Поулгара — магьосницата

Шеста глава

Така за първи път влязох в контакт с този, когото татко предпочита да нарича „приятеля на Гарион“. Тогава не успях добре да схвана смисъла на вика „Сторено е! Сторено е!“, който прокънтя толкова ликуващо в мен. Но така май беше по-добре, защото никой не е напълно подготвен за срещата си с Волята на Вселената. Ако се бях тръшнала примряла на пода, щях да разваля сватбата на сестра си.

След церемонията следваше банкет. Всички гости преминаха в огромната банкетна зала в дъното на коридора за началото на традиционния сватбен пир. Щом насядахме по пейките около огъващата се маса, отрупана с всички познати видове месо, дивеч и деликатеси, крал Черек Мечото рамо стана на крака.

— Дами и господа — започна той, прикрепяйки чашата си с разпенен ел, — вдигам тост за булката и младоженеца!

Всички алорни, тъжни и трезви, станаха прави, вдигнаха чашите си и вкупом изреваха: „Булката и младоженеца!“

Помислих си, че това е много мил жест.

После Драс Бичия врат предложи тост за баща си.

Сетне Алгар Леката стъпка предложи тост за брат си Драс, а Драс отвърна с тост в чест на Алгар.

Алорните в залата постепенно взеха да се олюляват и трезвият им вид отлетя заедно с пяната от ръбовете на техните чаши. Всеки от присъстващите около масата се чувстваше длъжен да вдигне тост в чест на някого, а масата беше много дълга. Доколкото си спомням, така и не поздравиха всички до края.

— Това е отвратително — просъсках в ухото на чичо Белдин, който седеше до мен.

Белдин, който в този ден беше необичайно спретнат и чист, предполагам по настояване на сестра ми, ме погледна най-невинно.

— Не може да се противиш на желанието на хората да почетат онези, които обичат и уважават, Поул — каза той. — Извини ме за миг — продължи, а после стана на крака. — Дами и господа — прогърмя гласът му, — поздравявам лейди Поулгара!

— Лейди Поулгара! — изреваха всички в един глас и пресушиха чашите до дъно в моя чест.

Насред тържеството Рива и Белдаран незабелязано се измъкнаха. Пиршеството ставаше все по-шумно, а чичо Белдин обръщаше в гърлото си всяка изпречила му се чаша. Търпях това, доколкото ми стигаха силите. Самообладанието обаче ми изневери, когато един брадат алорн от другия край на масата се изправи, разля половината от чашата си върху дамата до него и изфъфли: „Исфинете!“, а после продължи:

— Дами и господа, да пием за мойто куче Бузър!

— За Бузър! — откликнаха ентусиазирано всички и пиха на екс.

Това вече преля чашата! Аз рязко се изправих на крака.

— За кого ще вдигнеш тост, Поул? — попита Белдин. Очите му вече гледаха мътно, а езикът му се оплиташе.

Знам, че не биваше да го правя и на следващата сутрин се извиних неколкократно, но тогава бях малко ядосана.

— Защо пък не за теб, скъпи чичо — отвърнах със захарно гласче. — Дами и господа — провъзгласих, — да пием за моя най-скъп чичо Белдин!

После излях чашата с ел върху брадата му и изхвръкнах от залата, последвана от останалите дами.

Алорните притежават неизчерпаеми количества силен ел, затова сватбеното тържество продължи цели три дни.

Аз обаче не присъствах докрая.

Сутринта на четвъртия ден след сватбата баща ми дойде в моите покои. Поговорихме малко, а после поканихме и Черек Мечото рамо. Той видимо не се чувстваше добре, но поне беше поизтрезнял.

— Говорих с Драс и Алгар тази сутрин — каза той. — Алгар предложи да се съберем, та всеки от нас да разкаже, каквото знае. Рядко имаме случай да сме заедно и да поговорим, а по света се случват много неща.

— Добро предложение — съгласи се баща ми. — Извикай Рива, пък аз ще потърся Белдин. — После ми хвърли един поглед. — Защо и ти не се присъединиш, Поул? — предложи той.

— Това пък за какво е?

— За да съм спокоен, скъпа дъще — изрече някак многозначително той.

— Ще бъде според волята на баща ми — приех с престорено примирение.

— Много добри обноски има, нали? — отбеляза Черек.

— Не съди прибързано, Черек — предупреди го баща ми.

Така взех участие в първата сесия на онова, което по-късно стана известно под името Съветът на алорните. В началото само седях по-назад и слушах. Основна тема на разговора беше присъствието на ангараките от тази страна на Източно море, а тогава не знаех почти нищо за тях и тяхната раса.

Моето детство на полудивачка ми беше спестило проблемите и ежбите между расите. Тук изобщо не става дума за чисто физическите различия. Алорните са високи и руси, а толнедранците — дребни и тъмни. Всички останали разлики обаче бяха основно в материалната и духовна култура. Най-важното за алорните е една разгорещена битка, а толнедранците биваха насърчавани да трупат пари. По времето на първия съвет разбрах, че на ангараките е втълпено първо и единствено да се страхуват от Торак и в по-широк смисъл — от неговите свещеници, гролимите. Въпреки някои повърхностни различия обаче, дълбоко в душата на всеки ангарак дремеше по един тул.

Докато хората на Торак се простираха само в границите на Малория, те не представляваха реална заплаха за нас. Но сега мурги, надраки и тули бяха преминали на отсамната страна на морето, използвайки природния мост между континентите. Алорните решиха, че вече не само трябва да говорят за ангараките, но и да се опитат да спрат похода им.

Стори ми се обаче, че нещо все убягва от погледа на участниците в съвета. Те ненавиждаха всички ангараки, без да си дават сметка за културните различия, които разделяха тяхното общество. В действителност то не беше така монолитно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Типичният подход на алорните към всеки проблем е да започнат да острят брадвите си. Още в самото начало разбрах, че една открита конфронтация с ангараките само ще сплоти редиците им. Последното нещо, което целяхме ние, беше именно тяхното обединение.

Тъкмо се канех триумфално да обявя заключението си, когато гласът на майка ми ме спря: „Не е това начинът, по който трябва да постъпиш, Поул. Мъжете се страхуват от интелигентни жени. Затова представи онова, което мислиш, като предложение, вместо да го обявяваш за завършено решение. Посей семето в главите им и търпеливо изчакай то да поникне. Ще бъдат много по-склонни да ти съдействат, ако си внушат, че идеята е дошла от тях.“

„Но…“ — наканих се да протестирам аз.

„Послушай ме, Поул. Достатъчно е да ги насочиш в правилната посока, а после ги увери колко добре постъпват, като се придържат към идеята ти.“

„Мисля, че това е много глупаво, мамо, но все пак ще опитам.“

Първият плах опит, който направих, беше предложението да установим търговски отношения с надраките. За голяма моя изненада то мина гладко и без усложнения. Върнах се на мястото си в най-отдалечения край на стаята и оставих алорните дълго да го обсъждат, докато забравят откъде беше дошло то всъщност. Най-накрая решиха да опитат.

После подхвърлих идеята да предприемем сондажи и да опитаме да преговаряме с толнедранците и арендите. Черек и момчетата приеха и това.

Мечото рамо предложи да закара баща ми, чичо Белдин и мен до сендарския бряг с бойния си кораб, но нощта преди да заминем чичо Белдин внезапно промени своето решение.

— Май ще е по-добре да се върна в Малория и да не изпускам от очи Опърленото лице — каза той. — Мургите, надраките и тулите са само началото. Не са способни да сторят нищо преди да получат подкрепления от Малория. Докато Торак не заповяда на армията си да тръгне на север от Мал Зет, нашият бряг на Източно море е в безопасност.

— Тогава ме предупреждавай за всичко, което се случи там — каза баща ми.

— Дадено, глупако — измърмори Белдин. — Да не мислиш, че се връщам в Малория, само за да подновя познанството си с Урвон или Зедар? Ще те предупредя веднага, щом Опърленото лице се раздвижи.

Беше средата на лятото, когато двамата с баща ми се прибрахме в Долината. Близнаците нетърпеливо чакаха завръщането ни. Бяха ни подготвили богато угощение и ние се настанихме на трапезата в тяхната прекрасна и просторна кула, докато залезът къпеше в злато Долината. Винаги съм харесвала дома им. Кулата на татко е претъпкана и неподредена. Тази на чичо Белдин отвън е построена с въображение, но вътре цари същият безпорядък. Близнаците обаче са били достатъчно предвидливи, за да направят всички складове, шкафове и килери в долната част на тяхната кула. Затова там винаги цареше ред.

Като приключихме с вечерята, чичо Белкира бутна настрани чинията си.

— Е — подхвана той, — разкажете сега за сватбата и за тази коренна промяна в Поулгара.

— За Поулгара мога да ви обясня с две думи — каза баща ми, — тя просто се изхитри и порасна за една нощ.

— Младите обикновено така постъпват — вметна Белкира.

— Има още нещо, татко — казах. — Белдаран винаги е била хубавицата от нас двете.

— Не е така, Поул — възпротиви се Белкира. — Единствената разлика между вас е, че тя е руса, а ти си с черна коса. И двете винаги сте били красавици.

Свих рамене.

— Всички момичета мечтаят да са руси — казах. — Сигурно е глупаво, но никоя от нас не прави изключение. След като най-сетне разбрах, че не ще стана толкова красива, колкото е сестра ми, реших изобщо и да не се опитвам. Когато стигнахме Камаар и двамата с Рива се срещнаха, осъзнах, че моят външен вид в момента е последното нещо, което я интересува. Тогава се измих и сресах. — Засмях се малко тъжно. — Трябваха ми часове, докато разреша всички възли в косата си. После стигнахме Острова на бурите и аз установих, че не съм чак толкова грозна, колкото си мислех дотогава.

— Това определение може да бъде вписано като най-сдържаното изказване в историята на човечеството — намеси се татко. — Сега, когато изтърка цялата мръсотия от себе си, дъщеря ми може да бъде наречена прилична госпожица.

— Много повече от прилична, Белгарат — допълни Белтира.

— И така — продължи баща ми, — когато стигнахме Острова на бурите, всички млади риванци паднаха в краката й, а тя успя да ги доведе до пълно умопомрачение. Те просто я обожаваха.

— Хубаво ли е да те обожават, Поул? — подкачи ме Белкира.

— Намирам го за много приятно — признах, — но това изглежда страшно нервира татко. Просто не мога да разбера защо е така.

— Много смешно — кисело пророни баща ми. — И тъй, след сватбата поговорихме надълго и нашироко с Мечото рамо и неговите синове. Те имат, макар и бегла, представа за ангараките. По време на тези разговори успяхме да си избистрим различията между мурги, тули и надраки. За това най-вече сме благодарни на Поул. — Двамата с него си разменихме лукави погледи. — Ти си мислеше, че не забелязвам хитруванията ти, а, Поул? Ние обаче също се държахме много лицемерно, нали? — Той се загледа замислено в тавана. — Както Поул любезно ни обърна внимание, имаме по-голям шанс с надраките, отколкото с тулите и мургите. Тулите са твърде глупави, пък и прекалено се боят от гролимите, за да са ни от полза. Ктучик пък държи мургите с железен юмрук. Надраките са алчни, затова един благоразумен подкуп може да ги спечели на наша страна или най-малкото да ни осигури информатори.

— Има ли сведения за преминаването на още ангараки през земния мост? — попита Белтира.

— Мечото рамо не знае нищо. Явно Торак изчаква подходящ момент. Белдин се върна в Малория, за да го държи под око. Или поне така каза. Предполагам обаче, че ще се възползва от случая да поднови дискусията си с Урвон относно нажежените до бяло куки. Както и да е, той твърди, че мургите, тулите и надраките са само първите групи пришълци. Нищо съществено няма да се случи, докато Торак не наруши уединението си в Ашаба.

— Хич не му и трябва да бърза, мен ако питате — обобщи Белтира.

Първите седмици бях доста умърлушена. Все още остро чувствах болката от раздялата със сестра си. Колкото и странно да е, тази раздяла ни сближи с баща ми. В моите очи ние двамата непрестанно се надпреварвахме да завладеем любовта на Белдаран още от времето, когато той се върна в Долината след продължителния си пристъп на пиянство. След сватбата на Белдаран изчезна и нашето съперничество. Аз все още си позволявах хапливи забележки по негов адрес, но това беше по-скоро по навик, отколкото подтиквано от действителна омраза. Трудно ми е да го призная, но с течение на времето започнах да изпитвам уважение към баща си и някаква потайна обич, скрита дълбоко в мен. Ако наистина се постарае, баща ми може да бъде много обичлив и привлекателен. Всекидневните ни отношения се изгладиха и потръгнаха, та дори се чувствахме уютно. Подозирам, че главната причина за това беше моята страст към готвенето и неговият неутолим апетит. Беше наистина спокоен период от живота ни. Вечерните разговори поддържаха ума ми и аз им се наслаждавах.

За младите е въпрос на живот и смърт да докажат, че знаят повече от своите родители. Полузрелите им умове обаче могат да бъдат единствено обект на присмех и подигравки. Разговорите с баща ми успяха да ме освободят поне от това заблуждение. Дълбочината и всеобхватността на неговия ум понякога ме поразяваха. Богове, този възрастен мъж наистина знаеше много! Но не само уважението ми към неговите познания ме подтикна една вечер, докато миехме чиниите, да предложа да стана негова ученичка. Учителя и майка ми също имаха пръст в това решение. Техните постоянни намеци и внушения, че съм необразовано малко момиченце, си казаха думата.

Баща ми прие задачата присърце и ние тутакси започнахме да спорим.

— За какво са ми всички тези глупости? — попитах още в началото на първия урок. — Защо просто не ми кажеш какво трябва да знам? И откъде накъде тепърва да се уча да чета.

Той беше достатъчно дипломатичен да не ми се изсмее в лицето. После търпеливо ми обясни абсолютната необходимост от това да съм грамотна. Накрая заключи:

— Слънцето на човешкото познание е заключено тук, Поул — каза той, сочейки струпаните край стените в кабинета му книги и свитъци. — То ще ти бъде необходимо занапред.

— Че защо? Та ние имаме дарба, татко, а примитивните умове, които са написали всичко това — не. Какво толкова биха могли да надраскат, че да ни е от полза на нас?

Той въздъхна мъченически и вдигна безпомощно очи.

— Защо точно на мен трябваше да ми дойде до главата това?! — попита той, като явно не се обръщаше към мен. — Е, добре, Поул — продължи след това, — щом си толкова интелигентна, че не ти трябва да четеш, тогава сигурно ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса, които не ми дават мира напоследък.

— Разбира се, татко — отвърнах. — Ще се радвам да ти помогна.

Забележете, че крачех смело към капана, който ми беше заложил.

— Ако имам две ябълки тук и две ябълки там, колко ябълки имам тогава?

— Четири, разбира се — отговорих бързо. Както се разбра съвсем скоро — даже твърде бързо.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш с това „защо“? Така е и толкоз! Две ябълки плюс две ябълки правят четири ябълки. Всеки идиот го знае.

— И понеже ти не си идиот, тогава със сигурност ще можеш да ми обясниш защо е така.

Втренчих се безпомощно в него.

— Можем да се върнем на това по-късно. Когато някое дърво падне в гората, това предизвиква шум, нали?

— Разбира се, татко.

— Чудесно, Поул. Кажи сега какво е това „шум“.

— Нещо, което чуваме.

— Отлично. Ти наистина си многообещаваща ученичка, дъще. — После престорено се начумери. — Обаче има един проблем. Какво би станало, ако наоколо няма никой, който да чуе шума? Значи ли това, че шумът наистина съществува?

— Несъмнено.

— Защо?

— Защото… — тук аз вече стигнах до задънена улица.

— Този въпрос също ще го отложим за по-нататък. Да продължим напред. Мислиш ли, че слънцето отново ще изгрее утре заран?

— Ами, всъщност съвсем естествено е да стане така.

— Защо?

Трябваше да очаквам това поредно „Защо?“, но неговите, както ми се струваше, полуумни въпроси, вече ме бяха изкарали от търпение. Ето защо дори не се замислих преди да отговоря.

— Ами — рекох неуверено, — то винаги изгрява, нали така?

Вече бях получила един много бърз и твърде унизителен урок върху теорията на вероятностите.

— Ще подминем и това. Защо луната променя формата си в течение на месеца?

Зяпнах го безпомощно.

— Защо водата пуска мехури, когато заври?

Не можех да отговоря дори на този въпрос, макар че именно аз готвех в къщата. А той все питаше, и питаше…

— Защо не можем да различаваме цветовете в тъмното?

— Защо листата на дърветата променят цвета си през есента?

— Защо водата се втвърдява, когато е студено? А защо става на пара, когато е горещо?

— При нас е обед. Защо тогава в Малория е посред нощ?

— Слънцето ли се върти около нашия свят или той — около него?

— Откъде са се взели планините?

— Какво кара всичко живо да расте?

— Добре де, татко! — не издържах накрая аз. — Стига вече! Научи ме да чета!

— Разбира се, Поул — рече той. — Но щом си била толкова жадна за знания, защо не го каза още в самото начало?

И така, ние се захванахме за работа. Баща ми може да е Първи ученик, магьосник, държавник, понякога дори генерал, но повече от всичко той е учител, може би най-добрият в света. Научи ме да чета и пиша за удивително кратко време. Сигурно защото първото нещо, което написа пред мен, беше моето собствено име. Реших, че то изглежда много хубаво върху листа. Не след дълго аз вече се ровех из неговите книги и свитъци с нарастваща жажда за знание. В началото постоянно спорех с написаното върху хартията и това създаваше някои неудобства на баща ми, защото го правех на глас. Просто не можех да го превъзмогна. Глупостта, независимо дали е изречена или написана, винаги ме обижда и аз се чувствам длъжна да й се противопоставя. Това изобщо не би било проблем, ако живеех сама. Но баща ми също беше в кулата и се опитваше да се съсредоточи върху собствената си работа. Доста спорихме по този въпрос, доколкото си спомням.

Четенето изостряше ума ми, но още по-полезни ми бяха нашите вечерни разговори. Всичко започна една вечер, когато татко твърде невинно попита:

— Е, Поул, какво научи днес?

Аз му разказах. А после му изложих моите възражения по прочетеното — доста остро, дори предизвикателно. Татко никога не пропускаше възможността за един добър спор, затова тутакси се зае да защитава текстовете, които аз критикувах. След няколко вечери, прекарани по този забавен начин, споровете ни се превърнаха в традиция и много приятен завършек на деня.

Не всички наши спорове бяха интелектуални обаче. Посещението на Острова на бурите ми помогна да осъзная значението на външния вид, затова взех да му обръщам все по-голямо внимание. Баща ми предпочиташе да нарича това суета и то стана повод за продължителни препирни.

Една пролетна сутрин гласът на мама отново се обади. „Всичко това е хубаво — каза тя, — но има още много неща, които трябва да научиш. Остави книгите днес и ела при Дървото. Ще ти покажа как да използваш ума и волята си.“

След закуска се надигнах от стола и казах:

— Днес ще се поразходя малко, татко. Много дълго останах затворена в кулата, а ми се ще да подишам чист въздух. Ще потърся билки и подправки за нашата вечеря.

— Добре — съгласи се той, — аргументите ти в споровете взеха да стават скучни и еднообразни. Дано вятърът прочисти съзнанието ти.

— Може — отговорих, устоявайки на желанието да отвърна както се полага на тази завоалирана обида. После се спуснах по спираловидното стълбище и изскочих на утринното слънце.

Денят беше великолепен, а Долината — едно от най-прекрасните кътчета на земята. Затова никак не бързах, а се наслаждавах на разходката из порасналата чак до коленете ми яркозелена трева по пътя към свещеното място, където величествено се издигаше Дървото. Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно чувах песента на моите птици, които радостно ме приветстваха. Скоро те весело закръжиха около главата ми в ясната утрин.

„Защо се забави толкова, Поул?“ — попита гласът на майка ми.

— Наслаждавах се на утрото — отвърнах на глас. Наоколо нямаше жива душа, така че не беше нужно да се прикривам. — Какво ще правим днес, майко?

„Ще продължим с твоето обучение, разбира се.“

— Надявам се уроците ти да не са толкова скучни, каквито са тези на баща ми понякога.

„Дано са ти интересни, макар че предметът на обучение няма да е същият.“

— За какво ще говорим тогава?

„За вътрешния мир и твоето съзнание. Досега ти се учеше да използваш дарбата си в света, който те заобикаля. Сега ще погледнем вътре в душата ти. — Тя замълча, сякаш търсеше най-точните думи, за да ми обясни тази сложна материя. — Всички хора са различни — започна след малко, — но членовете на отделните раси имат някои общи черти помежду си. Можеш да разпознаеш един алорн от пръв поглед заради външния му вид. Но можеш да го различиш и по начина му на мислене, когато се сблъскаш с него.“

— Значи ще ме научиш да чувам мислите на другите хора, така ли?

„С това ще се занимаваме по-късно, защото е по-трудно за усвояване. Нека започнем по-отдалече — когато срещнеш някой представител на друга раса, ти най-напред трябва да разбереш не точно какво мисли, а да вникнеш в начина му на мислене.“

— Защо е толкова важно, майко?

„Светът е пълен с врагове, Поул. Трябва да умееш да ги разпознаваш, когато се натъкнеш на тях. Учителя ме научи да подражавам на поведението у различните раси. Сега аз ще ти обясня как да различиш един мург и гролим от някой аренд или мараг например. Ще дойде момент, когато твоята безопасност и сигурността на тези, за които се грижиш, ще зависят от способността ти да разбереш на мига с кого си имаш работа.“

— Очевидно е така. Откъде започваме тогава?

„Отвори съзнанието си, Поул. Опитай се да потиснеш собствената си личност и да почувстваш многообразието на различните начини мислене, които ще ти покажа.“

— Добре — казах заинтригувано. — Ще се опитам да го направя, макар че звучи много сложно.

„Не съм казвала, че ще е лесно, Поул. Започваме ли?“

В началото не можах да схвана абсолютно нищо. Майка ми повтаряше една и съща мисъл, променяйки само начина на нейното представяне. Просветна ми, едва когато проумях, че определените начини на мислене сякаш са оцветени по различен начин. Тази разлика също не беше много отчетлива и често ми се губеше. От време на време обаче цветовете ставаха съвсем различими и аз започнах почти мигновено да разпознавам мисленето на един мург от това на алорните или толнедранците например.

Мисленето на мургите беше тъмно и матовочерно. Съзнанието на гролимите обаче, макар да беше също черно, блестеше като антрацит и аз веднага видях — или почувствах — разликата между двете.

Сендарите бяха зелени. Толнедранците — червени. Мисленето на риванците беше синьо, разбира се. Започнах да долавям разликите все по-ясно и към обед вече доста умело боравех с новите си умения.

„Стига за днес, Поул — каза майка най-накрая. — Сега върви в кулата и цял следобед можеш да си четеш книгите. Не искам баща ти да стане подозрителен.“

Така установихме графика, който стана неизменен години наред — сутрините принадлежаха на майка, а следобедите — на баща ми. Образовах се едновременно в две различни направления, което дори за мен представляваше предизвикателство.

На следващата сутрин майка провери какво съм научила предишния ден, като ми демонстрираше различни типове мислене. „Сендар — казах бързо, когато пред мен проблясна обагрено в зелено съзнание. — Мург — идентифицирах матовото наситеночерно мислене, — аренд, толнедранец.“ Колкото повече се упражнявах, толкова по-бързо идваха отговорите.

„А сега нека продължим нататък — рече накрая майка. — Понякога ще се налага да изключваш съзнанието на своите приятели, да ги накараш да заспят, образно казано, макар че това няма да е точно сън.“

— И защо ще ми е необходимо това?

„Ние не сме единствените в света, които умеят да разпознават типовете мислене, Поул. Гролимите също могат да го правят, а всеки, който владее това изкуство, е способен да проследи мисълта обратно до нейния източник. Когато искаш да се скриеш, едва ли би желала някой да стои зад теб и да те дебне.“

— Със сигурност няма да ми е приятно. Та как бих могла да накарам някой бърборко с голяма уста да заспи?

„Това не е точно сън — поправи ме тя. — Типовете мислене, които ти вече разпознаваш, определят съзнанието на човека, дори когато спи. Трябва да се научиш да изключиш съзнанието му напълно.“

— Това няма ли да го убие? Нали в такъв случай ще спре и сърцето му?

„Не. Тази част на мозъка, която контролира работата на сърцето, е толкова дълбоко под повърхността, че изобщо не притежава цвят.“

— Ами какво ще стане, ако не успея да те разбудя отново?

„Ти няма да експериментираш върху мен. Къде се намира най-близкият алорн?“

— Ами това са близнаците!

„Това няма значение. Опитай се да ги намериш чрез съзнанието си.“

— Ще се опитам. — Аз напрегнах мисълта си, за да открия онзи характерен тюркоазен нюанс, който отличава съзнанието на всеки алорн с изключение на риванците. Това не ми отне много време, защото знаех точно къде да търся, разбира се.

„Хубаво — одобри мама. — А сега си представи дебело вълнено одеяло.“

Вече не питах защо, а просто го направих.

„Защо избра да бъде точно бяло? — любопитно попита майка ми.“

— Това е любимият им цвят.

„А, така ли. Добре тогава, покрий ги с него.“

Направих го и почувствах как ръцете ми се изпотяват. Да работиш чрез ума си е почти толкова трудно, колкото да се трудиш с ръцете.

„Заспаха ли вече?“

— Така мисля.

„Най-добре е да отидеш и на място да се увериш.“

Използвах формата на обикновена лястовица. Близнаците винаги оставяха прозорците си отворени, когато времето беше хубаво и често бях виждала лястовици да прехвърчат навън-навътре в кулата им. Отлетях натам и изпърхах през прозореца.

„Е — стигна до мен гласът на майка, — заспали ли са вече?“

Не исках да издам присъствието си и да стресна близнаците, затова отвърнах мислено на въпроса. „Нещо не се е получило, майко. Очите им са още отворени.“

„А движат ли се?“

„Не, приличат по-скоро на двойка статуи.“

„Прелети точно пред лицата им и виж дали ще трепнат.“

Направих го и те не помръднаха. „Нито един мускул не потрепна по лицата им“ — докладвах аз.

„Значи се е получило. Опитай отново да свържеш съзнанието си с тяхната мисъл.“

Опитах, но около мен имаше само безмълвна пустота. „Не мога да доловя нищо, майко.“

„Доста добре схващаш. А сега се върни при Дървото и двете заедно ще ги освободим.“

„Ей сега пристигам“ — казах, а после намерих баща си и изключих и неговото съзнание.

„Защо го направи?“ — попита майка.

„Просто се упражнявам“ — невинно отвърнах аз. Знаех, че не постъпвам много честно, но не можах да устоя на изкушението.

През следващите седмици мама ме научи на още начини, чрез които да влияя върху съзнанието на околните. Най-голямо удоволствие ми достави способността с лекота да заличавам спомените. Оттогава съм го използвала много пъти. Често ми се налагаше да действам не по общоприетия начин, а не ми се щеше присъствалите на тези събития по-късно да започнат да разпространяват небивалици. Понякога е много по-лесно просто да изтриеш някоя случка от паметта на хората, отколкото да й търсиш приемливо обяснение.

Много близко до това умение е способността да внушаваш несъществуващи спомени. Използвайки двата подхода, лесно можеш да промениш нечия представа за онова, което наистина се е случило.

Освен това майка ме научи да „пораствам“, т.е. да ставам огромна като великан. Но аз не го практикувам често, защото това би предизвикало подозрения.

После, понеже всяко действие си има и противодействие, тя ми показа как да се „смалявам“, т.е. как почти да изчезна от лицето на земята. Това по-нататък ми беше от голяма полза, особено когато исках да подслушам нечий разговор, без да бъда забелязана. Като процес двете умения бяха много близо до способността да променям формата си, така че не ми беше никак трудно да ги усвоя.

Научих се също да правя така, че хората да не забелязват присъствието ми. Това е другият начин, при който на практика си невидим. Но по онова време още бях под въздействието на пубертета и мисълта да се слея със стената изобщо не ми допадаше. Всички младежи непременно държат да бъдат забелязани и почти всяка тяхна постъпка крещи: „Вижте ме! Забележете колко съм важен!“ Да си невидим изобщо не може да удовлетвори подобен стремеж.

Способността да се създават различни неща — творението, ако предпочитате — беше най-висшият етап в моето образование. Погледнато от друг ъгъл, то вече доближава човека до боговете. Аз започнах със създаването на цветя. Е, в началото малко хитрувах. Най-напред покривах някоя клонка с трева, а после превръщах така полученото нещо в цвете. Преобразяването не е създаване обаче, затова продължих като взех да правя цветя само от въздух. Съзиданието поражда неописуем екстаз, така че аз доста се поувлякох в практикуването му. След многобройните ми опити малката долчинка около Дървото беше покрита с килим от яркообагрени цветове. Казвах си, че просто се упражнявам, но това не беше точно така.

Една сутрин към края на пролетта, когато вече бях на осемнайсет, майка предложи: „Защо днес просто не си поговорим, Поул.“

— Разбира си, майко — рекох. Бях облегната на Дървото и разгонвах с ръка няколко от моите птици. Всеки път, когато майка кажеше „да поговорим“, това означаваше, че тя ще говори, а аз трябва да слушам.

„Мисля, че е крайно време да покажеш на баща си на какво всъщност си способна. Той едва ли ще се задоволи с обяснението, че ти си просто много схватлива. Предстоят ти твърде важни дела, а той няма да спре да ти се меси, докато не се убеди, че вече не си дете.“

— Да, вече го изпитах на гърба си, но не ми се вярва да успея да му внуша, че нещата са се променили.

„Баща ти борави само с крайни положения, Поул. Много му е трудно да приеме мисълта, че нещата, а и хората, се променят. Най-прекият път да го убедиш в това е да му демонстрираш своите умения. Рано или късно ще ти се наложи, така че е по-добре да стане сега, преди погрешната представа за теб окончателно да се е загнездила в съзнанието му.“

— Как ще е най-правилно да постъпя, майко? Да го поканя ли да излезе навън и да му покажа способностите си?

„Не мислиш ли, че това е твърде буквален начин? Няма ли да е по-добре да извършиш нещо при по-обичайни обстоятелства? Една демонстрация без подготовка би го впечатлила много повече, отколкото нещо, което му е известно от по-рано. Просто направи нещо, без да вдигаш много шум около него. Познавам го добре, скъпа, и ми е известно какво би привлякло най-сигурно неговото внимание.“

— Ще се оставя на твоята преценка, майко.

„Много смешно“ — достигна гласът й до мен, но по тона не личеше да се забавлява особено.

Вярвам, никому не е чуждо изкушението да се покаже пред останалите, затова моята демонстрация беше внимателно подготвена. Нарочно оставих баща ми здравата да прегладнее няколко дни, преструвайки се, че съм страшно задълбочена във философските книги. Той нахълтваше периодично в кухнята, докато накрая не унищожи всичко, което ставаше за ядене. При това баща ми не беше наясно къде държа хранителните продукти. Най-накрая беше принуден с неохота да промърмори нещо относно нетърпимия глад, който го измъчва.

— О, каква досада — отговорих аз с отрепетирано отегчение. После, без дори да откъсвам поглед от страницата, която четях, създадох една недопечена телешка пържола. Е, не беше толкова красива като някое цвете, например, но поне съм сигурна, че успях да привлека вниманието на баща си.

Седма глава

В навечерието на осемнадесетия ми рожден ден небето сипеше тихо едър сняг, който леко се стелеше и покриваше земята с нежност, без фученето на свирепи виелици и пронизващ вятър, фъртуните изглеждат много ефектно, но понякога душата закопнява за спокойно падащите едри снежинки, които загръщат земята в своето покривало, както майка завива детето в креватчето му след усилен ден.

Станах рано и след като сътворих буен огън в камината, се изправих до прозореца. Докато разресвах косата си, наблюдавах как последните облаци тежко се носят на север. Над тях постепенно се издигаше слънцето, което осветяваше девствено белия свят, още неосквернен от нито една стъпка. Чудех се дали вали сняг и на Острова на бурите и какво ли прави Белдаран на „нашия“ ден.

Татко още спеше. Това беше нещо обичайно, тъй като не беше от ранобудните. За мой късмет той дори не хъркаше, така че утринта ми премина в благословена тишина. Приех го като подарък на небесата.

След закуска наметнах кожената си пелерина и излязох навън да посрещна утрото. С усилие си проправях пъртина към Дървото за обичайната утринна среща с майка.

„Закъсня, Поулгара“ — започна гласът на мама.

— Наслаждавах се на пейзажа — обясних, поглеждайки назад към самотната редица стъпки, които бях оставила в пресния сняг. — Какво прави Белдаран тази сутрин?

„Още спи. Снощи риванците устроиха бал в нейна чест, така че двамата с Желязната хватка стояха будни до късно.“

— Къде празнуваха рождения ден?

„Не беше точно празник по случай нейния рожден ден. Алорните не обръщат толкова голямо внимание на това събитие. Всъщност празнуваха нейното състояние.“

— Какво състояние?

„Сестра ти ще си има бебе.“

— Какво?

„Тя е бременна, Поулгара.“

— Защо не си ми казала досега за това?

„Сега ти го казвам.“

— Защо не ми го каза по-рано?

„За какво да ти го казвам? Тя се чифтоса, а чифтосаните женски раждат малки. Мислех, че това вече ти е известно.“

Гневно вдигнах ръце нагоре. Понякога начинът, по който майка ми възприемаше нещата от живота, ме вбесяваше.

Чак до края на зимата меланхолията и унинието не ме напуснаха. Бременността на Белдаран още повече задълбочаваше нашата раздяла. Затова не виждах никаква причина за прекомерна радост. Давах воля на чувствата си, обаче докато бях сама. Иначе правех всичко възможно да прикрия емоциите си — най-вече да не издам присъствието на майка ми в моето съзнание.

През пролетта Алгар и Анрак пристигнаха в Долината, за да ни кажат новината и да ни придружат до Острова на бурите. По-голямата част от месеца премина в пътуване. Лично Рива ни чакаше на каменния кей, вдаден в морето. Отбелязах, че Белдаран най-после го е убедила да си обръсне брадата. Явно нещата вървяха към по-добро. После се изкачихме по стълбите към Цитаделата и аз най-сетне отново бях със сестра си. Тя изглеждаше дебела и тромава, но излъчваше щастие. След като с гордост ни показаха детската стая, ние бяхме поканени на разточителна вечеря. Едва след това успях да остана насаме с Белдаран. Тя ме поведе към масивната лакирана врата на стаите, където бяхме настанени преди сватбата. Забелязах, че бяха направени някои промени. Гоблените, които покриваха мрачните сиви стени, сега бяха изцяло в синьо, а пъстрите агнешки постелки по пода бяха заменени с чисто бели. Мебелировката беше от масивно полирано дърво, а столовете бяха отрупани с възглавници. Камината, която преди беше просто една опушена дупка в стената, сега имаше рамка с орнаменти и полица. От канделабрите струеше мека златиста светлина. Помещението наистина беше станало уютно.

— Харесва ли ти, Поул? — попита Белдаран.

— Прекрасно е — отвърнах.

— Сега това са твоите покои — каза тя. — Ще имаш нужда от собствени стаи, защото се надявам често да ни гостуваш.

— Всеки път, когато имам възможност — уверих я аз. После заговорих делово. — Как се чувстваш? — попитах, щом се разположихме удобно върху отрупания с възглавници диван.

— Много тромава и непохватна — отговори. После постави едната си ръка върху наедрелия корем. — Нямаш представа колко бързо расте това нещо.

— Гади ли ти се всяка сутрин? Чувала съм, че обикновено така става.

— Отначало — да, но после постепенно отмина. Болките в гърба се появиха едва напоследък.

— Болки в гърба ли?

— Все пак нося доста тежък товар, Поул — припомни ми тя, — при това той се намира на много неудобно място. Най-доброто, което мога да направя, е да се клатушкам като патица, но и това много натоварва гръбнака ми. Понякога имам чувството, че ще бъде все така оттук нататък.

— Това ще мине, скъпа.

— И Арел ми казва същото. Нали я помниш?

— Май беше жената, която ръководеше ушиването на официалните ни дрехи?

Белдаран кимна.

— Освен това тя е и много добра акушерка. Разказа ми всичко, което предстои. Изобщо не го чакам с нетърпение.

— Съжаляваш ли за това?

— Че забременях ли? Разбира се, че не. Просто не ми се ще да продължава толкова дълго. А ти какво прави през това време?

— Образовах се. Татко ме научи да чета и вече прехвърлих почти всички книги от библиотеката му. Няма да повярваш колко глупост се е натрупала през годините. Понякога ми се струва, че толнедранците и мелсените са си обявили някакво състезание, а абсолютната глупост е наградата за победителя. Точно сега чета „Книгата на Торак“. Явно братът на Учителя има някои проблеми.

Тя сви рамене.

— Колко досадно! Как издържаш да четеш подобно нещо?

— Вярно, че не е четиво, към което ще посегнеш за забавление. Написано е на староангаракски и дори езикът е грозен. Мисълта за един луд бог е доста обезпокоителна.

— Луд?

— Абсолютно. Майка ни твърди, че винаги е бил такъв.

— Тя често ли те навестява?

— Всеки ден. Татко обикновено спи до късно, така че мога спокойно да ходя при Дървото и да прекарвам предиобедите с нея. Тя също ме учи, така че получавам доста всеобхватно образование, или както би се изразила ти — пълно и закръглено.

Белдаран въздъхна.

— Май все повече се отдалечаваме една от друга, а, Поул?

— Случва се при всички — отговорих. — Казват, че така се пораствало и съзрявало.

— На мен това обаче не ми харесва.

— На мен също, но едва ли бихме могли да му се противопоставим.

На другата сутрин навън вилнееше буря с проливен дъжд, но въпреки това аз сложих наметката си и тръгнах из града. Исках да поговоря с Арел. Открих магазина й за дрехи в една глуха уличка недалеч от пристанището. Вътре беше тясно и разхвърляно. Наоколо се подмятаха топове плат, масури с дантела и оплетени чилета прежда. Звънчето на вратата пропя, когато влязох, и тя вдигна очи от иглата.

— Поулгара — извика, скочи на крака и ме притисна в майчина прегръдка. — Изглеждаш прекрасно!

— Ти също, Арел.

— Нова рокля ли търсиш? За това ли дойде?

— Не. Искам да поговорим за състоянието на Белдаран.

— Тя е бременна. Обзалагам се, че си го забелязала.

— Много смешно, няма що! Кажи какво става при раждането.

— Много е болезнено, мръсно и изтощително. Нали не искаш повече подробности?

— Напротив, искам.

— Да не си решила да ставаш акушерка?

— Не още. Интересът ми е от по-общ характер. На хората се случват разни неща и понякога се нуждаят от помощ. Искам да знам как да помогна.

— Жените не стават лекари, Поул. Мъжете никога не биха одобрили това.

— Това е техен проблем. Нали не си мислиш, че копнея за одобрението на мъжете или пък че се боя от неодобрението им?

— Ще загазиш, момиче — предупреди ме тя. — Всичко, което се очаква от една жена, е да готви, да чисти къщата и да ражда деца.

— Всичко това вече ми е известно. Сега искам малко да разширя познанията си.

Арел сви устни.

— Май наистина си го решила, а?

— Да, така е.

— Мога да те науча на всичко, което трябва да знаеш за децата, но… — тя изведнъж млъкна. — Можеш ли да пазиш тайна?

— Дори много тайни, Арел. Знам неща, които баща ми дори не е сънувал, при това ги пазя в тайна от години.

— Има един билкар тук, в Рива. Той е винаги в лошо настроение, мърмори и не мирише никак приятно, но знае с кои билки да лекува определени болести и неразположения. На другия край на града пък има един човек, който намества кости. Ръцете му са като мечи лапи, но знае къде да пипне и е много внимателен. Може да намести изкълчена или счупена кост обратно на мястото й, без да повреди нещо. Искаш ли да учиш и хирургия?

— Какво е това?

— Да режеш и отваряш хората, за да наместваш вътрешностите им. Аз самата съм много добра в тази работа, макар да не приказвам много-много за това. На острова освен билкаря и този, който намества кости, имаме и хирург. Той много ме уважава, защото го научих да шие.

— Че какво шиене има при хора, които са нарязани или с отворени вътрешности?

Тя мъченически изви очи и въздъхна.

— О, богове — пророни накрая. — Какво правиш с ризата, ако баща ти я закачи някъде и тя се скъса?

— Зашивам я, разбира се.

— Точно така. Същото се прави и с хората, Поул. Ако не го сториш, вътрешностите им ще изпаднат навън.

Аз обмислях последните й думи известно време.

— Нека да започнем с израждането — предложи Арел. — Ако не ти прилошее от него, ще продължим с останалите специалности.

Научих за родилните болки, изтичането на водите и следродилната треска. Разбрах също, че по време на раждане много се кърви, но това не бива да предизвиква паника. После Арел ме разведе из града да ме запознае с тримата си колеги като ме представяше за нейна ученичка.

Така започна медицинското ми образование. Алорните са прями и практични хора и моите четирима преподаватели — Арел, Аграк, Салейм и Балтен — ме научиха да церя, без да ми пълнят главата с каквито и да е нелепости. За мен пример беше безмилостният Салейм. „Ако е счупено, намести го, ако не е — недей“, учеше ме той. Оттогава изучих медицинските текстове от всички краища на света, но още не съм попаднала на по-точна от тази сбита и смислена забележка.

Не си мислете обаче, че прекарвах цялото си време в изучаване на следродилната треска, счупени крайници и вътрешни органи. Двете със сестра ми често бяхме заедно, а и ми трябваха доста усилия да убедя бившите си ухажори, че вече няма да играя тяхната игра.

Мерот Поета го прие доста болезнено. С нескрита гордост той ми заяви, че е много ангажиран с писането на най-великия епос в човешката история.

— О! — откликнах аз като се опитвах да стоя настрани от зловонния му дъх.

— Бихте ли желали да чуете няколко изречения от него, лейди Поулгара? — предложи той.

— С удоволствие — излъгах и окото ми не мигна.

Той се измъкна, застана в драматична поза, постави оцапаната си с мастило ръка върху предницата на тъмния си жакет и започна бавно и тържествено да нарежда. Това беше още по-сухо и безкрило дори от предишната му рецитация, ако изобщо е възможно подобно нещо. Изчаках със скучаещо лице да затъне съвсем в резултата на собствения си гений, а после се обърнах и си тръгнах, оставяйки го да рецитира своя шедьовър срещу безмълвната стена. Не знам дали тя е била потресена от чутото, никога не ми се удаде случай да я попитам. Мерот обаче беше потресен за двама.

Моята новопридобита вещина относно функциите на човешкото тяло ми помогна да се освободя от „могъщия Тайгун“. С най-невинна физиономия го попитах за съдържанието на различните органи от храносмилателната система, който той така щедро е разпилявал по земята. Кой знае защо цветистото ми описание на това какво представлява полусмляното овнешко месо накара лицето му да позеленее. Той избяга панически от мен, а едната му ръка затискаше устата, за да задържи обеда на мястото му. Явно Тайгун нямаше проблеми с кръвта, но другите телесни течности малко го разстройваха.

После се поразходих из просторните и весело декорирани стаи, където играеха децата. Познавах повечето от тях още от предишното си идване. Но сключените по време на отсъствието ми бракове бяха прибавили нови лица тук, а някои от старите ми познайници вече самите бяха станали за женене. Така или иначе, бройката си оставаше почти непроменена.

— А, ето Ви и Вас, лейди Поулгара. — Беше моят рус и изключително възпитан барон Кеймиън. Носеше оловносив кадифен жакет и сякаш беше още по-красив отпреди. — Така се радвам да Ви видя отново, Поулгара — продължи той с дълбок изящен поклон. — Явно идвате да навестите местата на предишните си завоевания.

— Не е точно така, скъпи бароне — отвърнах усмихнато. — Как сте?

— Неутешим поради вашето заминаване, милейди.

— Не можеш ли поне веднъж да си сериозен, Кеймиън?

Той остави това да мине покрай ушите му.

— Какво сте направили с бедния Тайгун? — попита. — Никога преди не съм го виждал в такова състояние.

Свих рамене.

— Той се преструва на най-свирепия воин, но всъщност малкото му тумбаче е много чувствително.

Кеймиън се разсмя. После изражението му изведнъж стана замислено.

— Защо не се поразходим, милейди? — предложи той. — Има някои неща, които бих искал да споделя с Вас.

— Разбира се, бароне.

Двамата напуснахме стаята и се заразхождахме, хванати под ръка, по просторния коридор, който опасваше Цитаделата откъм градината. От време на време спирахме, за да се порадваме на розите.

— Не зная дали сте чули, Поулгара — започна Кеймиън, — но аз съм сгоден.

— Моите поздравления, Кеймиън — казах аз, но признавам, че почувствах лека болка. Харесвах Кеймиън и при други обстоятелства чувствата ми щяха да стигнат много по-далеч.

— Тя е много хубаво момиче и, кой знае защо, ме обожава.

— Ти си много очарователен мъж.

— Това е по-скоро поза, скъпа госпожице — призна той. — Под тази маска се крие стеснителен и неловък юноша. Съзряването е толкова изморителна работа, забелязали ли сте го вече?

Аз се разсмях.

— Не можеш и да си представиш колко изморително е то за мен, Кеймиън.

Той въздъхна и аз почувствах, че това не беше престорено.

— Аз, разбира се, съм много горд с бъдещата си жена — продължи, — но честта ме заставя да призная, че е достатъчна само една Ваша дума, за да разваля годежа.

Нежно докоснах ръката му.

— Знаеш, че никога няма да кажа тази дума, Кеймиън. На мен ми предстои още много.

— Така и предполагах — призна той. — Целта на този разговор по-скоро беше да Ви запазя за своя приятелка. Давам си сметка, че приятелството между мъж и жена е неестествено, а може би и неморално, но ние двамата с Вас не сме обикновени хора, нали?

— Да, така е.

— Дългът понякога може да е жесток, нали, Поулгара? И двамата с Вас сме оковани във веригите на Съдбата. Вие трябва да служите на баща си, а Желязната хватка иска да бъда един от неговите съветници. И двамата сме обвързани с държавни дела. Проблемът е, че става дума за две различни държави. Въпреки това обаче все още държа на Вашето приятелство.

— Ти си мой приятел, Кеймиън, независимо дали ти харесва или не. Може и да съжаляваш за това някой ден, но ти го предложи пръв.

— Никога няма да съжалявам, Поул.

След тези думи го целунах и всичките „може би“ изчезнаха в миг от мислите ми.

След това вече никога не повдигнахме този въпрос. Кеймиън тъжно ме изпроводи до моите покои, целуна ми ръка ми и се върна обратно.

Не намерих за необходимо да споменавам пред Белдаран за тази случка.

По мое предложение татко извика Рива, Анрак и Алгар в една от кулите на Цитаделата за „съвещание“ през последните дни от бременността на Белдаран. Тогава не е най-подходящото време мъже да ти се пречкат в краката.

Раждането мина леко или поне така ми каза Арел. Това обаче беше първият път, когато присъствах на подобно нещо, и то ми се видя ужасяващо. Все пак Белдаран беше моя сестра.

Всичко протече както трябва и след като с Арел изкъпахме момченцето, аз го отнесох на Рива. Ще повярвате ли, че този „могъщ крал“ се страхуваше от бебето?

Мъже!

Бебето Даран имаше странен бял белег върху дланта на дясната си ръка и това малко разтревожи Рива. Татко обаче ни беше обяснил какво означава това петно.

Церемонията за представянето на наследника на Желязната хватка пред Сферата на следващата сутрин ме покърти от дън душа. Бях обзета от странно чувство щом престолонаследникът, когото държах, протегна ръце към Сферата и двамата бяхме окъпани в онова неземно синьо сияние. Сферата поздравяваше мен и Даран и аз долових повей от нейната неземна същност. Сферата и нейната противоположност Сардион бяха в центъра на съзиданието. Преди да са били „случайно“ разделени, са представлявали физическият образ на Волята на Вселената. Аз бях част от Волята, а след като съзнанието ми беше свързано с това на моята майка, значи и тя беше включена.

Двамата с татко останахме на Острова още един месец, след което Старият вълк взе да става неспокоен. Имаше много работа, която искаше да приключи, а той мразеше да му тежат неизпълнени задачи. Обясни ми, че боговете на Запада ни бяха напуснали и сега трябваше да извличаме техните напътствия от пророчества. Ето защо искаше на всяка цена да проучи появилите се напоследък слухове за двама пророци. Единият живееше в Дарине, а другият — в блатата на Драсния. Учителят беше предупредил баща ми, че по определението „Дете на светлината“ ще може да различи думите на истинските пророци от фъфленето на останалите луди из Западните кралства. Баща ми нямаше търпение да провери къде се крие истинското предсказание.

Анрак ни отведе до бреговете на Сендария и ни остави близо до мястото, където сега се издига столицата на сендарите. За мен дългото и мъчително пътуване през непроходимия и безкраен лес, който сякаш стоеше тук откакто свят светува, беше крайно неприятно. Естествено, знаех как бихме могли много по-лесно да си проправим път през гъсталака. Проблемът обаче беше как да го предложа, без да разкрия, че познанията ми се простират доста по-далеч от очакваното, при това да не издам учителката си. На няколко пъти намекнах, че можем да облекчим пътуването си, но баща ми се оказа толкова недосетлив, та накрая бях принудена да поставя въпроса напряко:

— Защо трябва да се провирам през храсталаците, когато мога да летя?

Баща ми отначало не даваше и дума да се издума за това, най-вероятно защото отказваше да приеме, че съм пораснала. Родителите трудно се примиряват с тази мисъл. Най-сетне обаче склони и надълго и нашироко взе да ми обяснява как мога да променя формата и големината си. После го повтори отново и отново, докато накрая ми се прииска да вия от досада. Щом дойде ред да променим формата си, аз набързо се превърнах в любимата си снежнобяла сова.

Оказах се неподготвена за неговата реакция. Обикновено баща ми доста добре владее чувствата си, но в случая емоциите взеха връх. Ще повярвате ли — той направо изкрещя! Заля ме вълна от състрадание. Дадох си сметка колко много страда той заради мнимата смърт на майка. Тогава приех формата на обикновен бухал, а татко стана вълк. Видът му беше много внушителен, признавам. При това той поддържаше добра скорост и не изоставаше от мен.

Пристигнахме в Дарине след три дни. Приехме отново човешки образ, влязохме в града и тръгнахме да търсим Хатурк, главатарят на местния клан. По пътя татко ми беше обяснил накратко историята на Мечия култ. Във всяка религия от време на време се появяват отклонения, но заложената в Мечия култ ерес беше толкова абсурдна, че никое човешко съзнание не би могло да приеме такава очевидна нелепост.

— Та кой някога е твърдял, че последователите на Мечия култ притежават здрав разум? — сви рамене баща ми.

— Сигурно ли е, че този Хатрук е култист?

— Алгар мисли така, а аз уважавам мнението му. Честно казано, Поул, хич не ме е грижа, ако ще този Хатурк да се кланя и на гъсеница. Докато се подчинява на заповедите на Алгар, записва и разпространява казаното от пророците, може да обожествява каквото си поиска.

Къщата на Хатурк беше претенциозна дървена постройка, буквално претъпкана с едри брадати алорни, облечени в животински кожи и въоръжени до зъби. Миризмата, която се носеше наоколо, беше направо непоносима — смес между воня на разлята бира, непокрита помийна яма, гранясали мечешки кожи, непочистени кучешки изпражнения и потни подмишници. Един още сънен алорн разбуди главатаря си, за да обяви за нашето идване и Хатурк се запрепъва надолу по стълбите — тлъст, развлечен и с мътни очи. Баща ми доста студено обясни целта на нашето посещение и този „народен водач“ предложи да ни заведе до къщата на Бормик, предполагаемият пророк на Дарине. Хатурк очевидно още не беше изтрезнял от предишната нощ и вероятно това беше причината да е по-приказлив от обикновено — позволи си да каже неща, които иначе не би изрекъл. Излиза, че бирата все пак може да има и полезни качества. Част от неволно изпуснатите приказки ни подсказа, че той повече няма намерение да се подчинява на разпоредбите на своя крал и по-точно да записва брътвежите на набедения пророк. Бормик беше посредникът на боговете, а този смрадлив кретен искаше да остави неговите думи да отлетят на вятъра!

Колибата на Бормик беше в източните покрайнини на Дарине. Той живееше с дъщеря си Луана, стара мома на средна възраст, която се грижеше за него. Причината Луана да не се омъжи сигурно беше начинът, по който постоянно фиксираше върха на носа си. Тя обаче поддържаше къщата на баща си изрядно чиста и подредена. Забелязах, че на масата имаше дори свежи цветя.

„Поулгара — прокънтя гласът на мама в съзнанието ми, — тя разбира всичко, което казва баща й. В нея е ключът за разрешаването на проблема. Не обръщай внимание на това, което правят мъжете. Съсредоточи се върху Луана. Сигурно ще ти трябват пари, затова открадни кесията на баща си.“

Побързах да потисна напушилия ме смях при нейните последни думи. Щом Бормик изпадна в транс и взе да пророкува, вниманието на баща ми бе изцяло погълнато от него. Той изобщо не усети, когато ловко отмъкнах торбичката с пари от пояса му.

Отидох при Луана, която седеше пред вратата и кърпеше вълнените чорапи на баща си.

— Къщата ти е много хубава, Луана — започнах отдалече.

— Пази ни от лошото време — с безразличие отвърна тя. Носеше проста сива рокля, а косата й беше безмилостно опъната в кок на тила. Силното кривогледство беше оставило отпечатък върху целия й живот. Сигурно никога нямаше да се омъжи и макар да беше крехка и стройна, явно не полагаше никакви усилия да се направи поне малко привлекателна.

— Баща ти често ли има такива припадъци? — внимателно подхванах аз.

— Постоянно — отвърна. — Понякога трае цели часове.

— А повтаря ли неща, които веднъж вече е казал?

— Това е най-досадното от всичко, лейди Поулгара. Толкова често слушам все едни и същи приказки, че дори бих могла да ги кажа наизуст. Но това никога не ми се налага.

— Не те разбирам, Луана.

— Има определени думи, които предизвикват тези състояния у него. Например ако кажа „маса“, той подхваща едно нещо, което вече съм чувала безброй пъти. Изрека ли „прозорец“ обаче, идва ред на друг пасаж, който съм слушала не по-рядко.

Бяхме спасени! Мама имаше право! Луана би могла да попълни празнините в Кодекса на Дарине чрез определени кодови думи. Оставаше само да я убедя да ни сътрудничи.

— Очите ти винаги ли са били така? — попитах. Подозирам, че мама имаше пръст в този толкова директно отправен въпрос.

Лицето на Луана побеля от гняв.

— Това не е Ваша работа — възмутено отвърна тя.

— Не исках да те обидя, Луана — уверих я аз. — Имам някакъв опит като лечителка и мисля, че бих могла да ти помогна.

Тя ме погледна. По-точно отново втренчи очи във върха на носа си, но вие разбирате какво искам да кажа.

— Наистина ли можеш да го направиш? — попита тя с копнеж в гласа.

„Отговори й, че можеш“ — посъветва ме майка ми.

— Сигурна съм, че мога — казах.

— Ще Ви дам всичко, всичко, лейди Поулгара! Сега не мога да се погледна дори в огледалото! Никога не излизам от къщи, защото не мога понеса присмеха на хората.

— Нали каза, че можеш да накараш баща си да повтори всички свои пророчества?

— Защо трябва да изтърпя всичко това отново?

— За да можеш след това да се оглеждаш без притеснение, Луана. Ще ти дам пари, за да наемеш писари, които да запишат всяка дума на баща ти. Ти можеш ли да четеш и пишеш?

— Да. Четенето запълва свободното време, а една грозна жена като мен има много свободно време.

— Хубаво. Искам да изчиташ всичко, което писарите ти дадат, за да си сигурна, че е пълно и правилно записано.

— Няма да е трудно, лейди Поулгара. Както Ви казах, бих могла да изрецитирам наизуст почти всяка дума на баща си.

— По-добре е да бъде записано направо от неговата уста.

— Защо несмисленият брътвеж на този изкуфял старец е толкова важен, лейди Поулгара?

— Баща ти може да е, а може и да не е изкуфял, Луана, но не това е най-важното. Думите всъщност идват от Белар и от устата на другите богове. Те казват на мен и на баща ми какво трябва да правим занапред.

Кривогледите й очи се ококориха широко.

— Ще ни помогнеш ли, Луана?

— Да, лейди Поулгара, ако Вие оправите очите ми.

— Защо не приключим с това още сега? — предложих.

— Тук, направо пред мъжете?

— Те дори няма да забележат какво правим.

— Ще боли ли?

„Ще я боли ли много?“ — попитах майка си.

„Не. Ето какво трябва да направиш, Поул“ — и тя ми обясни подробно всяко действие. Това изобщо не беше хирургическа операция. Инструментите на Балтен не са достатъчно фини за толкова прецизна работа. Направих го по „другия“ начин. Заех се с мускулите, които придържат очните ябълки на Луана и фокусирах погледа й. Повече време ми отне фината настройка на очите й и унищожаването дори на най-дребните следи от предишното й състояние.

— Мисля, че вече всичко е наред.

— Поул! — извика баща ми, след като Бормик завърши продължителната си реч.

— Ей сега идвам, татко — махнах с ръка и направих последен изпитателен оглед на извършеното от мен. — Готово — обявих накрая.

— Мога ли вече да се погледна?

— Разбира се. Имаш много хубави очи, Луана. Ако резултатът ти хареса, ще спазиш ли своята част от уговорката?

— Дори ако се наложи да посветя на това живота си оттук нататък! — пламенно отвърна тя. После отиде при огледалото, което висеше в най-отдалечения ъгъл на къщата. — О, лейди Поулгара! — възкликна захласнато, а от съвършените й очи бликнаха радостни сълзи. — Ще ви бъда признателна до гроб!

— Радвам се, че се харесваш, скъпа — отвърнах й меко и се изправих. — Ще ти се обаждам от време на време, Луана. Остани си със здраве!

Сетне последвах баща си навън.

— Ще ми се да превърна Хатурк в жаба — промърмори той под нос.

— За какво ти е това? — попитах, а после се усмихнах на внезапната мисъл, която ме осени. — Можем ли наистина да го направим?

— Не съм много сигурен, но май е време да проверим това, а Хатурк е точно човекът, който ни е нужен. Повечето от пророчествата са безвъзвратно загубени заради този идиот.

— Успокой се, татко — рекох. — Нищо не е загубено. Луана ще се погрижи за това, всичко вече е уговорено.

— Какво си направила, Поул? — попита изумено той.

— Оправих очите й. Тя ще ми се отплати като наеме писари да запишат всяка дума от пророчествата.

— Но някои от тях са вече изречени!

— Спокойно, татко, Луана знае как да накара Бормик да ги повтори. Ще имаме цялото предсказание. — Замълчах за кратко. — Другият пророк е в Драсния, нали?

Той зяпна насреща ми.

— Затвори си устата, татко. Приличаш на кръгъл глупак така. Та отиваме ли в Драсния или не?

— Да — отвърна той с изтънял глас, — отиваме в Драсния.

Усмихнах му се мило, което винаги го е вбесявало.

— Къде ще наемеш лодка? — попитах. — Или пък предпочиташ да летим?

Някои от нещата, които избълва след този въпрос, не могат да бъдат написани.

Осма глава

Заливът на Черек много подхождаше на мисленето и манталитета на самите алорни. Най-вече заради Вълната на Черек — само алорните са достатъчно смели или пък достатъчно глупави да се наемат да преминат през ревящия водовъртеж. Няма спор обаче, че изолираният по този начин залив е вършел добра работа в древността. Той е позволявал на алорните да се разположат сравнително спокойно по онези земи и ги е предпазвал от ежбите сред останалите западни кралства.

Пристанищният град Коту беше построен върху остров, така че възможностите му да се разпростира бяха твърде ограничени. Улиците бяха тесни, кални и криви, а къщите — пръснати неравномерно. Горните етажи стояха надвиснали като войнствено смръщени вежди. Пристанището — както и всички пристанища по света — миришеше на помийна яма.

Пристигнахме в града в късния следобед на един потискащо навъсен ден. Крал Драс Бичия врат ни чакаше на пристана. Около него се беше струпала голяма свита ярко облечени драсниански благородници, които явно не бяха предприели дългото пътуване от Боктор дотук единствено, за да се насладят на гледката в блатата. Познавах неколцина от тях, защото присъстваха на сватбата на Белдаран. Очевидно бяха разказали на приятелите си за мен.

Прекарахме нощта в шумен алорнски хан, вонящ на бира. Късно на следващата сутрин потеглихме нагоре по реката към селцето Брака, където беше колибата на мринския пророк. През по-голямата част от деня омайвах младите драснияни, които пътуваха с нас. Бяха предприели това изморително пътешествие само заради мен, все пак, и им дължах поне това. Не че тяхното внимание имаше някакво огромно значение за мен, но една млада дама трябва да си поддържа формата. Успях да разбия няколко сърца — съвсем елегантно, разбира се. Онова, което наистина ме заинтригува обаче, беше начинът, по който драснияните тайнствено шаваха с пръсти един към друг. Беше очевидно, че не е просто расова особеност. Внимателно проучих мислите им и установих, че наистина не тренират пръстите си. Оказа се, че е твърде сложен език на знаците. Движенията бяха така прецизни и неуловими, та искрено се зачудих как алорните с техните дебели и груби пръсти успяват да постигнат подобно съвършенство.

— Драс — обърнах се вечерта към Бичия врат, — защо твоите хора постоянно кършат пръсти един срещу друг?

Разбира се, вече знаех отговора, но това беше добър начин да зачекна темата.

— О — отвърна той, — това е наш таен език. Изобретиха го нашите търговци, за да се разбират помежду си, когато искат да измамят някого.

— Виждам, че нямаш много високо мнение за търговците, а, Драс? — намеси се баща ми.

Драс сви рамене.

— Не харесвам мошениците.

— Но не и когато си плащат таксите и данъците — подхвърлих.

— Това е съвсем различно нещо, Поул.

— Естествено, Драс, естествено. А има ли някой от твоята свита, който да е по-умел от останалите в използването на тайния език?

Той се замисли.

— Доколкото съм чувал, Кадон е най-добрият. Мисля, че си го виждала на сватбата на сестра си.

— Онзи дребничкият ли, дето не е много по-висок от мен? Косата му май беше руса и има нервен тик на лявото око.

— Точно той.

— Ще се опитам да го намеря утре. Иска ми се да науча нещо повече за този таен език.

— За какво ти е всичко това, Поул? — попита баща ми.

— Просто съм любопитна, татко. Освен това моето образование продължава, така че е време да науча нещо ново.

На следващата сутрин станах рано и излязох на палубата да намеря Кадон. Той стоеше на носа на кораба и наблюдаваше блатата с явно отвращение. Приех най-очарователния си вид и приближих до него.

— А, ето къде сте били, лорд Кадон — рекох. — Къде ли не Ви търсих.

— За мен е чест, лейди Поулгара — поклони се грациозно в отговор той. — С какво мога да Ви бъда полезен?

— Крал Драс ми каза, че сте много умел в тайния език.

— Мнението на краля ме ласкае, милейди — рече с престорена скромност.

— Мислите ли, че бих могла да науча този език?

Той премигна учудено.

— Ще Ви отнеме много време, милейди.

— Имате ли някаква друга неотложна работа днес? — попитах невинно.

Той се засмя.

— Нямам никаква работа, лейди Поулгара. За мен ще бъде удоволствие да Ви покажа някои знаци.

— Тогава нищо не ни пречи да започнем, нали?

— Разбира се. Ще ми достави много по-голямо удоволствие да гледам Вас, отколкото тези противни мочурища — той посочи с ръка тресавищата наоколо. Мисля, че не съм срещала поне един драсниянин, който наистина да харесва блатата.

Двамата с Кадон седнахме един до друг на пейка при носа на широката палуба и започнахме. Той леко размърда пръстите на дясната си ръка.

— Това означава „Добро утро“ — каза.

Не след дълго още един млад драсниянин се присъедини към нас на носа. Забелязах, че той доста остро изгледа Кадон, но това изобщо не ми направи впечатление. Убедена съм, че не засегна ни най-малко и моя учител.

Кадон беше леко стъписан от това колко бързо усвоявах знаците на тайния език, но се съмнявам, че схвана колко много всъщност научих през следващите няколко дни. Макар и несъзнателно, Кадон съхраняваше в ума си всички знаци на секретния език, а майка ме беше научила как мога неусетно да „изсмуквам“ познанията от съзнанието на другите хора, без да им навредя с това.

Селцето Брака се намираше точно по средата на пътя между Коту и Боктор. Беше построено върху сивия кален бряг, който се вдаваше от южната страна на мудно течащата река Мрин. Дузината колиби на Брака бяха наколни, тъй като Мрин се разливаше всяка пролет, а стените им се състояха предимно от избелели като кости клони и пънове. По дървените огради покрай брега висяха рибарски мрежи, а край разнебитените кейове стояха закотвени кални лодки. Недалеч от брега имаше грубо скован храм на Белар и Бичият врат ни каза, че пророкът от Мрин е затворен там. Целият вид на Брака беше негостоприемен. Над селцето висеше тежкият мирис на гниеща риба. Облаците комари понякога бяха толкова гъсти, че засенчваха слънцето.

Драс и местният свещеник на Белар ни поведоха по неустойчивия дървен кей, където хвърли котва корабът ни. После поехме по калния и изровен път към храма.

— Той е селският идиот — тъжно ни каза свещеникът. — Родителите му бяха отнесени от едно наводнение малко след като се роди, затова никой не знае как му е името. Донесоха го на мен, защото съм свещеник. Оттогава се грижа да е нахранен, но нищо повече не мога да сторя за него.

— Идиот ли казахте? — попита остро баща ми. — Мислех, че е луд!

Благият стар свещеник отново въздъхна.

— Не, Древни — каза той. — Лудостта е отклонение от нормалния човешки разум. А този бедняк изобщо не притежава разум, той дори не може да говори.

— Но… — започна баща ми.

— Допреди няколко години не беше произнесъл и един членоразделен звук, Древни. После изведнъж взе да говори. Това по-скоро прилича на декламация, не на нормална реч. Често долавям откъси от „Книгата на алорните“ в невнятните му приказки. Крал Драс ни беше казал да държим под око всички луди, защото можели да кажат нещо, което да Ви е от полза. Когато нашият идиот взе да говори, бях сигурен, че това е знак за нещо много важно.

— Когато негово преподобие ме предупреди за това знамение, дойдох лично да се уверя с очите си — подхвана Драс. — Послушах известно време скудоумния човек, а после изпратих писари и наредих да не го изпускат от очи, точно както ни наредихте тогава, на брега на Алдур, когато разделихте кралството между нас с братята и баща ми. Окаже ли се обаче, че той не е истинският пророк, ще върна писарите обратно в Боктор. Тази година парите в кралската хазна не са много, затова ограничавам всички разходи.

— Нека най-напред го послушам, а след това ще решим какво да правим, Драс — каза татко. — Негово преподобие е прав. Не е в реда на нещата един ням идиот изведнъж да започне да говори.

Заобиколихме схлупения храм и аз за първи път видях звероподобното създание. Беше много мръсно и явно му доставяше удоволствие, по-голямо дори от това на свинете, да се валя из калта, но беше водено от същите инстинкти като тях. Нито един комар не би могъл да пробие дебелия слой кир, който го покриваше. Не можеше да се каже, че изобщо има чело, защото косата му се сливаше с надвисналите рунтави вежди. Главата му беше безформена, а темето започваше без преход направо от линията на веждите. Хлътналите очи не показваха и най-малка следа от човешки разум. От двете страни на устата се стичаха лиги, докато създанието мучеше неразбрано и дрънкаше с веригата, която не му позволяваше да избяга в блатата. Неговият вид ме изпълни с жалост. Дори смъртта би била по-милостиво наказание от това, което бедното създание беше принудено да понася.

„Не, Поул — обади се гласът на майка, — животът е също толкова добър за подобни същества, колкото е и за нас. Този урод е дошъл на бял свят, за да изпълни своето предопределение.“

Татко поговори с писарите на Бичия врат и прочете няколко пасажа от онова, което бяха записали. После се върнахме на кораба и аз потърсих Кадон. По обед на следващия ден един от писарите дойде до реката, за да ни съобщи, че пророкът отново е проговорил. Ние пак поехме към селската колиба, която служеше за храм, за да чуем гласа на боговете. Бях потресена от промяната, настъпила само за една нощ в това човекоподобно създание, валящо се безпаметно в калта. Върху неговото грубо лице беше изписан екстаз. Думите, които излизаха от устата му, чийто смисъл сигурно изобщо не разбираше, бяха изричани много ясно и отчетливо с кънтящ глас, а ехото отекваше някъде вътре в тялото му.

След малко обаче той прекъсна пророчеството и отново започна да мучи и стене, ритмично подрънквайки с веригата.

— Той е истинският пророк — каза баща ми.

— Как успяхте да го разпознаете толкова бързо? — попита Драс.

— Защото говореше за Детето на светлината. В Дарине Бормик каза същото. Контактувах с Необходимостта, която проводи тези пророци и ги накара да ни съобщят какво да правим занапред. Изразът „Дете на светлината“ ми е много добре познат. Предай това на баща си и братята си. Всеки път, когато някой луд започне да говори за Детето на светлината, незабавно трябва да се пратят писари при него. — Той хвърли поглед към тресавищата. — Нека писарите изготвят един екземпляр от пророчествата за мен и да го пратят в Долината.

Когато се върнахме с кораба на Бичия врат, баща ми реши, че е по-добре да продължим на юг през блатата, вместо да минаваме пак през Дарине. Аз бурно се възпротивих, но от това нямаше никаква полза.

Стигнахме южния край на мочурищата някъде около мястото, където е днес Алдурфорд. Двамата с облекчение най-сетне стъпихме на твърда земя. След като любезният рибар отново навлезе с лодката между тръстиките, лицето на баща ми доби объркано изражение.

— Мисля, че е време да поговорим, Поул — каза той, избягвайки погледа ми.

— Така ли?

— Ти вече си голяма и трябва да знаеш някои неща.

Знаех много добре накъде клони. Най-доброто, което можех да направя, за да облекча задачата му, беше да го уведомя, че вече всичко ми е известно. Но като се сетих как ме повлече из блатата пряко волята ми, промених решението си. Придадох си глупав вид и го оставих да се гърчи, обяснявайки ми по най-мъглявия възможен начин размножителния процес при хората. Колкото повече напредваше с описанието, толкова повече аленееше лицето му. После изведнъж спря насред дума.

— Ти вече знаеш всичко това, нали? — попита.

Запърхах невинно с клепки насреща му. По време на целия останал път през Алгария до Долината лицето му беше навъсено.

У дома заварихме чичо Белдин, който се беше завърнал от Малория. Той ни каза, че оттатък Източно море царял истински хаос.

— Каква е причината за това, чичо? — попитах.

— Защото няма водач. Ангараките са приучени да се подчиняват безпрекословно, но стават неуправляеми, когато няма от кого да получават заповеди. Торак е още в религиозно уединение в Ашаба. Зедар стои на колене пред него и чака всяка негова дума като благословия. Ктучик е в Ктол Мургос, а Урвон го е страх да се мерне в Мал Яска, защото мисли, че го дебна в храстите или зад някое дърво да го изкормя.

— Ами генералите в Мал Зет? — попита татко. — Мислех, че само чакат възможност да вземат властта.

— Не и докато Торак е наблизо. Ако излезе от транса си и установи, че генералите са кривнали от правия път, ще заличи Мал Зет и всичките му обитатели. Торак изобщо не поощрява самостоятелността.

— Значи засега единствено Ктучик може да ни създаде грижи — каза замислено баща ми.

— И той ни стига — отвърна Белдин. — О, между другото, той се раздвижи.

Татко кимна.

— Чух за това. Сега трябва да е на място, наречено Рак Ктол.

— Прелетях оттам на път за дома — изсумтя Белдин. — Очарователно място. Не може да се намери друго по-подходящо, което да задоволява така пълно страстта на Ктучик към грозотата Помниш ли голямото езеро, което е в западния край на Карнат?

— Мисля, че да.

— То пресъхна, когато Опърленото лице разцепи света. Сега е пустиня, покрита с черен пясък. Рак Ктол е построен на върха на хълма, който се издига точно в центъра й.

— Благодаря — каза татко.

— За какво ми благодариш?

— Искам да си побъбря с Ктучик, а сега знам точно къде да го открия.

— Да не си намислил да го убиеш? — с надежда попита чичо Белдин.

— Съмнявам се, че някой от нас или от тях е способен да извърши нещо непоправимо, докато пророчествата не са завършени напълно. Точно за това ще поговоря с Ктучик. Искам да избегнем катастрофи като тази, която раздели света.

— За това съм съгласен с теб.

— Наглеждай Поулгара, докато отсъствам.

— Не ми трябва гледачка, татко — казах кисело.

— Грешиш, Поул — отговори той. — Все те тегли да експериментираш, а има области, които все още са недостъпни за теб. Поне този път ме послушай, Поул. И без това ще имам достатъчно грижи на път към Рак Ктол.

След заминаването на баща ми животът в долината потръгна в обичайното си русло. Аз и близнаците се редувахме да готвим, а Белдин прекарваше цялото си време в библиотеката. Продължавах да навестявам Дървото и да се „срещам“ с майка ми през деня, но вечерите ми бяха посветени на разговорите с Белдин и близнаците. Всеки път след залез слънце четиримата се събирахме в една или друга кула за вечеря и разговори.

По това време мама ми обясни ролята на сребърния амулет, който татко направи за мен. „Той ти помага да концентрираш силата си, Поул — каза ми тя. — Когато решиш да направиш нещо, а не си сигурна дали можеш, прокарай желанието си през амулета и той ще укрепи Волята ти.“

„Защо тогава и Белдаран притежава амулет, майко? Аз я обичам, разбира се, но мисля, че тя няма моята дарба.“

Майка се разсмя. „О, мила, мила ми Поулгара — каза тя. — В някои неща Белдаран е по-надарена дори от теб!“

„За какво говориш, майко?! Та аз никога не съм я виждала да направи каквото и да било.“

„Знам. Вероятно никога няма и да я видиш. Но въпреки това изпълняваш всичко, което ти каже, нали?“

„Ами… — в този момент пред мен безмилостно проблясна една мисъл. Сладката внимателна Белдаран беше имала надмощие над мен още преди да се родим. — Това не е честно, майко!“ — възроптах аз.

„Кое не е честно?“

„Преди всичко тя е по-красива от мен. А сега ми казваш, че дори е по-силна. Не можеше ли поне в нещо да съм по-добра от нея?“

„Това не е състезание, Поулгара. Всяка от нас е различна, това е всичко. Ние имаме различно предназначение на този свят. Това не е някаква надпревара, та да има награда за победителя.“

Почувствах се доста глупаво. Сетне майка ми обясни, че силата на Белдаран била пасивна. „Тя е способна да накара всеки да я обича, Поул, а едва ли може да съществува по-голяма власт от това. По нещо прилича на Дървото. Само с присъствието си променя хората около себе си. Освен това тя може да чува чрез своя амулет.“

„Да чува ли казваш?!“

„Може да чува разговорите на хората, дори да са отдалечени на мили от нея. Ще дойде време, когато това ще ни е много нужно.“

(Се’Недра откри същото, но доста по-късно.)

Беше дошла есента, когато татко се върна от Рак Ктол. Слънцето вече залязваше и той се изкачи с трополене по стълбището на кулата, където си говорехме с чичо Белдин, докато приготвях вечерята. Да вдигнеш малко шум преди да влезеш в стая, обитавана от „одарени“, е въпрос на здрав разум. Едва ли би било уместно да стреснеш някого, който има свръхестествени сили.

— Какво те забави? — попита чичо Белдин.

— Пътят до Рак Ктол е дълъг, Белдин — татко се огледа наоколо. — Къде са близнаците?

— Заети са, татко — казах му. — Ще наминат по-късно.

— Как вървят нещата в Рак Ктол? — попита Белдин.

— Не много зле.

После двамата се задълбочиха в подробности.

Основно мнението ми за моя баща беше изградено върху неговата „тъмна“ страна. Каквото и да ставаше, дълбоко в своето сърце той си оставаше Гарат — мързелив, измамник и човек, на когото изобщо не може да се разчита. Когато се налагаше обаче, Стария вълк скриваше Гарат и всички грешки от младостта и се превръщаше в Белгарат. Явно това е бил образът, който е видял Ктучик. Татко никога не го казваше направо, но Ктучик се страхуваше от него. Този факт беше достатъчен, за да ме накара да обмисля отново отношението си към стария глупак, който беше мой баща.

— А сега какво ще правим, Белгарат? — попита чичо Белдин, когато татко завърши разказа си.

Татко се замисли за кратко.

— Най-добре ще е да извикаме близнаците. Решаваме на сляпо, без напътствия, затова ще съм по-спокоен, ако знам, че сме избрали правилната посока. Изобщо не блъфирах, когато казах на Ктучик, че е възможна намесата на трета съдба в нашите дела. Ако Торак успее да промени всички екземпляри на Ашабинските пророчества, светът отново ще хвръкне във въздуха. Перспективите са доста тревожни. Със сигурност не бих искал да се изправя лице в лице с третата.

Ето защо извикахме близнаците в кулата на татко, обединихме Волите си и призовахме Учителя да ни се яви. Разбира се, той откликна на нашия зов. Новата му форма приличаше на лека омара, но, както по-късно ни обясни татко, това било достатъчно. Дори аз бях стъписана, когато първото нещо, което Учителя направи, беше да дойде при мен и да рече: „Моя любима дъще.“ Знаех, че ме харесва, но тогава за първи път изрази истинската си обич към мен. Е, това вече беше в състояние да главозамае една млада дама. Мисля, че баща ми и чичовците бяха дори по-стреснати от мен самата. Те притежаваха здрав разум, но все пак бяха мъже и мисълта, че аз също съм равнопоставена ученичка на Учителя, явно ги смути. Повечето мъже трудно приемат факта, че жените притежават душа. Също толкова неохотно признават, че сме одарени и с разум.

Тревогата на баща ми премина, когато Учителя го увери, че Торак не би могъл да промени Ашабинските пророчества дотолкова, та да прати Зедар, Ктучик и Урвон по грешна следа. Колкото и да не му харесва съдържанието на предсказанията, на Торак няма да бъде позволено да се намеси в хода на най-главните събития. Зедар беше с него в Ашаба, а в някаква степен той все още работеше за нас — поне в усилията си посланията на пророчествата да бъдат обединени в едно. Дори и Зедар да се провалеше, Дал нямаше да допусне погрешен ход.

После Учителят си тръгна и отсъствието му остави празнина сред нас.

Няколко години след това животът в Долината вървеше тихо и спокойно. Това ни даде възможност да продължим обучението си, което всъщност беше и основната ни задача.

Мисля, че беше пролетта на 2025 по алорнския календар, когато Алгар Леката стъпка ни донесе копие от завършения вече Кодекс на Дарине и довършения наполовина Кодекс на Мрин. По онова време Алгар беше към средата на четиридесетте и черната му коса тук-таме беше посребряла. Източената му и по момчешки слаба снага най-сетне беше започнала да наедрява. Сега изглеждаше много внушителен. Това ми направи по-голямо впечатление дори от факта, че той най-сетне се беше научил да говори — е, не много, разбира се, но да изтръгнеш дори две думи от Алгар си беше вече голямо постижение.

Баща ми беше готов да грабне свитъците и да се усамоти с тях в кулата, но Алгар ни съобщи, че предстои среща на Съвета на алорните. Аз не оставих на мира възрастния си родител, докато най-накрая не се предаде и призна, че едно посещение на Острова на бурите няма да ни се отрази зле.

Леката стъпка придружи Белдин, баща ми и мен до Рива за Съвета на алорните, макар в действителност не точно държавните дела да занимаваха нашите умове. Съдбоносната важност на тези „държавни съвети“ беше добър претекст семейството ни отново да се събере наедно. За останалата, официална част, можехме да се погрижим с разпращането на няколко писма.

Аз исках да прекарам известно време със сестра си и успях да убедя и татко, че е време да се запознае с внуците си. Този аргумент проработи неочаквано добре. Даран беше вече седемгодишен, а по някаква необяснима за мен причина татко имаше особена слабост към седемгодишните момчета. Забелязала съм, че възрастните мъже се разтапят при среща със своите внуци и баща ми не правеше изключение от това правило. Те с Даран се обикнаха от пръв поглед. Макар да беше пролет и времето на острова да бе крайно отвратително, двамата решиха да се впуснат в дълга експедиция за ловене на риба. Още не мога да разбера каква магия съдържа думата „риболов“ и дали всички мъже губят разсъдъка си, когато я чуят.

Мен обаче ме безпокоеше нещо друго — сестра ми изглеждаше много бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Често кашляше и сякаш беше на границата на изтощението. Прекарах дълго време с Арел и билкаря, който приготви различни отвари и настойки за своята кралица. Те малко помогнаха на сестра ми, но аз все още бях загрижена за нейното здраве.

По всичко личеше, че двете с Белдаран все повече се отдалечаваме една от друга. В детството ни се чувствахме толкова близки, че по-скоро бяхме една личност. След нейната сватба обаче животът ни тръгна в различни посоки. Белдаран беше изцяло обсебена от своя съпруг и децата си, а аз се отдадох на учение. Ако поне живеехме заедно, сигурно раздялата ни не би била толкова очевидна и болезнена. Но между нас лежеше огромно разстояние, така че не можехме да поддържаме връзка, колкото и да го искахме.

След около месец тримата с чичо Белдин и баща ми се завърнахме в Долината, за да чакаме продължението от Кодекса на Дарине.

Девета глава

Беше вече късно лято, когато се върнахме от Острова на бурите. Хубаво е да посетиш любимите си хора, но всеки път душата ми се изпълва с радост, когато се завръщам в Долината. В нея царят мир и спокойствие, като никъде другаде по света.

Когато се върнахме у дома, баща ми изглеждаше напълно готов да се оттегли, здраво стиснал Кодекса на Дарине до гърдите си, но чичовците ми провалиха неговите планове.

— Остави това, Белгарат — каза с нетипична за него разгорещеност Белтира една вечер, когато слънцето беше подпалило пожар върху небето над Улго. — Не си единственият, който копнее час по-скоро да се зарови в пророчествата, но ние нямаме копия.

Изражението на баща ми стана мрачно.

— Можете да го прочетете, когато аз приключа. Точно сега нямам време да се занимавам с пера и мастило.

— Ти си егоист, Белгарат — изръмжа насреща му Белдин, ровейки в рунтавата си брада, докато се наместваше удобно в стола до огъня. — Това винаги е бил твой голям недостатък, но този път номерът няма да мине. Няма да прочетеш нито думичка, докато всички не се сдобием с копия.

Баща ми гневно го изгледа.

— В теб е единственият екземпляр, който притежаваме — напомни му Белкира. — Ако нещо се случи с него, ще са нужни месеци, преди да го възстановим.

— Ще го пазя като очите си.

— Просто искаш да си единственият, който има достъп до него — рече укорително Белтира. — Злоупотребяваш с привилегията си на Пръв ученик вече години наред.

— Това няма нищо общо.

— О, нима?!

— Всичко това е пълен абсурд — избухна Белдин. — Дай ми това нещо, Белгарат!

— Но…

— Или го дай, или ще те принудим насила да го сториш. По-силен съм от теб и ако се наложи, ще ти го отнема!

Баща ми неохотно подаде свитъка.

— Да не ми изгубиш отметката докъде съм стигнал! — каза той на уродливия си по-малък брат.

— О, я стига! — После Белдин се обърна към близнаците. — Колко копия ни трябват?

— Поне по едно за всеки от нас — отвърна Белтира. — Къде си държиш мастилниците, Белгарат?

— Няма да са ни нужни — прекъсна го Белдин. Той се огледа, а после посочи една от работните маси на баща ми, която стоеше недалеч от мястото, където приготвях вечерята. — Почисти тук — заповяда той.

— Работя върху някои от тези книги — възпротиви се баща ми.

— Не особено упорито, доколкото забелязвам. Прахът и паяжините по тях са от доста време.

Близнаците вече се бяха заели да разчистват книгите и бележките на баща ми, заедно с педантично точните умалени модели на озадачаващи механизми, разпилени по пода. Баща ми винаги си приписва заслугата за онова, което Белдин стори през онази паметна вечер. Той е в състояние да си присвои нечия идея също толкова бързо, колкото и чуждата собственост. Но аз си спомням случката съвършено ясно. Белдин постави огромния свитък, който ни беше подготвила Луана, върху масата и развърза шнура му.

— Ще ми трябва светлина — обяви той. После постави ръката си с дланта нагоре върху пергамента и се съсредоточи за миг. Отпреде му се появи светещо кълбо от чиста енергия, което се спусна като малко слънце над масата.

— Хайде, започна да си показва номерата — промърмори под носа си татко.

— Казах ти да млъкнеш — напомни му Белдин. После грозното му лице се разкриви от усилието да насочи силата си. Всички чухме и почувствахме натиска, когато той освободи своята Воля.

Върху масата се появиха шест свитъка — по три от всяка страна на оригинала. После дребният ми роднина започна да развива Кодекса на Дарине с очи, впити в ръкописа. Празните свитъци постепенно се изпълниха с текст, разгръщайки се в синхрон с движението на неговия поглед.

— Това никога не би ми дошло наум — възхитено рече Белтира. — Кога ти хрумна?

— Ей сега — призна си Белдин. — Моля те, би ли вдигнал светлината малко по-високо?

С всеки изминал миг изражението на баща ми ставаше все по-нацупено.

— Какво те мъчи? — попита Белдин.

— Ти мамиш.

— Разбира се, че мамя. Ние всички го правим, нали така? Ти чак сега ли го забеляза?

При тази забележка баща ми взе да пелтечи и заеква.

— О, богове! — изпъшках аз.

— Какво има, Поул? — попита Белкира.

— Принудена съм да живея с няколко белокоси хлапета, чичо. Кога вие, възрастни хора, ще пораснете най-сетне?

Всички изглеждаха засегнати от думите ми. Мъжете винаги се засягат лесно, забелязала съм го и друг път.

Белдин продължи да развива оригиналния свитък, а близнаците трескаво сравняваха копията ред по ред.

— Има ли някакви грешки? — попита джуджето.

— Нито една — отвърна Белтира.

— Значи съм налучкал правилния начин.

— Колко време смяташ да продължаваш така? — попита баща ми.

— Колкото е необходимо. Дай му да яде нещо, Поул, или просто го махни оттук!

Баща ми се оттегли, мърморейки под нос.

На Белдин му трябваше не повече от час, защото всъщност той не четеше текста. По-късно ни обясни всичко до най-малките подробности. Той просто е пренасял образа на оригинала върху копията.

— Е — каза накрая, — това е. Сега всички заедно можем да гушнем това глупаво нещо и да започнем работа.

— Кой от всичките е оригиналът? — попита баща ми, взирайки се в седемте свитъка на масата.

— Какво значение има това? — изръмжа Белдин.

— Искам си оригинала!

Аз не издържах и се засмях, макар да бях заета с приготвянето на бекона за вечеря.

— Няма нищо смешно, Поул — укорително рече баща ми.

— На мен пък ми се струва много забавно. А сега всички вървете да се измиете. Вечерята е почти готова.

След като масата беше вече вдигната, всеки взе своето копие от бълнуванията на Бормик и ние се пръснахме в различните краища на кулата, за да се усамотим с божественото послание. Или по-точно казано с думите на тази невидима Воля, от която зависеше съдбата на всички живи създания по земята. Аз се свих в любимото си кресло до огнището, което се намираше в служещия ни за кухня ъгъл. После внимателно развързах шнура, който го държеше навит на руло. Вътре имаше кратка бележка от Луана. „Лейди Поулгара — започваше дъщерята на Бормик, — с това моята част от сделката може да се смята за изпълнена. Искам още веднъж да Ви благодаря за безценния дар. Сега живея в Централна Алгария и ще повярвате ли — имам истински ухажор! Той, разбира се, е доста по-възрастен, но е много добър и сериозен мъж, при това е изключително мил към мен. Вече се бях примирила, че никога няма да се омъжа, но по волята на Белар ми е отредено и това щастие. Не зная дали някога бих могла да Ви се отблагодаря.“

Естествено, Белар нямаше нищо общо с възнаграждението на Луана. С течение на годините неведнъж се убеждавах, че Волята, или каквото и да е онова нещо, създало света такъв, какъвто е, има чувство за морален дълг. Тя винаги възнаграждава вярната служба. Всеки път, когато погледна децата си, виждам моята награда.

Почеркът от бележката на Луана съвпадаше с този в целия Кодекс на Дарине. Явно тя методично е преписвала предадените от писарите свитъци. Това изобщо не е било необходимо, но явно Луана има много силно чувство за дълг.

Въпреки митовете около него, Кодексът на Дарине всъщност е твърде скучен и банален документ. Изглежда единствената му цел е била да проследи хронологията на събитията. Сега вече знам защо е така, но беше ужасна мъка, докато го четях за първи път. Отначало мислех, че това е просто последица от умопомрачението на Бормик и едва по-късно си дадох сметка каква е истинската причина.

Чичо Белдин се блъска над своя екземпляр цели шест месеца. Сетне една зимна вечер се заклатушка през снега към кулата на баща ми.

— На мен започна да ми писва — обяви той. — Ще отида пак до Малория и ще се опитам да издебна Урвон неподготвен, за да го изтърбуша малко.

— Как изобщо би могъл „малко“ да изтърбушиш някого? — попита зачудено баща ми.

— Ами ще го замъкна на върха на някоя скала, ще го разпоря, после ще усуча червата му по клоните на дърветата и накрая ще го метна отгоре.

— Чичо, моля те! — извиках отвратено.

— Приеми го като научен експеримент, Поул — обясни с неприятна усмивка той. — Искам да проверя дали червата му ще издържат или ще се скъсат и той ще падне в пропастта.

— Точно това и ще стане, чичо!

По стълбите проехтя сатанинският му смях, докато куцукаше надолу.

— Той е истински злодей — обърнах се към баща си.

— Но пък е забавен — допълни той.

Близнаците много внимателно бяха наблюдавали Белдин, докато размножаваше Кодекса на Дарине, и повториха същата процедура с недовършения Кодекс на Мрин. Според мен именно фактът, че той не беше завършен и това, че беше неразбираем в по-голямата си част, ни подведе и ние не му обърнахме достатъчно внимание.

— Всичко е струпано без никакъв ред — оплака се баща ми една зимна вечер, когато вече бяхме завършили вечерята и седяхме край огъня в неговата кула. — Този идиот от Брака изобщо няма представа за времето. Най-напред говори за неща, които са станали преди разцепването на света, а после без никакъв преход изведнъж се мята на събития, които ще се случат в необозримо бъдеще. Свят ми се завива от това. Имам чувството, че докрая на живота си няма да успея да отделя едните събития от другите.

— Мисля, че това е една от характерните черти на всеки идиот, братко — каза Белтира. — В селото ни имаше един, когато двамата с Белкира бяхме още деца. Той винаги се ужасяваше, когато слънцето започнеше да залязва и ставаше тъмно. Изглежда не можеше да запомни, че това се случва всеки ден.

— В Кодекса на Мрин обаче тебе те споменават много често, Белгарат — отбеляза Белкира.

Татко тъжно се усмихна.

— При това забелязах, че отношението към мен съвсем не е ласкаво. За Поул обаче казва само хубави неща.

— Аз съм по-обичлива от теб, татко — подразних го.

— Не и когато говориш по този начин.

В действителност аз самата бях засегната от доста пасажи. Най-често пророкът наричаше баща ми „древен и обичан“. Имаше и места, където ставаше дума за „дъщерята на древния и обичания“, т.е. за мен, защото това, която тази дъщеря трябваше да извърши, изобщо не бе по силите и възможностите на Белдаран. Пълната липса на чувство за време у пророка обаче правеше невъзможно да се разбере точно кога ще се случи предсказаното. Въпреки това нещо ми подсказваше, че събитията покриват огромен период от време. Кой знае защо дотогава приемах като нещо сигурно, че ще живея много дълго. В Мрин обаче намерих потвърждение на тези свои догадки и това ме разстрои. Явно животът ми щеше да продължи хиляди години. Когато се вгледах в тримата възрастни мъже около себе си обаче, тази идея хич не ми се понрави. „Достопочтен“ обикновено служи за обръщение към мъже над определена възраст и съдържа голяма доза уважение. Никога не съм чувала обаче някой да се обръща така към жена. Терминът, който се използва за нас, е „старица“, а това никак не ме радваше. Истина е, че беше много суетно от моя страна, ала щом си помислех за нерадостните старини, предсказани ми в пророчеството, тутакси хуквах към огледалото. Но дори и при най-внимателно взиране не можех да открия нито една бръчица. Поне засега.

Четиримата прекарахме цели десет години (а може би бяха само девет?), задълбочени над Кодекса на Дарине. После Учителя изпрати баща ми в Толнедра, за да надзирава сливането на фамилията на Боруните с дриадите. Баща ми използва шоколад като примамка, за да убеди дриадската принцеса Ксория във важността на този съюз. Неговата постъпка винаги ми се е струвала доста неморална.

(Не, повече няма да говоря за това.)

Ние с близнаците останахме в Долината да се трудим над Кодекса на Дарине. Постепенно поне в най-общи линии взе да ни се изяснява какво предстои да преживее човечеството. Нито един от нас обаче не хареса това, което ни чакаше. В бъдното се очертаваха смут и вълнения, постоянни войни и неизброими човешки страдания.

Минаха още три години. А после една нощ се събудих от гласа на майка ми. Той звучеше необичайно настойчиво. „Поулгара — прокънтя в главата ми, — върви при Белдаран! Още сега! Тя е много болна и има нужда от теб!“

„Какво е станало, майко?“

„Не зная, Поул, но, моля те, побързай! Тя умира!“

Полази ме мъртвешки хлад. Изхвръкнах незабавно към кулата на близнаците.

— Трябва да замина! — закрещях още докато се изкачвах по стълбището.

— Какво е станало, Поул? — обади се Белтира.

— Белдаран е много болна! Трябва да отида при нея. Ще поддържам връзка с вас.

После бързо изскочих отново навън, преди да е успял да ме попита откъде знам всичко това. Тайната на майка ми трябваше да бъде запазена на всяка цена! Преобразих се в сокол, за да стигна по-бързо. В случая скоростта беше много важна, а совите не се славят като най-надарените хвъркати.

Люта зима беше сковала всичко, когато напуснах Долината и се устремих на север покрай източните склонове на улголендските планини. Реших да прелетя оттам, защото знаех, че по височините духат силни виелици, а не исках да се бавя нито миг. Стигнах на север почти до Алдурфорд като през цялото време държах под око веригата върхове, които делят Алгария от сендарските долини. Зимата обаче върлуваше навсякъде и аз не можех да я избегна. Най-накрая се наложи да се хвърля в самото сърце на виелицата. Понякога е възможно да надхитриш бурята. Летните гръмотевици и поройните пролетни дъждове не се простират над големи пространства. Зимните виелици обаче покриват цели континенти, а да се издигнеш над тях е почти невъзможно. Бях принудена да се изпреча на вятъра, който късаше немилостиво перата ми, а ледените бодили ме ослепяваха. Скоро бях така изтощена, че не ми оставаше нищо друго, освен да се спусна в една закътана долина и да възстановя силите си.

Отне ми цели пет дни докато стигна от Долината до Острова на бурите. Краката ми се подкосяваха от изтощение, когато най-сетне рано сутринта на шестия ден кацнах върху една от кулите на Цитаделата. Цялото ми същество копнееше за почивка, но нямаше време за губене. Втурнах се по мрачните коридори към кралските покои и влетях вътре без дори да си направя труда да почукам. Преддверието беше отрупано с разхвърляни дрехи и подноси недокосната храна. Желязната хватка — брадясал, в измачкани сиви дрехи — се стресна и излезе от полудрямката си, когато влязох.

— Слава на боговете! — извика той.

— Лельо Поул! — втурна се насреща ми моят племенник, почти толкова изтощен и измършавял, колкото беше и неговият баща. Даран беше на двайсет по онова време и аз останах изненадана колко се е източил.

— Къде е тя? — попитах.

— В леглото си — отвърна Рива. — Прекара тежка нощ и е изтощена. През цялото време кашля и не може спокойно да си поеме дъх.

— Най-напред искам да говоря с лекарите — казах отсечено. — После ще я видя.

— Ами… — запъна се Рива, — всъщност аз досега не съм викал лекар, Поул. Мислех, че е достатъчно дето Елтек, риванският дякон, се моли за нея. Той казва, че лекарите са само губене на време и пари.

— Освен това каза, че майка се чувства по-добре — допълни Даран.

— Откъде той би могъл да знае това?!

— Той е свещеник, лельо Поул, а всички свещеници са мъдри хора.

— Досега не съм срещала свещеник, който да може да различава дясната си ръка от лявата. Заведи ме незабавно при майка си. — Огледах царящият в помещението безпорядък. — И почистете всичко това! — наредих рязко.

Даран предпазливо отвори вратата на спалнята и плахо надзърна вътре.

— Тя спи — прошепна той.

— Хубаво. Добре поне че вашият дякон не й мъти ума със своето бръщолевене. Отсега нататък ти поемаш отговорността той да не припарва до леглото й.

— Ще я излекуваш, нали, лельо Поул?

Едва познах сестра си, когато приближих леглото. Толкова беше отслабнала! Синините под очите й приличаха на натъртено, а дишането беше пресекливо и мъчително. Леко докоснах лицето й и усетих, че гори в треска. После направих нещо, което никога не си бях позволявала — проучих внимателно съзнанието на сестра си и слях моите мисли с нейните.

„Поулгара — достигна до мен неясната й мисъл, — не ми е добре.“

„Къде точно е болката ти, Белдаран?“ — попитах внимателно.

„В гърдите, сякаш нещо ме е стегнало като менгеме.“

Сетне и тази неясна мисъл изчезна. Бях очаквала това. Проклетият климат на Острова на бурите убиваше бавно сестра ми. Продължих да проучвам тялото й все по-дълбоко и все по-навътре. Както и предполагах, центърът на болестта се беше загнездил в белите й дробове.

Излязох от спалнята и внимателно затворих вратата след себе си.

— Трябва да сляза до града — казах на Рива и Даран.

— Защо? — попита Рива.

— Искам да купя някои лекове.

— Елтек казва, че това са оръдия на вещерите, Поул — рече Рива. — Той твърди, че само свещениците на Белар могат да изцерят Белдаран.

Не издържах и избълвах някои неща, които сигурно трябваше да премълча. Рива се вцепени, а Даран изпусна дрехите, които беше събрал от пода.

— Щом сестра ми се пооправи, ще си поговоря надълго и нашироко с вашия безценен ривански дякон — заканих се със стиснати зъби. — А сега му кажете да стои по-далеч от Белдаран. Предайте му, че ако само още веднъж влезе в стаята й, ще го накарам да съжалява, дето изобщо се е родил. Връщам се след малко.

— Ще изпратя Бранд с теб — предложи Рива.

— Бранд ли? Кой е той?

— Барон Кеймиън. Бранд е нещо като титла. Той е мой главен съветник и споделя с мен тежестта на държавните грижи. — Изражението на Рива стана печално. — Май трябваше да го послушам. Той каза същото, за което говореше и ти преди малко — за свещеника имам предвид.

— Защо не го послуша тогава? Кажи му да ме намери.

После изскочих от кралските покои и се втурнах по мрачния, осветен единствено от мъждивия пламък на факлите коридор. Докато бързах към главния вход на Цитаделата си мърморех под нос някои от най-цветистите ругатни на чичо Белдин.

Кеймиън ме настигна точно когато стигнах масивната врата, водеща към покрития със сняг вътрешен двор. Беше поостарял, разбира се, и изглеждаше много по-уверен и сериозен от последния път, когато го видях. Русата му коса сега беше посребрена. Но аз с облекчение забелязах, че не беше заприличал чак дотам на останалите алорни, та да си пусне брада. Носеше сива вълнена наметка и държеше друга, преметната през ръката му.

— Радвам се да те видя отново, Поулгара — каза той. После протегна към мен втората наметка. — Ето — рече, — загърни се. Навън е студено.

— Точно сега се чувствам страшно разгорещена, Кеймиън — казах аз. — Не можа ли да задържиш по-далече от Рива този идиотски дякон?

— Опитах, Поул — въздъхна той. — Вярвай ми, всичко опитах, но Негово Величество не обича да се кара с никого, пък и Елтек размахва длъжността си като военно знаме. Той почти успя да убеди по-голямата част от населението, че говори от името на Белар, а на това трудно можеш да се противопоставиш. Негово Величество е Пазителят на Сферата, а това го превръща в полубожество в очите на свещениците. Кой знае защо обаче, те смятат също, че той е тяхна собственост. Нямат и най-малка представа какво всъщност е Сферата, затова смятат, че тя ще извърши всичко, което той й нареди. Изобщо не си дават сметка за ограниченията. Можеш ли да си представиш — Елтек стигна дотам, че предложи на Рива да изцери жена си като я докосне със Сферата!

— Но това би я убило!

— Зная, затова успях да го убедя да не предприема нищо, преди да се е допитал до теб или до баща ти.

— Слава на боговете, че поне е бил достатъчно разумен да те послуша.

— Можеш ли да излекуваш кралицата ни, Поул? — попита той, докато пресичахме двора.

Погледнах красивото му лице и осъзнах, че на него мога да кажа истината, която скрих от Рива и Даран.

— Не зная, Кеймиън — признах си аз.

— Страхувах се, че е по-сериозно от това, което си мислехме в началото — въздъхна той. — Каква е причината за болестта й?

— Гадният климат на този затънтен остров — избухнах аз. — Той унищожава дробовете на сестра ми! Тя просто не може да го понесе!

— Вярно е, че кралицата боледува всяка зима откакто е дошла тук — кимна той. — Какво трябва да вземем от града?

— Трябва да поговоря с Арел, а после ще преобърна магазина на билкаря Аргак. Ще трябва да говоря и с един човек на име Балтен освен това.

— Мисля, че го познавам. Не е ли бръснар?

— Това е официалната му професия, Кеймиън. През нощта разравя гробовете.

— Какво?

— В действителност е хирург и изравя трупове, за да изучава устройството на човешкото тяло по тях. Все пак трябва да знае кое къде се намира, когато реже хората.

— Надявам се, не се каниш да режеш кралицата! — извика той.

— Ако това би спасило живота й, ще я нарежа на парчета и пак ще ги съединя, Кеймиън! Не вярвам Балтен много да ни помогне, но той може да знае нещо за белите дробове, което аз още не съм научила. Сега бих сключила сделка дори със самия Торак, ако това ще спаси сестра ми!

Макар Арел да беше остаряла, а косите й — посивели, нейните очи все още излъчваха младежка жизненост.

— Защо закъсня толкова, Поул? — попита тя, когато двамата с Кеймиън влязохме в претъпкания магазин за дрехи.

— Едва сега научих за болестта на Белдаран, Арел — отвърнах. — Аргак още ли си върши работата?

Тя кимна с глава.

— Той си е все същият своенравен човек и мрази да го будят преди обед.

— Много хубаво. Ще ми трябват някои неща от магазина му обаче, и ако не иска да се събуди, ще накарам лорд Бранд да направи вратата му на трески със своя меч.

— С удоволствие, Поул — откликна с усмивка Кеймиън.

— И още нещо, Арел — продължих аз, — би ли изпратила да повикат Балтен?

— Балтен е затворен в тъмницата под храма на Белар, Поул. Миналата нощ няколко свещеници го заловиха на гробището. Носел е лопата, а в количката му са намерили труп. Сигурно ще го изгорят на клада като вещер.

— Това вече няма да позволя! Ще го освободиш ли, Кеймиън?

— Разбира се, Поул. Искаш ли да направя храма на трески?

— Не се опитвай да бъдеш остроумен, Кеймиън! — отвърнах остро аз.

— Малка шега, за да разредим напрежението, милейди.

— Друг път ще се шегуваме. А сега да се захващаме за работа!

Кеймиън се запъти към храма на Белар, а ние с Арел тръгнахме към аптеката на Аргак. Признавам, никак не бях любезна, когато разбудих бившия си учител. След като двете с Арел блъскахме безуспешно по вратата му повече от пет минути, аз пуснах една светкавица в неговата спалня. Светкавиците са достатъчно внушителни дори когато трещят под открито небе. Но ако някоя разцепи стаята ти, това със сигурност може да те събуди. Каменната къща на Аргак още се тресеше, когато прозорецът с трясък се отвори и стопанинът се появи над главите ни.

— Какво беше това?! — изхълца той. Очите му гледаха несвястно, рядката му коса стърчеше право нагоре, а тялото му неудържимо се тресеше.

— Просто искахме да те събудим, скъпи учителю — отговорих. — А сега слез и отвори тази проклета врата или ще пръсна къщата ти на парченца!

— Няма нужда да се държиш така грубо, Поул — каза помирително той.

— Стига да не се опиташ да се върнеш в кревата, приятелю!

Отне ми цял час, докато избера всички лекове, които мислех, че ще са ми нужни. Аргак услужливо ми предложи и други. Някои от тези билки бяха доста екзотични, а други можеха направо да бъдат опасни, ако не се спази точната доза.

Не след дълго дойде Кеймиън и водеше Балтен със себе си. Явно дори и самонадеяните свещеници бяха достатъчно благоразумни, за да не спорят с риванския Пазител.

— На какво се дължи дръзката намеса на свещениците в делата ни? — попитах своите учители. — Докато се обучавах при вас изобщо нямаше и намек за подобно нещо!

— Всичко започна с Елтек, новият ривански дякон, Поул — обясни ми Арел. — Той е полудял да лови вещици.

— Това е само привидно, Арел — намеси се Балтен. — Елтек се опитва да го прикрие, но той е култист до мозъка на костите. Редовно получава наставления от висшия свещеник на Белар във Вал Алорн. А основната цел на култа винаги е била да доминира в алорнското общество. Всички тези приказки за вещици служат само като предлог за унищожаването на всяка конкуренция. Елтек иска да принуди населението на острова да се обръща към свещениците при всеки извънреден случай — включително и при болести. Дарбата на лечителите може да се стори чудотворна на простите алорни. А Елтек не би допуснал чудотворството да идва от някой друг, освен от свещениците. Ето това е истинската причина за дългите и монотонни шествия против вещиците и вещерите. Дяконът се опитва да подрони вярата в тези от нас, които се занимават с медицина.

— Може и така да е — мрачно изръмжа Аргак, — но всички разпоредби срещу нас идват направо от тронната зала.

— Това не е само вина на Негово Величество — каза Кеймиън. — Обичаите на алорните диктуват всички религиозни дела да се решават от свещениците. Ако Елтек представи пред краля някой закон като свързан с божиите дела, Желязната хватка просто го подписва, без даже да си прави труда да го чете. Двамата с него често спорим за това. Елтек запълва уводната част на закона с всякакви религиозни измишльотини, главата на краля се замайва и той изобщо не стига до неговата същност. На всичкото отгоре Елтек продължава да твърди, че молитвата е единственият лек срещу всяка болест.

— Та той е пожертвал сестра ми в името на някаква политическа игра! — възкликнах аз.

— Така е, Поул. Той не се подчинява на Белар, а на собствената си жажда за власт.

— Мисля, че Алгар имаше право — мрачно промърморих аз. — Щом Белдаран се пооправи, ще трябва да предприемем нещо срещу култистите на Белар из острова.

— Това със сигурност ще облекчи живота ни — отбеляза Арел. — Нещо взе да ми дотяга да ме наричат вещица!

— А сега всички да вървим в Цитаделата — наредих аз.

— Ще ни изпекат на шиш, Поул — възпротиви се Аргак. — Ако ни видят явно да практикуваме медицина, особено пък в Цитаделата, свещениците ще ни запрат в подземията и веднага ще струпат огромна клада.

— Не се бой, Аргак — рекох заплашително. — Ако ще печем някого, това ще е само Елтек.

Така всички се изкачихме по хълма към Цитаделата. Сега, когато вече бях наясно с положението и се огледах по-внимателно наоколо, си дадох сметка, че в крепостта има много повече свещеници от когато и да било друг път.

Белдаран беше будна, когато нахлухме в спалнята й. След като я прегледахме основно, всички се събрахме на консилиум в съседната стая.

— Болестта й е хронична — заключи Балтен. — Започнала е да руши дробовете от много време насам.

— И понеже не можем да върнем времето, какво предлагаш да правим сега, Аргак? — каза Арел.

— Само ако не беше толкова слаба — отвърна той. — Съществуват някои смеси, които са много ефективни, стига да беше по-силна. Но сега има голям риск, ако ги приложим.

— Все пак нещо трябва да решим, Аргак! — не се стърпях аз.

— Нека помисля малко, Поул. Дай ми време да потърся изход. — Той взе да тършува из малкото сандъче със стъкленици, което беше донесъл от магазина си. Накрая измъкна едно шишенце и ми го подаде. — Давай й от това на всеки час. То поне ще забави влошаването на състоянието й, докато решим какво да правим.

Двете с Арел се върнахме в стаята на Белдаран.

— Нека проветрят стаята, да я почистят, да сменят завивките и срешат кралицата, Поул — предложи Арел. — Това винаги кара хората да се чувстват по-леко.

— Добре — съгласих се аз. — Ще донеса и още възглавници. Дишането й може да се облекчи, ако я поизправим.

Белдаран видимо се почувства по-добре, когато направихме всички дребни промени, за които мъжете явно изобщо и не помислят. Тя обаче никак не хареса лекарството на Аргак.

— Това е ужасно, Поул — каза, когато изпи първата глътка.

— Така и трябва, Белдаран — безгрижно отвърнах аз, като направих усилие тревогата ми да не проличи. — Всички лекарства задължително са с отвратителен вкус. Толкова са неприятни, че оздравяваш, само и само да се отървеш от тях.

Тя измъчено се засмя, а после се задави в задушаваща кашлица.

Ден и половина бдях неотклонно край леглото на сестра си, докато Аргак, Арел и Балтен забъркваха все нови и нови лекарства. Първата микстура на Аргак облекчи поне малко силните болки на Белдаран. Всички единодушно заключихме, че трябва да се вземат много по-крайни мерки.

Следващото лекарство потопи Белдаран в дълбок сън.

— Това е естествен етап от процеса на лечение — излъгах аз Рива и Даран. Ние с колегите ми и без това имахме достатъчно грижи, та и тези двамата да обикалят наоколо и да увеличават страховете ни.

Не всичко обаче вървеше така, както се надявах. Моето медицинско образование ме беше направило самоуверена и аз дръзко вярвах, че с подкрепата на учителите си бих могла да излекувам каквато и да е болка. Болестта на Белдаран обаче упорито отказваше да се поддаде на всички лекове и медицински методи, които прилагахме. Стоях будна дни наред, като накрая едва не припадах от изтощение. Взех все повече да се вярвам в мистериозното убеждение, че заболяването на сестра ми има свой собствен разум и се противопоставя съзнателно на нашите действия. Накрая реших, че трябва да надскочим обичайните медицински практики и да се опитаме по друг начин да спасим Белдаран. Вече напълно отчаяна, аз се свързах с близнаците.

„Помощ! — безмълвно извиках през безкрайното разстояние, което делеше острова от Долината. — Белдаран си отива! Пратете вест на баща ми! Той спешно ми трябва!“

„Ще можеш ли да задържиш болестта, докато дойде? — попита Белтира.“

„Не знам, чичо. Опитахме всичко, което ни е известно, но състоянието на Белдаран не се подобрява. Тя отмалява все повече и повече. Намерете незабавно баща ми и го пратете тук колкото се може по-бързо!“

„Опитай се да се успокоиш, Поулгара — каза ми Белкира, а гласът му беше отчетлив и твърд. — Има начин да я задържим, докато Белгарат стигне до там. Използвай своята Воля и предай на сестра си част от твоята сила. Ние сме способни да извършим неща, които другите не могат.“

Това изобщо не ми беше хрумвало досега. Вече бяхме използвали докрай всички възможности на медицината. Някои от лекарствата, които й давахме, бяха изключително опасни, особено в положението, в което се намираше тя. Ако Белкира беше прав, аз бих могла да й влея сили чрез Волята си, а след това ще можем да й дадем още по-силни отвари.

Побързах да се върна в кралските покои и заварих там един алорнски свещеник, който беше успял да се промъкне покрай стражите в коридора. Той изпълняваше някакъв странен ритуал и гореше нещо, което смърдеше отвратително, изпускайки зелен дим. Дим?! Дим в стаята на болен, чийто бели дробове едва работят!

— Какво правиш, идиот такъв! — изкрещях срещу него аз.

— Това е свещен ритуал — отвърна надменно той. — Една жена не би могла да го проумее. Излез веднага!

— Не, ти ще излезеш. Махай се оттук!

Очите му се ококориха от оскърблението.

— Как смееш? — повиши глас той.

Аз стъпках огъня му и само с едно леко усилие прогоних смрадливия дим от стаята.

— Вещица! — хлъцна той ужасен.

— Наричай го както искаш — изсъсках през стиснатите си зъби. — А сега опитай ето това, малоумен глупако! — Мобилизирах Волята си и изрекох „Вдигни се!“. Той се издигна на около метър от пода. Подържах го да помаха с крака във въздуха, а после го пренесох на няколкостотин метра извън стената на Цитаделата. Изведнъж ми се прищя да го пусна да се разбие в скалите. Бях сигурна, че ще има достатъчно време да се разкае, преди да издъхне в мъки.

„Поул! Не! — беше гласът на майка, който изплющя като камшик в главата ми.“

„Но…“

„Казах — не! А сега го пусни долу! — Тя замълча за миг. — Където е удобно, разбира се — добави после.“

„Да бъде, както ти казваш — изрекох послушно.“

Сетне се приближих до сестра си и влях в изтощеното й тяло част от своята Воля. Свещеникът на Белар продължаваше да виси във въздуха, крещейки до прегракване от ужас над покрития със сняг град. Оставих го така няколко часа — шест или осем, не помня — за да му дам време да размисли върху греховете си. Той привлече вниманието на хората наоколо, докато висеше там като обезумял лешояд. Но всички свещеници обичат да са център на внимание, ето защо това едва ли му е навредило особено.

Поддържах живота на Белдаран единствено чрез силата на Волята си цели десет дни. Но въпреки всички лекарства и процедури, които аз и учителите ми прилагахме, нейното състояние продължаваше да се влошава. Тя постепенно ми се изплъзваше и аз не можех да направя нищо, за да я спра. Аз също взех да се изтощавам и странни мисли започнаха да се мяркат в моя помрачен разум. Почти нищо не е останало в паметта ми от тези ужасни десет дни, но си спомням гласът на Белтира, който ме разбуди в полунощ, докато бурята свиреше отвън и сипеше сняг върху кулите на Цитаделата.

„Поул, открихме Белгарат и той вече е на път към острова!“

„Слава на боговете!“

„Как е тя?“

„Никак не е добре, чичо, а и моята сила взе да намалява.“

„Задръж така още няколко дни, Поул. Баща ти идва.“

Но ние нямахме на разположение толкова много време. Седях покрусена край леглото през една дълга нощ и макар да бях прехвърлила и последната капка от Волята си в изтощеното тяло на Белдаран, можех да почувствам как тя потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в непрогледен мрак.

Тогава от едната ми страна се появи майка ни. Този път не беше само гласът й. Тя наистина беше тук и плачеше неудържимо.

„Остави я да си отиде, Поул — каза тя.“

„Не! Няма да позволя тя да умре!“

„Нейната задача е изпълнена, Поулгара. Трябва да я пуснеш да си отиде. Ако не го направиш, ще загубя и двете ви.“

„Не мога да живея без нея, майко. Ако тя умре, аз ще угасна с нея.“

„Няма да го сториш. Това не ти е позволено. Освободи Волята си!“

„Не мога, майко, не мога! Тя е смисълът на живота ми!“

„Направи го, дъще. Така заповядват Учителя и УЛ.“

Никога преди не бях чувала за УЛ. Странно, никой не беше отварял дума за него пред мен. Въпреки това аз упорито продължавах да концентрирам Волята си върху умиращата ми сестра.

Изведнъж стената зад Белдаран взе да блещука и трепти и аз забелязах очертанията на някаква фигура върху камъните. Стори ми се, че надзъртам в трепкащите дълбини на горско езеро, опитвайки се да видя какво се крие под повърхността. Фигурата, която различих, беше облечена в бяла роба, а нейното присъствие имаше поразително въздействие върху мен. Често в моя живот съм се изправяла лице в лице с боговете, но никога не съм се сблъсквала със сила като тази на УЛ.

После трептенето изчезна, а УЛ се озова срещу мен от другата страна на леглото. Косата и брадата му бяха като сняг, но нищо друго по одухотвореното му лице не подсказваше неговата възраст. Той протегна едната си ръка над Белдаран. Щом го направи, усетих как Волята ми се връща в моето тяло.

— Не! — извиках умолително. — Моля те, недей!

Той дори не се обърна при отчаяния ми вик.

— Ела с мен, любима Белдаран — нежно каза той. — Време е да вървим.

От тялото на болната заструи светлина. Тя сякаш беше запалена във вътрешността на празна обвивка — това беше останало от моята сестра. Светлината придоби формата на тялото и чертите на лицето на Белдаран, а после се проточи до ръката на УЛ. Тогава Бащата на боговете погледна право в лицето ми.

— Остани си със здраве, любима Поулгара — каза ми той и двете трептящи и блещукащи форми отново се сляха със стената.

— Сега вече Белдаран е заедно с УЛ — въздъхна мама.

Аз се хвърлих върху мъртвото тяло на сестра си, ридаейки неудържимо.

Десета глава

Мама вече не беше с мен. Аз виех от болка, прегръщайки мъртвото тяло на сестра си. Пред мен зееше отчайваща пустота. Бях лишена от своята половина и нищо не бе в състояние да запълни липсата. Целият свят сякаш се продънваше в отворената паст на болката.

Почти не помня последвалите събития в тази ужасна нощ. Мисля, че някакви хора надойдоха в стаята на сестра ми, но аз дори не помня техните лица. Май всички наоколо плачеха неудържимо, но и в това не мога да бъда съвсем сигурна. После дойде Арел. Беше спокойна и на нея можеше да се разчита — приличаше на скала, която винаги може да ти послужи за здрава основа, върху която да стъпиш. Тя ме прегърна и започна да ме полюшва като малко дете, докато някой — май беше Аргак — не й подаде чаша с някаква напитка.

— Изпий това, Поул — нареди ми тя, поднасяйки чашата към устните ми.

Беше нещо много горчиво и в мен за миг проблясна надеждата, че е отрова. Това би било идеалното спасение от страданията. Повече нямаше да усещам болката. Отпих жадно. Пристъпите на плач постепенно утихнаха и аз потънах в забвение, поддържана от внимателните ръце на Арел.

Когато се събудих, бях в леглото си и не можех да преценя колко време е минало, откакто съм заспала. Арел седеше край мен. Сякаш без участието на моята воля разумът ми отчете, че прозорците са били отворени през цялото време.

— Баща ти е тук, Поул — каза Арел, когато отворих очи.

— Колко мило от негова страна, че си е направил труда — отвърнах горчиво. Явно не ме беше отровила с отварата, която ми даде. Почувствах се предадена.

— Достатъчно, Поулгара — рязко каза Арел. — Хората умират — това е неизбежно. Не бива да обвиняваш нито себе си, нито когото и да било. Смъртта на близък човек може да стане причина останалите членове от семейството да се разпръснат в различни посоки. Или пък още по-здраво да се обединят помежду си. Ти кое избираш, Поул? — После тя се изправи и оглади с длан гънките по предницата на сивата си рокля. — И недей да търсиш нищо остро, скъпа. Погрижила съм се да прочистя стаята ти от всякакви ножове. Също така стой далеч от прозорците. А сега се облечи и наплискай лицето си със студена вода. Среши и косата си — много си чорлава и раздърпана.

После тя излезе, а аз станах, за да заключа вратата зад нея. Пак беше вечер, макар да не знаех колко дни са минали от смъртта на Белдаран. По едно време татко почука на вратата.

— Аз съм, Поул. Отвори!

— Върви си! — отговорих.

— Отвори вратата, Поул! Трябва да поговорим.

— Остави ме на мира, татко! — Още докато го казвах, си дадох сметка, че е доста глупаво. Нито една ключалка или катинар на този свят не биха задържали баща ми отвън, стига той да поискаше да влезе. Накрая се предадох и отворих.

Имаше делови вид, макар лицето му да беше бледо и посърнало. Без много излишни думи ми напомни, че нашата най-главна задача в момента бе да запазим продължението на риванския род. Рива беше напълно вцепенен от скръб, така че някой друг трябваше да поеме неговите задължения — като крал и като Пазител на Сферата. Даран беше едва двадесетгодишен тогава, но той беше единственият престолонаследник и едничката ни надежда.

— Ангараките имат очи и уши навсякъде, Поул — напомни баща ми. — Ако покажем и най-незначителните признаци на слабост и объркване, в най-скоро време можем да очакваме посещение от Ктучик. А не е изключено и самият Торак да ни удостои с вниманието си.

Ето това вече ме извади от унинието и апатията, в които бях потънала. Потиснах безутешната си тъга.

— Какво ще правим? — попитах.

— Ти ще се вземеш в ръце и ще поемеш нещата тук. Оставям Даран под твоя закрила. Говорих с Бранд и той напълно осъзнава сложността на положението, в което се намираме. Ще ти помага доколкото може, но основната отговорност си остава твоя. И не ме проваляй, Поул! Ще те заведа в покоите на Бранд. Точно сега той разговаря с Даран. Те все пак са алорни, така че им дръж здраво юздите, дъще.

— Но нали и ти ще бъдеш тук?

— Не, аз трябва да замина.

— Да не искаш да кажеш, че няма да останеш дори за погребението? — това кой знае защо страшно ме потресе. Вярно, татко никога не е спазвал общоприетите обичаи и поведение, но все пак…

— Аз вече извърших погребението в сърцето си, Поул, и никаква церемония, нито пък досадното мърморене на някой свещеник ще променят нещо.

Тези думи ми напомниха, че на мен все още ми предстои да се разправям с един от свещениците на Белар. Ако Елтек не се беше заел така истерично да преследва вещиците, сестра ми можеше да получи нормално лечение, което да спаси живота й. Желанието за отмъщение не е похвално, но в случая можеше да ми помогне да се преборя със скръбта. Сега вече имах две основателни причини да се съвзема — Елтек и Ктучик. Оказа се, че противниците ми дебнат и от двете страни на теологическата бариера.

Татко ме придружи до отрупания с книги кабинет на Кеймиън и после ни остави.

— Има няколко случая, които не търпят отлагане — обърна се Кеймиън към мен и натъжения ми племенник. — Всъщност, спешните задачи постоянно се трупат. Това, че някой е крал по рождение, не го отделя тутакси от общата човешка некадърност.

— Лорд Бранд — възпротиви се Даран, — хората няма да ме приемат за техен водач. Твърде млад съм.

— Баща ти беше дори по-млад, отколкото си ти сега, когато основа кралството, Даран — припомних му.

— Но той е имал Сферата, лельо Поул!

— Точно така. Сега тя е у теб.

Той примигна смутено.

— Никой освен татко не може да докосва Сферата.

Неволно се усмихнах. Вярно, усмивката ми беше доста тъжна, но фактът, че все още можех да се усмихвам доста ме изненада.

— Даран — рекох, — баща ти постави твоята ръка върху Сферата още преди да бяха минали и двадесет и четири часа от рождението ти. Сферата знае кой си.

— Той може ли да свали меча от стената? — напрегнато попита Кеймиън.

— Не съм напълно сигурна. Ще проверя.

— Това би придало достоверност на правомощията на Негово Височество принц-регента и ще премахне всякакви възражения и съмнения.

— В думите ви има основание, господа — обърнах се към двамата. — Трябва да говоря с Учителя, пък и със самия Рива по въпроса. Но продължавам да си мисля, че възкачването на Даран на трона няма да предизвика никакви протести.

— Аз пък ще се справя с риванския дякон — обади се Даран с каменно лице.

— Бихте ли обяснили точното значение на това „ще се справя“, Ваше Височество? — любезно попита Кеймиън.

— Не съм решил в какво точно ще се изразява това, лорд Бранд. Все още се колебая дали да затъкна меча си в корема му и хубаво да го развъртя, или пък да го изгоря. Вие какво ще ме посъветвате, лельо Поул?

Алорни!

— Нека най-напред укрепне авторитетът ти, Даран. Кървавата баня ще я отложим за по-късно — предложих му аз. — Остави риванския дякон Елтек хубаво да се поизмъчи, преди да го нанижеш на меча си или да го използваш за подпалки. Сега имаме по-важни неща за решаване.

— Права си, лельо Поул — съгласи се той. — Имате ли правомощия да затворите пристанището, лорд Бранд?

— Предполагам, че имам, Ваше Височество — отвърна Кеймиън. — Но защо е нужно това?

— Ние се намираме на остров, лорд Бранд. Ако затворим пристанището, Елтек няма да може да избяга от мен.

— О, скъпи — въздъхнах аз.

Едва много по-късно, когато бях вече в покоите си, успях да изпратя мислено послание. „Имам нужда от теб, майко.“ След това зачаках неспокойно.

„Тук съм, Поул.“

Гласът й беше пълен с неизмерима скръб.

„Даран може ли да повдигне меча на баща си?“

„Разбира се, че може, Поул.“

„А мечът ще му се подчини ли така, както се подчинява на Рива?“

„Естествено, че ще му се подчини! Какво целиш с всички тези въпроси, Поул?“

„Свързано е с алорнската политика, майко. Рива не може да изпълнява задълженията си в момента. Ето защо Даран трябва да поеме управлението, докато баща му се оправи. Искам да елиминирам всички възражения по въпроса още преди да са възникнали.“

„Не насилвай нещата, Поул.“

„Разбира се, че няма, майко.“

Винаги съм смятала, че погребението е толкова лично нещо, та на него би трябвало да присъстват единствено членовете на семейството. Но сестра ми беше риванска кралица, затова нейното погребение трябваше да се изпълни по всички правила на дворцовия церемониал.

— Естествено, богослужението ще бъде извършено от Елтек, той е риванският дякон — обърна се Кеймиън към мен и моя племенник. — За съжаление се налага…

— Не, не се налага — каза твърдо Даран.

— Ваше Височество!

— Елтек уби майка ми. Ако посмее дори да припари на погребението, ще го насека на парчета! Към дворцовия параклис също има свещеник. Той ще извърши богослужението.

— Това ли е окончателното решение на Ваше Височество?

— Да, лорд Бранд — и Даран изхвръкна от стаята.

— Ще поговоря с него, Кеймиън — казах меко. — Дяконът няма да ръководи ритуала, но аз държа той да присъства. Там ще се случи нещо и аз искам той да го види.

— Тайни, а, Поул?

— Просто малка изненада, стари приятелю. Ще извърша прехвърлянето на властта от баща на син съвсем ясно, та после никой да не твърди, че е недочул или недоразбрал.

Елтек, естествено, се засегна. Но Кеймиън беше достатъчно лицемерен, за да успокои отчето. През цялото време той използваше изрази като „личен духовен наставник“ и „по волята на най-близките“.

Официалната погребална церемония се проведе в тронната зала на риванските крале. Ковчегът на сестра ми беше точно срещу трона, на който седеше Рива, обзет от безмерно отчаяние. Кралят се беше надвесил напред над бледото лице на съпругата си. Свещеникът, който изпълняваше богослужението, беше мил и внимателен старец, при това със сигурност не беше култист. Той се опита да ни утеши със своите думи и мекия тон на гласа си, но се съмнявам, че някой от нас успя да чуе дори част от това, което ни каза. Елтек също стоеше в предните редици и лицето му излъчваше наранена гордост. Беше висок и сух мъж с пронизващи очи и прошарена брада, която стигаше почти до кръста. В един миг по време на частната семейна церемония в параклиса аз го улових да ме гледа втренчено. После лицето му се изкриви в мазна усмивка, която сама по себе си говореше достатъчно. Той изглеждаше почти доволен от това, че не успях да спася живота на сестра си. Едва се удържах да не го изпратя право на небето при неговия бог Белар.

Тялото на Белдаран беше положено в набързо приготвената семейна гробница в дъното на дългия коридор на Цитаделата. Рива открито се разплака, когато тежката каменна плоча със стържещ звук покри криптата. Двамата с Кеймиън го прикрепяхме по обратния път към тронната зала. Бях говорила с обезумелия от скръб мой зет малко преди погребението и му бях обяснила точно какво се иска от него.

— Приятели мои — обърна се той към събралите се благородници и духовенството. — Ще се оттегля в усамотение за известно време. Но ви уверявам, че кралството ще бъде в сигурни ръце. — Той отиде до трона и свали огромния меч от стената. Мечът засвети със синя светлина, както ставаше всеки път, щом Рива го вземеше в ръцете си. Но изглежда дори Сферата тъгуваше за умрялата ми сестра, защото сиянието й беше някак приглушено и помътняло. Кралят вдовец се обърна с лице към множеството, държейки високо пламтящия символ на своята власт.

Сред опечалените са възцари гробовна и страховита тишина.

— Моят син, принц Даран, ще ме замести — заяви толкова твърдо Рива, че никой дори не помисли да оспори неговото решение. — Ще му се подчинявате така, както се подчинявахте на мен. — После той хвана меча откъм излъчващото синьо сияние острие и го подаде с ръкохватката напред към Даран. — Предавам цялата си власт в ръцете на моя син — изгърмя гласът му.

Някъде внезапно заби камбана, а от дълбокия й звук камъните в стените сякаш взеха да трептят. Знаех много добре, че нито една от камбаните на острова не беше толкова голяма, та да издаде подобен звук.

Даран благоговейно взе меча от ръцете на баща си и го вдигна високо над главата си. Синкавият пламък на Сферата се разгоря още по-силно, пропълзя по широкото острие и обля младия принц с ореол от светлина.

— Слава на Даран — провикна се високо Кеймиън, — принцът-регент на Острова на бурите!

— Слава на Даран! — подеха и останалите.

Лицето на Елтек беше бледо от ярост, а ръцете му трепереха. Явно изобщо не беше обмислял регентството като сериозна перспектива, при това получено по свръхестествен начин. Той просто се беше надявал потопеният в скръб Рива да продължи да изпълнява кралските си задължения. Тогава нищо не би било пречка пред желанието на риванския дякон да узурпира властта. Кеймиън постепенно щеше да бъде отстранен, а говорещият от името на Рива Елтек щеше да се представя за последна инстанция, чийто заповеди са окончателни. Светещият меч на риванския крал в ръцете на Даран отряза пътя на Елтек към властта. Дяконът изобщо не беше доволен от развоя на събитията. Успях да уловя погледа му и само за да го подразня още повече, му отвърнах с ехидна усмивка.

Както беше обявил в тронната зала, Рива се оттегли в уединение. Тримата с Даран и Кеймиън поехме управлението на държавата. Според мен Даран доста мъдро отказа да използва трона на баща си. Вместо това управляваше кралството, седнал на обикновен стол зад проста маса, отрупана с документи, които са тегоба за всеки управник по света.

В продължение на зимата и ранната пролет установих колко непоносимо може да бъде бремето на държавните дела и се чудех на жаждата, с която някои мъже се стремят към трона. Към който и да е трон.

Давам си сметка, че именно изтънчените маниери на Кеймиън ме отърваха от много грижи в тежкия период след смъртта на Белдаран. Той беше много умен, непоклатимо предан, а вроденият чар му помагаше без много проблеми да изпълни всичко, с което се заловеше. Познавах жена му много добре — толкова добре, че да си давам сметка колко нещастна е тя, когато задълженията му на държавник го задържаха задълго далеч от дома. Но тя знаеше, че неговото положение изисква да прекарва дълги часове с мен и Даран. Между нас с Кеймиън никога не се случи нищо непристойно. Но въпреки това и на двамата не ни беше леко.

(Мисля, че не е необходимо да се задълбочавам в тази посока.)

Беше ранното лято на 2038, когато се случи нещо, много по-сериозно от безкрайните петиции, пълни с надути и банални фрази. Макар брегът на Острова на бурите да изглеждаше непристъпен и суров, долините в южната част на вътрешността бяха тучни и плодородни. Йерархията в алорнстоко общество се определяше от притежаваното количество обработваема земя. Затова всички ламтяха да имат земи именно в южната част на острова. Сред заможните хора по онези места беше и барон Гарейн, типичен алорнски грубиян, а синът му Карак беше пияница и жесток скот, както се разбра по-късно. Техният съсед, барон Алтор, имаше дъщеря Селан — красиво, нежно и възпитано девойче. След дълъг пазарлък Гарейн и Алтор се сватосали и решили да вдигнат сватба на своите деца. Сделката предвиждала зестрата на булката да е земя.

Бракът изобщо не бил щастлив. След сватбеното тържество Карак отишъл мъртвопиян в брачната стая и грубо насилил Селан да изпълни съпружеските си задължения. Оттогава всичко тръгнало към все по-зле. Освен другите си недостатъци Карак дори биел жена си и това скоро стигнало до ушите на Алтор. Той незабавно тръгнал да спасява своята дъщеря. Имало няколко пострадали и от двете враждуващи страни, но Алтор все пак успял да прибере детето си обратно вкъщи. После обявил брака за невалиден и си взел обратно земята. Гарейн побеснял — не толкова за разтрогнатия брак, колкото заради загубата на земята. Враждата между двамата постепенно започнала да включва техните братовчеди, чичовци, племенници и все по-далечни роднини. Често се случвало да избиват самотните овчари и да горят къщите и посевите.

Най-сетне новината за тази война достигна до Цитаделата и ние тримата с Кеймиън и Даран се събрахме в претъпкания с книги кабинет да обсъдим положението.

— И двамата са много влиятелни мъже — мрачно обяви Кеймиън, — и двамата имат многобройни фамилии. Ако незабавно не вземем мерки, рискуваме да се превърнем във втора Арендия.

— Може ли един брак да бъде анулиран просто така? — попита Даран.

— И от двете страни има възражения по този въпрос, Ваше Височество — отвърна Кеймиън. — В много от случаите решението зависи от това кой от двамата бащи е по-влиятелен. Ако този на съпруга вземе надмощие, жената се счита за негова собственост. Ако ли пък другата страна е по-силна — тогава не.

Даран се намръщи.

— Армията ми достатъчно голяма ли е, за да отида там и да охладя страстите на двамата?

— Мисля да прибегнем до това само в краен случай, Ваше Височество. Нека най-напред опитаме да поговорим с тях. Но ако обявим обща мобилизация, това едва ли ще ни навреди. Тя ясно ще покаже, че никак не сте доволен от развоя на събитията.

— Какво е състоянието на хазната, лельо Поул? — обърна се към мен Даран. — Мога ли да си позволя обща мобилизация?

— Мисля, че да, стига тя да не се проточи много дълго. — При тези думи ми хрумна нещо. — А защо вместо това не организираме турнир?

— Съжалявам, лельо Поул, но не те разбирам.

— Това е обичай при арендите, Ваше Височество — обясни му Кеймиън. — Нещо като военно състезание, в което е включена надпревара по стреляне с лък, бой с мечове, хвърляне на брадва, рицарски двубои и други такива.

— Какво е това рицарски двубой?

— Двама облечени в брони мъже се опитват да се бутнат един друг от седлото на коня с помощта на шестметрови пики.

— Ама че странен обичай!

— Май този вид състезание ще трябва да отпадне — отбеляза Кеймиън. — Алорните обикновено не се бият върху коне. — Той ме погледна. — Това обаче е прекрасна идея, Поул! Така хем ще покажем на Гарейн и Алтор колко голяма войска може да свика краля, хем благородниците ще трябва да си платят разходите за участие. Ще постигнем целта си, без да се налага да опразваме хазната.

— Ами ако никой не дойде? — започна да се колебае Даран.

— О, скъпи, ще дойдат — уверих го аз. — Това ще им даде възможност отново да се поперчат. Сеитбата завърши и нищо не ни пречи да съберем хората. За всеки поканата ще бъде чест и можем да сме сигурни, че благородниците на острова ще се отзоват.

— Дори Гарейн и Алтор?

— Дори и те. Ще ги съберем в Цитаделата по време на празненствата. И без това ще са в града, така че няма да могат да откажат.

— Пък ние ще им преподадем набързо един урок — добави Кеймиън. — Из останалите части на острова също припламват препирни и свади от време на време. Ако се разправим строго с Гарейн и Алтор, останалите ще схванат намека.

— Не си ли прекалено оптимистично настроен, Кеймиън? — попитах скептично аз. — Все пак тук става дума за алорни!

Поканите за турнира бяха разпратени и столицата на Рива започна да гъмжи от яки алорни. Накрая пристигнаха хората на Гарейн и Алтор. Обстоятелството, че всеки здрав мъж на острова откликна на поканата на принц-регента, не убягна от вниманието на враждуващите барони. Регентът не беше управлявал и година, но влиянието му беше безспорно и властта му постепенно укрепваше. Оставихме двамата врагове на мира за известно време, за да проумеят този факт. После Даран ги повика в Цитаделата. Срещата се проведе в тронната зала, където всички символи на властта бяха извадени на показ.

Честно да си призная, моите симпатии бяха изцяло на страната на барон Алтор и дъщеря му, защото Карак се беше държал наистина отвратително. В интерес на истината обаче трябва да подчертая, че между Гарейн и Алтор почти нямаше разлика. И двамата бяха високи, плещести, брадати и не много умни. Носеха ризници, но нямаха мечове със себе си. Кеймиън благоразумно беше наредил всеки, който влиза в тронната зала, да оставя оръжието си отвън.

Косата на Гарейн беше ръждива на цвят и стърчеше във всички посоки. Алтор имаше мазна черна коса, която се спускаше по гърба му като конска опашка. Макар още да нямаше обед, грубиянинът Карак вече се клатушкаше пиян. Беше отпуснат млад мъж с рядка брадица и рошава коса. Можех да подуша отвратителната му миризма дори през голямото разстояние, което ни делеше. Единствено дъщерята на Алтор, Селана, изглеждаше поне малко по-цивилизована. Беше хубавица с руса коса и едри гърди — същинска алорнка. Но сините й очи имаха твърдия поглед на нейния баща.

Враждуващите семейства предвидливо бяха настанени в различни краища на залата. Слухът за тази среща бързо обиколи града и тронната зала се препълни с любопитни зяпачи.

Тримата с Даран и Кеймиън имахме достатъчно време да обмислим всеки свой ход. Предстоящото събитие беше грижливо подготвено. Залата се охраняваше от придворната гвардия. Тежковъоръжени войници в железни ризници стояха покрай четирите стени, за да предотвратят всяка изненада или намеса в срещата. Бяхме наредили да изнесат стола и масата на Даран. Когато племенникът ми влезе в претъпканата зала, той се упъти направо към трона и седна достолепно на него.

Това предизвика вълнение сред множеството.

— Нека не се бавим и да започваме — строго нареди Даран. Нямаше нито една излишна дума, така че никой не би се усъмнил кой всъщност командва тук. — Баща ми е сериозно обезпокоен от това, което става в южните части на острова. Ние не бихме желали по никакъв начин да го тревожим, нали? — Той се наведе напред. — Господа барони Гарейн и Алтор, приближете се насам — и царствено посочи мястото пред трона.

Воюващите грубияни пристъпиха предпазливо.

— Още тук ще прекратите това безумство веднъж и завинаги — заповяда моят златокос племенник. — Ако някой от вас дръзне да наруши кралската воля, ще бъде незабавно преместен в северната част на острова.

— Ваше Височество! — възропта Гарейн. — Там никой не би могъл да оцелее — навсякъде са само скали!

— Ако само още веднъж изтеглиш меча си, Гарейн, ще имаш щастието да опиташ живота по онези места. Сигурно ще започнеш да отглеждаш кози — те ядат почти всичко.

Синът на Гарейн залитна напред.

— Не можете да сторите това — измуча пиянски срещу Даран той.

— Можеш ли да отрезвиш този глупак, лельо Поул? — попита Даран.

— С радост — отвърнах.

— Направи го тогава.

Бяхме убедени, че по някое време пияницата Карак ще се намеси в разговора и се подготвихме за това.

Даран вече беше показал своята власт и сила. Сега беше мой ред. Признавам, присъствието на Елтек, риванският дякон, ме накара малко да се поизсиля. Тримата с Даран и Кеймиън този ден само давахме уроци.

— Доведи този пияндур тук! — наредих на началника на стражата.

— Слушам, лейди Поулгара! — отвърна брадатият войник. Той си проправи път през вцепенената тълпа, хвана Карак за врата и го потътри към нас. Протегнах ръка, щракнах с пръсти и пред мен се появи чаша. Сетне извадих от ръкава си стъклено шишенце и излях съдържанието му в чашата. Вдигнах огромния бокал и изрекох „Бира!“. В залата настъпи мъртвешка тишина. В нея се чуваше само шуртенето и клокоченето на пенлива кехлибарена бира, която се изливаше от въздуха и пълнеше чашата. Погледнах бегло Елтек и с удоволствие забелязах, че очите му са изскочили, а устата му е широко отворена. Хората, които претендират, че владеят тайната на магията, губят ума и дума, когато видят истинско вълшебство.

После се приближих към мазния и вонящ Карак.

— А сега бъди добро момче и изпий това — наредих му аз.

Той погледна чашата сякаш там се беше свила змия и дръпна ръцете си зад гърба.

— Накарай го да я изпие, сержант — нареди Даран на началника на стражата.

— С удоволствие, Ваше Височество — отвърна едрият войник. Той грубо изви едната ръка на пияндура и стисна здраво пръстите му. — Изпий я! — прогърмя неговият глас.

Карак слабо се възпротиви.

Тогава войникът взе да извива бавно ръката му. Той имаше волски гърди, а ръцете му приличаха на свински бутове. Сигурно можеше да накара дори камък да пусне вода.

Карак се изправи на пръсти, квичейки като прасе.

— Изпий я — повтори сержантът.

— Ваше Височество! — не издържа Гарейн.

— Млъкни! — сопна му се Даран. — Хората ти ще се научат да МИ се подчиняват!

Сержантът продължаваше да извива ръката на Карак в огромния си юмрук. Онзи най-после сграбчи чашата и шумно я изпи.

— Вече се тревожех, че този приятел ще припадне след малко, сержанте — обърнах се към войника. — Отведете го някъде настрани, за да не изцапа всички наоколо.

Сержантът широко се усмихна и повлече Карак към една от стените, където разкиснатият младеж взе шумно да повръща.

— Лейди Селан — отново взе думата Даран, — бихте ли се приближили до трона?

Селан се подчини, макар с колебание.

— Искате ли да се върнете при съпруга си? — попита принцът.

— За нищо на света! — избухна тя. — Предпочитам да се самоубия! Той ме бие, Ваше Височество! Всеки път, когато се напие, а това става всеки ден, ме налага с юмруци.

— Разбирам — лицето на Даран се изопна. — Нито един истински мъж не посяга дори с пръст на жена — заяви той, — затова според кралската воля бракът между Карак и Селан оттук нататък да се смята за разтрогнат!

— Не можете да постъпите така! — изрева Гарейн. — Дълг на жената е да изтърпи наказание от своя мъж, когато е сгрешила!

— А дълг на всеки благородник е да изтърпи кралското наказание, когато той е сгрешил! — намеси се Кеймиън. — Играете си с огъня, барон Гарейн!

— А сега да решим кому принадлежи онова парче земя — продължи Даран.

— Земята е моя! — нададе вой Гарейн.

— Моя е! — прекъсна го Алтор. — Аз отново си я връщам, щом Негово Височество развали брака!

— В действителност, скъпи приятели — меко рече Кеймиън, — земята принадлежи на короната. Островът е собственост на краля. Цялата земя ви е дадена само да я ползвате, защото такава е кралската воля.

— Можете да оспорвате това по всички точки седмици наред — каза Даран. — Но правните спорове са твърде отегчителни. Затова нека си спестим времето и гнева и да разделим поравно тази земя — половината за барон Гарейн, а другата — за барон Алтор.

— И дума да не става! — възпротиви се Гарейн.

— Тогава можеш да разучиш как се отглеждат кози, Гарейн. И ще се скиташ немил-недраг като останеш без никаква земя. Ще се подчиниш ли на решението ми? — моят племенник присви очи. — А за да не хрумне на някой от вас или пък на вашите грубияни пак да надига глава, ще издигнете стена, висока четири метра, точно насред спорната земя. Така ще имате занимание и ще сте далеч едни от други, господа! Искам да видя и двама ви как мъкнете камъни! Хич не си мислете, че ще прехвърлите всичко на младите си роднини!

— Но земите се простират на двайсет мили, Ваше Височество! — ахна Алтор.

— Само толкова? Е, значи за десетилетие-две ще приключите със задачата. Искам незабавно да започнете да строите от двете противоположни страни! Ще пратя войниците си да определят точно къде е средата и можете да приемете това като състезание. За награда победителят ще остане с глава. Лорд Бранд знае точно имената на всеки от подчинените ви, така че те всички ще се присъединят към великото дело, независимо дали ще го сторят доброволно или във вериги. Достатъчно ясен ли бях?

Те се поклониха, но благоразумно решиха да не казват нищо.

— Освен това, господа, подозирам че следващите няколко години вашите хора никак няма да ви обичат — отбеляза Кеймиън. — Затова носете постоянно ризници по време на строежа. Просто за всеки случай.

— А сега да решим какво да правим с болния млад човек там в ъгъла — каза Даран, надигайки се неумолимо от трона на баща си.

До този момент Карак вече беше изпразнил стомаха си от всичко, което беше ял или пил през последните няколко седмици. Стоеше бледен, треперещ и покрит със студена пот, когато войникът го довлече до подиума.

— Благоприличието повелява да не се бият жените, Карак — каза Даран. — Затова ей сега ще те превъзпитам. — Той се протегна и измъкна иззад трона един дълъг и гъвкав камшик.

— Не можете да го направите! — изрева Гарейн. — Синът ми е благородник!

— Явно двамата с теб имаме различно разбиране за това какво е благородство, Гарейн — каза му Даран. — Но понеже този звяр е твой син, аз ще се съобразя с решението ти. Дали да му отрежа и двете ръце, или да го нашибам с камшик?

— Ако остане без ръце, няма да може да бие жените — хладнокръвно се намеси Кеймиън, — а може да го откаже и от пиенето. Освен ако не реши да лочи бирата направо от някое ведро като куче.

— Добре казано, лорд Бранд — похвали го Даран. После се протегна и взе меча на баща си, който засвети радостно със синя светлина. — Е, Гарейн — продължи той, — какво да бъде наказанието? — В протегнатите напред ръце държеше меча и камшика.

Гарейн го зяпна.

— Отговори ми! — изрева Даран.

— К-к-к-камшикът, Ваше Височество! — запелтечи баронът.

— Мъдър избор — промърмори Кеймиън.

После началникът на стражата, който явно отпреди беше уведомен какво да прави, разкъса дрехата на Карак, затисна краката му с тялото си и го хвана за единия глезен.

— За да не почне да се крие под столовете, Ваше Величество — обясни той, здраво притискайки с крак другия глезен на Карак.

— Благодаря, сержант — каза Даран. После върна меча на мястото му, остави наметката си да се свлече на пода, свали си горната дреха и запретна ръкави. — Отдръпнете се всички — нареди той и започна да налага крещящия и виещ от болка грубиян. Забелязах, че Селан се наслаждаваше на тази сцена. Понякога алорните са толкова простодушни и безхитростни хора!

Когато Даран приключи с наказанието, той сви камшика и се облече отново.

— Смятам, че свършихме със задачите за днес, приятели — обяви той пред онемялата зала. — Доколкото си спомням, състезанието по стрелба с лък започва този следобед. С радост бих изстрелял един колчан стрели. Ще се видим там!

Тримата се върнахме в кабинета на Кеймиън и аз се нахвърлих срещу тях.

— Скроили сте това шибане с камшик предварително, нали?

— Естествено, лельо Поул — ухили се Даран.

— Без дори да ме попитате!

— Не искахме да те тревожим, Поул — меко каза Кеймиън. — Много ли ни се сърдиш?

Престорих се, че се колебая.

— Не съвсем — признах си. — Като си помисля какви ги е вършил Карак, заслужи си го до последния удар!

— Преди това обсъдихме още няколко варианта — обясни Кеймиън. — Мислех да извлека навън тая пияна свиня, да й дам меч и да я накълцам на парчета. Но Негово Височество прецени, че това може да те разстрои. Затова избрахме камшика — не предизвиква такава бъркотия, нали разбираш.

— Ами заплахата да му отсечете ръцете?

— Хрумна ми в последния момент, лельо Поул — призна Даран. — Но се надявам, че разбраха точно какво мисля за тези, които бият слаби жени. — Той плесна с ръце. — Защо не включим това в наказателния кодекс, а, Кеймиън?

— Ти си варварин, Даран — укорих го аз.

— Не, лельо Поул, аз съм алорн. Познавам хората си и знам какво може да ги стресне. Не искам да управлявам чрез заплаха и насилие, но държа риванците да са наясно какво може да се случи, ако направят нещо, което не одобрявам. А на мен никак не ми харесва побоя над жени. — Той се изтегна в стола си и погледна през прозореца ясния слънчев ден. — В нас е събрана цялата власт и сила, лельо Поул — рече замислено той. — Можем да се опитаме да управляваме цивилизовано и меко, но всяка власт се крепи на страха и подчинението на хората. За щастие ние не сме принудени да си служим често със заплаха. Ако знаех, че ще ми се налага да бъда жесток, докато управлявам, изобщо нямаше да седна на трона. Щях да избягам нанякъде и нито ти, нито дядо щяхте да ме откриете.

Толкова бях доволна от него в този миг, че за малко не се пръснах от гордост.

Новината за това как Даран разреши спора между Гарейн и Алтор плъзна из целия остров. Риванците започнаха да гледат с още по-голямо уважение на своя млад принц-регент. Слава на боговете, досега Даран се справяше чудесно!

Единадесета глава

Анрак хвърли котва в пристанището на Рива през лятото на следващата година. Още откакто се запознах с него забелязах, че Анрак пътува много. Повечето от мъжете рано или късно засядат на едно място, но Анрак не беше от тях. Той беше роден пътешественик. Братовчедът на Желязната хватка, Бичия врат и Леката стъпка беше посивял, но въпреки това жилавото му тяло и леката походка излъчваха младежки дух. Той посети за кратко Рива, но не се задържа дълго при него, а побърза да се присъедини към нас с Даран и Кеймиън в тапицираната със синьо заседателна зала високо в една от кулите на Цитаделата. Децата на Кеймиън се множаха сякаш не с години, а с дни и най-накрая ни изтикаха от неговия кабинет. Бяхме принудени да търсим друго работно място.

— Братовчед ми май няма да надвие мъката по жена си, а, Поул? — попита Анрак, когато всички се разположихме около голямата заседателна маса. — Той постоянно говори за отминалите времена, но нищо от случилото се напоследък не е стигнало до него. Сякаш и неговият живот е спрял със смъртта на сестра ти.

— Така е, Анрак — отвърнах. — С мен се случи почти същото.

Той въздъхна.

— Виждал съм това и друг път, Поул. Много лошо. — Пак въздъхна издълбоко и погледна Даран. — Как се справя той? — попита, сякаш племенникът ми изобщо не присъстваше в залата.

— Възлагаме големи надежди на него — отговори Кеймиън и разказа с най-големи подробности за наказанието с камшик над Карак.

— Браво, Даран — одобрително рече Анрак. — А, преди да съм забравил, моят чичо Мечото рамо ме помоли да предам нещо.

— Как е той? — попита Даран.

— Ами старее — сви рамене Анрак. — Но въпреки това не си пожелавам да ми се изпречи на пътя. Има си неприятности с Мечия култ и каза да ви предупредя за това. — Той замислено се облегна на стола. — В миналото култът не е имал ясна и разбираема система от постулати. Последователите му просто са се опитвали да намерят теологическо оправдание за плячкосването на южните кралства. Това обаче се промени, откакто Белгарат и останалите си върнаха Сферата от Торак. Сега култистите искат Рива или неговият наследник да ги поведат с вдигнат пламтящ меч на юг. В момента Рива е центърът на онова, което онези наричат своя религия.

— Ние тук също имаме проблеми — отбеляза Кеймиън. — Риванският дякон Елтек предвожда култистите на острова. Но понеже е първият свещеник на Белар, трябва да пипаме с кадифени ръкавици. Желязната хватка не иска открит конфликт с църквата, затова не можем да се разправим с Елтек по обичайния начин.

— Аз обаче не съм така сговорчив като моя баща — намеси се Даран. — Не е далеч времето, когато ще убия Елтек.

— Това няма ли да е незаконно? — попита Анрак.

— Ако е така, ще променя закона — отвърна Даран.

При тези негови думи се дадох сметка, че е дошло време да му стегна юздите. Одързостен от успеха си в решаването на спора между Гарейн и Алтор, моят племенник беше на крачка от това да се превърне в тиранин.

— Ами Бичия врат дали има проблеми в Драсния? — обърна се към Анрак Кеймиън.

— Даже още по-лошо — унило отвърна Анрак. — След като беше разбит култа в Алгария, оцелелите култисти се изпокриха в блатата, пресякоха границата и тръгнаха към Гар ог Надрак. На практика култът държи под контрол всичко на изток от Боктор.

— Излиза, че тук е центърът на проблема — обобщи Кеймиън. — Сферата е при нас, а ако култистите успеят да спечелят на своя страна нейния пазител, тогава не е далеч времето, когато всички ще замаршируваме на юг.

— Ами решението тогава е много просто — със зловеща усмивка каза Анрак. — Трябва да накараш всеки свещеник на Белар да се върне с плуване обратно във Вал Алорн.

— При това с пълно бойно въоръжение — добави Даран.

— Не — намесих се твърдо аз. — Някои от тези свещеници са напълно невинни, а хората се нуждаят от утехите на вярата. Смятам обаче, че Кеймиън е прав. Ние със сигурност не желаем култът да сложи ръка на Сферата.

— А какъв друг избор имаме освен изтреблението на култистите, лельо Поул? — попита Даран.

— Изгнаничество? — предложи Кеймиън.

— Няма да си спечелите привърженици във Вал Алорн и Боктор, ако ги залеете с нова вълна фанатици — намеси се Анрак.

— Нямах това предвид — поправи го Кеймиън. — Предлагам да съберем тези доморасли култисти на място, където бихме могли да ги държим под око.

— Затворите и тъмниците са подходящо място за това — каза Анрак.

— Но да държиш толкова хора в тях излиза много солено на хазната — възрази Даран.

Още не мога да проумея защо всички монарси по света през повечето време се терзаят за пари. Но после очите на моя племенник просветнаха от някаква нова идея.

— Лорд Бранд — каза той, — помните ли с какво заплаших Гарейн и Алтор миналата година?

— Да ги пратите в северната част на острова?

— Точно така.

— Култистите просто ще се изхлузят от одеждите си и ще се промъкнат обратно, Ваше Височество.

— Май ще им е трудно да се промъкнат през открито море — изсмя се Даран. — Около острова има пръснати малки скали и островчета. Ако заточим всички култисти там, скоро няма да се наложи пак да мислим за тях.

— Но те са алорни все пак, Ваше Височество — напомни му Кеймиън. — Умението да строят лодки е в кръвта им.

— А от какъв материал ще построят тези лодки, милорд?

— От дърво най-вероятно.

— Но по островчетата няма да има дори една съчка. Ще наредя да изсекат всичко преди да заточим култистите там.

— Това обаче не премахва необходимостта да ги храниш, Даран — каза Анрак.

— Те сами ще се изхранват. Ще им дадем семена, животни и земеделски инструменти. Сами ще избират дали да обработват земята или да гладуват.

Усмивката на Анрак ставаше все по-широка.

— В тази идея има хляб — одобрително рече той. — Само ще трябва да охраняваш пътя към този малък частен затвор. Техните последователи биха могли да стигнат с гребни лодки до там и да ги спасят.

— Мисля, че ще успея да убедя дядо Черек да се погрижи за това вместо мен. Той също не иска изневиделица да го нападнат нови култистки свещеници във Вал Алорн, затова с радост ще ми помогне да задържа нашите тук. Неговите кораби охраняват острова от нападението на ангараките, затова едва ли ще е проблем да наглеждат и заточениците.

— Остана единствено да намерим приемливо извинение за подобни действия.

— Всяка добре скалъпена история ще свърши работа, нали? — попита Анрак.

Кеймиън трепна.

— Нека пробваме нещо достоверно най-напред, Анрак. Всяка лъжа рано или късно излиза от контрол и с течение на времето нараства като лавина.

— Може пък да ги сгащим по време на някоя от тайните им церемонии — предложи Анрак. — Те наистина биха се видели много оскърбителни за обикновените и почтени хора.

— Така ли? — заинтересува се Даран. — И какво се прави на тези церемонии?

— Ами всички се обличат в мечи кожи и се напиват до безпаметство — сви рамене Анрак. — Жените и дъщерите им пък изобщо не носят дрехи и безразборно… — Тук той се поколеба, хвърли поглед към мен и целият пламна. — Така или иначе — претупа набързо нататък, — свещениците извършват „магии“, както ги наричат те. Но това не са нищо друго освен нескопосани циркаджийски номера и…

— Прекрасно! — възкликнах аз.

— Не разбрах какво му е прекрасното, лельо Поул — каза Даран.

— Ами нали самият Елтек убеждаваше баща ти да обяви магьосничеството извън закона!

— Ами да, всъщност е точно така.

— Ако ревностно следваме разпоредбите, то тогава и тези тайни култистки церемонии, които претендират да са магически, са извън закона, нали така?

— О, та това е точно каквото ни трябва, Поул! — възторжено откликна Кеймиън.

— Успеем ли да разберем точно кога и къде се провежда някоя от тези церемонии, можем да нападнем ненадейно по време на веселбата и да хванем птичките — каза Анрак. — Ще имаме достатъчно основание да обвиним целия култ. — После се замисли за миг. — Ако дочакате есенното равноденствие, тогава всички култисти на острова са ви в кърпа вързани. Това е голям ден за тях.

— Защо са избрали точно него? — попита Даран.

— Тогава Торак е разцепил света. Нямам представа защо почитат точно този ден, но правят големи празненства на него. По време на есенното равноденствие във всички кътчета на Черек, Драсния и Алгария култистите организират внушителни церемонии.

— Имам свои доверени хора сред народа — замислено рече Кеймиън. — Сигурно няма да е трудно да разберем къде точно се провеждат тези церемонии. Ще поразпитам и до седмица-две ще имаме най-точни сведения.

— Още една прекрасна идея отиде на вятъра — печално въздъхна Даран.

— И коя е тя, скъпи? — попитах.

— Надявах се, че ако заточим Елтек, ще го принудим най-сетне да си изкарва прехраната със своите собствени ръце. Но изселим ли на островчетата всички членове на култа, тогава свещениците сигурно ще ги принудят да им работят.

— Не бих се тревожил много за това, Даран — каза Анрак. — Минах с кораба покрай северната част на острова. Там има много малки островчета, но нито едно от тях не е достатъчно голямо, та да побере повече от пет-шест души. Ако иска да яде, Елтек ще трябва да си изцапа ръцете.

— Чудесно — засия Даран.

Шпионите на Кеймиън разкриха, че за разлика от останалите култисти из алорнските кралства, всички на острова се събират в една тясна клисура из подножията на планините отвъд Цитаделата. Очевидно наглият дякон иска да държи под око всички свои привърженици.

Между нас двамата с Кеймиън възникна кратък спор седмица преди есенното равноденствие. Той беше твърде разтревожен, когато му казах, че ще дойда с него в клисурата.

— И дума да не става — опъна се той. — Много е опасно.

— Ами какво ще сториш, ако се окаже, че нашият дякон наистина владее изкуството на магията, Кеймиън? Мисля, че изобщо няма да помогнеш на Даран, ако Елтек те превърне в жаба!

— Това е нелепо, Поул! Никой не е в състояние да стори подобно нещо.

— Не бъди толкова уверен, Кеймиън! Аз, например, бих могла, щом силно го пожелая. Ако Елтек наистина има такава дарба, аз съм единствената на острова, която може да му се противопостави. Каквото и да става, ще дойда с теб, Кеймиън, така че е безсмислено да спориш.

Войниците, които трябваше да задържат култистите, бяха внимателно подбрани. От съображения за сигурност те не бяха уведомени точно каква мисия ще изпълняват. Кеймиън ги раздели на отделения, които трябваше да се скрият в планината. Култистите взеха да се стичат към града в края на лятото, а след няколко дни отново се пръснаха, защото Елтек им нареди да отидат в клисурата и да я подготвят за тържествата. Цялата работа взе да придобива комичен характер, когато гората започна да гъмжи от въоръжени до зъби мъже, които гледаха на всяка цена да се скрият едни от други. Почти през цялото време аз бях покрита с перушина. Прелитах от дърво на дърво и следях внимателно да не настъпят някакви промени в последния момент.

Нашият план беше твърде прост. Решихме да укрием няколко групи от уважавани благородници и обикновени граждани в леса по стръмните склонове на клисурата, за да наблюдават ритуала на култистите. Щом съберяхме достатъчно основателни доказателства за действие — а и когато култистите вече бяха твърде пияни, за да могат да се противят — войниците ни щяха да обкръжат цялото сборище.

В последния ден преди есенното равноденствие двамата с Кеймиън категорично забранихме на Даран да вземе участие в нашата акция.

— Вие ще ръководите процеса, Ваше Височество — каза му Кеймиън. — Ще загубите уважението на хората като безпристрастен и непредубеден съдия, ако ви видят да водите атаката.

— Но… — накани се да протестира Даран.

— Няма смисъл да се противиш, скъпи — казах. — Ако беше истински крал, нещата щяха да стоят другояче. Но ти още си регент на своя баща, затова трябва да си по-предпазлив. Защищаваш не своя трон, а този на баща си.

— Той ще бъде мой.

— Има огромна разлика между „ще бъде“ и „е“, Даран. В този случай трябва да си безпристрастен. Или поне да дадеш вид, че си такъв. Утре цяла нощ може да прекараш пред огледалото и да репетираш изражението на потресен и оскърбен владетел. Когато ние с Анрак и Кеймиън довлечем в краката ти култистите и ги обвиним във всички земни грехове, никой не би могъл да каже, че си взел участие в нашия план още от самото начало. Външната условност има огромно значение в случаи като този.

— Ваше Височество също трябва да има предвид, че за магьосничество се присъжда смъртно наказание — натърти Кеймиън. — Така че може да изгорите повечето от тях на клада.

— Наистина ли, лельо Поул? — обърна се към мен Даран.

— Не си позволявай да се увличаш, скъпи. Заточението ще е проява на твоята милост.

— Част от замисъла ни е да укрепим авторитета Ви, Ваше Височество — обясни Кеймиън.

— Не мисля, че постъпвате честно с мен — нацупи се Даран.

— Прав сте, Ваше Височество. Това е политика, а политическите игри никога не са честни. А, между другото, никак няма да е зле да се направите, че размишлявате усилено седмица-две, преди да вземете окончателно решение за присъдата.

Даран го зяпна неразбиращо.

— Това ще ми даде време да разпространя из целия остров нашите обвинения и доказателствата за тях. Нещо като обществена разгласа, нали разбирате.

— Знам точно как ще постъпя с тях, Бранд.

— Разбира се, скъпи — намесих се аз. — Просто не произнасяй присъдата толкова бързо. Нека Елтек и неговите съучастници се поизпотят, преди да научат каква участ си им отредил.

— А къде ще ги държа, докато се правя, че размишлявам усилено?

— Елтек е направил доста голяма тъмница под светилището на Белар, Ваше Височество — предложи Кеймиън, без дори да се усмихне. — А щом така и така вече я има…

Даран не издържа и гръмко се разсмя.

Най-накрая съдбоносният ден настъпи. Утрото беше мрачно и заплашваше да завали всеки момент.

— Чудно — изръмжа кисело Анрак, надзъртайки през прозореца на тапицираната в синьо заседателна зала, когато зората освети небето над острова. — Мразя да пълзя из гората, когато вали.

— Няма да се разтопиш — уверих го. — Даже може да си вземеш един калъп сапун тази нощ. Май е дошло време да извършиш ежегодното си къпане.

— Чак сега разбирам, че всъщност си ми направили голяма услуга преди години в Долината, когато отхвърли предложението ми за женитба, Поул — отговори той.

— Това пък какво е? — включи се Даран.

— Тогава бях млад и глупав, Даран — обясни му Анрак. — Някои мъже просто не са създадени за брак.

Тези негови думи ме накараха да се замисля. Даран скоро щеше да навърши двадесет и три и на мен никак не ми се искаше той да привиква с ергенския живот.

Валя през целия ден. Сипеше се ситен дъжд, приличащ по-скоро на влажна мъгла, която обгърна кулите на Цитаделата и скри от погледа ни града и пристанището. Небето се проясни едва в късния следобед и ние бяхме възнаградени с един от онези великолепни залези, които могат да осмислят живота в една толкова дъждовна страна.

Всички благородници и граждани, които ни придружаваха в ролята на свидетели онази нощ, бяха все уважавани хора с добро име и авторитет. Въпреки възраженията на Анрак, те не бяха инструктирани, подучвани или насъсквани по какъвто и да е начин. Дори не бяха уведомени, че ще прекарат една много забавна нощ в още мокрия лес. Кеймиън в ролята си на официалния Ривански пазител нареди те просто да бъдат събрани, когато слънцето залезе. Мнозина от тях бяха вдигнати направо от масата, докато вечеряха, и доведени в Цитаделата с още мазни бради. Никак не останаха доволни.

— За какво е всичко това, Кеймиън? — попита един възрастен граф с бяла брада, когато всички се събрахме в обора. Казваше се Ярок — доста често срещано алорнско име.

— Искам всички да присъствате на едно събитие, лорд Ярок — отговори Кеймиън.

— И какво трябва да гледаме? — Ярок очевидно не се въодушеви от перспективата да стои буден цяла нощ. Беше мъж на години, а имаше млада жена. Явно си е мислил да прекара вечерта по съвсем различен начин.

— Не съм упълномощен да се впускам в подробности, милорд — отвърна Кеймиън. — Всичко, което вие и останалите трябва да знаете е, че ще бъдете свидетели на едно криминално деяние, което ще се случи тази нощ. Престъпниците ще бъдат арестувани, а по-късно и осъдени за делата си. Вие, уважаеми господа, ще изпълните гражданския си дълг и ще свидетелствате по делото.

— Проклети да са дано! — взе да ругае раздразненият стар Ярок. — Защо просто не избесите тия мошеници и да се приключи с всичко!

— Тук не става дума за обикновен обир или пък случайно убийство, милорд. Изправени сме пред широко разпространен заговор, който заплашва сигурността на трона и на цялото кралство. Искаме да го унищожим с един удар, затова обвиненията ни трябва да са непоклатими, когато ги представим на принц-регента.

— Толкова ли е сериозно? — примигна Ярок. — Мигар делото е толкова важно, та да бъде поставено направо пред Даран, а не пред редовите съдии?

— Даже още по-лошо, милорд. Ако е възможно, ще настоявам то да бъде разгледано от самия Рива.

— Какво още чакаме тогава? Да вървим!

Обожавам бързината, с която алорните променят настроението си, само докато мигнеш.

Язденето до долинката, намираща се редом с клисурата, където се събираха култистите, никак не беше приятно. Луната и звездите осветяваха пътя ни, но гората беше прогизнала от дъжда през деня. Всички бяхме мокри до кости, когато най-сетне стигнахме тесния коридор, който свързваше двете клисури. Там положението стана още по-лошо. Наложи се да слезем от конете и да си пробиваме път нагоре по хълма през просмукания с влага гъсталак.

Огромните огньове на култистите в дъното на клисурата се виждаха ясно от билото, но колкото повече слизахме надолу, толкова по-рядко проблясваха те през стената от дървета.

— От години не съм се забавлявал така, Поул — прошепна Анрак, докато се хлъзгахме и залитахме надолу по стръмното.

— Имаш ли намерение някога да пораснеш, Анрак? — попитах доста хапливо, докато се опитвах да откача края на роклята си от един бодлив храст.

— Никога, ако това зависи от мен — усмивката му беше толкова заразителна, че едва удържах смеха си.

Паството, обкръжило огъня в клисурата, беше многобройно. „Разпръснете се, господа! — понесе се шепнешком из нашите редици заповедта на Кеймиън. — Нека се опитаме да разберем точно какво става тук.“ Благородници, търговци и занаятчии послушно се пръснаха из дърветата наоколо. Движеха се възможно най-тихо, прегънати наполовина, за да не бъдат забелязани. После всички залегнахме върху калната земя и започнахме да наблюдаваме зорко.

Елтек още не се беше появил. Култистите, покрити с мечи кожи, се бяха събрали около огъня, пиеха силен ел и фалшиво пееха стари алорнски песни. Един от войниците, които Кеймиън беше пратил да завардят клисурата, допълзя при нас. Беше здравеняк с глуповато лице.

— Какво ще заповядате, лорд Бранд? — изшептя той.

— Кажи на хората си да не се показват, сержанте — нареди Кеймиън. — Тези около огъня оставиха ли свои стражи в гората?

— Не, Пазителю. Щом донесоха първото буре с ел, всички наизлязоха от гората и се събраха около огъня. — Войникът смутено се прокашля. — Хм, лорд Бранд…

— Кажи, сержанте.

— Знам, че не бива да действам, без да съм получил заповед, но се случи нещо извънредно и трябваше да взема бързо решение.

— Така ли?

— Когато тези хора взеха да се събират в клисурата, веднага пролича, че са членове на Мечия култ. Някои от моите хора им симпатизират и аз трябваше да взема мерки. Обаче никой не е ранен — бързо добави той, — поне не опасно. Наредих да вържат с вериги за дърветата привържениците на култа на няколко мили от долината. Натъпкаха стари партенки в устите им, за да не викат и да подплашат тези тук. Правилно ли постъпих, милорд?

— Съвършено правилно, капитане.

— Ама аз съм само сержант, милорд.

— Вече не си. Как се казваш, капитане?

— Торгун, милорд.

— Тогава се върни при хората си, капитан Торгун, и се пръснете така, че да отрежете всички възможни пътища за бягство. — Кеймиън повдигна един крив ловджийски рог. — Когато ме чуеш да свиря, заповядай на хората си да нападнат. Искам всеки, който носи меча кожа, да бъде окован във вериги.

— Те ще се съпротивляват, милорд. Разрешено ли е да употребя сила?

— Щом се наложи, капитан Торгун.

Усмивката на новопроизведения капитан беше една от най-зловещите, които съм виждала.

— Постарай се все пак да не избиваш много от тях, капитане — намесих се аз. — Нужни са ни живи, нали разбираш.

Погледът, който ми отправи, беше толкова невинен, че почти избухнах в смях.

— Разбира се, че ще се постарая, лейди Поулгара. Дори не съм си и помислил да ги избивам всичките — и отново пропълзя в мрака.

— Добър ход, Кеймиън — дрезгаво прошепна граф Ярок. — Произвеждането в чин на бойното поле винаги е гаранция за раждането на добър офицер. Оттук нататък този приятел ще те следва сляпо в огън и вода.

— Да се надяваме, че няма да се стигне чак дотам, милорд. Стига ми и това, дето сега съм прогизнал до кости.

Сбирщината около кладата ставаше все по-шумна, а елът се лееше без мярка. Култистите тътреха крака около огъня с бокали в ръце, опитвайки се да наподобят тромавия вървеж на техния тотем. Елтек най-сетне се появи в клисурата. Водеше със себе си почти всички свещенослужители на Белар на Острова на бурите.

— Боя се, че ще се наложи да погубим почти всички свещеници на острова — прошепна Кеймиън към нас с Анрак.

— Никак няма да е трудно да им намерим заместници, Кеймиън — увери го Анрак. — Животът на свещениците е спокоен и охолен и те не са принудени да изкарват прехраната си с пот на чело.

Елтек държа реч пред рошавото и космато паство близо час, подсилвайки от време на време думите си с елементарни „магически“ трикове. Цветът на пламъците няколко пъти се промени, когато подчинените на дякона скришом хвърляха различни прахове в него. Появи се дори „призрак“, който не беше нищо повече от прозрачен воал, поддържан и движен от боядисана в черно пръчка. След като изпълни сложен танц във въздуха, призракът се метна в огъня. Втора луна — стъклен глобус, пълен със светулки — се издигна над клисурата, скалите взеха да ронят кървави сълзи, а една „умряла“ овца беше съживена отново. Всичко беше много наивно скалъпено, обаче Елтек размахваше драматично ръце, говореше патетично със страшен глас и пияните култисти се хванаха на въдицата.

— Как мислиш, Поул — попита Кеймиън, — това магьосничество стига ли, за да повдигнем обвинение?

— Магьосничество ли? — зачудено попитах аз.

— Все не ми се отдава да намеря точната дума — скромно отвърна той.

— Ти си специалистът в тази област, Поул — каза Анрак. — Мислиш ли, че Елтек наистина прави магии?

— Не, това си е чисто мошеничество. Но то ще ни е достатъчно, за да го осъдим.

— И аз така мисля — приключи дебатите Кеймиън и надигна ловния рог.

— Няма ли да почакаме, докато изскочат голите момичета? — попита разочаровано Анрак.

— А, не, Анрак, няма да я бъде тая. Нека не усложняваме делото като намесим и жени в него! — Кеймиън вдигна рога и изсвири дълго, давайки знак на капитан Торгун и хората му.

Войниците бяха добре обучени, а култистите — твърде пияни, така че не се получи внушителна битка. Щетите от нея бяха незначителни. Елтек крещеше с пълно гърло „Как смеете!“, но забелязах, че дори не посегна към меча си. Накрая на капитан Торгун му додея да слуша неговите викове и приключи въпроса с един юмрук в зъбите.

Редицата на окованите с вериги култисти навлезе с дрънчене в града, точно на зазоряване. Всички бяха затворени в тъмницата под храма на Белар. Кеймиън даде накратко заповедите си на капитан Торгун, а после тримата с него и Анрак придружихме групата на свидетелите обратно до Цитаделата, за да уведомим Даран, че краткото ни приключение е завършило успешно.

„Процесът“ се състоя следващия ден на площада пред храма. Забелязах, че войниците на капитан Торгун не си бяха губили времето и бяха издигнали няколко стълба, около които гореше огън. Просто така, за всеки случай.

— Защо сме тук, а не в тронната зала? — попитах Даран преди да започне процедурата.

— Нека всички жители на града чуят свидетелските показания, лельо Поул — обясни ми той. — Искам да съм сигурен, че Мечият култ няма да се възроди на мига, щом се обърна на другата страна.

Даран седеше върху масивен, украсен с орнаменти стол, който всъщност принадлежеше на Елтек. Той беше донесен от войниците на Торгун и поставен така, че да се вижда от всички страни на площада. После култистите, все още оковани във вериги и доста разчорлени, бяха извлечени от тъмницата и принудени да седнат плътно един до друг пред широкото стълбище, което водеше към дверите на храма. Площадът беше претъпкан и процесът можеше да започне.

Кеймиън, Пазителят на Рива, се изправи и се обърна към своите съграждани:

— На нашия остров беше извършено престъпление, приятели — започна той. — Затова сме се събрали да произнесем присъда над него.

— За какво престъпление говорите, лорд Бранд? — провикна се с гръмовен глас един добре подготвен гражданин, така че да го чуят и в най-отдалечения край на площада. Забелязах, че Риванският Пазител не оставяше нищо на случайността.

— Магьосничество — отвърна Кеймиън.

Елтек, доста смачкан и посинял от юмруците на Торгун, се опита да се надигне, но това е много трудно, когато си окован заедно с толкова други хора.

Според мен процесът вървеше твърде гладко. Кеймиън много умело водеше разпита, а всички свидетели потвърдиха факта, че Елтек е правел „магии“ на сбирката в клисурата.

Капитан Торгун изправи Елтек на крака.

— Признаваш ли се за виновен? — обърна се към затворника Кеймиън.

— Лъжи! Всичко това са лъжи! — изпищя дяконът на Рива. — Законът не се отнася до мен!

— Законът важи за всички — твърдо му каза Даран.

— Аз съм свещеник! Аз съм дякон в Църквата на Белар!

— Това налага още повече да спазваш закона!

— Онова, което правих на церемонията, не беше точно магия.

— Нима? — меко попита Даран. — Странно как аз не мога да викам духове, да създам втора луна или пък да накарам скалите да ронят кървави сълзи. А ти можеш ли, лорд Бранд?

— Даже не бих се и опитал, Ваше Височество! — отвърна Кеймиън.

— Хайде да приключваме с този процес! — изгърмя граф Ярок.

— Глас народен, глас божи! — обяви с висок официален тон Даран. — Виновни ли са тези мъже за извършване на магьосничество?

— Да! — изрева тълпата. Не бих се учудила, ако се окажеше, че сърните от другата страна на острова са се подплашили от този вик.

— Върнете затворниците в тъмницата — нареди Даран. — Ще обмисля случая и ще дам справедлива присъда за това гнусно престъпление.

Признавам, целият ни замисъл беше твърде жесток, но вече споменах, че тук ставаше дума за алорни, а изтънчеността и финеса никога не са били техните най-силни страни.

Продължителният период, през който Даран „обмисляше“ своята окончателна присъда, даде на затворниците достатъчно време да гледат зловещите стълбове на площада през тесните прозорци на подземието, преградени гъсто с решетки.

Денят, когато Даран произнесе присъдата си, беше мрачен. Цареше сух студ, облаците не даваха никаква надежда да завали, а сградите не хвърляха сянка под разсеяната светлина. Всички се стекохме отново към площада пред храма. Престъпниците пак бяха извлечени от тъмницата, за да чуят каква съдба им е отредена. Умело разположените мрачни стълбове показваха заплашително какво ги чака и затворниците стояха вцепенени от ужас.

Даран зае мястото си на съдийския стол и събралите се хора стихнаха в очакване. Макар да беше мрачно, на площада още не беше съвсем тъмно. Въпреки това обаче в ръцете на някои от сборището горяха факли.

— Стигнах до решение за присъдата, приятели — обяви Даран. — Успях да го направя едва след дълги часове мъчителен размисъл. Магьосничеството е отблъскващо и ужасно престъпление според всеки достопочтен гражданин, затова трябва с всички сили да го смажем и ликвидираме. Но случаят, който ни занимава, е по-скоро проява на непреклонна глупост, отколкото на целенасочени действия, повлияни от тъмните сили. Мечият култ е по-скоро заблуда, отколкото истинско зло. Ето защо, приятели, тези факли няма да са ни необходими. По-добре ги загасете.

Из редиците премина шепот на недоволство и разочарование.

— Обсъдих задълбочено присъдата и със своя баща, кралят — продължи Даран. — Той се съгласи с мен, че нашата основна цел сега е да отделим култистите от останалите хора. Бихме могли да ги хвърлим като подпалки в огъня, но и татко е съгласен, че това ще е твърде строга присъда за тях. Затова решихме вместо на смърт прегрешилите да бъдат пратени в доживотно изгнание. Те незабавно ще бъдат отведени на малките островчета на север и ще останат там до края на дните си. Това е окончателното ни решение и делото може да се смята за приключено.

Чуха се крясъци на негодувание из тълпата, но капитан Торгун твърде демонстративно нареди на войниците си да заемат позиции плътно около множеството и всичко стихна.

По лицето на Елтек се мярна бегла усмивка.

— Не бъди толкова доволен, Елтек — обърна се към него Кеймиън. — Негово Височество прати вест на дядо си, така че флотата на Черек ще следи зорко островите. Дори някой от култистите да се измъкне, той няма да успее да ви освободи. Ще останеш там до края на живота си, старче. А, между другото, задава се зима, затова гледай по-скоро да си построиш някаква колиба. Лошото време идва рано по тези места, затова не губи нито миг.

— Ами какво ще ядем? — попита един от осъдените.

— Това си е ваша грижа. Ще ви дадем въдици, пък и по тези скали се въдят диви кози. Това ще ви помогне да преживеете зимата. Дойде ли пролет, ще ви пратим земеделски сечива, по няколко кокошки и семена за посев.

— Това може и да е достатъчно за някой селянин — възпротиви се Елтек, — но ние сме различни хора. Нали не очаквате свещеници да се ровят в калта за някоя огризка?

— Ти вече не си свещеник, старче — осведоми го Кеймиън. — Ти си престъпник, осъден на доживотно изгнание, затова тронът не ти дължи нищо. Или копай, или ще умреш — това зависи само от теб. По онези места гнездят много птици, а съм чувал, че курешките им били полезен тор. Ти си умен и изобретателен човек, затова вярвам, че ще се справиш чудесно. — Той бегло се усмихна като видя, че Елтек най-сетне започва да си дава сметка какво всъщност е означавала снизходителността на Даран. — С удоволствие бих си поприказвал още малко с теб, приятелю — приключи Пазителя, — но двамата с Негово Височество имаме работа в Цитаделата — държавни дела, нали разбираш. — Той леко повиши тон. — Вече може да отведете затворниците, капитан Торгун. Ще бъдете ли така добър да ги придружите до корабите им? Чака ги много работа, ето защо съм уверен, че нямат търпение да започнат.

— Слушам, лорд Бранд — отвърна Торгун, отдавайки чест.

— Елтек! — обърнах се към разпопения свещеник.

— Какво има? — отговори кисело той.

— Приятно пътуване. Надявам се новият дом да ти хареса.

Това беше последният път, когато Мечият култ надигна глава на Острова на бурите. Минаха са повече от три хиляди години, откакто Елтек и неговите последователи се заеха да си изкарват прехраната със земеделие по онези скалисти островчета. Макар риванците да са твърдоглави и упорити алорни, те доста добре схванаха урока на Даран и още го помнят. Мисълта да пръскаш птичи тор по голите скали, за да си осигуриш мизерно съществувание, не допада на много хора. А брулените от вятъра островчета ще са си на мястото. В очакване на нови заселници.

Пролетта на следващата година дойде късно, а аз ставах все по-неспокойна. Една нощ, когато силен вятър блъскаше дъжда в прозорците на Цитаделата и аз се мятах тревожно върху леглото си, гласът на майка ми стигна до мен. „Поулгара — каза тя, — не мислиш ли, че е време Даран да се ожени?“

Да си призная, въпросът на майка доста ме сепна. Колкото и да беше неоснователно, аз все още смятах племенника си за дете. Ако признаех, че вече е станал мъж, това щеше да ме отдели още повече от Белдаран.

На следващия ден обаче, когато тримата с Даран и Кеймиън се събрахме за обичайното обсъждане на държавните дела, аз доста внимателно огледах племенника си и бях принудена да призная, че мама имаше право. Даран беше с пясъчноруса коса, а за разлика от брюнетите, светлокосите хора обикновено изглеждат по-млади за възрастта си. Изведнъж забелязах, че той се е превърнал в мускулест млад мъж. Преодоляването на трудностите в управлението на кралството пък го беше дарило с необичайна за неговите години мъдрост.

— Защо ме гледаш така, лельо Поул? — попита с любопитство той.

— О, няма някаква специална причина. Стори ми се, че си оставил едно място под брадичката си необръснато, това е всичко.

Той прокара пръсти по гърлото си.

— Така е — съгласи се, — май отдолу малко боде. Как мислиш, добре ли е да си пусна брада?

— Не — рекох, — категорично не. И без това наоколо има достатъчно рошльовци. А сега да решим как да запълним местата на свещениците. Повечето от тях са с Елтек по островчетата на север.

— Добре сме си и без свещеници, лельо Поул. Рано или късно повечето от служителите на Белар стават последователи на Мечия култ. Не ми се ще да минавам отново през това изпитание.

— Имаме нужда от свещенослужители, Даран.

— И за какво са ни?

— Да извършват сватбите и погребенията — отвърнах му доста рязко. — Младите хора на острова започват да се опитват да избегнат брака, а липсата на свещеници ще им дойде като добро извинение. Сигурно неженените си прекарват много забавно времето, но това подронва морала на хората ти, съгласен ли си?

При тези мои думи той целият пламна.

— Ще позволите ли аз да се заема с този проблем, Ваше Височество? — предложи Кеймиън. — Бихме могли да запълним редиците със свещеници на Белар от Черек и Драсния, но тогава има огромен риск култът отново да се върне на острова. Ще поговоря със свещеника в придворния параклис и ако той е съгласен, ще основем собствена школа по теология тук, в храма. Аз лично ще подготвя изискванията към кандидатите, така че в нея да не може да се промъкне нито един, кривнал от правата вяра.

— Ти си ученият сред нас, Кеймиън — сви рамене Даран. — Постъпи, както намериш за добре. — Той погледна към прозореца, откъдето проникваше светлината на облачното утро. — Кое време е според теб? — обърна се към мен той. — Имам час при шивача тази сутрин.

— Вече е четвъртият час след зазоряване, скъпи — отговорих му.

— Кой знае защо ми се струва, че е по-късно.

— Имай ми доверие, Даран.

— Разбира се, лельо Поул — той стана. — Ще се върна отново след обяда. — После демонстративно огъна рамене. — Този жакет взе да ми отеснява в раменете. Шивачът ще трябва да го поотпусне. — После решително се отправи към вратата и излезе.

— Кеймиън — казах аз, щом вратата се затвори.

— Кажи, Поул.

— Хайде да му намерим жена. Започва да придобива манталитета на стар ерген, а това ме тревожи.

Кеймиън избухна в смях.

— Кое му е смешното?

— Никога досега не съм чувал този въпрос да се поставя от такава гледна точка, Поул. Защо по-добре не изготвя един списък с всички свободни и притежаващи необходимите данни млади благороднички в кралството?

— Не е задължително да са само благороднички, Кеймиън — твърдо го прекъснах аз.

— Че позволено ли е принц да се жени за обикновена жена? — Кеймиън изглеждаше сепнат.

— Позволено е да се ожени за всяка, която аз му посоча, Кеймиън! — рекох. — Имаме работа с едно необикновено семейство, за което не важат обичайните правила. Не ние ще избираме жена на Даран. Решението ще дойде от другаде.

— Така ли? И откъде?

— Не ми е позволено да го казвам. Пък и ти едва ли би ми повярвал, дори да ти разкрия тайната.

— А, значи едно от онези неща — каза той с леко отвращение.

— Точно така. А сега започвай със списъка, пък аз ще се допитам до моя източник за напътствия.

Той въздъхна.

— Какво не е наред?

— Ненавиждам този род неща, Поул. Предпочитам всичко да си има разумно обяснение.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Да не искаш да кажеш, че любовта и бракът има нещо общо с разума, Кеймиън? Хората се присмиват на птиците, които се подлъгват по пъстрата перушина, но ние доста приличаме на тях. Имай ми вяра за тези неща, приятелю.

— Май доста злоупотребяваш с този израз днес, Поул.

— Ако вие с Даран ме слушахте по-внимателно, нямаше да ми се налага да го повтарям толкова често. Хайде, върви сега, Кеймиън, предстои ми много работа.

Върнах се в стаята си и потърсих връзка с майка ми.

„Слушам те, Поулгара“ — стигна до мен мисълта й.

„Кеймиън прави списък на всички достойни млади жени на острова, майко. Как да разберем коя е най-подходяща?“

„Двамата с Даран сами ще го разберете.“

„Нали не искаш да кажеш, че ще оставим той да реши? Вярно, добро момче е, но това е изключително важно решение.“

Усетих, че тя се смее с пълно гърло. „Просто заведи всички девойки една по една в тронната зала, Поул — каза ми тя. — Веднага ще разбереш коя е бъдещата булка, а и Даран също ще го усети.“

Така и сторихме. Трябва да призная, че изобщо не подходихме фино и дискретно към изпълнението на нашия план. Кеймиън се постара всички ясно да разберат, че Даран прави сгледа, макар в действителност това най-малко да занимаваше ума на принц-регента. Всички девойки на острова преминаха тържествено една по една пред трона на риванския крал. Бяха облечени в най-официалните си дрехи и имаха на разположение само по пет минути, през които да се опитат да впримчат в брачен хомот принца. А той с всеки изминал миг ставаше все по-нервен и все по-уплашен. Този парад продължи няколко дни и горкият Даран вече се давеше в сиропено-ласкателните усмивки на момичетата от Острова на бурите, всяко от които показваше най-доброто от себе си, за да го омагьоса.

— Ако това продължи още малко, лельо Поул, аз просто ще избягам — заплаши той една сутрин.

— Моля те, не го прави, скъпи — казах. — Ще ме принудиш да те преследвам и да те върна насила тук. Ти трябва да се ожениш, Даран, защото ни е нужен наследник за трона на баща ти. Този дълг стои над всичко останало. А сега върви да поспиш, защото започваш да изглеждаш измъчен и измършавял.

— И ти ще добиеш този вид, ако всички започнат да те оглеждат лакомо като свински бут.

Мисля, че беше следващият ден, когато тя влезе в залата. Беше много дребна, с коса, тъмна почти като моята, и огромни блестящи черни очи. Нейният баща беше измежду най-дребните и незначителни благородници на острова, малко по-високостоящ от прост селянин. Той имаше малко имение високо в планините. Момичето се казваше Ларана, носеше обикновена рокля и влезе в тронната зала доста неуверено. Погледът й беше сведен към пода, а по алабастровата кожа на страните й се беше появила лека руменина. Усетих как дъхът на Даран рязко секна и се обърнах да го погледна. Лицето му беше много пребледняло, а ръцете му трепереха. Но което беше най-важното — Сферата на Учителя грееше с мека розова светлина върху ефеса на меча на Рива. Нейното сияние беше същото като руменеца върху бузите на Ларана.

Леко пристъпих към мястото, където стоеше Риванския Пазител.

— Отпрати останалите, Кеймиън — посъветвах го аз. — Тази, която търсехме, дойде.

Кеймиън се взираше невярващо в греещата с розова светлина Сфера.

— Това беше ли предвидено да се случи, Поул? — попита той със сподавен глас.

— Разбира се — дръзко отвърнах. — Нали не мислеше, че викаме тези момичета, само за да се разтъпчат до двореца? — После се спуснах по стълбите на подиума, върху който стоеше тронът, и приближих бъдещата булка.

— Добро утро, Ларана — поздравих я аз.

— Лейди Поулгара — отвърна тя с изящен поклон.

— Защо не дойдеш с мен, мила? — рекох.

— Но… — и тя погледна към Даран с нескрит копнеж.

— По-късно ще имаш достатъчно време да си поговориш с него, скъпа — уверих я аз. — Даже предостатъчно време, бих казала. Но преди това има някои неща, които би трябвало да научиш. Нека приключим с тях още от самото начало. — После твърдо хванах ръката на бъдещата булка и я поведох към вратата.

— Лельо Поул! — настигна ме гласът на Даран, който почти беше изпаднал в паника.

— По-късно, скъпи, по-късно — казах му. — Вие с лорд Бранд по-добре вървете в нашата заседателна зала. След това и ние с Ларана ще се присъединим към вас.

Заведох момичето в моите покои, накарах го да седне и му предложих чаша чай, за да се поуспокои. После в най-общи линии разказах за необикновеното семейство, към което скоро щеше да се присъедини.

— Мислех, че всички тези истории са просто вълшебни приказки, лейди Поулгара. Нима искате да ме уверите, че са се случили в действителност?

— Сигурно разказвачите са добавяли по малко и от себе си и са ги поукрасили, скъпа — отговорих, — но в основата им така или иначе има истина.

— А принцът знае ли, че аз съм избраницата?

— О, мила ми Ларана — засмях се аз. — Мигар не видя лицето му? Той вече е готов да мине през огън и вода, само и само да стигне до теб.

— Но аз с нищо не се отличавам от останалите момичета.

— Това не е вярно, скъпа — отговорих твърдо аз. — Ти никога не си била обикновено момиче, а и никога няма да се превърнеш в обикновена домакиня. Изпий си чая, а после ще отидем при мъжете.

Тя бързо остави чашата си настрана.

— Няма да е зле да побързаме — каза. — Не бих искала той да избяга някъде.

— Няма от какво да се боиш, скъпа. Той изобщо не иска да избяга от теб. Остави го да те почака малко, това ще му се отрази добре.

Когато двете отидохме при Кеймиън и Даран в залата със сините завеси, аз бях подложена на същото изпитание като през онзи далечен ден в Камаар, когато сестра ми за първи път се срещна с Рива.

— Няма ли да си разменят поне една дума? — не издържа и ми прошепна Кеймиън след половинчасова тишина.

— Те си говорят един на друг, Кеймиън. Можеш да го доловиш с очите си обаче, а не със слуха.

Той се загледа в лицата им и видя обожанието, изписано върху тях.

— Разбрах за какво говориш, Поул. Чувствам се много неудобно да стоя в една стая с тях.

— Така е — съгласих се, а после погледнах изпитателно Ларана. — Дай ми десетина дни, преди да обявиш сватбата, Кеймиън. Трябва доста подробно да обсъдя с Арел венчалната рокля на Ларана, пък е нужно да уточним и някои други подробности.

— Значи всичко вече е решено? Така изведнъж? Пък аз ухажвах жена си повече от половин година!

Потупах го леко по бузата.

— Това тук е много по-сигурно, скъпи — казах му. — Сега на теб ще се падне задължението да взимаш най-важните решения на острова през следващите няколко месеца. Известно време Даран няма да е с всичкия си. Говори с Рива и му кажи какво се готви тук. Той също ще трябва да присъства, но му е нужно време да се подготви за появата си пред хората.

— Това може и да не се окаже толкова просто, Поул. През последната година той стана много саможив и затворен. Ако не го познавах достатъчно добре даже бих казал, че се бои от хората.

— Ти му кажи какво става, Кеймиън, а после аз ще поговоря с него.

Кеймиън отново погледна децата.

— Следващият проблем ще дойде от това как да разделим тези двамата. Освен това навън вече притъмнява и сигурно ще трябва да ги нахраним.

— Те не са гладни, Кеймиън. Дай им още малко време, а после ще отведа Ларана в моите покои за през нощта.

— И залости здраво вратата зад себе си. Може да се окаже доста трудно да държим разделени Даран и Ларана.

— Аз имам грижата за това, Бранд. Сега прати хора да повикат Арел. Кажи й, че ще я чакам утре рано сутринта. — После се приближих към мястото, където децата все още не откъсваха очи един от друг. — Попита ли я вече, Даран? — казах, разтърсвайки рамото му, за да привлека неговото внимание.

— За какво да я питам, лельо Поул?

Изгледах го строго и продължително. Той леко се изчерви.

— О — рече, — за това ли? Не е необходимо, лельо Поул.

— Защо все пак не го направиш, Даран? Тези дребни подробности са много съществени в едно цивилизовано общество.

— Добре, щом смяташ, че е необходимо. Но доколкото знам, това вече е решено. — И той отново погледна към младата жена, с която щеше да сподели остатъка от живота си. — Съгласна си, нали, Ларана?

— За какво да съм съгласна, милорд?

— Да се омъжиш за мен, разбира се!

— А, това ли било — отвърна тя. — Естествено, че съм съгласна, милорд.

— Е, видя ли, не беше толкова трудно.

Сред девойките, които още чакаха за среща с престолонаследника, се понесе плач и писък, когато бяха безцеремонно отпратени по съкратената процедура. Ние с Кеймиън пък бяхме обсадени от също толкова отчаяни татковци, които яростно протестираха. Те бяха възмутени не толкова от отхвърлянето на дъщерите им, колкото от изплъзналата се изпод носа им възможност да се издигнат в обществото и да станат приближени на краля. Двамата с Кеймиън успяхме обаче да успокоим всички наежени бащи с мъгляви обяснения като „съдба“, „предопределение“ и „така-им-било-писано“. Вярно, нашите аргументи бяха доста съмнителни, но убедителните лъжи са душата на дипломатическата игра.

Арел надмина дори собственото си майсторство с новата венчална рокля — изпод ръцете й излезе една фантазия в бледосиньо, отрупана с дантела. Двете с Ларана съвсем си допаднахме, когато тя ми призна, че синьото е нейният любим цвят. От все сърце одобрих изтънчения вкус на момичето.

Сватбената церемония се състоя по обед в един слънчев пролетен ден. Тронната зала на Рива, подходящо украсена за случая, беше обляна в ярка светлина.

(Не зная кой се погрижи това да стане точно така. Не бях аз във всеки случай.)

След венчавката последва обичайният пир, но още призори аз бях навестила избата и направих някои изменения в най-любимата напитка на алорните. Бирата пак си имаше вкус на бира, освен това изглеждаше и миришеше по същия начин, но не предизвикваше обичайния ефект в хорските глави. Сватбарите пиеха чаша след чаша, както всъщност постъпват всички сватбари, но от това нищо не последва. Нямаше никакви свади, сбивания, никой не падна под масата, никой не повръщаше по ъглите и никой не остана да хърка на пода след приключване на пиршеството. Затова пък на следващата сутрин не един и двама примираха от главобол. Не бях толкова жестока, че да ги лиша от всичките удоволствия на пиенето!

След церемонията в тронната зала аз прекарах почти целия следобед с моя зет. Сега косата на Рива Желязната хватка беше снежнобяла и по всичко личеше, че никак не е добре със здравето.

— Всичко май вече е почти приключено, а, Поул? — малко тъжно рече той.

— Не те разбирам, Рива.

— Моята работа е свършена, пък и аз съм много уморен. Щом Ларана се сдобие с наследник, бих могъл да се оттегля. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Накарай майсторите да построят нова гробница за нас двамата с Белдаран. Мисля, че е редно да спим вечния си сън един до друг.

Естествената реакция на подобна молба най-често е да речеш с принудена веселост: „На теб още дълго време няма да ти трябва гроб“ или пък нещо от този род, но аз твърде уважавах Желязната хватка, за да го оскърбявам по този начин.

— Ще се погрижа за това — обещах.

— Благодаря ти, Поул — каза той. — А сега, ако нямаш нищо против, ще вървя да си легна. Преживяхме един много напрегнат ден и съм много, много уморен. — После стана и с приведени рамене напусна залата.

След сватбата няколко години на острова преминаха тихо и спокойно. Имаше известно безпокойство от това, че Ларана не позна веднага радостта на майчинството, но аз се стараех да успокоявам всички, доколкото това беше по силите ми. „За тези неща се иска време“, отвръщах обикновено. Толкова често го повтарях обаче, че накрая сама на себе си опротивях.

После, в 2044 по алорнския календар, почина Черек Мечото рамо и това потопи в скръб цяла Алория. Черек беше титан и неговата смърт отвори голяма празнина.

През зимата Ларана предпазливо ни уведоми, че чака дете, а синът й се роди през лятото и Даран го кръсти Черек в памет на своя починал дядо по бащина линия. След кръщелния ритуал ръчичката на инфанта по традиция беше поставена върху Сферата и тя отговори по обичайния начин. После занесохме детето в покоите на Рива, за да види кралят своя внук.

— Нали така е добре, татко — попита Даран, — да го кръстим на твоя баща.

— Татко би бил щастлив — каза Рива с немощен глас. Той протегна ръце и аз му подадох неговия внук. Кралят подържа детето известно време с нежна усмивка на сбръчканото си лице. После го остави и потъна в сън.

Рива никога вече не се събуди.

Погребението беше тържествено, но не предизвика особена скръб у присъстващите. Оттеглянето на Рива го беше скрило от очите на хората и мнозина на острова бяха изненадани, че той е бил жив чак досега.

След погребението аз дълго размишлявах. Даран и Кеймиън се справяха отлично с държавните дела и нищо повече не ме задържаше на острова. И така, през пролетта на 2046 аз си събрах нещата и се приготвих да се върна в Долината.