Повелителката на Авалон

9.

От сутринта валеше непрестанно — постоянен, упорит дъжд, който проникваше до костите. От него наметалата на пътниците натежаваха двойно. Тънка пелена от мъгла се стелеше над хълмовете. Четиримата освободени роби, които съпровождаха Повелителката на Авалон до Дурновария, яздеха наведени напред. Водата се стичаше по дебелите дъбови тояги, които бяха окачили отстрани на седлата си. Младата жрица и двамата друиди, които също пътуваха с тях, бяха спуснали толкова ниско качулките на вълнените си наметала, че лицата им не се виждаха.

Диерна въздъхна. Щеше й се и тя да стори същото, но баба й винаги бе настоявала, че една Върховна жрица трябва да служи за пример с постъпките си. Покойната яздеше изправена като стрела до деня на смъртта си. Тази дисциплина бе залегнала толкова дълбоко в съзнанието на Диерна, че тя не би могла да я пренебрегне, дори да искаше. Понякога й се струваше, че честта да може да проследи произхода си през няколко поколения върховни жрици, произлизащи направо от Повелителката Сианна, не й е никак необходима. Дано поне не се наложеше да издържа още дълго това ужасно време. Би трябвало да стигнат Дурновария, преди да падне мракът. Искрено се надяваше момичето, което трябваше да вземат оттам, да си струваше труда.

Конек, по-младият от двамата друиди, сочеше нещо. Диерна вдигна поглед и забеляза елегантната линия на акведукта, който вече се виждаше през дърветата.

— Този акведукт действително е същинско чудо — кимна тя, — толкова повече, че няма причини населението на Дурновария да не се снабдява с вода от кладенците в града. Чисто и просто римските магнати се стремят да си осигурят вечна слава с това строителство. Предполагам, че и благородниците на дуротригите искат да им подражават.

— Принц Ейдин Минок се интересува повече от укрепяването на града — отбеляза Левал, по-възрастният друид — набит мъж с жълта като слама коса. Той бе лечител, затова тръгна с тях — искаше да купи някои билки, които не растяха на Авалон.

— Така и трябва — намеси се един от стражите. — Пиратите от протока стават все по-нагли с всяка изминала година.

— Флотът трябва да ни предпази от тях — рече друг. — Защо иначе плащаме всяка година такива налози на Рим?

Младата Ердуфила смушка коня си и го насочи към коня на Диерна, сякаш очакваше банда нападатели да изскочи от близките храсталаци.

Минаха възвишението. Диерна виждаше вече града — построен на високо варовиково плато над реката. Укрепленията и заобикалящият ги крепостен ров си бяха същите, каквито ги помнеше, но сега над рова се издигаше и нова зидана стена. Реката бавно влачеше кафеникавите си води. Бреговете бяха потънали в черна кал. „Приливът трябва да се е надигнал“, каза си Диерна, взирайки се през пелената на дъжда към по-плътната сивота на морето. Чайките ги посрещаха с жални крясъци, стрелкаха се над главите им и отново изчезваха нанякъде. Друидите се поизправиха на седлата. Дори конете, предчувствайки края на пътуването, тръгнаха малко по-бързо.

Диерна въздъхна тежко. Едва сега си призна, че я измъчва дълбока тревога. Поне тази нощ щяха да са на топло и сухо зад здравите стени, изградени от Ейдин Минок. Можеше вече на спокойствие да помисли за момичето, което бе причината за това дълго пътуване през дъжда и студа.

— Телери, чу ли какво казах? Върховната жрица ще вечеря с нас! — Гласът на Ейдин Минок забуча като далечна гръмотевица.

Телери примигна, откъсвайки се насилствено от мислите за скорошния ден, когато жриците щяха да я отведат на Авалон. Засега бе все още в покои те на баща си, в Дурновария, и подръпваше дрехата си като смутено дете.

— Да, татко — отговорът й бе на добър латински. Принцът бе настоял всичките му деца да знаят и да говорят на латински.

— Повелителката Диерна е изминала целия дълъг път дотук, за да те види, дъще. Все още ли си решена да тръгнеш с нея? Няма да ти налагам мнението си, но не забравяй, че вземеш ли решение да отидеш на Авалон, връщане назад няма.

— Да, татко — повтори Телери, и сетне, защото й се стори, че баща й очаква да каже нещо повече — да, искам да отида на Авалон.

Нищо чудно да я има за страхлива — стоеше пред него вдървена като уплашено кухненско слугинче. Принцът бе търпелив и добър баща — повечето момичета на нейната възраст бяха вече омъжени, и то без някой да ги е питал искат ли или не. Но жриците не се омъжваха. Ако пожелаеха, преспиваха с някой мъж по време на свещените ритуали, нерядко раждаха и деца, но не дължаха обяснения за постъпките си на никой мъж. Жриците на Авалон владееха Силата. Не от страх мълчеше Телери, а поради прилива на ликуваща радост, надигнал се у нея при мисълта за Свещения хълм.

Бе искала тъкмо това, желала го бе прекалено силно — искаше й се да крещи, да танцува из покоите на баща си като луда — само така би могла донякъде да изрази това, което чувстваше днес. Вместо това бе свела надолу очи и отговаряше едносрично като скромно, благовъзпитано момиче.

„Ще бъдат тук довечера!“ — това бе единствената й мисъл, когато принцът най-сетне я освободи и тя можеше да се върне в своите стаи. Домът бе построен по римски образец, с атриум, към който гледаха помещенията — той бе пълен със стайни растения в глинени съдове, избуяли и сочни от честите дъждове. Целият й досегашен живот бе такъв, мислеше Телери, подпряна на една от колоните — осигурен, защитен, но обърнат навътре.

Все пак, имаше една стълба, която водеше към покрива. Баща й бе наредил да я поставят, за да може да се качва горе и да наблюдава градежа на новата крепостна стена. Телери запретна поли и се изкатери догоре, отвори капандурата и се обърна с лице към вятъра. Студеният дъжд защипа бузите й; само след миг косата й бе вир-вода, вода се стичаше и по шията й и мокреше дрехите й. Беше и все едно. Пред нея бяха градените по заповед на баща й крепостни стени, нови и бели, но зад тях, в далечината, се виждаха хълмовете, забулени в сивкава мъгла.

— Скоро ще видя какво има отвъд стените — прошепна тя. — Скоро ще бъда свободна!

Градският дом на принца — повелител на дуротригите бе строен изцяло по римски образец. Ейдин Минок живееше тук, когато идваше в столицата на земите, обитавани от неговото племе. Стените бяха украсени от местни стенописци, които се бяха опитали да изобразят сцени от тукашни легенди в римски стил. Стаите бяха обзаведени не много изискано, но уютно. Студените каменни плочи по подовете бяха покрити с дебели раирани вълнени черги. Върху големия дъсчен одър бе метната покривка от съшити лисичи кожи. Диерна я изгледа с копнеж, но знаеше, че отпусне ли се веднъж върху нея, няма да има сили да се изправи отново.

Поне имаше топла вода в изобилие. Донесоха я робите на принца. Изпълнена с благодарност, Диерна смъкна панталоните и туниката, с които бе пътувала, и облече дългата синя туника с широки ръкави — традиционната дреха на жриците от Авалон. Не носеше накити, но дрехите й бяха от изключително фина вълнена материя, оцветена в плътен, дълбок син цвят — тайната на тази тъкан се пазеше на свещения остров.

Тя взе бронзовото огледало и прибра един измъкнал се кичур от непокорната си коса обратно в строгата корона от плитки. После спусна предната част на дългата наметка над челото си и събра диплите пред гърдите си — така, че другият свободен край падаше преметнат през рамото. Одеждите и прическата й не бяха пищни, но пък мекият плат подчертаваше красивата извивка на гърдите и бедрата, а косите й, още по-къдрави поради влагата, искряха като пламък на фона на тъмносиния плат.

Тя хвърли поглед към Ердуфила, която все още гласеше диплите на своята наметка, и се усмихна.

— Време е да вървим. Принцът няма да се зарадва, ако заради нас вечерята му се забави.

По-младата жрица въздъхна.

— Знам. Но нали другите жени ще бъдат облечени в бродирани туники, ще носят златни огърлици, а аз имам само тази невзрачна дреха.

— Разбирам те. Когато започнах да придружавам баба си по време на пътуванията й извън Авалон, и аз се чувствах така отначало. Тогава тя ми каза, че няма защо да им завиждам — скъпите дрехи и накитите им означават само, че са намерили мъже, които да ги глезят. А твоята дреха е символ на сана ти, който си заслужила сама. Когато се появиш сред тях, се дръж гордо и достойно — така, че да се почувстват прекалено натруфени и да завидят на скромно то ти облекло.

Ердуфила никога нямаше да бъде красавица с тясното си личице и тази безцветнопепелява коса, но все пак изправи гръб и последва Върховната жрица с грациозната, плъзгаща се походка на служителка на Богинята.

Домът на принца бе голям — вътрешният двор бе заобиколен с помещения от четири страни. Принцът и гостите му се бяха събрали в една зала в най-отдалеченото от пътя крило. Една от стените на залата бе украсена със сцени от бракосъчетанието на Младия бог с Девата на цветята. Подът бе покрит с мозайка със сложни орнаменти. Щитове и копия бяха накачени по останалите стени, а столът на принц Ейдин Минок бе застлан с голяма вълча кожа.

Ейдин Минок бе мъж на средна възраст, с тъмна коса и брада, изпъстрени със сребърни нишки. Беше очевидно, че някога е бил мускулест и добре сложен, но сега мускулите се бяха превърнали в тлъстини. Проницателният му поглед издаваше остър ум, явно наследен от покойната му майка, която също бе живяла и учила на Авалон. Никоя от сестрите на Ейдин Минок не бе проявила необходимите за жрица дарби, но съгласно писмото, което бе изпратил на Диерна, най-малката му дъщеря, макар и хубавица, била „толкова отнесена и обзета от странни фантазии, че би било по-добре да отиде на Авалон“.

Диерна се огледа в залата и отвърна на приветствието на принца с любезно, но точно отмерено кимване. Това също бе нещо, което бе научила от баба си. Повелителката на Авалон разполагаше със своеобразна власт, която я правеше равна дори на император. Останалите гости — няколко матрони, облечени по римската мода, един пълен мъж в тога на римски конник, и трима набити младежи с не особено интелигентни черти — най-вероятно синовете на Ейдин Минок — я изгледаха със смесица от страхопочитание и любопитство. Къде ли бе момичето, за което бе изминала този дълъг път — още ли се гиздеше, или бе може би прекалено плаха, за да се появи пред гостите?

Една от матроните съвсем подчертано отбягваше погледа й. Диерна веднага забеляза сребърната фигурка, изобразяваща риба, която матроната носеше на шията си, и предположи, че жената е християнка2. Диерна знаеше, че в източните части на империята е пълно с християни, но в тяхната провинция те все още не бяха много на брой, въпреки че на Инис Уитрин отдавна съществуваше монашеско общество. Доколкото й бе известно, християните постоянно се занимаваха с вражди и спорове около тълкуванията на свещената си книга — това най-вероятно щеше да ги унищожи, без да се налага намесата на императорската власт.

— Бързо расте крепостната ти стена, господарю — поде мъжът, облечен в тога. — Откак бях тук за последен път, е станала двойно по-дълга.

— Следващия път, когато дойдеш, ще бъде напълно завършена — заяви гордо Ейдин Минок. — Нека онези морски хищници търсят другаде плячката си — няма да могат да вземат нищо от земите на дуротригите.

— Да, тази стена е прекрасен дар за твоя народ — продължи мъжът в тогата, сякаш не бе го чул. Сега Диерна се сети, че го бе виждала и преди — името му беше Гней Клавдий Полион, един от първите по старшинство римски магистрати.

— Този дар е единственото, което римската власт ни позволява да сторим за народа си — промърмори един от синовете на принца. — Не ни разрешават да въоръжаваме хората си, вземат нашите войски и ги откарват отвъд морето, за да водят техните битки, вместо да защитават собствената си земя.

Брат му кимна енергично.

— Не е справедливо — само събират данъци, а не получаваме нищо в замяна. Преди да дойдат римляните, поне имахме право да се защитаваме от враговете си!

— Ако император Максимиан не желае да ни помогне, трябва да изберем наш император! — допълни третият, още съвсем момче.

Последните думи бяха казани съвсем тихо, но Полион го изгледа с неодобрение.

— А ти кого искаш да изберат, младо петле? Може би теб самия?

— Не, не — намеси се забързано принцът, — в моя двор няма място за предателски думи. Трябва да разбереш, Полион, в жилите им кипи кръвта на нашите прадеди, които са защитавали родните ни брегове много преди Юлий Цезар да дойде тук от Галия. Вярно е, че когато в империята има размирици, Британия е последното място, за което се сеща централната власт. Все пак, за нас е по-добре да бъдем част от империята, отколкото да се самоунищожаваме с безконечни войни помежду си…

— Флотът трябва да ни защити. Какво правят Максимиан и Констанций с парите, които им пращаме? Нали се клеха, че ще унищожат пиратите? — промърмори един от по-възрастните мъже и поклати глава. — Нима нямат военачалници, които да поемат командването на флота и да се справят с тези кръвопийци?

Диерна, която следеше с интерес разговора, се обърна раздразнено, защото някой я дърпаше за ръкава. Беше най-натруфено облечената от матроните, Витрувия, съпруга на Полион.

— Повелителко, чух, че разбираш от билки и лечителско изкуство… — гласът й се сниши до шепот и тя започна да описва сърцебиенето, което я тревожело от известно време. Диерна се вгледа в жената и съзря искрена тревога под пластовете белило и тежките накити.

— Имало ли е някаква промяна в месечното ти кръвотечение? — попита тя. Мъжете продължаваха да спорят и не забелязаха, че двете се бяха отдръпнали настрана.

— Още мога да имам деца! — възкликна възмутено Витрувия, а силно начервените й бузи пламнаха.

— Засега — отвърна меко Диерна, — но вече не си изцяло във властта на Майката. Скоро ще преминеш под знака на Повелителката на Мъдростта. Този преход трае с години. През това време ще ти помогне отвара от глог. Вземай по няколко капки, когато сърцето те безпокои, и ще ти олеква.

От другия край на залата се разнесе съблазнителен мирис на печено месо. Диерна изведнъж осъзна колко отдавна не бе яла. Предполагаше, че дъщерята на принца ще се присъедини към тях на вечеря, но може би Ейдин Минок се придържаше към старовремските обичаи, съгласно които неомъжените момичета живееха в уединение.

На вратата към съседната зала се появи един роб, който обяви, че вечерята ги очаква.

Докато вървеше по коридора, Диерна почувства зад себе си лек полъх — може би някъде имаше отворена врата — и се обърна. В потъналия в сенки далечен край на коридора се движеше някакво бледо петно. Беше фигура на жена, която се движеше с леки, бързи стъпки, сякаш тласкана от вятър. Върховната жрица спря така рязко, че Ердуфила се блъсна в нея.

— Какво има?

Диерна не можеше да отговори. Част от съзнанието й възприемаше новодошлата като съвсем млада жена, почти момиче, висока и стройна като върба, с много бяла кожа и тъмна коса. Нещо в добре изразените й скули и високото чело напомняше на Ейдин Минок. Но имаше нещо друго, което й бе взело дъха — някакво чувство, което можеше да оприличи единствено на разпознаване.

Диерна почувства, че сърцето й заби неравномерно — също като на горката Витрувия. Примижа, защото й се стори, че момичето за миг се промени стори й се много крехко, слабичко, със съвсем светла коса, облечено в одежди на жрица. Образът пак се промени — момичето пак бе дребничко, но този път с червеникавокестенява коса със златисти оттенъци, а по голите му ръце имаше златни гривни с формата на змии.

„Но коя е тя?“ запита Великата жрица и веднага се поправи: „По-скоро коя е била и коя съм била аз, та посрещам завръщането й с такова радостно вълнение?“ Тогава, сякаш в отговор на безмълвния й въпрос, отдалеч долетя нечут шепот: „Адсарта…“

Момичето стоеше пред нея. Тъмните му очи се разшириха, защото бе забелязало и разпознало синята жреческа одежда. Плавно и грациозно то се отпусна на колене, взе влачещия се край на наметката на жрицата, и го целуна. Великата жрица бе свела поглед към склонената му глава и още не можеше да помръдне.

— Аха, значи тук била разсеяната ми дъщеря! — разнесе се зад тях гласът на Ейдин Минок. — Телери, мила, стани веднага! Какво ще си помисли Великата жрица за теб?

„Наричат я Телери…“ Предишните имена и лица отстъпиха място на живото момиче пред нея, и Диерна най-сетне успя да си поеме дъх.

— Наистина, дъще, редно е да показваш почитта си — каза тя меко, — но това не е нито мястото, нито времето да коленичиш пред мен.

— Но то ще дойде, нали? — попита Телери, пое протегнатата ръка на Диерна и стана. На мястото на страхопочитанието на лицето й изгря ликуваща усмивка.

— Това ли желаеш наистина? — попита Диерна, без да пуска ръката й. Някаква сила, по-мощна от обикновен импулс, я накара да продължи. — Тук не присъстват останалите жрици, но трябва да те попитам веднага дали по своя воля искаш да се присъединиш към сестрите, обитаващи Авалон, или по настояване на баща ти или на някого другиго?

Съзнаваше, че Ердуфила я гледа удивено, но никога, откак бе поела титлата Върховна жрица, не бе се чувствала по-убедена в някоя своя постъпка.

— В името на луната, звездите и зелената земя, кълна се, че е така — отвърна възторжено Телери.

— Щом е тъй, макар че сестрите ще те приветстват едва на Авалон, аз ти казвам отсега „добре дошла“ — и Диерна взе лицето на Телери между дланите си и я целуна по челото.

Тази нощ Телери дълго не можа да заспи. Когато вечерята приключи, Ейдин Минок обяви, че жриците имат тежък ден зад себе си, пожела им лека нощ и отпрати дъщеря си да си легне. Телери напълно съзнаваше правотата му, знаеше, че тя самата трябваше да предположи колко са уморени. Казваше си, че имат време да разговарят по обратния път към Авалон — всъщност през останалата част от живота си щеше да разговаря все с жриците. Но сърцето я болеше, че трябваше да се разделят толкова скоро.

Бе очаквала, че Повелителката на Авалон ще я впечатли. Всички говореха за хълма Тор, скрит в мъглите като земите на феите, разправяха, че до него могат да се доберат само избраници. Някои мислеха, че това е просто легенда, защото когато жриците се появяваха във външния свят, обикновено не показваха истинската си същност. Но в старите племенни династии истината се предаваше от поколение на поколение и много от дъщерите им прекарваха по една-две години на Свещения остров. Понякога, ако времената го изискваха, някоя жрица встъпваше в свещен брак с някой от племенните вождове по Белтейн. Но не бе предполагала, че ще приеме жрицата като някого, когото е обичала силно и не е виждала отдавна.

„Сигурно ме мисли за глупачка!“ Телери се въртеше неспокойно в леглото си. „Та нали всички се прекланят пред нея.“ Разправяха, че Повелителката внушава страхопочитание, и това бе вярно. Диерна сияеше като огън на фона на нощното небе. В сравнение с нейния блясък Телери се чувстваше безцветна като призрак. Но може би, казваше си тя, в нея действително се бе вселил духът на някой, който е познавал Диерна преди векове.

Като стигна в мислите си дотук, Телери се разсмя. Ако продължаваше, нищо чудно да си внуши, че е самата Будика, или може би някоя римска императрица. „По-вероятно е — каза си тя — в друг живот да съм била прислужница на Диерна!“ После, все така усмихната, потъна в сън.

Телери би била много щастлива, ако можеше да потегли още на другата утрин, но баща й каза, че няма да бъде учтиво да отпратят току-тъй жриците на Авалон, без да им дадат възможност да си починат поне един ден, пък и се оказа, че те имаха нужда от някои неща, които се намираха по тържищата в Дурновария. Телери ходеше подир Диерна като сянка. Моментът на близост, който изпитаха и двете при първата си среща, не се повтори, но те продължаваха неволно да се държат напълно непринудено една с друга.

Постепенно Телери осъзнаваше, че във възрастта им няма чак такава разлика, каквато бе предполагала. Тя самата бе вече на осемнадесет години, а Великата жрица бе едва десет години по-възрастна от нея. Опитът и чувството за отговорност я караха да изглежда по-зряла. Ердуфила й разказа, че Диерна още носела първото си дете, дъщеря си, в утробата, когато станала Велика жрица. Била само на двадесет и три години. Детето било пратено на отглеждане, когато навършило три години. Когато си мислеше за децата на Диерна, самата Телери се чувстваше още дете. И точно като дете, и изгарящо от нетърпение, едва можа да заспи вечерта преди заминаването.

Потеглиха от Дурновария на зазоряване. Валеше ситен дъжд и градът още спеше. Великата жрица бе настояла да тръгнат колкото е възможно по-рано, защото първият етап от пътуването им бе най-дългият. Освободеният роб, който им отвори крепостната врата, още се прозяваше и търкаше очи. Телери се съмняваше, че по-късно ще си спомни пътниците, за които е станал толкова рано. Увити в тъмни наметала, жриците преминаха покрай него като сенки, и дори мъжете, които ги съпровождаха, бяха приели нещо от тяхната анонимност.

Телери бе напълно будна; винаги ставаше много рано, а днес поради вълнението от предстоящото пътуване бе на крак много преди да я повикат. Дори мрачното небе не можа да подтисне възторга й. Подръпваше юздите, за да подканя кобилата си, и се вслушваше в песента на птичките, които първи поздравяваха зората.

Тъкмо слизаха по хълма към реката, когато се чу вик на птица, каквато Телери не познаваше. Беше есен, и много птичи ята прекосяваха небето над Дурновария на път за южните земи. Телери вдигна очи, за да види птицата, която бе извикала така странно. Казваха, че мочурищата около Авалон били същински рай за много водни птици. Сигурно там щеше да види много нови видове. Странният крясък се разнесе отново и кобилата й наостри уши. Телери почувства странна тревога и вдигна качулката си, за да вижда по-ясно.

Нещо се движеше между върбите. Телери дръпна юздите на кобилата и се обърна към едни от мъжете, който яздеше най-близо до нея. Той се поизправи на седлото, стиснал тоягата си, и се взря натам, накъдето сочеше момичето. Тогава се чу подсвирване, върбите се залюляха, и за миг пътят се изпълни с въоръжени мъже.

— Бягайте! — извика по-младият от друидите, който яздеше най-отпред. В съшия миг отнякъде изсвистя копие и се заби в гърдите му. Телери видя как лицето му се изкриви. Конят му се изправи на задните си крака и друидът рухна на земята. Кобилата й също понечи да се изправи на задни крака, когато Телери дръпна рязко юздите, за да я накара да се обърне. Тогава дъщерята на принца се досети, че Диерна язди сама, и препусна обратно към нея.

Пътят гъмжеше от мъже. Върховете на копията проблясваха на утринната светлина, от време на време просветваше острието на меч. Мъжете от свитата размахваха тежките си тояги, но те не вършеха много работа срещу наточената стомана. Един по един мъжете от свитата на Великата жрица падаха от конете си. Въздухът кънтеше от виковете им. Кобилата на Телери постепенно ставаше неуправляема, подплашена от мириса на кръвта. Изведнъж тя видя пред себе си някакво лице, разкривено в ужасна гримаса, и почувства как мазолеста ръка се сключва около глезена й. Удари нападателя с все сила с камшика си и той отстъпи.

Диерна бе отпуснала юздите на коня си и бе вдигнала ръце във въздуха, чертаейки странни знаци с пръсти. Телери усети някакъв странен шум в ушите си, когато Великата жрица запя с монотонен глас. Движенията на всички наоколо сякаш се забавиха. Зад себе си Телери чу вик. Обърна се, за да види как едно тежко копие лети право към Диерна, и срита кобилата си, за да препусне натам. Но жриците бяха много далече. Ердуфила, която през цялото време бе яздила неотлъчно до Диерна, направи неволно, почти конвулсивно движение, и се озова пред Великата жрица — точно на пътя на копието.

Телери видя как острието проникна в гърдите на младата жена и чу писъка й, докато падаше назад в прегръдките на Диерна. Ужасените коне се изправиха на задни крака и двете жени се свлякоха на земята. Телери отново вдигна камшика си; до нея някакъв мъж изруга, а кобилата й спря рязко, защото този път нападателят я бе хванал за юздите. Телери се опита да ги издърпа обрат но, но те бяха изтръгнати от пръстите й. Момичето затърси ножа си в диплите на наметалото, извади го и сляпо удари към първия човек, който се изпречи пред нея, но в същия миг някой я сграбчи изотзад и я свали от коня.

Телери крещеше и се бореше, но един силен удар в главата я зашемети. Когато отново дойде на себе си, установи, че лежи на земята, някъде навътре в гората, и че ръцете и краката й са здраво завързани. Между дърветата се виждаха конете, които се отдалечаваха в посока към пътя. Ездачите бяха спуснали качулките на наметалата си, така че лицата им не се виждаха. Телери се усъмни, че пазачите на крепостните стени ще разберат подмяната. Затова пък двамата, които бяха останали да пазят пленниците, не криеха лененорусите си коси.

„Пирати!“ каза си Телери отчаяно. „Саксонци, или може би фризийски престъпници от Белгика.“ Разговорите на бащината й трапеза, които винаги бе считала за много отегчителни, изведнъж добиха ужасяваща значимост. Телери стисна клепачи, за да скрие насълзените си от безсилна ярост очи, и извърна лице встрани.

Диерна лежеше до нея. За миг Телери реши, че Великата жрица е мъртва, но после забеляза, че по-възрастната жена е здраво увързана, също като нея самата. Никой не би си направил труда да връзва труп. И все пак — Диерна лежеше напълно неподвижно. Кожата й, поначало много светла, сега бе мъртвешки бледа. Телери забеляза огромна тъмна цицина на челото й. Но една вена пулсираше все още на шията й, макар и много слабо, и гърдите й се повдигаха едва забележимо.

Зад жрицата се търкаляха телата на убитите. Явно ги бяха издърпали от пътя и нахвърляли тук безразборно. Там лежаха и по младият от друидите, и мъжете от свитата на Диерна. Сърцето на Телери се сви от мъка, защото там бе и тялото на Ердуфила. Каза си, че е трябвало да го очаква — никой не би могъл да оживее след такава рана. Всъщност, освен Диерна и нея самата, бе оцелял само възрастният лечител, Левал.

Телери го повика шепнешком по име. Първоначално й се стори, че не я е чул. Сетне видя, че старият човек бавно обръща глава.

— Удариха ли я? — тя посочи с глава Великата жрица.

Левал поклати глава.

— Струва ми се, че някой от конете я е ритнал, когато падна на земята, но не ми позволиха да я огледам по-отблизо.

— Ще живее ли? — попита Телери едва чуто.

За миг Левал притвори очи.

— Ако боговете са милостиви, може и да оживее. При такъв удар по главата не можем да сторим нищо друго, освен да чакаме. Дори да не бях вързан, не бих могъл да направя нещо повече за нея, освен да внимавам да е на топло.

Телери потръпна — вече не валеше, но небето бе все така сиво и мрачно.

— Опитай се да се търкулнеш насам, и аз също ще опитам да се придвижа по-наблизо до нея — прошепна тя. — Може би топлината на телата ни ще свърши работа.

— Трябваше сам да се сетя… — очите му светнаха. Много бавно, когато пазачите не гледаха към тях, двамата започнаха да се примъкват към Диерна.

Времето им се стори безкрайно, но всъщност не бяха минали и два часа, когато чуха, че пиратите се връщат. Телери си спомни, че е чувала как нападат внезапно и веднага удрят на бяг с плячката, преди жертвите на нападението да се съвземат и да опитат да им се противопоставят.

Един от пиратите веднага издърпа Телери и заопипва фината вълна на дрехата й. Когато започна да мачка гърдите й, тя плю в лицето му. Той само се засмя и я пусна, мърморейки нещо неразбираемо.

— Казах им, че си от богато семейство и че за теб ще получат добър откуп — обади се лечителят. — Научил съм малко езика им, защото ми трябва, когато си купувам или продавам редки билки.

Един от пиратите се бе навел над Диерна. Очевидно не можеше да си изясни несъответствието между меките й бели ръце и грубите пътнически дрехи. След миг той сви рамене и извади камата си.

— Не! — извика Телери. — Тя е sacredos, opulenta. Жрица! Много богата! — може би някои от тези хора знаеха латински. Тя хвърли отчаян поглед към Левал.

— Gytha! Rica! — заприглася й той.

Саксонецът не изглеждаше убеден, но все пак прибра камата в ножницата. Вдигна отпуснатото тяло на Диерна и го метна през рамо. Мъжете, които държаха Левал и Телери, ги бутнаха да следват първия. След миг тримата пленници бяха метнати на гърбовете на крадените коне и вързани за седлата.

Когато най-сетне конете спряха отново, Телери искаше единствено да е в безсъзнание като върховната жрица.

Корабът на пиратите бе пристанал в едно закътано заливче. Бяха си направили импровизиран лагер на брега. Груби палатки криеха по-ценната плячка. Остатъкът бе струпан в близост до огньовете. Оставиха пленниците до една купчина чували с жито и като че ли ги забравиха. Започнаха да кладат още огньове и да си делят храната, която бяха заграбили, най-вече, разбира се, виното.

— Ако имаме късмет, ще ни забравят — каза Левал, защото Телери се чудеше дали ще ги нахранят. — Дано ни забравят поне до утре, когато изтрезнеят.

Той се поизправи и постави ръката си върху челото на Диерна. Когато я свалиха от коня, тя бе простенала тихо, но макар че съзнанието й може би се възвръщаше, все още не бе отваряла очи.

Падна мрак. В лагера започваше да се установява някакво подобие на ред. Мъжете насядаха около огньовете. Сред русокосите саксонци и фризийци тук-там се виждаха и кестеняви, и чернокоси мъже. Гърленият говор на германските племена се смесваше с латински. Често се случваше дезертьори от войската и избягали роби да се присъединят към варварите. Като че ли единствените изисквания да те приемат при тях бяха физическа сила, за да можеш да въртиш както меча, тъй и корабното весло, и безогледна жестокост.

Телери почувства, че устата й се изпълва със слюнка от миризмата на печено свинско, която се носеше навсякъде. Извърна лице и се опита да се моли.

Бе потънала в неспокойна дрямка, когато пясъкът до нея заскърца под нечии стъпки и тя се стресна, изтръпнала от тревога. Тъкмо се канеше да се обърне, когато някой я срита в ребрата. Телери се изправи, бясна от възмущение. Пиратът, който я бе ритнал, се разсмя. Не беше по-чист и угледен от останалите, но златото, с което се бе накичил над кожения елек, показваше, че е някой от главатарите. Сграбчи Телери за раменете и я завъртя тъй, че лицето й бе обърнато към неговото. С една ръка я притисна към себе си и хвана здраво вързаните й ръце. Другата му ръка я хвана за косата. За миг ухиленото му лице се надвеси над нейното; после той притисна устата си в нейната.

Когато се изправи, някои от мъжете подвикваха весело, но други се мръщеха. Телери не можеше да си поеме дъх. Не можеше да повярва, че това се случва с нея. Когато мазолестата му ръка се плъзна в деколтето на роклята й и започна да мачка гърдите й, вече не можеше да има никакво съмнение за намеренията му.

— Моля… — Телери се дърпаше с все сили. Единственото, което можеше да стори, бе да обърне глава встрани. — Ако ми причини нещо, няма да получите никакъв откуп! Моля ви, кажете му да ме пусне!

Някои от пиратите разбираха латински. Двама-трима дори станаха, а един се запъти към мъжа, който я държеше в ръцете си. Телери не можа да разбере думите му, но очевидно предизвикваше главатаря, защото той я пусна за миг и посегна към меча си. За миг всички застинаха. Телери видя ясно как безцветните му очи обходиха наобиколилите го мъже един по един, видя и как всички избягваха погледа му и явно желанието им за бой се изпаряваше. Чу го как се смее тържествуващо и разбра, че съдбата й е решена.

Тя продължи да рита и да се гърчи, докато той я носеше, но мъжът само я сграбчи по-здраво. Докато я носеше към купчината постелки от другата страна на огъня, Телери чуваше, че останалите мъже отново почнаха да се смеят.

Диерна бродеше отдавна в някакъв непознат свят, потънал в мъгли и сенки. Чудеше се дали не се намира някъде из мочурищата около Авалон — мъгли се стелеха постоянно над границата между скритите земи около Тор и външния свят. Още докато си задаваше този въпрос, гледката около нея малко се проясни. Стоеше на едно от многобройните малки островчета из блатата. Няколко върби бяха сплели клоните си в нещо подобно на люлка над тръстиките. Върху разкаляната земя имаше разпиляна перушина. Диерна кимна. Гнездото на дивите патици сигурно бе наблизо. Вече виждаше ясно и собствените си малки крака — боси, потънали в кал. Изкалян бе и краят на дрехата й. Знаеше, че има нещо, което трябва да си спомни, но то й убягваше. Огледа се тревожно около себе си.

— Диерна… чакай ме!

Викът дойде някъде отзад. Диерна се обърна бързо. Сега си спомняше — беше забранила на по-малката си сестра да идва с нея, когато ходи да търси птичи яйца, но детето, разбира се, не бе я послушало.

— Бека! Идвам! Не мърдай!

Диерна вече бе на единадесет години и познаваше мочурливите земи достатъчно, за да може сама да намира пътя си из тях. Търсеше пресни яйца за една от жриците, която беше болна. Бека беше само на шест — много малка, за да може да прескача от едно сухо място на друго; пък и Диерна не искаше детето да я бави. Но откак майка им бе починала миналата година, Бека я следваше навсякъде като сянка. Как ли бе успяла да стигне сама толкова надалеч?

Диерна започна да гази из тъмните води, озъртайки се наоколо. Някъде наблизо изкряка патица, но иначе нищо не помръдваше.

— Бека! Къде си? Започни да плискаш водата около себе си, за да се ориентирам по звука!

Само да измъкнеше сестра си на сигурно място, щеше хубаво да я напердаши за непослушанието. Не беше честно! Не можеше ли човек да остане сам поне за няколко часа? Не можеше ли някой поне за малко да я освободи от отговорността за детето?

От другата страна на върбалака нещо изпляска. Тя замря и се вслуша. Пляскането се повтори. Опита се да забърза, но стъпи непредпазливо в гъста кал. Задъха се, опитвайки се да измъкне крака си, но той потъваше все по-дълбоко. Размаха отчаяно ръце и се вкопчи в един от по-високите върбови клони. Опря се на крака, стъпил на твърда земя и много бавно заиздърпва другия, докато калта най-сетне поддаде.

Диерна бе подгизнала до кръста. Треперейки от студ, тя отново повика сестра си. Иззад дърветата някой запляска отчаяно.

— Диерна, не мога да помръдна — долетя гласът на малката. — Помогни ми!

Ако досега Диерна бе мислила, че е уплашена, сега вече ужасът започна да се стича като ледена вода във вените й. Сграбчваше тръстиките, без да я е грижа, че острите листа режат пръстите й, за да се изтегля по-бързо напред, препъваше се през дългите корени на дърветата и не преставаше да вика сестра си, докато най-сетне се добра до тревистия бряг отвъд дърветата. Мъглата беше още по-гъста и лежеше ниско над земята. Диерна не виждаше нищо, но още чуваше тихия хленч на Бека. Отново започна да си проправя път напред, в посоката, откъдето й се струваше, че чува гласа на сестра си.

На пътя й се изпречи стволът на паднала върба. Диерна се заплете в клоните. Краката й се хлъзнаха по гниещия дънер.

— Бека! — викаше тя. — Къде си? Отговори ми!

— Помощ!

Викът долетя нейде отблизо.

Под стиснатите клепачи на Диерна сякаш избухна пламък и тя простена. Нали досега си бе проправяла път през блатата — откъде бе този огън? Но това нямаше значение — викаше я сестра й и тя трябваше да й се притече на помощ. Пое си дълбоко дъх. Не можеше да помръдне! Нима тресавището поглъщаше и нея? Загърчи се, защото отново започваше да чувства тялото си. Болката я заливаше на вълни.

Някой се смееше… Диерна притихна. Тогава сестра й изкрещя.

Диерна успя да седне. Главата й се въртеше. Опита се да се подпре на нещо, разбра, че ръцете й са вързани, и падна отново на земята. През притворените си клепачи успя да различи огъня, хилещите се лица на мъжете и бялото тяло на младо момиче, което се боричкаше отчаяно с някакъв мъж, облечен в кожи. Беше си смъкнал панталоните; Диерна виждаше как се свиват мускулите на задника му, докато се опитваше да притисне момичето към земята.

Жрицата отвори широко очи. Не знаеше къде се намира, но това, което виждаше, не се нуждаеше от обяснение. Момичето бе сестра й, която молеше някой да й се притече на помощ.

Диерна изръмжа от ярост, с върховно усилие разкъса въжетата, които стягаха китките й, и се изправи.

Развеселените пирати не забелязаха движението й. Наблюдаваха с интерес съпротивата на момичето и се обзалагаха колко дълго ще издържи. Диерна отново си пое дъх — не се опитваше да се успокои, а да се овладее и да насочи правилно яростта си.

— Брига — зашепна тя, — Велика Майко, дай ми властта си, за да защитя това дете!

С какво можеше да си послужи? Наоколо нямаше никакво оръжие, дори ако би могла да се сражава сама с толкова много мъже — но имаше разпален огън. Още веднъж си пое дълбоко дъх и съсредоточи цялата си воля в играещите пламъци. Имаше чувството, че непоносимата горещина изгаря душата й, но издържаше благодарение на спомена за ледената вода. Прие болката, превърна се в част от нея, в част от огъня, докато фигурата й се извиси в него.

На хората отстрани им се стори, че огънят се разгоря внезапно, сякаш под въздействието на силен вятър. Пламъците се завихриха, издигнаха се много нависоко и постепенно в тях се очерта женска фигура. Тя сякаш плуваше във въздуха, от косите й хвърчаха искри — после се раздвижи. Пиратите наскачаха. Някои сплитаха пръсти, за да се предпазят от злата сила, други започнаха да отстъпват. Един се осмели да извади камата си и я хвърли към огнената фигура; камата прелетя през нея, без да й навреди, и падна на земята.

Само мъжът, който се опитваше да изнасили Телери, не забелязваше нищо, беше успял да притисне момичето към земята и сега се опитваше да смъкне панталоните й.

— Значи желаеш огъня на любовта? Приеми тогава прегръдката ми и изгори в нея! — прогърмя гласът на богинята.

Ръце от пламък се протегнаха към него; главатарят изрева от болка и пусна момичето. После изкрещя отново, защото видя какво го е изгорило, и се претърколи встрани. Огнената фигура трептеше над него, докато той се опитваше да изпълзи нанякъде. Смъкнатите панталони му пречеха. Пламъкът връхлетя надолу и го притисна, също както той бе притискал Телери. Кожените му дрехи започнаха да тлеят, а косата му пламна. Главатарят започна да пищи, но писъците му помогнаха още по-малко, отколкото на Телери, защото хората му вече бягаха, препъвайки се като слепи из гъсталака. Блъскаха се и се газеха един друг, настъпваха мечовете си в стремежа си да се измъкнат колкото е възможно по-надалеч.

Огънят не преставаше да пламти, докато тялото на главатаря се движеше. Чак когато престанаха и последните гърчове, пламъкът се издигна за последен път, превърна се в дъжд от искри и изчезна.

— Диерна…

Задъхана, жрицата почувства, че се е озовала обратно в телесната си обвивка. Сега вече чувстваше болка в развързаните си ръце, защото кръвта отново се бе раздвижила, и прехапа устни, за да не извика. Левал режеше въжетата, с които бяха вързани глезените й; след миг паднаха и те, и Диерна потръпна от нова болка, пронизала краката й.

— Диерна — погледни ме!

Друго лице заплава пред погледа й — бледо, обрамчено в тъмна, разбъркана коса.

— Бека… ти си жива… — прошепна Диерна, после примигна, съзнавайки, че пред нея стои не момиче, а жена, макар и съвсем млада. Изпокъсаната дреха висеше на парцали от раменете й, очите й още тъмнееха от спомена и преживения ужас, бузите й бяха мокри от сълзи.

— Аз съм Телери, Повелителко — не ме ли помниш?

Диерна обърна поглед към тлеещия огън и обгорялата, безформена купчина в него, сетне отново се взря в лицето на Телери.

— Сега си спомням. Помислих те за сестра си… — Диерна потръпна, защото отново видя плискащата се черна вода и бялата фигурка в дълбочините. Спомни си как бе скочила във водата, как пръстите й бяха се сключили около края на бялата дреха, после около ръката на сестра й. Задъха се, защото отново преживя всичко — как дърпаше, теглеше с все сила, потъваше, отново изплуваше, докато успя да сграбчи един плаващ дънер. Бе успяла да го опре в брега, и държейки се за него, затегли наново.

— Тя потъна в тресавището. Чувах я как ме вика, но когато стигнах до нея, водата вече я бе погълнала, а аз нямах сили да я изтегля.

Диерна отново притвори очи. Знаеше, че усилията й са обречени, но не бе помръднала от мястото си. Все така държеше с една ръка ръката на Бека, а с другата — дънера, когато след часове хората, тръгнали с факли да ги спасяват, я откриха в тресавището.

— Повелителко, не плачи — наведе се над нея Телери. — Мен успя да спасиш на време.

— Така е — затова сега ти си моя сестра.

Диерна вдигна очи и съумя да се усмихне. Разтвори ръце и Телери се отпусна в прегръдките й. Сякаш всичко си идваше на мястото.

„Няма да допусна да и се случи нищо лошо“, зарече се в себе си Диерна. „Този път няма да я загубя!“

— Ще можеш ли да яздиш, Повелителко? Трябва да побързаме, защото тези зверове могат да се върнат! — каза Левал. — Огледайте се за храна и мехове с вода. Аз ще оседлая три коня и ще натиря останалите.

— Зверове… — повтори замислено Диерна, докато Телери й помагаше да се изправи. — Не е тъй — никое животно не проявява такава безсмислена жестокост към себеподобните си. Злото е част от хората.

Болеше я главата, но тя отдавна бе свикнала да преодолява телесни страдания.

— Помогни ми да се кача на коня. Закрепя ли се на седлото, няма да падна — каза тя. — А ти, малката ми? Наранил ли те е?

Телери неволно погледна безформената купчина обгоряло месо, която доскоро бе човешко същество, и преглътна.

— Насинена съм и имам рани — прошепна тя, — но още съм девица.

„Да — каза си Диерна — тялото ти е съхранило девствеността си, но този демон насили душата ти!“ Подпря се на рамото на Телери и протегна ръка.

— Този тук няма вече да насилва жени, но той бе само един от многото. Дано огънят на Богинята ги погълне до един! Проклинам ги със силата на огъня и водата, със силата на небесния вятър и на свещената земя, върху която сме стъпили. Нека морето се вдигне срещу тях, нека не намерят никъде пристан. Защото живеят от мечовете си, нека загинат от меча на враг, по-силен от тях!

Диерна чувстваше прилива на силата, докато изпращаше проклятието по всички ветрове. Със сигурност, която понякога съпровождаше магическите й занимания, тя знаеше, че проклятието е отекнало в Отвъдния свят. Може би никога нямаше да узнае каква е била съдбата на пиратите, но бе убедена, че те са осъдени. Ако Богинята бе милостива, може би някой ден щеше да я срещне с героя, комуто бе съдено да ги унищожи, за да може да го приветства. Диерна залитна и Телери я подкрепи.

— Хайде, господарке — каза Левал. — Ще ти помогна да се качиш на коня, и да тръгваме.

— Да — кимна Диерна. — Да потегляме към дома — към Авалон…

10.

Телери издърпа още вълна от кошницата и я постави на хурката, която държеше в лявата си ръка. С дясната заизтегля отново нишката; вретеното се залюля, завъртя се веднъж, и пръстите й отново подхванаха равномерното си движение. Беше ранна пролет и слънчевата светлина затопляше приятно гърба и раменете й. Това бе любимото й кътче на ябълковата градина — защитено от вятъра, тъй че тук можеше да се седи дори през зимата. Но сега, когато слънчевата светлина милваше ранните пъпки на дърветата, мястото беше наистина прелестно.

— Колко гладко предеш — въздъхна малката Лина, местейки поглед от собствената си неравномерна, възлеста нишка към съвършено изпредената нишка, която излизаше изпод пръстите на Телери.

— Е, аз преда много отдавна — усмихна се Телери. — Но никога не съм предполагала, че това умение ще ми е необходимо тук. Предполагам обаче, докато и принцовете, и жриците се нуждаят от дрехи, ще трябва да има някой, който да осигурява прежда за платовете. Разликата е, че докато предяха, жените в двора на моя баща говореха само за мъже и бебета. Тук поне говорим и за други неща, докато работим. — Телери хвърли поглед към старата Сигфола, която тъкмо им бе разправяла как са се заселили жриците на Авалон.

Лина я изгледа без особено убеждение.

— Ами нали и жриците раждат бебета. Самата Диерна има три деца. Толкова са сладки! Винаги съм си мечтала един ден да държа свое дете в ръцете си.

— Аз пък не — заяви Телери. — Като че ли младите момичета израстват с убеждението, че това е единственото, което може да прави една жена. Но може би е естествено да копнееш за нещо, което нямаш.

— Ние поне имаме избор — намеси се едно от другите момичета. — Когато първите жрици заживели в Горския храм, на тях им е било забранено да лягат с мъже. Радвам се, че вече няма такъв закон! — допълни тя така разпалено, че всички се разсмяха. — От друга страна, жриците на Авалон могат да раждат, но не са длъжни да го правят. Нашите деца се раждат по волята на Богинята и по наше собствено желание, а не за да задоволим желанията на някой мъж!

„Щом имам избор, няма да раждам“, каза си Телери и издърпа нова шепа вълна.

По милостта на Богинята и благодарение на магическата власт на Диерна, Телери бе все още девствена и нямаше никакво желание това да се промени. Тъй или иначе бе положила обет за целомъдрие до мига, когато обучението й щеше да приключи. Тогава щяха да я посветят за жрица. В дома на баща си тя бе най-младата, а сега, в Дома на девиците на Авалон, бе най-голямата от момичетата. Дори кралските дъщери, които пристигаха тук за кратко обучение преди женитбата, бяха по-млади. Когато й предстоеше да пристигне тук, се бе опасявала, че другите ще се смеят на незнанието й — имаше толкова неща, които трябваше да научи, а бе загубила много време! Но след изпълненото с премеждия пътуване с Диерна отблясък от величието на Върховната жрица сякаш бе паднал и върху Телери, та от самото начало всички се отнасяха към нея с уважение, като към по-голяма сестра. Но нямаше да остане още дълго в дома на девиците. Живееше тук вече почти две години. През лятото щеше да бъде посветена и тогава щеше да стане най-младата жрица.

Съжаляваше единствено, че не вижда често Диерна. Веднага щом пристигнаха на Авалон, Диерна бе погълната от задълженията на високия си сан. Телери винаги си казваше, че трябва да се радва и на редките срещи с Великата жрица. Другите момичета й завиждаха, че е била с нея на онова опасно пътешествие; не знаеха, че до ден днешен се буди разплакана от кошмари — в тях отново и отново виждаше саксонския главатар, който се бе опитал да я насили.

Вретеното натежаваше от изпредената вълна. Телери го спусна надолу, докато върхът му опря една от каменните плочи, и удължи нишката между него и хурката. Щеше да навие преждата, веднага щом свърши с последната вълна.

Старата Сигфола, която се справяше по-бързо от всички, въпреки изкривените си от старостта стави, сега предеше лен. Вълната вземаха от собствените си овце, но ленът купуваха или им го даряваха поклонници, пристигнали на Авалон. Телери си каза, че част от него идеше може би от складовете на собствения й баща — като част от даровете, които бе изпратил след пристигането й тук.

— Вълнените платове тъчем, за да ни топлят през студените месеци — поде Сигфола, — а дебелите ленени платна — за да бъдат летните дрехи по-здрави. Но какво можем да изтъчем от такава фина нишка?

Вретеното се въртеше неуморно и точеше нишка — толкова фина, че бе почти невидима.

— Може би от него ще тъчем воалите на жриците? — попита Лина.

— Да, но не защото това е най-хубавият лен, а просто защото дава най-тънка нишка. Това не означава, че твоята нишка може да бъде толкова груба и неравна — допълни рязко старата жена. — Ябълковото дърво не е по-свято от дъба, нито пък житото е за предпочитане пред овеса. Всяко нещо има свое предназначение. Някои от вас ще станат жрици, други ще се върнат у дома, за да се омъжат. В очите на Богинята всеки житейски път е еднакво ценен. Трябва да се стараете да изпълните своето предназначение, което ви е определено свише, колкото е възможно по-добре. Дори цял живот да предете коноп за чували, трябва да вършите работата си колкото е възможно по-добре, Разбирате ли ме?

Няколко чифта очи срещнаха старческия й поглед и бързо се отклониха.

— Сигурно мислите, че ви караме да тъчете просто за да ви намираме някакво занимание? — Сигфола поклати глава. — Можем да купуваме плат за дрехи, както купуваме и други неща. Но платът от Авалон не е като другите. Не знаете ли, че преденето е занимание с вълшебна сила? Когато говорим за свети неща, докато работим, в нишката се вплита нещо повече от вълната и лена. Вижте как се преплитат нишките в изпреденото — поединично са крехки и слаби, но сплетат ли се, добиват нова сила. А още по-здрава става нишката, ако пеете, докато предете, или ако шепнете заклинания за сила.

— Кажи ни, мъдра Сигфола, какво е заклинанието, което ще вплетеш във воала на Повелителката на Авалон? — попита Телери.

— Всичко, за което говорихме, е вече вплетено в тези нишки — отвърна Сигфола. — Смяната на сезоните, отиването и връщането — подобно на движението на вретеното. И други неща ще бъдат добавени при тъкането му — миналото и бъдещето, светът отвъд мъглите и тази свещена земя, на която живеем.

— Ами боядисването? — попита Лина.

Сигфола се усмихна.

— То символизира всеобхватната и всепроникваща любов на Богинята към всички ни…

— Дано тя ни закриля тук… — прошепна Лина.

— Винаги досега ни е закриляла — отвърна старицата. — През по-голямата част от дългия ми живот в Британия е царувал мир, били сме част от една обединена империя. Затова страната процъфтяваше.

— Пазарите са пълни, но хората няма с какво да пазаруват — възрази Телери. — Може би ти не го виждаш, защото отдавна живееш тук, но аз дълги години съм слушала оплакванията на просителите, които идваха в двора на баща ми, за да не съзнавам какво става всъщност. Стоките, които внасяме от другите части на империята, стават все по-скъпи, нашите хора имат нужда от все повече средства, за да изхранват себе си и семействата си, и затова нещата, които се произвеждат в нашите земи, също стават по-скъпи.

— Баща ми казва, че за всичко бил виновен Постум, защото се опитал да отцепи западните части на империята — заяви Адуен, на която предстоеше да бъде посветена за жрица заедно с Телери.

— Но нали Постум е бил победен — възрази Лина.

— Да, но повторното обединение на империята не е било от полза. Всичко продължава да поскъпва, изпращат насила младите мъже да се сражават на другия край на света, а няма кой да защитава родните ни земи! — разгорещи се Телери.

— Вярно е — запригласяха останалите. — Пиратите стават все по-нагли.

Сигфола взе нова шепа лен и завъртя наново вретеното.

— Светът се върти също като това вретено… Сигурно е само едно — че доброто и злото се гонят във вечен кръговрат. Няма ли промяна, не може да се роди новото. Дори да се повтаря старото, то става по нов начин — образът на Богинята се мени, но властта й е вечна; Кралят, който жертва живота си за своята земя, се ражда отново, за да принесе нова кръвна жертва… Понякога и на мен ми става страшно, но съм преживяла достатъчно много зими, и съм убедена, че рано или късно пролетта винаги настъпва… — Сигфола вдигна очи към слънцето и на Телери й се стори, че лицето й излъчва собствено сияние.

Преденето в компанията на останалите жени не беше свободата, за която бе копняла дъщерята на Ейдин Минок, когато молеше баща си да я изпрати на Авалон. „Дали не ми е съдено вечно да копнея за нещо недостижимо?“ запита се тя. „А може би с времето ще привикна да живея в доволство, закриляна от мъглите, обгърнали Свещения остров?“

С минаването на дните ставаше все по-горещо. В пресъхналите мочурища тревата бе вече висока, гъста и тъмнозелена. В света отвъд мъглите пътищата също бяха изсъхнали и станали отново проходими. Търговци и пътешественици кръстосваха страната надлъж и нашир — натоварени със стоки и новини от къде ли не. Тази пролет като че ли новините бяха повече от стоките. Откак се оправи времето, и корабите закръстосваха моретата — само че на вода излязоха не само търговските, но и пиратските кораби.

Диерна не напускаше Авалон, но новините сами идваха при нея. Пристигаха известия от жени, които някога са били обучавани на Свещения остров, от странстващи друиди, от цяла мрежа осведомители из цяла Британия. Вярно, сведенията не пристигаха толкова бързо, колкото при римския губернатор на провинция Британия, но пък бяха по-точни и разнообразни — и изводите, които си правеше Великата жрица, също много се различаваха от тези на губернатора.

Докато луната се изпълваше и празникът на пролетното равноденствие наближаваше все повече, Великата жрица се оттегли в усамотение на остров Брига. В продължение на три дни тя не яде нищо, а пи само водата, която й носеха от Свещения извор. Необходимо бе да обмисли подробно всичко, което бе чула и научила — и след това може би Богинята щеше да й прати знак какво да предприеме оттук нататък.

Първият ден от усамотението бе винаги най-труден. Мислеше объркано за всичко, което трябваше да бъде сторено, за хората, които бе оставила на Авалон. Старата Сигфола знаеше дори по-добре от нея самата как да стопанисва домакинството на жриците, а Илдег, която бе почти връстница на самата Диерна, щеше да се справи отлично с младите момичета. Диерна оставяше двете нерядко за свои заместници, когато й се налагаше да напусне за известно време Авалон.

Да, жриците проявяваха разбиране към нуждата й от усамотение, но разбираха ли я собствените й деца? Как да им обясни, че известно време трябва да не я виждат, макар да е недалеч от тях? Образите им изпълваха мислите й — най-голямата й дъщеря, стройна и тъмнокоса, за която всички казваха, че трябва да е от рода на феите, и жизнерадостните меднокоси близначки. Сърцето я болеше от копнеж да ги почувства отново в прегръдките си. Постоянно си казваше, че дъщерите й са предопределени, както и тя самата, да служат на Авалон, и че вече е време да научат каква е цената на жреческия сан. Всъщност голямата й дъщеря, зачената по Белтейн, чийто баща бе жрец и друид, вече се бе отделила от нея. Беше я пратила на отглеждане у едно семейство, произхождащо от старата кралска династия на Авалон. Те бяха построили дома си от разпилените камъни, останали след разрухата на друидското светилище на остров Мона. Скоро щяха да заминат и близначките — техен баща бе един племенен главатар, който на времето бе поканил Диерна да му помогне, защото някаква болест бе нападнала нивята на племето му. За тях щеше да страда най-много, но те поне щяха да бъдат заедно.

Диерна поклати глава. Тези мисли бяха обичайни отклонения, когато разумът иска да избегне това, към което би трябвало да се насочи в действителност. Но нямаше защо да ги пъди — най-добре бе да се даде път на всяка зараждаща се мисъл, за да бъде сетне освободена и да освободи и тя на свой ред съзнанието. Диерна отново се втренчи в примигващия пламък на светилника.

Когато се събуди на другата сутрин, видя, че дребната жена от племената, която й прислужваше, бе й оставила кошничка, пълна със странните гъби, които хората от нейния народ намираха в мочурищата. Диерна се усмихна, изчисти внимателно гъбите и ги наряза на много ситно, сетне ги върли да врат в едно котле заедно с други треви, които сама си бе донесла. Наведе се над котлето и се зае да го разбърква, напявайки магически слова.

Самото приготовление на течността бе само по себе си заклинание, и още преди да бе я изпила, парата, която се виеше над повърхността и отделяше остра миризма, бе почнала да изменя възприятията й. Диерна изля съдържанието на котлето в една сребърна чаша и излезе навън.

Колибата, в която се бе оттеглила, бе заобиколена отвсякъде с трънен плет. Луната вече бе преминала една четвърт от пътя си по източната част на небосвода и светеше с бледа, седефена светлина. Птици се виеха в златистото небе над нея, забързани към своите гнезда. Диерна вдигна чашата.

— За теб, Повелителко на живота и смъртта, изпивам тази чаша в знак, че съм готова да принеса себе си в жертва. Ако е необходима моята смърт, аз съм в Твои ръце, ако ли не — дари ме с благословението си, дай ми да видя това, което трябва да стане и ще стане, дай ми и мъдрост, за да разбера правилно това, което ще видя…

Несигурност имаше винаги, защото разликата между смъртоносната доза и тази, която предизвикваше видения, бе едва доловима. Много зависеше и от самите гъби, от здравословното състояние на този, който пиеше отварата, и, както я бяха учили, от волята на боговете. След миг колебание Диерна поднесе чашата към устните си и я пресуши на един дъх. Вкусът я накара да направи гримаса, после остави празната чаша на земята. Уви се в наметката си от небоядисана вълна и легна върху големия камък на олтара.

Пое си дълбоко дъх, сетне издиша бавно, отпускайки постепенно всичките си крайници, докато доби чувството, че се слива със студения камък. Над нея златистовиолетовите цветове на залеза вече преминаваха в сиво. Вдигна очи нагоре и видя как изгрява първата звезда.

В следващия миг вълна от бледа светлина прекоси небето. Диерна почувства, че дъхът й спира; наложи си да се успокои. Дълбоко вкоренената дисциплина подтисна инстинктивното желание да се бори или да побегне.

Виждала бе млади жрици, докарани до лудост, защото не бяха съумели да се справят с настъпващия в този миг хаос на сетивата, който раздираше тялото, и същевременно да запазят контрол върху духа си.

Сега звездната светлина пулсираше с всички цветове на дъгата. За миг почувства непоносимо виене на свят — сякаш небето и земята си размениха местата, пак си пое дъх и се съсредоточи в светлинната точка, която сякаш се намираше вътре в главата й. Вселената се въртеше в многоцветна спирала около нея, но Диерна не губеше личността си, продължаваше да наблюдава някъде отвътре. Чудовищни фигури се очертаваха в сенките на периферното й зрение, но тя ги прогонваше, както бе прогонила неканените мисли преди.

Постепенно хаосът започна да отстъпва място на по-спокойно движение, зрението й отново се фокусира и тя осъзна себе си — продължаваше да лежи върху камъка, с поглед, вперен в небето. Наблюдаваше небето с такова пълно съсредоточаване, каквото нормалното състояние на човешкото съзнание не би позволило.

Луната осветяваше източното небе, но Диерна не гледаше към нея, а право нагоре — към звездния безкрай. Имаше чувството, че потъва в него, рее се и пропада в дълбините му. Припомни си, че не е тук за собствено удоволствие. Въздъхна и се зае да проследява големите съзвездия, които властват на небосвода. Простосмъртно око можеше да различи само отделните звезди, разпилени в привидно безредие по небето. Но духът на Диерна, откъснал се от телесната обвивка, възприемаше и призрачните фигури, дали имената на отделните съзвездия.

Високо над нея, над полюса, се очертаваше тромавата фигура на Голямата мечка. В хода на нощта тя щеше да извърви своя път на запад и сетне да изчезне зад хоризонта. Голямата мечка бе небесният огледален образ на Долина та на Авалон — и Диерна вярваше, че ако проследи точно другите звезди, ще прозре силите, които управляват бъдещето — бъдещето, което се градеше сега.

Погледът й се плъзна на изток — към съзвездието, наречено Орел — дали то не символизираше Рим — Римския орел? Съзвездието светеше ярко, но далеч по-ярки бяха звездите на Дракона, който се виеше в самия център на небосвода. Близо до него сияеше Девата в своето неосквернено великолепие. Диерна затърси постоянния блясък на движещите се звезди и тогава, в северния край на западния хоризонт, забеляза мекия блясък на Повелителката на любовта и червеникавия пламък на бога на войната.

Нова вълна потопи в цветно сияние небето; Диерна задиша трудно. С усилие на волята издиша и се успокои — знаеше, че билките, предизвикали транса, са я довели до състояние, в което образът и значението стават едно. Сиянието огря двете планети, които бе видяла последни. Диерна Видя как Властелинът на войната преследва богинята на любовта, видя как тя му се покори и осъзна, че отдаването й бе също победа.

„Любовта е ключът към всичко“, мислеше Диерна. „Любовта е магията, с която ще привлечем един воин да защитава нашата кауза…“ Погледът й продължи да се рее и срещна планетата на небесния владетел. „Но символът на кралската власт е на юг…“ Изведнъж пред духовния й взор се занизаха образи на мраморни колонади, позлатени двери, шествия и хора, хора — много повече, отколкото бе виждала някога на едно място. Дали това не беше Рим? Обхватът на зрението й се разшири. Сега можеше да види щандарта със златната фигура на римския орел — начело на един легион, който се насочваше към храм от бял мрамор. На стъпалата на храма се бе изправила дребна фигура, потънала в диплите на императорски пурпур, и очакваше воините, за да ги приветства.

Зрелището бе великолепно, но й беше чуждо. Стори й се невероятно, че тези хора биха могли да се интересуват от проблемите и неволите на Британия — далеч в най-затънтените покрайнини на империята.

„Нека Орелът се грижи за своите! А ние трябва да призовем Дракона, за да закриля своя народ, както е било и преди…“ Още докато тази мисъл прекосяваше съзнанието й, звездната фигура на Дракона се превърна в змия, която засвети с всички цветове на дъгата и се плъзна по небосвода на север.

Великолепието на небесните светлини бе зашеметяващо. Диерна се почувства всмукана против волята си във водовъртеж от видения, които не можеше нито да спре, нито да овладее. Различните цветове добиха формата на облаци, литнали по вятъра над бурно море. Вятърът виеше така силно, че заглушаваше всички останали звуци. Потоците на силата, които водеха нейния дух в полета му над земята, се изгубиха в преплетените енергии. Необходимо й бе свръхчовешко усилие на волята, за да надделее ужаса от дълбочините, да си наложи да престане да се съпротивлява на бурята и да потърси ритъма, скрит в дисонанса на звуците.

По морето се люшкаха кораби, понесени от бурния вятър — те бяха по-незащитени от природните стихии от нейния дух — защото бяха направени от дърво и конопени въжета, защото екипажите им бяха от плът и кръв. Духът на Диерна се понесе по вятъра към най-големия кораб. Сега, отблизо, можеше да види как гребците напрягат последни сили, за да движат веслата. Бурята ги тласкаше и въртеше във всички посоки и вече никой не знаеше къде се намира спасителният бряг. Само един мъж стоеше на палубата непоклатим като скала — той не трепваше въпреки невероятно силното накланяне на кораба — сякаш краката му бяха заковани за дъските. Човекът бе среден на ръст, мускулест, едроглав, с огромен гръден кош. От дъжда русата му коса бе залепнала за черепа. Но и той се взираше тревожно във вълните, като останалите от екипажа.

Диерна си наложи да се издигне нагоре, да слее духа си с духа на бурята. Сега виждаше скали, издадени далеч навътре в морето, виждаше как вълните се разбиват на пяна в озъбените остриета на камъните в подножието им. Зад тях имаше по-спокойна вода. През проливния дъжд се виждаха бледите очертания на бряг и слаби светлинки, които идеха от някакви постройки по него.

Водена първоначално от съчувствие, Диерна отново затърси командира на кораба. Но когато пак наближи, можа да почувства силата на този човек, осъзна, че духът му е несломим. Дали това не бе водачът, когото търсеше?

Започна да поема в себе си част от енергията на бурята — така придобиваше осезаема и за човешки очи форма. Забулена в бяло, женската фигура се плъзна по бурните вълни. Един от моряците извика; след миг всички гледаха натам, където сочеше той. Диерна посочи с призрачна ръка към брега…

— Ето там — не виждате ли? Ето я, върви! — сега викаше морякът от наблюдателницата. — Жена, облечена в бяло, върви по водата!

Вятърът блъскаше с мощната си ръка огромни вълни, които се стоварваха с грохот върху корабите. Ескадрата, потеглила за Дубрис, се беше разпиляла. Марк Аврелий Музий Каразий, адмиралът, под чието командване бяха корабите, се опря по-здраво на перилата на палубата на „Херкулес“ и избърса водните пръски от очите си, за да вижда по-ясно.

— Задръж! — крещеше с все сила Аелий, капитанът на кораба. — Гледайте за рифове, а не подир морската пяна!

Зад кораба се надигаше вълна, висока колкото къща. Гладкият й връх заблестя на луната, която в този миг проби облаците. Палубата се наклони, защото корабът почти легна на една страна. Веслата от другата стърчаха също като крачета на бръмбар, паднал по гръб. Разнесе се страшният пукот на дърво — останалите весла, загребали дълбоко, не издържаха на напрежението и започваха да се чупят едно по едно.

— О, Нептун! — извика отчаяно Аелий, докато корабът трепереше и скърцаше от усилието да се изправи. — Още една такава вълна и ще потънем!

Каразий кимна. Никой не бе очаквал такава буря през този сезон. Бяха отплавали от Гезориакум призори. Надяваха се да успеят да прекосят канала в най-тясната му част и да се доберат още вечерта до Дубрис. Адската буря връхлетя изневиделица. Вече бяха много по на запад от първоначалното си предназначение и само боговете биха могли да ги насочат към сигурно пристанище. Боговете… или онова привидение, което бе видял морякът от наблюдателницата. Адмиралът се взря във вълните. Не беше ли това наистина бяла фигура, или просто лунни лъчи играеха по вълните?

— Адмирале — една тъмна фигура се насочи към него, залитайки, и Каразий разпозна хортатора — човекът още държеше в ръце чука, с който определяше ритъма на гребците. — Шест весла станаха на трески. Двама от гребците излязоха от строя със счупени ръце.

Наоколо моряците мърмореха. В гласовете им се долавяше все по-ясно надигащата се паника.

— Боговете ни изоставят!

— Нищо подобно — пратили са ни водач!

— Мълчете! — гласът на Каразий преряза мърморенето като с нож. Той се обърна към капитана. Общото командване на ескадрата бе поверено нему — ако, разбира се, някой от корабите изобщо оцелееше — но „Херкулес“ бе под прякото командване на Аелий.

— Капитане — каза той тихо, — в тази буря веслата не ни вършат никаква работа, но успокои ли се морето, ще имаме нужда от баланс на кораба.

Аелий примигна — сетне в погледа му просветна разбиране.

— Кажи на надзирателя да размести гребците така, че да са поравно откъм двата борда, и да нареди да приберат веслата.

Каразий отново погледна към бушуващите вълни. В този миг видя същото, което бе видял преди малко морякът от наблюдателницата — женска фигура, облечена в бяло. Тя изглеждаше разтревожена — очевидно не за себе си, защото босите й крака се плъзгаха по някакво чудо малко над повърхността на водата. Очите й, изпълнени с отчаяна молба, срещнаха неговите, и тя започна да сочи на запад. Една вълна се издигна и се разби около жената, и сякаш я погълна.

Адмиралът примижа. Ако това не бе игра на лунната светлина, то значи бе видял някакъв дух — и той очевидно бе добронамерен. За всеки човек идва мигът да рискува всичко наведнъж, каза си Каразий и извика:

— Кажи на кормчията да обърне към брега — така, че да се движим пред вятъра.

— Но нали ще се разбием в крайбрежните скали!

— Може и да се разбием, но аз мисля, че толкова на запад брегът е по-различен. Във всички случаи по-добре да се разбием, отколкото да се обърнем — а това ще стане със сигурност след втора вълна като предишната.

Каразий бе отраснал по тинестите брегове на Ренус3. Колко гостоприемно му се струваше сега крайбрежието на Белгика в сравнение с това развилняло се море!

Корабът се люлееше и подскачаше под нозете му, но промяната в курса направи движенията му малко по-предсказуеми. Сега той се носеше бързо по вълните, тласкани от вятъра. Всеки път, когато носът се килнеше надолу, Каразий се чудеше дали изобщо ще се издигнат отново, но още в същия миг следващата вълна ги поемаше, обливаше дървената фигура на носа и се стичаше като водопад по бронзовия таран отдолу.

— Продължавай още малко в същата посока — каза той на кормчията. Единствено боговете знаеха къде се намират в момента, но лунната светлина му възвърнала ориентацията за посоките, и ако видението не го бе и излъгало, можеха да намерят пристан някъде по протежение на британския бряг.

Сега вече минаваха напряко през вълните и люлеенето понамаля. Въпреки това от време на време някоя вълна, движеща се напряко на останалите, успяваше да ги залее. Половината моряци вече бяха започнали да изгребват водата. Корабът трябваше наистина да разполага със силата на този, чието име носеше, за да оцелее до зазоряване.

Но колкото и странно да беше, Каразий вече не изпитваше никакъв страх. Когато бе съвсем малък, една престаряла врачка от неговото племе, населяващо делтата на Ренус, му бе казала, че ще има велика съдба. Досега му се струваше, че да ръководи ескадра е достатъчно голямо постижение за последния от менапиите — едно от по-незабележимите германски племена. Но ако видението действително им бе посочило сигурния път към брега, това би означавало нещо далеч по-значимо. Мъже с по-нисък произход от неговия се бяха добирали до императорския пурпур, но нито един от тях не бе командир на кораб.

Адмиралът отново затърси с поглед бялата женска фигура.

„Коя си ти? Какво искаш от мен?“ викаше душата му. Но видението се бе стопило. Каразий виждаше единствено бялата пяна по гребените на вълните — те ставаха все по-ниски, защото бурята отминаваше.

Диерна дойде на себе си малко преди зазоряване. Луната бе залязла. Тежки облаци се носеха от югоизток и скриваха звездите. Бурята! Значи не е било сън. Бурята бе истинска и всеки момент щеше да връхлети крайбрежието. Влажен вятър разпиляваше косите й. Болката в мускулите й напомни колко дълго е лежала неподвижно. Диерна потръпна. Внезапно се почувства много самотна. Но преди да сподели нещо с когото и да било, трябваше сама да си изясни образите, които се губеха в дълбините на видяното и щяха да повлияят на решенията й през идните месеци. Спомняше си ясно движението на звездите. Но споменът от последното видение бе съвсем разпокъсан — припомни си някакъв кораб, подмятан насам-натам по бурното море, и един мъж…

Диерна се обърна с лице към надигащата се буря.

— Богиньо, запази го жив, който и да е той! — прошепна тя умолително.

Слънчевите лъчи тъкмо започваха да пробиват облаците над канала, да се отразяват в кафеникавите локви по брега и в сивите вълни, когато едно рибарче от Клаузентум, излязло да се порови в нещата, изнесени на брега от прибоя, се изправи стреснато и се втренчи отвъд смътните очертания на остров Вектис в откритото море.

— Кораб! — викът му бе подет и от други. Хората ставаха все повече и повече, всички сочеха вълните, над които едно квадратно, подгизнало от солена вода корабно платно, наближаваше стремително брега. Силата на вятъра, който бе излязъл нощес, се бе почувствала и на сушата. Какъв ли бе корабът, оцелял след тази буря?

— Флагман — каза един, забелязал, че на всяко весло има по двама гребци.

— С адмирал на борда! — възкликна втори, забелязал трептящото на мачтата знаме.

— Кълна се в Амфитрита, това е „Херкулес“! — завика един търговец — едър мъж, който винаги държеше да напомни, че в продължение на двадесет години е служил във флота. — През последните две години от службата бях кормчия на „Херкулес“ в Дубрис. Самият Каразий трябва да е на борда!

— Същият, който разби двата пиратски кораба преди месец?

— Да, същият, който не се грижи само да натъпче собствената си кесия, но да остане нещо, с което да напълним и нашите! Обричам едно агне на бога, който го е спасил — продължи търговецът, — защото, ако бе загинал, щеше да е голяма загуба за всички ни!

В това време корабът зави бавно и тежко около Иктис, към доковете на Клаузентум.

Търговци и рибари се стичаха към брега, а хората от близкото село, разбудени от виковете им, започнаха също да се присъединяват към тях.

„Херкулес“ прекара около седмица на сушата. Около него се суетяха дърводелци, които кърпеха пробойните. Клаузентум бе малко пристанище — може би поправките не покриваха изискванията на военния флот, но все пак дърводелците явно си познаваха добре занаята. Каразий се възползва от възможността да поговори с местните магистрати, както и с търговците, които се намираха в града по това време. Опитваше се да намери някаква последователност в нападенията на пиратите. Но всички забелязаха, че ако не го търсеха по работа, той винаги тръгваше да се разхожда съвсем сам по брега. Челото му бе постоянно смръщено, сякаш нещо го озадачаваше, но никой не смееше да го попита какво бе то.

В навечерието на пролетното равноденствие Каразий отново потегли към Гезориакум на борда на поправения „Херкулес“. Този път морето бе гладко като стъкло.

На Авалон започваше и изпълнението на древните ритуали, с които честваха Белтейн. Те датираха действително от незапомнени времена — бяха се предавали от поколение на поколение още по времето, когато друидите стъпили за първи път на тези брегове. В подножието на Тор мучеше добитъкът, уплашен от накладения огън. Телери бе доволна, че щеше да пее с останалите девици при другия огън — онзи, който гореше на върха на Свещения хълм.

Приглади гънките на бялата си дреха и започна да следи с възхита грациозните движения на Диерна, която хвърляше ароматни треви в пламъците. Всеки жест на Върховната жрица бе изпълнен с такава увереност и… Да, вдъхваше такова страхопочитание, че според Телери това можеше да се дължи единствено на дългогодишното повторение. Самата тя толкова късно бе започнала обучението си в служба на Мистериите, че надали някога щеше да може да се движи тъй по време на ритуала — сякаш в самото движение се съдържаше заклинание.

Долу прекарваха добитъка между огньовете, а хората измолваха благословията на боговете. Горе, на върха, редяха свещените слова, описваха как всичко на този свят преминава по своя ред — и светлината, и мракът. Пълната луна изтънява и нощта я поглъща, но тънкият й сребърен сърп се преражда отново и отново. Слънчевият цикъл продължаваше по-дълго и днешният ден, мигът на върховния възход, бе същевременно и началото на пътя към мрака. А сетне, в дълбините на зимния мрак, слънцето щеше да се роди отново.

Дали всичко следваше този път, мислеше Телери. Ето империята на римляните обхващаше половината земя. Много пъти бе застрашавана римската власт и всеки път римските орли донасяха на крилете си победата. Дали щеше да настъпи мигът на върховна власт за Рим, от който империята би започнала неминуемо пътя на упадъка? Щяха ли римляните да осъзнаят този момент, когато той настъпеше?

Диерна отстъпи от огъня и се поклони преди Керидахос — Върховен друид на Британия, чието право бе да започне ритуала. Бе пладне на най-дългия ден в годината, когато силата на светлината достига своя връх — затова бе редно жреците да водят церемонията. С настъпването на мрака жриците щяха да поемат властта. Старият човек вдигна ръце. Широките му ръкави потрепнаха от лекия ветрец.

— Какво е имало в началото на всички начала? Опитайте се да си представите — може би зейнала празнота? Или пълна утроба, от която е щял да се роди светът? Каквото и да си представите, то вече съществува като възможност, и все пак не е било точно тъй — било е и Сила, и Празнота. Било е, и не е било… Вечното, непроменимо Единство…

Керидахос помълча, и Телери затвори очи, олюлявайки се при мисълта за нещо огромно, извън границите на човешката мисъл. Друидът поде отново, но този път думите му зазвучаха като песен.

— Тогава дошъл моментът на промяната — тръпка разтърсила покоя…

— Ела сред нас, Лугос — извисиха глас друидите. — Ела сред нас, Господарю на вечната светлина!

По-младите запяха тихичко.

— Ела сред нас, Ригантона, Велика кралице! — отвърнаха от другата страна на кръга жриците. Телери отвори уста и се включи в тяхното пеене — с един тон по-високо от пеенето на жреците.

Призоваваха ги с нови и нови имена. В съзнанието си Телери ги виждаше като последователни избухвания на пъстроцветна светлина. Чувстваше силата, която се наслояваше около жреците, застанали от другата страна на олтарния камък, и ответната енергия, която се надигаше у жриците.

Диерна отново пристъпи напред и вдигна на свой ред ръце. Докато тя говореше, Телери усещаше вибрациите на гласа й в собственото си гърло и съзнаваше, че Диерна говори от името на всички жени:

Керидахос пристъпи и застана срещу Диерна, от другата страна на олтара. Телери не вярваше на очите си — старият друид сега бе едновременно младеж и воин, баща и лечител, обгърнат от свръхестествено сияние. Докато отвръщаше на жрицата, Телери чуваше множество гласове, които се преплитаха в неговия:

Диерна протегна ръка над натрупаните на олтара съчки.

— От моята утроба…

— По моята воля… — продължи друидът. Ръцете на двамата бяха близо, но не се докосваха. Телери примигна, защото й се стори, че между дланите им нещо проблясва.

— … се ражда искрата на живота! — довършиха заедно жрецът и жрицата. В същия миг съчките пламнаха.

— Вижте как гори свещеният огън! — извика друидът. — Вижте триумфа на светлината — в този миг ние призоваваме нейната власт. Обединявайки силата, която тече във всички нас, трябва да запазим светлината, та да гори и в най-дълбокия мрак, и да ни дари победа.

— Този огън трябва да гори високо, да се вижда отвсякъде, надлъж и нашир по нашите земи — продължи Диерна. — Нека с неговата светлина призовем Защитник, нека дойде сред нас този, който ще дари на Британия мир и сигурност! — и тя извади от огъня една горяща главня.

— Да бъде! — отвърна друидът. Той също взе една главня и я издигна високо над главата си.

Един след друг друидите и жриците вземаха по една главня от огъня и се нареждаха така, че накрая огънят на олтара бе заобиколен с кръг от пламък, сякаш слънцето, което сияеше в цялото си величие над главите им, бе изпратило своите лъчи, за да озари хората, които бяха застанали в храма.

Телери вдигна поглед, засенила очи срещу непоносимия слънчев блясък. После потри клепачите си, защото й се стори, че вижда някакво черно петънце, което прекосяваше яркосиньото небе. И други го бяха видели — започнаха да сочат към него, и изведнъж замлъкнаха удивени, защото видяха, че това бе орел, който уверено се насочваше на юг, към морския бряг. Птицата идваше все по-близо. Телери вече го виждаше ясно — имаше чувството, че очертанията му са нарисувани в пламъка.

Сега орелът бе точно над храма. Той се спусна стремително надолу, закръжи, обиколи три пъти олтара и се издигна отново — описвайки спирали, все по-високо и по-високо, докато се сля с небесното сияние.

Заслепена, Телери затвори очи, но под клепачите й образът на голямата птица продължаваше да танцува пред слънчевия диск. Нали орелът летеше свободно — откъде идеше това чувство, че птицата е избягала от огъня, само за да попадне в плен на слънцето? Това си бе някаква нейна фантазия, убеждаваше се Телери, докато слизаше от Тор с останалите девици — та ако свободата на орела в небесните висини бе илюзия, би ли могло изобщо да има свобода?

За миг у нея се събуди някакъв спомен — далечен, сякаш от друг живот. Нещо като че ли й подсказа, че има свобода, която съществува само като част от една гигантска схема, но съзнанието на момичето, което сега бе Телери, не можа да го възприеме и мисълта тутакси отлетя — също като орела.

11.

— Толкова се радвам да те видя — почти те бяхме отписали след тази буря Максимиан Август4 вдигна поглед от навосъчените плочки и се усмихна.

Каразий застана мирно и отдаде чест, поставяйки дясната си ръка напряко пред гърдите. Не бе очаквал да срещне втория император в Гезориакум. Из целия Запад Максимиан — набит, посивял, започнал вече да напълнява, бе единственото въплъщение на императорската власт. Двадесетте години служба бяха приучили Каразий да му се подчинява абсолютно — сякаш се намираше пред самия Диоклециан.

— Боговете бяха милостиви към мен — отвърна той. — Изгубих един кораб, но всички останали се добраха до Дубрис. Вятърът отнесе моя кораб и имах късмет, че се добрахме до Клаузентум, преди да сме се разбили в скалите, или пък да се озовем в открито море.

— Наистина голямо щастие. Боговете обичат този, който се бори дори когато всичко изглежда загубено. Ти си човек с късмет, Каразий, а това се среща по-рядко от простото войнско умение. Щяхме да съжаляваме, ако те бяхме загубили.

Максимиан му направи знак да седне. Другият млад човек в помещението също зае по-свободна стойка. Само един поглед бе достатъчен, за да се разбере, че той се числи към редовната войска — не можеше да се сбърка стегнатият стоеж, сякаш и сега носеше невидима ризница над туниката си. Беше половин глава по-висок от Каразий, с руса, пооредяла коса.

— Предполагам, познаваш Констанций Хлор? — продължи императорът.

— Само съм чувал за него.

Констанций бе един от най-обичаните пълководци, докато бе на служба в Британия. Носеха се слухове, че си взел местна жена за постоянна наложница. След това бе оглавил няколко успешни похода по германската граница. Каразий се взря по-внимателно в Констанций. Той се усмихна, за миг всякаква предпазливост изчезна от лицето му и то стана открито като на малко момче. Сетне самоконтролът отново го вкамени. „Идеалист — каза си Каразий — който се е приучил да крие душата си.“ Такива мъже можеха да бъдат верни приятели — и страшни врагове.

Как ли изглеждаше той самият в очите на другия? Косата му бе избеляла от годините, прекарани на корабните палуби, кожата — кафява и загрубяла. Сигурно изглеждаше като всеки друг стар моряк, освен ако отражението на странното видение, което му се бе явило по време на бурята, не проблясваше все още в очите му.

— Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че товарите на пиратските кораби, които ти плени миналия месец, внесоха значителни постъпления в хазната — поде Максимиан. — Все настояваш, че ни трябва втора база по южните брегове… Още няколко такива победи и сам ще си осигуриш средства, за да я изградим.

В усмивката му се криеше някакво очакване. Каразий се смръщи. Долови нещо странно в последните думи на императора. Боговете му бяха свидетели колко отдавна настояваше за такава база, но отдавна бе загубил надежда, че ще я види някога.

— А под чие командване ще бъде базата? — попита той предпазливо.

— Ти кого би назначил? — отвърна Максимиан. — Защото изборът ще бъде твой. Назначавам те за главнокомандващ на британския флот и на укрепленията по саксонското крайбрежие.

Явно този път не устоя и примигна, защото Констанций се захили. Но Каразий почти не го забеляза — пред него изведнъж застана като жива жената, облечена в бяло, която бе видял да ходи по вълните.

— Сега ще трябва да съгласуваме разпорежданията ти за двата бряга — поде делово Максимиан. — С какви сили искаш да разполагаш и как смяташ да ги разположиш? Не мога да ти обещая, че ще получиш всичко, което поискаш, но…

Каразий си пое дълбоко дъх и си наложи да се съсредоточи върху лицето на човека пред него.

— Първо ни е необходима новата база. Близо до Клаузентум има подходящо пристанище, което ще се укрепи лесно. Скрито е зад остров Вектис, а може да бъде снабдявано от Вента Белгарум.

Докато говореше, образът на жената започна да избледнява и отстъпи място на мечтите, които го преследваха, откак бе кръстосвал палубата на „Херкулес“, докато прекосяваха протока.

Телери не бе искала да напуска Авалон. Когато Диерна настоя тя да бъде в свитата й за това пътуване, тя бе възразила. Но когато пътят вече ги бе отвел във Бента Белгарум, тя не можеше да продължи да се преструва, че пътешествието не й е интересно. Някогашната столица на белгите се намираше в малка долина, заобиколена от зелени морави и високи, стройни дървета. За разлика от мочурищата около Тор, Телери чувстваше тук под краката си солидна, плодородна земя. Наоколо витаеше усещане за спокойствие и сигурност, всичко изглеждаше постоянно и непроменимо — качеството на нещата бе по-различно от това на Авалон — там у всяко нещо се долавяше ехото на древността, а тук като че ли всичко съществуваше само в настоящето. Въпреки блъсканицата, защото пристигнаха в пазарен ден, Вента й подейства успокояващо.

Жриците бяха поканени да пренощуват у Квинт Юлий Цериалис, най-видният сред местните магистрати. Той произхождаше от стар местен кралски род, макар че надали някой би могъл да го предположи от пръв поглед. Закръглен и самодоволен, Цериалис бе по римлянин от римляните. Говореше само латински, в съответствие със собствените си предпочитания, затова Телери, която също бе учила латински от малка и го знаеше не по-зле от родния си език, често трябваше да превежда на някои от по-младите жрици, които съпровождаха Диерна — Адуен и Крида. Дори на Диерна понякога се налагаше да помоли за помощта й, защото върховната жрица действително познаваше езика на римляните, но не достатъчно за по-официални разговори.

Все пак, щяха да се оправят, и да не бе дошла с тях. Всички момичета, които искаха да заминат с тях на Авалон, говореха отлично езика на бритите. Телери постоянно се чудеше защо я откъснаха насила от Авалон тъкмо преди да положи жреческия си обет.

Времето продължаваше да е топло и слънчево. Тази година се чакаше добра реколта — и от житото, и от овеса, въпреки бурите през пролетта. Очевидно, както отбеляза нееднократно Цериалис, боговете и богините бяха благосклонни към тях. Но хълмовете около долината на Вента не пропускаха никакъв полъх, и колкото по-топло ставаше, толкова повече Телери закопняваше за освежителния морски бриз, който винаги повяваше над Дурновария. Когато Диерна обяви, че трябва да потеглят, за да пристигнат навреме за освещаването на новото крайбрежно укрепление, Телери изпита облекчение.

Явно пътуването не бе просто приятна разходка по крайбрежието. Когато жриците се учудиха, че Диерна иска да благослови римско укрепление, тя им припомни знамението с орела.

— Някога сме били врагове, но сега сигурността на страната ни зависи от Рим — им каза тя. Телери си припомни саксонците и й даде право.

— Ето, повя вятър! — каза Цериалис. — Това ще разхлади розовите ви бузки, момичета!

Телери въздъхна. Лицето на Цериалис пламтеше от горещината въпреки широкополата шапка. Явно той самият се нуждаеше не по-малко от разхлаждане.

Пътят се виеше между дървета и в далечината вече се забелязваше водата, по която слънчевите лъчи играеха със синкави отблясъци. Беше нов път, построен малко навътре от брега и отвеждаше на югоизток от Клаузентум, където бяха нощували за последен път. Добър ездач би преминал целия път от Вента дотук за един ден, но Цериалис очевидно бе убеден, че е длъжен да полага особени грижи за жриците и да не ги преуморява.

— Мислите ли, че новото укрепление ще уплаши саксонците? — Телери се опита да балансира движенията на носилката и вдигна поглед към него.

— Разбира се, разбира се! — той кимна енергично. — Всяка стена, всеки кораб са предупреждение за онази измет, че Британия няма да се даде току-тъй. — Изправи се на седлото и за миг изглеждаше, че се кани да отдаде чест.

— Не ми се вярва — заяви синът му, Алектус, и пришпори кобилата си, за да се изравни с тях. — Важно е какви ще са воините и моряците, които ще се сражават по укрепленията и на корабите, татко. Ако мъжете не са си на мястото, корабите са просто гниещо дърво, а стените — бавно мухлясващи камъни.

Синът на Цериалис бе на нейната възраст или дори малко по-млад, си помисли Телери. Колкото бащата бе закръглен и спокоен, толкова слаб, строен и сякаш под постоянно напрежение бе синът. Имаше тясно лице и проницателни тъмни очи. Имаше нещо в изражението му, което я караше да мисли, че е бил болнаво дете. Може би затова и не бе постъпил в редовната армия.

— Вярно, разбира се, така е… — погледът, който Цериалис хвърли към момчето, бе някак смутен.

Телери подтисна усмивката си. Магистратът бе явно добър търговец, но се говореше, че синът му, макар и с крехко телосложение, бил същински магьосник в пресмятанията. Тъкмо неговият ум бе увеличил до такава степен семейното богатство, че с него можеше да се заплащат обществени дейности и забавления, както се очакваше от един магистрат — и Цериалис бе наясно с това. Алектус й приличаше на кукувиче в гнездото на тлъст гълъб — или на някаква по-благородна птица, каза си тя, може би сокол, оглеждайки с крайчеца на окото си остро очертания му профил. Тъй или иначе, едно бе сигурно — възрастният мъж и изобщо не можеше да разбере сина си.

— Нали този нов адмирал успя да убеди императорите да усилят крайбрежните укрепления — заяви тя с насилена жизнерадост. — Това със сигурност е знак, че той поне е човек, достоен за доверието ни.

— Така е. Не са ли водачите достойни мъже, и най-добрите последователи са обречени на провал — кимна мъдро Цериалис.

Нещо като презрение се мярна в погледа на Алектус — но то изчезна толкова бързо, че Телери не можеше да бъде сигурна дали наистина го е видяла.

— Същото се отнася и до жените — отбеляза тя сухо. Съмняваше се, че въпреки традиционно здравата дисциплина, един войник от римската армия би понесъл изпитанията, на които се подлагаше всяка жрица на Авалон, преди да бъде посветена. Хвърли поглед напред, където бе първата носилка — в нея Диерна пътуваше с малката Адуен. Подтисна завистта си, съзнавайки колко недостойни са подобни мисли. Може би Великата жрица щеше да я повика при себе си на връщане.

Заслизаха към брега и носилката се наклони. Когато излязоха изпод дърветата, Телери се поизправи и загледа наоколо си. Този адмирал очевидно имаше добро око — личеше си по избора на място за флотско пристанище. Мястото, където бяха изсекли дърветата, за да разчистят пространство за укрепление, се намираше в северозападния ъгъл на доста голям залив, свързан само с тесен проток с откритото море. Пристаналите кораби щяха да бъдат еднакво добре защитени и срещу бури, и срещу пирати — макар че бе трудно да си представиш и двете опасности в такъв прекрасен летен ден.

Явно крепостта щеше да бъде внушителна. Основите, изкопани за стените й, опасваха няколко акра земя, тук-там накъсани от извитата линия на основите на кули. Цериалис веднага ги осведоми, че тази крепост щяла да бъде по-голяма от всички други крайбрежни укрепления, дори от Рутупие. Когато наближиха, той загледа работниците с някаква собственическа гордост. Телери знаеше, че такова строителство по право се извършва от войници, но по облеклото прецени, че тук работят и други хора.

— Умно момиче си ти, щом забеляза, много умно — отвърна Цериалис на въпроса й. — Това са роби, роби от моите имения, които пратих тук, за да помагат. Реших, че е по-добре да вложа парите си в една крепост, която би защитавала Вента, отколкото в строителството на градски амфитеатър.

Устните на Алектус се извиха в някакво подобие на усмивка. Нима не одобряваше решението на баща си? Не, не е това, каза си Телери, припомняйки си скорошния им разговор. По-вероятно той бе дал тази идея на Цериалис.

— Отлично решение, а освен това съм сигурна, че новият комендант на крепостта ще оцени помощта ти — каза тя сърдечно, и веднага забеляза лека предателска червенина да се плъзва по бледите страни на младия човек.

Но той не отклоняваше поглед от строителите. Няколко мъже ходеха напред-назад и надзираваха копаещите. Къде ли бе адмиралът? Телери забеляза как Диерна изведнъж се изправи и засени с ръка очите си. Алектус бе дръпнал по-здраво юздите на коня си — целият трептеше от напрежение, като умно куче при вида на стопанина си. Телери проследи погледа му. Един от офицерите, облечен в красива червена туника, с колан, украсен с плочки от позлатен бронз, идваше към тях, а след него вървеше някакъв едър, набит мъж в моряшка туника без ръкави, толкова избеляла от слънцето, че не можеше да се разбере какъв е бил първоначалният й цвят.

Алектус скочи от коня и забърза да ги поздрави. Но той се обърна първо към човека, който вървеше втори. Очите на Телери се разшириха. Нима този мъж, с избеляла от слънцето руса коса, слепнала от пот, със зачервено от слънцето лице, бе същият, за когото се разказваха легенди? Той идваше към тях с клатушкащата се походка на човек, който прекарва голяма част от времето си на корабни палуби. Когато наближи, Телери забеляза как погледът му се плъзна от водата към горите, оттам към новодошлите, и сетне обратно. Той се усмихна. Усмивката му по някакъв странен начин й напомняше Диерна, когато оглеждаше насъбралите се жрици, преди да даде знак за започването на някаква церемония.

Самата Диерна гледаше Каразий със странен израз на лицето, който почти наподобяваше одобрение. Докато римлянинът стискаше ръката на Алектус, погледът му отново се зарея към носилките и се спря върху лицето на Великата жрица. Сега пък неговите очи се разшириха от изненада. Всичко това стана само за миг, и веднага се загуби в бъркотията на взаимното представяне. Когато Телери си спомняше по-късно за срещата им, й се струваше, че двамата сякаш се бяха разпознали взаимно. Не, сигурно пак си внушаваше нещо. Сигурно бе, че Диерна и Каразий не се бяха срещали преди.

Слънцето вече залязваше зад ниските хълмове по издадената напред земя, защитаваща залива. Каразий стоеше пред основите на своята крепост заедно с подчинените си офицери и наблюдаваше жриците, които се готвеха да започнат ритуалното освещаване. Легионерите бяха строени на мястото, където един ден щеше да бъде крепостната врата, а местните жители се бяха струпали около тях.

Преди една луна, когато започнаха изкопите, тук дойде жрец от храма на Юпитер Фидес във Вента Белгарум и принесе в жертва вол, а друг, учен харуспекс предсказа бъдещето на начинанието по вътрешностите на жертвеното животно. Предсказанията бяха окуражаващи — но пък Каразий не може да си припомни случай, в който всички приготовления да са приключили и парите — събрани, а харуспексът да каже, че предсказанията за даденото начинание са неблагоприятни.

— Хиляда години и още два пъти по хиляда ще стоят тези стени тук, за да славят името на Рим по тези земи…

„Отлично предсказание“, каза си Каразий. И все пак жрецът, енергичен, пълен човек, известен най-вече с това, че готвачът му бе най-добрият във Вента, не му се бе сторил убедителен. Докато наблюдаваше облечените в синьо жрици, Каразий осъзна защо му се бе сторило, че освещаването по римски обичай не е достатъчно и защо, когато разбра, че Повелителката на Авалон е наблизо, я бе помолил да дойде, за да благослови новостроящата се крепост. Крепостта Адурни щеше да е римска, но я строяха, за да защитава населението на Британия.

По време на римския ритуал бе се потил по пладне под тежката си тога. Тази вечер бе облякъл лека ленена туника, боядисана в кървавочервено, украсена с местна бродерия. Отгоре носеше мантия от лек вълнен плат, прикрепена на рамото със златна брошка. Облеклото му напомняше начина, по който с обличаха в родните му германски земи — затова и неминуемо започна да си припомня отдавна забравеното минало, миналото, от което се бе отрекъл, когато се закле да служи на Рим. Хората от племето на баща му се молеха на Богиня, която наричаха Нехаления, и й принасяха жертви. На каква ли богиня е молеха тук?

Ярка светлина припламна на запад. Адмиралът се обърна навреме, за да види за последен път слънцето, което светеше като разтопен метал над билата на хълмовете. Щом слънцето изчезна, погледът му бе привлечен от друга, по-слаба светлина. Една от жените бе започнала да пали факлите. После ги издигна високо и за миг Каразий видя въплътена в нея самата Богиня, с ръце, от които струеше светлина. Примигна и забеляза, че това е най-младата от жриците — казваха, че била дъщеря на някой от местните владетели. Първоначално му се бе сторила хладна и високомерна, но сега, в сиянието на факлите, което играеше по тъмните й коси и караше бледата й кожа да свети, тя му се стори прекрасна.

Зад нея пристъпваше Върховната жрица — лицето й бе скрито от воал, а още по-назад бяха останалите две жрици — едната носеше в ръцете си клонка от калина, а другата — ябълково клонче, окичено със сребърни звънчета.

— Настъпи часът между деня и нощта, когато можем да преминаваме между световете — разнесе се гласът на повелителката Диерна изпод воала. — Стените, които ще се издигнат тук, ще бъдат каменни, достатъчно здрави, за да отблъснат оръжията на хората. Но ние днес ще изградим още една преграда около крепостта — невидима преграда, която ще ви закриля от зложелателствата на вашите врагове. Бъдете ни свидетели — вие, които служите на Британия и на Рим!

— Аз съм ваш свидетел — каза Каразий.

— И аз — разнесе се по-мекият глас на Алектус зад него.

— И аз — завърши тържествено Цериалис.

Диерна благодари с едва забележимо кимване. Точно както някоя императрица би приела оказана й услуга, помисли си Каразий. Предположи, че санът на Велика жрица на Авалон е равен на императрица по тези земи. Дали наистина тя бе жената от видението му? През цялото време се държеше с него някак странно: Каразий не можеше да прецени дали го харесваше, или просто го приемаше поради високия му военен чин.

Жриците бяха почнали да обикалят територията на бъдещата крепост. Движеха се надясно. Все по-слабо се чуваше как звънтят сребърните звънчета.

— Още колко трябва да стоим тук? — попита след малко Цериалис. Жриците бяха спрели при левия ъгъл на изкопите и предлагаха своите дарове на духовете на земята. — Не ми е ясно на какво трябваше да сме свидетели. Не се вижда нищо.

— Нищо ли? — отвърна Алектус с треперещ глас. — Нима не можеш да го почувстваш? Песнопенията им издигат невидима стена от сила. Нима не забелязваш как трепти и сияе въздухът там, където минават?

Цериалис се покашля смутено и хвърли поглед към адмирала, с който сякаш казваше: „Той е още момче и не може да се отърве от фантазиите си.“ Но Каразий вече бе виждал Повелителката на Авалон да върви по вълните. Точно сега не виждаше нищо особено, но някакво шесто чувство му подсказваше, че думите на Алектус отговарят на истината.

Продължиха да чакат, а жриците вървяха все така по посока на движението на слънцето, завиха покрай най-отдалечения ъгъл на правоъгълника, очертан от изкопите, и се насочиха обратно към тях. Настъпил бе дългият северен залез. Цветовете на небето се бяха изменили от златисто към розово, и от розово преминаха в пурпур — сякаш по небето се носеше пурпурна императорска мантия. Процесията спря при по-близкия десен ъгъл, сетне продължи към мястото, където един ден щеше да се намира главната врата на крепостта.

— Елате тук — вие, които ще защитавате това място срещу враговете ни! — издигна глас Великата жрица. Първоначално Каразий не разбра какво трябва да направи, но видя, че тя сочи него, и се упъти към жриците. Спря точно пред Диерна. Лицето й бе все така покрито, но той чувстваше силата на погледа й.

— Кажи какво би дал ти, човече от морето, за да успееш да защитиш народа на тази земя? — гласът й бе тих, но нещо в тона й го смущаваше.

— Аз съм се заклел да защитавам империята — поде той, но Диерна поклати глава.

— Тук не говорим на разума, а на сърцето — каза тя. — Би ли пролял кръвта си, ако стане нужда, за да бъде спасена тази земя?

„Тази земя…“, каза си Каразий. Да, през дългите години, прекарани по тези морета, се бе привързал към Британия, както войнът се прибързва към мястото на дългогодишната си служба, но не за това го питаше Диерна.

— Земята, в която съм роден, се намира отвъд морето, и там съм бил благословен от боговете в часа на моето раждане… — отвърна той също така тихо.

— Но ти прекоси морето, и тук Богинята, на която аз служа, ти дари нов живот — отвърна Диерна. — Нима не помниш?

Той се взря в чертите й, смътно различими под воала — но точно така смътно ги бе видял вече веднъж — през онази бурна нощ.

— Това си била ти!

Тя кимна сериозно.

— А сега искам отплата за това, че те спасих тогава. Трябва да се обречеш с кръвта си на тази земя. Протегни ръката си.

Гласът й излъчваше непоколебима власт и мъжът, който с една дума можеше да отпрати целия британски флот, накъдето си ще, се подчини.

Светлината на факлите проблесна по малкия сърповиден нож в ръката й. Преди Каразий да може да каже или стори нещо, тя прекара острието по кожата от вътрешната страна на ръката му. Той прехапа устни от болката и загледа как от раната потече тъмна кръв, която капеше и попиваше в земята.

— Ти ще нахраниш тази земя, както тя храни теб — зашепна Повелителката. — Кръв за кръв, душа за душа. Ти си обречен да я закриляш, а тя — да те храни, свързани сте съдбовно и завинаги… — Внезапно Диерна впи очи в неговите и гласът й затрепери: — Нима не помниш? Тялото ти носи спомена от раждането сред племето на менапиите, там, отвъд морето, но духът ти е много по-стар. Ти си полагал този обет и преди!

Каразий потръпна и сведе очи към тъмното петно пред краката си — там, където кръвта му бе попила в земята. Да, той бе виждал това и преди… Пое си дълбоко дъх и почувства как мирисът на море се смеси с аромата на горски дървета. За миг пред очите му мина образът на висок хълм, увенчан с кръг от изправени камъни. Видя се заобиколен отвсякъде с врагове — а враговете бяха римски войници. Кръв течеше от многобройните рани по тялото му, но той издигна меча — сияйния меч…

В същия миг една от факлите изпука и съзнанието му се върна към настоящето. Но сега вече знаеше, че това, което изпитва към земята на Британия, е много повече от привързаността на войнишкия навик. Сега вече щеше да защитава тази земя не от амбиция, а от обич.

Диерна направи знак на по-младата жрица, онази, която наричаха Телери, и тя раздаде факлите на останалите. После изтри кръвта от ръката му с кърпа, която извади от колана си и го превърза с ивица бял ленен плат. Лицето й бе сериозно и дори строго.

Върховната жрица направи с ръка някакъв знак над мястото, където кръвта на Каразий бе попила в земята.

— За тези, които идват в мир, нека този път бъде вечно открит — извика тя напевно, — и нека е завинаги затворен за тези, които идват с меч!

Тя се обърна с лице на изток, вдигна ръце, и сякаш в отговор на нейния призив, луната бавно се издигна над пристанището — като кръгъл сребърен щит.

На другия ден Цериалис покани римските офицери на пиршество край брега. Диерна се бе изправила край един дъб и наблюдаваше как прислужниците редят маси и пейки, докато римските гости пристигаха един по един. В чест на домакина Каразий бе облякъл бяла военна туника, поръбена с червено, а коланът и сандалите му бяха от червено боядисана кожа, украсени с позлатени плочки и токи. Днес санът му на висш римски офицер бе очевиден. Но предната нощ, когато Диерна благослови основите на крепостта, той приличаше на древен крал…

Какво ли означаваше за него снощната церемония, зачуди се Диерна. Не бе очаквал това, което тя искаше от него, но отвърна на нейния призив. Всъщност Диерна не бе очаквала, че ще го обвърже по древния обичай. Но когато се изправи на мястото на крепостната врата, образът на мъжа, който я наблюдаваше от възвишението, и другия, когото бе видяла на палубата в една бурна нощ, се сляха в едно и тя разбра, че не хоросан и камък ще закрилят нейната земя, а кръвта на тези, които щяха да дават обет да я защитават. Сега земята и боговете го бяха разпознали като свой, но съзнаваше ли той какво се бе случило?

Още нещо бе нужно — нещо, което да го накара да желае искрено да изпълни това, което сега му налагаше дългът. Цяла нощ сънищата й бяха изпълнени с образите на свещени крале и древни брачни ритуали. Сега пред очите й застана образ, осветен от светлината на факли, на фона на нощно небе. „Телери няма да е във възторг — каза си Диерна — но трябва да бъде сторено.“ Не си позволи да помисли как би се чувствала тя самата, като види момичето редом с Каразий — като негова невеста.

Един от робите на Цериалис й поднасяше кошничка, пълна с горски плодове, за да утоли глада си, докато бъде поднесен обядът. Тя кимна и си взе малко, после докосна ръкава на момчето и каза:

— Ако има още време до обяда, аз ще се поразходя по брега. Върви да попиташ адмирала дали е съгласен да ме съпроводи.

Докато наблюдаваше момчето, упътило се към римските офицери, Диерна си каза, че и това не влизаше в първоначалните й планове. Но този внезапен импулс със сигурност бе внушение свише. Още от дните на усамотение преди Белтейн, тя имаше чувството, че е водена в действията си от боговете; отвореше ли духът си, за да чуе техните напътствия, то трябваше да стане със съзнанието, че върши всичко по тяхна, а не по своя воля.

Адмиралът бе много въздържан. Вървеше на прилично разстояние от нея, докато крачеха надолу към брега — без да я докосва, но все пак достатъчно близо, за да я подкрепи, ако се препъне по огладените от водата камъни. Но очите му издаваха напрежение — беше нащрек, сякаш му предстоеше да се изправи лице в лице с враг.

— Чудиш се в какво си се забъркал — поде Диерна. — И още не можеш да ми се довериш — допълни тя тихо. — Често се случва така след такова преживяване като снощното. Отмре ли възбудата, на нейно място идва съмнението. На сутринта, след като ме посветиха за жрица, исках да избягам от Авалон. Не се бой, не сме сторили нищо, което да засегне войнската ти чест.

Той повдигна вежди и за миг суровите черти на лицето му омекнаха. Диерна забеляза с вълнение промяната. „Как ми се иска да го видя да се смее!“, каза си тя внезапно.

— Зависи в какво всъщност се заклех…

— Да защитаваш Британия, дори ако това ти струва живота… — започна тя, но той поклати глава.

— Това тъй или иначе е мой дълг. Имаше нещо друго. Кажи ми, използва ли магия, за да ме привържеш към тази земя?

Повървяха още малко в мълчание. Диерна обмисляше отговора си. Това, че той бе осъзнал силата на ритуала, бе добър знак, но означаваше също, че трябва много да внимава какво точно ще му каже.

— Аз не съм селска вещица, а жрица, служителка на Великата богиня, и би било против обета, който съм дала аз самата, да те обвързвам с магия против твоята свободна воля… Въпреки това мисля, че ти си действително обвързан — но по волята на боговете, и то много преди да се срещнем телом.

— Тогава, когато те видях в бурята ли? — попита Каразий. Изразът на лицето му отново се промени — но този път нямаше и следа от усмивка, а по-скоро нещо близко до ужас. Диерна отново усети, че сърцето й се свива. По време на снощния ритуал лицето му се сля с лицето на друг мъж, по-млад, с римски черти и тъмна коса. Тя разбираше, че в предишен живот той е бил свещен крал на тази земя. „Но коя е била тя самата, в онзи друг живот, преди толкова много години?“

— Как е възможно жена от плът и кръв да ходи по вълните?

— Тялото ми бе потънало в транс — това, което ти видя, бе моят дух, който можа да се отдели от него по силата на заклинания, които са част от мистериите на Авалон.

— Друидската премъдрост? — попита той малко подозрително.

— Древни познания, съхранени от друидите, предадени им от друг народ, от хора, спасили се преди векове от Потъналите земи и дошли на нашите острови. Всичко, що е съхранено от тяхната древна премъдрост, сега се пази от моите сестри на Свещения остров. Все още има сила на Авалон — допълни тя, — и тази сила може да ти помогне да защитаваш нашата земя. С наша помощ можеш да узнаваш винаги кога ни застрашава нападение, ще знаеш откъде минава пътят на враговете ни, та да ги нападнеш, когато е най-добре за теб.

— А как ще идва тази помощ? — Каразий присви скептично устни. — Моят дълг може да ме отведе къде ли не по цялото крайбрежие. Не можеш постоянно да отделяш духа от тялото си, за да ме следва!

— Вярно е, че в моя свят аз имам не по-малко задължения, също тъй важни, както твоите. Но ако една от обитателките на Авалон е винаги с теб — телом и духом — тя би могла да ти помага за много неща, а когато положението ти е действително затруднено, ще може да ме призове, за да ти се притека на помощ. Това, което ти предлагам, е съюз — а за да го затвърдим, ти давам една от моите жрици.

Каразий поклати глава.

— Военният устав не позволява да водя държанки със себе си…

— Тя ще ти бъде жена — прекъсна го Диерна. — Разбрах, че не си женен.

Той примигна, и Диерна видя как и без това зачервеното му от слънцето лице стана вече тъмночервено.

— Но аз съм на действителна служба… — поде Каразий объркано, сетне попита: — Коя от тях имаш предвид?

Диерна въздъхна скришом от облекчение.

— Не си свикнал друг да издава нареждания — усмихна се тя, — и знам, че ти се струвам прекалено властна. Но аз върша всичко за твое добро и за доброто на тази земя. Телери е девицата, която ще ти дам за жена — тя е дъщеря на Ейдин Минок. Произходът й е достатъчно висок, та бракът ви да бъде счетен за разумен ход, освен това е и много красива.

— Тази, която носеше снощи факлите? — попита Каразий. — Наистина е много красива, но аз едва ли съм разменил и две думи с нея.

Диерна поклати глава.

— Нямам намерение да я насилвам за този брак. Ако получа съгласието й, ще трябва да разговарям и с баща й, и всички ще мислят, че бракът е уговорен между теб и него, както е обичаят.

Да, Телери може би щеше да съжалява, че напуска Авалон, каза си Диерна, но би трябвало да е доволна, че ще бъде съпруга на толкова властен и високопоставен мъж. Тя огледа крадешком широките рамене на адмирала и силните, но красиво оформени ръце. Усети как пулсът й неволно се ускорява и за миг изпита непреодолимо желание да можеше той да бъде нейният избраник край Белтейнските огньове.

Не! Телери бе и по-млада, и по-красива. Диерна бе длъжна да не напуска Авалон, а Каразий щеше да е щастлив с красавица като Телери.

По небето се трупаха облаци. Телери избърса челото си с воала и мъчително си пое дъх. Въздухът бе непоносимо тежък и влажен. Люлеенето на носилката, която ги връщаше към Вента Белгарум, я караше да се чувства зле, а времето утежняваше неразположението й. Тя знаеше, че ще става все по-зле, докато най-сетне дъждът не освободеше напрежението.

Поне сега, на връщане, пътуваше заедно с Диерна. Хвърли поглед към по-възрастната жена, която седеше почти напълно неподвижна, със затворени очи, и като че ли размишляваше. Когато потеглиха обратно от Портус Адурни, Телери бе изпълнена с възторг, защото си отиваха у дома, на Авалон. Но колкото повече мълчеше Диерна, толкова повече необяснимо напрежение и тревога изпълваха душата на Телери.

На половин път към Клаузентум, те заобиколиха група войници, които изравняваха пътя и го настилаха с камъни. Нататък пътят вече бе настлан и пътуваха по-бързо, а носилките не се люшкаха много силно. Като че ли разбудена от промяната в движението, Върховната жрица най-сетне отвори очи.

Телери понечи да каже нещо, но Диерна я изпревари.

— От три години си при нас на Авалон. Скоро ще имаш право да положиш обет. Кажи ми, щастлива ли беше на Свещения остров?

Телери я загледа стреснато.

— Щастлива? — повтори тя. — Където е Авалон, там е и сърцето ми. Мисля, че никога не съм била щастлива, преди да дойда при вас!

Да, разбира се, и тя понякога роптаеше против строгата дисциплина, но все пак на Авалон бе далеч по-добре, отколкото в златната клетка на бащиния й дворец.

Диерна кимна. Очите й гледаха мрачно.

— Стараех се, колкото можех — каза Телери. — Да не би жриците да са недоволни от мен?

Погледът на другата жена омекна.

— О, не, ти се справи много добре. — Тя помълча, сетне поде отново: — Кажи ми, видя ли нещо, докато благославяхме крепостта?

Телери зяпна. После си наложи да се върне към спомена за полето, осветено от факли и звезди.

— Мисля, че успяхме да призовем силата. Бях настръхнала цялата… — тя млъкна и загледа объркано Диерна.

— А римския адмирал, Каразий — какво мислиш за него?

— Мисля, че е силен… опитен… И като че ли добросърдечен — започна Телери бавно. — Учудих се, че го накара да се обвърже с кръвна клетва.

— Той бе не по-малко учуден — Диерна се поусмихна. — Преди Белтейн, в дните на усамотението, го видях. — Телери слушаше с нарастващо удивление, докато жрицата й разказа цялата история. — Той е орелът, който е пратен да ни спаси, избраникът, защитникът на Британия — завърши Диерна. — И аз му предложих съюз с Авалон.

Телери се смръщи. Каразий никак не отговаряше на представите й за герой, а освен това й се струваше стар. Диерна продължаваше.

— Богинята ни праша тази възможност, а този мъж, макар да не е от нашата кръв, носи древна душа, дошла от вековете. Но едва сега споменът се разбуди у него. Той има нужда от някой, който да е постоянно до него и да му припомня кой е всъщност, някой, който да бъде негова жива връзка с Авалон…

Телери усети, че неприятното предчувствие, което я измъчваше цял ден, свива стомаха й на топка. Диерна посегна и взе ръката й.

— Случвало се е и преди девица, обучена на Авалон, да бъде дадена за съпруга на крал или високопоставен военачалник, за да бъде обвързан той с Мистериите. Помня, когато бях момиче, дадоха Ейлан, принцеса на деметите, за съпруга на Констанций Хлор, и римляните я бяха нарекли Хелена. Но от Рим наредиха на Констанций да напусне Британия. Сега отново има нужда от такъв съюз.

Телери преглътна и прошепна:

— Защо казваш всичко това на мен?

— Защото ти си най-красива и надарена сред девиците на Авалон, които още не са положили жреческа клетва. Ти си от кралски произход и римляните ще те почитат. Ти си тази, която трябва да стане невеста на Каразий.

Телери се отдръпна рязко. Самата мисъл да споделя ложето на мъж възвърна спомена за жестоките ръце на саксонеца, които я притискаха неумолимо към земята. Повдигаше й се. Тя едва успя да дръпне завеските на носилката и да се наведе навън. Чу смътно как Диерна нарежда на робите да спрат. Постепенно опразненият й стомах се успокои и светът започна да идва на мястото си.

— Слез от носилката — чу тя спокойния глас на Великата жрица. — Наблизо има поток, на който можеш да се измиеш и да пиеш вода. После ще се почувстваш по-добре.

Телери позволи на робите да й помогнат да слезе от носилката. Пламна от притеснение, защото забеляза учудените изражения на другите жрици, и най-вече загрижения поглед на Алектус, който водеше ескорта им.

— Ето, така е по-добре — каза след малко Диерна.

Телери избърса уста и се изправи. Водата я бе посъживила. Освен това сега, стъпила на твърда земя, наистина се чувстваше по-добре. Огледа се и видя отново тежките облаци, кървавочервените макове в тревата наоколо, и проблясващата вода на потока — всичко бе добило неестествено ярки и точни очертания. Внезапен полъх на вятъра раздвижи влажните й коси.

— Това… това, за което говориш — каза тя шепнешком, — аз не мога да сторя. Избрах Авалон, защото чувствам призвание да служа на Богинята. А и тъкмо ти би трябвало да знаеш по-добре от всички защо не желая да се обвързвам с мъж.

Диерна просто не съзнаваше какво иска от нея — да се обвърже така! Та нали една съпруга почти не се различаваше от робиня, а при това тя изобщо не познаваше този мъж!

Диерна въздъхна.

— Когато ме избраха за Велика жрица, поисках да избягам. Бях бременна с първото си дете и съзнавах, че приема ли такава съдба, никога няма да мога да му бъда истинска майка — защото първото ми задължение щеше да бъде не към него, а към Авалон. Цяла нощ прекарах в тресавищата. Плачех неспирно, а мъглите се стелеха около мен. Но постепенно си припомних, че има и други, които могат да се грижат и децата ми, но точно по това време наистина нямаше друга, която да се справи със задълженията на върховна жрица. Тъгувах, че никога няма да изпитам простите житейски радости, но много повече се боях от чувството за вина, което би ме смазало — по-силно от мъката, че няма да мога да посветя цялата си любов на детето си. Струва ми се, че смъртта не би била по-страшна от това, което преживях през онази нощ.

Но тъкмо преди да изгрее слънцето, когато бях изплакала всичките си сълзи, почувствах как ме обгръща топлина, сякаш бях в майчини прегръдки. Разбрах и повярвах, че детето ми ще получи цялата обич, от която ще има нужда, защото Богинята ще бди над нея, и че не бива да изневерявам на тези, които възлагат надеждите си на мен, защото чрез мен Тя ще закриля и тях.

Затова те моля да направиш тази жертва, Телери, и съзнавам колко ти е тежко. Когато полагаме обет на Авалон, се кълнем да служим на Богинята съгласно Нейната воля, а не нашата. Нима не знаеш, че хиляди пъти бих предпочела да бъдеш винаги редом с мен, да те наблюдавам как разцъфваш като младо ябълково дърво? — Диерна отново протегна ръка, за да я погали, и този път Телери не се отдръпна. — Знаменията бяха недвусмислени. Британия има нужда от този мъж, но в този си живот той няма да може да си припомни мъдростта, която носи в душата си. Ти трябва да бъдеш Богинята за него, скъпа моя, и да събудиш духа му!

Гласът на Диерна пресекна. Телери вдигна очи към нея и разбра, че тя наистина я обича.

— Богинята е жестока, щом ни използва така! — възкликна тя. А в сърцето си продължи: „Нима не ме обичаш достатъчно, та да ме оставиш при себе си? Нима не разбираш как копнея да остана на Авалон?“

— Тя иска това, което трябва да бъде сторено за доброто на всички ни… — прошепна жрицата — и за да й служим, трябва и ние да постъпваме така…

Телери посегна и докосна светлата коса на Диерна. Великата жрица я притисна в прегръдките си.

След малко Телери почувства влага по бузите си и не можа да разбере дали това бяха нейните сълзи, или самата Богиня плаче в небесата.

12.

Житото бе ожънато, сеното окосено и събрано на купи в полята. Над земята цареше покой, както става след жътва. Полята отвъд Долината на Авалон блестяха на слънцето като позлатени. Добър знак, каза си Диерна, когато мъглите се сключиха над тях. Сватби обикновено се правеха през пролетта или ранното лято, но за Каразий щеше да е по-добре да отведе невестата си у дома в началото на зимата, в края на сезона, през който все още имаше опасност от пиратски нападения — за да има време да я опознае, преди да му се наложи отново да тръгне на бой. Диерна се чувстваше безкрайно уморена, но предполагаше, че това се дължи на трескавите приготовления за сватбата на Телери през последните два месеца.

Сигурно затова и самата Телери бе толкова бледа. Докато се качваха в покритата кола, която Ейдин Минок бе изпратил, за да ги отведе в Дурновария, Диерна потупа успокоително младата жена по ръката. Момичето се бе преуморило в усилията си да приключи подготовката си, да се научи да разпознава виденията си във водата на Свещения извор.

Разбира се, в Свещения извор виденията идваха най-лесно, но същото можеше да се направи и със сребърно блюдо, ако пророчицата бе вдъхнала достатъчно от вълшебния дим и бе благословила водата с точното заклинание. Важна бе не водата, а този, който търсеше виденията в нея. Самата Диерна се бе изучила достатъчно, за да може при нужда да извиква видения и в някоя кална локва, само с помощта на няколко дълбоки вдишвания и без помощта на упойващи треви. Понякога обаче виденията я връхлитаха неканени — това означаваше, че са предизвикани от необходимостта, и те бяха всъщност най-важните.

Но Телери все още вярваше, че светостта се крие във външната форма на нещата. Затова заедно с всички останали неща, които вземаше със себе си, бе приготвила и старинно сребърно блюдо, украсено със странно преплетени спирали, които приковаваха окото, както и няколко запечатани делви с вода от Свещения извор.

Телери се взираше през процепа между кожените завески, сякаш погледът й можеше да прониже мъглите, обвили Тор. Но не можеше да види нищо освен старата християнска църква и разпилените по хълма колиби, в които живееха монасите. По-надолу по хълма, там, където бе Свещеният извор, живееха светите сестри. Най-отгоре се издигаше заобленият връх на Тор, оголял още по времето на първата Велика жрица, когато монасите разрушили каменния храм. Понякога бе наистина трудно да се повярва, че тези, които можеха да преминат мъглите, ще намерят на същото това място Голямата зала на Авалон, Дома на девиците, пътя на процесиите, и непокътнатия каменен храм.

В съзнанието на Телери тези образи бяха по-истински от това, което виждаше сега. Много неща се бяха променили от мига, когато Повелителката Кайлеан съумяла с помощта на велика магия да откъсне Авалон от останалия свят. По времето на Сианна започнали каменните градежи. Когато управлявала дъщерята на Сианна, вече се извисявали стените на Голямата зала — голяма почти колкото римска базилика, но покрита със сламен покрив, а не с керемиди. Нейната внучка осветила първите стълбове по пътя на процесиите. Бабата на самата Диерна бе дала нареждането да се построи Дома на девиците.

„А какво ще оставя аз?“ запита се Диерна. Поклати глава — нали отговорът на този въпрос се съдържаше тъкмо в сегашното им пътуване. Прамайките им бяха градили с камък, но тя — първата Повелителка от много поколения насам, обърнала поглед към външния свят, градеше невидим храм в сърцата на хората. Или може би само на един човек? Но ако тя бе поставила основите правилно, този мъж щеше да изгради стена от кораби и воини, които щяха да закрилят страната от саксонците много по-сигурно, отколкото голите каменни стени.

Диерна се облегна на възглавниците и спусна завеските, защото колата потегли. Телери вече бе притворила очи, но юмруците й бяха здраво стиснати и надали спеше. Великата жрица се намръщи. За първи път забеляза колко тънки бяха станали китките на момичето. След първото си избухване Телери не бе възразила повторно срещу брака си. Всъщност бе вършила всичко, кое то се искаше от нея, покорно, както можеше да се очаква от една дъщеря на Авалон. Диерна бе предположила, че Телери се е примирила, но сега й хрумна, че може би просто е използвала суматохата около подготовката на сватбата, за да избегне въпроси, които биха я притеснили.

— Телери? — Диерна говореше съвсем тихо, но миглите на момичето потрепнаха. — Имай предвид, че дарбата на второ зрение действа в две посоки. Всяка вечер ще търсиш във водата образите на това, което се случва из Британия — първо ще ти ги изпращам аз, а след време ще се научиш да ги намираш сама. Но по този начин могат да бъдат пращани и вести. Когато си в транс, ако си добре подготвена и имаш силна воля, ще можеш да ми пращаш вести. Ако нещо се случи — ако си в нужда — повикай ме, и аз ще дойда.

Телери проговори, без да отваря очи.

— В продължение на три години живях на Авалон. Очаквах, че това лято ще положа обет на жрица, вместо да се омъжвам. Мечтата беше хубава. Сега ме пропъждате обратно във външния свят. Казвате ми, че ме давате за съпруга на добър човек. Съдбата ми не е по-лоша от тази на всяко друго момиче от благороден произход. По-добре ще бъде да скъсам завинаги с мечтите си…

Диерна въздъхна.

— Да, ти сама го каза. Прекарала си три години сред жриците. Авалон те е белязал, Телери, дори да не носиш знака на новата луна на челото си. Каквото и да правиш, животът ти няма да бъде същия като преди, защото ти вече не си същата. Дори всичко да върви добре, ще ми е по-леко, ако знам какво става с теб. — Тя помълча, но Телери не отговори. — Сега ми се гневиш, и може би имаш право. Но никога не забравяй, че дори да се отвърнеш от мен, винаги ще имаш Богинята, която да те утешава.

Телери се изправи рязко на възглавниците и я изгледа право в очите.

— Ти си Повелителка на Авалон… — каза тя бавно. — За мен ти си Богинята.

После отново извърна лице.

„Богиньо, какво сторих?“ помисли Диерна, загледана в профила на момичето до себе си — чист и твърд като образ от римски барелеф. Но стореното беше сторено — или почти сторено. Да, тя се бе отрекла от Телери, но необходимостта бе продиктувала постъпката й — и тази необходимост продължаваше да съществува. Диерна на свой ред притвори очи.

„Богиньо, ти четеш в сърцата ни. Това дете не може да разбере, че жертвата, която ни налагаш, за мен е също толкова болезнена, колкото и за нея. Прати й утеха, ако не желае да я приеме от мен, Богиньо, прати й любов…“

Каразий преметна свободния край на туниката си през рамо и се опита да се съсредоточи в това, което му говореше Полион. Полион беше едър земевладелец, владееше много земи в териториите на дуротригите, търгуваше с Рим, беше влиятелен човек, с много връзки. Но от друга страна принц Ейдин Минок бе поканил на сватбата на дъщеря си само такива хора — от висок род, влиятелни, или и едното, и другото. Облечени в тоги и бродирани ленени одежди, хората наоколо представляваха гледка, каквато можеше да се види във всички краища на империята. Единствено облечената в сини одежди жрица, застанала до вратата, напомняше, че се намират в Британия — страна със свои богове и свои мистерии.

— Чудесен съюз — повтори застаналият до него Полион. — Разбира се, всички много се зарадвахме, когато научихме, че Максимиан ти е поверил командването на флота, но този съюз, с който се свързваш с един от най-високопоставените местни родове, ти създава съвсем личен интерес към сигурността на Британия.

Внезапно Каразий се съсредоточи. Всичко му ставаше ясно. Жрицата бе предложила този брак, за да улесни отношенията между завоеватели и завладени. Имаше ли бракът му с дъщеря на британски принц политическо значение, което той самият не бе предвидил? Бракът с Клеопатра бе дал на Марк Антоний цял Египет, а единственото, на което разчиташе Каразий, бе постоянна връзка с Авалон. Трябваше да намери начин да обясни на принц Гидии Минок и останалите, че няма никакви други амбиции.

Полион си взе пържен сладкиш от подноса, предложен му от един роб, и продължи:

— Бил съм в Рим. Вече три века там са убедени, че те са центърът, а ние сме на края на света. В трудни моменти, когато трябва да мислят за собствената си защита, най-малко биха се сетили за нас — ще ни дойдат на помощ единствено ако всички други нужди са покрити. Нали вече имаше подобен случай — изтеглиха войските от нашите граници, за да могат да се сражават за враждуващите императори!

— Клел съм се във вярност на императора… — започна Каразий, но Полион не бе свършил.

— Има много начини да служиш на империята. А може би няма да хукнеш така бързо подир амбициите си към Рим, ако знаеш, че тук някой те очаква, а? Невестата ти е достатъчно красива, за да задържи който и да било мъж. — Полион се захили, а адмиралът настръхна. — Спомням си я като кльощаво и несръчно дете; през последните години наистина се е променила много!

Каразий хвърли поглед към другия край на залата. Там стоеше Телери, изправена до баща си, под гирлянди от житни класове и сухи цветя. Не можеше да си я представи като тромаво младо момиче. Потънала в облак от фини аромати, обсипана със скъпоценности, обвита във воали от червена коприна, донесена от най-източните части на Империята, Телери бе още по прекрасна, отколкото в крепостта, когато я забеляза за първи път. И макар че бе облечена като кралска дъщеря, великолепните й одежди бяха само рамка за красотата й, която се удвояваше и от непринудената грация, с която ги носеше.

Сякаш усетила погледа му, Телери се обърна. За миг Каразий зърна чистите линии на лицето й под розовия облак на сватбения воал. Приличаше на някоя от статуите на Богинята, които хората кичеха по жътва. Каразий бързо отвърна очи. Беше мъж с нормални желания, и колкото по-високо се бе издигал във военната йерархия, толкова по-лесно идваха при него жените. Бе посещавал и най-прочутите римски куртизанки, но никога не му се бе случвало да дели легло с жена от кралски произход, нито пък с такава красавица. Помисли си, че би било по-лесно да я боготвори. Съвсем не бе убеден, че би се справил с ролята на съпруг на това видение.

— Нерви, а? — Аелий, който бе оставил „Херкулес“ на доковете в Клаузентум, и бе дошъл за да сподели радостта на своя адмирал, го стисна за рамото. — Не те виня. Казват, че всички младоженци се чувстват така. Но не се тревожи — когато изгаснат факлите, всички жени са еднакви. Спомни си само как се прекарва кораб през делтата на Ренус, и ще се справиш. Карай бавно и опипвай почвата! — и той избухна в смях, защото Каразий го изгледа зверски.

Някой докосна ръката му и той се обърна с облекчение встрани. Очите му срещнаха тъмния, горящ поглед на слабия млад мъж, изправен пред него. За миг не можа да си припомни името му.

— Адмирале, аз много… много мислих през това лято. Това, което правиш за Британия, е велико.

Момчето леко заекна, като че ли думите не можеха да изразят силата на чувствата му.

Алектус, да, така се казваше. Присъстваше на освещаването на основите на Портус Адурни заедно с баща си, а после водеше ескорта на жриците по пътя им към дома. Каразий кимна в знак, че е готов да го изслуша.

— Когато бях по-млад, много боледувах, затова не съм служил в армията. Но за да постигнеш целите си, ще ти трябват и пари — и то повече пари, отколкото би ти отпуснал императорът — поне така мисля аз. Аз се оправям отлично с парите, адмирале. Ако ме вземеш със себе си, ще ти служа с цялото си сърце!

Каразий се понамръщи и огледа младия мъж с очите на военачалник. Алектус никога нямаше да стане кой знае какъв воин, но изглеждаше достатъчно здрав, а и това, което бе чувал да се говори, потвърждаваше думите му. Пък и бе говорил разумно — самият Каразий бе почнал да осъзнава, че това, което изискваше от него защитата на Британия, щеше далеч да надхвърли нарежданията на Максимиан. Все пак, той щеше само да защитава хората — нищо друго, зарече се Каразий, защото внезапно си припомни безбройните висши офицери, които се бяха провъзгласявали за императори.

— На какво мнение е баща ти?

Очите на Алектус светнаха.

— Съгласен е. Мисля дори, че ще се гордее с мен.

— Много добре. Ще се присъединиш към щаба ми — засега неофициално — и ще работиш за мен тази зима. Ако докажеш способностите си, ще получиш постоянен чин, когато дойде ред да потеглим на поход напролет.

— Господарю! — Алектус вдигна възторжено ръка в някакво подобие на военен поздрав. Ентусиазмът го караше да изглежда съвсем млад, почти дете. Бореше се притеснен от вълнението си, но не можеше да го овладее.

Каразий се смили над него.

— Първата ми заповед е да отидеш да провериш кога ще започне церемонията.

Алектус се изпъна като стрела и закрачи с походка, която очевидно трябваше да наподобява войнишка стъпка. Каразий се зачуди беше ли редно да го взема със себе си. Младият британец представляваше странна смесица от възторжена младост и зрял разум — в обществото бе неуверен и несръчен, но всички сведения говореха, че като търговец е съобразителен и дори на моменти агресивен. В армията наистина имаше място за хора с такива способности. Ако Алектус успееше да се справи с физическите изисквания на военната служба, и изтърпеше войсковата дисциплина, щеше действително да му бъде много полезен.

Адмиралът стоеше смръщен, потънал изцяло в мисли за войската. Бяха запланували сватбата за края на плавателния сезон, но тази година времето се бе задържало топло много по-дълго от обикновено. Това бе удобно за гостите, които пристигаха за сватбата от най-различни части на Британия, но не бе изключено и някой по-смел саксонец да използва топлото време за един последен набег, преди да започнат бурите. И ако саксонците наистина пристигнеха, къде щеше да е Каразий — тук, вместо да ги очаква в някоя от крайбрежните крепости. Докато разбере за нападението, морските разбойници щяха отдавна да са изчезнали…

Някакво особено чувство го върна към действителността. Вдигна очи и видя, че до него е застанала Диерна.

Той въздъхна и посочи към тълпата в залата.

— Ти се справи добре. Всички правим това, което искаш от нас. Трябва да си доволна от себе си.

— А ти доволен ли си? — очите й срещнаха неговите.

— Никога не казвам, че битката е спечелена, преди да е свършил денят.

Диерна повдигна вежди.

— Да не би да те е страх?

— От първия път, когато те срещнах, до днешния ден, се наслушах на какви ли не странни истории за Авалон. Говорят, че Рим победил друидите, но не и жриците; казват, че сте магьосници, като онези, които живеели на остров Сена в Арморика, че сте наследили от древността свръхестествени сили. — Беше се изправял нерядко лице в лице с мъже, които искаха да го убият, но много по-трудно му се стори да издържи на погледа на тази жена.

— Ние сме обикновени, смъртни жени — каза спокойно Диерна. — Наистина преминаваме дълъг и труден период на обучение. Възможно е също и да съхраняваме някои мистерии, които са вече загубени за римляните.

— Аз съм римски гражданин, но не съм римлянин — Каразий отново придърпа свободния край на тогата си. — Когато бях момче, мъдрите жени на менапиите все още обитаваха ниските земи на Германия — местата, където Ренус се влива в северното море. Те съхраняваха своята наследствена мъдрост, но при вас забелязвам целенасочени познания и дисциплина, които по-скоро ми напомнят на някои египетски жреци, с които съм се срещал, докато служех там.

— Възможно е… — тя го изгледа с интерес. — Казват, че оцелелите от Потъналите земи достигнали различни пристанища, аз също съм чувала, че египетските мистерии много наподобяват нашите. А ти… помниш ли?

Каразий примигна, стреснат от внезапната промяна в тона й. Беше му задала подобен въпрос и в Портус Адурни.

— Да помня ли? — повтори той, а тя поклати глава и се усмихна.

— Няма значение. Освен това днес трябва да мислиш само за невестата си…

Двамата се обърнаха към Телери. Каразий поде:

— Тя е прекрасна. Но не съм очаквал, че сватбената ни церемония ще бъде полкова традиционно римска.

— Баща й държеше бракът да е признат за валиден от всички — отвърна Диерна. — Преди години една от нашите жрици бе дадена за жена на един римски офицер, Констанций. Двамата бяха свързани в брак по нашия обичай, но сега разбираме, че тя минавала само за негова държанка.

— А какви са брачните ритуали на Авалон? — гласът му бе също тъй тих, както и нейния.

— Мъжът и жената се събират като жрец и жрица, въплътили в себе си Бога и Богинята. Той носи в себе си силата на Рогатия бог, който дава живот, а тя го приема като Великата Богиня, като майка и невеста.

Нещо в тона й странно го развълнува. Стори му се, че трябва да си спомни нещо отдавна забравено, че е жизнено важно да си го припомни. В същия миг отвън се чу блеенето на жертвените овце, и всичко изчезна.

— Не бих се отказал от такъв ритуал — каза той тихо. — Но сега с време да изпълним изискванията на Рим. Благослови ни, Повелителко на Авалон, та да постъпваме винаги така, както е най-добре.

Харуспексът бе застанал на вратата и им правеше знак да отидат при него. Каразий се изправи, изпълнен с познатото вълнение, което изпитваше винаги, когато настъпеше краят на чакането и битката започнеше. Разликата не бе голяма, каза си той, докато крачеше към невестата, а гостите се редяха зад него. Наистина е празненство, но аз все пак плавам в непознати води.

Отвън, пред брачните покои, празненството продължаваше. Принцът бе на върха на щастието си — вместо да остане на Авалон, където щеше да е загубена за него, дъщеря му се омъжваше за висш римски офицер. За празненството бяха поръчани огромни количества вино от Галия и гостите се възползваха според възможностите си от това изобилие. Каразий хвърли поглед към невестата си и му се прииска да можеше и той да обърне още някоя чаша. Но добрият военачалник никога не пиеше, когато е на служба.

А това си беше служба. Жената, която го очакваше в голямото легло, бе много красива. Той се надяваше да е и добросърдечна, а сигурно, щом бе обучавана на Авалон, бе и мъдра. Но за него тя продължаваше да е чужд човек.

Досега не бе му минавало през ума, че това може да представлява проблем. Бе спал с куртизанки и с жените, които следваха войската, без дори да знае имената им. Но сега осъзна, че очакваше нещо много повече от брака си. Телери лежеше, придърпала завивките до брадичката си, настръхнала като подплашена кошута. Каразий се усмихна, опитвайки се да я успокои, и свали туниката си. Тя бе негова съпруга по римския закон, но съгласно обичая на британците, както и по неговите родни земи, бракът не бе действителен преди приключването на сватбения пир и преди да бъде отнета девствеността на невестата.

— Искаш ли да загася лампата? — попита той тихо.

Телери кимна безмълвно. Каразий изпита мигновено съжаление — каква бе ползата да имаш красива жена, ако не можеш да се порадваш на тялото й? От друга страна, красотата й бе толкова съвършена, че можеше да го стъписа — а на тъмно жените наистина си приличаха. Той отметна завивките и чу как леглото изскърца под тежестта му. Отпусна се до нея, но Телери продължаваше да лежи абсолютно неподвижна. Каразий въздъхна и се пресегна, за да погали косите й. Колко нежна бе кожата й! Пръстите му бавно се плъзнаха от бузите към шията, а оттам към твърдата закръгленост на гърдите. Телери си пое рязко дъх и притихна в прегръдките му, но цялата трепереше. Може би трябваше да я ухажва, да й говори нежни думи? Мълчанието й го притесняваше, не му идваше на ум какво би могъл да й каже. Но макар че разумът му бе още под напрежение, тялото му реагираше на нежната женска плът, по която се плъзгаха пръстите му. Каразий се опитваше да не бърза, искаше тя също да е готова за него, но Телери изобщо не реагираше. Покорно твори бедрата си и той вече нямаше сили да се въздържа. Простена и се пусна върху нея, стиснал здраво раменете й. Тя изохка и едва сега опита да се съпротивлява, но не можеше да го спре.

Всичко свърши бързо. Телери веднага се сви на една страна и му обърна гръб. Каразий лежа дълго с отворени очи, заслушан в дишането й. Опитваше да разбере дали плаче, но тя не издаваше никакъв звук и той постепенно се ОТпусна.

Каза си, че за начало не е толкова зле. Когато посвикнеха един с друг, щеше да бъде по-хубаво. Може би се бе надявал прекалено, като искаше бракът му да де по любов, но съвместният им живот сигурно щеше да изгради взаимно уважение и привързаност, а повечето брачни двойки нямаха дори това.

Каразий не бе свикнал да дели леглото си с някого, затова заспа трудно. Дълго обмисля предстоящи военни операции. Прииска му се да може да стане да запали лампата, за да поработи върху плановете си. Но не бе сигурен дали жена му спи. Ако спеше, светлината би могла да я разбуди. След време потъна неспокоен сън. Присъни му се, че стои на люлееща се палуба и се сражава с безчет врагове, които нямаха лица.

Когато чу, че се чука, в просъница реши, че това е таранът, с който разбиват кораба му. Но после чу гласове, постепенно различи и думите.

— Повелителко, сега е третият час на нощта! Това е сватбената нощ на адмирала, в името на Юнона! Не може ли да почакаме до зазоряване! Не можем да го смущаваме сега!

— Ако се разгневи, аз поемам вината — отвърна женски глас. — А ти би ли задържал такива спешни новини на своя отговорност?

— Какви новини? — попита стражът. — Не е пристигал вестоносец…

— Нямам нужда от вестоносци — женският глас се промени и Каразий, който вече бе скочил от леглото и навличаше туниката си, почувства внезапен хладен повей. — Нима се съмняваш в думите ми?

Горкият страж, притиснат между заповедите на Каразий и властната природа на жрицата, бе спасен от появата на самия Каразий на вратата.

— Какво става?

Напрегнатото лице на Диерна се отпусна. Тя се усмихна. Бе наметнала мантия върху нощната си роба, а разпуснатите й коси се стелеха по раменете й като течен пламък. После отново стана сериозна.

— Саксонците идват.

— Откъде… — започна той, но Диерна само се разсмя.

— Ти спази твоята част от сделката. Сега е мой ред да изпълня задължението си. Знаех, че се безпокоиш да оставиш крайбрежието неохранявано, затова тази нощ погледнах в моето вълшебно блюдо. Нали ти казах — цяла есен обучавах Телери на това изкуство.

Каразий си пое дълбоко дъх. Думите й го бяха разбудили напълно.

— И какво видя?

— Видях един град в пламъци — мисля, че беше Клаузентум… Видях два кораба, пристанали наблизо. Ще се забавят, докато плячкосват, защото са убедени, че наблизо няма войска. Ако побързаш, ще хванеш сутрешния прилив и ще ги причакаш зад остров Вектис, когато потеглят обратно.

Каразий кимна. Стражът остана със зяпнала уста, но щом чу, че адмиралът започва да раздава заповеди, веднага се изпъна като струна. Каразий подтисна с мъка усмивката си; нощните размисли отстъпиха място на вълнението, което винаги го обземаше преди битка. Това поне бе нещо, от което разбираше.

Прекараха зимата в Дубрис — римско укрепление на югоизточното крайбрежие, което защитаваше земите на племената от Кантиум. Телери очакваше, че ще намрази града — просто защото не бе Авалон. Но ако вилата високо горе на варовиковите скали, където я настани Каразий, бе клетка, тя поне бе удобна. Едрите, русокоси обитатели на Кантиум, макар и доста по-различни от жизнерадостните й съплеменници, бяха дружелюбни и я приеха възторжено. Съпругът й често отсъстваше, защото надзираваше строежа на новото укрепление при Портус Адурни, и допълнителното укрепване на стените на Дубрис.

Част от плячката, взета обратно от пиратите, които Каразий бе разбил на другия ден след сватбата си, бе върната на собствениците. Бе пратил до Рим писмо с молба за разрешение да разпродаде останалите вещи, чиито собственици не се намериха, а спечелените по този начин пари да вложи в по-нататъшното укрепване на югоизточното крайбрежие.

Дори когато бе у дома, Каразий прекарваше повечето време с офицерите си — споряха за бъдещи стратегии, постоянно надвесени над никакви карти. Първоначално Телери бе доволна, че рядко й се налага да се среща с него. Бе се опасявала, че докосването на мъжа й ще възвърне ужасните спомени от опита на пирата да я изнасили, но дисциплината, която си бе изградила на Авалон, й помогна много.

Достатъчно бе, когато Каразий легнеше при нея, да отдели духа от тялото си — тогава не чувстваше нищо, съвсем нищо — нито страх, нито болка. Не бе предполагала, че съпругът й ще забележи, но след време установи, че той я избягва съвсем целенасочено.

В средата на зимата римляните празнуваха — бе времето на сатурналиите5. Адмиралът даде отпуска на хората си и се върна във вилата, за да си почине. Наистина имаше нужда от почивка. В навечерието на зимното слънцестоене празнуваха по обичая. По това време всички се веселяха и мъжете бяха доста пийнали. Дори Телери си позволи повечко от сладкото галско вино, което предпочиташе. На Авалон сега изпълняваха свещените ритуали, очакваха раждането на слънцето, завръщането му на белия свят. Тя самата бе участвала в този ритуал само веднъж, но и сега, когато си припомнеше колко красиво бе всичко, й се доплакваше.

Затова и пи повече. Когато станаха от трапезата, установи с учудване, че краката едва я държат.

— Не мога да ходя! — възкликна тя възмутено. Мъжете наоколо започнаха да се смеят, и внезапно и на нея й стана смешно. Само че смехът окончателно наруши и без това нестабилното й равновесие. Каразий я подхвана, когато залитна и я взе на ръце. Гледаше я удивено — като че ли се чудеше как така се е озовала в прегръдките му.

— Нали съм ти жена — заяви тя малко несвързано и кимна тържествено — редно е да ме носиш на ръце…

Светът се въртеше като полудял, докато Каразий я носеше нагоре и тя се бе вкопчила в него с все сила. Не го пусна дори когато я положи върху леглото.

— Да изпратя ли прислужницата да те съблече? — попита той, като се опитваше да се освободи от пръстите й.

— Ти ме съблечи — измърмори Телери, — съпруже… — после го погледна право в лицето и се усмихна. Съзнаваше отлично, че към него я тласка не страстта, а самотата. Но ако той останеше в леглото й тази нощ, поне нямаше да мисли за Авалон.

— Нали знаеш, че си пийнала малко повече — каза той колебливо, но мускулите на ръцете му не бяха вече стегнати като камък под пръстите й.

Тя се изкиска.

— Същото важи и за теб!

— Вярно — отбеляза той с тон на човек, направил неочаквано откритие.

Тя подръпна туниката му и Каразий се свлече на леглото до нея. Наведе се над жена си и я целуна несръчно. „Има нещо много успокояващо — помисли си за първи път Телери — в близостта на друго човешко същество.“ Този път бе решила твърдо да се опита да отговори на страстта му, но колкото по-настоятелен ставаше той, толкова повече Телери охладняваше — не можеше да си наложи нищо друго, отново започваше да се наблюдава безразлично, сякаш отстрани. Каразий вече лежеше върху нея, и за да запази по някакъв начин първоначалното вълнение, което бе изпитала, Телери се опита да си представи някакъв друг мъжки образ. За нейно удивление под затворените й клепачи изплува лицето на Алектус.

На сутринта тя се събуди с главоболие. Спомените й от снощи бяха объркани. Бе сама в леглото, но мантията на Каразий още лежеше там, където бе паднала на пода снощи. Да, не бе сънувала, снощи той бе спал при нея. „Поне — каза си тя, докато прислужницата й помагаше да се облече — вече не се боя от него.“ Когато се видяха на закуска, той изглеждаше несигурен — явно не можеше да намери думи, с които да й отговаря, а и малко се срамуваше. Възможно бе просто и него да го боли глава.

Тази нощ не влоши отношенията им, но и не ги сближи.

Дните бяха къси и мрачни. Каразий все по-често канеше офицерите си да му гостуват във вилата и Телери нерядко се срещаше с Алектус. Тя винаги бе готова да прояви съчувствие, когато му се искаше да се оплаче някому от несгодите на военната служба.

— При това финансовата им система е толкова тромава! — възкликваше той възмутено, докато двамата се разхождаха по скалния бряг. — Събират данъците в Британия, пращат ги чак в Рим, и после, ако императорът прецени, една малка част се връща обратно. Как би могла да се развива търговията по такъв начин. А би било далеч по-разумно да се пресметне какви суми са необходими за отбраната на Британия и тази сума да се задържа тук от събраните данъци!

Телери кимна. Действително това, което казваше Алектус, й се струваше по-разумно. Бе привикнала на разговори за гражданско управление, но то се финансираше предимно от заможни люде, които бяха същевременно и местни магистрати. Никога не се бе замисляла каква е финансовата страна на защитата на една цяла провинция.

— Не може ли да се събират дарения от хората, чиито земи защитават укрепленията на Каразий?

— Ще се наложи, ако Максимиан откаже да праща по-големи суми — Алектус се обърна, сложил ръце на кръста си, и се загледа в морето. Телери си каза, че животът във войската му се е отразил добре. Погледът му бе все така горящ и проницателен, но часовете, прекарани на открито, бяха позлатили бледата му кожа. Стойката му бе изправена, а и стройната му фигура бе станала по-мускулеста.

— Раздадох част от парите под лихва при условие да бъдат върнати в началото на плавателния сезон. Това ще ни донесе някаква печалба. Но ще ни трябват много повече пари. А за да се изстиска по-голяма сума от магистратите, е нужно да бъдат убедени. Готови са да проявяват щедрост, за да впечатлят съседите си, но им е трудно да разберат защо трябва да дават пари за укрепления, които не са точно в техните земи. Трябва да тръгнеш с мен, Телери — ти ще съумееш да ги убедиш с чара си! Кой ли би могъл да устои на усмивката ти…

Тя се изчерви против волята си и отново си помисли, че животът във войската е направил и държанието му по-непринудено. Преди година никога не би събрал сили да й направи комплимент.

Дните ставаха по-топли, макар че бурите още брулеха крайбрежието. Каразий пренесе щаба си в укреплението, но този път взе със себе си Телери. Подчертаването на съюза с принц Ейдин Минок и вълшебната сила на Авалон имаха голямо значение — но не затова се бе оженил той за Телери. Сега бе настъпил моментът да разбере дали може да постигне другата съкровена цел, заради която се бе съгласил на този брачен съюз. Телери си лягаше рано — не би могло да бъде иначе, защото Каразий винаги разговаряше до късно с офицерите. Но никой не подозираше, че съпругата на Адмирала става всяка нощ преди зазоряване и дълго се взира в пълното с вода сребърно блюдо, очаквайки вест от Авалон.

Първоначално й бе много трудно да се съсредоточава, но постепенно тези мигове, прекарани насаме със себе си, станаха за нея най-приятната и дългоочаквана част от денонощието. В пълната тишина на потъналата в сън крепост успяваше понякога да си представи, че е отново в Дома на девиците. Размишляваше върху всичко, което бе научила там, и се учудваше колко много неща е запомнила. Удивително бе и друго — сякаш междувременно бе започнала да разбира по-добре много от нещата, които бе учила.

Една нощ към края на месеца, посветен на бога Марс, Телери се бе замислила с тъга за Диерна. Вече не изпитваше гняв, когато си спомнеше за Повелителката на Авалон. Тази промяна в отношението й подейства като отместването на камък, заприщвал пътя на поток. Почти веднага образът на Диерна изплува в сребърното блюдо.

По това, че очите на другата жена се разшириха от удивление, Телери разбра, че и тя я вижда. Неочаквана болка сви сърцето й, защото Диерна я гледаше с обич и нещо близко до облекчение. Устните й се раздвижиха. Телери не можа да чуе нищо, но почувства, че Диерна й задава някакъв въпрос. Усмихна й се и се опита с жест да зададе въпрос как вървят нещата на Авалон, но Диерна затвори очи и се смръщи. После образът й се загуби. Телери успя да зърне за миг Авалон, потънал в покой под светлината на звездите. Видя Дома на девиците и жилищата на жриците, колибите, където бяха поставени становете, кухните, навесите, където боядисваха платове, сушаха и обработваха билките. Ето я ябълковата градина, свещената горичка, наблизо проблясваше водата на Свещения извор, и над всичко бдеше високият силует на Тор.

Телери също затвори очи. Опита се да си представи укреплението в Дубрис, пристанището, където се полюшваха закотвените бойни кораби. Мислите й отлетяха към Каразий и тя го видя, едър, широкоплещест, умислен. Сребърните нишки в косите му бяха станали повече. Изведнъж образът на мъжа й бе изместен от лицето на Алектус. Погледът му я пронизваше. В същия миг волята й, непривикнала на такова усилие, отслабна, тя примигна и отново се взря в блюдото, но видя само прозрачното сияние на водата. Прозорците просветляваха от бледата светлина на утрото.

Каразий се изправи — толкова дълго бе стоял наведен над картата на крайбрежието, че сега се смръщи от болка в мускулите на гърба. Картата бе рисувана върху кожа, така че да може да бъде пренасяна като свитък, или прикрепвана на дъска, без да се прокъса бързо. Дървени трупчета, които представляваха бойни кораби и кораби с провизии, бяха поставени около изображенията на крепости и градове — така преброяването и разместването ставаше по-нагледно. Де да можеше и действителното пренасяне на кораби и войска от едно на друго място да е толкова лесно! За съжаление и най-логичните планове нерядко се проваляха поради капризите на времето — или на човешките сърца.

Крепостта бе потънала в пълна тишина — в тези часове, между полунощ и зазоряване, спяха всички с изключение на стражата на крепостните стени. Не спяха, както обикновено, самият Каразий и Алектус. Младият мъж премести едно късче дърво, което изобразяваше „три чувала жито“ от рисуваното изображение на Дубрис към Рутупие и хвърли поглед към своя главнокомандващ.

— Мисля, че това ще бъде достатъчно — той отбеляза нещо на плочата до себе си. — Няма да затлъстеем, но няма и да гладуваме. — Той се опита да подтисне прозявката си.

— Освен ядене всекиму се полага и сън — усмихна се Каразий. — Дори на нас двамата. Върви да спиш, Алектус. Приятни сънища.

— Не съм уморен, наистина. Останалите укрепления…

— … могат да почакат до утре. За днес си работил повече от достатъчно.

— Значи си доволен от работата ми? — попита Алектус.

Каразий се понамръщи — не разбираше защо по-младият мъж трябваше да го пита.

— През есента ти ме взе със себе си без официално назначение — продължи Алектус. — Офицерите от щаба ти ме познават, но ако отида някъде другаде, бих имал повече авторитет, ако носех военна униформа. Разбира се, само ако — смути се той внезапно — съм заслужил мястото си тук…

— Алектус! — Каразий го стисна здраво за раменете. Младият мъж се изпъна като стрела. В очите му блеснаха непролети сълзи. За миг му напомни на Телери — и двамата бяха тъмнокоси, с високи скули и фина костна структура, което се дължеше на произхода им от племената от западните провинции. Нищо чудно и да имаха някаква далечна кръвна връзка.

— Момчето ми, как си могъл да се усъмниш? Чудя се как съм се справял, преди да дойдеш тук. Щом искаш униформа, ще я получиш незабавно.

Щастлива усмивка озари лицето на Алектус и той се наведе, за да целуне ръката на адмирала. Каразий пусна рамото му, малко стъписан от силното му вълнение, но дълбоко трогнат.

— Хайде, върви да си починеш — каза той меко. — Не е необходимо да се изтощаваш до смърт, за да ме убедиш в лоялността си.

Когато Алектус излезе, Каразий остана загледан подир него, все още усмихнат. „Ако Телери ми роди син, той би могъл да прилича на него“, мина му внезапно през ума. Да, беше я взел за жена по други причини, но нали сега му бе съпруга? Защо да не се надява, че един ден ще има син, който да тръгне по стъпките му — син, в чиито жили ще тече и кръвта на жителите на тази земя?

Той се упъти забързано по коридора, който водеше към покоите му. Телери бе му показала недвусмислено, че прегръдките му не я привличат, но нали повечето жени копнееха за деца? Може би, ако станеше майка, щеше да обикне поне малко и бащата на своето дете.

Когато влезе в спалнята, леглото бе празно.

За миг Каразий се спря като закован, впил поглед в леглото, удивен от силата на болката, която го прониза, когато му мина през ума, че тя му изневерява. Сетне способността му да разсъждава разумно се възвърна. Дори Телери да бе от този вид жени, които са склонни да приемат любовник, бе достатъчно интелигентна да не го прави нощем, когато всеки в крепостта знаеше къде спи другият и стражите кръстосваха коридорите. Той бутна безшумно вратата, която водеше към вътрешната стаичка.

Върху една ниска масичка гореше лампа. Светлината й се отразяваше във водата, с която бе пълно сребърното блюдо до нея. Белите одежди на Телери излъчваха мек блясък. Когато Каразий влезе, пламъкът потрепна от въздушното течение, но Телери не помръдна. Без да смее да си поеме дъх, Каразий се отпусна на колене до нея.

Очите на жена му бяха вперени в тъмната повърхност на водата. Устните й се раздвижиха едва-едва.

— Диерна… — прошепна тя и замълча, сякаш заслушана в някакъв недоловим за него звук.

— Лейди — каза най-сетне Каразий с глас, не по-висок от нейния, — отправи взора си към бреговете на Британия. Какво виждаш? — Сам не бе сигурен към коя от двете отправя въпроса си, а когато Телери се раздвижи и проговори, не бе сигурен коя от двете му отговаря.

— Тъмни води… Виждам река с ниски брегове… Тъмните очертания на дървета на фона на звездното небе… — дъхът й секна и тя се олюля. — Силно течение… Проблясват вълнички… Весла, по които се стича вода…

— Бойни кораби ли са? Колко са на брой? — намеси се рязко Каразий. Телери трепна, но въпреки това отговори.

— Шест… плават нагоре по течението…

— Накъде? — този път си наложи да говори тихо, но не можа да подтисне вълнението в гласа си. — По коя река плават? Към кой град?

— Виждам мост… и червени каменни стени — отвърна Телери бавно. Изведнъж гласът й се промени, стана тревожен и настоятелен. — Диерна казва. Към Дуробриве! Побързай! Тръгни незабавно! — последните думи, макар и произнесени от Телери, до такава степен му напомниха гласа на Диерна, че Каразий трепна. Жената до него залитна и той я хвана в прегръдките си.

Кръвта пулсираше в слепоочията му, докато отнасяше Телери обратно в леглото. Целият трепереше от желание да тръгне, колкото е възможно по-бързо, но отдели време да я завие внимателно. Тя не отвори очи. Дишането й вече бе станало равномерно като на дълбоко заспал човек. В съня лицето и беше далечно, чисто и спокойно — като на весталка или малко дете. Тъкмо сега не можеше да си представи как е могъл да я гледа с желание.

— Благодаря ти.

Каразий се наведе над нея и я целуна по челото. След това излезе забързано. Беше я забравил още в мига, когато започна да раздава заповеди. Отново потегляха.

От чисто военна гледна точка този сезон бе изпълнен с успехи. Виденията на Диерна не бяха винаги верни, а и Телери не винаги съумяваше да ги предаде точно. Имаше и случаи, когато не успяваха да предупредят Каразий, защото той вече бе в открито море. Но, както бе обещала Върховната жрица, съюзът с Авалон даде на адмирала сила, достатъчна ако не да срази врага, то поне да го държи на разстояние. Ако римляните не успяваха да пристигнат винаги навреме, та да предотвратят оплячкосването на някое селище, то поне в повечето случаи успяваха да отмъстят на нападателите. Търговските кораби, които отплаваха от британските пристанища за Рим, все повече натежаваха от тази част от спасената плячка, на която не се намираше собственик — нея Каразий изпращаше в метрополията.

В края на лятото, когато купите сено отново се издигаха в ливадите и ечемикът свеждаше глава пред сърпа на жътварите, Каразий свика на съвет всички британски благородници и старейшини от крайбрежието, където имаше и земи, заселени със саксонци. Трябваше да се обсъди бъдещата стратегия за защитата на Британия. С помощта на Телери той бе съумял да направи много повече от това, което очакваше от него Максимиан. Но и това не бе достатъчно. За да се осигури постоянна защита на страната, Каразий трябваше по някакъв начин да убеди и обитателите на вътрешните земи да му помагат. Събраха се в голямата базилика на Вента Белгарум — единствената сграда в областта, която бе достатъчно голяма, за да ги побере.

Каразий се изправи, автоматично оправяйки гънките на тогата си, за да падат в елегантна линия, като на римските статуи. През последните две години му се бе наложило да носи тога доста често, затова вече се справяше доста по-сръчно с дрехата. Докато премяташе свободния й край през едната си ръка и вдигаше другата, за да помоли насъбралите се военачалници за тишина, му мина през ума, че тези движения неминуемо изискваха достолепие, което донякъде обясняваше един от основните римски идеали — dignitas6.

— Приятели, не съм се учил на красноречие като римските оратори. Аз съм прост войник. Нямаше да бъда тук, ако не ми бяха възложени задълженията на Dux Tractus Armoricani et Nervicani7 — да охранявам крайбрежието от двете страни на протока. Затова ще ви говоря прямо, по войнишки, и се надявам да извините войнишката простота на речта ми. — Каразий замълча за миг. Огледа мъжете, насядали по пейките около него, също облечени в тоги. Ако се съдеше по облеклото, би могъл да се намира и в римския сенат, но хората около него бяха или русокоси и червендалести, което издаваше келтския им произход, или стройни и тъмнокоси — което значеше, че произхождат от още по-древното население на Британия.

— Призовах ви тук — продължи той, — за да обсъдим защитата на родната ви страна, на страната, която стана родина и за мен.

— Това е работа на войската — провикна се някой, който седеше по-назад. — Засега се справяте добре. Какво общо има това с нас?

— Не, не се справят чак толкова добре — прекъсна го друг, който хвърли мрачен поглед първо към него, сетне към Каразий. — Няма и два месеца, откак разбойниците нападнаха Вигниакус и разрушиха работилниците ми. Къде беше войската тогава?

Каразий се намръщи, а Алектус, застанал до него, прошепна:

— Името му е Требелий. Притежава бронзоливница. Доставя много от металните части за нашите кораби.

— Преследвах пиратски кораб, който бе плячкосал един товар твоя стока, доколкото си спомням — отговори спокойно адмиралът. — Стоката, която произвеждаш, ни е от голяма полза, и моля боговете работилниците ти да заработят отново колкото е възможно по-скоро. Надявам се, не мислиш, че ще пренебрегна защитата на производство, от което аз самият имам остра нужда!

Наоколо замърмориха в знак на съгласие.

— Флотът прави всичко, което е по силите му, Требелий. Не бива да се оплакваме — каза Полион, който бе помогнал да се организира срещата.

— Да, ние наистина правим всичко, което е по силите ни — повтори Каразий, — но понякога, както подчерта нашият приятел, това не е достатъчно. Имаме ограничен брой кораби и те не могат да бъдат навсякъде едновременно. Ако само можехме да укрепим съществуващите крепости и да построим още няколко, ако имахме достатъчно кораби, за да ги защитават, нямаше да оплаквате оплячкосаните си къщи и изгорелите градове.

— Звучи добре — каза един благородник от Клаузентум, — но какво очакваш от нас, за да стане така?

Каразий се взря в отсрещната стена, на която бе изобразено как Юпитер поразително приличащ на Диоклециан, увенчава с лавров венец Херкулес, чиито черти пък много напомняха на Максимиан. Беше изключително важно как ще отговори на този въпрос.

— Вие имате дълг на водачи и старейшини към вашите градове. Привикнали сте да поемате разноски по граждански строежи. Това, което искам от вас, е да отделите част от тези суми за тяхната защита. Помогнете ми да изградя необходимите укрепления и да изхраня хората си!

— Жегна ги право в сърцето — отбеляза Алектус, защото след думите на Каразий базиликата8 забръмча като пчелен кошер.

Най-сетне се изправи Полион. Явно останалите го бяха избрали за свой говорител.

— Едно нещо е да строим собствените си градове — поде той. — Редът винаги е бил такъв, пък и възможностите ни го позволяват. Но защитата на страната е задължение на императора. Ако не е тъй, защо събираме такива тежки данъци от народа и изпращаме парите в Рим? Ако започнем сами да осигуряваме и защитата си, той ще изпрати нашите пари кой знае къде — в Сирия, или за нов поход срещу готите!

— Оставете в Британия парите, събрани тук като данък, за да подпомагат римското наместничество — тогава с радост ще плащаме за защитата си — намеси се принц Ейдин Минок. — Но не е справедливо да се взема всичко и да не се дава нищо в замяна.

Разнесоха се одобрителни викове, от които стените на сградата затрепериха. Каразий се опита да обясни, че може само да праща рапорти и да дава препоръки, но не може да принуди императорът да го послуша, но никой не го чу.

— Императорът трябва да ни помогне — викаха всички един през друг. — Ако пратиш до Диоклециан молба за помощ, ние ще те подкрепим. Но той е длъжен да го стори. Всеки, който държи да се нарича император на Британия, трябва да заслужи тази титла!

— А сега какво ще правиш? — попита Алектус. Каразий се намръщи, доловил тревогата в гласа на другия.

Цериалис бе наредил да изнесат лежанките навън, за да се хранят в градината. Късната лятна привечер бе позлатила върховете на дърветата. Отвъд дърветата имаше река и те чуваха тихия плясък на водата около тръстиките. Нарушаването на този покой с разговори за война и сражения изглеждаше почти светотатство.

— Ще пратя вест до Диоклециан — Каразий говореше тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой, макар че в градината освен него бяха само Алектус и Аелий. — Тъй или иначе сме длъжни да го сторим, но като знам колко ограничени са възможностите му, нямам надежда, че Рим ще ни помогне.

Той изпразни чашата си. Надяваше се виното да притъпи главоболието, затова подаде чашата на роба, който се навърташе наоколо, да я напълни отново.

— Не мога да разбера как вие, британците, можете да сте толкова недалновидни! Няма никаква полза да искаме помощ от императора Той има на ръцете си цяла империя и от негова гледна точка може би някъде другаде положението е по-тежко, отколкото в Британия.

— Точно там е въпросът — отбеляза трезво Цериалис. — Достатъчно трудно е да накараш сънародниците ми да погледнат иззад стените на градовете си, камо ли пък отвъд нашите брегове… Те знаят едно — платили са си, за да ги защитават, и няма причина да плащат отново.

Каразий притвори очи; главата му пулсираше от болка, сякаш щеше да се разцепи на две. От една страна двадесетте години на римска служба го караха да се дразни от тези провинциалисти, които не съзнаваха, че всички части на империята зависят от силата на целостта й. Но другата му същност — тази, която се разбуди, когато жрицата проля кръвта му и тя попи в тази земя, настояваше, че нищо, дори клетвата му за вярност пред императора, не е по-важно от сигурността на Британия.

— Направих всичко, каквото можах, за да събера необходимите средства, но при тези възможности парите няма да са много — гласът на Алектус долетя сякаш от много далеч.

— При тези възможности… — повтори адмиралът. Хаосът, в който се намираше душата му, започна да се избистря. Ако не можеше да разчита за помощ нито на императора, нито на британските благородници, трябваше да намери трети начин. Той се повдигна на лакът и изгледа мрачно сътрапезниците си.

— Боговете са ми свидетели, че се опитах да играя по правилата! Но щом дългът ми изисква да ги наруша, това и ще сторя. Дори самият имперски закон ми дава право на част от плячката от пленените кораби. От днес нататък тази част ще отива за защитата на Британия. Разчитам на теб, Алектус, да пишеш рапортите ни така, че това… да не става ясно от тях.

13.

Над мочурищата се понесе високо и ясно звук на рог. Идеше от брега, отекна в подножието на Тор, виковете подеха новината и я отнесоха чак на върха.

— Иде странник! Повикайте мъглите и изпратете баржата, за да го доведе на Авалон!

Диерна спусна дългия воал над лицето и раменете си. Сърцето й биеше необичайно учестено; за миг спря, удивена от собственото си вълнение, пое си дълбоко дъх и излезе от сенчестия си дом в ярката светлина на летния ден. Огледа с критично око жриците, които се бяха наредили пред вратата в очакване.

Крида, забелязвайки погледа й, отметна глава.

— Да не би да се страхуваш, че ще те изложим? За какво такива притеснения? В крайна сметка идва просто някакъв римлянин!

— Не е точно тъй — отвърна Великата жрица. — Той произхожда от племе, сродно на нашите и е приел римския начин на живот по силата на обстоятелствата, както много млади мъже от нашия народ. А освен това този мъж е избраник на боговете…

Крида млъкна и спусна воала си. Диерна кимна и поведе жриците надолу по виещата се пътека. Когато наближиха брега, към тях се приближи Керидахос, облечен в тържествените одежди на Върховен друид, и ги поздрави. С него вървеше Левал, който познаваше госта отпреди.

Диерна се зачуди как ли ще изглежда Тор в очите на адмирала. Белосаните кирпичени постройки отдавна бяха отстъпили място на каменни сгради, но и те се гушеха все така по склоновете на хълма. Единствено големият път на процесиите, ограден с високи колони, бе също тъй величествен, както и великолепните римски постройки, но по различен начин. А кръгът от изправени камъни, който увенчаваше Свещения хълм — та той е бил прастар още по времето, когато Рим не е бил нищо повече от колиби, разпилени тук-там по седемте хълма!

Голямата баржа на Авалон бе пристанала на брега, близо до ябълковата градина. Баржата бе правена по времето на майка й — достатъчно голяма, за да превозва и коне. Движеше се с весла, а не с пръти, както придвижваха по-малките си лодки обитателите на блатистите земи. Диерна се качи и зае мястото си на носа, даде знак, лодкарите оттласнаха баржата и тя се плъзна безшумно по водите. Над езерото се носеше златиста омара, която покриваше като с воал отсрещните хълмове. Когато достигнаха средата на езерото, Диерна се изправи. Толкова отдавна бе свикнала на движението на баржата, че стоеше здраво на краката си без никакво усилие. Но днес и водата бе спокойна и гладка като огледало.

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна ръце. Пръстите й потрепваха леко, сякаш предеше невидима нишка. Гребците вдигнаха веслата във въздуха и баржата застана на място в очакване — на границата между двата свята. Заклинанието, което призоваваше мъглите, се раждаше в съзнанието, но се проявяваше във външния свят, свързвайки външното с вътрешното. Дишането на жрицата стана по-дълбоко; тя чувстваше как трептят мускулите на шията й, макар че все още не издаваше никакъв звук. Диерна затвори очи, призова Богинята и събра всички сили в огромно усилие на волята си.

Почувства как пластовете на времето се разместваха, но устоя на изкушението да отвори очи. Знаеше, че този момент на безвремие е най-опасен. През годините, откак Повелителката Кайлеан бе издигнала преградата от мъгли, за да закриля Авалон, тайната на това заклинание бе предавана от поколение на поколение жрици. Но във всяко поколение имаше една или две, които, отпратени извън Авалон за последното изпитание преди посвещаваното, не успяваха да повдигнат завесата на мъглите, за да се върнат, и изчезваха — навеки изгубени между световете.

Диерна почувства по лицето си хладна влага. Отвори очи и видя около себе си сиви води, смътните очертания на дървета и, когато мъглата се разнесе, един мъж с алено наметало, който я чакаше на брега. Телери не беше с него. Когато се свързваха във виденията си, тя имаше чувството, че младата жена й прощава. До този миг се бе надявала, че Телери ще съпровожда мъжа си.

Мислите й литнаха на запад. „Телери, аз те обичам все така. Не можеш ли да ме разбереш? Не по свое желание те пропъдих от Авалон!“

Телери, която се стресна от унеса си във вилата в Дубрис, залитна, замаяна, сякаш досега се бе взирала в сребърното блюдо. Отиде с неуверени стъпки до една каменна пейка, седна и отново притвори клепачи. Пред нея се простираше езерото на Авалон. Имаше чувството, че ще се поболее от копнеж.

„Сега там пристига Каразий“, каза си тя. „Диерна ще го посрещне. Може би дори ще му позволи да се изкачи на Тор.“

Дали не бе сбъркала, като не прие поканата на Великата жрица? Толкова много искаше да бъде отново на Авалон! Отказа да тръгне с Каразий не защото вече й бе все едно, а защото връщането би я развълнувало прекалено много.

„Желая им приятно прекарване!“ Пръстите й стискаха отчаяно гънките на роклята. „Що се отнася до мен, ако някога се върна на Авалон, то ще бъде завинаги…“

— Това е долината на Авалон — казваше Диерна. Баржата повторно бе прекосила мъглите и се плъзгаше по водите към Тор. Каразий трепна и се изправи като човек, който се събужда от сън. Въпреки протестите им офицерите от ескорта бяха останали да го чакат на брега заедно с конете. Но жрицата, свикнала да чете по лицата на хората, бе доловила вътрешното им облекчение и бе разбрала, че и те са чували легендите за Свещения остров. Дори британски принцове от кралска кръв рядко биваха допускани до Авалон. Когато бе необходимо, жриците напускаха острова и отиваха да благословят земите им.

Диерна бе повикала Каразий не защото бе висш римски сановник, влиятелен във външния свят, а защото наскоро й се бе присънил странен сън. Това, че адмиралът се бе отзовал незабавно на поканата й, макар че тъкмо сега във флота имаха най-голяма нужда от него, й се стори благоприятно за намеренията й.

Откак Каразий започна да отделя част от плячката, за да покрива нуждите на войската, нещата вървяха добре. Корабите носеха добри печалби, а те отиваха за строежа на нови кораби и нови укрепления. Може би бяха изтощили противника достатъчно, та да не ги безпокои известно време.

Жриците в сините си одежди се бяха изправили под ябълковите дървета. Зад тях стояха друидите. Когато баржата доближи брега, те започнаха да пеят.

— Какво казват? — попита Каразий. Не разбираше думите, защото жриците пееха на много древен език.

— Приветстват Защитника, сина на сто крале…

Той я изгледа удивено.

— Ако това е за мен, не заслужавам такива почести. Баща ми караше баржа, много прилична на тази, с която дойдохме тук, през делтата на Ренус — там, където реката се влива в северното море, и така си изкарваше хляба.

— Благородството на духа е по-силно от това, което се унаследява по кръв. Но за това ще поговорим друг път — отвърна тя.

Баржата докосна брега и Каразий слезе. Крида пристъпи към него, за да му предложи чаша вода за „добре дошъл“. Беше обикновена глинена чаша, но водата — чиста, с леко метален вкус, бе от Свещения извор. Диерна си помисли с облекчение, че дори лицето й да изразяваше някаква неприязън, то бе скрито от воала.

Остави госта на грижите на Левал. Той щеше да му предложи храна и да му покаже сградите, построени в подножието на Тор, докато тя отведе обратно жриците, за да се заемат с ежедневните си задължения. Срещнаха се чак на вечеря.

— Братството на друидите извършва своите обреди на Тор през деня — каза Диерна, когато поведе Каразий по пътя на процесиите. — Но през нощта Тор принадлежи на жриците.

— Римляните казват, че часовете на мрака са във властта на богиня Хеката, и че вещиците са нейни дъщери. Казват, че те използват прикритието на мрака за своите дела, защото се боят от светлината на деня — отвърна той.

— Наистина ли ни мислиш за магьосници? — пред тях се извисяваха двойката каменни стълбове, които охраняваха пътя на процесиите. Тя спря и се обърна, за да го погледне. В стойката му и в леко приведените напред рамене забеляза напрежение, каквото не бе проявявал досега. — Е, вярно е, че понякога, когато спасението на земята ни го изисква, се стига и дотам. Но можеш да ми вярваш, че не ти желая зло, и че не желая да подчинявам волята ти с помощта на магия.

Той я последва, премина между стълбовете, и отново спря, целият нащрек.

— Може би просто няма да е необходимо… Тук има такава сила, която може да зашемети всекиго.

Диерна срещна погледа му, изпълнен с тревога.

— Значи я чувстваш! Ти си смел мъж, Каразий. Ако волята ти не трепне, Тор няма да ти навреди. Мога да ти кажа едно — ако виденията ми са верни, ти си вървял по този път и преди…

Той и изгледа стреснато, но продължи да я следва в мълчание. Оставаше един ден до пълнолуние. Луната се бе показала над хълмовете и се издигаше бавно в небето на изток. Докато следваха виещия се около хълма път, преминаваха от светлина в мрак, и обратно в светлина. Докато стигнат върха, Луната беше преполовила пътя си. Черните сенки на изправените камъни се очертаваха рязко около кръга. Олтарът в средата на храма бе облян от лунните лъчи — така, че пълният с вода сребърен съд върху него светеше, като че ли светлината извираше от него.

— Защо ме доведе тук, Повелителко? — въпросът му прозвуча рязко, но гласът му потрепна. Диерна разбра, че той се опитва да не обръща внимание на това, което сам чувстваше.

— Тихо, Каразий — каза тя едва чуто и мина от другата страна на каменния олтар. — Когато стоиш на палубата, нали и ти се вслушваш в гласа на вятъра, нали се опитваш да доловиш духа на морето? Не казвай нищо — само слушай, и тогава свещените камъни ще ти проговорят. Виждал си как Телери гледа в сребърното блюдо и знаеш, че не й се случва нищо лошо. Сега е твой ред.

— Телери е обучена за жрица — възкликна той. — Аз съм войн, а не жрец. Не познавам пътищата на духа — всичко, което съм придобил, дължа на разума и силата си…

— Ти знаеш много повече, но не можеш да си спомниш! — отвърна Диерна. — Не ти прилича да се признаеш за победен още преди да си опитал. Погледни в блюдото, господарю — продължи тя с по-мек глас, — и ми кажи какво виждаш…

Двамата стояха един срещу друг. Луната се издигаше все по-високо. Чакането му се стори безкрайно, но за привикналата на бдения Диерна то беше по-скоро възможност духът й да си почине от ежедневните грижи. Колкото по-дълбоко ставаше надвисналото над тях мълчание, толкова повече се засилваше убеждението на Диерна, че в друго време и на друго място тя е стояла също така лице в лице с този мъж, а между тях е имало каменен олтар.

Изведнъж тя видя, че Каразий залитна. Наведе се напред, вкопчи се в каменната плоча и се взря в блюдото. Главата му се скланяше все по-надолу, сякаш водата го привличаше неотразимо. Диерна постави ръцете си върху неговите, уравновесявайки силата, която пулсираше в него, със своята собствена. Взря се на свой ред в блюдото с отсъстващия поглед на човек, който вижда невидимото, и образите започнаха да се очертават. Знаеше, че тя и Каразий виждат едно и също.

Лунната светлина се пречупваше във водата; Диерна видя остров, чиито брегове се миеха от сребристи морски вълни. Никога не бе го виждала в осезаемия свят, но въпреки това с душата си позна и земята, и водата, богатите поля близо до морския бряг и корабите във вътрешното пристанище. Позна и малкия остров, който се намираше в самия център на големия — постепенно издигащите се тераси, мраморните стълби, богатите храмове, които излъчваха меко сияние в нощта. Островът бе голям колкото цялата долина на Авалон, но очертанията му наподобяваха силуета на Тор. Разбра, че вижда древната земя, откъдето ревностно съхраняваните мистерии бяха достигнали до тях. От този остров се бяха спасили мъдреците, които бяха станали по-късно учители на друидите — островът, над който от векове се плискаха вълните на океана.

Диерна виждаше все по-ясно; сега вече стоеше на една от терасите, опряла ръце на мраморна балюстрада, и се взираше надолу. До нея се бе изправил един мъж. Татуирани дракони се виеха по мускулестите му ръце. На челото му светеше кралската диадема с образа на слънцето — сега, на лунна светлина, сиянието й не бе толкова ослепително. Мъжът бе тъмнокос, с орлови черти, но духът й позна неговия.

Той се обърна към нея и очите му се разшириха.

— Дъще на пламъка!

Неочаквано Диерна почувства как приспаният от векове копнеж по него се надига в отговор. Мъжът протегна ръце към нея и в същия миг видението изчезна — двамата видяха само как гигантска вълна се издигна над тях, погълна ги и ги раздели.

Диерна имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Призова на помощ желязната си воля, за да възвърне душевното си равновесие. Когато отново виждаше ясно, забеляза, че Каразий се е строполил напред върху олтара. Сребърното блюдо се бе преобърнало и водата се стичаше по камъка. Тя заобиколи и отиде при него.

— Дишай дълбоко — зашепна тя, стиснала здраво потрепващите му рамене, докато треперенето престана. — Кажи ми… Какво видя?

— Остров… лунна светлина… — Каразий се отпусна назад и седна, потривайки стегнатите мускули на ръцете си. — Мисля, че и ти беше там… — той поклати глава. — После… Видях и друго. Бях пак тук! — той се огледа диво наоколо си. — Сражавах се… беше кървава схватка… искаха да разрушат храма! — намръщи се и се взря в очите на Диерна. — Всичко изчезна. Не помня нищо повече.

Диерна въздъхна. Как й се искаше да го притисне в прегръдките си — както бе прегръщала другия, в безкрайно далечното минало. Но нямаше право да му каже, че са свързани завинаги — отвъд времето и пространството — ако той сам не го осъзнаеше. Тя самата не разбираше какво точно означаваше видението, но чувството, което бе събудило у нея, не можеше да се сбърка. Тя бе обичала този мъж в друг живот — може би се бяха срещали не само веднъж през вековете — и припомняйки си всичко от първата им среща до тази нощ, разбра, че и сега го обича. Тя беше жрица, обучена да владее и волята, и сърцето си. Дори към мъжете, от които бе заченала децата си, не бе изпитвала нищо повече от уважение и страстта, която се пораждаше по време на ритуала. Как е могла да бъде толкова сляпа?

— Ти си крал, дошъл от морето — каза тя тихо. — Много отдавна, още преди векове, кралството ти е изчезнало навеки в морските дълбини. Откак свят светува, морето винаги е закриляло Британия. Затова и тук е съхранена част от древните традиции на потъналите земи. Що се отнася до каменния храм… — Диерна преглътна. — Преди много, много години тук е загинал един мъж на име Гауен. Загинал, докато защитавал храма. Той също бил крал по силата на свещения ритуал. Не знам защо ти се е явило това видение — може би просто защото и ти си воин, а може би защото неговият дух живее в теб. Но съм сигурна, че ти си дошъл отново на тази земя, за да бъдеш неин защитник.

— Заклел съм се да служа вярно на императора… — каза Каразий развълнувано. — Защо ми бе показано всичко това? Аз не съм крал.

Диерна сви рамене.

— Това няма значение. Важно е да си посветен — а ти вече даде кръвна клетва, когато благослових твоята крепост. Ти носиш кралски дух, повелителю на вълните, и си обвързан с мистериите. Мисля, че наближава денят, когато ще трябва да избереш дали ще се отречеш от предопределението си или ще го приемеш.

Той стана и тя почувства силата му с всяка клетка на тялото си. Да, той имаше извънредно силен дух, макар и никога да не бе обучаван и да нямаше представа от мистериите. Тя бе сторила това, което искаше от нея Богинята. Сега, какъвто и да бе изборът му, тя трябваше да го приеме. Диерна го поведе мълчаливо надолу по хълма.

На сутринта им съобщиха, че е пристигнало важно известие за Каразий. Диерна нареди да доведат вестоносеца на острова с превързани очи. Когато човекът подаде обвития в кожа свитък на адмирала, Диерна търпеливо изчака той да извади писмото и да го прегледа. Видя как се измени лицето му и чак тогава попита:

— Пиратите ли?

Каразий поклати глава. На лицето му бе изписано нещо средно между гняв и безсилие.

— Този път крадците не са саксонци, а римляни! — той отново се взря в свитъка, и започна да чете и да превежда прочетеното.

— Обвиняват ме, че съм се съюзил с враговете на Рим и съм ограбил императора! Казват, че нарочно изчаквам и нападам пиратите едва когато потеглят обратно, за да взема тяхната плячка! Глупаци такива — нима мислят, че мога да бъда навсякъде едновременно или да чета мислите на варварите? — Обърна пергамента и се изсмя, но смехът му не прозвуча весело. — Да, очевидно са на това мнение, защото ме обвиняват дори в сключване на тайни договори с пиратите, твърдят, че ги упътвам къде да нападнат и после си делим плячката! — Каразий поклати глава. — Ако някога реша да предприема нещо срещу Рим, то ще е съвсем явно!

— Но нали парите от плячката отиваха за защитата на Британия?

— Така е, но кой ще ми повярва? Призовават ме в Рим, за да изслушам присъдата на императора. Дори да ме обявят за невинен, несъмнено ще ме изпратят чак на другия край на империята и няма да видя повече Британия, докато съм жив!

— Не отивай! — извика Диерна.

Каразий поклати глава.

— Заклел съм се пред императора…

— Ти се закле да защитаваш тази земя, а си се клел и по-рано, преди векове, да закриляш Мистериите. Вярваш ли, че ще се намери друг в цялата армия на Диоклециан, който може да стори същото?

— Откажа ли, превръщам се в бунтовник. Това би означавало гражданска война — той вдигна очи към нея. Лицето му бе мрачно.

— Кой ще те спре? Франките по поречието на Ренус не оставят Максимиан да си поеме дъх, а Диоклециан все не може да се справи с готите по Данубиус. Не могат да отделят войска, която да наложи волята им на един непокорен адмирал — при това, каквото и да кажат за избора на средствата, в крайна сметка ти пак защитаваш империята! А стигне ли се до война, няма да е нещо ново. — Тя издържа на мрачния му поглед. — Самият Диоклециан е син на роби, славното му бъдеще е било предсказано от друидска жрица в Галия. Аз мога да говоря с не по-малък авторитет от нея.

Очите му се разшириха.

— Никога не съм искал да ставам император!

Зъбите на Диерна блеснаха в усмивка.

— Върни се при твоя флот, Каразий, и виж дали хората ти ще те подкрепят. Ще се моля на боговете да те закрилят. Стигне ли се до война, може да разбереш, че нямаш друг избор, освен да приемеш плода на победата!

Телери показваше на прислужницата си кои рокли да опакова за предстоящото им завръщане от Дубрис във вилата, когато на вратата на покоите й се появи един легионер.

— Господарке, пристигна вестоносец. Ще дойдеш ли да го приемеш?

— Да не би да се е случило нещо с адмирала? — сърцето й заби силно — не можа да разбере дали това, което изпита, бе страх или надежда. Предната година Каразий бе се противопоставил на императора и бе започнал да гради свой флот. Саксонските нападения бяха намалели рязко. Този сезон той имаше още по-големи планове.

Преди три дни Каразий бе потеглил, за да нападне на свой ред саксонците. Ако и техните села започнеха да горят, може би нямаше да бързат толкова със следващото нападение по британските брегове. Но нали в разгара на битката можеше да се случи всичко — всеки можеше да загине, дори един адмирал. Почувства се виновна, че й минават такива мисли. Съпругът й винаги се бе държал добре с нея, а освен това защитаваше собствения й народ. Осъзна с ужас колко силно ненавижда задължението си да живее редом с него.

— Не, не мисля, че има нещо такова — отвърна легионерът. — Струва ми се, че известието е за Каразий, а не от него. Но човекът, който го донесе, едва ли знае повече от една-две думи латински, пък и говори на някакъв британски диалект, който никой от нас не може да разбере.

— Много добре — Телери даде още някои нареждания на прислужницата и тръгна след войника към крепостната врата.

Лицето на вестоносеца издаваше, че прекарва по-голяма част от времето си на открито. Беше облечен в избеляла рибарска туника и се взираше тревожно във високите крепостни стени, сякаш очакваше всеки миг да се сринат върху него. Когато Телери го поздрави на диалекта, на който говореха около Дурновария, лицето му светна.

— Той е от Арморика — каза Телери, когато вестоносецът заговори припряно. — Те търгуват много с нашите хора и езикът им много наподобява нашия. — Тя се приведе напред и се смръщи от усилие да разбере бързата му реч. Човекът не бе престанал да говори, когато в стаята влезе Алектус.

— Да не би Максимиан да е тръгнал срещу нас? — попита той на латински, когато вестоносецът най-сетне замълча.

— Точно това казва човекът — отвърна Телери. — Но защо е предприел тези действия чак сега? Мислех, че когато Каразий изпрати опровержение на обвиненията срещу себе си, Диоклециан го е приел и му е простил непокорството.

— Това бе миналата година — каза мрачно Алектус, — когато императорът бе много зает с похода по Ренус. Но междувременно дойде вест, че Максимиан е сключил мир с франките в Белгика. Нима искрено си вярвала, че Рим ще понася такова предизвикателство до безкрайност? Не трябва да сме никак учудени, че Максимиан е използвал времето след сключването на мир за строеж на кораби в Арморика. — Устните му се извиха в усмивка. — В края на краищата и ние тук строим наш флот. Но ми се иска да бяхме имали повече време да се подготвим!

— Но Каразий не иска да се сражава с Максимиан! Нали е положил клетва за вярност пред императорите! — възкликна Телери.

— Кръвната клетва, която положи в Портус Адурни, обвързва по-силно. Ти самата беше там и го чу, че се обрече да защитава тази страна.

Загледана в стройната му фигура, Телери неволно си каза, че войнишкият живот се отразява все по-добре и по-добре на Алектус. Вярно, Каразий бе велик войн, но проницателността и интелекта на младия мъж му бяха осигурили приходите, необходими за войската. Преди Алектус изглеждаше съвсем млад, почти момче, поради притеснителността си, но тя бе изчезнала и отстъпила място на самочувствие и заслужена гордост.

— Ти искаш от него да вдигне бунт… — поде тя бавно. — Искаш той да се провъзгласи за император на Британия!

— Да, искам го. Християните казват, че човек не може да служи едновременно на двама господари — и ето, за Каразий дойде времето на избора. — Алектус отиде бързо към отворената крепостна врата и застана там, зареял поглед в морето. — Търговията процъфтява и от това имат полза не само търговците. Ти може би не го съзнаваш, но аз знам откъде идват и къде отиват парите. Сега всички живеят по-добре. Не знаеш ли, че в храмовете се молят за здравето на Каразий, сякаш вече действително е станал император… Нека тогава стане наш господар — такъв, от какъвто имаме нужда! Максимиан сам ще го принуди да избере.

Алектус поклати глава, измъкна навосъчените таблички от диплите на дрехата си и се обърна към рибаря.

— Попитай го колко кораби е видял и горе-долу колко войска могат да пренасят тези кораби. Питай го кога ще отплават — каза той рязко. — Ако не мога да бъда до своя адмирал, за да му помагам с меча си, то има друг начин да му помогна, и той може би му е по-необходим — ще му съобщя всичко необходимо, за да може да направи план на битката, за да бъде флотът готов да го последва на бой! Бързай, защото корабът, с който ще пратя известието, трябва да хване прилива!

Римляни ще се сражават с римляни! Телери потръпна при мисълта. „Богиньо, закриляй Каразий“, замоли се тя, засрамена от ентусиазма в очите на Алектус. „И прости съмненията ми! Тази нощ отново ще погледна в сребърното блюдо. Може би Диерна ще има други новини за мен.“

Рибарят гледаше ту нея, ту Алектус, без да може да разбере нищо. Телери с и пое дъх и започна бързо да превежда.

Каразий стоеше на задната палуба на „Орион“. Триремата леко се полюляваше под краката му — имаше мъртво вълнение. Платната бяха свити — достатъчни бяха малко гребци, за да удържат кораба, останалите почиваха. Другите кораби бяха заели позиция в три колони. Беше изпратил само един лек платноход напред, за да следи за появата на вражеския флот. Назад беше сушата — потънала в зеленина; ниски хълмове и варовикови възвишения на изток, които преминаваха на запад в по-висок бряг, целият в назъбени скали. Крайбрежието тънеше в покой. От време на време по повърхността на водата пробягваха вълнички, които напомняха за многото подводни течения.

Строежът на „Орион“ беше привършил тази зима. Корабът беше най-големият в целия флот — по размер напомняше големите триреми, познати в по-стари времена. Дървото, още съвсем ново, блестеше от белота на слънцето. На носа бе изрязана фигура на ловец, който се прицелваше в невидим враг. Образът на Орион9 бе чисто римски, но тъкмо Диерна бе предложила това име за кораба. Беше казала, че в съзвездието с това име се крие голяма сила, и че ако назове кораба на него, това ще му донесе победа. Затова пък на малкия олтар на кърмата имаше статуя на Богинята — с шлем и щит, въоръжена с копие. Римските офицери я наричаха Минерва, но и този избор на божество-покровител на кораба бе направен от Диерна, а тя бе казала на Каразий да се обръща към богинята с името Брига — така я наричаха на Авалон.

— С натежало сърце се обръщам към теб, Богиньо — прошепна Каразий. — Не искам да вляза в сражение с Максимиан. Дай ми знак, за да видя верния път, и ако все пак битката е неизбежна, заради смелите мъже, които тръгнаха с мен, те моля да ни дариш с милостта си и да ни помогнеш да извоюваме победата.

Той хвърли още една шепа ечемичени зърна върху олтара и изля малко вино. Менекрат, избраният от него капитан на „Орион“, взе една щипка ароматен тамян и го хвърли върху горящите въглени. Мирисът на море се смеси с аромата, който се издигна от параклиса.

Но дори докато се молеше, част от съзнанието на адмирала не се откъсваше от мисълта за предстоящия сблъсък — той ковеше планове, пресмяташе, не спираше да се готви за неизбежното. Известието, което му прати Алектус, го върна от делтата на Ренус. Когато стигна обратно до Дубрис, ескадрите на Рутупие и Адурни вече чакаха да се присъединят към него. Чакаше го ново известие от Телери — флотът на Максимиан бе излязъл в открито море и се насочваше към протока. Самата Телери ги бе видяла в сребърното блюдо три ескадри от по десет кораба, претъпкани с войници. Каразий разполагаше с повече кораби, но не можеше да ги събере всички на едно място — една част от тях охраняваха другите части на крайбрежието — докато Максимиан можеше да удари с цялата си сила по всяка крепост, която избереше.

Телери пишеше също, че великата жрица обещала да призове ветровете, за да възпират хода на Максимиановите кораби, но това можеше да отложи сражението само за кратко време. И това бе добре дошло, мислеше си Каразий, защото същият този вятър, срещу който плаваше флотът на Максимиан, носеше неговите кораби така бързо надолу по протока, че вече бяха подминали Портус Адурни.

Вярно, че хората на Максимиан бяха повече на брой, но той бе принуден да се задоволи с роби и набързо мобилизирани рибари, водени от малко на брой офицери, откъснати от службата си по Средиземноморието и от патрулите по Ренус. Императорът сигурно се надяваше да притисне противника си към брега и да наложи битка по палубите, за да ползва силата на легионерите, с които бе натоварил корабите си.

Корабите на британците, от друга страна, бяха по-маневрени, което компенсираше до голяма степен по-малките екипажи. Каразий непрестанно си напомняше да не изпада в самодоволство. Досега се бе сражавал със саксонци, които наистина бяха добри моряци, но в битка не се сражаваха като дисциплинирана военна формация, а всеки поотделно, в стремеж да се покрият с лична слава. Хората на Каразий никога досега не се бяха изправяли срещу известните с желязната си дисциплина римски легиони. От друга страна, морето тук бе непознато за врага, а това би могло да бъде напълно достатъчно като предимство.

Той забеляза, че всички го наблюдават в очакване, и привърши молитвата си, после затвори вратите на олтара. Менекрат взе мангала и изхвърли жаравата във водата. Каразий се огледа и се усмихна. Добър кораб беше „Орион“ — като започнем от бронзовия таран, който сечеше вълните малко под ватерлинията и свършим с тежките ленени платна. Екипажът също беше подбран добре — всеки от офицерите бе воювал в продължение поне на две години с пиратите. Легионерите наброяваха само две дузини, но бяха опитни воини, а и гребците — сто шестдесет и двама на брой — не бяха роби, а хора, които бяха готови по убеждение да се сражават за защитата на Британия. Боговете бяха пратили хубав пролетен ден. По небето плаваха само няколко леки облачета, вятърът също бе лек и попътен. „Орион“ оставяше след себе си пенлива бяла следа в тъмносините вълни — в такъв ден човек можеше с леко сърце да срещне смъртта — или да ликува след победата.

Липсваше му Алектус. Острият ум и язвителното чувство за хумор на младия човек бяха разведрявали не един мрачен час през изминалите години. Но макар че Алектус напълно заслужено бе получил офицерско звание и се числеше към щаба на адмирала, така и не можа да се пребори с тежките пристъпи на морска болест.

Чайки крещяха и прелитаха над мачтите, след това се спускаха рязко надолу към брега — същински крилати пирати, по-лакоми и от саксонците. „Имайте търпение — каза си Каразий — скоро ще има храна за вас.“

Постът на кърмата викаше нещо. Каразий застана нащрек, взря се в морето и засенчи очите си с длан.

— Платноходът! — викаше стражът. — Вдигнали са всички платна и летят насам като стрела!

— Какъв е сигналът? — извика адмиралът, докато вземаше по две стъпала наведнъж, тичайки по стълбичката между пейките на гребците.

— Враг на хоризонта!

Сега Каразий също виждаше как мачтата на платнохода се издигаше и спускаше по вълните, виждаше ясно и бялата пяна около веслата. Малкото корабче наближаваше все повече, докато накрая почти се допря до борда на „Орион“ — като пиле, което се прибира на сигурно място до квачката. Каразий почувства как стомахът му се свива. Настъпил бе решителният миг.

— Колко са? — извика той, стиснал с две ръце релинга.

— Три ескадри — плават насам, но не бързат особено.

Адмиралът съзнаваше как събитията го увличат във водовъртежа си.

— Сигурно са се насочили към Портус Адурни — мислят да останат в открито море до свечеряване и после да ни нападнат изневиделица. Вместо това обаче ще ги изненадаме ние! — Каразий се обърна към екипажа и се провикна: — Вдигайте щита!

Позлатеният щит се заиздига нагоре и блесна на слънцето като паднала звезда. Блясъкът му ги излагаше на риск, но дори някой особено зорък противников моряк да го забележеше, надали щеше да разбере за какво става дума, ако не видеше и платна наблизо. Каразий чу, че навиват платнището, което обикновено служеше за заслон на гребците. Хората проверяваха дали мечовете им се вадят леко от ножниците. Всички до един бяха заели места до греблата.

Възцари се такава тишина, че дори плисъкът на вълните им се струваше оглушителен. По предната палуба премина сянка — Каразий вдигна очи и видя, че над тях лети морски орел. Силуетът на птицата се очертаваше ясно — черен на фона на яркосиньото небе. Орелът прелетя веднъж, върна се, зави, разперил черно-бели криле, и закръжи над кораба — веднъж, два пъти, три пъти. След това нададе протяжен крясък и литна на запад — сякаш водеше британския флот право към вражеските кораби.

— Добро знамение! — Каразий едва можа да чуе вика на Менекрат, защото кръвта шумеше в ушите му. Боговете бяха отговорили на молитвите му; всякакви съмнения отлетяха без следа.

— Сам Господарят на небесата ни води към победата! Напред! Следвайте орела!

Палубата потръпна под нозете му, докато сто и осем гребла се вдигнаха едновременно и се врязаха като едно във вълните. „Орион“ се люшна напред, залюля се леко, после гребците влязоха в ритъм и корабът се заплъзга плавно и все по-бързо. Носът на „Орион“ пореше вълните, а зад него се носеха останалите триреми — наредени в редица, така че мачтите им не можеха да бъдат преброени. От двете страни на триремите бяха заели места по-леките кораби — Каразий забеляза с радост, че те също спазват идеален боен ред.

Адмиралът отново засенчи очите си с ръка и се вгледа напред. На хоризонта нещо бяло проблясваше едва забележимо.

— Хайде, милите ми, само елате насам — не можете да видите колко сме на брой! Само си кажете, че сме лесна плячка и елате по-близо!

Врагът като че ли чу поканата му. Междувременно се бяха появили и останалите кораби на Максимиан и Каразий можеше да види как трескаво се прибират платната, виждаше и бялата пяна около корабите, които вече се движеха само на весла. Бяха запазили клиновидната формация, в която се бяха движили досега, но стегнаха редовете си, без да намаляват скоростта.

Каразий направи знак на тръбача.

Менекрат даваше рязко заповедите си. Кормчията на „Орион“ се отпусна с цялата си тежест върху руля. Палубата се наклони, докато голямата трирема започна да завива плавно надясно. Цялата колона мачти отзад затрепера, докато всеки от корабите повтаряше маневрата. Гребците на „Орион“ продължаваха да поддържат равна скорост, но корабите отзад забързаха, а по-леките кораби по фланговете вече просто летяха, обръщайки посоката, за да застанат отново ветрилообразно от двете страни на колоната триреми.

— Орион — прошепна Каразий — хрътките ти подгониха плячката! Нека боговете им дарят добър лов!

Римските командири щяха да се опитат да нападат на абордаж — така по-големият брой на техните легионери можеше да им осигури победата. Целта на британския флот трябваше да бъде да унищожи или извади от строя колкото е възможно повече вражески кораби, още преди те да са успели да доближат дотолкова, че да могат да мислят за абордаж.

Римляните се носеха бързо насам. Личният телохранител на Каразий му донесе шлема и щита. До него бяха подпрени копията му. Моряците на „Орион“ изпълваха предната и задната палуба. Прашкарите бяха приготвили камъни за прашките си. Противникът беше вече толкова близо, че всички виждаха отражението на слънцето по броните на римските легионери. Адмиралът за последен път огледа хората си. В качеството му на главнокомандващ негово право бе да планира атаката, но оттук нататък капитаните решаваха поединично как да изпълняват подадените от флагманския кораб заповеди, защото положението се изменяше с всяка секунда. Каразий си помисли със странно облекчение, че сега, когато жребият бе вече хвърлен, той не бе по-важен от който и да било друг от офицерите.

„Орион“ отново потрепна, защото Менекрат бе наредил нова смяна на курса — към малкия римски кораб, който бе подбрал за първа цел на атаката. Врагът, усетил заплахата, започна да завива, и „Орион“ пропусна възможността да го пробие странично с тарана, но пък бързината, с която се движеше британската трирема, правеше сблъсъка неизбежен. Веслата на бакборда се издигнаха високо във въздуха, когато двата кораба се срещнаха с трясък и наточеният таран на „Орион“ отсече с един удар издигнатите весла на противника и се вряза с все сила във вражеския кораб. Не можаха да го потопят, но поне временно малкият кораб бе извън строя. Едно копие удари по палубата на „Орион“ и се търкулна встрани; гребците отново натиснаха веслата и „Орион“ отмина, за да се вреже в центъра на вражеската формация.

Виковете и тръбните звуци от двете му страни подсказаха на Каразий, че британските флангове успяват да минат от двете страни на клиновидната противникова формация; дори леките кораби причиняваха големи щети, когато нападаха с тараните отстрани.

Корабът, който бе следващата цел на „Орион“, забеляза много късно британския флагман, защото вниманието на капитана бе заето с „Херкулес“. Каразий скочи от мостика на палубата и се хвана за една от подпорите, за да не падне, докато „Орион“ връхлиташе с все сила върху противника. Разнесе се трясък на цепещи се греди и няколко копия прелетяха наоколо, но гребците вече се бяха подчинили на командата на Менекрат и с все сили изтегляха „Орион“ назад, за да го измъкнат от обсега на вражеския кораб, преди екипажът да се е съвзел, за да опита абордаж. Един от моряците рухна, пронизан от копие, но хората около него само се притиснаха по-плътно един към друг — знаеха, че скоро ще отмъстят за него.

Наблизо се чуха викове и звън на оръжие, и Каразий разбра, че някой от противниковите кораби е успял да предизвика ръкопашен бой. Но „Орион“ продължи напред. Мачтите се люлееха над водата като гора по време на буря. Зад тях, вече съвсем наблизо, се очертаваше скалистият бряг.

Над главата му премина градушка от камъни и морякът от наблюдателницата падна като покосен. След минута друг успя да го изправи, ругаейки, и се опита да избърше кръвта, която се стичаше по слепоочието му. Корабът, от който ги обстрелваха с прашки, се насочваше към тях, но се движеше тромаво. Менекрат извика нещо и „Орион“ се понесе към незащитената страна на нападателите.

Ударът беше страшен. Натрошените гребла на противника се разхвърча ха във въздуха като съчки. Една треска прониза като стрела врата на един от гребците и той се свлече под пейката. Носът на „Орион“ се наведе надолу под тежестта на римския кораб, опрял борд в неговия. Екипажът на противника започна да прехвърля куки, но моряците на „Орион“ успяваха да ги посрещнат и ги хвърляха обратно. За миг Каразий реши, че двата кораба ще се закачат един за друг, но „Орион“ успя да се измъкне и този път. Бяха вече съвсем близо до брега. Каразий хвърли поглед към слънцето и установи, че наближава часът на вечерния прилив. Сграбчи ръката на тръбача, който продължаваше да стои до него, и изкрещя нещо в ухото му.

След миг сигналът за оттегляне се извиси над оглушителния шум на битката, над воплите на умиращите и пукота от разцепването на потъващи кораби. „Орион“ даде пълен назад и започна да се оттегля под ликуващите викове на римляните. Но те не познаваха крайбрежието и теченията тук.

Веднага щом британските кораби започнаха да се оттеглят, римляните се втурнаха да ги преследват. Само че техните триреми — по-тежки и с по-неопитен екипаж — се движеха бавно. Заваляха проклятия, защото хората на Максимиан забелязаха как по-подвижните им противници се прегрупират и изчакват силата на прилива, който теглеше неумолимо римските кораби към враждебните скали на британския бряг. Едва сега римските капитани осъзнаха опасността и разбраха, че вече трябва да се сражават не срещу хората, а срещу морето. Няколко кораба, чиито капитани бяха разбрали, че пътят им назад е отрязан, сами насочиха носове към брега с надеждата да намерят някой залив, където да се отбраняват. Останалите се мятаха из разпенената вода и мъчително се изтегляха назад, в посока открито море.

Каразий изчакваше, трескаво пресмятайки времето и разстоянието, докато „Орион“ следваше неотлъчно противника, готов да пресече пътя му, и да не може да се оттегли на безопасно разстояние.

Минаваха пред един плитък и широк залив. Щом го забеляза, Каразий отново даде сигнал на тръбача. Звукът на тръбата бе досущ като на ловен рог — хрътките на „Орион“ нападаха отново. Каразий сочеше към най-големия от оцелелите кораби на противника. Палубата се наклони рязко — „Орион“ отново завиваше. Още по-бързо проблясваха веслата — гребците гребяха със страхотно напрежение, с такава бързина, каквато може да се поддържа само за последните няколко дължини, преди корабът да удари противника.

Каразий вече виждаше лицата на хората, застанали на палубата на противниковия кораб. Видя един центурион, с когото бе служил по Ренус, когато и двамата бяха още съвсем момчета, и вдигна меча си за поздрав. Вражеският кораб, усетил заплахата, се опитваше да обърне курса — адмиралът можа да забележи изрязаната от дърво фигура на морска нимфа на носа. Но противникът гребеше срещу течението, докато „Орион“ се носеше по него. Удариха противника със страшна сила — и двата кораба се издигнаха високо над вълните и хора от двата екипажа се озоваха зад бордовете.

Каразий падна на колене от силата на сблъсъка. Около него връхлитаха въоръжени мъже. Понесени от силата на удара, те стигаха до средата на противниковата палуба, преди да успеят да спрат. Този път нямаше нужда от абордажни куки, нямаше и начин двата кораба да бъдат разделени. Гребците бяха наскачали от пейките, грабнали мечовете си. Пред очите на Каразий блесна острието на меч; адмиралът скочи на крака и вдигна щита си — необходимостта да се защитава прогони всякакви други мисли.

Хората му се сражаваха с професионални войници, ветерани, запомнили стотици ръкопашни схватки. Тя се бяха съвзели бързо от удара и се прегрупираха, проправяйки си път през палубата на „Орион“ със смъртоносно хладнокръвие. Каразий поемаше градушката от удари с щита си и сечеше в отговор с все сила. Страничен удар засегна шлема му и го накара да залитне, но в същия миг противникът му бе повален от римски легионер и британски гребец, вкопчени в смъртна схватка, и падна зад борда.

Каразий едва има време да благодари наум на небето. Телата на умиращите се мятаха отчаяно около бордовете. Намереха ли опора за краката си, противниците заставаха неподвижно и започваха да секат сляпо или да промушват с късите копия. Битката се бе пренесла и върху другата палуба, но Каразий не можеше да разбере дали някой има превес. Пое си дълбоко дъх и в същия миг видя скалистия нос, надвесен точно над тях.

Сянката му падна върху двата кораба. Няколко души от сражаващите се вдигнаха очи, но повечето нямаха време да забележат нищо около себе си. След още миг беше вече късно. Римският кораб се удари с все сила в скалите, понесен от течението, разтърси се и замря сред пукота на цепещо се дърво. Носът на „Орион“, освободен при удара, изскърца, корабът потрепна и заплава свободно.

Римският кораб загина, но екипажът му все още имаше възможност да победи в сражението на палубата на „Орион“. Каразий стисна зъби, събрал сетни сили, докато нови и нови римски легионери прескачаха от потъващия кораб на „Орион“.

Ако сражението му се бе сторило ожесточено преди, то сега хората се сражаваха направо отчаяно, с удесеторени сили, и сблъсъкът бе много по-страшен от която и да била битка със саксонски пирати. Ръката, с която Каразий държеше меча, започна да губи сили, другата ръка, в която бе щитът, също изнемогваше под непрестанните удари. Беше ранен и кървеше от десетина места — скоро и загубата на кръв щеше да подкопае силите му.

Около него имаше купчини трупове, но двама римляни прегазиха труповете и връхлетяха върху него. Каразий застана здраво на краката си и се приготви да се защитава. Може би трябваше да се задоволи с планирането на битката, може би трябваше да остане на сигурно място на брега — Максимиан несъмнено бе постъпил така. Младите сякаш никога не вярваха, че могат да бъдат убити, помисли си той, отбивайки един страхотен удар, който успя все пак да засегне връзките на шлема му. Шлемът падна и Каразий остана гологлав. Вдигна уморено ръка, за да парира следващия удар, и си каза, че явно и по-старите не поумняват.

Подхлъзна се в локва кръв и падна на едно коляно. Хвърли поглед през рамо и установи, че отстъпвайки, е стигнал до малкия олтар на Богинята. Наложи си да диша дълбоко. Отчаянието отстъпи място на внезапно спокойствие, което го изпълни целия. „Богиньо, животът ми е в твои ръце“, бе последна та му свързана мисъл.

Някаква сянка се издигна над него. Каразий се опита да вдигне щита, съзнавайки, че този път не реагира навреме. В същия миг палубата се разтресе и ударът, който иначе би разцепил черепа му, падна встрани. Каразий видя, че вратът на противника му е незащитен, удари светкавично, и римлянинът рухна в локва кръв.

Адмиралът се изправи с усилие, подпирайки се на меча си. Около него не бе останал жив човек. Застана здраво на краката си и установи, че корабът вече не се люлее. Самата земя на Британия го бе спасила — „Орион“ бе пристанал.

Сражението на палубата бе спряло. Оцелелите постепенно идваха на себе си. Вглеждайки се в окървавените им лица, Каразий започна да разпознава хората от своя екипаж. Наоколо се полюшваха други кораби, но повечето от тях бяха британски.

„Жив съм!“ Той се огледа наоколо с невярващ поглед. „Ние победихме…“ Тогава му се стори, че малката статуя на олтара се усмихва.

Тази нощ по-големите британски кораби пуснаха котва в плитките води на залива. Към тях бяха привързани пленените кораби, а по-леките платноходи бяха пристанали на пясъчния бряг. Екипажите слязоха да нощуват на ливадата над брега. Деляха си припасите, но вестта за победата се разнесе бързо, към брега запристигаха каруци с храна и ейл, и празненството започна.

Сложиха адмирала на импровизиран трон от сухи дърва, покрит с наметала, взети от избитите противници. Каразий си казваше, че би трябвало да даде някои заповеди, да обмисли следващите си планове, но главата му бе замаяна от загубата на кръв и от виното, което бяха намерили на един от вражеските кораби. Беше много щастлив. Вечерта беше прекрасна, а хората му бяха най-смелите, най-безстрашните воини, с които би могъл да се похвали някой главнокомандващ. Лицето му сияеше в усмивка като залязващото слънце, а моряците му се от плащаха с възторг и хвалби, които ставаха все по-невъздържани, колкото повече намаляваше виното.

— Да ги видим сега какво ще кажат за затънтените провинции! — викаше един от гребците.

— Няма по-добри кораби от британските, нито по-добри екипажи!

— Да имат да вземат да се подчиняваме на някакви си идиоти в Рим — мърмореше един от моряците.

— Това са наши води, и ние ще си ги защитаваме!

— Ще ги защитава Каразий! — името му отекна по целия бряг.

— Каразий е нашият император! — извика Менекрат и размаха меча си.

— Император, император… — поде вика цялата войска.

Каразий бе объркан и зашеметен от вълнение. Орелът, посветен на Юпитер, го бе повел в битката, а Повелителката на Британия го бе спасила в решителния момент. Не можеше повече да се измъчва от съмнения, и когато войниците го издигнаха на щитовете си, за да го приветстват като император на Британия, той вдигна високо ръце, приемайки тяхната обич и властта над тази земя.

14.

Понякога, когато небето над хълмовете помрачнееше и мъгли се стелеха над тресавищата около Голямата стена, Телери почти си представяше, че е отново на Авалон. Никога не преставаше да се учудва, че дори само мисълта за Свещения остров може да й причинява такава болка. Не, това не бяха Летните земи, каза си тя, докато продължаваше да язди напред, а мочурищата из земите на бригантите; и тя отдавна вече не бе жрица на Авалон — беше императрица на Британия.

Чул въздишката й, ездачът пред нея дръпна юздите на коня си, обърна се и я изгледа въпросително. Телери се усмихна. През двете години, откак Каразий бе провъзгласен за император, Алектус бе станал най-добрият й приятел. Дългите походи го изтощаваха и все още не бе добър моряк, но бе същински магьосник, когато се налагаше да се пресмятат разходи и да се планира политиката — а един император имаше нужда от такъв човек дори повече, отколкото един главнокомандващ.

Понякога Телери се чудеше как Каразий съумя да остане толкова дълго пълновластен господар на страната. Когато войската го провъзгласи за император и той прие, тя очакваше Рим веднага да връхлети с огън и меч — още преди края на същата година. Но явно бунтът на един британски военачалник можеше по-лесно да остане безнаказан в сравнение с бунтовете в другите провинции — можеше, ако успяваше да държи властта над моретата и се ползваше от благосклонността на Авалон.

Въпреки това самият Каразий бе немалко учуден, когато Максимиан, след като загуби морската битка, му прати сухо формално писмо, с което го приветстваше като равнопоставен и император на Британия.

Несъмнено Рим си имаше своите основания; мирът, който Максимиан бе сключил с франките, се оказа нетраен; той непрестанно се опитваше да възпрепятства клановете им да прегазят Галия. Мирът с алеманите по Ренус също бе крайно нестабилен, а Диоклециан постоянно се сражаваше с готи и сармати по Данубиус. Носеха се и слухове за вълнения в Сирия. Рим не можеше да отдели войска, която да прати в друга провинция. Докато Британия не застрашаваше други части на империята, императорите нямаха друг изход, освен да я оставят да се справя — и защитава — сама. Каразий междувременно бе започнал да разбира, че управлението на страната изисква много повече от защитата на крайбрежието от саксонци.

Телери хвърли плах поглед към сивата каменна стена, която се виеше по хълмовете. От другата й страна бяха пиктите — и макар че и те бяха келти като бригантите, които населяваха отсамната страна на стената, дивите племена от Алба всяваха ужас у по-цивилизованите си съотечественици — същия ужас, който изпитваше населението на юг от саксонците, но за разлика от него бе постоянен.

Телери смъкна надолу качулката на плътната си наметка, защото мъглата ставаше все по-гъста. Вече се виждаше само малка част от пътя — светът наоколо бе потънал в непрогледна сивота. Песъчливата почва бе потъмняла от влага, натежали от влага бяха и листата на пирена. Ако мъглата не се вдигнеше, щеше да се наложи да запалят факлите, макар че до вечерта оставаше много време. Водачът им изведнъж спря и вдигна ръка. Телери дръпна юздите на коня си и се ослуша. Много трудно бе да се различават звуците в такова време, но несъмнено нещо или някой приближаваше към тях…

Стражите я наобиколиха с насочени напред копия. Ако се наложеше, щяха да се бият, но би било лудост да бягат, след като едва виждаха пътя. Напрягайки слуха си, Телери долови ритмичния звън на конски сбруи — прекалено равномерен в сравнение с хаотичния тропот на копитата на конете на пиктите. Шумът наближаваше. Алектус върна коня си назад, за да застане точно пред нея. Телери чу стържещия шум на метала, когато той извади меча си от ножницата и се зачуди как ли си служи с него. Знаеше, че често се упражнява с един от центурионите, но все пак бе започнал с военното си обучение едва преди две години. Въпреки това изпита радост, като видя, че той е решен да застане между нея и незнайната опасност.

За момент всичко наоколо замря. После в мъглата започнаха да се очертават фигури и пред тях се появи цял отряд легионери, които спряха като заковани пред императрицата.

— Гай Мартин, от гарнизона на Виндоланда, се представя на императрицата, за да я ескортира — каза отсечено командирът.

— Но императрица Телери си има ескорт… — поде Алектус.

— Тук сме, за да подсилим вашия ескорт по пътя към Корстопитум — каза Гай Мартин кисело. — Миналата нощ пиктите са преминали стената при Верковикум. Императорът тръгна по следите им, но прати нас, за да ви отведем на сигурно място — човекът очевидно не беше във възторг от задачата да охранява императрицата, докато останалите бяха извадили късмета да се сражават с пиктите.

Каразий бе настоявал тя да стои на сигурно място в Еборакум, и сега Телери разбра, че е бил прав. Винаги бе приемала стената за нерушима преграда — нещо като мъглите, които пазеха Авалон, но сега, когато видя тясната каменна ивица на фона на мочурищата, тя не й вдъхна особено доверие. Стената бе градена от човешки ръце, а построеното от човек можеше да бъде разрушено от друг.

Когато най-сетне стигнаха до Корстопитум, бе паднал мрак. Мъглата се бе превърнала в ситен дъжд, който проникваше навсякъде. Градът беше удобно разположен на северния бряг на реката — там, където пътят, строен от войските, пресичаше стария път към Алба. На времето населението на Корстопитум бе нараснало рязко, защото тук се бяха заселили много занаятчии, които снабдяваха гарнизона с всичко необходимо. Но докато Телери, мокра до кости, яздеше по главната улица към хана, всичко наоколо й се струваше пусто и мрачно. Много от постройките бяха запустели, а другите се нуждаеха от потягане.

Затова пък от години всеки император, който идваше да огледа стената, отсядаше в Корстопитум, и странноприемницата бе просторна и уютна. Подът не бе украсен с мозайка, но бе покрит с дъски, а по тях имаше плътни черги — пъстри, както ги тъчаха жените от местните племена. В неумелите изображения на ловни сцени по стените, дело на местен човек, имаше някакъв примитивен чар. Напаленият мангал изсуши дрехите им и прогони студа. Когато Телери отново се присъедини към Алектус в голямата зала, настроението й се бе подобрило достатъчно, за да го изслуша, докато той споделяше безпокойството си.

— Императорът е силен мъж и боговете са благосклонни към него — каза тя, когато Алектус за трети път се запита къде ли е намерил подслон Каразий — Човек, който е свикнал да стои на откритата палуба по време на морска буря, няма да се уплаши от някакъв си дъжд.

Алектус потръпна, после й се усмихна, и следите от постоянни тревоги, състарили лицето му, изчезнаха за миг.

— Той може да се грижи за себе си — повтори Телери. — Доволна съм, че ти си тук, при мен!

— Да, ние работим добре заедно — отвърна той сериозно, но лицето му запази момчешкото си изражение, което стопли сърцето й. — Той е силен и властен човек, и може да увлече хората подир себе си. Аз съм този, който обмисля и пресмята всичко, имам възможността да помня и предвиждам, което обикновено човек на действието като Каразий не е в състояние да стори. А ти, господарке, ти си Свещената кралица. Твоята любов дава смисъл на всичко, което правим!

Любов ли? Телери повдигна вежди, но премълча, защото не искаше да помрачи възторжената му вяра. Бе обичала Диерна и Авалон, но бе насилствено откъсната от тях. Що се отнася до Каразий — той често идваше в леглото й, особено сега, когато като император имаше нужда от наследник, но тя така и не можеше да забременее. Може би едно дете би ги сближило; но засега най-доброто чувство, което тя изпитваше към съпруга си, беше уважение. Беше се привързала донякъде към него, но основното, което ги свързваше, си оставаше дългът.

Обичаше ли Британия? Какво ли означаваше това — да обичаш земята си? Имаше слабост към земите на дуротригите, където бе родена, но не намираше в тази северна пустош нищо, което би я подтикнало да я обича. Може би, ако я бяха оставили да изучава мистериите тъй дълго, както ги бе изучавала Диерна, щеше да разбере какво представлява обичта към една идея.

Но нали тъкмо способността на Диерна да се посвещава на идеи бе причина за изгнаничеството на Телери? Телери нямаше никакво желание да бъде императрица — нито на Британия, нито дори на Рим. За нея и двете представи бяха недействителни. Вече дори не мечтаеше да бъде свободна. Замисли се съществуваше ли все още нещо, което би могло да я развълнува дълбоко.

Получиха вест от Каразий и само час по-късно пристигна и самият император — на носилка, теглена от коне, тежко ранен в бедрото. Някакъв пикт бе намерил пролука в защитата му.

— Умея отлично да се сражавам на кораб, колкото и да се люлее палубата под краката ми — каза им той, мръщейки се от болка, докато му сменяха превръзката. — Но да се биеш, докато яздиш, е нещо съвсем различно! Все пак успяхме да ги спрем. Отърваха се само около половин дузина — нека кажат на своите главатари, че Британският император защитава земите си не по-зле, отколкото по времето, когато принадлежаха на Рим.

— Но ти не можеш да бъдеш едновременно навсякъде, господарю, дори да можеше да се сражаваш на кон като дивите сармати. Стената може да ни защитава само ако я охраняват достатъчно войници, но и те трябва да имат какво да охраняват. Последният император, който нареди да укрепят допълнително стената, е бил Север — а това е било преди две поколения. Цялата тукашна част трябва да се укрепи отново, а това означава, че ни трябва материал, за който нямаме пари и няма откъде да ги вземем.

— Вярно — отвърна Каразий — но населението тук е намаляло и има много изоставени постройки. Ако ги разрушим, можем да вземем от тях камъни, за да поправим обитаемите — ще бъдат по-малки, но по-стабилни — Каразий отново прехапа устни, защото лекарят притисна превръзката към раната. — Също като Британия… — добави той задъхано, с обляно в пот лице.

Алектус поклати нетърпеливо глава.

— Много тежка ли е раната? — попита той лекаря, който вече прибираше инструментите си. — Ще се излекува ли напълно императорът?

Лекарят, египтянин, който след десетилетия, прекарани далеч от родни те си слънчеви земи, все още ходеше увит в шалове и наметала, сви рамене и се усмихна.

— Императорът е силен мъж. Лекувал съм по-тежки рани, от които хората са се възстановявали напълно.

— Ще се грижа за теб, докато оздравееш — каза Телери. — Сега дори императорът ще трябва да се подчинява на заповедите на императрицата.

Лекарят кимна.

— Ако лежи, без много да се движи, и остави тялото си да се възстанови на спокойствие, ще се оправи бързо, но е сигурно, че ще остане белег.

— Още един белег, искащ да кажеш… — отбеляза унило Каразий.

— Пада ти се, щом излагаш живота си за нещо, което може да свърши всеки кавалерийски офицер след петгодишна служба по границата! — каза назидателно Алектус.

— Да, стига да имахме достатъчно офицери, че да пратя някого — отвърна императорът. — Нали в това е проблемът. Сега, когато данъците вече не отиват в Рим, Британия процъфтява, но това я прави само по-изкусителна плячка за вълците — които идват към нас и по суша, и по море. Хората от южните земи толкова дълго време са спазвали римската забрана да носят оръжие, че не стават дори за опълчение, а и никой не иска да напуска дома си, и да служи във войската. Чувал съм, че подобно нещо е станало в Рим през ранните години на империята.

— А там как са разрешили проблема? — попита Телери.

— Набирали войници от наскоро завоювани варварски земи, където хората не били още забравили да се бият.

— Е, съмнявам се, че Диоклециан би ти разрешил да набираш войници от неговите провинции — каза Алектус.

— Така е… Но все пак трябва да намеря хора отнякъде… — Каразий замълча и възрази, когато лекарят изпъди всички от стаята, за да може императорът да си почине.

Телери си каза, че когато болката от раната попремине, Каразий ще стане непокорен пациент. Колко безпомощен изглеждаше така — проснат на одъра! Неочаквано сърцето й се сви от съчувствие към него.

През цялата зима, докато раната заздравяваше бавно, Каразий обмисляше как да се справи с липсата на годни войници. Хазната, под вещото ръководство на Алектус, бе в добро състояние, но каква полза от парите, ако стояха недокоснати? Трябваше да ползва поне част от тях, за да наеме войници. Дивите северни племена си оставаха вражески настроени и неприемливи за цивилизованите южняци, дори ако се съгласяха да бъдат наемни войници на императора. Очевидно трябваше да се огледа другаде.

Все по-често му се случваше да вижда насън песъчливата пустош и обраслите с тръстики тресавища на родната си земя — някъде оттатък протока. Виждаше и плодородните поля в земите, изтръгнати насила от морето. Хората, които обработваха тези земи, бяха сигурни, уравновесени и добри войни — а земята никога не достигаше за по-младите синове в семействата. Сигурно, мислеше си Каразий, ако пратеше там вест, че набира наемни войници, мнозина щяха да се отзоват на призива.

Като си помислеше и за саксонците, земите по крайбрежието на северното море, обитавани от тях, бяха също толкова трудни за обработване, колкото и земите на менапиите. Когато ставаха пирати, те го правеха не само за бойна слава, а и защото плячката щеше да нахрани много гладни гърла, върнеха ли се по домовете си. Ако отидеше при тях като човек от сродно племе, можеше да ги обвърже с договор — нямаше той да е първият император, който би ползвал приходите от данъците, за да откупи с тях сигурността на страната си.

Така и щеше да постъпи, веднага щом се върнеше в Лондиниум. Друг изход просто нямаше.

На идите10 на месеца, посветен на богиня Майа, три корабни платна бяха забелязани край югоизточното крайбрежие на Британия. През последните години дори и най-глуповатият овчар можеше да различи изкърпените кожени платна на саксонските плоскодънни кораби. Из селата тревожно забиха камбани, сетне замлъкнаха, защото дългите кораби преминаваха покрай брега, без да пристават.

Войниците от наблюдателниците в Рутупие, спазвайки заповедите, наблюдаваха в мрачно мълчание как корабите влизат в устието на Стур и се насочват нагоре по реката. На свечеряване достигнаха Дуровернум Кантиакорум, столицата на племето кантии — новоизградените крепостни стени светеха, яркорозови на светлината на залязващото слънце.

Каразий, застанал на прага на базиликата, наблюдаваше как германските главатари вървят по главната улица начело на войните си, ескортирани от легионери с факли. Легионерите бяха явно притеснени от вероятността да се наложи да предпазват германските главатари от омразата на градските жители. Ако саксонците бяха забелязали напрежението, най-малкото не го показваха. Само усмивките, които се появяваха от време на време на лицата им, докато се оглеждаха наоколо, показваха, че за тях опасността е нещо, на което се радват.

Поканата на Каразий бе кратка, но съвсем ясна — ако пък се окажеше, че е позабравил родното си наречие, младите войни от племето на менапиите, които бе довел със себе си от Долна Германия, за да му бъдат лични телохранители, щяха да помагат. За да подчертае своята добронамереност, императорът бе поръчал да му ушият одежди, каквито носеха по германските земи: дълги, събрани на глезените панталони от фина вълна, боядисана в златистожълто, и синя ленена туника, украсена с ленти от гръцко кадифе. На ръцете си носеше златни гривни и златна огърлица на шията. На колана му, украсен с множество златни плочки, висеше римски кавалерийски меч, който трябваше да напомни на гостите, че императорът е и войн. Мантията му беше пурпурна — както подобаваше на император, прикрепена на рамото с масивна златна тока.

Всичко в тези одежди трябваше да покаже на новодошлите, че пред тях достоен воин и владетел — не лукав римлянин, който продава честта си за злато, а крал, с когото всеки главатар би могъл да сключи честен съюз. Но докато наблюдаваше пристигащите германски главатари, Каразий далеч не се занимаваше с такива разсъждения — мислеше си единствено колко по-удобно е това облекло в сравнение с римското.

В базиликата бяха поставили дълга маса за пиршеството. Каразий седна на челното място, а от двете му страни се подредиха германските главатари. Хората, които ги съпровождаха, седнаха по-надолу. Робите се грижеха чашите постоянно да бъдат пълни с хубаво вино от Галия. Британците бяха свикнали да наричат всички пирати саксонци, но всъщност племената, от които се събираха екипажите, бяха най-различни. Високият мъж отдясно на Каразий беше Хлодовик от племето на франките, които и до ден днешен създаваха постоянно проблеми на Максимиан. До него седеше набит мъж със сива брада — той бе един от последните от племето на херулите, които все още живееха на север. Той се беше присъединил с хората си към главатаря на англите, Вулфхер. Последен седеше един вечно намръщен фризиец на име Радбод.

— Хубаво ти е виното — поде Вулфхер и протегна чашата си, за да му я напълнят отново.

— Пия за вас — отвърна Каразий и вдигна на свой ред чашата си. Беше проявил достатъчно благоразумие, като накара да напълнят предварително чашата му наполовина с разтопен восък. Във флота бе свикнал да носи на пиене, но способностите на германските главатари бяха легендарни, а за да печели уважението им, се налагаше да не им отстъпва и в това отношение.

— Пием с удоволствие от твоето вино, но и у дома си имаме амфори с не по-лошо от него — заяви Хлодовик.

— Да, но сте платили за него с кръвта на хората си — отбеляза Каразий. — Не е ли по-добре да го получавате като дар, а кръвта си да щадите за по-благородни цели?

— Така значи, а? — засмя се Хлодовик. — А нима твоето вино не идва също от Галия, откъдето е и нашето? Не е ли вярно, че запасите ти от него са намалели, откак си влоши отношенията с Максимиан?

— През последните няколко сезона вашите роднини от Белгика не го оставят дъх да си поеме — усмихна се Каразий. — Той не разполага нито с кораби, нито с хора, та да се опита да попречи на търговията на Британия.

— Виното е хубаво нещо — намеси се Радбод, — но златото е за предпочитане.

— Разполагам с достатъчно злато… за приятелите си. А имам и сребро — от мините в Мендип.

Каразий направи знак и робите започнаха да внасят кошници с пресен хляб, блюда със сирене, яйца и стриди, а после цели телешки и еленски бутове.

— А какви дарове очакваш от своите приятели в замяна? — попита Хлодовик, докато отрязваше огромно парче от бута пред себе си. Бяха насядали около масата по варварския обичай, а не полегнали като римляните, но главатарите, които държаха на тези неща не по-малко от римляните, се хранеха от сребърни блюда и пиеха от златни чаши.

— Разрешете на младите воини от вашите племена да търсят слава по чужди брегове. Още повече ще ви платя, ако вие самите поведете хората си срещу враговете, които нападат нашето крайбрежие.

— Но нали ти самият, господарю, си велик войн? За какво ти е да се лишаваш от славата, с която ще се покриеш, ако сам разбиеш нападателите? — захили се Вулфхер и пресуши чашата си.

— Вярно е, че бих предпочел да водя морски битки. Но сега нося отговорност за цялата страна и ми се налага да прекарвам голяма част от времето на север, за да водя войските срещу северняците оттатък стената.

— И би оставил вълците да пазят стадото ти в твое отсъствие? — Вулфхер поклати глава развеселен.

— Ако вълците държат на честта си, бих им се доверил повече, отколкото на кучетата — отвърна Каразий. Месото, което донесоха робите, бе отдавна изядено, и сега гостите се бяха заели с цял глиган, печен с мед и ябълки.

Вулфхер спря да яде и се вгледа в Каразий.

— Ти не си римлянин, макар че ти казват „император“…

Каразий се усмихна.

— Роден съм на континента, сред блатата, където живеят менапиите. Но сега принадлежа на Британия.

— Гладни вълци сме ние, а имаме и много гладни вълчета у дома — намеси се Радбод. — Колко даваш?

На мястото на печените меса сега имаше блюда със захаросани плодове, подсладен хляб и сладкиши. Разговорът започна да става по-оживен. Амфорите с галско вино се опразваха една след друга. Каразий пиеше наравно с гостите и се надяваше на другата сутрин да може да си припомни всичко, казано на масата тази вечер.

— Сделката е сключена — каза накрая Хлодовик. — Имаш думата ни. Само още едно нещо ще ти поискам.

— И какво е то? — попита Каразий. Виното пееше в жилите му — или може би това бе радостта от удържаната победа.

— Искам да разкажеш на всички тук как победи флота на император Максимиан…

Каразий се надигна бавно от мястото си, хвана се здраво за масата, докато светът около него спря да се върти, и запристъпва много внимателно по дългия път към вратата. Беше успял! Бе се заклел в името на Юпитер Фидес да плаща на варварите, а главатарите им на свой ред му се бяха заклели във вярност, призовавайки за свидетели своите богове — Сакснот и Инг, и Водан с пламтящото копие. Сега всички спяха с глави на масата, а хората им хъркаха по сламениците, които бяха разстлани за тях на пода на залата. Но той Каразий, бе победителят — и в преговорите, и в пиенето, защото бе единственият, който бе все още в състояние да излезе сам от залата.

Искаше да се озове колкото е възможно по-бързо в леглото си. Не — в леглото на Телери. Щеше да отиде при нея като воин — направо от бойното поле — и да положи победата си в нозете й. На вратата на залата го чакаше Едфрид, най-младият от менапиите. Каразий се подпря на рамото на момчето и започна сам да се смее на неуспешните си опити да заговори ясно. Но успя да обясни, че иска да го заведат през пътя до отсрещната къща, която принадлежеше на един от градските магистрати. Там спяха императорът, императрицата, и тяхната свита.

— Имаш ли нужда от помощ, господарю? — попита Едфрид, когато наближиха спалнята. — Да повикам ли личния ти прислужник, или…

— Не — заяви тържествено Каразий и махна любезно с ръка. — Аш шъм моряк, нали жнаеш? Който… който моряк не носи на пиене… му ше шмеят! Ще… ще ши шъблека дрехите сам! — той пропусна едно стъпало, залитна и се подпря на стената. — Жената… жена ми… ще ми помогне… — и той се разсмя неудържимо.

Клатейки глава, войникът отвори вратата на спалнята и вдигна високо факлата, така че светлината падаше на пода пред Каразий.

— Телери! — развика се Каразий. — Успях! Спечелих!

Той залитна към леглото. Трептящата светлина на факлата караше сянката му да се криви странно на пода пред него.

— Морските вълци положиха пред мен клетва за вярност! — цяла вечер бе говорил на езика на германските племена и не съзнаваше, че продължава да говори на него.

Завивките се раздвижиха — на трептящата светлина Каразий видя бледото лице и широко отворените очи на жена си. И тогава тя започна да пищи.

Каразий отстъпи, залитна отново и този път падна. Последното нещо, което видя, преди изпитото вино окончателно да замъгли съзнанието, беше ужасът в очите на Телери.

На сутринта императорът се събуди с мъчително главоболие. Имаше чувството, че са пренесли в устата му градското бунище. Лицето му се изкриви от болка. Дано поне германските главатари бяха по-зле. Сигурно остаряваше, щом след една нощ пиене можеше да се чувства така. Отвори очи и установи, че е в леглото на Телери. Сам.

Простена високо и вратата се отвори, сякаш в отговор. Ловко и тактично личният му прислужник му помогна да свали германските тържествени одежди, целите в петна от вино, изми го и му даде да облече нова, чиста туника.

Каразий откри Телери в малката зала, където закусваха. Тя вдигна поглед, когато мъжът й влезе, и той се закова на място. На лицето й бе изписан неистов ужас — също като предишната нощ.

— Искам да ти се извиня — каза той вдървено, — че те смутих така снощи. Телери се вторачи в чинията си и не отговори. — Исках да ти съобщя за победата си. Успях да накарам германските главатари да сключат договор с нас. Сега те ще ни пращат наемни войници.

— Саксонци… — изсъска Телери, стиснала в юмруци ръцете си, скрити в диплите на роклята.

— Фризийци, франки и херули — поправи я той. Не можеше да разбере какво й става. Нали знаеше отпреди за идването им!

— За мен те всички са саксонски вълци! Мислех, че няма да има значение… Че е минало много време… — Телери поклати глава и Каразий забеляза, че тя плаче.

— Телери! — възкликна той и тръгна към нея.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя и стана така рязко, че пейката зад нея падна с трясък на земята. — И ти си един от тях! Мислех те за римлянин, но сега, когато те погледна, виждам онова лице!

— Чие лице, Телери? — попита Каразий. Гласът му трепереше от усилие да не почне да вика и той.

— Саксонецът… — отвърна тя толкова тихо, че сега пък трябваше да положи усилие, за да я чуе. — Онзи, който се опита да ме изнасили, когато бях на осемнадесет години.

Наближаваше лятото, което тази година се отличаваше с незапомнено спокойствие в южната част на Британия. Саксонците, с кесии, пълни с британско злато и пресни спомени от положената клетва, бяха насочили интересите си към други брегове. Затова пък ирландците не страдаха от подобни ограничения. Започнаха да нападат земите на силурите и деметите, и императорът потегли начело на целия си двор на запад, за да защити хората си.

Телери бе поискала позволение да остане при баща си, но императорът, като знаеше колко много държат западните племена на своите кралици, реши, че е по-разумно да вземе жена си — така и защитаваните племена щяха да разберат колко уверен е в победата. Телери си мислеше, че той не е изгубил надежда отново да я убеди да споделя леглото му. Бе се опитала да овладее чувствата си, но от онова злощастно пиршество в Кантиакорум не можеше да понася докосването му. Дори когато не носеше традиционното облекло на менапиите и не бе съпровождан от германските си телохранители, тя продължаваше да вижда в лицето му враг.

Като императрица тя разполагаше със своя прислуга и лично домакинство. Пътуваше в носилка, теглена от коне, заобиколена от собствената си свита. Винаги можеше да каже, че пътуването я уморява, за да не й се налага да спи в едно легло с мъжа си. Но когато стигнеха Вента Силурум, всички щяха да очакват от тях да живеят заедно и обясненията за отделните спални щяха да се намират трудно. Затова, когато наближиха устието на река Сабрина, Телери помоли съпруга си за разрешение да отиде на минерални бани на юг, в Акве Сулис. Каразий се съгласи, надявайки се, че ако й даде време, тя ще преодолее отвращението си към него.

Нощта преди свитата на императрицата да се отдели от хората на императора, бяха отседнали в Кориниум, старата столица на племето добуни, където пътят за Фос пресичаше големия западен път. Градът беше малък, но жителите му бяха заможни. Навсякъде се носеше славата на майсторите на мозайки от Кориниум. Сградата, в която бяха отседнали, бе направо пищна, помисли си Телери, докато се отпускаше уморено на един от диваните. Луксът наоколо я накара да мисли за Рим — може би затова се обърка още повече, когато вратата се отвори и в залата влезе Диерна.

Както винаги, присъствието на Великата жрица промени всичко наоколо — изведнъж пищно обзаведената зала доби претрупан и простоват вид като фон на простичкото достолепие на скромната й синя рокля. Телери си наложи не забравя, че сега е императрица, чийто сан я поставя по-високо от която и да било жрица, поизправи се на дивана и попита Диерна какво търси тук.

— Изпълнявам дълга си — дойдох да говоря с твоя съпруг и с теб самата.

Жрицата седна на една от дървените пейки. Телери я изгледа по-внимателно и забеляза, че ръцете на по-възрастната жена са вкопчени здраво една в друга — което издаваше напрежението, скрито под привидното й спокойствие.

— Той знае ли, че си тук? — Телери се облегна отново на дивана и пооправи гънките на кървавочервената си пала11.

Не се наложи Диерна да отговаря — вратата се отвори отново и влезе Каразий, следван по петите от Алектус. По-назад Телери забеляза високите силуети на телохранителите на съпруга си и цялото й тяло се стегна. После вратата се затвори пред тях.

Императорът спря като закован и се взря в Диерна. После я поздрави.

— Посещението ти е чест за нас, Повелителко.

— Вярно е — поде направо Диерна, — че аз ти оказвам чест, но тези варварски одежди, които носиш, са признак на неуважение към всички нас.

Телери рязко си пое дъх. Диерна наистина не си губеше времето! Каразий хвърли поглед надолу, към германските панталони, и се поизчерви, но когато отново вдигна очи, погледът му издаваше непреклонност.

— Аз самият съм роден варварин — каза той тихо. — Носех такива дрехи когато бях млад, и сега се чувствам по-удобно в тях. А освен това така се обличат и моите съюзници.

Светкавица проблесна в очите на Диерна.

— Значи се отричаш от боговете на Британия, които те издигнаха толкова високо? Не е срамно за свинята да се търкаля в калта, но човекът трябва да се стреми да се усъвършенства. Ти си стоял на свещения Тор и си слушал лятната песен на звездите. Носил си знака на дракона на ръцете си, още преди Атлантида да потъне навеки в океана. Нима ще отхвърлиш познанието, което си натрупал във всички твои връщания на тази земя и ще се върнеш обратно в тинята, където се валят младите народи? Ти принадлежиш на Британия!

— Разбира се. Но кажи ми, какво е Британия? Дървото, което закриля хората, издига клони към небето — поде бавно Каразий, — но и то трябва да впие корените си здраво в земята, иначе ще загине. Британия е много повече от Авалон. Пътувах много по тази земя и срещах хора, дошли от всички краища на империята — щом са се поселили тук, синовете им вече обичат тази земя като своя. Аз искам да закрилям и тях — защото всички те са ми гласували доверие. Не бива да ме виниш, че търся спокойствие там, където го намирам… — погледът му се насочи за миг към Телери, после бързо се отклони.

— Но теб те подкрепят старите благороднически родове на Британия — възкликна Алектус. — Хората от старата келтска кръв те направиха император! Нима ще хвърлиш техните дарове в нозете на робите?

Каразий се изправи с пламнало от гняв лице.

— И ти ли ме упрекваш? Мислех, че мога да разчитам поне на твоята вярност!

— Помисли тогава за собствената си вярност — отвърна горчиво Алектус. — Щом си решен да се връщаш към корените си, не бива да ме виниш, ако аз на свой ред си припомня, че предците ми са били крале на белгите!

Каразий го гледа вторачено известно време, което се стори на всички безкрайно. Сетне извърна поглед към Диерна, после към Телери, която сведе очи. Накрая въздъхна дълбоко.

— Постъпвайте така, както намерите за добре. Но ще сгрешите. Не съм забравил кой ме направи император — войниците и хората от моя флот първи ми дадоха тази титла, а не британските принцове, които от векове са забравили да носят оръжие. Британия някога е била само келтска, но сега вече не е така. В Моридунум има хора от най-различни племена и народи, готови да пролеят кръвта си, за да ви защитават. Моето място е при тях. Оставям ви да си водите философските разговори.

Императрицата на Британия пътуваше към Акве Сулис, за да се къпе в лековитите води и да принесе дарове в тамошния храм на Богинята. Но това, което жената Телери търсеше в топлите извори, бе спокойствие за обърканата си душа. Чудеше се дали някога ще успее да го намери. Диерна бе решила да я съпроводи, и дори една императрица не можеше да отхвърли решението на Повелителката на Авалон. Когато носилката се заклати по моста над река Ейвън, Телери хвърли поглед на гористите хълмове, които се издигаха над града, и почувства как я завладява дългоочаквания покой.

Храмът бе строен още от император Адриан по гръцки образец. Докато носилката приближаваше към него, Телери си каза, че на времето трябва да е бил великолепен. Но годините бяха изгладили красивите каменни плетеници и изтрили фреските. Сега тя възприемаше този храм като част от Богинята — той й даваше уют и удобство, като стара дреха, носена толкова дълго, че е приела очертанията на тялото на притежателя си.

Тя спря пред олтара, който се намираше срещу извора, във вътрешния двор, и хвърли няколко щипки тамян върху горящите въглени. Чувстваше Диерна зад себе си, силата на жрицата, скрита под воала като светлина зад стените на глинена лампа. Жриците на Сулис12 поздравиха Повелителката на Авалон като равнопоставена, но в този култ тя нямаше власт и това изпълваше Телери със задоволство.

Пресякоха двора и се изкачиха по стълбите към входа на храма, охраняван от каменен образ на Горгона Медуза, заобиколена от нимфи. Вътре меката светлина на множество лампи осветяваше каменна статуя на Минерва Сулис с човешки ръст — лицето й беше позлатено и сияеше под бронзовия шлем със собствена светлина. Въпреки снаряжението на богиня-войн, лицето на статуята бе спокойно и замислено.

„Повелителко — мислеше Телери, взряна в каменното лице на богинята — моля те за спокойствие, за мъдрост и душевен мир!“ Връхлетяха я неканени спомени и тя отново видя жриците, застанали на върха на Тор, да пеят, облени в лунна светлина. Да, там и тя бе чувствала как присъствието на Богинята я изпълва със светлина. А тук долавяше само далечно ехо на силата, и не можеше да разбере дали това се дължи на разликата в храмовете, или на състоянието на собствения й дух.

На втория ден от посещението си императрицата отиде да се изкъпе в лековитите води. Бяха забранили за деня достъпа до басейна, за да бъде осигурено пълно спокойствие на Телери и свитата й. През колонадата, която заобикаляше банята, се виждаше дворът и външният олтар. По повърхността на водата се пречупваха слънчеви лъчи и се отразяваха върху тавана, укрепен с дебели греди. От горещия басейн в съседната зала се вдигаше пара. Тайнствени сенки се мяркаха из влажната мъгла. Водата в първия басейн беше хладка и човек бързо свикваше с леката миризма на сяра. Телери легна по гръб, остави тялото си да се носи по водата и се опита да се отпусне. Но колкото и да се опитваше, не беше в състояние да забрави колко нещастен изглеждаше съпругът й, когато се разделяха. Не можеше да забрави и болката в очите на Алектус — също толкова силна, макар и предизвикана от друго. Сърцето й се късаше, като ги гледаше скарани.

След малко една жрица й каза да премине в горещия басейн. Той се пълнеше като останалите от водите на свещения извор, но се отопляваше допълнително от хипокауст13. Телери задиша тежко от силната горещина в залата, но видя, че Диерна се гмурва във водата с такова удоволствие, сякаш влизаше във водите на езерото около Авалон. Прехапа устни и се насили да я последва. Известно време след това не можеше да мисли за нищо друго освен за реакциите на собственото си тяло. Сърцето й заби лудо, а по челото й изби пот.

Тъкмо се беше убедила, че всеки момент ще припадне, и жрицата й каза да излиза, а после я съпроводи до калдариума. Ледените му води почти не й се сториха студени. После й казаха да се върне в голямата зала. Всеки нерв в тялото й трептеше, кръвта пееше във вените й. Резките промени в температурата на водата едновременно я стимулираха и изтощаваха. Този път й бе лесно, отпуснала се в хладката вода, да остави мислите си да се реят безцелно.

— Това е утробата на Богинята — чу се тихият глас на Диерна. — Римляните я наричат Минерва, а тези, които са били тук преди тях — Сулис. За мен тя е Брига, Владетелката на тази земя. Когато се отпусна в тези води, имам чувството, че се връщам в майчината си утроба, и излизам от тук като новородена. Благодаря ти, че се съгласи да те съпроводя.

Телери се извърна към нея, повдигнала иронично вежди. Все пак, такава любезност заслужаваше отговор.

— Винаги си добре дошла. Не твърдя, че ми минават такива възвишени мисли, но тук действително е спокойно.

— Спокойно е и на Авалон. Сега съжалявам, че те отпратих на времето. Целта ми се струваше достойна за жертвата, но твоята съдба е тежка, тъй като не намери сили да се пожертваш с добра воля. Трябваше да потърся друг начин.

Диерна лежеше в зеленикавата вода, а дългите и коси се стелеха около нея в спираловидни бронзови кичури. Високите й гърди с потъмнели от кърмене зърна се подаваха над повърхността на водата.

Телери бе толкова стъписана, че не можа да намери думи. Значи бе пожертвала толкова години от живота си, а сега се оказваше, че това изобщо не е било необходимо?!

— Нали ти самата ми обясни, че от съгласието ми зависи съдбата на Британия! Какъв друг изход би могло да има?

— Не трябваше да позволявам да ви свързват по римски обичай. — Диерна се изправи. От косите й се стичаха водни струи. — Тогава не бях осъзнала, че съдбата на Каразий е да бъде крал — свещен крал от древната династия. Затова и той трябваше да се събере със своята кралица по древния обичай.

— Е, стореното — сторено, няма какво да се прави… — поде Телери, но жрицата поклати глава.

— Не е така. Сега е дори още по-важно да обвържем императора със силата на древните мистерии, защото може да бъде изкушен да тръгне по други пътища. Трябва да дойдете заедно на Авалон, Телери, и там да изпълните свещения брачен ритуал.

Телери скочи на крака толкова бързо, че водата се свлече от нея на голяма вълна.

— Няма да дойда! — изсъска тя. — Кълна се в богинята-покровителка на този свещен извор! Ти ме прогони от Авалон и не очаквай сега да се върна като пале с подвита опашка, само защото ти е хрумнало нещо ново! Омагьосвай Каразий, колкото си искаш, но по-скоро земята ще се разтърси и небето ще падне, отколкото аз да се върна обратно при теб!

Тя зашляпа с боси крака по каменните стъпала на басейна. Отвън робините я чакаха с готови кърпи. Чувстваше погледа на Диерна, който сякаш прогаряше гърба й, но не се обърна нито веднъж.

Когато на другата сутрин Телери се събуди, й казаха, че Повелителката на Авалон е заминала. За миг сърцето й се сви от болка. После си припомни вчерашния им разговор и почувства задоволство. Още преди обяд обаче тръбите възвестиха, че отново пристига някой. Беше Алектус, и тя така се зарадва, че дори не го попита защо не е останал с императора. Сега гористите хълмове около Акве Сулис й се виждаха като стени на затвор. Обзе я неудържим копнеж по Дурновария, прииска й се отново да е близо до морето.

— Отведи ме в дома на баща ми, Алектус! — извика тя. — Отведи ме у дома!

Лицето му пламна и тутакси след това пребледня. Той коленичи пред нея, взе ръката й и я целуна.

15.

Тази зима един египетски генерал последва примера на Каразий и се провъзгласи за император. В отговор господарите на Рим издигнаха двама от по-младите военачалници, като им дадоха титлата Цезар — единият, Галерий, трябваше да помага на Диоклециан в източните провинции, а другият, комуто дадоха Запада, бе Констанций Хлор. Решението бе разумно, защото не само напомни на египтяните за това, че дължат почит на Рим, но и с помощта на Констанций Максимиан най-сетне успя да умиротвори франките и алеманите по Ренус. Сега, след като в останалата част от империята цареше относително спокойствие, римските императори най-сетне можеха да отделят време на по-странични проблеми, като например Британия.

Когато зимните бури преминаха, един лек платноход със знамето на Констанций заобиколи остров Танатус и заплава нагоре по Тамесис към Лондиниум. Посланието, което пристигна с платнохода, бе ясно и категорично. Диоклециан и Максимиан Август призоваваха Каразий да напусне узурпираната от него провинция Британия и да се подчини на дадената клетва за вярност. Освен това трябваше незабавно да се яви пред трибунала в Рим. Откажеше ли, щеше да се изправи срещу гнева им и цялата военна сила на империята.

Императорът на Британия седеше в стаята си в двореца на римския губернатор в Лондиниум и се взираше в писмото на Диоклециан с невиждащи очи. Не му беше нужно да го чете повече — запомнил го бе наизуст. В двореца цареше пълна тишина, но отвън се чуваше шум, който наподобяваше плисъка на вълни. От време на време шумът се засилваше като звукът на вятъра при буря.

— Хората чакат — каза Алектус, който бе седнал до прозореца. — Те имат право да знаят. Трябва да им кажеш какви са намеренията ти.

— Чувам — отвърна Каразий. — Заслушай се малко — гласовете им звучат като рева на морските вълни. Но аз разбирам океана. Жителите на Лондиниум са далеч по-изменчиви и по-опасни. Ако не се подчиня на заповедите на Диоклециан, те ще ме подкрепят ли? Да, те ликуваха, когато приех императорския пурпур. Аз им осигурих сигурност и добри доходи. Но се опасявам, че ако се проваля, те ще поздравят със същия ентусиазъм и новия завоевател.

— Възможно е да си прав — отвърна Алектус, — но няма да спечелиш симпатиите им с нерешителност. Искат да вярват, че знаеш какво правиш; че домовете им и поминъкът им няма да пострадат. Кажи им, че ще защитиш Лондиниум и те ще бъдат доволни.

— Аз искам нещо повече. Искам думите ми да отговарят на истината — Каразий бутна назад стола си и започна да крачи напред-назад по мозаечния под. — Пък и не мисля, че ще им направя голяма услуга, ако събера войските си на лагер до пътя за Дубрис и остана тук да чакам Констанций.

— Какво друго би могъл да сториш? Лондиниум е сърцето на Британия — оттук тръгва кръвта, която пулсира в жилите на държавата — ти сам го съзнаваш, защо в противен случай би наредил тъкмо тук да се секат монети? Градът трябва да бъде защитен.

Каразий се обърна към него.

— Трябва да бъде защитена цялата страна и ключът към защитата е силата на флота. Дори укрепяването на саксонското крайбрежие не бе достатъчно. Трябва да накарам врага да приеме битката другаде, не на наша земя. Нито един легионер не бива да стъпи на тези брегове.

— Нима ще потеглиш за Галия? — попита Алектус. — Нашите хора ще помислят, че ги изоставяш.

— Гарнизонът на Гезориакум разчита на нашите пристанища в Галия. Ако Констанций ги завземе, губим предните си защитни позиции — а с тях и корабостроителниците, и снабдяването от другите части на империята.

— Ами ако загубиш битката?

— Досега съм ги побеждавал… — Каразий стоеше неподвижно, със свити юмруци.

— Да, но тогава флотът ти постоянно се сражаваше със саксонците и беше на върха на възможностите си — отбеляза Алектус. — Сега половината ти моряци са на север, като подкрепления на гарнизоните по Стената. Нима ще се обърнеш към съюзниците си — варвари?

— Ако трябва…

— Не, не трябва! — сега и Алектус скочи на крака. — И без това си станал прекалено зависим от тях. Спечелиш ли с тяхна помощ, те ще искат още и още. Аз искам свободата на Британия не по-малко от теб, но ако трябва да ни владее някой, предпочитам Рим пред саксонските вълци!

— Сегашният ти император е от менапиите! — Каразий почувства, че повишава глас и направи опит да се овладее. — Губернаторите на Британия са били всякакви по произход — от Галия, Далмация и Хиспания; легионите, които ви защитават, носят чуждестранни имена.

— Може да са били варвари, но са се цивилизовали. Приемат тази земя за земя на келтите. Единствената цел на саксонците е да напълнят търбусите си. Те никога няма да си намерят място на британска земя.

Каразий въздъхна и си спомни как Великата жрица бе проляла кръвта му, за да нахрани земята.

— Потеглям на юг — там хората все още помнят как спасих домовете им, и оттам ще набера екипажи, за да отплавам за Гезориакум. Ти разбираш тези търговци от Лондиниум по-добре от мен, Алектус. Остани тук и управлявай на мое място, докато ме няма.

Бледите страни на младия мъж неочаквано пламнаха. Каразий се поучуди. Несъмнено, след всички тези години, Алектус би трябвало да знае колко му вярва императорът. Но нямаше време да размишлява за чувствата на когото и да било. Каразий отвори вратата и извика писаря. На ум вече съчиняваше последните заповеди, които трябваше да даде, преди да потегли.

На Тор беше прието в началото на лятото да се боядисва изпредената през дългата зима ленена и вълнена прежда. Прието бе също и Повелителката да участва в боядисването. Казваха, че се правело, за да бъде даден пример на момичетата, но Диерна винаги бе считала, че този обичай е установен, защото приготвянето на боята и кисненето на преждата са били винаги за Великата жрица приятно разнообразие и повод за откъсване от другите й задължения. Всъщност работата не бе никак проста — правилното смесване на съставките на боята и спазването на точното време, през което преждата престояваше в нея, за да се постигне точно определен нюанс на синьото, изискваха опитно око. Специалистка по боите беше всъщност Илдег. Диерна с удоволствие спазваше нейните инструкции.

Няколко гранки прежда вече висяха за изцеждане от клоните на върбата, чиято кора беше тук-там леко оцветена, защото всяка година я използваха за тази цел. По-надолу по потока вряха още казани. Илдег обикаляше и ги наглеждаше, за да се убеди, че всичко се прави както трябва. Малката Лина, която помагаше на Диерна, донесе две нови гранки и ги постави на широката рогозка, сетне добави още едно дърво в огъня. Много бе важно течността да ври тихо, без да изкипява.

Диерна спусна едната гранка в казана. Боята, правена със сърпица, изглеждаше на светлината синя като водата в открито море. Само веднъж й се бе случвало да бъде толкова далеч в морето, че да не може да вижда брега — тогава Каразий я бе взел със себе си на флагманския кораб. Беше се смял на пълното й незнание и й бе казал, че е редно да познава по-добре водите, които защитават любимия й остров. Сега, когато се взираше в котела, тя отново виждаше морските вълни, дългото дървено бъркало предизвикваше течения досущ като морските, имаше и пяна — бяла като пяната на прибоя.

Помисли си, че Каразий може би тъкмо сега е в открито море, може би дори води битка с римските кораби. До нея бе достигнала вестта, че той е потеглил към Гезориакум заедно с всички кораби от флота — всички до един. Но не бе взел със себе си Телери, и дори жрицата да можеше да види нещо, което би му било от полза, без обучена ясновидка до него нямаше кой да приеме вестта, която би му пратила. Не бе предполагала, че невъзможността да разбере какво става с него ще я засегне толкова дълбоко.

— Вади преждата, мила, иначе ще стане много тъмна — гласът на Илдег върна Диерна към действителността. Тя извади гранката и я понесе, още димяща, към върбата. Лина тръгна да донесе още прежда.

Преди да натопи следващата гранка, Диерна си пое дълбоко дъх — изпаренията от боята миришеха остро и я замайваха — после бавно натопи преждата — в тъмносините морски вълни… От дървото над нея се отрони лист и се завъртя лениво по повърхността. Жрицата посегна да го извади, но веднага пусна бъркалото и тихо извика — не беше лист, а кораб, и наоколо имаше още дузина други — появяваха се и изчезваха в облаците виеща се нагоре пара. Тя стисна с две ръце ръба на казана, без да усеща горещината, която изгаряше дланите й, и се наведе по-ниско, за да вижда ясно…

Диерна беше морска птица и кръжеше над вълните, кипнали от яростната битка. Можа да разпознае „Орион“ и някои от другите кораби. Дори да не ги познаваше по външен вид, щеше да ги различи по бързината и умелото маневриране. Другите — по-големи, по-тромави, по-несръчно управлявани — трябва да бяха римските кораби. В далечината се виждаше дълга пясъчна ивица — сражението се водеше в залива на голямо пристанище, а на такова място бързината и маневреността на британските кораби не даваха голямо предимство. Как бе позволил Каразий да го притиснат тук — като в капан? Победата му над флота, който Максимиан бе събрал в Арморика, бе победа на опитен военен стратег. Но сега, докато виждаше как един след друг римските кораби се вкопчваха с куки за жертвите си, й стана ясно, че днешната битка ще бъде спечелена не с тактика, а с груба сила.

„Бягай!“ викаше сърцето й. „Не можеш да спечелиш тази битка, бягай, за да останеш жив!“ Диерна се стрелна надолу и за миг видя съвсем ясно как Каразий, с окървавен меч в ръката, вдигна за миг поглед нагоре. Дали я видя? Дали чу вика й? Пред очите й се надигна червена вълна. Морето се превръщаше в кръв! Трябва да бе изкрещяла, защото след миг чу гласове, които я викаха по име — сякаш много отдалеч. Внимателни ръце я издърпаха встрани от казана.

— Всичко е червено… — шепнеше Диерна. — Водата е червена… от кръв…

— Не, Повелителко — каза Лина. — Водата е синя! О, Повелителко, какво е станало с ръцете ти?

Диерна изохка, защото най-сетне почувства болката. После всички я наобиколиха и в общата суетня, докато превързваха раните й, никой не се сети да я попита какво е видяла.

На следната утрин тя повика Адуен и й нареди да опакова багажа й. Левал и един от младите друиди щяха да я съпровождат, а обитателите на мочурищата бяха предупредени да изпратят някой, който да преведе баржата през мъглите, по пътя към външния свят. Нещо в поведението на Великата жрица възпираше всеки, който имаше желание да я разпитва, а тя не искаше да казва нищо за видението си, защото не бе убедена, че е вярно — може би бе просто внушение, дължащо се на собствените й страхове. Ако флотът на Каразий бе разбит, то или той самият, или вестта за смъртта му биха стигнали първо до Портус Адурни. Затова и Диерна тръгна натам. Ако беше жив, щеше да има нужда от нейната помощ. Каквото и да се бе случило, тя трябваше да знае.

Пътуването бе тежко и им отне цяла седмица. Докато стигнат до Вента Белгарум, ръцете на Диерна вече бяха почнали да заздравяват, но тревогата й се усилваше все повече. Лошите новини се разнасят със скоростта на вятъра, и из западните земи вече всички знаеха, че край Гезориакум е имало голяма битка. Цяла нощ Диерна се мяташе будна в леглото си — тревогата и пречеше да го потърси с очите на духа. Не намираше начин да разбере дали поне е жив.

Пристигнаха още новини: флагманът се бе упътил обратно към британския бряг и императорът бил на борда, но оцелелите кораби, които го следвали, били трагично малко на брой. Загинал бе флотът, който бе всявал ужас у саксонските пирати, заедно с по-голямата част от екипажите, а Констанций Хлор събираше армия, за да нахлуе в Британия. Хората мърмореха. Тези, които бяха припечелили цели състояния при императора-отцепник, сега се бояха да не ги загубят. Други просто свиваха рамене — малко ги интересуваше, че ще сменят един господар с друг. Трети дори почваха да преценяват възнагражденията, които биха получили, ако помогнат на нашествениците.

Но каквото и да възнамеряваха да сторят римляните с останалите, едно бе сигурно — успееше ли Констанций да завземе Британия, нямаше да има милост за Каразий.

Диерна пришпори коня си. Животното трепна, разтърси глава и ускори ход.

От морето повяваше свеж бриз, но въпреки това в Портус Адурни се дишаше тежко. Диерна си каза, че би предусетила неприятности, дори да не бе чула слуховете преди това. Настроението в крепостта не бе все още пораженческо, но вече навсякъде се чувстваше тревога и напрежение. Показателно бе, че офицерът, който командваше стражата, я пусна незабавно при Каразий, без да пита или възразява. Тя бе обикновена жителка на Британия и нямаше никакво право да бъде в крепост, където най-вероятно в скоро време щеше да се води решително сражение. Но очевидно малкото войски, останали верни на Каразий, бяха доведени до отчаяние и готови да приемат всичко, дори неясната помощ на някаква местна магьосница.

Каразий се бе навел над една маса, върху която бе разпъната карта на Британия, и разместваше напред-назад дървени трупчета, преценявайки движението на войската и разположението на силите. Грозен, дълбок белег пресичаше лявата му буза, а единият му крак бе превързан под коляното. За миг Диерна спря при вратата. Облекчението отне силите й и тя не можа да направи и крачка напред. После, макар и да не бе издала звук, Каразий вдигна глава.

— Телери? — прошепна той. Диерна пристъпи напред, така че светлината падна право върху лицето й. Каразий примигна — надеждата, осветила за миг лицето му, отстъпи място на по-различно чувство — може би страх?

„Какво чудно има в това?“, каза си тя, заповядвайки на сърцето си да не бие така лудо. „Аз сама пожелах той да я обича. Не биваше изобщо да идвам…“ Но Каразий вече се бе упътил към нея.

— Повелителко — каза той рязко, — какво ще ми предскажеш сега? Щастие в боя или отчаяние?

Погледът му не трепваше, но очите му бяха очи на човек, готов да се изправи срещу смъртта. Само това ли означаваше тя за него? Диерна прехапа устни, съзнавайки, че сама бе изградила своя образ в съзнанието му.

— Нито едното, нито другото. Дойдох, за да ти помогна, ако мога.

Той се намръщи замислено.

— Бързала си, ако идваш от Авалон. Да не би Телери да е изпратила…

Тя поклати глава и забеляза тъгата в очите му, която той не можа да скрие. Възцари се кратко мълчание.

Сега бе ред на Диерна да се намръщи. Още в Акве Сулис й бе станало ясно, че Телери е нещастна. Но положението като че ли бе по-тежко, отколкото си го бе представяла. „Тя вини мен за мъката си“, мина й през ума. „Затова не иска да споделя нищо.“ Но тъкмо сега не можеше да стори нищо за Телери. Подтисна безпокойството си, застана до Каразий и се вгледа в картата.

— Как мислиш, къде ще пристане Констанций? С какви сили можеш да го посрещнеш?

— Първата му цел ще бъде да превземе Лондиниум — отвърна Каразий. Диерна разбра, че възможността да обсъжда проблема с някого го успокоява. Това все пак бе нещо подобно на действие, а той не бе мъж, свикнал да изчаква покорно волята на съдбата, както препоръчваха християнските свещеници на своите последователи.

— Възможно е да се насочи направо натам — продължи той, — но акостирането в близост със защитен и подготвен за отбрана град не е лесна работа. Възможно е вместо това Констанций да пристане на Танатус и да прекоси пеш Кантиум; от друга страна, той знае, че на югоизток имам най-много поддръжници. Ако аз бях на негово място, бих опитал атака с две остриета. Втората част от силите си бих изпратил да акостира другаде, например някъде между това пристанище и Клаузентум. Тук е второто място, където Алектус сече монети, затова за него би било важно да го превземе колкото в възможно по-бързо.

Докато говореше, той продължаваше да мести оцветените парчета дърво по картата, а Диерна изведнъж видя така ясно, сякаш гледаше в Свещения извор, армия, която прекосяваше страната. Тя разтърси глава, за да пропъди видението, и отново се съсредоточи върху картата.

— Събрал ли си войските си?

— Алектус държи Лондиниум — отвърна Каразий. — Оголих стената, наредих на всички тамошни гарнизони да потеглят насам. Смятам да докарам подкрепления тук и във Вента. Трябва да съсредоточим защитните си сили в градовете. Като изключим морските крепости, на юг не разполагаме с други сили. Още от времето на Клавдий всички сражения са се водили по крайбрежието и горе, на север, а във вътрешността на юг не е имало нужда от войски. Би ми помогнала много, ако се съгласиш да отидеш до Дурновария и да помолиш принц Ейдин Минок да събере опълчение сред младите си поданици.

— Но нали Телери…

— Телери ме напусна — каза той сухо, потвърждавайки опасенията й. — Нямам нужда от съчувствие. Ти знаеш по-добре от всички останали, че бракът ни бе само символ на един съюз. Тя никога не ме е искала, а пък на мен така и не ми остана време да се опитам да спечеля сърцето й. Искаше ми се да мога да я направя щастлива, но никога не бих я задържал против волята й. Но все още се нуждая от този съюз, а не мога да я помоля да говори в моя полза сега.

Лицето му бе напълно безизразно — така човек прикрива голяма болка. Диерна отново прехапа устни. Сама знаеше, че не бива да го наскърбява с излишни изблици на съчувствие. Тя бе уредила този брак, убедена, че така ще е най-добре за всички. А вместо това бе причинила мъка на момичето, което обичаше като родна сестра, и на мъжа, когото… уважаваше. Можеше ли уважението да предизвика у нея такова вълнение, каквото изпитваше сега? Диерна си каза, че в момента нейните чувства нямат никакво значение. Имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат сторени.

— Разбира се, че ще отида — отвърна тя замислено. Чудеше се дали Телери ще пожелае да разговаря с нея. — Но бих била по-спокойна, ако повериш Лондиниум на някой друг. — Сама не знаеше какво я притесняваше — като че ли нещо, което Алектус бе казал в Кориниум, но какво бе то?

— Може би смяташ, че там е необходим по-опитен офицер? — попита Каразий. — Алектус е достатъчно разумен да оставя чисто военните решения на командира на гарнизона. Но важното е гражданите да са на наша страна, а пък Алектус е в отлични отношения с всички търговци от Лондиниум. Ако някой успее да ги спечели за нашата кауза, това ще е той. Доверявам му се тъкмо защото не е редови военен. Изправи ли се срещу легионите на Цезар, всеки ветеран може да се сети, че е полагал клетва за вярност пред Диоклециан. Но за Алектус съм сигурен, че няма да предаде доброволно Британия на римското владичество.

— Прав си — отвърна Диерна. Мисли за старите кралски династии се въртяха в главата й. — Но уверен ли си, че ще е верен и на теб, както на родната си земя?

Каразий се изправи и се взря в очите й. Тя замря, защото долови внезапното напрежение между тях.

— Защо — попита той уморено — този въпрос те тревожи толкова?

Диерна мълчеше. Не знаеше как да му отговори.

— Ти самата не искаше за Британия император, а свещен крал от древна кралска кръв — продължи той. — Ти ме повика на твоя остров със силата на вълшебствата си, ти ми даде невеста от кралска кръв; ти ме убеди да погазя дадената клетва за вярност и да тръгна срещу родната си земя. Но Алектус е част от Британия. На него никога няма да му хрумне да се облече в отблъскващи варварски дрехи…

Сега и той си припомняше спора им в Кориниум. Усмивката му бе толкова тъжна, че късаше сърцето й, но в същия момент тя видя в очите му не само болка, но и наскърбена гордост.

— Може да съм роден варварин, Повелителко на Авалон, но не съм глупак. Винаги съм знаел, че за теб съм само средство за спасението на Британия. Но когато един занаятчия счупи сечивото си, не изоставя работата си, а взема ново. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да твърдиш, че ще престанеш да се бориш за освобождаването на тези земи от римско владичество, ако аз се проваля?

Диерна установи, че очите й неочаквано се напълниха със сълзи, но не отклони погледа си. Той бе проявил търпение и достойнство и заслужаваше отговор на въпроса си.

— Не, не мога да твърдя това — прошепна тя, — но не забравяй, че нищо не става по моя воля, че и ти, и аз сме само оръдия, с които се изпълнява волята на Богинята…

— Защо плачеш тогава? — той пристъпи напред. — Диерна! Ако и двамата сме еднакво обвързани, няма ли поне веднъж да престанеш с опитите си да налагаш всекиму собствените си представи за дълг, няма ли поне веднъж да кажеш истината?

„Истината…“ мислеше тя в отчаяние. „Нима аз я знам? Може би дългът е единственото, което си разрешавам да видя?“

— Плача — прошепна тя най-сетне, — защото те обичам.

За миг Каразий замръзна на мястото си. Диерна видя как напрежението го напусна и той сведе глава.

— Любов… — той произнесе думата много тихо, сякаш не бе я чувал никога досега.

„Откъде накъде да ме обича?“ каза си Диерна.

— Няма значение — допълни тя припряно на глас. — Нали ме попита — и аз ти казах истината.

— Ти си Велика жрица на Авалон — свещена и недосегаема като весталките в Рим — той вдигна поглед към нея и тя потръпна цялата от силата на чувството, което бе изписано в очите му. Не, нямаше право да очаква от него любов, но не би преживяла омразата му.

— В истината няма нищо унизително — нито за мен, нито за теб…

Каразий продължаваше да я гледа, без да помръдне — като че ли лицето й бе книга, изписана на непознат нему език, в която се опитваше да чете за първи път.

— Не говорех като Велика жрица, а като жена… — прошепна тя. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Жена, която много отдавна не си е позволявала да изпитва никакви чувства? — каза той със слаба усмивка. — Императорът на Британия може да каже същото за себе си.

Всичко започна да се размива пред насълзените й очи. Чертите му сякаш се измениха — но тя го бе виждала такъв и преди, когато двамата се взираха в сребърното блюдо, високо горе, на върха на Тор. Изведнъж тя си каза напълно убедено: „Обичала съм този мъж и преди.“

Каразий се изправи. Постепенно излъчването му, поради което винаги изглеждаше най-внушителен сред всички мъже, където и да се озовеше, се върна. Това не бе императорската власт, каза си Диерна, а вековната сила на свещените крале. Той беше прав, когато й каза кого е търсела за спасител на Британия. Но свещеният крал, когото търсеше, не беше Алектус. Защитникът, който идеше от вековете, бе самият той.

Каразий отиде бързо към вратата и каза нещо на стражата отвън. След това я затвори плътно и се обърна към Диерна.

— Диерна… — произнесе той отново името й.

Сърцето й биеше като лудо, но силите я бяха напуснали. Не можеше да помръдне и пръст. Каразий се наведе над нея и започна да я целува, както жаден човек пие от чист планински вир. Тя въздъхна, притвори очи и когато той я притисна силно към себе си, почувства, че тя се отдава с всяка клетка на тялото си. Диерна трепереше, чувстваше болезнено всичко, което изпитваше и той, защото неговото желание бе и нейно. Сега й бе все едно дали е крал или император — защото за нея бе просто мъж.

След време той отпусна за малко прегръдката си и трескаво задърпа връзките на роклята й. Диерна и не помисли да възрази — нейните ръце търсеха също тъй жадно неговото тяло. Някаква част от разума й, останала все още пощадена от страстта, отбеляза с насмешка, че е несръчна като девственица. Всъщност, тя така и не бе се любила с мъж освен по време на свещените друидски ритуали, никога не бе отивала при мъж, защото го е пожелала. Запита се объркано къде ли ще отидат — в стаята нямаше легло.

Каразий започна да я целува отново и тя се притисна към него. Разтапяше се цялата, стремеше се към него с цялото си същество, както река се стреми към морето, за да се влее в него. Той я вдигна на ръце и я положи върху разпънатата на масата карта на Британия. Диерна се засмя тихо, доловила значението на символа — Богинята благославяше дори това задъхано, трескаво сливане на телата им. Нямаше тържествени церемонии, но въпреки това Великата жрица и Императорът на Британия се свързаха в свещен съюз по обичая, осветен от древността.

Стените, които Ейдин Минок бе изградил около столицата си, бяха високи и здрави. Стига да пожелаеше, Телери можеше да се разхожда зад тях по цял ден, без изобщо да види морето. Откак се бе върнала тук от Акве Сулис, през по голямата част от времето се разхождаше — за отчаяние на прислужничките, които й бе дал баща й. А от деня, когато Диерна пристигна в Дурновария, за да се срещне с нея, но Телери отказа да я види, почти не можеше да стои спокойно на едно място.

Понякога се чудеше какво бе искала да й каже Великата жрица. Беше отказала да се срещне с нея от страх, че Диерна може да я убеди да се върне при съпруга си или на Авалон. Но бе разбрала, че жрицата е имала дълъг разговор с принца, затова се успокояваше, че може би това е била основната й цел. Тъй или иначе, жрицата бе заминала, а братята на Телери и приятелите им се забавляваха чудесно, като разучаваха кавалерийски маневри на плувналите си в кървава пяна коне, и се стремяха да пренесат наученото от ловното в бойното изкуство. Скоро и те щяха да напуснат Дурновария и нищо нямаше да й напомня за Каразий и неговата война.

Една чайка се спусна ниско и с крясък пресече пътя й. Телери подскочи, неволно правейки с пръсти знака, който предпазваше от зло.

— О, господарке, не ставай жертва на такива суеверия — възкликна прислужницата й Юлия, която отскоро бе приела християнството. — Не птиците носят зло, злото се корени единствено у хората.

— Така е, ако това е било истинска птица, а не зъл дух — пратеник на силите на мрака — отбеляза Бет, другата прислужница, и се разсмя, когато Юлия се прекръсти.

Телери им обърна гръб. Постоянните им заяждания звучаха за нея също тъй безсмислено, както и крясъците на птиците.

— Тръгваме към пазара. Искам да разгледам някои купи и блюда.

— Но господарке, нали бяхме там само преди два дни… — започна Юлия.

— Пристигнал е кораб с нова стока — обясни Телери и тръгна с толкова бърза стъпка, че момичетата бързо се задъхаха от усилие да я следват. Така поне не можеха да говорят.

Когато се упътиха отново към двореца на баща й, слънцето бе слязло ниско на запад. Прислужничките мъкнеха зад нея две големи глинени гърнета, украсени с барелефни изображения на ловни сцени. Изборът на покупката бе поразсеял за кратко Телери, но след като ги купи, съдовете веднага изгубиха всякаква привлекателност за нея. Когато прислужничките я попитаха какво да правят с тях, тя сви рамене и каза да ги отнесат на икономката или направо на бунището, било й все едно.

Телери се качи бързо в стаята си и се хвърли по очи на дивана, но почти веднага стана отново. Беше уморена, но се страхуваше да заспи, защото напоследък сънищата й бяха мъчителни. Тъкмо бе седнала отново, когато един от домашните роби влезе и застина в дълбок поклон при вратата.

— Господарке, баща ти те вика. Пристигнал е господарят Алектус!

Телери стана така рязко, че й се зави свят и се вкопчи в резбованото облегало на дивана, за да не падне. Защо бе дошъл Алектус — за да й говори в полза на императора, или по друга причина? Внезапно й хрумна, че сигурно изглежда зле. Свали столата14, която бе носила на пазара, цялата в прах от пътя, и я хвърли на пода.

— Нареди да ми донесат вода за миене, а на Юлия кажи да ми приготви туниката от розова коприна и подходящ по цвят воал!

Когато Телери се присъедини към баща си и госта в залата за хранене, бе успяла да се овладее привидно, но отвътре я разяждаше необяснима тревога. Когато размениха поздрави и тя седна, се поднови прекъснатият разговор за предстоящото нападение на римляните.

— Какво казват твоите разузнавачи — ще нападнат ли скоро римляните? — поде принцът.

— Не мисля, че Констанций разполага с достатъчно възможности да докара тук цялата си бойна сила. Ще му трябва време, за да построи и още бойни кораби. Вярно, че победи Каразий при Гезориакум, но нашите момчета успяха въпреки това добре да ги подредят.

Алектус отпи от виното си и очите му потърсиха Телери. Лицето му бе пламнало, когато тя се появи, но поздравът, който й отправи, бе съвсем сух и официален. Телери забеляза колко мускулеста е станала все така стройната му фигура. Кожата му имаше бронзов загар от постоянната езда под слънцето. Имаше вид на зрял мъж — чертите му бяха изгубили някогашната си момчешка мекота.

— Ами тези, които събрахме тук — попита принцът — как мислиш, ще успеят ли и те да „подредят добре“ римляните, както казваш ти?

— Ще успеят, ако сме обединени — отвърна Алектус. — Но като обикалям страната, чувам какво ли не. Нашите хора — имам предвид тези, в чиито жили тече старата келтска кръв — са като разбудени от сън. Добре е да се отървем от римското владичество, но някои твърдим, че трябва да отидем още по-далеч и да изберем крал от нашата кръв.

Телери хвърли поглед на баща си, който продължаваше да бели съсредоточено една ябълка.

— И как да бъде избран такъв крал според теб? — попита Ейдин Минок. — Ако нашите хора умееха да се обединяват, Цезар — имам предвид онзи, първият — никога нямаше да се задържи по тези брегове. Трагедията ни се състои в това, че винаги сме по-склонни да се избиваме помежду си, отколкото да се обединим срещу външен враг.

— А ако все пак се обединят? Ако има някакъв знак, по който може да бъде познат избраникът на боговете? — попита тихо Алектус.

— Говори се за какви ли не знамения и всеки ги тълкува по различен начин. Дойде ли времето да реши, всеки главатар търси да види нещо осезаемо…

Телери гледаше стъписано. Не можеше да разбере бълнува ли, или може би двамата мъже пред нея не бяха на себе си? Ами Каразий? Но разговорът се беше отклонил вече към по-общи теми, обучението на армията, количеството необходими припаси, подходящите пътища, които трябваше да изберат отделните войскови части.

Нощта бе топла и когато приключиха с вечерята, Алектус предложи на Телери да се разходят в атриума. Известно време повървяха в пълно мълчание. Внезапно Алектус спря рязко.

— Телери — ще ми кажеш ли защо напусна Каразий? Жестоко ли се отнасяше с теб? Да не би да ти е причинил болка?

Тя поклати уморено глава. Беше очаквала подобен въпрос.

— Да ми причини болка ли? Не — за да направи нещо подобно, аз трябваше да имам за него някакво значение. Каразий не ми е сторил нищо лошо, но щом го погледнех, винаги виждах у него саксонеца.

— Никога ли не си го обичала?

Тя погледна Алектус право в очите.

— Никога. Но ти го обичаше, Алектус, той беше за теб въплъщение на героизъм! Какво се опитваш да ми кажеш?

— Мислех, че той ще спаси Британия! — избухна Алектус. — А всъщност един чужд господар се смени с друг. Винаги съм стоял зад него, в сянката… И… ти му принадлежеше…

— Искрен ли беше тази вечер, когато говореше с баща ми, или само го изпитваше? — попита Телери.

Алектус въздъхна дълбоко.

— Телери, мисля, че мога да управлявам тази страна. Управлението на страната зависи предимно от парите, а аз вече ги държа в ръцете си. По бащина линия произхождам от кралската династия на белгите, а прадедите на майка ми са благородници от племето на силурите. Знам, това не е достатъчно. Но ако ти… ако ти можеше да ме обикнеш… Станеш ли моя кралица, те ще ме последват безусловно.

Тя мачкаше объркано диплите на туниката си.

— Обичаш ли ме — или искаш да се ожениш за мен по същите причини, по които Каразий ме взе за жена — защото се стремиш към власт? — тя вдигна поглед и видя, че Алектус трепери целия.

— Телери… — прошепна той. — Не знаеш ли какво изпитвам към теб — вече толкова години? Всяка нощ те виждам в сънищата си. Но когато те срещнах за първи път, ти бе жрица на Авалон, и после, най-неочаквано, стана жена на Каразий. Не знаеш ли, че бих изтръгнал сърцето от гърдите си, за да го положа в краката ти, но вместо това ти предлагам властта над Британия. Дари ме с любовта си и ще бъдеш… не императрица, а Свещена кралица на тази земя.

— Но аз имам съпруг!

Очите му, толкова светли и открити допреди миг, станаха твърди като камък.

— Ще намеря начин да го убедя да те освободи…

Телери не можеше да си представи, че Каразий, дори да се съгласеше да я освободи от брачната клетва, би се разделил току-така с властта над Британия. Но Алектус бе коленичил пред нея и притискаше лице към коленете й, и тя не можеше вече да мисли за нищо друго. Той взе ръката й в своята и я целуна нежно, после я обърна и притисна устни към дланта й.

Колко нежно бе докосването му! Ако сега решеше да му обърне гръб и да си тръгне, Алектус не би я задържал насила. Но когато сведе поглед към склонената му глава, в нея се надигна вълна от обич, от желание да го закриля, да му помогне, и за първи път в живота си Телери осъзна женската си власт. Каразий имаше нужда от нея само като връзка с местното население на Британия — и с Авалон. Този мъж имаше нужда от любовта й.

Ръката й погали косите му. Алектус вдигна глава и се изправи. И тя го прие в прегръдките си.

Вестоносецът, изпратен при императора от принц Ейдин Минок, каза, че хората на принца ще потеглят от Дурновария през юнските иди. Императорът нареди един офицер да ги посрещне при Сорвиодунум — там, където главният югоизточен път пресичаше пътищата от Акве Сулис и Глевум.

Няколко дни преди лятното слънцестоене Каразий, уморен от едноседмичните разговори с по-видните жители на Вента, реши да отиде да ги посрещне сам. Той все още предпочиташе германското облекло, защото бе по-удобно за езда, но съветниците му го бяха убедили да облече поне личната си гвардия, която се състоеше изцяло от хора от родното му племе на менапиите, в римски униформи. Сега те изглеждаха като всички останали римски войници, разпратени да служат из най-отдалечените краища на империята.

Когато пристигнаха в Сорвиодунум, дуротригите още не бяха се появили. Времето беше чудесно — просто не бе редно да се седи между четири стени. Докато яздеше начело на хората си по пътя, който водеше към Дурновария, Каразий мислеше колко му се иска да бъде отново на палубата на някой кораб, в открито море. Денят би бил отличен за плаване. Полюляването върху седлото му напомняше на люшкането на корабните палуби, а прострелите се напред хълмисти земи — на морски вълни.

Едва към пладне един от менапиите извика, че вижда нещо. Каразий се взря и забеляза облак прах в далечината. През последните няколко години се бе научил да преценява отдалеч броя на наближаващите войски и сега му се стори, че към тях идват около четиридесет конника. Препускаха с все сила и един по-разумен командир би ги възпрял, за да не преуморят конете си. Каразий предположи, че се движат така бързо просто защото им доставя удоволствие, а не по необходимост. Той също притисна колене към хълбоците на коня си. Менапиите препуснаха след него право към идващите войни на дуротригите.

Каразий се усмихна, като разпозна най-големия брат на Телери — за разлика от нея той бе як и набит, но имаше същата черна коса. Сега виждаше ездачите съвсем отблизо и си каза, че изглеждат добре — снаряжението им блестеше, такъмите на конете бяха натегнали от украси и изглеждаше по-скоро, че са тръгнали не на война, а на парад. Въпреки това изглеждаха стегнати и енергични момчета. И, разбира се, отдалеч личеше, че са отлични ездачи.

Само един ездач видимо се отличаваше от останалите, защото не яздеше умело и с лекота като тях. Каразий засенчи очите си и примижа — да, това бе Алектус. За миг се затрудни да го разпознае, защото досега го бе виждал облечен само в римски дрехи. Но сега Алектус яздеше, облечен в шафрановожълта туника и карминеночервено наметало, както подобаваше на принц на белгите.

Каразий си каза, че Алектус не е единственият, почувствал зова на родната кръв, когато се е изправил пред римляните. Когато дуротригите заковаха конете си пред него, потънали в облак прах, той се усмихна и махна с ръка.

— Алектус, момчето ми! Какво правиш тук? Мислех, че си в Лондиниум.

— Това е моята страна и моят народ — отвърна Алектус. — Мястото ми е тук.

Каразий почувства как у него се надига недобро усещане, но го подтисна веднага и продължи да се усмихва.

— Е, поне доведе дуротригите в пълния им блясък.

Той хвърли поглед към ездачите пред себе си и безпокойството му нарасна, защото видя, че никой от тях не се усмихва в отговор.

Братът на Телери побутна коня си и дойде по-наблизо.

— Ти какво мислеше, че само вие, римляните — или по-скоро вие, германците — умеете да се сражавате? Стените на Рим са треперели под ударите на келтските воини още по времето, когато твоите съплеменници са се валяли в калта!

Теудибар, един от менапиите, изръмжа, но Каразий му направи знак да не мърда.

— Никога не съм се съмнявал в смелостта ви — отвърна той спокойно. — В противен случай не бих помолил баща ти за вашата помощ. Британия сега се нуждае от всички свои синове — и тези, чиито прадеди са се сражавали с Цезар, и синовете на легионерите, избрали тази страна за свое второ отечество, дошли от Сарматия и Хиспания, и кой знае още от кои кътчета на империята. Сега всички ние сме британци.

— Но не и ти — намеси се друг от дуротригите. — Ти си роден отвъд морето.

— Аз съм проливал кръвта си за Британия — отвърна Каразий. — Самата Повелителка на Авалон прие клетвата ми.

Дори само мисълта за Диерна накара сърцето му да затупти по-силно. В Портус Адурни той бе дал не само кръвта си — бе обрекъл себе си, целия си живот, когато тя го прие в прегръдките си, и се бе почувствал като новороден.

— Затова пък Повелителката на британците я отхвърля — каза Алектус и си проправи път, заставайки пред останалите конници. — Дъщерята на Ейдин Минок вече не е твоя жена. Съюзът вече не съществува, и ние не ти дължим никаква вярност.

Каразий се вдърви от ярост. Да не би момчето да се бе побъркало?

— Племената отглеждат смели мъже — каза той в последен опит да избегне сблъсъка. — Но в продължение на триста години тези хора не са носили оръжие, освен за да ловуват. Без помощта на британските легиони ще бъдете лесна плячка за Констанций.

— Легионите ли? — Алектус сви презрително рамене. — Те следват този, който им плаща. Нали на това ни учи историята на твоята империя? А монетите сека аз. Дали за пари или от любов към родната земя, всички в Британия ще се изправят срещу нашествениците. Ще ги води човек, в чиито жили тече кръвта на древните крале…

Една вена запулсира на слепоочието на Каразий.

— И това ще бъдеш ти…

Алектус кимна.

— Можеше да бъде по-различно, ако Телери ти бе родила наследник. Но тя те отхвърли и прие мен на твое място, което ми дава и право да застана начело на страната.

Каразий го гледаше, без да го вижда. Знаеше отлично, че Телери не можа да го обикне, но досега не бе подозирал, че го е мразила. Заболя го, защото все още мислеше за нея с нежност, въпреки че Диерна бе тази, която му показа какво значи да обичаш. Някаква част от съзнанието му се опитваше да намери някакво обяснение и той предположи, че Алектус казва тези неща с желанието да го наскърби. Може би така щеше и да стане, ако не беше Диерна. Но споменът за любовта й бе за Каразий като жива вода и никакви подмятания на Алектус не можеха да го засегнат. Не Телери, а Диерна бе тази, която даряваше на своя избраник властта над тази земя.

Но дуротригите явно вярваха на Алектус, а Каразий не можеше да говори пред тях за любовта, която ги свързваше с Диерна, не можеше да им разкаже как тя го бе приела за свой любим и защитник на земята им.

— Тези хора не ми дължат вярност — поде той, — но ти, Алектус, си полагал клетва пред мен. Как могат да ти вярват и да те изберат да ги водиш, като виждат как престъпваш дадената дума?

Алектус сви отново рамене.

— Клел съм се пред боговете на Рим — между другото, и ти си положил пред тях клетва да бъдеш верен на Диоклециан. Едно клетвопрестъпничество се заплаща с друго — „око за око“, както казват християните.

Каразий бутна коня си и приближи още, принуждавайки другия да го гледа в очите.

— Нас не ни свързваше само клетва за вярност, Алектус — каза той тихо. — Мислех, че ме обичаш.

Младият мъж леко поклати глава.

— Обичам Телери повече от теб.

„Телери — каза си Каразий — а не Британия.“

— Вземи я тогава, имаш благословията ми — отвърна мрачно Каразий, — и дано животът с нея ти даде повече радост, отколкото на мен. Но що се отнася до Британия, мисля, че легионерите ще проявят малко здрав разум и няма да последват едно неопитно момче, дори да ги засипе със злато. Пък и останалите племена може да не пожелаят да се подчинят на белгите, които са се държали с тях като завоеватели преди идването на римляните. Опитай, щом ти се иска, Алектус, но аз не вярвам, че племената ще те последват, и нямам намерение да изневеря на тези, които са полагали клетва пред мен…

Изпълнен с презрение, той дръпна юздите на коня си и обърна гръб на дуротригите. Бе изминал може би две конски дължини, когато чу вика на един от менапиите. Каразий понечи да се обърне — и затова копието, хвърлено от брата на Телери, не го улучи в гърба, а отстрани.

Първоначално почувства само силен тласък. Веднага след това копието падна, повлечено от собствената си тежест. Когато то изтропали на пътя, Каразий почувства нещо топло и мокро под ребрата си и едва сега го прониза силна болка. Чу викове и звън на желязо. Някакъв кон изцвили отчаяно. Очите му се бяха замъглили, но успя да види как един от телохранителите му рухна от коня си.

„Още не съм мъртъв — каза си той — а оставям хората си да умират заради мен!“ Пое си дълбоко дъх и за миг зрението му се изясни. Изтегли меча и пришпори коня си към Алектус, но между тях имаше прекалено много хора. Пред очите му блесна острието на меч, той го отби, удари на свой ред, усети по сътресението, че е улучил, и видя как противникът му падна от коня. Това си беше чист късмет, каза си Каразий, но същевременно усещаше как у него се надига бойната ярост и силите му се удесеторяват. Менапиите видяха, че императорът отвръща на ударите, смелостта им се върна и нападнаха на свой ред.

Не знаеше колко време е минало, но изведнъж забеляза, че няма противник пред себе си. Малко по-далеч видя как оцелелите дуротриги се групират около Алектус и обръщат конете си в бягство. Всички ръкомахаха, сякаш между тях бе избухнал спор.

— Господарю! — извика един от телохранителите му. — Ти кървиш!

Каразий успя да върне меча си в ножницата и притисна с ръка раната.

— Не е нищо сериозно — отвърна той задъхано. — Откъсни парче плат от наметката си и ми го дай, за да се превържа. Бяха повече от нас, но им пуснахме доста кръв. Ако сега си тръгнем по пътя, надали ще се осмелят да ни преследват.

— Към Сорвиодунум ли се връщаме? — попита Едфрид.

Каразий поклати глава. Измяната на Алектус бе провалила всичките му планове. Преди да заздравее раната му, не можеше да предприеме каквото и да било, защото нямаше кому да се довери. Каразий се изви и се опита да види раната. Кръвта бликаше от нея и му пречеше да я види ясно, но имаше чувството, че работата е сериозна. Беше се опитал да прикрие безпокойството си пред менапиите, но се опасяваше, че единствено в Лондиниум може да се намери достатъчно добър лекар. Изправи се на седлото и се взря на запад, над билата на безкрайните хълмове, потънали в синкава омара. После се обърна към Теудиберт и каза:

— Помогни ми да се превържа.

— Господарю, раната е много дълбока. Трябва да потърсим помощ.

— Тръгваме натам — посочи с ръка Каразий. — В Летните земи се намира единственото място, където мога да намеря лек за раната си. Ще обърнем конете, сякаш се връщаме в града, и щом се отдалечим достатъчно, за да не ни виждат ще променим посоката. Ще загубят много време да ни търсят по пътя към Сорвиодунум. А сега нека побързаме. Не се опитвайте да бавите конете заради мен. Ако видите, че губя сили, вържете ме на коня. Ако изгубя съзнание, търсете пътя за Авалон.

16.

Диерна изохка от силната болка, която внезапно я прониза отстрани в гърдите. Нишката се скъса в пръстите й и вретеното се търкулна в тревата.

— Повелителко! Какво ти е? — извика Лина. Този месец бе неин ред да прислужва на Великата жрица. — Да не те е ужилила пчела, или се убоде на вретеното?

Гласът й се изгуби в обърканите, уплашени възклицания на останалите жени, които веднага притичаха към тях.

Великата жрица притисна ръка към гърдите си и задиша дълбоко. Опитваше се да овладее болката. Но болката не идваше от сърцето — пронизваше я в една точка точно под ребрата, като че ли нещо там се бе счупило. При това болката не идеше само отвътре. Когато докосна кожата на това място, усети, че е болезнена, и все пак, когато развърза туниката си, не видя никаква рана.

Силата на Диерна бе такава, че никакви заклинания или зли помисли не можеха да пробият защитата й. Имаше само един човек, комуто се бе отдала така всецяло, че би могла да почувства неговото страдание като свое. Знаеше, че не бе отдала на Каразий само тялото си, а бе сляла и душата си с неговата. Духът й се залута в посоката, откъдето бе дошла болката, и веднага долови копнежа му. Разбра, че той я търси отчаяно.

— Пронизала я е стрела на елфите — каза старата Сигфола. — Вдигнете я внимателно, момичета. Трябва да я сложим да си легне.

Диерна събра сили и се опита да говори.

— Тази болка… тя… не е моя. Трябва да лежа, но ти… Адуен… върви при Свещения извор. Знам, че някой… идва насам. Погледни във водите… Опитай се да разбереш къде е той…

Цял следобед лежа Диерна в прохладния мрак на своя дом. Опитваше се да приложи всички свои познания, за да се поддържа в състояние на транс, за да не чувства болката. Постепенно физическото страдание стана поносимо, но затова пък душевният й копнеж ставаше непоносим. Каразий я търсеше, имаше нужда от нея. Щеше ли да се добере до Авалон навреме?

Каразий дръпна юздите на коня си и задиша тежко. Планът му бе добър, но бе надценил силите си. Въпреки превръзките всяка крачка означаваше за него агония. Трябваше да реши кое предпочита — да спрат или да изгуби съзнание. Прецени, че ако спрат да почине, ще загубят по-малко време. Но спираха все по-често, а последния път ездачът, който бяха оставили по-назад, ги предупреди, че вече вижда наближаващите дуротриги.

— Господарю, нека останем тук и да ги пресрещнем — предложи Теудиберт. Каразий поклати глава. Всичко наоколо бе потънало в гъст храсталак, който пречеше на маневрирането, а не бе достатъчно висок, за да се крият в него.

— Разреши тогава част от нас да продължи към долината — там почвата е мека и следите ни ще се виждат ясно, а ти се измъкни с останалите през храсталака. Ако имаме малко късмет, дуротригите ще хукнат подир нас.

Императорът кимна. Така някои от хората му щяха да оцелеят. Това бе единственият начин да накара поне няколко от тях да се отделят от него. Алектус се оказа предател, но тези момчета бяха положили клетва, която наричаха comitatus, а тя ги задължаваше да не надживеят човека, комуто бяха обрекли верността си.

— Дано Нехаления ви благослови и ви дари закрилата си — той призова богинята, която почитаха в общата им родина, и остана загледан след бясно препускащите конници.

— Да тръгваме — каза Теудиберт, — докато тропотът на техните коне все още заглушава шума от копитата на нашите.

Теудиберт водеше коня на императора, защото силите на Каразий едва стигаха да се държи на седлото. Когато конят под него се раздвижи, той едва не изкрещя от болката, която заля на вълни цялото му тяло.

Тази сцена се повтори няколко пъти през следващите два дни. Менапиите бяха издръжливи и свикнали на дълги, изтощителни походи, но пък дуротригите познаваха по-добре местността. Колкото и добре да прикриваха следите си за известно време, в крайна сметка преследвачите винаги ги откриваха. Каразий само можеше да се надява, че когато стигнат до Авалон, ще го защити вкорененото у британците преклонение пред Свещения остров.

След пладне на третия ден, идвайки от изток, достигнаха мочурищата на Летните земи. Каразий вече нямаше сили да язди сам и седеше привързан на седлото зад Теудиберт. Менапиите умееха да се оправят в мочурищата, защото много наподобяваха родните им земи, но конете се движеха бавно по хлъзгавата почва, която поддаваше под копитата им. Отпратиха още двама ездачи. Задържаха коня на Каразий, и останалите с него шестима телохранители затърсиха по езерния бряг пътя, който щеше да ги отведе до поселището на местните жители. Някой от тях щеше да ги отведе на Авалон.

Не им беше минало през ума, че британците, добре запознати с местността, отдавна са разбрали накъде се упътват и са избързали, яздейки по хребетите на Полдънските възвишения, за да им пресекат пътя. Единствено Каразий би могъл да предвиди този ход, но съзнанието му бе вече много замъглено от постоянната болка и загубата на кръв. Той яздеше като в полусън, докато сътресението от внезапното спиране и гласът на Теудиберт, който почна да ругае, го изтръгнаха от това състояние. Каразий се изправи на седлото и отвори широко очи.

Падаше мрак. Отвъд тихите води на езерото се виждаха наколните жилища на хората от блатистите земи. Пред тях имаше ивица твърда земя, която се спускаше от хребета на близкия хълм, и на тази ивица се бяха наредили в очакване група конници.

— Ще те скрием в тръстиките — каза Теудиберт, развързвайки въжето, с което императорът се държеше за него.

— Не… — произнесе с мъка Каразий. — Предпочитам да умра с оръжие в ръка. Но преди това нека Едфрид се опита да се добере до селото отсреща. Нека ги помоли да повикат Повелителката на Авалон.

Само преди няколко мига му се струваше невъзможно дори да помръдне, но сега, когато видя пред себе си врага, Каразий намери сили да слезе от коня и да извади меча си.

— Така е по-добре — отбеляза Теудиберт, когато забеляза, че конниците се насочват към тях. — И на мен ми омръзна да бягам и да се крия. — Той се усмихна, а Каразий отвърна с някаква гримаса, която също трябваше да наподоби усмивка.

В края на краищата всичко свършваше с такава ужасяваща простота. Беше изпитвал нерядко такова чувство в началото на битката, когато се изправяше лице в лице с врага и всички предварителни планове и подготовки губеха всякакъв смисъл. Но преди поне започваше битката без рани по себе си. Този път единственото, на което можеше да се надява, бе да нанесе един-два добри удара, преди да го посекат.

Тропотът на конските копита се усилваше гръмотевично. Един от конете стъпи накриво и падна, но другите вече връхлитаха със страшна бързина. Каразий отстъпи встрани и замахна с меча по един от конниците, който мина покрай него. Копието на Теудиберт изсвистя и британецът рухна от седлото. Вече връхлиташе втори — императорът отстъпи още веднъж, кракът му нагази в кална вода, той залитна в опит да запази равновесие, но в същия момент конят на нападателя спря, уплашен от несигурната почва под краката си. Ездачът се хлъзна на седлото и едва успя да се задържи за гривата му. Мечът на Каразий го прониза отстрани.

Всичко, което се случи след това, мина пред очите на Каразий като поредица несвързани картини. Двамата с Теудиберт бяха опрели гръб в гръб. Каразий се отпускаше все по-назад с цялата си тежест. Почувства удар, после още един, разбра, че е ранен, но вече не чувстваше болка. Примигна и се огледа. Не можеше да разбере действително ли се е стъмнило толкова или вече не може да вижда поради загубата на кръв. Нападаха още конници; зад него Теудиберт извика, сякаш от изненада, и Каразий почувства, че вече няма опора на гърба си. Последен пристъп на ярост го накара да пристъпи напред, издигнал с две ръце меча си. Ударът му улучи във врата британеца, който уби Теудиберт, преди другият да успее да издигне копието си.

Каразий се опита да издигне отново меча, залитайки. Но се оказа, че няма с кого да се бие. Около него се търкаляха около дузина тела — някои напълно неподвижни, други надаваха предсмъртни стенания. Шумът от битката се беше пренесъл нагоре по хълма, после и той започна да заглъхва. „Момчетата ми осигуриха малко време“, каза си Каразий. „Длъжен съм да го използвам.“

Вдясно от него върбите, сплели клони, се свеждаха до самата вода. Ако се скриеше под тях, никой нямаше да го забележи. Губеше сили, но успя по някакъв начин да се добере до естествения заслон, образуван от дърветата.

В продължение на три дни и три нощи Диерна бодърстваше, докато духът й се луташе, търсейки мъжа, когото обичаше. Към края на втория ден тя ту долавяше близостта му, ту го губеше отново — сякаш той ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. На третия ден страшната болка отново започна да я мъчи, а заедно с нея се върна и непоносимата тревога. Късно след полунощ тя потъна в неспокоен сън, измъчвана от кошмари. Сънуваше, че бяга, преследвана от демони без лица, че се дави в море от кръв.

Събуди се, когато бледата светлина на новия ден — най-дългият в годината — вече проникваше през вратата и прозорците. Щом отвори очи, разбра, че я е събудило плахо почукване.

— Влез… — прошепна тя и стана. В същия момент осъзна, че вече не изпитва никаква болка. Мъртъв ли беше Каразий? Надали, защото духът й още се измъчваше, сякаш от огромна тежест.

На вратата бе застанала Лина. Силуетът й се очертаваше на фона на утринното небе.

— Повелителко, току-що пристигна един от хората, които обитават наколните жилища на брега на езерото. Казва, че на брега имало голямо сражение. Един от воините се добрал до техните домове и непрекъснато повтарял, че трябва да намерят господаря му и да го отведат при Повелителката на Авалон…

Диерна скочи на крака, но за свое учудване залитна. Уви се в мантията си, докато Лина вече изнасяше навън кошничката с лековете и превръзките. Упътиха се надолу към брега. Диерна се подпираше на рамото на младото момиче. Докато стигнаха до мястото, където приставаше баржата, чистият въздух я беше поосвежил.

Прекосиха мъглите и стигнаха до селището на хората от блатистите земи, скрито сред тръстиките. Дребните, тъмнокоси обитатели на наколните жилища се щураха насам-натам, а сред тях се открояваше един висок, рус воин, още почти момче. Той крачеше неспокойно по брега на езерото и се озърташе тревожно.

— Домина15 — поздрави той Диерна на простоват латински, какъвто говореха легионерите. — Дуротригите ни нападнаха — водеше ги Алектус. Господарят Каразий беше ранен тежко. Нареди ни да го доведем тук. И боговете са ми свидетели, че изпълнихме заповедта му.

— Къде е той? — прекъсна го рязко Диерна.

Момчето поклати объркано глава.

— Отпрати ме до това село да търся помощ. Но хората видяха, че има битка, и се уплашиха. Мога да ги разбера — той отново се озърна и хвърли поглед към дребните хора около себе си — на мен ми се виждат като деца, макар че са зрели мъже. Върнах се на бойното поле, но намерих само трупове. Но господарят не беше сред тях. Дребосъците отказаха да излизат от селото преди зазоряване — страх ги било от демони. Но от сутринта търсим непрестанно, а все не можем да открием Каразий!

Императорът на Британия лежеше наполовина във водата, наполовина на брега, и гледаше на светлината на новия ден как кръвта му се смесва на червени облаци с езерните води. Никога не бе виждал такова красиво зазоряване. Изминалата нощ бе изпълнена с ужас и страдания. Имаше чувството, че е пълзял с часове, препъвайки се в корените на дърветата, изтръгвайки се с усилие от лепкавата прегръдка на мочурливата земя. През нощта бе горял от треска, но сега му беше студено — дори много студено — и не можеше изобщо да движи долната част на тялото си. Не бе очаквал, че така ще срещне смъртта.

От мъглите, които се стелеха над водата, изплува лебед и се плъзна покрай него, красив като сън. От мястото, където лежеше, не можеше да вижда хълмовете. Можеше да си представи, че е в мочурищата на родната си земя — там, където бащата на реките, Ренус, се разклоняваше на множество ръкави, преди да се влее в морето. Спомни си, че в родината му принасяха хора в жертва на боговете, подлагайки ги на „тройна смърт“.

Усмихна се невесело, защото си каза, че вече е умрял два пъти — беше пронизан на две места с копие, а сега и полуудавен.

„Това е дар божи“, помисли внезапно Каразий. „Върнах се в съзнание, вместо да умра, бълнувайки. Най-малкото, което мога да сторя, е да приключа делото си на тази земя…“ С мъдрост, дошла от друг живот, той си спомни — Богинята не умира никога, но Богът, нейният съпруг, жертва живота си за спасението на земята. Сега вече знаеше, че се е жертвал и друг път за земята си — само със силата на волята си е съумял да се превърне от жертва на безумно насилие в съзнателно принесена жертва — с надежда, че Богинята ще приеме живота, който полагаше в нозете й.

Въжето, с което бе привързан към Теудиберт, още висеше на кръста му. С несръчни пръсти Каразий започна да разхлабва примката, а после я нахлузи на шията си и привърза другия край на въжето към един стърчащ дървесен корен. Щеше да стои прав, колкото успееше да издържи — за да се наслади докрай на прекрасната утрин — но не мислеше, че ще е задълго.

Някъде отвъд тези мъгли беше императрицата на сърцето му. Щеше ли някога да разбере колко много я беше обичал? „Дарявам живота си на теб — мислеше той — и на Богинята, на която служиш. Роден съм отвъд морето, но последният ми дъх принадлежи на Британия.“ Може би това нямаше голямо значение. Нали Диерна му бе казала веднъж, че под различните образи всички божества са всъщност един Бог. Съжаляваше само, че няма да може да види морето за последен път.

Слънцето се издигаше все по-високо. Лъчите му танцуваха по спокойните води. Тези отблясъци му напомняха играта на светлината по вълните на океана… И изведнъж видя, че това са наистина морски вълни. Вятърът свиреше във въжетата и издуваше платната. Не му се виеше свят — просто корабът се издигаше по вълните и отново се спускаше надолу. Боговете бяха едно, и водите също — потапянето в тях бе като връщане в утробата на Богинята — най-древното от всички морета.

Пред него над морските вълни се издигаше остров — зелените му тревисти брегове бяха заобиколени с червеникави скали. В самия му център към небето се издигаше конусообразен хълм, увенчан с каменен храм, позлатен от слънчевите лъчи.

Каразий позна това място. Позна най-сетне и себе си — на челото си носеше знака на древните жреци, а на ръцете си — свещените кралски дракони. Пристъпи напред, издигнал нагоре ръце като за поздрав, без да обръща внимание на тялото, което се свлече бездиханно в крайбрежните тръстики.

Над водите се носеше гласът на жената, която бе негова кралица и любима — във всеки живот, при всяка тяхна среща в потока на времето. Тя го викаше.

Диерна вървеше по брега на езерото и викаше мъжа, когото обичаше. Каразий бе някъде съвсем наблизо — не можеше да не почувства със сърцето си къде да го намери. Останалите вървяха след нея, а тя пристъпваше със затворени очи и оставяше духът си да я води. Знаеше, че успее ли да го открие, душата й ще долови присъствието на неговата.

Внезапно Диерна отвори очи. Пред краката си видя тяло на мъж, заплетено в тръстиките, наполовина под водата, толкова зацапано с кал и стръкчета от водни растения, че сякаш вече бе почнало да се слива със земята, върху която лежеше. Едфрид притича покрай нея, спря изведнъж, когато видя примката около врата на господаря си, и се поклони в знак на почит, преди да започне да я развързва с треперещи ръце, за да извади тялото на императора на брега.

Дребните обитатели на блатата бърбореха ужасено един през друг, но Едфрид погледна умолително Диерна.

— Това не е позорна смърт. Нали разбираш?

Гласът й изневери и тя само кимна.

„Не можа ли да почакаш още съвсем малко?“, изплака сърцето й. „Защо поне не се сбогува с мен?“

— Ще взема тялото със себе си, за да бъде погребан, както подобава на воин и герой… — поде Едфрид, но Диерна поклати глава.

— Каразий беше крал, белязан от Богинята. В този си живот, и преди, и по-сетне, той е обречен на тази земя. Чрез него — продължи тя, обзета от внезапно вдъхновение, — и вие сте обвързани с Британия и един ден ще бъдете част от нея. Покрийте го с моята мантия и го положете в баржата, а ние ще го отнесем на Авалон.

През целия ден, който бе най-дългият в годината, Повелителката на Авалон седя в свещената горичка над извора, за да бди над тялото на мъртвия император. Понякога вятърът донасяше откъслеци от песента на друидите, застанали на Тор. Илдег заместваше Великата жрица. Диерна бе обучена да подтиска чувствата си, когато дългът й го налагаше, но знаеше, че има мигове, когато никаква дисциплина не може да заглуши воплите на сърцето. Посветените умееха да разпознават тези мигове и тогава отстъпваха мястото си, за да не развалят вълшебството.

„Знам, че ако днес аз застанех в каменния кръг, мъката ми щеше да го разруши…“, мислеше Диерна, загледана в спокойното лице на Каразий. „Все още мога да давам живот и да бъда майка, но се чувствам стара — като Старицата Смърт…“

Бяха измили Каразий с вода от Свещения извор, бяха почистили и покрили ужасните му рани. Щеше да почива в земята редом с Гауен, син на Ейлан, за когото разправяха, че също имал римска кръв. Диерна щеше да го погребе с почестите, подобаващи на крал на Британия. Но колко студено щеше да бъде това ложе, на което щеше да положи мъжа, дарил й такъв възторг и толкова щастие!

„Само да можех да легна в гроба с него — както са постъпвали древните, когато кралицата е тръгвала заедно с краля към Отвъдния свят…“ Но тя не му беше жена и това я измъчваше още повече. Как проклинаше сега гордостта, която я бе заслепила! Как бе мога да не чуе гласа на сърцето си! Сега виждаше, че всичко бе плод на нейните решения — беше наложила насила на Каразий и Телери брак без любов, а това бе тласнало Алектус към предателство… Ако само не се беше бъркала в работите на всички, Каразий и сега щеше да плава по любимото си море, а Телери щеше да живее щастливо като жрица на Авалон. Диерна се люлееше напред-назад, обвила тялото си с ръце, и плачеше — за всички тях.

Много по-късно, когато пеенето бе престанало и бе започнало бавно да се здрачава, мъката отпусна прегръдката си и Диерна се поизправи и се огледа около себе си. Беше изтощена до крайност. Не чувстваше нищо — беше изплакала сърцето си. Само една мисъл продължаваше да я крепи — тя плачеше, но тази нощ много други жени щяха да лежат в прегръдките на мъжете си, и да се радват на спокойния сън на децата си — защото Каразий бе защитил тяхната земя.

Чуха се тихи удари на барабан — бавни като ударите на собственото й сърце. Диерна стана. Процесията на облечените в бяло друиди се виеше по Тор. Когато пристигнаха, тя отстъпи встрани, за да вдигнат носилката, а после тръгна след тях. Тръгнаха надолу, към езерния бряг, където потъналата в черни драперии баржа чакаше, за да отведе повелителя на моретата.

Гробът бе изкопан на Стражевия хълм — най-далечният остров, защитен от мъглите, Дверите към Авалон. За тези, които не можеха да прекосят мъглите, там нямаше нищо особено — просто едно бедно селце, сгушено в основата на хълма — също както в основата на Тор имаше само няколко обиталища на християни — отшелници. Но някога, много отдавна, друг Защитник на Авалон е бил погребан на същото място, и неговият дух охраняваше долината. Друидите бяха приветствали Каразий като „син на сто крале“, когато за първи път дойде на Авалон. Беше редно и справедливо тялото му да бъде положено до тялото на онзи, другия, за когото е била съчинена тази песен.

Когато стигнаха Стражевия хълм, нощта бе паднала. Около гроба горяха факли. Трептящата им светлина измамно съживяваше лицето на мъжа, положен на носилката, караше белите роби на друидите и сините одежди на жриците да светят. Само Диерна бе облечена в черно и въпреки отблясъците на факлите по златните орнаменти на черния й воал, светлината не проникваше в сенките около нея — защото тази нощ тя бе Повелителка на мрака.

— Слънцето ни напусна… — произнесе тихо жрицата, когато пеенето затихна. — То грееше на небето в целия си блясък, но вече падна нощ. От този миг нататък силата му ще намалява, докато най-накрая, в нощта на зимното равноденствие, студът напълно завладее света.

Още докато говореше, сякаш и светлината на факлите започна да отслабва. Мистериите учеха, че движението на природните цикли е една от най-важните части на познанието — сега Диерна ги познаваше толкова добре, че ги чувстваше не с разума, а с душата си.

— Духът на този мъж ни напусна… — когато Диерна продължи, гласът й затрепери едва доловимо. — Също като слънцето властваше той в цялото си великолепие, и като слънцето бе свален от високия си трон. Къде отива слънцето, когато ни напусне? Мъдростта на древните ни учи, че то грее на небосвода на южните земи. Така пътува и духът на този, който ни напусна, пътува към своя нов дом в Страната на вечното лято. Ние скърбим, защото той не е вече сред нас. Но нали знаем как се ражда светлината — сред най-дълбокия зимен мрак! Затова връщаме това тяло на земята, от която е дошло, а сърцата ни са пълни с надежда, че напусналият го сияен дух ще дойде отново сред нас, приел телесна обвивка — в часа, когато Британия има най-голяма нужда от него!

Когато положиха тялото в гроба и започнаха да връщат обратно върху него буците пръст, Диерна чу как някой заплака, но нейните очи останаха сухи. Думите, които произнесе, върнаха и нейната надежда — минало бе времето за сълзи. Каразий не се предаде, когато съдбата се обърна против него, и Диерна разбра, че и тя на свой ред няма да се предаде.

— Светлият дух на Каразий победи, но само в света, който за нас е неосезаем. Тук, в света на смъртните, неговият убиец е жив и има наглостта да се хвали със злодеянието си. Алектус е виновникът за неговата смърт — Алектус, когото Каразий толкова обичаше; Алектус, който трябва да плати за измяната! И в този миг, когато потокът на силата обръща своята посока и тръгва към разрухата и унищожението, аз ще произнеса своето проклятие.

Диерна си пое дълбоко дъх и издигна двете си ръце към небето.

— Обръщам се към вас, сили на Мрака — не с властта на магията, а по силата на древните закони — и ви моля да не давате покой на убиеца. Нека не види светъл ден, нека огънят в неговото огнище да не го сгрява, нека не познае вярна обич, докато не заплати за престъпното си деяние!

Жрицата се обърна и протегна ръце към езерото, чиито води се плискаха тихо в подножието на хълма.

— Сили на водата, сили на утробата, от която е роден светът и всички ние, обръщам се към вас и към могъщия океан, чиито течения управляват света! Нека пътищата, по които тръгне убиецът, да не водят доникъде! Вдигнете се, морски вълни, погълнете убиеца и нека той никога не се издигне от мрачните ви дълбини!

Сега Диерна коленичи до гроба и зарови пръсти в рохкавата, прясно разкопана пръст.

— Към вас се обръщам, сили на майката земя, която сега прие отново това тяло, освободено от земния живот! Нека човекът, който вдигна предателска ръка, за да убие приятеля си, не намери покой, докато ходи по лицето на земята! Нека се съмнява във всяка крачка, която прави, нека няма вяра на хората, от които зависи съдбата му, нека никога не повярва в любовта на жената, която обича — докато пропастта не се раззине пред него и той не пропадне в нея!

Диерна се изправи и изгледа с мрачна усмивка уплашените лица на хората, които я заобикаляха.

— Аз, Повелителката, проклех Алектус, син на Цериалис, с проклятието на Авалон. Така казах, така и ще бъде!

Колелото на сезоните се бе търколило към жътва. Времето обещаваше да остане чудесно, но страната бе разтърсена от всякакви слухове. Императорът бил изчезнал. Говореше се, че бил мъртъв, че бил убит от Алектус. Други отричаха — ако това бе вярно, защо никой не бе открил тялото му? Вярваха, че просто се крие от враговете си. Шушукаше се също, че побегнал отвъд морето, за да се помири с Рим. Сигурно бе едно — Алектус се бе провъзгласил за Свещен крал и бе разпратил вестоносци до всички главатари и военачалници из цяла Британия, за да ги покани да положат тържествено клетва за вярност пред него в Лондиниум.

Жителите на Лондиниум викаха възторжено. Телери се присви, когато шумът се надигна като вълна, и дръпна кожените завески на колата. Вътре стана непоносимо задушно, но тя предпочиташе това пред оглушителния шум — или може би по-скоро я измъчваха погледите на толкова много очи, мислите на толкова много хора — приковани единствено в нея. Когато бяха тук с Каразий, всичко бе съвсем различно. Наистина, когато тя се бе присъединила към него тук, той вече бе провъзгласен за император. Сигурно я дразнеше това, че този път и тя самата бе важна част от церемонията. Всъщност би трябвало да бъде горда и щастлива. Защо ли се чувстваше като пленник, влачен след каляската на римски триумфатор?

Когато стигнаха до базиликата, Телери се поуспокои донякъде, въпреки че и тук имаше прекалено много хора. Навсякъде бяха поставени маси, отрупани с храна за предстоящия пир. За разлика от гражданите на Лондиниум, принцът и магистратите, насядали около масите, я гледаха не толкова с любопитство, колкото със студена пресметливост. Телери се стараеше да държи главата си гордо изправена, но не смееше да пусне ръката на баща си.

— От какво се боиш? — попита принцът. — Тъй или иначе вече си императрица. Ако знаех, докато беше още кльощаво момиченце, че в дома ми расте повелителката на цяла Британия, нямаше да се поскъпя да ти купя и учител по гръцки.

Тя му хвърли бърз поглед, забеляза искриците в очите му и се опита да се усмихне в отговор.

Първоначално на другия край на подиума можеше да се различи само някакво пъстроцветно петно, но впоследствие Телери можа да различи отделни фигури. Видя Алектус, потънал в диплите на пурпурна мантия, под която носеше карминеночервена туника. Изглеждаше дребен в сравнение с едрите, набити мъже, които го бяха наобиколили. Когато видя Телери, той се усмихна.

— Бъди добре дошъл, принц Ейдин Минок — каза той тържествено. — Виждам, че си довел дъщеря си със себе си, и искам пред всички тези хора да те помоля да ми я дадеш за жена.

— За това сме и дошли тук, господарю…

Телери гледаше ту Алектус, ту баща си. Нямаше ли някой да попита и нея? „Може би така е редно“, каза си тя. Бе дала съгласието си още през онази нощ в Дурновария, и всичко останало — убийството на Каразий и последиците от него — бяха всъщност плод на нейното съгласие.

Тя пристъпи напред и Алектус взе ръката й в своята.

Последвалото празненство й се стори безкрайно. Телери чоплеше храната и почти не слушаше разговорите около себе си. По едно време възникна някакъв спор за парите, които Алектус бе дал на войската в деня на своето възшествие. Такъв бе обичаят — при възцаряването си всеки император даряваше пари на войската, особено ако не наследяваше, а узурпираше престола. Очевидно Алектус обаче бе прехвърлил мярката, а от друга страна търговците бяха очаквали от него повече. Единствено главатарите на келтските племена — хора от старата кръв, обръщаха повече внимание на Телери и тя разбра колко прав е бил баща й — те бяха дошли само заради нея.

Докато дойде време да отведат тържествено новобрачните до покоите им, Алектус бе пил доста. Телери се вцепени, когато той залитна към нея, съзнавайки, че никога не бе го виждала да губи контрол над себе си. Прегръдките на първия й съпруг бяха нещо, което понасяше примирено. Що се отнасяше до втория обаче, тя се усъмни, че изобщо ще съумее да изпълни съпружеския си дълг.

Телери успя да отведе Алектус до голямото легло, сложи го да си легне и после легна до него. Колко въпроси имаше да му зададе сега, когато най-сетне бяха сами — и най-вече за тайнствените обстоятелства около смъртта на Каразий. Не беше учудена, че откак научи за убийството, я измъчваше чувство за вина — от мига, когато прие любовта на Алектус, дълбоко в себе си знаеше, че той възнамерява да постъпи точно така. Но не бе очаквала, че вестта ще й причини такава болка.

Когато се обърна към Алектус, той вече хъркаше. Събуди се чак в малките часове на нощта — викаше нещо за Констанций, който идвал начело на голяма армия с окървавени копия. Хълцайки, той се вкопчи в нея, и Телери започна да го успокоява, сякаш бе малко дете. Колко по-щастлив бе Алектус, докато служеше при Каразий! А дори и тя самата, макар и нещастна, бе съхранила поне достойнството си. Кой от тримата носеше най-голяма вина за трагедията? „Може би Диерна е най-виновна“, помисли горчиво Телери.

След малко Алектус започна да я целува трескаво. Прегръдката му ставаше все по-настоятелна, докато накрая я облада с отчаяна припряност. Веднага след това заспа отново, но Телери дълго лежа будна и се взираше в тъмнината. Тя, която бе мечтала да бъде свободна, сама бе избрала тази клетка. Не можеше да промени стореното и не й оставаше нищо друго, освен да понася последиците.

Докато се унасяше в неспокоен сън, Телери започна да се моли отчаяно на Великата богиня — така, както се молеше като младо момиче, когато копнееше да напусне двореца на своя баща.

На Авалон Диерна също чакаше търпеливо. Бе произнесла своето проклятие срещу Алектус — изпълнението на присъдата бе в ръцете на по-висши сили. Но дълго време висшите сили сякаш не възнамеряваха да накажат убиеца. Годишнината от убийството на Каразий дойде и отмина, и светът продължи да си върви, забравил кървавите събития от миналата година. Жрицата продължаваше да чака, макар че сама не знаеше какво.

Измина още една година. Ако британците не бяха във възторг от Алектус, никой не казваше такова нещо на висок глас. Той продължаваше да плаща на наемниците — варвари, и саксонците бяха оставили на мира крайбрежието.

Що се отнася до Констанций, макар че флотът му разби флота на Каразий, победата бе извоювана с цената на големи загуби, и както бе предвидил покойният, щеше да му трябва много време и още повече пари, за да построи транспортни кораби и галери, които да ги охраняват, преди да предприеме ново нападение срещу Британия.

Луната се беше издигнала високо в небето. Макар че пълнолунието бе минало, светлият диск бе все още достатъчно ярък, за да засенчва блясъка на летните звезди. Сламеният покрив на Дома на девиците светеше с мека светлина, а колоните по Пътя на процесиите бяха окъпани в сребърно сияние. Диерна вдъхна дълбоко хладния нощен въздух. Наоколо цареше пълна тишина. Сигурно само неспокойният й дух не я оставяше да заспи. Но не — някъде нещо се променяше, и промяната се отразяваше с неуловими трептения в неосезаемия свят.

Бе минала още една година от деня, когато Британия се отрече от избраника на Авалон. През това време Великата жрица нито веднъж не бе напускала Свещения остров, но слуховете сами долитаха до нея. Констанций най-сетне бе събрал сили да осъществи своето нападение. Казваха, че акостирал близо до Лондиниум, и там се сражавали войските на британския самодържец с римляните. Други говореха за римски кораби, пристанали близо до Клаузентум. Войските, слезли от тях, се били упътили към Калева. Ако Каразий бе жив, Диерна щеше да впрегне цялата вълшебна власт на Авалон в помощ на войските му. Но него го нямаше, а тя се бе зарекла никога вече да не се намесва в делата на външния свят.

Великата жрица тъкмо се канеше да се върне обратно в леглото си, когато видя някаква фигура, която тичаше нагоре по хълма. Беше Лина — Лина, която бе задължена да бди край Свещения извор. Великата жрица смръщи чело и се упъти да я пресрещне.

— Спокойно, тук съм — Диерна обви с ръка раменете на момичето и го поведе към една от скамейките наблизо. — Дишай дълбоко. Така. Още. Тук си на сигурно място… — Тя притисна здраво Лина към себе си, докато хълцанията на момичето започнаха да затихват и то спря да трепери. — Кажи ми, дъще, какво те уплаши толкова?

— Изворът! — отрони с треперещи устни Лина. — Лунните лъчи се отразяваха по повърхността му и той светеше като огледало. Погледнах във водата и изведнъж мъглите се спуснаха над мен и видях мъже, които се сражаваха с мечове. Беше ужасно! Толкова кръв! Добре, че не чувах шума от битката!

— Римляни ли бяха? Видя ли Алектус?

— Да… Да, така мисля. Римляните бяха нападнали лагер на британски войски. Горяха шатри. На лунната светлина и на светлината на огъня всичко се виждаше съвсем ясно. Римляните бяха напълно въоръжени и бяха изненадали нашите, докато са спали. Някои бяха успели да се доберат до щитовете си, но повечето бяха напълно беззащитни. Най-жесток беше боят около един слаб, тъмнокос мъж, който носеше златен обръч на челото си. Той се биеше храбро, но не особено умело.

„Алектус!“, бе първата мисъл на Диерна. „Проклятието ми те настигна!“

— Един по един падаха телохранителите му. Римляните предложиха на Свещения крал да се предаде, но той отказа, и тогава го пронизаха с много копия — едно подир друго, докато накрая той рухна на земята.

— Значи, той е мъртъв — произнесе Диерна гласно, — и Каразий е отмъстен. Спи спокойно, любов моя. Почивай най-сетне в мир и ти, който предаде приятеля си. Някога, в друг живот, ще се срещнем отново.

Тази есен, докато цезар Констанций се грееше на лъчите на славата в столицата, повторно отвоювана за Рим, страната се давеше в дъждове. В Долината на Авалон облаци бяха скрили челото на Тор и се стелеха ниско над водите на езерото — сякаш бяха слезли мъглите-защитници на Свещения остров. Въпреки оловнотежкото сиво небе, надвиснало над тях, Диерна имаше чувството, че страшна тежест се е вдигнала от сърцето й. Жриците, заразени от доброто й настроение, започнаха да говорят за новите стени на овчарника, които трябваше да се вдигнат напролет, и за подмяната на сламения покрив на Голямата зала.

Една сутрин, скоро след равноденствието, момичето, което се грижеше за овцете, дойде разплакано. Една овца беше излязла през временната ограда и бе изчезнала. След дъжда, който бе валял непрекъснато цяла седмица, сега островите тънеха в мокра мъгла, която може би дори щеше да пропусне някой и друг слънчев лъч. Затова Диерна, която чувстваше нужда от движение след толкова месеци принудително бездействие, предложи сама да потърси животното.

Задачата не беше лесна. Водите бяха придошли от дъжда и дори местата, които обикновено бяха сухи, се бяха превърнали в тресавище. Диерна внимателно пробираше къде да стъпи и се чудеше защо глупавото животно бе тръгнало да слиза от хълма. От друга страна, омекналата от водата почва показваше ясно следите и тя успяваше да ги намери лесно — над Свещения извор и оттам надолу през овощните градини. После следите водеха малко назад по брега на езерото, към ниския хълм, посветен на Брига, чието светилище бе заобиколено от ябълкови дървета.

Диерна спря, смръщила озадачено чело. Хълмът, който обикновено бе наричан остров в името на традицията, сега наистина се бе превърнал в остров. Мъглата лежеше ниско над водата и беше толкова плътна, че не позволяваше да се види небето, макар че слънчевата светлина бе почнала да пробива през нея. Въпреки това Диерна забеляза някаква сивкава фигура между дърветата. Знаеше къде би трябвало да минава пътят, макар че не можеше да го види. Взе един прът, довлечен от водите, за да опипва дълбочината им, и започна да гази през тинестата почва.

Мъглата, която се спускаше все по-ниско, и без това бе много плътна, но след като Диерна направи няколко крачки, скри от нея и пътя, по който дойде, и посоката, накъдето трябваше да върви. Обзе я животински страх и тя се закова на място. Около глезените й се плискаше кална вода. „Това е моята земя!“, опита се да си каже Диерна. „Познавам тези пътеки, откак съм проходила — би трябвало да мога да намеря пътя си с вързани очи и дори насън!“ Започна да диша дълбоко, призовавайки целия си дългогодишен опит, за да възвърне спокойствието си.

Шумът на кръвта в ушите й отслабна и тя веднага чу, че някой я вика.

— Диерна… Помогни ми!

Гласът се чуваше съвсем слабо, но не можеше да се разбере дали от разстоянието, или от изтощение. Диерна продължи да гази в посоката, от която й се струваше, че се носи звукът.

— Моля ви… Моля… Никой ли не ме чува?!

Диерна си пое мъчително дъх. Споменът я връхлетя изневиделица.

— Бека! — гласът й пресекваше. — Продължавай да викаш! Бека, идвам!

Тя се запрепъва напред, опипвайки пътя си с пръта.

— О, Богиньо, моля те… Толкова исках да намеря правия път… — думите се загубиха в неясно мънкане. Но за Диерна и това бе достатъчно. Обърна се и навлезе в по-дълбоки води, водена от незнаен усет, също както когато търсеше Каразий, и най-сетне забеляза неясния силует на дърво, и долу, отчаяно вкопчена в корените му, някаква женска фигура.

Диерна видя дълга, тъмна коса, разстлана като водорасли във водата, и една слаба ръка, изцапана с кал и тиня. Отпуснатото тяло, което успя да издърпа на твърда земя, бе леко като тялото на дете. Но не беше дете. Диерна притисна младата жена към гърдите си и се взря в очите на Телери.

— Стори ми се… — мислите й препускаха хаотично. — Стори ми се, че ме вика сестра ми…

Удивлението в очите на Телери изчезна и тя отпусна клепачи.

— Загубих се в мъглите — прошепна тя. — Струва ми се, че се бях изгубила още от деня, когато ти ме отпрати оттук… Опитвах се да се върна на Авалон.

Диерна я загледа мълчаливо. Когато разбра, че Телери се е омъжила за Алектус, пожела да прокълне и нея, но не намери сили. Реши, че и без проклятието й Телери ще бъде достатъчно наказана от силите, които бяха осъдили убиеца на Каразий на гибел. Но Телери бе жива. Мъглата се стелеше около тях като лепкав воал. В целия свят сякаш нямаше нищо друго освен нея самата, Телери и ябълковото дърво.

— Ти намери пътя през мъглите — произнесе с усилие Диерна. — Това може да бъде сторено само от жрица… Или ако се мине през Царството на феите…

Мислите й се точеха мъчително, сякаш минаваха през дълбока вода. Можеше ли да прости на тази жена? Нали заради нейната любов Алектус се бе обърнал срещу Каразий? Можеше ли да прости на самата себе си, че бе толкова сигурна, че познава волята на Богинята, и в заслепението си донесе гибел на всички? Диерна въздъхна, и въздишката й я освободи от бреме, което досега не бе съзнавала, че носи.

— Аз не съм тази, която търсиш… Прости ми…

— Сигурна ли си? „Кълна се, че ще приема всяка жена в този храм за своя сестра, майка и дъщеря, за своя плът и кръв…“ — гласът на Великата жрица укрепна, докато произнасяше тази част от Клетвата на Авалон.

— Диерна… — Телери вдигна към нея тъмните си очи, пълни със сълзи, все още прекрасни въпреки страданието. Диерна се опита да се усмихне, но вместо това и тя се разплака, притиснала към себе си младата жена, полюлявайки я като малко дете.

Не знаеше колко време измина, докато успя да се поуспокои. Все още ги заобикаляше бяла, студена мъгла.

— Струва ми се, че сме пленници на мъглата — каза тя в неубедителен опит да се покаже весела, — и ще се наложи да почакаме, докато се вдигне сама. — Поне няма да гладуваме, защото на дървото има достатъчно ябълки. — И тя облегна внимателно Телери на дънера на дървото, и стана, за да откъсне една ябълка. Докато се пресягаше към плода, забеляза някакво трептене във въздуха отвъд острова, и сетне, сякаш от самата мъгла, пред нея изникна фигурата на жена, която направляваше малка плоскодънна лодка през водата с помощта на прът. Така се придвижваха през водата хората от блатистите земи.

Диерна замря и присви очи в опит да види по-ясно кой наближава. Жената й се стори позната и все пак, тя, която като жрица познаваше много добре обитателите на блатистите земи, не можа да свърже лицето й с никакво име. Непознатата беше боса въпреки студа и бе украсила косите си с венец от клонки и горски плодове. Облечена беше в дивечови кожи.

— Бъди здрава… — Диерна с усилие възвърна гласа си, за да поздрави. — Можеш ли да отведеш с лодката си две заблудени жени обратно към Тор?

— Днешната Повелителка на Авалон и тази, която ще дойде след нея… — произнесе ненадейно непознатата. — Нали затова съм тук…

Диерна трепна. Сетне, разбрала най-сетне коя бе жената, дошла да ги отведе обратно на Авалон, се поклони дълбоко.

После, забързано, за да не би Кралицата на феите да изчезне също тъй ненадейно, както бе дошла, тя помогна на Телери да седне в лодката и на свой ред се качи след нея. След още миг лодката потъна в белия облак. Тук мъглите бяха много гъсти и същевременно светли — Диерна често ги бе виждала такива на път към външния свят.

Но светлината, която ги обви, когато излязоха от мъглите, бе чистото сияние на Авалон.