Поулгара — магьосницата

Дванадесета глава

За мой късмет — макар сега да си мисля, че в случая късметът нямаше нищо общо — точно като си стягах багажа, Анрак хвърли котва на пристанището в Рива. Беше решил да се отбие и при нас, докато за пореден път кръстосваше безцелно света. Той сам предложи да ме вземе със себе си до Камаар. Никога не успях да проумея напълно постъпките на Анрак. През половината от неговите пътешествия корабът му беше без товар, който би могъл поне малко да ги оправдае. Неговото пристигане ме освободи от ужасната тегоба на дългите и мъчителни прощавания. Защо, в името на боговете, хората винаги удължават сбогуването?! След като вече няколко пъти си казал „Довиждане!“, не остава нищо друго за казване.

В деня, когато моряците на Анрак вдигнаха котвата и опънаха платната, над острова бяха надвиснали тъмни облаци. Стоях на палубата и се взирах в далечината, където постепенно изчезваше Острова на бурите. На него от безгрижна девойка се бях превърнала в зряла жена. Там преживях и щастливи времена, и часове на непоносима болка и тъга. Но такъв е животът, нали така?

В Камаар си купих кон, който се казваше Барон. Беше добър и чувствителен жребец, надмогнал глупавите пориви и буйността, присъщи на младите коне. Двамата се разбирахме чудесно. Не бързах за никъде, затова не го насилвах да галопира докато му излезе пяна на устата. Може да се каже, че ние почти се разхождахме през спретнатите и подредени ниви, градини и полета на южна Сендария по пътя към Мурос.

Когато арендите васити мигрираха на север от река Камаар, те донесоха със себе си и робовладелчеството. Робите, които живеят близо до вековна гора, винаги имат изход, щом теглото им стане непоносимо. Озовал се веднъж в такова диво място, на роба не му остава нищо друго, освен да обира хората и тогава пътниците се превръщат в негова естествена плячка. Двамината, които срещнах в калната гора по пътя за Мурос, бяха космати, рошави и полупияни. Те изскочиха от храстите около пътя, размахвайки заплашително ръждясали касапски ножове.

— Аз ще взема коня, Фердиш — рече единият от разбойниците.

— Твой да е, Селт — отвърна Фердиш, като в същото време се чешеше неистово под мишницата и ме гледаше злобно и похотливо. — Но тогава пък жената е за мен, н’ъл тъй?

— Ти все тъй правиш, Фердиш — отбеляза Селт. — Ама пък имаш око за жените, а!

Можех да ги поставя на място много бързо, разбира се, но в този миг не ме вълнуваше толкова отношението към мен самата и моята собственост, а мисълта да им дам един хубав урок. Освен това имаше нещо, което исках да изпитам дали действа на практика.

— Е, излиза, че в такъв случай всичко е уредено, господа — попитах небрежно.

— Всичко, сладурче — намигна ми Фердиш. — Пък сега вземи да слезеш на земята, та тоя приятел тук да се порадва на новия си жребец, докато ние двамката с тебе полудуваме малко.

— Сигурни ли сте, че точно това искате? — настоях аз.

— Не само го искаме, ами и ще го имаме, лейди — вулгарно се изхили Селт.

— Е, добре тогава. Аз и моят звяр тъкмо бяхме изгладнели и се чудехме кого ли да хапнем за вечеря.

Парцаливата двойка ме зяпна неразбиращо.

— Искам да благодаря и на двамата, че се изпречихте на пътя, точно когато коремът ми взе да къркори. — След това ги огледах критично. — Малко мършавички ми се виждате — рекох, — но пък пътниците са свикнали и на по-оскъдни дажби.

След тези думи бавно освободих Волята си, за да им дам възможност да се насладят на всеки миг от моето преобразяване. Барон, който досега лениво скубеше трева от една туфа край пътя, вдигна глава. Вратът му започна да се удължава, тялото се покри с люспи, поникнаха му крила и вместо копита по краката му изникнаха нокти като на граблива птица. Жребецът ми постепенно се превърна в дракон.

Моето преобразяване протече много по-бавно. Раменете ми станаха широки и мощни, ръцете се удължиха, кучешките зъби изхвръкнаха извън устата и лицето ми придоби чертите на елдрак. Когато метаморфозата и с двамата беше завършена, двамината горяни стояха вкаменени от ужас насред пътя, зяпнали в човекоядното страшилище, което седеше върху изригващ пламъци дракон и ги следеше с огнените си очи.

— Време е за вечеря, Барон — изрекох с дрезгав гърлен глас. — Как мислиш, дали ще са по-вкусни, ако най-напред ги убием или направо да ги ядем живи?

Фердиш и Селт, чиито крака все още бяха сковани от ужас, се подпряха един на друг и започнаха да вият пронизително.

Тогава Барон разтърси тяло и от ноздрите му избълва тъмен облак дим, примесен с огнени езици.

— Как не се бях сетила за това — изръмжах в отговор аз. — Колко хубаво го каза само! Така и ще направим — най-напред ще ги сготвим, а после ще ги оглозгаме до последната костичка. Все пак е вечер и двамата ще спим по-добре с топла храна в търбусите си.

Фердиш и Селт внезапно се сетиха за някаква неотложна задача, защото петите им се заподмятаха бързо-бързо и те ни изоставиха без дори да кажат „довиждане“. Доколкото си спомням, из храстите се чуваха крясъци, шум от счупени клонки, пукот и трясък, придружаващи оттеглянето им.

— Хайде да си вървим по пътя, Барон — предложих аз и двамата продължихме спокойно през влажния и мрачен лес.

(О, моля ви, не бъдете толкова лековерни! Разбира се, че не превърнах наистина себе си и Барон в чудовища. Фердиш и Селт не заслужаваха толкова усилия. Понякога илюзията върши също толкова добра работа, колкото и реалното действие. Освен това, за да съм честна докрай, трябва да призная, че по онова време нямах и най-бегла представа как изглеждат в действителност истинските дракони и елдраците. Просто импровизирах.)

Стигнахме Мурос ден по-късно и аз отново се запасих с провизии. На следващото утро още с пукването на зората двамата с Барон се устремихме към сендарските планини. Ако имате нужда да останете насаме със себе си, тогава ви препоръчвам да изберете планините. По високите плата душата ми бе завладяна от такова спокойствие и хармония, каквито не съм изпитвала никъде другаде по света. Най-накрая с нежелание се спуснах по планинските склонове и нагазих в безкрайното море от полюляваща се на вятъра трева в алгарските равнини. Времето продължаваше да бъде все така слънчево и след няколко дни вече бяхме в Долината. Баща ми и близнаците ме посрещнаха радостно. Чичо Белдин както обикновено беше в Малория. Там отблизо наблюдаваше враговете ни и се опитваше да прелъже Урвон да си подаде носа от Мал Яска.

Дълго не можах да свикна с мисълта, че след всички тези години, прекарани на Острова на бурите, съм се завърнала у дома. В Цитаделата бях в центъра на събитията и постоянно някакъв неотложен въпрос налагаше моята преценка и решение. Честно казано, липсваха ми държавните дела и увереността, че до голяма степен от мен зависи съдбата на цялото кралство. Долината беше толкова отдалечена от острова, че не знаех дори какво се случва там, камо ли да участвам в управлението. Баща ми, който беше много по-прозорлив, отколкото обикновено даваше да се разбере, долови признаците на моето недоволство.

— Имаш ли някаква спешна работа, Поул? — попита ме той една есенна вечер, след като бяхме станали от масата.

— Ами всъщност точно сега нямам никакво неотложно занимание — отвърнах аз, оставяйки настрана медицинския текст, в който се бях задълбочила.

— Май нещо те мъчи, а? — рече, а бялата му коса и брадата блещукаха с рубинени отблясъци на светлината на огъня.

— Като че ли още не мога да свикна, че съм отново тук — признах.

— Случва се понякога — сви рамене той. — На мен често ми е нужна цяла година да се нагодя към живота в Долината, след като дълго съм обикалял по света. Научната работа трябва да е постоянно занимание. Прекъснеш ли веднъж за по-дълго, после пак трябва да започваш отначало. — Той се облегна, загледан замислено в огъня. — Ние сме различни от останалите, Поул, затова няма смисъл да се преструваме на обикновени хора. Нашето призвание не е да управляваме света. За това си има крале и според мен те облекчават много задачата ни. Нашата работа е тук, в Долината. Това, което става по света, не ни засяга особено. Или поне не би трябвало.

— Но ние също обитаваме този свят, татко.

— Не, Поул, или поне не същият свят, в който живеят останалите хора. Нашият свят е светът на първопричините и онази неизбежна верига от събития, която произлиза от тези първопричини откакто Волята на вселената е била разделена на две. Нашата основна задача е да разпознаем и ако сме в състояние да повлияем върху определени епизоди от историята, които на пръв поглед са толкова незначителни, че никой обикновен човек не би им обърнал внимание. — Той помълча известно време. — Върху какво работиш в момента?

— Изучавам едни медицински текстове.

— Защо? Хората така или иначе ще умират, колкото и да се опитваш да го предотвратиш. Ако избегнат някоя болест, то нещо друго ще ги довърши.

— Става дума за нашите приятели и семейството ни, татко!

Той въздъхна.

— Да, знам, че е така. Това обаче не променя нищо. Те са смъртни, а ние — не. Поне засега. Откажи се от това занимание, Поул, и се залови сериозно за работа. Ето върху това — той ми подаде дебел и тежък свитък. — Това е твоето копие от Кодекса на Мрин. Започни да го изучаваш, колкото се може по-скоро. Ще те изпитам по него.

— О, татко, дръж се сериозно.

— Говоря съвсем сериозно. Това, което успееш да извлечеш като познание от този ръкопис, може да подскаже съдбата на света далеч напред във времето.

— И какво по-точно?

— Не зная със сигурност. Може да е свършекът на света, а може би и идването на онзи, който ще го спаси. — Той ме погледна загадъчно. — Оставям те да се наслаждаваш на работата си, Поул — рече и отново потъна в своето копие от бълнуванията на идиота от бреговете на река Мрин.

През следващия половин век двамата с баща ми често навестявахме Острова на бурите. Обикновено това ставаше, когато се свикваше Съветът на алорните. В Черек, Драсния и Алгария вече имаше нови крале, но ние с баща ми не ги чувствахме така близки, както беше с Мечото рамо, Бичия врат и Леката стъпка. Поради продължителните периоди, през които не виждах Даран и Кеймиън, аз всеки път забелязвах отчетливите следи на стареенето по техните лица.

Баща ми намеква нещо по този въпрос, но мисля, че той би трябвало да бъде изяснен много по-задълбочено и внимателно. Тъй като нашата съдба беше необикновена, ние постепенно трябваше да се нагаждаме към нея. Когато любимите ни хора започваха да стареят, ние се стремяхме постепенно да се отдръпнем от тях. Иначе със сигурност бихме полудели от скръб. Нескончаемата мъка от загубата на близките може да помрачи човешкия разум. Ние не сме лишени от нормалните човешки чувства, но освен това сме натоварени с много отговорни задължения. Наблюдавайки как Даран и Кеймиън постепенно се превръщат в своенравни и свадливи старчета, си дадох сметка, че те скоро ще ни напуснат и аз не мога с нищо да предотвратя това. В такива случаи Долината ни служеше за убежище — място, където бихме могли да се преборим с мъката. Дървото също безкрайно ни помагаше в това.

Ако размислите по-внимателно върху думите ми, сигурно ще ме разберете.

След време до нас стигна вестта за смъртта на Даран и Кеймиън.

— Те вече бяха много уморени, Поул — това бяха единствените думи на баща ми, преди отново да се задълбочи в четивото си.

Трудно постигнатото примирие между Драсния и Гар ог Надрак се разпадна няколко години по-късно, когато надраките — най-вероятно подстрекавани от Ктучик — започнаха да навлизат все по-навътре в чуждите земи. Ктучик определено не търпеше никакви мирни отношения между своите ангараки и останалите раси, а търговията беше сред най-омразните му дейности, защото чрез нея заедно със стоките се обменят и идеи. Новите идеи не бяха приемани с добро око в ангаракското общество.

На юг търговците от Тол Хонет бяха хвърлени в дълбоко отчаяние, защото марагите упорито отказваха да признаят каквито и да е търговски контракти и взаимоотношения. Те не използваха пари и не можеха да проумеят за какво могат да им послужат. Марагите обаче единствени имаха неограничен достъп до най-големите в света залежи на самородно злато, което покрива коритото на всички притоци на Марагор. Златото може и да е много ценно, но разполагаш ли само с него, то няма кой знае каква стойност. От него не можеш да изработиш даже съдове за готвене, защото се топи при сравнително ниска температура. Мисля, че на марагите им е било много забавно, когато са открили, че толнедранците са готови да им дадат мило и драго в замяна на този ненужен метал. Големият проблем на толнедранските търговци обаче беше в това, че не можеха да предложат на марагите нещо, от което онези толкова много да се нуждаят, та да си направят труда да промиват златоносния пясък от Марагор и нейните притоци. Само мисълта за несметните количества злато, до което нямаше как да се докопат освен да предложат нещо достатъчно ценно в замяна, довеждаше почти до лудост толнедранците. Някои от потомците на Недра решиха вместо да си блъскат главите как да измамят марагите, сами да стигнат до източника на несметните богатства. Тази експедиция в Марагор беше грешка най-вече заради религиозния канибализъм, който практикуваха марагите. Толнедранците, дръзнали да се промъкнат през границата, се натъкнаха на мараги, които си сготвиха обяда с тях.

След като още неколцина заможни, но въпреки това алчни толнедрански търговци се озоваха в котлите на марагите, техните наследници и правоприемници взеха да надигат вой. Те настояваха императорът да направи нещо и да предпази достопочтените крадци от безславна смърт върху масите на марагите. За нещастие император Ран Ворду беше още млад и неопитен и се поддаде на жалбите и вайканията на настойчивите търговци. И така, през 2115 година толнедранските легиони нахлуха отвъд границата с Марагор с единственото желание да изтребят до крак расата на марагите.

Баща ми, който винаги много е държал на марагите, се приготви да замине, колкото се може по-скоро на юг и да „предприеме незабавни мерки“ за прекратяване на кръвопролитието. Точно тогава обаче Учителя направи нещо, което иначе не беше в неговия стил — той се свърза с баща ми и безцеремонно му заповяда да не си пъха носа, където не му е работата. Баща ми протестира дълго и разпалено, но Алдур остана непреклонен.

— Това трябва да се случи, синко — каза той на баща ми. — То е съществена част от волята, която направлява всички нас.

— Но… — накани се отново да възразява татко.

— Повече не ща да те слушам — прогърмя Учителя. — Няма да мърдаш оттук, Белгарат!

Татко измърмори нещо неразбираемо в брадата си.

— Това пък какво беше? — настоя Учителя.

— Нищо, Учителю.

Бих дала мило и драго да присъствам поне още веднъж на подобен разговор!

И така, Марагор беше изличен от лицето на земята. Останаха само неколцина пленници, които бяха продадени в робство на нийсаните, но това е друга история.

Нахлуването в Марагор и изтреблението на неговите жители въвлече и боговете в тази кървава разправа. Недра строго наказа онези от своите деца, които бяха взели най-дейно участие в баталията. Потъналият в скръб Мара отмъсти на толнедранците като завинаги затвори така желания от тях Марагор. Това само по себе си беше достатъчно сурова присъда, но Белар също реши да вземе участие в наказанието над сребролюбивите толнедранци. Той накара своите череки да нападат из различни места по толнедранските брегове. Череките изобщо нямаха нужда дълго да бъдат подканяни. Дори малко да драснеш който и да е черек, под повърхността му тутакси ще изскочи пират. Техните набези за дълго време осигуриха на толнедранците нови кахъри вместо обичайните им грижи как да се доберат до златото на Марагор или пък страха от това да ги заточат в манастира Мар Терин. Ето защо не намирам за необходимо да описвам подробно последвалите събития.

Набезите продължиха няколко века, докато най-накрая, някъде по средата на XXVI век, Ран Борун I изтегли своите затлъстели и мързеливи легионери обратно в гарнизоните им и заповяда сами да си изкарват прехраната. Ние с баща ми и моите чичовци не обръщахме особено внимание на стълкновенията между толнедранци и череки, а продължавахме да се борим с Кодекса на Мрин. Вниманието ни обаче тутакси се изостри, когато Ктучик взе да праща все повече и по-многобройни орди от мурги надолу към Източното укрепление в Алгария. Техните нападения имаха две основни цели. Ктучик искаше да провери защитната система на алгарите, но освен това целеше да осигури своите воини с по-добри коне. Понитата на мургите бяха на ръст колкото едри кучета, а алгарските жребци нямаха равни на себе си по бързина и издръжливост. Когато загубите на Ктучик надминаха и най-мрачните му очаквания, набезите бяха почти прекратени.

В Арендия продължаваше нескончаемата гражданска война. Тримата воюващи херцози маневрираха, заговорничеха и образуваха временни съюзи, които много често се разтрогваха насред битката. Смутовете в Арендия ме принудиха да прекратя уединението си в Долината и отново ме върнаха към света на смъртните.

В действителност моето пътешествие из Арендия започна през 2312 година. Една нощ тъкмо бях успяла да заспя, въпреки гръмкото хъркане на баща ми, когато се сепнах внезапно от странното чувство, че някой ме наблюдава. Огледах се наоколо и забелязах призрачния силует на бяла сова, блещукащ на лунната светлина върху перваза на прозореца. Беше мама. „Поулгара — твърдо рече тя, — най-добре си събери вещите за път. Заминаващ за Во Вакюн.“

„Защо пък точно за там?“

„Ктучик мъти някакви неприятности в Арендия.“

„Арендите не се нуждаят от външна помощ, майко. Те и сами могат да си забъркат достатъчно неприятности.“

„Този път нещата са по-сериозни, Поул. Ктучик е разпратил свои шпиони, които се представят за толнедрански търговци из трите херцогства. Те измислят най-различни истории, за да убедят херцозите, че Ран Ворду им предлага съюз, но самият Ран Ворду изобщо не подозира за това. Ако замисълът на Ктучик проработи, със сигурност между Арендия и Толнедра ще избухне война. Васитският херцог е най-интелигентен от тримата, затова върви във Во Вакюн, разбери какво става и сложи края на заговора. Учителя разчита на тебе, Поул.“

„Тръгвам на мига, майко“ — обещах й аз.

На сутринта започнах да стягам багажа си.

— Заминаваш ли, Поул? — меко попита татко. — Да не би да съм ти казал нещо накриво?

— Трябва да уредя нещо в Арендия, татко.

— Така ли? И какво е то?

— Не е твоя работа, старче — отвърнах. — Трябва ми кон, ще ми помогнеш ли?

— Гледай сега тук, Поул…

— Остави това, и сама ще си направя кон.

— Държа да знам какво се каниш да правиш в Арендия, Поул.

— Да искаш и да получиш са две различни неща, татко. Учителя ми каза да уредя един въпрос в Арендия. Знам пътя до там, затова не е нужно да ме придружаваш. А сега ще отидеш ли при алгарите да ми набавиш кон или сама да се погрижа за това?

Той изломоти нещо неразбрано, но още преди обед пред кулата ме чакаше оседлана една кестенява кобила на име Лейди. Тя не беше толкова висока като Барон, но и с нея се разбирах добре.

Беше късно следобед, когато усетих познатата тръпка, че баща ми е наблизо. Следваше ме на няколко мили. Всъщност до този момент се чудех какво го е задържало.

Яздих чак до източните покрайнини на Улголенд, а после прекосих сендарските планини на васитска територия. През цялото време баща ми ме следваше като сянка, променяйки формата си на всеки няколко часа.

Прекосих горното течение на река Камаар и навлязох в обширния лес на Северна Арендия. Не след дълго се натъкнах на васитски патрул под командата на видимо неопитен млад благородник, който при това имаше проблеми със стойката.

— Стой, жено! — надуто изкомандва той, когато неговите хора изскочиха из храсталака.

„Жено!“ Явно отношенията ни с този млад мъж не започваха добре.

— Накъде си тръгнала? — попита нахално началникът.

— Към Во Вакюн, милорд — отвърнах любезно.

(Държа всички вие да оцените и да се възхитите на почти нечовешкото самообладание, което проявих по време на този инцидент. Дори не се опитах да го превърна в жабок! Е, поне не обмислих сериозно този вариант.)

— Каква работа имаш в нашия хубав град? — продължи да разпитва той.

— Ами моя си работа, милорд.

— Не си придавай много важност, жено! Това никога не е донесло нещо добро на простите хора! Май ще трябва да те арестувам. По речта те познавам, че си пришълка, а пришълците не са добре дошли в нашето кралство.

— Това обяснява липсата на добри обноски и лошия ти дъх, невъзпитано момче — казах безцеремонно. — Отношенията с цивилизовани хора биха ти повлияли благотворно, колкото и невероятно да изглежда нещо у теб да се промени за добро — въздъхнах. — Това е истинско бреме, но явно неблагодарната задача за твоето превъзпитание се е паднала на мен. Вслушай се в думите ми най-внимателно, недодялан рицарю, и ще разбереш, че съм най-добрата учителка на света. — После съсредоточих Волята си.

Той зяпна насреща ми. Явно никой до този момент не го беше мъмрил за лошите му обноски. После се обърна рязко към войниците, които хихикаха зад гърба му, с намерението да ги скастри.

— Като начало запомни, че щом говоря, ти трябва да ме гледаш в очите и внимателно да слушаш думите ми — рекох студено. Намирах се на няколко метра и видимо нямаше никаква причина за внезапния удар изпод него, който го разклати на седлото. Това обаче беше само началото. Той отново се закрепи върху коня, но очите му леко се изцъклиха.

— Нещо повече — неумолимо продължих аз, — ти трябва да се обръщаш към мен с „милейди“. Ако още веднъж чуя от устата ти да излиза „жено“, ще направя така, че да съжаляваш за това до последния си ден. — Вторият удар го улучи право в лицето и го събори от седлото. Когато се изправи, плюеше кръв и зъби.

— Успях ли да привлека вниманието ти най-сетне, рицарю? — мило го попитах аз. После промърморих под нос „Заспи!“ Очите на благородника и неговите хихикащи войници изведнъж се оцъклиха несвястно. С тънка усмивка препуснах край тях, оставяйки ги да се блещят към празното място, където бях доскоро. Държах ги така около час, а през това време двете с Лейди се бяхме отдалечили на около миля разстояние. Тогава отново се върнах мислено при тях. „Събудете се!“, заповядах им. Те, разбира се, не знаеха, че са били приспани, затова помислиха, че просто съм се изпарила. По-късно научих, че скоро след нашата среща младият грубиян е влязъл в манастир. Неговите войници пък дезертирали и никой не ги е виждал оттогава. Е, мога да съм доволна, че един пример за лоши обноски в херцогство Вакюн беше премахнат.

Во Вакюн се простря отпреде ми в целия си блясък, появявайки се внезапно насред заобикалящия го лес. Неговата прелест спря дъха ми. В живота си не бях виждала по-красив град. Во Астур е също толкова сив и неприветлив, колкото е и Вал Алорн. Во Мимбре пък е целият жълт. Мимбратите го наричат златен, но това не променя факта, че той си е обагрен в обичайния и познат на всички жълт цвят. Во Вакюн също като Тол Хонет беше целият от мрамор. Но докато в Тол Хонет искаха всичко да е огромно и внушително, то във Во Вакюн се стремяха и бяха постигнали съвършената красота. Неговите изящни кули се издигаха към небосклона, бели и блестящи. Слънцето пращаше своята благословия към най-красивия град на света.

Поспрях в гората и смених одеждите си преди да продължа по лъкатушещия към градските порти път. Облякох синя кадифена рокля и къса пелерина в същия цвят, които обикновено слагах при официални случаи на Острова на бурите. След кратък размисъл добавих и сребърна диадема, само за да докажа още веднъж, че обръщението „жено“ наистина не беше подходящо за моята особа.

Пазачите край портите на Во Вакюн бяха цивилни. Аз спокойно влязох в града, а баща ми ме следваше плътно по петите, стараейки се да не изглежда подозрителен.

Годините, прекарани на Острова на бурите, ме бяха научили как да се държа повелително и с достойнство, затова без забавяне бях придружена до голяма зала, където седеше херцогът, обкръжен от почти кралско великолепие.

— Ваша Светлост — поклоних се пред него аз, — крайно наложително е да поговорим на четири очи. Имам да Ви доверя нещо, което никой друг не бива да чуе.

— Това не е прието, лейди… — отвърна той, очаквайки да разбере името ми. Херцогът беше млад и красив мъж с кестенява коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Носеше кадифена пурпурна дреха, наподобяваща кралска одежда. На главата му имаше златна диадема, на която трябваше само малко, за да се превърне в корона.

— Ще разкрия коя съм, едва когато останем насаме, Ваша Светлост — казах настойчиво, намеквайки за опасността да бъдем подслушвани. Арендите обожават заговорите и интригите и херцогът се хвана на примамката. Той стана, предложи ми ръката си и ме поведе към някоя по-уединена зала, където бихме могли да говорим необезпокоявани. Татко се промъкна след нас, преобразен в изпохапана от бълхите хрътка.

Стаята, където ме отведе херцогът, беше много приятна и с тюлени завеси, поклащани леко от ветреца, който повяваше през отворените прозорци. Херцогът изрита баща ми навън, хлопна вратата под носа му и се обърна към мен.

— А сега, лейди — каза, — ще откриете ли името си пред мен?

— Казвам се Поулгара, Ваша Светлост — отвърнах. — Може би сте чували за мен.

— Дъщерята на Древния Белгарат? — попита изумен той.

— Точно тя, Ваша Светлост. — Бях доста изненадана, че е чувал за мен. А изглежда не биваше да се учудвам чак толкова. Това, което на Запад е известно под името „Братството на магьосниците“, е сбор от митове и легенди, а арендите имат природна склонност към митологията и вълшебните приказки.

— Чест е за мен и моя беден дом да ни удостоите с Вашето несравнимо присъствие.

Аз се усмихнах кокетно.

— Моля Ви, Ваша Светлост — отвърнах леко снизходително, — не бъдете прекалено скромен. Вашият дом е най-красивият дворец, който някога съм виждала. Аз би трябвало да се чувствам задължена за честта, че съм поканена в него.

— Е, май се изразих малко пресилено — съгласи се унило той с нетипична за един аренд откровеност. — Вашето признание ме хвърли в смут, затова се опитах да прикрия объркването си по този начин. На какво все пак дължим Вашето божествено присъствие?

— Едва ли може да се нарече божествено, Ваша Светлост. Напоследък около Вас се навъртат лоши съветници. Един толнедрански търговец във Во Вакюн твърди, че говори от името на Ран Ворду, но това е лъжа. Ран Ворду сигурно изобщо не подозира за неговото съществувание. Дворът на Ворду изобщо няма намерение да Ви предлага съюз.

— Мислех, че разговорите ми с търговеца Халдон са строго поверителни, лейди Поулгара.

— Аз си имам свои собствени източници, Ваша Светлост. Тук в Арендия нещата се променят всеки час, затова Ви моля да ми обясните с кого сте във война в момента.

— Тази седмица са астурианите — отговори с кисела физиономия той. — Щом се отегчим от тях, винаги можем да намерим повод за война с мимбратите. Цели две години не сме се били сериозно с тях.

Почти бях сигурна, че се шегува.

— Съществуват ли някакви съюзи?

— С мимбратите ни свързва доста нетрайно споразумение — каза той. — И те също като нас не са особено доволни от астурианите. Всъщност между нас с Королин от Мимбре има нещо повече от споразумение. Той няма да напада южната ми граница, докато не се справя с онзи окаян малък пияница Олдоран от Астурия. Много разчитах на съюз с Толнедра, но ако Вашата информация се окаже истина, тогава всичките ми надежди рухват. — Херцогът удари с юмрук по масата. — Защо му е на Халдон да ме мами така? — избухна той. — Какво цели, като предава лъжливи послания от господаря си?

— Не Ран Ворду е господар на този Халдон, Ваша Светлост. Той се подчинява на Ктучик.

— Мургът ли?

— Произходът на Ктучик е доста по-заплетен, но нека засега приемем, че е мург.

— Защо вътрешните дела на Арендия предизвикват такъв интерес у мургите?

— Вътрешните работи на Арендия интересуват всички, Ваша Светлост. Вашите ежби вече се превръщат в болест за страната ви, а болестите са заразителни. В случая обаче Ктучик иска кавгите да плъзнат все по-нашироко. Разрастващите се дрязги тук, на запад, ще отворят вратите пред неговия Учител.

— Кой е неговият Учител?

— Ктучик е един от тримата ученици на Торак и не е далеч времето, когато Богът Дракон ще тръгне на похода срещу Западните кралства. Този Халдон е само един от хората на Ктучик, промъкнали се в Арендия. Има и други, които разпространяват същите лъжи в Астурия и Мимбре. Всеки от херцозите трябва да бъде убеден, че съюзът с Толнедра му е в кърпа вързан, но легионите няма да се явят, когато ги чакате. Ето защо се очаква вие с Королин и Олдоран да нападнете Толнедра — или поотделно, или пък обединени в някакъв временен съюз. А това е и крайната цел на Ктучик — война между Арендия и Толнедра.

— Ама че безумен план! Нито един съюз между Королин, Олдоран и мен не може да просъществува толкова дълго, че да устои срещу толнедранските легиони! Те просто ще ни пометат.

— Точно така. А щом Толнедра разбие вашата войска и завладее Арендия, алорните ще бъдат принудени да воюват за своите интереси. Така всички западни кралства ще бъдат въвлечени в конфликта. — Докато казвах това, ми хрумна нещо, което не бях помисляла досега. — Май ще е добре да предложа на баща си да провери какво става в Алория. Щом Ктучик е решил да обърка нещата тук, на юг, нищо не му пречи да стори същото и на север. Точно сега не ни трябват нови кръвопролития между клановете в алорнските кралства. Когато в един момент се окаже, че на запад всеки воюва срещу всеки, вратите ще бъдат широко отворени за нападение откъм Малория.

— Не искам да Ви обидя с недоверието си, лейди Поулгара, но този Халдон носи документи с подписа и печата на Ран Ворду.

— Не е никак трудно да се фалшифицира императорския печат, Ваша Светлост. Бих могла още сега да ви изфабрикувам един, за да се уверите в думите ми.

— Това изкуство явно е доста добре развито в лишените от всякаква почтеност държавнически игри, лейди Поулгара.

— Аз също имам известен опит в дипломатическите ходове и интриги, Ваша Светлост — казах аз. После се замислих за миг. — Ако успеем да си изиграем добре картите, бихме могли да обърнем заговора на Ктучик в наша полза. Не бих искала да Ви засегна, но се знае, че е в природата на арендите постоянно да си създават врагове. Не бихме ли могли да насочим силите на Вашите врагове в друга посока? Не е ли много по-изгодно всички вие да намразите мургите, вместо да се избивате помежду си?

— Няма спор, че ще е много по-добре, милейди. Срещал съм мурги, но не съм попаднал на нито един, който да ми се понрави. Според мен тяхната раса е най-неприятната от всички останали.

— Това е самата истина, Ваша Светлост, а техният бог е още по-лош.

— Дали Торак е замислил скоро да нападне Запада?

— Не ми се вярва дори самият той да знае това, Ваша Светлост.

— Лейди Поулгара, моите приятели ме наричат Катандрион, а съдбоносната новина, която имахте добрината да ми съобщите, Ви нарежда сред най-доверените ми хора. Моля, наричайте ме Катандрион.

— С радост, щом държите на това, лорд Катандрион — отвърнах с изящен реверанс.

Той се поклони в отговор, а после се разсмя.

— Оказва се, че се разбираме чудесно, нали, Поулгара? — попита с усмивка.

— И аз това си мислех — казах сговорчиво, но бях стъписана от внезапния преход на херцога към неофициалния начин на общуване, което беше в разрез с етикета. Щом се поопознахме малко, Катандрион заряза „високия стил“. За мен това беше още едно доказателство за неговата интелигентност. Катандрион можеше — а и често го постигаше — да хвърли в умопомрачение своите слушатели с витиеватия си начин на изразяване. Но зад увъртяните фрази и сложни изречения се криеше трезвият разум на един мъдър владетел. Когато се случеше да говори нормално, той умееше тънко да се самоиронизира, а това беше непозната черта за типичните аренди.

— Най-разумно ще е да се нагодим един към друг, Катандрион — казах. — Нещо ми подсказва, че ни чака дълъг път, който трябва да извървим заедно.

— Не бих могъл да си пожелая по-приятна компания, милейди — той внезапно отново се върна към „високия стил“, но в тона му се криеше спотаен смях. Дадох си сметка, че човекът насреща ми не е никак лесен за разгадаване. После той въздъхна малко театрално.

— Какво толкова те натъжи, приятелю Катандрион?

— За да бъда напълно откровен, Поулгара, ти ми даде повод да обмисля своята абдикация — оплака се той. — Тишината и спокойствието на манастира изведнъж започнаха да ме привличат неудържимо. Международната политика винаги ли е толкова сложна и мъглява?

— Обикновено е така. Понякога става и по-лошо.

— Чудя се само дали ще ме накарат да си обръсна главата — замислено рече той, опъвайки един кичур от великолепната си кестенява коса така, че да може да го види.

— Моля?!

— Когато вляза в манастира имам предвид.

— Я стига, Катандрион! Не се ли забавляваме добре и в света на миряните?

— Странно отношение имаш ти към нашия свят, Поулгара. Толкова хубаво си ми беше, когато мразех астурианите и мимбратите. Тогава животът бе прост и естествен. После ти дойде и обърка бедния ми ум, като го напълни с нови врагове и битки, които той дори не може да побере!

Нежно поставих ръка на рамото му.

— Ще се справиш отлично с новите си задачи, Катандрион. Аз ще се погрижа да не допускаш много и фатални грешки. Колко грижливо се проверяват свидетелските показания тук във Во Вакюн?

— Свидетелските показания ли?

— Какво трябва да се направи, за да се докаже, че толнедранецът е негодник?

Той се изсмя.

— Това изкуство не е популярно в Арендия. Ние все пак сме аренди, Поулгара, и способностите ни не стигат толкова далече. Аз управлявам чрез укази и заповеди. Ако аз кажа, че някой човек е злодей, значи той наистина е такъв и бива хвърлен на часа в тъмницата. По природа сме устроени да търсим прости решения на всички проблеми.

— Това е много удобно. Но все пак имам нужда от още някои подробности. Би ли наредил да го арестуват? Искам да му задам няколко въпроса, преди да го хвърлят в тъмницата. Трябва да знаем до къде се простира заговорът, когато тръгна за Во Астур и Во Мимбре.

— Ще са ти необходими ли услугите на професионален следовател?

— Искаш да кажеш палач, нали? Не, Катандрион. Има и други начини да се изтръгне истината. Ако зная и най-дребните подробности от замисъла на Ктучик, ще мога да сложа прът в колелата му.

— Срещала ли си някога този поганец Ктучик?

— Не още, Ваша Светлост — казах мрачно. — Но нашата среща е неизбежна и аз я чакам с нетърпение.

Като минавах през вратата, замълчах за миг и се загледах изпитателно в хрътката, която лежеше изтегната отпред.

— Хайде, татко — рекох сговорчиво, — вече можеш да се върнеш у дома. Ще се оправя и без теб.

Той дори успя да наподоби виновно изражение.

Тринадесета глава

Колкото повече опознавах арендите, толкова повече оценявах Катандрион. Цели томове са посветени на напълно погрешната теория за природата им и непоправимите злини, които те са причинили на себе си и на света. Нескончаемите войни и нещастия в Арендия са породени не толкова от тяхната вродена глупост, колкото са следствие на сляпа импулсивност. Катандрион поне имаше доброто желание да се вслушва в съветите ми, преди да се впусне в ново начинание. Първият му порив в този случай беше, естествено, да окове във вериги шпионина на Ктучик и да го разходи за назидание из всички улици на Во Вакюн посред бял ден. Той се приготви да издаде заповед веднага, щом двамата се върнем в тронната зала.

— Катандрион — започнах внимателно аз, — тук става дума за заговор. Нима наистина искаш да подплашиш всички останали конспиратори, като публично накажеш един от тях?

Той ми хвърли бърз поглед.

— Вярно, че идеята ми не е от най-блестящите.

— Сигурно можеш да се сетиш и за нещо по-добро.

— Някога сигурно ще започна и да обмислям заповедите си, преди да ги издам — каза примирено той.

— На твое място бих го направила, колкото се може по-скоро.

— Ще се постарая. А как би постъпила ти в този случай?

— Ще поизлъжа малко. Прати вест на Халдон и го покани да дойде за един поверителен разговор, когато на него му е удобно.

— Ами ако реши, че му е удобно чак следващата седмица?

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще долети на часа, Катандрион. Довери се на моя опит. Неведнъж съм постъпвала така. Той съвсем правилно ще схване това „когато му е удобно“ в смисъл на „колкото се може по-скоро“. Има много начини да покажеш силата си, Катандрион, но винаги едно погалване с перце е за предпочитане пред удар с чук.

— Това ще бъде новост тук. Намираме се в Арендия, Поулгара, и заповедите се предават на възможно най-разбираемия език. За предпочитане е думите да се състоят най-много от две срички.

Бях все по-доволна от херцог Катандрион, особено след тези негови думи. Поканата, която той продиктува на писаря след като се върнахме в тронната зала, беше привидно невинна и добронамерена. Както и очаквах, Халдон се яви само час по-късно.

Вечерта се спускаше над приказния град Во Вакюн, когато Катандрион придружи своя гост до една усамотена зала в двореца, предвидливо избрана да е близо до стълбището, което водеше към подземията. Вътре гореше една-единствена лампа, а аз седях на стол с висока облегалка, обърнат с лице към прозореца. Така, точно според нашия замисъл, бях невидима на пръв поглед.

Още при влизането на двамата аз внимателно проучих съзнанието на госта и не открих в него и следа от характерния нюанс на червеното, който отличава толнедранските търговци. Вместо това се натъкнах на матова черна повърхност. Вече знаех със сигурност, че човекът, който се представя за Халдон, беше мург. Виждах неговото отражение в стъклото на прозореца, но лицето му не притежаваше нито една от отличителните черти на ангаракската раса. Това даваше обяснение на много въпроси.

— Толкова любезно от Ваша страна, че се отзовахте така навременно на моята покана, достойни Халдон — казваше точно в този момент Катандрион.

— Винаги съм на разположение на Ваша Светлост — отвърна с поклон облеченият в зелено мъж.

— Моля, седнете, приятелю. Сега сме сами, затова няма нужда да се придържаме към етикета. — Катандрион направи изразителна пауза. — Скоро ми беше предложена изгодна търговия за херцогство Вакюн, ако в замяна на това построя пристанище на нашия бряг на река Камаар. Според мен Вие сте най-сведущият в тези дела човек и реших да се допитам дали наистина е възможно едно пристанище да заздрави търговските взаимоотношения между Вакюн и империята?

— Несъмнено, Ваша Светлост — отвърна въодушевено мнимият толнедранец. — Често самият император дава да се разбере, че се интересува от подобен проект.

— Превъзходно! — рече Катандрион. — Великолепно! А като залог за нашия бъдещ съюз, мога ли да разчитам на влиянието ти пред императора, за да му предложиш да поеме половината от разноските по изграждането на това пристанище?

— Убеден съм, че императорът ще се отнесе благосклонно към едно такова предложение!

Толнедранец от какъвто и да е ранг, склонен да пръска пари?! Само това беше достатъчно, за да разобличим този мошеник Халдон! Бях предложила на херцога да занимава нашия заподозрян с разговор на произволна тема, ако ще това и да са пълни измислици, за да отклони вниманието му. Имах нужда от малко време да проуча съзнанието на Халдон и да разбера истинския му произход. Митът за пристанището беше идея на самия Катандрион и той потвърди още веднъж неговата висока интелигентност.

Оставих ги да побъбрят още известно време, после станах от мястото си и се приближих до осветеното от мъждивата лампа място.

— Много ми е неприятно, че се налага да прекъсна приятната ви беседа, господа — казах, — но имаме още много да свършим до настъпване на утрото. Затова ще е най-добре веднага да се залавяме за работа.

Нито арендите, нито мургите са свикнали жени да се намесват в държавните дела, затова внезапната ми поява стресна и двамата. Мургът ме погледна остро и лицето му пребледня като на мъртвец.

— Ти?! — изхълца той.

Тогава за първи път моето присъствие предизвикваше подобна реакция. Загледах се любопитно в него.

— Как успя да промениш чертите си, Халдон? — попитах аз. — Така изобщо не приличаш на ангарак. Ктучик ли направи това? Сигурно е било ужасно болезнено за теб.

Очите му добиха лукаво изражение.

— Съжалявам, мадам — отвърна той, като бързо се съвземаше от първоначалната си изненада. — Ни най-малка представа нямам за какво говорите.

— Защо трябва да играем тези уморителни игрички, когато така или иначе е ясно как ще завърши всичко — попитах. — Би било ужасно изтощително и за трима ни. — Дори докато говорех, аз внимателно проучвах и най-тъмните кътчета от съзнанието на мнимия толнедранец. С огромна изненада разбрах, че това, от което той се боеше най-много на света, беше моят баща! Изобщо не го бях очаквала, но тутакси си дадох сметка, че този факт много ще облекчи моята задача.

— Толкова много неща излязоха наяве за съвсем кратко време, че аз нищо не успях да проумея — намеси се Катандрион, като се опитваше да изглежда объркан.

— Много е просто, Ваша Светлост — отвърнах. — Този господин, който се представя за Халдон, в действителност е мург, чието истинско име сигурно е направо непроизносимо. Сега по-ясно ли Ви стана?

— Но той изобщо не прилича на мург, милейди!

— Да, вече го забелязах. Затова се налага да го поразпитаме как е постигнал това.

— Тя лъже! — озъби се мургът.

— Това е малко вероятно — студено го прекъсна Катандрион, после се обърна към мен. — Изглежда той Ви познава, милейди.

— Да — съгласих се аз. — По всичко личи, че Ктучик го е предупредил за мен. — Взрях се неумолимо в нашия гост. — Боя се, че стигнахме до най-неприятната част от вечерта — рекох с подправено прискърбие. — Искаш ли направо да ни разкриеш всичко за плана на твоя господар, или ще се наложи да те убеждавам? И в двата случая най-накрая ще си признаеш онова, което искам да узная от теб, но това може да стане и по-безболезнено. Ти решаваш!

Очите му изведнъж станаха безизразни, но дълбоко в тях гореше ненавист.

— Прави каквото знаеш, вещице — каза дръзко той. — Аз съм дагаши и ще устоя на всички мъки, на които ме подложиш.

— Много се радвам, че поне престана с този досаден маскарад — отвърнах. — А, между другото, ще позволиш ли да те освободя от тоя нож, дето го криеш под пелерината си? Толкова ще бъдем огорчени, ако решиш да се самоубиеш, да не говорим за петната по килима, които биха останали след това! — Със силата на Волята си измъкнах изпод дрехите му триъгълната кама и любопитно я разгледах, когато тя се озова в ръцете ми. — Ама че интересно оръжие — отбелязах, мръщейки се леко. — А, разбирам. Това е нож, който се мята отдалече. Изглежда много впечатляващо. Но да продължаваме нататък.

Втренчих се в очите му, докато съсредоточавах Волята си. Признавам, че имах голямо предимство пред него — знаех от какво най-много се страхува. Тогава незабележимо повдигнах дясната си ръка и освободих Волята си.

Всички, които познават баща ми, знаят, че един от най-големите му таланти е актьорският. Това не значи, че той не е способен да прекатури планини, стига да поиска. Но каквото и да прави, той го извършва с такъв замах, с такъв високопарен и претенциозен стил, че всичко изглежда много впечатляващо. Затова илюзията, която създадох за забавление на мурга, беше твърде правдоподобна. Отначало лицето на баща ми беше строго и гледаше осъдително. Мургът отскочи като опарен назад. Лицето на пленника побеля, а очите му изскочиха от орбитите. Тогава баща ми се намръщи, а мургът изпищя и се опита да скрие очите си с ръце.

После въображаемото лице на баща ми се изкриви в гримаса, която го бях виждала да тренира пред огледалото, когато мислеше, че никой не го наблюдава. Той присви очи, долните му клепачи се приплъзнаха нагоре, а после отметна леко глава, сякаш гледаше отвисоко и с презрение през зловещите цепки на очите. Да си призная, така много приличаше на луд, обзет от бесове и готов всеки момент да разкъса някого на парчета със зъбите си.

След това подсилих образа и му придадох онова бегло изражение, което преминава само за миг през лицето точно преди да се освободи Волята.

Мургът запищя и панически се опита да пропълзи под стола.

— Не! — виеше той. — Недей!

Приковах го към мястото му, докато той стенеше и скимтеше, неспособен да преодолее своя ужас.

— Моля! — пищеше той. — Моля, накарай го да се махне, Поулгара! Ще направя всичко, което пожелаеш! Всичко! Само го накарай да изчезне!

— Защо още в самото начало не се обърна към мен по име, мурго? — попитах аз. — Сега вече можеш да ми обясниш какво е „дагаши“, например. Нека започнем с това. И помни, че мога да повикам баща си всеки път, щом станеш несговорчив.

— Познават ме като Крачак — отвърна мургът с треперещ глас, — а дагашите са членове на таен орден в Ктол Мургос. Ние събираме информация и убиваме хората, които са неудобни за нашите господари.

— Значи шпиони и наемни убийци?

— Щом предпочитате да ни наричате по този начин.

— Как стана така, че нямаш нито една от характерните за мургите черти?

— Това е въпрос на подбор — отвърна той. — Нашите майки и баби са били робини от други раси. Убивали са ги веднага след раждането. В мен има само една четвърт мургска кръв.

— Много странно — отбелязах аз, — особено при манията на Ктучик за чиста раса. За това обаче ще говорим по-късно. Кажи сега каква е целта на твоята мисия тук, в Арендия.

— Беше ми заповядано да убедя херцог Катандрион, че Ран Ворду ще го подкрепи, ако той реши да атакува Во Астур. С помощта на легионите Катандрион би могъл да сложи кръст на Астурия. Трябваше също така да му внуша, че обединените сили на арендите васити и толнедранските легиони биха могли да се устремят на юг и да сторят същото и с Мимбре.

— Това е пълен абсурд — вметнах аз. — Каква би била ползата на Ран Ворду от всичко това?

— Южната част на Мимбре — отвърна Крачак с леко потръпване, — там са разположени повечето от градовете им.

Погледнах Катандрион.

— Това щеше ли да те поблазни? — попитах го мрачно. — Подобно предложение става ли за примамка?

Приятелят ми погледна виновно към мен.

— Боя се, че да, Поулгара. Това е достатъчно, за да си се представя като крал на по-голямата част от Арендия. Така бих бил способен да прекратя безбройните граждански войни, които сега раздират родината ми.

— Съмнявам се — рекох. — Мирът, основан на такова споразумение, едва ли би продължил дълго. — После отново се обърнах към Крачак. — Предполагам, че подобни заговори са задействани във Во Астур и Во Мимбре — попитах.

Той кимна.

— Има и някои различия, разбира се — всичко зависи от стратегическото разположение на трите херцогства. Разбрах, че във Во Мимбре има някои истински толнедранци, които са били подкупени да ни сътрудничат, но това не е моя грижа. Крайният резултат обаче е един и същи. Тримата херцози ще започнат война помежду си и всеки от тях ще чака помощ от легионите. А когато те не пристигнат, херцозите ще разберат, че са предадени. Други дагаши, представяйки се за арендски патриоти, ще започнат да подстрекават херцозите да се съюзят помежду си и да нападнат империята. Именно това е и целта на Ктучик — бъдеща война между Арендия и Толнедра.

— Толнедра ще ни помете! — не се сдържа Катандрион.

Крачак сви рамене.

— Е, и? Ктучик не го е грижа за Арендия, нито за това, какво би се случило с нея. Ако Толнедра я завладее, тогава всички алорни ще бъдат въвлечени във войната, а това е най-далечната цел на Ктучик — война между Толнедра и Алория. Започне ли това кръвопролитие, Ктучик би могъл да отиде в Ашаба и да поднесе на тепсия пред Торак разкъсвания от междуособици запад. Така ще се превърне в любимия ученик на Торак, издигайки се над Зедар и Урвон. Малореанците ще прекосят Източно море, ангараките ще се нахвърлят върху враждуващите Западни кралства и ще ги унищожат. Торак ще стане бог на цялото човечество.

Двамата с Катандрион разпитвахме мурга почти до зори, а после наредихме да го отведат без много шум в най-долното ниво на подземието. Васитският херцог беше потресен от сложността и мащабността на заговора на Ктучик.

— Поразен съм, че човешко същество може да бъде толкова подло, Поулгара — призна той. — Всички мурги ли са такива?

— Съмнявам се, приятелю — отвърнах аз. — Ктучик се е учил направо от Торак, а после с векове е упражнявал своите умения върху другите ученици Урвон и Зедар. Между тях не е останала никаква привързаност, а Торак иска именно това. Богът Дракон изважда на бял свят най-тъмните страни от човешката природа и се възползва от тях. — Аз се опитах да преценя ситуацията. — Мисля, че ще е най-добре да замина за Во Астур — казах. — Усещам, че събитията там се развиват със същата бързина, както и тук. Сигурно и положението във Во Мимбре е същото. Замислено е различните заговори да стигнат крайната си точка приблизително по едно и също време. А това, което се случи тук, ми подсказва, че не сме далеч от развръзката.

— Ще ти пратя охрана, Поулгара.

— Катандрион, на практика ти си във война с Астурия, не помниш ли — напомних му тактично. — Мислиш ли, че някой ще ме погледне с добро око, ако се явя във Во Астур с васитска охрана?

— О — рече херцогът, — май пак направих същата грешка. — И ме погледна смутено.

— Боя се, че е така, приятелю. Доста работа имаме, докато се отучиш от този навик. Но ти не се безпокой за мен. Астурианците няма да ме видят, докато аз самата не пожелая това.

Напуснах Во Вакюн късно същия ден и след като бяхме препускали близо час с Лейди, проучих мислено заобикалящия ни лес. Не попаднах на никакви аренди в околността, но затова пък имаше нещо друго.

— Е, татко — изрекох гласно, — идваш ли с нас или не?

Той замълча гузно.

— Стой по-далеч от това, старче — продължих. — Предполагам, че е една от твоите „проверки“, с които толкова се гордееш. Може да гледаш, обаче не смей да се месиш. А когато всичко свърши, даже можеш да ме похвалиш.

Събитията се развиваха неудържимо, ето защо бързината придобиваше огромно значение. Реших да се откажа от моята любима форма и да се преобразя на сокол.

Во Астур беше изграден от гранит. Високите му и дебели сиви стени бяха увенчани от мрачни кули. Този потискащ град се беше разпрострял на южния бряг на река Астур. От векове кървави вендети раздираха Астурия, затова всеки благородник живееше зад здрави крепостни стени. Столицата на астурианците не правеше изключение. Цяла Астурия беше оплетена в мрежите на различни заговори, интриги, клопки, отравяния и неочаквани атаки, ето защо предпазливостта беше въпрос на оцеляване.

Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да проникна във Во Астур през градската порта, затова продължих да кръжа над него, докато стигнах двореца на херцога. Когато вечерта се спусна над укрепения град, аз кацнах незабелязано в един отдалечен ъгъл на вътрешния двор на палата и приех човешки образ. Сетне се промъкнах покрай пилона с родовите пряпорци, добрах се до богато украсената врата на двореца, „окуражих“ стражите да подремнат малко и влязох вътре.

Тъй като всеки от херцозите в Арендия претендираше за кралска власт, навсякъде в дворците им имаше и „тронна зала“. Астурия не правеше изключение. Групата благородници, към които се бях присъединила, влезе в едно просторно помещение с високи сводове, което изпълняваше функцията на тронна зала. Аз се отделих от тях и си запроправях път през леко пийналата тълпа към трона в центъра на залата.

През своя дълъг живот имах случай да наблюдавам различни степени и видове пиянство и успях да групирам няколко типа. Човек, който е прекалил с бирата или ела, е по-свадлив и шумен от онзи, който пие вино. Тези, които предпочитат концентратите, направо налитат на бой. Астурианците предпочитаха вино. Резултатът от преливането с него е безпричинен кикот или пиянско хленчене. Тогава се проявява природната им склонност към трагичното и след няколко чашки те изпадат в дълбока меланхолия. Пиянските сбирки в Астурия са доста мрачни събития и наподобяват повече на погребение в дъждовна нощ.

Олдоран, херцогът на Астурия, беше дребно човече с вид на гризач. Когато го видях за първи път, той доста се беше наквасил. Седеше полуизлегнат на трона си с навъсен вид, а върху мишото му лице с остри черти беше изписано дълбоко страдание. Един човек в толнедранска тога с доста отблъскващ жълт цвят стоеше плътно от дясната му страна. Той често се надвесваше над ухото на херцога и поверително му шепнеше нещо. Внимателно проучих съзнанието на този чужденец и се оказа, че мислите на мнимия толнедранец не излъчват червен цвят. Както и предполагах, бях се озовала срещу втория мургски шпионин.

Следващите няколко часа се разхождах безцелно из залата, заслушвайки се от време на време в достигащите до мен разговори. Скоро разбрах, че херцог Олдоран не се ползва с голямо уважение. „Малка пияна невестулка“ беше едно от най-ласкавите неща, които чух по негов адрес. После установих, че Олдоран е изцяло под влиянието на мнимия толнедрански търговец. Макар да бях убедена, че няма да ми е трудно да прекратя тази връзка, аз така и не можах да разбера каква е ползата на астурианеца от нея. Сигурно бих могла да обърна възгледите на Олдоран, но едва ли да променя самия него. Той беше жалък и посредствен, изпълнен със самосъжаление пияница. При това наивно вярваше, че е най-мъдрият мъж на света. Явно задачата ми тук никак нямаше да бъде лесна.

Пияният Олдоран дойде за малко на себе си, поиска още вино и отново клюмна глава.

— Май нашият обичан херцог е малко неразположен — отбеляза подигравателно един придворен със снежнобяла брада, над която гледаха изненадващо младежки очи. — Как ли бихме могли да му помогнем, дами и господа? Дали да не го отнесем в леглото му? Или пък да го потопим в езерцето със златните рибки, докато не възвърне разсъдъка си? Не, най-добре ще е да се оттеглим на някое друго място, където нашата веселба няма да прекъсне хъркането му. — Той се поклони иронично пред смеещите се с глас придворни. — Ще се подчиня на мъдрото решение на двора. Какво ще кажете по въпроса, благородни дами и господа?

— Аз лично предпочитам езерцето с рибките — обади се една матрона.

— О, за бога, недейте, баронесо! — възпротиви се млада придворна дама с тъмна коса и дяволити очи. — Помислете за бедния шаран, който живее там!

— Ако ще носим Олдоран в леглото му, най-добре ще е по-напред да го изстискаме хубаво, лорд Мангаран — обърна се с реверанс към шегобиеца един полупиян придворен. — Този дребен пияница погълна толкова много вино, че сигурно е подгизнал целият.

— Да, и аз го забелязах — измърмори Мангаран. — Негова Светлост побира удивително количество течност за човек с неговия ръст.

Тогава младата дама с палавите очи зае драматична поза.

— Дами и господа — издекламира патетично тя, — предлагам да помълчим в знак на уважение към нашия беден малък Олдоран. После можем да го оставим в опитните ръце на граф Мангаран, който толкова често извършва тази услуга, че едва ли се нуждае от съветите ни. Когато Негова Светлост вече бъде положен в леглото си, ще вдигнем тост за щастливия случай, който го освободи от нашето присъствие.

При тези думи всички сведоха глави, но „минутата мълчание“ беше изпълнена със сподавени хихикания и кикот.

Довереният на Олдоран мург беше потънал в тълпата и не се виждаше никакъв, когато двамина яки слуги вдигнаха хъркащия херцог от трона и го изнесоха от залата. През това време аз се оттеглих в една прикътана ниша, за да обмисля как да действам по-нататък. Когато напуснах Во Вакюн, бях решила да разкрия на херцога истинската роля на шпионина на Ктучик и да оставя Олдоран да се разправя с него, както намери за добре. Но се оказа, че местният владетел изобщо не е на нивото на Катандрион, а опитът ми през годините подсказваше, че глупаците много трудно променят мнението си. Опитах се да намеря изход от това положение. Най-близкото до ума решение беше да поставя на мястото на Олдоран някой друг, който отговаря на моите цели. Колкото повече разсъждавах, толкова повече ми допадаше тази идея. Още повече, че щях да сгащя мурга неподготвен за подобен ход. По много поводи баща ми и чичо Белдин нееднократно ми бяха описвали характерните черти на ангараките. Те при никакви обстоятелства не биха проявили съмнение или пък оспорили волята на някой господар. В речника им просто не съществуваше думата „революция“.

Моето решение за изход от ситуацията не блестеше с оригиналност. Историята на арендите е пълна с примери за дворцови преврати — незначителни безредици и вълнения, които обикновено завършваха със смъртта на коронованата особа. Аз нямах намерение да се стига чак до там, но исках Олдоран да бъде свален от трона. Чутото тази вечер ме увери, че и повечето от придворните в палата имат същото желание. Оставаше само да избера заместник на Олдоран, на когото бих могла да повлияя.

Подремнах за кратко в една празна приемна и рано на следващата сутрин се върнах в голямата зала, за да поразпитам за умната тъмнокоса жена, която на шега беше предложила минутата мълчание. Описах външността й на прислужниците, които разчистваха останките от пиршеството предната вечер.

— Това трябва да е контеса Асрана, милейди — каза сдържано един прислужник. — Тя е прочута кокетка, при това е много остроумна.

— Точно тя ще да е — отвърнах. — Доколкото си спомням, преди няколко години ни представиха една на друга и сега бих желала да подновя познанството си с нея. Къде бих могла да я открия?

— Нейните покои са на приземния етаж в западната кула, милейди.

— Благодаря — рекох и пуснах в ръката му една дребна монета. После тръгнах да търся западната кула.

Контесата страдаше от леко неразположение, когато нейната прислужница ме въведе в стаята й. Тя лежеше на дивана с мътни очи и мокра студена кърпа на челото.

— Не си спомням да сме се запознавали — каза ми с трагичен глас.

— Зле ли ви е? — попитах.

— Чувствам се малко отпаднала тази сутрин — призна тя. — Иска ми се вече да е зима. Тогава щях да изляза на двора и да заровя главата си в снега поне за час. — После тя ме погледна по-внимателно. — Кой знае защо лицето ви ми изглежда много познато.

— Не ми се вярва да сме се срещали, контесо.

— И аз не мисля, че сме се виждали. Имам чувството, че съм чувала за вас. — После постави пръсти на слепоочията си и мъченически простена.

— Трябва да поговорим, Асрана — казах, — но най-напред ще облекча малко болката ви. — Отворих торбичката, която висеше на пояса ми, и извадих от нея малка стъкленица. Изсипах част от съдържанието й в чашата върху страничната облегалка на дивана, а после я допълних с вода. — Никак няма да Ви се услади, но затова пък ще ви помогне — предупредих аз.

— Щом ще ми помогне, не ме е грижа какво е на вкус. — Тя изпи чашата на един дъх и потръпна отвратено. — Ужасно е! — каза, а после любопитно ме погледна. — Да не сте лечителка?

— Имам известен опит — отвърнах.

— Много странно занимание за дама от благородно потекло — рече тя и попипа челото си. — Май ми поолекна малко.

— Това беше и целта ми, контесо. Ще изчакаме лекарството, което ви дадох, да подейства напълно, а после искам да поговорим.

— Ще съм ви признателна до гроб, госпожо — каза тя с приповдигнат тон. — Но все не ме напуска чувството, че ви знам отнякъде. — После сбърчи малкото си носле. — Но в утрини като днешната какви ли не странни мисли ми минават. — Тя леко разтърси глава. — Невероятно! — възкликна изненадано. — Главата ми вече не се пръска от болка. Уверявам ви, че можете да натрупате състояние във Во Астур с това лекарство. Обзалагам се, че всички останали придворни в палата се чувстват като мен преди малко. — Тя внимателно стана и пристъпи към мен, взирайки се втренчено в очите ми, сякаш ме виждаше за първи път. После започна да се тресе. — Това беше магия, нали?

— Не, скъпа, не точно.

— Напротив, точно това беше! Имаш бял кичур в косата, при това си лечителка. Ти си Поулгара Магьосницата, нали? Ти си дъщерята на Белгарат!

— Виждам, че ужасната ми тайна излезе на бял свят — въздъхнах с престорено огорчение.

— Та ти си на близо милион години!

Аз докоснах бузата си.

— Наистина ли ти изглеждам толкова стара, Асрана?

— Разбира се, че не, лейди Поулгара — отвърна тя. — Не изглеждате нито ден по-възрастна от сто хиляди! — Двете се разсмяхме в един глас, но тя внезапно трепна. — Май малко прибързахме — отбеляза тя като докосна леко челото си. — Моля Ви, не ме разсмивайте известно време. Магията Ви още не е успяла да стигне до самото дъно на болката.

— Това не беше точно магия, Асрана, а отвара от няколко най-обикновени билки — въздържах се да кажа, че утрините й щяха да станат несравнимо по-приятни, ако не пиеше толкова вино вечер. — Измисли някакъв повод да отпратиш прислужницата си. Искам да поговорим насаме.

— Ще я пратя за закуска. Изведнъж страшно изгладнях. Вие ще ми правите ли компания?

— С удоволствие, скъпа.

След като момичето излезе, двете с Асрана пристъпихме към деловия разговор.

— Не искам да прозвучи непочтително, контесо, на не останах във възторг от вашия херцог.

— Никой от нас не е очарован от нашия повелител. Постоянно трябва да внимаваме да не го настъпим, когато е в тронната зала. Имаш ли някакъв лек срещу дребните по ръст и по дух? Олдоран прилича на буболечка, затова първата ти реакция е да го смачкаш. Животът ни ще стане много по-приятен, ако се намери някой да го размаже на пода и да ни отърве от присъствието му. Ще пийнеш ли малко вино?

— А, не, не точно сега, Асрана. Пък и за теб ще е най-добре да пиеш само вода тази сутрин. Ако смесиш отварата, която ти дадох, с вино, ще се почувстваш още по-зле.

— Ето, знаех си, че това лекарство ще има и неприятни последици! Та докъде бяхме стигнали?

— Обсъждахме недостатъците на Олдоран.

— А също така и предстоящите в най-скоро време събития.

Контеса Асрана имаше остър език и бърза мисъл. Това много ми се понрави.

— Ако обстоятелствата наложат, кой от тукашните благородници би бил най-подходящ да заеме трона?

— Граф Мангаран, разбира се. Познавате ли го?

— Видях го снощи. Той също май никак не уважава херцога.

— И не само той. Та кой би могъл да хареса Негова Буболечкова Светлост!

— Кой е този толнедранец, който се е лепнал за херцога?

— Сигурно говориш за Гадон. Той е търговец и подозирам, че предлага нещо на Олдоран. Почти съм сигурна, че сделката е нечестна и отблъскваща. Гадон души из двореца през последната половин година и купува дворцови чиновници на едро. Никой не го харесва, но той слухти и донася на херцога, затова трябва да го понасяме.

— Имате ли настроение за един сериозен заговор тази сутрин, Асрана?

— След като ми мина главоболието, съм готова на всичко. За какво ще заговорничим?

— Какво ще кажете за една революция, контесо?

— Колко забавно! — възкликна тя, пляскайки с ръце. — Обожавам планове за сваляне на буболечките от власт! Ще го убиеш ли, Поулгара? Ако го направиш, може ли да гледам?

— Ти си много лошо момиче, Асрана.

— Зная, но това би било толкова забавно! Обещай ми, че ще имаме възможност да се промъкваме в тъмното през нощта, да си говорим шепнешком и тайно да внасяме оръжие в двореца!

— Явно четеш много и долнокачествени епоси, Асрана. Истинският заговор не си служи с подобни театрални методи. Най-напред е задължително да поговорим с граф Мангаран, преди да решим да го издигаме на трона. Той вече е на години и подобно вълнение може да му се отрази зле.

— Само ми разваляш удоволствието! Аз пък бях решила да му поднесем трона по случай рождения му ден.

— Ще срещнем ли твърда съпротива у някого, ако решим да сваляме херцога? Той има ли верни привърженици сред придворните? Например роднини или пък чиновници, които биха загубили облагите си, ако го детронираме?

— Аз ще се погрижа за това, лейди Поулгара. Мога да завъртя главата на всеки мъж от този двор, стига наистина да го поискам.

Аз самата бях оставила по пътя си няколко разбити сърца и бях присъствала на някои от най-изтънчените флиртове в историята, но контеса Асрана беше от много висока класа и бях уверена, че има основание за своята огромната самоувереност.

След закуска контесата прати вест на граф Мангаран с молба да се видим в розовата градина. За всеки случай аз мислено претърсих градината, когато двете с Асрана влязохме там. Не бих искала някой да подслуша точно този разговор.

Когато се присъедини към нас, граф Мангаран имаше много уморен вид, но въпреки това в очите му присветваха дяволити пламъчета.

— Да му кажа ли? — попита ме Асрана.

— Май се налага — отвърнах. — Едва ли бихме стигнали далеч в преговорите, ако не е наясно за какво става дума.

— Имам малка изненада за Вас, графе — започна Асрана, опитвайки се да подражава на диалекта на васитските селяни. — Таз дама тук с несравнима красота е господарката Поулгара. Нали я знаете? Няма ли да е чест за вас да паднете в ногите й и да целувате следите й в прахта?

— Умолявам Ви, контесо — прекъсна я графът, прокарвайки ръка по лицето си. — Прекарах ужасна сутрин. Негова Светлост е направо нетърпим. Още не се е надигнал от леглото, а вече е пиян. Точно сега не ми е до вълшебни приказки.

— Но тя наистина е Поулгара, милорд. Поулгара Магьосницата. — Асрана ме погледна с невинни очи. — Омагьосай го, лейди Поулгара — настоя тя. — Превърни го в жаба или нещо друго.

— Позволяваш ли, Асрана? — попитах аз.

— Той е ужасен скептик, Поли, затова заслужава да направиш така, че да му окапе косата.

Никой до този момент не ме беше наричал „Поли“ и е най-добре никой да не се опитва да го стори отново.

— Моля да простите на нашата контеса, милейди — намеси се Мангаран. — Понякога много се увлича в желанието си на всяка цена да блести с остроумие. Опитвах се да я отуча от този порок, но и сама виждате колко безплодни останаха усилията ми.

— Забелязах, милорд — отвърнах аз. — Този път обаче тя казва истината. — Внезапно протегнах ръка и откъснах една тъмночервена роза от близкия храст. — Правя това, за да си спестим излишните обяснения — продължих аз. — А сега гледайте внимателно.

Направих го много бавно, за да бъде още по-впечатляващо, пък и да не стресна мурга, който беше някъде наблизо в двореца. Розата най-напред се смали и почти изчезна в дланта ми, а после нейното крехко стебло взе да расте и да пуска тънки филизи, докато най-накрая те не скриха слънцето с клонките и цветовете си. Първо се появиха листата, а после и розовите пъпки. Когато се разлистиха, се оказа, че всяка роза е с различен цвят.

— Май не сте свидетел на подобно нещо всеки ден, а, Мангаран? — любезно попита Асрана.

Графът беше доста стреснат, но после бързо възвърна самообладанието си.

— Добре дошли във Во Астур, лейди Поулгара — поклони ми се с несравнима галантност той.

Изпратих моя разноцветен розов храст в най-отдалечения кът на градината и му отвърнах с изящен реверанс.

— А сега, след като приключихме с това, време е да поговорим сериозно, милорд.

— Целият съм в слух, лейди Поулгара, и съм на ваше разположение със сърце и душа.

— Ах, Поли, не го отблъсквай — каза Асрана със светещи очи. — Ако пък ти не го искаш, тогава го остави на мен!

— Така да бъде, Асрана — отвърнах аз. После се обърнах към Мангаран. — Имате ли настроение за заговор и предателство тази сутрин, милорд? — попитах го.

— Аз съм аренд, лейди Поулгара — каза той с тънка усмивка. — По рождение съм създаден за бунт и неуредици.

— Поли ще убие нашия херцог — изтърси Асрана, — пък аз ще гледам отблизо как ще го направи.

— Може ли и аз? — възкликна Мангаран с почти детски копнеж в очите.

— О, богове! — изпъшках аз. — В какво се забърквам!

— Ние ще бъдем послушни, Поли — обеща Асрана. — И как ще премахнем буболечката?

— Най-вероятно няма да се стигне дотам — уверих ги аз. — Той може да знае неща, които ме интересуват. Позволил е да го подведе един мург, който се опитва да предизвика война между Арендия и Толнедра.

— Велики Чалдан! — избухна Мангаран. — Знаех, че нашият херцог е идиот, но чак толкова…

— Той не е единственият, който се е хванал на въдицата, милорд — успокоих го. — Идвам направо от Во Вакюн, където се е разиграла същата история. Подозирам, че и във Во Мимбре не е по-различно. Ангараките се опитват да предизвикат раздори и войни на запад, за да улеснят нахлуването на Малория по нашите земи. Баща ми ме изпрати тук, за да се опитам да спра заговора. Разбирам, че вашият херцог е твърде дебелоглав, за да се вслуша в разумни обяснение. Ето защо нямаме друг избор, освен да го детронираме и да сложим Вас на неговото място.

— Мен? Защо точно мен?

(Защо, в името на боговете, всички казват това?!)

Обясних му защо точно него по най-прямия и недвусмислен начин, та дори безочливата Асрана изглеждаше малко притеснена накрая.

— Херцогът е строго охраняван, лейди Поулгара — каза колебливо граф Мангаран. — На тях им се плаща дори когато за останалите войници няма пари. Ще го защитават до последна капка кръв.

— Можем да ги подкупим — предложи Асрана.

— Човек, който може да бъде подкупен, не е достатъчно честолюбив, че да остане верен на този, който го е подкупил — възрази Мангаран.

Асрана сви рамене.

— Тогава ги изтрови, Поли. Обзалагам се, че в кесията на колана ти има нещо, което би свършило работа.

— И това не е изход, скъпа — казах. — Тук е Арендия и пазачите имат семейства. Избием ли ги, през останалата част от живота си вие ще трябва постоянно да си пазите гърбовете. Оставете ме аз да се погрижа за охраната.

— Кога ще свършим това? — попита граф Мангаран.

— Имате ли запланувано нещо специално за тази вечер, милорд?

— Нищо, което не би могло да бъде отложено. Но не смятате ли, че прибързваме малко?

— Боя се, че се налага, милорд. Това все пак е Арендия и нито един заговор не може да бъде сигурен, ако изпълнението му се проточи повече от няколко часа.

— Така е — въздъхна той. — Тъжно е, но е истина.

— Горе главата, Ваша Светлост — закачливо каза Асрана. — Аз ще те утешавам, докато Поли свърши мръсната работа.

Четиринадесета глава

Историята премълчава за революциите, защото те са знак за раздори, липса на единство, вътрешни междуособици и съперничество, които академиците винаги са смятали за потискащи и неподдаващи се на систематизиране. Но така или иначе, революциите все пак се случват, а Арендия е идеалното място за тях. Особено се гордея с тази, която аз лично предизвиках в Астурия онова лято. Тя може да си остане и единствената в историята, която от замисъла до края трая само един ден.

Асрана постоянно се оглеждаше крадешком и със заговорнически шепот питаше:

— Как се развива планът ни, Поли?

— Най-напред престани да се държиш така, Асрана. Никакво криене, никакво ходене на пръсти из тъмните коридори и никакво шептене! Говори с нормален глас и не се оглеждай като някой крадец, който носи плячка на гърба си. Правиш ли това, все едно едновременно размахваш знаме, свириш на бойна тръба и носиш табела с надпис „конспиратор“ на врата си.

— Искам да извлека максимално удоволствие от този щастлив случай — нацупи се тя.

— А колко голямо ще бъде удоволствието ти, ако прекараш следващите четиридесет години в тъмницата?

— Предполагам, че хич няма да ми е весело — призна тя.

— Размисли и върху тази възможност, скъпа. Представяй си от време на време, че спиш на мокра слама в компанията на едри плъхове. — После погледнах граф Мангаран. — Доколкото разбирам, Олдоран не се радва на особена подкрепа тук във Во Астур. Права ли съм?

— Почти никой не е на негова страна. Подкрепя го само собственото му семейство, разбира се, и неколцина благородници, които извличат облаги от неговото некадърно управление. Това са всички. Охраната — също, но за нея вече споменах.

— Ще се погрижа за пазачите — уверих го аз. — Имате ли някой доверен човек, който да живее недалеч от двореца във Во Астур?

Той се замисли.

— Мисля, че барон Торандин отговаря на тези изисквания, милейди.

— А умее ли да пази тайна? И ще Ви направи ли услуга, без да иска много обяснения от Вас?

— Предполагам, че да.

— Хубаво. Помолете го тогава да организира тържество в къщата си тази вечер. Вие подгответе списъка на гостите, който ще включва всички роднини на херцога и онези, които имат материална изгода от неговото управление. Прибавете и още няколко неутрални, за да не е съвсем очевиден нашия замисъл. Не искам нито един от привържениците на Олдоран да се мотае по улиците тази нощ.

Той се усмихна.

— В такъв случай Торандин е най-подходящият човек. Той се слави с пиршествата си по цяла Астурия. Никой не би устоял на неговата покана.

— Добре. А сега нека се заемем с нашето тържество. То ще бъде с по-малобройни участници, но затова пък ще се помни дълго. Колкото по-малко хора са въвлечени в заговора ни, толкова по-малко са рисковете някой да ни предаде. Достатъчни са дузина посветени.

— Не можете да направите държавен преврат с една шепа хора, милейди!

— Напълно е възможно, ако се действа правилно, милорд. Ние няма да тичаме по улиците с оголени мечове и развети пряпорци. Нашият комплот е много по-фин.

— Това е много неприятна дума, Поли — оплака се Асрана.

— Коя по-точно, скъпа?

— „Комплот“. Не можем ли да измислим нещо по-възвишено.

— Ами нека да размисля. Как ти се струва „заговор“? Или може би „конспирация“? Измяна? Предадено доверие? Оскверняване на свещената клетва?

— Нито една от тях не звучи добре — намуси се тя.

— И това, което правим, не е добро, Асрана. Олдоран е законният господар на Астурия, а ние замисляме неговото детрониране. Това значи, че сме криминални престъпници. Или патриоти.

— Ето тази дума вече ми хареса.

— Хубаво тогава, патриотке Асрана. Беше ми казала, че можеш да завъртиш главата на всеки мъж във Во Астур. Време е да го докажеш.

— И какво трябва да направя?

— Върви да разбиваш сърца. Започни да пърхаш кокетно с клепки, хвърляй премрежени и томителни погледи наляво и надясно, въздишай издълбоко, така че гърдите ти да опъват до пръсване деколтето. Постарай се също очите ти да се навлажнят като на кошута.

— Ах, колко вълнуващо! — възкликна очарована тя, пляскайки ликуващо с ръце. — А ти ще разбиеш ли нечие сърце, Поли?

Аз поклатих глава.

— Аз съм непозната тук и хората, които се каним да спечелим на наша страна, едва ли ще ми имат доверие като на теб. Освен това имам немалко други задачи. На вас двамата остава задължението да осъществите всички необходими контакти. Не ме интересува как ще го постигнете, но искам тази нощ да имам на разположение дузина верни хора, разположени на подходящите места в нужното време. Погрижете се за това.

— Случвало ли се е да оглавите командването на някоя армия, лейди Поулгара? — обърна се любопитно към мен граф Мангаран.

— Още не, милорд. Обикновено уреждам нещата без кръвопролития. А, това ме подсеща за още нещо. Трябва ми един стрелец — искам най-добрият. За успеха на нашия план ще е нужна една-единствена стрела, но на точно определено място и в определен миг.

— Знаех си, че все пак се каниш да убиеш херцога! — радостно извика Асрана.

— Не, скъпа — отвърнах. — Аз държа херцогът да остане жив след нашия преврат. Ако го убием, всички присъстващи на пира у барон Торандин тази вечер утре ще грабнат оръжие. Стрелата е предназначена за друг. Нека не се бавим повече и да започваме. Този ден няма да трае вечно, а на нас ни предстои още много. И, моля, не се промъквайте крадешком, нито пък допускайте да изглеждате виновни. Нека думата „патриот“ е постоянно пред очите ви.

Така на нашия заговор беше даден ход, а ограниченията, които поставих, ни спестиха излишни спънки и вълнения. Независимо от техните недостатъци, арендите са най-талантливите заговорници на света. Асрана и Мангаран се движеха незабелязано и с лекота сред придворните. Те посвещаваха в тайната онези, които можеха да ни бъдат от полза, а останалите омайваха с празни думи и ласкателства.

По обед на същия ден вече можехме да се похвалим с доста напреднала организация на нашия комплот. Мангаран успя да завербува неколцина от по-възрастните и състоятелни придворни, а Асрана спечели на наша страна каймака на младото благородническо общество. Моят принос в общото дело се свеждаше до химични операции. Виното, което пиеха съконспираторите, не би могло да замае дори муха. Напитките на онези, които поддържаха Олдоран обаче, не само че биха повалили муха, но имаха силата да сринат и стената, върху която е кацнала тя.

По някое време след обед барон Торандин, приятелят на граф Мангаран, разпрати известия до избраните гости, в които ги канеше на „задушевна приятелска сбирка тази вечер в дома ми“. Мангаран и Асрана обходиха отново своите довереници и ги предупредиха да не протестират, че не са сред поканените. По онова време всички във Во Астур бяха готови да зарежат каквито и да било занимания, щом се разчуеше за някое тържество. Неколцината заговорници онази вечер бяха разкъсвани между желанието за един хубав пир и един умел заговор.

Около два часа след обед аз направих всичко възможно да задържа херцога у тях. Реших въпроса като подсилих градуса на виното, което пиеше, докато се изтягаше мързеливо на трона си. Към три часа той вече беше паднал в несвяст. „Толнедранецът“ до него взе да надушва нещо нередно, но през това време ние вече имахме значителна преднина.

Планът ни беше удивително прост. Имате ли работа с аренди, гледайте да избегнете каквито и да било сложни и оплетени ходове. Всеки от придворните в палата имаше по неколцина камериери, пажове и икономи в свитата си. А понеже действието се развиваше в Арендия, цялата прислуга беше въоръжена до зъби и беше готова да скочи при всеки знак за тревога. Ако станеше нужда, имахме на своя страна внушителна трупа въоръжени мъже. Но след като най-ревностните привърженици на херцога в този момент пируваха у барон Торандин, единствено личната стража на Олдоран можеше да ни окаже някаква съпротива. Виното, което им сервираха заедно с вечерята обаче, ги извади за дълго време от строя. Мнимият толнедранец сигурно също имаше на свое разположение неколцина здравеняци, но ние бяхме по-многочислени и щяхме да надделеем.

Като благовиден предлог за детронирането на Олдоран щеше да послужи „внезапното заболяване на Негова Светлост“. Само дето нямаше нищо „внезапно“ в неразположението на херцога. Олдоран беше прекарал дълги години с глава, потопена в котел с вино, и беше съвсем логично рано или късно да рухне.

Малко преди вечеря отново повиках Асрана и Мангаран в розовата градина, за да уточним и последните детайли от нашия план.

— При никакви обстоятелства не го убивайте — твърдо наредих аз. — Всичко ще стане на пух и прах, ако го сторите. Когато свършим, искам да се престорите на много изненадани и загрижени за здравето на Олдоран — погледнах Мангаран. — Говорихте ли вече с игумена? — попитах.

Той кимна.

— Всичко е уредено. За Олдоран в манастира са приготвени уютни покои и са му отделени толкова много бурета вино, че едва ли някога би успял да ги пресуши. Игуменът редовно ще праща вести за здравето на Негова Светлост, което с течение на времето ще се влошава все повече и повече.

— Не правете нищо, с което да ускорите смъртта му — предупредих го аз. — Оставете черният дроб на Олдоран да свърши тази работа вместо вас.

— Колко време ще отнеме това, Поли? — намеси се Асрана.

— Давам му най-много шест месеца — отвърнах. — Бялото на очите му вече има жълтеникав отенък. Това значи, че черният му дроб се е превърнал на камък. Не след дълго херцогът ще започне да вилнее и да говори несвързано. Точно тогава вие ще започнете да пускате привържениците му един по един да го видят. Оставете ги сами да се уверят в неизлечимата му болест.

— Ти ли увреди черния му дроб, Поли? — попита Асрана.

— Не, той сам си направи това.

— Мигар виното наистина може да причини такава болест?

— О, да, скъпа. Не е зле и ти да размислиш върху това.

— Май ще трябва да понамаля чашите — рече тя със загрижено лице.

— На твое място бих постъпила точно така. А сега искам вие двамата да се поразходите измежду нашите „патриоти“. Създайте у тях впечатление, че много съжаляваме за всичко, което се случва. Убедете ги, че не постъпваме така по наша воля, но че нямаме друг избор. Накарайте ги да повярват, че този преврат е израз на нашата любов към Астурия.

— Но това не е истина, лейди Поулгара — рече прямо Мангаран.

— Тогава излъжете. Добрата политика винаги се крепи на умелите лъжи. А когато произнасяте патриотичните си речи, си подсигурете хора в тълпата, които да ви подкрепят с възторжени възгласи на одобрение. Не оставяйте нищо на случайността!

— Ти си ужасно цинична, Поли! — каза осъдително Асрана.

— Сигурно е така, но то не ми пречи. А сега действайте. След като се уверите, че херцогът е на безопасно място в манастира, говорете с някои от местните барони. Искам утре заран улиците на Во Астур да гъмжат от въоръжени до зъби мъже. Предупредете бароните си обаче техните хора да се държат прилично. Никакво плячкосване, никакви убийства, пожарища или пък изнасилвания! Те ще трябва само и единствено да поддържат реда — нищо повече! А аз ще решавам кое нарушава порядъка и кое — не. Нека не даваме в ръцете на противниците си добър претекст за контрапреврат. А, щях да забравя. Утре заран в палата ще пристигне един побелял старец, облечен в бяла роба. Държа всички в палата до последния прислужник — трезви или пияни — да чуят думите му. Той ще обясни, че всичко станало тук, е било по негова изрична заповед. Не вярвам след това да имаме каквито и да било проблеми.

— Че кой жив човек на този свят има толкова голямо влияние? — попита леко стъписан Мангаран.

— Баща ми, естествено.

— Самият свят Белгарат! — зяпна Асрана.

— Не те съветвам така прибързано да му прикачваш прозвището „свят“ преди лично да си се запознала с него, скъпа — посъветвах я аз. — Освен това на твое място не бих се обръщала с гръб към него. Той има слабост към жените и трудно си удържа ръцете мирни, когато срещне някоя хубавица.

— Нима? — рече лукаво тя. — Това е много любопитно.

Асрана се оказа много по-лоша, отколкото предполагах!

— Успя ли да откриеш стрелец, Мангаран? — попитах графа.

— Да, лейди Поулгара — отвърна той. — Името му е Ламер и може да вдене игла със стрелата си от сто стъпки разстояние.

— Хубаво, искам да говоря с него преди да започнем да действаме.

— Ами… — колебливо рече Мангаран, — точно кога смятате да започнем, лейди Поулгара?

— Знакът за начало ще е моето влизане в тронната зала тази вечер, милорд.

— Ще внимавам тогава — обеща той.

— Дръжте си очите на четири. А сега се връщайте към задачите си.

Аз се позабавих в градината, докато те се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Е, татко — рекох после, обърната към декоративното лимоново дръвче, — вече можеш да слизаш.

Изглеждаше доста глупаво, когато се смъкна от клоните и прие собствената си форма.

— Как разбра, че съм тук? — попита.

— Хайде, стига вече с тази игра на криеница! Знаеш прекрасно, че не можеш да се скриеш от мен. Винаги те надушвам, когато си наблизо! — После замислено замълчах. — Е, какво мислиш за плана? — попитах го.

— Мисля, че поемаш много рискове, пък и действаш прекалено бързо.

— Принудена съм да бързам, татко. Не зная още какви изненади ни е приготвил този мург.

— Точно за това ми е думата. Изпълнението на целия ти план зависи от тези двамата, дето току-що си тръгнаха, а ти ги познаваш едва от тази сутрин! Откъде си сигурна, че можеш да им се довериш?

Дарих го с една покъртителна въздишка.

— Сигурна съм, татко. Мангаран ще спечели много, ако планът успее, при това в душата му все още проблясват някакви останки от патриотизъм.

— Ами момичето? Тя не е ли прекалено вятърничава?

— Това е само поза, татко. Асрана е много умна, а и ще спечели почти колкото Мангаран, ако всичко завърши, както го планираме.

— Защо мислиш така?

— Част от проблемите на арендите идват от това, че жените тук са само едно стъпало над домашните животни. Асрана взима дейно участие в установяването на новата власт, а когато Мангаран се възкачи на трона, тя ще е неговата дясна ръка. След тази нощ момичето ще се превърне във влиятелна личност, с която ще са принудени да се съобразяват всички в Астурия. Това е нейният единствен шанс да се добере до властта и тя се е вкопчила в него с нокти и зъби.

Той ме погледна подозрително.

— Може и така да е — рече най-накрая със съмнение в гласа.

— Довери ми се, татко. И нали ще ми направиш тази услуга?

— Каква услуга?

— Речта пред народа утре сутрин.

— А защо ти не говориш пред тях?

— Нали току-що ти обясних приликите между жените и домашните животни. Тук е Арендия, татко, а нито един нормален аренд няма да слуша какво му говори някой, облечен в рокля. Освен това трябва да замина за Во Мимбре и няма да имам време да убеждавам полупияните астурианци, че съм нещо повече от пудел или домашна котка. Ако им дръпнеш едно слово, цялата заслуга за това, което направих тук, ще бъде твоя. При това от теб не се иска да си цапаш ръцете. Погледни на въпроса и от тази страна.

— Ще помисля. Защо позволяваш на това глупаво момиче да те нарича „Поли“? Ако аз си позволя подобно нещо, ти просто ще ми подпалиш брадата!

— Точно така, затова не се и опитвай да го правиш! Всъщност аз не бях напълно сигурна доколко ми е вярна Асрана, докато тя не ме нарече „Поли“. Но вече зная, че ми е предана до гроб.

— Я, моля те, ми обясни това още веднъж.

— На Асрана винаги се е налагало да си служи с лакти, за да си извоюва положение. Аз й предоставям всичко на тепсия, а тя ще ми е вечно задължена за това.

— Никога няма да проумея жените!

— Сигурно е така. Сега, преди да си започнал да съчиняваш утрешната си реч, би ли направил още нещо за мен?

— Май нямам друг избор. Какво искаш?

— Точно в този момент личната охрана на Олдоран вечеря. Направи нещо с виното им. Искам да паднат мъртвопияни, преди да са стигнали до поста си.

— Мислех, че не одобряваш пиенето.

— Това е изключителен случай, татко, а изключенията понякога налагат да нарушаваме правилата. Искам да избегнем кръвопролитието тази нощ. Много е важно отстраняването на Олдоран да изглежда по-скоро административно, отколкото чрез военен преврат.

— Имаш талант за тези неща, Поул.

— Благодаря ти, татко. А сега иди в караулното помещение и обезвреди охраната на херцога. После ще имаш време да подготвиш речта си, докато аз свалям властта.

След вечеря към мен приближи някакъв як селянин, който изглеждаше много свит и срамежлив.

— Лорд Мангаран ми нареди да говоря с вас, милейди — любезно рече той. — Каза, че сте искали да пратите вест някому, а аз трябва да я отнеса. Името ми е Ламер.

Аз бях леко объркана — това все пак беше заговор!

— А ти добър вестоносец ли си? — попитах.

— Няма по-добър от мен в цяла Астурия, милейди. Да Ви покажа ли?

— Ще ти се доверя и така, Ламер. Искам посланието ми да стигне на мястото в точно определен момент.

— Това е напълно по силите ми, милейди. — Той примигна. — Ще бъда в галерията отдясно на трона — каза после. — Ще пратя съобщението и ще съм на половината път към външните порти, още преди то да е стигнало своя получател.

— Много добре, приятелю. Сега отивам да се преоблека, а после слизам право в тронната зала. Прати моята вест, щом ме видиш да влизам през вратата.

— Ще бъде сторено, милейди. — Той се поколеба. — Ами… Хм… Кой ще е получателят?

Казах името и когато го чу, по лицето му пробяга тънка усмивка. После отидох да сменя дрехите си в покоите на Асрана. Избрах роклята, която носех на сватбата на Белдаран. Беше достатъчно предизвикателна, за да привлече вниманието на всички в залата, пък и познавах и последната нейна гънка — нали бях гледала как Арел прави всеки бод с иглата.

Асрана влетя в стаята, точно когато завършвах прическата си.

— О, богове! — извика тя. — Каква поразителна рокля, Поли! Но не е ли малко дръзка и лекомислена?

— Това е целта — казах. — Планът ни ще се задейства в мига, когато вляза в тронната зала. Затова искам да съм сигурна, че всички ще ме забележат.

— Можеш да бъдеш убедена, Поли. Видът ти обаче може да провали нашия план. Всички ще бъдат така захласнати по теб, че ще забравят да свалят властта.

— Погрижила съм се едно нещо да им го напомни, скъпа — уверих я аз. — А сега върви да ми доведеш Мангаран. После можеш спокойно да отидеш в тронната зала.

— Нервите ми са малко изопнати, Поли.

— Хубаво, така и трябва. Налага се рефлексите ти да бъдат изострени. А сега бягай!

Тя изчезна, а Мангаран почука на вратата няколко минути по-късно.

— Прати ли сте да ме повикат, лейди Поулгара.

— Влез и затвори вратата.

Той се подчини.

— Оттук ще отидете право в тронната зала, милорд — наредих аз. — Постарайте се да сте на не повече от метър и половина от трона. Нали Олдоран е там?

— След вечеря се посъвзе малко и слугите го закрепиха на трона — кимна той. — Държи си очите отворени, но се съмнявам да осъзнава къде е и кой е.

— Добре. Бъдете готови щом вляза в тронната зала, да се случи нещо извънредно. Тогва аз ще ви дам нареждания, а вие ще ги изпълните. Ще изнесем херцога от тронната зала. Всичко ще изглежда, сякаш постъпваме така, за да го спасим, но това ще е добър предлог да го изпроводим в манастира. Аз ще дойда в стаята, където ще го отнесете и ще го прегледам. После ще се върнем в тронната зала и ще обявим, че той се е оттеглил заради „влошеното си здравословно състояние“. Тогава Вие ще поемете управлението. Опитайте се да изглеждате крайно наскърбен от случилото се.

— Какво точно ще се случи, лейди Поулгара?

— Не е нужно да знаете, милорд. Държа реакцията ви да е съвсем естествена. Ако успея да изненадам вас, значи и на останалите ще се стори много убедително. През цялото време ще ви напътствам, така че просто следвайте съветите ми. Те ще бъдат напълно обясними и логични предвид обстоятелствата, така че никой няма да ви подозира и разпитва. Сега вървете. Ще Ви последвам само след няколко минути и тогава ще можем да действаме.

Изчаках достатъчно, преди да напусна покоите на Асрана, опитвайки се да успокоя дишането си.

Накрая поех дълбоко въздух и излязох в коридора, който водеше към тронната зала.

Забавих се за малко в сянката на масивната врата, за да се уверя, че всички са по местата си. Мангаран беше наблизо от лявата страна на трона. Олдоран седеше с мътен поглед на обичайното си място. Мургът с толнедранската жълта тога стоеше плътно до пияния херцог, а върху лицето му беше изписано леко безпокойство. Очите му постоянно бягаха из залата. Не забелязах Ламер в тъмната галерия, но така и трябваше да бъде. Мигновено проучих залата и най-сетне се успокоих. Ламер беше на своето място. Кикотещата се Асрана също беше близо до трона и цялата грееше от удоволствие. Напрежението я правеше да изглежда още по-жизнена и енергична.

Всичко се развиваше според плана.

Пристъпих през вратата и втренчих поглед в човека с жълтата толнедранска мантия, изправен до херцога. Крачак ме разпозна още при първия поглед, затова предполагах, че и този мург веднага ще разбере коя съм. И наистина, очите му изскочиха от орбитите, когато ме видя. Не го оставих да се съвземе, а тръгнах бързо към трона. Както и очаквах, роклята ми привлече погледите като магнит. Оказа се, че след толкова години този трик все още действа. Всички глави се обърнаха към мен като слънчогледи. Думите замръзнаха недоизречени, а придворните зяпнаха насреща ми. В този миг тетивата на Ламер звънна. Стоманеното острие с хрущене проби челото на мурга. Разстоянието не беше голямо, а лъкът на Ламер явно беше много як, защото стрелата премина през главата на шпионина и близо педя от нея щръкна през тила му. Мургът доби странен вид с чело, украсено с перата от опашката на стрелата. Тялото му се разтърси в конвулсия, а после се вцепени и остана право.

— Убийци! — провикнах се аз, усилвайки гласа си така, че сигурно го чуха и извън градските стени. — Пазете херцога!

Ето така свалих правителството на Астурия. Една стрела, един вик — и всичко приключи. Всички гениални планове са прости.

Докато тялото на мнимия толнедранец бавно се свличаше на пода, Мангаран взе нещата в свои ръце.

— Пазете херцога! — подзе думите ми той. — Прикрийте го с телата си!

Отпърво потресените придворни се отдръпнаха назад. Не се знаеше дали няма да последват още стрели, а благородниците не бяха чак толкова предани на своя херцог. Мангаран обаче се хвърли и закри с тяло смутения владетел. Останалите побързаха да го последват. Някои от придворните извадиха мечовете си и се заоглеждаха кого да прободат. Асрана крещеше, имитирайки съвършено изпаднала в истерия жена.

Бързо заобиколих обзетата от паника тълпа и се отправих към вратата на залата, която се намираше зад трона.

— Оттук, лорд Мангран! — извиках. — Доведете херцога! Останалите да охраняват вратата! Тук има измяна! — Държах последното да стане ясно на всички.

После създадох ужасяващ илюзорен образ пред помътнелите очи на Олдоран, който само херцогът можеше да види. Той закрещя и започна да ломоти несвързано, обзет от смъртен страх. Неколцина придворни го подхванаха здраво и, следвайки лорд Мангаран, го повлякоха към вратата, където стоях аз. Подсилих илюзията и писъците на Олдоран станаха още по-пронизителни и той започна да се гърчи, опитвайки да се освободи от ръцете на придворните. Направих всичко възможно крясъците му да продължат, колкото се може по-дълго.

— Сега ли трябва да обявя, че ще заместя херцога? — измърмори под нос Мангаран, минавайки покрай мен, докато наблюдаваше как извличат Олдоран през вратата.

— Още е рано — отвърнах също така тихо. — Нека да покрещи още малко. След това ще се присъединя към вас и ще го прегледам. — Пропуснах малката група през задната врата, а после я затворих плътно и опрях гръб на нея. — Открийте убиеца! — заповядах на останалите в залата. — Затворете портите и го преследвайте!

Това създаде занимание на всички за дълго време. Една бърза мислена проверка ми показа, че Ламер вече е напуснал палата и седи в една кръчма на няколко пресечки по-надолу. Още веднъж се уверих в неговия безспорен професионализъм.

Оказа се обаче, че не всички придворни са се втурнали в безразборното преследване на убиеца. Около половин дузина астуриански благородници със смутени лица бяха наобиколили тялото на простреляния мург. Някои открито чупеха ръце, а един направо плачеше с глас. Улових погледа на Асрана и й дадох знак с ръка да се приближи към мен. Тя незабавно се подчини.

— Какво има, Поли?

„Най-напред махни тази глупава гримаса от лицето си, Асрана“ — отвърнах аз, при това не го изрекох гласно.

— Но как е възможно… — започна тя.

„Ш-ш-ш-т! Само слушай и недей да говориш! Запомни имената на тези, които са се скупчили около мъртвото тяло до трона! Това са хората, които трябва да следим много внимателно!“

След това започнах да говоря на висок глас, така че да ме чуят и тези, които охраняваха вратата.

— Успокой се, скъпа — рекох. — Херцогът е в безопасност и лорд Мангаран е с него.

— Той ранен ли е? — попита тя, потрепвайки при един особено пронизителен писък на Олдоран.

— Само е уплашен, Асрана. Този опит за покушение много го разстрои. Сега ела на моето място и отбранявай вратата дори с цената на живота си, ако някой се опита да мине през нея.

Тя най-после се съвзе от изумлението си и зае героична поза.

— Ще минат само през трупа ми! — патетично обяви тя. — Преди това обаче ще трябва да ме накъсат на парчета и да източат кръвта ми!

— Браво, много смело момиче — промърморих аз. После влязох в малката стаичка, където херцогът все още се гърчеше истерично. Придърпах Мангаран в единия ъгъл.

— Дотук всичко върви добре, милорд — прошепнах. — Засега приключихме с първия етап. Време е да започнем с част втора.

— Приготвила ли си ни още изненади, Поулгара? — попита подозрително той. — Едва не загубих ума и дума, когато перата на стрелата щръкнаха от челото на онзи.

— Аз пък си мислех, че това ще ти хареса. Сега ще прегледам херцога и ще обявя заключението си, че той временно е загубил контрол над своите чувства.

— Само временно ли?

— Такава ще е първоначалната диагноза, Мангаран. Тя обаче ще ни послужи за повод да го затворим в манастира.

— Ти си предвидила всичко, нали, Поулгара?

— Поне опитах. Направи усилие да изглеждаш загрижен и разтревожен, докато преглеждам Негова Светлост.

— Че защо да се тревожа? Всичко ни е в кърпа вързано.

— Престори се на разтревожен, Мангаран. Хайде, време е да продължим.

Олдоран все още хълцаше неудържимо, разтърсен от образа, който бях създала пред очите му. Той продължаваше да бъбре несвястно, когато се наведох да го прегледам. Както и очаквах, черният му дроб беше развалина, а бъбреците му щяха да откажат всеки момент. Артериите бяха полузапушени, а сърцето биеше на пресекулки. Май първоначалното ми предположение, че му остават поне шест месеца живот, беше твърде оптимистично.

— Приключих с прегледа, лорд Мангаран — заявих с професионален тон за пред останалите в стаята. — Състоянието на Негова Светлост е твърде тревожно, да не кажа критично. Той се нуждае от пълно спокойствие. Някой ще трябва да поеме задълженията му, докато той напълно се възстанови.

— Ще уведомя двора за това, милейди — увери ме той, но всъщност говореше на останалите. — Аз не съм лечител, затова ще позволите ли да се основа на вашето мнение, когато оповестя пред придворните за състоянието на Негова Светлост?

— Разбира се, милорд — после двамата се върнахме в шумната тронна зала, като оставихме вратата леко открехната, така че придворните да могат да чуват виковете на Олдоран.

Мангаран се приближи до трона, хвърли бегъл поглед към пронизаното тяло на мнимия толнедранец и извиси глас, обръщайки се към присъстващите.

— Дами и господа — поде той с престорена загриженост, — боя се, че състоянието на Негова Светлост е много по-сериозно, отколкото предполагахме. Шокът от опита за покушение е задълбочил още повече болестта, за която досега дори не подозирахме. — Той се опита да си придаде печален вид. — Аз не съм сведущ относно функциите на човешкия организъм — призна, — даже не зная по какъв начин моята кръв обхожда цялото ми тяло. За щастие точно в този момент във Во Астур се намира една от най-прочутите лечителки на света. Тя прегледа Негова Светлост и стигна до някои заключения, които има намерение да сподели с нас. Дамата, за която говоря, има безспорен авторитет, затова съм сигурен, че повечето от вас са чували името й. Дами и господа, представям ви лейди Поулгара, дъщерята на Древния Белгарат.

Из залата се понесе очакваният шепот на изумление и възклицания. Тук-таме се чуха колебливи ръкопляскания. Приближих се до Мангаран.

— Дами и господа — подхванах на свой ред, — нямах намерение да обявявам публично присъствието си във Во Астур, но случилият се тази вечер инцидент ме принуждава да оглася някои факти. Херцогът е на смъртно легло, а ужасното посегателство върху живота му още повече влоши неговото състояние. — Направих драматична пауза. — Както и сами можете да се уверите, херцогът е много разстроен. — Хвърлих поглед към вратата зад гърба си, откъдето още долитаха крясъците на обезумелия Олдоран. — Херцогът страда от рядко заболяване, известно сред медицинските среди като конюнктивни морбили, което засяга не само тялото, но и ума. С две думи — Негова Светлост е на ръба на физически и психически колапс.

(Не си правете труда да ровите в медицинските текстове и да търсите описание на болестта „конюнктивни морбили“. Няма да откриете нищо подобно, защото тази безсмислица ми хрумна, докато говорех пред придворните. Но затова пък звучи много страшно, нали?)

— Той може ли да бъде излекуван, лейди Поулгара? — попита Асрана.

— Не мога да ви отговоря категорично — отвърнах. — Болестта е много рядка и беше открита само преди век, затова на учените са познати едва няколко случая на покосени от нея хора.

— Какво лечение бихте препоръчали, лейди Поулгара? — попита Мангаран.

— Херцогът се нуждае от пълна почивка и спокойствие — отговорих. — Бих ви посъветвала да го отведете от палата на някое сигурно място, където животът му няма да е в опасност и където би могъл да се възстанови. Ако остане тук, непосилното бреме на държавните дела може да го погуби.

— Да го погуби?! — ахна Асрана. — Толкова ли е сериозно състоянието му?

— Дори по-лошо — отвърнах. — Животът му е в опасност. — Обърнах се към граф Мангаран. — Има ли наблизо някое подходящо място, където Негова Светлост би могъл да се възстанови? — попитах.

— Ами… — придаде си замислен вид той, — на около час езда има един манастир, лейди Поулгара. Той е обграден с високи стени, а монасите в него прекарват по-голямата част от живота си, потънали в молитви. Там е безопасно и тихо.

Направих се, че обмислям сериозно предложението му.

— Мисля, че той би бил подходящ за целта — положих усилие гласът ми да не прозвучи прекалено ентусиазирано.

— А кой ще поеме задълженията на Негова Светлост, докато той оздравее? — попита един от „патриотите“.

При тези думи Асрана пристъпи напред.

— Аз съм само една глупава жена — започна тя, — но ми се струва, че вече имаме подходящ човек. По всичко личи, че граф Мангаран успя да овладее положението. А след като така и така се е заел с това бреме, защо не му поверим управлението до завръщането на херцога?

— Права е — присъедини се още един от групата на заговорниците. — Мисля, че Мангаран е най-подходящият. Тайният съвет сигурно ще обсъди въпроса, но предлагам междувременно графът да продължи да взима главните решения. Васитите все още са на източната ни граница, затова не би трябвало да проявяваме каквато и да е слабост или объркване и да ги окуражаваме да нападнат.

Мангаран въздъхна.

— Щом дворът желае това, аз ще се подчиня — той дори успя да се престори, че не е много очарован.

Пелтечещият херцог беше набутан в една карета и замина към манастира близо час преди да се разотидат гостите на барон Торандин. Оставихме тялото на мурга да лежи, където си беше, за да се убедят завърналите се привърженици на Олдоран, че наистина е имало опит за убийство. С малки изключения почти целият двор беше единодушен, че Мангаран е най-достойният заместник на Олдоран.

Беше призори, когато се отпуснах в леглото си, за да поспя поне няколко часа.

„Конюнктивни морбили, а? Каква е тази болест, Поул? — прозвуча в главата ми гласът на моя баща.“

„Това е много рядко заболяване, татко.“

„Сигурно е така, защото никога не съм го чувал.“

„Това е първият случай. А сега ме остави на мира, старче, искам да поспя. Ще те повикам, когато дойде ред да си произнесеш словото.“

Замисленият от нас преврат мина доста гладко. Евентуалните ни противници бяха напълно объркани от бързината на нашите действия. Появата на самия легендарен Белгарад Магьосника в тронната зала на следващото утро окончателно наложи промените в двора. Баща ми, който винаги е бил превъзходен актьор с усет за ефектите, се приближи тържествено към трона, облечен в искрящо бяла роба. Подпираше се на жезъл, за който лековерните астурианци решиха, че служи на баща ми да кърши с него вековни лесове, да срива планини и да превръща цели народи в пълчища от жабоци. Баща ми, естествено, се възползва от всички предимства, които му предлагаше създадената ситуация, а после обяви на всеослушание, че граф Мангаран е възкачен на престола по негово желание.

Мъртвият мург, който успя да оплете в мрежите си Олдоран, беше погребан, както си беше със стрелата в челото. Тъй като всичките му помощници бяха ангараки, неспособни да вземат самостоятелни решения, се налагаше да чакат нареждания от Рак Ктол. Напоследък на Ктучик му се струпаха твърде много лоши вести накуп. Имах намерение да замина за Во Мимбре и още повече да му разваля настроението.

Когато всичко беше поставено под контрол, четиримата с Асрана, Мангаран и баща ми се събрахме в покоите на Асрана да обсъдим предстоящите действия.

— Баща ми може и да не е съгласен с мен — започнах аз, — но мисля, че следващата стъпка трябва да са мирни преговори с Катандрион от Во Вакюн. Време е да се сложи край на тази безсмислена война. — Погледнах баща си. — Има ли някакви възражения? — попитах.

— Това от началото до края си е твой план, Поул — отвърна той, свивайки рамене. — Прави, каквото си решила.

— Така и ще бъде, татко — повдигнах вежди аз и се обърнах към Асрана и Мангаран. — Заминавам за Во Мимбре — рекох, — а вие гледайте да не се отклонявате от нашия план, докато отсъствам. Внимателно наблюдавайте роднините на Олдоран и неколцината благородници, които бяха толкова разстроени от смъртта на онзи приятел е толнедранската мантия. Сигурно има още мурги, които са се промъкнали в страната. Предполагам, че те също ще се представят за толнедранци, когато се опитат да проникнат в двора. Мисля, че единственият начин да се справите с тях, е да наблегнете на „вътрешните“ работи. Теоретически вие, лорд Мангаран, само замествате херцог Олдоран, докато той възстановява здравето си. Престорете се, че нямате правомощия да взимате самостоятелни решения, да подписвате договори или пък да преговаряте. Измъкнете се с извинението, че трябва да чакат завръщането на херцога. Това ще свърши работа поне за половин година напред. Заговорът на Ктучик има краен срок, а половингодишно забавяне сериозно ще му обърка плановете. На дагаши ще им се наложи да изчакат, но аз няма да си губя времето. Вярвам, че и във Во Мимбре ще успея да разплета козните на Ктучик и той няма да може да ми се противопостави.

— ВИЕ ли я научихте да бъде толкова коварна, благословени Белгарат? — обърна се Мангаран към баща ми.

— Не — отвърна той, — това си е нейна природна дарба. Въпреки това обаче страшно се гордея с нея.

— Да вярвам ли на ушите си, татко — ти ми правиш комплимент?! Всеки миг мога да изгубя съзнание от изненада!

През цялото време Асрана хвърляше кокетни погледи към баща ми.

— Правиш ужасна грешка, скъпа — казах й. — Нали не се каниш да се забъркаш с него?

— Мога и сама да се опазя, Поли — отвърна тя, без да отклонява поглед от баща ми.

— О, богове — простенах аз, а после вдигнах ръце и заминах за Во Мимбре.

Петнадесета глава

Баща ми ме посъветва по пътя на юг да се отбия във Во Мандор и да поговоря с тамошния барон, ето защо двете с Лейди прекосихме оголената от всякаква растителност просторна долина на Мимбратското херцогство. Още тогава пейзажът беше загрозен с развалини на градове, села и самотни замъци. Призрачните силуети на разрушените сивокаменни замъци стърчаха пред очите на всички и болезнено напомняха на пътниците за тъжната история на Арендия.

Нямаше опасност обаче наследственият замък на фамилията Мандорален да се превърне в част от тези безименни развалини. Сигурно точно Во Мандор са имали предвид, когато са измислили думата „непристъпен“. Той се издигаше на върха на скалист хълм. Строителите бяха изсекли необходимия за стените на замъка материал направо от скалите. Сега крепостта се издигаше на върха на висока и стръмна скала. Видът й можеше да обезкуражи всеки, решил да я превземе, но въпреки това бяха правени няколко обсади. Арендите винаги ще си останат твърдоглави.

Во Мандор изпълняваше ролята на укрепление за замъка, а и самият град беше опасан с висока стена. До него се стигаше по дълъг и стръмен път, прекъснат на няколко места от подвижни мостове, които още повече затрудняваха евентуалните нападатели. Всичко това правеше Во Мандор едно от най-мрачните места на земята.

Въпреки това гледката от върха беше завладяваща.

Мандорин, десетият по ред барон, беше набит мъж към средата на четиридесетте, останал рано вдовец. Той имаше здрави и мускулести рамене, просребряла на места черна коса и красиво оформена брада. Обноските му бяха много изискани. Когато ме приветства, поклонът му приличаше на същинско произведение на изкуството. Речта му беше така изпъстрена с любезности и комплименти, та понякога му трябваше половин час, за да завърши изречението.

На мен обаче той много ми хареса. Не е ли странно това? Вероятно е една от слабите черти на характера ми. Добрите обноски са такава рядкост, та с радост понасях твърде натруфения език и всички видове сложни поклони и реверанси, за да се откъсна поне за малко от обичайната грубост, която владееше останалата част от света.

— Лейди Поулгара! — приветства ме облеченият в черно барон още в двора на мрачната си крепост. — Стените на бедния ми дом са разтреперани до последната песъчинка в тях заради присъствието на най-величествената дама в целия свят. Убеден съм, че дори планините се разтърсват до основите, когато вашият крак стъпи отгоре им.

— Добре казано, милорд — поздравих го аз. — С голяма радост бих поостанала в този щастлив дом и да послушам изисканата ви реч, но за съжаление необходимостта, най-жестоката от всички владетелки, ме принуждава да бързам, па макар и с риск да ви се сторя нелюбезна. — Бях прочела достатъчно от арендския епос и ако барон Мандорин си въобразяваше, че ще се покаже по-речовит от мен, жестоко се лъжеше. С течение на годините открих, че единственият начин да се справиш с арендите беше да им вземеш ума с приказки. Проблемът тук е, че те са търпеливи като камъни, затова омайването отнема доста време.

Барон Мандорин ме отведе в личния си кабинет, отрупан с книги и украсен със сини завеси и килими, който беше в източната кула на замъка. Ние веднага пристъпихме към въпроса, но преди това той ми предложи възглавница да си подпра гърба на и без това меко тапицирания стол, придърпа поднос със сладкиши на полираната масичка от тъмно дърво до мен, изпрати да донесат чай и постави под краката ми ниско столче, в случай че са уморени от пътя.

— Познавате ли баща ми, милорд? — попитах.

— Благословеният Белгарат ли? — рече той. — Много добре го знам. Но тук веднага възниква въпросът може ли някое човешко същество да претендира, че познава добре такава велика личност.

— Аз мога да го кажа твърдо, милорд, при това мисля, че баща ми не винаги заслужава определението „велик“. Понякога прибягва до низости и безочие, за да постигне целта си. Но ние се отклоняваме от въпроса. До нас с баща ми достигна новината, че смутове и безредици тресат Арендия.

Лицето на Мандорин помръкна.

— Това, милейди, е доста повърхностно описание на положението. Колкото и да ми е тъжно да призная, такава е самата същност на арендската природа.

— Забелязала съм го. В този случай, обаче, причината за враждите и безредиците идва отвън. Вакюн е обхванат от безумие, а Астурия съвсем наскоро беше заплашена от държавен преврат.

— Говорите така, сякаш тези събития са вече минало, милейди.

— Така е, милорд.

— Подозирам, че вашата ръка е възпряла нещастията над северните ни съседи.

— Може да се каже, че имам известен дял в предотвратяването им — признах скромно. — Разкрих самоличността на един чуждестранен провокатор пред херцог Катандрион, а после продължих към Во Астур и прекратих управлението на некадърния херцог Олдоран. Както виждате, сега съм във Во Мимбре.

— Усещам някаква заплаха в това, което казвате, милейди!

— Прогонете всички страхове, барон Мандорин. Зная, че вашето сърце е чисто, затова няма защо да се боите от мен. Не мисля, че ще имам повод да ви превърна в жаба или пък да ви провеся във въздуха на няколко мили височина над земята.

Той се засмя и леко наклони глава.

— Моля ви, милейди — каза, — когато имате повече свободно време, бихте ли ме научили да се изразявам толкова елегантно и остроумно, както го правите вие?

— И така се справяте отлично, Мандорин — приключих с любезностите аз. — Нямате нужда от допълнителни уроци. Сега е по-добре да се захващаме за работа. И във Вакюн, и в Астурия попаднахме на хора, които се представят за толнедранци, но не са. Те поотделно предлагаха на Катандрион и Олдоран съюз с Ран Ворду, примамвайки ги с обещания за короната на цяла Арендия. Тези случки напомнят ли ви нещо?

Нямаше нужда изобщо да го питам, защото лицето му внезапно пребледня, а очите му се разшириха от ужас.

— Виждам, че това ви звучи познато.

— Така е, милейди. Същото предложение беше направено и на нашия херцог Королин.

— Предполагах, че е така. А Вие случайно да сте сред съветниците на херцог Королин?

— Аз съм член на Тайния съвет — призна той. — Не крия, че също бях подмамен от това съблазнително предложение.

— Ще ми трябват подробности, барон Мандорин. За да обезоръжа подстрекателя, най-напред ще трябва да го открия.

Той се замисли, пресявайки в главата си последните събития във Во Мимбре.

— Преди няколко месеца в Златния град пристигна един толнедрански дипломат с нарочна мисия. Той увери херцог Королин, че идва с императорската благословия. Акредитивните му писма изглеждаха безупречни.

— Толнедранският посланик при двора във Во Мимбре познава ли го?

— Сегашният посланик на Тол Хонет се разболя преди месец, точно когато Кадон — пратеникът, за когото говорим — пристигна във Во Мимбре. Болестта се оказа непозната дори за най-добрите ни лекари. Страхувам се, че дните на Негово Превъзходителство са преброени.

— Това е много удобно стечение на обстоятелствата, не намирате ли, милорд.

— Мислите, че е отровен? — попита той, схващайки намека ми.

— Твърде вероятно е, милорд. Боя се, че някои нийсански отрови станаха много популярни в политиката на Западните кралства. А сега ви моля да ме запознаете с подробностите от предложението на този пратеник Кадон.

— То носи всички характерни черти на толнедранската политика, лейди Поулгара, а цял свят знае, че тяхната дипломация е шедьовър, съставен от сложни и коварни ходове. И така, с риск да оскърбя слуха ви със сухи и делови термини и неизящен език, ще се постарая да бъда колкото се може по-точен в разказа си.

— Ще ви бъда признателна за това, лорд Мандорин.

— Щом идвате от северните херцогства, сигурно вече сте разбрали, че между херцог Катандрион от Вакюн и херцог Олдоран от Астурия съществува непримирима вражда. Васитите напират по границата, а тяхното съкровено желание е да заличат от лицето на земята своите западни братовчеди. Кадон предложи на нашия възлюбен херцог Королин да се възползва от създалата се изгодна ситуация, при това го увери, че легионите ще дойдат на помощ в решителния миг.

— Какво точно трябваше да направят легионите, милорд?

— Да осигурят безпрепятственото преминаване на херцог Королин, като поемат на север и се установят в най-горната част на Мимбре. Когато войските на херцог Катандрион навлязат в Астурия и обсадят Во Астур, легионите ще се придвижат и ще отрежат границата между Вакюн и Астурия. Тръгнат ли легионите, херцог Королин и войската му вече биха могли да стигнат чак до предпланините на Улголанд, а после да продължат на север до източната граница на Вакюн. Щом Катандрион нападне Во Астур, мимбратската армия ще нахлуе във Вакюн от изток. И тъй като легионите ще са на границата между двете северни херцогства, Катандрион няма да може да се притече на помощ на родината си. Во Вакюн ще падне, а Катандрион и Олдоран ще се бият до последна капка кръв в лесовете на Астурия. Накрая, когато от двете армии останат само жалки групички, пръснати из гората, херцог Королин с помощта на легионите би могъл да прати завинаги в историята и Катандрион, и Олдоран. Цяла Арендия ще се закълне във вярност пред Королин и той ще стане неин единствен и велик крал. — Неусетно Мандорин се увлече в тази примамлива перспектива и последните му думи бяха изречени почти в екзалтация.

— И вие с херцога повярвахте на тази безсмислица? — попитах с намерение да поохладя малко възторга на този ентусиаст.

— Аз съм много опитен във военното изкуство, лейди Поулгара — каза леко засегнат той. — Не намирам някакви слабости в така описаната стратегия.

— О, богове — изрекох с театрална въздишка. — Лорд Мандорин, замислете се малко. Цяла Северна Арендия е покрита с непроходим лес. Катандрион и Олдоран няма да се сражават с Королин и легионите на открито бойно поле. Те ще се прикрият измежду дърветата. А северните аренди се раждат с лъкове в ръцете. Облечените в тежки брони мимбратски рицари и стройните редици на толнедранските легиони ще се стопят като сняг напролет под дъжда от стрели. Във Во Астур има човек на име Ламер, който може от двеста крачки да вдене игла със стрелата си. Нито мимбратите, нито пък легионерите ще видят онези, които ги избиват. Рицарските ризници са много внушителни, но те не могат да спрат стрелите.

— Това би бил доста необичаен начин за водене на война — възрази той.

— Няма нищо обичайно във воденето на война, нито пък са особено популярни кавалерските маниери, бароне — отрезвих го аз. — Да не би да е прието да поливате с вряла смола онези, които нападат крепостите ви? Ами да разбивате главите на хората с боздугани? Или пък да промушвате телата на противниците си с шестметрови пики? Но нека оставим споровете що е благовъзпитано поведение за по-късно. Ран Ворду е толнедранец и не би си мръднал пръста, ако няма изгода от това. Нека караме направо — какво иска в замяна на услугите си той?

Лицето на барона доби разтревожен вид.

— По-скоро бих умрял, отколкото да ви оскърбя, милейди — започна той, — тъй като привързаността на баща ви към алорните е известна по цял свят. Освен това се знае, че вие покровителствате Острова на бурите. Съюзът с Ран Ворду е замислен само като начална стъпка към една много по-далечна и велика цел — унищожението на алорните.

— И тази идея допадна на Королин, така ли? — невярващо попитах аз. — Да не би да е станало нещо с Негова Светлост? На мен ми се струва, че той съвсем си е загубил ума. Знайно е, че алорните си имат слабости, но на нито един владетел със здрав разум не би хрумнало да воюва с тях! Как този Кадон, който се представя за толнедранец и си присвоява привилегията да предлага на Тайния съвет във Во Мимбре унищожаването на Астурия и Вакюн, се надява да оцелеете, когато насреща ви тръгнат ревящите орди от север?

Лицето на барона се изопна.

— Ние сме аренди, милейди — студено каза той, — и също не сме лишени от военни умения, пък и храбростта е едно от най-силните ни качества. Да не забравяме, че в толнедранските легиони са най-добре обучените войници на света.

— Не оспорвам нито уменията, нито храбростта на войските ви, милорд, но въпреки това ще Ви напомня, че височината на един среден алорн е два метра. При това на тях им слагат мечове в ръцете, още докато са в люлките. По силата на кръвната връзка помежду си и единната си религия, алорните действат като един. Макар на толнедранците да им се ще нещо друго, Алория все още съществува и се простира от Гар ог Надрак до Острова на бурите. Едно нападение срещу нея ми изглежда като самоубийство. — Тук аз май се поувлякох, а арендите все пак са гордо племе. — Простете, Мандорин — побързах да се извиня, — но прибързаността на подобно решение малко ме изненадва. Нима Негова Светлост не поиска никакви гаранции за обещаната подкрепа освен голословните уверения на този Кадон?

— Не, милейди. Всички обстоятелства потвърждават думите на Кадон. И в този момент толнедранските легиони върлуват по южния бряг на река Аренд, готвейки се за поход към мястото, където се пресичат границите на трите херцогства. Нещо повече — един толнедрански генерал пристигна във Во Мимбре, за да преговаря с нашите пълководци.

Това вече ме разтревожи. Ако Ктучик беше успял да подмами и Толнедра, тогава наистина ме чакаха големи неприятности.

— Можем да обсъдим това по пътя към Во Мимбре, милорд — обърнах се към Мандорин. — Оказва се, че ситуацията в Златния град е много по-заплетена. Смятам, че няма да е уместно да разгласявам коя съм в херцогския палат. Най-добре ще е да ме осиновите, Мандорин.

Той примигна неразбиращо насреща.

— Вие сте мимбрат, милорд — продължих. — И окото Ви няма да мигне, ако се наложи да отбранявате цяла крепост само с едната си ръка. Но една най-обикновена лъжа не е по силите ви. Ето защо ще се наложи да открием някой свещеник на Чалдан, за да извърши необходимата церемония, която ще ме превърне във ваша племенница — контеса Полина, далечна роднина от изчезващ клон на фамилията. Така незабелязано ще мога да се добера до истината в този заплетен случай.

По лицето му се изписа наранена гордост.

— Това е доста съмнително прикритие — възрази той.

— Обединява ни обща цел, милорд, пък и вашето познанство с баща ми ни превръща едва ли не в брат и сестра. Какво пречи да узаконим почти роднинските си отношения и в щастлив съюз да се заемем с изпълнението на задачата?

Церемонията беше истински маскарад, но тя напълно задоволи желанието на Мандорин поне за привидно благоприличие. Вече без никакви угризения можеше да ме представи в двора като своя роднина.

След реакцията на дагашите във Вакюн и Астурия, когато ме видяха за първи път, аз реших, че трябва да прикрия някак белия кичур в косата си, ако искам да остана анонимна във Во Мимбре. Знаех, че няма никакъв смисъл да прибягвам до най-простия способ — боядисването. Бях опитвала няколко пъти дотогава, но боята просто не се задържаше върху издайническия кичур. След кратък размисъл аз си измайсторих прическа с дълги сатенени бели ленти, сложно преплетени в множество плитчици, които обрамчваха лицето ми и свободно се спускаха по гърба. Колкото повече наблюдавах крайния резултат в огледалото, толкова повече ми харесваше той. Оттогава на няколко пъти използвах тази прическа и тя имаше неизменен ефект върху околните, които изказваха неприкрито възхищение и ме засипваха с комплименти. Не е ли странно колко често някое действие, предизвикано от необходимостта, води до неочаквани обрати и предимства? Тази прическа имаше толкова голям ефект, че не бих си позволила да я нарека маскировка.

След като неудобният бял кичур беше прикрит така успешно, двамата с лорд Мандорин можехме спокойно да поемем към Во Мимбре, придружени от двайсетина наперени рицари в пълно бойно въоръжение.

Ескортирани от дрънчащите в железните си брони охранители, влязохме шумно във Во Мимбре и се отправихме право към палата на херцога. Приеха ни незабавно и ни съпроводиха до тронната зала на херцог Королин. Ей богу, сега изобщо не си спомням защо реших така, но тогава пак бях облечена в бялата сатенена рокля от церемонията по осиновяването. Когато пристъпих в огромната зала, украсена със старинни оръжия и пряпорци, свидетели на множество битки, аз имах вид на младоженка, която отива към олтара. Вероятно тези одежди не бяха най-подходящите за човек, който държи да остане незабелязан, но колкото и да се старая, на мен все не ми се удава напълно да се слея със стените и мебелировката.

Барон Мандорин ме представи и, понеже беше мимбрат до мозъка на костите, не пропусна да натърти, че ще упражни насилие над всеки, който прояви към мен дори най-малкото неуважение. След като направих няколко изискани реверанса пред херцог Королин и показах необходимата доза момичешко лекомислие и кокетство, аз бях оставена на грижите на придворните дами, които ме изведоха от залата, докато мъжете се заеха с обсъждането на важни държавни дела. Въпреки това имах време да забележа, че около херцога стояха около дузина чужденци с толнедрански тоги. Докато тълпата млади придворни дами, облечени в пъстри дрехи, ме теглеше към изхода, аз мислено проучих обстановката в залата и попаднах на познатото ми матово черно съзнание, което беше безспорен знак за присъствието на мурги или дагаши. Между него обаче проблясваше и червеният цвят на истинските толнедранци. Явно Кадон не си губеше времето и беше опразнил част от хазната на Ктучик, за да подкупи неколцина истински толнедранци. Това, което ме разтревожи най-много, обаче, беше внезапният проблясък на антрацитено черно. Някъде в тълпата се криеше гролим. Неговото присъствие беше знак, че случилото се във Во Вакюн и Во Астур беше само периферията на основния заговор. Центърът в плана на Ктучик се намираше във Во Мимбре.

Колкото и да е болезнено за мен, трябва да призная, че повечето млади жени, особено тези от благородническо потекло, са ужасно глупави, а разговорите им са празнодумни и лекомислени.

Белите сатенени ленти, вплетени в косата ми, предизвикаха лавина от възхищение и веднага се превърнаха в придворна мода. Тази прическа ми придаваше младежки вид, а присъединяването ми към кикота на останалите празноглавки породи заблудата, че съм на техния ум.

Макар барон Мандорин да ми донасяше какво е обсъждано на заседанията на Тайния съвет, той все пак не можеше да е наясно с всичко. Ставаше крайно наложително и аз да взема участие в развоя на събитията. Неумолимото напредване на заговора ме караше да бързам. Така се случи, че на следващата сутрин аз „страдах“ от много силно главоболие и под този предлог изгоних новите си познайници от моите покои. После излетях през прозореца и започнах да „кръжа наоколо“, ако трябва да използвам краткото и твърде образно определение на баща си за този вид дейност.

Още беше лято и всички прозорци в палата на Королин бяха широко отворени, затова не ми беше трудно да попадна на дискусията на Тайния съвет. Кацнах на перваза и изгуках няколко пъти, за да разсея всякакви съмнения, че съм просто обикновена птичка. После наострих уши и се заслушах в разговорите.

Точно в този момент херцог Королин говореше на един човек с вид на толнедранец със скосени очи, облечен в бледожълта тога.

— Трябва да ви уведомя, достопочтени Кадон, че наскоро до мен стигна вест от северните херцогства за състоянието на херцог Олдоран. Той, казват, бил повален от страшна и непозната болест. Властта сега е в ръцете на стария граф Мангаран.

— Истина е — потвърди Кадон, — и моите източници казват същото, Ваша Светлост. Но така или иначе най-важен на север е херцог Катандрион, а аз нямам никакви сведения, че той е променил намерението си да нападне Астурия. В действителност няма особено значение кой е на власт във Во Астур, когато нашия план изцяло зависи от това, което се случва във Во Вакюн.

Мисълта, която пратих, беше толкова лека и ефирна, че да остане незабелязана от никого. Тя обаче се натъкна на матово черно съзнание. Кадон не беше гролим. Това доста ме стресна и аз се разтревожих не на шега. Ако започнех да проучвам съзнанието на всеки от присъстващите в залата, гролимът, който и да беше той, рано или късно щеше да надуши, че някой го търси.

В това време един слуга, ако се съди по облеклото му, се доближи до Кадон и му прошепна нещо.

— А, да — отвърна Кадон, — благодаря ти. — После отново продължи разговора с херцога, но в този кратък промеждутък пред мен проблясна антрацитено черно съзнание. Бях открила своя гролим, но все още не можех да проумея защо той е решил да остане в сянка. Съдейки по онова, което моят баща и чичовците ми разказваха за ангараките, беше съвсем нетипично за един свещеник на Бога Дракон да приеме незначителната роля на прислужник в толкова важни събития.

— Милорд — продължаваше през това време Кадон, обръщайки се към Королин — всичко върви според предварителните ни планове. Останалата част от легионите ще се яви още преди края на седмицата. Ако ми позволите тази дързост, не е ли това най-подходящото време за вашите рицари да поемат към границата с Улго? Оглавяващият легионите генерал ще заповяда войската да се придвижи на север, щом всички части се явят на уреченото място. Вашата конница ще се придвижи по-бързо, разбира се, но пък тях ги чака много път, а и подножията на улголендските планини ще забавят похода им. Избирането на подходящия момент и определянето на правилното темпо ще са изключително важни при похода срещу Вакюн.

— Сигурно е както казвате, достойни Кадон — съгласи се Королин. — Още утре заран ще пратя разузнавателен отряд на изток. Когато легионите на Негово Императорско Величество навлязат във вътрешността на Северна Арендия, моите рицари вече ще са заели позиция.

Точно това „Негово Императорско Величество“ беше същината на моя проблем. Да подкупиш няколко толнедранци сигурно не е особено трудно, но какво ще кажете за командващите на четиридесет толнедрански легиона?! Това е доста голямо предизвикателство!

В този миг ме прониза ужасно подозрение. Тогава сторих нещо, което иначе не си позволявам често. Барон Мандорин, блестящ в бойната си ризница, седеше на дългата маса заедно с останалите членове на Тайния съвет. Аз мислено се свързах с него. „Чичо — рекох безмълвно, — не се оглеждай и по никакъв начин не показвай, че ти говоря. Ще те попитам нещо, а ти само мислено ми отговори. Моля те, не казвай нищо гласно!“

„Но това е прекрасно, лейди Поулгара — достигна до мен възторженият му отговор. — Мигар наистина можете да четете мислите ми?“

„Справяте се чудесно, чичо. А сега ми отговорете дали някой друг освен Кадон и неговите довереници е виждал легионите, които вече трябва да лагеруват на няколко мили на юг от нас?“

„Лагерните им огньове се виждат от южната крепостна стена, милейди.“

„Всеки може да запали огън, Мандорин. Правил ли си е труда изобщо някой мимбрат да отиде до Толнедра и да преброи войниците, които се предполага, че лагеруват там?“

„Толнедранците не биха допуснали току-така да нарушаваме тяхната територия, милейди. А като се имат предвид и деликатните преговори, които водим в момента, това би се приело като недопустимо вмешателство във вътрешните работи на нашите южни съюзници.“

Позволих си да изрека нещо, което не беше особено подходящо в този момент.

„Поулгара!“ — ахна Мандорин.

„Извинете ме, чичо. Сега заминавам и ще отсъствам чак до вечерта. Но когато се върна, ще се наложи да поговорим по-подробно.“

Излетях от своя наблюдателен пост върху перваза на прозореца в заседателната зала, открих отворен прозорец в една празна стая и се превърнах на сокол. Често избирах тази форма, защото белите сови изглеждат доста необичайно денем.

Не ми беше нужно много време, за да се убедя, че моите подозрения са основателни. По южния бряг на река Аренд, която служи за граница между Арендия и Толнедра, се срещаха конни патрули на легионите, но когато прелетях отгоре, аз не видях други войници освен тях. Наоколо из леса бяха пръснати няколко лагера с обичайните легионерски шатри, наредени нагъсто, а върху коловете на вратите се вееха толнедранските бойни щандарти. Но тези лагери бяха празни. Наоколо патрулираха не повече от петдесетина души в легионерски униформи, които охраняваха границата, но с това се изчерпваше цялата прехвалена военна сила.

Полетях обратно към границата и кацнах върху един от клоните на вековно дърво, точно когато вечерта се спускаше над земята.

— Това е най-неприятната работа, която някога е трябвало да върша, Ралас — дочух да се оплаква един небръснат младеж на своя приятел, докато минаваха под дървото, на което бях аз.

— Хайде, Гелер, не е чак толкова страшно — отвърна Ралас. — Можехме още да сме при дървосекачите и да ни излизат пришки по ръцете от сечене на столетни дъбове. Всичко, което искат от нас сега, е да ходим до реката и да палим по няколко огньове през нощта.

— Не виждам никакъв смисъл във всичко това.

— Нали ти плащат за тази услуга, Гелер? А това е единственото, което има смисъл за мен. Щом граф Олдон иска да охраняваме северната граница на неговото имение, аз с радост ще му служа.

— Ще загазим, ако ни пипнат да носим тези униформи — заплаши го Гелер, почуквайки с юмрук по предницата на бронята си.

— Няма как да ни хванат. Ако се загледаш по-внимателно в дрехата си, ще видиш, че на нея са избродирани кръстовете на графския герб, а не императорските. Само някой идиот би ни взел за истински легионери.

Шестнадесета глава

Когато се върнах в двореца на Во Мимбре, барон Мандорин беше още в тронната зала. Пресякох богато украсеното помещение с решително изражение. Точно сега нямах никакво време и желание за излишни любезности.

— Трябва да поговорим, чичо — заявих твърдо. — Сега!

Той беше сепнат от внезапното ми нахлуване и безочливото държание. Придадохме си вид, че спокойно и безцелно се разхождаме из тронната зала, но всъщност избрахме най-краткия път към вратата и не след дълго се озовахме в коридора.

— Убеден съм, че въпросът, който трябва да обсъдим, не търпи отлагане — мрачно рече той.

— Тук не е подходящо да говорим, чичо — прекъснах го аз. — Изчакай, докато се уверим, че сме сами.

Той ме разбра без повече обяснения. Тръгнахме към покоите му, а той затвори и заключи вратата, когато влязохме вътре.

— Та какъв е неотложният въпрос? — попита нетърпеливо.

— Прекарах ужасен следобед отвъд реката, чичо. Къде ли не търсих тези толнедрански легиони, за които тук всички говорят, но никъде не успях да ги открия!

— Те се виждат и от стените на крепостта, лейди Поулгара!

— Грешите, барон Мандорин! Това, което виждате от стените на града, са обикновени работници, дегизирани в легионерски униформи. Натъкнах се на няколко лагера под дърветата, но в тях няма жива душа. Оттатък реката се скитат най-много петдесетина души. През деня те патрулират, така че да ги виждате оттук, а през нощта поддържат огньовете. Всичко е само за заблуда, Мандорин! Не съществува и помен от внушително военно присъствие, каквото очаквате вие. Кой е граф Олдон?

— Той е член от свитата на Кадон, милейди. Ако съм разбрал правилно, неговото имение е точно от другата страна на реката.

— Това обяснява всичко. Той е превърнал своите дървосекачи и останалите си работници в мнима армия, която има една-единствена задача — да убеди херцог Королин, че оттатък реката лагеруват истински легиони. Всичко обаче е измама. Королин и хората му въпреки това са се хванали на въдицата. Във Во Мимбре става същото, с което се сблъсках във Во Вакюн и Во Астур.

— Ще опозоря този злодей Кадон пред очите на всички — разгорещено възкликна Мандорин — ще докажа, че говоря истината, като му отнема живота!

— Това би доказало само, че по-добре от него въртиш меча. Ще трябва да намерим друго решение. — Замълчах замислено. — Мисля, че е време Королин да поговори лично с Ран Ворду. Това е единственото, което ще го убеди.

— А дали Негово Величество би се съгласил на подобна среща?

— Да, стига да пратим подходящ посредник. Обзалагам се, че баща ми се е притаил някъде наблизо, за да ме надзирава. Ще му предложа да предприеме една разходка до Тол Хонет, за да си укрепи здравето.

— Той неразположен ли се чувства?

— Най-вероятно така ще се почувства, ако не замине, когато му предложа — отвърнах. — Но дори срещата да се състои, това едва ли ще стане тук във Во Мимбре. Не бива да даваме повод противникът да застане нащрек. Мисля, че Тол Ворду е подходящ за целта. Ще се посъветвам с баща си по въпроса. Заговорът, пред който сме изправени, Мандорин, е в ход от месеци, а ще ни трябва още толкова време, за да го разкрием. Една лична среща между Королин и Ран Ворду би ни спестила цялото това време и усилия. Королин ще се върне във Во Мимбре с приготвени ключове от тъмницата.

— Не съм и помислял, че държавните дела могат да се разрешават така бързо, милейди — рече зачудено той. — Всичко тук обикновено се развива с по-спокоен ход.

— Само че сега нямаме никакво време за отлагане, бароне! Авангардът на Королиновата армия напуска Во Мимбре утре заран, а и останалите няма да се бавят дълго. Ако не действаме бързо, няма да можем да повлияем на събитията. Ще Ви помоля да не казвате на никого за нашия разговор! Не ни е необходим друг съучастник. Една тайна, известна ли е на повече от двама души, вече не е тайна. А сега, ако ме извините, ще отида да дам някои напътствия на баща си относно неговото пътуване.

Оставих барон Мандорин с тревожно лице да обмисля чутото от мен и се отправих към моите покои. Затворих плътно вратата след себе си и взех някои предпазни мерки. Все пак в групата на Кадон имаше и гролим! Когато се уверих, че няма опасност, насочих мисълта си: „Татко — призовах го аз, — имам нужда от теб!“

„За човек, който претендира да е толкова самостоятелен, ти твърде често се обръщаш за помощ към мен — не пропусна да отбележи злорадо той.“

„Сега не е време да се заяждаш! Искам да отидеш в Тол Хонет и да разкажеш на Ран Ворду какво става в Арендия. Вярвам, че това ще привлече вниманието му. Искам той да замине за Тол Ворду и да се срещне с херцог Королин, за да му обясни — но много търпеливо! — че няма ни най-малка представа за тези псевдосъюзи. Накарай го да прати официален пратеник при Мандорин, а баронът ще има грижата човекът да стигне до Королин. Държа херцогът да се срещне лично с Ран Ворду още преди края на седмицата, при това НЕ ИСКАМ никой във Во Мимбре да знае за това.“

„Бих могъл и сам да донеса посланието, ако искаш. Има ли още нещо, с което да ти помогна?“

Ето това вече се казваше изненада.

„Би могъл да обмислиш как най-безболезнено да измъкна Королин от Во Мимбре надолу по реката към Тол Ворду, без при това по петите му да се промъкне половината двор — казах. — Тази задача лично мен леко ме затруднява.“

„Ще измисля нещо. Може да съм го казвал и преди, но ти си твърде умела в мътните води на политиката, Поул.“

„Задължена съм, сър, но и вие не сте за изхвърляне.“

„Така е, но аз имам повече опит от теб. Как мислиш, нещата тук скоро ли ще приключат?“

„Близо сме до развръзката, затова не се туткай, а тръгвай още сега!“

На следващата сутрин целият двор се струпа да гледа петдесетина мимбратски рицари, покрити със стомана от глава до пети, които се разхождаха с дрънчене из двора на палата, развявайки щандарти и маждраци. Беше чиста случайност, че дочух името на Мечия култ да се изрича в тълпата. Поразходих се наоколо и не след дълго чух да го повтарят. Оказа се, че всички в двора обсъждат това безумие на алорните. Разбрах, че последователите на Ктучик не си губят времето и разпространяват небивалици навсякъде. Постулатите на култа и така бяха достатъчно несвястни, но слуховете, които дочух тази сутрин, стигаха много по-далеч. Целта им беше ясна — да всеят у хората омраза, страх и недоверие. Братята на Торак се бяха опълчили като един срещу Бога Дракон по време на Войната на боговете. Сега Ктучик правеше всичко, което е по силите му, за да разруши този съюз.

Беше късно следобед на следващия ден; когато мисълта на моя баща проехтя в главата ми. „Радвай се и ликувай, възлюбена дъще — обяви тържествено той, — тъй като аз с недостижимо майсторство успях да свърша задачата, която ти ми възложи.“

„Не можем ли да говорим по-делово, татко? — срязах го аз. — Ран Ворду съгласи ли се на среща с херцога?“

„Естествено, че се съгласи! Някога да съм те подвеждал?“

„Всъщност ти постоянно ме подвеждаш. Носиш ли посланието?“

„Мисля, че е някъде из джобовете ми. А, между другото, когато дам писмото на Королин, аз ще му предложа да направи поклонение.“

„Какво да направи?!“

„Ще го накарам да облече по-скромни дрехи и да отиде в манастира при устието на река Аренд, който е точно срещу Тол Ворду. Херцогът е на крачка от обявяването на война, а арендите винаги се уединяват с молитви за победа, преди да нападнат съседите си. Това е древен и доста чудат обичай на тяхната раса. Поклонението е твърде лично и сакрално действие, затова Королин няма да вземе много хора със себе си — само теб и Мандорин. Стига да успея да го уредя. Едва ли ще е трудно да го прехвърлим през реката в Тол Ворду, щом веднъж стигнем до мястото. Нали точно това искаше?“

„Планът ти е чудесен, татко. Кога пристигаш във Во Мимбре?“

„Утре заран. По пътя ще ми се наложи да поспра, за да се нахраня. Толкова стреснах Ран Ворду, че той съвсем забрави добрите традиции на гостоприемството. Не ми предложи никаква вечеря и сега умирам от глад. Лека нощ, Поул, ще се видим утре!“

Така и стана. Ако някой друг го каже, аз със сигурност ще отрека, но всъщност се чувствам много по-спокойна, когато баща ми се заеме с изпълнението на някоя от моите задачи. Той си има своите слаби страни, но хване ли се веднъж за нещо, е непреклонен и постоянен като приливите.

Следващата сутрин предложих на барон Мандорин да пояздим, просто за да „ни се раздвижи кръвта“. Като се отдалечихме на север от града, ние попаднахме в доста обширна гора, където сварих баща ми да похърква край малко бъбриво поточе. Когато слязохме от конете, той поотвори едното си око.

— Какво ви задържа? — попита. Когато се изправи забелязах, че е облечен в кафяво конопено монашеско расо.

— Това пък какво е? — рекох.

— Това ми е маскировката, Поул — отвърна той. — Ще придружа херцога надолу по реката. — После се обърна към Мандорин. — Много странно — каза, — косата ви още не е побеляла.

Мандорин го погледна неразбиращо.

— Нали си имате вземане-даване с дъщеря ми?

— Ще престанеш ли с тези шегички, татко! — вбесена го прекъснах аз.

— Още не, но за това ще говорим по-късно. Как сте, Мандорин?

— Ами, добре съм, Древни, доста добре.

— Радвам се да го чуя. Доколкото си спомням, зад трона на херцога има малка стаичка, където той обикновено държи официалната си мантия. Върнете се във Во Мимбре и го накарайте да дойде там за малко. Двамата с Поул ще ви чакаме. Най-напред ще поговоря с Королин, а после тръгваме за манастира.

— Ами ако… — започнах аз.

Той мъченически въздъхна с пълното съзнание, че тези негови пози винаги са ме вбесявали.

— За бога, Поул — простена, — предвидил съм всички „ами ако“. Върви спокойно, Мандорин. Поул и аз ще ви чакаме в гардеробната.

Мандорин скочи на коня си, подхвана юздите на Лейди и се отдалечи. Двамата с баща ми се преобразихме и без проблеми стигнахме тайната стаичка близо четвърт час преди баронът на Во Мандор изобщо да е влязъл в града.

— А, ето Ви и Вас, Ваша Светлост — посрещна ги баща ми, когато Мандорин и Королин влязоха при нас. — Чакахме ви. — Той дори не си направи труда да стане.

Баща ми се беше наметнал с монашеската си одежда и херцогът видя само един посивял скитник с лоши обноски да се разполага в неговата лична стая.

— Какво означава всичко това, барон Мандорин? — обърна се остро той към нашия приятел.

— Милорд, имам честта да Ви представя Благословения Белгарат, Първият ученик на бог Алдур, който току-що пристига от Тол Хонет със спешно послание от Негово Императорско Величество Ран Ворду Толнедрански.

— Признавам, че съм поразен! — пророни Королин, покланяйки се дълбоко пред непознатия скитник.

— Здравей, Королин — отвърна баща ми, продължавайки да седи спокойно. — Познавах баща ти много отблизо. — После порови из гънките на туниката си и измъкна оттам навит къс пергамент, запечатан с восъчен печат. — Негово Императорско Величество ме помоли да се отбия при Вас и да Ви дам това. Моля да ми простите тези хитрости, но писмото от Ран Ворду и неговото съдържание трябва да останат тайна.

Само споменаването на думата „тайна“ подпалва огньове в очите на арендите, а Королин не правеше изключение. Той взе писмото, а после ме погледна със съмнение.

— Племенницата ми е запозната със съдържанието, милорд — успокои го Мандорин. — Всъщност тя беше посредникът при предаването на посланието.

— По-късно ще говорим за това — баща ми елегантно подмина факта, че в очите на мимбратите моето единствено занимание би трябвало да са клюките, прическите и домакинството.

Королин прочете императорското послание и очите му се разшириха.

— Да не би да не съм разбрал нещо в този документ? — попита той. — Сигурно ще трябва да го прочета отново, но като че ли в него се казва, че Негово Императорско Величество ме кани да се срещнем.

— Мога да Ви уверя, че точно това е написано — ухили се баща ми, — защото аз му диктувах. Срещата ще се състои в Тол Ворду след три дни и императорът ме помоли да подчертая пред Вас колко важно е тя да се запази в тайна. Заобиколени сме от недоброжелатели, които слухтят и тук, в Мимбре, и оттатък — в Толнедра. Мисля, че е в наш интерес да сме дискретни.

— Много мъдро решение, Древни — съгласи се Королин. — Но как бих могъл да обясня правдоподобно внезапното си заминаване за Толнедра?

— Позволих си да подготвя всичко, Ваша Светлост — каза баща ми, посягайки към монашеското расо. — Аз ще бъда облечен в тази дреха и ще се представям за божи човек. Вие сте пред обявяването на война. И тъй като войната е сериозно решение, то всеки благочестив човек не би предприел такава съдбоносна стъпка без божествено напътствие. Нали точно заради това изпратихте да ме повикат?

Королин премигна смутено.

— Прости, Благочестиви, но не си спомням да съм пращал да те викат.

— Сигурно сте забравили. Както и да е, сега съм тук, за да Ви придружа до манастира на брега на Аренд, където ще получите просветление свише. Не е ли това достатъчно правдоподобно? По пътя за кратко ще се отбием в Тол Ворду за срещата с Ран Ворду, а после ще продължим към манастира. Там ще поискате съвет от небесата и сетне ще се върнете обратно у дома. — Баща ми намигна към пъстро облечения херцог. — За това поклонение ще трябва да изберете по-скромни и благочестиви дрехи, милорд. Сега, като се върнете в тронната зала, повече се молете и оставете аз да говоря. Ще обясня на придворните, че ако тръгнете с голяма свита, това би било незачитане на обичаите и безбожие, ето защо Чалдин би могъл да се обиди.

— Никога не съм чувал за подобни изисквания — призна Королин.

— Щях да се изненадам много, ако знаехте за тях, Ваша Светлост, защото аз току-що ги измислих. Барон Мандорин и неговата племенница ще пътуват пред нас, а ние двамата ще напуснем Во Мимбре сами, без никакви придружители. Ще се съберем на няколко мили надолу по реката. Мандорин и Полина разполагат с данни, които биха Ви помогнали в преговорите с Ран Ворду.

И тъй като всички аренди обожават интригите, нашият план много допадна на Королин. Той тутакси се впусна да изяснява подробностите с баща ми. Ние двамата с Мандорин ги оставихме да шлифоват всичко до най-дребния детайл и отидохме в обора за конете си.

Двамата пилигрими, напъвайки гърла да пеят благочестиви химни, ни настигнаха по пътя на пет мили след Во Мимбре и четиримата заедно продължихме по брега на реката. Естествено, бяхме следени, но това не ни изненада. Баща ми взе необходимите мерки и преследвачите вече не ни създаваха проблеми. Преспахме под открито небе и пътувахме без почивка на следващия ден, чак докато се здрачи. Баща ми не е от хората, които оставят важните дела на случайността, затова беше скрил в храстите на миля преди манастира една лодка. Оставихме конете на брега и се спуснахме по течението.

Стигнахме отсрещния бряг около полунощ и си запроправяхме път в тъмнината към Тол Ворду. Най-сетне стигнахме внушителната източна порта на града. Посреща ни взвод легионери, които ни придружиха през безлюдните улици до наследствения дом на фамилията Ворду. Императорът ни чакаше в двора. Беше на средна възраст и твърде висок за толнедранец. Направи ми впечатление, че държането му е като на военен.

— Виждам, че пътуването е минало спокойно — обърна се той към баща ми.

Татко присви рамене.

— Нищо особено не се случи — каза той.

— Много добре. Мястото на нашата среща е вече подготвено. Гарантирам, че никой не би могъл да се доближи на такова разстояние до тази стая, та да чуе разговора ни. — Той огледа внимателно Королин и Мандорин. — Кой от тези двама господа е херцог Королин? — попита.

Баща ми представи двамината мимбрати, но умишлено премълча коя съм аз. После всички влязохме вътре и се заизкачвахме по безкрайни стръмни мраморни стъпала, докато стигнахме стаята на върха на кулата. Помещението беше почти голо, обзаведено само с една голяма заседателна маса, столове и множество карти по стените.

— Ще бъда кратък, Ваша Светлост — обърна се към Королин императорът, след като се бяхме разположили около масата. — Аз съм прям човек без умения в дипломатическите игри и извъртания. Древния Белгарат ми разказа за пристигналия при вас човек на име Кадон, който твърдял, че говори от мое име. Това е лъжа. Никога не съм го чувал, а е напълно възможно той въобще да не е толнедранец.

Королин зяпна шокиран срещу него.

— Но легионите Ви лагеруват почти пред стените на Во Мимбре — възрази той.

— Най-добре е да му кажеш всичко, Поул — предложи баща ми.

— Простете ми, Древни — съвсем се обърка Королин, — но откъде лейди Полина би могла да знае нещо за легионите?

— Има ли смисъл да продължаваме тази игра на криеница, Поул? — попита баща ми.

— Мисля, че вече не е необходимо — отвърнах.

— Нека тогава обясним всичко. Херцог Королин, имам честта да Ви представя дъщеря си Поулгара.

Королин хвърли към Мандорин обвинителен поглед.

— Барон Мандорин не Ви е лъгал, Ваша Светлост — побързах да защитя приятеля си. — По законите на църквата той наистина е мой чичо. Осинови ме в присъствието на свещеник на Чалдан, преди двамата да пристигнем във Во Мимбре. Имах нужда от прикритие, затова го принудих да постъпи така. Този акт беше от огромно значение, затова не го винете за постъпката му. — Замълчах за миг. — Ще говоря направо, Ваша Светлост. В действителност няма никакви легиони отвъд реката при Во Мимбре. Отидох лично там, за да се уверя, че е така. Граф Олдон, който явно е оплетен в интригите на Кадон, е нагиздил няколко от своите работници в легионерски униформи, за да Ви заблуди.

— Тя казва истината, Ваша Светлост — увери го Ран Ворду. — Никога не съм предлагал съюз на когото и да било в Арендия и ви давам честната си дума, че нито един от моите легиони не лагерува до вашата южна граница. Този Кадон ви мами. — При тези думи императорът ме изгледа одобрително. — Древния Белгарат ме увери, че дъщеря му през последните седмици е прекосила цяла Арендия да потушава подобни заговори. Може би е най-добре тя сама да ни разкаже за това.

Аз отново описах подробно случилото се във Во Вакюн и Во Астур и разкрих какво съм открила досега във Во Мимбре.

— Всичко това е една огромна измама, господа — завърших разказа си. — Ктучик се опитва да разпали война между Арендия и Толнедра, надявайки се, че Негово Величество ще завладее Арендия, а това би включило и алорните в конфликта. Такава е неговата крайна цел. Арендия е само залог в една много по-голяма игра.

— Ще унищожа този злодей Кадон! — избухна Королин.

— По-добре не го прави, старче — обърна се към него Ран Ворду, — а ми го дай в Толнедра заедно с всичките му подчинени. Остави ме аз да се разправям с тях. — Той се усмихна зловещо. — Рожденият ми ден е съвсем скоро, защо не ми ги пратиш, опаковани като подарък?

— За мен ще бъде изключително удоволствие да изпълня желанието Ви, Ваше Императорско Величество — отвърна Королин. — Аз ще се справя с онези мимбратски рицари, които са участвали в заговора на мурга. Те много болезнено ще почувстват моето недоволство.

— Решително момче! — промърмори Ран Ворду, а после ме погледна. — Как разбрахте за този заговор, лейди Поулгара? Моите източници твърдят, че не сте напускали Долината през последните няколко века.

— Моят Учител ми обърна внимание върху събитията тук, Ваше Величество. Явно е сметнал за необходимо да практикувам повече съвременна политика, за да разширя хоризонта на познанията си.

— Това е много интересно — намеси се баща ми, взирайки се настойчиво в мен. — Щом Учителя ти е поверил тази задача, значи тук ти си главната, която дърпа конците. Какво ще наредиш да правим сега?

— Ще ти го върна някога за това, татко — заканих се аз.

— Искаш да кажеш, че ще се опиташ. Защо не ни предложиш нещо конкретно сега? Тогава ние ще можем да разнищим предложението ти и да ти обясним какво не му е наред.

— Ами нека да помисля — отвърнах и запрехвърлях в главата си варианти за логичното продължение на тази история. — Според мен заговорът на Ктучик ни направи услуга. С една и съща легенда той успя да хване на въдицата си и тримата херцози, предлагайки им съюз с Ран Ворду. След като Астурия, Вакюн и Мимбре са се поддали на заблудата, не можем ли да измислим нещо в отговор, основавайки се на досегашния си опит? Защо просто не прекратим войната и не свикаме мирна конференция. Имам известно влияние над Катандрион и Мангаран. Ако херцог Королин ги покани на разговор, да речем на Арендския панаир, мисля че ще мога да ги убедя да приемат.

— В това има смисъл, Белгарат — подкрепи ме Ран Ворду. — Давате ли си сметка колко ми коства издръжката на петнадесет легиона тук, в гарнизона на Тол Ворду? Те имат задача да действат само в случай, че Арендия предприеме военни действия срещу Толнедра. Мога да намеря къде-къде по-добро приложение на техните сили.

— В предложението на лейди Поулгара има здрав смисъл — съгласи се Мандорин. — Тази безкрайна война взе да изморява всички ни. Само заради едното разнообразие бихме могли да опитаме какво е няколко месеца мир.

— Циник! — обвинително рече баща ми, а после се изправи. — Нека тогава оставим дъщеря ми да извие ръцете на своите познайници и да подготви масата за преговори по време на Големия панаир.

— Да извивам ръце ли?! — възнегодувах аз.

— Не се ли канеше да направиш точно това?

— Ако се наложи, бих го сторила, но изразът е доста груб. Не можем ли да му намерим по-приемливо определение?

— Ти какво би предпочела?

— Ами не знам. Ще помисля и ще ви известя какво съм решила.

— Надявам се да ми простиш, че се изказах така недопустимо.

Баща ми пое ролята на лодкар и ни прекара през широкото устие на река Аренд още преди зазоряване.

Оседлахме отново конете и препуснахме към манастира. По традиция Королин поговори с игумена близо четвърт час. Така и не можах да разбера какво толкова обсъждаха. Королин не се стягаше за война. А може би точно това ги забави толкова. Вероятно херцогът молеше игумена да го оправдае пред Чалдан, че не е изклал съседите си. Когато най-после изповедта приключи, ние поехме по широкия път назад към Во Мимбре. След миля-две обаче спряхме и аз приготвих закуска. Моите приятели здраво похапнаха, а баща ми, вече с пълен корем, обяви, че една кратка почивка ще ни е от полза.

Събудихме се по обед и продължихме, докато стигнахме един твърде опърпан хан, където прекарахме нощта. На следващата сутрин станахме рано и се отправихме право към Во Мимбре.

Херцог Королин беше засегнат дълбоко от онова, което му разкри срещата с Ран Ворду. Той веднага се впусна да дава заповеди, без да обяснява много-много своите мотиви. После привика всички придворни в тронната зала, която беше охранявана от тежко въоръжени рицари. За всеобща почуда — дори аз самата бях изненадана — херцогът се яви пред нас в пълно бойно снаряжение, а в ръцете му имаше огромен меч. Той не седна на трона.

— Дами и господа — започна със суров глас, твърде необичаен за любезния говор на арендите мимбрати. — Току-що се завръщам от Тол Ворду, където разговарях с толнедранския император. Изходът от тази среща се оказа щастлив. Ликувайте, мои верни поданици, защото няма да има война!

Присъстващите в залата имаха доста противоречиви реакции при тази новина, което е присъщо на арендите. Лицето на Королин помрачня и той стовари облечения си в желязо юмрук върху облегалката на трона.

— Това не бива да ви обезсърчава или пък тревожи, дами и господа — прокънтя гласът му. — В замяна на отложената война съм ви приготвил други забавления. Един много добре замислен и плъзнал нашироко заговор всяваше напоследък смут не само в Мимбре, но също в Астурия и Вакюн. Решен съм да прочистя нашата земя от тези заговорници. Дръжте ги! — Последната заповед беше отправена към Мандорин и четиридесетте рицари под негова команда. Баронът и хората му така бързо изпълниха заповедта, че всичко мина без нито един инцидент. Дузина толнедранци, истински и мними, бяха оковани във вериги. Към групата бяха хвърлени и неколцина мимбратски благородници.

Гролимът, който се представяше за прислужник от свитата на Кадон, успя да се промъкне под ръката на рицаря, точно когато онзи го беше притиснал в стоманената си прегръдка, и се хвърли към вратата, опитвайки се да събере Волята си. Баща ми обаче очакваше това. Все още омотан в монашеската роба, Стария вълк така трясна гролима по главата, та той падна в несвяст на пода. Забелязах, че баща ми благоразумно беше сложил желязна рицарска ръкавица на дясната си ръка, така че ударът му би повалил дори бик. „Благословеният Белгарат“ имаше твърде любопитно минало и през годините успях да установя, че той владееше кръчмарския ръкопашен бой също толкова добре, колкото и магията.

Пленниците бяха изведени от залата, а херцог Королин разкри пред всички и най-дребните детайли от ужасяващия заговор. Докато придворните още не бяха успели да се съвземат от новината, той ги уведоми за мирната конференция, която вече се подготвяше. Това предизвика нова вълна от недоволство, но херцогът на Мимбре безцеремонно прекрати протестите. Не може да се очаква от един въоръжен до зъби аренд да пипа с кадифени ръкавици!

Реших отново да оставя баща ми да обере лаврите от моя малък контрапреврат във Во Мимбре. Мен повече ме интересуваха резултатите, отколкото славата, а баща ми обожава да е в центъра на вниманието. Затова го оставих да се къпе в потоци от възторг и възхвала и се върнах в северните херцогства, за да уредя всичко за мирната конференция.

Херцог Катандрион от Вакюн и граф Мангаран от Астурия вече се бяха срещали няколко пъти и контеса Асрана със светнали очи ме увери, че двамата се разбирали много добре.

— Те си подхождат като ръка и ръкавица, Поли — каза тя с хихикане. — Този Катандрион е великолепен мъж, не намираш ли?

— Това сега няма значение, Асрана — отвърнах. — Постарай се този път да овладееш първичните си инстинкти. Как е Олдоран?

— Не знам как е черният му дроб, но разсъдъкът му никакъв го няма. Вижда някакви несъществуващи чудовища и почти постоянно бълнува. Семейството му е много разтревожено. Той има няколко племенника, които се точат за трона, но ми се струва, че властта няма да остане в тяхната фамилия. Мангаран доказва качествата си с всеки изминал ден, пък и не вярвам някой от племенниците на Олдоран да е толкова способен, че да го замести. Та кога се свиква мирната конференция?

— Каква мирна конференция, скъпа?

— Ами тази, дето я подготвяш, откакто си в Арендия. Хайде, не бъди толкова скромна, Поли. Още от самото начало усетих каква е целта ти и напълно те подкрепям. Войните може и да са много привлекателни за мъжете, но жените се чувстват ужасно, когато всички млади мъже се избиват из горите наоколо. Кажи ми с какво мога да ти бъда от полза.

По мое предложение мирната конференция щеше да се проведе по време на Големия арендски панаир, който се намира на мимбратска територия.

Напуснах Во Астур и се отправих за Во Вакюн. Исках да поговоря с Катандрион още преди да е свикана конференцията.

— Трябва да сме много предпазливи, милорд — казах на васитския си приятел, когато най-сетне останахме насаме. — И в трите херцогства има буйни глави. Едно случайно изпуснато подмятане в неподходящо време може да провали всичките ни усилия. Ще говоря с благородниците и ще се опитам да им набия в главите, че докато някой от арендските херцози има кралски амбиции, Арендия ще остане уязвима за заговорите на мургите. Някой ден Арендия ще има крал, когото всички ще признават и почитат, но за това сега е още рано. Най-доброто, което бихме могли да си пожелаем, е споразумение между теб, Мангаран и Королин, че не ламтите за кралска корона. Не си струва да се избие половината население, за да проумеете това.

— Кой знае защо ми се струва, че в последната ти забележка нещо остана недоизречено, милейди — каза красивият ми приятел.

— Приеми го като приятелски съвет, Твоя Светлост. Нямам намерение да те заплашвам, освен ако самомнението ти не порасне твърде много. Би трябвало да приемаш с дълбоко недоверие думите на всеки, който се наеме да ти предлага някаква несъществуваща корона. Изобщо не се заблуждавам, че мирът ще бъде гарантиран само с една-единствена среща. Ето защо ще предложа да последвате примера на алорните. Алорнските крале периодично се събират на Острова на бурите, за да обсъдят най-належащите общи проблеми. Няма да е зле и тук да става същото.

— Ще направя всичко по силите си тези срещи да се състоят, милейди.

Полетях обратно към Во Астур, за да изтръгна същото обещание от Мангаран и Асрана. Трябва да отбележа, че изкарах няколко месеца, прелитайки от място на място в Арендия. Летенето е много удобен способ, когато си имаш работа с аренди и трябва да уговориш споразуменията помежду им още ПРЕДИ да са се събрали около масата за преговори.

Планът ми за тази първа среща беше прост. Ограничих дискусията до две-три съдбоносни решения. Ако успеех да превърна срещата в ежегодна традиция, по-нататък щеше да има достатъчно време да разширим мирните преговори.

Беше средата на есента, когато всички се събрахме в ярко оцветената кралска шатра, която Королин беше наредил да разпънат в покрайнините на панаира. Всеки от владетелите стана и поздрави участниците в срещата, между които имаше изтъкнати държавници и наблюдатели от Толнедра и алорнските кралства. В ролята си на домакин Королин пръв взе думата. Той официално приветства останалите двама владетели и посланиците на другите страни, без да споменава, че Селмисра отказа да прати свой представител. Следващият половин час той говори ласкави неща по мой адрес. Тази част от неговото изказване ми се стори твърде интересна.

След като Королин изчерпа запаса си от любезности, стана Катандрион и също упражни красноречието си във възхвали към мен. И тази реч много ми хареса. После стана Мангаран и показа, че астурианците също не са забравили да си служат с „високия стил“. Лукавият старец обаче приключи встъпителното си слово доста изненадващо.

— Благородни господа — каза той с хитра усмивка, — тази наша среща върху изстрадалата земя на Арендия има една велика цел — продължителен мир. Зная, че на мнозина това се вижда невероятно, даже нечестиво. Мирът в Арендия е наше общо дело. Фактът, че сме под един покрив цял следобед, без при това да се е проляла нито капка кръв, може да предизвика смут на много места. Нека сторим още нещо, което напълно ще обърне представите на хората за това кое е нормално и кое — не. Знайно е, че херцог Олдоран беше свален от трона и пратен в манастир, за да вие и се мята в безпаметство там до края на дните си. Също така се тръби на ляво и на дясно, че именно аз съм отговорен за неговото детрониране. Признавам открито, че това е така. Но нищо нямаше да се получи, ако в онзи труден миг не ме подкрепяха две — забележете две, а не една — дами. Едната, естествено, беше лейди Поулгара. Вярвам, това не е изненада за никого от присъстващите. Онова, което НЕ Е толкова известно обаче, е фактът, че в нашите действия взе участие и една благородна дама от Во Астур. Нещо повече — аз се осланям постоянно на нейните съвети, откакто поех управлението на херцогство Астурия. Желанието ми да бъда напълно откровен с вас на тази среща ме кара да ви разкрия личността на тази дама, която ръководи държавните дела наравно с мен. Благородни господа, представям ви контеса Асрана — конспираторка, която няма равна на себе си.

Дочуха се слаби ръкопляскания, които постепенно ставаха все по-бурни, докато не преминаха в овации.

— Ще си получиш възмездието за това, Мангаран — просъска Асрана, ставайки на крака.

— Обещаваш ли? — безочливо попита той.

Асрана прие трагическа поза.

— Ето че ужасната ми тайна излезе наяве — обяви тя. — Как ще ми простите оттук нататък? Честна дума, господа, вината не беше моя. Поулгара ме подстрекаваше, тя е виновна за всичко. — Контесата въздъхна театрално. — Но така и така вече съм разкрита, нека да приключваме по-скоро с този въпрос.

Нашата необичайна среща има за цел да възцари мир по земите ни. Това не е ли ужасно? Как ще живеем без врагове оттук нататък? Ние трябва да мразим някого! — Тя замълча, а после внезапно плесна с ръце. — Сетих се, господа! Имам решение на нашия проблем! Вместо да се мразим едни други, нека по-добре всички заедно да се обърнем срещу мургите. Те са толкова отвратителни, а пък арендите са най-прекрасните хора на света! Мургите са безчестни, а арендите са пропити до мозъка на костите си от чувството за чест. Мургите са грубияни и недодялани, а изяществото на арендите е образец за всички раси по света. Нека си стиснем ръцете, благородни господа, и се закълнем в името на драгоценната си чест да мразим до гроб мургите!

Всички започнаха да се смеят неудържимо и да тропат одобрително по масата. Неусетно контеса Асрана беше успяла да ги сложи в малкото си джобче.

— Признавам, че тази прекрасна млада дама много ми се понрави, Ваша Светлост — чух да казва Мандорин на своя херцог. — Тя е просто очарователна!

Случайно хванах погледа на Асрана, докато той изричаше това — нейните очи излъчваха самодоволство. После, без да променя изражението си, тя ми смигна. Явно беше чула забележката на Мандорин и очевидно се чувстваше така, сякаш току-що е извоювала голяма победа.

Същата вечер имаше банкет и барон Мандорин успя да седне до Асрана. Тя го нападна още преди да е успял да се съвземе. Нейната конница бяха изключително остроумните й забележки и удивително задълбочените умозаключения. Дълбоко изрязаното деколте, което едва покриваше изискванията за благоприличие, й служеше като таран. Барон Мандоран едва не падна на колене и не започна да моли за мир.

Двете с контесата бяхме настанени в една стая и аз нетърпеливо я изчаках да се върне там.

— Защо точно Мандорин? — започнах направо от вратата.

— Не те разбирам, Поли!

— Защо хвърли око точно на барон Мандорин? Сред присъстващите има много по-красиви от него, при това той е доста по-възрастен от теб!

— Толкова по-добре — отвърна тя, разресвайки дългата си коса. — С него няма да ми се налага да понасям всички тези телешки погледи и потоците от недодялана поезия. Мандорин е сред най-силните хора в Мимбре, а аз имам определена власт в Астурия. Ти ще отговаряш за развоя на събитията във Вакюн, така че тримата ще трябва да поддържаме връзка. Поне достатъчно дълго, докато мирът се превърне в навик. — После тя проницателно ме изгледа през рамо. — Не ми е приятно да го казвам, Поли, но аз се забавлявам много повече, отколкото ти.

— Мигар правиш това единствено от патриотизъм? — попитах невярващо.

— Наричай го както щеш, но силата и властта дълбоко ме вълнуват. А по всичко личи, че ние тримата ще държим в ръцете си съдбините на нашата бедна Арендия. Не бих могла да си пожелая нещо повече.

— А какво ще кажеш за любовта, Асрана?

Тя сви рамене.

— Какво да кажа? Любовта е за децата, Поулгара. Аз съм надраснала тези неща. Аз харесвам Мандорин. Той е хубав и е безспорно изключително благороден. Годините ще заличат постепенно неговата хубост, а аз ще подроня неговото благородство. Боя се, че ще се наложи да извършим много неблагородни постъпки, но то ще е за благото на Арендия. Ако това означава, че съм патриот, така да бъде. Внимавай в това, което правя, Поли. Бих могла да те науча на някои неща!

На следващата сутрин дори и най-недосетливият аренд в шатрата на Королин схвана, че „нещо става“ между безскрупулната контеса и барон Мандорин. Предполагам, че и това беше част от плана на Асрана. Не ми се вярва дори Се’Недра да е толкова двулична, колкото беше Асрана. До края на деня бедният барон Мандорин изцяло попадна в капана й. Той жадно следеше всяко нейно движение и не пропускаше нито една дума, която се отронваше от устата й. А тя взе доста дейно участие в нашита дискусии.

На четвъртия ден владетелите на Мимбре, Астурия и Вакюн подписаха Грамотата за мир. Незабавно след това херцог Королин покани всички присъстващи да останат за сватбата. Контеса Асрана можеше да действа и изключително бързо, когато това й изнасяше!

Още веднъж се оказах в ролята на шаферка, но този път всичко мина гладко. Асрана и Мандорин се ожениха, без това да предизвика унищожително земетресение или пък огромни вълни, които да дадат знак на бедната и изстрадала Арендия, че се задава опасна нова сила, която съвсем скоро ще я завладее.