защо две от дъщерите, които си отгледала и възпитала, са мъртви, и само тази, която израсна далеч от теб, оживя?“ Пламнала от смущение, защото се бяха карали публично, Вивиан успя да се въздържи и замълча. Не беше чак толкова гневна, за да каже гласно единствените думи, които майка й никога нямаше да прости, дори да отговаряха донякъде на истината.

Изтупа прахта от полата си и отправи строг поглед към двете най-малки момичета, Аела и Силвия.

— Остъргахте ли докрай овчата кожа? — После, защото прочете отговора в смутените им погледи, добави: — Хайде, тръгвайте. Не можем да я оставим да изгние. Трябва да я остържем докрай и да я осолим.

Вивиан заслиза към бараката, където дъбеха кожите. Постройката бе разположена по-далеч от останалите сгради, така, че вятърът да не донася неприятния мирис на струпаните там кожи. Момичетата вървяха след нея. Нерядко й се случваше да си задава въпроса за какво й беше да настоява да стане жрица. Работата й бе все същата, само задълженията й бяха по-големи.

Когато наближиха езерото, Вивиан забеляза една от плоскодънните лодки на дребния народ, която наближаваше брега. Лодкарят гребеше с все сила.

— Това е Херон! — извика Аела. — Какво ли е станало? Защо бърза толкова?

Вивиан се закова на място. Изведнъж си спомни за саксонците. Не можеше да са те — нали Вортимер на два пъти бе побеждавал Хенгист и бе го изтласкал обратно до Танатус. Момичетата вече тичаха надолу по склона. Тя ги последва, макар и по-бавно.

— Господарке! — макар че явно бързаше, Херон я поздрави с дълбок поклон. Откак бе изнесла Граала, за да ги спаси, жителите на блатистите земи я почитаха наравно с Повелителката на Авалон и нищо не можеше да ги убеди, че тя не й е равна по ранг.

— Какво има, Херон? Какво се е случило? Да не би пак саксонците…?

— Ние не сме в опасност! — Херон се изправи. — Дойдоха да отведат добрия свещеник — дето му викаме Щастливко18 — искат да го откарат с войници!

— Някой иска да отведе отец Фортунатус оттук? — смръщи се Вивиан. — Но защо?

— Казват, че имал лоши мисли в главата си, които техният бог не харесвал — Херон поклати глава. Очевидно не можеше да схване нищо.

Вивиан бе почти толкова объркана, колкото и Херон, но си спомни как отец Фортунатус разказваше, че някои християни наричали неговите представи за бога „ерес“.

— Ела ти, Повелителко! Теб сигурно ще послушат!

Вивиан съвсем не бе толкова убедена. Вярата на Херон във възможностите й бе трогателна, но пропъждането на саксонците й се стори детска игра в сравнение с това да се намеси в поредния спор между християните. Съмняваше се, че тези, които стояха над Фортунатус, биха се впечатлили от застъпничеството на Авалон.

— Ще се опитам да помогна с каквото мога, Херон. Ти се върни, а аз отивам да говоря с Великата жрица. Това е всичко, което мога да обещая…

Вивиан очакваше майка й да приеме разказа на Херон с учтиво съжаление, че не може до помогне, но за нейно учудване Ана прие нещата съвсем сериозно.

— Може да сме откъснати от Инис Уитрин, но все още има връзка между тях и нас — каза намръщено Великата жрица. — Чувала съм, че те понякога ни сънували, а когато там има неприятности, нашата сила също бива засегната. Ако фанатиците залеят острова с гняв и страх, ние не може да не почувстваме отражението им на Авалон.

— Но какво можем да сторим?

— Винаги съм мислила, че ние трябва да се интересуваме много повече от събитията и водачите на външния свят. В старо време Повелителката на Авалон често е напускала острова, за да съветва крале и принцове. Откак са се появили саксонците, жриците престанали да излизат във външния свят, защото решили, че няма да е разумно. Но напоследък пътищата в страната са по-сигурни, отколкото са били преди години.

— Нима ти би отишла, Повелителко? — попита удивено Юлия.

Ана поклати глава.

— Мисля да изпратя Вивиан. Може да свърши много работа и да поразпита как стоят нещата с този Фортунатус. Ще натрупа опит, а това е винаги от полза.

Вивиан я загледа стреснато.

— Но аз не разбирам нищо от крале и политика…

— Няма да тръгнеш сама. Талиезин ще те съпровожда. На римляните ще казвате, че си му дъщеря — така ще могат да разберат и да ви приемат най-лесно.

Вивиан хвърли бърз поглед на майка си. Какво беше това — отговор на въпроса, който нито тя, нито Талиезин биха се осмелили да зададат? Или просто съвет, че е редно да се чувства така? Каквито и да бяха съображенията на Ана, мислеше момичето, докато се приготвяше за пътуването, изборът й бе правилен — бе избрала единствения спътник, с който Вивиан бе готова да отпътува от Авалон.

Следите на Фортунатус водеха към Вента Белгарум. Високите градски стени носеха белезите на стотици варварски нападения, но не бяха разрушени. Казаха им, че епископ Германус — същият, който бе свършил добра работа с пиктите преди десетина години — бил отседнал в дома на един от градските магистрати, някой си Елаф. Само че сега епископ Германус не бе насочил нападките си към езичниците, а към братята си по вяра. Двама британски епископи били свалени и прогонени, а голям брой свещеници били затворени, докато осъзнаят грешките си.

— Несъмнено Фортунатус е един от тях — отбеляза Талиезин. Двамата тъкмо влизаха през крепостната врата. — Издърпай шала си така, че да покрива косата ти, мила. Не забравяй, че си скромно момиче от добро семейство.

Вивиан му хвърли гневен поглед, но се подчини. И без това изгуби битката още когато й наложиха да не пътува, облечена в мъжки дрехи. Затова пък се закле, ако някога стане Велика жрица, да облича каквото си ще.

— Разкажи ми нещо за този Германус — отвърна тя. — Не ми се вярва да пожелае да разговаря с мен, но винаги е добре човек да познава противника си.

— Той е последовател на Мартинус, епископът на Цезародунум19 в Галия, когото сега почитат като светец. Свети Мартин бил заможен човек, който раздал цялото си богатство, и дори разделил наметката си с един бедняк, който нямал какво да облече. Германус проповядва против неравенството, че не е редно едни да бъдат богати, а други — бедни, и затова народът го обича.

— Засега не звучи толкова зле — отбеляза Вивиан и дръпна юздите на своя кон така, че да мине зад мулето на Талиезин. Бяха минали през Линдинис и Дурновария, затова вече бе почнала да привиква към големите градове, но никога не бе виждала толкова голям град като Вента. Конят й нервничеше и се плашеше от тълпите — и тя реагираше по същия начин.

— Не, разбира се, но тълпите се водят по-лесно със страх, отколкото с разум. Затова Германус ги заплашва с вечния адски огън, ако се отклонят от вярата. Казва им да се молят за опрощение на греховете си, но, разбира се, единствено служителите на римската църква могат да преценят простил ли им е Бог или не. Той твърди, че опустошаването на Рим от вандалите и нашествието на саксонците по нашите брегове били наказание свише за греховете на богатите. В несигурни времена, каквото е нашето, такава философия привлича много следовници.

Вивиан кимна.

— Да… Всички търсят някой, когото да обвинят за страданията си. Доколкото разбирам обаче, Пелагиус и последователите му не са съгласни?

Яздеха по широката улица, която водеше към форума. Пазачите на крепостните врата им бяха казали, че тъкмо сега съдят еретиците в голямата базилика.

— Пелагиус е покойник от доста години. Последователите му са най-често хора със стара римска култура — образовани и свикнали да мислят със собствената си глава. Те смятат, че е по-логично Бог да възнагради добросърдечието и желанието да вършиш добро, отколкото сляпата вяра.

— С други думи, смятат, че това, което човек върши, е по-важно от това в какво вярва, докато римските свещеници твърдят точно обратното… — каза сухо Вивиан. Талиезин се обърна към нея и се усмихна.

Двама души минаха тичешком съвсем близо до тях и конят на Вивиан пак трепна. Талиезин взе и неговите юзди в ръката си, после се надигна на стремената и погледна напред — беше по-висок от повечето хора и можеше да види какво става на площада.

— Някаква бъркотия… По-добре да не отиваме.

— Не — каза категорично Вивиан. — Искам да разбера.

Продължиха по-бавно, проправяйки си път, и най-сетне се озоваха на площада.

Пред базиликата се беше събрала огромна тълпа. Носеше се ропот, който наподобяваше първите далечни гръмотевици пред буря. Повечето хора бяха облечени просто — като занаятчии, но имаше и такива, чието облекло издаваше благородният им произход. Но колкото и скъпи да бяха дрехите, повечето бяха стари и окъсани — най-вероятно това бяха бежанци, от тези, които търсят виновник за страданията си. Талиезин се наведе и попита какво става.

— Еретици! — един мъж плю на калдъръма пред краката си. — Ама епископ Германус ще им даде да се разберат, и ще спаси тази затънала в грехове земя!

— Изглежда, сме намерили мястото, което търсим… — каза Талиезин, но лицето му бе мрачно.

„Но не и времето“, допълни наум Вивиан. Беше прекалено отвратена, за да каже каквото и да било.

Вратата на базиликата тъкмо се отваряше. Излязоха двама стражи и застанаха от двете й страни. Шумът в тълпата се засили. Появи се свещеник, облечен в бродирана със злато наметка над дълга бяла дреха. Сигурно бе самият епископ — така предположи Вивиан поради шапката с особена форма, която носеше на главата си, и пищно украсения жезъл, който трябваше да наподобява пастирска гега.

— Граждани на Вента! — извиси се гласът му и шумът утихна до откъслечен шепот. — Тежки страдания понесохте вие от меча на неверниците. Кръвожадни вълци опустошават земята ви. Воплите ви се издигат до небесата — вие молите на колене Бог да ви каже за какви грехове сте наказани тъй жестоко!

Епископът размаха жезъла си над тълпата и хората се преклониха. Понесоха се плач и ридания. Германус помълча, сетне продължи малко по-спокойно:

— Добре правите, че си задавате този въпрос, деца мои, но още по-добре ще бъде да измолите опрощение от Бога, защото ще се изпълни волята Му и само Неговата милост ще ви избави от вечните мъки.

— Моли се за нас, Германус! — извика една жена.

— Ще сторя нещо по-добро — ще пречистя тази земя! Всички вие сте родени в грях и само вярата ще ви спаси. Що се отнася до Британия, греховете на вашите водачи са причина за страданията ви. В тази земя варварите станаха изпълнители на Божията присъда. Тези, които стояха на отрупани с храна маси, сега се молят за късче хляб, тези които се обличаха в коприна, сега носят дрипи! — той пристъпи още по-напред и отново размаха жезъла си.

— Вярно е! Вярно е! Господи, имай милост към нас грешните! — хората се биеха в гърдите и падаха по лице на земята.

— Имаше такива, които се хвалеха, че ще се спасят със собствени усилия, и казваха, че богатството им е доказателство за Божията милост! Къде е Божията милост сега? Порочното учение на Пелагиус ви е отклонило от правия път, но с Божията помощ ние ще пропъдим ереста от обсебените!

„Той самият изглежда обсебен“, каза си Вивиан — очите му бяха изхвръкна ли, от устата му пръскаше слюнка. Как бе възможно някой да вярва на такива неща? Но хората около нея стенеха и крещяха в екстаз, и явно приемаха изцяло думите на епископа. Конят й се притисна плахо към мулето на Талиезин, като че ли и животното се уплаши от шума и виковете.

Крясъците се усилиха, защото през вратата излязоха още стражи, които тласкаха пред себе си трима души. Вивиан се вцепени. Съзнанието й отказваше да приеме, че един от тези тримата е кроткият отец Фортунатус. Но като че ли доловил мислите й, първият в редицата се поизправи и огледа тълпата с тъжна усмивка. Лицето му бе подуто и в синини, косата — разрошена, но Вивиан веднага позна монаха, своя приятел. Стражите тласкаха затворниците надолу по стълбите.

— Еретици! — виеше тълпата. — Дяволски изчадия! Вие доведохте езичниците в земята ни!

„Де да бяха“, каза си Вивиан. Ако разполагаха с войска от езичници, щяха незабавно да пометат тази тълпа.

— Пребийте ги с камъни! — извика някой и тълпата веднага поде вика. Хората започнаха да се навеждат и да къртят каменната настилка. Вивиан видя как полетяха камъните — видя окървавената глава на отец Фортунатус — сетне тълпата го скри от очите й.

Епископът постоя, загледан в това, което ставаше пред очите му. Лицето му изразяваше смесица от страх и задоволство. Сетне, сякаш с нежелание си припомни, че християнската вяра се основава на любов към ближния, обърна се и каза нещо на един от стражите. Те се спуснаха незабавно и започнаха да разпръсват тълпата с тъпите краища на копията си. Веднага щом насилието се обърна срещу нея, сбирщината започна да оредява. Останалите свещеници бяха изчезнали обратно в базиликата веднага щом започнаха безредиците. В мига, когато тълпата намаля дотолкова, че можеше да види накъде отива, Вивиан заби пети в хълбоците на коня си.

— Какво правиш, Вивиан? — зад нея зачаткаха копитата на мулето на Талиезин. Но Вивиан вече бе стигнала до сгърчените фигури, рухнали на земята пред базиликата. Някои започваха да се движат стенейки, но три тела лежаха неподвижно, заобиколени от камъни.

Вивиан скочи от седлото и се наведе над отец Фортунатус. Нова кръв се лееше по едва затворилите се стари рани. Едното му око бе подуто и затворено. Тя затърси трескаво пулса му, и когато го докосна, здравото му око се отвори. Тя му помогна внимателно да обърне главата си тъй, че да я вижда.

— Прекрасна господарке… — той примигна. — Но ние не сме в царството на феите!

— Как се чувстваш, Фортунатус? — той продължи да я гледа втренчено и изведнъж се усмихна.

— Ти си… моето малко момиче, което намерих на хълма. Косата ти вече е пораснала… Кажи ми, какво правиш тук?

— Дойдох да ти помогна. Защо не успях да пристигна малко по-рано! Но сега ще те вземем при нас, ще излекуваме раните ти, и всичко ще бъде наред.

Фортунатус се опита да поклати глава, смръщи се от болка, и остана неподвижен.

— Можех да избягам от стражите на епископа — прошепна той. — Можех да отида при феите… Но съм положил обет да му се подчинявам.

— Няма да те оставя тук, за да опитат отново да те убият! — извика Вивиан.

Усмивката, която се появи на лицето му, беше безкрайно нежна и кротка.

— Няма… да се наложи. Остава ми още малко…

Хората от древния народ нерядко докарваха на Авалон болни и ранени. Някои оживяваха, но някои умираха пред очите й. Сега Вивиан разпозна с ужас под спечената кръв характерната предсмъртна бледност и синкавите петна около носа и по слепоочията. Ако беше по-млад човек, може би щеше да оздравее, но сърцето на Фортунатус не бе понесло страданията.

— Ще се молиш ли за мен?

Вивиан го загледа удивено. Не можеше да разбере нищо.

— Но аз съм езичница — езическа жрица! — тя вдигна ръка и посочи полумесеца на челото си.

— Опасявам се, че съм още по-голям еретик, отколкото Германус предполага — отвърна с мъка умиращият свещеник, — защото не мога да си представя Бог в рамките, в които хората се опитват да го поставят. Щом Бог е отец, защо в единосъщието си да не бъде и майка, и ако е така, не е ли Богинята, на която вие служите, просто друг образ на Единосъщието?

Първоначално Вивиан се възмути; после си припомни екстаза на сливането с божественото начало, когато се луташе, търсейки пътя към Авалон. Водеше я Божествената сила — а тя нямаше образ, бил той мъжки или женски.

— Може би си прав… — прошепна тя. — Ще се моля на Този, който е над всички спорове, дрязги и противоречия, да те отведе без мъка към вечната светлина.

Видя как лицето на стария човек се сгърчи от болка; после дишането му отново се успокои.

— Винаги съм мислел… — прошепна той, — че смъртта трябва да е като да отидеш в селенията на феите. Една стъпка навътре, към себе си… Една встрани… И си напуснал този свят.

Сълзи напираха в очите на Вивиан. Тя кимна и взе ръката му в своята. Устните му потрепнаха, сякаш се опита да се усмихне за последен път. После едва доловимата усмивка изчезна.

Вивиан седя до него, докато животът изтичаше от тялото му като вода от счупена чаша. Стори й се, че е минало безкрайно дълго време. Някой се бе изправил до нея. Тя вдигна глава и видя Талиезин. Поклати глава и се опита да не заплаче.

— Мъртъв е. Но аз няма да им оставя тялото му. Помогни ми да го отнесем оттук.

Бардът потегна седлото, като същевременно направи знак с пръстите си и зашепна заклинание. Вивиан разбра какво има предвид и започна да повтаря след него, за да усили действието на вълшебството.

— Не ни виждате… Не ни чувате… Никой не е бил тук…

Християните можеха да си мислят, че тялото на Фортунатус е било отнесено от демони, ако така им харесваше, важното бе да успеят да излязат от града. Талиезин вдигна тялото на стария свещеник и го постави на гърба на мулето си, помогна на Вивиан да се качи на коня, после хвърли наметалото си върху трупа и поведе двете животни обратно през площада. Вълшебната сила на заклинанието ги скриваше от хорските погледи, докато напуснаха Вента.

Вивиан искаше да погребе стареца на неговия остров, на Инис Уитрин, до камъка, откъдето бе отивал в царството на феите. Но Талиезин се досети и ги отведе при един изоставен християнски параклис наблизо — макар и запустяло, мястото си беше свято. Там положиха тялото на отец Фортунатус. Изпълниха погребалния ритуал на друидите, който познаваха. А Вивиан отново си спомни мига, когато духът й се сля със светлината и разбра, че всички истини са едно, и си каза, че Фортунатус сигурно няма нищо против.

Не успяха да изпълнят първата цел на пътешествието си, но поне се справиха с останалите задачи, които им бе възложила повелителката. Само Вивиан не се вълнуваше особено от успеха им.

Успяха да се доберат до Лондиниум, където самодържецът на Британия полагаше отчаяни усилия да запази съществуващото подобие на мир. Синовете му помагаха за управлението на страната. Вивиан позна веднага Вортимер — най-малкият, който бе идвал на Авалон, но той изглеждаше много по-възрастен сега. Първоначално той я помисли за майка й; Вивиан пък реши да не му казва, че тъкмо тя е била забулената жрица, която е изпълнила ролята на Девицата при неговото посвещаване. Вортимер явно се гордееше с успехите си срещу варварите, но се държеше скромно и тя не се усъмни и за миг във верността му към Авалон.

Баща му, Вортигерн, беше съвсем различен. Стара лисица бе той, а сега си бе взел и една рижа саксонска лисичка за съпруга. Бе управлявал дълго и надживял много други крале. Вивиан бе убедена, че ще влезе във всякакъв съюз, стига това да му гарантира престола. Тя поговори с него за епископ Германус, опита се да го убеди, че фанатизмът му разделя народа. Не се надяваше обаче, че Вортигерн би предприел нещо срещу него. Поне в едно се вслуша Вортигерн — Повелителката на Авалон бе казала да му предадат в името на Британия да се срещне още веднъж със стария си съперник Амброзиус Аурелианус — на неутрална земя, за да се опитат да разрешат спора помежду си и да си помагат.

После продължиха към укрепените градове на запад. Саксонците още не бяха стигали дотам. В Глевум беше Амброзиус Аурелианус. Неговият баща се бе провъзгласил за император на Британия. Сега Амброзиус бе влязъл в спор с Вортигерн за титлата и събираше войските си. Той изслуша вестите от Авалон с внимание. Беше християнин, но изповядваше вярата си разумно и с търпимост, уважаваше дълбоко философията на друидите, и познаваше Талиезин от по-рано.

Амброзиус беше висок мъж около четиридесетте — тъмнокос, с типично римски орлови черти. Повечето му военачалници бяха съвсем млади, почти момчета. Един от тях, русоляв, още съвсем слаб и несъразмерно източил се на ръст, на име Утър, надали бе по-възрастен от нея. Талиезин започна да подхвърля, че Вивиан май се е сдобила с обожател, но тя не обръщаше внимание нито на неговите закачки, нито на новоизпечения военачалник на Амброзиус. В сравнение с принц Вортимер, Утър беше още хлапе.

Амброзиус прояви съчувствие, докато Вивиан се оплакваше от Германус, защото сам бе от културните, заможни хора, които бяха прицел на нападките на галския епископ. Но Вента Белгарум се намираше в тази част на острова, която отдавна бе отказала вярност и нему, и на Вортигерн. Пък и светските господари рядко имаха власт над свещениците. Бе се държал много по-съчувствено от Вортигерн, но Вивиан съзна, че надали ще свърши нещо.

Докато яздеха с Талиезин по дългия обратен път към Авалон, Вивиан мрачно разсъждаваше дали да не прокълне убийците на Фортунатус. Спря я единствено убеждението, че самият стар свещеник сигурно им бе простил.

Убеждавайки Вортигерн и Амброзиус да сключат съюз, Вивиан действително пося семето на единството в Британия, но първите кълнове се показаха едва идната година. Разчу се, че саксонците отново събират силите си в Кантиум. Вортимер, твърдо решен този път да ги унищожи окончателно, се обърна към Авалон с молба за помощ. Затова стана тъй, че тъкмо в навечерието на Белтейн Повелителката на Авалон напусна Свещения остров заедно с голямата си дъщеря, няколко жрици и своя бард, за да се срещне с британските принцове.

Уреченото място, където щеше да се състои съветът, бе Сорвиодунум — малък град на брега на една река, разположен там, където пътят от север пресичаше големия път от Вента Белгарум. Мястото на срещата бе приятно — високи поляни, засенчени от дървета и открити на север към големите равнини. Когато пристигнаха, поляните вече бяха изпъстрени с шатри, прилични на непознати, огромни цветя.

— Ние, от източните земи, постоянно проливаме кръвта си, за да защитим цяла Британия — говореше Вортигерн, седнал на една скамейка под голям дъб. Не беше висок, а само набит и все още стегнат човек. Косата му бе посивяла още повече от миналата година, когато Вивиан го видя за първи път. — По време на последния поход моят син Категирн загуби живота си, разбивайки брата на Хенгист при брода на Ритергабаил. Нашите хора възпират с телата си саксонците, та да не стигат до вас — и той показа плочестите покриви на близкия град, притихнал под слънчевите лъчи.

— Цяла Британия ви е благодарна — разнесе се спокойният глас на Аурелианус от другата страна на кръга, в който бяха насядали.

— Така ли? — намеси се Вортимер. — Лесно е да се говори, но с думи няма да спрем саксонците. — Той изглеждаше наистина много по-възрастен. Не беше вече пламенният младеж, който посвети живота си на Богинята, а опитен воин.

„Какъв герой!“, мислеше Вивиан, докато го гледаше, седнала редом с майка си. „Сега той е Защитникът на Британия!“ Всички знаеха, че жриците са в основата на тази среща, но не вървеше да го признаят публично. Хората от Авалон седяха в сянката на един висок жив плет — достатъчно близо, че да следят разговора.

— А може ли изобщо нещо да ги спре? — попита един стар воин. — Колкото и ДА избием, Германия бълва нови и нови…

— И тъй да е, ако се убедят в силата ни, ще тръгнат да търсят другаде по-лесна плячка. Може да нападнат Галия, като франките. Вярвайте ми, те могат да бъдат прогонени! Още един поход, и ще се справим. Това, което ме интересува, е да го направим така, че никога повече да не се върнат.

— Така и трябва — проговори отново Амброзиус. Изглеждаше нащрек, като че ли търсеше скрито значение в думите на Вортимер. Вортигерн се изсмя. Говореше се, че е дошъл само поради настояването на сина си, и почти никой не се надяваше на споразумение.

— Знаеш не по-зле от мен какво е необходимо — каза той. — Спорих по този въпрос още с баща ти преди години. Крал или император, все едно — Британия трябва да бъде управлявана от един самодържец. Нали така Рим успя да удържи нападенията на варварите в продължение на векове!

— Искаш да ти се подчиним, така ли? — извика един от пълководците на Амброзиус. — Да подарим стадото на този, който пусна вълците на острова!

Вортигерн се извърна и за миг Вивиан разбра как този човек е задържал властта си толкова дълго време.

— Пратих вълци срещу вълци — точно както са постъпвали и римляните преди мен. Но преди да тръгна срещу Хенгист, какво ли не сторих, за да убедя хората си да вдигнат оръжие, за да се защитят така, както се опитвам да убедя и вас сега!

— Не можахме да платим на Хенгист и той ни нападна — каза малко по-спокойно Вортимер. — Оттогава до ден днешен малкото, което ни оставят ордите му, отива да организираме войската, за да се отбраняваме. А какво правите вие, които живеете спокойно сред вашите хълмове? Имаме нужда от войници, имаме нужда от средства, за да издържаме войската — не само за един поход, а за да можем всяка година да защитаваме това, което сме отвоювали!

— Земите ни са опустошени, но след няколко мирни години ще се съвземат отново — поде Вортигерн. — Тогава, обединим ли силите си, ще можем да прегазим блатистите земи и горите, където се крият англите, и да си върнем старите владения на исените.

Амброзиус не отвърна. Очите му бяха обърнати към Вортимер. По природния закон той би трябвало да надживее и наследи стария човек — той щеше да бъде истинският му съперник — или съюзник.

— Храбростта и удържаните победи ти спечелиха уважението на всички — поде той бавно. — И ние наистина сме ти благодарни. Ако не беше ти, сега вълците щяха да са пред прага ни. Но хората обикновено държат да решават кого да следват и кой да харчи спечеленото от тях. Твоят народ ти дължи подчинение. Хората от западните земи обаче — не.

— Но те следват теб! — извика Вортимер. — От теб не искам нищо друго, освен да се сражаваш с хората си редом с мен!

— Това искаш ти, но ми се струва, че баща ти иска друго — иска да го призная за върховен самодържец на цяла Британия. — Възцари се тежко мълчание. — Ето какво мога да направя — продължи владетелят на Запада. — Ще отворя складовете и ще ви пратя храни за войската. Но няма да потегля на бой под знамето на Вортигерн.

Разговорът се обърка и всичко потъна в безконечния шум на споровете. Вивиан почувства, че очите й се насълзяват от разочарование. Примигна няколко пъти, за да вижда по-ясно, и тогава забеляза погледа на Вортимер. Той я гледаше настоятелно и с надежда. Не можеше да разчита на разума на хората около себе си. Какво друго му оставаше, освен подкрепата на Авалон? Тя не се учуди, когато видя, че той обръща гръб на спорещите и се насочва към тях.

Цял живот Вивиан бе слушала разкази за Кръга на гигантите, но не бе го виждала никога. Докато яздеха на север по речния бряг, тя се взираше нетърпеливо, та първа да види големия каменен храм в равнината. Но го видя Талиезин, като най-висок от всички, и веднага се обърна към Вивиан и Ана, за да им го покаже. Вивиан бе благодарна на принца, че й дава възможност да види древния храм. Той бе помолил Повелителката на Авалон да погледне в бъдещето, а тя му бе отговорила, че това ще стане най-лесно, ако може да черпи от силата на голямото древно светилище. Вивиан се зачуди вярно ли е това, или по-скоро майка й не би желала да се занимава с вълшебство в присъствието на толкова хора, при това не всички добронамерени.

Но почти тричасовият ритуал щеше да обезкуражи и най-настоятелното любопитство. Следобедното слънце припичаше, но въпреки това Вивиан потръпна. Равнината й се стори безкрайна под безкрайното надвиснало небе — изведнъж се почувства странно ранима, като мравка, пълзяща по пътя. Сивите силуети ставаха все по-големи. Вече можеха да се различават отделните камъни.

Каменният храм на Тор й бе познат от детинство, но този бе нещо друго — огромен, заобиколен с голям ров, камъните бяха по-внимателно оформени, а някои от напречните все още стояха, та храмът приличаше повече на здание, отколкото на символ на свещена гора. Имаше и паднали камъни, но това не намаляваше въздействието върху този, който виждаше храма за първи път. Около каменния кръг тревата бе гъста и зелена, но вътре в кръга почти нямаше растителност. Вивиан бе чувала, че в кръга не вали и сняг, а този, който вали отвън, не се задържа по камъните.

Като пристигнаха, тя видя части от камъни, които са били разположени във външен кръг, да се подават от земята. Вътре имаше един по-малък кръг от стълбове, а четири по-високи стълба, разположени в полукръг, ограждаха олтара. Вивиан се зачуди към какви светове ли водят тъмните двери, образувани от стълбовете. Слязоха от конете и ги спънаха наблизо — нямаше и помен от дървета, за които да ги вържат. Изгаряща от любопитство, Вивиан тръгна по брега на рова около храма.

— Какво ще кажеш? — попита я Талиезин, когато тя се върна.

— Може да е странно, но всичко ми напомня на Авалон — или по-скоро на Инис Уитрин, острова на свещениците. Надали би могло да има две по-различни места, но кръгът от стълбове ми напомня досущ на кръга от колиби, които са разположени около старата църква на Инис Уитрин.

— Точно така е — отвърна Талиезин. Говореше бързо, едва ли не тревожно. Не бе докосвал храна от предния ден, защото и той щеше да вземе участие в ритуала. — Нашите предания разказват, че този храм бил построен от мъдреци, пристигнали много, много отдавна, незнайно кога и как, от Атлантида. Вярваме, че светецът, който на времето е основал християнското поселище на Инис Уитрин, е един от преродените древни мъдреци. Със сигурност е познавал мъдростта на древните, защото явно е знаел принципите на числата и пропорциите. А има и друга причина, поради която можеш да чувстваш близостта на Авалон — и той посочи на запад. — Една от линиите на силата, които пресичат земята, води право оттук през равнината към Свещения извор.

Вивиан кимна и отново започна да разглежда околността. На изток редица надгробни могили бележеха местата, където древните крале спяха вечния си сън. Нямаше следи от човешко присъствие — само в далечината тук-там по няколко дървета, изкривени от ветровете и притиснати едно в друго, нарушаваха еднообразието на безкрайната равнина. Самотно място беше това, и макар че навсякъде в Британия хората се готвеха да посрещнат с радост Белтейн, тук всичко имаше дъх на вкаменена древност, напълно чужда на невинната прелест на пролетта.

„Никой от нас няма да си тръгне оттук непроменен…“

Вивиан отново потръпна.

Слънцето клонеше към залез. Сенките на каменните стълбове лежаха, дълги и черни, върху зелената трева. Вивиан инстинктивно ги отбягваше, но докато се промъкваше между тях, се озова при самотния стълб, разположен на североизток, който пазеше входа към кръга. Талиезин бе минал през рова и сега стоеше до един плосък камък във вътрешността на кръга. Беше коленичил, а на камъка бе вързано прасенцето, което бяха донесли със себе си. То се гърчеше и квичеше. Докато Вивиан стоеше и гледаше, Талиезин вдигна ножа си и го заби точно под челюстта на животното. То изквича за последен път и притихна. Бардът го издигна високо и устните му зашепнаха молитви, докато кръвта на жертвеното животно изтичаше върху шуплестата повърхност на камъка.

— Първо ще опитаме това, на което ни учи друидската традиция — прошепна Ана на Вортимер. — Той пролива кръв, за да се нахранят духовете на тази земя.

Когато се отцеди и последната капка кръв, Талиезин смъкна част от кожата и отряза с ножа си късче от месото. Стоеше прав, с невиждащи очи, а в ръката си държеше късчето, още по-кървавочервено в светлината на последните слънчеви лъчи.

— Ела — каза тихо Ана и Талиезин пристъпи като насън навътре в кръга. Вивиан трепна, когато прескочи рова и мина покрай камъка — усещането, макар и не толкова силно, и напомни това, което изпита, когато мъглите се вдигнаха и тя видя пред себе си Авалон.

Друидът бе спрял — постави за миг късчето месо в устата си, после отново го извади и го постави в основата на един от стълбовете, докато пак шепнеше нещо.

— Ние дойдохме в средището на силата, принце — поде Ана. — Сега трябва още веднъж да кажеш защо си ни довел тук.

Вортимер преглътна, но когато проговори, гласът му не трепваше.

— Повелителко, искам да знам кой ще властва над Британия и кой ще поведе народа й към победа.

— Служителю на боговете, ти чу въпроса — можеш ли да ни дадеш отговора?

Талиезин се бе обърнал с лице към тях, но очите му все така нямаха израз. Със същата увереност като на сомнамбул той мина под единия напречен камък. Слънцето бе почти допряло хоризонта. Черните силуети на камъните изглеждаха обрамчени от пламък. Вивиан, която вървеше след Талиезин, за миг изгуби представа за посоките. Когато отново видя къде точно се намира, въздухът около нея бе изпълнен с танцуващи искрици. Друидът протегна ръце към умиращия светлик, обърна ги с дланите нагоре и зашепна ново заклинаше.

След малко въздъхна дълбоко и се свлече на колене пред плоския камък в центъра на кръга, скрил лице в ръцете си.

— Какво ще стане сега? — прошепна Вортимер.

— Ще чакаме — отвърна Великата жрица. — Той е в транс. Сега оракулът ще проговори с неговата уста.

И те чакаха, докато пламтящите цветове на залеза избледняха в небето. Мракът падаше бързо, но въпреки това всичко, което се намираше във вътрешността на кръга, оставаше видимо, сякаш излъчваше собствена слаба светлина. Звездите изгряха на небосвода. Времето бе изгубило значение. Вивиан не знаеше колко бяха чакали до мига, когато Талиезин се размърда и промълви нещо.

— Нека спящият се събуди! Призовавам те в името на Тази, която е дала живот на звездите! Говори ни с езика на смъртните! Кажи ни какво видя в съня си!

Сега Ана коленичи пред Талиезин, а той се изправи бавно, подпря се на замъка и проговори с несвой глас:

— Трима крале ще протегнат ръце към Силата: Лисицата, която сега е на власт, сетне Орелът и накрая Червеният дракон. И тримата ще се опитат да спасят тази земя.

Талиезин говореше бавно и с мъка, като насън.

— Ще прогонят ли саксонците? — попита Вортимер.

— Белият дракон ще побегне пред полета на Сокола, но единствено Червеният дракон ще остави син, който ще го наследи — този син ще прогони Белия дракон.

— Ами Соколът… — започна Вортимер, но Талиезин го прекъсна.

— Соколът никога няма да властва приживе, но в смъртта си ще стане вечен пазител на Британия… — друидът отпусна глава на гърдите си. — Не питай повече…

— Не разбирам — коленичилият Вортимер се поизправи и седна назад. — Аз вече съм посветил живота си на Богинята. Какво иска Тя от мен? Това, което узнах, е или прекалено много, или прекалено малко. Моля те, призови Богинята, за да разбера истинската й воля.

Вивиан го изгледа уплашено. Искаше да го предупреди да внимава какво говори — защото думите, казани на такова място и по такова време, имаха страшна сила.

Талиезин тръсна глава и примигна като човек, който изплува от дълбока вода.

— Призови Богинята! — сега Вортимер говореше като човек, привикнал да дава заповеди, а друидът бе все още достатъчно замаян, за да се покори безусловно.

Тялото на Вивиан се разтърси от напора на трептящата енергия в кръга, която отвръщаше на призива. Но силата се концентрираше в майка й, не в нея. Вортимер ахна. Дребната фигура на Великата жрица започна да расте и за миг надхвърли човешки ръст. Нисък смях отекна в каменния кръг. В продължение на няколко секунди Тя стоеше неподвижна — само свиваше и протягаше пръсти, сякаш изпитваше силата им; после се вгледа първо в ужасеното лице на Вивиан, после в изтръпналия Талиезин, който едва сега осъзнаваше какво е сторил — без да бъдат подготвени, без да обмислят как да постъпят.

Вортимер, с пламнали от надежда очи, се просна в нозете на богинята.

— Помогни ни, Велика майко! — извика той.

— Какво ще ми дадете в замяна? — говореше тя лениво, като че ли тайно се забавляваше.

— Животът ми…

— Ти вече си ми го обрекъл. Аз ще поискам залога ти, но не сега. Сега не ми трябва. Това, което искам тази нощ от вас… — тя се огледа и се засмя отново — е жертва на девствено момиче.

Ужасеното мълчание, което последва думите й, им се стори безкрайно. Талиезин, стиснал дръжката на ножа, сякаш се опасяваше да не се изтръгне от ръцете му, поклати глава.

— Приеми кръвта на жертвеното животно, Повелителко, и нека тя ти бъде достатъчна. Не можем да ти дадем момичето.

Богинята мълча дълго, без да откъсва очи от Талиезин. Докато я гледаше, Вивиан забеляза с крайчеца на окото си тъмните сенки на прелитащи наоколо гарвани и разбра, че тази нощ са призовали Черната богиня, в чийто котел ври вечният мрак.

— Вие сте положили обет — всички до един — да ми служите — разнесе се отново гласът й, този път леден и жесток. — И все пак не желаете да ми дадете единственото, което искам от вас.

Вивиан проговори, неочаквано и за самата себе си. Треперещият й глас звънна в собствените й уши.

— Ако получиш това, което искаш, какво ще спечелиш?

— Аз няма да спечеля нищо, защото и без това притежавам всичко — в ленивия глас отново се прокрадна присмех. — Вие обаче ще научите… че животът може да просъществува само чрез смъртта, и че понякога поражението води до най-голямата победа.

„Подлага ни на изпитание“, каза си Вивиан, припомняйки си безплътния глас, който бе чула в мъглите. Разкопча наметалото си и го остави да се свлече на земята.

— Друиде, аз като заклета жрица на Авалон ти заповядвам да принесеш жертвата — в името на силите, на които сме се клели да служим. Завържи ме, защото плътта е слаба и мога да поискам да живея, и изпълни волята на Великата богиня.

Тя се упъти към олтара.

Докато Талиезин поемаше с треперещи ръце колана, който самата Вивиан му подаде, и се опитваше да я върже, Вортимер най-сетне си възвърна способността да говори.

— Не! Не можете да сторите това!

— Принце, ако аз те помолех да не излагаш живота си на опасност в битката, ти би ли се подчинил? Това е мой избор, и аз ще се принеса в жертва по своя воля.

Гласът на Вивиан беше чист и ясен, но сякаш долиташе някъде отдалеч.

„Сигурно съм полудяла“, мислеше тя, оставяйки се Талиезин да я положи на каменната плоча. „Поддадох се на изкушенията на тъмните духове, които владеят това място.“ Поне смъртта й щеше да е лека — бе виждала как убива Талиезин. Жената, която беше и не беше нейна майка, стоеше с каменно лице и наблюдаваше всичко, без да помръдне. „Майко, ако това е твое дело, ще бъда отмъстена — защото духът ми скоро ще бъде свободен, но когато ти се върнеш в тялото си и заживееш своя живот, няма да можеш никога да избягаш от спомена за тази нощ.“

Първоначално каменната плоча бе леденостудена, но много бързо започна да излъчва приятна топлина. Силуетът на Талиезин се очертаваше черен на фона на звездното небе. Беше извадил ножа си; звездната светлина проблесна по острието и Вивиан видя, че ръката на друида трепери.

„Не ме предавай“, помоли се тя безгласно и затвори очи.

Тогава в ужасената тишина звънна смехът на Богинята.

— Остави този нож, друиде. Друга кръв искам аз, и нея трябва да я пролее принцът…

За миг Вивиан не можа да разбере за какво става дума. Сетне чу как звънна острието на хвърления нож върху камъка. Отвори очи и видя Талиезин, коленичил, опрял глава в един от каменните стълбове. Той плачеше неудържимо, Вортимер стоеше напълно неподвижен, сякаш се бе превърнал в каменна статуя.

— Вземи я… — проговори по-меко Богинята. — Нима мислехте, че дори аз ще се осмеля да пожелая живота на девица в навечерието на Белтейн? В нейните прегръдки ще станеш крал. — Тя пристъпи до принца и леко го целуна по челото. После излезе с тихи стъпки от каменния кръг. След миг я последва и Талиезин.

Вивиан седна на камъка.

— Можеш да ме отвържеш — обърна се тя към Вортимер, който все още не бе помръднал. — От теб няма да побягна.

Той се разсмя, но гласът му още трепереше. Коленичи пред нея и започна несръчно да развързва възела. Вивиан погледна сведената му глава и я заля внезапна нежност. Почувства, че така се ражда желанието. Когато най-сетне възелът се развърза и въжето падна, той положи глава в скута й, обгърнал бедрата й с ръце. Тя почувства пулсираща топлина там, където бе притиснал лицето си; като че ли не й достигаше въздух. Зарови пръстите си в тъмната му коса.

— Ела при мен… Бъди мой любим… и крал.

Той стана и се отпусна до нея на голямата каменна плоча.

Ръцете му я докосваха едновременно навсякъде. Тялото й се разтапяше. Тежестта му я прикова към олтарния камък и съзнанието й литна по лъчите, чийто център бе брачното им ложе. „Това е смъртта…“ — мисълта трепна и отлетя. „Това е животът…“ — неговият вик я върна отново към живите.

Тази нощ те умираха отново и отново, и се раждаха за нов живот в прегръдките си.

22.

Когато принц Вортимер потегли отново на изток, Вивиан тръгна с него. Ана седеше на коня си редом с Талиезин и двамата ги гледаха как се отдалечават.

— След толкова години все още не си престанала да ме изненадваш — поде бардът. — Когато тя каза, че иска да тръгне с него, дори не се опита да възразиш.

— Загубих това право — каза пресипнало Великата жрица. — По-добре ще е за Вивиан да бъде далеч от мен — така е по-сигурно.

— Богинята поиска да я принесем в жертва, не ти… — започна Талиезин, но гласът му изневери.

— Толкова ли си сигурен? Аз помня…

— Какво помниш? — той се обърна рязко към нея, и тя видя, че по лицето му се бяха появили бръчки, които не бе виждала преди.

— Този път се чух как произнасям онези думи, и почувствах… задоволство — като те видях наведен над нея с ножа в ръка, като ви виждах колко сте уплашени. През всички тези години съм била винаги убедена, че само изпълнявам волята на Богинята, но сега се съмнявам. Ами ако съм се самоизмамвала, ако в мен говори само гласът на моята гордост?

— Нима мислиш, че аз бих се заблудил? — попита Талиезин.

— Как бих могла да знам? — възкликна тя и потръпна, като че ли не чувстваше топлината на слънцето.

— Ето какво… — каза той бавно. — Ще говоря съвсем откровено. Тази нощ и моята преценка не можеше да бъде точна, защото съзнанието ми бе замъглено от страха. Мисля, че от всички нас единствено Вивиан виждаше ясно — затова зачетох правото й да се принесе в жертва.

— Нима не помисли за мен? — извика Ана. — Мислиш ли, че бих могла да продължа да живея с мисълта, че дъщеря ми е загинала по моя заповед?

— А как щях да живея аз — поде той — ако бе загинала от собствената ми ръка?

Той се взря в очите й и двамата замълчаха. Ана разбра безмълвния му въпрос, но и този път отказа да отговори. По-добре да мисли, че момичето е негова дъщеря — дори сега.

Накрая Талиезин въздъхна.

— Независимо от това дали тя бе спасена с усилието на твоята воля, или самата Богиня промени решението си, нека бъдем благодарни, че Вивиан е жива и здрава, и може би дори щастлива — той събра сили да й се усмихне.

Ана прехапа устни и се замисли с какво е заслужила любовта на този мъж. Не беше вече млада, а и никога не е била красавица. Напоследък и лунните цикли на кървенето й бяха нередовни, което сигурно означаваше, че не може да има и повече деца.

— Дъщеря ми е вече жена — а аз… се превърнах в Старицата смърт. Отведи ме на Авалон, Талиезин… Отведи ме у дома.

Дуровернум беше горещ, шумен и пълен с хора — като че ли половината Кантиум бе намерил убежище зад яките му стени. Няколко пъти го бяха обсаждали саксонците, но градът никога досега не бе се предавал. Сега, докато се провираше през тълпите, хванала се здраво за ръката на Вортимер, Вивиан си мислеше, че ако пристигнат още хора, градът ще експлодира.

Забеляза, че хората около тях се смушкват и си сочат Вортимер един другиму. От думите им ставаше ясно, че неговото присъствие им действа успокоително. Вивиан стисна по-здраво ръката му, той погледна към нея и й се усмихна. Когато оставаха насаме, тя беше спокойна и четеше в мислите му какви чувства изпитва към нея. Но в тази тълпа трябваше да издигне около съзнанието си бариери, здрави като крепостните стени на Дуровернум — в противен случай щеше да полудее. Така можеше да съди само по тона му или по погледите, които й отправяше. Нищо чудно, че хората във външния свят ставаха постоянно жертва на недоразумения — на моменти й се струваше невероятно, че би могла отново да възстанови покоя в душата си, който бе обичайното й състояние на Авалон.

Отиваха към южната част на града. Там, близо до театъра, се намираше домът на Ений Клавдиан, един от военачалниците на Вортимер, който бе устроил пиршество. Беше й се сторило странно, че Вортимер и приближените му военачалници си губят времето с празненства в навечерието на битката, но той й обясни, че по този начин вдъхвали на хората увереност, че животът, на който са свикнали, ще продължи.

Падаше здрач, затова пред тях тичаха роби с факли. Над тях в небето облаците пламтяха като подпалени. Вивиан се опасяваше, че пламтящите цветове на залеза се дължат на подпалените недалеч покриви — защото саксонците наближаваха Лондиниум. Но гледката действително беше красива. Тя си припомни изоставените къщи по целия път, който бяха изминали дотук и се зачуди какво толкова са намерили за горене саксонците.

А тя — защо изобщо бе тук? Наистина ли обичаше Вортимер или се бе оставила да я подведе привличането между телата им? Може би я бе прогонило внезапното съмнение, което се бе надигнало у нея към майка й? Не можеше да намери отговора.

Когато влязоха в атриума и ги наобиколиха елегантно облечените по римска мода жени, Вивиан се почувства като дете, облечено в дрехите на майка си. Тези хора бяха британци по кръв, но се бяха вкопчили отчаяно в спомена и мечтата за Империята. Флейти разливаха нежни мелодии в градината, акробати изпълняваха номерата си под равномерните удари на барабани. Казаха й, че храната и напитките били оскъдни в сравнение с това, което би било предложено на гостите в мирно време, но затова пък бяха великолепно приготвени. Искаше й се да подтисне реакцията на напрегнатите си сетива, но не успяваше. Имаше чувството, че ще се разплаче всеки момент.

— Какво става? — ръката на Вортимер, поставена на раменете й, я изтръгна от унеса. — Зле ли ти е?

Вивиан вдигна очи и поклати усмихнато глава. Бяха си задавали въпроса възможно ли е да е забременяла от първата им нощ заедно, но оттогава бяха изминали два месеца и лунният й цикъл беше редовен. Вортимер нямаше деца; сигурно някакъв инстинкт караше мъжете така силно да се надяват на дете точно когато им предстоеше да се изправят лице в лице със смъртта — желанието да оставят живот след себе си. Тя самата също се бе надявала, че ще имат дете.

— Просто съм уморена. Не съм привикнала на такива горещини.

— Можем да си тръгнем рано — каза той усмихнато. Усмивката му незабавно ускори пулса й. После мъжът до нея се огледа с тази особена бдителност, която я озадачаваше още от сутринта.

Цял ден той очакваше нещо да се случи; останеха ли сами, Вивиан веднага щеше да го попита какво е то. Когато се любиха за първи път в равнината, където се издигаше Танцът на гигантите, бяха напълно открити един за друг и душите им се бяха докоснали. Оттогава, когато споделяше постелята му в места, където се чувстваше незащитена, инстинктивно издигаше прегради около себе си, и сливането им никога не бе пълно. Вортимер не се бе оплакал; може би имаше и по-голям опит и съзнаваше, че това не е чак толкова страшно; може би, мислеше Вивиан с тъга, такива са поначало отношенията между мъжете и жените — може би това, което се бе случило в каменния храм, бе изключение, а останалите нощи — правилото.

Измъчваше я нетърпение; постави ръце на раменете му и освободи съзнанието си от защитните прегради. Веднага почувства топлотата на любовта му — а тя бе примесена със страст и не малко страхопочитание. И след това всички мисли и страхове, които бе възпирала зад преградите на съзнанието си, връхлетяха като вода през разбит бент, и тя видя…

Вортимер стоеше пред нея — но не живият човек, а призрак. Това, което виждаше Вивиан — бе неговият двойник — предвестник на близката му смърт. Плътта под пръстите й бе жива, и тя с все сили се стараеше да се убеди, че се заблуждава, но вътрешният й взор не мамеше — в човека пред нея не оставаше много живот. Изохка и си наложи да отвърне поглед от него, но и това не помогна. С изостреното си зрение само успя да се убеди, че почти никой от другите мъже в помещението не се бе превърнал в собствения си призрак. Извърна се и се взря навън — в града, който се разстилаше пред очите й — и тогава стана още по-страшно. Видя улиците пусти, сградите разрушени, градините — обрасли с бурен.

Не можеше да го понесе, не искаше да вижда нищо повече! С последно отчаяно усилие затвори очи и пропъди виденията. Когато отново дойде на себе си, видя, че са вън, пред вилата, и Вортимер я държи в прегръдките си.

— Казах, че не ти е добре и че си тръгваме…

Вивиан кимна. Обяснението беше напълно приемливо. Вортимер не биваше за нищо на света да разбере какво бе видяла.

Тази нощ Вивиан лежеше будна в прегръдките му. Бяха оставили капаците на прозореца полуотворени и тя следеше бавния ход на луната, която бе в третата си четвърт.

— Вивиан, Вивиан… — пръстите на Вортимер се плъзгаха нежно по гъстата й коса. — Когато те видях за първи път, ти беше за мен Богиня. Богиня беше и когато ми се отдаде. Когато те помолих да дойдеш с мен в Кантиум, бях зашеметен от щастие, вярвах, че ти ще ми донесеш победата. Но сега се безпокоя за простосмъртната жена — той взе кичур коса и го поднесе към устните си. — Омъжи се за мен — така ще бъдеш защитена, каквото и да се случи.

Вивиан потръпна. Той бе осъден — смъртта го дебнеше и щеше да го настигне ако не в следващата, то в по-следващата битка.

— Аз съм заклета жрица — вкопчи се в обичайния отговор, макар че сама не бе убедена вече в правотата на думите си. — Нямам право да встъпвам в брак с никой мъж, освен в Свещения ритуал, благословен от боговете на тази земя.

— Но в очите на хората… — поде той, но тя го прекъсна, поставяйки пръст на устните му.

— … аз съм твоя държанка. Много добре знам какво говорят. И съм благодарна, че си толкова загрижен за мен. Но за да ме приеме твоето общество, църквата трябва да благослови съюза ни, а аз принадлежа на Великата богиня. Не, скъпи мой, докато си жив, няма да имам нужда от друга защита освен от твоята — и Нейната…

Вортимер помълча известно време. После въздъхна.

— Тази сутрин получих вест, че Хенгист наближава Лондиниум. Не вярвам, че ще успее да превземе града, а ако не успее, той тръгне обратно през Кантиум и аз ще го причакам по пътя. Наближава голямото сражение, за което се готвя толкова отдавна. Вярвам в победата, но не забравям, че всеки път, когато влиза в бой, човек не може да е сигурен за собствения си живот.

Дъхът й спря. Знаеше, че предстои голямо сражение, но не бе очаквала, че ще е толкова скоро! Когато събра сили да отговори, си наложи гласът й да не трепва:

— Ако загубиш битката, вярваш ли, че ще има място, където твоето име да ме закриля? Ако… Ако нещо се случи с теб, бих се върнала на Авалон.

— Авалон… — той отново въздъхна. — Помня това място, но все повече ми се струва, че съм го сънувал. — Ръката му се плъзна по-надолу и проследи нежната извивка на челото и бузата й, помилва нежната кожа на шията и се отпусна върху сърцето й. — Прилича ми на теб — костите ти са като на птичка, мога да те пречупя с една ръка, но силата ти е несломима. О, Вивиан, обичаш ли ме поне малко?

Тя се обърна безмълвно към него и го целуна. Едва когато той започна да бърше сълзите й, разбра, че плаче. Но и Вортимер вече нямаше думи — далеч по красноречив бе говорът на телата им.

Тази нощ Вивиан сънува, че е отново на Авалон и наблюдава как майка й тъче. Но таванът на постройката, където стояха становете, бе много по висок — самият стан бе гигантски и краищата на гредите му се губеха в сенките. На него бе опънат пъстър килим. Вивиан погледна и видя, че по него се движат армии; видя себе си като дете, редом с Талиезин под дъжда, и Тор, който се издигаше в далечината; майка й продължаваше да тъче и образите по килима се изменяха и я водеха в миналото, отдавна потънало в мрака — по-надолу образите ставаха по-ясни. Вивиан видя Танца на гигантите, видя себе си и Вортимер, и армии, все повече и повече армии, които прегазваха земята нашир и надлъж, и откъдето минеха, оставяха зад себе си пожари и реки от кръв.

— Майко! — извика Вивиан. — Какво правиш?

Жената се обърна и Вивиан видя самата себе си. Тя бе тъкачката и тя стоеше отстрани и се наблюдаваше.

— Основата на тъканта е дело на боговете — проговори Другата — но ние тъчем върху нея. Ти трябва да тъчеш мъдро и добре…

Гръмотевица разтърси земята и станът започна да се руши. Вивиан се опитваше да събере парчетата на килима, но те се изплъзваха от пръстите й. Някой я разтърсваше с все сила. Тя отвори очи и видя Вортимер. На вратата се тропаше.

— Саксонците… Саксонците отстъпват от Лондиниум! Господарю, събуди се!

Вортимер отиде да отвори вратата, а Вивиан отново затвори очи. Точно тази новина бе очаквал той, но тя бе се молила отчаяно това да не се случи. Отново видя тъкачката от съня си и чу предупреждението й. „Трябва да тъчеш мъдро и добре…“

Какво означаваше това? Мъжът, когото обичаше, потегляше срещу саксонците и тя не можеше да го спре. Какво би могла да стори?

Вортимер вече навличаше трескаво дрехите си. Тя стана, прегърна го и притисна лице към гърдите му. Долови ускореното биене на сърцето му. Туниката му се плъзна на земята и той я притисна силно към себе си. Шумът пред вратата се усилваше. Той въздъхна и леко докосна с устни косите й. После много нежно се освободи от прегръдката й.

— Вортимер… — тя протегна ръце към него и той ги взе в своите. После посегна и помилва разплаканото й лице.

— Значи все пак ме обичаш… — гласът му трепереше, — както те обичам аз. Сбогом, любов моя!

Той препаса туниката си и тръгна решително към вратата.

Вивиан не помръдна. Чу щракването на резето след него. После рухна обратно на леглото, където още се виждаше отпечатъка от преплетените им тела и заплака тъй, сякаш нямаше да престане до края на живота си.

Все пак накрая сълзите й пресъхнаха.

Вивиан лежеше, заслушана в мъртвата тишина. Изведнъж си каза, че все още е жрица. Защо бе прекарала толкова време в изучаване на магическото изкуство, ако не можеше да приложи познанията, за да спаси мъжа, когото обичаше?

Още преди слънцето да се издигне в небето, Вивиан бе на път. Не срещна никакви пречки. Да следваш по петите напредваща армия бе доста сигурен начин да пътуваш безопасно — стига да имаш достатъчно храна със себе си. Беше проявила достатъчно здрав разум да се облече като момче — взе туниката на един от градинарите и оряза набързо дългите си коси. Достатъчно дълго време бе ходила с къса коса, затова сега не се дразнеше. После, докато порасне отново, ако се наложеше, винаги можеше да я крие с воала си.

Дори животното, което яздеше, не представляваше особено изкушение за мародерите — грозен и тромав скопен жребец, който се движеше прекалено бавно и не ставаше за боен кон. Но убедеше ли го веднъж да тръгне, успяваха да изминат немалки разстояния. Тази нощ тя спа на открито, но толкова близо до войските на Вортимер, че отдалеч виждаше сиянието на лагерните им огньове. На другата утрин, неразпозната от никого, успя да се присламчи към лагерните готвачи и те я взеха за помощник в кухнята.

На третия ден британският авангард срещна малък отряд саксонци. Завърза се сражение, а от пленниците разбраха, че Хенгист се връща към старата си крепост на Танатус. Вортимер се надяваше да му пресече пътя, преди да успее да прекоси протока и да стигне до острова. Войските потеглиха на изток с най-голяма бързина.

Тази нощ лагеруваха почти на крак — знаеха, че врагът може и изобщо да не спре за почивка. Но ако човеците можеха да се напрягат пряко сили, конете трябваше да са отпочинали, за да може британската войска да запази едно от основните си предимства — конницата. Вивиан мръзнеше от хладния морски полъх, защото пътят ги водеше покрай разлятото устие на Тамесис. Отчаяно й се искаше да бъде в прегръдките на Вортимер. Но по-добре щеше да бъде той да си мисли, че тя е на сигурно място в Дуровернум. Беше легнала да си почине на едно малко възвишение, откъдето виждаше кожените стени на шатрата му. Молеше се и призоваваше в мрака всички богове-закрилници на Британия, да укрепят ръката му и да съхранят тялото му.

Британските войски потеглиха още на зазоряване. Когато слънцето се издигна високо в небето, тя вървяха отдавна. Движеха се много бързо и бяха оставили тиловите части да ги следват, както намерят за добре. Вивиан проклинаше бавния си кон; беше толкова тясно свързана с Вортимер, че веднага разбра, когато битката започна.

Чуха шума от битката още преди да бяха видели каквото и да било. Конете свиваха уши, а постоянно сменящият посоката си вятър донасяше на пристъпи оглушителния шум от сблъсъка. Напомняше на далечния рев на морските вълни, но морето бе далеч — най-близо до тях бе протокът, който разделяше Кантиум от Танатус, а и той бе прекалено плитък, за да може в него да се вдигат високи вълни. Това, което вятърът донасяше, беше шумът от сблъсъка на две армии.

Бяха се срещнали на голямата равнина близо до протока. Зад тях се издигаха стените на Рутупие — голяма крепост, обърната гърбом към морския бряг. По това време на годината земята беше суха. Във въздуха се носеше ситен прах. Отгоре се виеха врани и грачеха в радостно очакване.

Каруците внезапно спряха. Каруцарите следяха хода на битката и си сочеха нещо един другиму. Коментираха някоя маневра, ако мислеха, че са я разбрали. Говореха тихо и напрегнато. Вивиан смушка коня си и излезе напред, за да вижда по-ясно. Първата атака бе разкъсала стената на саксонските щитоносци и сега по бойното поле противниците се сражаваха на групи, скупчени тук и там. От време на време конницата успяваше да се групира, за да нападне по-голяма група противникови войници, или пък разпилените саксонци се събираха и нападаха на свой ред.

Толкова тежка бе битката долу, че когато хората зад нея започнаха да викат нещо, тя не им обърна внимание. Едва когато пред нея се появи някакъв брадат мъж, който посегна да сграбчи юздите на коня й, Вивиан осъзна, че част от саксонците са побегнали от полесражението и се опитват да откраднат коне от тила, за да избягат с тях. Спаси я проклетият нрав на коня й. Той захапа злобно и с все сила нападателя, онзи прецени, че конят е далеч по-опасен от ездача си и се обърна с гръб, за да потърси друг кон. Фатална грешка, защото Вивиан бе извадила кинжала, за да се отбранява и в същия миг го заби във врата му, почти без да съзнава какво върши. Саксонецът се свлече на земята и юздите на коня увиснаха свободно.

Към тях вече тичаше нов нападател. Вивиан се вкопчи в гривата на коня си, а животното ритна саксонеца и препусна. Вивиан изобщо не се опитваше да го възпира с юздите, защото и собственият й инстинкт подсказваше, че трябва да се спасяват с бягство. Когато конят най-сетне спря, с потънали в пяна хълбоци и едва дишащ, тя бе успяла да посъбере мислите си. Все още стискаше окървавения кинжал в ръка. Потръпна и понечи да го захвърли; но внезапно хрумване я възпря.

Разполагаше с кръв от врага — нещо, което би й помогнало за магията, а самият кинжал й бе подарък от Вортимер — беше го носил, когато бил още момче. Тя обърна поглед към далечните поля, където още кипеше битката, постави окървавеното острие да легне в обърнатите й нагоре длани, и запя тихо.

Вивиан пееше и заклинаше мечовете на британците, та и те като острието в дланите й да отнемат живота на враговете им; заклинаше кръвта да изтича от раните на враговете, както бе изтекла от смъртоносната рана, която тя бе нанесла на саксонеца. Пееше и призоваваше духовете на земята, заклинаше тревата да се оплита в краката на нашествениците и да ги спъва, въздухът да ги души и водите да ги давят, за да се унищожи волята им да воюват.

Сама не знаеше какво точно пее, защото песента я докара до транс. Духът е се изви като гарван над бойното поле. Веднага видя Вортимер, той си проправяше път като косач през телата на враговете и се насочваше към един гигант с посивяла брада и златен гердан на шията. Гигантът размахваше огромна бойна брадва, сякаш беше перце. Гарванът се стрелна с крясък покрай Вортимер и връхлетя върху противника му.

Може би човекът бе по-чувствителен от бойните си другари, или тя действително присъстваше като призрак на бойното поле, защото видя, че следващият му удар не улучи целта и бойната ярост в очите му отстъпи място на съмнението.

„Осъден си, осъден, спасявай се, докато можеш!“ изграчи гарванът, закръжи около главата му и отлетя обратно към морето.

Вортимер връхлетя върху саксонеца. Започнаха да разменят удари, но гигантът вече не нападаше, а се защитаваше. Мечът на ездача изсвистя и блесна като светкавица. Брадвата се издигна да го пресрещне, метал звънна в метал, ударът се отплесна, брадвата се плъзна по железните халки на ризницата, преряза горната част на бедрото на Вортимер и се заби в хълбока на коня му. Животното изцвили и залитна; свлече се на земята и притисна Вортимер под себе си в калта, но вместо да се възползва от превъзходството си, варваринът изкрещя нещо на своя език и хукна да бяга.

Половин дузина саксонски плоскодънни кораби бяха пристанали на брега. Останалите воини, като видяха бягството на водача си, го последваха. След минути единият боен кораб бе пълен със саксонци и вече се отделяше от брега; тези, които не бяха го достигнали навреме, пляскаха отчаяно във водата около него. Британците връхлетяха като хрътки върху им, и водата стана кървавочервена. Вторият кораб, претоварен с бягащи варвари, се опита да потегли, но се движеше много тромаво. Вождът на саксонците стоеше пред третия кораб и сам задържаше нападателите, докато воините му се катереха един подир друг на борда зад него. Корабът се задвижи с общите им усилия и потегли към открито море.

Само три кораба със саксонци оцеляха от тази страшна битка. Оцеляха и малцината, които бяха успели да преплуват протока до остров Танатус. Но британците окосиха кървава жътва на този ден. Вивиан се стрелкаше, все още като гарван, над купчините трупове и видя как воините изтеглиха тялото на водача си изпод мъртвия кон, видя как изправиха Вортимер на крака, видя и възторга му, изместил пълното изтощение, когато разбра, че са победили.

Когато Вивиан дойде отново на себе си, видя, че лежи на земята. Несговорчивият й кон кротко пощипваше трева наблизо. Тя се намръщи, защото мускулите на цялото тяло я боляха — сякаш не само духът, но и тялото й бе участвало в сражението. Изправи се, заби няколко пъти кинжала в земята, за да го почисти от кръвта, избърса го и го прибра в ножницата. Зашепна кротко на коня — хвалеше го, а той я гледаше подозрително, но най-накрая съумя да сграбчи юздите и се метна отново на гърба му.

Едно от малкото неща, които бе взела със себе си от Дуровернум, бе кожена торба с всичко необходимо за лекуване на рани. Знаеше колко потребна ще й бъде след битката. Когато конят на Вортимер го затисна под себе си, той сигурно бе пострадал. Тя удари хълбоците на животното с пети в желанието си да разбере какво става, колкото е възможно по-бързо.

Докато успее да ги настигне, победителите бяха влезли в Рутупие. Макар и ранен, Вортимер не спираше да дава нареждания и тя не успяваше да се добере до него. Затова започна да превързва раните на други, които бяха в по-тежко от неговото състояние.

През цялото време имаше чувството, че дори въздухът наоколо е натежал от история. Ненапразно Хенгист бе избрал да се установи на Танатус. Тук бяха дверите на Британия. От малко войнишко укрепление, издигнато да охранява носа още по времето, когато Цезар за първи път стъпил в Британия, Рутупие се бе превърнал в голям град. Дълго време той бе и най-голямото пристанище на провинцията. Наблизо бе издигнат огромен монумент, за да подчертае значението на мястото — върху руините му сега се издигаше наблюдателна кула. Сега Клаузентум и Дубрис бяха станали по-важни търговски пристанища, но стените на Рутупие и рововете около тях бяха напълно възстановени преди век и все още бяха в добро състояние.

Бе паднала нощ, когато Вортимер най-сетне реши, че може да си почине и Вивиан тръгна към шатрата му. Влезе и видя, че бе свалил ризницата си, но не бе се погрижил изобщо за раната. Някой бе открил запасите от вино в крепостта и британските военачалници вече празнуваха победата си.

— Видя ли ги как бягаха? Ревяха като жени и се давеха около проклетите си кораби…

— Но избиха много от нашите момчета — възрази друг. — Трябва да съчиним песен в тяхна памет, за да се запомни този ден!

Бръчка пресече челото на Вивиан. Междувременно бе научила, че Вортимер е изгубил дузина от пълководците си, както и много войници. Може би затова не беше весел, а се взираше унило в огъня. Но нали самият Хенгист бе побягнал от полесражението? Победата бе забележителна! Тя пристъпи тихо и се изправи до него.

— Господарю, ти се погрижи за всички, време е да помислиш и за собствената си рана.

— Обикновена драскотина — имаше много по-тежко ранени от мен.

Вивиан не се учуди, че той не я позна. Светлината бе слаба и мъждукаща, а и кой знае на какво приличаше тя в туниката на градинаря и с панталони, потънала в кал и опръскана с кръв.

— Направих, каквото можах, за да им помогна. Сега е твой ред. Позволи ми да видя раната.

Тя коленичи пред него и наведе ниско остриганата си глава. После постави ръката си на коляното му.

Може би плътта му позна докосването й, защото той трепна и се взря неуверено в лицето й.

— Ти си много млад — как би могъл да знаеш… — гласът му секна, когато Вивиан вдигна лице към него и се усмихна.

— Нима се съмняваш в опитността ми… господарю?

— Богове! Вивиан! — лицето му се сгърчи от болка, защото тя вече бе почнала да опипва дълбоката рана на бедрото му.

— Викай по-скоро Богинята! — тя се изправи. Вече не се усмихваше. — Самата тя ми е свидетел, че ако не намериш незабавно някакво помещение, където мога спокойно да почистя раната ти, ще ти смъкна панталоните и ще се заема с теб пред очите на всички.

— Мога да предложа много други неща, които бихме могли да вършим с теб, ако останем насаме… Но да бъде твоето — каза той също така тихо. — Аз също имам какво да ти кажа.

Той направи гримаса, докато се изправяше на крака, защото плътта около раната бе почнала да се втвърдява, но успя да не куца, докато вървеше към жилището на трибуна, който бе сред убитите военачалници.

Вивиан внимателно намокри панталоните му, за да се разтвори спечената кръв. Свали ги и започна да чисти раната. Вортимер лежеше на една страна и отклоняваше вниманието си от болката, като изреждаше всички причини, поради които решението й да го последва можеше да се окачестви като глупаво. Вивиан си каза, че ако бе някой от войниците му, направо щеше да я сравни със земята. Но тя бе развила изключителни способности да се справя с такива положения покрай постоянните разправии с майка си. Упреците на Ана се съпровождаха от унищожителната сила на духа й, която би смазала несвикнал човек. Трудно бе да й се противопоставиш само с думи — особено когато бе подбуждана не от омраза, а от обич.

— Така е, ако ти бях жена, ти би могъл да ми заповядаш да не те следвам — отвърна тя накрая. — Но не си ли все пак доволен, че не те послушах? Малко са тези, които се ползват от привилегията да ги лекува посветена жрица на Авалон.

Раната не бе чак толкова опасна, но положението се бе влошило от това, че Вортимер бе лежал притиснат от убития си кон. Беше и силно замърсена и се налагаше много внимателно почистване. Вивиан продължи работата си, а Вортимер не спираше да мърмори.

— И си отрязала хубавата си коса! — завърши той, когато тя хвърли кърпата встрани и се изправи.

— Трудно бих минала за момче с дългата коса — отбеляза тя. — Ти си римлянин; не ме ли харесваш така?

— Тези, за които мислиш, са гърците — отвърна той и най-неочаквано се изчерви. — Мисля, че съм ти показал какво харесвам.

Тя се засмя и му подаде парче кожа.

— Захапи това — трябва да сипя вино в раната ти.

Той трепна от острата болка и по челото му изби пот.

— Продължи да хапеш кожата, докато шия. Ще имаш интересен белег.

Когато свърши, той бе съвсем пребледнял и трепереше, но не бе издал звук. Тя взе лицето му в ръце, целуна го и го държа така, докато почувства, че кожата му си възвръща нормалната топлина. После внимателно изми цялото му тяло и му помогна да облече чиста туника. Когато Ений Клавдиан дойде да го търси, Вортимер вече спеше дълбоко. Вивиан бе намерила една от туниките на убития трибун, която бе достатъчно дълга, та да й служи вместо рокля, и бе използвала остатъка от водата, за да пооправи и собствения си външен вид, така че той можа да я познае и се подчини на нареждането й СЪНЯ на принца да не бъде смущаван.

Победата при Рутупие бе скъпо платена, но си беше победа, при това голяма. Дори мрачното задължение да бъдат преброени и погребани мъртъвците не успя да охлади радостта на британците. Хенгист бе прогонен — при това той не бе останал на Танатус, а бе напуснал Британия. Трите кораба бяха изчезнали далеч отвъд морето — никой не знаеше към Германия ли бяха потеглили или към ада, но общо взето на всички им бе все едно. Където и да бе сега Хенгист, най-вероятно там щеше и да си остане, защото след такова поражение откъде щяха да се намерят воини, които да го последват?

— Значи всичко приключи и ние победихме? — Вивиан поклати удивено глава. Саксонците бяха се превърнали толкова отдавна в постоянна заплаха, че не й се вярваше.

Вортимер въздъхна и се понамести на пейката. Кракът все още го болеше.

— Разбихме Хенгист, най-опасния ни враг. Но варварите се въдят в Германия като червеи в мъртвец, и те са все така гладни. Един ден ще дойдат нови, ако ли не, ни остават пиктите и ирландците. Нищо не е приключило, малка моя, но поне си спечелихме възможността да отдъхнем. — Той посочи към пресните гробове. — Тяхната кръв ни откупи малко време, през което ще се възстановим. Югът и Западът все още са богати. Сега вече са длъжни да ни помогнат!

Тя го изгледа любопитно.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще отида при Амброзиус. В крайна сметка засега аз спасих Британия — сега вече и той, и баща ми са длъжни да ме послушат! Бих могъл да се провъзглася за император, без изобщо да ги питам за мнението им, но не искам да ставам причина за още по-голямо разцепление. Баща ми е стар. Ще обещая на Амброзиус да подкрепя него, когато баща ми си отиде, и тогава може би той няма да ми откаже помощта си.

Вивиан се усмихна, изпълнена с възторг от представите му за бъдещето. Сега й се струваше, че всичко, което се бе случило, откак двамата се събраха в големия каменен храм, е било предопределено от съдбата, и тя разбра какво я бе накарало да тръгне с него. Бе чувала, че Каразий, първият, който се бе провъзгласил за независим владетел на цяла Британия, бил женен за жена от Авалон. Какво по-подходящо от това спасителят на Британия да има до себе си жрица, която винаги ще го закриля и съветва?

Вортимер й предложи по-добър кон за обратния път, но Вивиан се бе привързала към злонравния си скопен жребец и не пожела да се раздели с него. Животното се движеше тромаво, но тя се чувстваше на гърба му по-удобно, отколкото Вортимер на прекрасния си сив кон. Тя бе настояла той да остане в Рутупие, докато раната му заздравее напълно, но той бързаше да се срещне с Амброзиус сега, когато вестта за победата му се носеше из цяла Британия.

Престоят им в Лондиниум бе забележителен единствено с голямата разправия между Вортимер и баща му, който се бе подготвил да го приветства като наследник на титлата си и беше страшно вбесен, когато разбра за намеренията на Вортимер да „хвърли победата си на вятъра“. Вивиан си каза, че Вортигерн и майка й могат взаимно да си съчувстват за непокорните си деца, но не се намеси в спора. Знаеше, че на Вортимер му е тежко, защото разбира гледната точка на баща си. Често й бе говорил какви усилия е полагал Вортигерн да поправи грешката, която бе допуснал на времето, приемайки саксонците в Британия. Младият познаваше недостатъците на стария, но го почиташе като баща и му бе тежко да се разделят скарани. Когато най-сетне потеглиха към Калева, той беше мълчалив и мрачен.

Едва когато се озоваха под покрив в Калева, Вивиан разбра, че лошото му настроение не се дължи изцяло на душевни страдания. Когато се съблякоха, за да се изкъпят, тя видя, че плътта около раната му е червена и подута. Той се закле, че не го боли, но тя му каза, че лъже, и настоя да я остави да го лекува с горещи компреси.

Тази нощ явно му поолекна, и когато си легнаха, той я привлече към себе си — за първи път от навечерието на голямата битка.

— Не бива… — шепнеше тя, докато той целуваше шията й. — Ще те боли…

— Няма да усетя нищо — устните му докоснаха гърдите й и дишането й се учести.

— Не ти вярвам — отговори тя с треперещ глас. Сега съзнаваше колко много й бяха липсвали нощите им заедно.

— Ще се наложи да бъдем по-изобретателни — той се обърна внимателно по гръб, без да престане да я милва. — Ти си толкова лекичка… Щом се справяш с онзи проклет кон, какво остава за мен!

Вивиан се изчерви в мрака, но ръцете му бяха събудили у нея неустоимо желание. След малко никой от двамата не бе вече в състояние да се владее. Тази нощ се любиха като първия път, с такава сила и страст, сякаш смъртната им обвивка бе проводник на божествени сили, и през тази нощ спалнята им в Калева бе не по-малко свято място от големия каменен храм.

— Вивиан… — прошепна Вортимер, когато дойдоха на себе си и си припомниха, че все пак са обикновени смъртни. — Не знаеш колко много те обичам. Не ме оставяй, любов моя. Никога не ме изоставяй…

— Няма да те оставя — прошепна тя и го целуна. Много по-късно се сети да си зададе въпроса защо не му каза, че и тя го обича.

На сутринта потеглиха за Глевум, но към пладне на втория ден от пътуването им Вортимер вече изгаряше от треска. Отказваше да спрат, за да си почине, и дори не й разреши да прегледа отново раната му. С напредването на времето и хората от свитата му започнаха да споделят безпокойството на Вивиан. Когато тя им нареди да обърнат конете към Кунетион, вместо да продължат по северното разклонение на пътя, те не възразиха.

Тази нощ целият крак се втвърди и кожата му гореше. Вивиан разбра, че въпреки грижливото почистване в раната се е задържала мръсотия. Тя намокри добре кожата и сряза шевовете. От отвора веднага потече гной. Къщичката в Кунетион, където се подслониха, беше малка и недобре обзаведена, но Вивиан направи всичко по силите си, за да осигури удобства на Вортимер. Въпреки това той спа неспокойно, а тя — още по-зле, защото се чудеше какво ще прави, като свършат запасите й от лековити билки.

Прецени, че той трябва да изпитва много силни болки, защото прие да останат още един ден без никакви възражения. От раната продължаваше да тече гной и ако нямаше никакво подобрение, състоянието му поне не се бе влошило. На следната утрин тя седна на леглото и взе ръката му в своята.

— Знаеш, че не можеш да яздиш, а в това състояние е изключено да пътуваш за Глевум — каза тя спокойно. — Освен това тук нямам нищо необходимо, за да те лекувам. Но сме близо до Авалон. Там има всякакви лековити билки, а и по-опитни от мен лечителки. Ако наредиш да ти сковат носилка и приемеш да те отведем на Авалон, мога да ти обещая, че ще се възстановиш бързо.

Вортимер мълча дълго, загледан в очите й.

— Още от онази нощ при Танца на гигантите — поде той най-сетне, — знаех, че един от нас трябва да бъде принесен в жертва. Не се боя. Нещо ми казва, че не за първи път ще дам живота си за Британия. — Видя уплашеното й изражение и се усмихна. — Да бъде, както искаш ти. Винаги съм искал да видя още веднъж Авалон.

Пътуваха два дни до Сорвиодунум. Вивиан почти се разболя от близостта на древния храм, където започна нейния живот с Вортимер. Възможно бе да се чувства зле и от почти непоносимата тревога, която я гризеше от три дни. Знаеше, че разтърсването на носилката по неравния път му причинява ужасни болки, но не можеше да стори нищо друго, освен да възпира разпространението на инфекцията. Вортимер беше силен мъж — само ако успееха да се доберат до Авалон, щяха да го излекуват! Продължиха по стария път, който излизаше от Сорвиодунум и се виеше все на запад между хълмовете.

На втората вечер спряха да нощуват на един хълм близо до пътя. Сега хълмът бе обраснал с трева, но докато обикаляше наоколо, търсейки сухи съчки за огъня, Вивиан забеляза, че земята някога е била изравнявана, и мястото е било заобиколено от ров и кирпичена стена — явно в далечното минало е било укрепление. Не спомена нищо пред спътниците си — не искаше да ги плаши, а и знаеше достатъчно заклинания, за да успокои духовете, които бродеха по такива места.

Хора от свитата и без това бяха достатъчно разтревожени, защото, докато нея я нямаше, Вортимер бе станал неспокоен и бе започнал да бълнува несвързано за някакви сражения. Бяха решили, че трескавото му съзнание възпроизвежда повторно битката при Рутупие, но когато Вивиан се заслуша в откъслечните думи, чу други, непознати имена — бриганти, отец Павел, а понякога говореше за Гезориакум и Максимиан.

Трепкащите отблясъци на огъня подчертаваха страшно отслабналото му за няколко дни лице. Когато свали превръзката, Вивиан с ужас забеляза издайническите тъмни линии около раната. Плътта наоколо гангренясваше. Гниенето пълзеше нагоре към слабините. Тя почисти и превърза раната както обикновено и не спомена пред никого за опасенията си.

Тази нощ Вивиан не заспа до късно. Постоянно бършеше горящото тяло на Вортимер с мокри кърпи, които киснеше в близкото изворче. Ако това бе водата на Свещения извор, тя би го излекувала… Заспа неусетно, все още стиснала в ръка мократа кърпа…

Събуди я викът на Вортимер. Беше седнал на постелята си и викаше нещо за копия и за вражески войски пред градските порти. Този път говореше на много древен език, но Вивиан разпозна думи, които и до днес ползваха обитателите на блатистите земи. Уплашена, тя започна да го вика — първо и тя се опита да говори с древните думи, после отново на собствения им език. Тогава погледът му стана по-ясен, той я позна и се отпусна задъхан обратно на постелята. Вивиан хвърли още съчки в огъня и пламъците отново се издигнаха високо.

— Видях ги… — шепнеше Вортимер. — Целите бяха нашарени със синя боя, носеха златни огърлици и бронзови копия. Ти приличаш на тях…

— Да — каза тихо Вивиан. — Това място принадлежи на древните…

Той я погледна с внезапен страх.

— Казват, че от такова място могат да те отвлекат феите.

— Бих искала да стане така. Оттам по-лесно ще стигнем до Авалон.

Вортимер притвори очи.

— Мисля, че никога няма да стигна жив дотам. Върни ме обратно в Кантиум, Вивиан. Погреби ме на брега, там, където разбих саксонците — тогава ще мога да го охранявам навеки, и варварите никога повече няма да се установят на това място, което и друго пристанище да завладеят. Обещай ми, че ще сториш тъй, любов моя…

— Ти няма да умреш, не бива да умреш — извика тя отчаяно и се вкопчи в ръцете му. Но те горяха и бяха ужасяващо слаби.

— Ти си въплъщение на Богинята за мен… Нали няма да бъдеш толкова жестока, че да ме оставиш да живея с такива адски болки?

Тя го загледа и си припомни деня, когато той се посвети да служи на Богинята. Тя му бе дарила победа и сега приемаше жертвоприношението. А Вивиан, като нейна жрица, бе и нейно оръдие. Бе пожелала да помогне на Вортимер, да избегне магията, на която бе обречена от раждането си. Не бе постигнала нищо — само му донесе самотна смърт сред тези хълмове, населявани от духовете на древни войни.

— Аз те измамих и станах причина за смъртта ти… — шепнеше тя, — но никога не съм искала… — опипа китката му и долови слабото, неравномерно биене на пулса.

Очите на Вортимер, помътнели от страданието, се отвориха отново.

— Нима всичко беше напразно? Толкова битки, толкова мъртъвци?! Дръж ме здраво, Вивиан, защото се боя да не полудея! Нека поне умра, без да губя разума си!

Тя разбра — той се обръщаше към нея като към жрица. Ако сега не оправдаеше очакванията му, щеше наистина да го предаде. Виждаше ясно как трептят последните искрици на живота му — като умиращо пламъче на свещ. Искаше й се да се хвърли на гърдите му и да заплаче с глас, но вместо това кимна, насилвайки се да си припомни уроци, които се бе надявала да не й потрябват никога.

Стисна здраво ръцете му и се опита да улови погледа му. После го задържа, докато дишането му стана равномерно като нейното.

— Бъди спокоен — зашепна тя. — Всичко ще бъде наред. Като издишваш, с диханието ще те напусне и болката…

Пулсът му се успокои, но вече бе почти недоловим. Останаха така, мълчаливи и неподвижни, докато изведнъж очите на Вортимер се разшириха.

— Болката изчезна… Кралице моя… — той я гледаше неотклонно, но Вивиан знаеше, че жената, която вижда, не е тя. — Нека боговете бдят над теб… докато се срещнем… отново.

Устните й несъзнателно се раздвижиха и тя запя — древно песнопение, достигнало до тях през вековете — с него бяха изпращали в Атлантида свещените крале. „Този път поне бях до теб, за да облекча пътя ти към отвъдното!“ простена нещо в нея, и тя се зачуди от кой живот е долетяла тази мисъл. Пръстите му за последен път стиснаха нейните. После Вортимер пусна ръцете й, и така излетя и последният му дъх — с доволната въздишка на воин, който се е сражавал докрай, и вижда най-сетне далечния бряг на надеждата — и победата.

23.

— Едно е за Богинята, която слива всичко в едно… — усмивката на Игрейн сияеше като слънцето. Жътва бе минала и наближаваше Самхаин, но тук, на брега на езерото, слънцето все още грееше ярко, лъчите му блещукаха по леките вълнички и се пречупваха в златните къдрици на момичето.

— Така е, малката ми — кимна Талиезин. — А какво ще ми кажеш за числото две?

— Две е… за повече от едно — различните превъплъщения, Богът и Богинята, Мракът и Светлината.

— Добре, Игрейн! — той я притисна към себе си. Това дете поне имаше право да обича.

Погледът му догони фигурата на другата му дъщеря. Тя бродеше безцелно по брега, свела ниско късо подстриганата си глава, и от време на време спираше, загледана в Стражевия хълм — там, където бяха положили тялото на Вортимер. Бяха изминали почти две луни, откак хората от наколните жилища я бяха открили при трупа му, близо до старото укрепление на хълма, но скръбта й не бе намаляла. Беше помолила да й позволят да върне тялото му в Рутупие, но пътят щеше да е много опасен. Навсякъде бе пълно с мародери — останки от разбитите саксонски войски. Затова ли се бе стопила така? Лицето й можеше да се събере в шепа — но тялото й не бе отслабнало. Дори сега, когато се обърна в профил и силуетът й се очерта — тъмен на светлия фон на водата, се видя ясно линията на високите й наедрели гърди…

— А пък три е, когато двама имат бебе! — заяви победоносно Игрейн.

Талиезин си пое стъписано дъх. Вивиан, чиито гърди бяха плоски като на момче, сега бе оформена като зряла жена. Защо не бе казала никому, че носи дете?

— Така ли е? — Игрейн го задърпа нетърпеливо за ръкава.

— И още как… — на пет години малката бе жизнена и много умна, но напоследък постоянно търсеше нечие одобрение — нещо, което той не бе забелязвал преди у нея.

— Ще кажеш на мама, нали? И тя ще е доволна от мен, нали? — звънкото гласче се понесе надалеч в тишината. Вивиан обърна глава. Очите й срещнаха очите на Талиезин и той видя как скръбта в тях отстъпи място на гняв — сякаш си спомняше собственото си детство. После погледът й омекна, тя забърза към тях и притисна малкото момиче в прегръдките си.

— Аз съм много доволна от теб, Игрейн. Когато бях на твоите години, не си знаех уроците и наполовина толкова добре.

Това не беше съвсем вярно, каза си Талиезин, но когато навърши шест години, Вивиан замина с Нейтен. През годините, прекарани на север, бе забравила всичко, и после й се наложи да го учи отново.

— Сега можеш да потичаш по брега. Потърси красиви камъчета — Талиезин се наведе и целуна момиченцето. — Но не се отдалечавай и не влизай във водата.

— Игрейн е объркана и в това няма нищо чудно — поде Вивиан, загледана след сестра си. Този сезон разходката по брега не криеше опасности — след лятната суша нивото на водата бе спаднало до такава степен, че на места можеше да се прегази до другия бряг. — Ана вече няма време за нея, нали? Сега си спомням ясно времето, когато се отвърна и от мен…

Талиезин долови горчивината в гласа й и поклати глава.

— Но тя бе толкова любеща майка, докато Игрейн беше бебе…

— Чувала съм, че с някои жени става така. Чувстват се много добре като бременни и гледането на бебета им доставя голяма радост, но не знаят как да постъпват с тях, когато отраснат и започнат да мислят самостоятелно.

— Ти си наистина много умна жена — каза Талиезин, приел правотата на думите й. — Сигурен съм, че няма да повториш грешките на майка си, когато отглеждаш твоето дете…

Тя се изправи като свещ и пребледня така рязко, че Талиезин се уплаши да не припадне.

— Моето дете? — ръката й неволно се притисна в корема.

— Доколкото мога да преценя, то ще се роди около Белтейн… Вивиан, не е възможно да не знаеш!

Но тя явно не бе подозирала. Наблюдавайки как лицето й мени цвета си, Талиезин разбра, че подобна мисъл изобщо не бе минавала през ума й. Той хвана ръката й я здраво я стисна.

— Ето че имаш повод за радост! Детето е на Вортимер, нали?

Вивиан кимна, но не можа да отговори, защото плачеше — за първи път, откак пристигна на Авалон с тялото на любимия си.

В навечерието на Самхаин, когато мъртвите се връщат да пируват с живите, а Богинята завършва своята половина от годината и предава власт та си на Мрачния Бог, хората в Британия устройваха процесии от село в село, пееха и танцуваха в странни костюми от слама и парцали. Лодките на древните се плъзгаха из тръстиките през блата и тресавища и факлите им, осветили водата, я превръщаха в течен пламък. Християнските монаси отслужваха литургии, за да прогонят злите сили, които властваха тази нощ — защото на Самхаин се отваряха дверите между световете. Случваше се някой нещастен монах, притичвайки между църквата и килията си, да види как по водата трептят и изчезват тайнствени светлини. Но който ги видеше, не споменаваше нищо за това. За древните Самхаин бе празник — на тази нощ, също както и срещу Белтейн, те сключваха кръга на мистериите на Свещения остров Авалон.

Господарката на езерото седеше на трон от преплетени клони, наметната с бяла конска кожа и гледаше големия огън, който бяха наклали на поляната под Свещения извор. Наближаваше полунощ и хората вече танцуваха; земята потръпваше под ритмичните стъпки на босите им крака; отвсякъде пулсираха тихи барабанни удари. Ана носеше само бялата конска кожа и знака на полумесеца на челото и гърдите — и нищо повече — тя бе Великата майка за всички тази нощ.

Истинският празник не бе още започнал, но бирата, ароматизирана с цвят от пирен, се лееше отдавна. Бирата не беше много силна, но когато си пийнеха повече, изпитваха приятно замайване. Ана пиеше само вода от Свещения извор от рог в сребърен обков. Рогът бе много стар. Каза си, че може би ударите на барабана я опияняват като бирата, защото изпитваше желание да се смее и танцува. Докато гледаше как дъщеря й разцъфтява от ранната си бременност, тя се бе чувствала отчайващо стара. Но тази нощ сякаш младостта й се връщаше.

Тя хвърли поглед към върха на Тор, където факлите трептяха по нощното небе като вълшебните светлинки на феите. Донякъде това и бяха, защото се знаеше, че духовете на тези, които не напускаха вечната спирала на прераждането, но и не можеха да се преродят, прекарват известно време в царството на феите. През тази нощ жреците и жриците на Авалон им предоставяха собствените си тела, за да могат духовете на предците да се въплътят и да празнуват заедно с живите, и тези, които в друго време биха избягвали и духове, и феи, ги приемаха тази нощ на драго сърце.

Вивиан също наблюдаваше Тор, и то така напрегнато, че майка й се обезпокои. Да не би да очакваше любимия си? Ако беше попитала, Ана щеше да й обясни — в продължение на една година и един ден мъртвите изчакваха изцелението на душите си. Дори прекалената скръб можеше да им попречи, и в никакъв случай не трябваше да бъдат призовавани, докато този срок не изтече. Възможно бе душа, обременена от вина или съзнанието за нещо недовършено в този свят, да продължава да блуждае сред живите. Какво тежеше на Вивиан — скръб или мисълта за нещо, което не е било довършено?

Някой хвърли още сухи дърва в огъня. Ана проследи с поглед хвърчащите искри, които се издигаха и губеха сред студените небесни огньове. С наближаването на полунощ вълнението й нарастваше. Тогава стражът при извора нададе вик, подобен на писъка на нощна птица. Той прониза шума, който вдигаха развеселените танцьори. Факлите се движеха. Слизаха надолу по Тор в шествие, което се виеше по Пътя на процесиите. Барабаните замлъкнаха внезапно. Възцари се пълна, магическа тишина.

После, много тихо, барабаните отново забиха. Звукът им напомняше на биенето на човешко сърце и проникваше, равен и настоятелен, в човешката плът и в самата земя. Танцьорите отстъпиха плахо и се свиха около трапезите, когато се зададе призрачната процесия. Лицата на жреците бяха мъртвешки бели и белязани със знаци, които са били древни когато първосвещениците на Атлантида прекосили океана и ги донесли на този остров. Магията, която се съдържаше в този ритуал, бе стара като света. Ана не можа да разпознае Талиезин сред тях — и наистина това надали би било възможно. Никой не знаеше предварително върху кого ще падне изборът на Рогатия бог, но пулсът й се ускори от напрежение.

Духовете на предците обикаляха в кръг огъня. Хората наоколо викаха, произнасяха имена, и с всяко име някое от бледите лица се променяше и добиваше свои черти. Една старица възкликна, сякаш бе познала някого, и един от въплътените, накуцващ като старец, напусна кръга и седна до нея. Младо момиче, по всяка вероятност дъщеря им, коленичи пред него и посочи корема си, като че ли го молеше да се превъплъти отново в детето й.

Един по един духовете на предците се присъединяваха към нощното пиршество. Вивиан, която ги бе наблюдавала с отчаяна надежда в очите, се извърна и заплака. Ана поклати глава. Идната година, ако все още го желаеше, Вивиан може би щеше да срещне духа на Вортимер и да му покаже детето им.

Тя изкриви устни. Беше родила първото си дете много по-млада и въпреки нова някак не й се струваше редно дъщеря й да е бременна. В кръга, описан от каменния Танц на гигантите, тя се бе почувствала наистина като Старицата-смърт; лунният й цикъл бе прекъснал и тя бе готова да приеме старостта. Но внезапно месечното кървене се бе възстановило и Ана реши, че прекъсването е било причинено от тревогите. Тя все още бе в разцвета си.

Пред нея се кланяше жена от близкото село и й поднасяше блюдо, пълно с говеждо месо, още димящо от огъня. Стомахът й се сви, защото не бе докосвала храна от предния ден, каквото бе изискването за ритуала, но се отказа от месото. Около нея пируваха живи и мъртви. Някои от духовете напускаха телата на жреците — тогава други ги отвеждаха, за да отпочинат, да се измият и нахранят самите себе си. Ана усети странно изтръпване и предположи, че астралният поток се обръща; скоро дверите между минало и бъдеще щяха да се отворят и за кратко време нямаше да има прегради между световете.

Тя извади от малката кожена торбичка на кръста си три мънички гъби, които й бе донесла една мъдра старица от племето на Херон. Бяха още съвсем пресни, наскоро откъснати. Устата й се изпълни със слюнка от горчивия им вкус, но тя продължи да дъвче. Тъкмо я обземаше първоначалната неспособност да преценява посоките, когато към нея се приближи Нектан и й се поклони дълбоко.

— Време е; Свещеният извор те очаква. Нека чуем каква е съдбата, която се крие в дълбините му…

Ана залитна леко, докато ставаше, и се усмихна на напрегнатия шепот, който се понесе над тълпата. Долавяше тревогата, примесена с любопитство, която обземаше хората. Старият друид я подкрепи. Двамата се заизкачваха по хълма. Напълно неподвижната вода в Огледалното езеро отразяваше звездната светлина и образът на Ловеца плаваше през нея, докато се издигаше все по-високо в небето. Отблясъците на факлите заиграха по езерната повърхност. Великата жрица нареди с жест на факлоносците да се отстранят. Хората мълчаливо се наредиха в кръг около езерцето.

Вивиан пристъпи малко по-напред, за да погледне във водите, както правеше всеки път срещу Самхаин още от първото си видение, преди да бъде посветена за жрица, но Ана я дръпна назад.

— Глупаво момиче! Нищо не можеш да видиш, докато носиш дете в утробата си!

Това всъщност не бе съвсем вярно — просто виденията идваха по-трудно, защото духът на бременната жена бе по-силно от всякога свързан с тялото, а ако успееше, протичащите през нея сили можеха да бъдат опасни за плода. Само че, когато Ана избута дъщеря си и застана на нейно място, съзнаваше, че не това е причината, поради която я възпря да погледне в Огледалното езеро.

Тя примижа и се опита да възстанови нормалното си зрение за още няколко мига. Време беше да припомни на всички защо все още тя е Велика жрица на Авалон.

На брега имаше простряна овча кожа. Нектан й помогна да коленичи. Много внимателно, защото вече чувстваше упойващата сила на гъбите, Ана се опря на студената каменна ограда, която опасваше езерото. Почти механично, по силата на дългогодишен опит, мускулите й се стегнаха. Дългата й коса падна от двете страни на лицето й, за да не може да отклонява погледа си встрани. Ана се взря в мрака и всичко се разми пред очите й. Задиша дълбоко; тялото й се разтърси от тръпки — веднъж, още веднъж, трети път. На третия път духът й литна свободно.

Малките вълнички се превърнаха в хълмове и долини. Ана виждаше светещите линии на силата, които пресичаха страната. Тази нощ по тях летяха духовете на мъртвите, забързани към самхаинските огньове.

— Молим Бялата кобила да проговори — до нея долетя гласът на Нектан — от далечния свят, който бе оставила зад себе си. — Кажи ни какво виждаш!

— Покой цари над страната. Дверите са отворени… Мъртвите слизат при нас…

— Какво ни очаква през новата година? Ще благословят ли слънцето и дъждът полята ни?

Сива пелена падна пред очите на Ана и тя се закашля, сякаш се давеше.

— Напълнете хамбарите и поправете стените на къщите си — чака ни влажна зима — ниските земи ще бъдат погълнати от водата… — някъде далеч хората си шушукаха притеснено, но виденията продължаваха. — Пролетта ще бъде бурна. Реките ще прелеят и ще наводнят посевите… Бедна ще бъде реколтата наесен…

Настана мълчание. Ана се носеше някъде извън времето — пъстроцветни дъги се сплитаха и изчезваха наоколо.

— Ще има ли поне мир? — гласът на Нектан отново я върна към света. — Ще бъде ли Британия застрашена от делата на хората?

Великата жрица се разтърси от неочакван смях.

— Хора обитават тази земя — как да не бъде застрашена от делата им?

Разнесе се друг глас — гласът на дъщеря й.

— Ще дойдат ли пак саксонците?

Ана се понесе шеметно по сивкави спирали, над сивото море и земята отвъд него. Кафяви кални порои я заливаха и поглъщаха ниските поля. Устните на Ана се раздвижиха, но тя вече не чуваше думите си. Видя удавени хора и животни — глад и мизерия, по-големи от тези, които бе предсказала на Британия. Сезоните минаваха и дори когато не сковаваше студ, земята се давеше във влага. Ана видя как хората в онези далечни земи започват да разрушават къщите си, за да строят кораби. Видя армии от нашественици, видя как трите кораба, на които Хенгист и хората му се спасиха с бягство, се увеличават и стават стотици.

— Не… — Ана се опитваше да отрече видението си, но не можеше да избяга от него. — Не искам…

— Какво виждаш? — продължаваше неумолимо гласът на Вивиан.

— Пет зими минават и саксонците се събират отново. Прелитат като диви гъски морето. Много са… Никога не са били толкова много… И връхлитат с крясъци върху нашия бряг…

Тя изплака. Не искаше това познание, което й се натрапваше. Длъжна бе да спре наближаващото нещастие! Хората бяха страдали предостатъчно — би сторила всичко, за да промени това, което бе писано…

— Ана, това е достатъчно! — чу се резкият глас на Нектан. — Освободи се от видението; остави мракът да го погълне!

Тя продължи да хлипа, а неговият глас все по-меко й говореше, зовеше я по име, пропъждаше страха й и я водеше обратно към света на хората. Най-сетне Ана отвори очи и падна, треперейки, в прегръдките му.

— Би трябвало да съобразиш и да не й задаваш последния въпрос — обади се някой.

— Така ли? — чу Ана отговора на дъщеря си. — Не съм й причинила нищо повече от това, което тя ми стори…

Вивиан остана при Огледалното езеро, докато другите тръгнаха с майка й обратно към огъня. Изкушаваше се да погледне и тя, но знаеше, че Огледалното езеро рядко разкрива тайните си на двама души един след друг. Не й се искаше да излага на опасност и детето. Детето на Вортимер. В какъв свят искаше да го роди?

Той я бе помолил да го погребе при Рутупие, но не й позволиха да отнесе там тялото му. Дори пред прага на смъртта Вортимер не бе си позволил да твърди, че духът му би пазил цяла Британия. Надяваше се, че тук, на Стражевия хълм, силата му ще се удесетори и той ще може да бди над всички тях. Но ако не бе права, бе го измамила дори в смъртта.

Пет години… Ако видението на Ана не лъжеше, голямата победа на Вортимер им бе спечелила само пет години, през които да възстановят силите си и опустошената страна. А Вивиан вече нямаше сили да се бори — искаше само да се скрие на някое сигурно местенце и спокойно да дочака раждането на детето си.

Когато най-сетне се върна при огъня, видя, че майка й вече се възстановява от транса и отново е седнала на трона.

„Би трябвало да си легне“, каза си Вивиан кисело. Ана имаше изтощен вид, а хората от древния народ се бяха скупчили около нея като пчели около царицата си. Това явно я оживяваше.

„Защо постоянно търси признание?“ зачуди се Вивиан. „Повече от двадесет години тя е царицата на кошера… Е, аз поне мога да си легна, когато пожелая“, допълни тя мислено. „Никой няма да забележи липсата ми!“ Обърна се и тръгна по пътеката през овощната градина. Изведнъж се закова на място. Някой или Нещо я наблюдаваше — имаше нещо тъкмо на трептящата граница, която разделяше светлината на огъня от мрака. „Сянка“, каза си тя, но фигурата не се променяше от трептенето на светлината. „Дърво…?“ Но тя познаваше всяко дърво в градината — на това място нямаше нищо! Сърцето й биеше като лудо — обучените й сетива започнаха да опипват около нея и тя почувства: „Огън… Мрак… Страстта на хищника и страха на жертвата…“

Вивиан простена от ужас. Фигурата се раздвижи. Под клоните на дърветата се видяха разклонени рога, украсени с гирлянди от есенни листа. Огънят проблясваше по животински кожи, окичени с украшения от мед и кост, и по мускулестите му крака, когато Той пристъпи напред между потъналите в сенки дървета. Главата, увенчана с корона от рога, се извърна към нея — очите му бяха дълбоко хлътнали и потънали в сянка, но излъчваха червеникава светлина. Вивиан застина с широко отворени очи. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че не бива да се опитва да избяга.

Някой бе забелязал уплахата й и посочи към нея. Шумната тълпа от хора занемя. Със смъртоносна грация Рогатият бог пристъпи напред. В ръцете си носеше копието, което тя бе видяла за последен път подпряно на стената до Граала. Той спря пред Вивиан. Накитите, които звънтяха докато пристъпваше, замлъкнаха.

— Страхуваш ли се от мен? — гласът му бе студен и жесток. Беше й напълно непознат.

— Да… — отвърна тя шепнешком. Острието на копието, което сочеше шията й, бавно се отпусна и се насочи към утробата й.

— Няма защо да се боиш… Засега. — Той отклони копието и, сякаш загубил внезапно интерес към нея, продължи нататък.

Последните остатъци от сила напуснаха Вивиан и тя се свлече трепереща на земята. Рогатият Бог минаваше покрай хората. Някои подминаваше; други докосваше с копието си. Вивиан видя как треперят силни мъже; една жена припадна. Но имаше и други — след като Рогатият Бог бе говорил с тях, те заставаха още по-здраво на краката си, а в очите им светеше предизвикателство. Най-сетне той се изправи пред трона на Повелителката:

— Господарке на лятото — продължи Богът, — отива си сезонът на Светлината. Предай ми властта над земята.

Огънят догаряше; сянката на Рогатия бог, увеличена до чудовищни размери, падаше върху трона й.

Жрицата го гледаше, без да трепне — бледа, но горда.

— В продължение на шест луни всичко живо ликуваше във властта на Моята светлина — благодарение на Моята власт земята даде плод.

Тя също изричаше стародавните ритуални слова, но говореше просто като жрица — докато маската на Рогатия Бог криеше много повече. Когато проговори, гласът му не звучеше жестоко, но бе неумолим:

— Житото е ожънато и децата — пораснали. Иде властта на мрака. Зимата идва, за да завладее света…

— Няма да ти отстъпя трона си…

— Аз сам ще го взема…

Ана се изправи. Не беше вече Богинята, но все още бе Велика жрица. Все още я обгръщаше вълшебството на Авалон и тя изгледаше висока колкото загадъчното създание, застанало пред нея.

— Ловецо, повелителю на мрака, нека сключим една сделка — ти и аз…

Наоколо се разнесе изненадан шепот.

— Сега в земята ми цари мир, но аз знам, че враговете й отново ще я нападнат. Предлагам ти себе си — сега, в този свещен час, когато силите ни са равни, за да бъде заченато дете, което ще я спаси от вълците, заръфали тялото й…

За миг той се взря безмълвно в нея. Сетне отметна глава и се засмя, а смехът му закънтя като гръмотевица.

— Жено, моето идване е неминуемо — като падането на листата и последния дъх на умиращия. Ти не можеш да се пазариш с мен. Вземам това, което ми даваш, но започнатото тази нощ е дописано от звездите и никой няма да го промени.

Копието му леко докосна гърдите й.

Когато огромната сянка на Ловеца се отмести, светлината на огъня освети тялото на Ана и Вивиан изпита внезапна жалост — сега виждаше колко отпуснати са пълните й някога гърди, нагърчената от ражданията кожа на корема й.

— Майко — думите излизаха с мъка от устните й, — защо правиш това? То не е част от ритуала…

Ана я погледна за миг и Вивиан си спомни отдавна произнесени думи: „Никога не давам обяснения на постъпките си…“ Сетне устните й извиха в усмивка — сякаш се присмиваше на себе си, и тя отново се обърна с лице към Рогатия бог.

— Пролет и Лято — поде тя и направи крачка към него, — Лято и Есен — живот и слънце дарявам на всеки…

Копието се отпусна и острието му се заби в земята.

— Есен и Зима, и Зима до Пролет — поде той и хората задишаха спокойно, като чуха обичайните слова — нощ и почивка правя по-леки…

— Възходът твой е моето падение — сега двамата говореха в хор, — загубиш ли — печеля без съмнение, в омраза и копнеж през вековете ни сливат нерушимите обети…

Ръцете му я обвиха и тя потъна в прегръдките му. Когато се разделиха, кожите почти се бяха смъкнали от тялото му и той стоеше пред всички като въплъщение на триумфираща мъжественост.

После Рогатият Бог вдигна на ръце Повелителката и я отнесе, а нощният въздух потръпна от гърления му смях.

Двамата сякаш се стопиха в мрака и след миг пред празния трон стоеше само копието на Бога, предизвикателно насочило острието си към небесата.

Нектан огледа уплашените лица на хората около него, прокашля се и опита да възстанови хода на ритуала:

Но какво бе искала всъщност Ана? Вивиан гледаше замислено към сенките, в които бе потънала Повелителката. Какво бе искала — и какво щеше да стане в действителност?

Наближаваше краят на годината. Страхът, който бе сковал обитателите на Авалон още по Самхаин, постепенно отпускаше жестоката си прегръдка. Времето бе ясно и меко за сезона, хората си шушукаха, че жертвоприношението на Повелителката е било прието и предсказаните нещастия — избегнати. Толкова повече, че на зимното равноденствие Ана вече бе сигурна в бременността си.

Между жриците и жреците се говореше какво ли не. Голяма част от децата се зачеваха по празненствата на Белтейн, но на Самхаин се призоваваха предците — това не бе ден, посветен на плодородието. Някои се смееха и казваха, че нищо в древното познание не забранява зачеването на дете по Самхаин, освен това, че в такъв сезон трябва да си наистина заслепена от страст или в транс, за да се съгласиш да легнеш с мъж на студената земя.

Но Вивиан се измъчваше от неясно безпокойство. Споменът от раждането на Игрейн не се бе изличил от съзнанието й, а при това сестра й беше вече на пет години. Как щеше да понесе Ана още едно раждане? Тя стигна дотам, че предложи на майка си да изхвърли плода от утробата си с помощта на билки, добре познати на жриците. Ана я обвини, че иска всичко да се върти около собствената й бременност и раждането на нейното дете, и двете се скараха по-зле, отколкото им се бе случвало от години. Оттогава Вивиан не каза и дума повече за това, което я тревожеше.

Наближаваше празникът на Брига — по това време би трябвало да се забелязват първите признаци на идващата пролет. Но вместо това връхлетяха бурите. В продължение на три дни ураганни ветрове огъваха дърветата почти до земята и облаците се носеха по бурното небе с бързината на атакуваща армия. Когато ветровете най-сетне позатихнаха, оставиха оголяла земя, изложена безпомощно на проливните дъждове.

Дъждът не спря през целия месец, посветен на Брига, и продължи през месеца на Марс — ту пороен, ту като ледена суграшица. Слънцето почти не изгряваше. Ден след ден пълзеше нагоре нивото на езерото, докато надмина обичайното за зимата и започна да достига местата, докъдето бе стигало при наводнения.

Сламените покриви бяха подгизнали. Вода се процеждаше през гредите на покрива. Дрехите не можеха да съхнат. Въздухът бе толкова влажен, че дори вътре в храма по камъните поникна мъх. През повечето време облаците бяха толкова ниски, че можеше да се вижда над тях чак до другия бряг. В редките случаи, когато времето бе ясно и виждаха света около себе си, той бе оловно сив — мътносива вода, простряла се чак до устието на Сабрина и морето. Само свещените острови и Полдънските възвишения се издигаха над мътните води, и на север, далечните Мендипски хълмове.

На Инис Уитрин монасите сигурно се чудеха дали техният Бог не е пратил втори потоп, за да изтрие грешното човечество от лицето на земята. Дори на Авалон се носеха невероятни слухове. Тъй или иначе, отдавна бе минало времето, когато Повелителката можеше да премахне плода на утробата си без опасност за себе си. Вярно бе и друго — всички слабееха и имаха болнав вид с изключение на Ана — тя просто цъфтеше и никой не бе я виждал толкова жизнена от години. Може би наистина късната бременност й бе върнала младостта.

Вивиан страдаше най-много от мъртвешкия студ на тази странна пролет. Както обикновено, към равноденствието складовете им бяха почти празни. Тази година нещата стояха по-зле, защото влагата бе унищожила част от запасите. Вивиан добросъвестно ядеше това, което й се полагаше, но краката й ръцете й си оставаха слаби като клечки. Растеше единствено коремът й, а освен това постоянно мръзнеше.

Убеждаваха я, че дойде ли Белтейн, всичко ще се оправи. Вивиан бе напълно съгласна, защото тогава се очакваше да роди. Оказа се обаче, че изпитанията им не са преминали. Времето действително се затопли, но преди слънцето да изсуши земята, ги връхлетя треската — всички страдаха от повдигане и болки в мускулите, а при старите хора болестта лесно преминаваше в белодробно възпаление и ги отнасяше в гроба.

Треската повали Нектан и той така и не се привдигна от постелята. След смъртта му друидите избраха Талиезин да ги води. Почина и старата Елен, но всички бяха потресени, когато болестта отнесе и Юлия. Разболя се малката Игрейн. Тя не допускаше до себе си друг освен сестра си, и тъкмо бе започнала да се възстановява, когато Вивиан на свой ред почувства първите симптоми.

Тя седеше близо до огъня, но не можеше да се стопли и обмисляше какви билки да свари на детето, когато вратата се отвори и влезе майка й. Дъждовни капки се стичаха по наметката и по косата й. Сега тъмните й къдрици бяха прошарени със сребристи нишки, но при Ана те по-скоро бяха украса, отколкото признак на старост. Тя изтръска водата от наметката си и я закачи да съхне. После се обърна към дъщеря си.

— Как си, детето ми?

— Боли ме главата — каза кисело Вивиан, — и дори да имаше нещо за ядене, не мисля, че бих могла да сложа и залък в уста.

Каза си, че за сметка на това пък майка й изглежда направо охранена. Отпуснатите й гърди отново се бяха налели от бременността и въпреки че коремът й бе доста издут, още не бе станала безформена като Вивиан.

— Сега да видим какъв лек да ти приготвим… — започна тя, но Вивиан поклати глава.

— Когато Игрейн беше болна, ти нямаше време за нея. Защо да обръщаш внимание на мен?

Лицето на Ана пламна от гняв, но тя отвърна спокойно:

— Тя настояваше ти да я гледаш, а по това време аз се грижех за Юлия. Богинята ми е свидетел, че всички имахме предостатъчно работа през тази ужасна пролет.

— Поне не можем да се оплачем, че не сме били предупредени. Сигурно си много доволна, че се оказа добра пророчица… — Вивиан млъкна, отвратена от собствената си злоба, но изтощението бе премахнало и последните й задръжки.

— Усещането е ужасно — сопна се майка й, — и ти би трябвало да знаеш това най-добре! Но сега си болна и не съзнаваш какво говориш.

— По-скоро ми е все едно — отвърна Вивиан. — Майко, върви си, преди и аз, и ти да сме казали неща, за които после ще съжаляваме.

Ана постоя, загледана мълчаливо в нея; след малко седна.

— Какво се случи между нас, Вивиан? И ти, и аз носим нов живот — би трябвало да споделяме радостта си, а не да се опитваме да се разкъсаме една друга.

Вивиан се изправи и започна да разтрива кръста си. Чувстваше, че не може да удържи гнева си. Беше чувала, че бременните са раздразнителни, но никой освен майка й не можеше до такава степен да я извади от равновесие.

— Да се радваме заедно ли? Аз съм ти дъщеря, а не сестра! Би трябвало да се радваш, че ще станеш баба, а не да раждаш и ти. Ти ме обвини, че ти завиждам, но не е ли по-скоро точно обратното? Веднага щом разбра, че съм бременна, направи всичко възможно да не останеш по-назад!

— Не е това причината… — започна Ана.

— Не ти вярвам!

— Аз съм Повелителка на Авалон и никой няма право да се съмнява в думите ми! Ти си просто една непокорна хлапачка, която не заслужаваше да бъде провъзгласена за жрица! — Очите на Ана потъмняха и тя на свой ред даде воля на гнева си. — Какво те кара да мислиш, че от теб ще излезе добра майка? Я се погледни! На моята възраст аз нося по-леко бременността си! Да не би да очакваш да родиш здраво дете?

— Нямаш право да говориш така! Нямаш право! — закрещя Вивиан, защото за първи път някой облече в думи дълбоко скрития й страх. — Нима искаш да ме прокълнеш сега, когато раждането на детето ми предстои? А може вече и да си го направила! Не ти ли бе достатъчно, че смучеш грижите и енергията на всички около теб? Искаш да вземеш жизнената сила на моето дете, за да оживее твоето!

— Как можеш да говориш така? Та ти си луда… Как бих могла да направя такова нещо?

— Нали ти си Повелителката — откъде да знам какви тайни магии познаваш? От мига, когато ти зачена, аз залинях. Ти се отдаде на Рогатия бог. Каква власт дарява той на тази, която носи семето му в утробата си?

— Обвиняваш ме, че съм погазила обета си? — лицето на Ана бе бяло като платно.

— О, не се и съмнявам, че подбудите ти са били благородни! Готова си да пожертваш всичко и всекиго за това, което съгласно твоята представа е волята на боговете! Но имай предвид, че аз няма да допусна да навредиш на мен — или на детето ми!

Яростта бе прогонила болките и неразположението й. Ана говореше нещо, но Вивиан не я чуваше. Трепереща от гняв, тя грабна наметалото си и захлопна вратата зад себе си.

Веднъж вече беше бягала от Авалон, но сега той действително се бе превърнал в остров. Вивиан се качи в първата лодка, която намери, и с помощта на дългия прът, оставен в нея, се оттласна от брега. Бременността я правеше несръчна и тя с удивление установи колко й е трудно да пази равновесие в лодката. Трудно й бе да забива и пръта в тинята, но тя упорстваше. Често се бе грижила за хората от селото на Херон — сигурно нямаше да й откажат подслон.

Точно сега не валеше, но над тресавищата тежеше влажна мъгла. Вятърът също бе влажен и студен. Потта изстиваше по челото й и скоро болката в гърба стана непоносима. Постепенно яростта й утихна и бе заместена първо от нетърпение да стигне по-скоро другия бряг, а после — от страх. Щяха ли мъглите да се подчинят на зова й?

Тя се изправи бавно и много внимателно — тук водата бе много дълбока, затова бе почнала да гребе. Трудно бе да се освободи от мисълта за детето, което носеше, и от гнева към майка си, но все пак Вивиан успя. Отпусна ръце надолу и от устните й излетя Словото на Силата.

Светът около нея се завъртя и тя падна. Лодката се залюля отчаяно и загреба вода, но не се преобърна. Вивиан веднага долови разликата — въздухът бе станал по-тежък и вятърът носеше тежкия мирис на тиня. Още преди да успее да се изправи, болка преряза корема й — кратка, но силна. Тя се вкопчи в борда на лодката и се преви одве, докато болката премина. Но щом се изправи, болката се повтори. След малко коремът я сви за трети път и тя изтръпна от страх. Не беше възможно да ражда, очакваше бебето чак след месец!

Бебетата не се раждаха току-така. Чувала беше, че първото раждане обикновено е и по-продължително. В далечината се виждаха няколко дървета, скупчени едно до друго. Вивиан загреба към тях, като постоянно спираше, за да изчака преминаването на болките. Най-сетне се добра до брега и си каза, че поне няма да роди насред езерото. Присвиваше я все по-начесто и тя едва сега предположи, че болката в гърба, която бе отдала на болестта, е била признак, че раждането започва.

Припомни си колко бързо раждаха жените от селата сред тресавищата и колко много приличаше на тях тя самата. Колко й се искаше да бе стигнала до някоя от техните колиби! Бе успяла да си навреди много повече, отколкото би могла да й навреди майка й, и собствената й глупава припряност можеше да й струва живота — или живота на детето й!

„Никога — мислеше тя, докато се превиваше от болки — никога вече няма да допусна гневът да влияе на постъпките ми.“ По краката й се стичаше нещо топло.

Вивиан успя да слезе на разкаляния бряг. Наоколо нямаше сухо място. Стигна до дърветата, но й беше ясно, че няма да може да върви по-нататък. Прислони се до един голям бъзов храст, разстла наметалото си и се сви под надвисналите клони.

И там, в часовете между пладне и залез слънце, се роди детето на Вортимер. Беше момиченце — толкова мъничко и крехко, че изглеждаше невероятно, че ще оживее, но бе съвършено оформено, с коса, тъмна като нейната. Когато усети хладния полъх на вятъра, бебето изплака тъничко като новородено котенце. Вивиан превърза пъпната връв с конец, който измъкна от роклята си, и го преряза с малкия си сърповиден нож. Намери сили да постави бебето на гърдите си и да го увие с роклята си. После придърпа наметалото върху себе си и новородената си дъщеря. За повече не й стигнаха силите.

Тя потъна в съня на изтощението и спа дълбоко под закрилата на бъзовия храст, докато на зазоряване един ловец от наколното селище я откри и отведе заедно с малката в своята колиба.

24.

Вивиан седеше на острова, посветен от християните на Свети Андрей, пред пресния гроб под един лешников храст. Почвата вече не бе подгизнала от влага, но не бе и съвсем суха. Когато превали средата на лятото, бурите връхлитаха по-рядко и не бяха толкова ожесточени. Това й даваше странна утеха. Не искаше да мисли, че малката Ейланта лежи в земята под студения дъжд.

Оттук се виждаше цялата Долина, чак до Инис Уитрин. Надяваше се, че е открила точно същото място — мястото на Стражевия хълм, където в другия свят бяха положили Вортимер. Богинята бе казала, че тя ще му даде короната, но тя бе съумяла да го направи крал едва в отвъдното. Може би Ейланта щеше да бъде на по-сигурно място тук, под закрилата на баща си — защото майка й не бе съумяла да я опази. Дъщеричката на Вивиан живя само няколко месеца — и преди да умре бе толкова голяма, колкото Игрейн при раждането си.

Напращелите й гърди я боляха — млякото течеше от тях, както сълзите от очите й. Тя кръстоса ръце в безплоден опит да притъпи болката. Не бе се погрижила да търси билките, които щяха да спрат млякото. С времето то щеше да спре — а дотогава тя приветстваше болката, стига да можеше поне малко да я отклони от душевното страдание. Дали някога щяха да пресъхнат и сълзите й?

Зад нея се чуха стъпки и тя вдигна очи. Очакваше да види монаха-отшелник, който се грижеше за малкия параклис на хълма. Той не беше втори отец Фортунатус, но не бе и от тези, които считаха жените за сатанинско изкушение, и се бе държал добре с нея. Слънцето грееше зад него и Вивиан виждаше само тъмен, висок силует. Нещо в него й напомни за Рогатия Бог и тя изтръпна. После човекът се раздвижи и тя позна Талиезин.

— Мъчно ми е, че така и не я видях — проговори той с тих глас и като видя изпитото му лице, Вивиан му повярва и подтисна напиращия на устните й заядлив отговор.

— Казаха, че била подменена — отвърна тя. — Когато Ейланта се разболя, жените от селото на Херон казаха, че някоя фея е подменила бебето ми с нейното болнаво дете, докато съм спяла.

— Вярваш ли, че е така? — попита той меко.

— Феите много рядко имат деца. Не биха могли да имат достатъчно бебета — болни или здрави, за да се обясни болестта и смъртта на тези, които умират в света на човеците. Но не е изключено. Кралицата на феите е знаела за раждането на детето ми — тя посочила пътя на онзи ловец, който ме спаси. Бях толкова изтощена, че нямах сили и за най-незначителното заклинание, с което да защитя себе си или бебето, и бяхме съвсем сами.

Гласът й звучеше равно и безразлично и той я загледа озадачен. Хората от наколното селище бяха внимателни и избягваха да говорят с нея за бебето, но какво значение имаше това? Всъщност сега, когато Ейланта вече я нямаше, тя почти не можеше да си представи нещо, което би могло да има значение за нея.

— Не се измъчвай с такива мисли, Вивиан. В година като тази са умрели много бебета, включително и такива, които са били на топло и сигурно място.

— А какво става с новия ми брат, защитника на Британия? — попита тя с горчивина. — Сигурно на Авалон вече пият за негово здраве? Или може би е още една дъщеря, която ще измести Игрейн в сърцето на майка ми?

Талиезин трепна, но лицето му не промени изражението си.

— Бебето още не е родено.

Вивиан се смръщи и започна да брои месеците от Самхаин досега. Нейното бебе се бе родило преждевременно, но бебето на майка й определено закъсняваше.

— Не трябва ли да си до нея, за да й държиш ръката? На мен вече не можеш да помогнеш…

Той сведе поглед към нея.

— Бих дошъл веднага при теб, дъще, но Херон каза, че не искаш да виждаш никого.

Тя сви рамене. Наистина бе казала така, но понякога копнееше за Талиезин, и си каза, че ако наистина бе толкова мъдър друид, бе трябвало да знае това.

— Майка ти ме прати при теб, Вивиан…

— Какво, пак ли? — тя се разсмя. — Вече съм голяма жена. Можеш да й кажеш, че никога повече няма да играя по свирката й.

Той поклати глава.

— Не се изразих правилно. Идвам при теб не със заповед, а с молба. Вивиан… — привидното му спокойствие изведнъж рухна, — раждането… Тя се мъчи вече две денонощия!

„Така й се пада!“ беше първата й мисъл, но веднага след това я заля страхът. Не бе възможно майка й да умре! Ана беше Повелителка на Авалон, най-властната жена в Британия! Обичана и мразена, за Вивиан тя бе непоклатима като Тор — бореше се срещу нея в търсене на собствената си личност, но и се облягаше на силата й.

Така говореше тази част от нея, която Вивиан мислеше, че е погребала навеки в малкия гроб на Ейланта. Но другата част — която с мъка се бе научила да мисли като жрица, й казваше, че това е напълно възможно. Повече от ясно беше, че Талиезин се бои от същото.

— Аз не можах да помогна на собственото си дете — каза тя със свито гърло. — Какво очакваш да сторя?

— Само да бъдеш до нея. Тя има нужда от теб. Аз също имам нужда от теб, Вивиан — някаква голяма мъка тежеше в гласа му и я накара да вдигне очи към него.

— Ти беше Рогатият Бог, нали? — каза тя тихо. — Тя ражда твоето дете.

Внезапно си спомни как бе докоснал корема й с копието си.

Той скри лице в ръцете си.

— Нищо не помня… Никога не бих се съгласил, ако съзнавах какво става.

— „Никой мъж не може да претендира да е баща на децата на Повелителката“ — каза Вивиан тихо. — Ти нямаш вина, Талиезин. Видях Бога, и не познах тялото, в което се бе въплътил. Да вървим. Отведи ме у дома.

— О, Вивиан, така се радвам, че си тук! — Роуан излезе тичешком от дома на Великата жрица и се притисна уплашено към нея. — Не бях завършила обучението си при Юлия, когато тя почина! Не знам какво да правя!

Вивиан поклати глава и погледна объркано приятелката си.

— Мила моя, аз знам по-малко и от теб!

— Но си била с нея при последното раждане — и си й дъщеря… — Роуан я гледаше със същата настоятелна надежда, с каквато хората гледаха обикновено Повелителката на Авалон и Вивиан изпита неудобство. — Чух за бебето ти. Толкова ми е мъчно, Вивиан — сети се да каже Роуан.

Лицето на Вивиан беше напълно безизразно. Тя кимна и мина покрай момичето, за да влезе в дома на майка си.

Лъхна я смесен мирис на пот и кръв, с който бе просмукано мрачното помещение. Но все още не миришеше на смърт — този мирис Вивиан познавате вече много добре. Дъхът й спря, защото очите й привикнаха към мрака и тя видя майка си, легнала върху сламата. Клаудия, единствената друга жрица, която бе родила повече от едно дете, седеше до нея.

— Защо лежи?

— Ходеше през първия ден, и през по-голямата част от втория… — отвърна Роуан шепнешком, — но вече не може. Болките стават все по-редки, а утробата й започва да се затваря…

— Вивиан… — колкото й слаб да бе гласът на майка й, в него все още се долавяха вбесяващите повелителни нотки.

— Тук съм — Вивиан успя да овладее гласа си, та да не трепери, колкото и да я бе ужасило деформираното тяло и страдалчески изкривеното лице на Ана. — Какво искаш от мен?

За нейно удивление Ана успя да се засмее. После въздъхна.

— Като начало — може би прошка…

Откъде можеше майка й да знае, че се е заклела никога да не й прости? До одъра имаше ниска скамейка; внезапно осъзнала собственото си изтощение, Вивиан се отпусна на нея.

— Аз съм горда жена, дъще. Мисля, че ти си наследила това от мен… Борих се да излича у теб чертите, които най-много ненавиждам у себе си. Но едва ли съм успяла — устните й се изкривиха в иронична усмивка. — Ако аз бях съумяла да овладея избухливостта си, сигурно и ти щеше да владееш своята. Никога не съм искала да те прогоня оттук.

За миг Ана сякаш се взря в себе си. Нов пристъп на болка разтърси тялото й, но и за Вивиан бе ясно, че е недостатъчно силен. След малко майка й се отпусна и тя се приведе над нея.

— Майко, искам само веднъж да те попитам направо — опитвала ли си се с магия да отнемеш сила от мен или от детето ми?

Очите на Ана срещнаха нейните и Вивиан забеляза с ужас, че са пълни със сълзи.

— Кълна се пред лицето на Богинята, никога не съм опитвала нищо подобно.

Вивиан кимна. Началото на родилните мъки на майка й трябва да бе съвпаднало със смъртта на малката Ейланта, но ако между двете събития имаше някаква връзка, тя не вярваше вече това да е по волята на майка й. Пък и тук не бе мястото и времето да винят Великата богиня. Може би щяха да успеят да сключат сделка с нея.

— Прощавам ти тогава. Ако толкова приличам на теб, сигурно и аз ще имам голяма нужда от прошка един ден.

Искаше й се да плаче, да крещи, но не биваше да изразходва така неразумно силата си. Майка й бе толкова изтощена, че надали имаше сили за нови душевни вълнения.

Ана понечи да каже нещо, но се присви от болка. Когато пристъпът попремина, тя бе видимо още по-уморена.

— Сигурно мислиш какво можеш да направиш за мен? Не знаеш достатъчно, за да се справиш; освен това се съмнявам, че дори Юлия би ми помогнала, ако бе още жива.

— Само преди три дни дъщеря ми си отиваше пред очите ми, а аз не можех с нищо да й помогна — каза с изтънял глас Вивиан. — Няма да те оставя току-тъй, Повелителко на Авалон!

Настана кратко мълчание.

— Приемам всякакви предложения — каза Ана с бледа усмивка. — Винаги досега съм те командвала аз, значи е редно сега ти да даваш разпорежданията. Но тук не става дума само за моя живот. Ако нищо не помага, трябва да ме разрежете, за да извадите бебето.

— Чувала съм, че римляните постъпват така, но това означава сигурна смърт за майката! — възкликна Вивиан.

Ана сви рамене.

— Казват, че някога Великите жрици можели да разберат кога им е дошло времето да напуснат този свят. Сигурно тази дарба е избледняла с вековете. Обикновеният човешки разум ми казва, че ако бебето не се роди, ще загине и то заедно с мен. А то е още живо — чувствам движенията му — но ако раждането се проточи, няма да издържи дълго.

Вивиан безпомощно поклати глава.

— Тъкмо от това се боях, когато те молех да го махнеш…

— Все още ли не разбираш, дъще? Знаех какъв риск поемам, също като теб онази нощ, когато сама легна на жертвения олтар. Ако не съзнавах опасността, на която се излагам, жертвата нямаше да е истинска.

Вивиан сведе глава. Припомни си какво й бе казал Вортимер, преди да тръгне на бой. За миг й се стори, че някъде зад цялото това страдание проблясва като искрица същинският му смисъл. Видът на жената пред нея върна мислите й към настоящето. Когато си спомни за Вортимер, й бе хрумнало нещо. Взе лицето на майка си в двете си ръце и се взря внимателно в очите й.

— Така да е. Но щом ще умираш, не умирай без борба, разбра ли ме?

— Да… Повелителко — лицето на Ана се изкриви в гримаса и тя отново се преви одве.

Вивиан скочи на крака и тръгна към вратата.

— Искам вратата и позорните да се отворят широко, за да влезе чист въздух. Ти — тя се обърна към Талиезин — донеси арфата си, а на другите кажи да донесат барабаните. Знам как музиката дава сили на хората в сражение. Ще видим може ли да помогне и сега.

През целия дълъг следобед те се бориха за живота на Ана и на бебето, следвайки равномерния ритъм на барабаните. Малко преди залез слънце гърбът на раждащата се изви като лък и напъните започнаха. Вивиан видя главичката на бебето. Клаудия крепеше Ана, докато тя се напъваше с последни усилия на волята.

— Главата е много голяма! — изохка уплашено Роуан.

— Не мога повече — Ана се отпусна след последното усилие с безпомощна въздишка.

— Можеш! — сопна се яростно Вивиан. — Кълна се в Брига, това дете ще се роди! — Тя постави ръка върху втвърдения като камък корем и долови движението на мускулите. — Сега!

Ана си пое дъх и докато се напъваше, Вивиан очерта с ръка върху корема й древния знак на силата, сетне натисна с все сила. През ръцете й заструи енергия. Задъханата жена събра сетни сили. Изведнъж нещо поддаде и Ана изкрещя.

— Главата излезе! — извика Роуан.

— Дръж я! — коремът на Ана отново се сгърчи, макар и не толкова силно. Вивиан натисна отново. С ъгъла на окото си видя как излиза детето, но вниманието й бе съсредоточено върху Ана, която бе паднала обратно на постелята.

— Всичко свърши! Ти се справи и този път! — Вивиан хвърли поглед през рамо. — Момиче е!

Бебето ревеше възмутено.

— Не е… Защитникът — гласът на Ана звучеше като гарванов грак. — Но и тя… ще има своята роля… — пое си отново дъх и внезапно на лицето й се изписа учудване. Роуан издаде някакъв нечленоразделен звук и Вивиан се обърна. Все още с бебето на ръце, другото момиче се бе вторачило в яркия поток от кръв, който течеше от утробата на Ана.

Вивиан изруга, сграбчи парче платно и го натъпка между бедрата на Ана. То подгизна за миг. Бебето се късаше от плач, докато те се опитваха да спрат кървавия поток, но жената, просната на одъра, не издаваше и звук.

След време потокът се превърна в тънка струйка. Вивиан се изправи и се взря в бледото лице на майка си. Очите на Ана бяха отворени, но не виждаха вече нищо. Вивиан изхлипа.

— Майко… — прошепна тя, без да знае към Богинята ли се обръща, или към неподвижната фигура пред себе си. — Защо? Бяхме победили!

Ана не отговори. След малко Вивиан се наведе и склопи невиждащите й очи.

Бебето не спираше да плаче. Вивиан бързо преряза пъпната връв.

— Измий малката и я повий — нареди тя на Роуан. — Покрийте я — и тя посочи тялото, а после седна внезапно, сякаш силите изведнъж я напуснаха.

— Богиньо! — възкликна след малко Роуан. — Ами как ще я храним?

Едва сега Вивиан забеляза, че роклята й е мокра отпред. Гърдите й пулсираха болезнено в отговор на бебешкия плач. Тя въздъхна, развърза връзките на роклята и протегна ръце към малката.

Бебето се забута отчаяно в гърдата й. Вивиан изохка от болка, когато малката устица лапна лакомо зърното. Собствената й дъщеря никога не бе сукала така лакомо. Бебето се закашля, изпусна гърдата и се накани да ревне отново, но Вивиан бързо я напъха обратно в устата му.

— Шшт! Ти не си виновно, малкото ми — шепнеше тя, но не можеше да спре да се чуди каква ли е душата, избрала да се въплъти в човек точно срещу Самхаин. Новороденото бе светлокосо като Игрейн, но много по-едро — прекалено едро, за да бъде износено и родено от жена като Ана, дори тя да бе много по-млада.

Защо това дете оживя, а нейното трябваше да умре? Ръцете й неволно притиснаха по-силно бебето; то изскимтя, но не пусна гърдата. Сигурно това бе отговорът. Пръстите на Вивиан се отпуснаха отново. Това дете бе алчно за живот — и винаги щеше да бъде такова.

В стаята бяха влезли още хора. Вивиан отговаряше несъзнателно на въпросите им и продължаваше да се разпорежда. Увиха тялото на Ана в платно и я отнесоха. Вивиан продължаваше да седи със заспалото бебе на ръце. Не помръдна цяла нощ, докато при нея не дойде Талиезин. „Остарял е изведнъж“, каза си тя объркано. Пред нея стоеше старец. И тя го остави да я отведе от потъналата в сенки стая — навън, в светлината на настъпващия ден.

— Но Вивиан трябва да приеме — казваше Клавдия. — Ако Юлия не беше мъртва, можехме да изберем нея за Велика жрица. Всъщност никога не сме мислили кой ще наследи Ана — та тя нямаше и петдесет години!

— Можем ли да вярваме на Вивиан? Тя вече избяга веднъж… — каза един от младите друиди.

— Но се върна — отвърна мрачно Талиезин. Чудеше се за какво са тези спорове. Защо му бе да налага на дъщеря си — ако Вивиан бе негово дете — титлата, която бе станала причина за преждевременната смърт на майка й? В ушите му още кънтеше предсмъртният вик на Ана.

„Богиньо! И всичко това е истина!“ мислеше той, спомняйки си колко красива бе Ана, когато роди Игрейн, и колко много приличаше на нея Вивиан с малката, която той нарече Моргоуз, на ръце. Вивиан поне бе намерила сили да се бори за живота на майка си, докато той бе седял настрани със скръстени ръце. Вивиан имаше право да прояви скръбта си. А той — той нямаше право да говори за мъртвата като за любима жена, а само като за Велика жрица. „Ана — плачеше сърцето му — защо ме остави толкова рано?“

— Талиезин — обърна се към него Роуан, и той вдигна очи и понечи да се усмихне. Скръбта от неочакваната загуба бе изписана на всички лица около него; не само дъщерите на Ана плачеха за майка си. — Трябва да обясниш на Вивиан колко много се нуждаем от нея. Тя ще те послуша.

„Защо?“ каза си той. „За да се прекърши на свой ред под това непосилно бреме?“

Намери Вивиан в овощната градина. Тя тъкмо кърмеше малката. Очевидно не й трябваше пророческа дарба, за да предположи защо е дошъл.

— Ще отгледам малката — проговори тя уморено, — но Велика жрица трябва да потърсите другаде.

— За недостойна ли се имаш? Този аргумент никак не ми помогна, когато друидите ме избраха да ги водя.

Тя го погледна и почти успя да се усмихне.

— Талиезин, ти си най-благородният човек, когото познавам, а аз — незряло момиче. Не съм готова да поема такава отговорност; не съм годна да я понеса; и най-вече не я искам. Това достатъчно много причини ли са според теб?

Бебето заспа и пусна гърдата. Вивиан се покри с воала си.

— Не… И ти го знаеш не по-зле от мен. Майка ти готвеше теб за своя приемница, макар да не можеше да предположи, че ще я наследиш толкова рано. А ти много приличаш на майка си, Вивиан…

— Но аз не съм Ана… татко. Помисли! — поде тя изведнъж. — Дори да нямаше други причини, нали ритуалът, с който Върховният друид посвещава Великата жрица, не може да бъде изпълнен?

Талиезин я изгледа вторачено. Действително бе забравил. Ана така и не му каза негова дъщеря ли е Вивиан, но във всяко отношение той бе неин баща, поне откак бе навършила четиринадесет години. Въпреки това тъкмо сега никак не се чувстваше като баща. Защо тя наистина да не бъде Ана, след като той така се нуждаеше от нея?

От устните му се изтръгна неочаквано и за него стенание. Той стана разтреперан. Едва сега разбра защо бе избягала Вивиан.

— Татко — какво ти е?

Той протегна напред ръка, сякаш да се защити от удар, и пръстите му докоснаха за миг косите й. След миг вече се отдалечаваше забързано и скоро се бе изгубил между дърветата.

— И теб ли трябва да загубя?

Викът му я преследваше. Отдалеч се носеше плачът на разбуденото бебе.

„Да — каза си той с дива решителност — и аз трябва да загубя себе си, преди да съм се посрамил. Ана не ми позволяваше да отдам тялото си, за да се въплъти в него Мерлин, но сега съм длъжен да го призова. Не съществува никакъв друг изход…“

Талиезин никога не успя да си припомни точно събитията от този миг на деня до залез слънце. По някое време трябва да бе отишъл в стаята си, за да си вземе арфата, защото, когато продължителният летен здрач отстъпи най-сетне място на нощта, той дойде на себе си и видя, че стои в подножието на Тор с арфа в ръце. Арфата бе все още в калъфа си от тюленова кожа.

Талиезин впери очи в черния силует на хълма. Камъните на самия му връх стърчаха нагоре като великански зъби. Зад очертанията на храма се виждаше млечното сияние на изгряващата луна. В този миг той се остави напълно в ръцете на боговете. Толкова често се бе качвал нагоре, че краката му сами налучкваха пътя. Докато стигнеше върха — ако успееше да стигне до него луната щеше да се е издигнала високо в небето. А когато се озовеше отново долу — ако изобщо слезеше — той вече нямаше да е същия. Спомни си деня на посвещаването си. Тогава му се бе сторило, че пътят води навътре в хълма, към това място отвъд човешките възприятия, което се намира в сърцето на всички светове. Тогава му бе помогнал и ароматът на свещените треви. Но след това той бе посветил душата си на музиката. Ако силата, която изтръгваше от струните на арфата си, не му помогнеше да стигне до мястото, накъдето се бе упътил, той не би го достигнал по никакъв друг начин.

Талиезин докосна струните и се разнесоха първите нежни звуци. Избираше тоналността на най-древните магически песнопения — хармониите, чието достатъчно дълго изпълнение имаше властта да отваря дверите между световете. Лявата му ръка се плъзна по-нагоре по струните и звуците укрепнаха, добиха сила и затрептяха в кристално чиста мелодия. Талиезин свиреше и вървеше напред, докато изведнъж сякаш в отговор на мелодията тревата започна да излъчва бледо сияние.

Чувстваше твърда почва под нозете си, но като погледнеше надолу, виждаше призрачна, полупрозрачна трева, която се полюляваше около глезените, а после и чак до коленете му. Арфата зазвуча възторжено, в победоносна песен, когато Талиезин пристъпи и влезе в Тор.

Действителността на Свещения остров отстоеше само на крачка от действителността в света на човеците. На Авалон можеше да забравиш, че отвъд има много други сфери — други, по-далечни и по-странни светове. Талиезин обикаляше хълма по осветения от вековете път — все по-навътре и все по нагоре. Когато за първи път измина този път, той го отведе до кристалната пещера, скрита в собственото му сърце, но сега той водеше още по-нагоре водеше го някъде другаде. Надеждата караше сърцето му да тупти по-бързо, и пръстите му летяха все по-бързо по струните, докато продължаваше да върви напред.

Неочаквано се озова пред невидима преграда. Звукът на арфата трепна и отслабна, а светлината около него ставаше все по-силна. Сега вече преградата ставаше по-осезаема — имаше вид на стена от светлина. Пред нея се бе изправила някаква фигура. Талиезин отстъпи крачка назад; Пазителят — също. Пристъпи напред — Другият също се упъти право насреща му. Взря се в очите му и видя — че Другият е той самият и все пак не е той.

Талиезин бе преживял това при посвещаването си с помощта на символите — огледалото и пламъка на свещта. Но това бе действителност. Той застина на мястото си и се опита да се успокои.

„Защо си дошъл тук?“

— Търся познание, за да помогна…

„Защо? С това няма да станеш по добър човек. Всеки мъж и всяка жена се усъвършенстват живот след живот, докато най-сетне, рано или късно, достигнат върховното съвършенство. Не се заблуждавай, че ако избързаш, това ще ти помогне да се справиш с проблемите си по-добре от другите. Поемеш ли върху себе си бремето на познанието, пътят ти ще стане далеч по-тежък. Не би ли предпочел да чакаш просветлението да дойде при теб постепенно, като при повечето хора?“

Собствения си глас ли чуваше? Несъмнено, тези неща му бяха вече известни. Но едва сега съзнаваше, че досега не е вниквал в истинската им същност.

— Законът е един — на този, който търси искрено, с открито сърце, не може да му бъде отказан достъп до Мистериите… Аз предлагам смъртното си тяло на Мерлин Британски, та чрез мен да спаси тази земя.

„Знай, че единствено ти самият можеш да отвориш дверите между това, което е вътре и това, което е отвън. Но преди да стигнеш до Него, трябва да се изправиш пред Мен…“

Талиезин примигна. Над главата му засия призрачен светлик. Същият светлик блещукаше и над огледалното му отражение. Той гледаше, едновременно ужасен и неотразимо привлечен от това, което виждаше в огледалото — защото лицето пред него искреше с ужасяваща красота. Започваше да осъзнава какво ще загуби, ако продължи да настоява на искането, което го бе довело тук.

— Пусни ме да мина…

„Три пъти поиска да те пусна и повече не мога да отказвам… Ако станеш един от избраниците, които носят просветление на смъртните, готов ли си да заплатиш това с цената на собствените си страдания?“

— Готов съм…

„Нека тогава Светлината на Духа те води напред.“

Талиезин пристъпи напред и се сля с образа в огледалото, потъвайки в многоцветно сияние. Преградата бе изчезнала.

Не се учуди обаче, когато на следващия завой на пътя срещна нова.

Този път преградата представляваше грамада от пръст и камъни, която потръпваше, сякаш всеки миг щеше да се срине върху него.

„Стой…“ просъска повелително тих глас. „Не можеш да минеш оттук. Пръстта ще погълне огъня, който носиш.“

— Пламъкът гори дори в сърцето на земята — пръстта не може да задуши моята светлина.

„Върви тогава, и нека пламъкът ти остане неосквернен.“

Привидно плътната преграда се превърна в сенки и изчезна в миг. Талиезин си пое дълбоко дъх и закрачи отново напред.

Пътят отново го поведе по безкрайните си завои. Хладният ветрец, който повяваше в това ничие пространство, се усилваше все повече, докато се превърна в ураганен вятър. Талиезин едва съумяваше да стои прав.

„Стой! Вятърът ще угаси твоя пламък!“

— Без вятър пламъкът угасва — ураганът само дава нов живот на моя пламък!

Докато произнасяше тези думи, пред очите му лумна огън. Вятърът притихна също тъй внезапно, както се бе появил.

Той продължи по пътя си; потръпваше, защото изведнъж хладна влага бе започнала да го пронизва до костите. Все по-силно се чуваше шумът на вода — мощен, оглушителен, безжалостен — това бе водата, която бе погълнала половината човешки свят. През изминалата зима той бе се научил да се бои дори от дъжда. Въздухът ставаше все по-влажен. Пламъкът едва мъждукаше.

„Стой! Водата ще удави твоя пламък!“ Този път гласът бе тих и напомняше бълбукането на течаща вода. „Огромното море на Смъртта ще погълне живота, който съзнанието ти познава!“

Въздухът около него се бе превърнал в мокра мъгла. Талиезин едва успяваше да диша. В следващия миг светлината угасна.

— И тъй да е — произнесе той задъхано. — Водата гаси огъня; така и смъртта ще върне това тяло обратно на природните елементи, от които е било създадено. Но във водата се крие въздух, и той ще помогне да се роди нов пламък…

Толкова отдавна познаваше тези истини и толкова трудно бе да им се повярва! Бореше се отчаяно с всепоглъщащата тъмнина, но водата го заливаше отвсякъде и най-сетне Талиезин потъна в морето на мрака — там, където няма нито сънища, нито видения.

Никога не бе предполагал, че ще бъде така.

Искрицата съзнание, която някога бе Талиезин, се зачуди какво ли е станало с арфата му. Не чувстваше тялото си. Беше се провалил. Сигурно утре щяха да намерят бездиханното му тяло на Тор и щяха да се чудят как е възможно човек да се удави далеч от всякаква вода. Нека се чудят. Той продължаваше да разсъждава без следа от вълнение. Носеше се по вълните на незнайно течение — в пространство, където нищо не бе видимо и осезаемо. Паметта, съзнанието, личността му се бяха разтворили в нищото. Беше намерил покой.

Би останал така до края на вечността, ако не бяха гласовете.

„Стани, дете на земята и звездното небе…“

„Защо смущаваш този, който е оставил зад себе си света и житейските мъки? Остави го да почива в лоното Ми. Той Ми принадлежи…“

Разговорът му бе познат — сякаш го бе чувал и преди. Мъжкият глас отново наруши тишината.

„Той се е обрекъл да защитава Живота; съдено му е да занесе свещения му огън в света на човеците…“

Това също бе чувал преди. Но за кого говореха?

„Талиезин, стани! Мерлин Британски те призовава!“

Гласът прокънтя като огромна камбана.

„Талиезин е мъртъв“, отвърна женският глас. „Аз го погълнах.“

„Тялото му живее — светът има нужда от него.“

Заслуша се с нарастващ интерес. Струваше му се, че някога, много отдавна, са го наричали Талиезин.

— Него вече го няма — проговори той. — От него искаха повече, отколкото можеше да даде. Приеми тялото, което духът му освободи, и нека с негова помощ се изпълни волята ти.

Възцари се дълго мълчание. Прекъсна го дълбок мъжки смях.

„Ти също трябва да се върнеш. Имам нужда от твоите спомени. Открий душата си за мен, синко, и не се бой…“

Нищото се изпълваше с нечие мощно, светло Присъствие. Мракът бе удавил Талиезин; сега той гореше отново във всепроникващата Светлина. Едновременно се боеше и съзнаваше, че се бе стремил към този светъл дух Тогава, с последно саможертвено преодоляване на себе си, той откри дверите на душата си и Другият влезе в нея.

Само за миг пред него се мярна ликът на Мерлин и двамата се сляха в Едно.

Пътят пред него бе ярко осветен.

Мерлин вдигна очи нагоре и видя — бледи и трептящи, сякаш ги виждаше през вода — първите слънчеви лъчи.

От залез слънце бяха започнали да търсят Талиезин. Не се бе върнал за вечеря, не липсваше обаче нито една от лодките, тъй че все още трябваше да е някъде на острова. Стига, разбира се, тялото му да не се носеше някъде по езерото. Вивиан ту проклинаше, ту плачеше. Едва сега започваше да разбира как се е чувствал той на времето, когато тя избяга. Свирнята й не бе такава, че да се опита да го призове обратно с песен. А и арфата му бе изчезнала. Това й даваше малко надежда. Казваше си, че дори да е решил да търси смъртта, не би допуснал да бъде унищожена арфата.

Когато Вивиан излезе от дома си, след като бе накърмила Моргоуз преди зазоряване, факлите на търсещите още блещукаха наоколо — светлинките им бледнееха все повече с наближаването на зората. Скоро щеше да изгрее слънцето. Тя се обърна с лице към Тор, за да погледне хоризонта на изток, и замръзна на мястото си.

Хълмът бе станал прозрачен като стъкло. От него струеше силна светлина, но тя нямаше нищо общо със слънцето. Вивиан, все така прикована на мястото си, наблюдаваше как светлината се усилва и се издига нагоре, докато засвети от самия връх на Тор. Постепенно хълмът отново потъмня и стана непрозрачен. Все по-светло ставаше утринното небе, а сиянието на върха на Тор започваше да добива очертания, докато най-сетне Вивиан видя, че това е човешка фигура. Да, това беше Талиезин. Но той продължаваше да излъчва сияние…

Силите й се върнаха. Тя хукна, викайки с все сила, нагоре към върха. Нямаше време да спазва достолепните спирали на пътя на процесиите. Вивиан се катереше напряко по стръмнината, вкопчвайки се в каквото й попадне, когато босите й стъпала се хлъзнеха по тревата, влажна от утринна роса. Когато стигна върха, дъхът й излизаше с хриптене, на пресекулки. Спря и се опря на един от каменните стълбове, за да не падне.

Човекът, когото бе видяла, стоеше в самия център на каменния кръг, протегнал приветствено ръце към изгряващото слънце. Тя се загледа в гърба му, прехапала устни. Преглътна възторжения си вик. Това не бе човекът, когото бе наричала „татко“, фигурата, ръстът и дрехите бяха на Талиезин — но този човек имаше съвсем друго излъчване. Небето на изток сияеше все по-ярко — розовозлатистите облаци по него приличаха на развети знамена. Новороденото слънце надникна над света и Вивиан отвърна очи, заслепена.

Когато отново можеше да вижда ясно, забеляза, че странният човек стои с лице към нея. Все още го виждаше само като силует на фона на ослепителна светлина. Най-сетне зрението й се възстанови напълно и тя видя и осъзна какво се е случило.

— Къде е Талиезин?

— Тук… — гласът бе по-плътен от този, който тя помнеше. — Той свиква с присъствието ми, а аз привиквам отново към телесна обвивка. Той сигурно ще бъде по-лесно забележим. Но сега, в този знаменателен час, тук съм само аз…

— Защо е знаменателен часът? — попита Вивиан.

— Защото дойде време да бъде посветена новата Велика жрица на Авалон…

— Не. — Вивиан поклати глава и се изправи, без да търси опора в камъка. — Вече отказах.

— Заповядвам ти в името на боговете…

— Ако боговете са всевластни, защо майка ми е мъртва, защо и мъжът, когото обичах, и детето ми не са вече между живите?

— Мъртви ли? — той повдигна леко едната си вежда. — Те просто не обитават вече телата, които познаваш, но би трябвало да знаеш, че ще ги видиш отново… И ще ги познаеш, както си ги познавала много пъти преди. Нима не помниш… Изарма?

Тръпка премина през слабото й тяло. С това име я бе повикала Ана в часа, когато се роди Игрейн. Сега, когато го чу отново, пред нея преминаха откъслечни спомени от минали животи — кратки, но ясни като спомен от сън — живот след живот, в които всички бяха свързани, и всеки се бе стремил да понесе Светлината още малко по-нататък…

— В този живот Талиезин ти беше баща, но не винаги е било така, Вивиан. А това няма и значение. Сега е важно не сливането на плътта, а на духа. Затова те питам отново — Дъще на Авалон, ще придадеш ли смисъл на цялото това страдание, което си видяла и преживяла, като приемеш съдбата си?

Вивиан го гледаше втренчено. Мислите й препускаха хаотично. Той й предлагаше власт, по-голяма от тази на кралете. Майка й не бе напуснала приживе този остров и не бе се възползвала от властта си. Но Вивиан знаеше къде се крие врагът. В този свят, управляван от Рим, Авалон бе само легенда, но можеше да се превърне в нещо много по-значително. Авалон нямаше само да съхранява древната мъдрост, без да се намесва в хода на света. Светът се променяше. Нямаше ги вече легионите, а саксонските орди бяха разрушили познатата действителност. От този хаос щеше да се роди нов народ — и защо той да не бъде управляван от Авалон?

— Ако приема — поде тя бавно, — ти трябва да ми обещаеш, че двамата заедно ще подготвим пътя на Защитника — на Свещения крал, който ще прогони завинаги саксонците и завинаги ще управлява тази земя от своя престол на Авалон! — Сега й се стори, че това винаги е била житейската й мисия — преди, когато бе редом с Вортимер, и много преди това, когато бе живяла като Велика жрица на Авалон — в дълбоката древност, когато духът на Защитника на Британия се бе вселявал в други мъже. — На тази цел обричам живота си, и се кълна, че ще сторя всичко, за да я постигна…

Мерлин кимна. Очите му се помрачиха от безбрежна скръб, но тя бързо отстъпи място на ликуващ блясък.

— Кралят ще дойде — отекна неговият глас в отговор на клетвата й — и ще управлява навеки в Авалон…

Вивиан въздъхна дълбоко и пристъпи към него.

За миг той остана прав, загледан с усмивка в очите й; сетне коленичи и устните му докоснаха босите й нозе.

— Благословени да бъдат нозете, които те доведоха тук — и нека коренът ти остане завинаги в тази свещена земя!

Дланите му притисната здраво нозете й към земята и Вивиан почувства как душата й се вкоренява в Тор. Задиша по-свободно, долавяйки потока на силата, който извираше през тялото й, та то се полюляваше на вятъра като житен клас.

— Благословена да бъде утробата ти — Светия съсъд, източник на Живота — гласът му потръпна — от който се раждаме отново и отново…

Целувката му беляза с пламък утробата й. Спомни си Граала и го видя пълен с кръв — чиста и ярка като тази, с която бе изтекъл животът на майка й — и съзна, че тя самата е Граалът, и че от нея се ражда животът — в страдание и ликуване.

Сега Мерлин докосна гърдите й, твърди и болезнени от напиращото в тях мляко.

— Благословена да е гръдта, която кърми децата ти…

Гърдите й запулсираха от болка. Сега бяха пълни с мляко за дете, което не бе излязло от нейната утроба — и Вивиан разбра, че дори да роди други деца, й е съдено в известен смисъл да откърми с духа си тези, които са й деца не по кръв, а по дух.

Мерлин взе ръцете й и целуна дланите й една по една.

— Благословени да са ръцете, които ще изпълняват волята на Богинята…

Вивиан си припомни как се отпуснаха ръцете на умиращия Вортимер в нейните. Тя бе Богинята за него — но искаше да дарява живот, не смърт. Закопня да докосне копринените къдрици на Игрейн и меката бебешка кожа на Моргоуз. Но сви юмруци и усети в пръстите си сила; и съзна, че те ще даряват това, което повели Богинята — и живот, и смърт.

— Благословени устните, чрез които Повелята на Авалон ще стигне до човеците… — той докосна много нежно устните й. Това не бе целувка на мъж, но я изпълни с пламък. Тя се олюля, но не падна.

— Посвещавам те за Велика жрица и Повелителка на Авалон. От твоята воля зависи властта на земните крале.

Той взе лицето й в длани и целуна леко синия полумесец на челото й.

Светлината избухна в нея и душата й се разтвори; двамата летяха редом по безкрайната спирала на живота. Тя бе Вивиан, но беше и Ана; беше Кайлеан и призоваваше за първи път мъглите, скрили Авалон от човешки взор; беше Диерна и погребваше Каразий на Свещения хълм; беше всяка Велика жрица, стояла някога на Тор. Спомените им се рояха в съзнанието й — и от днес нататък тя никога вече нямаше да бъде сама.

Съзнанието й се върна към настоящето. Чувстваше тялото си, можеше да движи краката си. Но продължаваше да вижда мъжа пред себе си с очите на жрица; камъните на храма все още бяха окъпани в светлина; светлина се излъчваше и от всяка тревица в нозете им. Вивиан знаеше, че не само Талиезин не е вече същият, но и тя самата се е променила завинаги.

Слънцето се бе издигнало високо на изток. Вивиан виждаше ясно цялото езеро, островите по него, и още по-близо, в подножието на Тор, насъбралите се хора, изпълнени с почуда, загледани във върха. Талиезин й подаде ръка и тя положи своята в неговата.

Сетне Мерлин Британски и Повелителката на Авалон заслизаха рамо до рамо по хълма, за да посрещнат новия ден.