Поулгара — магьосницата

Тридесет и четвърта глава

— Пригответе се всички заедно да бъдете заличени от лицето на земята! — прогърмя Торак, но колебливите нотки в гласа му издаваха, че не е толкова сигурен, колкото се опитваше да ни внуши. Ашабинският оракул го беше предупредил за третия ден от битката. Той обаче бе толкова убеден, че точно в този ден ще срещне риванския крал с неговия роден от звездите меч, та като видя Бранд, радостта от предвкусваната победа го направи непредпазлив. Богът реши, че предсказанието вече не е в сила. Само това беше причината да напусне железния си павилион във фаталния трети ден. Така и не разбра, че неговият истински противник на бойното поле не беше Бранд, а Сферата на Учителя.

Със свита от съмнение душа Торак се нахвърли върху Бранд, размахвайки огромния си меч. В яростната му атака пролича и неговото отчаяние. Затова пък Бранд изглеждаше спокоен, даже безразличен. Той отвръщаше на нападението със заучени удари, дори го правеше с известно отегчение.

Изглеждаше така, сякаш двубоят ще продължи вечно. Торак ставаше все по-невъздържан, а Бранд — по-спокоен и уравновесен. Най-накрая Богът Дракон успя да изненада Бранд и отвори дълбока рана в рамото му. Това беше и знакът, който чакахме толкова време, макар да не знаехме. Подозирам, че беше част от договора между двете Воли — Торак да пролее кръв, преди Бранд окончателно да го повали. В рамото на Бранд зейна рана и ние с татко реагирахме на мига — той започна да вие, а аз изкрясках.

Тогава сякаш някаква пелена падна от очите и съзнанието на Бранд. Неговото почти отегчено изражение се стопи и беше заменено с нападателен вид. Той прокара рязко острието на меча върху щита си и разряза наметката, която криеше вградения в центъра камък. Сферата на Учителя засвети и огънят й отново близна лицето на Бога Дракон.

Никой от нас не си даваше сметка колко болезнена е за Торак срещата със Сферата. Богът Дракон изкрещя неистово. Продължавайки да вика, той захвърли меча и вдигна щита си, опитвайки се отчаяно да се прикрие. Тогава Бранд го повали. После внимателно прихвана дръжката на меча с две ръце и заби острието му право в изтеклото око на божеството, което продължаваше да свети като в онзи ден преди петдесет века, когато Сферата го наказа заради разцепването на света.

Торак отново изкряска и политна назад. После изтръгна меча на Бранд с две ръце и от дупката шурна кръв. Така, плачейки с кървави сълзи, богът на ангараките стоя като вкаменен няколко мига. А сетне се стовари на земята и тя потрепери под него.

Не видях никой на това огромно бойно поле, който да помръдне или гъкне по време на двубоя. Имах чувството, че след като заглъхна неговият гръм, във въздуха се чуваше единствено биенето на хиляди сърца. Случилото се току-що бе толкова титанично събитие, та дори малко се учудих, че слънцето не спря вечния си ход. Вероятно аз единствена чух самотния победоносен вой на моята майка, опиянена от своята победа. Тя беше прекарала хиляди години във формата на жена, която ние познавахме като Поледра, но някъде дълбоко в душата си все още беше вълчица.

Моето победоносно тържествуване бе допълнено и от огромно облекчение. Обикновено съм доста самоуверена, но краткият ми сблъсък с Волята на Торак ме разтърси от глава до пети. Осъзнах, че когато Торак заповядва, аз съм принудена да се подчинявам. Това разкритие ме изпълни с колебание и ужас.

Клането, което последва падането на Торак, бе страшно. Ангараките бяха обкръжени и паднали духом. Да се каже, че бяха изклани, не би било достатъчно. Бранд бе неумолим. Накрая се наложи намесата на генерал Керан, та да се сложи край на касапницата. Но все пак Бранд и алорните бяха движещата сила на отмъщението, а когато се стигне до избиване на ангараки, алорните нямат насита. Клането продължи и през нощта, а когато слънцето отново огря, не беше останал нито един жив враг.

Накрая Бранд нямаше вече кого да убива. Както беше с превързана ранена ръка, заповяда алорните да му занесат тялото на Торак, та да можел „да погледне лицето на Краля на света“.

Само че тялото на Торак вече не лежеше на бойното поле. Тогава Бранд с доста заповеднически тон прати да повикат мен и семейството ми. Близнаците, Белдин, татко и аз си запроправяхме път през труповете към върха на хълма, където стоеше Бранд, оглеждайки останките на ангараките.

— Къде е той? — попита Бранд, а тонът му никак не ми хареса.

— Кой? — заяде се Белдин.

— Торак, разбира се. Никой не можа да намери тялото му.

— Ама че странна работа — с убийствена ирония продължи Белдин. — Да не си въобразяваш, че ще го откриеш? Зедар го отнесе още по залез слънце.

— Какво е направил?!

— Не сте ли му го казали? — обърна се Белдин към татко.

— Не му трябваше да знае. Ако беше известен, сигурно щеше да се опита да го спре.

— Какво означава всичко това? — царственият тон на Бранд започваше да ме дразни.

— Това е част от сделката между двете Необходимости — обясни татко. — В замяна на твоята победа на теб не ти е разрешено да задържиш тялото на Торак. Не че щеше да е кой знае колко по-различно, ако го беше оставил тук, де. Това не е последното събитие, Бранд. Ние не сме последните, видели лицето на Торак.

— Но той е мъртъв.

— Не, Бранд — казах колкото се може по-внимателно. — Нали не мислиш наистина, че мечът ти го е убил? Единственото оръжие, което може да стори това, все още виси на стената в Рива.

— О, я остави това, Поул! — възкликна той. — Никой не може да оцелее с пронизана от меч глава!

— Освен един бог, Бранд. Сега той е припаднал, но някой ден отново ще се събуди. Последният двубой все още не се е състоял. В него ще участват Торак и Риванският крал. Тогава те ще се бият с истинските мечове и един от двамата ще падне мъртъв. Ти се справи чудесно, скъпи, но нека това не ти замъглява разума. Станалото тук не бе по-различно от една обикновена схватка.

Моите думи никак не му харесаха, но неговото надменно поведение, прилягащо по-скоро на някой император, беше започнало да ме отблъсква. Час по-скоро трябваше да се направи нещо за общото ни добро.

— Излиза, че всичко това не е имало никакъв смисъл — заключи той обезсърчено.

— Не бих казал — намеси се баща ми. — Ако Торак беше победил сега, той вече щеше да владее света. Ти го възпря, а това все пак означава нещо, не мислиш ли?

— Сигурно е така — въздъхна Бранд, а после огледа кървавото бойно поле. — Трябва да разчистим всичко това. Сега е лято и ако оставим трупове да се разложат тук, във Во Мимбре ще настане мор още преди да дойде зимата.

Погребалните клади лумнаха по цялото поле около града. Гората откъм северната страна на мимбратската столица беше изсечена до последното клонче, за да се осигурят дърва за изгарянето на мъртвите ангараки. След като прибрахме и се погрижихме за останките от кървавото сражение, ние внезапно открихме, че Елдалан и Алдориген са се оттеглили насаме, за да си разчистят сметките. По всичко личеше, че срещата е протекла доста напрегнато, защото и двамата бяха бездиханни, когато най-сетне ги намерихме. Тази случка съдържаше твърде голяма поука. Ако Мимбре и Астурия продължаха вековните си дрязги, съвсем скоро щяха да свършат също като своите владетели. И от двете страни имаше луди глави, които предпочитаха да си затворят очите пред този логичен извод. Но Мандор и Уилдантор — двамината арендски герои от току-що приключилата война — решиха да направят всичко възможно, за да прекратят веднъж завинаги безсмисленото кръвопролитие. Понеже нямаше разумни аргументи, които да убедят техните сънародници в ползата от мира, те просто предложиха на несъгласните да излязат на двубой с тях. Наистина имаше нещо очарователно в заявлението: „Ще те убия, ако не мислиш като мен.“

Накрая, останали без изход, двамината арендски приятели дойдоха при Бранд с абсурдното предложение да приеме короната на Арендия. За щастие в този момент аз се намирах наблизо и забих лакът в ребрата му още преди да се е изсмял с глас на техните думи. Той успя да се овладее и нито една черта по лицето му не трепна, докато отклоняваше любезната покана с извинението, че има по-висши задължения, които е поел отдавна.

Камбаната, която заби в главата ми при първата среща на двамината млади от враждуващите фамилии, сега ми предлагаше отговор за решаването на политическите проблеми в Арендия. Аз намерих начин да намекна това на Бранд още преди да започне битката при Во Мимбре. Когато той го предложи на Мандор и Уилдантор, обаче, двамата избухнаха в смях. Причината за тяхната реакция се изясни, когато новината стигна слуха на Кородулин и Маясерана. Разменените любезности като „мимбратски кръволок“ и „разбойническа кучка“ не бяха най-добрата основа за един бъдещ щастлив брак. Тогава се наложи и аз да се намеся.

— Защо вие, деца, най-напред не обмислите разумно всичко, а едва после да вземете решение — предложих. — Успокойте се и обсъдете въпроса.

После наредих двамата да бъдат заключени в една малка стая на върха в южната кула на двореца.

— Та те ще се избият, Поул — предупреди ме татко, когато останахме насаме.

— Не се безпокой. Имай ми вяра, старче, знам какво правя. Все пак съм уредила не един и два брака.

— Това не е същото. Ако единият от двамата успее да убие другия, Арендия ще се разпадне на парчета пред очите ни.

— Никой няма да бъде убит, татко, и нищо няма да се разпадне на малки късчета. Може и да не си личи от пръв поглед, но техният брак вече е сключен горе на небесата. Постепенно това ще проникне и в главите им, само че ще стане по-бавно, гарантирам ти го. Те все пак са аренди и нищо не може да си пробие бързо път през каменните им глави.

— Въпреки това твърдя, че е грешка.

— Предполагам, че не държиш да се обзаложим, а, татко?

Той ме изгледа продължително, а след това се отдалечи, мърморейки под нос. Двамата с баща ми понякога се хващахме на бас и доколкото си спомням, той нито веднъж не е печелил.

След това се състоя прословутата среща, която остана в историята под името Съглашението от Во Мимбре. Боя се, че не се отнесохме много добре с Толнедра по време на мирната конференция. Участието на легионите в битката отърваха света от ангаракската чума, а после ние се извъртяхме на точно противоположни позиции и се държахме с толнедранците като с наши най-люти врагове.

Първата ни и най-важна задача беше да разубедим алорнските крале, които вкупом предложиха Бранд за Крал на света. Когато толнедранският посланик Мергон се противопостави, алорните взеха да дрънкат оръжие.

Моят принос към нашата импровизирана конференция бе толкова скромен, че навремето дори не го приех сериозно. Сега вече осъзнавам неговата важност, но то е едва след преоценката на времето. Тогава бях толкова непреклонна и категорична, че останалите включиха предложението ми в точките на съглашението точно както го исках. А то гласеше: „От днес нататък всяка принцеса на Имперска Толнедра на шестнайсетия си рожден ден ще се представя с булчинска рокля в тронната зала на Рива. Ще остава там три дни. Ако през това време риванският крал се яви, за да я вземе, те ще се оженят. Ако ли пък не, тя е свободна да се върне в Толнедра и баща й може да избере друг жених.“

Толнедранският посланик Мергон яростно се противопостави, разбира се, но всички тези мускулести алорни около мен засвяткаха гневно с очи и съвсем недвусмислено дадоха да се разбере какво би станало, ако толнедранците отхвърлят невинното ми искане. Тази клауза се превърна в голям проблем за толнедранското правителство години наред.

Отне ни няколко седмици, докато съставим и подпишем съглашението, а това осигури достатъчно време за Кородулин и Маясерана най-сетне да спрат да говорят за политика и да се захванат с много по-съществени неща. Когато Бранд изпрати да ги доведат, те пристигнаха в тронната зала хванати ръка за ръка с онзи глупав израз върху лицата, който аз вече разпознавах безпогрешно. Те със сигурност бяха стигнали до мирно решение помежду си.

Мандор и Уилдантор се втурнаха да търсят свещеник, който да извърши сватбената церемония. Не успях да забележа нито засъхнала кръв, нито синини и цицини по попа, когато го довлякоха. Но ужасът в очите му подсказваше, че не е минало без заплахи. Е, и това можеше да се приеме като начало на мирния процес. Заплахите все пак са малко по-цивилизован метод от откритото насилие.

Войната бе завършила съвсем наскоро, затова във Во Мимбре все още царяха хаос и безредици. Затова и сватбата на Кородулин с Маясерана мина без обичайните фойерверки и тържества, които са нещо задължително за мирно време. Не мисля обаче, че това наскърби младоженците. Щом Мандор намекна, че бракът им всъщност обединява Арендия под владичеството на мимбратския крал, свещеникът на Чалдан изведнъж стана твърде услужлив. Затова и венчалната церемония не протече кой знае колко зле. Но и попът, а и повечето от присъстващите мимбрати не осъзнаха веднага, че се създава обединена монархия. Излезе, че фактическото съединение на моята бедна и изстрадала Арендия се извърши в брачното легло.

Дойде ред да отпратим всички алорни на север и тактично да ги върнем по домовете им. Присъствието на могъща алорнска войска на не повече от двеста левги край Тол Хонет изнервяше Ран Борун. Нещо повече — сред нейните редици имаше отявлени привърженици на Мечия култ. Едва ли би било подходящо да им оставим достатъчно време, та да усетят примамливата близост на Тол Хонет и притегателната сила на неговите несметни богатства.

Двамата с баща ми придружихме Бранд чак до Арендския панаир. Там се сбогувахме с него и поехме на изток към границата с Улголанд, където ни чакаха няколко дружини от алгарската конница. Беше много любезно от страна на Чо-Рам да ни осигури охрана, затова двамата с баща ми не дадохме да се разбере, че алгарите ни създават повече неудобство, отколкото закрила при пътуването. Беше късно лято и не ни чакаха никакви неотложни задачи, така че можехме да си позволим едно пътуване с коне през планините.

— Аз се връщам в Долината — каза татко, щом стигнахме алгарските равнини. — Ти в Алдурфорд ли отиваш?

— Едва ли. Във Во Мимбре имаше много алгарски войници. Не искам някой съсед ветеран да ме разпознае. Най-добре ще е с Гелан да започнем някъде на чисто.

— Сигурно имаш право. Хубаво е известно време да стоиш скрита от хорските очи. Сещаш ли се за някое подходящо място?

— Ще отведа момчето в Сендария. След Битката при Во Мимбре по света едва ли са останали много мурги, пък и е малко вероятно в Сендария да ги посрещнат с отворени обятия. Както и навсякъде по Западния континент.

— Ти си решавай, Поул — сви рамене той. — Гелан е твоя грижа, така че ще се доверя на преценката ти.

— Много съм ти задължена. — Не исках да бъда саркастична, но така се получи. — В Долината чака ли те някаква неотложна работа?

— Просто имам нужда от отдих. През последните няколко години не спях много често. — Той почеса брадясалата си буза. — Най-напред ще си поема дъх, а сетне ще пообиколя семействата, за които се грижа през последното хилядолетие. Искам лично да се убедя, че там всичко е наред.

— Прави каквото искаш, татко, но стой по-далеч от мен. Повярвай ми, говоря сериозно.

— Както кажеш, Поул. Предай моите поздрави на Гелан.

После той препусна на юг към Долината, а аз и групата ангараки продължихме към Крепостта. Докато пътувахме се замислих, че често подценявам баща си. Векове наред се грижех само за едно семейство, а той следеше живота на няколко едновременно. Това обясняваше защо през цялото време прилича на скитник.

Гелан вече беше навършил четиринайсет — най-неспокойната и опасна възраст. Той се разкъсваше между детството и юношеството и горчиво негодуваше срещу несправедливостта, че е бил лишен от удоволствието да бъде във Во Мимбре по време на войната.

Коренът на всички проблеми беше във факта, че Гелан знаеше истинския си произход. Когато отведох баща му Гарел в Крепостта, той беше поверен на грижите на Чо-Рам. Кралят така и не разбра защо е толкова необходимо да се държи в тайна потеклото на неговия повереник. Алгарското общество не допуска в себе си чужденци. Затова всичките му членове се приемат един друг като близки роднини и не си дават труда да пазят тайни — просто няма от кого да се крият. Затова Гелан отрасна с пълното съзнание за важността на собствената си особа, а и околните много му помагаха за това. Макар и да не го показваше явно, той беше привикнал да се обръщат към него с „Ваше Величество“. Когато го видях отново, Гелан вече беше придобил кралски маниери и това тутакси предизвика сблъсък между нас.

— Не ща да ходим в Сендария, лельо Поул — отговори той, когато го запознах с моя план за общото ни бъдеще. — Там едва ли ще ми хареса.

— Не е нужно да ти харесва, Гелан — отговорих твърдо.

— А защо не можем да останем? Всичките ми приятели са тук!

— Ще срещнеш нови хора, когато отидем в Сендария.

— Нали и аз имам някакви права, лельо Поул.

— Разбира се, скъпи — благо отвърнах. — Имаш пълното право да ми позволиш да вземам решенията вместо теб.

— Това не е честно!

— Никой не твърди обратното. А сега върви да се сбогуваш с приятелите си и си стягай багажа. Заминаваме утре сутрин.

— Не можеш просто така да ми заповядваш!

— Напротив, мога. Много ме бива да раздавам заповеди. Кой знае защо, хората постъпват винаги така, както съм им наредила. Вратата е ей там. Най-добре е сам да я отвориш, преди да съм те метнала през нея.

Предпочетох да се установя със семейството си в Селин, вместо в Медалия, Мурос или Султурн. Причина за това бе най-вече решението на крал Ормик да изтегли войските си от северните сендарски провинции и да ги разположи покрай брега, та да предпази страната от някое ненадейно нашествие на ангараките. Ето защо по тези земи почти не бяха останали ветерани от Во Мимбре. Двамата с баща ми бяхме пред очите на всички по време на битката там. Не намирах за особено привлекателна мисълта някой бивш боец да ме покани на халба силен ел в местната кръчма, за да си разправяме истории от войната.

Гелан не хареса Селин и се постара всички да разберат това. Върху още голобрадото му лице легна постоянното изражение на дълбоко презрение, докато се скиташе безцелно из дъждовните улици. Юношите често постъпват по този начин. Обзалагам се, че с часове репетират надменния поглед пред огледалото. Решително настоявам всяка уважаваща себе си страна да забрани на юношите да се гледат в огледалото със същата строгост, с която им забранява пиенето на алкохол. Надменността на Гелан обаче се изпари в мига, когато една сутрин приближи своя огледален олтар и видя, че през нощта някаква ярка пъпка мистериозно се е появила на върха на носа му. Пъпката изчезна веднага, щом лицето на Гелан придоби по-приветлив вид. Предполагам, че това може да се обясни с химическите процеси, които протичат в тялото. Намусеното изражение сигурно вкисва кръвта, а всеки знае, че киселата кръв причинява погрозняване.

Купих скромна малка къщица в търговския квартал на Селин. След като се позаслушах в разговорите на местните търговци, аз намерих Осриг — разумен и трезв бъчвар на средна възраст — и го осигурих с непряк наследник. Осриг правеше хубави бъчви и каци, а неговите бивши чираци вече въртяха успешно търговия в съседните градчета и селца. Това ясно показваше, че човекът е добър учител. Поговорих с Осриг, известно количество монети смениха собственика си, а след това се върнах вкъщи и уведомих своя племенник, че съм решила какъв ще е неговият бъдещ занаят.

— Каци?! — възмути се той. — Та аз нищо не разбирам от бъчварство, лельо Поул!

— Знам това, скъпи — отвърнах. — Затова ще започнеш най-напред като чирак. Първо ще се научиш на всички тънкости в занаята, а после и сам ще отвориш работилница.

— Не ща да ставам бъчвар.

— Бъчвите са много полезни, Гелан, пък и едва ли някога ще излязат от мода. Така ще имаш осигурено бъдеще.

— Но това е толкова обикновено, лельо Поул!

— Разбира се, но нали това е и нашата цел. Ние искаме да сме обикновени.

— Напротив, аз не искам. Не можем ли да измислим нещо по-интересно, с което да се занимавам? Като да стана моряк например. Може да отида и войник. Мисля, че ще ми хареса да съм войник.

— Виждала съм стаята ти, Гелан. От теб няма да излезе добър войник.

— Че какво общо има спалнята ми с това?

— Войникът трябва да си оправя леглото всяка сутрин и да прибира всички мръсни дрехи. Ти си добро момче, но редът и чистотата не са сред силните ти страни. Един войник със запуснат вид и ръждясал меч не може да стресне врага.

Лицето му стана мрачно.

— Каци — повтори с отвращение той.

— Каци, Гелан.

— Това не е подходящо занимание за един крал, лельо Поул.

— Не слагай тигана, докато рибата е още в морето, скъпи. Вместо това се постарай да правиш хубави бъчви.

— Торак е мъртъв, лельо Поул. Вече не е нужно да се крия от него.

— Не, Торак не е мъртъв. Той просто спи. В мига, в който сложиш короната на Рива и вземеш меча в ръце, той ще се събуди и ще тръгне да те търси.

Не обичам да използвам думата „случайно“, тъй като през годините се уверих, че щом става дума за моето странно семейство, случайността рядко има нещо общо със съдбините му. Този път обаче тя наистина влезе в сила. Можех да дам Гелан за чирак на който и да е от дузината майстори. Осриг обаче отговаряше на всички мои изисквания. Той притежаваше умения, славеше се като добър учител, беше доста възрастен и нямаше син, който да наследи семейния занаят. Щом Гелан навлезеше в професията, можех да откупя работилницата на Осриг и да оставя не особено въодушевения си племенник да се оправя сам. Това бе и моята цел. Крайният резултат от търговията не беше толкова съществен. Най-главното бе престолонаследникът да се слее с обикновените хора и да е невидим за Чамдар, ако той дойде да души наоколо.

Постепенно се установихме в града, а Гелан научи как се правят бурета. През повечето време аз стоях вкъщи с майка му Аравина. Стараех се с всички сили да я извадя от обзелата я меланхолия.

Както вече казах, Осриг беше много надарен учител и скоро Гелан правеше бурета, които не пропускаха много. Когато занаятът беше овладян до последната тънкост, негласната битка с моя племенник приключи. Независимо дали му харесваше или не, Гелан беше станал бъчвар.

Когато младият занаятчия навърши шестнайсет, срещна една много хубава девойка на име Енала — дъщеря на местния дърводелец. Тогава познатите камбаните отново се обадиха в главата ми. Двамата бяха влюбени до уши един в друг.

След около месец младите официално се сгодиха и целувките вече бяха позволени. Въпреки това пак не ги оставяхме без контрол. Малко след седемнайсетия рожден ден на Гелан двамата с неговата прелестна Енала се ожениха.

След венчавката последва и задължително пиршество — традиционната почерпка, на която присъстват всички съседи. След като се натъпка здраво, побелелият майстор на Гелан ме дръпна настрана за сериозен разговор.

— Е, господарке Поул — каза той с лека усмивка, — защо просто не обявим сватбения подарък?

— Какво сте намислили, майстор Осриг?

— Вие никога досега не сте го казвали гласно, господарке Поул, но още първия път като дойдохте при мен да главите Гелан за чирак дадохте да се разбере, че ако всичко върви както трябва, може да купите работилницата за него.

— Не съм предлагала такова нещо, майстор Осриг.

— Така си е. Но както и да е, Гелан е много схватлив и вече прави хубави бъчви. Наблюдавах го и мога да кажа, че е готов да започне сам. Тая сватба днес ни отваря добра възможност да променим положението му. На ерген не може да се разчита, но жененият мъж е солиден и отговорен. Познавам си клиентите — този род неща са много важни за тях. Та да караме направо — защо не сключим сделката още днес? Харесвам Гелан и ще ви предложа добра цена. Ще поостана още няколко месеца да го наглеждам, а после лекичко ще се изтегля.

Така в един и същи ден Гелан стана съпруг и собственик на работилница. Осриг наистина остана до късно през нощта, а и Гелан не спа много. Двамата обаче будуваха по съвсем различни причини.

Въпреки своята младост, в този ден Гелан стана знаменитост. Върху него очевидно се изливаше рогът на изобилието, а това е много рядко съвпадение. Толкова рядко, че предизвика завист сред останалите чираци в Селин.

Популярността на Гелан бързо помръкна и само след година той се славеше просто като „Гелан бъчваря“, вместо да буди завист с това „късметлията“. Хората купуваха от него бурета и каци, защото стоката му беше добра, но славата му не надхвърли неговите професионални умения. Ала краткият период, през който Гелан беше известен, отново пробуди у него съзнанието за собствената му значимост. А това е твърде опасно за човек, чиято основна задача е да не се набива на очи.

И така, след година майстор Осриг постепенно и тихомълком се оттегли, а Гелан преустрои горната част от работилницата си в наш дом. Аравина продължаваше да страда от дълбоката си меланхолия, та бях принудена да й посвещавам цялото си внимание и усилия. След като тази продължителна криза отмина, аз внезапно видях, че Енала, която иначе имаше весел характер и слънчева усмивка, показваше явни признаци на недоволство.

— Какво те мъчи, Енала? — попитах направо една сутрин аз, след като Гелан слезе долу да отвори работилницата.

— Мисля, че Гелан не ме обича вече, лельо Поул — отвърна печално тя.

— Не ставай глупава, та той те обожава!

— Тогава защо си намира различни предлози да излиза всяка вечер? И знаеш ли какво си мисля, лельо Поул — някоя кръчмарска шафрантия — да не кажа нещо по лошо — му е завъртяла ума. Та той дори вече не иска да… — тя внезапно пламна.

— Ще се погрижа за всичко, Енала. Откога продължава това?

— О, вече месеци наред. Двете с теб напоследък бяхме доста загрижени за състоянието на майка Аравина, а през това време с Гелан се е случило нещо. — Тя замълча, потопена в тъжен размисъл.

— Хубаво. Довечера ще го проследя. Ще разберем къде ходи и какво толкова е завладяло мислите му.

— Той ще те усети, лельо Поул.

— Няма да разбере, че съм аз. Ще дам на Аравина отвара, от която да заспи непробудно. Ти все пак можеш да я наглеждаш, докато открия какво толкова е завладяло Гелан.

Откритието обаче ме свари съвсем неподготвена.

Аз постоянно поддържах връзка с татко и бях уведомена, че чичо Белдин е открил пещерата, където Зедар държи изпадналия в кома свой Учител. Известно ми беше още, че татко е в Толнедра и следва горещите следи на човек, който наричал себе си „Ашрак Мургът“.

(Обзалагам се, че това име ви е доста познато. По-късно се оказа, че то е любимият псевдоним на Чамдар.)

И така, знаеше се, че Чамдар пръска из Толнедра кърваво обагрените си златни монети, за да открие „чернокоса дама с бял кичур на челото.“ Оказа се, обаче, че е много схватлив и отлично е разбрал уроците на татко. Преди нападението на ангараките баща ми го беше разигравал в продължение на векове да броди из Сендария. Сега Чамдар доказа, че отлично е научил урока си и постъпваше по същия начин с баща ми из Толнедра.

След вечеря същия ден на разговора с Енала, Гелан отново изломоти някаква неубедителна история за изчезнал длъжник. После изтрополи надолу по стълбите, грабна нещо от шкафа в работилницата, където обикновено държеше инструментите си, и напусна къщата. Когато се озова на улицата с конопена торба на гърба, той крадешком се огледа дали не го следят. Ако беше вдигнал очи към покривите, щеше да забележи една пъстрокафява сова, която зорко го наблюдава.

Най-сетне Гелан се добра до покрайнините на града, където селището опираше езерото Селин. Тръгна покрай брега, докато не стигна една гъста горичка, разположена на около миля на изток от града. Беше тъмна и безлунна нощ и Гелан беше невидим за хорските очи, докато пълзеше през коренищата. Подскачах по клоните на дърветата точно над него и не след дълго взех да мяркам рубинените отблясъци на запалени огньове в далечината. Явно към точно тези огньове се бе устремил Гелан, затова побързах напред да погледна какво става там.

Това, което видях, не би могло да се нарече клада, но много приличаше на нея. Пламъците бяха достатъчно ярки, та да осветят голямата поляна наоколо и дузината събрани там мъже. Бях виждала подобни сбирки и преди и през човката ми взеха да се търкалят всички цветисти изрази, които ми дойдоха наум.

Водачът беше с черна коса и облечен в расо на свещеник на Белар. По всичко личеше, че присъстващите са алорни — не само бяха високи и руси здравеняци, но на всичкото отгоре бяха навлечени в туники от мечешка кожа. Мечият култ беше намерил начин да проникне и в Сендария!

Не след дълго и Гелан навлезе в осветения кръг. Той вече не носеше конопената торба, а беше облякъл онова, което доскоро криеше в нея. Наследникът на Риванския трон също беше навлякъл мечешка кожа!

В този момент неудържимо взех да ругая на всички познати ми езици. Как беше възможно Гелан да е толкова глупав?!

Очите на чернокосия свещеник светнаха, когато се спряха на Гелан. Племенникът ми навлезе в осветения кръг с поклащаща се походка, но въпреки това стъпваше царствено.

— Да живей! — изрева духовникът, вдигайки ръце към него. — Да живей Риванският крал, Пратеника на боговете и Повелителя на западния свят! Поздравете този, който ще ни поведе срещу неверниците от юга — срещу езичниците от Арендия и Толнедра, против гъмжащата от змии Нийсия. Той ще обърне религията на варварите от южните земи чрез меч на вярата в единствения Бог на боговете, Белар от Алория!

Тридесет и пета глава

Докато летях назад към Селин, аз постепенно осъзнах какво съм видяла и чула току-що. Бях оставила Гелан да се къпе в обожанието на своите последователи.

„Татко, имам нужда от теб“ — трескаво го призовах аз, още докато преливах в човешки образ на задната уличка край работилницата.

„Сега пък какво има?“ — стигна до мен отговорът му.

„Случи се нещо лошо. Най-добре е да дойдеш тук, колкото може по-скоро.“

„Какво става?“

„Ще ти кажа като се видим. Сега някой може да ни подслуша. И промени външността си!“

Необходимостта от такава предпазливост се подразбираше, но истинската ми цел бе да накарам моя ленив родител да действа по-бързо, вместо да говори. Колко по-леко щях да си живея, ако баща ми вършеше, каквото му казвам, вместо да ни губи времето в безсмислени спорове.

Тъкмо зазоряваше, когато го усетих да си променя формата в покрайнините на Селин. Гелан, който се беше промъкнал вкъщи доста след полунощ, спеше дълбоко. Затова реших да грабна метлата и да изляза навън. За кой ли път премитах стълбите, когато по улицата се зададе плешив дебелак. Аз, разбира се, знаех кой е той. Баща ми понякога е тъй увлечен да променя образа си, че забравя колко незначително и маловажно всъщност е това.

— Къде се губи досега? — попитах тихо. Признавам, тонът ми беше леко язвителен. После го отведох в покритата със стърготини работилница и му показах мечата кожа на Гелан.

— Откога започна това? — рече накрая той, понижавайки глас в сумрака на бъчварската работилница.

— Не зная със сигурност, татко. Гелан си покрива дирите от половин година насам и се губи всяка нощ. Енала е уверена, че й изневерява.

— Това жена му ли е?

Кимнах с глава и прибрах мечата кожа в шкафа.

— Да излезем навън — предложих. — Трябва да поговорим на спокойствие.

Спуснахме се надолу по улицата и аз набързо го запознах с последните събития. После понесох търпеливо упреците му за случилото се и най-сетне започнахме да обсъждаме какво да сторим, та да предотвратим злощастието.

Досадната, бъбрива, безсмислено дълга и невъобразимо скучна „История на света“, написана от моя баща, ще разкрие пред онези, които са достатъчно търпеливи да я прочетат, че той е проследил Гелан на следващата нощ. Там се казва още, че е присъствал на церемониалното възвеличаване на съгрешилия ми племенник от местните култисти. После, след като най-сетне успял да се овладее, Стария вълк ме повикал да дойда при него.

Много неща си дойдоха на мястото, когато баща ми разпозна Чамдар под брадата на свещеника. Преди това имаше доста възможности баща ми да изгради в моето съзнание образа на Чамдар, но той никога не го направи. Така и не разбрахме как онзи ме беше проследил, но мисля, че моите догадки за това не са далеч от истината. Някъде в някоя кръчма някой пътник случайно беше споменал за „късметлията“ в присъствието на дагаши. А после Чамдар лично беше пристигнал в Селин, за да се убеди със собствените си очи… Е, беше твърде късно тепърва да търсим слаби страни в моето прикритие. Стана повече от ясно, че ученикът на Ктучик е разкрил самоличността на Гелан по неговите мисли, когато младежът изведнъж се озова на гребена на славата. Всичко останало е било много лесно. Местното култистко общество беше доволно подозрително, но не и дотам интелигентно, че да разпознае гролима, когато го срещне на пътя си. Гелан пък най-сетне беше получил възхищението и преклонението, за които толкова мечтаеше. Сега Чамдар държеше в ръцете си Риванския крал.

Налагаше се на всяка цена да разкъсаме тази зависимост. Знаех много по-елегантен начин да направя това, вместо да изтрия всичко от паметта на Гелан, както ме съветваше баща ми. Признавам, имаше известен риск да направя така, че всички околни да чуят мислите на Чамдар. Ако той навреме осъзнаеше какво става, несъмнено щеше да убие Гелан още на поляната. Или поне щеше да се опита да го стори. За да предотвратя това, аз трябваше да приспя неговата бдителност с някакви отвличащи вниманието блянове и мечти. Съзнанието му трябваше да скача от тема на тема, та да заглуши изострените му сетива. Задачата не беше лека, ето защо предпочетох сама да я свърша, вместо да се осланям на баща си. Той все налита да използва груба сила. Финесът и ловкостта не са сред най-силните му страни.

И така, Гелан му дръпна една вдъхновена реч колко исторически важна личност е той, докато най-накрая озвучените мисли на Чамдар не накараха моят племенник хвалипръцко да млъкне и да се заслуша. Фразата „Ктучик ще ме възнагради, ако убия този дръвник“ определено привлече вниманието и на Гелан, и на неговите последователи култисти. По-късно баща ми каза, че двама от косматите култисти били твърде разтревожени от разкритията на Чамдар. Явно той е бил съпровождан от телохранители.

Озвучените мисли на предания ученик на Ктучик продължаваха да кънтят сред дърветата и помогнаха на Гелан доста бързо да възвърне чувството си за реалност. Той схвана как неговото раздуто самочувствие го е подвело. Когато бълнуването на Чамдар достигна връхната си точка и той вече се виждаше като пръв и любим ученик на Торак, Гелан му показа какво означава истински алорнски темперамент и го фрасна с юмрук през лицето. Чамдар залитна и се строполи. Объркването го накара да охлаби контрола над заслепения си слуга — моя племенник. Осъзнаването на собствената му глупост порази толкова силно Гелан, че той реши да си отмъсти на Чамдар. Но тогава нямаше време да се ровим издълбоко в душевните си преживявания, тъй като предрешените телохранители на Чамдар измъкнаха отнякъде грозни криви ножове и се втурнаха да защитават господаря си. За щастие всички останали култисти се събраха около Гелан с религиозна жертвоготовност. Техният пиетет и благочестивост бяха най-малкото похвални.

След като Чамдар избяга, а неговите телохранители — обкръжени и обезоръжени, Гелан най-сетне се осъзна.

— Измамени сме! — извика той. — Това беше лъжлив свещеник на Белар!

— Какво да правим сега, Пратенико на боговете? — попита един горко хлипащ алорн. — Дали да не го догоним и да го убием?

— Никога повече не ме наричайте така! — заповяда Гелан. — Не съм никакъв Пратеник на боговете! Аз обезчестих името си! — Той смъкна от гърба си мечата кожа и гневно я запрати в огъня. — Мечият култ е лъжа и измама!

— Не знам вие какво мислите — продължи първият алорн, — но аз ще открия тоя свещеник и ще го разсека на две!

При тези думи всички се втурнаха да търсят из храстите наоколо.

— Това беше много ловък ход, Поул — поздрави ме татко след като свалихме перушината си. — Откъде си научила да постъпваш така?

— Във Во Вакюн — отвърнах. — Трябваше да изтръгна признание от един астуриански шпионин, но не исках да използвам познатите способи. Доста са елементарни, не намираш ли? Някой ден, когато имаме повече време, ще ти покажа как се прави. — После наклоних глава и се заслушах в трещенето на клонака, което сочеше пътя на алорните през гората. — Нека изчакаме събратята на Гелан да се приберат по домовете си, а сетне да го завържем и да го замъкнем обратно в работилницата. Не ми се ще и останалите култисти да разберат за нашето присъствие.

— Права си — съгласи се той.

Еретиците се ровиха из храстите известно време, но Чамдар вече сигурно бе на половината път към Камаар.

— Какво да правим сега, Ваше Величество? — попита един от култистите, когато отново се събраха около огъня.

— Най-напред забравете за това „Ваше Величество“! — отвърна Гелан. — Всичко бе само измама на гролимите. Трябва да се закълнем, че ще пазим в тайна случилото се тук. Не забравяйте, че съседите ни са сендари и в очите им ще приличаме на пълни идиоти, ако заговорим за Мечия култ като за нещо наистина значимо.

Те охотно се подчиниха. Никой не обича да изглежда като глупак в очите на другите. Заклеха се в гробовете на майките си, в мечовете си — макар и да нямаха такива — и в доста съмнителната си чест, че нито дума за тяхното временно заслепление няма да бъде изпусната пред останалите граждани. После Гелан ги разпрати да си ходят по домовете.

Като остана съвсем сам, Гелан започна да плаче. Тогава двамата с баща ми излязохме от сянката на дърветата.

— Май нещо не потръгна както трябва, а, Гелан — започна сухо баща ми. — Много е лесно да вярваш, че всички говорят само истината, но не ти ли е хрумвало някога, че това може да е доста безотговорно?

Гелан не изглеждаше твърде изненадан, че ни вижда. Въпреки допуснатата грешка, той все пак си оставаше един доста умен млад мъж.

— Кой беше този човек, който се представяше за свещеник, дядо?

— Името му е Чамдар и сигурно вече си се досетил, че е гролим. Мигар си загуби ума, Гелан? Не можа ли да се досетиш, че е ангарак по цвета на кожата му и формата на неговите очи?

— Това тук не означава нищо, татко — намесих се. — Намираме се в Сендария, а аз загубих няколко века в усилия да премахна расовата нетърпимост между хората тук.

— Братската любов между хората е много чисто чувство, Поул — отвърна той, — но ако някой зелен на цвят човек се опита да те убие, тогава равенството между цветовете губи смисъл. Сега да се връщаме в града. Трабва да стягаме багажа.

— Къде отиваме, дядо? — попита Гелан.

— Още не съм решил. Във всеки случай трябва да напуснем Сендария.

Сърцето ми спря да бие. Знаех много добре какво означава това.

— Защо не си купиш нови дрехи, татко? — попитах, когато влязохме в града.

— Но те са нови, Поул.

— Така ли? Че на кое бунище ги откри?

— Вгледай се по-внимателно — отговори той. — В Тол Хонет платих сума пари, за да ми ги направят по поръчка. Кръпките и протритите краища са само за заблуда. В действителност дрехите ми са много здрава направа и ще издържат векове наред.

— Не можа ли да си купиш поне обувки като хората?

— Не ми трябват. Искам да приличам на истински скитник.

— Мисля, че си надминал и най-смелите си мечти. Значи това на гърба ти е костюм, така ли?

— Разбира се, че е така, Поул! Хората не обръщат особено внимание на потъналите в прах бродяги. Облечен ли съм в тези дрехи, мога да мина, през който и да е град или село и след ден-два никой няма да си спомня за мен.

— Никога ли не излизаш от тази роля?

— Така съм по-интересен. — Той изтърси това с обичайната си претенциозност. — Истинският ми характер всъщност е доста отегчителен. Но бих могъл да се превърна и в херцог, стига да предпочитате това, Ваша Светлост.

— Пощади ме, за бога!

— Защо я наричаш така, дядо — попита Гелан. — Какво означава това „Ваша Светлост“?

— Пак тайнички, а, Поул? — въздъхна татко. — Все с твоите тайни! — после се обърна към Геран с пронизващ поглед. Явно си спомни високопарната реч на младия мъж край огъня. — Ваше Величество — започна той с надуто официален глас, — позволете да ви представя Нейна Светлост, херцогинята на Ерат.

Гелан примигна объркано и се втренчи невярващо в мен.

— Не може да бъде! — извика той.

— Е, това наистина съм аз, скъпи. Признавам, обаче — беше преди много време.

— Та ти си най-известната личност в цялата сендарска история!

— Много мило, че го казваш.

— Защо си мълчала досега? Държанието ми беше ужасно, лельо Поул! Трябваше да ме предупредиш!

— Та да можеш да ми се кланяш и да роболепничиш пред очите на хората ли? Има още много да учиш, Гелан. Не помниш ли основното ни правило — да не се набиваме на очи! Ето защо ти си бъчвар, а не съдия или провинциален благородник! — Усетих навреме благоприятната възможност и бързо продължих: — Благородството има две страни, Гелан. Повечето от хората забелязват само хубавите къщи, пищните дрехи и раболепието на подчинените и нискостоящи по ранг. Другата страна е много по-проста на вид, но и много по-съществена. Дългът, Гелан, дългът! Нека той е постоянно пред очите ти! Ти си — или поне би могъл да бъдеш — ривански крал! А това означава много задължения и отговорности. Но сега единственото ти задължение е да продължиш рода. Ще го изпълниш като останеш жив. Наоколо се навъртат много хора, които копнеят да те убият преди да ти се е родил син.

— Сигурно съм забравил това, лельо Поул — призна той. — Когато тоя Чамдар ме нарече ривански крал, това ми замая главата. Мислех си, че то е най-важното на света.

— Ти наистина си значима личност, Гелан — твърдо казах аз. — Двамата с жена ти сте най-важните хора в света сега. А това ще рече, че носиш най-тежкото бреме сред хората. Помни: всичко се свежда само до две думи — „Крий се!“ Където и да отидеш, крий се! Не се набивай на очи. А най-добрият начин да го постигнеш е като се слееш с обикновените хора.

— Послушай я, Гелан — намеси се татко. — Приеми и един съвет от истински професионалист, а аз съм точно такъв, повярвай ми. Не позволявай на мисълта „Аз имам тайна“ да ти се изпише на челото. Прави се даже на глупак, ако това се налага. — После старият мошеник ми хвърли невинен поглед. — Искаш ли да му дам няколко урока по актьорско майсторство, Поул?

— Наистина мисля, че се налага, татко.

Втрещеният му вид при тези думи топлеше сърцето ми цяла вечер след това.

Двете с Енала пуснахме обичайния слух за „спешна семейна работа“ и създадохме впечатление, че се прибираме в наследствения си дом в Мурос. Гелан продаде работилницата, събра си инструментите и купи каручка с конски впряг.

Пътувахме на югоизток около десет левги, за да затвърдим заблудата, че именно Мурос е нашата цел, а после преминахме на имперското шосе и карахме по него до столицата Сендар.

Баща ми най-сетне откри един здрав, брадат, а най-вероятно и непоносим черекски морски капитан и на следващата сутрин отплавахме за Вал Алорн.

Пристигнахме през есента и татко ни настани в един просторен и богат хан доста далеч от брега, за да сме настрани от съмнителните квартали на града, както и от миризливите кейове. След като се настанихме, той ме издърпа на една страна.

— Ще говоря с Елдриг — каза. — Нека засега държим Гелан настрана от двореца. По-здравословно ще е да не вижда тронната зала и кралските отличия.

— Много правилно — промърморих аз.

Татко така и не ми каза какви заплахи е използвал, за да стресне крал Елдриг, но той склони неговият високопоставен гост да напусне Вал Алорн, без да бъде представен в палата и ние отпътувахме инкогнито в дълбоката черекска провинция. Елдриг трябваше да знае, че ние сме в неговото кралство, но за всички останали това беше тайна.

Тръгнахме от Вал Алорн на следващата сутрин и поехме по един зле поддържан път в посока на черекските планини, докато стигнахме село Емгаард на няколко левги от столицата.

Емгаард бе едно от онези живописни планински селца с къщи, които сякаш са направени от шоколад и курабийки. Те имат стръмни покриви, богато украсени стрехи и подредени дворове, окастрени почти до голо от козите на стопаните. Козите са много полезни домашни любимци в общества, където прибирането и изхвърлянето на боклуците е на съвсем ранен стадий.

Майсторът на мебели в Емгаард беше починал само седмица преди нашето пристигане. Аз бях достатъчно бърза и успях да отърва неговата безутешна вдовица от лешоядите, които бяха започнали да се навъртат наоколо. Купих от нея работилницата заедно с жилищните помещения, преди другите да са успели да я измамят. Цената, която аз й платих, беше не само почтена, а даже твърде щедра. Все пак совите са по-добри от лешоядите.

Мебелиерската работилница не беше голяма, но стигаше за един кацар, чийто очи постоянно бяха вперени към планината и нейните пълни с риба извори.

Когато настъпи зимата, татко се сбогува с нас и тръгна да търси Чамдар. Гелан през деня правеше бъчви, а вечер подготвяше стръв за въдицата си. Елана не беше особено щастлива от новата страст на мъжа си. Но лицето й се проясни, когато обясних, че един съпруг, постоянно обзет от мисълта за риболов, едва ли ще помисли за друга жена.

Аравина почина в съня си на следващата пролет. Така и не можах да разкрия причините за нейната смърт. Бих могла да си послужа с мелодраматичния израз, че „умря с разбито сърце“, но от чисто медицинска гледна точка това е пълен абсурд. Абсурд или не, подозирам, че нейните постоянни пристъпи на меланхолия доста допринесоха за края й.

Гелан и Енала тъжаха от загубата, разбира се, но животът им продължи постарому. Гелан беше добър бъчвар, затова клиентите му търпяха неговите рибарски пристъпи. Емгаард беше близо до бързеите, пък и най-близките извори бяха пълни с риба, затова Гелан не беше единственият, на чиято врата често увисваше бележка „За риба съм“.

Когато лятото най-сетне отмина и рибарският сезон позаглъхна, Гелан се захвана сериозно с бъчвите и останалите домашни задължения. А когато дойдоха Еристидите, бременността на Енала вече доста беше напреднала.

В началото на 4899 г. Енала роди. Всичко мина много леко, макар тя да не мислеше така. Бебето беше момченце, естествено. По ред причини това е нещо установено в риванския род и наследствеността е само една от тях.

Гелан настоя да кръстим сина му Гарел в памет на собствения му баща. Аз нямах никакви възражения по въпроса. Това не беше точно черекско име, но бе достатъчно познато сред алорните, за да не предизвиква подозрения.

Мисля, че беше лятото на 4902 г., когато в извора, от който пиеше селото, попадна нещо отровно. Едва ли е било тялото на мъртво животно, защото болестта, която плъзна из Емгаард, нямаше характерните белези на такава зараза. Въпреки огромните ми усилия, много хора измряха. Сред тях беше и Гелан. Аз усетих скръбта едва по-късно, защото по онова време имаше още много болни, за чийто живот трябваше да се боря. Когато най-сетне заразата отмина, посветих много време в изследване на нейния източник, но така и не го открих.

Можехме да напуснем селото, но Енала не искаше да остави гроба на Гелан, пък вече имаше и много приятели в Емгаард. Гарел и сестрите му отраснаха там, а когато племенникът ми навърши шестнайсет, в главата ми отново зазвучаха сватбените камбани. Момичето беше светлорусо и се казваше Мерел. Оженихме ги доста набързо след запознанството. Прозорците в Емгаард нямаха решетки, пък и селцето беше твърде закътано и имаше хиляди тайни местенца, за да бъда напълно спокойна за благоприличието на младите.

Живеехме спокойно и годините си течаха една след друга. По едно време даже им загубих бройката, а обикновено много внимателно ги отчитам. Май беше през 5250, а може и през 5251 г., когато баща ми се отби за едно от редовните си посещения. Този път обаче не беше просто формалност.

— Близнаците са попаднали на някаква следа в Мрин и твърдят, че наближава появата на Пратеника на боговете, Поул — сериозно каза той.

— Кога ще е това, татко?

— Е, няма да е съвсем скоро, но със сигурност ще е през следващия век.

— Щом толкова е наближило, май ще е по-добре да помисля за преместване в Сендария, а?

Той ме изгледа въпросително.

— И аз мога да разчитам Мрин и Дарине също като теб, татко — казах натъртено. — Наясно съм къде трябва да се роди Пратеника на боговете.

— Не прибързвай, Поул. Близнаците може би ще открият още нещо. Не ми се иска да се скиташ из Сендария, докато още не съм открил Чамдар. Кой е сегашният наследник?

— Казва се Геран, татко. Имам си причини, поради които не бих искала това име да потъне в забрава. Той току-що се ожени, затова не мисля, че синът му ще е този, когото чакаме.

— Че защо пък не?

— Съпругата му е от Черек, татко, а черекските жени забременяват дори от един поглед. Тя ще роди още преди да събера багажа за пътуването към Сендария.

— Мигар черекските жени наистина са толкова плодовити?

— А защо мислиш, че семействата им са така многобройни?

— Мислех, че има нещо общо с местния климат.

— Как може да повлияе климатът на това?!

— Е, нали разбираш — всички тези дълги и студени зимни нощи, когато не ти остава нищо друго освен… — той внезапно млъкна.

— Освен какво, татко? — попитах със сладко гласче.

Повярвайте, той целият пламна.

Тридесет и шеста глава

Скоро след посещението на баща ми се обади и мама.

„Поул!“ — долетя гласът й до мен.

„Да, майко“ — отвърнах, оставяйки настрана котлето, което чистех в този момент.

„Налага се да отидеш до Нийсия. Ктучик се опитва да поквари Селмисра. Някой трябва отново да я вкара в правия път.“

„Че защо пък аз“ — изтръгна се от ума ми, без дори да се усетя.

Последва дълга пауза, а после майка се разсмя.

„Защото аз казвам така — отговори. — Какво те прихвана, че да ми задаваш такъв глупав въпрос?“

„Това си е семейна черта, мамо. От много време слушам малките момчета, които все това питат вече дванадесет века подред. Много ли те ядосах?“

„А ти как отвръщаш на такива въпроси?“

„Ами почти по същия начин като теб. Ще говоря с близнаците да ме заместят, докато отсъствам. После тръгвам към Нийсия. Ктучик лично ли е отишъл да я подкупва?“

„Не, той почти никога не напуска Рак Ктол. Чамдар върши всичко вместо него.“

„Ето защо татко не е могъл да го открие.“

„А той как е?“

„Ами все същият си е за съжаление — свих рамене. — Нали го познаваш.“

„Остани си със здраве.“

И гласът на майка се изгуби.

Свързах се мислено с близнаците и те долетяха два дни по-късно.

— Предпочитам татко да не знае къде съм отишла — казах им преди да замина. — Той все забърква някакви каши, опитвайки се да разбере и види всичко, с което се занимавам.

— Не бива да говориш така за баща си, Поул — леко се подсмихна Белтира.

— Добре де, не е ли точно така?

— Сигурно си права, но не е много учтиво да го казваш.

Разсмях се, а после ги представих на малкото си семейство. Въпреки това премълчах подробностите около моето пътуване. Отдалечих се до най-близката горичка край селцето и, понеже още беше светло, избрах формата на сокол. Може би щеше да е по-добре да се превърна в орел, но те са твърде завладяни от мисълта за собственото си превъзходство над останалите птици и не са ми любимци. Заради близостта на някои от най-характерните им черти може да се каже, че орлите са арендите в птичия свят. Соколите са къде-къде по-благоразумни и не се фукат особено със способността си да летят бързо. Всеки път, щом видите два сокола да летят заедно, значи става дума за импровизирано състезание. Този обичай обикновено забавя процесите по време на размножителния период.

Прелетях над Вълната на Черек, а сетне минах и над онзи шарен юрган, съставен от зелени и кафяви кръпки, наречен Сендария. Едва от тази височина си дадох сметка колко чиста и подредена е земята на моите хора. Сърцето ми се изпълни с доволство. Редът и чистотата не са сред най-високите добродетели, но въпреки това аз много ги ценя.

Кацнах да пренощувам в клоните на едно дърво в астурианския лес на юг от река Камаар. Още с първите лъчи на слънцето отново бях на път. Преди да спра за нощувка на следващата вечер, вече бях прелетяла над Мимбре и Толнедра.

В Стис Тор беше влажно, а аз мразя места, където въздухът може да се реже с нож. Кацнах да си почина на едно дърво пред ярките градски стени в столицата на хората змии. Докато отдъхвах от пътя, обмислих и начина си на действие. Отказах се да приема своята любима форма — совите не са разпространен вид в Нийсия, пък и белите птици ясно си личат през нощта. Отговорът на моите колебания беше твърде прост, но въпреки това не се поддадох на първия порив. Сигурна съм, че прилепите са много работливи животинки, при това са прилежни и усърдни, пък и майките им сигурно много ги обичат. Въпреки това аз имам предразсъдъци към тях. Лицата им са толкова грозни! Накрая изчатках с човка и промених своята форма.

Признавам, трябваше ми време, докато свикна с новия си вид. Полетът на прилепа изобщо не прилича на летенето на птиците. Перата понякога може и да причиняват неудобства, но те значително улесняват летежа. Прилепът буквално трябва да си пробива път през въздуха и непрестанно да балансира. След не малко време овладях и този метод. Много по-трудно ми беше да привикна да се ориентирам по отразените звуци обаче. Давате ли си сметка как го правят прилепите? Те не пищят просто заради удоволствието от пищенето. Тези животинки могат да летят в непрогледен мрак, без да се сблъскат с препятствията по пътя си. Представа си нямате колко остър слух имат! Щом приех тяхната форма, аз вече чувах свиренето на комар от стотици метри.

Размахах ципестите си криле във въздуха, прелетях над отвратително боядисаната градска стена и взех да правя кръгове над наситената с тежки аромати градина, която заобикаляше гротесковия палат в центъра на Стис Тор. Накрая кацнах с главата надолу под една ужасна фигура върху фриза на двореца, родена очевидно от наркотизираното съзнание на някой обезумял скулптор. Известно време гледах как различни дворцови служители се суетяха напред-назад през огромната врата. Всички те бяха доста закръглени и сред тях не забелязах нито един с брада и мустаци. Така и не успях да разбера смисъла на нийсанския обичай всички придворни на Змийската кралица да са евнуси. Като се имат предвид щенията на цялата поредица Селмисри, това най-малкото е доста разточителна приумица.

Докато висях надолу с главата, обаче, започнах да преосмислям доскорошната си ненавист към прилепите. Муцуните им може и да са грозни, а разчленените им крила — неизящни и непохватни, но ушите им компенсират всички тези недостатъци. Чувах всяка дума, която евнусите произнасяха в палата. Долавях дори сухото шумолене на змийските кожи, когато влечугите се гърчеха из тъмните ъгли. Това доста ме поизнерви. Прилепът все пак е гризач, а гризачите са основна храна за всички видове влечуги.

— Това е пълен абсурд, Рисус — казваше в това време един евнух с обръсната глава на своя спътник. — Тя не може ли поне да чете? — Гласът му беше богат контраалт.

— Убеден съм, че може — отговори Рисус, — но сега умът й, или поне това, което е останало от него, е зает с други неща.

— Дали нейните учители са я предупредили, че ангараките са опитвали този ход и преди? Как може да е толкова лековерна, та да повярва, че един бог иска да се ожени за нея?!

— Цялото й възпитание се основава на това, че Иса иска да се ожени за нея, Салас. А след като един от боговете копнее за нея, тогава защо и друг да не се поддаде на това желание?

— Всички знаем какво е станало предния път, когато една от кралиците се е хванала в ангаракския капан — изфуча Салас. — Тоя приятел Ашарак се опитва да я натика в него и отново ще се случи същото! Някой ден алорните пак ще започнат да се промъкват през покривите ни като същински маймуни, ако нещата продължават по този начин.

— Ти наемаш ли се да й повториш всичко това?

— Не и аз, Рисус. Нейната любима змия точно сега си сменя кожата и е страшно раздразнителна, а аз не мечтая да умра по този начин.

Рисус сви рамене.

— Отговорите се набиват на очи навсякъде около нас, Салас. Ашарак все някога ще посегне да яде или да пие. — Той поклати глава. — Ето това ме обърква най-много. Наръсих всички негови блюда и примесих виното в бутилките, до които се докосва, с толкова много сарак, че би могъл да усмърти цял легион, но той отказва да сложи в уста каквато и да било храна.

— А опита ли с одек? — попита Салас. — Той попива направо през порите на кожата.

— Той никога не си сваля ръкавиците! Как бих могъл да убия някого, ако той по никакъв начин не ми съдейства?

— Защо просто не го промушим с нож?

— Не забравяй, че той е мург, Салас. Никога не бих излязъл на двубой с ножове срещу един мург. Май ще се наложи да наемем професионален убиец.

— Но те са ужасно скъпи, Рисус.

— Погледни на това като патриотичен дълг, стари приятелю. Мога да подправя и фалшифицирам няколко от моите счетоводни книги, така че ще си върнем парите. Сега да вървим в тронната зала. Ашарак винаги посещава кралицата точно в полунощ — между другите й обществени ангажименти.

После двамата влязоха в двореца.

Макар да бях принудена да слушам провесена с главата надолу, този разговор ми се стори много увлекателен. Чух достатъчно, за да се убедя, че прислугата няма особено високо мнение за сегашната Селмисра. Очевидно беше съвсем ограничена умствено, а дори и малкото й разум бе постоянно замъглен от любимите й опиати, които изобилстваха по тези места.

Чамдар обаче много ме разочарова. Не можаха ли ангараките да се напънат и да измислят нещо малко по-оригинално, вместо пак да прилагат старите хитрини на Зедар? Думите, които подхвърли Рисус, докато двамата влизаха в двореца, ми подсказваха чудесна възможност, която не беше за изпускане. Ако Чамдар все още се представяше за Ашарак Мурга и ако наистина имаше уговорена среща със Селмисра в полунощ, можех да ги сваря заедно и с един удар да уредя всички проблеми. Икономичността е още една добродетел, подобна на реда и чистотата. В един момент тя може и да е от полза, но това не е за дълго.

Припомних си, че когато двамата с баща ми посетихме Стис Тор преди битката за Во Мимбре, дворецът на Селмисра не беше много добре осветен. Затова запазих дегизировката си и влетях през широката врата. Таваните бяха много високи и потънали в сянка, пък и аз не бях единственият прилеп сред гредите на тавана. Прелетях през сводестия коридор към тронната зала и когато Салас и приятелят му влязоха вътре, успях да се стрелна вътре още преди да са затворили вратата. После покръжих известно време високо под тавана и накрая се вкопчих в рамото на огромната статуя на Бога Змия. Трябва да знаете, че тя никак не е удобна за прилепите. Скулптурата обаче се издигаше тъкмо зад подиума, върху който стоеше трона на Селмисра.

Змийската кралица не се виждаше никъде и евнусите се разхождаха по полирания под наоколо, приказвайки лениво помежду си. Забелязах, че няколко от тях са полуприпаднали. Зачудих се кое е по-лошо — бирата или различните наркотици, чрез които нийсаните намират забрава и удоволствие. Подозирам, че неодобрението ми спрямо бирата, виното и повечето алкохолни напитки идва най-вече заради шумните пиянски свади и вонята. Един пиян мъж реве като бик и смърди ужасно. Дрогираният човек просто тихо отива да спи и обикновено не мирише на нищо. Мисля, обаче, че това е по-скоро естетически спор. Сега беше по-важно как да се добера до Чамдар. Мисълта да се превърна в орел с размерите на сайвант за кратко пробяга през ума ми. Щях да го сграбча в ноктите си, да се издигна на няколко мили височина и да го пусна отгоре.

„Не, Поул — сряза ме остро гласът на майка. — Той ще ни трябва по-късно.“

„Само ми разваляш удоволствието — укорих я аз с пискливо прилепско гласче. — И не можеш ли да почукаш най-напред? Никога не знам дали си тук или не.“

„Приеми, че винаги, съм с теб, Поул, и няма да си далеч от истината. Помниш ли контеса Асрана?“

„Как бих могла някога да я забравя?“

„Тогава опитай се да си представиш как тя би се справила с Чамдар.“

Замислих се за известно време, а после едва не прихнах: „О, майко, предложението ти е ужасно!“

„Затова пък е добро!“ — добави тя.

Колкото повече обмислях, толкова повече одобрявах тактиката на майка ми. Веселата и слънчева Асрана би извадила от равновесие лишения от чувство за хумор гролим. А гролими, които не се владеят, са склонни да допускат грешки. Тези грешки могат да са толкова очевидни, че дори замаяната от опиатите Селмисра би ги забелязала незабавно.

В този момент апатичната Змийска кралица влезе в тронната зала и всички евнуси заеха обичайните си роболепни пози. Тя, естествено, си приличаше като две капки вода с онази, която срещнахме двамата с баща ми преди Битката при Во Мимбре. Тя се приближи с полюляване по лъскавия под към трона, наподобяващ лежанка, приседна и втренчи възхитен поглед в огледалото насреща. Внимателно проучих съзнанието й и открих невъобразим хаос! Умът й буквално плуваше в смес от няколко несъвместими опиати, които я бяха довели почти до транс. В това състояние на нея сигурно щеше да й се стори, че небето се продънва, стига някой да го споменеше. Това напълно обясняваше нежеланието на Чамдар да измисля нови хитрости. Те не му бяха необходими. Старата изтъркана измислица на Зедар вършеше добра работа.

Още преди Селмисра да се настани на трона, вратата на залата се отвори отново и Чамдар влезе вътре. Беше си обръснал рошавата брада, която носеше в Селин, и сега покритото с татуировки и белези мургско лице личеше ясно.

Пазачът при вратата удари жезъла си върху пода и провъзгласи:

— Пратеникът на Ктучик от Рак Ктол моли Нейно Божествено Величество да го приеме! — Тонът му беше леко отегчен.

— Пратеникът се приближава към Божествената Селмисра — подеха в един глас евнусите, но и те не изглеждаха особено въодушевени.

— А-а — провлачи Селмисра, — колко хубаво, че се отбиваш, Ашарак!

— Винаги съм на услугите на Твое Божествено Величество — отвърна той с дрезгавия си глас. Досетих се, че акцентът е част от прикритието на Чамдар, защото той не говореше по този начин в Селин.

Аз се пуснах от рамото на статуята и полетях колкото се може по-тихо към пода зад скулптурата на Бога Змия. Сетне, внимателно потискайки звука от това, което правя, приех собствената си форма.

— Да не си дошъл да ми припомниш колко ме обожава и желае Богът Дракон, Ашарак? — кокетливо попита Селмисра.

Ашарак пое въздух и започна тирадата си, докато заобикалях огромната статуя.

— Целият свят е стъписан пред неописуемата ти красота, Твое Величество. Беден е езикът ни, за да отрази силния копнеж на бога към теб и… — Но внезапно прекъсна насред думата и се втренчи невярващо в мен. — Какво… — заекна и не довърши той.

— Какво има, Чами, скъпи? — отвърнах аз, подражавайки на говора на Селмисра. — Ама че странна среща! Колко приятна изненада! — После се обърнах право към Змийската кралица. — А, ето те и теб, Сали. Къде се загуби напоследък? Навсякъде те търсих. — Цялата реч беше напълно в маниера на Асрана.

— Какво правиш тук?! — просъска Чамдар.

— Просто се отбих да поздравя Сали — отвърнах. — Нямаше да е любезно да мина и да не кажа дори „Здравей!“ на моята приятелка. Ами ти къде се загуби, скъпо момче? Баща ми те търси под дърво и камък. Пак ли си се скрил от него? Ах, ти, лош, лош Чами! Той ужасно ти се е ядосал, така да знаеш! Татко понякога се държи ужасно, пък и е много злопаметен!

— Коя е тя? — попита Селмисра. — И защо те нарича с това име?

— Пак ли опря до старите хитрини, Чами? Това е много досадно и никак не ти отива! „Ашарак Мургът“! Ама, наистина, Чами, много ме разочарова! — Обърнах се към смутената нийсанска кралица. — Мигар той те е лъгал, Сали? Само не ми казвай, че си му повярвала! „Ашарак Мургът“, как ли пък не! Той опетни това име почти навсякъде в цивилизования свят. Всички вече знаят, че всъщност се казва Чамдар и е любимият блюдолизец на Ктучик. От хиляда години насам Чами преживява само с близане на ботуши!

— Ти коя си? — попита Селмисра. — Как смееш да ме наричаш с това глупаво име?!

— Името ми е Поулгара, Сали, и ще те наричам, както ми хрумне! — Оставих приветливия тон и се постарах последното изречение да пронизва като стоманена кама. Почти почувствах как опиатите се изпаряват от кръвта й.

— Поулгара! — извика Селмисра.

— Тя лъже! — заяви Чамдар, но гласът му беше изтънял и очите му гледаха трескаво.

— О, Чами, ти пък от къде би могъл да знаеш? Търсиш ме от хиляда години, но никога не си ме виждал. Ако си най-способния сред подчинените на Ктучик, тогава баща ми доста е преувеличил опасността. Мога да те унищожа, без дори да е нужно да се ядосвам. — Знаех, че постъпката ми е ненужно показна, но въпреки това шавнах пръст и с оглушителен гръм премахнах полираната колона до него. Рядко го правя, затова май се поувлякох с ефектите. Парчетата от колоната, разтрошени и нажежени до бяло, се пръснаха из залата над главите на скучаещите евнуси. Отегченото им изражение тутакси изчезна. Всички се пръснаха с писъци като подплашени мишоци.

— Ау — рекох извинително, — май стана малко шумно. Съжалявам за подовата настилка, Сали. Та докъде бях стигнала? А, да, спомних си. — И аз пръснах още няколко колони в близост до Чамдар.

Той затанцува като побеснял наоколо.

— Ето, нали виждаш, Сали — провлачих отново аз. — Кой казва, че мургите не можели да танцуват? Само трябва малко да ги окуражиш.

— Да ме убиеш ли си дошла? — потрепна гласът на Селмисра.

— Да те убивам ли? За бога, скъпа Сали, разбира се, че не! И двете знаем, че не това се каня да сторя с теб. — Освободих Волята си с едно леко помръдване на пръста. — Виж се в огледалото, Сали. Ето това ще сторя с всяка Селмисра, която има неблагоразумието да ми се противопостави!

Да кажеш на някоя от Селмисрите да се погледне в огледалото е все едно да наредиш на водата да се спуска по склона. Тя погледна отражението си, отскочи назад и ужасено изпищя. Срещу нея от огледалото гледаше втренчено, без да мига с потрепващ език една голяма змия, която си сменяше кожата.

— Не! — изпищя Змийската кралица, трескаво опипвайки с треперещи ръце лицето, косата и тялото си, за да се убеди, че страховитото отражение не е нейно. — Накарай я да изчезне! — изврещя тя.

— Още е рано, скъпа Сали — отвърнах с най-ледения си тон. — Искам хубавичко да запомниш този образ. Когато Чами пак се опита да ти пробута старите номера, гледай да не повярваш, че Торак ще се ожени за теб!

— Но той така ми каза! — отговори Селмисра, сочейки обвинително разтреперания гролим.

— Ах, Чами, Чами! — зацъках укоризнено. — Какво да те правя сега? Нали знаеше, че това е лъжа? Ясно ти е като бял ден, че сърцето на Торак принадлежи на друга. — Тук, естествено, блъфирах. Не бях съвсем сигурна дали Чамдар е бил във Во Мимбре.

— Коя е любимката на Торак? — потресено попита Селмисра. Обзалагам се, че въпреки всичко тя все пак таеше някакви надежди.

— Коя ли? — подхванах отново. — Естествено, че съм аз, Сали! Мислех, че вече всички го знаят. Веднъж даже ми направи предложение и сърцето му беше разбито, когато му отказах. Това всъщност беше и причината да загуби двубоя с Бранд при Во Мимбре. Милият има само едно око, както знаеш, пък то беше така препълнено със сълзи на разочарование, та дори не видя как го прониза мечът на Бранд. Не е ли прекрасно обожателите ти да се дуелират, за да докажат любовта си! Толкова е романтично да виждаш бликащата им кръв! Потръпвам като си помисля за Торак, който стоеше там със стърчащ от главата му меч!

Дочух сподавено хълцане и бързо се извърнах към Чамдар. Мургът наистина плачеше! Ама, разбира се, та нали Торак беше неговият Бог!

— А сега, Сали, ще е най-добре да поразпиташ един човек на име Салас какво стана с оная Селмисра, дето нареди убийството на риванския крал. Ако повярваш на лъжите на Чами и ти ще свършиш по същия начин. Ако алорните се докопат до теб, ще те изгорят на клада! Помисли си за това и после пак погледни огледалото. Клада или змийски образ, а, Сали — май нямаш голям избор. — След това хвърлих най-страшния си стоманен поглед към Чамдар, който стоеше подсмърчащ и със зачервени очи. — Ах, ти, лошо момче! Марш оттук и върви право в Рак Ктол. Кажи на Ктучик да измисли нещо ново, защото тия лъжи вече не хващат място. И да не забравиш да го поздравиш от мен! Кажи му, че чакам с нетърпение деня на нашата среща!

— Но… — опита се да възрази той.

— Чу какво трябва да правиш, Чамдар! — изсъска Селмисра. — Махай се от очите ми, при това колкото се може по-бързо! Дипломатическият ти имунитет изтича след час и половина, а след това ще обявя много висока цена за главата ти! Изчезвай незабавно!

Чамдар се изпари.

— Чудесно го каза, скъпа! — похвалих я аз.

— Мога ли наистина да го направя, Поул? — попита тя.

— Това си е твоето кралство, скъпа — уверих я аз. — Можеш да правиш, каквото си поискаш.

— Възможно ли е някога да станем приятелки? — попита отново.

— Мисля, че ние вече се сприятелихме — отвърнах с усмивка.

— Тогава ще махнеш ли тази ужасна змия от огледалото ми?

Прекарах няколко месеца в Стис Тор, промивайки внимателно кръвта на Селмисра от различните опиати, докато най-накрая тя си възвърна способността да мисли трезво. Не можеше да се каже, че е някакъв гений на мисълта, но щом се освободи от омаята на опиатите, започна да разсъждава нормално.

Евнусите, които дотогава на практика управляваха държавата, бяха доста разстроени от моята намеса. Ето защо една вечер след като Селмисра се унесе в сън, аз пратих да повикат Рисус. Изглежда той беше най-влиятелният сред своите събратя или поне имаше достатъчно власт, която го принуждаваше да взима предпазни мерки против отравяне.

Той изглеждаше леко разтревожен, когато влезе в ярко декорираните покои на Змийската кралица.

— Искали сте да ме видите, лейди Поулгара? — попита той с мазния си контраалт.

— Да, Рисус — отговорих. — Двамата с теб трябва да си поговорим.

— На Вашите услуги, лейди Поулгара.

— Сигурно си забелязал промяната у вашата кралица.

— Как бих могъл да пропусна такова нещо. Вие я държите изцяло под своя власт. Как успяхте да го постигнете толкова бързо?

— Предложих й приятелството си, Рисус. Тя е много самотна.

— Та как е възможно да е самотна сред този табун млади мъже, които са постоянно около нея?

— Селмисра има нужда от приятелство, Рисус, а това няма нищо общо с лудориите между нея и момченцата й. Тя не е съвършена, но е достатъчно умна, за да управлява, ако вие двамата със Салас я съветвате. Блазни ли те мисълта за държавно ръководство, Рисус? Би ли могъл да забравиш жалките си заговори и планове за тровене на противниците и да се съсредоточиш в истинското управление на държавата?

— Правите ми много странно предложение — промърмори той.

— Доста е неочаквано, нали? — съгласих се. — Ето как ще постъпим. Досега съм натрупала богат опит в управлението на държавата и ще трябва да си припомня някои ходове и маневри на добрия владетел. Ще разказвам на Селмисра как съм се оправила при една или друга криза, ще я посветя в неблагодарната работа да вади душите на благородниците с памук, ще я науча така да определи данъците, че да не предизвика масово недоволство и на останалите тънкости от държавното управление. Всичко това ще бъде направено с цел Селмисра да се заинтересува от политиката. А когато започне да ми задава въпроси, аз ще се направя, че не познавам обичаите на нийсаните и ще препоръчам теб. Задачата ти ще бъда да я превърнеш в сносна владетелка. После ще я оставим сама да взема решения.

Той лукаво ме изгледа.

— Къде е клопката, лейди Поулгара? — попита. — Каква ще бъде вашата полза от това?

— Искам всичко в Нийсия да е спокойно, Рисус. Назряват събития, за които ти нямаш и най-малка представа. Те ще разтърсят света до основи. Затова не желая Ктучик да определя политиката на Нийсия.

— По този въпрос спор няма, лейди Поулгара.

— Добре тогава. Аз вече я отвикнах от някои по-силни наркотици, но ще трябва да я накараме постепенно да намали и останалите. Знам, че взема отвари, които забавят стареенето, но нека намалим дозировката до минимум. Кой е нейният аптекар?

— Ами как да ти кажа… — отговори той с лека усмивка.

— Наистина ли? Много е странно един фармацевт да има толкова висок държавнически пост.

— Не и в Нийсия, Поулгара. В Стис Тор ключът към шкафа с билките и опиатите на кралицата е и ключът към властта. Може и да звучи нескромно, но аз съм най-надареният фармацевт в цяла Нийсия. В една страна, където всички са пристрастени към отвари и опиати, фармацевтът определя законите. Но това, разбира се, са задкулисни игри. Може пък да е по-добре, ако стане официална длъжност.

— Ще помогнем ли на Селмисра да се превърне в истинска владетелка, Рисус?

— Това би било много хубаво. Истинска кралица ще е голяма новост за страната. Мисля, че ни е по силите да установим спокойствието, което желаеш. Ще определим строги правила за тровенето на опозицията, ще въведем ограничения за използването на наемни убийци и други полезни неща в името на реда и благоденствието. — Той се изтегна замечтано назад. — Повече от век вече в Нийсия цари истински хаос — допълни после. — Може би е дошло време да въведем строги правила, но тук никой няма да им обърне внимание, ако не идват от тронната зала. Съгласен съм с предложението ти. Нека се постараем от Селмисра да излезе една силна владетелка.

Така и сторихме. От ранно детство Селмисра не беше имала истински приятели. При първия признак, че таи по-топли чувства към някой от свитата, наоколо тутакси са започвали да дрънчат шишенца с отрова. Тя е живяла в страшна самота, а е била и доста наплашена. Опитах се да й внуша, че нито един човек със здрав разум не би се опитал да ме отрови и тя откри сърцето си пред мен с почти детска доверчивост. В действителност това беше твърде затрогващо. Под кралските отличия и почести открих едно обикновено момиче и много го обикнах.

Това ми се случваше понякога. Най-невероятното приятелство, което завързах, беше със Закат. Това вече можеше да отклони слънцето от неговата орбита. Привързаността ми към Селмисра не беше и една стотна от тази връзка.

Имах дълбоки професионални интереси в нийсанската фармакология. Между нас да си остане, но двете със Селмисра изтощихме напълно горкия Рисус. Когато не й преподаваше уроци за политика — нийсански стил — той ми показваше екзотичния свят на нийсанските билки. Колкото и да е странно, съществуваха корени, стебла, плодове и листа в джунглата на Нийсия, които бяха изключително полезни, стига да се прилагат в строго определени количества.

След като престоях в Нийсия около половин година, близнаците ме предупредиха, че татко се е отбил в Емгаард и пожелал да ме види. Селмисра дълго плака, когато й казах, че скоро ще замина, но аз подло й препоръчах компанията на Рисус и Салас. Бях сигурна, че те ще успеят да запълнят празнината в сърцето на кралицата. За да не се възползват от нейната детска доверчивост, аз ги заплаших, че ще се върна в Нийсия и ще ги дам за храна на пиявиците, с които гъмжи Змийската река, само ако се опитат да я подведат. Няма да повярвате колко разпалено ми обещаха да се държат прилично!

После отидох в тронната зала, за да се сбогувам със Змийската кралица. Тя се разплака и ме прегърна, но аз внимателно откопчих ръцете й от врата си. Сетне я целунах по бузата и я оставих под опеката на Рисус и Салас. Едва тогава си тръгнах.

Пристигнах в Долината в началото на зимата, но снегът вече беше натрупал дълбоки преспи около кулата на баща ми. Кацнах, приех човешки образ и се приведох в приличен вид.

— Е, Поул — посрещна ме той още от вратата, — вече се чудех дали няма да останеш и през зимата в Нийсия.

— По това време там е дъждовният сезон, татко — припомних му аз. — Стис Тор е достатъчно влажен дори без проливните дъждове. Искал си да ме видиш.

— Аз винаги искам да те видя, Поул. През цялото време ми липсва компанията ти.

— Би ли ми спестил това — рекох. — Сега какъв ти е проблемът?

— Хрумвало ли ти е да ме уведомяваш от време на време какво правиш?

— Не, татко. Няма нищо, с което не бих могла да се справя и сама.

— Въпреки това бих искал да съм в течение на всичко, което става.

— Няма никакви пречки, ако това е всичко, което искаш, татко. Но ти вдигаш много шум.

— Поул! — възнегодува той.

— Така е, татко, при това много добре го знаеш. А, между другото, там видях Чамдар. Не вярвам той да се зарадва особено от срещата ни, но за мен беше истинско удоволствие.

— Дишаше ли още, когато го видя за последен път?

— Мисля, че по-скоро бълваше огън и жулел, татко. Провалих му всички планове като открих на Селмисра кой всъщност е той. Тя пък обяви награда за главата му.

— Много ловко! — похвали ме той.

— И на мен ми хареса. Имаш ли нещо за ядене? Умирам от глад.

— Има нещо в онова гърне горе. Само че съм забравил какво беше точно.

Отидох при огнището и вдигнах похлупака.

— Да не е грахова чорба?

— Май не е това.

— Тогава ще е по-добре да го изхвърлим.

— Защо?

— Защото е зелено, татко. Изглежда си го оставил да престои твърде дълго. Слез долу в кухненския килер и донеси бекон. Ще приготвя нещо за ядене и ще ти разкажа какво направи Селмисра на бедния Чами.

Баща ми гръмогласно се разсмя, когато с леки преувеличения тук-там му описах приключението си в земята на хората змии.

— Справила си се чудесно, Поул — одобрително рече той, когато приключих. — Но наистина ли си толкова привързана към Селмисра?

— Тя не прилича на нито една от предшественичките си, татко — отговорих с лека носталгия. — Вярвам, че прилича малко на онази, която прати убийците на Горек. Чувствата ми към сегашната Селмисра са подобни на онези, които си изпитвал към злощастната й предшественичка. Тя е много крехка и ранима и щом й показах, че съм нейна приятелка, много се привърза към мен. Дори се разплака, когато трябваше да си тръгна.

— Даже не подозирах, че някоя от Селмисрите знае изобщо как се плаче.

— Грешиш, татко. Те просто са научени да прикриват емоциите си. О, да не забравя — забелязах някакво движение по Южния път на керваните, когато идвах насам.

— Правилно си видяла, мургите възстановиха търговските отношения с Толнедра. Това е един любезен начин да ни подскажат, че отново ще се спъваме под път и над път с техните шпиони. По-добре върви в Черек и позволи на близнаците да се приберат у дома, за да започнат отново да се ровят в Мрин. Ако някой е способен да извлече какъвто и да е смисъл от брътвежите там, това са те.

— Още утре заран тръгвам, татко.

И така, аз се върнах в Емгаард, за да се заловя отново с основната си задача. Близнаците пък отидоха в Долината, за да подхванат своите задължения. Временното ми пребиваване в Нийсия беше нещо като ваканция, но всяка почивка си има край и трябваше пак да се заловя за работа.

През 5300 г. близнаците направиха още един пробив в неясните писания на пророчествата. Двамата твърдо обявиха, че вече сме навлезли във века на Пратеника на боговете. Поговорих с Геран, който по онова време вече беше на преклонна възраст, и с неговия син — каменаря Дарион. Геран беше с отслабнала памет и мисълта му често се губеше. Съмнявам се, че изобщо ме разбра, когато му казах за преселването в Сендария.

— Мисля, че ще е по-добре за него, ако го оставим тук, лельо Поул — предложи Дарион. — Той така и няма да се съгласи да изостави гроба на майка, пък едва ли ще разбере, че е крайно наложително да напуснем.

Дарион, жена му Есена и десетгодишният им син Дарал дойдоха с мен във Вал Алорн, където се качихме на кораб за Дарине и стигнахме чак до Медалия. Там купих къща за семейството си и установих Дарион в местната занаятчийска гилдия на каменарите. В неговата работилница се изработваха предимно надгробни плочи, а това е доста мрачен занаят. Дарал наследи работата на баща си и когато стана на шестнайсет се ожени за Алара, дъщеря на местния търговец на галантерийни стоки.

Баща ми постоянно ни досаждаше, докато накрая през 5329 г. Алара най-сетне роди момченце, което кръстихме Геран. Лицето на баща ми помръкна, когато видя детето за първи път.

— Това не е той — отсече огорчено старецът.

— Вината не е моя, татко — отвърнах. — Отсега да знаеш, че след няколко години ще се преместим с Дарал и неговото семейство оттук.

— Така ли?

— Медалия е на главния път между Дарине и Мурос и през града минават твърде много чужденци, за да се чувствам спокойно в него. Искам да открия някое по-закътано място.

— И къде си решила да се установиш?

— В едно малко селце горе в планините.

— Как се казва?

— Анат, татко. Намира се точно до границата с Алгария. Край него има голяма каменна кариера и Дарал лесно ще си намери работа, която няма да е свързана с надгробни паметници.

Тридесет и седма глава

В действителност никога не бях виждала Анат и решението ми да се преселим там беше най-вече заради близостта му с алгарската граница. Майка ми беше казала, че е предначертано Геран да се ожени за алгарско момиче на име Илдера. Реших, че никак няма да е зле двамата да отраснат близо един до друг.

Селцето ми хареса, но още първия път, когато го видях проснато пред нас, по гърба ми минаха студени тръпки. В Анат щеше да се случи нещо ужасно.

Всички от селото се извърнаха след нас или наизлязоха пред портите, когато каруците прогърмяха по единствената улица. Хората в малките селища винаги постъпват така, нали знаете.

— Накъде сте поели така, странниче — провикна се към Дарал едно побеляло чудато старче със силен планински диалект.

— Точно тук идваме, приятелю — отговори Дарал. — Най-добре ще е да забравиш това „странниче“. Ние със семейството ми ще се установим за постоянно в селото. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се опознаем.

— И как ли може пък да ти е името?

— Ами може да е и Белгарат, и Кал Торак — ухили се насреща му Дарал. — Дали ще го приемеш за чиста монета, ако ти кажа едно от двете?

— Трудно ще стане тая — изхихика старчето.

— Е, добре тогава — въздъхна Дарал. — Все пак си струваше да опитам. Името ми е Дарал, а това е жена ми Алара. Жената, която кара втората каруца, е леля ми Поул, а малкото момченце, дето спи зад нея, е синът ми Геран.

— От все сърце сте добре дошли, Дарал — отговори старецът. — Аз се казвам Фарнстал и най-често пръв посрещам непознатите, защото съм един шумен стар глупак. Ханът е надолу по улицата и можете да се разположите в него, докато си намерите къща. Та каква викаш, че ти е работата?

— Каменоделец съм, идвам откъм Султурн. Досега правех повече надгробни плочи, но тая работа никак не е весела. Затова реших да си намеря нещо по-приятно.

— Щом знаеш да въртиш чука и да си служиш с длето, значи си попаднал баш на място, Дарал. Мъжете по тия места си изкарват хляба като чукат камъни в планините. Така е още отпреди да бъде направена земята и сигурно ще продължи няколко месеца след свършека на света. Я по-добре закарай твоите хора в хана и ги настани. После ще те разведа наоколо.

Дарал беше весел и открит човек. Неговият прям и добродушен характер ни осигури незабавен прием сред жителите на Анат едва ли не още със слизането от каруците. Както забелязахте, той не се впусна в подробни обяснения за нашия произход и предишно местоживеене. Това не беше точно лъжа, защото Медалия и Султурн не бяха чак толкова далече един от друг — деветдесетина мили, не повече. Затова може да се каже, че Дарал беше на около деветдесет мили от истината.

Дарал занесе инструментите си на кариерата още на следващата сутрин и се захвана за работа, сякаш цял живот с това се е занимавал. Жените от селото ни заведоха с Алара в края на дългата и тясна улица и ни посочиха една необитаема и доста порутена къща.

— Чия е тази къща? — обърнах се към една дебела селянка на име Елна.

— На този, дето се качи да й потегне покрива — отговори тя. — Цялото семейство, дето живееше в нея, измря от шарка още преди десет лета. Оттогава пустее и се рути.

— Наистина няма собственик, Поул — увери ме друга матрона. — Живея през две къщи надолу и ми е жал да гледам как се събаря. Рекохме на мъжете да я разрушат, но ги знаеш какви са те. Само повтарят „Добре, някой ден и това ще сторим“. Дъх не ми остана да повтарям едно и също.

— Не можем просто така да се пренесем — възрази Алара.

— Че защо пък не? — попита я Елна. — На вас ви трябва къща, а на нас — съседи. Решението ни е пред очите, покрито цялото с мъх. — Тя се огледа към останалите жени. Досетих се, че сигурно е местната светска лъвица. — Защо не поприказваме с мъжете си тая вечер, жени? Щом Алара иска официално разрешение да се пренесе, ще накараме нашите да гласуват. Само преди това ги накарайте да разберат, че ще седят на празни ясли, ако някой посмее да се опъне!

Всички се разсмяха. Никога не подценявайте жените, защото те властват в кухнята!

Тъй като беше лято и се стъмваше късно, с помощта на мъжете от селото Дарал само за седмица успя да поправи покрива, вратите и прозорците. После всички жени, начело с мен и Алара се нахвърлихме бясно да чистим. Накрая всичко беше направено, вече бяхме в собствен дом, а това винаги носи радост.

През 5338 г., след като бяхме живели в Анат вече четири години, майка отново се появи в съзнанието ми.

„Ще трябва да се върнеш обратно в Нийсия, Поул“ — каза тя.

„Сега пък какво има? — измърморих. — Мислех, че там вече всичко е спокойно.“

„На трона има нова Селмисра, Поул, и ангараките отново надигнаха глави.“

„Май ще е по-добре направо да отлетя в Рак Ктол и да превърна Ктучик в жабок“ — мрачно произнесох аз.

„Този път не е Ктучик, а Зедар. Имам чувството, че двамата играят някаква сложна игра помежду си и онзи, който успее да подмами Селмисра, печели.“

„Само ми създават грижи. Ще се обадя на баща ми да ме замества тук, докато отсъствам. После ще отскоча до Нийсия и ще уредя този въпрос веднъж завинаги.“

Не може да се каже, че се държах много любезно с баща ми, когато пристигна. Отхвърлих всички негови възражения, отказах да отговарям на въпросите му и направо му наредих какво да прави. Май бях прекалено директна. Признавам, имаше дори повишаване на тона и заповеди от рода на „Сядай! Остани тук!“

Този път като стигнах Стис Тор изобщо не си направих труда да се превръщам в прилеп или пък в друго нещо. Просто влязох в двореца, представих се и им казах, че ще видя Селмисра. Неколцина евнуси се опитаха да ме спрат, но бързо се отказаха като взех да ги размествам като пионки на всички страни. Накрая някои се озоваха окачени високо върху гредите на тавана. Други пък попаднаха в джунглата извън града без никакъв спомен как са стигнали дотам.

Като приключих с това, аз приех формата на онази човекоядка, която ми свърши добра работа още преди векове на горския път в Южна Сендария. Щом се преобразих, изведнъж се оказах съвсем сама в коридора към тронната зала на Селмисра. Промених се отново и влязох вътре.

Когато пристъпих през прага, Зедар стоеше до сегашната Селмисра и наистина изглеждаше ужасно. Дрехите му се бяха превърнали в парцали, самият той изглеждаше изтощен, а очите му гледаха с изражението на подгонено животно. Петте века, прекарани в пещерата край полуразложения Учител наистина му се бяха отразили зле. Той се взря в мен като влязох и в очите му просветна искрица, че ме е разпознал.

— Поулгара?! — извика той с ужас. Явно някой добре ме беше обрисувал пред него. — Това наистина ли си ти?

— Колко мило е да се срещнем отново, старче — казах лицемерно аз. — Но кой бди сега над скелета на Торак? Ктучик ли пое това бреме?

— Това би било пълен абсурд! — той изпръхтя презрително, а после въпросително вдигна вежди. — Ти май ме познаваш — каза, — но аз не си спомням да сме се срещали преди.

— Не бяхме официално представени един на друг, скъпи, но имах привилегията — ако това е правилната дума — да присъствам по време на разговорите ти с Едноокия край Во Мимбре.

— Това е невъзможно! Щях да усетя присъствието ти!

— Виждаш обаче, че не си успял. Само не ми казвай, че не знаеш как се прави това. Изглежда твоят Учител е допуснал огромни празнини в обучението ти. Но да минем на въпроса. Прекалено съм заета, та да идвам в тая смрадлива дупка на всяко поколение и да оправям нещата. — После се обърнах към Змийската кралица. Тя беше като две капки вода със Сали, разбира се, но можеха да се открият малки разлики. У нея нямаше и следа от милата чувствителност и ранимост на моята приятелка. Тази Селмисра сякаш беше направена от стомана. — Нямам намерение да си губя времето тук, Селмисра. Нали си наясно какво ще направя с теб, ако се опиташ да попречиш на Пратеника на боговете? Ти си имаш свои пътища да отгатваш бъдещето, затова знаеш точно какво ще се случи.

Тя присви очи.

— Заплашваш ли ме, Поулгара? И си позволяваш да го правиш в собствената ми тронна зала?!

— Това не е заплаха, Селмисра, а просто информация за съвсем реални факти. Следващия път, когато се видим, всичко това ще се случи.

— Иса ще ме пази.

— Стига да се събуди дотогава. Бих те посъветвала да не разчиташ много на него. Ти копнееш за безсмъртие, Селмисра. Аз мога да ти го дам. После може да не ти хареса, но ще се погрижа да живееш вечно. Най-вероятно е тогава да не искаш изобщо да погледнеш в огледалото. Зедар, Ктучик, а може и Урвон да те подмамват от името на Торак чак до края на твоите дни, когато ще си стара и уморена, но ти не им вярвай. Торак обича само себе си. В сърцето му няма място за никой друг — освен за мен, разбира се. Но ако сериозно се разровиш в това, той и мен не обича. Всичко, към което се стреми, е да ме подчини и да ме принуди да го боготворя. Ето защо загуби битката при Во Мимбре. — При тези думи хвърлих на Зедар ледена усмивка. — Не стана ли точно така, Зедар? Торак знаеше прекрасно, че схватката на третия ден няма да е в негова полза. Но въпреки това излезе и прие предизвикателството. Затова сега лежи в оная пещера в Ктол Мургос и се разкапва с всеки изминал час. Обрекъл си се на един ненормален, Зедар, и най-вероятно ще си понесеш последиците за това.

Тогава внезапно ме осени едно ужасно прозрение и вече знаех точно каква ще е съдбата на бащиния ми брат. Беше страшно дори за гледане. Узнах също, че Зедар ще е този, който най-накрая ще открие и доведе заместник на Торак. Най-сетне разбрах абсолютната необходимост от съществуването на Зедар. Той щеше да даде на хората най-големия подарък, който са получавали някога. В замяна на това щеше да бъде жив погребан.

Мисля, че и Зедар получи някакво просветление за бъдещето като мен, защото лицето му изведнъж стана мъртвешки бледо.

После се обърнах отново към Змийската кралица.

— Послушай съвета ми, Селмисра — казах. — Не се забърквай в интригите на Ктучик и Зедар, независимо какво ти предлагат. Нито един от двамата не е способен да привлече вниманието на Торак, нито пък да му влияе. Нещата стоят другояче и ако си направиш труда да ги анализираш излиза, че Торак дори не харесва своите ученици. Зедар откри това още при Во Мимбре, нали, Зедар? Вероятността да се превърнеш в облак дим, ако нарушиш правилата, изобщо не трогна Торак. Така ли беше? Ти просто замени любовта на един бог към теб с хладното безразличие на друг. Лош избор, старо момче.

Наблюдавах как върху лицето му постепенно се изписва огромно съжаление и отчаяна безнадеждност. Той нямаше сили да прикрие обзелите го чувства и аз почти се засрамих от себе си.

— Толкова съм доволна, че имахме възможност да си поговорим — обърнах се към тях. — Надявам се това да е изяснило всичко. Сега знаете какво ще направя, ако продължавате да се месите в нещо, което изобщо не е ваша работа. Ако ме послушате, всички ще са доволни. Но ако упорито настоявате на своето, следващата ни среща ще е много по-неприятна.

След този разговор напуснах Стис Тор, но не се върнах веднага в Анат. Прекарах няколко седмици високо в толнедранските планини, размишлявайки върху внезапното прозрение, което проблесна пред очите ми в тронната зала на Селмисра. Вече знаех, че Зедар ще е Ерионд1, макар тогава още да не знаех дори името му. Колкото повече мислех, толкова повече надушвах чужда намеса, макар този път да беше по-различно. Бях усещала това и преди, но не беше същото. „Уханията“ — да го наречем така — от вмешателството на мама, Ул и Волята са различни. Сега външната намеса беше непозната. Не можех да разбера откъде идва и това ме правеше нервна. Знаех, че в нашата компания се е намесил още един играч и вече седи на мястото си. Вече го познавам, разбира се. Крайно време беше да го разкрия, защото съм го отгледала от малко момче в същата тази къща.

Бях много недоволна — вече ставаше очевидно, че няма да се размине без наказание над Селмисра. И двете знаехме какво точно предстои да се случи, но тя очевидно щеше да се поддаде на изкушенията и аз не можех с нищо да й се противопоставя. Единствената ми утеха бе, че след като всичко свърши, тя нямаше да е чак толкова нещастна. Пък и за Нийсия не е много добре да я държи на трона си в този вид.

Както и да го въртях, както и да го сучех, все се оказваше, че с нищо не мога да променя хода на събитията и това, което е писано да стане. Най-накрая се отказах и се върнах в Анат.

Баща ми ме наруга хубаво като се прибрах, разбира се, но аз не му обърнах много внимание. Вече бях чувала всичко, което се кани да ми каже.

След като зимата отмина, скитническото чувство отново зачовърка татко и той тръгна да види накъде върви светът. И аз можех да му кажа, че всичко си е на мястото, но изглежда искаше да се увери с очите си.

На свой ред поех към Алгария и се запознах с хората от клана, в който вече се беше родила Илдера — момичето, обречено да се омъжи за Геран. Поговорих на четири очи с баща й, главатаря на клана, и в средата на лятото хората му подкараха стадата и се установиха точно на отсрещната страна на границата срещу Анат. По тези места думата „граница“ не означаваше много. Ако се огледаш наоколо и видиш гора, значи си в Сендария. Ако пък си заобиколен от трева, това показва, че си в Алгария. Въображаемата линия често беше пресичана от жителите и на двете страни. Геран, който по онова време беше на девет, срещна седемгодишното момиченце Илдера. Макар да не присъствах лично на първата им среща, аз все пак чух камбаните в главата си. Всичко вървеше според плана.

Когато Геран навърши дванайсет, баща му започна да го взима със себе си на кариерата и да го учи на занаят. Отначало и при него се появиха обичайните мазоли, болки и схващания, но след време мускулите му заякнаха и той ставаше все по-умел в семейния занаят.

Животът в Анат си течеше тихо. По високите планински селца на Сендария беше нещо обичайно жителите да не знаят името на сегашния си крал. Смъртта на някоя крава ставаше основна тема на разговор в продължение на година, че и повече.

През 5346 г. гласът на майка пак се обади.

„Време е да се връщаш на училище, Поул“ — обяви тя.

„Така ли?“

„Съвсем скоро ще са ти нужни някои нови умения.“

„И какви са те?“

„Необходимо е да знаеш как се манипулират спомените на хората.“

„Би ли уточнила какво разбираш под «манипулиране», майко.“

„Поупражнявай се отново как да накараш хората да забравят определени неща, които са се случили наистина. Ти правеше това в началото на своето обучение. После ще те науча как да заместиш тези спомени с представи, които никога не са ставали.“

„Възможно ли е наистина да направим това?“

„По силите ни е. Хората съвсем умишлено го правят. Това е начин да повлияеш на действителността. Рибата, която успее първа да се отърве, след това става най-голяма.“

„И аз съм забелязала това. Та с какво ще започнем?“

Обяснението й беше доста мъгляво, но това е обяснимо — нали се отнасяше до сложната материя на човешката памет. Оказа се, че само половината от онова, което си спомняме, наистина се е случило. Склонни сме да изопачаваме всичко, за да се изкараме по-добри в собствените си очи и в очите на останалите. А после, ако постъпката ни не е била много приятна, сме способни изобщо да я забравим. Нормалната човешка памет е слаба за подробности. Въображаемият ни живот е много по-богат.

За упражненията си използвах — разбира се, съвсем умерено — спомените на някои от хората в Анат. Беше ми доста лесно.

„Защо ми е да знам всичко това, майко?“ — не се стърпях и попитах след няколко седмици.

„В Мрин съвсем бегло са споменати няколко души. Мисля, че е добре да се погрижиш за тях, та да са на наша страна, когато дойде времето.“

„Всички от Западните кралства ще са на наша страна, майко.“

„В това е цялата работа, Поул. Тези хора не са от Запада. Те живеят в Гар ог Надрак.“

Тридесет и осма глава

„Никога не бих облякла тези дрехи пред хората, майко!“

„Изглеждаш прекрасно, Поул. Те много добре очертават фигурата ти.“

„След като ще ме очертават, защо ми е изобщо да обличам нещо! Не бих се появила пред останалите с дрехи, които изглеждат като втора кожа!“

„Май нещо липсва.“

„А, видя ли! Я колко наблюдателна се оказа!“

„Дръж се прилично. О, сетих се, пропуснали сме камите.“

„Камите ли?!“

„Обикновено са четири — две на пояса и по една, затъкната във всеки ботуш.“

„Защо са ми толкова много ножове?“

„Това е надракски обичай, Поул. По този начин надракските жени казват на мъжете, че могат да ги гледат, колкото си искат, но ще стане опасно, ако решат да пипат.“

Близнаците поеха моите задължения в Анат, докато пристигне татко. После майка ме заведе в гората, за да довърши посвещаването ми в надракските обичаи и особеностите на техните носии. Одеждите, които ме принуди да намъкна, бяха прилепнали черни кожени панталони и още по-впито черно кожено елече, допълнени с черни кожени ботуши. Така направеното описание може да подлъже някого, че видът ми в тях беше твърде мъжки. Уверявам ви, обаче, че никой не се усъмни в пола ми, когато ме видя облечена така. Незабавно разбрах защо надракските жени се нуждаят от камите, при това от много ками.

„Дали на надракските мъже им е ясно какво означават камите?“ — попитах.

„Обикновено да, поне когато са трезви. Те обаче доста често стават игриви и трябва нещо да им напомня да държат ръцете си мирни. Няколко разреза и клъцвания обикновено вършат работа.“

„На остроумна ли се правиш?“

„Така ли изглеждам?“

Създадох бързичко четири улгоски ножа. Ако искате наистина да сплашите някого, покажете му улгоски нож. Видът на тези оръжия с извити върхове и назъбени остриета причинява тръпка на погнуса у хората.

„Те са ужасни, Поул!“

„Не е ли това главното качество на ножовете? Искам да съм сигурна, че никой няма да се напие толкова, та да почне да си опитва късмета при мен.“

„Нали ти е ясно, ще те ще ти свалят цената?“

„Цената ли?“

„Надракските жени са лична собственост на мъжете, Поул. Всички го знаят.“

„О, да, бях забравила. Има ли още нещо, което си пропуснала да ми кажеш?“

„Трябва да носиш огърлица и то много изкусно украсена със скъпоценни камъни, ако държиш да се продаваш добре. Няма нужда да се тревожиш за верижката, на която ще те води твоят собственик. Надракските жени не ги окачват, освен при много специални случаи. По пътя към Гар ог Надрак ще спрем някъде, за да видиш танците на надракските жени. Ще трябва да се научиш и ти.“

„Аз вече знам да танцувам, майко.“

„Но не и както е прието в Гар ог Надрак. Когато една жена танцува там, тя хвърля предизвикателство към всички присъстващи в стаята мъже. Ето защо се нуждае от ножовете.“

„Защо танцуват така, сякаш наистина искат да си навлекат неприятности?“

„Може би точно заради тръпката, Поул. Това просто подлудява мъжете.“

Скоро разбрах, че надракските жени са докарали удоволствието от разбиването на мъжки сърца до крайност. Това пътуване се оказа доста по-интересно, отколкото очаквах.

След като получих достатъчно уроци, двете с майка се сляхме във формата на сокол и размахахме криле на североизток към земите на надраките. Двамата мъже, които търсехме, живееха в столицата Яр Надрак. Майка обаче предложи да спрем най-напред в безименно селце сред безкрайните лесове на Гар ог Надрак, за да се насладим на надракската танцьорка Аяла.

В селцето за всяко нещо се отсичаше прибързано: „А, и така си ни е добре“, което по-късно се оказа, че е характерна черта на цял Гар ог Надрак. Ето защо къщите бяха направени от трупи и платнища и нито една не беше докарана до формата на квадрат или пък довършена докрай. Те стърчаха във всички посоки, но това никак не притесняваше траперите и златотърсачите, които изскачаха от лесовете, когато им домъчнееше за общество. Двете с мама прелетяхме над селцето и кацнахме върху перваза на един неостъклен прозорец високо на задната стена в местната кръчма.

„Собственикът на Аяла се казва Каблек, Поул — каза майка. — Той притежава и кръчмата, а жената му е нещо като бонус. Тя танцува тук всяка вечер и именно това привлича клиентелата. Каблек стана богаташ благодарение на нея. Той така разрежда бирата, че накрая даже не се пени, а на всичко отгоре иска луди пари за една чаша.“

„Както го описваш, сякаш е толнедранец.“

„Така е, доста прилича на южняците, но не притежава тяхното лустро.“

Тълпата в кръчмата на Каблек беше много шумна, но вътре имаше и неколцина здравеняци с яки сопи, които обикаляха наоколо и въвеждаха ред. Те незабавно прекратяваха свадите с ножове, но не обръщаха внимание на юмручния бой, стига борците да не се ожесточат толкова, та да чупят и мебелите.

Каблек и прислужниците, които сервираха, разнасяха бира като полудели докъм средата на вечерта. Тогава насядалите мъжаги взеха да се вълнуват и да викат „Аяла, Аяла, Аяла“, удряйки с юмруци по грубите маси. Каблек изчака това да продължи известно време, невъзмутимо наливайки още бира. После се покачи на един дълъг тезгях покрай задната стена и извика:

— Последни поръчки, господа! Вземете си бирата сега, защото няма да продаваме, докато Аяла танцува!

Това предизвика бутане и струпване покрай тезгяха. После като се увери, че всички чаши са пълни, Каблек вдигна ръка и ги призова да мълчат.

— Ще ви покажа ритъма — обяви той и взе да пляска с мазолестите си ръце — три кратки отсечени удара, последвани от отривисто стакато. — Не го изпускайте! Аяла никак не обича това, пък и е много бърза с ножовете!

Те се засмяха в отговор, но въпреки това изглеждаха нервни. Вярно е, че един изпълнител винаги иска да приковава вниманието на зрителите си, но чак пък с ножове!

След тези последни уточнения край добре осветената врата се появи и Аяла с обичайната за всеки артист драматична стойка. Принудена съм да призная, че беше удивително красива — със синьо-черна коса, искрящи черни очи и чувствителна уста. Формално погледнато, тя беше робиня, парче собственост, но дори императорът на Толнедра щеше да се възхити на царствения й вид. Робиня или не, Аяла на практика притежаваше всичко и всекиго, на когото се спряха очите й. Роклята й, ако това прозрачно парче плат изобщо можеше да се нарече рокля, беше от бледа ефирна материя — малореанска коприна, която шумеше при всяко движение. Ръцете й бяха голи чак до раменете, а дрехата едва стигаше до горния край на меките кожени ботуши, където просветваха студено украсените със скъпоценни камъни дръжки на камите.

Мъжете пощуряха, но Аяла не промени леко отегченото си изражение. Тялото й потръпна, едва когато мъжете взеха да отмерват ритъма. Видът й стана целеустремен и силата на нейното завладяващо присъствие грабна публиката.

Танцът започна бавно, почти лениво, но стъпките постепенно ускориха ритъма си. Ходилата й сякаш вече не опираха земята и тя пърхаше из стаята под пляскането на мъжките ръце.

„Дишай, Поул! — изхърка гласът на майка. — Вече взех да виждам тъмни петна пред очите ни!“

Аз изпуснах рязко дъха си, който несъзнателно бях задържала досега. Изпълнението на Аяла беше завладяло дори мен.

„Надарена е, нали?“ — меко попитах аз.

Аяла постепенно забави ритъма и приключи танца с едно прелъстително завъртане, което наистина беше предизвикателство за всеки мъж в стаята. Но когато ръцете й легнаха върху дръжките на камите, никой не би се заблудил, че тя се предлага безвъзмездно. Беше ясно какво ще се случи на всеки, който е достатъчно неразумен да приеме предизвикателството й за чиста монета.

„Е, Поул — попита майка, — смяташ ли, че и ти ще можеш да го направиш?“

„Ще трябва да се поупражнявам — признах си, — но не много дълго. Разбрах точно какво прави. Тя страшно се гордее с това, че е жена, нали?“

„О, да, такава си е тя.“

„Целият й танц показва точно това и мисля, че ще мога да се справя с тази част. Стъпките в действителност не са толкова важни. Нейното отношение към танца е най-същественото. Не отричам, че аз също имам самочувствие. Дай ми една седмица, майко, и ще стана танцьорка от нейната класа.“

„Не си ли прекалено самоуверена?“

„Вярвай в мен. А сега накъде тръгваме?“

„Към столицата Яр Надрак. Ще трябва да си избереш собственик и после се захващаме за работа.“

Сигурно повечето от вас нямат представа за странностите в надракското общество. Жените там са собственост на мъжете, но все пак се различават от конете, ботушите, каруците и земята. Надракските жени сами избират собственика си и ако изборът не отговаря напълно на техните очаквания, винаги могат да посегнат към камите, за да убедят несполучилия избраник да ги продаде на някой друг. При всяка сделка те получават половината от продажната си цена. Една надракска жена, която следи изкъсо сделките, може да умре богата, стига да пожелае това.

Яр Надрак е пълен с комари и целият е намазан със смола. Построен е върху мочурлива почва, а за да се разчисти място за града, гората наоколо е била изгорена. Това са добрите му страни.

Тъй като вече нямаше смисъл да се противя, когато приех отново собствената си форма, аз облякох кожените дрехи, осигурени от майка ми. После минах наперено през градската порта, нищо че отгоре ми беше втренчила очи лъскавата стоманена маска на Торак. Присъствието на този ужасяващ тотем сигурно е оказало влияние на всичко онова, което се случи по-късно.

— Не бързай толкова, хубавице — провикна се след мен един полупиян страж край портата, после политна подире ми и ме улови за ръката. Реших още там да установя някои твърди правила. Подложих крак и пресрещнах колената му, така че той се строполи в цял ръст. После го затиснах отгоре, а едното ми коляно опря здраво стомаха му. Извадих двата улгоски ножа от колана и кръстосах назъбените им като трион остриета пред гърлото му.

— Кажи си последната дума — рекох.

— Какво правиш?! — изхриптя той.

— Каня се да ти прережа гърлото — обясних търпеливо. — Ти ме докосна, а никой, който е пипнал Полана, не остава дълго жив. Всички го знаят. Така че се примири, всичко ще свърши още преди да усетиш.

— Стана случайно — изпищя той. — Изобщо не съм искал да те докосвам!

— Съжалявам, но не го усетих по този начин. Трябваше да си по-внимателен.

— Значи ми прощаваш?

— Разбира се, че ти прощавам, глупчо! Е, пак ще ми се наложи да ти прережа гърлото, но ще ми е жал за теб.

Ами сега какво да правя? Бях уверена, че всички наоколо са страшно впечатлени, но как да се измъкна от положението, без да се наложи да убивам този идиот?!

— Полана, остави го да си върви. — Гласът беше дълбок, много мъжествен и сякаш идваше някъде иззад гърба ми. Оказа се обаче, че нито е зад мен, нито е мъж. Майка ми се беше притекла на помощ.

— Но той ме докосна! — опънах се аз.

— Това беше грешка. Пусни го да стане.

— Той ме обиди и не мога да го пусна просто така.

— Няма време, Полана. Щом толкова ти се иска, порежи го някъде и да вървим! Малко кръв ще отмие обидата. Не е нужно да ходиш оплискана до колене само заради някаква случайна немарливост.

— Е, добре тогава — предадох се накрая. Направих една резка върху брадичката на треперещата си жертва, станах и пъхнах камите обратно в ножниците им. После се упътих към центъра на града. Никой дори не забеляза, че съм сама.

„Малко се поувлече, Поул“ — хапливо рече майка.

„Не можах да овладея положението.“

„Полана ли каза? Откъде ти дойде наум това име?“

„Просто така ми хрумна. Реших, че звучи като надракско име.“

„Надракско ли?“

„Хайде да не спорим и за това, майко. Време е да излезем на пазара и да намерим купувач.“

Никога досега не си бях търсила купувач. А това занимание никак не прилича на купуването на обувки или пък на парче говеждо. Най-накрая се спрях на един богат търговец на кожи на име Галак. Той беше достатъчно преуспял, за да ми осигури необходимите връзки и запознанства, пък и да ми даде покрив над главата, който да не е бордей.

Като повечето надраки, и той беше строен мъж с хитри очи. Единственият проблем с него идваше от това, че много повече се интересуваше от пари, отколкото от изисканите неща в живота, каквито са жените например. Поради тази причина ми костваше доста усилия, докато насадя в главата му определени спомени. Накрая двете с майка успяхме да надхитрим алчността му. Внушихме му каква печалба бих представлявала за него и когато ме видя, всичко вече беше решено.

Аз се промъкнах в къщата му една нощ, докато спеше дълбоко, разхвърлях наоколо някои от вещите си и подредих една от свободните стаи за моя спалня. На зазоряване накладох огън в кухнята и започнах да готвя. Когато всичко беше готово, влязох в неговата стая и го събудих.

— Закуската ти е готова, Галак — казах. — Ставай вече.

Той се протегна и се прозя.

— Добро утро, Полана — каза спокойно. — Добре ли спа? — Бяхме се погрижили ясно да си спомня как ме е купил в една провинциална кръчма преди шест седмици и според него вече бяхме живели заедно достатъчно дълго, за да ме опознае добре.

Той си изяде закуската и ме похвали за уменията ми на готвачка. Според него винаги е постъпвал така, когато съм му приготвяла храната. После провери верижката ми, за да се увери, че е здраво заключена, пожела ми приятен ден и замина на работа. Вече ме приемаше като нещо установено в своя живот и нямаше начин да знае, че не ме е виждал никога преди тази сутрин.

„А сега трябва да открием човек на име Ярблек — каза майка, когато Галак излезе. — По-късно той ще изиграе много важна роля, затова е добре да го познаваме.“

„Аз не мога да се движа напълно свободно, майко“ — напомних й.

„Това пък откъде ти хрумна?“

„Нали съм робиня. Не мога да се скитам из улиците всеки път, когато ми се прииска.“

„Не си разбрала най-главното, Поул. Галак е твой собственик, а не господар. Ти си собственост, а не робиня.“

„И каква е разликата?“

„Като между земята и небето. Верижката ти дава пълна свобода и показва, че всеки, който реши да ти досажда, ще си има работа с Галак. Тук си много по-свободна, отколкото беше като херцогиня на Ерат. Можеш да отидеш навсякъде, където си пожелаеш и не е нужно да правиш нищо против волята си. Надракските жени са много по-свободни от своите посестрими по света, с изключение на вълчиците, разбира се.“

„Много интересно твърдение.“

Независимо, че по онова време Ярблек беше само на петнайсет, той вече беше известен в Яр Надрак. Но въпреки това никак не ни беше лесно да го открием. Експедицията ме отведе в най-съмнителните и долнопробни квартали на града. По всичко личеше, че мълвата за случката при градските порти се беше разпространила като мълния, защото и разбойниците със зловещ вид ми правеха път да мина. Явно разказът е бил придружен с точно описание на външния ми вид и цялата паплач на Яр Надрак ме разпознаваше от пръв поглед. Доста е трудно обаче да изтръгнеш някаква информация, когато никой не иска да говори с теб. Наложи се да измъкна един парцаливко от тълпата, посочвайки го с пръст.

— Я, ти там — рекох заповеднически, — ела при мен.

— Ама аз нищо не съм направил — задърпа се той.

— Не съм казала такова нещо, просто ела при мен.

— Трябва ли наистина да го направя?

— Да. — Посочих празното място срещу себе си. — Тук — заповядах му. — Веднага!

— Да, Полана, веднага идвам — той почти тичешком прекоси улицата и се закова точно на мястото, което му бях посочила. После прилежно скри ръцете си зад гърба, за да не допусне някоя неволна грешка.

— Търся един младеж на име Ярблек. Познаваш ли го?

— Всички познават Ярблек, Полана.

— Хубаво. Как бих могла да го открия?

— Обикновено стои в „Леговището на плъховете“ — оная кръчма, дето е близо до източната градска порта. Ако не е там, тогава кръчмарят ще ти каже къде да го намериш.

— Благодаря ти. Виждаш ли, че не боли?

— Е, поне засега не виждам да кървя отникъде. — После очите му светнаха любопитно. — Наистина ли закла стражника при градската порта с онзи трион, дето го носиш вместо кама?

— Разбира се, че не съм. Просто малко го порязах.

— И аз така си помислих. Сигурно е преувеличено. Не ми изглеждаш чак толкова кръвожадна. — После примигна насреща ми. — Но аз на никого няма да кажа. Мълвата за теб е наплашила всички крадци в квартала, а на мен много ми харесва да ги гледам как треперят от страх.

— Ти си добро момче — рекох, потупвайки го по бузата. Сетне се запътих към източната порта по калната улица.

Кръчмата „Леговището на плъховете“ напълно заслужаваше името си. Стените и тавана бяха покрити с паяжини, а подът имаше повече нужда от лопата, отколкото от парцал. Насочих се право към разклатения и надраскан тезгях.

— Кой от всички тези затъпели от пиене негодяи е Ярблек? — обърнах се към човека, който стоеше зад тезгяха.

— Ей онзи в ъгъла, дето още се опитва да се оправи от махмурлука. Да не се каниш да го убиеш?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Нали ти си тази, дето й викат Полана? Казват, че убиваш мъжете, само защото са те погледнали.

— Глупости. Днес още никого не съм убила. А сега, ако ме извиниш, ще отида да разменя две думи с Ярблек.

Не се мъчих особено да будя Ярблек — само една дъска изскърца изпод краката ми и той веднага хвана ножа преди още да е отворил очи. После се ококори и ме погледна дръзко.

— Заповядай, хубавице — покани ме, изтиквайки с крак единия от столовете до масата. — Нова си по тия места, нали? Май не съм те виждал досега. Искаш ли да те черпя нещо за пиене?

— Не си ли още твърде млад, за да си постоянен посетител по кръчмите, господин Ярблек? — попитах, присядайки на стола, който той ми предложи.

— Млад съм, но младост не помня, хубавице — изпъчи се той. — Пораснах още в деня на раждането си. Закърмиха ме с черна бира и за първи път убих човек, когато бях на седем. — Той продължи неспирно да се хвали колко издържал на пиене, колко души е убил досега и колко жени не са устояли на чара му. Изражението и веселият му смях показваха, че не се надява особено да повярвам на всички тези лъжи, а просто се опитва да ме забавлява. След всичко, което чух, заключих, че той е доста непочтен и самоуверен млад човек. Но в потока от неспирни хвалби долових, че е много по-хитър, отколкото личи на пръв поглед. Бях убедена, че ако не допусне някоя фатална грешка, ще доживее зряла възраст и ще е напълно способен за мисията, която съдбата му е предопределила. Признавам, обаче, тогава и през ум не ми мина, че той ще използва познанството си с принц Келдар така, та скоро да се превърне в един от най-богатите хора на света.

Не след дълго съвсем се отегчих от неговите хвалби.

— Виждаш ми се малко уморен, Ярблек — подметнах.

— Никога не се уморявам да говоря с хубава жена — отвърна, а после затвори очи и гръмогласно взе да хърка.

Вероятно това изобщо не беше нужно, но за всеки случай изтрих от паметта му нашата среща. Сторих същото и с човека зад тезгяха.

„Майко!“ — призовах я мислено, щом напуснах „Леговището на плъховете.“

„Тук съм, Поул.“

„Открих Ярблек. Доста е млад, но пък е многообещаващ, стига да оцелее.“

„От сигурно място потвърдиха, че ще оцелее, Поул. Можем ли да му се доверим?“

„Сигурно не е много разумно, но нека все пак рискуваме.“

„Ще се задържим тук доста дълго и можем да го навестяваме от време на време, за да видим как я кара.“

„Кой е другият, с когото трябва да се срещна?“

„Новият крал — Дроста лек Тун.“

„Как така нов?“

„Беше коронясан през 5342 г. Сега е най-много на двайсет.“

„Не ми казвай само, че очакваме помощ от краля на ангаракска нация!“

„Не аз решавам това, Поул. Ти просто трябва да поговориш с него и да разбереш на каква цена би склонил да смени страната в конфликта.“

„Проникването в двореца може и да не се окаже толкова лесно.“

„Мисля, че Галак би могъл да ни помогне за това.“

„Може и така да е. Ще говоря с него тази вечер.“

Приспособяването ми към реда в къщата на Галак беше по-трудно от опознаването на нейния стопанин. Постоянно си повтарях, че според него аз живея там от шест седмици и всичко вече трябва да ми е познато.

— Как мина денят ти, Полана? — любезно попита той след вечеря.

— Както обикновено — отговорих. — Слязох до пазара и посетих няколко магазина, в които още не бях пазарувала, но така и не купих нищо.

— Трябват ли ти пари?

— Не, имам си достатъчно. Срещал ли си се с крал Дроста?

— Няколко пъти. Защо питаш?

— Женско любопитство. Що за човек е той?

— Много е млад, но все някой ден може и да порасне. Да се надяваме обаче, че това ще стане преди да е навършил осемдесет.

— Не те разбирам.

— Жените са слабост на Негово Величество — Галак каза това с неодобрителен тон.

— Не виждам нищо нередно.

— Аз пък виждам, ако това е единственото, обзело мислите на един мъж. А нашият крал изглежда не може да мисли за нищо друго. Съмнявам се дори, че знае имената на всичките си съветници.

— Колко неразумно.

— Той не е неразумен, Полана. Всъщност даже е много умен, но може да приказва единствено за жени. Щом започне да танцува някоя, веднага му пада пердето. Не ме разбирай погрешно — и аз мога да се наслаждавам на танцьорките като всеки нормален мъж, но Дроста започва да се прави на палячо още преди тя да е помръднала. Мен ако питаш, той постоянно се прави на палячо. Нека си го кажем направо — доста е грозен, а лигавенето не го прави по-привлекателен. Скоро в Драсния ще има нов крал и Дроста трябва да обмисли внимателно търговските ни споразумения. Бедата е там, че неговите съветници не могат да го измъкнат от вертепите, та да се срещне с търговските представители на Драсния.

— Но това е потресаващо — промърморих.

— И аз така мисля. Но не е ли по-добре да говорим за нещо друго? Само мисълта за този развратник ме кара да настръхвам.

Цяла нощ размишлявах върху чутото от Галак и на заранта, когато моят собственик тръгна към ежедневните си занимания да мами хората, започнах да се упражнявам в танците. Не ми беше нужна пълна стая с мъже, които да отмерват ритъма, тъй като можех и сама да си определям такта. Разчистих мебелите в средата на стаята и само с едно махване на ръката превърнах стената в огромно огледало. После започнах. Бях забелязала, че докато Аяла танцува, най-важното са духът и отношението, а не стъпките. По обед вече се справях доста добре.

Упражнявах се неуморно две седмици подред. Най-трудно ми беше разголването и перченето. Някои движения в надракския танц дълбоко ме смущаваха, но знаех, че трябва да преодолея притеснението, ако искам наистина да съм добра в занаята. Открих, че танцувам много по-свободно, ако съм стиснала ножовете в двете си ръце. Докато усещах студената стомана на улгоските ками, бях способна да правя движения, за които Аяла дори не можеше да мечтае. Оставаше ми само да се науча да потискам изчервяването при всяка по-дръзка фигура. Начинът ми на танцуване шокира дори мен самата, което всъщност беше и крайната цел.

Зимата дойде и си отиде, а ние двамата с Галак вече живеехме според надракските семейни обичаи. Той по цял ден мамеше клиентите си, а аз се усъвършенствах в танцуването.

Когато снегът по улиците на Яр Надрак взе да се топи, аз все по-често започнах да усещам безпокойство. Цяла зима двамата с Галак почти не бяхме си подавали носа от къщи, затова той охотно се съгласи да излезем сред хората.

Светските отношения в Яр Надрак са на доста първично ниво и се състоят единствено в ходенето до кръчмата. Аз никак не обичах кръчмите, но сега ставаше дума за работа. Преди да тръгнем, обаче, смених дрехите, които обикновено носех. Предполагах, че бих могла да танцувам облечена и в кожените си одежди, но тогава нямаше да има същото въздействие.

Двамата с Галак се настанихме на една маса в кръчмата „Дивият нерез“. Аз дори се насилих да изпия няколко чаши от ухаещия на плодове надракски ел. Признавам, бях доста притеснена. Главите на посетителите постепенно взеха да се замайват и по-късно вечерта един от конкурентите на Галак в търговията с кожи взе да насърчава младата жена с него да потанцува. Всички започнаха да пляскат в ритъм и момичето начена танца. Не беше толкова добра като Аяла, но все пак успя да запали духовете и ръкоплясканията бяха възторжени.

Съвсем тихичко, без дори да го поглеждам, аз леко раздразних самолюбието на моя собственик.

— Моята Полана е даже по-добра! — високо се провикна той.

— Така си мислиш — изсумтя собственикът на танцьорката. — Галак все се има за по-добър от другите — обърна се той към останалите.

— Предложи му облог — прошепнах на Галак.

— А ти знаеш ли изобщо как се танцува? — леко притеснено прошепна той.

— Ще ти взема ума — уверих го.

— Е, добре тогава, защо пък да не опитаме. — Въпреки това гласът му не звучеше много уверено. — Ей, Расак — подвикна на съперника си, — искаш ли да се обзаложим? — После посегна към кесията си. — Давам десет златни монети, че Полана е по-добра танцьорка от твоята Ейяна. Ще оставим нашите приятели тук да преценят кой има право.

— Десет ли каза? Май си твърде самоуверен, Галак.

— Достатъчно, за да подкрепя думите си и с пари. Да не би вече да размисли, а, Расак?

— Добре де, както кажеш. Нека бъдат десет тогава.

Тълпата взе да подвиква одобрително и да тропа с крака.

После започна да ми отмерва ритъма.

Поех дълбоко въздух, станах и отхвърлих горната си дреха. Костюмът ми беше доста точно копие на роклята на Аяла от горската кръчма. С крайчеца на окото си мернах недоволно намръщеното лице на Галак, когато ме видя в тази синя ефирна дреха.

И така, аз танцувах в тяхна чест. Все още се чувствах притеснена да играя пред публика. Мисля, че на професионален жаргон казват на това „сценична треска“. Но щом започнах, нервността ми постепенно преля във вдъхновение и танцувах много по-хубаво от всички онези безсмислени часове на репетиции. Няма по-добър стимул от публиката, която изтръгва най-доброто от изпълнителя. Може и да не съм взела ума на всички присъстващи, но съм сигурна, че поне коленете им омекнаха.

Когато завърших танца си с онова предизвикателно движение, в стаята се възцари пълно мълчание. Тази тълпа вече беше в краката ми! Последвалите викове и ръкопляскания бяха оглушителни и Расак дори не си направи труда да настоява за сравнение между двата танца. Плати, без да обели нито дума.

От тази вечер нататък редовно танцувах из кръчмите. Галак, който никога не забравяше своята изгода, намери начин да използва дарбата ми при сделките си.

— Защо Полана да не ни потанцува, докато обсъждаме нашите сделки? — взе да подпитва партньорите си той.

Можеше да се предвиди, че рано или късно ще се наложи да използвам ножовете си, тъй като танцувах пред доста разгорещена публика. Някои от зрителите трябваше да видят закривените им върхове, за да разберат, че не се шегувам.

Веднъж Галак преговаряше с един търговец с воднисти очи на име Креблар и пазарлъкът беше стигнал до задънена улица. Тогава собственикът ми извади своето скрито оръжие — мен. Той вече беше станал много умел в използването ми и все успяваше небрежно да пробута в разговора, че ще танцувам в чест на неговите партньори и за всички присъстващи в кръчмата. До този момент Креблар вече беше погълнал няколко чаши в повече и си въобрази, че танцувам единствено заради него. Когато направих последното завъртане и спрях пред масата, на която седяха, той прекрачи границата на допустимото. Кривогледите му очи бяха втренчени някъде в стената зад мен, когато грубо сграбчи ръката ми.

— Чудесно момиче — изрева той. — Ела тук, малката, и дай една целувка — продължи и взе да ме опипва.

Хирургическите ми умения се оказаха много полезни в този момент. Рязко вдигнах коляно и го ударих в брадичката изотдолу, докато в същото време измъквах ножа от десния ботуш. Той отметна глава назад и гърлото му се оголи безпомощно. Аз обаче не посегнах към него, а прокарах ножа през гърдите му, преценявайки, че ребрата ще попречат острието да засегне жизненоважни органи.

Викът му беше пронизителен и той ужасено погледна надолу към гърдите си, откъдето бликаше кръв.

— Не трябваше да правиш така — смъмрих го аз, без дори да повишавам глас. После изтрих кръвта от ножа в ризата му, върнах го обратно в ножницата и се огледах.

— Някой от вас да има игла и конец? — попитах присъстващите. — Ако не зашия час по-скоро горкия Креблар, всички ще потънем в кръв до уши.

Един обущар ми даде, каквото е нужно и аз накарах Галак и още трима-четирима души да опънат ранения върху масата и да го държат здраво. Ругаейки тихичко под нос заших раната, която зееше от рамо до рамо през гърдите на Креблар. Опитвах се да не обръщам внимание на писъците му.

(Не знам защо е така, но шиенето смразява кръвта на зрителите много повече, отколкото вида на отворена рана. Хората са твърде странни понякога.)

Не след дълго славата ми се пръсна по цял Яр Надрак и както очаквах, Галак скоро беше поканен „да посети двореца заедно с Полана.“ Най-сетне безкрайните часове репетиции и публичните ми изпълнения бяха постигнали целта си.

Дворецът на крал Дроста се намираше в центъра на Яр Надрак и доколкото знаех, беше единствената сграда в града, направена от камък. Надраките не са майстори в каменните постройки обаче, затова и дворецът беше крив и нестабилен като всички останали къщи.

Когато двамата с Галак влязохме в тронната зала, за първи и последен път през целия си престой там видях гролим. Тутакси предпазливо проучих съзнанието му и не открих нищо заплашително в него. Той беше обикновен гролим с твърде ограничени таланти. Доколкото успях да установя, не беше оставал трезвен нито веднъж през последните десет години. Меко казано, държанието на Торак с надраките беше жестоко.

Крал Дроста беше твърде млад за тежестта на короната, но по всичко личеше, че приема положението си единствено като източник на забавления. Беше толкова слаб, че почти приличаше на скелет, а лицето му бе изпъстрено с големи червени пъпки и дълбоки белези. Имаше чорлава черна рядка коса, а скъпите му жълти дрехи очевидно бяха доста мръсни.

Тъй като това беше официалното ми представяне в двореца, носех верижката си и Галак ме водеше за нея, както повеляваха обичаите. Бях облечена с роклята за танцуване, прикрита с друга синя връхна дреха. Галак ме отведе до стъпалата, които водеха към трона, качи се горе и дълбоко се поклони на своя крал.

— Името ми е Галак, Ваше Величество — представи се той. — Искали сте да ме видите.

— А, ти ли си Галак — отвърна Дроста с остър, почти истеричен глас. — Чакахме те. — После ме огледа от глава до пети и този поглед беше по-оскърбителен от което и да е докосване. — Значи ти си известната Полана — каза. — Ама си я бива, нали? — Той нервно изхихика. — Искаш ли да я продадеш, Галак?

— А, не, Ваше Величество — отговори Галак. — Не се каня да я продавам. — Това беше мъдро решение, защото само верижката предпазваше Дроста от ножовете ми.

— Тогава може пък да ми я заемеш за известно време — явно на Дроста това се стори много забавно, защото започна гръмогласно да се смее.

— Това аз ще го реша, Дроста — студено се намесих аз. — При това не съм сигурна дали имаш достатъчно пари.

— Брей, много си била горда — каза той.

— Знам си цената — присвих рамене.

— Казаха ми, че си танцьорка.

— Истина е.

— Добра ли си?

— Най-добрата, която някога сте виждали. — Скромността не е сред надракските добродетели, но моето самочувствие явно надхвърли и най-смелите хвалби на надраките.

— Ще ти се наложи да ми го докажеш, Полана.

— Щом пожелаеш, Дроста. Но преди да съм започнала, ще е добре да видиш това — бръкнах в дрехата си, измъкнах ножовете и му ги показах.

— Да не би да ме заплашваш? — попита той и очите му изхвръкнаха още повече.

— Нямах такова намерение, Дроста, просто те предупреждавам. Това ще те сполети, ако възторгът ти надмине допустимата граница.

— Никога досега не съм виждал ножове със закривен връх. За какво служи той?

— С него могат да се изкарат на бял свят неща, които хората предпочитат да държат вътре в себе си. — Погледнах с умиление оръжията. — Не са ли прекрасни? — попитах. — Измислени са не толкова да проникват надълбоко, колкото да изкарват вътрешностите навън.

Лицето му позеленя и той потрепери.

— Тази жена е същинска вещица, Галак — обърна се към моя собственик. — Как изобщо издържаш да се навърта около теб?

— На мен си ми харесва, Ваше Величество — отвърна Галак. — Тя ме учи на добри обноски, освен това е най-добрата готвачка в Гар ог Надрак.

— По-скоро в света, Галак — поправих го аз. — Е, Дроста — обърнах се след това към краля, — кое избираш — да танцувам или да ти приготвя вечеря?

— Най-напред потанцувай, Полана — изгледа ме похотливо той. — Да видим дали танцът ти ще ми изостри апетита. — После обходи с поглед претъпканата тронна зала. — Разчистете място — заповяда. — Нека това момиче има простор да танцува, пък тогава ще видим дали е толкова добра, колкото си мисли.

Приех думите му като предизвикателство, затова реших да забравя притеснението и да вмъкна в изпълнението си елементи, които никога не бях пробвала пред публика.

Крал Дроста трепереше неудържимо, когато след края на бурния танц леко пооправих роклята си. В очите му имаше страхопочитание и благоговение.

— Проклет да съм — извика той. — Никога преди не съм виждал подобно нещо!

— Нали ти казах, че съм най-добрата, Дроста — припомних му.

— Сигурен ли си, че не искаш да я продадеш, Галак? — изрече жаловито кралят.

— Мисля, че това е мой патриотичен дълг, Ваше Величество — отговори моят собственик. — Носи ви се славата на невъздържан човек и това може да ви струва главата някой ден. Никога не бих ви продал Полана, докато съм още в пълно съзнание, защото нямаме наследник на трона, който да ви замести.

— Ти не би ме убила, нали, Полана? — попита с плаха надежда Дроста.

— Ще бъда неутешима, ако ми се наложи да го направя, Дроста, но правилата са си правила. Обещавам, обаче, че ще се постарая да го направя колкото се може по-безболезнено. Въпреки това няма да ти е много приятно. Ножовете ми не са пригодени да дават бърза смърт или пък да действат чисто. Обикновено настава голяма бъркотия, след като свърша работата с тях.

— Ти си жестока жена, Полана. Най-напред ми размаха под носа нещо, на което никой мъж не би устоял, а после ми казваш, че ще пръснеш вътрешностите ми наоколо, ако посмея да посегна и да си го взема.

— Много добре го каза. Та какво ще обича за вечеря Негово Величество?

Тримата с Галак и Дроста се оттеглихме и аз им приготвих вечеря.

— Имаме големи неприятности, Галак — замислено рече Дроста, обтягайки се на стола зад дългата маса, на която беше подредена вечерята ни.

— Така ли? — зачуди се Галак.

— Имаш ли солидни връзки и познанства в Драсния?

— Никога лично не съм пресичал границата, но имам доверени хора в Боктор.

— Казват, че на трона там скоро ще се възкачи нов крал, така ли е?

— Старият бързо гасне — кимна Галак. — Принцът престолонаследник се казва Родар. Той е дебелак, но иначе има пъргав ум.

— Ще ми се да се свържа с него. Над главата ми е надвиснала беда, а той сигурно може да ми помогне.

— И каква е тази беда?

— Името й е Тур Ургас и седи на трона в Рак Госка.

— Искаш да кажеш, че е мург, така ли?

— Мургите винаги са ни били трън в петата. Светът би бил много приятно местенце, ако ги нямаше. Тур Ургас е луд човек, но това не се забелязва много в Ктол Мургос, защото там цялата нация е луда. Кралят им обаче е извисил безумието до изкуство. Опитвам се да се свържа и със Закат от Малория — той е принцът престолонаследник там, при това е възпитан и разумен. Вярвам, че би оценил предимството да има съюзници тук, на Западния континент. Рано или късно Тур Ургас ще се опита да обедини западните ангараки, а аз не искам да целувам ръка на някакъв луд мург.

— Тур Ургас няма ли да се почувства предаден, ако се съюзиш със Закат?

— Хич не ме интересува дали ще се засегне или не. Ако Малория е зад гърба ми, тогава той няма да може да ми навреди. Владея просторни земи, Галак, но хората ми не са многобройни. Ако мургите се изсипят, те просто ще ни погълнат. Трябва да се съюзя с някого. — Той стовари юмрук върху масата.

— Затова ли искаш да се свържеш с Родар? — намесих се аз.

— Разбира се. Бих се съюзил дори с Мориндим, ако съм сигурен, че ще е за добро. Имаш ли доверен човек, по когото да пратим вест на Родар, Галак?

— На никого не бих се доверил за това, Ваше Величество.

В този миг ме осени вдъхновение, макар да подозирам откъде точно дойде то.

— Чух, че в града се подвизава един младеж. От приказките за него разбрах, че е много хитър, макар и да не е твърде чистоплътен. Той има още много трески за дялкане, затова може да се наложи да го обучавате известно време. Но пък е схватлив и скоро ще попие всичко. Още не е успял да стъпи здраво в нито една професия, така че с малко усилия би се превърнал в първокласен пратеник. Той е пъргав, интелигентен и сравнително неизвестен.

— Как му е името? — попита Дроста.

— Ярблек.

— А, този ли — възкликна Галак. — И аз съм го чувал. Голям фукльо е, но не ми се вярва, че очаква хората да се хванат на неговите хвалби. — После се замисли над предложението ми. — Знаеш ли, май наистина е най-подходящ за тази работа. Ако го обучим добре, той ще успее да се добере незабелязано до Боктор. Пращам керваните си там по няколко пъти годишно и мога да скрия Ярблек сред каруцарите. — После внезапно плесна с ръце. — Хрумна ми нещо — каза бързо. — Познавам един човек на име Явелин от драсниянското посолство. Той се представя за дребен чиновник или нещо подобно, но съм убеден, че е шпионин. Мога да поприказвам с него да предупреди в Боктор, че си пратил послание за Родар. Това ще помогне на Ярблек да го предаде в сигурни ръце.

Дроста загриза един от ноктите си.

— Трябва да го видя — каза той. — Ако е толкова добър, колкото ме убеждавате, това ще е решението на моите грижи. Къде мога да го открия?

— Той е редовен посетител на кръчмата „Леговището на плъховете“, Ваше Величество — уведомих го аз. — Намира се в свърталището на крадците близо до източната порта.

— Ще пратя да го повикат. — Той ме погледна. — На колко години казваш, че е той, Полана?

— Не съм казвала такова нещо — отговорих. — Както разбрах, бил на около петнайсет.

— Но той е ужасно млад!

— Това зависи от човека, Дроста — възразих. — Освен това разполагаш с време да го обучиш. Тур Ургас няма да предприеме похода си много скоро и ще имаш възможност да се подготвиш.

— Има зрънце истина в думите ти — отстъпи Дроста. — При това младите се поддават много по-лесно на обучение в сравнение с онези, които вече са избрали пътя си.

— Освен това трудът им не е много скъп — притури Галак. — Ако пък му дадеш някаква титла — „Специален пратеник“ да речем — той може да склони да ти работи и без пари.

— Чудесна идея — ентусиазирано възкликна Дроста.

— Това беше невероятна вечер — рече сърдечно Дроста. — Най-напред видях най-добрата танцьорка в кралството си, а сетне тя ми помогна да реша проблем, който ме мъчи, още откакто се възкачих на трона.

— Но ти още не си опитал вечерята — подсетих го аз.

— И тя ли е толкова добра, колкото беше всичко досега?

— Даже още повече — обещах.

Тридесет и девета глава

„Това ли си беше наумила, майко?“ — попитах мислено, след като двамата с Галак се прибрахме у дома.

„В общи линии, да. Ти действаш доста бързо, Поул. Да събереш двамата беше направо гениална идея.“

„И на мен ми харесва как се получи. Ако в бъдеще предстои да се възползваме от услугите им, тогава е най-добре още отсега да са свързани здраво един за друг. С това мисията ми тук може ли да се смята за приключена?“

„Мисля, че всичко вече е свършено.“

„Въпросът е как да се измъкна от града, та двете заедно да полетим към Анат. Никак няма да е лесно да залича спомена за мен от главите на онези, с които се срещнах в Яр Надрак.“

„Защо просто не пратиш вест на баща си? Сега той не е зает с нищо важно, пък и цяла торба златни кюлчета събира прах в кулата му. Кажи му да дойде и да те откупи от Галак. Трябва малко да пораздвижи старите си кокали. Освен това май доста се е привързал към златото, не мислиш ли?“

„Това би било ужасно, майко!“ — едва се удържах да не се разсмея на глас.

„Радвам се, че идеята ти допада“ — ведро отвърна тя.

Изчаках още няколко седмици, за да се убедя, че „планът Ярблек“ действа безупречно. После прекосих града и отидох в посолството на Драсния, за да говоря с маркграф Кендон — човека, познат под прозвището Явелин. Един служител съобщи името ми и аз незабавно бях приета.

— Полана — приветства ме той любезно с кимване на глава. — За мен е чест да се срещна с вас. С какво мога да бъда полезен?

— Сигурно познавате баща ми, маркграфе — казах, оглеждайки се предпазливо да видя дали някой не ни следи или подслушва. Не забравях нито за миг, че шпионажът е нещо като национална черта на драснияните.

— Не вярвам да съм го чувал, Полана. В Яр Надрак съм отскоро, че да познавам всичките му жители.

— Баща ми не е надрак, маркграфе. Още не сме установили обаче към коя раса всъщност принадлежи. Но това са подробности. Та в този момент той се намира в едно селце на име Анат сред сендарските планини. Искам да му пратя вест. Работата е поверителна, затова на мига се сетих за вас. Драсниянското разузнаване се слави с умението си да пази тайна.

— И да разкрива тайни също така — добави той, гледайки ме втренчено. — Усетих, че ти не си обикновена надракска танцьорка, Полана.

— Вярно е, не съм обикновена. Аз съм най-добрата сред всички останали.

— Не точно това имах предвид. Ти не си от Надрак — формата на очите ти не е тукашна.

— Ще им направя забележка за това. Но така или иначе, молбата да отнесете послание до баща ми в Анат си остава в сила. Кажете му, че съм свършила онова, за което бях изпратена в Яр Надрак. Сега искам той да дойде тук и да ме откупи от моя собственик, търговеца на кожи Галак.

— Може би все пак ще се наложи да науча името на баща ви, Полана. Сигурно и така ще го открия, но ако знам как се казва, това би ускорило нещата.

— Колко неразумно от моя страна. Много съжалявам, Кендон — хвърлих му лукав поглед, — май ще трябва да се върнете в академията за няколко опреснителни урока. Малко съм обидена, че не ме разпознахте още в мига, когато прекосих прага.

Тогава той се вгледа внимателно в мен, пренебрегвайки кожените одежди и ножовете, затъкнати в ботушите и колана ми. После примигна и бързо скочи на крака.

— Ваша Светлост — грациозно се поклони, — усещам как земята се тресе от величественото ви присъствие.

— Посолството ви е строено от надракски работници, Кендон. Даже едно по-здраво кихане може да го разтресе.

— Надракските постройки са правени малко надве-натри — съгласи се той. След това очите му се присвиха и едната му буза взе да подскача от нервен тик. — Сега вече много неща си дойдоха на мястото — отбеляза. — Тая работа с Ярблек е била изцяло ваша идея, нали?

— Много прозорливо заключение, маркграфе. Всичко това пък се отнася до определени събития в недалечното бъдеще. Трябваше да установя връзката между Ярблек и крал Дроста. И между Дроста и принц Родар. Тези отношения ще окажат голямо влияние върху важни исторически събития. Но най-добре не ми задавай никакви въпроси, Явелин, защото така и няма да получиш отговори. Моят баща ми създава достатъчно грижи и едвам го удържам да не се меси. Най-малко на теб ще позволя да ми мътиш водата. — При тези думи плъзнах върху масата писмото, което бях написала и запечатала с восък същата сутрин. — Погрижи се баща ми да получи това. Не си прави труда да го отваряш. В него пише само да дойде тук и да ме откупи от Галак. Волята на Вселената ще ти е много благодарна за тази услуга.

— Май всичко това ти е много забавно, а? — обвинително рече той.

— Прави каквото ти е наредено и не задавай повече въпроси, Явелин. След време ще разбереш всичко — приключих наставленията аз.

— Ще се оставя да ме водиш и направляваш, Твоя Светлост — подхвана веднага тона ми той. — Но така или иначе не мога да се удържа да не направя някои догадки.

— Прави каквито искаш заключения, скъпо момче, но не бързай да се намесваш — още ти е рано. — С тези думи се надигнах от мястото си. — Разговорът с теб беше същинско удоволствие, приятелю — добавих весело. — А, щях да забравя — кажи на баща ми да носи много пари, когато идва към Яр Надрак. Мисля, че ще бъде доста изненадан като разбере каква е цената ми.

Явелин остави всички свои задължения за по-късно и тръгна лично към Анат. Е, все пак аз бях нещо като жива легенда. Това понякога е много уморително, но друг път пък ми осигурява определени предимства.

Баща ми не си счупи краката от бързане към Яр Надрак. Всъщност той никога и за нищо не бързаше. Когато си живял седем хиляди години, времето не е от кой знае какво значение за теб. Освен това сигурно дълго се е колебал дали да ме откупи. Той беше много привързан към златото си, което двамата с предшественика на Ярблек извадиха от потоците на Мориндим. Затова сигурно никак не му беше леко да го подели с някой друг.

Най-накрая той надделя над сребролюбието, успешно издържа изпитанието и тържествено се яви в Яр Надрак с дисаги, пълни със злато. По всичко личеше, че все пак аз означавам нещо за него.

Усетих го да приближава, още докато беше на няколко мили от града. Тази сутрин придружих Галак до неговата работа. Той имаше собствен склад за стоката си, но повечето от сделките сключваше в кръчмата. Че къде другаде можеха да се водят сериозни търговски разговори?

Изчаках, докато старият скитник приближи на три преки от кръчмата и казах на Галак, че искам да танцувам. Реших, че това ще е достойно посрещане за баща ми в Яр Надрак. Имах намерение да му покажа, че не си хвърля парите напразно.

Той тихо и незабелязано се промъкна през вратата. Много го бива в тези неща. Видя ми се доста сепнат като ме зърна какво правя. Със сигурност обаче успях да прикова вниманието му. В негова чест дори засилих въздействието на изпълнението си. Мъжете в кръчмата ме приветстваха шумно, погледът на баща ми стана стоманен и той взе да гледа войнствено наоколо. Какъв мил старец беше само! Той все още се вълнуваше за мен, сякаш сватбата на Белдаран е била вчера! Три хиляди години бяха минали неусетно, а нашите отношения си оставаха същите, сякаш бях на шестнайсет. Явно все още можех да му влияя.

Завърших танца си под бурните аплодисменти на публиката и се върнах на масата при Галак. Баща ми си проправи път през блъсканицата, полагайки усилия да прикрие войнствения си вид.

— Чудо жена имаш, приятелю — започна той. — Продаваш ли я?

Двамата размениха няколко изтъркани любезности, а после започнахме сериозния пазарлък за цената ми.

Баща ми се опита да тръгне от обидно ниска сума, аз пък го парирах с абсурдно висока миза. После той леко повиши офертата си, а Галак пооряза моите претенции. Взех не на шега да се дразня, когато баща ми се заинати и отказа да надхвърли десет кюлчета злато. Какво толкова са се вкопчили в това число десет всички мъже? Дали няма някаква магия в него?

В края на пазарлъка и аз прибавих гласа си към този на Галак. Крайната цена всъщност не беше толкова важна. Просто исках да откъсна баща ми от това число десет. Щях да съм доволна и на единадесет, но Галак ме изненада като продължи да се дърпа. Тогава баща ми внезапно склони на дванайсет. Това беше една солидна сума, все пак. Кюлчетата тежаха по десет унции всяко, а сто и двадесет унции злато, шейсет от които щяха да останат за мен, никак не бяха за подценяване.

Двамата напуснахме Яр Надрак в края на лятото и поехме на запад с обичайния ход на баща ми, който беше нещо средно между кретане и стоене на едно място. Есента вече беше настъпила, когато най-накрая се добрахме до планинската верига, която се спуска като гръбнак през целия континент. Като видя пожълтелите листа по дърветата, баща ми леко ускори ход, но тогава вече беше твърде късно. Зимата ни е изненадвала в гръб на няколко пъти през хилядолетията и баща ми винаги изглежда леко обиден, когато това се случи.

Вихрушката, която се изви по източните склонове на планината, беше свирепа и фуча над импровизирания ни заслон цели три дни. Много съм горда, че нито веднъж не казах „губим си времето“ или пък „мотаем се“ в дългите разговори с баща ми.

После времето утихна, но беше ясно, че дори и да тръгнем, до никъде няма да стигнем. Снегът беше натрупал повече от метър, а преспите бяха даже по-дълбоки.

— Няма да можем да се измъкнем оттук, татко — казах. — Ще трябва да си променим формата и да отлетим.

Категоричният му отказ ме изненада, а извинението, че наоколо може да се навърта някой гролим ми се видя доста неубедително. Ако приемехме формата на соколи, щяхме да сме в Драсния преди някой гролим да се е отдалечил и на пет мили от сегашното ни местонахождение.

Пробивахме си път през снега с пухтене и бяхме изминали почти миля, когато братовчедката на първата вихрушка отново ни заслепи очите. Бяхме принудени пак да търсим прикритие от острите като стрели снежинки. Бурята вилня цяла нощ, а на другата сутрин чухме някой да вика отвън.

— Ей, вие, в лагера — чу се глас. — Идвам при вас, не се стряскайте.

Беше някакъв старец. Татко също е стар, макар често да го забравя, но тоя облечен в кожи приятел сякаш го беше надминал по възраст. Косата и брадата му светеха в така рядко срещаното сребристо бяло, което почти заслепява. Очите му бяха наситено сини. Имах странното чувство, че нищо не може да им убегне. Главата му беше сгушена в рошава кожена яка, а пухкавата му шапка беше много шик.

— Май двамата здравата сте я загазили, а? — попита весело той като се навря под заслона ни.

— Мислехме, че можем да се измъкнем — рече примирено баща ми.

— Няма никакъв шанс да успеете. Снегът се чувства като у дома си тук, в планините. Това е неговото царство. Накъде бяхте поели?

— Към Драсния.

— Много късно сте тръгнали. Няма да стигнете Драсния тази зима. — Той въздъхна дълбоко. — Е, все ще измислим нещо. Най-добре е да презимувате при мен. Имам една пещера на около миля оттук. Съберете си багажа и доведете конете. Мога да си позволя гости за една зима.

Баща ми и старецът прекараха зимата в дълги разговори без при това да се каза нещо съществено. Те явно си допаднаха, макар да нямаха нищо общо помежду си. Не след дълго взех да усещам намесата на някаква външна сила. Не вярвам престоят ни в пещерата да имаше някакво съдбоносно значение, но двамата с баща ми явно трябваше да прекараме известно време с този старец. Бях потресена, когато осъзнах, че няма по-свободен човек на света от този отшелник в планините.

Пролетта най-сетне дойде в планините и двамата с баща ми отново подновихме пътуването си.

Седмица по-късно стигнахме Боктор. Градът все още изглеждаше потискащо. Миналото лято оттук беше минала чумата.

Беше отнела живота на много драсниянци, а сред тях и на тогавашния крал. Двамата с баща ми останахме за коронацията на принц Родар. Аз по доста заобиколен начин поразпитах дебеличкия бъдещ крал и с радост открих, че той вече е бил посетен от някакъв млад надрак с опърпан вид на име Ярблек.

След коронацията на Родар баща ми взе еднолично решение, което никак не ми се понрави. Той продаде конете ни и купи лодка.

— Ще продължим през блатата — заяви с дразнеща самоувереност.

— Какво ще направим?!

Смятах, че тонът ми ще го разколебае.

— Много хора пътуват по Великия северен път през това време на годината, Поул — оправда се той. — В тълпата може да ни дебнат и неприятелски очи.

Така или иначе, двамата се спуснахме с лодката през вонящото блато. Комарите ни посрещнаха с възторг и постоянно ни хапеха за добре дошли. След първата миля аз съвсем се вкиснах.

Валеше дъжд. За да избегне един бент, баща ми отклони лодката по някакъв спокоен и криволичещ воден ръкав между тръстиките. Не след дълго пред нас се мярна спретната къщурка със сламен покрив — домът на Вордай, Вещицата от блатата.

Слуховете за Вордай вече три века кръстосваха села и паланки, гори и планини. Както се оказа после, всички те бяха силно преувеличени. За разлика от нас, вещиците се занимават най-вече с духовете и с това да влияят на промените в климата. Най-точно е да се каже, че вещиците имат ограничена област на интереси, докато ние действаме мащабно. Това, естествено, е доста опростено обяснение, но поне изяснява всичко.

Блатниците вече бяха предупредили Вордай за нашето пристигане и тя ни чакаше на прага, когато татко заби носа на лодката в калния бряг на обраслото с дървета островче. Не бих казала, че ни посрещна много сърдечно.

— Можете да влезете вътре — рече не особено приветливо тя. — Поне докато спре дъждът.

Двамата с баща ми слязохме на сушата и се упътихме по пътеката към къщата.

— Значи ти си Вордай — обърнах се към възрастната, но с още запазена хубост жена край вратата.

— А ти трябва да си Поулгара — отговори тя.

— Вие двете познавате ли се? — изненадано попита татко.

— Само по име, Стари вълко — отвърнах. — Вордай е тази, която наричат Вещицата от блатата. Тя беше прокудена от света на хората и само в драсниянските блата се чувства в безопасност.

— Сигурно защото всички дървета тук са прогизнали от влагата и не стават за клада, на която да ме изгорят — добави тя. — Елате вътре да се скриете от дъжда.

Къщата й беше подредена като аптека, пред огнището имаше спретната купчина дърва, а на масата — ваза с блатни цветя. Кафявата рокля, която носеше, ми напомни дрехата на майка, когато я видях за първи път в пещерите на Улго. За разлика от нея, обаче, Вордай куцаше.

Без да пророни и дума, тя взе мокрите ни дрехи, провеси ги край огъня да се изсушат и ни даде тъкани наметки, с които да се загърнем.

— Седнете — каза, а после подреди масата. — В гърнето има достатъчно храна и за тримата. — По миризмата, която се носеше откъм огнището, отгатнах, че е вкусна рибена супа, ароматизирана с билки и подправки. Личеше, че Вордай е много добра готвачка.

— Ти знаеше, че идваме, нали? — попитах.

— Естествено, нали затова съм вещица.

През това време един от блатниците се домъкна и й каза нещо на странния си писукащ език.

— Да — отговори Вордай на хитрата животинка, — знам.

— Значи е истина? — рекох. Бях чувала най-невероятни истории за способността на Вордай да общува с блатните обитатели. — Не бива обаче много да се намесваш в живота им.

— Това не им вреди — присви рамене тя. — С тях е много по-приятно да се приказва, отколкото с хората.

Тази достойна старица таеше някаква болезнена тайна. По всичко личеше, че животът не е бил много ласкав с нея, но имаше още нещо, което не можех да доловя. Тя много ме заинтригува, пък и беше истинско предизвикателство за лечителските ми дарби. Затова се заинатих и реших да не се отказвам, докато не открия какво се таи зад загадъчната й външност. Сигурно вече сте забелязали, че не съм от тези, които си оставят магарето в калта, нали?

След като се нахранихме, аз внимателно се свързах чрез мисълта си с татко и направо му заповядах: „Върви си!“

„Какво?“

„Излез навън. Искам да остана насаме с Вордай. Махай се и то сега!“

Изражението му стана доста объркано.

— Ще изляза да обърна лодката — оповести той. — Няма смисъл да се напълни с дъждовна вода. — После се надигна и излезе. Изглеждаше много глупаво с тази наметка.

— Ще ти помогна да измиеш чиниите — обърнах се към нашата домакиня. Споделените дребни домашни задължения сближават жените, но Вордай упорито отказваше да ми открие сърцето си. Е, бях принудена да прибегна до другия начин. Започнах мислено предпазливо да я проучвам и след като преодолях защитната й бариера, най-сетне открих източника на нейното нещастие. Естествено, беше мъж. Повечето проблеми на жените идват от това. Всичко се оказа много банално. Когато била на петнайсет, Вордай се влюбила дълбоко. Мъжът бил доста по-възрастен от нея и ако трябва да говорим направо, бил тъп като галош. Живеели в някакво затънтено селце в края на блатата. Вордай правела всичко възможно да привлече вниманието и събуди чувствата на този глупак. Тя използвала дарбите си, за да помага на своите съседи, но за нещастие нейният идол се оказал дълбоко религиозен в най-лошия смисъл на тази дума. Той жадувал с цялата си долна душа да „заличи отвратителните деяния на вещицата“. Именно той насъскал тълпата, която тръгнала да я гори на клада. Тя била принудена да се скрие в блатата, разделяйки се с надеждата за любов, брак и деца. Ето защо дори сега, след триста години, живееше сред мочурището, отдавайки цялата си любов на блатниците. Беше поредната банална история за дълбока страст към неподходящ човек, която все още изгаряше душата й.

— О, горката — казах внезапно и очите ми се напълниха със сълзи.

Тя ме погледна сепнато и разбра, че бях проникнала в мислите й. Отначало страшно се разгневи заради неочаквано нашествие, но после разбра, че съм го направила единствено от съчувствие. Все пак аз бях магьосница и нямах нищо против вещиците. Стената, с която се беше обградила, внезапно рухна и тя изхлипа.

— О, Поулгара — разплака се неудържимо. Прегърнах я и двете постояхме така, а аз я галех по косата и успокоително й шепнех. С нищо друго не можех да помогна. Вече знаех къде е болката, но не можех да я облекча.

Дъждът спря, двамата с баща ми облякохме вече сухите си дрехи и поехме отново на път. Докато той гребеше през блатата, от мислите ми не излизаха двете срещи. И в планината, и край Боктор баща ми се изплъзна с твърде неубедителни обяснения за отказа да приемем формата на птици. Той е способен да измисли какво ли не, само и само да не работи, а сега сякаш се стремеше точно към обратното. Това беше толкова необичайно, че тутакси привлече вниманието ми. По някаква необяснима причина ние трябваше да се срещнем със стареца в планината и с Вордад в драсниянските блата. Най-накрая се отказах от безплодните си догадки. Все пак двамата с баща ми не бяхме центърът на Вселената и тези срещи може да са били от полза за някой друг.

(Естествено, сега вече знам на кого са били необходими те. Вордай и старият златотърсач е трябвало да станат част от обучението на Гарион, а двамата с баща ми сме били по-скоро случайни свидетели. Толкова е очевидно, та се изненадвам как сте го пропуснали.)

Стигнахме Алдурфорд и поехме по източното подножие на сендарските планини, докато накрая не излязохме на един рядко използван черен път, който водеше през долината към Анат.

Когато тръгнах към Гар ог Надрак, Геран беше шумен юноша. Сега го заварих вече улегнал и сериозен млад мъж. Това се случва често, понякога преображението става дори само за една нощ. За разлика от повечето млади мъже, които възпитах, Геран беше с тъмна, почти черна коса, но очите му бяха наситено сини. Не беше много висок, но удивително приличаше на Рива Желязната хватка.

— Лельо Поул! — извика с облекчение той. — Боях се, че няма да се върнеш навреме за сватбата.

— За чия сватба, скъпи? — И досега не знам защо казах това. Много добре знаех за чия сватба говори той.

— За моята, разбира се — отвърна. — Двамата с Илдера ще се женим следващата седмица.

— Тъй, тъй — измърморих, — очаквах това.

В селските сватби обикновено участват все съселяни — особено булката и младоженецът. Те най-често са съседи и са отраснали заедно. Този случай обаче не беше такъв. Младоженците не само идваха от различни места, но бяха и от различни народности. За щастие, проблемите, които възникнаха поради тези различия, не засегнаха младите. Главни действащи лица този път бяха техните майки — майката на Геран, Алара, и майката на Илдера — Олана. Двете смъртно се намразиха още от пръв поглед. Бащата на Илдера, Гретан, беше главатар на клан, и това не излизаше от главата на Олана. Тя направи всичко възможно да разтръби, че според нея дъщеря й не се жени за човек от тяхната черга.

В очите на Алара нейният син беше престолонаследникът на Рива и високомерието на Олана я ядосваше не на шега. Трябваше постоянно да я обуздавам, за да не обяви с гордост потеклото на чедото си. За мен подготовката на сватбата се оказа много мъчителен период.

Ако не бях отсъствала през последния етап от тяхната връзка, може би бих могла мирно и тихо да уредя всичко. Но сега вече беше твърде късно. Накрая грижите около младоженците останаха на заден план. Личната вражда между Алара и Олана постепенно се разрастваше, а на всичкото отгоре сендарите и алгарите се гледаха като куче и котка.

— Е, господа — обърнах се към Дарал и баща си една вечер, — имаме проблем. Ще гледам да държа Алара и Олана по-далеч една от друга, но вие ще следите за реда по улиците и най-вече в местната кръчма. Не искам никакви кръвопролития преди венчавката. Ако тези идиоти държат да се изколят, ваша работа е да отложите това за след сватбата.

Геран и Илдера изобщо не подозираха за негласната вражда между техните майки. Двамата бяха изпаднали в онова състояние на блажено неведение, което винаги предхожда един щастлив брак. Преди също бях присъствала на подобно нещо. Отново пред очите ми изскочи онзи следобед в Камаар. А и как бих могла да го забравя — нали тогава изгубих сестра си. Геран и Илдера не бяха така обсебени един от друг като Белдаран и Рива, но доста се доближаваха до тяхното състояние.

Алара и Олана през цялото време бяха на нож, но върху лицата им си оставаха замръзнали усмивките на фалшива любезност. Те имаха за цел да прикрият истинските им чувства, но бяха далеч от успеха.

Когато най-сетне дойде денят за сватбата, аз бях напълно изтощена. Ако оцелеех след всичко това, щях да си дам дълга почивка. Чуех ли само още веднъж „Но, Олана, скъпа…“ или пък „Но, Алара, мила моя…“, щях да започна да викам.

Поради присъствието на двамина свещеници церемонията се проточи цели два часа. Нетърпеливите гости, които чакаха само сватбеното пиршество, вече не можеха да бъдат овладяни.

Илдера беше поразително красива, а Геран — така прекрасен, та чак чувах как момичетата от Анат скърцат със зъби, задето са го изпуснали.

Обикновено слушам доста разсеяно сватбените проповеди, но едва не се задавих, когато сендарският свещеник призова Торак да благослови брака. Това беше най-нелепото нещо в цялата венчавка.

Когато най-сетне церемонията приключи, Геран и Илдера вече бяха мъж и жена. Те издържаха стоически и пиршеството, но очевидно изгаряха от нетърпение да се озоват по-скоро насаме в каменната къща, която Геран и баща му бяха построили в южната част на единствената селска улица. Очевидно имаха много работа тази вечер. Татко, Дарал и Гертан успяха да запазят реда по време на вечерята и така свърши всичко. Ние съпроводихме щастливата двойка до новия им дом, а после аз се върнах в къщата на Дарал и се строполих изтощена на леглото.

Жителите на Анат и хората от алгарския клан бяха добре възпитани, затова схватките помежду им не започнаха преди залез слънце.

Четиридесета глава

Каквото и да се случваше в Анат, обаче, ние не трябваше да забравяме, че извън пределите на селото съществува един друг, много по-голям свят. Той не стоеше на едно място, а се развиваше, независимо дали ние забелязваме това или не.

По същото време, когато се състоя сватбата, на Тур Ургас му хрумна безумната идея да убие императора на Малория Закат. В неговия план беше замесена и възлюбената на Закат и тя стана една от причините да се провали коварният замисъл. След това нещастие Закат бе обсебен от манията да изличи расата на мургите от лицето на земята. Тази цел беше похвална, но тя се оказа внезапна пречка, когато започнаха да назряват много по-важни събития. Тур Ургас беше точно толкова луд, колкото ми го описа Дроста, но и Закат не се оказа по-добър. По-късно Чо-Рам от Алгария излекува лудостта на Тур Ургас, а Цирадис, Гадателката от Кел, върна разума на Закат. Двамата обаче използваха съвсем различни методи.

Не си давах сметка до каква степен уединението в Анат ме е откъснало от събитията по света. Осъзнах го едва когато баща ми ни посети през пролетта на 5349 г. и разказа за разкола между ангараките. Имаше известно очарования в тихия селски живот, но светът можеше да се срине, а новината за това да стигне до Анат едва няколко години по-късно.

През есента на същата година нещастието почука на вратата на моето семейство. Случи се през един обикновен есенен ден, когато въздухът вече беше започнал да захладнява, а листата на брезите и брястовете се бяха обагрили в ярки цветове. Както обикновено Дарал и Геран отидоха на работа в каменоломната. Точно по обед южната плоча на склона внезапно се откъртила, рухнала върху площадката на кариерата и смазала моя племенник Дарал.

(Злополуки стават навсякъде по света, а каменна кариера не е от най-безопасните места за работа. Но както се оказа по-късно, смъртта на Дарал не е била причинена от злополучно стечение на обстоятелствата. Това беше първият знак, че Чамдар — или Ашарак Мургът, ако предпочитате — най-сетне беше попаднал на дирите ни.)

Скръбта ми по Дарал ме скова и ме направи неспособна да мисля и действам трезво. Татко стигна Анат за погребението, но аз изобщо не го забелязах — точно в този момент нямах никакво настроение за банални и изтъркани фрази. Затворих се в стаята си за цели две седмици, а когато излязох, татко си беше заминал. Заварих Алара да шета из кухнята. Действията й бяха някак механични и сковани, а умът й явно се рееше другаде. Започнах да се храня в стаята си, защото нямах желание да разговарям с когото и да било, още по-малко с тези, които изпитваха същата мъка като мен.

Когато най-сетне се съвзех, открих, че Алара се държи много особено. Бях уверена, че мога да се справя с това, но се оказа, че греша. Нито един лечител не може да излекува болестите в собственото си семейство, защото в медицината е нужна трезва и обективна оценка, а кой е способен да приема хладнокръвно бедите на близките си? Трябваше ми време, за да поставя точната диагноза. Когато направих това, вече беше твърде късно. Предполагам, обаче, че е било късно още от самото начало, защото причината за лудостта на Алара идваше отвън.

След няколко дни двете с Илдера се постарахме цял Анат да разбере, че Алара „чувства някаква слабост и не е добре със здравето“, затова се нуждае от спокойствие и тишина — „заради скорошната тежка загуба, нали разбирате“. Селянките кимаха мъдро, преструвайки се, че разбират. Така посещенията в дома на северния край на селото постепенно секнаха. Следяхме Алара да не напуска къщата без придружител. Младата съпруга на Геран показваше удивителна схватливост, когато трябваше внезапно да се промени темата на разговор, щом двете се натъкнеха на минувач по улицата. Тя можеше да предвари изричането на съболезнования за смъртта на Дарал, още преди да са се откъснали от устните на говорещия. Предпазването на Алара от пълно полудяване стана наша основна грижа.

През пролетта на 5354 г., когато снеговете вече се топяха и всички потоци преливаха извън коритата, една ранна утрин Илдера извървя калната улица на Анат и пристигна при мен с лъчезарна усмивка на лицето.

— Мисля, че съм бременна, лельо Поул — обяви тя.

— Време беше — казах.

Тя малко се засегна от реакцията ми, но аз се разсмях и я прегърнах.

— Исках само да те подразня малко, Илдера — обясних, притискайки я към себе си. — Толкова съм щастлива за теб.

— И аз съм много доволна — отвърна тя. — Кажи ми само какво да правя, за да не ми се гади всяка сутрин?

— Хапвай нещо, скъпа.

— Какво каза?!

— Всяка вечер преди лягане слагай някаква храна на масичка край леглото. Като се събудиш на сутринта, най-напред хапни, а после ставай.

— Това ще помогне ли?

— Винаги помага. В тази област на медицината съм страшно добра. Имам голяма практика. — Погледнах преценяващо към корема й. — Не ти личи още.

Тя направи тъжна физиономия.

— Край на хубавата ми фигура. Скоро нито една дреха няма да ми става.

— Ще ти ушия няколко прекрасни ризи, Илдера.

— Редно ли е да кажем на Алара? — попита тя, поглеждайки към стаята на свекърва си.

— Нека най-напред хубаво да обмисля това. — След тези думи внимателно поставих ръка на още плоския девичи корем и деликатно проучих тялото й. — Три седмици — заключих накрая.

— Какви три седмици, лельо Поул? Моля те, не ме плаши с тази твоя загадъчност.

— Бременна си от три седмици.

— О, значи е била последната виелица тогава.

— Сега пък аз не те разбирам, скъпа.

— Ами, навън валеше едър сняг и нямаше какво толкова да се прави онзи следобед. — После ми се усмихна дяволито. — Трябва ли да продължавам с обясненията, лельо Поул?

Тоя път беше мой ред да се изчервя.

— Не, Илдера — казах. — Вече схванах за какво говориш.

— Мислех, че това може да те заинтригува — от професионална гледна точка, имам предвид. Сигурна ли си, че не искаш допълнителни подробности, лельо Поул?

— Илдера! Престани веднага с това! — лицето ми вече изгаряше от неудобство.

— Май този път аз успях да те притесня, а, лельо Поул! — засмя се звънливо тя.

Беше прекрасно момиче! Толкова я обичах!

Същата нощ се свързах мислено с близнаците в Долината.

„Знаете ли къде може да намеря баща си?“ — попитах ги.

„Последният път, когато говорихме с него, беше в Толнедра, Поул — отговори Белкира. — Но той много пътува и е трудно да му се хванат дирите.“

„Искам да му пратя известие — уведомих ги аз. — Но сигурно сме заобиколени от вражески уши, затова не искам да навлизам в подробности.“

„Ако е нещо спешно, можем да дойдем при теб, а после да го потърсим заедно“ — предложи Белтира.

„Не, не е нищо спешно — поне засега. Тук просто става нещо, което ще протече за точно определено време — реших че съм предпазлива в изразите. — Да сте намирали нещо ново и вълнуващо при Мрин напоследък?“

„Нищо ново — отговори Белкира. — Сякаш всичко е замръзнало в една точка.“

„Тук вече дойде пролетта, чичо — казах. — Забелязвал ли си как през пролетта времето се отпуска и затопля?“ Бях сигурна, че близнаците ще схванат смисъла на посланието ми, кодирано в това иначе съвсем безобидно изречение.

„Ами да, така е — съгласи се Белтира. — Като ни обърна внимание, вече и ние забелязваме някои промени. Откога настъпи пролетта при вас?“

„Вече три седмици, чичо. Снегът вече се топи и скоро ще поникнат кокичетата.“

Бях уверена, че ако ни подслушва някой гролим, той ще бъде очарован от моята прогноза за времето.

„Ние и двамата много обичаме кокичета“ — добави Белкира.

„Аз също ги харесвам. Ако се чуете с баща ми, предайте му моите поздрави.“

„Разбира се, Поул.“

Много се гордеех с начина, по който успях да им предам новината за състоянието на Илдера, без да споменавам нищо конкретно. Както се оказа по-късно обаче, изглежда бях подценила схватливостта на Чамдар.

Късно през есента състоянието на Алара внезапно се влоши. През пролетта и лятото тя беше така увлечена от развитието на бременността на Илдера, че изглеждаше съвсем нормална. Но когато листата започнаха да пожълтяват, тя изведнъж беше обзета от манията, че Дарал се е загубил някъде в планината. Сега вече знам откъде й беше внушено това, но тогава нейното бълнуване напълно ме обърка. Вече не смеех нито за миг да я изпусна от очи. Щом обърнех гръб, тя вече беше изчезнала някъде. След часове трескаво търсене обикновено я откривах да броди безцелно из леса наоколо, викайки с равен глас името на мъжа си. Жалните й викове ми късаха сърцето и душа не ми даваше да й се скарам.

Сега, от дистанцията на времето признавам, че Чамдар не беше обикновен гролим. Той умееше много умело да се прикрива и да заличава дирите си. Нито веднъж не успях да усетя присъствието му, нито пък да заподозра какво прави с разума на Алара. Нещо повече — той ме познаваше дори по-добре, отколкото можех да допусна. Например знаеше, че единственото нещо, което можеше да ме накара да изляза в гората, бе отсъствието на Алара. Нито един гролим не би могъл да осъзнае колко дълбоко съм привързана към членовете на моето семейство. Чамдар не само усети любовта ми към тях, но и успя да се възползва от нея и да ме отдалечи от Анат в съдбоносния момент.

В навечерието на Ерастидите Илдера беше обхваната от фалшиви родилни болки. Сега знам, че Чамдар имаше пръст и в това. Една селянка ми донесе тревожната вест от Геран, който ме викаше при себе си. Погледнах Алара. Тя изглеждаше дълбоко заспала. Внимателно се промъкнах в съзнанието й и направих така, че да спи непробудно. После си взех инструментите и забързах към другия край на селото, за да изродя най-новия член на семейството ни.

Мъките на Илдера продължиха няколко часа, а след това родилните болки постепенно отшумяха.

— Какво не е наред, лельо Поул? — попита Геран с леко изтънял глас.

— Няма нищо, Геран — уверих го аз. — Раждането обикновено протича по този начин. Илдера още не е напълно готова.

— Може би искаш да кажеш, че тя се упражнява?

Не бях чула някой да се изразява по този начин досега и той ми се видя много забавен. Геран обаче много се обиди от моя смях.

— Тя се чувства прекрасно, Геран — уверих го аз. — На това акушерките му казват „лъжливо раждане“. Както виждаш, случва се толкова често, че дори си има име. До утре няма да стане нищо съществено. Тя сега спи, затова и ти можеш да си отдъхнеш. Бъди спокоен, ще те извикаме, когато се наложи.

Хлопнах чантата с инструментите и поех през снега обратно към къщи. Когато се върнах, Алара вече я нямаше. Още тогава трябваше да се досетя, че Чамдар е пробил моята защита над съзнанието на Алара. Никой не се е събуждал, след като съм му наредила да спи, докато не му кажа да отвори очи.

Вече цяла седмица беше много студено, но не валеше сняг. Цялото село и околностите бяха прорязани от следи в бялата покривка над земята, които водеха във всички посоки. Реших да тръгна на север, накъдето обикновено поемаше Алара по време на своите безполезни търсения. Но и този път Чамдар беше една крачка пред мен. Тя беше поела на юг. Макар да бе опасно, аз все пак предпазливо опитах мислено да установя къде се намира, но и то не помогна. Това вече ми се видя много странно. Продължих да се лутам напред-назад из гората и най-накрая излязох на една полянка от другата страна на леса. По нея личаха следи от сърни, зайци и птици, но нямаше нито ред човешки стъпки. Явно Алара не беше тръгнала на север.

Изведнъж осъзнах, че вече минава полунощ и навън е много студено. Бях пребродила всички околности на север, североизток и северозапад. Тъй като Анат беше в дъното на клисура, на изток и запад го обграждаха непристъпни скали. Оставаше ми само южната част, а аз бях на пет мили оттам.

Реших да изоставя всяка предпазливост и смених формата си. Ако това издадеше присъствието ми пред някой гролим, толкова по-зле за него. Най-голямата опасност за Алара сега идваше от студа. Тя просто можеше да замръзне някъде. Трябваше да я намеря на всяка цена.

Нямаше как да разбера, че малко след като напуснах леглото на Илдера, нейното фалшиво раждане се беше превърнало в истинско. Геран се опитвал отчаяно да ме открие, но, разбира се, не успял. Местната акушерка помогнала на Илдера и Гарион се родил малко след полунощ.

Не бях там, за да облекча раждането, но за щастие минало без никакви усложнения. Илдера беше от расата на алорните, а техните жени са създадени да раждат.

Цяла нощ търсих Алара. Най-накрая открих тялото й да лежи под една висока скала на около шест-седем мили преди каменната кариера. Това обясняваше защо не успях мислено да я открия, когато изчезна. Тялото й беше вкочанено и това ясно показваше, че е умряла още преди да се върна у дома и да установя отсъствието й.

Бях напълно изтощена, когато я намерих, затова избухнах в плач и взех да си скубя косата, обвинявайки се за нейната смърт. После внезапно спрях, устремила ужасени очи в плътния стълб дим, който се издигаше над Анат в ранната утрин на първия ден от Ерастидите. Нещо гореше в едно село, направено цялото от камък!

Опитах се да потисна мъката и когато тя поутихна, усетих присъствието на баща си наблизо. Той беше много по-близо до пожара от мен. „Татко!“ — изкрещях без глас аз.

„Връщай се обратно, Поул — мрачно се отзова той. — Веднага!“

Изобщо не помня как съм изминала разстоянието от замръзналото тяло на Алара до обхванатия в пламъци дом на Геран. После ми казаха, че съм се пренесла над земята, а това е много опасно горе в планината. Ако по пътя ми се беше изпречил някой връх, в това състояние щях да мина през него, а нямаше да го заобиколя. Подобен експеримент не би приключил в моя полза.

Баща ми стоеше на колене в двора над някакъв увит в одеяло пакет. Къщата на Геран беше изчезнала сред пожара.

— Какво е станало тук, татко? — почти изпищях аз.

— Беше Чамдар! — изрева насреща ми той. Очите му бяха пълни с ярост и желание за мъст. — А ти къде се губиш, Поул? Защо си изчезнала така внезапно?

Въпросът му ме преряза като с нож. Дори сега, след толкова години, чувствам острието му в себе си.

Четиридесет и първа глава

Бях вперила очи в пламтящата каменна къща на Геран, а сълзите се стичаха неудържимо по бузите ми.

— Остана ли ни някаква надежда? — обърнах се към баща си, макар да бях уверена, че всичко е изгубено.

— Никаква — отговори късо той, отривайки собствените си сълзи с груба длан. — И двамата са мъртви.

Цялото ми семейство беше унищожено само в една-едничка нощ. Както и да го въртях, колкото и да го сучех, знаех, че вината за това е моя.

— Провалихме се, татко! — изкрещях от болка. — Аз се провалих!

— Сега не е време за това, Поул! — сряза ме той. — Трябва час по-скоро да отнесем детето оттук. Чамдар ми се изплъзна и може да ни изненада отнякъде. — Зачервените очи на баща ми загледаха със стоманена твърдост в пламъците, които сякаш извираха от самите камъни. По всичко личеше, че замисля страшно отмъщение за Чамдар.

— Защо го остави да избяга? — попитах, осъзнавайки, че не съм единствената, която се е провалила тази нощ.

— Нямах избор — обясни той. — Този нещастник хвърли детето срещу мен. Нямаме повече работа тук, Поул. Да се махаме!

Наведох се и внимателно поех детето. Отметнах одеялото и за първи път се взрях в лицето на Пратеника на боговете. Беше съвсем обикновено бебешко лице, но когато се вгледах в тъмносините очи, сякаш целият свят се завъртя пред мен. Някой ден можеше наистина да усмърти един бог, но сега беше просто сънливо бебе. Притиснах го до сърцето си. Чамдар трябваше да мине през трупа ми, ако искаше да се добере до него.

— Ще трябва да му измислим име — каза татко. — Хората може и да не ни разберат, ако просто го наричаме Пратеника на боговете.

— Името му е Гарион, татко. Двете с Илдера го решихме още преди няколко месеца.

— Гарион ли? Не е лошо. Откъде го измисли?

— Илдера го беше сънувала. Обзалагам се, че е имало намеса отгоре. Каза ми, че истинското му име е Белгарион, но трябва да го наричаме Гарион, докато порасне. — Опитах се да възвърна силата си. — Чамдар ще трябва да отговаря за много неща.

— Така е — отговори сурово баща ми. — Аз лично ще се погрижа тези отговори да му отнемат поне седмица. Какво се случи с Алара?

— И тя е мъртва, татко. Паднала е от една скала. На тръгване ще трябва да минем оттам и да я погребем.

— С това стават две седмици — изръмжа през зъби той. — Ще намеря начин да задържа Чамдар жив през всичкото това време.

— Добре тогава — казах. — Сега ще занеса Гарион на безопасно място. Чамдар остава за теб. И помни, ще искам да ми разкажеш всичко с най-големи подробности! — Усещах същата ярост и склонност към жестокост като баща ми.

— Няма да стане, Поул — рече със съжаление той. — Най-напред ще се убедя, че вие двамата сте в безопасност. Нашето най-голямо задължение е увито в това одеяло. Ще се разправя с Чамдар едва след като ви заведа на сигурно място.

Държахме се настрани от основните пътища и нощувахме в пещери или под паднали дървета. Трябваха ни няколко дни, за да се доберем до подножието на планината. Излязохме на един доста оживен път близо до селцето Долен Гралт. Ние обаче не влязохме в него, а продължихме направо, устремени към къщата ми край езерото Ерат. Тя винаги служеше за убежище, когато ни застигнеше някакво нещастие.

Както обикновено след дълго отсъствие вътрешността й беше студена и прашна. Запалих огън в кухнята, докато баща ми се опитваше да се свърже с близнаците. Върна се премръзнал и зъзнещ. Изтупа старателно краката си на входа и се загледа с копнеж в бумтящия огън.

— Реши ли вече къде ще отведеш детето? Сигурно трябва да знам името на града.

— Не мисля, че това ще бъде град, татко, не и този път. Там не можеш да запазиш нищо в тайна. Не желая да завися от словоохотливостта на последния приказлив пияндур в града. Този път ще потърся някоя усамотена ферма. Сега всичко ще бъде различно.

— Така ли? И какво ще е толкова различното?

— Винаги съм казвала на престолонаследника кой е в действителност, когато навърши пълнолетие. Държах да разбере колко е важно да бъде обикновен и да не се откроява от останалите.

— Какво му е лошото на този подход?

— Някои от тях не са много добри актьори и доста се увличат. Сигурно защото приличат на теб.

— Това пък какво означава?

— Ти винаги преиграваш, татко, и често стигаш до крайности. Ще направя така, че на Гарион да не му се налага да играе.

— И как ще го постигнеш?

— Много просто — няма да му кажа кой е той всъщност, а ще го оставя сам да открие това. Той ще отрасне като обикновено фермерско дете, при това ще е убеден, че е такъв. Тогава няма да има нужда да се преструва и ще бъде самият себе си.

— Намирам това за малко опасно, Поул. Той рано или късно ще разбере коя си ти, защото го демонстрираш по няколко пъти на ден.

— Значи ще се наложи да се владея.

Той упорито продължи да клати неодобрително глава.

— И това не става. Има купища книги, в които си описана много точно от главата до петите.

— Едва ли ще значат много за него, ако не знае да чете.

— Поул! Та той един ден ще бъде крал! Не можеш да сложиш някакъв неграмотен на трона!

— Драс Бичия врат се справяше доста добре, доколкото си спомням.

— Това беше преди три хиляди години, Поул! Сега светът е съвсем различен.

— Не е чак толкова различен, татко. Но ако това те притеснява толкова много, ще го научиш да чете, след като бъде коронясан.

— Аз ли? Че защо пък аз?

Намигнах лукаво и с това му показах точно какво мисля по въпроса. Така нашият разговор приключи.

На следващата сутрин пристигнаха близнаците, за да заместят баща ми като пазачи. А той отново се върна към скитническия живот, за да търси следите на Ашарак Мурга.

Най-накрая пролетта дойде. Когато калта по междуселските пътища изсъхна, аз подбрах няколко от най-простите си рокли, дрешки за Гарион и затънах всичко в бохча от едно овехтяло одеало. После се сбогувах с близнаците, провесих вързопа на едното си рамо, взех Гарион на ръце и поех по пътя. Козата ситнеше зад мен.

Късно след обед стигнах селцето Горен Гралт, което по нищо не се отличаваше от Долен Гралт. Намерих занемарената местна страноприемница и спазарих една стая за през нощта. Исках да изглежда така, сякаш съм на границата на бедността. Като нахраних и приспах Гарион, слязох долу и поговорих със съдържателя на страноприемницата.

— Търся си работа — казах му.

— Съжалявам, но сега нямам нужда от работна ръка.

— Не това имах наум — успокоих го. — Чувал ли си за някой фермер от околността, който да търси готвачка или жена да му поддържа къщата?

Той свъси вежди и се почеса по брадясалата буза.

— Опитай при Фалдор — предложи. — Някои от неговите работници наминаха оттук миналата седмица и казаха между другото, че готвачката му взела да разваля манджите напоследък. Тя остаря и става все по-неповратлива. Работниците се оплакаха, че яденето все закъснявало и било полусготвено.

Утрото на следващия ден беше ясно и ведро. Нахраних Гарион и не след дълго, когато слънцето се подаде над хоризонта, двамата бяхме на пътя. Знаех точно къде отивам, пък и вече усещах, че това е било предопределено. Двете с козичката вървяхме с бодра крачка. По обед, тъкмо превалихме едно възвишение, на миля пред себе си видях голяма и подредена ферма, която лежеше в близката долина.

Всичко, което видях от хълма, много ми хареса. Сигурно и това беше предвидено отнапред. Спуснах се надолу и прекосих прага на голямата порта. Бях много изненадана, когато чух в ушите си ритмично да звънят камбани.

Щом влязох вътре обаче разбрах, че не са били камбани, а звънтенето на ковашкия чук по наковалнята. Край откритото огнище един човек удряше по нажежена до бяло конска подкова.

Изчаках, докато ковачът приключи и потопи подковата в кацата с вода край наковалнята. Стоманата зацвъртя и над бурето се вдигна облак пара.

— Прости, че те прекъсвам, ковачо — започнах любезно, намествайки Гарион в прегръдката си, — знаеш ли къде мога да открия стопанина Фалдор?

Тогава той се обърна и ме погледна. Понрави ми се откритото му и честно лице.

— Сигурно по това време на деня е в кантората си, госпожо — отвърна учтиво той с приятния си глас.

— Благодаря ти — рекох, накланяйки глава. — Сега ще те питам нещо по-конкретно: къде точно се намира кантората на стопанина Фалдор?

Той се засмя и аз видях, че има бели и равни зъби. Смехът му също беше искрен и сърдечен. Този мъж ме привлече още от самото начало. Усещах, че с него ще станем много добри приятели.

— Май ще е най-добре да те заведа направо там, госпожо — каза той, оставяйки настрана чука. — Името ми е Дюрник.

— А моето е Поул — аз леко се поклоних. — Много ми е приятно да се запознаем.

— На мен също, госпожо Поул — отвърна той, накланяйки леко глава за поздрав. — Ще те заведа при Фалдор. Да се надяваме, че сметките му са излезли днес.

— Проблеми ли има с тях?

— Постоянно, госпожо Поул. Фалдор е най-добрият земеделец и стопанин в тази част на Сендария, но аритметиката не е сред силните му страни. Става много кисел, когато сметките не се получават. — Дюрник посочи главната сграда. — Стаите му са на горния етаж над кухнята и стаята за хранене. Никак не му завиждам за това. Миризмата, дето се носи от огнището напоследък, не е от най-приятните.

— Точно по този въпрос искам да поговоря с него, Дюрник.

— Да не си готвачка? — Той ме изгледа с надежда.

— Е, мога да сготвя манджа, без да я прегоря, ако това имаш предвид.

— Слава на боговете! — възторжено рече той. — Бедната Нала вече и това не може.

Двамата се разсмяхме, а после прекосихме двора и влязохме в кухнята.

Земеделецът Фалдор беше висок човек с дълъг нос и още по-дълга брадичка. Както разбрах по-късно, той беше дълбоко религиозен и смяташе за свой дълг работниците му да се чувстват добре — както физически, така и духовно. Когато го видях за първи път, водеше неравна битка с колона числа Само един поглед ми беше достатъчен, за да открия къде греши, но реших да не му показвам слабите места, преди да сме се опознали по-добре.

— Това е госпожа Поул, Фалдор — представи ме Дюрник. — Тя иска да говори с теб за някаква работа в кухнята.

— Госпожо Поул — поздрави ме любезно Фалдор, изправяйки се на крака.

— Стопанино Фалдор — отвърнах с лек поклон.

— Имаш ли опит в готварството?

— О, да, доста голям при това — отговорих.

— Точно сега имаме нужда от такъв човек — тъжно продължи той. — Нала на времето беше много добра, но остаря и надебеля, а това я прави бавна и неповратлива. Вече трудно се хваща за каквато и да е работа.

— Това е професионална деформация, стопанино Фалдор. Свързано е с постоянното опитване.

— Не те разбирам, госпожо Поул.

— Добрата готвачка винаги трябва да знае вкуса на гозбата, която приготвя, а единственият начин да го постигне е като опитва. Ако не е предпазлива обаче, всяко кусване или сърбане се лепи на талията й. Колко души изхранвате напоследък?

— Петдесет и трима са в момента. Но ще станат повече, когато дойде време за сеитба. Ще можеш ли да се оправиш в тая голяма кухня?

— С лекота, стопанино Фалдор. Но няма ли да е по-добре, ако изчакаме вечерята и тогава да се пазарим за постоянна работа? Може и да не ти хареса как готвя. Всяко нещо трябва да се изпробва, преди да го купиш.

— Има много разум в думите ти, госпожо Поул — съгласи се той.

В този момент Гарион взе да става неспокоен и аз го повдигнах на рамото си, потупвайки го по гърба, за да се оригне.

— Твое ли е детето, госпожо Поул? — попита Фалдор.

— Племенник ми е — отвърнах скръбно. — Родителите му починаха.

— Много лошо — промърмори с въздишка той.

— Така е… Ще се държа внимателно с госпожа Нала, стопанино Фалдор — обещах после. — Доколкото разбирам, тя е служила вярно тук. Затова няма да е редно просто да бъде изритана, когато вече не е годна за работа.

— Много се радвам, че се сети за това, госпожо Поул — отговори тъжно той.

— Това не значи обаче, че на хората ти ще им прилошее от гозбите ни — добавих с лека усмивка. — Колко помощници има в кухнята?

— Шест, като се брои и Нала. Това достатъчно ли е?

— Даже повече от достатъчно, стопанино Фалдор. Има ли място, където мога да оставя вещите си? Вече става доста късно и е време да започна с вечерята, ако искаме да седнем на масата преди полунощ.

— Защо не й покажеш свободната стая в западното крило, Дюрник — предложи Фалдор, после въздъхна примирено. — Пък аз пак трябва да се връщам при работата си. Сметките ми все не излизат.

— Дали ще е от полза, ако ти подскажа, че дванайсет и девет прави двадесет и едно, а не двадесет и две? — меко попитах аз.

Той впери поглед в цифрите, а после съсредоточено зашава с пръсти.

— Мисля, че имаш право, госпожо Поул — каза.

Двамата с Дюрник излязохме.

— Винаги ли е толкова отстъпчив — попитах Дюрник, докато слизахме по стълбите.

— Не разбирам за какво говориш, госпожо Поул.

— Изобщо не ме попита къде съм работила досега. Даже не се поинтересува какво точно знам за готварското изкуство. Не отвори дума и за това откъде идвам.

— Госпожо Поул — започна Дюрник, — кухнята тук е същинско бедствие — също като пожар в обора или пък шап по животните. Нямаше да е толкова сговорчив, ако не беше напълно отчаян. В момента и самият Торак да му се представи като готвач, Фалдор ще го наеме, без да се замисли дори.

— Разбирам. Е, явно ще се наложи да взема всичко в свои ръце.

След месец тримата с Гарион и козичката вече бяхме равноправни обитатели на фермата. Бях сигурна, че Фалдор, Дюрник и останалите ни приемат така, сякаш открай време живеем заедно. Бях почистила и подредила малката ни спалня, но Гарион продължаваше да прекарва повечето време в сандъка за зеленчуци. Никога не го изпусках от очи, дори когато бях с гръб към него.

Чувствах се сигурна и защитена във фермата на Фалдор. Тези хора бяха сендари до мозъка на костите си. Здравият разум, който бях насадила в народа, ме караше да се чувствам така, сякаш се връщам у дома.

Когато прибрахме реколтата, а дърветата съвсем оголяха, наблизо край фермата на Фалдор спря пътуващ разказвач на приказки и взе да проси. Беше някакъв изпокъсан разбойник с обувки, дето не му бяха по мярка и въже вместо колан. Косата и брадата му бяха побелели и сплъстени на кичури, а пръстите му сигурно бяха намазани с лепило, защото всичко лепнеше върху тях. Бях подготвена за идването му, разбира се. Още като беше на пет мили от портата усетих познатото присъствие.

Козичката ми веднага го разпозна, прескочи ниската ограда на кошарата си и хукна да го посрещне, вирейки радостно опашка. Той й се усмихна и я почеса зад ушите. После се обърна към ковача Дюрник и попита „къде би могъл да открие собственика на това прекрасно имение“.

За да си заслужи яденето, той ни разказа много истории след вечеря. Тази, която спечели най-горещото одобрение на слушателите, беше „Как Белгарат и четиримата му спътници си взели обратно Сферата от Едноокия бог на ангараките“. Работниците направо пощуряха от възторг.

След като всички работници на Фалдор се оттеглиха за почивка, а аз разпратих помощничките си по леглата, тримата с баща ми и Гарион останахме сами в готварницата. Изгасих повечето лампи и оставих само една да осветява мъждиво масата. Заех се да подготвя някои продукти за закуската, а през това време баща ми седеше в ъгъла със спящото дете на колене.

По едно време с крайчеца на окото си долових движение край кухненската врата и рязко се извърнах. Беше малката козичка, а златистите й очи светеха в мрака.

— Да се връщаш обратно в кошарата си! — изкомандвах аз.

— Остави я тук, Поул — търпеливо рече татко. — Тя също е член на семейството ни.

— Много странно роднинство — промърморих под нос. После се взрях прямо в лицето му. — Е, Стари вълко — започнах, — успя ли най-сетне да откриеш Чамдар?

— Дори не сме го наближили, Поул — призна си той със сериозен глас, зарязвайки фалшивия образ. — Вече си мисля да отскоча до Рак Ктол и да измъкна черния дроб на Ктучик.

— Какво толкова е направил, та си му ядосан?

— Праща на запад лъжливи Чамдаровци.

— Не можеш ли да говориш по-ясно?

— Преобразява най-обикновени мурги или гролими така, че да са като две капки вода с Ашарак Мурга. Това обезсмисля усилията на драсниянското разузнаване. Силк направо падна духом, когато му казах, че през цялото време са следили не този, който ни трябва.

— Наистина ли искаш да се загробиш в това глухо място, Поул? — продължи след малко татко.

— Така е редно, татко. Сърцето ми още кърви от спомена какво стана в Анат. Здравата работа и спокойният живот помагат на душата да се излекува.

— Но така слизаш по социалната стълбица, Поул. Ти започна като херцогиня на Ерат, управляваше даже цялото кралство, а сега си главна готвачка в някаква глуха ферма. Убедена ли си, че не искаш да отведеш Гарион в Мурос или Султурн и да го дадеш чирак при някой майстор, както постъпваше с останалите?

— Не, татко, Гарион не е като тях. Той ще бъде Детето на Светлината и аз не искам да му пълня главата с дърводелски рендета, надгробни плочи или пък обущарски конци. Искам да е разумен, но не да остане с ограничена мисъл или пък да не вижда по-далече от носа си. Според мен това е най-добрият начин да го подготвя за изненадите, които го дебнат навсякъде.

— Не разбирам как ще го подготвиш за неговото предопределение като го оставиш прост и необразован.

— Ти на колко години беше, когато попадна пред кулата на Учителя през онази снежна нощ?

— Не бях много голям — петнайсет-шестнайсетгодишен най-много.

— И въпреки това си успял да се справиш, като изключим някои от лошите ти навици. При това се обзалагам, че си бил много по-глупав от Гарион. Или поне аз ще се погрижа да стане така.

— Значи окончателно си решила да останеш тук, така ли?

— Мисля, че така трябва, татко. Имам предчувствие, че именно това е мястото, където трябва да отрасне Гарион. Тук не е някой известен град, нито пък се отнасят с момчето като с коронована особа, но мястото е най-подходящо. Разбрах го още като го видях. Тук е доста изолирано и твърде провинциално кътче, но затова пък има хора, които нашето момче трябва да опознае. Ще направя всичко за неговото добро, независимо какво ми коства това.

Баща ми вдигна съненото дете и отърка брадатото си лице в носа му. Гарион изгука доволно, а старецът се засмя с глас.

— Гарион, моето момче — каза сърдечно татко, — трябва да си най-големият късметлия на света, щом леля ти Поул се е заела с твоето бъдеще. — После старият мошеник ми хвърли лукав поглед и смигна. — Това, разбира се, не се отнася за мен. Тя се грижи за мен от толкова отдавна, че вече загубих сметката. Но така или иначе, и двамата можем да се смятаме за късметлии, нали така?

Гарион пак изгука. Взирах се с обич в окъсания старец и гукащото дете и си спомних какво беше казал чичо Белтира преди много време. Тогава той обясни играта без думи, която ние с баща ми непрестанно играем векове наред. Белтира беше казал на принц Геран, че понякога хапливите и язвителни забележки не са това, което изглеждат. После се беше усмихнал кротко с думите: „По този начин те избягват да признаят колко много се обичат един друг, Геран. Такова признание би ги притеснило много, затова се джавкат като куче и котка. Може и самите те да не го осъзнават, но така при всяка среща показват чувствата си един към друг.“

С прискърбие мога да призная, че близнаците бяха прозряли истинските ни чувства под външната обвивка, макар ние двамата още да не го разбирахме напълно. Цели три хиляди години се самозаблуждавах, но накрая всичко стана толкова ясно пред очите ми, та се питах защо са били нужни всички усилия досега. Аз обичах баща си. Толкова е просто. Обичах го въпреки неизброимите му провали и лоши навици. Това прозрение ме просълзи и аз почувствах, че обичта изпълва сърцето ми.

„Най-после успя — гласът на майка прокънтя малко самодоволно в главата ми. — Нали не беше толкова трудно?“ Този път думите й не идваха така призрачни и безплътни до мен, а сякаш се носеха от кухненския праг. Аз рязко се извърнах и невярващо погледнах малката козичка, която беше вперила в мен палавите си златисти очи.

„Все някой трябваше да храни бебето, Поул — обясни гласът на майка. — Затова реших, че ще е най-добре да е човек от семейството.“

Това вече не можах да го понеса и избухнах в смях през сълзи.

— Какво толкова смешно има, Поул? — смаяно попита татко.

— Нищо, татко — отвърнах, — нищо не е станало.