Поулгара — магьосницата

Двадесет и трета глава

И до днес продължавам да вярвам, че дори баща ми не успя да вникне напълно в онова, което ми каза Онтроуз при нашия последен разговор. Когато моят любим говореше за дълг, в тази дума той включваше всичко.

Като придворна дама в палата на Во Вакюн, аз бях задължена да се подчинявам на заповедите на херцог Андрион. Но най-висшата ми отговорност беше моето собствено херцогство. Тази съдбоносна обвързаност между мен и хората, за които се грижех, превъзхождаше всичко останало на света. Гартеон Астуриански разруши Вакюн. Логично бе следващата му крачка да е унищожаването на Ерат. Дори да ми струваше живота, аз бях длъжна да се подчиня на последното желание на любимия човек. Това беше мой дълг. А по онова време не ми оставаше нищо друго, освен да следвам дълга си.

Не си направих труда да обясня всичко това на баща си. Всъщност ние двамата изобщо не си проговорихме, докато не излязохме от лесовете на Вакюн и препуснахме из равнините на Сендария. Би било само загуба на време, ако решах да се впусна в обяснения и тълкувания. Баща ми никога през своя живот не беше управлявал дори малко графство, ето защо едва ли си даваше сметка какво непосилно бреме е да се носи корона. Сигурно си мислеше, че моето мрачно мълчание е обикновено женско цупене. В действителност обаче аз угрижено размишлявах как да отбранявам южната си граница срещу неизбежната астурианска атака. В едно бях сигурна — най-напред трябваше да се откопча от този стар досадник.

Когато стигнахме Мурос, в града цареше хаос. Търговците отчаяно се опитваха да примамят първия срещнат да купи стоката им на каквато и да е цена. Алгарите бяха отвели стадата си за по-сигурно отвъд планините. Улиците и къщите пустееха. Не беше нужно човек да е военен гений, за да разбере, че астурианците щяха да се озоват пред портите на града съвсем скоро. Колкото повече обмислях положението, толкова повече се убеждавах, че именно Мурос трябва да стане ключ към отбраната на южната ми граница. Формално градът принадлежеше на васитското херцогство, но сривът на Вакюн го остави като самотен остров сред бурно море. Сега той беше лесна плячка дори за някой случаен пътник, стига той да си направеше труда да го завземе.

Докато с баща ми се отдалечавахме от Мурос, аз вече бях решила да присъединя града към моето херцогство, ведно с прилежащите към него земи чак до бреговете на река Камаар. Реката щеше да послужи за по-сигурна отбранителна линия, отколкото някаква си въображаема черта, прокарана между Вакюн и Ерат.

Най-важното обаче оставаше да се отърва от баща си, за да мога да действам на спокойствие.

Беше по обед в един прекрасен летен ден, когато най-сетне се добрахме до останалите без покрив развалини от къщата на мама. Тогава опънах юздите на коня си и скочих от него.

— Аз съм дотук — рекох.

— Какво?!

— Чу ме много добре, татко. Ще остана тук — казах решително и се постарах да му покажа, че това е окончателното ми решение. Не исках да остана неразбрана или пък да му дам повод да се съмнява в моята искреност.

— Трябва да работиш, Поул!

Не очаквах такива думи, при това от човек, който винаги е бягал от работата като от чума!

— Това не е за мен, татко — отвърнах. — Ти ще трябва да се погрижиш за нашите общи задължения. Върви в кулата да ровиш сред безценните си пророчества. Аз нямам повече работа там. Двамата сме квит и можем да се разделим мирно и тихо. А сега си върви и повече не ми досаждай.

Това, разбира се, беше моя неосъществима мечта. Знаех, че татко ще поостане ден-два, докато се охладят страстите, а после отново ще започне за се промъква зад гърба ми, да не би да изпусне нещо. Изчаках около час, за да не може да ме чуе, после се превърнах на сокол и полетях обратно през планините към Ерат.

Пристигнах в къщата си край езерото по здрач. Още от вратата започнах да търся моя сенешал Малон Килансън. Малон беше пряк наследник на един от по-младите братя на Килан и чертите му твърде напомняха неговия далечен прачичо. Беше умел и вещ в делата служител, практичен и трезв в преценките, а откритият му характер предразполагаше хората и те с охота му помагаха, също както на Килан навремето. Нескрито одобрявах решението на Малон да не пуска нелепа проскубана брада, която обикновено загрозява мъжете, пък и скриваше приятните черти на Килан.

Заварих го задълбочен над картата в моята библиотека. Той видимо се сепна, когато влетях в стаята.

— Слава на боговете! — възкликна. — Помислих, че си загинала под развалините на Во Вакюн, Твоя Светлост. Как успя да се отървеш?

— Баща ми реши да ме спаси, Малон — казах. — Какво става тук?

— Страхувам се, че всичко е безнадеждно изгубено, милейди — отчаяно отвърна той. — Хората в херцогството знаят, че астурианците скоро ще дойдат и ще ни поробят. Затова отчаяние ни е налегнало отвсякъде. Като научих, че може би си загинала във Во Вакюн, Твоя Светлост, сърцето ми слезе в петите и взех да кроя планове как да се спасявам през планините на Алгария.

— Канел си се да дезертираш, а, Малон? — обвинително рекох аз.

— Вярвах, че си мъртва, Твоя Светлост, затова вече никому нищо не дължах тук.

— Значи всичко неудържимо се разпада, така ли?

— Така е, Твоя Светлост. Армията се върти като метилява овца и не знае кой път да хване. Астурианците вече ни дишат във врата и всеки, у който е останала поне капка здрав разум, гледа да се скрие, нали разбираш.

— Добре тогаз, божа кравице — обърнах на неговия васитски диалект аз, — сега остави скубането на косите за по-нататък, защото нас двамата работа ни чака. Стегни си пояса, избърши си носа и да действаме. Астурианците може и да са превзели Вакюн, но докато аз все още дишам, това на Ерат няма да се случи, нали ме разбираш.

— Божичко, сякаш милата ми майчица проговори, лейди Поулгара! — каза през смях той. — Ще може ли някак да задържим проклетите астурианци да не ни подпалят чергата?

— Може и да му намерим колая, Малон. — Замислих се за момент. — В продължение на векове Ерат и Вакюн бяха неразривно свързани, затова не сме привикнали да мислим самостоятелно. — Смръщих лице. — Това най-вероятно е моя вина. Почти цялото ми внимание беше насочено към запазването на мира в Арендия и се разкъсвах между задълженията си тук и във Во Вакюн. Сигурно е трябвало да отделям повече време за собствения си дом. Но което е по-важно, войската ми винаги е била придатък към васитската армия, затова генералите почти нямат опит в самостоятелното взимане на решения. — Хвърлих кос поглед към моя събеседник. — Ще ми помагаш ли да обучим някои от нашите войници да си служат със собствените глави?

— Като ми говориш така, госпойце, съм готов да те последвам навсякъде!

— Добре тогава. Върви при генерал Холбрен, дето командва войската ни. Той е стабилен и разумен човек, както и сам ще се увериш. Кажи му, че съм се върнала и сега аз давам командите. Той вече ще знае какво да каже, като препредава моите заповеди на подчинените си. Отпървом ще им са нужни дълги и подробни обяснения. След като обаче им стане ясно, че нарежданията идват от тук, а не от Во Вакюн, ще можем малко да поотпуснем юздите. Първото, което искам да предадеш на Холбрен, е, че ще присъединим Мурос, Камаар и Дарине към нашето херцогство барабар със земите около тях. От сега нататък всичко на север от река Камаар е мое.

— Може някой да остане недоволен от това, Твоя Светлост. Тия васитски барони в пограничните райони са страшно опърничави и независими, нали ме разбираш.

— Ще го преглътнат, Малон. Аз съм по-могъща, по-възрастна и по-лоша от тях. Не мога да позволя съвсем близо до мен да клокочи постоянна заплаха, която да не мога да контролирам. Като начало кажи на Холбрен да насочи всички сили към Мурос. Това е много богат град и на херцог Гартеон Астуриански сигурно вече му текат лигите при мисълта как ще пресипе неговите съкровища в собствената си хазна. Но аз ще го перна през пръстите и ще му дам един хубав урок по добро възпитание. Само веднъж да пресече река Камаар, така ще го нагазя, та ще се чуди откъде му е дошло.

Призори вече бяхме нахвърляли в общи черти как ще разгърнем силите си. Познавах достатъчно добре генерал Холбрен, затова му имах вяра, че ще се погрижи за подробностите.

— Убедена съм, че поне някои части на васитската армия са успели да се измъкнат от кладите на Во Вакюн — казах. — Предай на Холбрен, че негова първа грижа е да издири тези хора.

— Да съберем ли още от нашите, милейди? — предложи Малон.

— Не. Ако обмислим всичко както трябва, няма да са нужни подкрепления. Това, което наистина ни е необходимо, са сведения за придвижването на астурианските войски. За генералите е важно да знаят точно къде се струпват техните пълчища за пресичането на река Камаар. Тогава ще сме подготвени да ги посрещнем. Васитските воини, притаени в клоните на дърветата, ще са нашите очи и уши. Нека генерал Холбрен се опита да им внуши, че дори и най-незначителната информация за марша на нападателя ще е много по-ценна от това да се нахвърлят безразборно върху всеки срещнат астурианец.

— Шпионирането не е сред най-уважаваните занимания, милейди — напомни ми Малон.

— Ние ще го превърнем в почтен занаят, Малон. Кажи на Холбрен да размахва като знаме думата „патриот“ пред оцелелите васити. Длъжни сме да им внушим също така, че техен патриотичен дълг е да не се оставят да бъдат убити, ако в главите им все още има непредадена и най-дребната информация за вражеските войски.

— Но там все пак трябва да има някой оцелял — подчерта Малон. — А от васитските земи през река Камаар преминават много хора, не знаехте ли?

— Ще трябва да ги подслоним някак. Като превземем Мурос, ще построим бежански лагери и ще осигурим храна.

— Колко сте милостива и щедра, милейди!

— Това няма нищо общо с благотворителността, Малон. Имам причини да желая васитите, останали в своите земи, да бъдат сигурни, че жените и децата им са в безопасност. Това ще ги накара да ни служат предано като дебнат и шпионират с четири очи и уши. Сега остана да обсъдим отбраната на нашите брегове.

Привечер вече бяхме приключили с най-общия план за отбрана в дебнещата на прага ни война. Тогава се съсредоточих върху нещо, което наистина изискваше специално внимание.

— Малон, ние двамата с теб постоянно трябва да поддържаме връзка. Нямаме никакво време да пращаме вестоносци на коне от едно до друго място из херцогството, които после да идват в къщата, където живея сега.

— А къде е това, Твоя Светлост?

— В момента двамата с баща ми не си говорим. Той искаше да отида при него в кулата му насред Долината, но аз останах в старата къща на майка от северния край. Баща ми е от хората, дето все си врат носа в чуждите дела, затова съм сигурна, че ще се опита да надуши какво става. Нямам намерение да му давам повод да идва дотук, за да слухти и дебне наоколо. Ето защо се налага да се навъртам около къщата на майка ми. Ти ще предаваш моите заповеди на генерал Холбрен. — Погледнах го прямо. — Знаеш коя съм аз, нали, Малон?

— Разбира се, Твоя Светлост. Ти си херцогинята на Ерат.

— Остави това. Кажи коя бях аз, преди да стана херцогиня на Ерат?

— Ами, казвали са ми, че си била Поулгара Магьосницата.

— Аз все още съм такава, Малон. От това не можеш да се освободиш също като да свалиш ръкавица. Способна съм да правя неща, които не са по силите на останалите хора. Знаеш ли малката стая на върха на северозападната кула?

— Да не би да е оня килер, дето държим метлите и парцалите?

— Така ли го използвате сега? Е, нямахме точно това наум с твоя прачичо, когато го строихме. Но сега всичко е без значение. Омагьосала съм тази стая. Двамата с Килан я използвахме, когато трябваше да говорим, а аз не бях в херцогството. Щом имаше да ми казва нещо, той се качваше в кулата и аз можех да го чуя, независимо къде се намирам.

— Ама че чудна работа!

— Това е нещо обичайно за моето семейство. Я се качи горе да пробваме дали магията още действа.

— Щом е така, няма защо да се бавим, Твоя Светлост. — Той излезе от стаята с доста озадачено лице.

Обърнете внимание, че нямах време да обяснявам надълго и нашироко, затова поукрасих разказа си с няколко невинни лъжи. Стаята по нищо не се отличаваше от останалите. Но аз исках Малон да повярва, че тя е омагьосана.

Мисля татко е обяснил на Гарион, че нашите „дарби“ дремят у всеки човек. Повярва ли някой, че може да постигне нещо, това обикновено става. Ако Малон вече е вътрешно убеден в магическата сила на килера за метли, значи моят план е проработил.

Трябваха му няколко минути да се качи до върха на кулата. После аз мислено го потърсих.

„Малон Килансън, чуваш ли ме?“

„Толкова ясно, сякаш стоиш от дясната ми страна, Твоя Светлост“ — извика той с променен глас.

„Няма нужда да говориш, Малон. Просто помисли онова, което имаш да ми казваш.“

„Божичко, какво чудо!“ — мисълта му беше много по-ясна и чиста от гласа.

„Изчакай малко така, докато почистя паяжините от старото заклинание, Малон — казах. — Не съм използвала това място от векове. — Забелязах, че споменаването на нещо толкова близко и познато като почистването на къщата усили неговата вяра. — Ето така — продължих след минута-две, — сега е по-добре, нали?“

„Много по-добре, милейди.“

Всъщност нямаше никаква разлика. Продължихме постепенно да увеличаваме разстоянието помежду си и се забавлявахме така, докато Малон не се убеди окончателно в действието на свръхестествените сили. След това отново се събрахме в библиотеката.

— Сега е най-добре да се връщам — казах. — Сигурно баща ми ще започне да дебне. Той е способен доста здраво да ме притисне, затова трябва да препредаваш заповедите ми на генерал Холбрен. Ще ти напиша пълномощно, което да удостоверява, че говориш от мое име. Така няма да има никакви спънки в нашия план. Двамата ще поддържаме постоянна връзка, затова искам всяка вечер по залез слънце да се качваш в кулата. Ще ми разказваш какво е станало през деня и ще ме уведомяваш за онова, което налага да си кажа думата. Аз пък ще те напътствам как да постъпиш, за да бъде всичко наред.

— Ама че си умна, Твоя Светлост! Само как се справяш с това да си на две места едновременно!

— Е, може още да се желае. Това е доста неудобен начин да се върши работа, но сега нямаме избор. Сложим ли веднъж ръка на Мурос, ще накарам Холбрен да разположи главната си квартира в някоя градска къща и ще омагьосам една от стаите. Така пак ще говорим, но няма да се налага да яздиш постоянно, разнасяйки послания нагоре-надолу. Предупреди Холбрен да озапти войниците си да не плячкосват из Мурос, когато превземем града. Жителите му не са наши врагове.

— Ще се погрижа, милейди, можеш да разчиташ на мен.

Написах му пълномощно, издържано в свръхофициален тон, после излязох в градината и се покрих с перушина. Оказа се, че съм се върнала в къщата на мама съвсем навреме. Докато кръжах отгоре, забелязах баща ми да се притаява около развалините. Едва ми остана време да приема собствената си форма. Но както се спусках надолу, ми хрумна нещо, което можеше да се окаже от полза и по-късно. Кацнах върху едно клонесто дърво на десетина метра от къщата и прелях от сокол в бяла сова. Знаех, че това ще разстрои баща ми, а освен това би могло да обясни внезапните ми отсъствия. Той щеше да реши, че съм излязла да ловувам наоколо. Оставих го да дебне около четвърт час, докато стана съвсем неспокоен. После кацнах на земята, върнах човешкия си образ и се престорих, че мия и чистя чак до залез слънце.

Превземането на Мурос мина тихо. Войниците ми, свалили от себе си отличителните знаци, се промъкнаха в града по двама, по трима, смесвайки се с тълпите бежанци от Вакюн. Не искахме астурианците да знаят за тяхното присъствие, докато градът не се окажеше изцяло под наш контрол. Отсечените и бързи команди, които пращах на генералите си чрез Малон, ги накараха да се почувстват отговорни и осмислиха действията им. Това повдигна духа на цялата армия. Оказа се, че нейното самочувствие стана заразително. Жителите на Мурос взеха да проумяват, че свършекът на света не е дошъл с падането на Во Вакюн и че астурианците може и да не са непобедими.

Следващата част от моя план щеше да се окаже по-трудна за войниците. Южняшката ми армия беше предимно от васитски произход и сред нейните редици се надигна недоволство, което граничеше с открит бунт. Причина за това стана предадената чрез Малон на Холбрен и останалите генерали заповед да се избягва всяка среща с астурианците, а ако това се случи, нашите да си плюят на петите. Предполагам, че изразът „Да си плюеш на петите“ изобщо не съществува в речника на арендите.

„Опитваме се да примамим астурианците към решителната битка, Малон — обясних търпеливо на приятеля си, когато той ми предаде възраженията на Холбрен и останалите генерали. — Искам армията на Гартеон да повярва, че ние сме толкова разбити и паднали духом, та се боим дори от сенките си. Когато всички до последния войник пресекат река Камаар, едва ли ще очакват някаква сериозна съпротива от нас. В този момент ще се нахвърлим отгоре им като изгладнели тигри. Искам ужасените им писъци да достигнат чак до оная миша дупка, в която са се сврели Гартеон и неговият чуждестранен приятел.“

„Май много мразиш Гартеон, а, милейди?“

„«Омраза» е слаба дума за онова, което изпитвам към Гартеон. С радост бих го въртяла няколко седмици върху слаб огън като чеверме.“

„Тогава от сега нататък ще си нося подпалки в джоба, просто за всеки случай, Твоя Светлост.“

„Ти си много мило момче, Малон.“

„Ще притисна генералите ти в Мурос, милейди — обеща той, — та да приберат бойните си рогове и да изчакат подходящия момент, докато всички проклети астурианци не минат отсам реката. После ще ги изядем за закуска.

Явно трябва лично да отида на юг, за да ги накарам да се вслушат в думите ми, затова няма да можем да говорим близо седмица. Ама ти не си слагай грижа на сърцето, милейди. През това време ще заложа капан на астурианската армия, нали ме разбираш.“

„Напълно те разбирам, Малон.“

Нашата стратегия за битката при Мурос не се отличаваше с нищо оригинално. По онова време обаче, астурианците не бяха любители на четенето. Историческите книги в техните библиотеки стояха плесенясали и покрити с дебел слой прах, затова се надявах враговете ни да не надушат още отначало изтъркания от употреба план. Холбрен и останалите генерали най-сетне схванаха за какво става дума, но обикновените войници още си блъскаха главите около това, което се случва.

Благодарение на нашата измама астурианците ставаха все по-дръзки и в началото на есента цялата армия на Гартеон се струпа на брега на река Камаар. Баща ми продължаваше да дебне и аз не можех да присъствам лично, за да направлявам контраудара, който бях замислила. Ето защо генерал Холбрен трябваше да се справя сам. Той безспорно имаше качества за такава отговорна задача, но въпреки това аз си върнах стария навик от детинство да си гриза ноктите. Хиляди въпроси „Ами ако…“ не ми даваха да мигна.

Имаше едно нещо обаче, което можех и сама да свърша. Наредих на Малон да открие колкото се може повече оцелели васити и да ги събере в точно уречена нощ сред останките на едно селце на половината път между Во Вакюн и река Камаар, така че да мога да говоря с тях. В онази нощ успях да се изплъзна от баща ми, превърнах се на сокол и полетях към мястото на срещата.

Астурианците бяха опожарили селцето и от него бяха останали само купчини овъглени греди и порутени каменни стени. Случи се безлунна нощ и заобикалящият развалините лес изглеждаше настръхнал заплашително. Усещах присъствието на хора, но те предпазливо ме избягваха, докато се промъквах към мястото на бившия селски площад. Малон стоеше сред група дрипави, но въоръжени до зъби мъже.

— А, ето те и теб, Твоя Светлост — поздрави ме той. После ме представи на събраната от кол и въже група. Сред хората имаше и благородници, които бях виждала в много по-щастливи дни. Останалите бяха крепостни селяни или търговци. Обзалагам се, че можеха да се открият и няколко разбойнически главатари. Всеки от присъстващите предвождаше група хора, които астурианците наричаха „престъпници“. Тяхното основно занимание беше да устройват засади на астурианските патрули.

— Господа — обърнах се към тях, — времето ми тук е ограничено, затова ще говоря по същество. Астурианците се канят в най-скоро време да нападнат моето херцогство. Най-вероятно ще минат през река Камаар и ще обсадят Мурос. Не очакват никакъв отпор, защото мислят, че войската ни се състои от страхливци и мерзавци.

— Чухме за това, Ваше Благородие — прекъсна ме плещест крепостник, чието име беше Белн. — Това не е за вярване, тъй да знаеш. По цял Мурос имаме роднини и те никога не са показвали покорство.

Ето затова исках да се срещна с тях! Тези васити трябваше да са наясно, че нерешителността на моята армия е само заблуда.

— Рекох им да бягат кат’ зайци, момче — отвърнах на неговия диалект. — Това си беше жив капан за астурианците, нали ме разбираш. От мен да знаеш, че армията ще си покаже рогата, когато му дойде времето.

Не използвах родния му диалект, за да му се подигравам. Умишлено премахвах бариерите между различните социални класи. Държах отпорът на васитите да е равностоен на напора на завоевателите, а това налагаше да се простя с някои лоши навици от миналото.

Белн огледа приятелите си с широка самодоволна усмивка върху брадясалото лице.

— Ама не е ли много мило момиче? — рече им той.

— Сърцето ми прелива от радост като думаш така, Белн — казах. — А след битката на полето при Мурос, която аз ще спечеля, астурианците ще бъдат разбити на пух и прах и ще хукнат панически обратно да минават реката. Тогава идва ваш ред, господа. Не ги спирайте, когато нахлуят през реката на север, а когато започнат да се връщат обратно. Тогава сте в правото си да им покажете най-доброто от вашите умения. И да е ясно — в този ден ще има две битки. Аз ще победя астурианците на бойното поле, а вие ще ги довършите тук, в гората, когато се опитат да избягат.

При тези думи те бурно показаха одобрението си.

— Има и още нещо — продължих. — След като ги опухаме от две страни, астурианците наистина ще загубят ума и дума и няма да обърнат внимание на обикновените бежанци, идващи насам. Обзалагам се, че всички вие имате любими хора, които не искат да живеят под астурианско иго. Кажете им, че са добре дошли в Мурос. Ще се погрижа да имат покрив над главата и топла храна.

— Дали това няма да намали припасите на хората ти, Твоя Светлост? — попита младият барон Атан, русокос левент, когото бях срещала няколко пъти във Во Вакюн.

— Ще се оправим, милорд — отговорих. — Подготвям се да приема васитски бежанци, още откакто падна Во Вакюн. — После отново се обърнах към всички мъже. — Зная, че вие ще останете тук да се биете до последна капка кръв. Но пратете децата, жените и старците на сигурно място. Не оставяйте тези невинни души да попаднат в плен на астурианците.

— Разбрахме те, Твоя Светлост — одобрително рече Атан. После продължи с нисък глас: — Милейди, трябва да разменя две думи с теб като свърши срещата.

— Разбира се, бароне. — Огледах събралите се патриоти. — Съветвам ви да провождате бежанците на малки групи към реката, господа. Прокарайте сигурни пътеки през гората и всеки път пращайте по десетина-дванайсет души. Ще осигуря лодки да ги преведат през реката.

Още близо половин час обсъждахме подробности около превеждането на хората, а сетне патриотите се изгубиха в тъмния лес. Накрая остана само барон Атен.

— Имам да изпълня един тъжен дълг пред теб, Твоя Светлост — каза. — С искрено съжаление трябва да те известя, че барон Онтроуз, твоят фаворит, загина при обсадата на Во Вакюн.

Сърцето ми замря. До този миг все още таях някаква надежда, че моят възлюбен е оцелял.

— Бях редом до него, когато умря, Твоя Светлост — продължи Атан. — Исках да залича петното от предателството на барон Латан върху семейната ни чест, давайки живота си в защита на Во Вакюн. Този нечестивец беше мой далечен братовчед. Граф Онтроуз обаче ми заповяда да се спася. Нареди ми да бягам, за да мога да ти предам вестта за неговата кончина. До последния миг се боеше, че неизвестността и съмненията ще те отклонят от дадената клетва. Не бих ти причинил тази болка, скъпа милейди, но той издъхна с твоето име на уста.

Сякаш желязна ръкавица стисна сърцето ми.

— Ти изпълни достойно последното му желание, милорд — благодарих аз. — А сега трябва да се разделим. Бори се до последна капка кръв в памет на нашия почитан приятел, барон Атан. Аз ще сторя същото. Ако ни се отвори случай, ще поговорим повече за тази трагична случка.

После се промъкнах обратно през развалините на селцето и се скрих сред дърветата. Там поплаках малко, но обикновеният плач ми се видя твърде незначителен за огромната болка, която късаше моето сърце. Отчаянието ми се нуждаеше от по-бурен израз. Превърнах се в сокол и сляпо полетях към висините. Рядко нощем може да се чуе крясък на граблива птица, но аз имах достатъчно основание да крещя онази нощ. Моите викове на мъка и отчаяние се носеха над тъмните лесове на Северен Вакюн и кънтяха чак до върховете на Сендарските планини. Вечните скали ги удесеторяваха с ехото си, а то браздеше огледалната повърхност на глетчерите по непристъпните зъбери.

Васитската съпротива имаше гъста мрежа от привърженици по продължението на астурианската граница и всяка новина, която стигаше до нея, много скоро ставаше известна и на Малон. Наскоро след нашата среща в разрушеното село той ми предаде, че херцог Гартеон и неговият „ангаракски съветник“ са подали носове от своето укритие и са се завърнали в палата на Во Астур.

Посланието на Малон потвърди съмненията, които таях още от самото начало. Ктучик отново се беше намесил в арендската политика. Тежката скръб от смъртта на моя възлюбен Онтроуз ме хвърли в черния кладенец на отчаянието. Но тя беше причина също така да кроя ужасяващи планове за разплата, способни да утолят ненаситната ми жажда за мъст. Уменията на лечител предлагаха голям избор мъчения, които можеха да траят седмици, ако не и месеци. Мисълта за агонията на Ктучик, която да продължи година време, ме разтоварваше като славеева песен.

Астурианската атака срещу владенията ми започна късно през есента. Войската прекоси реката и се отправи към Мурос, очаквайки само плахи опити за съпротива. Генерал Холбрен беше достатъчно разумен да не отвръща веднага на удара. Той изчака астурианците да се отдалечат на един ден разстояние от реката, и едва тогава контраатакува. Както ми обясни по-късно самият Холбрен, „не мислех, че ще е разумно да провалям хубаво заложения капан, преди мишката да е влязла цялата вътре, Твоя Светлост. Не исках да побегнат назад към реката преди да съм се разправил с тях, както аз си знам. Така или иначе, планът се оказа добър.“ Холбрен е майстор на точните изрази, когато си го постави за цел.

Към края армията вече беше взела да губи търпение, ограничавана от моите нареждания. Когато Холбрен вдигна забраните, войниците се изсипаха извън крепостта като глутница виещи изгладнели вълци.

Битката при Мурос беше кратка и жестока. Астурианските генерали тънеха в блажено самодоволство, заблудени от привидното отстъпление на войската ми, че тя е паднала духом. Бяха подготвени единствено за спокойна разходка от река Камаар до незащитения град. Ето защо слепешката се натъкнаха на жаравата, която им бях подготвила. Това още повече усложни тяхното положение. Войниците им не бяха свикнали да се сражават на открито поле. Астурия цялата е покрита с гори, а Мурос се намира в гола равнина. Моите генерали бяха обучавани от Онтроуз, ето защо не само знаеха да се бият в гъст лес, но и как да се сражават на бойното поле.

Астурианците не осъзнаха, че са обкръжени, докато не се видяха заобиколени от вражеска войска от всички страни. Това не беше битка, а по-скоро приличаше на истинско клане. Малцината астурианци, които успяха да се изплъзнат от капана, побягнаха назад към реката. Там обаче ги чакаха васитските патриоти. За мен беше известно облекчение да разбера, че армията, виновна за смъртта на скъпия Онтроуз, беше изтребена до крак в един мрачен и мразовит следобед. С това приключи първата част от моето отмъщение.

Втората част започна малко по-късно.

След победата в Мурос през границата взеха да се стичат васитски бежанци. Бях доста заета им да осигуря подслон и да намеря достатъчно храна. Малон беше моите очи и уши, а понякога даже и ръце и нямаше нито миг покой през цялата зима. Построихме нови села — предимно в моите владения — а складовете осигуряваха храна за бедните хора. Менюто едва ли можеше да се нарече изискано, но новите ми поданици изкараха зимата.

Малон предполагаше, че васитите на подходяща възраст няма да имат търпение да се присъединят към моята армия и не се оказа далеч от истината. Наредих на Холбрен да ги запише в нови батальони, предвождани от офицери на бившата васитска армия.

Когато главната щабквартира на армията се установи в Мурос, аз наистина направих някои подобрения на нашата „омагьосана стая“, та да могат и други да се свързват лично с мен, щом това се наложи.

След като войската ми с лекота отблъсна няколко нерешителни опита за преминаване на реката, астурианците вече бяха готови да се закълнат, че „вещицата от Мурос“ знае и най-съкровените им помисли. Тогава техните редици бяха покосени от страха. Гролимът не можа да убеди обикновените войници, че не е по силите ми да превърна всички в жаби само с едно махване на ръката. Легендата за Поулгара Магьосницата беше твърде дълбоко врязана в арендското съзнание, за да бъде разсеяна само защото някой се е усъмнил колко истина има в нея.

Внезапно щастието ни се усмихна. Ако Гартеон и неговият гролим бяха останали във Во Астур, ние нямахме никакъв шанс да се доберем до тях. Накрая обаче Гартеон не издържа и реши да погледне сам какво е сторила неговата армия с Во Вакюн. Злорадството след победа сигурно е нещо естествено за човешката природа, но понякога може да се окаже и много опасно.

Беше близо година след битката при Мурос, през есента на 2944, когато херцогът на Астур и неговият ангаракски приятел напуснаха Во Астур — сами, ако изобщо можете да повярвате в това — и се отправиха към руините на любимия ми град.

Малон Килансън със страхопочитание ми донасяше всяка новинка още в мига, когато тя достигнеше до слуха му, но този път премълча и потъна в дън земя. Това доста ме учуди. По-точно би било да кажа, че направо обезумях, когато гласът на генерал Холбрен ме прекъсна насред плевенето на градината и ми съобщи, че Малон е изчезнал. Пред очите ми тутакси взеха да се мяркат ужасяващите образи на астуриански убийци. Те продължиха да ме преследват, дори когато се превърнах на сокол и едва не прекърших крила от бързане към Мурос. Малон беше единственият човек в цялото херцогство, без когото наистина не можех.

Първото нещо, което направих щом стигнах Мурос, бе да заповядам на генерал Холбрен и неговите войници да обърнат града с главата надолу и да го тръскат, докато не изпадне всичко оттам. Изскочиха много интересни неща, повечето от тях незаконни, но от Малон нямаше и следа.

Както съм споменавала и преди, генерал Холбрен беше професионален военен с много опит. Отношението му към света носеше по-скоро следите на сендарския манталитет, отколкото на васитския характер. Той беше спокоен и уравновесен човек, на когото можеш да разчиташ във всичко. Но най-важното от неговия характер беше, че няма сила, която да наруши самообладанието му. Дори самото му присъствие ме успокояваше, а в този момент аз наистина имах нужда от успокоение.

— Малон просто не е тук, Ваша Светлост — докладва той на сутринта, след като войниците му бяха разнищили цял Мурос. — Никой не го е виждал от онзи ден. Имал е среща с група васитски патриоти. След като те си тръгнали, останал да работи до полунощ, а после напуснал сградата. Сигурен съм за часа, защото разпитах човека, който охранява главния вход. Малон е отседнал в хана на две пресечки от там. Бъркотията в стаята му показва, че се е наложило да замине внезапно.

— Мисля, че в такъв случай можем да изключим убийство — казах. — Убийците не си правят труда да отнасят трупа, след като са си свършили работата.

— Така е, Ваша Светлост.

— Не намирате ли, че след като Малон е имал време да хвърли няколко неща в торбата, това изключва и версията за отвличане?

— Не бихме рискували, ако приемем дори това, милейди.

— Излиза, че той е напуснал съвсем доброволно, без да си направи труда да ме уведоми къде отива.

— Той обикновено не постъпва така, Ваша Светлост — отбеляза Холбрен. — Малон винаги се съветва с Вас преди да предприеме каквото и да било.

— Възможно е васитите да са казали нещо за неговото семейство, което го е накарало да потегли в същия миг. Но пак си мисля, че той би ми се обадил, преди да тръгне.

— Уверен съм в това, Ваша Светлост.

— Някой ходил ли е при него след срещата с васитите?

— Не, Ваша Светлост. Пазачът при вратата и нощната стража не биха пропуснали такова нещо. Но те не са видели никого.

— Кога са си тръгнали тези васити?

— Три часа след залез слънце, Ваша Светлост.

— А Малон е излязъл след още два часа, така ли?

— Приблизително, Ваша Светлост.

— Да вървим да погледнем кабинета на Малон, генерале. Може пък да открием някаква следа.

Холбрен смръщи вежди.

— Нещо не е наред ли, Холбрен? — попитах.

— Просто се чудех къде ми е бил умът, Ваша Светлост. Изобщо не ми хрумна да претърся кабинета му. Свикнал съм да уважавам личната собственост на хората.

— Похвална черта, генерале, но в този случай е малко неуместна. Да вървим и да видим какво държи Малон в кабинета си.

Оказа се, че върху писалището на Малон няма нищо. Редът се беше превърнал в негова мания и той винаги връщаше обратно всичко, с което е приключил работа. Аз обаче го познавах добре и подозирах, че някъде има скривалище — да си държи там бутилката, ако не за друго. Не ми беше трудно да открия неговия тайник, защото имам дарба за това. Беше едно скрито чекмедже в писалищната маса. Там наистина се търкаляше полупразна бутилка, но също и карта на Вакюн. Разгърнах картата и двамата с Холбрен веднага забелязахме прокараната с мастило линия, която проследяваше едно трасе от северната граница на Вакюн чак до мястото на неговата бивша столица. Начертаният път очевидно избягваше всички главни шосета и следваше тайните проходи и пътеки, известни сигурно само на горските разбойници.

— Възможно ли е да е отишъл там, Ваша Светлост? — попита Холбрен.

— Почти съм убедена, генерале. Накарайте хората си да поразпитат наоколо, но съм сигурна, че той вече е във Вакюн, отвъд река Камаар.

— Значи се е случило нещо необичайно?

— Не, Холбрен — поклатих глава аз. — Обучила съм го да не взема решения на своя глава. Явно той е там, за да изпълнява моите разпореждания, а не за да ги заобиколи. — Присвих заканително очи. — Когато го открием, ще е най-добре да има много сериозно обяснение за делата си.

Двамата с генерал Холбрен се опознахме през двете седмици, докато Малон беше в неизвестност. Харесвах Холбрен. Той беше смесица между арендската непосредственост и сендарската практичност. Още повече ни сближи общият гняв заради внезапното и потайно напускане на Малон. Холбрен изпрати вест на своите хора във Вакюн и ги накара да преровят горите за моя скитащ сенешал. Както споменах, това издирване отне две пълни седмици. Когато васитите най-сетне откриха Малон, той беше на път за Мурос.

От самото начало подготвях гневната си реч, която щях да стоваря върху главата на своя приятел, но така и не стигнах до нея. Малон изглеждаше уморен, но очите му гледаха тържествуващо, когато генерал Холбрен го достави в ноктите ми. Върху лицето му играеше усмивка, която ми напомни за Килан.

— Хич няма да ме хулиш, когато чуеш историята ми, Твоя Светлост — каза още с влизането той. Явно усещаше бурята, която щеше да се извие над главата му всеки миг.

— Зле си загазил, Малон — намеси се Холбрен.

— Много съжалявам, че съм ви създал толкоз много грижи — започна Малон, — но затова пък съм чист кат’ сълза, нъл’тъй. Един далечен мой братовчед, дето живее долу във Вакюн, ми прати вест преди няколко седмици. Тутакси разбрах, че това е добър случай да изненадам Нейна Светлост с един малко подранил подарък за рождения ден, нъл’тъй. Не обичаш ли изненадите, милейди?

— Не съвсем, Малон. Те обикновено са свързани с лоши вести.

— Не и тоя път, госпойце — весело отвърна той. — Васитската ми рода проводи пратеник, че херцог Гартеон и неговия мург са видени в покрайнините на Во Вакюн. Рекох си, че сега пиленцето ни е кацнало на рамото и можем да уредим стари сметки с тия двамата, както ти отдавна си мечтаеш. Впрегнах мало и голямо от Килансън да ги дирят, но трябваше цяла седмица да открием вразите. Ония двамата са много хитри и предпазливи, нъл’тъй. Та накратко — най-после им стъпихме в дирите и аз им погодих клопка за добре дошли във Вакюн.

— Ти си луд! — нахвърлих се срещу него. — Тоя мург е гролим!

— Може и да е такъв, но не направи нищо гролимско, като го нанизахме с дузина стрели, нъл’тъй. Доколкото си спомням, взе да вика нещо и падна от коня. Пък херцог Гартеон едва не извади душата на добичето си, като взе да го ръга с онези ми ти шпори. Само че и той не отиде далече. Бяхме опънали едно въже през просеката на височината на гърдите на конник. То го повали от седлото, когато се опита да мине през него.

— Мигар го заловихте? — извиках аз.

— Това ти казвам, милейди. Сторихме го.

— Той къде е сега?

— Ами зависи колко твърдо се е придържал о повелите на религията си, милейди — уклончиво отвърна моят сенешал.

— Какво искаш да кажеш с това, Малон? — настоях аз.

— Ами ние тъкмо си говорехме какво да го правим, а той лежеше по гръб на земята и се опитваше да си поеме дъх — падането от коня му беше изкарало въздуха, нъл’тъй. Най-напред решихме да го вържем и да ти го доведем на крака, пък ти да решаваш съдбата му. Но после, като го разгледахме отблизо и видяхме какъв мокър мишок е, реших, че ще е обида за Твоя Светлост да доведа такова нищожество. Та колкото повече си говорехме, толкова по-ясно ставаше, че съдът само ще го направи да изглежда по-благороден, отколкото е, нъл’тъй. Накрая решихме, че не заслужава чак такава чест.

— Какво сте направили с него, Малон!

— Ами… въжето, дето го свали от коня, ни беше под ръка. А наоколо едни такива дебели и здрави клони, очите ти да останат в тях! Така и така всичко ни беше подръка, приехме го като знак свише и го обесихме още там.

Тук генерал Холбрен не издържа и гръмогласно се разсмя.

Двадесет и четвърта глава

Никога не съм одобрявала самоволното правосъдие, защото винаги може да се допусне фатална грешка. Този случай обаче правеше изключение. Най-напред това щеше да повдигне духа на васитските бунтовници и бежанците, струпани по южните граници на моите владения. Но най-важното бе, че щеше да разтърси цяла Астурия.

Погледнах към моя ухилен сенешал.

— Добре, Малон — казах. — Не одобрявам напълно постъпката ти, но стореното — сторено. Затова нека обмислим какви са ползите от него. Най-напред се погрижи да не остане човек в херцогството, който да не е чул за твоето приключение. Не се стеснявай да се хвалиш и преувеличаваш, приятелю! После ще начертаеш карта къде приблизително виси херцог Гартеон и ще я дадеш на генерал Холбрен.

— Ваша Светлост иска да открия скелета ли? — попита Холбрен.

— Не, Холбрен, ще оставя на астурианците тази задача. Ти ще дадеш картата на най-приказливия от свещениците на Чалдан в околността. Кажи му какво е станало и го помоли да отнесе картата във Во Астур. Искам всички в Астурия да научат добрата новина. Нито един аренд не би се опитал да затвори устата на свещеник, по какъвто и да било въпрос.

Генерал Холбрен потисна поредната вълна от смях и благодари с лек поклон.

Казаха ми, че празненствата по случай обесването на херцог Гартеон продължили цели шест седмици. Музика, песни и смехове се чували от Мурос чак до устието на река Камаар, а и останалите части на херцогството не останали по-назад.

Херцог Гартеон нямаше наследници и неговата смърт приключи господството на фамилията Ориман над Астурия. Кавгите и разправиите кой да седне на трона така завладяха умовете на астурианската аристокрация, та всички планове за завладяване на съседни земи останаха на заден план. Моите южни граници бяха оставени на мира.

След години Малон и генерал Холбрен остаряха и напуснаха тази земя по естествения ред на живота. Върнах се в къщата при езерото за погребението на Малон. После дойде ред да поговоря с неговия син. За моя изненада той се оказа удивително добре образован млад човек, който по необясними причини използваше единствено своята фамилия — Килансън. Въпреки че не можех да разбера мотивите му, тази приемственост ме караше да се чувствам сигурна и в безопасност. Килансън рядко преминаваше на васитски диалект. Случваше се да го прави, само когато беше развълнуван. През останалото време говореше на изящния език, който през вековете се наложи като официален в моите бивши владения.

В началото на тридесет и втори век взех постепенно да съкращавам обслужващия персонал в господарската си къща край езерото Ерат. Най-накрая останаха само няколко души, които я поддържаха да не рухне съвсем. Останалите от семейство Килансън уредих на друга работа. Постепенно споменът за мен взе да избледнява в паметта на поданиците ми. Те вече наричаха себе си сендари, а името ми се срещаше единствено в историческите книги и фолклора.

Въпреки това на мен ми се наложи на няколко пъти да наруша уединението си в къщата на мама. В средата на тридесет и втори век главатарите на Мечия култ успяха да убедят крал Алрег, че Сендария е естествено продължение на неговото кралство и че Белар, алорнското божество, ще се разгневи ужасно, ако череките престъпят религиозните си задължения и не нахлуят в моето бивше херцогство. За пореден път ми се наложи да наливам ум в дебелите глави на някои алорни. Когато един особено нахален граф на име Елбрик атакува брега и плячкоса Дарине, аз се превърнах в сокол и отлетях към Вал Алорн, за да разменя две-три думи с краля на Черек. Кацнах върху бойниците на струпания безразборно палат на Алрег, спуснах се по няколко вити стълби и най-сетне се озовах в опушената му тронна зала.

Крал Алрег беше огромен човек с голяма и гъста руса брада. Макар да нямаше видима причина за това, той носеше стоманен шлем и ризница от преплетени метални халки. Заварих го да се смее гръмогласно на нещо, възседнал огромния си трон с халба бира в ръка. По всичко личеше, че крал Алрег се имаше за войнствен владетел.

Един облечен в ризница страж до вратата ме дръпна за ръката, когато влязох.

— Мястото ти не е тук, жено! — грубо рече той. — В тронната зала на Алрег е позволено само за мъже!

— Искаш ли да останеш и занапред с две ръце? — попитах нахалника, взирайки се заплашително в него.

— Виж какво, жено… — започна той, но все пак ме пусна. А после се отърколи по грубия под, когато силата на Волята ми го удари в гърдите. Надигнах глас, така че да надвикам пиянската врява в залата и да съм сигурна, че всички ме чуват.

— Алрег от Черек! — прогърмя викът ми и даже стените потрепериха от неговата сила.

Кралят на Черек, очевидно полупиян, се надигна на крака и залитна.

— Кой пусна тая женска да влезе тук? — заплашително попита той.

— Аз сама си го позволих, Алрег — отговорих. — Двамата с теб трябва да си поговорим.

— Зает съм.

— Освободи се тогава. Незабавно!

Минах бързо покрай изпускащия кълба пушек огън, стъкнат направо върху пода — помещението приличаше повече на обор, камо ли на официална тронна зала — и се изтръгнах от хватката на няколко стражници, опитващи се да ме уловят. Макар и с леко замъглено съзнание, Алрег все пак успя да схване, че се случва нещо необичайно. Най-сетне се добрах до подиума, на който се намираше тронът, и втренчих в краля враждебен взор.

— Виждам, че на мястото на Мечото рамо се е настанил някакъв пиян глупак — процедих унищожително. — Колко тъжно. Сигурно ще е страшно разочарован, ако го разбере.

— Не ти разрешавам да ми говориш така! — избухна той.

— Грешиш, Алрег. Мога да ти говоря, както преценя за правилно. Незабавно прибери този варварин Елбрик от Дарине!

— Нямаш право да ми заповядваш! За коя се мислиш пък ти?

Но в този момент един от по-трезвите му придворни край трона изведнъж смъртно пребледня.

— Ваше Величество! — сподавено се обърна той към своя господар. — Това е Поулгара Магьосницата!

— Я не ме прави на глупак! — изсумтя Алрег. — Няма такава жена!

— Погледнете я по-внимателно, Ваше Величество! Вижте белия кичур в косата й! Тя е Поулгара, дъщерята на Благословения Белгарат! Ако реши, може в един миг да Ви превърне в жабок!

— Не вярвам нито дума на тези щуротии! — насмешливо рече Алрег.

— Ще трябва да си промениш мнението, Алерг — намесих се аз. — Този израз „да те превърне в жабок“ през вековете се е изтъркал от употреба и постепенно се е превърнал в празни думи без покритие. Затова вече се приема само като стара шега. Пък и каква би била ползата, ако някой стори нещо подобно. Този път обаче той беше употребен съвсем на място. Явно ще трябва да направя нещо, за да привлека вниманието ти. И макар твоят разумен придворен да използва израза по навик, той попадна право в целта и ми даде идея какво да сторя с теб. Колкото повече размишлявам, толкова повече ми допада предложението му. Поне съм сигурна, че в случая това абсурдно действие ще свърши много по-добра работа от каквито и да било разумни доводи.

Поставих си за цел целият процес да стане съвсем бавно и етапите му да се видят от всички присъстващи, затова постъпих по малко по-различен начин. Вместо направо да преобразя Алрег в жаба, аз най-напред разкривих чертите му една по една. Хрумна ми, че няма да ми е нужна цяла жаба — главата и краката бяха достатъчни. Останалите части от тялото на Алрег можеха да останат непокътнати.

Главата на краля бавно взе да променя формата си. Започна да става все по-плоска, докато накрая не придоби вида на земноводното. Очите му изпъкнаха, озоваха се на темето и той се ококори срещу тавана. Е, щом и очите му изскочиха, значи дотук работата вървеше, както трябва. След това премахнах брадата и разтеглих устата му.

— Не! — дочу се квакане от останалата без устни паст. Бях решила, че няма да е зле да му оставя способността да говори.

Накрая превърнах ръцете и краката му в жабешки лапички. Леко промених формата на коленете, хълбоците, раменете и лактите. С гръмко квакане кралят на Черек прибра новите си крайниците по жабешки обичай и се намърда върху седалката на трона.

Най-накрая с голямо удоволствие прибавих и брадавиците.

Оставих размера на тялото му непокътнат, нито пък докоснах неговите дрехи. Сега върху трона седеше жабок с човешки размери, облечен в желязна ризница. На дебелата му талия висеше препасан меч. Той въртеше очи на всички страни и панически квакаше.

Всичко това ми отне само няколко минути. Тъй като тронът на Алрег се намираше на висок подиум, не остана никой, който да не е видял превъплъщението на краля.

Усетих как един от брадатите череки зад гърба ми посяга към меча си. Когато обаче стисна онова, което мислеше за дръжка, се оказа, че държи врата на съскаща разгневена змия.

— Повече не прави така — казах, без дори да си направя труда да извърна лице към него. — Най-добре кажи на придворните си да се държат прилично, Алрег — обърнах се после към жабока върху трона. — Освен ако нямаш възможност незабавно да ги смениш с други. Татко не ми разрешава да убивам хора, но мисля, че мога да заобиколя тази забрана. Аз просто ще ги заровя, без да ги убивам. Тогава няма да има съмнение, че са починали от естествена смърт — е, поне след известно време. Пък и баща ми няма да има никаква причина да се оплаква. Та ще им кажеш ли да се държат любезно?

— Добре! — изквака пъпчивото създание върху трона на Черек. — Ще направя всичко, каквото ми наредиш! Моля те, Поулгара, моля те! Превърни ме отново в човек!

— Сигурен ли си, че искаш точно това, Алерг? — любезно попитах аз. — И така си си много добре. Помисли само колко ще са горди твоите воини, когато тръгнат да разправят по света, че са управлявани от жабок. Освен това си заобиколен от дръзки брадати мързеливци, които само се изтягат по ъглите и пият бира. Можеш да им намериш работа и да ги накараш да ти ловят мухи, за да се храниш. Сега няма ли да ти се услади една голяма тлъста муха?

Вярвам, тази идея никак не му се понрави, защото той още по-усилено взе да квака, после подрипна на пода и започна да подскача наоколо в кръг.

Само с една мисъл му върнах предишната форма, но той явно не го осъзна, защото продължи да скача и да квака. Воините му се отдръпнаха панически от него с погнусени лица.

— О, я хайде ставай, Алрег — казах строго. — Изглеждаш много глупаво като правиш така.

Той се изправи, треперейки неудържимо, и преплете крака обратно към трона. Накрая се отпусна в него, гледайки ме с нескрит ужас.

— Надявам се вече ти е станало ясно, че сендарите са под моя закрила — казах сурово. — Затова изведи хората си от моите земи и ги върни тук, където им е мястото.

— Ние следваме повелите на Белар, Поулгара — възпротиви се той.

— Това не е истина, Алрег. Ти следваш напътствията на Мечия култ. Ако на теб ти харесва да скачаш по свирката на някакви малоумни религиозни фанатици, това си е твоя работа. Но се махни от Сендария. Представа нямаш какво може да ти се струпа на главата, ако не го направиш незабавно!

— Не знам за останалите — прекъсна ме нервно слаб брадат черек с фанатичен плам в погледа, — но аз нямам намерение да се подчинявам на някаква си женска!

Направих незабележим жест. Лъскавата му ризница и полуизваденият от ножницата бляскав меч изведнъж се покриха с ръжда. Сетне започнаха да се разпадат и се посипаха по пода като тъмночервен прах.

— Не ти ли е хрумвало, че някой може да те разоръжи и по този начин? — спокойно попитах аз. — И тъй като вече не си въоръжен черек, не те ли е поне мъничко страх?

Накрая взе да ми дотяга от тяхната глупост.

— Достатъчно! — прогърмях застрашително. — Или се махай от Сендария, Алрег, или ще потопя Черекския полуостров обратно в морето! Така ще можеш да опиташ какво е да си крал на рибите. Прибери си хората у дома!

Това не беше най-дипломатичният начин на общуване, но самодоволният шовинизъм в двора на Алрег накрая наистина взе да ме ядосва. Явно съм „обикновена жена“, както се каза! Само като си помисля за това, и кръвта ми кипва!

По-късно се оказа, че визитата ми във Вал Алорн има и някои положителни страни. След като изтърпя неколкомесечните истерични протести на недоволниците от Мечия култ, Алрег предприе решителни действия и смачка за пореден път главата на фанатизма. Забелязала съм, че на всеки петдесет години култистите из алорнските кралства трябва да бъдат поставяни на място.

През следващия век и половина името ми все по-дълбоко потъваше в прашните исторически книги, а на мен все по-рядко ми се отдаваше случай да посетя къщата си край езерото Ерат. Последният човек, който я поддържаше, умря и аз не открих основателна причина да го заместя с някой друг. Въпреки това все още обичах този дом и мисълта, че при някое вражеско нашествие може да бъде плячкосан и опожарен, никак не ми беше по душа. Ето защо една пролет прекосих Сендарските планини и направих така, че той да остане недосегаем за чуждите грабители. Ерат беше отстъпил мястото си на Сендария и моето бившо херцогство се беше свило до пределите на тази единствена къща.

Обмислих няколко решения, но най-простото от тях се оказа най-добро. Хрумна ми в една чудесна пролетна вечер, докато гледах езерото отвъд превърналата се в истинска джунгла розова градина. Какъв по-добър начин да предпазя къщата си от това да я прикрия с щит от рози!

Още на следващата сутрин се захванах за работа и „поощрих“ розовите храсти да се издигнат високо нагоре и да плъзнат през долината чак до езерото. Когато приключих, около мен нямаше вече храсти, а цели дървета. Те образуваха непроходим гъсталак от здраво преплетени клони с остри шипове, който щеше да предпазва къщата ми, докато свят светува.

Доволна от изпълнената задача, аз се завърнах в майчината къща и се залових с безкрайните си научни изследвания. След като бях се погрижила да съхраня миналото, вече можех спокойно да погледна в бъдещето.

Вярата, че бъдещето на света е кодирано в Кодекса на Мрин и Кодекса на Дарине, вече се беше превърнала в семейна черта. Да се изучават бълнуванията на оглупелия от старост алорнски воин и бръщолевенията на един доказан идиот, който трябваше да бъде окован с вериги заради неговата собствена безопасност, беше наистина изтощителна работа.

Постепенно започнах да се убеждавам в съществуването на един друг, паралелен на нашия земен свят. В него събития, които иначе ни се струваха дребни и незначителни, имаха огромна тежест. Случайна среща между двама търговци по улиците на Тол Хонет или свада между двамина златотърсачи в планините на Гар ог Надрак можеха да се окажат много по-съдбоносни от сблъсъка на две армии. Постепенно взех да проумявам, че именно тези незначителни случки са събитията — редките и невидими на пръв поглед съвпадения между двете иначе напълно различни пророчества. Дори едно единствено събитие можеше да обърне съдбата не само на този свят, но и на цялата Вселена.

Изучаването на нещо толкова значимо ме погълна дотам, че загубих представа за времето. Вече трудно можех да определя кой век и коя година сме.

Сигурна съм, обаче, че беше 3761 — не за друго, а защото направих справка в някои толнедрански исторически книги — когато последният император от Втората Борунска династия избра своя наследник, вместо да остави решението в ръцете на корумпирания Съвет на консултантите. Бездетният император Ран Борун XII види се е бил много прозорлив човек, защото той възкачи на трона Хорбитите, а поне по онова време всичко показваше, че те са особено надарени. Първият от новата императорска фамилия Ран Хорб I, се отдаде на старото хоби на Боруните да строят пътища за свързването на толнедранския пазар с останалата част от света. Неговият син обаче — Ран Хорб II — превърна това хоби в мания. Дори посреднощ из западните земи можеха да бъдат открити строителни бригади, които павираха новите шосета. Толнедранските дипломати изоставиха всяка друга дейност и се съсредоточиха върху „спогодби за взаимно сътрудничество, което ще е за благото и на двете страни“. Те подхранваха илюзията, че Толнедра е настроена добросъседски, но в действителност пътищата бяха използвани изключително от толнедранските търговци.

Когато до мен стигна вестта, че строителите на пътища са нахлули и в бившето ми херцогство, аз реших да оставя временно проучванията си настрана и да отскоча до Тол Хонет. Исках да поговоря лично с Ран Хорб II, за да разбера точно какви намерения има той. Този път обаче не исках да стряскам без предупреждение толнедранския император, а предпочетох да се възползвам от гостоприемството на прекрасното драснианско посолство. Въпреки техните слабости и грешки — а те направиха много грешки — алчните драснияни успяха да спечелят уважението на толнедранците.

Наложи се да се представя на принц Канар, племенник на крал Ралан от Драсния, защото през последните осем века почти не бях нарушавала уединението си. Дори и най-развихреното въображение не би могло да намери нещо общо между Канар и Бичия врат. Наследникът на Драс беше дребен и жилав мъж с остър ум и доста странно чувство за хумор. Бях готова да му направя една бърза демонстрация на моите „дарби“, но колкото и да е странно, това не се оказа необходимо. Той прие на вяра думите ми и ме придружи до двореца. След като почакахме близо час, бяхме съпроводени до просторния, но доста разхвърлян кабинет на Негово Императорско Величество Ран Хорб II.

Императорът беше стабилен мъж и делови човек с оредяваща коса и загрижено изражение.

— А, принц Канар — обърна се той към дребничкия ми придружител, — радвам се да ви видя отново. Какво ново в Боктор?

— Все същата бъркотия, Ваше Величество — сви рамене Канар. — Лъжи, измами, кражби — нищо значително или пък необичайно.

— Знае ли чичо ви как говорите за неговото кралство в присъствието на чужденци и непознати, Канар?

— Най-вероятно знае, Ваше Величество. Той има шпиони навсякъде.

— Няма ли да ме представите на дамата?

— Тъкмо се канех да го направя, Ваше Величество. Имам изключителната чест да ви представя лейди Поулгара, херцогинята на Ерат и дъщеря на Благословения Белгарат.

Ран Хорб ме погледна скептично.

— Хубаво — рече той, — ще приема това твърдение временно и само като начало, за да не се караме. По-късно обаче ще поискам доказателства. Та на какво дължа честта, Ваша Светлост?

— Вие сте изключително любезен човек, Ваше Величество — отбелязах аз. — Пред останалите често ми се налага да правя някакви фокуси, за да ги накарам да ме чуят.

— Обзалагам се, че можете да ми покажете нечувани чудеса, стига да поискате — отвърна той. — Какво да направя за вас?

— Искам само повече подробности, Ваше Величество — уверих го. — Вие строите пътища в Сендария.

— Аз строя пътища почти навсякъде, лейди Поулгара.

— Това ми е известно. Имам специален интерес към Сендария обаче. Тези строежи да не са прелюдия към едно бъдещо нахлуване и присъединяване на моите територии към империята?

Той се разсмя.

— За какво, в името на боговете, ми е притрябвало да завземам Сендария? — каза. — Убеден съм, че тя е красива страна, но аз не копнея да я притежавам. Пътищата имат една-единствена цел — да държат череките по-далеч от кесията ми. Така ще си осигуря директен достъп до Боктор, който ще ми помогне да избегна превозването на стоките през водовъртежа при Вълната на Черек. Тия брадати пирати са определили такива нечовешки такси да прекарват толнедранските товари от Коту в Боре, че това удря много лошо годишните ми приходи.

— Значи всичко се прави единствено с търговска цел, така ли?

— Разбира се. Ако ми е нужна земеделска продукция, мога да си я купя и в Толнедра. Защо да бия път до Сендария за боб и ряпа? Единственото, което ме интересува в тези земи, е тяхното разположение.

В този миг ме осени една идея.

— Излиза, че стабилността на Сендария би ви била от полза, нали така, Ваше Величество?

— Естествено. Нали затова легионите ми са по границата.

— Но издръжката им струва скъпо, Ран Хорб.

— Няма да повярвате колко солено ми излизат — сви рамене той.

— Със сигурност ще ви повярвам — отговорих и хвърлих бегъл поглед към богато украсения таван. — Сендария няма правителство още от времето на моето управление в началото на хилядолетието — започнах да размишлявам на глас. — Това взе да привлича всякакъв род нападатели отвън. Ако имаше крал и правителство — а също и армия — хората биха били защитени от нашественици, а на вас нямаше да се налага да държите десет легиона, струпани да пазят границите.

— А, ето каква била целта на тази „афера Поулгара“. Значи искате да станете кралица на Сендария!

— Категорично не, Ваше Величество. Прекалено съм заета, за да се занимавам с подобни безсмислици — не че искам да ви обидя.

— Изобщо не ме обиждате, Ваша Светлост — той се обтегна на стола си. — Нали разбирате, точно това е причината да съм настроен скептично, колчем някой започне да ми разправя истории за вас и вашия баща. Ако Белгарат е толкова могъщ, колкото разправят, тогава той може да управлява целия свят, нали така?

— Едва ли ще се справи много добре с тази задача, Ваше Величество. Моят баща ненавижда отговорността. Тя му убива удоволствието от забавлението.

— Ето това вече ме обърка, милейди! Ако вие не искате да управлявате Сендария, тогава кого желаете да поставя на трона там? Някой ваш любовник, може би?

Погледнах го смразяващо.

— Извинете ме — веднага се поправи той. — Съгласен съм, че едно официално признато правителство в Сендария би било от полза за всички нас, но кой е достойният сред сендарите, който заслужава да бъде коронясан?

— Говорим за нация от производители на ряпа, Ваше Величество — вметна Канар. — Някои от тях може и да притежават титли, но и те излизат на нивите още с пукването на зората, също като своите съседи — обикновените селяни.

— Мисля, че ги подценявате, принц Канар — казах. — Един преуспял земеделец има много по-голямо умение да ръководи, отколкото подозирате. И със сигурност е по-практичен от някой нехранимайко аристократ, откърмен с арендския епос. В него никой никога не яде, нито пък се къпе. Земеделецът поне обръща внимание на дребните подробности.

— Е, това вече ни разобличи изцяло, а, Ваше Величество — обърна се към императора Канар. — Признавам, че като момче направо поглъщах всичко от арендския епос! И всичко е било, за да бъда обвинен сега, че съм „нехранимайко аристократ“! Това ме нарани дълбоко!

— Работата май не е само разговор за запълване на времето, нали така? — досети се Ран Хорб. — Да определя ли краля тогава?

— Не бих постъпила така на ваше място, Ваше Величество — отговорих. — Да се посочи владетел ще бъде само друга форма на външна намеса и ще доведе до бурни протести, а може и до нещо по-лошо.

Той трепна при тези думи.

— Как да изберем крал тогава?

— Можем да ги подложим на изпитание, Ваше Величество — предложи Канар, — и който го издържи, ще бъде коронясан.

— Но ако вие измислите това изпитание, принц Канар, крайният резултат отново ще е бунт — казах аз. — Изборът на сендарски крал не може да бъде направен нито от толнедранец, нито дори от драсниянин. Това трябва да си остане вътрешна работа.

— Тогава да го направим чрез турнир — колебливо предложи Ран Хорб.

— Това са все земеделци, Ваше Величество — напомни му Канар. — А една битка със земеделски инструменти може да доведе до неочаквани резултати. Но можем да дадем короната на онзи, който е отгледал най-едрата ряпа, например.

— Защо да не организираме избори? — предложих.

— Никога не съм имал вяра на изборите — неохотно рече Ран Хорб. — Те са просто надпревара кой е по-известен от останалите, а известността не е мяра за никакви владетелски качества.

— Но, Ваше Величество, ние изобщо не говорим за съсредоточаване на голяма власт в ръцете на един човек — намеси се Канар. — Сендария може и да е хубава страна, но светът няма да се срине, ако кралят й допусне една-две грешки. — Той се разсмя с типичния за драснияните циничен смях. — Защо просто не оставим тази работа на духовенството? Ще изберем някой разумен и умерен човек, а после ще накараме поповете да разгласят из Сендария, че е избран да управлява от самия сендарски бог. Между другото, на кой бог се кланят сендарите?

— На всичките седем — отговорих. — Още не знаят за УЛ, но сигурно и него ще включат в списъка, щом открият, че съществува.

— УЛ?! — повтори изумено Ран Хорб.

— Богът на Улголанд — обясних му аз.

— Да нямате предвид мястото, дето се въдят онези дракони?

— Там има само един дракон, Ваше Величество, но тя не живее в Улголанд. Въпреки това не смятам, че религията в Сендария е добра основа за възникването на монархия. Това ще направи свещениците пълновластни господари, а от тях не стават добри владетели. Ктол Мургос е доста добър пример за това. Вярвайте ми, познавам добре сендарите и смятам, че решението на този въпрос са изборите, където всеки може да си каже мнението.

— Дори тези, които не притежават земя ли? — невярващо попита Ран Хорб.

— Това е най-добрият начин да се избегнат бунтовете — припомних му аз. — Ако искаме в този район да цари мир и сговор, тогава не ни трябва някоя група безимотни и лишени от глас хора само след няколко години да надигне глава и да разруши благополучието на кралството.

— Поне можем да опитаме — колебливо рече императорът. — Ако това се окаже несполучлив ход, тогава наистина ще присъединя Сендария към империята. Не ми се иска идеята за избори много да се разпространи — аз ще съм първият, който ще изгуби. Но предполагам, че Сендария е особен случай. Хората там няма да ги е грижа кой седи на трона, докато всичко върви мирно и тихо. Няма спор, никой не иска една нова Арендия да ни пари като жарава под краката. — Той направи кисела гримаса. — Арендите взеха да ме изморяват вече. Май е време да прекратя тази тяхна безкрайна гражданска война. Не се отразява добре на търговията. — После очите му светнаха. — А сега, след като разрешихме всички световни проблеми, защо накрая не ми докажете, че сте истинската Поулгара Магьосницата, Ваша Светлост?

— О, небеса — въздъхнах.

— Ние и двамата бяхме много, много послушни, милейди — горещо го подкрепи и Канар. — А след като сме били толкова примерни, не заслужаваме ли поне един мъничък фокус?

— Защо винаги съм принудена да се разправям с деца! — вдигнах умолително ръце към тавана.

— Може би защото събуждате малкото момче у всеки от нас, Поулгара — широко ми се усмихна Ран Хорб.

— Добре тогава — отстъпих, — но само един! Нямам намерение да си хабя силите за забавление на две лоши момчета, които са успели да се удържат от някоя беля цял половин час!

После се превърнах на бяла сова — отчасти защото ми беше по-лесно, отчасти защото нито един панаирджийски шарлатанин не би могъл да повтори този номер.

Размахах меките си бели крила и покръжих из стаята известно време, после кацнах отново на стола си и приех човешки образ.

— Доволни ли сте? — попитах накрая.

— Как успяхте да постигнете това?! — попита Ран Хорб.

— Много е лесно, Ваше Величество — отговорих. — Необходимо е само да мислите много съсредоточено за желаната форма, а после да си заповядате да прелеете в нея. Искате ли да видите и нещо друго? Какво ще кажете за една кобра?

— А не, само това не, лейди Поулгара — бързо отвърна той. — Не е необходимо да се стига чак дотам. Аз вече съм напълно убеден. А ти, Канар?

— Непоклатимо вярвам, Ваше Императорско Величество — разпалено отвърна Канар. — Даже не бих помислил да ви карам да се преобразявате на кобра, лейди Поулгара.

— Така си и мислех — промърморих аз под нос.

Може би именно този разговор в ранната есен на 3817 г. подтикна Ран Хорб да сложи край на гражданската война в Арендия. През 3821 той подписа таен договор с мимбратите. Още на следващата година мимбратите плячкосаха и изгориха до основи Во Астур, а после тръгнаха да преследват избягалите в горите астурианци. Знам, че не ми прави чест, но бях доволна от разрушаването на Во Астур. Така им се падаше, защото те унищожиха Во Вакюн!

През 3827 г. Ран Хорб II обяви избори, след които стана известен първият сендарски крал. Императорът обаче направи грешка, когато определяше правилата. Той каза, че кралят трябва да събере мнозинството от гласовете. Това превърна изборите в шестгодишен празник за Сендария.

Безспорният победител — Фундор Великолепни — отдавна вече беше забравил, че се е кандидатирал. За него изненадата от резултата беше най-голяма.

Докато траеха шестгодишните избори, сендарите решиха да направят столица на независимото си кралство град Сендар. Решението им беше повлияно от ниската цена на земята по тези места. То предизвика недоволен вой най-вече от толнедранските търговци на земи, които въртяха сделките си из Дарине, Мурос и Камаар.

Помамени от внезапното възкачване на Фундор на трона, в Сендар се струпаха като мухи на мед тълпи от търсачи на щастие. Всички те се надяваха, че могат да получат благородническа титла от новия си крал. Фундор най-напред ги натовари с работа, а остави раздаването на титлите за по-късно, когато се види кой какво може. Непознатата дотогава практика да се работи, за да се спечели титла, а после тя да се отстоява с труд, засегна мнозина благородници с наследствени титли, присламчили се в двора. Затова пък създаде една нова благородническа класа с невиждана дотогава добродетел — чувство за отговорност.

Кръстосвах новото кралство надлъж и нашир няколко години подред. Най-често оставах незабележима за околните. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че нашият експеримент се оказа успешен. Сендария процъфтяваше, а селяните бяха доволни. Успокоих се, че съм изпълнила и последния си дълг като херцогиня на Ерат. С това удържах и на клетвата си пред Онтроуз.

Тъй като вече нямах никакви отговорности по онези земи, аз се върнах обратно в къщата на майка ми към моите научни занимания.

Пътната мрежа на Ран Хорб и особено нейната сендарска част засегна болезнено интересите на череките. Тя правеше напълно ненужни техните умения да се борят с водовъртежите при Вълната на Черек и да прекарват товари оттам. Откъм Вал Алорн се надигна вълна от недоволство, но тъй като още никой не е успял да потопи сухоземен път, то и техните вопли останаха без резултат.

Пътната система на толнедранците се разпростря много отвъд Сендария и нейното влияние се усети най-силно в южните кралства. Първите контакти между различните толнедрански предприемачи и мургите бяха твърде колебливи и придружени с взаимно дебнене. Не след дълго обаче стоки от земите на ангараките взеха да се появяват по пазарите на Тол Хонет, Тол Борун, Тол Хорб и Тол Ворду. Враждебността на мургите започна постепенно да се смекчава, а търговията между Изтока и Запада от тънка струйка се превърна в пълноводна река.

Отминаването на всяко хилядолетие обикновено биваше отбелязвано с бурни тържества в Западните кралства. Случи се така, че в края на поредното хилядолетие аз навърших две хиляди години. Изобщо не обърнах внимание на този юбилей.

В ранната пролет на 4002 г. отново си припомних, че ако искам да ям следващата зима, не е зле да изляза в градината. Оставих книгите настрана за няколко седмици и започнах да се ровя в калта.

Обръщах с лопата земята в лехите, когато татко взе да кръжи над главата ми. На мига усетих, че се е случило нещо важно, защото използва формата на сокол само в спешни случаи. Щом кацна, той бързо премина в естествената си форма, а по лицето му се четеше вълнение.

— Имам нужда от теб, Поул! — рече трескаво.

— И аз веднъж имах нужда от теб, помниш ли? — отвърнах, без дори да се замислям. — Тогава ти не го взе много присърце. Е, сега е мой ред да ти върна услугата. Върви си, татко.

— Не е време за уреждане на стари сметки, Поулгара. Трябва да отидем до Острова на бурите незабавно. Горек е в опасност.

— Кой е Горек?

— Изобщо ли не те интересува какво става по света извън градината ти? Да не си си загубила ума? Не можеш да се отметнеш от поетата отговорност, Поул! Ти все още носиш предопределението си и ще дойдеш с мен на острова, дори ако се наложи да те взема в ноктите си!

— Не ме заплашвай, старче! Кой е този Горек, дето толкова се тревожиш за него?

— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата.

— Череките охраняват Морето на бурите. Нито една флота на света не може да премине през пръстена на корабите им.

— Опасността не идва по море, Поул. Извън стените на града има търговски квартал — оттам идва заплахата.

— Да не си полудял, татко? Защо си разрешил на чужденци да живеят на острова?

— Това е дълга история и сега няма време да ти я разказвам.

— Откъде разбра за опасността?

— Току-що разтълкувах значението на един пасаж от Кодекса на Мрин.

Това премахна с един замах цялата ми подозрителност.

— Кой стои зад всичко това? — попитах.

— Доколкото разбирам, в дъното е Селмисра. Тя има агенти в квартала и им е наредила да убият риванския крал и цялото му семейство. Ако заговорът успее, Торак печели.

— Докато аз все още дишам, това няма да се случи. Сигурно пак е от коварствата на Ктучик.

— Вероятно, но ми се струва доста префинено, за да е в неговия стил. Тоя път може да са Урвон или Зедар.

— Ще разберем това по-късно, сега само си губим времето. Да вървим на острова и да се опитаме да предотвратим нещастието, докато още е възможно.

Двадесет и пета глава

Най-прекият път до Острова на бурите минаваше през Улголанд. Разумните хора винаги гледат да избегнат това място, но този път нямаше никакво време. Освен това двамата с баща ми щяхме да летим на няколко десетки метра над ловните полета на алгротите, хрулжините и елдраците. Краткият ни сблъсък с харпиите точно преди да прелетим над Пролгу обаче беше твърде подозрителен.

Доколкото знам, това е първият и последен път, когато някой ги е виждал. Получовешкият им вид ги прави да изглеждат много по-опасни, отколкото са в действителност. Не е задължително обаче зад човешкото лице непременно да се крие и човешка интелигентност, а липсата на човка ги превръща във второразредни хищни птици. Двамата с татко им се измъкнахме твърде лесно и продължихме полета си.

Докато прекосявахме небето над пристанището в Рива, аз вперих очи в мрачните кули над палата на риванския крал. Тогава гласът на мама изплющя като камшик: „Поул, погледни долу в пристанището!“ Сведох поглед и видях нещо да пляска доста далече от чакълестия бряг. „Той е малко момче, Поул, не му позволявай да потъне!“

Дори не се замислих. Да се промени формата насред полет обаче не е най-доброто решение. Докато преливаш от един образ в друг, напълно губиш ориентация. Имах късмет и продължавах да гледам към водата, дори когато свалих перушината си. Устремих се надолу, стягайки тяло за среща с повърхността на водата. Резкият удар щеше да е още по-силен, ако идвах отвисоко, но и сега успя да ми изкара въздуха.

Гмурнах се дълбоко в ледената вода, но веднага извих тяло към повърхността и изскочих отгоре само на няколко метра от пляскащото във водата момче. Очите му бяха пълни с ужас, а постепенно отслабващите му ръце едва го задържаха над водата. С няколко замаха стигнах до него и го сграбчих.

— Спокойно — казах бързо. — Хванах те.

— Потъвам — изломоти то с пресеклив гласец.

— Сега си в безопасност. Спри да махаш с ръце наоколо, само се отпусни върху водата и ме остави да те нося.

Отне ми време да откопча врата си от здравата хватка на ръцете му. Той най-накрая се успокои и се отпусна върху водата, докато го влачех към един от кейовете на брега.

— Виждаш ли колко е по-лесно, когато не се бориш с водата — попитах.

— Почти му бях хванал цаката — увери ме той. — Това е първият път, когато се опитвам да плувам. Май не е много трудно, нали?

— Би трябвало да се учиш в по-плитки води — казах.

— Нямаше как, госпожо. Преследваше ме онзи човек с ножа.

„Поулгара — стигна до мен гласът на баща ми, — добре ли е момчето?“

— Да, татко — отвърнах на глас, без дори да се замисля, че момчето ще ме чуе. — Хванах го.

„Скрий се и гледай никой да не те види!“

„Добре.“

— На кого говориш? — попита момчето.

— Не е толкова важно.

— Къде отиваме?

— В края на кейовете. Ще се притаим там, докато си отидат мъжете с ножовете.

— Хубаво. Водата винаги ли е толкова студена?

— Такава беше и последният път, когато бях по тези места.

— Не си спомням да съм ви виждал преди, госпожо.

— Така е. Току-що се запознахме.

— Ясно.

Той се оказа съвсем разумно момче. Харесах го още в началото.

— Може би не е добре да говорим толкова много — рекох. — Няма да е много приятно, ако се нагълташ с няколко литра вода.

— Щом така казвате.

Добрахме се до края на каменните кейове и двамата едновременно сграбчихме халката на ръждясалия пръстен, за който обикновено завързват корабните въжета.

— Какво стана на брега? — попитах като си поех дъх.

— Дядо ни заведе в магазините край брега — отвърна момчето. — Някой искал да ни раздаде подаръци. Като стигнахме там, обаче, всички наизвадиха ножове. Обзалагам се, че ще съжаляват горчиво за това. Дядо е крал на острова и онези ще си навлекат големи грижи заради нападението. Но аз вече наистина премръзнах, госпожо. Не може ли да излезем от водата?

— Още е рано. Трябва да сме сигурни, че наоколо не се навърта никой.

— Често ли идваш на острова? — Спокойният му говор ми вдъхна увереност — явно опитът за убийство не беше успял.

— Разкажи ми какво точно се случи — настоях отново.

— Не съм много сигурен, госпожо — отвърна той. — Майка ми каза да бягам, щом видя онзи мъж с обръснатата глава да вади нож. Той стоеше между мен и градската порта, така че можех да се измъкна само във водата. Но плуването е май по-трудна работа, отколкото изглежда, а?

— Трябва само малко да се поупражняваш, това е всичко.

— Нямах много време за упражнения. Нелюбезно ли ще е да попитам как се казваш?

— Казват ми Поулгара — отговорих.

— Чувал съм за теб. Не сме ли роднини?

— Далечни. Можеш да ми казваш лельо. Ами твоето име как е?

— Аз съм Геран. Наричат ме принц Геран, но не си мисли, че това е нещо кой знае какво. По-големият ми брат ще бъде коронясан и ще седне на трона, когато навърши пълнолетие. Аз пък мисля да стана пират. Това трябва да е много вълнуващо, нали, лельо Поул?

Ето пак това обръщение. Вече съм сигурна, че всяко момченце по света незабавно започва да ми вика „лельо Поул“ още при първата среща. Усмихнах му се.

— На твое място бих поговорила най-напред с родителите и дядо си, преди да стана пират, Геран — казах меко. — Те може и да не са съгласни.

— Сигурно си права, лельо Поул — въздъхна той. — Но въпреки това би било много вълнуващо, не мислиш ли?

— Мисля, че малко надценяваш пиратския живот.

Продължавахме да стискаме ръждивата халка, зъзнейки в леденото море край кейовете. Правех каквото беше по силите ми, за да не замръзнем, но никой не може да стопли цялото Море на бурите. Оставаше ми единствено да посмекча кучешкия студ. След близо час, който ни се стори като вечност, аз отново чух гласа на баща ми.

„Къде си, Поулгара?“

„На края на кейовете, татко. Вече може ли да се покажем?“

„Не, остани на мястото си и гледай никой да не те види.“

„Какво се готвиш да правиш, Стари вълко?“

„Искам да скрия риванския крал. Трябва да свикнеш да се изплъзваш от врага, защото ще правиш това доста дълго време напред.“

Не ми убягна, че татко нарече зъзнещото до мен момче ривански крал. Явно наемниците на Селмисра бяха успели да убият крал Горек и почти всички останали от семейството. Бягството на Геран му беше спестило ужаса да присъства на тази смразяващата сцена. Той явно не осъзнаваше, че вече е сирак. Все пак рано или късно трябваше да го разбере и аз вече знаех на чии рамене ще падне това тежко бреме.

Беше доста след залез слънце, когато татко и Бранд, Риванския пазител, най-накрая дойдоха до пристанището. Четиримата се качихме на един кораб и излязохме от пристанището. Баща ми движеше веслата, без дори да си даде труд да стане от мястото, на което седеше. Заведох зъзнещия малък принц в каютата, подсуших го и създадох топли дрехи за детето и за себе си. После отново се качих на палубата при татко.

— Предполагам, че няма други оцелели? — попитах.

— Нито един. Нийсаните са използвали отровни кинжали.

— Момчето не знае. Избягало е преди да започне клането.

— Слава на бога, че е така. Нийсаните не са се спрели пред нищо.

— Значи наистина Селмисра стои зад всичко това?

— Да, но някой друг я е подострил да го извърши.

— Кой?

— Не зная. Като я видя, ще питам.

— Как мислиш да стигнеш до Стис Тор?

— Каня се да вдигна на крак всички Западни кралства, за да си осигуря ескорт. После ще се нахвърля срещу Нийсия като чума или треска. Ще натикам хората змии толкова навътре в джунглата, че ще им се наложи да внасят от другаде дневна светлина. А ти най-добре кажи на момчето, че е сирак.

— Благодаря за честта — отвърнах неприветливо.

— Ти си по-умела от мен в тези работи, Поул. Ако му кажеш, че ще се разплатя за смъртта на семейството му и ще срина Нийсия със земята, може да се поуспокои малко.

— Той е малко момче, на което току-що са избили родителите, татко. Не ми се вярва новината за отмъщението много да му помогне.

— Това е единственото, което можем да му кажем. Боя се, че ще се наложи да заместиш майка му.

— Че какво разбирам аз от отглеждането на малки момчета, татко?

— Мисля, че се справи добре с Даран след смъртта на сестра си. Съжалявам, че те товаря с тази грижа, но няма друг по-подходящ, а момчето трябва да бъде опазено. Налага се да го скриеш. Убийството отвсякъде вони на ангаракско дело, а Ктучик също има свои пророчества. Те ще му покажат, че има един оцелял. Няма да мине и година и Западът ще бъде залят от гролими. Опазването на момчето е най-важната ни задача сега.

— Ще се погрижа за това, татко.

После слязох в каютата, за да кажа тъжните вести на малкия крал. Той, разбира се, много плака и аз направих всичко, за да го поуспокоя малко.

Отговорът сам се набиваше на очи. Обраслата с розови храсти къща край езерото Ерат отдавна вече е забравена, а и беше напълно невидима. Земята наоколо беше плодородна и лесно бих могла да отглеждам зеленчуци измежду розовите храсти. Нощем щях да излизам на лов за зайци. Понякога можех да отмъквам и по някоя овца. Къщата в имението предлагаше безопасност и сигурна храна. Крал Геран можеше да израсне малко див и с нешлифовани обноски, но поне щеше да е жив.

Геран беше като вцепенен от мъката и почти не продума през двата дни, в които плувахме към сендарския бряг. Но когато стигнахме заливчето, дето е на около пет мили от Камаар, и слязохме на брега, той се овладя достатъчно, за да поговори разумно с Бранд. Момчето помоли Риванския пазител да се грижи за неговия народ и да съхрани Сферата. Фамилията на Геран винаги много сериозно е приемала тези две задължения. Макар детето да не е имало шанс да стане крал преди семейството му да бъде избито, явно са го възпитавали в най-важните за рода принципи наравно с наследника.

Геран с много сериозно лице помоли своя далечен дядо да въздаде справедливост над кралица Селмисра за жестокото избиване на семейството му и татко замина за Вал Алорн да организира нахлуването в земите на хората змии.

— А ние къде ще отидем, лельо Поул? — попита Геран.

— Имам къща в Сендария — отвърнах. — В нея ще сме в безопасност.

— Много войници ли имаш там?

— Не, Геран, на това място не ни трябват войници.

— Да не си я омагьосала? — жадно попита той, а после леко се изчерви. — Това май не беше много любезно, а, лельо Поул? Но съм чувал много истории за твоите магьосничества — как правиш заклинания и превръщаш хората в жаби например. Но ти не си ми разрешила да говоря за тези неща, затова не биваше така направо да те питам, нали?

— Всичко е наред, Геран — отговорих. — Все пак сме от едно семейство и не бива да се държим толкова официално един с друг. Сега нека се скрием в горичката. Този бряг е твърде оголен, а нас все още ни дебнат врагове.

— Както кажеш, лельо Поул.

Отне ни две седмици, докато стигнем езерото Ерат. Привечер на последния ден скрих Геран и Кавалер в гъсталака край южния бряг, отдалечих се и се покрих с бяла перушина. Не исках да се натъкна неочаквано на нещо в мрака, а совата вижда най-добре в тъмното.

По онова време източната страна на езерото беше много рядко населена и не след дълго аз бях обиколила всичките си съседи. Оказа се, че в околността няма нито един чужденец. Това ме успокои и реших, че ще е безопасно да минем през розовия гъсталак и да се скрием зад дебелите стени на моя дом. Полетях напред и известих розовите си храсти, че съм се завърнала и ще бъда много благодарна, ако отворят малка пътечка, по която да мина. После отидох да прибера племенника си и коня.

Беше близо полунощ, когато Кавалер нагази в реката точно срещу южното крило на къщата ми. Препуснахме покрай бодливата стена и се промъкнахме по тясната пътечка сред трънака.

Къщата беше изоставена от много време насам. Навсякъде из нея висяха паяжини, а дебел слой прах покриваше всяко кътче и цялата мебелировка. Това не можеше да остане така. През годините бях навестявала стария си господарски дом от време на време и го подреждах с едно махване на ръката. Този път обаче реших да сторя това по по-друг начин. Моят малък повереник още скърбеше и аз не исках да му оставям много свободно време за мрачни размисли. Той имаше нужда от нещо, което да ангажира едновременно и ума, и ръцете му. Лъскането на къщата от мазето до тавана щеше да свърши добра работа за известно време. Освен това нямаше да вдигна нащрек гролимите в околността, ако изобщо имаше такива. По онова време не ги познавах добре и не знаех колко умело използват дарбите си. Затова не беше зле да съм малко по-предпазлива.

Близнаците постоянно ме уведомяваха как върви наказателната акция на баща ми в Нийсия, аз пък предавах новините на Геран. Той изглеждаше доволен от това как дядо му яростно унищожава земята на хората змии.

Май беше в началото на лятото, когато татко и Белдин ни дойдоха на гости. Няма да забравя как Геран се спусна по стълбите с меч в ръка. Той беше твърде млад, но вече знаеше, че първо правило за всеки мъж е да закриля жените. Лично аз не се нуждаех от защита, но неговият жест ме трогна.

Момчето с възторг посрещна баща ми и веднага попита дали Стария вълк е удържал обещанието си да убие Змийската кралица.

— Беше мъртва, когато я видях за последно — отвърна татко. Забелязах, че отговорът му е доста мъгляв и уклончив.

— Цапардоса ли я и заради мен, както те бях помолил, дядо? — настоя Геран.

— Точно така и направи, момчето ми — намеси се чичо Белдин. — Точно така постъпи.

Неугледният външен вид на чичо Белдин малко разтревожи Геран, затова побързах да ги запозная.

— Май не си пораснал много висок — изтърси Геран.

— Това си има своите предимства, момченце — отговори чичо. — Затова пък никога не си блъскам главата в ниските греди.

— Харесвам го, лельо Поул — възкликна със смях Геран.

После баща ми се впусна в подробности около бъдещата семейна среща. Той наблегна, че убийството на Горек е основно и много значимо събитие, затова било най-добре да се съберем в Долината и да обсъдим действията си оттук нататък. Каза, че лично ще отиде на Острова на бурите, за да доведе Бранд, пък ние с чичо Белдин трябваше да придружим Геран до Долината.

Още преди да сме превалили Сендарските планини, Геран и чичо Белдин вече бяха неразделни приятели. Така и не разбрах защо малките момчета и старите мъже тутакси намират общ език. Винаги ми е обидно, когато някой от белокосите членове на фамилията каже небрежно, присвивайки рамене:

— Това са мъжки работи, Поул, едва ли би ги разбрала.

Те можеха да говорят за техните си „мъжки работи“ до посиняване. Аз обаче подозирах, че обяснението по-скоро е свързано със старческото оглупяване и неговите общи черти с детския ум. Ако това не беше пълен инфантилизъм, то поне много се доближаваше до него.

Когато тримата най-сетне стигнахме Долината, Геран се запозна с близнаците. И те като Белдин взеха да се суетят и щурат около момчето. Почувствах се напълно изоставена.

След няколко седмици пристигнаха татко и Бранд. Тогава се заехме с неотложните дела. Докато обсъждахме положението в света и как ще се справим с него, Геран седеше тихичко на един стол в ъгъла. Очевидно малкият ми повереник беше много респектиран от старата поговорка, че „децата трябва да се виждат, но не и да се чуват“. Аз също не го поощрявах да задава прекалено много въпроси.

Чичо Белтира ни съобщи, че според календара на далите Третата ера е приключила. Пророчествата вече бяха напълно завършени. След като всички ние имахме дадени напътствия, не ни оставаше нищо друго, освен да се придържаме към тях.

Тогава чичо Белдин ни уведоми, че един ангаракски генерал на име Калат се е заел да обединява Малория, за да мине тя под управлението на Торак.

Принц Геран все пак не издържа и наруши правилата, докато говорехме.

— Простете ми, че се намесвам — каза, — но какво ще се случи в Арендия? Не е ли тя мястото, упоменато в свитъка като „земите на Бога бик“?

— Чудесен въпрос, Геран — похвали баща ми схватливостта на момчето в проумяването на заплетените послания от Мрин.

— Там ще се случи събитие, Ваше Височество — отговори чичо Белтира.

— Какво събитие? — Геран беше усетил, че в нашето семейство тази дума имаше особено значение.

— Пророчеството, което ние наричаме Кодекс на Мрин, използва тази дума, когато става реч за среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака — обясни Белтира.

— Кои са те?

— Това не са някакви определени хора — намеси се Белдин. — По-скоро са нещо като титли, които минават от един човек на друг. Както и да е, по всичко личи, че наближава едно от тези събития. Ако тълкуваме правилно посланието, то тогава Детето на Светлината и Детето на Мрака ще се срещнат по някое време в бъдещето на територията на Арендия. Тази среща изглежда няма да е приятелска и двамата едва ли ще си приказват за времето.

— Битка ли ще има? — възкликна въодушевено Геран. Той все пак беше още твърде млад.

Докато те говореха, аз приготвях вечерята в кухнята.

— Пристигането на този Калат точно сега не е просто съвпадение, нали? — попитах.

— Най-вероятно не е — съгласи се татко.

— Извинете ме отново — рече Геран, — но щом Торак има свои пророчества, тогава той също знае, че в Арендия ще се случи нещо важно.

— Убеден съм, че е така — отговори Белдин.

— Знаете ли какво си мисля тогава — продължи момчето със смръщени вежди. — Избиването на семейството ми няма нищо общо с намерението да бъде открадната Сферата. Според мен Торак е искал да отвлече вниманието от това, което прави Калат в Малория. Ако нийсаните не бяха изклали моите роднини, някой от вас сигурно щеше да отиде в Малория и да попречи на Калат да се разположи там. Но сега вие се втурнахте след убийците и не помислихте какво става в Малория. — Той изведнъж млъкна, забелязал, че го слушаме много внимателно. — Е — продължи извинително, — така поне мисля аз. А този Зедар явно е най-умелият от всички. Той е способен да ви заблуди, щом като ви познава толкова добре.

— Какво си сторила с това момче, Поул! — изръмжа Белдин. — Никой не е очаквал, че то ще разсъждава така мъдро.

— Научих го да чете, чичо — отвърнах. — Оттам е разбрало всичко.

— Каква загуба — измърмори джуджето.

— Не те разбирам, чичо.

— Двамата с него можехме да спорим по философски въпроси, вместо да задиряме рибите, докато пресичахме планината.

— Не позволяваш нищо да ти се изплъзне от контрол, а, Поул? — обвинително рече татко.

— „Да ми се изплъзне“ ли? На това му казват обучение, татко. Ти също не ми позволи „да ти се изплъзна“. Спомням си една много дълга поредица от въпроси „Защо?“, които ми зададе преди много, много години.

— Не пропускаш да направиш някоя остроумна забележка, нали, Поул? — неодобрително рече той.

— Така е по-добре и за самия теб — весело отговорих аз. — Държи те винаги нащрек и ти помага да забавиш поне за малко старческото оглупяване.

— Какво искаш да кажеш с това, лельо Поул? — попита Геран.

— Това е просто една игра, която двамата играят открай време — обясни му Белтира. — Срам ги е да си признаят, че всъщност много се обичат, и затова го правят. По този начин си казват, че всъщност не се мразят един друг.

Близнаците имат толкова миловидни лица, че ние често забравяхме колко умни всъщност са те. Белтира беше прозрял до дъно глупавите игрички между нас и неговото тълкование ни смути и двамата.

За щастие в този миг се намеси Бранд и прикри нашето объркване.

— По всичко личи, че моят крал е много надарен — рече Риванския пазител. — Този ум трябва да се пази.

— Това е моя грижа, Бранд — казах.

„Поулгара — прозвуча гласът на майка, — слушай ме внимателно. Учителя иска да те пита нещо.“

В този миг всички усетихме присъствието на Учителя. Не можехме да го видим, но знаехме, че е сред нас.

— Приемаш ли този дълг доброволно, дъще? — напрегнато ме попита той.

Точно това беше задачата, която приех на сватбата на Белдаран. Тогава се заклех да пазя наследниците й, но в следващите две хиляди години не беше станало нищо особено, което да ме накара да ги закрилям. Сега всичко най-накрая си дойде на мястото. Излизаше, че изминалите хилядолетия са били отредени да се подготвя за моя истински дълг. Или да се образовам, ако предпочитате. Сега вече можех да изпълня задачата си на пазителка на Геран, независимо къде събитията биха отвели него или неговите наследници. Аз вече бях положила клетва за това, но очевидно Учителя искаше да я потвърдя.

— Веднъж вече доброволно и съзнателно приех този дълг, Учителю — отвърнах, слагайки ръка върху рамото на Геран, — и сега потвърждавам отново своето решение. Кълна се, че ще пазя и насочвам риванския род, докато това е необходимо. Даже да продължи до свършека на света.

Когато изрекох тези думи, почувствах огромно вълнение и сякаш в ушите ми забиха хиляди камбани. Явно потвърждаването на отдавна дадената клетва беше едно от най-сериозните събития. И преди това бях извършила не малко важни дела, но сега за първи път Вселената ме поздравяваше за стореното.

— Е — обърнах се към наблюдаващото ме с благоговение семейство, — приключихме и с това. Вечерята е почти готова, а вие, господа, вървете да си измиете ръцете и да сядаме на масата.

Двадесет и шеста глава

Приемането на тежкото бреме да пазя риванския род може да бъде изтълкувано и като напълно машинално, несъзнателно, извършено по инстинкт действие. Още на кораба, който ни отнасяше от Острова на бурите, успокоявайки и приласкавайки покосения от скръб Геран, аз се бях обрекла на този дълг. Съзнателно или не, моите постъпки бяха водени от желанието да посветя останалата част от моя живот на наследниците на сестра си и Рива Желязната хватка. Във вените на техния род течеше и моя кръв — те бяха от моята глутница, ако предпочитате този израз. Затова отглеждането и закрилата на децата от семейството беше дълг, който бих поела дори без да се кълна пред Учителя.

Имаше и още една причина, не толкова тясно свързана с вълчия ми произход. Бях убедена, че със смъртта на Онтроуз за мен завинаги се е затворила една врата. Вярвах, че никога повече няма да помисля за съпруг или пък да имам собствени деца. Грижата за поколението на сестра ми щеше да запълни донякъде тази болезнена празнина.

На следващата сутрин ме обзе непреодолимо желание да напусна незабавно Долината. Сякаш потвърждаването на оброка беше отворило съвсем нова страница в моя живот и аз исках час по-скоро да започна да я чета. Като се връщам мислено назад, обаче, мога да призная, че всъщност бях подтиквана от съвсем други, не чак толкова благородни подбуди. Клетвата превръщаше Геран в мое дете. Исках да го имам целия само за мен.

И така, двамата с моя златокос повереник напуснахме Долината след няколко дни, а верният сив Кавалер ни отведе обратно до Сендарските планини. Всъщност не бързах особено да се прибираме у дома, затова пътешествието ни беше спокойно. Убедена съм, че Кавалер също одобряваше това. Забелязала съм, че конете са големи измамници. Те обичат да препускат, но всеки път, когато ги пришпориш, дават вид, че галопът за тях е непосилно бреме.

Когато стигнахме къщата, забелязах нещо необичайно. Откакто я скрих зад розовите храсти, аз се бях връщала при нея няколко пъти и тя винаги ми се виждаше ужасно самотна. Пустееше, а не беше създадена за това. Сега обаче около нея не витаеше духът на безнадеждна самота. Геран беше заедно с мен и това ми стигаше. Помислих си, че няма да е зле да се откажем от чистенето. Момчето беше се примирило някак със загубата на семейството си и му се искаше да прекарва повече време в библиотеката с копията от Кодекса на Мрин и Кодекса на Дарине. След като ги изучава дълго, накрая и той беше напълно объркан като всички нас.

Когато наближи шестнайсетия рожден ден на Геран реших, че ако потеклото на риванския крал трябва да бъде продължено, то беше време отново да се върнем сред хората, за да си намери жена. Замислих се къде ще е най-добре да се установим и прецених, че Султурн е напълно подходящ. Майка обаче, не мислеше така. „Не, Поул — достигна до мен гласът й една нощ. — Няма да ходите в Султурн, а в Мурос.“

„Защо пък точно Мурос?“

„Защото там живее младата дама, за която той ще се ожени.“

„Коя е тя?“

„Казва се Елдара.“

„Но това е алгарско име.“

„Баща й е алгар. Името му е Хатан и е вторият син на един от главатарите на кланове. Оженил се е за сендарка, когато неговият клан докарал в Мурос стада говеда за продан. Установил се в града и взел да търгува с животни. Има връзки и влияние във всички алгарски кланове, затова е и преуспяващ търговец. Заведи Геран в Мурос, Поул. Нека се ожени там.“

„Както кажеш, майко.“

Обмислих въпроса отвсякъде и реших, че двамата с Геран се нуждаем от ново положение. Един преуспяващ търговец едва ли ще бъде във възторг, ако дъщеря му се омъжи за някакъв провинциален дръвник. Явно двамата най-напред трябваше да минем през столицата Сендар — имахме нужда от пари.

Кавалер беше остарял, но още се държеше, макар и леко да се задъхваше при изкачване на височини. Накарах Геран да почисти от праха и паяжините и да лъсне до блясък един от екпажите в обора. Събрах по няколко чифта представителни дрехи за двамата в един здрав пътнически сандък и в късната пролет на 4012 г. ние с младия ми повереник тръгнахме през Сендария към нейната столица. Беше много приятно да се пътува по това време на годината, а и никаква спешна задача не ни пришпорваше да бързаме, затова оставих Кавалер да определя темпото. Пътувахме на югозапад и след няколко дни стигнахме кръстопътя, където се пресичаха провинциалния друм, по който вървяхме досега, и императорското шосе.

— А оттук накъде, лельо Поул? — попита Геран, който държеше юздите.

— На юг към Медалия. После ще тръгнем по централното шосе към Сендар.

— Хубаво. Дий, Кавалер!

Старият кон откърти една тежка въздишка и мудно се потътри напред.

Медалия много се беше променила през вековете, откакто не бях идвала тук. Сендария вече беше тиха и спокойна страна, затова високите крепостни стени, които ограждаха Медалия, докато беше част от моето херцогство, сега се рушаха непотребни. Това никак не ми хареса, но реших да не го правя на въпрос.

След около седмица пристигнахме в Сендар и наехме стаи в една представителна страноприемница. След вечеря се разрових из пътническия ни сандък и извадих оттам различни одежди и труфила за двамата.

— Нужно ли е да се обличаме така, лельо Поул? — с отвращение попита Геран. Явно наистина беше време да го извадя от глухата провинция и да го върна към цивилизацията.

— Да — категорично отговорих аз. — Утре заран отиваме в двореца и нямам намерение да се промъкваме през входа за прислугата заради дрехите си.

— Краля ли отиваме да видим?

— Не точно него. По-скоро имаме работа с кралския ковчежник. Но може да се наложи разговор и с краля, за да ускори работата, ако ковчежникът се окаже прекалено твърдоглав.

— А какво ще искаме от ковчежника?

— Трябват ни пари, а аз имам струпани тук доста големи суми. Остава само да убедя ковчежника, че съм онази, за която се представям и че имам пълно право върху парите.

— Не е ли опасно да повериш всичките си пари на някой друг? Той може да се опита да те измами.

— Сендарите са много честни и почтени хора, Геран. Не ми се вярва ковчежникът да мами. Но ако го стори, тогава имам начин да го убедя, че е направил грешка.

И така, на следващата сутрин двамата с крал Геран отидохме в палата на крал Фалбен Сендарски. Упътихме се право към крилото с най-здравите и дебели стени, където се пазеше кралската хазна. Изтърпяхме обичайното забавяне, докато приключат всички формалности, и най-сетне бяхме приети в миришещия на мухъл кабинет на кралския ковчежник. С течение на времето забелязах, че всички хора, заети непрекъснато с броене и пресмятане на пари, миришат на прах и плесен. Парите обикновено стоят заключени в подземия зад няколко врати. На онези, които ги пазят, и през ум не им минава да отворят прозорците, за да влезе чист въздух.

Барон Стилнън, кралският ковчежник, беше сериозен мъж с чувство за отговорност. Стените на кабинета му бяха отрупани от пода до тавана е шкафове, които пращяха от подвързаните с кожа стари счетоводни книги, натъпкани в тях. Цареше почти благоговейна тишина. Предполагам, че това е нормално, защото парите наистина се превръщат в божество за онзи, който постоянно ги брои и пресмята.

— Зная, че сте зает, Ваше Превъзходителство — започнах, след като двамата с Геран най-сетне бяхме допуснати до кабинета и настанени да седнем, — затова ще пристъпя направо към въпроса. Преди известно време моето семейство повери парите си на грижата на кралската хазна. Сега искам да изтегля част от тях.

— За това ще ми е нужно някакво потвърждение на думите ви, госпожо…

— По-късно ще стигнем до името ми и другите подробности, Ваше Превъзходителство. Парите, за които става дума, са записани в том първи от вашите счетоводни книги, страница седемстотин тридесет и шест, ако правилно си спомням.

Той ме погледна със съмнение, но въпреки това стана и се отправи към книжните шкафове. Измъкна последната книга от ляво на най-горната лавица.

— На същата страница ще откриете и скрепен с печат пергаментов лист, бароне — продължих аз. — На него има една дума — това е нещо като парола, по която ще удостоверите самоличността ми. — После побутнах през бюрото му лист хартия, върху който напряко беше написано „Онтроуз“. — Вярвам, че ще откриете в книгата си точно тази дума.

Барон Стилнън издуха прахта от тежката счетоводна книга, прелисти я внимателно, откри страницата и откачи парчето пергамент.

— Но това е кралският печат на крал Фундор Великолепни! — възкликна той.

— Да, знам това — казах. — Фундор беше така любезен лично да се занимае с нашето вложение. Името, което ви дадох, съвпада с името върху пергамента, нали?

— Така е. Паметната бележка сочи, че вноската е била направена от херцогинята на Ерат. Вие нейна наследница ли сте, мадам?

— Аз съм херцогинята, бароне, и нямам никакви наследници.

— Но бележката тук е отпреди сто и осемдесет години, милейди!

— Чак толкова отдавна ли беше? Как бързо лети времето!

— Най-напред ще трябва да се допитам до крал Фалбен по въпроса, милейди. Тази сметка е под закрилата на короната, затова той е единственият, който може да разреши да се тегли от нея.

— Колко досадно — въздъхнах аз. — Предпочитам да не разгласявате това, бароне. Искам присъствието и делата ми тук да останат тайна.

— За това ще знаем само ние двамата с краля, милейди.

Крал Фалбен Сендарски се оказа съвсем обикновен наглед мъж, облечен в дрехи с убит кафяв цвят. Беше около четиридесетте и имаше трескавия вид на човек, които трябва едновременно да свърши дузина задачи.

— Е — започна още от прага той, — за какво става въпрос, милейди? Стилнън ми плещи безсмислици за някаква много стара сметка от кралската хазна.

— Баронът доста точно ви е предал всичко, Ваше Величество — отвърнах с официален поклон аз. — Преди известно време вложих парите си в кралската хазна. Сега имам нужда от една част и искам да ги изтегля. Защо не покажете на Негово Величество паметната бележка от счетоводната книга, барон Стилнън? — предложих. — А също така и добавения документ. Това би спестило време.

Фалбен набързо прочете всичко.

— Вие твърдите, че сте лейди Поулгара — подозрително ме погледна той.

— Тя не просто твърди, Ваше Величество — намеси се Геран. — Тя е лейди Поулгара.

— Това е моят племенник Геран — представих младежа.

— Ще ми трябва нещо повече от вашата дума, лейди — каза Фалбен. — В наши дни са се навъдили всякакви измамници.

— Добре тогава — въздъхнах. После вдигнах краля на Сендария във въздуха. С времето бях открила, че това е най-бързият начин да убедя скептиците коя съм. Висенето без твърда почва под краката веднага ги караше да се съгласяват с думите ми.

— Сега доволен ли сте? — попитах втрещения монарх. Той беше замръзнал неподвижно над земята, а очите му бяха широко ококорени. После бързо закима с глава в отговор на въпроса ми и аз внимателно го пуснах на пода. — Много съжалявам, Ваше Величество — извиних се. — И двамата сме заети хора, а този подход обикновено за кратко време разрешава всички досадни спорове.

— Мога да разбера защо е така — отговори Фалбен с променен глас. После отиде до писалището на Стилнън и погледна в отворената счетоводна книга. — Всичко ли ще изтеглите, лейди Поулгара? — попита той леко разтревожен.

— Колко общо имам тук? Отдавна не съм проверявала влога си.

— При последното отчитане сте притежавали над половин милион нобела, милейди.

— Нобел е златна монета от една унция, нали?

Той кимна утвърдително.

— Мисля, че няма да е добра идея да си тръгна оттук с петнайсет тона злато в джоба, нали така?

Той неуверено се засмя.

— Бихте могли да го направите, стига да поискате, лейди Поулгара. Чувал съм най-невероятни истории за вас.

— Твърде преувеличени, Ваше Величество. Мисля, че петстотин нобела ще са достатъчни за най-належащи разходи.

— Донеси ги, Стилнън — заповяда кралят. — Трябва да ви призная нещо, лейди Поулгара.

— Изповедта влияе благотворно на душата, Ваше Величество.

— Срам ме е да го кажа, но имаме незначителни затруднения с вашата сметка. Понякога я използваме като източник за краткосрочни заеми, ако приходите от такси и налози са по-ниски от необходимото.

— Това е нормално за пари, които не са в обръщение, Ваше Величество — рекох великодушно аз.

— Смея ли да попитам какъв е източникът на това съкровище?

— Ренти, Ваше Величество. Херцогството ми е доста просторно, а аз от доста време насам давам земята под наем. Всъщност не искам много пари за рента, но с времето те се натрупват постепенно. Някой ден може би ще си купя нещо с тях — Тол Хонет, например.

— Той сигурно е за продан, лейди Поулгара — засмя се кралят. — Всичко, което притежават толнедранците, е за продан.

Барон Стилнън се завърна с две големи платнени торби, пълни с подрънкващи монети. Той настоя да ги преброя, а после вписа изтеглената сума в плесенясалата книга.

— О, една последна подробност, Ваше Величество — казах. — Не бих желала да тръгнат слухове за посещението ми при вас.

— За кое посещение става дума, лейди Поулгара? Паметта ми напоследък е доста отслабнала.

Аз се разсмях, направих дълбок поклон и двамата с Геран напуснахме палата.

— Видя ми се приятен човек — каза Геран, докато сплиташе крака под тежестта на двете торби из улиците на Сендар.

— И на мен доста ми хареса — съгласих се, а после смръщих вежди. — Когато златните монети са много и са струпани на едно място, те звънтят твърде издайнически. Май трябва да измисля нещо, за да стоят тихо. Не е добре да привличаме вниманието на хората по този начин.

— Вкъщи ли се връщаме, лельо Поул?

— Не, Геран. Отиваме в Мурос.

— В Мурос ли? Че за какво?

— Не искам да се превръщаш в отшелник, Геран. Сега е времето да излезеш от уединението си и да се запознаеш с други хора.

— С кого трябва да се запозная? — наостри уши той.

— Все си мисля, че би било добре ти и твоята съпруга да сте се виждали преди сватбата — отвърнах. — Това обаче зависи само от теб. Ако предпочиташ изненадите, можем да се върнем у дома и аз ще пратя да доведат щастливката.

Той се изчерви чак до корените на косата и остави въпроса недовършен.

Вековете не бяха променили Мурос особено. Той е — а и винаги си е бил — прашен град, просмукан от мириса на обор и добитък. По съвсем очевидни причини в него са струпани много пари. Тук казват „златното копито“ на огромните алгарски стада, а градът гъмжи от търговци на добитък от всички западни кралства.

Двамата с Геран се настанихме в спокоен хан на една тиха улица и аз излязох да потърся някоя прилична къща, която бихме могли да наемем за по-дълго време. През годините доста често ми се налагаше да купувам къщи и постепенно натрупах богат опит около сделките с недвижимо имущество, който ми пестеше много време и грижи. Щом видя някоя подходяща къща, веднага разбирам, че точно това ми трябва. Този път домът ни беше солидно построена сграда на една спокойна странична улица. Е, не беше така великолепен като къщата ми във Во Вакюн или пък онази край езерото Ерат, но аз и не целях това. Двамата с Геран трябваше да играем ролята на дребни дворяни. Тази къща беше съвсем подходяща за баронеса, която е заможна, но не разполага с излишни пари.

Къщата беше собственост на дребен жилав драсниянин на име Калон. Двамата се пазарихме известно време, преди да сключим сделката. Клетият човечец просто се предаде, когато му проговорих на драснианския таен език, за да съм сигурна, че е наясно с кого си има работа. Той засрамено призна, че отдавна не го е ползвал и прие една удивително ниска цена, защото не можа да си преведе каква е истинската стойност, която му предлагах. После гордостта не му позволи да си признае грешката. Накратко, аз жив го одрах и проснах кожата му да съхне на стобора.

— Май се минах — промърмори Калон, когато всички документи вече бяха написани и подпечатани, а ние си стискахме ръцете по случай сделката.

— Така е — съгласих се. — Защо не поискахте да повторя сумата?

— По-скоро бих пукнал. Нали няма да разгласите този мой срам?

— Дори с мъчения не биха могли да изтръгнат това от мен. Мога ли да помоля за още една услуга?

— Да не искате да ме отървете и от мебелировката?

— Не, ще си обзаведа къщата по мой вкус. Искам да ме представите на един човек на име Хатан.

— Алгарският търговец на коне ли?

— Точно той. Познавате ли го?

— Да, разбира се. Всички го знаят — и мразят — тук, в Мурос.

— Мразят ли го?

— Толнедранците направо го ненавиждат. Той познава всички главатари на кланове в Алгария по малко име и винаги пръв има правото да си избере стока от стадата им. Обира каймака от всяко стадо, което премине планините. Да не сте решили да влезете в търговията на добитък, баронесо?

— Не, Калон, не съвсем. Става въпрос за нещо друго.

— Няколко дни ще съм зает да си събирам нещата и да разпродавам мебелите. После ще ви заведа в кантората на Хатан и ще ви представя.

След около седмица Калон ме запозна с Хатан. Както го бях помолила, той ме представи на високия строен мъж, облечен в кожи, като баронеса Пелера. През онези години използвах много псевдоними, тъй като истинското ми име сигурно беше гравирано върху челото на всеки мург, който идваше на запад. Но откакто мнозина благословени майчици кръстиха дъщерите си в чест на Поулгара Магьосницата, тези усложнения станаха излишни, а и опростеното „Поул“ беше напълно достатъчно да прикрие самоличността ми.

Макар и да живееше от години в Сендария, Хатан все още се обличаше в кожа и си бръснеше главата с изключение на един кичур върху темето, който се спускаше чак до кръста. Успехът му като търговец на добитък се дължеше на алгарския му произход, затова имаше причина да се облича по този начин.

Двамата си допаднахме от пръв поглед. Винаги съм харесвала алгарите — та нали израснах, така да се каже, в задния им двор! Хатан говореше малко и винаги с тих глас. Когато по-голямата част от живота ти е минал сред кравите, ти привикваш да не ги плашиш. Освен ако не ти доставя удоволствие да ги усмиряваш после.

Калон доста беше подценил чувствата на останалите търговци на добитък в Мурос към Хатан. Омразата беше най-ниско в стълбицата и от нея се започваше. Неговите близки отношения с главатарите на кланове му осигуряваха огромно предимство, особено пред толнедранците. Алгарите по рождение не харесват толнедранците, затова главатарите на кланове бяха възприели обичая да подбират най-добрите животни от стадата си и да ги запазват за Хатан още преди да са стигнали Мурос. Видът на огромните количества първокласно говеждо, което беше недостъпно за тях, довеждаше до умопомрачение толнедранските търговци.

След време Хатан покани двама ни с Геран да се запознаем с неговото семейство. Жена му Лейяна беше закръглена и вятърничава сендарка, която обаче беше много по-хитра, отколкото личеше на пръв поглед. Геран беше любезен с нея, но цялото му внимание беше приковано в Елдара — висока красавица с гарванова коса на неговата възраст. Елдара също изглеждаше напълно покорена от него и двамата седяха, впили поглед един в друг, без да проронят дума, точно както се беше случило с Белдаран и Рива. Усетих много отчетливо присъствието на някаква „външна намеса“ във въздуха. Съдбата или провидението — наричайте го както искате — явно се бяха заели с този случай.

— Двамата май се разбират прекрасно — отбеляза Хатан, наблюдавайки как Геран и Елдара мълчаливо се изпиват с поглед близо час.

— Но те не са си казали нито дума! — възпротиви се Лейяна.

— Напротив — обърна се към жена си Хатан. — Ти просто не ги слушаш внимателно. Според мен е най-добре да започваме с подготовката.

— За какво ще се подготвяме? — попита Лейяна.

— За сватбата, скъпа — отговорих й.

— Каква сватба?!

— Ами на тези тук — каза мъжът й, сочейки младата двойка.

— Но те са само по на шестнайсет, Хатан! Много са млади, за да се женят!

— Не е така — прекъсна я мъжът й. — Имай ми вяра, Лейяна, виждал съм такива неща и преди. Нека да минат под венчило, преди да са почнали да търсят друга близост. Тук е Сендария, любов моя, и много се държи на морала и благоприличието. Това, че ние с тебе започнахме твърде отрано, не означава, че сега децата ни трябва да чакат, нали така?

Тя пламна и почервеня чак до корените на косата си.

— Казахте ли нещо, баронесо? — повдигна въпросително вежди към мен Хатан.

— Нито думичка — отвърнах.

Заради благоприличието отложихме сватбата за след месец, а ние тримата с Хатан и Лейяна бдяхме зорко децата ни да не останат насаме нито за миг. Доколкото си спомням, около шест пъти сгащвах Геран да се измъква от прозореца на спалнята си посред нощ през този безкраен за него месец. Хатан постъпи по-решително — той просто сложи железни решетки на прозореца на Елдара.

Беше по обед на един облачен ден, когато Хатан намина при мен, докато Лейяна надзираваше нетърпеливите млади.

— Трябва да поговорим — започна той.

— Добре. Предполагам, че става въпрос за зестрата.

— Искаш ли едно стадо крави?

— Няма какво да го правя.

— Ще оставим това за по-късно тогава. Пелера не е истинското ти име, нали, милейди? Всъщност ти си дъщерята на Белгарат — Поулгара, не е ли така?

— Как го разбра, Хатан? — попитах изумено.

— Имам очи и знам как да ги използвам. При това съм алорн и знам всички легенди. Там си описана много точно, но и това не е достатъчно, защото си може би най-красивата жена на земята. Това само между другото. Геран всъщност не ти е племенник, нали?

— Нещо такова — отговорих. — Роднинската ни връзка е малко по-оплетена, но за удобство приехме, че ми е племенник.

— Хубаво тогава — отвърна алгарът, — значи правилно съм се досещал кой всъщност е той. Но ти не се тревожи, лейди Поулгара, аз умея да пазя тайна. Май ще трябва да вземем някакви предпазни мерки.

— Аз ще се погрижа за това.

— Знам, но и аз бих искал да предложа помощта си. Мурос не е най-подходящото място на земята за отглеждане на деца. Наоколо гъмжи от чужденци. Султурн или Медалия са по-безопасни. — Той ме погледна косо. — Май ще ти се наложи доста да пътуваш. Ако това, което съм чувал за теб, е истина, то ти не остаряваш като нас. Затова няма да можеш да се задържиш на едно и също място повече от десет години. На твое място бих стоял настрана от аристокрацията. Много е лесно да се запомни една баронеса или някоя друга дама от благородно потекло. А ти не държиш да те запомнят, нали така?

— Май всичко си премислил, а, Хатан?

— Става дума за дъщеря ми, затова се позамислих за това-онова. Обижда ли те, че ти говоря по този начин?

— Ни най-малко.

— За в бъдеще ще ти се наложи да обучиш тези твои племенници на различни занаяти. Един майстор дърводелец няма нужда да обяснява защо се мести често от град на град. Те пътуват много и това не е подозрително, поне ако той е добър в занаята си. Във всеки град има по един-двама дърводелци, неколцина зидари и аптекар. Търговците са като част от пейзажа, затова са невидими за останалите.

— Хатан, ти си истинско съкровище!

— Е, това е малко преувеличено, лейди Поулгара.

— Ти току-що даде отговор на всички въпроси, които ме мъчат от няколко години насам. Просто ми показа как да направя една дълга поредица млади мъже невидима за околните. А да си невидим не е никак лесно. Опитвала съм неведнъж, затова го знам.

— Мисля, че най-големият ти проблем ще бъде със самите млади мъже — каза той. — Може да се окаже по-безопасно, ако изобщо не им казваш кои всъщност са те. Трябва обаче да намериш начин, когато дойде истинският, да е известен, защото ще му се наложи да извърши важни дела, а в повечето случаи ще се иска да действа много бързо. — Той бегло се усмихна. — Това ти е най-голямата грижа, Поулгара, но ще те оставя сама да си му търсиш колая.

— Много съм ти задължена, Хатан — саркастично отвърнах аз.

— Приеми го като подарък от мен — засмя се той.

Сватбата беше в края на лятото същата година. Двамата с Хатан едва обуздахме Лейяна, която държеше всичко да е много пищно и шумно. Аз и алгарският ми приятел обаче бяхме убедени, че на Геран и Елдара ще останат само бегли спомени от церемонията. Освен това имахме твърде основателни причини да настояваме всичко да мине мирно и тихо. В нашия случай би било твърде неразумно да наемем градския глашатай да обяви новината с викове по площади и кръстопътища. Хатан едва убеди жена си, че няма никаква нужда тази сватба да бъде записана в хрониките на града. Аз пък я разубедих да не вдига много шум около сватбената рокля на Елдара. Напънах се да си спомня модела на моята учителка по акушерство навремето. Не повторих роклята на Белдаран, изработена от Арел — е, поне не до последния бод — но трябва да призная, че това беше един вид творческо плагиатство. Това, че Елдара имаше гарвановочерна коса, а сестра ми беше светлоруса, наложи някои незначителни промени. Накрая обаче роклята стана великолепна. Елдара просто сияеше, когато баща й я доведе в храма. Реакцията на Геран беше абсолютно същата като тази на неговия далечен дядо по баща.

Спомням си, че едва не се задавих, когато в края на церемонията свещеникът, извършващ ритуала, призова всички богове да благословят бъдещото семейство. Сендарската религия е прекалено толерантна към различните вярвания и почитането на всички богове без изключение лежи в основата й, което само по себе си не е лошо. Но когато милият стар свещеник помоли Торак да благослови съюза, който щеше да роди неговия унищожител, това ми се видя доста странно. Хатан, който седеше между мен и хълцащата си съпруга, ме хвана здраво за китката и просъска през зъби: „Спокойно!“

— Не си ли даваш сметка какво направи току-що този свещеник? — прошепнах с пресеклив глас аз.

— Беше малко неуместно — кимна той, — но това е само формалност. Обзалагам се, че Торак е твърде зает, за да обърне внимание на това. — Той замълча за кратко. — Сигурно ще искаш лично да проследиш дали някой дракон не се спотайва наоколо през следващите няколко седмици.

— Дракон ли?

— Нали мургите наричат Торак „Богът Дракон на ангараките“? Знам, че можеш да излезеш на глава с него, Поул, но все пак не ми се ще той да ни навести лично. Кравите са много плашливи и ще е зле за търговията, ако Торак започне да бълва огън над града.

— Да не се опитваш да остроумничиш, Хатан?

— Аз? Че какво те кара да мислиш така, Поул?

Двадесет и седма глава

Геран и Елдара бяха безумно щастливи. С течение на времето се убедих, че всички тези уговорени предварително женитби са все сполучливи. Волята на Вселената винаги намира начин да възнагради онези, които постъпват според нейното желание. След време — всъщност не след много дълго — на Елдара взе да й прилошава сутрин. Това ми подсказа, че всичко върви както трябва.

Акуширах при раждането и в началото на лятото през 4013 г. извадих на бял свят едно момченце. Макар Геран и жена му да бяха свършили цялата работа, аз също се чувствах особено горда. Нали всъщност извърших цялата подготовка, за да се стигне дотук. Излиза, че се бях справила блестящо! Риванският род беше в безопасност поне едно поколение напред.

След дълго умуване Геран и Елдара решиха да кръстят сина си Давон. Мисля, че това доста разочарова Хатан, който държеше неговият внук да носи алгарско име. Аз обаче бях доволна, че бебето има толкова обикновено име. Алгарските имена са ужасно гръмки, а точно сега не ни беше нужно нещо да привлича вниманието върху малкото момченце.

Раждането на Елдара мина леко и тя скоро отново беше на крака. Колебах се доста време, преди да се реша да поговоря с малкото си семейство. Въпреки предупреждението на Хатан, накрая прецених, че наследниците на Желязната хватка и съпругите им трябва да знаят кои всъщност са те и на какви опасности са изложени. И така, една лятна вечер, след като се бяхме нахранили, аз помолих Геран и Елдара да дойдат в библиотеката на „малко семейно събиране“. Преди това благоразумно „посъветвах“ прислугата дълбоко да заспи, после отведох Геран, жена му и детето до библиотеката и плътно затворих вратата зад нас.

— Разказа ли на жена си за нас, Геран? — направо попитах племенника си.

— Не съм я лъгал за нищо, лельо Поул, но пропуснах да спомена някои неща от живота си.

— Имаш тайни от мен, така ли? — обвинително рече Елдара. — Аз нищо не съм крила от теб.

— Той е спазвал моите заповеди, Елдара — успокоих я. — Става дума за семейни тайни и на Геран беше забранено да ги разкрива пред когото и да било без изрично разрешение от мен.

— Нямаш ли ми доверие, лельо Поул? — попита наскърбено тя.

— Най-напред трябваше хубаво да те опозная, Елдара. Исках да се убедя, че умееш да пазиш тайна. Баща ти е човек, на когото може истински да се разчита, но често съм срещала млади дами, които просто имат нужда да споделят всичко пред приятелките си. Забелязах обаче, че ти си разумна и не говориш, каквото ти дойде наум. Сигурно си забелязала, че съпругът ти не е сендар.

— Казвал ми е, че е роден в едно от алорнските кралства — отвърна тя. — Бяхме малко заети, когато ми го каза, така че… — тя млъкна и се изчерви.

— Няма нужда да се впускаш в подробности, Елдара. Всъщност Геран е риванец и е наследник на една много влиятелна фамилия от Острова на бурите.

— Колко влиятелна? — попита тя.

— Няма по-влиятелни от тях. Преди около единадесет години група нийсани избиха цялото му семейство. Двамата с баща ми успяхме да спасим само Геран — за останалите беше фатално късно.

Очите й загледаха ужасено при тези думи.

— Щеше ли да е важно за теб, скъпа, ако знаеше, че би била риванска кралица, ако ми беше писана друга съдба? — попита Геран.

— Но ти не се държиш като крал — почти обвинително каза тя. — Мигар кралете хъркат така?

— Дядо беше същият — сви рамене той.

— Ще ви оставя на воля да обсъждате кралското поведение до най-дребните детайли, когато останете насаме — прекъснах ги аз. — Нека да свършим с този въпрос най-напред. Геран има врагове, които биха дали мило и драго да го видят мъртъв, А също и вашето бебе.

Елдара инстинктивно притисна спящото дете до гърдите си.

— Само да се опитат! — каза тя свирепо.

— Дано не се стига дотам — рекох твърдо. — Враговете на Геран притежават огромна мощ и е по силите им да наемат дузини убийци и стотици съгледвачи. Сигурна съм, че и в момента душат наоколо. Най-разумно е да потърсим по-сигурно прикритие. За това има два пътя. Можем да се качим в планините и да се притаим в някоя пещера. Или пък да останем тук и да се престорим на съвсем обикновени хора. Тогава дори и да ни видят, враговете няма да ни забележат. Ще опитаме най-напред второто. Уговорила съм всичко с баща ти и още утре заран Геран ще поеме новото си поприще.

— Какво е, лельо Поул? — попита Геран.

— Тъст ти ще те въведе в търговията с добитък.

— Но аз нищо не разбирам от крави и говеда!

— Ще се научиш, при това ще ти се наложи да го сториш много бързо. Животът ти зависи от това, ето защо вярвам, че имаш много добър стимул.

И така, наследникът на Желязната хватка започна да става рано всяка сутрин. Най-напред беше много смутен от новата си професия, но Хатан търпеливо го въведе в тайните на занаята и, което беше най-важното, го представи на главатарите на алгарските кланове. Не след дълго Геран взе да дава своя принос в процъфтяването на семейното предприятие и Хатан се гордееше с него.

В работата си Геран беше постоянно обкръжен от хората на Хатан, повечето от които бяха алгари преселници. Докато се навърташе из кравешките обори, той беше в безопасност. Това ми даде възможност да опозная Елдара по-отблизо, пък и да си играя с бебето, разбира се.

Малкият Давон беше одрал кожата на баща си, а той на свой ред приличаше досущ на сина на сестра ми — Даран. В риванския род от баща на син се предаваше една отличителна черта — всички бяха със златни коси. Катраненочерната коса на Желязната хватка се явяваше само от време на време. Всички без изключение бяха сериозни и честни момчета, които притежаваха здрав разум и пъргава мисъл. Това може би бе свързано повече с възпитанието, отколкото с наследствените черти, защото повечето от тях се родиха и отраснаха в Сендария.

Сезоните минаваха един след друг, а след тях се изнизваха и годините. Давон растеше като житен клас. Като стана на дванайсет, той вече почти беше стигнал по ръст баща си. Мурос никога не ми е харесвал много, най-вече заради постоянната пепел по улиците и миризмата на говеда, но ние бяхме щастливи там.

Няколко дни след дванайсетия рожден ден на Давон Хатан намина да се видим и двамата отидохме в библиотеката.

— Помниш ли нашия разговор отпреди сватбата на Геран и Елдара, Поул? — обърна се към мен високият алгар, чийто кичур на темето вече беше станал стоманеносив.

— Съвсем ясно си го спомням, Хатан. Ние следваме твоите съвети доста старателно, не е ли така?

— Освен че ти продължаваш да не старееш — каза той. — Не можеш ли да използваш магия, та да посивее косата ти? Това ще ти прибави още няколко години отгоре.

— Някой ден ще трябва подробно да си поговорим за това, което ти наричаш „магия“, Хатан — въздъхнах.

— Да не искаш да кажеш, че не е по силите ти? — изумено попита той.

— Естествено, че бих могла да го направя — казах, — но сивата коса не е съвсем сива.

— Тя просто изглежда сива.

— Вгледай се по-внимателно, Хатан. Кичурът на темето ти изглежда сив, защото в него са примесени черно и бяло. Затова ще се наложи да направя половината си коса бяла — косъм по косъм.

— Това ще ти отнеме известно време — заключи той.

— Доста време, ако трябва да сме точни. Бих могла да забъркам смес от определени корени, листа и семена, които да боядисат косата ми. Е, няма да е същата като твойта, но ще може да мине и така. Има и мазила за лице, които също ще ме състарят малко.

— Няма ли да е по-лесно просто да се преселите? Иди в Султурн например. Или пък в Дарине.

— Да не искаш да се отървеш от мен, Хатан?

— Разбира се, че не. Ние всички те обичаме, Поул, но на първо място си остава безопасността на децата ни.

— Има и по-лесен начин да решим това — казах. — Така и така съм вече много стара, тогава ще се оттегля в уединение и няма да излизам от къщата. Възрастните хора често постъпват така, нали?

— Не искам да те затварям в килия, Поул.

— Съвсем не е така, Хатан. Всъщност тази идея ми допада — ще ми помогне да си наваксам с четенето. Освен това ще съм наблизо, ако се случи нещо извънредно, без да ми се налага да търпя безкрайните часове безсмислени женски брътвежи.

— Има още нещо — добави той. — Съгласна ли си да дадем Давон чирак при съседа ти, който щави животински кожи?

Сбърчих нос.

— Аз ще живея с него под един покрив, Хатан, а щавенето е доста миризлива работа.

— Не и ако работниците се къпят редовно със силен ароматен сапун. Даже и аристократите започват да намирисват, ако влизат в банята само веднъж годишно.

— Но защо точно ще щави кожи, а не стане кацар например?

— Това е логично продължение на семейната професия, Поул. Имам възможност да осигурявам неограничено количество кожи, пък и ги получавам срещу нищо и никакви пари. Ако Давон се научи да ги щави, ще може да ги продава много изгодно и да натрупа състояние.

— Мислех, че целта ни е само да не предизвикваме подозрения. Не бих казала обаче, че най-богатото семейство в цяла югоизточна Сендария изглежда обикновено и незабележимо.

— Мисля, че пропускаш нещо, Поул. Родът, за който се грижиш, няма да предизвиква подозрения у хората, защото те мислят, че всички са мои наследници. След няколко поколения на никого няма да дойде наум да пита за другата им рода. Те ще се превърнат в местни хора със стар корен, които никой не би могъл да свърже с Острова на бурите. По-невидими не можем и да си пожелаем да станем, нали така?

Хитростта на Хатан пак ме изненада. Той още веднъж ми показа, че някой може да бъде много по-незабележим, когато стои на едно място, вместо постоянно да бяга и да се крие. Алгарският приятел ми помагаше много със съветите си как да остана невидима за околните. Моят произход беше всичко друго, но не и обикновен. Аз бях Поулгара Магьосницата, херцогинята на Ерат, а това беше повече от забележимо. Сега трябваше да се приуча да стана лелята на цяло село от кожари. Е, Мурос не беше точно село. Постепенно щях да се слея с останалите, а точно това беше нашата цел. Щом веднъж шлифовахме до съвършенство тази измама, нито един мург или гролим не би ни открил.

Давон беше добро момче и не се възпротиви да чиракува или поне не го направи открито. Като стана на осемнайсет, той вече беше майстор и работилницата му правеше най-фините кожи в цяла Сендария.

На следващата пролет двамата с Хатан обединихме парите си и купихме работилницата за щавене на Алник, а после я прехвърлихме на Давон. Той начаса се зае да произвежда здрави и удобни обувки, които станаха много популярни сред земеделците. Онези, които искаха да са в крак с модата, продължиха да си поръчват при другите обущари, но обикновените работници станаха постоянни клиенти на работилницата, която завършваше целия кожарски цикъл.

Едва през 4039 г. успяхме да оженим Давон. По онова време той беше на двадесет и три и аз вече бях започнала да се притеснявам. Бракът е нещо, което не бива да се отлага твърде дълго. Ергенският живот постепенно може да се превърне в навик. Хатан, който вече беше в края на петдесетте, все ми повтаряше, че излишно се тревожа.

Годеницата на Давон беше много красива русокоса девойка на име Алнана. Имаше весел и открит характер и беше истинско щастие да е някъде наблизо. Двете с Елдара много внимателно я проучихме и решихме, че е подходяща. Младите мъже винаги се заблуждават, че те са онези, които вземат решенията. От погледа им убягва как стоят нещата в действителност. Влиянието на жените в дома е много силно при избирането на подходяща съпруга за сина.

Сватбата на Давон и Алнана беше събитието на есента. Семейството ни беше вече много влиятелно в Мурос, а и нямахме никаква причина да претупваме тържеството, както беше станало при венчавката на неизвестния Геран с Елдара. Сватбите са много съществени събития в живота на търговската класа, затова винаги са бляскави и пищни.

След женитбата Давон и Алнана дойдоха да живеят в новопостроеното крило на дома ми. В къщата изведнъж стана доста пренаселено, за да ми е съвсем по вкуса, но се разбирахме добре и затова нямаше много търкания помежду ни.

Моят скъп приятел Хатан живя достатъчно дълго, за да види правнука си Алтен, родил се през 4041 година. А после, в едно навъсено пролетно утро един огромен и войнствен алгарски бик наниза Хатан на рогата си насред загражденията за добитъка. Говедата обикновено са глупави животни и ние често забравяме колко опасни могат да бъдат понякога. Хатан почина почти веднага, затова не можах да му помогна с нищо. Но мисълта за това не ме спаси от самообвиненията. Понякога ми се струва, че половината ми живот е минал да поръсвам главата си с пепел. Това е една от лошите черти на лечителите — те не могат да се примирят, че има нещо, което не биха могли да излекуват. Но и досега никой не е намерил лек срещу смъртта, ето защо медиците ще трябва да се научат да приемат поражението и да продължат напред.

Лейяна беше покосена от скръб и не живя дълго след кончината на съпруга си. Смъртта още веднъж беше минала през редиците на любимите ми хора. Както много пъти досега, аз се утеших, отдавайки се изцяло на своя малък племенник. По онова време той беше на шест години и вече беше пълноправен член в малкото семейство, на което бях посветила живота си. Когато Геран, Давон и Алтен застанеха един до друг, приличаха на огледално отражение на един и същи образ. Нямаше нужда Давон и Алтен да се чудят как ще изглеждат като остареят. Само трябваше да погледнат Геран.

Когато Геран навърши петдесет, златната му коса започна да посивява по слепоочията. Така той изглеждаше даже още по-представителен и достолепен. Според мен, обаче, посивелите коси придават мъдър вид дори и на най-глупавите мъже. През 4051 между мен и Геран избухна спор, който най-много приличаше на караница от всичко онова, дето бяхме преживяли заедно.

— Поканиха ме да се кандидатирам на изборите за градски съветници, лельо Поул — каза ми той една лятна привечер, когато останахме насаме в градината. — Оттогава доста сериозно обмислям този въпрос.

— Да не си си изгубил ума, Геран?! — отвърнах остро.

— Бих могъл да свърша много по-полезна работа от тия, дето сега са в съвета — оправда се той. — Някои от тях използват службата, за да напълнят собствените си джобове.

— Това не е твоя грижа, Геран.

— Аз също живея в този град, лельо Поул. Неговото благоденствие е и моя грижа.

— Кой ти подхвърли тази глупава идея?

— Самият граф на Мурос — отвърна с гордост той.

— Разсъди трезво, Геран — казах. — Ти не можеш да правиш неща, които ще привлекат вниманието върху теб.

— Хората не ги е много грижа за членовете на съвета, лельо Поул.

— Това важи само за местните жители, Геран. Чужденците и особено мургите обръщат голямо внимание на онези, които държат властта. Сега само ни липсва някой мург да започне да разпитва за произхода ти. Щом разбере, че си пристигнал в града през 4012, точно десет години след убийството на крал Горек, при това си бил придружаван от мен, всичко градено досега ще се срине в един миг.

— Ти прекалено много се тревожиш — присмя се той.

— Все някой трябва да се тревожи. Един мург би открил твърде много познати неща в нашата история, за да ги приеме като чисто съвпадение — годините ти, твоята външност, моето присъствие и фактът, че не остарявам. Всеки от подчинените на Ктучик ще надуши нещо подозрително в цялата работа и ще побърза да го донесе на повелителя си. Ктучик няма да се интересува от подробностите, а заподозре ли дори за миг, че си оцелял от клането в Рива, ще нареди да избият теб и цялото ти семейство. Изборът ти в този глупав градски съвет толкова ли е важен?

— Бих могъл да наема охрана и да опазя семейството си.

— А защо просто не напишеш „Крал на Рива“ на една табелка и не си я провесиш на врата? Помисли малко, Геран! Охрана?! Че защо не и фанфари, които да обявяват излизането ти всеки ден?

— Бих могъл да направя толкова полезни неща за града и жителите му, лельо Поул!

— Убедена съм, че е така, но Мурос не е твоя грижа. Твоят град е Рива. Някой ден наследниците ти ще седят на трона там. Мисли за това, а не за поправянето на паважа по улиците и прибирането на боклука в един прашен град насред сендарската равнина.

— Хубаво, лельо Поул — отговори той, видимо ядосан. — Стига си ми го натяквала вече. Ще се извиня на Олдрик и ще му кажа, че съм твърде зает, за да държа речи против корумпираните градски служители.

— Олдрик ли? Кой е той?

— Графът на Мурос. Двамата сме доста близки приятели и той често търси съвета ми за важни решения.

— О, небеса — въздъхнах.

— Не мога да живея, сврян в миша дупка, лельо Поул — жаловито каза той. — Мурос беше добър към мен и моето семейство. Трябва да направя нещо в отплата.

— Ами тогава построй градска градина или пък отвори болница за бедните. Само не се обвързвай с политиката.

— Както кажеш, лельо Поул — предаде се с въздишка той.

Въпреки, че намесата ми спря Геран от участие в градската управа, той си оставаше един от влиятелните мъже в Мурос, което не ми даваше покой. Предчувствах, че рано или късно агентите на Ктучик ще решат да се поразровят в миналото на „изтъкнатия гражданин“. Ето защо навреме започнах да се подготвям за това.

Оказа се обаче, че съм закъсняла с предпазните мерки.

Малкият Алтен растеше не с дни, а с часове и когато стана на дванайсет, вече почти беше настигнал баща си по ръст. Рано или късно в поредния престолонаследник започваха да проличават характерните черти на рода — вероятно за да ми напомнят постоянно, че във вените му тече кръвта на Мечото рамо.

Алтен тъкмо беше достигнал възрастта, когато момчетата изведнъж се издължават. Понякога ми се струваше, че мога да го видя как расте. Вече беше навършил четиринайсет, когато един следобед се върна вкъщи с озадачено лице.

— Ние важни хора ли сме, лельо Поул? — попита още от вратата той.

— Преди няколко години баща ти мислеше така — отвърнах. — Искаше да се кандидатира за член на градския съвет.

— Не знаех това.

— Аз го разубедих. А защо изведнъж теб взеха да те вълнуват славата и известността, Алтен? Ти си обущарски чирак и ще станеш известен, когато започнеш да правиш хубави обувки.

— Обущарят, при когото чиракувам, тази сутрин си счупи любимата игла и ме прати да купя нова — обясни той. — Отидох на централния пазар и видях един чужденец, който разпитваше за нас.

— Какъв чужденец? — попитах изтръпнала.

— Не съм много сигурен, лельо Поул. Не беше толнедранец или драсниянин обаче. В това съм убеден.

— Как изглеждаше?

— Беше едър човек със смугла кожа, много по-мургав от толнедранец или аренд например. Очите му имаха много странна форма.

— Имаше ли белези по бузите? — попитах с пресеклив глас, а сърцето ми вече се беше качило в гърлото.

— Ами сега като ме подсещаш за това, май имаше. Носеше черна роба, която ми се видя вехта и протрита. И наистина много се интересува от семейството ни. Разпитваше кога точно дядо е дошъл в Мурос и много настояваше за подробности около теб. Описа те много точно, а не се сещам кога би могъл да те види, щом като почти не излизаш от къщи.

— Някой му е казал за мен, Алтен. Върви в работилницата за щавене на кожи и намери баща си, а после потърсете дядо ти. Той сигурно е някъде при говедата. Кажи и на двамата, че се е случило нещо важно. И моля те, Алтен, стой настрана от чужденеца с белязаното лице!

— Добре, госпожо — отвърна той, докато се отправяше към вратата.

Знаех, че няма да мине без съпротива и възражения, при това доста свирепи, ето защо бях принудена да направя нещо, което не бях практикувала от доста време. Нямах намерение да убеждавам надълго и нашироко многобройното си семейство. Просто започнах да издавам заповеди.

— В града има мург — започнах, щом всички се събраха, — който разпитва за нас. Трябва незабавно да напуснем града.

— Времето никак не е подходящо — възрази Давон. — Главният майстор в обущарницата току-що напусна работа. Преди да замина, където и да било, трябва да му намеря заместник.

— Това ще бъде грижа на новия собственик.

— Какъв нов собственик?

— Онзи, който купи работилницата.

— Нямам намерение да си продавам работилницата!

— Тогава я изгори.

— За какво говориш, лельо Поул?!

— Става дума за живота на цялото ни семейство, Давон! Щом някой мург попадне на следите ни, тогава си прибираме багажа и заминаваме!

— Целият ми живот мина в разработването на тази работилница! Тя е всичко, което имам, и е много важна за мен!

— Чак толкова важна, че да пожертваш живота си за нея ли? Толкова важна, че да убият Алнана и Алтен заради нея?!

— Не разбирам за какво става дума!

— Кажи му какво стана на брега на Рива през 4002, Геран.

— Тя има право, Давон — каза Геран на сина си. — Когато хората на Ктучик ни надушат, тогава ние бягаме или умираме. Цял Ктол Мургос желае смъртта ни.

— Но целият ни живот е свързан с този град! — почти разплакана се намеси Алнана.

— Той ще ни донесе и смъртта, ако останем в него — отвърна прямо Геран. — Ако не тръгнем на мига, нито един от нас няма да доживее до следващата седмица. — Той се втренчи в тавана. — Олдрик, графът на Мурос, ми е приятел. Ще прехвърлим семейните ни предприятия на него. Той ще има грижата да ги продаде, а после ще внесе парите в кралската хазна на Сендария.

— Нали не се каниш да подариш труда на три поколения на сендарския крал, татко? — избухна Давон.

— Не, не съм чак такъв патриот. Леля ви Поул също съхранява в хазната собственото си богатство, за което кралят е лично отговорен.

— Защо просто не убием този мург? — попита Алтен.

— Много любопитно хрумване, Алтен — хладно се намесих аз. — Ти добър ли си в убиването на хора? Имаш ли вече натрупан опит в това?

— Ами… — заекна той.

— Аз не мисля, че е така. Е, Геран, върви тогава да говориш с Олдрик.

— Това ще е първото, което ще направя утре заран, лельо Поул.

— Не, Геран, направи го още сега. Аз ще пратя вест до краля и ще му напиша кодовата дума, та да знае какво да прави с парите ти. Утре заран вече ще сме се отдалечили на мили от Мурос. Вие с Давон и Алтен се върнете в обущарската работилница. Кажете на обущарите, че се налага да заминем за Камаар.

— Мигар наистина отиваме в Камаар, лельо Поул?

— Разбира се, че не, но аз искам мургът да си мисли, че е така. А, Геран, кажи на Олдрик да продаде и къщата. Тя няма да ни е нужна повече.

— Къде отиваме, лельо Поул? — попита Алтен.

— На едно място с много рози — отвърнах с усмивка.

Геран въздъхна дълбоко.

— Погледни на това откъм веселата страна, Геран — казах. — Този път ще имаш помощници при почистването на къщата.

Напуснахме Мурос два часа преди зазоряване. Поехме по императорското шосе на запад, което водеше към Камаар. Когато се отдалечихме на около три левги от града, свърнахме по един от второстепенните пътища.

Имахме два фургона и няколко ездитни коне. Бях накарала цялото семейство да облече дрехи на обикновени земеделци. Фургоните служеха по-скоро за прикритие, отколкото за удобство. Одеялата и храната наистина ни бяха необходими, но няколко от произволно натрупаните мебели отгоре имаха за цел да покажат, че сме обикновено земеделско семейство, тръгнало на път.

Пътувахме близо седмица и половина, докато стигнем езерото Ерат. Семейството ми се скри да пренощува в гъсталака, а аз се превърнах на сова, за да проуча всяко кътче от околността. Не открих никакви следи от ангараки и всички внимателно се промъкнахме по едва забележимата пътека сред розовия храсталак. Като излязохме на открито, аз отново внимателно огледах наоколо. На около миля от нас имаше трима дървари. Кацнах на един клон над тях и за всеки случай промърморих под нос „Заспете!“ После се върнах при семейството си и всички заедно поехме към бившата ми господарска къща.

— Каква прекрасна къща! — възкликна Елдара, жената на Геран.

— Радвам се, че ти харесва, скъпа — отговорих. — Ще трябва да свикнете с нея, защото това ще е нашият дом поне няколко години занапред.

— Във всеки случай достатъчно дълго, затова се налага да го почистим — рече примирено Геран.

— Това не го разбрах — каза зачудено Елдара.

— Скоро ще разбереш, скъпа — обърна се към нея Геран. — При това доста ясно ще го разбереш. Помниш ли къде бяхме оставили метлите и парцалите, лельо Поул?

— В килера зад кухнята, Геран.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да влезем и да се залавяме за работа.

Двадесет и осма глава

Къщата ми на брега на Ерат стана наше убежище и последно спасение в онези ранни години — това беше моят вариант на пещера в планините. Използвах я още няколко пъти, докато не станах по-умела в прикриването на следите и внезапните бягства. Само мисълта, че я има и че е малко вероятно мургите да знаят за съществуването й, ме успокояваше и окуражаваше.

Първият път обаче животът в нея беше по-различен от всички останали бягства. Тогава имахме съвсем основателни причини да удължим престоя си в нея. Геран беше роден принц, затова всички негови спомени и вродените му инстинкти издаваха произхода му. Тъй като семейната му среда е била наистина добра, там много повече са наблягали на задълженията му, отколкото на неговите привилегии. На него отвътре му идваше да поема отговорност, да закриля и се грижи за съседите си. Сигурно това е била и причината за желанието му да участва в градския съвет на Мурос. Този стремеж беше похвален, но в същото време и най-неподходящото нещо, което можеше да стори. Логиката показваше, че Геран е твърде добър за околния свят. Колкото и да ми беше болно да го призная, престоят на Геран в къщата с розите имаше само една цел — да позволи на него и на жена му да остареят спокойно и да умрат в мир.

Крал Геран от Рива почина в съня си през 4066 г., не много след седемдесетия си рожден ден. Смъртта му не беше неочаквана, защото през последните няколко години той бавно гаснеше. Погребахме го и аз бях доволна, че нито един от членовете на малкото ни семейство не отбеляза дълбокомъдрено „така било писано“. Тази плоска баналност всеки път ме довежда до лудост. Аз все пак съм лечителка и смъртта е мой враг, а не приятел.

Погребахме Геран на същия хълм, където почиваше в мир и Килан, после смълчани се върнахме в някак опустялата къща. След две години и Елдара последва съпруга си. Като мина малко време, аз взех да подмятам отдалече и със заобикалки, че май е дошъл часът да се върнем отново сред хората. Оставих на семейството си цяла година да свикне с тази мисъл. После една лятна вечер, когато всички се бяхме събрали на терасата, поставих направо въпроса.

— Къде мислите, че ще е най-добре да отидем? — попитах.

— Да се върнем вкъщи, разбира се — отвърна бързо Алнана.

— Това не би било най-подходящото, скъпа — възразих. — Нашите врагове сигурно още дебнат там.

— Но сестрите ми продължават да живеят в Мурос — изплака тя.

— Това е още една причина да не се връщаме обратно — казах. — Започнат ли веднъж, мургите избиват всеки, който им се изпречи пред погледа. Ако се върнем в Мурос ще изложим и сестрите ти, и техните семейства на смъртна опасност.

— Това значи ли, че повече никога няма да ги видя? — тя вече хълцаше неудържимо.

— Ако искаме да избягаме, колкото се може по-далеч от Мурос, тогава ще трябва да се заселим или в Камаар, или в Дарине — предложи Давон.

— Не и Камаар — отговорих.

— Защо?

— Там има много чужденци. Ние искаме да избягаме от Мурос, но не и да се хвърлим сляпо в ръцете на враговете си.

— Тогава Дарине — налучка Алтен.

— Това може би е най-доброто решение — свих устни. — Там е пълно с алорни, а те имат непоклатими расови предразсъдъци.

И така, през късната есен на 4068 г. ние приготвихме по няколко чифта „прилични“ дрехи, заключихме къщата и заминахме за пристанищния град при Вълната на Черек, давайки си вид на търговци, които се местят. Наехме стаи в една уютна страноприемница, достатъчно далеко от кейовете, за да не стига до нас характерния дъх на пристанището. Още преди да сме разопаковали багажа, Давон и Алтен тръгнаха на разузнаване. Познавах ги достатъчно добре, за да не си хабя напразно думите и да им забранявам да го правят. Успях да се наложа поне да облекат по-невзрачни дрехи.

— Тук човек няма къде да се обърне — обобщи Алтен, когато двамата се върнаха. — Всички северни градове ли са построени така нагъсто и са толкова пренаселени?

— Тук няма крави — обясних аз.

— Не те разбирам, лельо Поул.

— Мурос има широки улици, защото алгарите прекарват стадата си през тях. Къщите в северните градове са построени една до друга, за да се пестят пари. Ако направиш къщата си между други две, тогава страничните стени вече са готови. Остава да се направят само фасадата и гърбът. Е, и покрив, разбира се.

— Ти подиграваш ли се с мен, лельо Поул? — обвинително рече Алтен.

— Че защо ми е да го правя?

Давон изгаряше от нетърпение да си построим собствена къща, но аз се противопоставих.

— Ние сме бегълци, скъпи — напомних му. — Всеки път, щом има опасност да ни разкрият, ще трябва да изчезнем незабавно. Построиш ли къща, ти се привързваш към нея, а това може да се окаже фатално. Когато нашият живот зависи от бързината, нищо не бива да ни задържа. Тази страноприемница ще свърши работа, докато не намерим вече готова къща, за да я наемем.

— Тогава ще започна да се оглеждам за нещо подходящо, лельо Поул.

— Така ли?

— Ами нали все нещо трябва да правя.

— Пак ли ще отвориш обущарска работилница?

— Още не съм решил. Може и до това да опра, ако не измисля нещо друго, но ми се ще най-напред да опитам някоя нова работа. Тоя мургски съгледвач в Мурос сигурно е разбрал с какво се занимава семейството ни и е донесъл на Ктучик.

— Убедена съм, че е така.

— Тогава ще е най-добре да забравим работилниците за щавене на кожи и обущарниците. Нали там най-напред ще търсят мургите.

— Сигурно си прав. Добре си научил урока, Давон.

— Ти отдели много време да ни тъпчеш главите с разум, лельо Поул. Ние поне привидно бихме могли да живеем като останалите хора. Но ще трябва да си отваряме очите и ушите на четири и да не привличаме чуждото внимание.

— Това доста добре обобщава всичко.

— Може би не е редно да го казвам, но татко не ги умееше много добре тези неща. Той сякаш забравяше, че трябва да сме незабележими. — Давон повдигна дясната си ръка и се взря в бледото петно върху дланта си. — Трябва ли да прикривам и този родилен белег, лельо Поул? — попита той. — Ктучик знае ли за него?

— Не съм сигурна. Може и да знае.

— Тогава ще го скрия. Бях кожар и знам всичко за боите, които променят цвета на кожата. — Той замълча известно време. — Мисля, че двамата с Алтен пак трябва да обиколим града. Нещо не ме свърта на едно място.

— Защо така?

— Имам нужда от работа, която постоянно да приковава вниманието ми. От години не съм припечелвал нищо, затова трябва да си припомня как ставаше, преди да го забравя напълно.

— Приличаш на истински сендар, Давон.

— Аз съм сендар, лельо Поул. Не е ли това и крайната цел на твоите усилия?

Мисля, че сред всички наследници на трона на Желязната хватка, единствено Давон си даваше ясна сметка за целта, която преследваме.

Давон и синът му Алтен бродиха из Дарине близо седмица. После Алтен се простуди и трябваше да остане вкъщи. Давон излиза сам на няколко пъти и един снежен ден се върна в страноприемницата с малък вързоп под мишница. Когато влезе със зачервени от студа бузи, ние с Алнана и Алтен седяхме край огъня.

— Какво ще кажете за това? — попита той, разгъвайки кожата, която носеше.

— О, Давон, прекрасна е! — възкликна Алнана, галейки тъмната и искряща като черен кехлибар кожа. — Толкова е мека. Нито една говежда кожа не е толкова нежна. Какво е това животно?

— Самур, скъпа — отговори Давон. — То прилича на голяма невестулка, която се въди из планините на Гар ог Надрак. Доста добре познавам животинските кожи, но такова нещо не бях виждал досега.

— Тези кожи са много ценени от аристокрацията в Северна Арендия от дълго време насам — обясних аз.

— Ще купя повече от тях, за да направя наметка — реши той.

— Самурените наметки са голяма рядкост, Давон. При това са страшно скъпи. Повечето дами имат обикновени наметала, а само якичките и маншетите им са от самур. Тези ценни кожи са по-скоро за украса, отколкото да се шият горни дрехи от тях.

— Чудя се дали тая мода не може да се наложи сред всички граждани — замисли се той. — Знам как да подхвана работата, но ще ми трябва пазар. — Той протегна кожата към сина си. — Ти си работил с кожи, Алтен — рече. — Как мислиш, тази трудна ли е за шиене?

Алтен, който по онова време беше на двадесет и седем, сви вежди, обръщайки кожата от всички страни.

— По-тънка е от телешката — заключи той, — значи не е много здрава, но пък и ние няма да правим от нея обувки, я. Въпреки това ще купя най-тънките игли.

Погледнах го замислено. Алтен беше красив младеж, но годините на уединение в къщата край езерото го бяха направили доста плах и стеснителен. Мисля, че знаех начин да се преборя с това.

— Имам известни познания в шиенето — казах на Давон. — Двете с Алнана можем да изработим няколко модела, а Алтен ще ги ушие. В Дарине има много богати търговци, а богаташките жени обичат да пръскат пари за гиздила. Магазин за кожени облекла в най-представителната част на града ще работи на печалба.

Всъщност не ме вълнуваше толкова печалбата, а това, че по този начин Алтен постоянно ще бъде сред жени. Срамежливостта му скоро щеше да изчезне, а после можех и да го оженя. Ергенлъкът не е сред привилегиите на единствените синове, особено от това семейство.

Давон ни намери къща близо до южната порта на Дарине. Беше стара, но още се държеше и покривът не капеше. Преместихме се направо от страноприемницата и на мен се падна задачата да търся майстори да я потегнат. Давон и Алтен бяха твърде заети с новото си предприятие.

Същата зима Алтен получи няколко поръчки и се оказа, че вече е крайно наложително да отворим магазин. Тутакси ни обградиха клиенти, а след тях дойде и конкуренцията.

Едва не изгубих ума и дума, когато на следващата пролет Давон доведе в магазина един строен и зловещ на вид надрак. Името му беше Каблек. Беше жилав и шумен човек и не миришеше никак хубаво.

— Хайде, Давон — тъкмо казваше той, когато прекрачи прага на магазина, — дай да видя тия, от които толкова се оплакваш. Пак ти казвам, че козината е ценната, а не кожата, върху която расте.

— Само че козината едва ли ще струва много, ако започне да се скубе — търпеливо му обясни Давон. — Твоите трапери в планините никак не внимават за кожите, а ако те са полуизгнили, не си струва изобщо да ги караш дотук.

— Един свестен трапер няма време да се занимава с някаква си там кожа.

— А с какво се занимава през свободното си време? Напива се, нали? Това зависи от теб, Каблек. И ти ще взимаш по-добри пари, стига хората ти да се задържат по-дълго време трезви. Тогава ще могат да остържат и накиснат кожите в танин, преди да са изгнили.

— Те нямат място по седлата на конете, че да носят и големи котли за тая работа — презрително рече Каблек.

— Ама пък винаги се намира място за две буренца бира, нали?

— Това е основен продукт и е част от хранителните им запаси.

— Кажи им да пият вода.

— Това е против религията ни.

— Ами тогава рано или късно ще си намеря някой друг надракски търговец на кожи, Каблек — сви рамене Давон, — който да вижда малко по-далеч от ръба на бирената си халба. Та кой от вас изобщо е помислял някога, че може да му се отвори толкова доходна работа?

— Добре де, дай да видя тия кожи, дето не ти харесват.

— Ела отзад — поведе Давон клатушкащия се надрак към работилницата. Задържаха се там около половин час, но тримата с Алнана и Алтен можехме доста ясно да чуваме Каблек. Езикът му беше много колоритен. После двамата отново се върнаха при нас.

— Не предполагах, че са чак толкова повредени — мрачно призна Каблек. — Кажи ми какво точно трябва да направят траперите, за да опазят кожите.

Давон му обясни, че кората на някои дървета може да предпази животинските кожи.

— Ако траперите свършат всичко това, веднага щом одерат кожите, аз бих могъл да продължа обработката им тук — завърши поясненията той. — Повярвай ми, Каблек, това двойно ще увеличи цената, когато донесеш стоката в Дарине.

— Ще видя какво ще кажат траперите.

— Ако откажеш да им купуваш гнилите кожи, те веднага ще схванат за какво става дума.

— Ще опитам — изсумтя Каблек. После се втренчи в мен. — Сигурен ли си, че не искаш да ми продадеш тази? — попита той Давон. — Ти вече имаш две, а никой свестен мъж не се нуждае от две наведнъж.

— Съжалявам, Каблек, но тя не е за продан.

Каблек направи кисела физиономия.

— Връщам се в кръчмата тогава — каза той. — Ще се видим пак напролет. — После със залитане излезе от магазина.

— Какво беше всичко това? — попитах аз.

— Отначало не повярва, когато му казах, че кожите, дето ми пробутва, не са добро качество.

— Нямах това предвид, Давон. Какво е онова, дето не било за продан?

— Ти, лельо Поул — невинно отвърна Давон. — Повярвай, предложението му беше много примамливо. Би трябвало да си поласкана.

— Какво?! — почти изкрещя Алнана.

— Това е надракски обичай, скъпа — обясних аз. — Жените се смятат за собственост на мъжете и те свободно могат да ги купуват и продават.

— Като робини ли?

— Малко по-сложно е от робството, Алнана. Някой ден, когато останем насаме, ще ти го обясня.

Близо месец по-късно една скромна млада жена с тъмноруса коса влезе в магазина и се престори, че разглежда самурените маншони.

„Това е тя, Поул“ — дочух гласът на майка.

„Аз също го разбрах — отговорих. — Сякаш в главата ти бие камбана, нали?“

„Много добре се справяш, Поул. Още едно-две поколения и аз вече няма да имам никаква работа.“

Русокосата хубавица се казваше Елет и явно двамата с Алтен също бяха чули камбаните. Двамата се ожениха следващата зима и Алтен не изглеждаше твърде нещастен, че се е разделил с ергенлъка.

Бяхме много щастливи в Дарине, но, между нас да си остане, аз имах доста резерви към нашето положение там. Семейството все още беше твърде заможно и влиятелно и хората ни забелязваха повече, отколкото на мен би ми се понравило. Освен това поддържахме постоянни отношения с най-различни чужденци. Каблек стана наш приятел и аз му се доверявах, поне доколкото някога съм се доверявала на който и да е ангарак. Но въпреки това щях да съм много по-доволна, ако изобщо не се бяхме срещали. Дори и най-добронамереният ангарак на света ще изпее всичко, каквото го попита първият срещнат гролим.

Семейното ни предприятие процъфтяваше в Дарине и ние се задържахме там твърде дълго. През 4071 г. жената на Алтен — Елет — роди син. Алтен настоя да го кръстим Геран в памет на неговия дядо. Аз не мислех, че това е много подходящо в нашата ситуация, но Алтен беше непреклонен.

Давон продължаваше да купува кожи от надраките, а понякога и от драснияните, а Алтен ги превръщаше в облекла, които се продаваха добре и на високи цени. Алнана почина през 4077 г. и откакто остана сам, Давон взе да се занемарява все повече и повече.

През 4080 г. в Дарине отново избухна една от онези чумни епидемии, които покосяваха древните народи, и измори половината от населението на града. Тя отнесе Давон, Алтен и Елет, въпреки усилията ми да ги спася. Този път не бях преследвана от някой настоятелен мург. Сега бягах от смъртоносната зараза. Веднага след погребенията заключих къщата и магазина, прибрах колкото пари ми бяха останали и напуснах Дарине заедно с малкия Геран. Не ми оставаше нищо друго, освен отново да се подслоня в къщата си край езерото.

Останахме там няколко години. За да минава по-лесно времето, пък и да го подготвя за бъдещето, аз научих Геран на някои основни неща от занаята на лечителя. Той беше много старателен, макар и не особено надарен ученик и аз имах надежди за неговото бъдеще. Но когато накрая излязохме от уединението си и той започна да практикува в Медалия, осъзнах, че никога няма да бъде първокласен лекар. Явно не му достигаше талант да постави диагноза на пациентите, които идваха при него.

Той се ожени късно — вече беше в средата на трийсетте. Неговата жена му роди син, който да продължи рода, и четири дъщери в добавка.

Първият Геран беше принц по рождение, Давон и Алтен пък бяха богати търговци. Вторият Геран едва не стана срам за професията си, затова синът му не отрасна в прекрасна къща, заобиколен от слуги. Момчето обаче имаше сръчни ръце, ето защо като навърши дванайсет реших да го дам чирак при един дърводелец. Всичко работеше в полза на замисъла на Хатан наследниците на Желязната хватка постепенно да се слеят с обикновените хора.

През следващите няколко века аз изпробвах последователно повечето видове търговия и занаяти в Сендария. Отгледах дърводелци и тъкачи, каменари и мебелисти, ковачи и зидари. Всички мои малки племенници бяха сериозни и скромни, даже свити занаятчии, които се гордееха с работата си. Те нямаха големи амбиции, пък и аз не се впусках в подробности за техния истински произход и положение. Кралската кръв и потекло едва ли означават много за някой младеж, който започва да ругае всеки път, щом изпусне сечивата си и си охлузи кокалчетата.

Не може да се каже, че бяхме скитници, но се местехме доста често. Всеки път се преселвахме във все по-малки градчета и селца. Мисълта, че всичките ни съседи зорко бдят за непознати и ни служат като стража, доста ме успокояваше. Аз веднага бивах алармирана, щом някой мург минаваше през селцето, където живеехме в момента. Ако натрапникът се задържеше повече около нас, тутакси възникваше някое от онези „спешни семейни дела“ и ние бързо напускахме селището.