Поулгара — магьосницата

Двадесет и девета глава

През 4750 г. след дълъг разговор с родителите на последния наследник Гариел, двамата с него отпътувахме за Алгария. Много преди това, още през четиридесет и първи век, принц Геран Ривански се беше оженил за дъщерята на Хатан, по-младия брат на един от главатарите на кланове. Това правеше Гариел законен член на този клан. Аз дебело подчертах това пред Хуртал, тогавашния главатар на клана, и двамата с момчето бяхме приети като свои сред алгарите.

Не харесвам номадския живот на алгарските кланове. Сигурно е свързано с произхода ми. Предпочитам да живея уседнал и спокоен живот. Струваше ми се малко обидно някаква крава да определя къде ще нощувам следващия път като мръкне. Единственото хубаво на скитническия живот е, че алгарите не се задържат на едно място толкова дълго, та боклукът на бунището да се натрупа на цяла камара и да ги погълне.

Гариел се научи да язди и да отглежда крави, а аз си припомних позабравените умения на лечителка. Акуширах на безброй бебета и помагах на кобилите при трудно раждане. Не се обиждах, когато ме вдигаха от леглото посред нощ, за да помогна на бременна кобила. Много ми се понрави, че кобилите, които израждах, не задаваха глупави въпроси по време на раждането, както обикновено правят родилките сред хората.

Ожених Гариел за една висока и красива алгарка на име Силар. Когато през 4756 г. се роди синът им, аз настоях най-сетне да бъде извадено от забрава някое от традиционните ривански имена в рода. Те ми се подчиниха и го кръстиха Даран. През вековете използвахме дузина ривански имена и аз открих, че това повторение поддържа чувството за наследствена връзка. Те напомняха и главната цел, която водеше малкото ми семейство и го принуждаваше да живее в изгнание.

Малкият Даран беше отгледан върху конски гръб. Като поотрасна, той вече почти се беше превърнал в „ша-дар“ — на алгарски това е човек, кито прилича на нашия Хетар. Ша-даримите са почитани като господари на конете. Тези мъже са така привързани към животните, че умовете им се сливат с общото съзнание на табуна. Аз обаче решително се възпротивих това да продължава. Ша-даримите са така обсебени от конете, че рядко се случва да се оженят, а такава възможност изобщо се изключваше за Даран. Ша-даримите понякога губят чувство кое е разумно и кое — не. Хетар го показа в Улголанд, когато се опита да обязди жребеца хрулжин. Хрулжините само изглеждат като коне, но всъщност са хищници, затова и планът на Хетар се провали. Единственият му успех беше, че успя да избяга преди хрулжинът да го е изял за закуска.

Даран най-накрая се ожени за една алгарска девойка на име Селара, а синът им Геран се роди през 4779 г. Забележете, че отново използвах едно от традиционните имена. Правех всичко, та членове на рода да помнят, че в жилите им тече риванска кръв. Един от начините да се постигне това беше да носят ривански имена. Също като баща си и Геран израсна на седлото и отглеждаше коне. Това ме накара да се замисля за ново преселение. Алгарите са привързани към номадския начин на живот и той напълно ги задоволява. Но освен постоянно да бягаме и да се крием, моята задача беше също и да възпитам и оформя характера на наследниците. Алгарският пастир е може би най-свободният по дух и най-независимият сред всички останали хора. Независимостта сама по себе си е похвална черта, но тя няма място сред качествата на един крал. Кралят и неговите наследници са най-несвободните сред хората. Сигурно ще възразите, при това с основание, че все пак кралете носят корона. Това обаче е само привидно, а в действителност нещата стоят другояче.

Възможностите за избор в Алгария бяха крайно ограничени. Единственото място, където нямаше да съм принудена да живея на колела, беше Крепостта. Но тя не беше град в истинския смисъл, а капан, заложен за мургите, които се спускаха отвъд Източното укрепление, за да крадат коне. Другият вариант беше селцето Алдурфорд, първата столица на Леката стъпка. След като Геран се ожени и през 4801 г. се роди синът му Дарел, аз започнах полека-лека да внушавам на новия наследник, че е крайно неудобно да се живее в дом на колела и да си подчинен на волята на стадото, което те тегли постоянно към нови пасбища. Разказвах на Дарел истории от градския живот, описвах му удобствата и уюта на каменните къщи, изтъквах му предимствата на цивилизацията като противоположност на самотата при номадите.

И така, през 4825 ние заминахме за Алдурфорд. Тогавашният ковач в града не се откъсваше от чашката ни денем, ни нощем и прекарваше цялото време в местната кръчма, вместо в ковачницата. Затова щом се настанихме в покрайнините и аз купих ковачница на Дарел, той не можеше да се отърве от поръчки. Едва му оставаше време да вдигне очи от чука и наковалнята. Това пък го предпазваше от нередни помисли и прегрешения.

Едва като навърши трийсет, Дарел най-сетне се ожени за местната хубавица Адана и двамата заживяха щастливо. Сигурно не е редно да го казвам, но аз май бях най-щастливата от всички. Номадите нямат обичай да се къпят редовно, а хората, които са постоянно сред крави и коне, скоро започват да миришат като тях. След като двамата с Дарел вече имахме собствен дом, в продължение на година аз настървено се къпех по два пъти на ден.

Бракът на Дарел и Адана беше щастлив, пък и ние с нея се разбирахме чудесно. Бях купила неголяма къща в покрайнините на града и двете със съпругата на племенника ми прекарвахме повечето време в кухнята.

През 4841 Адана роди син. Кръстихме го Гарел — хубаво риванско име — и аз най-сетне си отдъхнах. За първи път през дългите години на моето бдение над риванския род се сблъсквах с опасността от безплодие. Страхът, че това пак може да се повтори, не ми даваше мира в продължение на векове.

През 4850 се случи онова знаменито слънчево затъмнение. Слънчеви затъмнения е имало и преди това, но този път беше доста по-различно. Примитивните хора — а това определение е в сила за по-голямата част от човечеството — гледат на затъмненията със страхопочитание. Астрономите са наясно каква е причината за тези природни явления и дори могат да ги предвиждат с доста голяма точност. Затъмнението през 4850 г. обаче беше събитие от първостепенна важност. За звездобройците то беше изненада — нищо не подсказваше неговото настъпване — затова те не осъзнаха необходимостта от него. За това затъмнение споменаваха всички пророчества, ето защо то трябваше да се случи. Напълно е възможно Торак сам да беше скрил слънцето, та да изпълни пророчеството за собствената си поява пред света. Това е напълно по силите му.

И така, когато светът изведнъж потъна в мрак посред бял ден, до мен достигна гласът на майка ми. Сепна ме това колко настоятелно звучи.

„Този миг чакахме през цялото време, Поул — победоносно заяви тя. — Бъди готова.“

„За какво да съм готова?“

„Торак идва насам. Напуснал е Ашаба и е на път към Мал Зет. Той ще свали от трона един крал и ще поеме властта над Малория. После ще тръгне на запад, за да вземе Сферата.“

„С колко време разполагаме?“

„Най-вероятно е твърде малко. Ще загубиш много време в битките, но това не е толкова важно. Задава се едно от онези неща, които ще се решат чрез събитие. Детето на Светлината ще срещне Детето на Мрака в Арендия.“

„Дарел ли е Детето на Светлината?“

„Не. Събитието, в което главни действащи лица ще са Торак и риванския крал, все още предстои.“

„Добре тогава, кое е Детето на Светлината?“

„Този път съм аз.“

„Ти?!“

„Да, но не аз ще срещна Торак в Арендия. Това няма да е и Дарел. Сега ще бъдем въвлечени в поредица от събития, които проправят пътя на главното от тях.“

„Не може ли да си малко по-конкретна, майко?“ — попитах малко рязко аз.

„Не мога. Ако знаеш прекалено много, няма да постъпиш така, както е писано. Нека не си играем с огъня, Поул! Сега не е време за необмислени и рисковани експерименти.“

След тези думи тя си отиде.

Затъмнението — внезапен мрак посред бял ден — е следвано обикновено от неочаквано ярка светлина, когато слънцето излиза от сянката на луната. Този път обаче не беше така. След отминаването на затъмнението ние се озовахме в гъст полумрак, причинен от тежки облаци, ступали се на небосклона, докато слънцето е било скрито. После започна да вали. И продължи така непрестанно през следващите двадесет и пет години.

Ден-два след „Затъмнението на Торак“ аз мислено се свързах с близнаците в кулата им насред Долината. Може би е редно да спомена, че съм много по-умела в този вид комуникация от останалите членове на семейството си, тъй като най-често я практикувам. Нали си спомняте, че така управлявах цяло херцогство от къщата на майка си след падането на Во Вакюн. По онова време постоянно държах нащрек Малон Килансън и това ми помогна са стана по-добра в мислената връзка с различни хора, отколкото ако говорех направо с тях.

„Чичовци — призовах близнаците, — къде е баща ми?“

„Нямаме никакви новини от него, Поул“ — отговори Белкира.

„Сигурно търчи нагоре-надолу и раздава заповеди на всеки срещнат — допълни Белтира. — Нали затъмнението беше грандиозно представление?“

„Също като изригването на вулкан или пък цунами например — сухо отговорих аз. — Ако Стария вълк благоволи да ви се обади, кажете му, че искам да говоря с него, при това колкото се може по-скоро.“

„Ще му предадем, Поул“ — обеща Белкира.

„Ще ви бъда много задължена.“

Месеците обаче се изнизваха един след друг, а от моя блуден баща нямаше ни вест, ни кост.

Адана и Гарел, който по онова време беше на десет, бяха покосени от смъртта на Дарел. Единственото предимство на продължителните болести е, че те подготвят близките за неизбежния край.

Най-сетне в ранното лятото на 4852 г. баща ми се свърза с близнаците и ги накара да ме предупредят, че се кани да ме удостои с височайше посещение. Във времето между разговора си с него и препредаването на новината към мен те явно са успели да разчетат един от най-неясните пасажи в Мрин. Когато ми казаха, че Бранд ще е следващото Дете на Светлината по време на срещата в Арендия, аз съвсем се ядосах на майка, задето говореше с недомлъвки по време на затъмнението. Каква беше целта й тогава? Въпреки всичко нямаше да се успокоя, докато не разбера защо тя скри това от мен. Подозирах, че основанията за поведението й идват от нейния вълчи нрав.

Баща ми пътува до Алдурфорд цели две седмици. Като взе да наближава, аз се отдалечих извън града, докато и крайните къщи не останаха далеч зад гърба ми. Започвах да подозирам, че цялото ми семейство много се забавлява да ме държи в неведение за предстоящите събития.

Небето временно се беше поизчистило и иззад облаците прозираше яркосиньо петно, когато двамата с баща ми се спуснахме към реката, подминавайки крайните къщи на Алдурфорд. Слънцето светеше малко по-ярко, а лек ветрец вълнуваше повърхността на водата.

— Надявам се, че си се забавлявал на воля, татко — започнах аз. Признавам, беше доста злобно от моя страна.

— Това пък какво ще рече?

— Минаха две години от затъмнението, старче — натъртих. — Досега не си давах сметка колко назад се намирам в скалата ти от важни задължения.

— Не се прави на толкова беззащитна, Поул — отговори той. — Ти знаеш как да действаш във всеки един момент. На другите хора отнема много повече време, докато го проумеят. Исках да организирам всичко, преди да дойда при теб. Изобщо не съм те пренебрегвал умишлено.

Размишлявах известно време, опитвайки се да намеря слаби страни в думите му, но накрая се отказах.

— Близнаците ме помолиха да ти предам нещо — казах.

— Така ли?

— Бранд ще е този, който ще срещне Торак, когато назреят събитията в Арендия.

— Бранд ли?!

— Така е казано в Мрин. — После изрецитирах мъглявия пасаж пред него.

— Но това е нелепо! — изсумтя накрая той. — Бранд не може да вдигне меча на Рива, Сферата няма да позволи това. Дай ми ръката си, Поул, двамата с теб трябва да поговорим с близнаците. Ще ги попитам за някои подробности и мисля, че ще е добре и ти да ги чуеш.

Баща ми категорично отказваше да приеме, че аз съм по-добра от него в мислените разговори на дълги разстояния. Понякога се държи като същинско дете.

Близнаците продължаваха да си блъскат главите над откъса от Мрин и можеха да са ни полезни само като опишат в общи линии какво трябва да правим.

„И дума да не става! — възпротивих се, когато ми наредиха да заведа Гарел в Крепостта. — Тя е точно на пътя на Торак, ако той наистина се е насочил към Арендия.“

„Просто ти предавам какво казва Мрин, Поул — отговори Белтира. — Торак няма да превземе Крепостта, Мрин е категоричен по този въпрос. Ще има обсада, но тя няма да успее.“

„Въпреки това идеята не ми харесва.“

— Всичко ще бъде наред, Поул — обърна се на глас към мен баща ми. — Двамата с теб имаме много работа. Трябва да заминем за Острова на бурите и не можем да вземем Гарел с нас. Приближи ли се толкова близо до Сферата, ще засвети като ясно слънце, а всички звезди от небосклона ще почнат да бият като камбани. Сетне мечът ще се прилепи като със смола към ръката му, но знаеш, че не той е предопределен да го вдигне този път. Ето защо трябва да ги държим разделени. — После той отново се обърна мислено към близнаците: „Имате ли вести от Белдин?“ — попита.

„Свърза се с нас преди няколко дни — отговори Белкира. — Торак е още в Мал Зет, а Урвон и Зедар са с него.“

„Значи имаме още малко време. Едва ли ще могат за една нощ да прекосят Малория.“

„Ще видим това“ — гласът на Белкира не звучеше толкова оптимистично като този на баща ми.

Двамата с татко се върнахме в къщата и аз наредих на Адана да пусне слух за една от онези „извънредни семейни ситуации“ из Алдурфорд. После всички заминахме за Крепостта.

Валя почти през цялото време, докато пътувахме из подгизналите от влага алгарски равнини. Накрая стигнахме до онази сътворена от човешка ръка планина, която се издига насред полето. Убедена съм, че дъждът беше много полезен за тревата, но тя не ме интересуваше особено.

Алгарите бяха посветили цяла епоха, за да измислят и построят Крепостта. Това личеше по всичко вътре и извън нея. Стените бяха невиждано дебели и здрави и се издигаха толкова високо, че наистина приличаха на планина. Хората често използват „непревземаем“ и „недостъпен“ без да се замислят особено са скрития в тях смисъл. Ако езиковата точност и прецизност са ви по сърце, тогава отидете в Южна Алгария и хвърлете един поглед на Крепостта. След това ще знаете точно какво означава „непревземаем“. Подозирам, че Торак е загубил част от куража си, като я е видял за първи път.

Щом пристигнахме, баща ми побърза да се срещне с Чо-Рам — младият крал на главатарите на кланове в Алгария. Думата „крал“ е твърде неизразителна и неподходяща в този случай, но тя все пак дава известна представа за държавното устройство на Алгария.

Семейството на Чо-Рам веднага „осинови“ Гарел и майка му. Адана знаеше много добре кой е нейният син, затова и влизането в алгарското кралско семейство никак не й се стори странно. Гарел обаче дълго не можеше да свикне с новото си положение. Макар да бе още твърде млад и неподготвен за истината относно своя произход, аз реших да се отклоня от правилата и да проведа задължителния разговор още сега, вместо да чакам пълнолетието му.

Когато всичко необходимо беше сторено, тримата с Чо-Рам и татко поехме към Острова на бурите.

Бранд, Риванския пазител, ни посрещна на каменния кей. Внимателно огледах човека, който беше предопределен да стане едно от най-забележителните Деца на Светлината. Беше висок, с широки рамене и огромен гръден кош. На външен вид приличаше на черек, но поведението му нямаше нищо общо с тяхното. Череките винаги се държаха войнствено и наперено, а Бранд говореше тихо с мек глас. Череките са с груб език, а говорът на Бранд беше изискан и възпитан. Макар във външността им да имаше само далечна прилика, този Ривански пазител ми напомни за първия носител на званието — моят скъп и незабравим приятел Кеймиън.

Чичо Белдин и баща ми неведнъж дълго са спорели за безкрайното и странно повторение, което става през епохите. Двамата съчиниха една теория, способна да обясни тази зависимост. Ако трябва да се сведе до една единствена дума, то теорията се основаваше на „катастрофата“ — онзи злощастен случай, който е разделил Волята от Вселената и е спрял развитието. Ето защо ние сме обречени безкрайно да се повтаряме, докато някой най-накрая отново не задвижи вселенския механизъм и не поправи допуснатата грешка.

Явно Бранд беше повторението на Кеймиън, а по някакво странно стечение на обстоятелствата и на Онтроуз. Открих потвърждение за тази догадка в това, че сред всички изтъкнати мъже, които бях виждала дотогава, само те двамата бяха достойни да срещнат Торак в двубой.

Елдриг от Черек и Родар от Драсния още не бяха пристигнали в Рива. Тримата с татко и Чо-Рам прекарахме дългите часове на очакване в разговори, в синята стая на върха на една от кулите на Цитаделата. Бранд беше толкова втрещен, та за миг загуби изисканите си маниери, когато му казах, че именно той ще се срещне лице в лице с Торак в Арендия.

— Аз ли? — възкликна с пресеклив глас.

Тогава татко му изрецитира пасажа от Мрин: „И нека онзи, който замества Пазителя, да се срещне с Детето на Мрака в земите на Бога Бик.“ На това място баща ми пусна една от онези вбесяващи самодоволни усмивчици, с които толкова се гордее.

— В момента ти заместваш риванския крал, Бранд — уточни после, — ето защо смятам, че си предопределения от пророчеството.

— Дори не знаех, че съм сред кандидатите. Какво трябва да направя?

— Не сме много сигурни, но ти и сам ще го разбереш, когато му дойде времето. Като се срещнеш лице в лице с Едноокия, Необходимостта сама ще те намери. Винаги става така в подобни случаи.

Когато пристигнаха Елдриг и Родар, заедно се заехме с изграждането на общата ни стратегия. След няколко дни към нас се присъедини и крал Ормик от Сендария. Татко обича да използва думата „стратегия“ сякаш тя наистина означава нещо, но алорните и без това знаят какви са техните традиционни роли. Череките ще се бият по вода, драсниянците са пехотата, а алгарите — конницата. Всички бяха наясно какво се иска от тях, ето защо смръщените и напрегнати лица над военните карти и досадните разговори бяха доста пресилени. Те даваха възможност на мъжете да се поперчат един пред друг и да си повдигнат взаимно духа.

Когато тези пораснали деца, в чиито ръце беше управлението и съдбините на северната част от континента, се наиграха на воля, срещата приключи и аз се върнах в Крепостта. Въпреки смутовете и вълненията, обхванали света, живях спокойно там. Независимо дали имаше безредици или не, моята задача още си оставаше в сила. Когато стана на двадесет и една, Гарел се ожени за едно алгарско момиче на име Аравина. Това стана през 4860 г., а през 4861 аз акуширах при раждането на малкия им син Гелан.

Постъпих така, както правех при раждането на всеки от наследниците — подържах го известно време на ръце. Аравина беше негова майка, но първото нещо, което той видя от света, бе моето лице. Мисля, че в това имаше пръст странната ни съдба. Малките вълчета не са като патетата, които вярват, че първото движещо се нещо пред очите им е тяхната майка. Въпреки това имат някои общи черти. Може и да не е било от голямо значение, но аз винаги държах на този първи контакт, просто за да съм сигурна за по-нататък.

Тридесета глава

Не много след раждането на Гелан татко и чичо Белдин пристигнаха в Крепостта. Чичо ми тъкмо приключваше едно от редките си посещения, по време на които ни съобщаваше какво се е случило отвъд Източно море. Те се срещнаха за кратко с Чо-Рам, Гарел, Аравина и детето. После тримата се усамотихме в една от кръглите наблюдателни кули над бойните стени в този огромен алгарски капан за мурги. Чичо се зазяпа с отсъстващо изражение през един от тесните, подобни на цепнатини прозорци, а вятърът рошеше косата му.

— Хубава гледка — отбеляза той, взирайки се в безкрайния океан от трева, прострян до хоризонта.

— Не сме дошли да се наслаждаваме на гледката, Белдин — сряза го татко. — Защо не кажеш на Поул какво става в Малория?

Чичо се стовари тежко върху един от столовете около грубо скованата маса.

— Нека се върнем малко назад — започна. — Опърленото лице доста се е променил, но още не може да се оправя с миряните. Преди разцепването на света той вземаше еднолично всички решения от името на ангараките. Всеки истински ангарак не би се осмелил да си почеше дори гърба, без да поиска разрешение от Торак. Но след като светът се разполови, а Сферата го лиши от половината му лице, Торак прибра всички правоверни ангараки в Ктол Мишрак и остави генералите в Мал Зет, а гролимите — в Мал Яска да управляват заедно ангаракското общество. С течение на вековете генералите ставаха все по-светски настроени люде. После мелсените и тяхната бюрокрация се присъединиха към ангаракската империя и огладиха ръбовете на варварския характер. Мал Зет стана цивилизован град. Е, вярно, не е Тол Хонет, но пък не е и Корим.

— Толкова ли е зле в Корим? — попитах.

— Още по-лошо, Поул — отвърна той. — Там е забранена всяка свободна и независима мисъл. Единствено Торак има право да мисли, а гролимите изкормят всеки, който предположи, че слънцето и утре може да изгрее. През всички тези векове, докато Едноокия стоеше в Ашаба, изпаднал в религиозен екстаз, край него неотклонно бдеше Зедар. — Чичо направи пауза. — Хрумна ми нещо интересно — рече после. — Когато духът на пророчеството обсеби някого, той сякаш му взема ума. През всичките тези години Торак навярно е бил същият като оня идиот на брега на Мрин.

— Това какво общо има с разговора ни? — попита нетърпеливо баща ми.

Белдин сви рамене и се почеса по корема.

— Помислих си, че ще ви е любопитно да го чуете. И така, Едноокия най-после се съвзе от безсмисленото си бълнуване и излезе от Ашаба, причинявайки слънчево затъмнение с това действие. Но той не беше наясно какво се е случило с неговите ангараки, а и продължава да тъне в неведение. Сега се уедини в една желязна кула в Ктол Мишрак и е дори по-изолиран, отколкото беше в Ашаба. Така му се събират близо четиридесет и осем века пълна изолация. На път към столицата спря в Мал Яска и това даде възможност на Урвон да му представи дълъг списък с оплаквания и жалби. На първо място в списъка обаче беше това, че генералите в Мал Зет не щат и да знаят за него, а Урвон не понася да не го зачитат. Той подшушна на Учителя си, че всички генерали са заклети еретици. И тъй като Урвон пръв го поде, при това говореше много бързо, Торак напусна Мал Яска твърдо убеден, че Мал Зет е гнездо на светска ерес. Той не остави жив човек в града, когато стигна там. После предаде континента в ръцете на Урвон и гролимите и те отново започнаха да прокарват религията си чрез остриетата на ножовете за кормене. От години кръвта не засъхва по олтарите на Торак.

Тръпки ме побиха при тези думи.

— Накрая Зедар най-после успя да убеди Торак, че да избива собствената си армия не е най-подходящата подготовка за една бъдеща война. Затова Опърленото лице обузда Урвон. Но по това време ангараките, мелсените и карандите вече така бяха наплашени от гролимите, че бяха готови да последват Урвон дори в огъня. Това според мен е най-невероятната регресия в хода на историята. Цяла цивилизация се върна назад към каменната ера само за десет години. В момента средният малореанец е на нивото на един тул. Урвон стигна дотам, че обяви четенето за престъпление. То е разрешено единствено на гролимите, разбира се. Но дори и техните библиотеки са прочистени от всякакви светски книги. Сега само чакам да отменят и колелото като ерес.

Изражението на баща ми беше ужасено.

— Мигар са горили книги?! — възкликна той.

— Не си го слагай на сърце, Белгарат — отговори чичо. — Учените от Мелсенския университет натовариха всичките си книги на каручки и ги скриха на места, където никой гролим не може да ги намери. Друго ако не, то поне сме сигурни, че далите в Кел имат копие от всяка книга, написана някога по света. А гролимите не могат да припарят близо до Кел.

— Не съм убеден, че дори аз мога да се доближа там — добави татко. — Далите са много странни хора.

— „Странни“ изобщо не дава представа какви всъщност са те — продължи Белдин. — Но друго исках да кажа — армията, която поема от Малория насам, е съставена единствено от тела. Съзнанието на всички воини е като изтрито.

— Това е врагът, за когото винаги съм мечтал — гласът на баща ми звучеше почти злорадо. — Дай ми ти на мен глупави врагове и гледай на какво съм способен.

— Ще се постарая да запомня това — отвърна чичо, а после се огледа. — Намира ли се нещо за пиене тук?

— Може да пийнеш нещо по време на вечерята — казах.

— А защо не и преди вечеря?

— Не бих искала да си разваляш апетита, скъпи чичо.

Тъй като главната цел в предстоящото нападение на ангараките бе отново да сложат ръка на Сферата, то излизаше, че алорните щяха да понесат основната тежест на вражеската атака. Ето защо двамата с баща ми държахме именно алорните да разполагат с най-точни данни за развитието на събитията. Останалите бяха запознати само в общи линии. Когато обаче мургите и надраките затвориха основните търговски пътища през 4864 г., на толнедранците стана ясно, че ще предстои нещо много важно. За да направи живота на търговците от Тол Хонет съвсем непоносим, не след дълго и Бранд затвори пристанището на Рива под предлог, че предстои основен ремонт. След всичко това и на най-големия глупак би му просветнало, че алорните и ангараките си разчистват пътя за някакви съдбоносни стъпки и те ще се отразят дори на онези, които няма да участват в конфликта. А Ран Борун IV съвсем не беше глупак.

През зимата отново се събрахме в Рива, за да отчетем един пред друг как върви подготовката. Казах на баща ми, че ако не за друго, поне от елементарна учтивост дължим на Ран Борун информация за онова, което предстои да се случи.

— Ако кулминацията на войната ще бъде в Арендия, ще ни е нужна помощта на толнедранските легиони — казах. — Затова е добре да останем приятели с императора.

Както обикновено в такива случаи, баща ми изръмжа и взе да мърмори, но накрая тръгна към Тол Хонет, за да говори с младия Ран Борун. Докато приказвали, на моя иначе не особено схватлив баща внезапно му дошло гениално просветление. Вместо да губи излишно време да пробива непристъпната стена от наследствен скептицизъм на Боруните и да го усуква откъде се сдобиваме с информация, той най-нагло излъгал. Обяснил, че сведенията, с които разполагаме, идват направо от драснианските разузнавателни служби. Този мит ни свърши добра работа в продължение на векове.

Въпреки всички преговори, беше още твърде рано толнедранците или който и да било друг да предприемат някакви действия срещу бъдещата атака на ангараките. Баща ми обаче предупреди Ран Борун да стегне легионите си и да подобри военната подготовка и физическата издръжливост на воините си. Дойде ли мирен период, професионалните войници за много кратко време губят тренинг и умения. Редовните упражнения обикновено отнемат много време, а в мир войската е заета с по-неотложни задачи — като да пие, да се весели и да преследва жени, които нямат нищо против да бъдат уловени.

В ранната пролет на 4865 г., толкова ранна, та ледът още не се беше стопил навсякъде, малореанците започнаха похода си на запад. Те преминаха по земния мост, който се състоеше от непрекъсната редица скалисти островчета през морето между Малория и Западния континент. Сигурно името „земен мост“ е измислено от някой идиот, който никога през живота си не е виждал островната верига. Всеки архитект, който не е способен да построи по-добър мост от това, по-добре навреме да стане градинар.

Подозирам, че всеки от нас тайно се е обвинявал, дето не можахме да предвидим как ще действа Торак, когато армията му стигне безплодните земи на Мориндим на север от Гар ог Надрак. Мрин потвърждаваше, че крайната цел на Торак е Арендия. Ето защо решихме, че той ще тръгне направо през надракския бряг към Мишрак ак Тул, а после на запад през Алгария, за да стигне земите на арендите.

Торак беше твърде арогантен, за да си служи със сложни ходове и заобикалки. Вероятно Зедар му беше подхвърлил идеята да прати в Тул Зелик няколко малореански полка, облечени в червени туники, които да бродят безцелно из улиците за заблуда на драсниянските шпиони. Присъствието на тези войски в Мишрак ак Тул потвърди още веднъж увереността ни, че Торак ще се устреми направо към Източното укрепление и оттам ще нападне Алгария.

Но той не стори така. Вместо да нападне Алгария, той нагази в гъстите лесове на Гар ог Надрак. Да кажа, че не бяхме подготвени за такъв ход, би било умишлено прикриване на безпомощността и объркването, които ни обзеха. Бяхме струпали огромна алорнска войска в източните алгарски равнини, за да посрещне първата вълна на нападението. Ето защо Драсния се оказа почти незащитена срещу врага, когато огромната армия от малореанци, надраки, мурги и тули нахлу откъм надракските лесове през блатата на източната част. Торак незабавно прегрупира половината от войската си по южната граница на Драсния, отрязвайки всички пътища на наглите, които се опитваха да помогнат на приятелите си на север. След това хората на Бога Дракон започнаха да избиват всеки драсниянин, който се изпречеше на пътя им.

Клането беше ужасяващо. Онези от драснияните, които не бяха убити на място, бяха предавани в ръцете на гролимите, за да извършат с тях отвратителните си жертвоприношения, така скъпи на безумния им бог.

В средата на лятото през 4866 г. Драсния беше напълно обезлюдена. Останаха само шепа бегълци, които се криеха из тресавищата. Една от посоките на оцелелите драснияни беше на север към Моринланд, а крайната им цел — Черек. Хиляди бяха качени на кораби в Коту и откарани в земите на север и запад. Разбитите драсниянски полкове, на чиито плещи легна непосилната задача да спасяват родината си, бяха почти насила извлечени на черекските кораби и стоварени при устието на река Алдур. После им беше заповядано да продължат на юг до Крепостта. Крал Родар настояваше да оглави защитата на Боктор, но татко го принуди да отиде в Коту и го качи на флагманския кораб на крал Елдриг. Не вярвам крал Родар вече да е повярвал и една дума на баща ми след това, което се случи със страната му.

След като се убеди, че владее Драсния, Торак си даде почивка за прегрупиране на армията. Той искаше да остави време за подкрепленията, които още се точеха по земния мост, да настигнат основните сили.

След унищожението на Драсния, Съветът на алорните спешно се събра в Рива. И този път към нас се присъедини и крал Ормик от Сендария. Преди да започне срещата, обаче, аз прекосих мрачните зали на Цитаделата, за да разменя няколко думи насаме с Риванския пазител. Исках той да е наясно по някои определени въпроси.

— Може ли да разменим две думи, лорд Бранд? — попитах, спряла пред прага на леко разхвърляната и осветена от няколко лампи работна стая.

— На вашите услуги, лейди Поулгара — отвърна той, изправяйки се на крака. Беше много висок, а раменете му не можеха да се обхванат с две ръце. Поднесе ми стол и двамата се настанихме удобно. — С какво мога да бъда полезен?

— Нека най-напред забравим официалностите, Бранд — отвърнах. Прекалено сме заети, за да мислим и за тях.

— Лошите навици трудно се забравят, Поул — с усмивка отвърна той.

— Забелязала съм го. Ти си много внимателен и възпитан човек, Бранд, ето защо цялата ти природа те подтиква да се подчиняваш на Елдриг. Той, освен че е по-възрастен от теб, е и крал на изначалната алорнска нация. Зная, че е ненарушима традиция кралят на Черек да е лидер при всички срещи на Съвета на алорните. Но времето е такова, че трябва да се простим с някои традиции. Сега ти си с по-висок ранг от краля на Черек.

— Аз не съм коронована особа, Поул — натърти той. — Дори Родар е едно стъпало над мен, макар на практика вече да няма кралство.

— Ти си предопределен да бъдеш Дете на Светлината, Бранд. А това означава, че си над всички останали. Не говоря за това другите да ти се кланят, да имаш привилегията пръв да сядаш или други безсмислици от този род. Говоря за вземането на решенията. Зная, че си достатъчно тактичен и няма да засегнеш Елдриг, но сега е моментът да затвърдиш позициите си пред останалите. Наближило е времето, когато съдбините на всички нас ще са в твоите ръце. На плещите ти ще легне отговорност, много по-голяма от правомощията на който и да е крал на земята. Ти ще си оръдието в ръцете на Волята на Вселената. Ти ще изпълняваш нейните заповеди и точно сега най-малко ни трябва Елдриг да започне да се противопоставя. Ето защо се налага да му покажеш, че е длъжен да ти се подчинява. Участвала съм в много войни и се убедих, че заповедите трябва да идват само от едно място. Не е възможно цял комитет да направлява военните действия.

— Какво точно означава „Дете на Светлината“? Не съм много силен в теологическите въпроси.

— Вселената винаги е притежавала своя Воля, Бранд.

— Това вече го разбрах. Боговете са нейни създатели.

— Не, точно обратното е. В началото е била Вселената, а после идват боговете.

— Свещениците на Белар не са съгласни с подобно твърдение.

— Разбира се, че не са съгласни. Възможно е Ул да се е появил заедно с Вселената, но всичко останало е вторично. — Замълчах за известно време. — Това е моята вяра, Бранд, затова сигурно подлежи на критика. Но така или иначе аз няма да я променя.

— Кой е Ул?

— Богът на улгосите. Той е бащата на останалите богове.

Очите на Бранд се ококориха и той тежко си пое въздух.

— Отклоняваме се от темата. Та, както казах, Вселената винаги е притежавала своя Воля. После се е случил някакъв космически катаклизъм — появила се е нова звезда на място, където не е трябвало да бъде — и Волята е била разцепена на две. Оттогава тези две половини воюват помежду си. Това е твърде опростено обяснение, разбира се, но се надявам, че схвана основното.

— Присъствал съм на много семейни дрязги, Поул.

— Май това наистина прилича на семейна разправия. И така, тези две Воли не могат да се срещнат очи в очи. Ако го сторят, цялата Вселена ще експлодира. Ето защо те трябва да действат чрез свои представители.

— Детето на Светлината и Детето на Мрака.

— Точно така. От време на време двете се срещат за много кратко, но това не трае повече от половин секунда.

— Едва ли можеш да сториш много в двубой, който трае колкото едно мигване, Поул.

— Не мисли за тази среща като за двубой, Бранд. Не това е същественото.

— Е, ти ме успокои. Торак ще бъде Детето на Мрака, нали?

— Да, обикновено той лично поема тази роля.

— Простосмъртен човек няма големи шансове в открита схватка с бог, нали така?

— Това зависи от човека. Но тъй като тази среща ще се случи по време на война, възможно е да има и двубой, или най-малкото някакво подобие на дуел. Двамата с Торак ще кръстосате мечове, но не това ще е събитието.

— Събитие ли?

— Обикновено използваме тази дума, за да обозначаваме срещите между двете Воли. Но нека не те измъчва мисълта, че Торак е бог, а ти не си. Това няма нищо общо с нещата, които предстоят да се случат.

— А какво всъщност ще се случи, Поул?

— Ти ще решиш това.

— Да реша?! Че какъв избор имам аз, та да решавам?

— Още не знаем. Ти ще разбереш обаче, когато му дойде времето. Веднъж татко е бил Дете на Светлината — когато заедно с Мечото рамо тръгнали към Ктол Мишрак. По същото време Зедар е бил Детето на Мрака. Когато се срещнали, татко решил да не убива Зедар. Както се оказало по-късно, това било правилното решение.

— Ами ако аз не взема правилното решение?

— Тогава ще загубим — свих рамене.

— Поул! — В гласа му прозвуча болка.

Поставих ръка върху неговата. Наистина харесвах този мъж.

— Не се безпокой, Бранд, няма да ти бъде позволено да вземеш погрешно решение.

— Значи тогава ще победим?

— И това не е сигурно. Торак също има право да взима решения. Неговият избор може да се окаже по-добър от твоя. Двете Воли са напълно равностойни. Понякога надделява едната, друг път — другата.

— Значи аз не съм нищо друго, освен гласът на Волята. Тя взима решението, а аз просто го огласявам.

— Не, скъпи мой. Ти вземаш решенията.

— Ще ми се да бях умрял — мрачно рече той.

— Това решение не ти е позволено, Бранд. Точно сега ти е напълно невъзможно да се самоубиеш. Независимо дали ти харесва или не, ти ще се срещнеш с Торак в Арендия. При това самостоятелно ще вземаш решения.

— Ами ако откажа?

— Това също е решение, Бранд. Но май вече е късно да се измъкнеш. И престани да се косиш, че Торак е бог, а ти си простосмъртен. Това по никакъв начин няма да повлияе на хода на събитията. Когато се срещнете, вие двамата ще сте равни. Това ти стига. Ние с баща ми ще обясним тези тънкости на останалите, така че те няма да ти се противопоставят. Ти ще си главнокомандващият — отново замълчах. — Ще разтълкуваме внимателно и тактично това на кралете — продължих, — затова не е нужно да предизвикваш ненужно Елдриг. Ако направо изтърсиш, че си проявлението на Волята на Вселената, той тутакси ще поиска да те затворят като човек, който си е загубил разсъдъка.

— Аз също вече се съмнявам в здравия си разум, Поул — призна той. — Този разговор наистина ли се състоя, или съществува само в моето въображение?

Откопчах голямата сребърна брошка от деколтето на роклята си и го убодох по ръката с иглата й. Той изумено извика и си дръпна ръката.

— Защо го направи? — попита стреснато.

— Остави раничката да кърви, Бранд — отговорих. После попих капката кръв от ръката му с носната си кърпичка и му я подадох. — Скрий този знак някъде, скъпи — наредих му аз. — Оттук насетне никога не се съмнявай в здравия си разум. Ако отново те обхване колебание, извади кърпичката и погледни кървавата капка върху нея. Така ще знаеш, че този разговор наистина се е състоял и ти си Детето на светлината. Или поне ще бъдеш, когато му дойде времето. Аз съм лечителка, Бранд, затова можеш да ми се довериш, когато ти казвам, че разумът ти е непокътнат. Сега върви да си измиеш ръката и аз ще я превържа.

След като мимбратите разрушиха Во Астур, оцелелите астуриански аристократи хванаха гората и от тогава в продължение на столетия водеха неспирна партизанска война. Според тях да улучиш мирен мимбратски пътник със стрела в гърба беше голяма победа и повод за едноседмично пиршество край лагерните огньове. Мимбратите, естествено, не гледаха с добро око на подобно поведение. Ето защо техните рицари периодически нахлуваха в горите и всеки път смазваха по няколко шайки астуриански ентусиасти. Астурианите бяха станали много умели в маскирането на свърталищата си, затова на нас с баща ми ни трябваха десетина дни, докато открием мистериозния херцог на Астурия Елдалан. Постоянно процеждащия се през клоните на дърветата дъжд добави нови дълбочини и нюанси в смисъла на думата „препятствия“. В такъв порой хищниците обикновено се крият на някое сухо и закътано място, освен ако не трябва да задоволят глада си. Но сега един вълк и една сова бяха принудени неспирно да си проправят път през подгизналия от влагата лес.

За щастие по едно време дъждът спря и постоянната мъгла, която иначе тегне над гората, се разсея. Полетях над върховете на дърветата и случайно зърнах над леса да се издига дим от дузина лагерни огньове, които се намираха на изток, недалеч от нас. Като се поразтърсихме по-внимателно, най-сетне открихме лагера.

Облеклата на младите астуриански „патриоти“ отговаряха на техния отчаян романтизъм — туники и панталони в зелено и кафяво и модни шапки, окичени с дълги пера. Бяха се нагиздили като същински горски разбойници и играеха с огромно наслаждение новата си роля. Сигурно и литературата си беше казала думата за този маскарад. Но истинската напаст идваше от баладите на разни треторазрядни поетчета. В тях се възпяваха подвизите на един или друг разбойник, излязъл в гората, за да граби мимбратите, който после раздавал щедро плячката си на бедните арендски селяни. Тези стихоплетци бяха повредили цели поколения безмозъчни астуриански аристократи. Сега те въодушевено се перчеха в зелените си дрехи и с часове се упражняваха в стрелба с лък или пък правеха на решето цели батальони от сламени плашила, нагиздени с ръждиви мимбратски ризници.

Херцог Елдалан и неговите хора се оказаха крайно нелюбезни, когато двамата с баща ми влязохме в лагера им. Не че ни взеха за затворници, но щом доближихме дървения „трон“ на Елдалан, насреща ни тутакси бяха насочени стотици дългопери стрели. На коляното на херцога седеше осемгодишната му дъщеричка Маясерана.

Херцогът на Астурия беше тънък и строен мъж, около трийсет годишен, с добре сресана руса коса. Бе облечен в обичайната зелена туника, а лъкът му стоеше опрян близо до ръката. По всичко личеше, че има много високо мнение за себе си. Той изслуша със скептичен вид баща ми, докато се представяше. Обичайният опърпан вид на моя отец явно не му вдъхна никакво доверие, камо ли пък да хване вяра на приказките за някакъв „могъщ магьосник“, за когото се говореше във всеки от арендските епоси. Той може и да не повярва на баща ми, но съвсем скоро прие моите думи за чиста монета.

Херцогът отхвърли новината за унищожаването на Драсния като „алорнски проблем“ и отново с почти религиозен плам се закле да унищожи мимбратите. Накрая неговото позьорство взе да ми омръзва и аз се намесих.

— Защо не ме оставиш аз да поговоря с него, татко — казах. — Познавам арендите малко по-добре от теб.

— С радост ти отстъпвам тази роля — изръмжа Стария вълк.

— Моля да простите на баща ми, Ваша Светлост — обърнах се към Елдалан. — Дипломатичността не е сред най-силните му страни.

Тогава Елдалан направи грубата грешка да намекне за моите връзки с васитските аренди, сякаш това беше някакво ужасно престъпление. Реших, че след като той е решил да играе грубо, то аз ще му отвърна така, както едва ли някога е очаквал.

— Твърде добре, Ваша Светлост — казах рязко на Елдалан, — сега ще ви покажа какво сториха ангараките на бедните драсниянци. После сам ще решите дали искате и тук да стане същото.

— Това някаква фата моргана ли ще бъде? — презрително изсумтя той.

— Не, Ваша Светлост, никакви миражи, а чистата истина. Говоря като херцогиня на Ерат, а нито един истински джентълмен не би поставил под съмнение думата на една благородна дама. Или може би греша, че в Астурия има истински джентълмени?

— Мигар поставяте на изпитание благородническата ми чест? — наежи се той.

— А вие не поставяте ли на изпитание моята?

Не вярвам да е очаквал точно такава реакция. Още малко посумтя, но най-накрая се предаде.

— Добре тогава, Ваша Светлост — каза. — Ако ми дадете честна дума, че това, което ми покажете, наистина се е случило, нямам друг избор освен да го приема.

— Много любезно, Ваша Светлост.

После внимателно порових в съзнанието му и открих безпричинен ужас от възможността да бъде жив изгорен. Това ми стигаше. Само след миг препратих в мислите му безкрайна поредица от образи и със силата на Волята го заставих да ги гледа, без да мигне. Имаше и сцени на жестоки кланета, та да не заподозре, че му показвам само онова, което най-много го плаши. Морето от кръв и отсечените крайници обаче бяха само фон за достоверно пресъздадените сцени с крещящи неистово драснияни, затворени в горящите си домове или пък струпвани върху клади от грозно хилещи се ангараки. Прибавих към това обичайните викове на агонизиращите и накрая допълних за разкош вонята на горяща човешка плът.

Елдалан взе да крещи и да се гърчи на стола си, но аз не престанах, докато не бях напълно убедена, че и през ум няма да му мине да спори повече с нас. Бях склонна да продължа още с това мъчение, но присъствието на малката му дъщеричка Маясерана ме накара да отстъпя. Тя беше красиво малко момиче с тъмна коса и огромни очи. Нейните подплашени викове и хлипове, докато наблюдаваше как баща й се суче и стене, сломиха сърцето ми.

Щом херцогът на Астурия се посъвзе, татко веднага предложи примирие между Астурия и Мимбре — „нали разбирате, само временно примирие, докато отмине голямата война. Не се съмнявам, че мирът с мимбратите ще Ви се стори много забавен и дори накрая двамата с Алдориген може да решите той да продължи.“

— Нали не искате да кажете, че трябва лично да се срещна с онзи мимбратски кръволок?

— Само при условие, че ви приковем с вериги към срещуположните стени в залата, Елдалан. Ще уредя подробностите със сендарския посланик във Во Мимбре.

След този разговор двамата с баща ми поехме през калните равнини на южна Арендия към Во Мимбре. Тъмнокосият херцог Алдориген — или крал, както той предпочиташе да го наричат — се боеше от всички видове змии. Това беше предизвикателство за моето въображение, тъй като в Драсния почти не се въдят змии. Признавам, че в този случай извърших измама. Скроих набързо един ангаракски „обичай“ на завоевателите и херцог Алдориген беше свидетел как злобните нашественици пускат змии из всички драсниянски села. Не след дълго между нас се установи сговор и пълно единомислие.

След като баща ми наби идеята за временно примирие и в главата на Алдориген и почти заповяда на сендарския посланик да играе ролята на свръзка между Мимбре и Астурия, ние се приготвихме да напуснем Златния град. Преди да тръгнем, обаче, аз дълго се вглеждах в русокосия син на Алдориген — Кородулин. По онова време той беше осем-девет годишен, доколкото си спомням. Ако трябва да съм честна, думата „съвпадение“ изобщо не ми мина през ума. Просто бях изненадана отново да чуя в главата си звъна на камбаната. Оказва се, тя не биеше само за наследниците на Белдаран и Рива Желязната хватка. И други съдбоносни срещи също я караха да звъни. Съвсем ясно си спомням, че я чух при срещата на Релг и Тайба. Колкото и да е странно, обаче, не чух никакви камбани, когато за първи път видях Дюрник.

Алдориген ни даде коне. И така, двамата с баща ми отново се хвърлихме в безкрайния порой, поехме по течението на река Аренд и го следвахме около десет левги надолу от Во Мимбре. После започнахме да си проправяме път през калта на Северна Толнедра към този остров на надеждата Тол Хонет. Щом стигнахме облицования с мрамор императорски дворец, ние веднага бяхме отведени при императора без обичайните формалности и протакания. При предишното си посещение баща ми бе убедил Ран Борун, че е пратеник на алорнските крале. Това не беше съвсем точно, но поне вършеше работа. Унищожаването на Драсния изведнъж беше превърнало северните кралства в първостепенна грижа за Ран Борун и той жадно очакваше новини оттам.

— Ето те най-сетне, Белгарат! — възкликна отривисто той, когато ни отведоха в твърде претрупания кабинет. — Колко ужасни неща станаха в Драсния! Моля да предадеш моите най-искрени съболезнования на Родар, когато го видиш отново. Алорните имат ли вече някаква идея къде ще е насочен следващият удар на Кал Торак?

— Съвсем приблизителна, Ваше Императорско Величество — отговори татко. — О, да ви представя дъщеря си Поулгара.

— Очарован съм — отвърна небрежно младият император. Запознанството ни с Ран Борун не започваше добре. — Аз наистина трябва да знам накъде ще тръгне Торак, Белгарат. Нямаш ли шпиони в неговата армия?

— Не бих ги нарекъл точно шпиони, Ран Борун — кисело отговори татко. — Кал Торак не държи във войската си никой, който не е от расата на ангараките. Или поне досега не го е правил. До този момент не сме срещали никакви мелсени, дали или каранди сред войниците му.

— Алорните имат ли някаква стратегия?

— Нищо окончателно. Опитват се да покрият всички възможни фронтове. Основното ни предимство е голямата мобилност на алорните. Флотата на череките може да стовари цяла армия на западните брегове за съвсем кратко време. Защитниците на Алгария, Черек и Сендария ще могат да удържат Торак, докато дойде подкрепление.

— В тези религиозни писания има ли някаква следа, която да ни подскаже поне нещо?

— За пророчествата ли говорите?

— Мразя тази дума! — отговори раздразнено Ран Борун. — От нея смърди на фанатични суеверия.

— Сигурно е така — съгласи се баща ми, — но въпреки това има прекалено много съвпадения между алорнските и ангаракските пророчества. Те могат да ни подскажат какво се кани да прави занапред тоя приятел, дето се е самопровъзгласил за Кал Торак. Когато някой си въобразява, че е бог, той се опитва с всички сили да следва пророчествата, за да докаже божествения си произход.

— Не съм разглеждал въпроса от тази страна — отстъпи Ран Борун. — Алорните ще имат ли нужда от моите легиони на север?

— Не мисля, но ви благодаря за предложението все пак.

— Двамата с лейди Поулгара ще останете ли по-дълго тук? Бих ви предложил гостоприемството на моя дворец.

— Много сме задължени и признателни, Ран Борун — отвърнах, — но това може да предизвика някои проблеми. Хонетитите и Вордувианите могат да надигнат вой, че се съюзявате с някакви „езически магьосници“.

— Все пак аз съм император, лейди Поулгара, и, проклет да съм, ако не се съюзявам с когото си поискам. А ако това не се харесва на Хонетитите и Вордувианите, то си е за тяхна сметка. — Той ме погледна особено. — Май сте доста добре запозната и с най-дребните детайли във взаимоотношенията ни, милейди.

— Просто така се забавлявам, Ваше Величество — отговорих. — Забелязах, че толнедранските коментари върху политиката ме приспиват много по-бързо от арендския епос.

Той трепна при тези думи.

— Май трябваше да очаквам подобно нещо, нали? — каза печално.

— Така е, Ваше Величество. Приемете го като малък урок. Баща ми винаги твърди, че младите трябва да бъдат поучавани.

— Моля, моля — весело отвърна той. — Повече никакви словесни атаки, предавам се!

— Мъдро решение, Ран Борун — намеси се татко. — Труповете на онези, които са имали неблагоразумието да влязат в словесен двубой с Поул, сега лежат пръснати по всички краища на света. Двамата с нея ще отседнем в черекското посолство. Трябва да пообиколя наоколо и да се свържа с няколко души. Опашката от дворцови шпиони понякога може да се окаже доста неприятна. Освен това постоянно трябва да поддържам връзка с алорнските крале, а черекския боен кораб към посолството е много подходящ за целта. Кой е в момента посланик на Нийсия тук?

— Един мазник на име Подис.

— Ще говоря с него. Искам да предупредим и Селмисра. Тя разполага със средства, от които по-късно може да имам нужда, затова не искам в решителния момент да седи в ъгъла и да ми се цупи. Ще се свържа и с нея, затова не си правете труда да пращате шпиони по петите ми.

След разговора двамата с баща ми отидохме в черекското посолство. Същата нощ гласът на Белтира разбудил баща ми, точно когато почнал да задрямва. Той ни алармира, че войската на Торак току-що е нападнала Алгария и после премина към по-неприятните новини. Чичо Белдин беше предупредил близнаците, че втора малореанска армия, предвождана от Урвон, се е струпала при пристанище Дал Зерба. Тя вече беше започнала да прекосява Източно море на юг към Ктол Мургос. Явно затварянето на пътя на керваните и на север, и на юг е имало за цел да ни държи в неведение за придвижването на войските. Сега вече имахме две ангаракски армии, за които да мислим и да се тревожим.

Двамата с баща ми се върнахме в палата и принудихме прислугата да събуди императора. Той не беше особено щастлив да ни види отново толкова скоро, нито пък се зарадва на новините, които чу. Посъветвахме го да държи легионите си готови, но да не бърза да се насочва към нито един от двата фронта.

До тогава никога не бях ходила в страната на хората змии, нито пък се бях срещала с някоя от безкрайната поредица приличащи си като две капки вода Селмисри. Богът Змия Иса не беше се обкръжил като Торак или пък като нашия Учител с по няколко ученика, а бе посветил цялата си любов на една-единствена помощница — първата Селмисра. Явно мисълта да я направи безсмъртна никога не беше хрумвала на ленивия Иса, затова нийсаните бяха принудени да я заместват всеки път с двойничка, когато предишната умреше. Първото и най-съществено за наследничките беше физическата прилика с оригинала, а едно продължително обучение ги превръщаше в копия и на характера й. Всички те имаха добър стимул да се учат старателно. След като сред двайсетте момичета изберяха новата Змийска кралица, останалите деветнадесет биваха умъртвявани на часа. В резултат на тази приемственост беше невъзможно да се различи една Селмисра от друга. Или както сполучливо се изрази баща ми, „Срещнал ли си една Селмисра, значи си видял и всички останали.“

Тронната зала на Селмисра беше осветена с приглушена светлина и първото нещо, което се набиваше на очи, беше огромната статуя на Бога Змия. Пред нея се издигаха подиумът и тронът, върху който се беше излегнала Селмисра. Той напомняше по-скоро на лежанка, нежели на владетелски престол. Наоколо се бяха струпали дузина евнуси, облечени в жълти тоги, които в един глас възхваляваха владетелката си. Змийската кралица имаше лице, бяло като варовик. Косата й беше черна и лъскава, а очите й — почти безцветни. Признавам, беше много красива, а прозрачната й рокля разкриваше почти всички нейни прелести. Тя прие новините, които носехме, с безразличието на влечуго и не си направи дори труда да откъсне очи от огледалото.

— За какво ми е да се намесвам във вашата война с ангараките? — попита тя.

— Това не е само наша война, Селмисра — отвърнах. — Тя засяга всички нас.

— Напротив, аз нямам нищо общо с това. Една от моите предшественички е усетила на гърба си колко глупаво е да се намесва в личните вражди между алорни и ангараки. Аз няма да повторя грешката й. Нийсия ще остане неутрална.

Нейните безцветни очи се спряха на лицето ми. Не зная как точно се случи, но разбрах, че ще дойде ден, когато двете с жената змия ще се изправим една срещу друга. Изражението на Селмисра показваше, че и тя е усетила същото.

Баща ми не забеляза мълчаливата размяна на погледи. Жените имат начин да общуват помежду си, който и досега си остава недостъпен и неразбираем за мъжката половина от човечеството. През това време баща ми убеждаваше Селмисра, че Урвон ще премаже Нийсия по пътя си на север. Усилията му останаха без резултат, разбира се. Селмисра изобщо не се интересуваше какво ще стане с Нийсия. Единственото, което я вълнуваше, беше тя самата. Това също беше черта, насадена й по време на нейното възпитание. Личното й оцеляване и нейните собствени желания бяха единствено важни. Реших ако баща ми не го направи, аз да опитам да превърна въпроса в личен, което би я извадило от нейния унес. Доста цветисто й обрисувах вероятността да се озове привързана към някой от кървавите олтари на гролимите, а неколцина от тях да изтръгват сърцето й от гърдите с кривите си ножове.

Това вече успя да привлече вниманието й.

Когато с баща ми напуснахме миришещия на плесен дворец, аз най-сетне му зададох въпроса, който ме измъчваше от доста време насам.

— Нийсаните имат ли някакви сборници, подобни на нашите фармакологични книги?

— Не знам. Защо питаш? — присви рамене той.

— Имат някои много интересни и рядко срещани билки. Селмисра беше натъпкана поне със седем-осем от тях, доколкото успях да я разгледам.

— Наистина ли? — той изглеждаше доста изненадан. — Аз пък си мислех, че характерът си й е такъв.

— В основата е нейната личност, но тя взима нещо, за да подсили особеностите на характера си. Тя притежава някои много особени желания. Когато всичко приключи, ще се върна тук. Някои от тези билки могат да се окажат твърде полезни.

— Повечето от тях са отровни, Поул.

— Много неща са отровни, татко. Правилно подбраната доза е ключът към билкарството.

Тридесет и първа глава

— Май посещението ни не беше от най-ползотворните, а, Поул? — измърмори татко, когато напуснахме пищния дворец на Селмисра и поехме по дъждовните улици.

— А ти да не си очаквал да те приеме с отворени обятия? — попитах. — Нали ти е ясно, че никога не си бил особено популярен в Нийсия, татко.

— Е, поне и Урвон няма да го посрещне по-приветливо — въздъхна той. — На това мога да разчитам. Сега да вървим в Марагор и да се опитаме да привлечем вниманието на Мара.

Проливният дъжд ни попречи да видим ясно хълмистата местност, където някога се намираше Марагор, но татко знаеше пътя и аз послушно го следвах чак до Мар Амон. Накрая стигнахме над развалините.

— Срещата с Мара ще бъде неприятна. Боговете са много злопаметни, а Мара още ни се сърди, че не се притекохме на помощ на марагите, когато толнедранците нападнаха Марагор. Срещал съм се с него няколко пъти и той знае кой съм, освен ако вече не ме е забравил. Може да се наложи леко да го послъжа. Ние не сме получавали изрично нареждане да дойдем тук и предприехме това посещение само защото си мислим, че постъпваме правилно. Но за да си осигурим гърба, ще кажа на Мара, че идваме по нареждане на Учителя. Мара не е толкова луд, та да се изправи явно срещу волята му. Така едва ли ще ни смаже още щом ни види. Въпреки това внимавай, Поул. Стой постоянно нащрек и не позволявай пръснатите навсякъде парчета злато да те разсеят. Ако дори помислиш за злато, Мара ще изличи съзнанието ти.

— Всъщност аз не съм чак толкова алчна, татко.

— Така ли? Откъде тогава натрупа толкова пари, та да ги вадиш с купища от ръкава си, щом си наумиш да купиш нещо?

— От разумни вложения, татко. Ако искаш да отгледаш пари, тогава ги засади, поливай ги, тори ги и накрая те ще пораснат и ще се умножат също като рози или репички. Не се безпокой за мен, Стари вълко, не съм чак толкова обсебена от мисълта за богатство.

— Хубаво тогава. Да вървим в града. Ще се опитам да открия капка здрав разум у Мара.

Мар Амон е изключително потискащо място. Той е ужасяващ не само заради многочислените грозни духове, които го населяват, но и заради това, че е наполовина реалност, наполовина мираж. На практика Мара възстанови града като на мястото на разрушените сгради съгради илюзията за това как са изглеждали преди нашествието на толнедранците. Къщите и улиците бяха нематериални, но това не личеше от пръв поглед. Докато пристъпвахме по криволичещата улица, която водеше към главния храм, двамата с баща ми се нагледахме на такива ужаси, които ни стигаха за цял живот. Заплатите на толнедранските легионери се изплащат в медни монети, затова те рядко виждат злато. Земята на Марагор е покрита с него и това в миг разбило воинската дисциплина на легионите. Легионерите изведнъж се превърнали в алчни и лишени от разсъдък грабители, а грабителите обикновено се държат варварски и извършват зверства. Мара с почти любовно чувство пресъздаде тези зверства и ги пусна навеки да обитават Марагор, опитвайки се така да го опази срещу бъдещите завоеватели. Напълно одобрявам наказанията, които Недра въздаде на най-алчните своите последователи след нападението им над Марагор. Търговците от Тол Хонет не могат да се удържат да не мислят за злато, когато то лежи в краката им. А алчността е сигурен път за полудяване в Марагор. Идеята за манастира в Мар Терин на пръв поглед е доста примамлива, но в действителност това е най-ужасният затвор на земята. Обитателите на този затвор са осъдени не на смърт, а на постоянна лудост.

— Белгарат! — викът на Мара беше по-силен дори от гръмотевица. — Защо нарушаваш моята скръб и нахлуваш тук? — Плачещият бог беше огромен, а в ръцете си държеше убито дете.

— Следваме заповедта на нашия Учител двамата с дъщеря ми Поулгара да дойдем при теб, господарю Мара — излъга баща ми, без дори окото му да трепне. — Твоят брат Торак е тръгнал да завладява Запада, господарю. Алдур, нашият Учител, ни нареди да те предупредим за идването на Бога Дракон.

— Нека да дойде — отговори просълзеният бог. — Неговите ангараки не са защитени срещу лудостта, както и жестоките деца на Недра.

— Щом ти го казваш, господарю Мара — поклони се баща ми. — С това двамата с дъщеря ми изпълнихме нареждането на нашия Учител. Сега си тръгваме и повече няма да те безпокоим.

— Много бързо приключи всичко — промърморих аз, докато се връщахме обратно по улиците на илюзорния Мар Амон.

— Мина даже по-гладко, отколкото очаквах — сви рамене баща ми.

— От какво си чак толкова доволен?

— Марагор е нещо като задната врата на Толнедра — обясни той. — Урвон може да мине през Северен Ктол Мургос и да нападне Толнедра от тази страна, вместо да пресича Нийсия. След като Мара вече знае за идването му, вратата може да се смята за заключена. Армията на Урвон ще се превърне в сбирщина бълнуващи идиоти, когато се изтръгне от прегръдките на Марагор. — Баща ми изглеждаше много доволен от въображаемата картина. — Е, може и да съм се надявал на по-голяма помощ от Мара, но сега поне съм сигурен, че той ще държи този фронт. Време е вече да вървим при Горим. Най-добре е още отсега да предупредим всички какво се задава, та после да не ни се налага да пътуваме отново.

— Значи ще включим и улгосите?

— Не ми се вярва да искат да участват, но нека не ги пренебрегваме и да не отхвърляме поканата им.

— Това започва да ми прилича на голяма суетня.

— Че защо?

— Сновеш насам-натам и предупреждаваш разни хора за предстоящо пиршество, което те нямат намерение да посетят.

— Приеми го като дипломатическа любезност, Поул.

— По-скоро бих го нарекла губене на време.

— Рискът да си загубиш напразно времето го има навсякъде в дипломацията. А сега имаш ли нещо против да отидем в Пролгу?

Неспирните дъждове, които се изсипваха над равнините и по-ниските части през годините след Затъмнението на Торак, в планините на свещения Улго се бяха превърнали в сняг.

Кацнахме на земята край изоставения град, който не прилича на никой друг по земята. Повечето от древните градове са превърнати в развалини и пепелища по време на различни войни. Пролгу, обаче, не беше докосван от неприятелска ръка. Улгосите просто се бяха преселили в пещерите под града, изоставяйки домовете си да стоят празни и непокътнати. Пустеещите къщи обикновено са особено примамлива плячка за крадците. Но дори най-дързкият разбойник не би се опитал да граби из Пролгу. Планините на Улго гъмжат от всякакви създания, които гледат на хората единствено като на храна. Легендата твърди, че тук дори мишките са човекоядни.

— А, ето го — каза баща ми, сочейки към една къща, която по нищо не се отличаваше от останалите. — Снегът прави откриването му много по-трудно.

— Предполагам, че той прави всичко по-трудно от обикновеното, татко.

— Не вали ли само за радост на хората?

— Едва ли.

И тази къща, както и останалите постройки в Пролгу, отдавна се беше простила с покрива си и по пода имаше натрупан сняг. Баща ми ме отведе в онова, което някога трябва да е било салон, и известно време разравяше снега с крак.

— Уф, най-накрая — измърмори под нос, когато попадна на търсената плоча. После вдигна от пода един по-голям камък и удари отгоре й три пъти.

Не последва никакъв отговор. Той отново почука и аз долових, че звукът прокънтя на кухо. След това се дочу приглушен скърцащ звук и тежката каменна плоча се отмести. Отдолу се откри слабо осветена дупка и оттам прозвуча глух кънтящ глас:

— Яд хо, гроджа УЛ.

— Това си е чиста формалност — прошепна ми татко, а после отговори: — Яд хо, гроджа УЛ. Яд мар ишум.

— Вийд мо, Белгарат. Мар ишум улго.

— Поканиха ни да влезем — обърна се към мен баща ми. — Изучавала ли си езика на улгосите?

— Не много усърдно. Но граматиката е като на далите, нали?

— Да, тя е много по-древна от мориндската или карандийската например. Езикът на хората, които живеят уединено, след време се вкаменява. А няма други, които да живеят по-изолирано от улгосите. Хайде да слезем долу и да поговорим с Горим.

— Ще трябва да ми превеждаш, татко.

— Няма да се наложи. Горим говори нашия език.

— Това много ще ме улесни.

Светлината в подземията на Улго е изкуствена и едва-едва мъждука. Не можах да разбера точно колко са големи пещерите, но ако се съди по ехото в тях, трябваше да са огромни. Никога не съм се чувствала много спокойно там. Докато бях долу, постоянно ме преследваше мисълта за живота на къртиците. Долу под земята, обаче, съществува едно напълно уредено общество. Хората обитават малки помещения, издълбани в скалите по протежението на дългите и мрачни галерии. Те са погълнати от всекидневните си грижи по същия начин, както ако живееха на повърхността. Мрачно си помислих, че животът под земята има поне едно предимство — лошото време тук не означава нищо.

Повечето от улгосите изобщо не ни обърнаха внимание и двамата с баща ми необезпокоявани преминахме през галериите. Заобиколихме предпазливо няколко бездънни пропасти и излязохме на брега на голямо тъмно езеро, подобно на подземно море. Водата в него идваше от множество водопади, който шумно се стичаха по скалата и разбиваха гладката му повърхност. Ехото им се сливаше с химните в прослава на Ул, които бяха изпълнявани на равни интервали от вярващите. Кънтежът от шума на водата и пеенето превръщаше Улго в една огромна катедрала.

Къщата на Горима на Улго беше построена от мрамор и можеше да засрами и най-великолепните къщи на Тол Хонет. Тя се издигаше върху малък остров в центъра на плитко подземно езеро. До нея се стигаше по специално направен път. В края му ни очакваше белобрадият старец Горим, облечен в снежна роба. Това беше може би най-светият човек на земята. Не бях слизала в пещерите на Улго близо хилядолетие, но този Горим много приличаше на своите предшественици.

— Май доста време мина, Белгарат — поздрави баща ми Горим, когато го наближихме.

— Така е, Горим — извини се татко. — Бях твърде зает, затова позанемарих светските си обноски. Мисля, че не се познаваш с дъщеря ми, нали?

— Святата Поулгара ли? Не мисля, че сме се виждали.

— Свята ли каза? Май трябва да почакаш, докато не се опознаете по-добре, а после да й приписваш тези гръмки звания, Горим. Поул е доста сприхава.

— Стига вече, татко — отсякох, а после се поклоних пред Горим. — Яд хара, Горим ан Улго — поздравих го аз.

— Далски? — Той изглеждаше доста изненадан. — Близо век не съм срещал някой, който говори далски. Ти си твърде надарена, Поулгара.

— Едва ли е така, Свети Горим — отвърнах. — Научната ми работа отдавна стигна до задънена улица, затова изобщо не говоря езика на Улго. Ето защо се обърнах към вас на далски, но акцентът ми не е много добър.

— Почти се справяш, но ако искаш да постигнеш съвършенство, можеш да прекараш един-два месеца в Кал.

— Възможно е, но едва след като отмине сегашната криза, Поул — предупредително рече баща ми.

— Пак ли се е задало някакво нещастие? — попита Горим.

— А нима те някога са прекратявали? — кисело отвърна баща ми. — Само че сега положението е по-сложно от друг път.

— Да влезем вътре — предложи Горим. — Ако идва краят на света, тогава ще е по-добре да съм седнал, когато ми го съобщите.

Още от пръв поглед харесах Горима на Улго. Той беше много мил старец, но чувството за хумор му изневери, когато баща ми го уведоми, че Торак е излязъл от Ашаба и е повел малореанците през земния мост.

— Това е доста тревожно, Белгарат — каза намръщено той.

— Точно така — съгласи се баща ми. — Мога ли да говоря направо?

— Разбира се.

— Хората на Улго не са воини и са отвикнали от привичките на горния свят. Ако не друго, то слънчевата светлина ще ги ослепи. Стига слънцето все пак някога да пробие тези облаци.

— Не мога да те разбера, Белгарат.

— След Затъмнението на Торак времето се промени — обясни татко. — Вали непрекъснато вече петнайсет години.

— Ние бяхме ли предвидили такова нещо?

— Трябваше да го очакваме. Пророчествата говорят за дъжда, но си мислехме, че става дума за някой порой, който ще отмине. В Мрин и Дарине е записано всичко, но на мен не ми е позволено да го разгадая, докато тази хитроумна Необходимост не прецени, че му е дошло времето. Тя сигурно си въобразява, че това е страшно забавно.

— Можем да обсъдим тази идея — леко се усмихна Горим.

— Предпочитам да не го правим — изръмжа татко. — Току-виж ми просветнало, че цялата огромна Вселена е една голяма шега. — Той решително поклати глава. — Това, което се случи в Драсния, показва, че ни чака жестока война, Горим. Твоите хора са кротки и набожни и едва ли ще устоят на онова, което се задава насреща ни. Алорните, толнедранците и арендите са родени за битки, затова нека ги оставим сами да се справят. Ние ще те уведомяваме за всеки ход на Торак, а когато той тръгне към Улголенд, ще те предупредим навреме, та да зазидате отворите на пещерите. Тогава алгарите ще трябва да се срещнат с алгротите, хрулжините и елдраците.

— Ще се посъветвам със Светия Ул — отвърна Горим. — Не сме се изправяли никога пред такава опасност, затова той може да забрави за известно време неприязънта си към насилието.

— Това изцяло зависи от теб, Горим — отговори татко. — През живота си съм сторил много глупави неща, но никога не съм си позволявал да казвам на Ул как да постъпва.

След вечеря баща ми и Горим поговориха още малко, а после на нас със Стария вълк ни показаха стаите за спане. Тъкмо задрямвах, когато до мен стигна гласът на майка.

„Добре дошла в Улго, Поул“ — започна тя.

„Говориш така, сякаш живееш тук, мамо.“

„Естествено — отвърна. — Ти къде мислеше, че се намирам?“

„Предполагах, че си навсякъде и никъде.“

„Тук има много пещери, Поул, а те приличат на бърлога, не мислиш ли?“

„Не ми беше хрумвало.“

„Очевидно е така. Свети Ул иска да говори с нас. Ела, ще ти показвам пътя.“

Станах и се облякох, а после тихичко напуснах къщата на Горим. Гласът на майка ме предвождаше из лабиринта от галерии чак до края на подземния град. Отклоненията, в които постепенно навлизах, вече нямаха никакви следи от човешка ръка. След като се промуших през поредния отвор, натрупаните отломъци от скали по неравния под ми подсказаха, че тук не е стъпвал никой преди мен. Тъкмо заобикалях един остър завой, когато усетих, че майка ме напусна. После изведнъж я видях пред себе си, при това сега беше от плът и кръв.

Светлината на улгосите се получаваше от смесването на няколко химически вещества и сияеше с фосфоресциращ отблясък. Но в тази потайна галерия светеха самите стени. Това също можеше да е някаква химическа реакция, въпреки че се съмнявах да е така.

Тогава за първи път видях жълтеникавокафявата коса и златисти очи на майка ми, които вие познавате толкова добре. Тя седеше на трикрако столче посред тясна стая с нисък таван. Имаше само легло, маса и малко огнище. Стените още не бяха довършени, затова чиниите и готварските принадлежности стояха струпани направо край огнището. Ако трябва да го кажа направо, това не беше стая, а бърлога.

Мама се изправи и протегна ръце. Аз се втурнах напред и силно се притиснах към нея. Стояхме така прегърнати известно време и, признавам си, аз се разплаках. После тя нежно ме настани край малката си груба маса и направи чай.

— Каза, че Ул искал да говори с нас, майко — припомних й, когато се озовахме седнали една срещу друга със сплетени върху масата пръсти.

— Той ни остави малко време, за да се видим на спокойствие. Ул е изключително внимателен и тактичен и ни позволи да останем насаме. Как е той? — Майка почти никога не произнасяше името на баща ми, когато говореше за него.

— Татко никога не се променя. Трябва да си го разбрала досега.

— Човек все пак таи някаква надежда. — Тя се разсмя, а майка се смее много рядко. — Ами Белдин и близнаците?

— И те са си все същите. Ние сме много особено семейство, нали знаеш. Съществуваме извън времето и не се променяме, докато не минат поне няколко хилядолетия.

— Ти много скоро ще се промениш, но няма да е нещо съществено.

— Така ли?

— Двете с теб ще станем много близки.

— Отново се държиш загадъчно, майко.

— Такава е вълчата природа.

В този миг една от стените в бърлогата на майка взе да сияе с мека призрачна светлина и Бащата на боговете прекрачи през твърдата скала. Бях го виждала и преди — когато почина Белдаран и той дойде да я отведе. Тогава бях толкова разстроена, че още не съм убедена дали наистина съм била свидетел на появата му.

Присъствието му ме изпълни със страхопочитание. Той много приличаше на Учителя — старец с бяла брада — но изглеждаше много по-як и мускулест.

— А, ето те и теб — рече майка, изправяйки се спокойно. — Ще пиеш ли един чай?

Нейният свойски тон ме сепна.

— Много мило, Поледра — отвърна божеството и се настани до масата.

— Нали си спомняш Поулгара — продължи майка.

Древният бог леко наклони глава, а после втренчи в мен пронизителните си очи, които сякаш виждаха всичко.

— Поздравявам те, Поледра — обърна се той към майка. — Сътворила си шедьовър.

— Нали стана твърде сполучлива — отвърна скромно майка.

— Тя е достойна, пък и много повече от това, за своята задача. — После отново се обърна към мен. — Добра среща, Поулгара — поздрави ме той. — Как е древният ти баща?

— Добре е, най-свети от всичките — отвърнах. — Последните събития не му оставят много време да проявява лошите си навици. Ето защо не си подкопава здравето с пиене, както прави обикновено.

Той се разсмя при тези думи и на мен малко ми олекна.

— Повиках те, защото имам причина за това, Поулгара — продължи божеството. — Колкото и да ми е приятно да си приказваме спокойно и безгрижно, трябва да те уведомя за нещо, което скоро ще се случи. Не искам изненадата да разстрои здравия ти разум.

— Звучи доста страшно, най-свети.

— Според мен няма да е чак толкова страшно, Поулгара. — Двете с майка ти сте били много близки, но сега ще станете неразделни — дори по-привързани, отколкото бяхте със сестра ти в майчината утроба.

Погледнах го изненадано.

— Отдавна хората от твоето семейство владеят дарбата да приемат форми, които са различни от тяхната собствена.

— Така е — съгласих се.

— Необходимостта изисква сега двете с майка ти да приемете една и съща форма.

— Правили сме го вече, най-свети. Прекарвали сме редица щастливи часове, летейки като сови из въздуха.

— Ти не схвана мисълта ми, Поулгара. Сега ще има само една сова и тази форма ще побере и двете ви. Накратко — когато дойде мигът, двете ще се слеете в образа на една сова и ще трябва да изкарате така известно време.

— Но мигар това е възможно? — възкликнах аз.

— И синът ми Алдур попита същото навремето — отговори той. — Мислиш по същия начин като него.

— И каква е целта на всичко това? — продължих да питам изумена аз. — Какъв трябва да е резултатът?

— Сливането ще помогне на теб и майка ти да се превърнете в едно цяло и ще прикрие присъствието ви от останалите. Нито едно чуждо око или пък съзнание няма да са способни да ви различат. Нито човек, нито бог ще може да усети, че е подслушван и наблюдаван от вас двете.

— Вярно ли е това? Ама че забавно! А кой ще има честта да бъде подслушван от мен и от майка?

— Че кой мислиш? Ще проникнете в ръждясалото обиталище на сина ми Торак, което дори в момента с трясък се търкаля из планините на Алгария. Синът ми е много самотен, още откакто вдигна над главата си Сферата на Алдур и с това причини разкъсването на света. Сега той е изолиран и презрян, затова особено остро чувства самотата си. Ето защо се впуска в дълги разговори със своите ученици. В повечето случаи те са напълно безцелни, само и само да заглушат изгарящата го самота. В такива случаи най-верният му приказчик е Зедар Вероотстъпника и двамата говорят за най-различни неща.

Най-сетне схванах задачата ни.

— Тогава ние двете с майка ще кацнем върху стрехите на ръждясалия му тенекиен дворец и ще подслушаме какви планове кроят.

— Това, което трябва да разберете, не касае военни въпроси, Поулгара. Торак знае за теб, а и вие с баща ти усещате всяка негова стъпка. Но той има друг замисъл и ти трябва сама да научиш за него. Това ще те подготви за избора, който трябва да направиш в недалечно бъдеще. Не искам да те плаша, но съдбата на Вселената ще зависи от твоя избор.

Светият Ул може наистина да не е искал да ме плаши, но точно това направи с последните си думи.

— Няма ли да е по-лесно ти да ми разкриеш замисъла на сина си, най-свети? — попитах плахо. — Да застана лице в лице с Торак, даже ако той не може да ме види, не е от най-приятните задачи.

— Ти си по-смела от цяла армия, Поулгара — отвърна той. — Всички ние ти вярваме и разчитаме на теб.

— Няма да позволя на Торак да ти стори нищо лошо — успокои ме майка.

После Ул си отиде.

— Дори не докосна чая си — оплака се майка.

На следващата утрин двамата с баща ми напуснахме Улго. Като се измъкнахме отново на покритите със сняг улици на Пролгу, той предложи най-напред да хвърлим един поглед на армията на Торак, преди да се върнем в Рива. Не го показах, но неговото предложение леко ме стресна. Обикновено баща ми е въплъщение на леността и мързела.

Когато двамата с баща ми се спуснахме от планините на Улго, с радост открихме, че дъждът е поспрял, макар по небето все още заплашително да бяха надвиснали облаци.

Числеността на ангаракската армия ме порази. Тя почти беше покрила гладкото лице на алгарската равнина. Сметнах грубо, че Торак е нападнал Драсния с половинмилионна армия и унищожаването на страната никак не бе намалило броя на войниците му.

Докато с баща ми летяхме отгоре, забелязах части от алгарската конница, които прилагаха обичайната си тактика „удряй и бягай“. Хълмистата и прорязана нагъсто от долчинки и просеки равнина им осигуряваше удобни прикрития. Те стремително изскачаха от клисурите и овразите и ненадейно нападаха по фланговете вражеската армия, отхапвайки всеки път по някой къс от нея. Взети поотделно, тези атаки не бяха кой знае какво, но като цяло приличаха на постоянен кръвоизлив. Торак все още не го усещаше, но докато войската му се спускаше бавно на юг, тя постепенно се обезкървяваше. Опитите на ангараките да преследват нападателите си само увеличаваха техните загуби. Тези, които се впускаха в преследване, никога не се връщаха обратно.

На третата вечер се отдалечихме на известно разстояние от единия фланг на нападателите. Когато кацнахме на земята, аз доста остро казах на разгорещения си баща, че вече съм се нагледала на военни действия.

— Сигурно си права, Поул — каза почти виновно той. — Май е време да се връщаме на Острова на бурите и да кажем на алорните какво става тук. — После се разсмя. — Знаеш ли, мисля, че подценихме Алгар Леката стъпка. Начинът, по който уреди страната си, обаче, е направо гениален. Той умишлено направи хората си номади, така че да нямат никакви градове и постоянни поселища. Алгария е само огромна пустош, покрита с треволяк. Алгарите нямат домове, които да защитават, затова могат да изоставят огромни територии без дори да им мигне окото. Те знаят, че след като ангараките отминат, ще могат отново да се върнат по земите си. Единственото място от някакво стратегическо значение тук е Крепостта. Но и това дори не е град, а просто стръв за врага.

— Винаги съм харесвала Алгар — съгласих се аз. — При по-друго стечение на обстоятелствата даже бих му хвърлила око. От него щеше да излезе добър съпруг.

— Поулгара! — Баща ми изглеждаше шокиран от моите думи и това искрено ме разсмя. Смях се, докато той съвсем не се вкисна. Обожавам да постъпвам с него по този начин!

Времето отново се развали и на следващата сутрин ние напуснахме Алгария под ромона на ситен дъждец. Прекосихме Сендарските планини и след два дни вече бяхме в Рива на Острова на бурите.

Алорнските крале съвсем се разстроиха, когато баща ми ги уведоми, че трябва да преместим главната си квартира в Тол Хонет. Алорните понякога са същински деца! Те бяха получили великолепната си война като истински егоисти не желаеха да я делят с никой друг.

Двамата с баща ми принудихме алорнските крале да преместят командването на военните действия в Тол Хонет, а ние заминахме за Крепостта, за да наблюдаваме как действа нейната отбрана.

В Крепостта ме чакаше неприятна изненада. Срещите ми с различните богове ме изпълниха със съзнанието за Съдба и Цел, а това предполагаше някакъв определен ред. В него обаче не бяха предвидени случайните инциденти. Гарел, наследникът на Желязната хватка, беше излязъл на езда със свои алгарски приятели, та да разузнаят наоколо дали не са се появили първите вражески редици. Конят на Гарел се беше подплашил и го беше хвърлил от седлото. Всички, които някога са се качвали на кон, са падали веднъж-дваж. Но по една нещастна случайност Гарел беше паднал лошо и си беше счупил врата. Намерили го издъхнал на място.

Заварих съпругата му Аравина обезумяла от скръб. Свекърва й Адана все още беше с ума си и се опитваше да я успокои някак. Аз постъпих много по-решително — накарах Аравина да загуби съзнание и я оставих така. Първата ми грижа беше наследникът Гелан. През вековете бях открила сигурен начин как да успокоявам малките момчета, когато ги постигне нещастие. Дано някой ден открия как да се справям и със собствената си мъка.

Армията на Торак напредваше към Крепостта и на мен не ми остана много време да скърбя. По онова време Гелан беше почти шестгодишен, което изобщо не може да се нарече зряла възраст. Създалата се ситуация обаче налагаше още веднъж да наруша правилата. Накарах Гелан да ме изслуша и му разкрих кой всъщност е той. Надявах се, че като обясня на Гелан колко важен е за историята, той ще започне да се пази повече. Наблегнах на факта, че ако умре по невнимание, заедно с него се прекратява и целия род. Той изглежда ме разбра, но човек никога не може да е сигурен с тези момчета.

После настъпи онази дъждовна нощ, когато гласът на майка откъсна вниманието ми от пасажа в Кодекса на Мрин, който внимателно изучавах.

„Поулгара — каза тя с необичайна нежност, — време е вече. Качи се при северната кула, ще те чакам там.“

Оставих настрана свитъка и излязох от стаята си, която се намираше в сърцето на лабиринтите из Крепостта. Изкачих стълбите, които ми се сториха безкрайни, и се озовах край парапета на крепостната стена. Отново ръмеше ситен дъжд. Духаше слаб ветрец, колкото да направи задачата ни още по-неприятна. Майка, облечена в проста кафява селска риза, стоеше на стената и се взираше в нощното небе. Тя отново беше от плът и кръв, а аз още не бях свикнала с нейното реално присъствие.

— Ето ме, майко.

— Добре — отвърна тя, но златистите й очи бяха непроницаеми. — Сега се успокой, Поул. Ул ми обясни точно какво трябва да направим, така че само ме следвай и всичко ще бъде наред.

— Добре — въпреки успокоението, аз продължавах да съм много нервна.

— Няма да почувстваш болка, Поул — каза тя, усмихвайки се леко.

— Знам, но винаги като правя нещо за първи път, се чувствам малко неспокойна.

— Приеми го като приключение, Поул. Най-напред ще изградим образа на сова и той трябва да е съвсем точен до най-малкото перце.

Първият път ни отне доста време. И двете бяхме наясно как изглеждат совите, но се налагаше да изпипаме дребните различия, така че да се получи отделен екземпляр със своя индивидуалност.

— Как намираш тази? — попита мама след няколко несполучливи опита.

— Ами изглежда ми съвсем приемлива.

— И аз така мисля. А сега трябва да действаме в синхрон, затова не бързай. Сливането ще стане още преди да сме прелели в новата форма. Най-напред нашите тела ще започнат да се размиват и втечняват, така поне ми каза Ул. Сливането трябва почти изцяло да се е състояло, още преди да прелеем в птицата.

— Разбирам.

— За теб няма да е много лесно, Поул. Аз често посещавах съзнанието ти и те познавам отлично, но ти ще се срещнеш с нещо напълно непознато. Аз не съм човек по рождение и в мен е останало много от вълчата природа. У мен има инстинкти, които със сигурност няма да ти харесат.

— Ще се опитам да го запомня — усмихнах се слабо.

— Добре тогава, нека започваме.

Не бих могла да опиша какво последва, затова изобщо няма и да се опитвам. В процеса на преобразяване съществува един кратък миг, на който досега не бях обръщала внимание. Това е междинният период от собствената форма към онази, която трябва да приемеш. „Втечняване“ — терминът, който използва майка ми — беше съвсем точен. Наистина тялото постепенно се стопява и променя формата си. Именно в този миг двете с мама се сляхме и обединеното ни съзнание преля във формата на сова.

Предположението на майка ми, че ще открия доста странности у нея, беше доста меко казано. Но тя придаваше твърде голямо значение на факта, че не бях използвала никога формата на вълчица. Въпреки това дълбоко в моята същност бяха запазени вълчи черти, придобити по наследство. Дори подозирам, че сливането беше много по-лесно за мен, отколкото за нея. Аз все още помнех времето, когато с Белдаран бяхме в нейната утроба, затова близостта и дори обединението с нечие съзнание не ми бяха чужди.

Побързахме да оправим перата си и последните детайли от общата ни форма, а когато съзнанията ни се нагодиха едно към друго, разперихме снежнобелите си крила и полетяхме във влажния мрак.

Летяхме на север и скоро усетихме димящите лагерни огньове. Ангаракската армия беше спряла да нощува на не повече от три левги от Крепостта. Навлязохме чак до сърцето на този огромен лагер и започнахме да кръжим около желязната кула на Бога Дракон. После тихичко кацнахме на един от богато орнаментираните й зъбери. Цялото импозантно съоръжение не беше нищо повече от една голяма каруца. Егото на Торак беше още по-гротескно раздуто, отколкото предполагахме досега.

Огледахме се околовръз с огромните си проницателни очи и открихме тясно прозорче на върха на една от многобройните кулички. Освен че служеше за тераса, то се оказа и много полезно. С няколко замаха на крилата се вдигнахме до него и се вкопчихме с нокти в перваза му. После се промъкнахме вътре. За целта се наложи да се притиснем толкова силно, та всички вътрешности ни се преобърнаха. Струваше си усилието обаче — то ни помагаше да останем невидими за Торак.

— Чувствам се много неспокоен, Зедар. — Гласът, който чухме, звучеше някак глухо и кънтящо. Съвсем скоро разбрахме каква е причината. Торак седеше излегнат върху железния си трон, а обезобразеното му лице беше покрито с полирана стоманена маска. Тя сякаш се беше сраснала с тялото му.

— Винаги е така преди битка, Учителю — отговори Зедар. — Споделям безпокойството ти.

— Може ли да се вярва на сведенията, които получихме за тази алгарска крепост? — продължи Торак с дрезгав глас.

— Алорните са глупави хора, Учителю — просъска Зедар. — Само им постави някаква безумна задача и те ще чоплят векове наред. Като мравки са трупали поколение след поколение камънаци върху тази безсмислена грамада.

— Тя е дребна пречка по пътя ни, Зедар. Аз просто ще я отместя настрана и ще продължа към крайната си цел. Сферата на Алдур отново ще е моя, при това ще има и друга награда.

— Така ли?

— Дълго размишлявах, Зедар, но най-сетне целта се избистри пред мен. Аз ще стана господар на света и в короната ми ще заблести най-искрящият скъпоценен камък.

— Сферата на Алдур ли, Учителю? — досети се Зедар.

— Ктраг Яска — Сферата на брат ми — не е скъпоценен камък, Зедар. Това е просто знак за моята победа. Право да ти кажа, ненавиждам този камък заради онова, което ми причини. Съкровището, за което говоря, е много по-бляскаво и безценно. Тъй като ще съм господар на целия свят, ще ми трябва и владетелка, която да седи редом с мен. Вече знам коя е избраницата. — При тези думи той зловещо се засмя. — Тя не ме харесва особено, но ще ми достави огромна наслада да прекърша волята й. Тя ще ми се подчини, нещо повече — ще ме обожава.

— И коя е щастливката, достойна да седи на трона до теб, Учителю?

— Мисли, Зедар, мисли. Признавам, ти се справи чудесно с прелъстяването на любимката на един от моите братя — Селмисра — което доведе и до днешните ни действия. — Той въздъхна. — Моите братя се отрекоха от мен, затова трябва да стана баща на ново семейство от богове, което да ми помага в управлението на света. Та коя жена е най-достойна да сподели трона и леглото ми?

— Поулгара ли? — невярващо попита Зедар.

— Бързо схващаш, Зедар — отвърна Едноокия. — Всъщност походът на този континент има две цели. Първата е Ктраг Яска, Сферата на брат ми. Втората и не по-маловажна е Поулгара, дъщерята на Белгарат. Тя ще бъде моя, Зедар — ще взема Поулгара за жена. Ще, не ще, тя ще е моя!

Тридесет и втора глава

Прииска ми се да изкрещя с цяло гърло. Единствено желязната воля на майка ме удържа да не извикам от ужас и отвращение, така че гласът ми да проехти от Източното укрепление чак до планините на Улголенд. Макар и тогава да се овладях, аз все пак се вледених от мисълта, че стигнеше ли се до пряк сблъсък между мен и Торак, неговата Воля ще пречупи моята и аз бих била безсилна пред ужасяващото му прелъстяване. Щях да се превърна в негова робиня, даже още по-лошо. Ако не се бях сляла с майка, щях да полудея от тази мисъл. Присъствието й обаче ме предпази от загуба на разсъдъка. Тя потисна съзнанието ми и взе надмощие над него. Нямам спомен как нашата сова се е провряла обратно навън от железния палат на Торак, нито пък как сме прелетели обратно до Крепостта през дъждовната нощ.

— Хайде, Поулгара — остро нареди гласът на майка ми. — Време е вече да се съвземеш.

— О, мамо! — проплаках аз.

— Стига вече! Беше нужно да знаеш за неговото намерение, при това трябваше да го чуеш от собствената му уста. А сега се вземи в ръце. Предстои ни още много работа.

Огледах се и видях, че сме се издигнали много по-високо, отколкото обикновено летят совите. Крилата ни бяха прибрани и ние плавно се спускахме с кръжене над алгарската Крепост.

— Като се върнем, събуди баща си и му кажеш за идването на Торак. Не е нужно да предаваш какво чу току-що. Хайде, повикай го, Поул. На него винаги му трябва време да се раздвижи, след като се е събудил. Ние ще сме кацнали още преди той да е изкачил всички стълби.

С усилие се освободих от обзелото ме отвращение.

„Най-добре е да дойдеш горе, татко“ — обърнах се мислено към хъркащия си родител.

„Къде си?“ — мисълта му беше още замъглена от съня.

„Качи се при парапета на северната крепостна стена. Има нещо, което сам трябва да видиш.“

— Овладей се, Поул — заповяда майка. — Той ще ти задава въпроси и трябва да се съсредоточиш, за да му кажеш само най-необходимото.

— Така и се опитвам да направя, майко. — После потиснах ужаса си, за да мога да разсъждавам трезво.

Полетяхме в кръг и кацнахме на парапета малко преди татко с пъхтене да изкачи стълбите. Като видя формата, която ме скриваше, той тутакси се нахвърли върху мен.

— Казвал съм ти да не го правиш, Поул.

Той, разбира се, не можеше да знае, че аз не съм сама. Почувствах как и в мен прелива огромната любов на мама към този опърпан и често доста глупав старец. После двете с нея излязохме от общата си форма и тя изчезна. Раздялата ни беше много болезнена за мен.

— Не исках да наранявам чувствата ти, татко — извиних се, — но така ми беше наредено. — Умишлено избрах тази дума, защото всеки намек за някаква заповед отгоре прекратяваше споровете на мига. Предполагам, обаче, че премълчаването на факта кой точно ми е наредил това, предизвика някои подозрения, макар баща ми да не каза нищо. — Мисля, че трябва да видиш нещо — продължих, сочейки към морето от ангараки, които се задаваха през мъглата, неумолими като прилив.

— Надявах се да са се изгубили в тая тъмница — промърмори татко. — Сигурна ли си, че и Торак е с тях?

— Да, татко, отидох там и погледнах. Железният му павилион е точно в центъра на войската.

— Какво си направила, Поул?! Не забравяй, че това е Торак! Сега той знае, че си тук.

Току-що бях видяла Торак, така че не се нуждаех от пледоариите на баща ми.

— Не се вълнувай толкова, старче. Беше ми казано да го направя. Торак изобщо не подозира, че съм била там. Той е в павилиона и Зедар е с него.

— От колко време са заедно?

— Откакто е тръгнал от Малория, предполагам. Трябва да предупредим алгарите, а после може да остане време и за закуска. Цяла нощ съм на крак и имам вълчи апетит.

Обзалагам се, че изгаряше от желание да разбере как съм скрила присъствието си от Торак и Зедар, но темата „закуска“ както обикновено оказа магическото въздействие върху татко. Споменете ли „бира“ и „храна“ пред баща ми, гарантирам, че сте приковали цялото му внимание.

След закуска отново се качихме на стената, за да наблюдаваме разполагането на обсадата на Торак и неговите войски. Още с пристигането те инсталираха катапултите, а после започнаха да обстрелват стените с камъни. Но това не се оказа по-страшно от четвъртвековния дъжд. Сигурно групите, обслужващи катапултите, са били доста разочаровани.

После ангараките дотъркаляха огромни стенобойни машини, но и това се оказа чиста загуба на време. Портите не помръднаха.

Първоначалният неуспех направи ангаракските генерали доста подозрителни и те изпратиха тулите за първата атака. Всеки път, когато ангаракската армия се натъкне на някакъв капан или опасност, винаги пращат напред тулите. Няколко полка от здрави тули с тъпи погледи се втурнаха към портите на Крепостта. Те се полутаха известно време из лабиринтите във вътрешността, а после драснияните и алгарите изскочиха иззад прикритията си по върха на стените и пометоха врага до последния човек. Сигурна съм, че войската отвън чу отчаяните викове, но предпочете да не влиза, за да види какво се е случило вътре. Това не говореше никак добре за тях, но въпреки всичко аз одобрих решението им.

Първата жестока атака на Торак не му осигури достъп до Крепостта. Все пак, ако искаше да се ожени за мен, най-напред трябваше да влезе вътре.

В първата нощ на обсадата алгарите се забавляваха да обстрелват вражеския лагер с телата на мъртвите тули. Когато огря зората, алгарската конница, която методично беше обезкървявала фланговете на ангараките при похода им на юг, сега тихо обкръжи армията на Торак. Войниците, натоварени да осигуряват храна, първи усетиха клопката. Торак нямаше нужда да се храни, но армията му изпитваше глад. През следващите няколко години обаче, дажбите й бяха съвсем намалени.

След около седмица-две всичко притихна. Двамата с баща ми преценихме, че обсадата на Крепостта може да продължи години наред и нашето присъствие вече не е наложително. По другите кралства ни чакаше още много работа, затова решихме да се върнем на Острова на бурите.

Двамата с баща ми напуснахме Крепостта още с първите лъчи на следващото утро. Полетяхме на запад от Камаар. Прекарахме нощта в познатия стар хан, а после продължихме за Рива и се присъединихме към алорнските крале. Сетне всички заедно поехме на юг с малка флотилия от няколко черекски бойни кораба.

Ран Борун ни посрещна лично, изправен върху пристанището, което нарушаваше строгия имперски церемониал. Но политическата ситуация тогава беше твърде неясна, затова той предпочете да се застрахова, та да не засегне някой от твърде обидчивите алорнски крале.

Аз харесвах Ран Борун. Той беше дребен мъж, както и всички останали членове на фамилията на Боруните. Вливането на дриадска кръв в тяхното семейство, станало благодарение усилията на баща ми, имаше някои много особени последици. Една истинска дриада, например, никога не би родила мъжка рожба. Техният дребен ръст обаче стана отличителна черта на всички мъже от рода на Боруните. Рядко някой от тях надхвърляше метър и шейсет.

Ние с баща ми пък, за да не накърним по някакъв начин здравите традиции и вярванията на южните ни съюзници, прибягнахме до откровена лъжа. Направихме всичко възможно да ги убедим, че „Белгарат“ и „Поулгара“ са един вид наследствени титли, предавани от поколение на поколение, за да впечатлят лековерните алорнски владетели. Казаха ми, че цяло подразделение в историческия факултет на университета в Тол Хонет в продължение на години ни е изучавало. Там дори направили родословно дърво на загадъчната фамилия, която има толкова силно влияние в кралствата от Севера. В него херцогинята на Ерат например е отбелязана като Поулгара VII, а по време на нашествието на ангараките аз вече бях Поулгара LXXXIII.

Императорът беше съпровождан от главнокомандващия на толнедранската армия генерал Керан. Керан беше от Анадилите — южна толнедранска фамилия, която винаги е била тясно свързана с Боруните. Цяло щастие се оказа Керан да е на наша страна, защото бе признат военен гений. Той имаше масивен торс, тежки рамене и никога не се колебаеше при взимането на важни решения. По стегнатата му фигура не се забелязваше и следа от тлъстини или пък отпуснато шкембе, което е често срещано за мъжете над петдесетте.

Баща ми продължаваше да подхранва у толнедранците илюзията, че сведенията, които получавахме чрез пророчествата, идват от драсниянското разузнаване, макар то да бе напълно разбито от ангаракското нашествие. Това улесняваше домакините ни и им спестяваше принудата да се сблъскат с факти, които още не бяха готови да приемат. Затова когато чичо Белдин пристигна в Тол Хонет, за да разкаже какво е видял в Ктол Мургос, ние го представихме за драсниянски шпионин. Белдин и без това имаше богат опит в шпионажа и успя да изпълни ролята си блестящо. Генерал Керан намери за особено интересен неговия доклад за търканията между Урвон и Ктучик.

— Очевидно ангаракското общество не е така монолитно, както изглежда на пръв поглед — замисли се той.

— Монолитно ли? — изсумтя Белдин. — Изобщо няма такова нещо, генерале. Ако Торак не държеше в здрав юмрук своите подчинени и последователи, те с радост биха се изклали едни други. Това се случва дори сега в южен Ктол Мургос.

— Ако имаме късмет, тогава и двете враждуващи страни ще спечелят — предположи Чо-Рам.

— При условие, че мургите така силно ненавиждат малореанците, тогава колко време ще отнеме на Урвон да преведе армията си през южен Ктол Мургос, господин Белдин? — попита Керан.

— Поне половин година — сви рамене Белдин. — Според мен мургите са способни да направят този поход много любопитен.

— Това поне отговаря на един от нашите въпроси.

— Не схващам мисълта ви, генерале.

— Белгарат и неговата прекрасна дъщеря ни казаха, че този приятел, който се е провъзгласил за „Кал Торак“, преследва някакъв религиозен обет да стигне Арендия на точно определена дата.

— Положението е малко по-сложно. Но нека приемем и това обяснение, освен ако не сте готов да изслушате подробна теологична проповед относно особеностите на ангаракската религия.

— Не, господин Белдин, нека отложим проповедта — отвърна с тънка усмивка Керан. — Ние не знаем коя е тази дата, но затова пък можем да я определим с доста голяма точност.

— Така ли?

— Кал Торак ще иска Урвон да заеме позиции близо до южната граница на Нийсия, когато наближи уреченият час. Освен това той ще предвиди достатъчно време, защото замислената като двойна атака губи смисъл, ако едната страна закъснее. Следва, че Урвон ще започне подготовката отрано.

Но да оставим засега това и да разработим шестмесечна програма за действие. Знакът, че битката наближава, ще бъде излизането на Урвон от Рак Хага. Тогава и ние ще започнем да заемаме позиции, но преди това ще се уверим, че Торак се е отказал от обсадата на Крепостта и е поел на запад. Това ще стане точно четиридесет и пет дни преди решителната среща. Както предположихме, тук е предвидено и неизбежното забавяне, но нека за всеки случай използваме календара на Торак. Ние ще тръгнем заедно с Урвон. Може да стигнем и по-рано, но така е много по-добре, отколкото да закъснеем.

— Този прекрасен човек е страшно умен, така да знаете! — обърна се Белдин към баща ми.

— Хайде стига — раздразнено отвърна баща ми. После леко наклони глава към генерал Керан. — Вие сте ни от голяма помощ, генерале. Моят опит в битките е натрупан предимно от практиката на алорните, а те са склонни да решават всичко в последния момент. Грижливо подготвената стратегия кой знае защо ги отегчава.

— Белгарат! — настръхна побелялата брада на крал Елдриг.

— Това просто е различен подход, Ваше Величество — заглади положението генерал Керан. — Опитът ми на военен показва, че по време на операция все изниква нещо непредвидено, затова се опитвам да подготвя различни варианти и да не оставям решенията за последния момент. Моите изчисления са доста традиционни, но дори Урвон и Кал Торак да не се придържат стриктно към тях, нашата защита ще е заела позиции навреме за битката. Не обичам да закъснявам за срещи, а вие?

— Мигар гледате на битката като на среща, генерале? — попита стъписан баща ми.

— Аз съм войник, Белгарат. А войната за един войник е единственият познат живот.

— И той привиква към нея като към досадна съпруга — изхихика Белдин. — Това е много добро отношение.

— Много любезно от Ваша страна, господин Белдин — промърмори генералът.

Съвещанието за определяне на общата ни стратегия мина много по-стегнато и в график в Тол Хонет, отколкото това ставаше в Рива. Керан беше методичен човек и постоянно вадеше от ръкава си въпросите „Кога?“, „Къде“ и „Как?“. Вече бяхме единодушни, че „Кога?“-то ще се определи според чувствителното раздвижване и маневрите на двете ангаракски войски. Тогава преминахме към въпроса „Къде?“. Мрин сочеше, че последната битка ще е в Арендия. Единодушните ни твърдения, че сме получили тези данни от драсниянското разузнаване, убедиха толнедранците в тяхната сигурност и прецизност. Въпреки това, обаче, Арендия беше доста обширна територия. До шестата година от обсадата при Крепостта близнаците още не бяха успели да разгадаят точното място на срещата от писанията на Мрин. След това ние вече знаехме, че битката ще е при Во Мимбре. Оставаше само да убедим толнедранците, че наистина гарантираме за достоверността на данните.

След едно от съвещанията дадох знак на Бранд и двамата излязохме да се поразходим из пропитите с влага градини на императорския палат.

— Искаше да говориш с мен, Поул — подкани ме той.

— Ще се наложи много внимателно и неусетно да насочваш генерал Керан, Бранд — отговорих. — Мисля, че теб най те бива за тая работа. Керан усеща, че алорнските крале ти се подчиняват, макар и да не знае причината за това.

— Най-вероятно заради могъщата ми фигура — шеговито предположи той.

— Често някои алорни са склонни да влияят върху крайния резултат от играта на зарове, Бранд — подкачих го аз.

— Поулгара! — възмути се само заради благоприличието той.

— Каквато и да е причината, Керан те приема като водач на алорните, ето защо ще изслуша всяка твоя дума много внимателно. Генералът иска всяко решение да е добре обосновано и подкрепено с факти. Затова ще трябва да го убедим в слабите страни на всички останали възможни бойни полета и ще го оставим той сам да се досети за Во Мимбре като единственото подходящо място. Ако се провалим, той ще разпръсне войските ни по цяла южна Арендия.

— Но това ще е пагубно! — възкликна Бранд.

— До голяма степен. И така, през третото хилядолетие аз прекарах много време в Арендия и познавам добре градовете й. Ще трябва да ти преподам няколко урока по география, скъпо момче. Държа да познаваш като петте си пръста всички кътчета на Мимбре. Почти всеки град по света има недостатъци от стратегическа гледна точка. Мимбратските градове не правят изключение. Твоята работа ще е да разкриеш тези недостатъци пред генерала с изключение на Во Мимбре. Там също има слаби страни в отбраната, но ние ще ги премълчим. Нали не искаме генерал Керан да избере никое друго бойно поле вместо това при Во Мимбре? Ето защо ще затворим всички останали врати пред него — нека му остане един-единствен шанс.

— Много си умела в подмолните ходове, Поул — с възхищение каза той.

— Имам богат опит. Арендите си запълват времето с войни. Там дори едно по-здраво кихане може да се превърне в повод за война. Посветих цели шестстотин години да ги предпазвам да не кихнат в неподходящо време. Ще говоря с Елдриг и останалите и те ще те подкрепят в оценката за градовете и крепостите.

— Колко по-леко би било, ако толнедранците просто приемаха факта, че ти и баща ти не сте като останалите хора.

— Това е в разрез с основите на тяхната религия, скъпи — усмихнах се леко в отговор аз.

— Какво е в основата на толнедранската религия, Поул?

— Парите са изобретение на толнедранците, ето защо те ги обожествяват. Боят се от магията, защото магьосниците са способни да създават пари, вместо да ги измъкват чрез измама от другите хора.

— Ти можеш ли да създаваш пари, Поул? — Очите му светнаха само при мисълта за подобно умение.

— Сигурно, но защо ми е да си давам този труд — свих рамене аз. — И без това имам повече, отколкото някога бих могла да похарча. Но ние се отклонихме от темата. Прав си, че подозрителността на толнедранците ни спъва, но винаги има начин да я приспим.

След като генерал Керан стигна до извода, към който ние внимателно го бяхме насочили, настроението на баща ми кой знае защо взе да става все по-мрачно от ден на ден. Търпях киселата му физиономия близо седмица, а после отидох в неговата стая в Черекското посолство, за да разбера какво става.

— Ето го проблемът, Поул! — извика той, стоварвайки юмрук върху копието от Мрин. — Никакъв смисъл не намирам в това!

— Така и трябва, татко. Замислено е да звучи като несвързано бълнуване. Кажи ми какъв е твоя проблем, може пък и да ти помогна.

Недоволството на баща ми идваше от споменатото в Мрин, че Бранд трябва да бъде на две места едновременно. Той с ръмжене прочете на глас този пасаж: „И Детето на Светлината ще вземе скъпоценния камък от обичайното му място и ще стане негов приносител, та да попадне той в ръцете на Детето на Светлината пред портите на Златния град.“ Беше толкова вбесен, та само една крачка го делеше от това да разкъса свитъка.

— Успокой се, татко — казах. — Един апоплектичен удар няма да реши нищо. — Естествено, бях открила отговора веднага, но как можех да му обясня? — Та колко, казваш, трае обикновено едно събитие?

— Толкова, колкото е необходимо, предполагам.

— Да не искаш да кажеш, че може да продължи векове? О, хайде, татко! При силата на двете Необходимости, това би унищожило Вселената! Тяхното времетраене е сигурно само миг. А когато събитието приключи, Детето на Светлината повече няма да има нужда от тази титла. То е сторило, каквото се очаква от него, и може спокойно да предаде щафетата. Детето на Светлината ще свали меча от стената и ще го връчи на Бранд. Заедно с меча ще бъде предадена и титлата.

— Май доста се напъна, за да нагодиш всичко по мярка, а, Поул? — каза недоверчиво той.

— Ти можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Не, но ще отскоча до Острова на бурите.

— За какво пък ти е това?

— За да взема меча, разбира се. Той ще е нужен на Бранд.

Старецът явно беше стигнал до заключение, в което имаше много логически пропуски. Баща ми вярваше, че той е предопределен да бъде Детето на Светлината, което трябва да свали меча от стената на тронната зала на Риванския крал. Когато стигна Рива, обаче, майка се беше погрижила за всичко и мечът вече нямаше нищо общо с предстоящото. Цялата обляна в синя светлина, тя влязла в залата, взела Сферата от ръкохватката на меча на Желязната хватка и я вградила в центъра на щит. Сигурно беше осигурила и насрещния вятър за кораба на татко. Освен това той вече се догаждаше, макар и съвсем смътно, че майка не е мъртва, както беше вярвал дотогава. Като се върна в Тол Хонет, ми се видя доста оклюмал.

През пролетта на 4874 г. чичо Белдин отново дойде от южен Ктол Мургос. Той ни уведоми, че Урвон е напуснал Рак Хага и е започнал похода си през континента. Ако изчисленията на генерал Керан бяха точни, на нас ни оставаше не повече от година, за да завършим подготовката си. Едно от потвържденията за точността на изчисленията ни вече се беше появило. Бранд сподели пред баща ми, че чува гласове. Това не е най-прекрасната новина за един лечител. Когато някой сподели, че „чува гласове“, лечителят обикновено веднага запазва стая в най-близката лудница.

Бранд обаче не полудяваше, а просто чуваше гласа на Необходимостта. Тя много внимателно го подготвяше какво да стори, когато се срещне лице в лице с Торак.

В ранната полет на 4875 г. Торак се отказа от обсадата на Крепостта и тръгна на запад. Ако изчисленията на Керан бяха верни, ангараките щяха да са пред вратите на Во Мимбре след около месец и половина. А легионите все още бяха на юг. Както и се надявах от цялото си сърце, в този момент се намеси Ул. Виждащите като котки в тъмното улгоси наизлязоха една нощ от пещерите и всяха безредие и смърт сред спящите войници на Торак. След този случай ангараките не се предвижваха вече толкова бързо.

Докато ангараките едва-едва си проправяха път през планините на Улго, чичо Белдин радостно съобщи на баща ми, че небивала снежна виелица е заровила до уши Урвон и Ктучик във Великата пустиня Арага. Това най-накрая обясни причината за четвъртвековните неспирни дъждове, които се изсипаха над света. Климатът по цялата земя се беше променил, подготвяйки тази неестествена за пустинята снежна вихрушка, която погуби втората армия на Торак.

Баща ми преливаше от радост, когато ми съобщи новината. Но усмивката му угасна, след като му припомних, че снежната виелица не означава нищо, докато генерал Керан не разбере какво се е случило.

— Не вярвам той сляпо да се довери на тази новина, татко — натъртих аз. — Той ще настоява за доказателства, а ние не можем да му ги осигурим.

Обявихме новината, позовавайки се на обичайните „достоверни източници“. Както и очаквах, генерал Керан се отнесе с пълно недоверие към тези сведения. Не щеш ли, самият Ран Борун предложи компромисен вариант. Беше решено половината от легионите край границата да дойдат на север, а другата да остане на мястото си. Череките щяха да докарат с корабите си легионите по течението на река Аренд. Оставаше ни единствено да се надяваме, че ще пристигнат навреме.

По това време пристигнаха и близнаците. Те ни увериха, че битката ще трае три дни и че всичко (както и предполагах) ще бъде решено при двубоя между Кал Торак и Бранд. Нашата задача с баща ми беше ясна. Трябваше да сторим всичко възможно Торак да не стигне Во Мимбре преди войската ни да е заела позиции. А това не би изисквало повече усилия от спирането на прилива или пък отклоняване на слънцето от неговата орбита, да речем.

Двамата тръгнахме от Тол Хонет, когато вечерта се спускаше над мраморния град и след около миля в северна посока влязохме в една брезова горичка.

„Най-добре го предупреди, че докато трае всичко ще използваш нашата сова, Поул — дочух гласа на майка. — На него това няма да му хареса, но нека свиква да вижда совата от време на време.“

„Ще имам грижа за това, майко — отговорих. — Открих начин да отклонявам всички изтощителни спорове.“

„Така ли? Някой ден ще трябва да ми кажеш как го правиш.“

„Тогава ме слушай внимателно, мамо — предложих. — Слушай и се учи.“

„С тези думи показа лош вкус, Поул, много лош вкус.“

„Радвам се, че ти хареса.“

Баща ми беше извил глава на запад.

— Скоро ще стане съвсем тъмно — отбеляза той. — Добре поне, че оттук до Во Мимбре няма никакви планини, та да не се спъваме в тъмното.

— Знам, че това няма да ти хареса, татко — започнах, — но ми беше наредено да използвам формата на бялата сова от сега, чак докато приключи събитието. Затова ще трябва да стиснеш зъби и да го преглътнеш. Аз съм решена да следвам казаното, независимо дали ти се нрави или не.

— Позволено ли е да попитам кой ти дава тези нареждания? — изскърца със зъби той.

— Естествено, че можеш да попиташ — сговорчиво отвърнах аз. — Само не чакай да ти отговоря.

— Ненавиждам неизвестността — оплака се той.

— Дръж се, старче — потупах го по бузата.

После се прелях в любимата си форма.

Отдавна беше минало полунощ, когато двамата с татко стигнахме островърхите кули в палата на Алдориген от Во Мимбре. Стражите, които сновяха по крепостната стена, може и да са забелязали двете птици, кръжащи над кулите, но изобщо не ни обърнаха внимание. Те дебнеха за хора, а не за птици. Кацнахме в най-плътната сянка край стълбището и щом ни отмина мудният часовой, приехме собствения си облик. Сетне се спуснахме по стълбите и се упътихме право към тронната зала да чакаме Алдориген.

— Защо не ме оставиш аз да се справя с това, татко — казах. — Познавам арендите по-добре от теб, така че няма риск да ги обидя. Освен това Алдориген вече се бои от мен, затова ще слуша много по-внимателно, ако аз говоря.

— Действай както намериш за добре, Поул. От разговорите с арендите кой знае защо ми се ще да викам високо.

— О, татко — отвърнах уморено, а после му подадох малък свитък. — Опитай се да се престориш, че четеш задълбочено това, докато аз уредя всичко.

Той хвърли едно око на свитъка.

— Но той е празен — рече обидено.

— А ти какво очакваше — приспивна приказка ли? Ти си голям актьор, татко. Импровизирай! Дай си вид, че четеш нещо, от което зависи съдбата на света. Но въпреки това гледай да се въздържаш от ужасени възклицания и викове на почуда. Ако преиграеш, Алдориген може да поиска да го прочете.

— Това много те забавлява, нали, Поул?

— Така си е. — Погледнах го хитро и на него му стана ясно какво означава това.

Зората обагряше в червено струпаните на хоризонта облаци, когато Алдориген и неговият вече пораснал син Кородулин спорейки влетяха в тронната зала.

— Той е поганец и злодей, сър — настояваше Кородулин, — и присъствието му тук би осквернило най-святото място в цяла Арендия.

— Знам, че е разбойник и измамник, Кородулин — отговори Алдориген, опитвайки се да успокои разгорещения си син, — но съм дал клетва. Не позволявам да се отнасяш пренебрежително към него, нито пък да се държиш безочливо, докато е под покрива ни във Во Мимбре. Ако не можеш да овладееш буйния си нрав, ще останеш в покоите, докато той не си замине. Или ще се подчиниш, или ще те затворя.

Речта им тутакси ме върна обратно към третото хилядолетие, а когато се обърнах, имах чувството че продължавам разговор, прекъснал преди две хиляди години.

— Добро утро, Ваше Величество — поздравих с дълбок поклон Алдориген. — Двамата със стария ми баща тъкмо идваме от Тол Хонет и, макар да сме още поразени от красотата и великолепието на най-славния сред всички градове, трябва незабавно да минем към въпроса, по който сме дошли. Пристигнали сме да те уведомим какво предстои, а то касае и теб, и твоето кралство по най-пряк начин.

Алдориген отвърна с типично мимбратско многословие и ние разменяхме задължителните любезности близо половин час, докато най-сетне стигнахме до най-главното. Моето послание, или нареждане, ако предпочитате, беше просто — трябваше да бъдат възпряни мимбратите, за да не се нахвърлят срещу ангараките, докато всичко не бъде напълно готово за излизането им от града. Обяснението ми отне известно време — много е трудно да убедиш някого, който се има за непобедим, че понякога е необходимо да бъде предпазлив.

Алдориген на свой ред ме уведоми, че неговият астуриански противник Елдалан Астуриански пристига във Во Мимбре, за да вземе участие в общ военен съвет. Тутакси усетих опасността — хиляди години бяха преминали в безсмислено взаимно изтребление из астурианските лесове. Да събереш мимбрати и астурианци в една стая беше опасно, както за мебелите в нея, така и за цялата сграда. Кородулин вече се беше наежил за предстоящото посрещане, мрачно прогнозирайки, че „онзи непочтен астуриански херцог в решителния момент от битката ще мине на страната на ангараките, за да е сигурен в унищожаването на Во Мимбре.“

Татко се опита мислено да се свърже с мен, но аз вече го бях изпреварила. Не вярвам той някога да си даде сметка за тежестта на моята титла „Херцогиня на Ерат“, нито пък за силата на традициите в Арендия. Аз бях и продължавах да съм равна на Алдориген и Елдалан. Те и двамата го знаеха, освен това бяха наясно, че мога да им почерня живота, стига да поискам.

Продължих да убеждавам Алдориген и неговия разгорещен син в ползата от добрите обноски. Когато запратиш думи като „женчо“ и „пъзльо“ в лицето на някой мимбрат, тяхното внимание изцяло ти принадлежи.

Точно по обед херцог Елдалан и прекрасната му дъщеря Маясерана пристигнаха в двореца. Доста хладно бяха съпроводени до тронната зала на Алдориген. Точно тогава отново чух предупредителния камбанен звън в главата си. Когато видях какви злобни погледи си мятат наследствените врагове Кородулин и Маясерана, едва не избухнах в смях. Това обещаваше да е много вълнуващ и шумен брак.

„Ставаш все по-прозорлива, Поул“ — похвали ме мама.

„Може и така да е, но как да ги удържа да не се избият преди сватбата?“

„Сигурна съм, че все ще измислиш нещо.“

Въздухът в тронната зала беше наситен с напрежение и аз разбрах, че тази зле преценена и недообмислена среща ще доведе до големи нещастия. Ето защо се наложи отново да размахам титлата си пред носовете им.

— Прекратете това веднага! — заповядах на Алдориген и Елдалан. — Не вярвам на ушите си! Мислех, че двамата сте зрели и улегнали мъже, но едва сега прозирам заблудата си. Мигар наистина владетелите на Мимбре и Астурия са някакви дечковци?! Бива ли така да сте се вкопчили в омразата си, сякаш е любима играчка от детството? Земята гори под краката ни, милорди. Незабавно прекратете тези недостойни препирни и помогнете на алорните и толнедранците да потушат пожара. Тези нелепи обиди и заплахи ме измориха и ще направя така, че да усетите истинската сила на моя гняв! Ти, Елдалан, ще събереш стрелците си заедно със сендарите и риванците и ще нападнете ангараките в гръб. Ти, Алдориген, заедно с рицарите ще защитаваш стените на града, но няма да предприемате нищо срещу тези, които ви обсаждат, докато не настъпи третият ден от битката! Ще се покажете едва като видите предварително уговорения сигнал! Макар и да воювате помежду си вече две хилядолетия, все още сте по-неумели във военното изкуство и от последния новобранец на толнедранските легиони! Затова ще ми се подчинявате! Чухте заповедите ми и ще ги изпълните, иначе ще стоваря целия си гняв върху главите ви! — Изкарах тази тирада на един дъх и, признавам си, малко преиграх. — Сигурно съм грешила, когато през третото хилядолетие вярвах, че някога любимото ми дете Арендия ще порасне и ще съзрее. Това се оказа празна надежда. Арендите може да остаряват и косата им да посивява, но те никога не се превръщат в зрели мъже. Знаех как е редно да постъпя, но огромната ми любов към Арендия ме възпираше да го направя. Сега разбирам, че най-сетне трябва да изпълня дълга си. Тъй като всички аренди са обречени вечно да останат деца, излиза, че трябва да присъединя Мимбре и Астурия към моите владения и като се провъзглася за императрица да поема управлението на тези обединени земи. Сигурно няма да ви е трудно да се научите да коленичите пред вашата императрица и безпрекословно да се подчинявате на заповедите й.

Това здравата стресна и двамата. Престорих се, че се наслаждавам на тази идея, оглеждайки двамата от глава до пети, сякаш бяха парчета говеждо на пазара.

— Може би още не е късно да сторя това. Ще си помисля сериозно. Ти, Алдориген, и ти, Елдалан, сте представителни, а може и да се изразявате добре, ако ви бъде заповядано, така че от двама ви ще излязат добри васали пред императорския ми трон. Ще го обмисля и ще ви уведомя за решението си. Но най-напред трябва да се преборим с Кал Торак.

(Разбира се, че нямах никакви императорски амбиции! Да не сте си загубили ума? Макар че Императрица Поулгара Арендска не звучи никак лошо, нали?)

Само мисълта за превръщането им във васали накара Алдориген и Елдалан незабавно да станат любезни един с друг. Предложението на Елдалан след битката двамата да се срещнат на приятелска раздумка — с мечовете, разбира се — за да обсъдят по-подробно своите противоречия, послужи за край на пазарлъците.

Алдориген ни предложи достойни за положението ни покои и след като се настанихме, Стария вълк най-сетне не издържа.

— Нали не говореше сериозно за императорската корона, а, Поул? — нервно попита той.

— Не ставай глупав, татко.

— Все пак не бих се отказал така бързо от тая хубава идея — замисли се той. — Това веднъж завинаги ще сложи край на братоубийствените войни.

— Подарявам ти идеята, татко. От теб би излязъл чудесен император.

— Да не си изгуби ума?

— Тъкмо се канех да те попитам същото. Имаш ли новини от чичо Белдин?

— Двамата с генерал Керан препускат на юг, за да ускорят придвижването на легионите. Корабите на Елдриг вече са потеглили надолу, за да прекарат войските.

— Ще им трябва време, за да стигнат дотук, татко — напомних му. — Измисли ли как да забавим Торак?

— Още го обмислям.

— Ами побързай тогава. Имам сериозна причина да настоявам за множество войници около себе си, когато Торак пристигне.

— Така ли? И каква е тя?

— Ще я обсъдим по-късно. Сега се захващай за работа, татко.

— А ти какво ще правиш?

— Ще прекарам час-два във ваната.

— Ако не спреш да се киснеш по толкова време, може и да се разтвориш във водата, Поул.

— Съмнявам се, татко. Сега върви, работа те чака.

Той тръшна вратата след себе си като излезе.

Тактиката на баща ми, чрез която забави армията на Торак с така необходимите ни пет дни, беше гениално прозрение, колкото и да ми е неприятно да го призная. Тя не само принуди Торак да пълзи, но и свърза двамина аренди, които доскоро се мразеха, с приятелство за цял живот. А това вещаеше добро бъдеще за бедната Арендия. Единствената слабост в целия план беше, че аз трябваше да предвождам група астурианци. Знаете, че недолюбвах астурианците по съвсем обясними причини.

Планът на татко не беше сложен. Река Аренд има множество притоци, които преливаха от коритата след четвъртвековните пороища. Всички те бяха пресечени от мостове. Баща ми реши група мимбратски рицари да тръгнат от подножието на планините в Улго надолу по течението и да разрушат всички мостове по пътя си. Моята задача беше заедно с хиляда астуриански стрелци да попреча на ангараките да възстановят отново мостовете.

Рицарят, който оглавяваше мимбратските разрушители, беше барон Мандор — наследник на Мандорин и Асрана и праотец на нашия Мандорален. Предводителят на астурианските стрелци пък се оказа късметлията барон Уилдантор — неукротимият червенокос мъж, от чийто род произлиза Лелдорин. Явно Необходимостта за пореден път се шегуваше с нас.

Въпреки дълбоките ми резерви и предразсъдъци към астурианците, на мен ми беше невъзможно да устоя на Уилдантор. Яркочервената му коса беше като пламък, а чувството му за хумор заразяваше всички. Май единственото време, когато не се смееше, надсмиваше или хихикаше, беше докато опъва тетивата. Тогава целият се изопваше и ставаше част от своя лък. Барон Мандор не беше подготвен за общуване с такъв като Уилдантор. Мандор беше сериозен човек, лишен напълно от чувство за хумор. Когато най-сетне осъзна, че всичко, което говори Уилдантор, е на шега, той постепенно взе да открива удоволствието от смеха. Шегата, която скрепи противоречащото на разума приятелство обаче дойде от Мандор. Мога да се закълна, че стана случайно. Когато Уилдантор ненадейно изтърси: „Защо не се уговорим да не се избиваме, докато всичко това не приключи?“, Мандор обмисля предложението няколко минути, а после мрачно заключи: „Това не нарушава ли повелите на нашата религия?“ Уилдантор започна да се превива от неудържим смях. Това, което правеше ситуацията още по-забавна, беше фактът, че Мандор питаше напълно сериозно. Той най-напред гневно се изчерви от смеха на астурианеца, а после постепенно взе да проумява, че безхитростният му въпрос лежи в основата на трагедията на Арендия. Тогава и той започна да се смее. Най-напред смехът му беше горчив, но постепенно в него взе да се промъква и радост. И двамата най-после разбраха, че Арендия е просто една лоша шега.

Баща ми беше достатъчно подъл и остави ангараките необезпокоявани да възстановят мостовете през първите три притока. На четвъртия, обаче, строителите мурги ненадейно бяха засипани с астуриански стрели. След този случай ангараките станаха крайно предпазливи и губеха много време за пресичането на всеки от притоците. А това беше и нашата цел.

Тридесет и трета глава

Мимбратите ставаха все по-умели в разрушаването на мостовете, пък и взеха да се скрепяват внезапно възникнали приятелства между доскорошните кръвни врагове. Една малка група рицари се досети, че ако подкопаят основите на мостовете, това може да се окаже много по-ефективно. Те поговориха със своите съюзници, астурианските стрелци, и ги убедиха да удържат напиращия в гърдите им ентусиазъм, докато не се убедят, че мургите са напреднали достатъчно и за тях няма връщане назад. Тогава рицарите пускаха незабелязано по течението дървени трупи. Предварително разклатените мостове рухваха под напора им. Това принуди няколко хиляди мурги да се борят за глътка въздух в мътните порои.

Когато напуснахме Во Мимбре, нашата основна грижа беше да държим по-далече едни от други мимбрати и астурианци. Но когато се върнахме обратно в града, нямаше сила, която да ги раздели. Вековната омраза беше изместена от приятелство за вечни времена. Обзалагам се, че Торак не беше предвидил това, когато тръгна на запад.

Щом се завърнахме във Во Мимбре, ни устроиха истинско парадно шествие. Давах си сметка, че някои от жителите на града са скърцали със зъби при вида на астурианците, но това не помрачи радостта ни.

Замисълът на баща ми ни спечели така необходимите пет дни забавяне на атаката. Близнаците, които бяха пристигнали в града по време на нашето отсъствие, ни уведомиха, че чичо Белдин и генерал Керан вече са в покрайнините на Тол Хонет заедно с южните легиони. Баща ми побърза мислено да се свърже със сакатия си брат и той потвърди, че толнедранците и череките ще стигнат Во Мимбре навреме. Всичко беше готово за началото на битката, която трябваше да започне на следващия ден.

Докато баща ми оглеждаше за последно отбранителните позиции на града, майка се свърза с мен. „Поул — започна тя, — когато той се върне от огледа, кажи му, че поемаш грижата за ангараките. Мисля, че двете с теб отново трябва да навестим Торак.“

„Така ли? Защо?“

„Не обичам изненадите, затова е добре да държим под око Торак и Зедар.“

„Добре, мамо.“

Баща ми едва се държеше на краката си от умора, когато се върна от проверката, но това беше напълно естествено. Всички сме доста изнервени и изтощени преди решителна битка.

— Ще изляза да се поогледам, татко — казах му.

— Предполагам, че няма смисъл да се опитвам да те спра, нали?

— Така си е.

— Тогава хич няма да си правя труда. Но не стой навън цяла нощ.

Двете с мама отново се сляхме. Лесно открихме ръждясалото укрепление на Торак и отново използвахме онова удобно тясно прозорче, за да се промъкнем вътре.

— Ще ги накажа строго, Зедар — казваше точно в този момент Торак.

— Те си го заслужиха, Учителю — роболепно отвърна Зедар. — Жалките им ежби накрая станаха причина за твоя провал. Заслужават да заплатят с живота си тези грешки.

— Не бързай да ги съдиш, Зедар — злокобно отвърна Торак. — Ти самият още не си изкупил вината си за грешката в Мориндлен преди няколко века.

— Умолявам те да ми простиш, Учителю. Не позволявай гневът да те заслепи, макар напълно да съм заслужил наказанието.

— Аз не въздавам нито възмездие, нито опрощавам, Зедар — мрачно отвърна Торак. — Единствено съдбата е всесилна. Твоите братя Урвон и Ктучик усетиха нейното възмездие. А скоро ще дойде и твоят ред. Засега, обаче, аз все още се нуждая от теб.

Обзалагам се, че Зедар скръцна със зъби, когато Урвон и Ктучик му бяха приписани за „братя“.

Торак се изтягаше лениво на трона си, а полираната му маска проблясваше под светлината на кандилата. Той тежко въздъхна.

— Тревожа се, Зедар — призна неохотно. — Обзело ме е дълбоко съмнение и съм раздиран от колебание.

— Открий душата си пред мен, Учителю — настоя Зедар. — Дано двамата заедно успеем да премахнем грижите ти.

— Смаян съм от огромната ти самоувереност и дързост, Зедар — отвърна Торак. — Успя ли да прозреш в смисъла на казаното от онзи нещастник на брега на Мрин в Северна Драсния?

— Донякъде, Учителю.

— А известен ли си за прозренията ми в Ашаба?

— Да, Учителю.

— Не разбра ли досега, че двете пророчества не съвпадат напълно? Но и двете говорят за битката, която трябва да започне тук, пред стените на Во Мимбре, само след няколко часа.

— Така е, Господарю.

— Но сметките на Мрин не съвпадат с тези от пророчествата в Ашаба. Мрин твърди, че съдбата на света зависи от третия ден на битката.

— И аз така разбрах, Учителю.

— Ашаба обаче казва друго — че фатални ще са вторият и четвъртият ден.

— Това не съм го разтълкувал напълно, Учителю — призна Зедар.

— Мисля, че не е важно кой ще се възправи срещу мен в тази битка. Но е сигурно, че ако схватката между мен и Пратеника на боговете стане през втория или четвъртия ден, тогава аз ще надделея. Срещнем ли се обаче през фаталния трети ден, тогава Волята ще е на негова страна и аз ще изгубя. — Той изведнъж спря да говори и ясната му реч премина в непонятно фъфлене иззад стоманената маска. — Проклет дъжд! — ненадейно избухна божеството. — Проклети да са и реките, чийто буйни води забавят настъпването на войските ми! Ще закъснеем за решителната битка, Зедар! Само ако успеем да пристигнем два дни, дори ден по-рано, светът ще бъде мой! Сега обаче изходът от битката е в ръцете на случайността, а тя никога не е била на моя страна! Напуснах Ашаба с увереността, че трябва да стигна на уреченото място в точно определен час. Пожертвах с радост безброй от моите ангараки, за да го направя. А сега излиза, че ще съм на бойното поле ден по-късно! Ща, не ща, ще трябва да се срещна със Сюзерена на Запада през фаталния трети ден. Явно такава е волята на непостоянната и капризна случайност! А това ме кара да се съмнявам в успеха си и несигурността ме гризе отвътре, Зедар!

„Той мисли, че това е Гелан!“ — прошепнах аз.

„Какво каза?“ — Мисълта на майка беше също толкова неясна, колкото и моята.

„Той вярва, че ще се сражава с Гелан!“

„Как разбра това?“

„Титлите Пратеник на боговете и Сюзерен на Запада се отнасят до Риванския крал! Кой знае защо Торак е убеден, че Гелан се е върнал в Рива и е взел меча. Той дори не подозира, че всъщност ще се срещне с Бранд!“

Майка замълча за известно време, докато обмисли казаното.

„Може и да си права, Поул! — прие накрая тя. — Сведенията на Торак идват от Ктучик, а той разчита на новините от Чамдар. Баща ти обаче успя да му замае главата с хитрите си ходове из Сендария в продължение на векове. Излиза, че Торак не знае почти нищо за престолонаследника на Рива. Напълно е възможно да си мисли, че именно него ще срещне през третия ден от битката.“

„Убедена съм в това, майко. Ето защо ни беше наредено да преместим Сферата от ръкохватката на меча върху щит! Оръжието на Бранд няма да е меч — той ще се отбранява!“

През това време Торак продължаваше да говори. Ние с майка отложихме дискусията за по-късно, за да можем да го чуем.

— Ти трябва да превземеш града още сутринта, Зедар — нареди Торак. — Срещата ми с наследника на Желязната хватка трябва да стане на следващия ден. Ако се наложи, пожертвай всички ангараки, но искам Во Мимбре в краката си по залез слънце!

— Ще бъде волята ти, Учителю — врече се Зедар. — В този миг бойните ни машини заемат позиции. Обещавам, господарю, че Во Мимбре ще бъде твой още по залез слънце, защото смятам да хвърля всички сили на ангараките срещу златните му стени.

Явно безплодната осемгодишна обсада на Крепостта не беше научила Зедар да не хвърля думите си на вятъра. След това Торак се впусна в дълъг и отегчителен монолог, който не блестеше с особена мъдрост. Той не беше сред любимците на историята и неговото възмущение се беше натрупало като планина. Всичко, което смяташе за свое по рождение, му беше отнето, затова неговата божествена същност постепенно угасваше и го изоставяше. При друг развой на събитията аз сигурно щях да изпитам жалост към него.

„Мисля, че чухме достатъчно, Поул — внезапно рече майка. — Няма никаква полза да седим тук и да го слушаме как се самосъжалява.“

„Както кажеш, майко“ — съгласих се.

Совата ни отново излетя навън през тясното прозорче и размаха безшумно криле към Во Мимбре. Небето се беше изчистило след надигналата се откъм Ашаба виелица и звездите отново светеха с целия си блясък. Усетих, че ми бяха липсвали през тези двадесет и пет години. Хората с неестествено дълъг живот винаги прекалено се влияят от звездите. Те създават чувство за вечност и непреходност, а това донякъде успокоява, когато всичко около теб умира и се руши.

Макар заслугата за това и да не беше изцяло негова, Торак все пак успя да разцепи света във Войната на боговете. Ето защо бях убедена, че е по силите му само с едно-единствено усилие да срине стените на Во Мимбре. Всички обаче знаехме, че това не му е разрешено. Изключително сложните правила в тази безкрайна игра между двете Воли забраняваше използването на Божествената воля по време на събитията. Нарушаването на тези правила биваше жестоко наказвано. Ктучик го усети на гърба си в Рак Ктол. Торак би могъл да действа единствено чрез човешка сила, поне до мига, в който щеше да се изправи срещу Бранд. Но дори това събитие беше подчинено на общите правила.

Кацнахме върху крепостната стена в двореца на Алдориген малко след полунощ.

Изскубнах се от общата ни форма на сова и приех човешки образ, а майка ми отново се скри в мрака.

Все пак ги уведомих, че Торак нито веднъж не си е подавал носа от своята ръждясала кула, откакто е пресякъл земния мост. Това сигурно не беше кой знае колко важно, но новината, че Торак живее в уединение, можеше и да овладее донякъде изобретателността на баща ми.

— Моля те да запомниш нещо, татко — приключих разказа си. — Учениците на Торак не са като нас. Ние сме семейство, а те — не. Зедар, Урвон и Ктучик се ненавиждат помежду си с почти свещена страст. Зедар едва овладяваше злорадството си, докато говореше с Торак. Урвон и Ктучик са в немилост и това го прави единственият фаворит на Бога Дракон. Той ще се опита да затвърди позицията си като поднесе на Торак Во Мимбре на тепсия само за един ден. Затова ще хвърли срещу нас всички сили. Торак може би ще се подчини на забраните, които ни налага Необходимостта, но не сме сигурни дали Зедар няма да наруши правилата.

— Това е пътеводната светлина в живота на Зедар, Поул — мрачно изръмжа татко. — Целият му път е осеян с нарушени правила. За какво още си говореха двамата?

— Предимно за напътствията, които са получили. Очевидно Ашабинските пророчества са разкрили пред Торак много повече подробности, отколкото ни даде Кодексът на Мрин. Третият ден от битката ще е много важен за всички нас. Легионите на всяка цена трябва да са тук, защото тяхното присъствие ще принуди Торак да приеме предизвикателството на Бранд.

— Я виж ти — светнаха очите му, — това е много интересно.

— Престани да злорадстваш, татко. Торак заповяда на Зедар да хвърли всичките си сили срещу Во Мимбре. Завладеят ли града, всичко ще е на тяхна страна.

— Те да не се опитват да забавят бойните кораби на Елдриг? — попита Белтира.

— Зедар го предложи, но Торак не се съгласи. Той не иска да разделя армията си. Колко остава до съмване?

— Три-четири часа.

— Значи имам време да се изкъпя.

Баща ми демонстративно подбели очи.

Зората обагри небето на изток, но Зедар още се бавеше. Явно изчакваше точно определен момент за начало на нападението. Когато обръчът на слънцето се подаде над планините на Улго, от железния павилион прозвуча рог. Като по команда всички обсадни машини започнаха да мятат камъни срещу стените на града. Битката за Во Мимбре започна.

Както обикновено се наложи коригиране в мерника на катапултите, та камъните да удрят стените, вместо да се пръскат без посока над града. После започна да се чува само ужасният бумтеж на каменните отломки, които се разбиваха в крепостните стени.

Виждахме ясно суетнята на ангараките в основите на катапултите. Баща ми още изчакваше. Малко преди пладне той нареди на Уилдантор да отвърне на удара. Астурианските стрелци опънаха лъковете и отвъд стените се посипа дъжд от стрели. Стоманените остриета поразиха най-напред тулите, които обслужваха обсадните машини. Атаката срещу стените внезапно спря. Оцелелите тули се втурнаха слепешката срещу редиците на ангараките зад тях, изоставяйки след себе си обсадните машини нелепо да стърчат, бездейни и без охрана.

Тогава Мандор даде знак на рицарската конница, струпана край северната порта. Вратите се отвориха и воините устремно препуснаха навън, размахвайки бойни брадви, а не обичайните пики. Когато след време се върнаха обратно в крепостта, обсадните машини на Торак приличаха на подпалки на огъня.

Виковете на Торак, пълни с гняв и разочарование, прозвучаха като песен в ушите ми. Това детинско избухване ми подсказа, че на него явно изобщо не му беше хрумвало за ответен удар. Сигурно си е въобразявал, че ние просто ще му предадем без бой града, защото той много силно го желае! Досетих се, че в този миг животът на Зедар висеше на косъм. Отчаяно и без да се замисли, той заповяда незабавна атака срещу северната порта. Тя беше спряна с дъжд от стрели, а малцината оцелели ангараки, които стигнаха стените, бяха облени с вряща смола и подпалени като факли. В този момент слънцето залезе и сложи край на първия ден от битката. Ние все още бяхме в безопасност зад стените на Во Мимбре, а Зедар трябваше да се върне при Торак и да му докладва за поражението си. Двете с майка особено държахме да присъстваме на този разговор.

— Струва ми се, че се заблудих, Зедар — чухме смразяващия глас на Торак, когато се прокраднахме през любимото си прозорче. — Никой от ангаракските ми ученици не би ме провалил така позорно в ден като днешния. Дали пък да не призова Ктучик или Урвон на твоето място?

Зедар потръпна при тези думи.

— Умолявам те, Учителю — примоли се той, — позволи ми да изкупя вината си. Едва сега проумявам причината за провала. Машините не бяха подходящи за целта, която трябваше да изпълнят. Ще опитам отново и още призори ще имам на разположение невидими сили. Во Мимбре е обречен, Учителю.

— Ако не той, ти ще си обречен, Зедар — отвърна с ужасяващия си кънтящ глас Торак. — Прави каквото щеш, но искам с последните лъчи на слънцето да вляза в този златен град!

— Ако не бяха тези забрани пред нас, много лесно бих изпълнил задачата си, Господарю.

— Те лежат върху мен, Зедар, не се отнасят до теб.

— Тогава значи мога да действам без страх от гнева на Необходимостта! — светнаха очите на Зедар.

— Ти си задължен да действаш, Зедар. Не ме интересува дали ще си навлечеш гнева на Необходимостта или не. Бъди благодарен, че поне ще си спомням с умиление за теб, когато си отидеш от този свят. Но това е война, Зедар, а по време на войните ние губим скъпи приятели. Това е много тъжно, но постигането на целта е над всичко. Ако се налага да пожертваш живота си, за да постигна своята цел, тогава така да бъде!

Безразличието на Бога Дракон смрази кръвта на Зедар, видях го с очите си. Това принуди Зедар да преосмисли колко важна роля играе всъщност той в плановете на Торак за завладяването на света.

Двете с майка се върнахме в града. Когато влязох в тронната зала, там вече се бяха събрали всички останали.

— Какъв е техният следващ ход, Поул? — попита татко. Той винаги се опитваше да ме спре и мърмореше, когато му казвах, че „отивам да хвърля едно око“. Но това не му пречеше после да измъква и най-малката подробност за враговете ни.

— Зедар вече не е любимият ученик на Торак — отговорих. — Досега трябваше да е завладял Во Мимбре и неговият господар е много разочарован от провала му.

— А Торак не се слави с великодушие и не прощава чуждите грешки — добави Белтира.

— Годините не са смекчили нрава му, чичо.

— Успя ли да доловиш поне някакъв намек за това, което се кани да предприеме утре, Поул? — настоя баща ми.

— Нищо конкретно, татко. Торак има намерение да спазва правилата, установени от Необходимостта, но заповяда на Зедар да не се съобразява с тях. Вярно, той призна, че ще е покрусен, ако Необходимостта унищожи Зедар за нарушаване на заповедите й. Но ако това е цената на неговата победа, рече, то той бил готов да я плати с радост.

— Нека приемем, че ще нарушат правилата и това ще им се размине безнаказано — каза татко. — Ако сгрешим — чудесно. Но ако се окаже истина, по-добре да сме готови. Сега нека поспим. Утре на всички ще са ни нужни свежи сили.

Срещата приключи, но баща ми ме настигна по коридора.

— Мисля, че е добре да започнем прегрупирането на силите си — рече. — Ще кажа на Чо-Рам и Родар да започнат да затварят пръстена около източния фланг на Торак. После ще говоря с Бранд и Ормик, та да го подхванат от север. Искам войските им да са заели позиции и готови за бой, когато вдругиден пристигне Белдин. Следи за организацията тук, Поул. Зедар може и да ни изпревари.

— Разчитай на мен, татко — отговорих.

Беше още преди пукването на зората, когато новите обсадни машини на Зедар взеха да обстрелват градските стени. За една нощ той беше сътворил няколко мангонели — огромни катапулти, които мятаха срещу бранителите на Во Мимбре каменни късове от по половин тон всеки. Огромната мощ, с която тези скали се разбиваха в градските стени, изпочупи прозорците навред и всеки път разтърсваше мимбратската столица до основи. Шумът беше оглушителен. И което е още по-лошо, новите машини на Зедар имаха достатъчно голям обхват и стояха извън обсега на астурианските стрели.

Като се върна от обиколката си, баща ми предложи близнаците да изплагиатстват изобретението на Зедар и да ни построят същите мангонели. Както се получава обикновено, защитниците на атакуваната крепост имаха предимство. Зедар пращаше скали, които се разбиваха в дебелите крепостни стени, а нашите камъни и пламтящи факли унищожаваха хора. Стените продължаваха да стоят, а ангараките на Торак оредяваха след всеки удар. Дъжд от камъни с големината на юмрук разбиваше наведнъж главите на цели вражески редици. Лавината от запалени факли пък поразяваше още по-немилостиво. Ангараките сами ни помагаха за това — обхванати от пламъците, те се опитваха да избягат някъде и така още по-силно разпалваха огъня.

Тогава Зедар съвсем се отчая и реши да рискува собствената си глава, сътворявайки силен насрещен вятър, който да отклони астурианските стрели при новата атака на ангараките. Това беше неговата грешка. Близнаците познаваха много добре Зедар и на мига разпознаха неговата Воля от усилията на няколко незначителни гролими. Всичко, което им оставаше, бе да го последват. Щом той не се превърна в облаче дим, използвайки Волята и Думата, значи и за нас беше безопасно да постъпим по същия начин. Зедар беше принуден да поеме риска вместо нас. Вярвам, че да стъпва като със завързани очи в една толкова опасна ситуация, никак не се е понравило на Зедар, но Торак не му беше оставил голям избор. Близнаците издигнаха преграда от силово поле пред вихрушката на Зедар. Тя беше разполовена на две и заобиколи Во Мимбре, а небето над крепостта остана спокойно и ведро.

Изгубил разсъдъка си от отчаяние, Зедар накара гролимите да обединят сили, за да пресушат калните тресавища около града. На баща ми и близнаците трябваше малко време, за да разберат какво точно става. Но когато Зедар накара вихрушката да посипе града с пепелища от изсъхналата кал, аз вече бях намерила изход. Тримата с близнаците откъснахме малко парче от бурята на Зедар, накарахме я да се завихри като торнадо на няколко мили надолу по река Аренд и после я върнахме във вид на воден стълб. След това я пуснахме да върлува, неспирана от нищо. Водният порой слегна прашните облаци и пред очите ни изскочиха мургите, които дотогава незабелязано се бяха промъквали през непрогледната пушилка. В този миг на сцената отново излязоха астурианските стрелци.

Приносът на баща ми в цялата операция приличаше по-скоро на детска игра, но той истински се забавляваше. Да накараш врага си да се чеше като побеснял от стратегическа гледна точка не е кой знае какво решение, но татко много се гордееше с постижението си.

Така оцеляхме и през втория ден от битката. Знаех, че това е съдбоносно за нас, но не споделих с останалите колко важна е победата. Майка много настояваше да си мълча.

„Това само би ги смутило, Поул — увери ме тя. — Мъжете лесно се притесняват, затова нека запазим в тайна колко важен е третият ден. По-добре да не създаваме поводи баща ти да изригва на талази едно след друго гениални предложения. Това може да наруши равновесието на нещата, които предстоят да се случат.“

Решаващи за успеха на нашата защита бяха толнедранските легиони. Ето защо още преди съмване аз полетях надолу по течението на река Аренд, за да се уверя, че бойните кораби на Елдриг плуват към нас, натоварени с подкрепления. Признавам, олекна ми, когато открих, че почти са стигнали мястото, където ги очаквахме. Белтира напусна града, за да се присъедини към войските ни, разположени на изток. Белкира пък тръгна на север, където бяха сендарите, риванците и астурианците. Двамата с баща ми кацнахме върху един клон, откъдето можехме да наблюдаваме бойното поле и да издаваме заповеди. Татко, естествено, изобщо не подозираше, че аз не съм сама в тялото на бялата сова. Не беше никак трудно да го заблудим. По-важното беше, че Торак не знае за присъствието на майка. Тя беше тайната ученичка на Алдур, а Богът Дракон изобщо не подозираше за съществуването й. Готова съм да се обзаложа, че именно нейната намеса при Во Мимбре помогна да устоим на Едноокия.

Идеята да сигнализираме с роговете беше на баща ми. Тя не свърши никаква работа, освен че задоволи жаждата му за мелодраматични финтифлюшки.

Членовете на нашето семейство бяха пръснати сред войската. Разполагахме с много по-ефективни способи за общуване, но татко упорито настояваше за тези концерти с бойните рогове. Признавам, арендите бяха очаровани от мистериозния им звук, който кънтеше между хълмовете. Освен това продължителните изсвирвания и техния екот изнервиха до крайна степен ангараките. Надраките бяха на ръба на нервна криза още преди да е започнала битката. Затова Яр лек Тун прати разузнавачи в гората, та да разберат какво става. Астурианците и хората на Бранд само това и чакаха. Яр лек Тун така и не получи известие нито откъде идва звукът, нито какво се е случило с неговите воини.

После мургът Ад Рак Кторос прати съгледвачи откъм изток. Тях пък ги помете алгарската конница.

При следващия зов на роговете ние най-сетне чухме сигнала, който трепетно очаквахме. Чичо Белдин и генерал Каран отвърнаха с хор от толнедрански тромпети. Череките и легионите бяха стигнали бойното поле.

Тогава баща ми, който си присвои ролята на маршал в тази битка, се издигна високо в небето, та да направлява оттам действията ни. Когато всичко на земята беше вече разположено според неговия план, той заповяда на Бранд да даде сигнал за начало. Бранд изсвири продължително с рога два пъти и Чо-Рам му отвърна като ехо. Незабавно последва и отговорът от Мандор, а след това вратите на Во Мимбре се отвориха с трясък и от тях гръмовно се изсипаха мимбратските рицари.

Зедар, който трябваше да запази хладнокръвие дори в напрегнат момент като тази, прие формата на гарван и излетя от павилиона, за да види какво става. Тогава мама доста ме изненада. Без каквото и да е предупреждение, тя размаха крилете на общата ни форма и ни издигна високо в небето над връхлитащия гарван. Тъй като бяхме слети, аз изпитвах нейните чувства и споделях мислите й. С огромно изумление проумях, че враждебността на майка към Зедар датира отпреди неговото предателство. Тя го беше възненавидяла още при първата им среща. Усетих смътно, че той беше подметнал нещо по неин адрес пред баща ми и това му бе отредило почетно място в сърцето й. Баща ми и до ден днешен е убеден, че совата, която връхлетя като камък върху гарвана, просто искаше да го сплаши. Но той греши. Майка се опитваше с всички сили да убие Зедар.

(Чудя се как ли щеше да се обърне всичко, ако тя беше успяла тогава.)

Атаката на мимбратските рицари в Битката при Во Мимбре стана причина след това да се изпишат томове сладникава и бездарна поезия. Но от стратегическа гледна точка нейната цел бе само да задържи малореанците по местата им. И тя го постигна. Схватката беше драматична, шумна, изпълнена с благородни подвизи, при това изключително продължителна, но в действителност тя имаше второстепенна роля в хода на битката. Уменията на Торак във военната тактика бяха доста ограничени — никога преди това той не беше участвал в битка между равни по сила страни. Във Войната на боговете той беше по-слабият. И през тази война пак беше в неизгодна позиция. Той предполагаше, че атаката срещу неговата армия ще дойде отзад и по фланговете. Ето защо строи ордите на малореанците в центъра, за да подкрепят мургите, надраките и тулите. Унищожителната атака на мимбратите обаче принуди Торак, обкръжен и хванат в капан, да приеме двубоя с Бранд — нещо, което той искаше да избегне на всяка цена.

Зедар отново се опита да се промъкне в редиците ни, този път под формата на сръндак. Познавайки характера на Зедар, чудя се дали той просто не се опитваше да избяга. Дори и да е било така, това не му се удаде. Изборът на формата се оказа голяма грешка и той много скоро го осъзна. Превърнат на вълк, татко започна да къса със зъбите си парчета месо от хълбоците му.

Съюзените ни войски неумолимо затягаха пръстена си около ангараките. Армията на Торак започна да дава все повече жертви, а войниците му взеха да гледат с копнеж отсрещните брегове на река Аренд. Чак сега разбрах защо Богът Дракон толкова се боеше от настъпването на третия ден.

Признавам, че баща ми наистина умело направляваше хода на битката. Той предвиждаше всеки ход на врага и го парираше още преди Торак да е предприел каквото и да било. Задачата на мимбратските рицари бе да погубят повечето малореанци. Още преди Торак да успее да хвърли мургите на помощ, баща ми освободи като през скъсан бент обединените алгари, драснияни и нередовната войска на улгосите, предвождани от Белтира. Те блокираха най-многочислените отряди на западните ангараки.

Пред заплахата от настъпващите легиони и лавината свирепи черекски воини, начело с Елдриг, Зедар не посмя да оголи десния си фланг и да заповяда на надраките и тулите да подкрепят малореанците. Единствената свободна сила, с която Вероотстъпника разполагаше в момента, бяха неговите резерви. Щом и те се включиха в битката пред градските порти, вече нищо не възпираше Белкира да нападне гърба на ангараките.

Долу врагът и защитниците на Во Мимбре се бяха вкопчили в мъртва хватка, а земята вече не можеше да попива леещата се кръв. Тогава двете с майка, все още слети в обща форма, полетяхме към павилиона на Торак. Изходът на битката вече можеше да се предвиди. Много войни са били загубени по простата причина, че генералите са прахосвали ценно време да чакат от разузнавачите доклад как се придвижват вражеските сили и едва тогава са реагирали. За баща ми този проблем не съществуваше. Всички ние поддържахме постоянна връзка с него. Нещо повече — двете с майка можехме незабелязано да подслушваме Торак и Зедар, а после незабавно да уведомяваме баща ми за чутото. Така той реагираше на ходовете на Зедар преди онзи да е направил и едно движение.

Когато стигнахме желязната кула, чухме как Зедар умолява Торак да се въоръжи и излезе на бойното поле, за да повдигне духа на ангараките. Но Богът Дракон непреклонно отказваше, тъй като именно този беше фаталният за него трети ден.

Едва наскоро успях да видя с очите си Ашабинските пророчества и още не мога да проумея как е могъл Торак така погрешно да изтълкува някои от пасажите. Той явно беше решил, че е и винаги ще бъде единственото Дете на Мрака. Оттам съвсем невярно беше заключил, че единственото Дете на Светлината пък ще е риванският крал, наследникът на Желязната хватка. Това разпределение действително стана край Ктол Мишрак, когато Гарион довърши Торак. Но то беше съвсем различно събитие по време на друга война, която започна петстотин години след описваната битка. Торак очевидно беше объркал двете схватки и това ни гарантира победата при Во Мимбре.

Макар Зедар да бе видимо парализиран от ужас и да молеше отчаяно Торак, богът оставаше невъзмутим.

— Сега не е време да се показвам на открито и да се бия, Зедар — отговори той. — Както вече ти казах, съдбата на тази битка е в твоите ръце по една случайност. Пак повтарям обаче — едно събитие ще предхожда срещата ми с Детето на Светлината и то ще е знак, че аз ще победя. Това ще бъде сблъсък на двете Воли и моята ще надделее над врага. Ето тази битка ще реши бъдещето на света.

Макар да бяхме напълно слети, някои от мислите на майка оставаха тайна за мен. Въпреки това аз почувствах, че тя се готви да действа. Явно скоро щеше да предприеме нещо и умишлено го криеше от мен.

— Трябва някак да подкрепим малореанците, Учителю — отчаяно настояваше Зедар. — Разрешаваш ли да включа и резервите в схватката?

— Щом смяташ това за правилно, Зедар — отвърна Торак с истинско божествено безразличие, което едва не доведе до лудост неговия ученик.

Зедар се показа на вратата на павилиона и предаде заповедите си на куриерите, които чакаха отпред. Малко след това резервите на ангараките започнаха да напредват към градските порти. Точно тогава череките и легионерите на генерал Керан се вклиниха в редиците на надраките, за да се присъединят към мимбратските рицари.

Когато битката стигна най-горещата си точка, баща ми прибави още огън, нареждайки на чичо Белкира да хвърли в боя риванците, сендарите и астурианските стрелци, които дотогава се притаяваха в гората на север. Те безмълвно и заплашително заеха позициите, току-що опразнените от резервите на Зедар.

Вестоносци, натоварени все с лоши новини, стояха в редица пред железния павилион.

— Господарю Зедар! — извика първият с треперещ глас. — Крал Адрак Кторос е убит, а мургите са в паника.

— Лорд Зедар! — прекъсна го втори куриер. — Надраките и тулите са съвсем уплашени и търсят начин да се измъкнат!

— Лорд Зедар! — намеси се и третият приносител на лоши вести. — От север ни заплашва многочислен враг. Там има и астуриански стрелци, а техните стрели съвсем ще разредят редиците ни. Центърът също е в опасност и резервите едва ли ще могат да помогнат много, дори и да оцелеят. Не можем да направим нищо срещу стрелците, защото тях ги пазят сендарите и риванците!

— Риванци ли?! — изрева Торак. — Нима риванците са дошли чак дотук, за да ми се опълчат?

— Така е, най-свети — отвърна ужасено последният вестоносец. — Сиводрешковците са зад гърба ни заедно със сендарите и астурианците. Ние сме обречени!

— Убийте го — нареди Торак на гролимите, които стояха наблизо. — Тук не е мястото някакви жалки вестоносци да предсказват съдбата ни.

Двамината гролими се нахвърлиха върху нещастния вестоносец с фанатичен плам в очите и ножовете им пробляснаха. Той изохка и се свлече на земята.

— Предводителят на риванците носи ли меч? — обърна се Торак към другите куриери, които стояха с посивели от ужас лица и не можеха да откъснат поглед от мъртвия си сънародник.

— О, да, божествени — осмели се да пророни единият с изтънял от ужаса глас.

— А мечът свети ли в ръцете му?

— Не, божествени, прилича на съвсем обикновен меч.

— Тогава моята победа е сигурна — извика тържествуващ Торак.

— Господарю… — гласът на Зедар звучеше объркано.

— Този, който се е възправил срещу мен, не е Риванският крал, нито е Пратеника на боговете, с когото трябва да се срещна един ден. Явно оръжието на този е от обикновена стомана и той не е закрилян от силата на Ктраг Яска! Истина ти казвам, в този ден силата ще е на моя страна. Кажи на слугите да ми донесат бронята, Зедар. Незабавно! Аз ще изляза на бойното поле и светът ще падне в краката ми!

„Татко — почти извиках аз, — Торак излиза!“

„Естествено, Поул — самодоволно отвърна той. — Нали точно това искахме. — Баща ми имаше ужасния навик да си приписва заслугата за всичко, което ставаше. — Сега е време двамата с теб да подкрепим Бранд. Не се размотавай, Поул, не бива да закъсняваме.“

„Ех, дали ще порасне някога“ — спокойно отбеляза майка ми, докато се провирахме през прозорчето. Събитията взеха да се развиват със светкавична бързина. Предусещах, че ще се случи нещо, което никак няма да ми хареса. Подозренията ми бяха потвърдени и от това, че мама остана слята с мен, дори когато излязохме от формата на сова. Тя никога не беше постъпвала така, но твърдо отказа да ми обясни причините.

По всичко личеше, че Бранд вече е обзет от непоколебимата увереност, характерна за Детето на Светлината. Той ми се видя някак нечовешки спокоен и дистанциран от онова, което предстоеше да се случи. Щом пристигна баща ми, обаче, изразът и поведението на Бранд внезапно се промениха. Погледът му стана решителен и той проговори с гръмлив глас, който наподобяваше гръмотевица или пък тътена на земните недра при земетресение.

— В името на Белар аз те предизвиквам, Торак, обезобразен и прокълнат! В името на Алдур ще те смажа с омразата си. Нека спре това кръвопролитие и се срещнем само ние двамата — човек срещу божество — за да те победя в достойна битка! Хвърлям предизвикателството си в лицето ти! Или го приеми, или ще бъдеш изобличен като малодушен страхливец пред хора и богове.

В този миг Торак, следван плътно по петите от Зедар, се появи от смешната си желязна кутия. Явно предизвикателството на Бранд никак не се беше понравило на бога на ангараките. Той изрева недоволно и се втурна напред като размахваше огромния си меч, разсичайки с него скалите наоколо и мятайки искри по бойното поле. Тогава Зедар побягна.

— Кой от земните крале е толкова глупав, та да предизвиква Краля на света? — изрева божеството. — Кой от вас ще дръзне да се изправи срещу един бог?

— Аз съм Бранд, Пазителя на Рива, и ще изляза насреща ти, глупаво и недодялано подобие на боговете, а и срещу всичките твои омразни твари! Ти ще понесеш удара на цялата моя сила! Приеми предизвикателството или си плюй на петите, та никога повече кракът ти да не припари до Западните кралства!

Целта на всички тези дръзки думи беше да вбесят Торак, та да престане той да съобразява и мисли логично. Ако богът на ангараките размишляваше трезво, той веднага би надушил капана, който му се готвеше. Неговият гняв обаче заличи всички съмнения, премахвайки и последната следа от божествена прозорливост.

— Ето ти тогава! — прогърмя с могъщ глас той. — Аз съм Торак, Кралят на кралете и Господарят на всички господари! Не се боя от един смъртен владетел, нито пък от избелелите сенки на отдавна забравени богове. Сега ще се втурна и ще унищожа този ривански самохвалко и враговете ми ще изпитат моя свещен гняв. Ктраг Яска отново ще бъде мой, а заедно с него и целия свят!

Ето за това беше тази битка, пък и дългогодишната война преди нея. Всичко, което преживяхме и изстрадахме, имаше една-единствена цел — да доближи Торак до Сферата на Учителя, така че тя да може да го унищожи.

Гръмовните удари, които си размениха, накараха двете армии да замръзнат по местата си. Битката спря отведнъж, когато Кал Торак тръгна през редиците на своите раболепни войници. Бранд, съпровождан от баща ми, който беше приел формата на вълк и подтичваше в тръс край него, и следен по въздуха от нас двете с майка, все още във формата на сова, закрачи срещу своя противник. Когато двамата стигнаха на двайсетина крачки един от друг, се случи събитието. Баща ми обаче дори не го забеляза. Бранд каза името си и добави още няколко обиди, за да е сигурен, че Торак наистина е заслепен от ярост. Той обаче го пренебрегна и се обърна направо към баща ми.

— Махай се, Белгарат — предупреди го той. — Бягай, ако ти е мил животът.

Баща ми отвърна както подобава — оголи зъби и изръмжа.

После Торак извърна единственото си око към мен, но не каза нищо заплашително. Гласът му беше сладък като мед и аз усетих как се надига Волята му.

— Откажи се от баща си, Поулгара, и ела с мен. Ще се оженя за теб и ще те направя Кралица на света. Ще бъдеш велика, а силата ти ще е втора след моята!

Виждала съм малки и безпомощни животинки, вцепенени пред някоя змия. Мишката и заекът знаят, че змията насреща им е много опасна, но въпреки това стоят като вкаменени на мястото си, неспособни да шавнат, докато влечугото постепенно се приближава. Сега се озовах в същото положение. Волята на Торак ме беше парализирала.

Историците, описващи този сблъсък, твърдят, че аз гневно съм изкрещяла в отговор на Едноокия, но това не е истина. Не бях способна да пророня и едничък звук. Торак ме срещна и завладя душата ми. Единственото му око гореше тържествуващо, защото бе почувствал, че надделя над мен.

Това, което не подозираше, а и не би могъл да знае, е, че в този миг пред него бяха трима от учениците на Учителя. Той нямаше представа за съществуването на третия от нас. А именно тя го победи при Во Мимбре, защото беше свързана не само с Алдур, но и с УЛ, собствения баща на Торак.

Развълнувана и трепереща, совата закръжи около главата на Бранд. Тогава усетих, че моето съзнание се сви колкото ечемичено зърно в единия край на общата ни форма. Третият ученик — майка ми — взе всичко в свои ръце. Общувала съм неведнъж с различни богове, но никога не съм чувствала нещо по-огромно и съкрушително от Волята й. Тя събра цялата си сила и блъсна Торак с нея. Ако беше човек, той щеше да се пръсне на хиляди малки парченца. Изразът на нейната Воля бе онзи пронизителен вик, за който пишат хрониките. Ако не бе насочен внимателно в целта, той сигурно щеше да изпочупи прозорците във всички Западни кралства. Но тъй като силата му беше строго направлявана, никой не разбра колко могъщ беше ударът. Птиците постоянно кряскат, чуруликат, цвъртят и пискат, затова никой не им обръща внимание. Торак обаче не пропусна този вик. В нападателния крясък на майка имаше някои полутонове от гласа на Алдур, а също и характерните черти от гласа на Ул. Волята на Торак, която той смяташе за непобедима, беше насочена изцяло към мен, защото не знаеше, че и майка е тук. Ударът обаче бе толкова могъщ, че натискът, който богът оказа върху мен, изглеждаше жалък в сравнение с него. Обезобразеният бог на ангараките изведнъж се разколеба и почувства страх. Мисля, че съм единствената, видяла го да трепери в мига, когато го застигна ударът. Единствена аз погледнах в изтеклото му око — то сякаш гореше от страх и нерешителност. Изворът от прекомерна самоувереност на Торак изведнъж пресъхна и когато се изправи пред Риванския Пазител, той вече беше изпълнен със съмнение. Това колебание и страх предопределиха изхода на битката.