Поулгара — магьосницата

Седемнадесета глава

Като се има предвид деликатното равновесие и крехкостта на мира, моето оставане в Арендия поне за известно време стана съвсем наложително. Исках лично да се уверя, че всичко върви според плана ни. Ето защо през пролетта на 2313 за кратко се върнах в кулата на своя баща и събрах някои от най-необходимите си вещи. Разбира се, можех да ги създам и чрез Волята си, но тогава те просто нямаше да са същите.

Татко се беше върнал в Долината още през зимата. Когато пристигнах, той повика близнаците и четиримата се разположихме около огъня за сладък разговор и последни новини.

— Надявах се да заваря и чичо Белдин — казах.

— Той е още в Малория, Поул — отвърна Белкира. — Кажи какви са последните новини от Арендия.

— Едва ли са по-различни от това, което винаги се случва в Арендия — изсумтя Белтира.

— Благодарение на Поул точно сега над цяла Арендия се е възцарило твърде необичайно за тези места спокойствие — каза баща ми. — Това тяхно състояние много напомня на нашия мир.

— Не съм и предполагала, че усилията ми ще доведат чак до такъв покой — включих се и аз в разговора, опитвайки парче от свинския бут, който приготвях за вечеря. — Въпреки това не бих дръзнала да нарека сегашното състояние в Арендия „мир“. Те просто изчакват някой да им даде добър повод, за да започнат отново всичко.

— Обзалагам се, че рано или късно ще си намерят извинение пак да се изтребват — горчиво каза баща ми.

— Ето защо се налага да се върна обратно — обявих. — Искам на всички аренди да стане ясно, че ако не се държат, както подобава, ще ги напляскам.

— Те не са деца, Поул — възрази Белкира.

— Нима?! Май напоследък не си ходил там, а, чичо! Арендите са очарователни хора, но техният чар и обаяние идват от това, че никога няма да пораснат.

— На едно място ли ще уседнеш, Поул, или ще пътуваш нагоре-надолу като пожарникарска кола?

— Имам покани и от тримата владетели в Арендия, чичо, но мисля да остана във Во Вакюн. Той е много по-красив от Во Астур или пък Во Мимбре, а херцог Катандрион е най-интелигентен от тримата. Или поне може да преценява нещата в далечна перспектива, а не само от собствената си камбанария. Не съм уверена обаче, че Мангаран и Королин все още го умеят. Най-вероятно ще се налага често да пътувам, докато мирът се установи трайно навсякъде. Въпреки това е приятно да има едно място, което да наричаш свой дом. — Точно тогава се сетих за нещо, за което близнаците би трябвало да бъдат известени. — Ктучик е намерил начин да преобразява до неузнаваемост агентите си — казах. — Съществува някакъв мним религиозен орден, чието седалище се намира във Великата пустиня Арата, Югоизточна Нийсия. Неговите членове наричат себе си дагаши, а по кръв са полумурги. Майките им, а най-често и техните баби, са робини от други раси. Дагаши са били специално подбирани, докато по лицата на последното поколение са изчезнали издайническите ангаракски черти. Те са съвършено обучени да бъдат шпиони и наемни убийци. Не се подлъгвайте по това, че щом някой не изглежда като ангарак, то той наистина не е такъв.

— Май те ще ни създават доста грижи — намръщи се Белтира.

— Това вече стана на няколко пъти — отвърнах. — Мисля, че е редно да го знаете. А има и нещо друго — по всичко личи, че мургите са открили злато в планините. Това им помага без усилие да раздават подкупи наляво и надясно. Предполагам, че до златните мини има и залежи на желязо, защото жълтиците им са червеникави. Този цвят ще ни помогне да открием кои пари са взети при подкуп. — Облегнах се на стола си. — Ще се постарая да не изпускам Арендия от очи, а вие, господа, ще трябва да се погрижите за останалите кралства.

— Много сме ти задължени за тази чест — кисело рече татко.

— Няма за какво — усмихнах му се мило.

На следващата сутрин събрах нещата си и заминах за Во Вакюн. Беше късна пролет или ранно лято, не помня вече, когато се завърнах в приказния град. Катандрион настоя да живея в двореца, така че имах време да опозная хората от васитския двор. Съпругата на Катандрион се казваше Елисера — крехка и изтънчена жена с червеникаворуса коса.

Имаше един проблем, макар да съм убедена, че Се’Недра изобщо не би нарекла това проблем. Херцог Катандрион ме уведоми, че тримата с Мангаран и Королин взели решение аз да получавам годишна рента „за заслуги“. Ето защо херцозите отброили от хазните си по равни количества жълтици, които надлежно се пазели и били на мое разположение. Колкото и да обяснявах, че нямам нужда от пари, той остана непреклонен.

— Просто вземи парите, Поли — посъветва ме Асрана. — Ако не го направиш, това жестоко ще нарани гордостта им. И което е по-важно — започнеш ли да даваш услугите си безплатно, твоят авторитет тутакси ще се срине. Ако не плащат за онова, което правиш за тях, те няма да го ценят достатъчно. След време ще започнат да гледат на теб като на прислужница, а това едва ли ще ти хареса. Затова се усмихни и приеми парите.

— И какво ще ги правя? — попитах. — Те ми дават толкова много злато, че то ще се трупа на камари, докато не ме покрие цялата.

— Тогава си купи нещо с него — имение или пък къща в града.

Ето това никога не би ми хрумнало! Ако имах собствена къща в града, тогава бих могла да избягам от госпожиците и матроните с насълзени очи и мокри носове, които ме преследват за любовен еликсир. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми допадаше идеята. Щом се върнахме във Во Вакюн, аз на мига уведомих Катандрион за своето решение.

— Не си ли доволна от моето гостоприемство, милейди? — засегнато попита той.

— Покоите ми са най-прекрасните стаи, които някога съм виждала, милорд. За съжаление мястото, където се намират те, поражда известни неудобства. Щом живея в палата, аз тутакси се причислявам към онези, които получават облаги, без дори да са си мръднали пръста. — И му разказах за постоянния поток от придворни дами, жадни за любов, за която не са си направили труда да се преборят. Описах му и онези, които искат от мен свръхестествена помощ, за да успеят в търговията. Уведомих го за тайнствените сбирки на свещи, където се викат духове, за гледането на боб и всички останали абсурди, които се разиграваха в палата.

— Ще им забраня да влизат в крилото, където са покоите ти — предложи той.

— Катандрион — рекох търпеливо, — никой не може да забрани поривите на сърцето. Твоите придворни просто няма да ти се подчинят, защото става дума за страсти, неподвластни на разума. Ето защо имам нужда от собствена къща със здрава ограда и катинар на портата. Само тогава ще спя спокойно. Сигурна съм, че във Во Вакюн има къщи за продан. Ще ми направиш ли тази услуга да поразпиташ наоколо за нещо подходящо? Само не смей да отнемаш със сила или да конфискуваш нечий дом! Просто ми намери място, където да се скрия. В противен случай ще започна да викам неудържимо, ако само още веднъж чуя за любовно биле.

— Не съм и помислял, че придворните в палата така грубо ти се натрапват, милейди Поулгара. Ще поразпитам дискретно за някое подходящо жилище, където да живееш постоянно.

— Ще ти бъда много задължена, милорд.

— Ама това наистина ли действа? — изведнъж изостави „високия стил“ той.

— Кое, милорд?

— Любовният еликсир. Наистина ли можеш да забъркаш смес, от която хората да се влюбват от пръв поглед?

— О, богове! — простенах аз. — Недей да започваш и ти, Катандрион! Не, не мога да направя любовно биле! В Нийсия има билки, които усилват похотливите желания, но нито една смес на света не може да породи любов у някой, който не я изпитва. Знам, че в арендския епос са описани безброй рецепти за любовен еликсир, но в истинския живот няма такова нещо. Това е просто художествена измислица и нищо повече!

Къщата, която купих, се намираше недалеч от палата. Беше огромна, при това я взех на много разумна цена. Няколко поколения недобросъвестни наследници я бяха докарали до такова отчайващо състояние, та беше станала необитаема. Можех и сама да я оправя, но това още повече щеше да засили истерията, която ме прогони от палата. Затова първата ми работа беше да наема работници, които да стегнат покрива, да укрепят основите, да сменят счупените стъкла и да прогонят птиците и катериците, които се бяха заселили вътре. После затворих пивницата, която някакъв нахалник беше отворил на долния етаж, без да си даде труда да поиска разрешение. Не след дълго установих, че наемните работници във Во Вакюн се делят на три групи: лоши, по-лоши и ужасни.

Една сутрин наминах, за да видя как върви ремонтът, и не заварих жива душа около къщата си. Никъде не се мяркаше работник, а от последното ми посещение работата не беше мръднала нито на йота. По тавана още личаха дупки, през които би могла да се промъкне охранена котка, не беше сменена нито една от прогнилите дъски на пода, а по зеещите прозорци нямаше нито едно ново стъкло. Запромъквах се през кънтящите помещения, пробвайки докъде може да стигне изразителността на речника на чичо Белдин.

— Голямо чудо е да срещнеш дама, толкова ударена в устата — каза глас на силен васитски диалект зад гърба ми. Извърнах се рязко и видях един здрав мъжага с червеникава брада да си гризе ноктите, опрян върху рамката на онова, дето би трябвало да е вратата ми. На колана му зловещо беше затъкната кама.

— Кой си ти? — попитах. — И какво правиш тук?

— Името ми е Килан, госпойце, а твоето несравнимо сладкодумие ме привлече, както медът мами пчелите. Та какъв ти е проблемът?

— Ето го проблемът! — избухнах аз, сочейки развалините около себе си. — Миналата седмица наех няколко души да разчистят тази бъркотия. Те бързо-бързо взеха парите, но явно са забравили къде се намира къщата.

— Мигар си им платила предварително?! — невярващо попита той. — Да не ти е изпила чавка ума? Никога повече не прави така! Тук се плаща за свършена работа, а не преди това!

— Това не го знаех — признах си.

— Божичко, божичко! — изпъшка той. — Като загубено агънце сред вълци си ти, момиче. А попита ли за имената на тия мързеливци?

— Ами този, с когото говорих, май се казваше Скелт — засрамено отговорих аз. Как можеше да съм толкова лековерна!

— А, той ли — кимна Килан. — На него може да се разчита, колкото на ланския сняг. Но щом е за теб, ще ти го докарам тук, госпойце. Не вярвам парите ти да са още у него или в някой от мързеливата му рода, но силом ще го накарам да свърши това, за което му е платено.

— Защо ще го правиш? — смених бързо глупавото лековерие с крайна подозрителност аз.

— Защото имаш нужда от закрилник, ето защо — отвърна безцеремонно той. — А само така ще постигнеш своето. Ще домъкна за врата Скелт и неговите нехранимайковци и ще ги принудя да си отработят дължимото. Ако след седмица къщата не ти хареса, тогава се разделяме по живо по здраво. Ако пък работата ти се понрави, тогава ще говорим за нещо постоянно.

Сигурно трябваше да съм засегната от безцеремонния начин, по който той се намърда в живота ми и взе да ме покровителства, но колкото и да е странно, аз не бях оскърбена. Съвсем очевидно беше, че има право. В тези неща наистина бях като „изгубено агънце сред вълци“. Поговорихме малко и Килан си призна скромно, че е „най-добрият строител в цяла Арендия, не го ли знаехте?“, после разгледахме къщата и аз му обясних какво искам. Той прие повечето от нещата и ми показа кусурите на онова, с което не беше съгласен. Когато огледът завърши, дойде ред новият ми познайник да си кажа тежката дума за състоянието на къщата. Той с гордост почука по една от стените.

— Я чуй как звучи старото момиче, нищо че са я потрошили тез нехранимайковци. Много лесно пак можем да я стегнем. — После ме погледна решително. — Дай да сме начисто още от сега, госпойце. Хич няма да пестя материал, затова трябва дълбоко да се бръкнеш в кесията. Но после пък ще можеш да живееш още дълго тук. Няма да се посрамя и да позволя таваните да ти паднат на главата само след няколко години. Виждам, че си окомуш момиче, затова май няма да се размине без да крещим един на друг сегиз-тогиз. Но когато свърши всичко, поне ще имаш дом, е който да се гордееш до края на живота си.

— Това ми стига, Килан — казах му.

— Дай да си стиснем ръцете и после можеш да се връщаш при везмото, госпойце. Тая стара хубавица я остави на мен, двамата с нея ще се спогодим.

Познавам само неколцина толкова прями и порядъчни мъже на света. Харесах Килан още от пръв поглед. Той толкова ми допадна, че без да се замисля, бих се омъжила за брат му.

Отбивах се да видя къщата няколко пъти, докато траеше ремонта. Скелт, неговите братя, братовчеди и всякаква рода изглеждаха мрачни и потиснати, а раните и синините по телата им още не бяха заздравели. Види се Килан ги беше довлякъл тук твърде немилостиво. Работата вървеше, макар и доста бавно. А аз наистина давах мило и драго да се махна от палата. И затова често отскачах до Во Мандор при Асрана и Мандорин.

За да не създам погрешно впечатление, че имам фаворити сред херцозите, навестявах и тримата.

В късния следобед на един прекрасен есенен ден пристигнах отново във Во Вакюн, минах през богато украсената градска порта и препуснах право към тихата уличка под тополите, където се намираше моята къща. С радост забелязах, че Килан и неговите майстори са потегнали мраморната стена, която ограждаше дома ми, а старата ръждясала дворна врата е подменена с нова — много по-внушителна и богато орнаментирана.

Едно от най-красивите неща в къщата ми беше огромната градина наоколо, но тя отдавна беше изоставена и потънала в буренаци. Когато преминах през портата обаче, останах изумена. От бурените нямаше и следа, а старият плет беше красиво подрязан. Забелязах Килан, коленичил близо до къщата, да оформя една цветна леха. Той вдигна очи, едва когато слязох от коня.

— Е, това е то — каза вместо поздрав. — Вече бях готов да пращам хора да те търсят по света, госпойце.

— Мигар си дори майстор градинар, Килан? — попитах. — Не знаех, че и това е сред многобройните ти умения. Готова ли е къщата?

— Готова е, госпойце — с гордост отвърна той. — Стана даже по-красива, отколкото очаквах. Исках да убия времето, докато чакам, затова подхванах и градината. Рекох да наема няколко жени да изчистят къщата и да полират мебелите и подовете. Ще хвърлиш ли едно око?

— Мислех, че никога няма да ме поканиш вътре!

— Ще ми се старата хубавица да е достатъчно красива, та да ти се понрави и да ти уталожи гнева като дойде ред на сметките. Намалих ги, колкото можах, ама пак са доста тлъсти.

— Ще се оправя с тях, Килан — уверих го. — А сега да вървим и да разгледаме моя дом!

Обновената къща надхвърли и най-смелите ми очаквания. Стаите дори в крилото на прислугата бяха просторни, а баните бяха удобни и разположени на подходящи места. Стените, по които преди имаше само оронена мазилка, сега бяха прясно боядисани. Дървените и мраморни подове блестяха. Навсякъде цареше достолепие и уют. Високата мраморна ограда, вековните дървета и живият плет държаха настрана всеки любопитен нос, опитал се да проникне вътре. Те придаваха на къщата вид на спокойно и уединено място.

— Прекрасна е! — поздравих васитския си приятел.

— Е, не знаех, че чак толкова добре съм се справил, госпойце — скромно отвърна Килан. — Направих, каквото можах със старата красавица, пък добавих и някои нови кътчета.

По време на пътуването бях намислила нещо, но сега не знаех как да го кажа на Килан. Накрая реших да карам направо.

— Май добре се разбираме двамата с теб, а, Килан?

— Ти си човек на думата, госпойце, хеле пък като става реч за жена. А и не искаш невъзможни неща. Ще ми се да поостана тук.

— Не се опитвай да ме ласкаеш, Килан.

Той се засмя.

— Право го казахте, госпойце, да не се церемоним много, ами да караме направо.

— Искаш ли да работиш за мен? — попитах.

— Мисля, че ще се оправя.

— Не става дума само да поддържаш от време навреме къщата. Искам да останеш за постоянно. Това е голям дом. Аз бих могла да се грижа и сама за него, ако няма кой друг, но ще ми се налага да отсъствам дълго. Затова не ми се ще къщата отново да заприлича на развалина — трябва ми иконом. Ти наемаш ли се?

— Аз не ставам за слуга, госпойце. Сигурно си видяла, че обноските и езикът ми не са от най-изисканите.

— Въпреки това още не си успял да ме засегнеш.

— Дай ми малко време, госпойце. Още не сме се опознали.

— Та съгласен ли си?

— Най-добре е да пробваме година време, милейди.

— Защо изведнъж започна да говориш така официално?

— Ами не трябва ли да се обръщам с уважение към господарката си? — отвърна.

— Нямам нищо против всичко да си остане като преди, Килан — рекох. После се огледах наоколо. Без старите боклуци и покъщнина домът ми се видя изведнъж огромен и пуст. — Май ще ни трябват прислужници, а? — попитах колебливо.

— Така си е — ухили се той. — Аз не съм най-добрият камериер, нито пък най-обученият коняр на света. А и готвенето ми не е за приказ.

Засмях се доволно, поставяйки ръка на рамото му.

— Това е твоя грижа, Килан — наеми хора, с които ще се разбираш.

Той се поклони с учудваща грациозност.

— Както наредиш, госпойце. Това ще е първата работа утре заран, след като намеря кола.

— Че за какво ти е кола?

— Нали не искаш да спиш на пода? Все някакви мебели ще ни трябват. — Той измъкна омачкани книжа от джоба си. — Сега е време да свършим и тая неприятна работа със сметките.

Двамата с Килан пазарувахме цяла седмица. Постепенно трупахме мебели, завеси, килими и различни украси, които да смекчат строгостта на дома и да покрият голите стени. Сетне започнаха да прииждат и слугите — предимно роднини на Килан. Роднинските връзки между прислугата може и да се струват нередни на някои хора, но моята странна съдба правеше това да изглежда най-естественото нещо на света. Все пак ни трябваха месеци, за да свикнем едни с други. На мен ми отне малко повече време, докато привикна да чакам някой друг да ме обслужва и да ми носи храната. Сериозен проблем се оказа само готвачката — една от многобройните братовчедки на Килан, която никак не одобряваше честите ми визити в кухнята. Но с течение на времето и това се изглади и аз заживях щастливо.

На следващото лято двамата с херцог Катандрион потеглихме за Арендския панаир за редовната годишна среща, която постепенно стана известна като Съветът на арендите. Името не беше оригинално, но все пак беше подобие на Съвета на алорните в Рива, а арендите уважават традициите. Дори тези, които не са техни.

Предстоеше ни да изгладим някои спорове, но те не бяха нищо сериозно. Това, което ме вълнуваше повече, беше бременността на Асрана.

— Всички бременни ли стават тромави и дебели, Поли? — попита тя една вечер след приключване на деловите разговори.

— Обикновено е така — отвърнах. — Кога ти е време?

— Рано през зимата.

— Ще дойда във Во Мандор и ще ти помагам.

— Не си длъжна да го правиш, Поли.

— Напротив, длъжна съм. Колкото и да ти е странно, аз съм много привързана към теб, Асрана, и няма да те оставя в ръцете на непознати.

— Но…

— Шт! Всичко вече е уредено.

— Слушам, госпожо! — това звучеше привидно послушно, но аз познавах Асрана достатъчно добре, за да съм наясно, че послушанието и примирението не са в нейния характер.

След края на срещата двамата с Катандрион се върнахме във Во Вакюн.

— Всичко ми се вижда много странно — призна Катандрион през последния ден от пътуването ни.

— Кое по-точно?

— Ами да се срещам и да седя рамо до рамо с доскорошните си смъртни врагове.

— Най-добре е по-скоро да свикнеш с това, Катандрион. Поне докато съм тук — а аз нямам намерение скоро да си заминавам — тези годишни срещи ще станат традиция в Арендия. По-добре е да говориш с хората, отколкото да ги избиваш.

— Много странно твърдение.

Безпомощно вдигнах ръце и изпъшках страдалчески.

— Аренди! — възкликнах.

Катандрион се разсмя.

— Обожавам като правиш така, Поулгара. Това придава някакво детско безгрижие на всичко, което правим.

— А ние наистина се занимаваме с детинщини, Катандрион, повярвай ми.

Килан дойде с мен във Во Мандор, когато настъпи време Асрана да ражда. Той нито ме попита за разрешение, нито ми предложи да ми прави компания — просто дойде.

— Никога няма да позволя да пътуваш сама, госпойце — заяви твърдо, когато се опитах да възразя. — Остави настрана опасностите по пътя, ами и репутацията ти ще пострада, ако видят дама с твойто положение да се скита сам-саменичка. Ще рекат, че не можеш да си позволиш прилична свита, н’ъл ме разбираш.

Валеше, когато стигнахме Во Мандор. Едри снежинки плавно танцуваха над земята, замрежваха въздуха и покриваха всичко с плътна бяла пелена. Мандорин ни приветства топло, но въпреки това изражението му си остана притеснено. Оставих барона на Во Мандор в ръцете на Килан и продължих към покоите на Асрана. Ако се наложеше, можех да я приспя дори с една единствена мисъл. Не бях принудена да прибягвам до този метод обаче, защото приятелката ми роди сина си леко и без усложнения. Мандорин едва не се пръсна от гордост. Забелязала съм, че това е характерна черта на новите татковци.

Беше много приятно да съм близо до старите си приятели, пък и заниманията и игрите с бебето ме караха да се чувствам по-различно. Но пролетта скоро настъпи и Килан взе да стяга багажа ни за завръщането във Во Вакюн. Точно в деня преди да тръгнем обаче в замъка се появи един друг стар приятел. Граф Мангаран, херцог на Астурия, беше ходил при Королин във Во Мимбре и на връщане, придружен от въоръжената до зъби охрана, се отби във Во Мандор. Поне на външен вид той не се беше променил много от времето на преврата, но сега очите му гледаха уморено. След официалните приветствия в двора на замъка, Мандорин ни отведе в една усамотена стая най-горе в една от кулите, за да обсъдим държавните дела. Тези предпазни мерки ми се видяха малко пресилени като се има предвид непристъпността на Во Мандор, но не биваше да се забравя, че това все пак беше Арендия.

— Е, Мангаран — подхвана Асрана, когато всички се разположихме около масата, — някаква спешна задача ли те накара да отидеш във Во Мимбре, или просто закопня за компанията на херцог Королин?

Мангаран прокара ръка по измореното си лице.

— Напоследък често си мисля, че май щеше да е по-добре да напусна града, когато вие, дами, заплитахте онзи заговор — каза той. — Сега вече разбирам защо Олдоран изобщо не изтрезняваше. Оказва се, че има ужасно много проблеми за решаване. — Херцогът тъжно въздъхна. — Отидох при херцог Королин във Во Мимбре да го предупредя, че във Во Астур имаме големи неприятности. Сега продължавам към Во Вакюн при херцог Катандрион по същия въпрос. Ще ги посъветвам да се обединят в здрав съюз, защото Астурия ще пламне всеки момент.

— Нищо ново не ни казваш, Мангаран — вметна Асрана. — Откакто се помня, Астурия постоянно пуши и тлее. Къде се разгоря жаравата този път?

— Подозирам, че този конфликт ще остане в историята като „Войната на племенниците“ — отвърна Мангаран с мрачно лице. — Аз нямам преки наследници, пък и възкачването ми на херцогския престол стана при доста съмнителни обстоятелства. Отстраняването на Олдоран беше на границата на законността, а по всички правила тогава неговият най-възрастен племенник Нерасин трябваше да заеме мястото му.

Асрана изпръхтя презрително.

— Споделям чувствата ти, баронесо — обърна се към нея Мангаран и продължи: — За съжаление и моят най-голям племенник не е по-добра стока от Нерасин. Той е глупав пройдоха, затънал до ушите в дългове от хазарт. Ако трябва да си го кажа направо, не бих му поверил да отговаря и за една кочина.

— Аз го познавам, Поли — обърка се към мен Асрана. — Името му е Олбъртън и наистина не е по-добър от Нерасин. Ако някой от тези двамата наследи Мангаран, Астурия ще се разпадне на малки воюващи помежду си имения. — Тя студено погледна мъжа си. — А от това ще побързат да се възползват мимбратите, не е ли така, скъпи?

Мандорин въздъхна.

— Боя се, че е самата истина — призна той.

— А и в пограничните райони на Вакюн живеят някои благородници, които също няма да стоят със скръстени ръце — добавих. — Не разбирам по силата на какво границата предизвиква най-лошото в човешката природа!

— Отговорът е много прост, Поли — цинично се изсмя Асрана. — На цял свят е известно, че онези там, отвъд граничната межда, просто не са хора. Ето защо при всеки удобен случай земята, която те обитават, трябва да се върне на достойните й притежатели, тези на отсамната страна на границата.

— Това е много несправедливо — срязах я аз.

— Но пък е вярно — отвърна тя и дръзко отметна глава.

— Още не мога да повярвам, че всичко това наистина се случва — намеси се Мандорин. — Толкова трудно извоюваният мир, който едва изтръгнахме от зъбите на предстоящата война, сега е в ръцете на някакви астуриански контета.

— И което е още по-лошо, ние сме безсилни — промърмори Мангаран. — За щастие няма да съм жив, за да видя всичко това.

— Ама че странна работа — рече замислено Асрана. — За мира са нужни също толкова мъдри и силни владетели, както и за войната. Скъпи Мангаран, защо не направиш един подарък на бедната ни Астурия — прибави към завещанието си клауза, с която да пратиш тези двамата на дръвника! На човек без глава изобщо няма да му е нужна корона!

— Асрана! — ахна Мандорин.

— Само се шегувам, скъпи — увери го тя, после се намръщи леко. — Но въпреки всичко, това може да бъде изход от положението. Питам се само защо трябва да чакаме Чалдан да прибере Мангаран при себе си, а не го направим още сега? Няколко капки отрова ще ни отърват от всички проблеми. После ще изтровим повечето от астурианските благородници, докато най-сетне не попаднем на някой, достоен да седне на престола.

— Твърде простичко решение, Асрана — сгълча я Мангаран.

— Простите решения са винаги най-добрите, стари приятелю — отвърна тя. — Всички ние сме аренди и сложните ходове ни объркват.

— Признавам, че твоето предложение силно ме изкушава — каза Мангаран със зловеща усмивка.

— Съветвам те да не се увличаш — прекъснах го аз. — Ако намесиш отрова в политиката, това неизменно ще предизвика много подражатели. А на всеки от нас се налага да се храни понякога.

— Отровите се намират трудно, пък са и много скъпи — каза Асрана.

— За бога, Асрана, престани най-сетне! — избухнах аз. — Никак не е трудно да намериш отровни растения дори в цветните лехи на Во Мандор, стига да търсиш внимателно! Те се срещат толкова често, че даже се чудя как половината население не се е изтръшкало от невнимателната им употреба. Ако наистина искаш да убиеш някого, по-добре използвай нож или брадва, но не посягай към отровата! Аз ще имам грижата да оправя това, което става в Астурия.

— Само ми разваляш удоволствието — намуси се Асрана.

И тъй като Мангаран така или иначе беше тръгнал към Во Вакюн, ние с Килан го придружихме, въпреки че моят сенешал — ако това изобщо е подходящо звание за Килан — беше леко смутен от присъствието на толкова много астурианци около себе си. Забелязала съм, че наследствените предразсъдъци и вражди трудно се преодоляват, а мирът беше още ново и непознато състояние за Арендия.

Не беше особено трудно да се предотврати „Войната на племенниците“, както я нарече Мангаран, защото привържениците и на двата лагера говореха охотно за битки и сражения, но опреше ли се до истинска война, те свиваха знамената. Накарах Мангаран да издири някои по-речовити последователи на Нерасин и Олбъртън. След като проведох няколко сериозни разговора с по-изтъкнатите представители на двете страни, нещата видимо се уталожиха.

Владетелите на трите херцогства приеха случилото се като знак свише. Макар и да не държах особено на това, аз неусетно се превърнах в негласно одобрен от всички председател на Съвета на арендите.

Всичко вървеше гладко през следващите няколко години. Чрез сложни комбинации от убеждаване, заплахи и открита демонстрация на сила аз успявах да поддържам крехкия мир в Арендия.

Младият Алеран — синът на Катандрион — растеше и възмъжаваше. Той се ожени малко след като навърши осемнайсет години. Неговите родители правеха всичко по силите си, за да го превърнат в истински аренд. А това ще рече благородническа кръв и пълна липса на здрав разум. Но аз също не им отстъпвах и успях да съхраня у него трезвия поглед към действителността, който му позволяваше да стои здраво стъпил на земята. Изводът на Асрана, направен по време на срещата ни във Во Мандор, все още беше в пълна сила — за мира са нужни също толкова силни владетели, както и за войната. А нищо не е по-голяма гаранция за силата на един владетел от здравият разум.

За моя най-голяма изненада, аз открих неочакван помощник в усилията си да разбия изконните арендските възгледи на Алеран за живота. Макар бъдещият владетел да посещаваше уж „леля си Поул“, аз забелязах, че той прекарва много по-дълго време с Килан. А кой може да дава по-стабилни съвети за живота от един майстор строител? Двамата с моя иконом успяхме да превърнем Алеран в наистина способен и силен владетел. „Високият стил“ на речта му не отстъпваше и на най-префинените благородници, но въпреки закостенелия архаичен език, неговият разум се развиваше в крак с времето.

Каквото и да си мислите, обаче, аз нямах нищо общо с избора му на съпруга. Това решение беше почти изцяло предопределено от политическите игри. Булката се казваше Майесерел — типичен пример за сложните имена, които обикновено се получават при сливане на имената на няколко починали деди. Въпреки това обаче тя беше прекрасно тъмнокосо момиче. Не може да се каже, че двамата с Алеран бяха луди от любов един по друг, но се разбираха добре, а според мен това е много по-сигурна основа за сполучлив брак.

Годините минаваха една след друга по обичайния си ред.

През 2324 двамата с Килан се отправихме към Во Мандор, за да навестим Мандорин и Асрана. Сутринта на втория ден от нашето пътуване най-сетне проведохме разговора, който зрееше от дълго време насам.

— Да не ти се стори оскърбително, госпойце, но двамата трябва да поговорим — започна колебливо Килан.

— Слушам те, Килан. Виждаш ми се разтревожен. Какво се е случило?

— Не твърдя, че съм най-големият умник на света — започна той, — но и последният глупак би забелязал, че ти не си като останалите хора.

— Благодаря ти, Килан — усмихнах се аз. — Карай направо, обещавам ти да не се обиждам.

— Наричат те Поулгара Магьосницата — изтърси той. — Това истина ли е?

— Това „магьосницата“ е доста неточно и пресилено. Но иначе името ми наистина е Поулгара и не отричам, че имам определени дарби, които не са присъщи на останалите хора.

— А баща ти Белгарат ли се казва?

Въздъхнах тежко.

— Боя се, че е точно така.

— И май си доста по-възрастна, отколкото изглеждаш?

— Много се надявам истинската възраст да не ми личи.

— Да не си на хиляда години? — изрече той почти обвинително.

— Не, скъпи — отвърнах търпеливо, — възрастта ми е точно триста двадесет и четири години.

Той преглътна мъчително и погледът му стана трескав.

— Това има ли голямо значение за теб, Килан? — попитах. — Дълголетието е просто наша семейна черта — някои хора живеят по-дълго от останалите, това е всичко. Вярвам, че си го виждал и при други.

— Така е, но пък триста години!

— Пак ще те попитам — това толкова важно ли е за теб? Според мен нашето приятелство има най-голяма тежест. Ти си моят добър и верен приятел, а по-важно от това за мен няма. Мисля, че и за теб трябва да е същото. Не позволявай някакви глупости като възрастта да ни развалят отношенията.

— По-скоро бих дал да ми отсекат дясната ръка.

— Тогава престани да се тревожиш.

— Ама ти наистина ли правиш магии? — настоя той със светнали очи.

— О, небеса! — въздъхнах. — Съгласен ли си, ако ти покажа няколко от моите умения, веднъж завинаги да забравим този разговор?

Той нетърпеливо закима с глава.

В миг се пренесох недалеч от него, а той продължи захласнато да зяпа празното седло на коня ми.

— Тук съм! — подвикнах му леко.

Той се обърна и ме погледна почти ужасено.

После се втренчих в една скала недалеч от нас, съсредоточавайки Волята си. Скалата изведнъж се издигна във въздуха и увисна на около три метра над земята. Килан видимо трепереше, когато я пуснах шумно обратно на мястото й.

— А това е любимият ми номер — казах и бавно взех да се преобразявам на бяла сова. Покръжих известно време над него, поглаждайки нежно лицето му с меките пера по крилете си. После отново се превърнах в човек и се качих на седлото.

— Сега доволен ли си? — обърнах се към треперещия си приятел.

— Малко е да се каже, че съм доволен, госпойце — увери ме той. — Това е най-голямото чудо, което съм виждал през живота си.

— Радвам се, че ти хареса. Сега вече можем ли спокойно да продължим към Во Мандор? Ако побързаме, ще сварим да стигнем за вечеря.

Осемнадесета глава

Граф Мангаран почина на следващата пролет. Побързах да замина за Во Астур и да прегледам неговите останки. Исках да съм сигурна, че простото решение за отстраняване на неудобни хора, предложено от Асрана, не е хрумнало и на някой друг. След като изследвах обстойно тялото на приятеля си обаче, стигнах до извода, че смъртта е настъпила поради естествени причини.

Пройдохата Олбъртън, който беше законният наследник на Мангаран, се възкачи на трона във Во Астур, но по-голямата част от Астурия се владееше от Нерасин, племенникът на херцог Олдоран. Въпросът кой в действителност има законното право да управлява страната беше доста сложен казус. Олдоран никога не беше официално лишен от власт. Според закона управлението на Мангаран беше само регентство. Изборът между Нерасин и Олбъртън не даваше кой знае какви възможности, затова реших да стоя настрана от този заплетен случай. Главната ми задача беше да поддържам мира в трите херцогства. Ако астурианците решаха да обрекат няколко поколения на кървави вътрешни междуособици, това си беше техен личен избор и аз нямах нищо общо с него. Въпреки това реших да взема някои предпазни мерки. По мое предложение Катандрион и Королин се срещнаха тайно във Во Мандор и сключиха съюз, който имаше за цел да предотврати разпростирането на евентуални конфликти в Астурия извън нейните граници.

— Вие какво ще ни посъветвате, лейди Поулгара — обърна се към мен Катандрион, когато се събрахме в синия кабинет на Мандорин. — Двамата с Королин твърде лесно бихме могли да нахлуем в Астурия и да обезвредим двамата племенници, за да поставим на трона във Во Астур наш човек.

— Това решение никак не ми се нрави, Катандрион. Ако астурианците решат да се избиват помежду си, това си е тяхна работа. Но ако вие с Королин се намесите, това ще ги мобилизира и ще е повод за нова война, която Ктучик така силно желае. От вас се иска само да затворите границите си с Астурия и да ги оставите да се избиват помежду си. Ако се намери някой достатъчно силен, той ще успее да ги обедини отново. Тогава аз лично ще замина за Во Астур и ще убедя този приятел, че е от негов жизнен интерес да поддържа мира с вас.

Двамата с Катандрион се върнахме във Во Вакюн и той струпа войските си на границата с Астурия. Королин пък блокира южните подстъпи към размирното херцогство. Астурия се превърна в непристъпен остров и „Войната на племенниците“ можеше да се разпростре само върху нейната територия. Пратеници на Нерасин и Олбъртън взеха да шетат между Во Вакюн и Во Мимбре с нелепи предложения, но Королин и Катандрион отказваха твърдо дори да ги приемат.

2325 година завърши с шумни празненства, които се наричат Ерастиди и отбелязват прехода от една година в друга. В палата на Во Вакюн кипеше традиционното пиршество. В разгара на вечерта беше обявено, че съпругата на престолонаследника Майесерел очаква дете. Останах доволна от новината — поне в херцогство Вакюн нямаше да има боричкалия за трона.

Безредиците в Астурия достигнаха връхната си точка на следващата пролет, когато една стрела обърна хода на нещата. Тя прониза гърдите на Олбъртън и придаде съвсем нов смисъл на вътрешните междуособици. Дотогава Олбъртън владееше градовете, а Нерасин държеше под контрол по-консервативно настроената провинция. На практика Олбъртън разполагаше с хората, а Нерасин — със земята. Това създаваше някакво относително спокойствие, което аз се опитвах да поддържам. Но със смъртта на Олбъртън всичко рухна. Нерасин не нападна веднага Во Астур, а най-напред се зае да превземе по-малките градове. В ранното лято на 2326 Во Астур вече беше изолиран сред море от неприятели, а ситуацията се усложняваше още повече заради дребнавите разправии и дрязги между роднините на Олбъртън. Резултатът от всичко това беше напълно предсказуем. В началото на есента Нерасин си възвърна трона на своя чичо пияница. Точно в този момент с всички сили се намеси и Асрана, размътвайки още повече и без това мътните води на политиката във Во Астур. Не знам точно откъде й беше хрумнала идеята „да дестабилизира правителството на Астурия“, но тя я прие много присърце, пък и имаше достатъчно връзки в родината си, за да я осъществи.

Новините за дейността на Асрана стигнаха до мен във Во Вакюн няколко месеца след това. Щом ги научих, аз веднага пратих Килан да ми намери огледало — „най-голямото, което успееш да откриеш“, наредих. Това, което ме вълнуваше, не беше моето отражение. И без това много добре знаех как изглеждам. Пазаруването на Килан имаше за цел да го отдалечи достатъчно от къщата, така че да мога да се измъкна незабелязано. Този път не се нуждаех от придружител. Оставих му четвърт час да се рови из магазинчетата в търговската част на Во Вакюн, после слязох в розовата градина, потулих се зад живия плет и се превърнах в сокол. Исках да стигна във Во Мандор преди Асрана да забърка още някоя каша.

Когато пристигнах от североизток, вечерта се спускаше над кулите в замъка на Мандорин. Кацнах на парапета, веднага потърсих мислено Асрана, а после се преобразих. Бях ядосана, но имаше още много етапи, докато сериозно се разяря. За състоянието ми подхождаше повече определението „средно разгневена“. За щастие Асрана беше сама. Когато влетях при нея, тя замечтано решеше косата си.

— Поли! — възкликна, изпускайки гребена. — Изплаши ме!

— След малко ще направя дори нещо по-лошо от това, Асрана. Какво, за бога, си забъркала в Астурия?!

Погледът й внезапно стана непроницаем.

— Просто искам да извадя Нерасин от равновесие. Имай ми доверие, Поли, знам какво правя. Сега Нерасин се страхува да се обърне с гръб към който и да е от придворните си. Постарах се да не посмее да спи в едно и също легло две нощи подред. Оплетох двореца му с въображаеми заговори като в паяжина. Той няма нито миг спокойствие.

— Искам веднага да прекратиш това!

— Няма да стане, Поли — отвърна хладно тя. — Аз съм астурианка по рождение и познавам по-добре от теб нагласата и характера на своите сънародници. Нерасин не вижда по-далеч от носа си и няма да се спре пред съюза между Вакюн и Мимбре, само и само за да заздрави собствената си власт. И окото му няма да мигне, дори това да коства живота на половината от неговите поданици. Всичко, което правя, е да го занимавам достатъчно с опазването на собствената му кожа, така че да няма време да обявява войни на другите.

— Но рано или късно той ще разбере, че не съществува опасност за живота му и пак ще се заеме с планове за война.

— Много се надявам да стане точно така — отвърна тя, — защото тогава заговорът за неговото убийство ще стане истински. Аз ще го убия, Поли! И е най-добре да приемеш това като специален подарък за теб.

— За мен?! — избухнах аз.

— Точно така. Именно ти наложи този мир, а докато Нерасин командва във Во Астур, примирието в Арендия е в голяма опасност. Ще направя всичко възможно този човек да не се задържи дълго на власт. Отиде ли си той, всички ще можем да дишаме по-спокойно.

— Който и да е неговият заместник, той едва ли ще бъде по-добър, Асрана — казах аз, но гневът ми беше поотслабнал.

— Ако е така, ще му се случи същото като на Нерасин. Ще преровя всички астуриански благороднически фамилии, докато не намеря някой подходящ владетел. Не открия ли такъв човек сред аристократите, тогава се заклевам, че ще издигна на трона някой обикновен гражданин или слуга!

— Май сериозно си се заела с тази работа, а, Асрана? — Когато за първи път чух за онова, което е предприела приятелката ми, аз помислих, че тя просто се забавлява.

— Това е най-важната задача за мен сега, Поли — вирна брадичка тя. — Преди да дойдеш във Во Астур аз бях само една малка празноглавка в двора на Олдоран. Идването ти промени всичко. Занапред ще трябва да внимаваш повече, когато говориш за патриотизъм пред аренди. Ние сме склонни да приемаме нещата твърде сериозно. Последните няколко мирни години в Арендия са най-хубавото нещо, което ни се е случило от няколко века насам. Сега хората наистина умират от естествена смърт в собствените си легла. Ако се наложи, ще обезлюдя Астурия, но няма да позволя именно оттам да дойде нарушаването на онова, което е известно вече под името „Мирът на Поулгара“.

— „Мирът на Поулгара“ ли? — това доста ме изненада.

— Е, ако си говорим честно, това не беше наше дело. Вината си е изцяло твоя, Поли. Ако не ни беше развявала този мир толкова дълго под носовете, на никого и на ум нямаше да дойде да го крепи с цената на всичко.

Когато се поуспокоих и погледнах на случая през нейните очи, разбрах, че тя има право. Нещо повече — широките връзки на Асрана във Во Астур я превръщаха в най-подходящия човек сред нас, който да държи постоянно на тръни Нерасин, така че той да не сее размирици из останалата част на Арендия. Смъмрих я, дето не се е посъветвала с мен, изтръгнах от нея признание, че преди да предприема нещо фатално и необратимо, ще се обръща най-напред към мен, а после се върнах във Во Вакюн.

Кацнах в парка на палата, а не в собствената си розова градина. Там известих Катандрион за това какви ги е забъркала Асрана и го помолих да уведоми и Королин. После се върнах у дома, за да дам възможност на Килан да ме хока и гълчи на воля.

През есента на 2326 акуширах на Майасерел, съпругата на Алеран, при едно много трудно раждане и извадих на бял свят техния син. Кръстиха го на дядо му, което беше обичай по тези места. Въпреки това Катандрион беше толкова горд, че едва не се пръсна по шевовете.

През един бурен ден в ранната пролет на 2327 се случи нещо, което никога няма да се изличи от паметта ми. Инженерите на Катандрион изобретиха огромен катапулт. Честно казано, на мен ми приличаше по-скоро на голяма къща, направена от паяжина. Катандрион обаче беше много ентусиазиран и се навърташе около инженерите си като някоя квачка. Херцогът се задържаше до късно през нощта, потънал в техните чертежи. Аз също хвърлих поглед и ми се стори, че в самата идея има някаква грешка, макар и още да не разбирах къде е тя.

След време чудовищната машина беше завършена и инженерите я изтърколиха в една близка долчинка, за да изпробват как работи. Катандрион захвърли горната си дреха и се втурна да помага за бутането на тежкото съоръжение. После опря гръб о коляновото съединение на един от многото хаспели, който държеше безбройните въжета опънати като тетива. Всички останали придворни се скупчиха на известно разстояние, за да наблюдават как херцогът на Вакюн дърпа въжето, което освобождаваше метателния механизъм. Аз също бях наблизо, но през цялото време стоях нащрек. В последния момент ми се видя, че нещо не е както трябва.

— Катандрион! — извиках. — Недей, спри!

Но вече беше твърде късно. Усмихвайки се като момче, херцог Катандрион дръпна въжето. Тогава цялото съоръжение се срути и за миг се превърна в купчина оплетени въжета и падащи безразборно греди. Изчисленията на инженерите бяха точни до последната стотна. За нещастие обаче, те не бяха взели предвид здравината на дървените греди, от които беше съставена конструкцията. Внезапното освобождаване на метателния механизъм разклати тежкото съоръжение, а после парчета и трески от него се разлетяха наоколо, по-бързи от стрели. Херцог Катандрион от Вакюн, моят скъп приятел, умря на мига, когато едно остро парче дърво, по-дебело от ръката му, проби неговата глава.

Цял Вакюн потъна в дълбока скръб. След около седмица аз си наложих да потисна собствената си болка й се запътих към двореца, за да говоря с Алеран. Той стоеше до масата в кабинета на баща си, взрян в чертежите на фаталното съоръжение, а очите му бяха подпухнали от плач.

— Това трябваше да работи нормално, лельо Поул! — каза той със страдалчески глас. — Къде сгрешихме? Всичко беше построено точно според плановете!

— Точно те са погрешни, Твоя Светлост — отвърнах.

— Твоя Светлост ли?

— Сега ти си херцогът на Вакюн, милорд, затова е добре, колкото се може по-скоро да се овладееш. Дори в дни на мъка и траур светът продължава да се върти. С твое позволение ще подготвя церемонията по коронясването ти. Вземи се в ръце, Алеран. Вакюн се нуждае от теб.

— Аз още не съм готов за такова бреме, лельо Поул — възпротиви се той.

— Изборът е между теб и твоя син, Алеран, а не мисля, че детето е по-годно за престола. Онази гнойна язва, наречена Астурия, все още е на западната ти граница, а Нерасин ще се нахвърли върху теб при първия признак на слабост.

— Само ако можех да разбера защо това проклето нещо се разпадна така! — избухна той, стоварвайки юмрук върху чертежите. — Лично ще направя отново всички изчисления! Това нещо трябва да проработи!

— То проработи, Алеран, и направи точно това, за което беше конструирано. Единственият проблем при изчисленията е, че не е взета под внимание якостта на дървения материал, върху който се крепи всичко. Катапултът не се задейства, защото е много мощен. Ето защо конструкцията му би трябвало да е изработена от стомана, вместо от дърво. Натискът беше твърде голям, за да го издържат гредите. Затова всичко се разпадна на части.

— Толкова много стомана ще ни излезе страшно скъпо, лельо Поул.

— Дървените греди ни излязоха още по-скъпо, Твоя Светлост. А сега прибери тези чертежи обратно на мястото им, защото много работа ни чака.

Не се очакваше да има никакви усложнения около коронацията, но въпреки това Королин пристигна от Во Мимбре, за да покаже, че напълно подкрепя новия херцог и стои зад него.

През есента на същата година Нерасин направи нещо, което едва не ме накара да наруша принципите, към които баща ми нееднократно ми е внушавал да се придържам.

Асрана и Мандорин били на път към Во Мимбре за едно от редовните си посещения на добра воля, които двамата често предприемаха. Когато стигнали пояса от дървета, който очертава коритото на река Аренд, и поели нагоре по течението, те се натъкнали на астуриански стрелци. Онези явно някак са успели да се промъкнат през мимбратските равнини до южната граница и буквално направили на решето моите приятели с лъковете си. Най-вероятно Нерасин е открил кой стои в дъното на неговите кошмари и е предприел типично арендски ход, за да отвърне на удара.

Когато чух за смъртта на приятелите си, аз бях покосена от скръб. Плаках дни наред, а сетне започнах да обмислям отмъщението си. Бях убедена, че е по силите ми да изобретя такива страхотии, които ще накарат и по-силни от Нерасин мъже да треперят в смъртен страх. Килан и роднините му съвсем предвидливо стояха по-далеч от мен, когато излязох със замах от стаята си. Най-напред отидох в кухнята. Имах нужда от някои остри пособия, за да осъществя замисъла си относно Нерасин. Опитът ми на готвачка ми даде много добри идеи. „Разфасоване“ беше много подходящо определение за моя план, а също и „правене на кайма“. Мисълта да накълцам Нерасин на дребни парчета до най-ситната костица кой знае защо имаше огромна притегателна сила за мен. Очите ми светнаха, когато погледът ми се спря на рендето.

„Хайде стига, Поулгара, върни всички ножове по местата им. Никъде няма да ходиш“ — нареди гласът на майка.

„Той изби приятелите ми, майко! — избухнах аз. — Няма да позволя това да му се размине!“

„Виждам, че започваш да приемаш твърде присърце местните обичаи“ — отвърна тя с лек укор в гласа.

„Какво искаш да кажеш с това?“

„Помниш ли защо Учителя те прати в Арендия?“

„За да прекратя безумията им.“

„Доколкото усещам, сега самата ти се каниш да изпиташ същото безумие, за да разбереш какво точно е това.“

„Това е нелепо.“

„Наистина е така. Поулгара, Нерасин уби приятелите ти и затова сега ти се каниш да го убиеш. После някой от неговите роднини ще убие теб. Сетне пък баща ти ще убие някой от роднините на Нерасин. И това ще продължава дори тогава, когато вече никой не си спомня кои са били Асрана и Мандорин. Ето защо навсякъде се лее кръв, Поул. Поздравявам те — сега ти си аренд до мозъка на костите си.“

„Но аз ги обичах, майко!“

„Това е похвално чувство, но да потънеш в кръв до шия не е най-добрият начин да го изразиш.“

Тогава отново се разплаках.

„Радвам се, че си поговорихме, Поул — рече мило тя. — О, между другото, Нерасин ще ти бъде нужен по-нататък, така че не е много уместно да го накълцаш на парчета. Остани си със здраве, Поулгара!“ И тя си отиде.

Въздъхнах дълбоко и върнах всички домакински пособия по местата им.

Блокадата по границите с Астурия се затегна още повече. Големи групи конници редовно нахлуваха откъм Вакюн и Мимбре и унищожаваха всичко живо по пътя си с преднамерена жестокост. Въпреки огромните ми усилия, гражданската война в Арендия започна точно от мястото, на което я бяхме овладели. Онова, което се наричаше „Мирът на Поулгара“, безвъзвратно се разпадна.

С течение на времето обстановката в Астурия ставаше все по-обезнадеждаваща. Мимбратските рицари на Королин препускаха постоянно из плодоносните западни и южни краища на Астурианското херцогство. Стрелците на васитите, които бяха също толкова умели, колкото и техните астуриански противници, избиваха всичко, което се движи покрай източната граница на Астурия. Отпървом тези изблици на безпричинна жестокост изглеждаха случайни, но когато смъмрих Алеран, че възобновява войната, той ме погледна невинно, както само арендите умеят, и рече:

— Ние не воюваме с Астурия, лельо Поул. Ние просто унищожаваме реколтата им. Когато започнат да измират от глад, те сами ще се справят с Нерасин.

Това беше жестока и брутална война, но пък никой не твърди, че войните са особено приятни.

Нерасин ставаше все по-отчаян, колкото повече намаляваше храната по трапезите във Во Астур. Решението, което той взе, за да се спаси от тази ситуация, беше съвсем логично, но въпреки това аз не успях да го предвидя.

Всичко стана в една бурна и дъждовна нощ. Реших да остана вкъщи, вместо да ходя до двореца. Дълго и лениво лежах във ваната и се оттеглих рано в леглото с книга в ръка.

Минаваше полунощ, когато бях грубо събудена от вика на Килан. Моята камериерка — по-малката сестра на Килан Рана — с всички сили се опитваше да не му позволи да влезе в спалнята, а той настървено я избутваше от вратата.

Измърморих нещо, което не бих написала на хартия, изхлузих се от леглото и навлякох халата си.

— Какво става тук? — попитах ядосано, отваряйки рязко вратата на стаята си.

— Всичко е заради малоумния ми брат, милейди — отвратена рече дребничката и крехка Рана. — Хич няма и да се учудя, ако е пиян.

— Махай се, Рана — каза Килан. — В двореца става нещо, лейди Поулгара — обърна се към мен той. — Най-добре е да се облечеш. Пратениците на херцога чакат в приемната.

— Какво се е случило, Килан?

— Проклетите астурианци са отвлекли сина на Негова Светлост, милейди, и херцогът моли незабавно да отидеш в двореца.

— Кажи на пратениците, че идвам веднага — отвърнах. После хлопнах вратата зад себе си и започнах да си навличам дрехите, мърморейки люти клетви. Нерасин не веднъж беше доказвал, че не се спира пред нищо. Как можах да не предвидя следващия му ход!

Похищенията отдавна играят съществена роля в международната политика, както Гарион и Се’Недра могат да потвърдят. Но отвличането на двегодишния син на херцог Алеран от двореца във Во Вакюн беше първият случай, с който се сблъсквах. Върху леглото на малкия Катандрион имаше оставена бележка и тя беше достатъчно недвусмислена. В нея се казваше, че ако Алеран не се оттегли от източната граница на Астурия, той никога повече няма да види сина си жив. Майесерел беше изпаднала в истерия, а и Алеран не беше в по-добро състояние, затова нямаше никакъв смисъл да говоря с тях. Снабдих дворцовите лекари с необходимите билки, които биха могли да повалят и кон, а сетне проведох един дълъг разговор със съветниците на младия херцог.

— Нямаме голям избор — казах накрая. — Постъпете така, както пише в бележката. После пратете депеша на херцог Королин във Во Мимбре. Кажете му какво се случи тук и го предупредете, че аз ще се погрижа за всичко. Искам вие да стоите настрана. Ще се оправя и сама и не искам някой ентусиаст доброволец да ми обърка плановете.

После се върнах у дома, за да размисля на спокойствие.

Едно светкавично решение на този случай би било твърде просто, но щеше да има краткотраен ефект. Накратко, не се бях натъквала на други „надарени“ като мен, затова не би било никак трудно да открия къде държат малкия Катандрион. Но после трябваше да се притаим и да чакаме следващия ход на Нерасин. И така, реших да сторя нещо, което задълго щеше да държи влага на така наречения херцог на Астурия. Неговото убийство би приключило успешно въпроса, разбира се, но после щеше да се наложи да се справим и с наследника му. След онова, което Нерасин направи с Асрана и Мандорин, аз вече не държах особено той да остане жив. Но развитието на събитията и загадъчното подмятане на майка, че един ден ще имам нужда от него, ме караха да размисля как да го принудя да ми играе по свирката до края на дните си и да му осигуря да доживее щастлива старост чак до осемдесет. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че спасението на сина на Алеран и „възпитаването“ на Нерасин нямаше да бъдат две отделни задачи, а щяха да са съчетани в едно.

Наемниците на Нерасин можеха да скрият момчето където си пожелаят, но това не беше толкова важно. Във Во Астур можех да разбера всичко, което ми е необходимо, без да изсичам вековния лес, търсейки безнадеждно под дърво и камък. Щом веднъж стъпех на врата на Нерасин, можех да уредя връщането на детето, без да застрашавам живота му или пък да унищожавам половината астурианска гора.

Другата ми грижа стоеше чинно пред вратата на библиотеката, точно когато се наканих да тръгвам. Червената му брада се беше наежила, ръцете му стояха решително кръстосани на гърдите, а лицето му беше като изсечено от камък.

— Няма да те оставя да тръгнеш сама, госпойце — категорично заяви той.

— О, Килан, не ставай смешен — казах му. — Няма да се излагам на никакви опасности!

— Няма да заминете сама!

— И как мислиш да ме спреш? — попитах меко.

— Ще подпаля къщата.

— Няма да го направиш!

— Вие само опитайте!

— Добре тогава, Килан — рекох, престорвайки се, че отстъпвам, — щом настояваш толкова…

— Настоявам — наежи се отново той. — А сега отивам да оседлая конете.

— Няма да пътуваме с коне — казах. — Ела да слезем в градината.

— Че за какво пък ни е това?

— Ще видиш.

Той стоеше до един розов храст, окастрен за през зимата, и ме наблюдаваше неспокойно. Май вече си даваше сметка, че е прекалил с натиска върху моите чувства.

Прокарах Волята си през неговото съзнание и я освободих. Признавам, не беше никак лесно. Доколкото си спомням, тогава за първи път пронизвах с Волята си нечие чуждо съзнание. Когато процесът приключи, аз грабнах един камък и внимателно го сложих върху опашката на една малка полска мишка, побрала цялото тяло и съзнанието на Килан. Имаше опасност промяната да го накара да се държи доста истерично, а аз нямах време да си играя на криеница с него.

Писъкът му беше покъртителен, а очичките на малкото създание почти изскочиха навън от орбитите. Аз обаче незабавно потиснах надигащото се в мен съчувствие. Все пак Килан сам си изпроси това.

Бързо се превърнах в сокол, а неговото цвърчене стана пронизително. Взех пищящия мишок внимателно в ноктите си, избутах камъка, който затискаше опашката му, и полетях към Во Астур.

Полетът поне за мен не беше тежък. Като се издигнахме на няколко десетки метра от земята, Килан престана да цвърчи, но тялото му ужасно се тресеше.

Стигнахме Во Астур по обед. Кацнах върху парапета на крепостната стена и забелязах, че наоколо нямаше жив човек. Това беше сигурен знак, че дисциплината е доста хлабава. Никак не го одобрих, макар да беше в наша полза. Астурия беше на прага на война, все пак, и отсъствието на стражи по наблюдателниците беше признак за непростима немарливост. Все още държейки треперещата мишка в единия крак, аз заподскачах към пустата наблюдателница в югоизточния ъгъл на крепостната стена и там отново преобразих себе си и Килан. Той продължи да ме гледа с ужас и да цвърчи, дори след като върна човешкия си образ.

— Престани вече — срязах го остро. — Отново си човешко същество и можеш да говориш. Недей да цвърчиш!

— Никога повече не правете с мен това — изхърка той.

— Идеята беше твоя.

— Изобщо не съм споменавал такова нещо.

— Каза, че на всяка цена ще дойдеш с мен. Е, аз изпълних желанието ти. Затова престани да се оплакваш.

— Ама че ужасно нещо преживях!

— За мен пък беше ужасна заплахата ти да ми подпалиш къщата. Съвземай се по-бързо, Килан, защото работа ни чака.

Наблюдавахме скрити в тясната караулка, докато стражите, които се виждаха тук-там около парапета на крепостната стена, не се събраха накуп в най-отдалечения край около приканващо потракващите зарове. Тогава без бързане, за да не привлечем вниманието върху себе си, ние се прокраднахме по многобройните стъпала към горните етажи от двореца на Нерасин. Все още помнех разположението на палата, затова с Килан успяхме незабелязано да се вмъкнем в прашната и занемарена библиотека. Със сигурност тук беше най-безопасното място в двореца — по онова време научната работа и четенето не бяха на почит във Во Астур.

Постепенно слънцето взе да залязва и над града падна мрак. Шумът, който долиташе от тронната зала, показваше, че астурианците празнуват. Явно Нерасин беше сторил нещо, заслужаващо особена гордост и привържениците му — в по-голямата си част негови роднини — гръмко изразяваха своето одобрение. Сигурно се надяваха, че хитроумният му план ще подобри като с магическа пръчка положението във Во Астур. Предположих, че най-вероятно ядат и пият. Това е основната грешка при всеки опит да се подчинят групи от хора. Който е ял и пил за твоя сметка, после едва ли ще склони да гладува заради теб.

Килан пазеше вратата, докато си припомнях детайлно дисекцията, която някога аз и моят учител Балтен извършвахме на Острова на бурите. Исках да се убедя, че един наистина прост орган ще убеди Нерасин да ми сътрудничи.

Мисля, че беше около полунощ, когато група шумни астуриански аристократи излязоха с клатушкане от тронната зала и се запрепъваха по стълбите нагоре. Те стовариха полуприпадналия Нерасин в ръцете на стражите пред владетелските покои и се пръснаха по коридорите, припявайки неприлична пиянска песен.

Двамата с Килан продължихме да изчакваме подходящ момент.

— Аз ще убия когото трябва, госпойце — прошепна моят приятел. — Не ща да си цапаш хубавите ръце с астурианска кръв.

— Никого няма да убиваме, Килан — отвърнах остро. — Просто ще дам някои съвети на Нерасин, това е всичко.

— Да не мислиш, че той ще послуша?

— Ще ме послуша, Килан, можеш да бъдеш сигурен.

— Ще ми е много интересно да видя как точно ще стане това, госпойце. — Той грабна един масивен стол и много бавно започна да го кърши на части. Подбра един от краката му и замахна с него във въздуха няколко пъти. — Това ще ни свърши работа — заключи той, показвайки заплашително импровизираната сопа.

— За какво ти е тоя кривак? — попитах.

— Все ще ни е нужно нещо, с което да приспим стражата.

— Стражите няма да ни създават грижи.

— За всеки случай ще държа тоягата готова.

— Щом това те кара да се чувстваш по-спокоен — примирих се аз. После се ослушвах известно време край вратата. В двореца се беше възцарила тишина. Само тук-таме се чуваше тропане на врати, взривове от внезапен смях и откъслечни пиянски провиквания. Открехнах вратата и погледнах двамата стражници, които подпираха с отегчен вид стената пред спалнята на Нерасин. „Заспете!“, промърморих леко към тях и само след миг те вече бяха проснати на пода, хъркайки гръмогласно от двете страни на вратата.

Само след минута двамата с Килан бяхме в покоите на Нерасин. Той хъркаше, проснат на балдахиненото легло и разсъблечен само наполовина. Забелязах, че босите му крака са много мръсни.

Килан тихо затвори вратата след нас.

— Да го събудя ли? — изшептя той.

— Още не — отвърнах. — Най-напред ще го отрезвя, а после той сам ще се събуди. — Внимателно проучих проснатия на леглото мъж, който наричаше сам себе си „херцогът на Астур“. Беше среден на ръст, имаше голям нос като патладжан и малки хлътнали очички, а брадичката му издаваше слаб характер. Косата му беше тъмна, рядка и безразборно разпиляна. Изобщо не можеше да се каже, че е чист и спретнат, а дъхът му напомняше на вонята от току-що разкопан гроб.

Започнах много внимателно мислено да изследвам вътрешностите на спящия, стигнах до стомаха и предпазливо проследих линията му чак до долната част. После протрих стомашната стена, докато в нея се отвори дупка. Стомашният сок на Нерасин щеше да свърши останалото. Сетне, като внимавах да не действам прекалено рязко, аз пресуших онова, което беше изпил тази вечер. Щом се убедих, че вече може да усети пожара, който подпалих в стомаха му, аз разслабих мускулите в гърлото, така че да не може да крещи. Поне не толкова силно, че да го чуят останалите.

В този миг херцогът на Астурия внезапно се събуди. Ако се съди по неговото разочаровано изражение, явно безмълвното викане не му беше по сърце.

— Добър вечер, Ваша Свтлост — любезно го поздравих. — Не мислите ли, че времето е твърде меко за този сезон?

Нерасин се сви на топка, притискайки стомаха с всички сили, и се опита да изтръгне от гърлото си поне слаб писък.

— Нещо не е наред ли, скъпо момче? — наведох се над него с престорена загриженост. — Сигурно сте яли или пили неподходящи храни и напитки. — Поставих ръка върху потното му чело. — О — продължих, — явно не е причинено от храната. Я да помисля малко.

Постарах се да изобразя максимално прилежание, докато моят „пациент“ се мяташе в леглото. После плеснах с ръце, сякаш мисълта току-що ми е хрумнала.

— Разбира се, че е това — възкликнах. — Как не се сетих още в началото! Та то е толкова очевидно! Вие сте се държали като лошо момче, Ваша Светлост. Направили сте нещо, от което ужасно се срамувате. На малкото ви стомахче нищо му няма. Всичко идва от гузната съвест. — При тези думи пропуснах нова доза стомашен сок през дупката в стомаха му.

Този път той успя да издаде жално скрибуцане или поне на мен така ми се стори. Но не съм много сигурна, защото точно тогава се изтърколи от леглото и взе да се тръшка по пода. Скрибуцането може да е идвало и от чегъртането на ноктите му по дъските на пода.

— Помогни на Негова Светлост да се върне в леглото, Килан — наредих на ухиления си оръженосец. — Искам да видя как мога да облекча болките.

Килан надникна под леглото, напипа лакътя на Нерасин и го измъкна. После здраво подхвана гърчещия се астурианец и небрежно го друсна на леглото.

— Позволете ми да се представя, Ваша Светлост. Името ми е Поулгара. Сигурно сте чували за мен.

Той дори спря да шава, а очите му изхвръкнаха.

— Поулгара Магьосницата? — прошепна той с ужасен вид.

— Лечителката — поправих го аз. — Вашето състояние е много сериозно, херцог Нерасин, и ако не постъпите така, както аз кажа, не гарантирам, че ще оцелеете. Най-напред ще пратите вест на своите хора, които държат сина на херцог Алеран. Наредете им да донесат момчето незабавно тук. — А после, за да съм сигурна, че правилно е разбрал думите ми, аз отново пуснах доза стомашен сок в неговите изгарящи от болка вътрешности. Той тутакси се усука в сложен възел и стана много сговорчив. Над леглото му висеше звънец и той едва не го изтръгна, докато трескаво призоваваше слугите. Даде заповедите си с дрезгаво шептене и падна безсилен в леглото, облян в мъченическа пот.

— Ето — казах с майчинска загриженост, — сега усещаш ли как ти поолеква? Много съм доволна колко бързо се възстановяваш. Не след дълго ще се изправиш на крака. А докато чакаме хората ти да донесат малкия Катандрион, можем да пристъпим към останалото, което ще ти помогне да не се разболееш отново. Нали не искаш това да се повтори пак?

Той отчаяно взе да клати глава.

— Това лято както обикновено Съветът на арендите се събира на Големия панаир. Мисля, че трябва да направиш всичко по силите си, за да участваш в него. Много е важно за твоето здраве, ако ме разбираш правилно. Освен това, за да не се повтори кризата, повикай обратно във Во Астур всичките си шпиони, наемни убийци и останалите, които предизвикват бедите в Арендия. Всеки нов заговор или други черни мисли ще те удрят право в стомаха. Този орган е много деликатен и болката ще те покоси само при мисълта да постъпваш непочтено. Това може малко и да наруши навиците ти, но пък ще влезеш в историята като най-честния човек, раждан някога в херцогство Астурия. Няма ли да се гордееш с това?

Той се насили да изобрази усмивка на лицето си. „Чест“ беше хубава дума, но нейният смисъл беше съвсем непознат за херцог Нерасин.

— А сега трябва да почиваш — казах накрая. — Но преди това нареди на хората си хич и да не помислят да ни спират, когато двамата с моя приятел вземем малкия Катандрион и го отнесем обратно у дома при родителите му. Уверена съм, че само мисълта за щастието на това малко момченце изпълва сърцето ти с радост. Освен това вярвам, че и през ум не ти минава да ми попречиш, нали?

Този път той толкова силно закима с глава, че едва не скърши врата си.

Малко след зазоряване някакви мърляви главорези донесоха сина на Алеран в покоите на Нерасин.

— Лельо Поул! — извика радостно момченцето и се втурна към мен на пъргавите си крачета. Вдигнах го на ръце и го притиснах силно до гърдите си.

Нерасин нареди да доведат коне за мен и Килан и прати хора, които да ни придружат до границата на васитите.

— След време болката в стомаха му ще премине ли, милейди? — попита Килан, докато се отдалечавахме от мрачната гранитна грамада, известна под името Во Астур.

— Така ще изглежда, Килан — отвърнах. — Най-вероятно ще се наложи да я предизвикам още няколко пъти, докато Нерасин влезе в правия път. Сигурно след няколко месеца пак ще се опита да извърши някоя подлост и тогава ще подпаля стомаха му. После ще изчака известно време, преди да опита отново, но аз пак ще му дам знак. Нерасин е мошеник, който не се спира пред нищо, затова вероятно ще трябва да му напомням за неговата „болежка“ поне дузина пъти, докато най-накрая проумее, че трябва да се държи прилично. В резултат на това над Арендия ще цари мир още няколко поколения наред. След това кой знае какво ще стане!

Деветнадесета глава

Беше по обед, когато влязохме през портите на Во Вакюн и върнахме малкия Катандрион на неговите обезумели от тревога родители. Те не знаеха как да ни благодарят и слушаха като омагьосани разказа на Килан.

— Мисля, че сега спокойно можеш да изтеглиш стрелците си от Астурия, Твоя Светлост — казах накрая на Алеран. — Войната свърши и вече няма нужда да устройваш засади на кравите и свинете. Херцог Нерасин получи просветление и вече ще се държи почтено и добросъседски.

— Не можеш да имаш вяра на този човек, лельо Поул! — възпротиви се Алеран.

— Извинете се на милейди, Ваша Светлост — намеси се Килан, — защото тоя калпазанин Нерасин прави това, което му нареди лейди Поулгара, независимо дали то е „спри да воюваш“ или пък „моли се за милост“. Най-напред му оплете карантията и той квичеше като прасе всеки път, щом тя опънеше възела.

— Наистина ли го направи, лельо Поул? — невярващо попита Алеран.

— Килан се изрази доста цветисто, Алеран, но ти си го знаеш какъв е той. Думата „карантия“ не е най-точната, но иначе описанието му е сравнително достоверно. От сега до края на живота си Нерасин ще се гърчи в нечовешки мъки, щом си позволи да направи нещо, което не одобрявам. Най-добре е да уведомиш Королин, че войната е свършила, а после усъвършенствайте добрите си обноски, защото Нерасин ще участва в съвета ни това лято.

— Какво?! — избухна Алеран. — След всички престъпления, които извърши?!

— Алеран, скъпи, нали не си забравил, че точно затова организираме ежегодните си срещи? Най-добре е да разрешите споровете и враждите около масата, отколкото на бойното поле. Независимо дали ти харесва или не, Нерасин е владетел на Астурия, ето защо трябва да участва в срещата ни също като вас двамата с Королин.

— Аз бих се вслушал в тоя съвет, Ваша Светлост — предпазливо рече Килан. — Тя знае много добре как да бръкне във вътрешностите на човек, затова на Ваше място хич не бих помислил да й противореча. — После сви рамене. — Макар че коремът си е Ваш и можете да постъпвате както ви хрумне.

(Не беше ли цяло съкровище този човек!)

Срещата на Съвета на арендите това лято мина доста напрегнато. Но Нерасин се държа раболепно, хвърляйки ми от време на време нервни погледи. Королин и Алеран се държаха подчертано любезно с него, но явно и двамата крояха нещо. Това ме караше да се чувствам неспокойна и аз не ги изпусках от очи. Аренд, който има някаква тайна, може и да я опази, но не е по силите му да скрие факта, че е замислил нещо. По всичко личеше, че Алеран и Королин са се сговорили тайно.

Деловата среща не продължи дълго. През цялото време херцозите на Вакюн и Мимбре диктуваха мирните условия на Нерасин. Когато всичко свърши, Алеран стана на крака.

— Господа — обяви доста официално той, — дойде време да изразим дълбоката си благодарност към тази, която ни направляваше по трънливия път към мира. — После се обърна към мен. — Не бихме приели отказ, лейди Поулгара, тъй като това е нашето окончателно решение. В Арендия винаги е имало три херцогства. Херцог Королин управлява Мимбре, херцог Нерасин владее Астурия, аз правя всичко по силите си, за да съм достоен за трона на Вакюн. Провъзгласявам, че от днес нататък херцогствата в нашата бедна Арендия вече са четири и последното принадлежи на теб. Приветствам те сред нас, Твоя Светлост. — После огледа всички присъстващи в шатрата. — Приветствайте Нейна Светлост лейди Поулгара, херцогинята на Ерат!

— Слава на Поулгара! — изправиха се на крака и извикаха в един глас събралите се в пъстрата шатра, после паднаха на колене и сведоха глави пред мен.

Това вече ме свари неподготвена. На мига можех да изредя поне дузина причини, поради които не съм подходяща за този ранг, но заявлението на Алеран, че това така или иначе е решено, ме накара да замълча. Щом са си наумили да ми прикачат „Ваша Светлост“, тогава не ми оставаше нищо друго, освен да благодаря. Поклоних се дълбоко в отговор и те бурно ме поздравиха.

— Господа — обърнах се на свой ред към тях, — тази неочаквана чест ме задължава, затова ще дам всичките си сили, за да бъда достойна за вашето доверие. — Сетне, понеже те явно жадуваха да чуят слово, аз призовах красноречието си и не млъкнах близо час. Когато забелязах, че очите им взеха да се оцъклят, постепенно взех да се приближавам към края на речта и според обичая бях приветствана със ставане на крака.

Херцозите ми връчиха богато украсена грамота, подписана от тримата, която удостоверяваше моята титла. Като добавка към нея получих и карта на границите в моето херцогство, описани с изключителна прецизност до най-дребната подробност. Нямах време да изчета буква по буква всичко, защото точно тогава започна пирът в моя чест. Доколкото успях да схвана от един бърз поглед, херцогството ми се намираше в южната част на днешна Сендария. Дадох документа на Килан, за да го пази, а сетне се впуснах в шеметната вихрушка на празненството по случай основаването на четвъртото арендско херцогство.

Късно през нощта най-сетне се добрах до моята шатра и заварих Килан да седи край масата, осветена от две свещи. Пред него лежеше картата на Сендария и свитъкът с описанието на границите на херцогството ми. Погледът му беше доста объркан.

— Видя ли това, Твоя Светлост? — попита той.

— Ами те всъщност не ми оставиха много време, Килан — отвърнах.

— На твое място не бих се наел да обиколя херцогството за един ден — каза. — Нито пък за една седмица. Май ще се загубиш във владенията си, Твоя Светлост. — Той постави длан върху картата. — Опитах се да очертая границите, колкото се може по-точно. Излиза, че или херцозите са си загубили ума, или пък някой, пиян до козирката, е правил описанието в този свитък. Виж сама, милейди. Очертал съм границите с червено. — И той ми подаде картата.

Аз погледнах какво се е получило.

— Но това е нелепо! — възкликнах при вида на херцогството си. — Да вървим при Алеран, искам да ми обясни какво означава всичко това.

Алеран го прие много спокойно. Той хладнокръвно огледа начертаното от Килан.

— Мисля, че всичко си му е наред, лельо Поул — каза накрая. — Какво те смущава? Можем да ти дадем и още земя, стига да пожелаеш.

— Алеран — натъртено започнах аз, опитвайки се да овладея раздразнението си. — Това обхваща почти половин Сендария!

— Е, и?

— Какво искаш да кажеш с това „Е, и“? Излиза, че владението ми се простира от Селин до езерото Камаар!

— Виждам, че е така. Наистина не ти дадохме никакъв излаз на море. Ще имаш ли нещо против да вземеш брега, който е между Сендар и Камаар? Вярно, че е много мочурлив, но крепостните ти селяни ще пресушат тресавищата. Искаш ли и този остров до западния бряг?

— Крепостни селяни ли?! — едва успях да простена.

— Разбира се. Те вървят заедно със земята, лельо Поул. Щом се върнем във Вакюн, ще пратя вестоносци при васалите и ще им наредя да дойдат и да ти се закълнат във вярност.

— Васали?!

— Естествено. Да не си си помислила, че те пращаме в някаква дива пустош? — Той се прокашля леко смутено. — Всъщност, лельо Поул, аз осигурих земята за твоето херцогство. Не зная кой от предците ми е завладял тази земя, но признавам, тя е много повече, отколкото бих могъл да управлявам. Май излиза, че не е точно подарък — давам нещо, от което самият аз искам да се отърва.

— Това би отнело част от блясъка на новата ми титла — съгласих се аз.

— Така е, много съжалявам. Хората там са доста странни. Сендария е неспокойна земя още от незапомнени времена, затова почти всички нейни обитатели са пришълци от другаде. В нея са смесени различни раси и населението не е чисто арендско. Не зная как бих могъл да се оправям с тях. Но ти си много по-мъдра, затова съм сигурен, че ще се справиш. Твоите васали, обаче, са аренди васити, затова с тях няма да имаш никакви проблеми. — Той доби леко виновен вид. — Сигурно си забелязала, че задържах за себе си Дарине, Мурос и Камаар. Не искам да ме помислиш за свидлив, но наистина имам нужда от приходите на тези три града. Напоследък хазната съвсем се изпразни. — После леко се усмихна. — Обзалагам се, най-напред си помислила, че ти връчваме само титла без никакво покритие, нали, лельо Поул? Колкото по-бързо се отървеш от тези мисли, толкова по-добре! Имаш на разположение истинско херцогство на север от река Камаар и можеш да правиш с него каквото си пожелаеш. — Усмивката му стана самодоволна. — Сега ти най-сетне ще разбереш на какво ежедневно тегло е подложен всеки от нас тримата. На твое място не бих бързал да благодаря за оказаната чест. Най-напред изчакай да мине малко време. Земята и всичко, което върви с нея, е голяма отговорност, лельо Поул. Понякога даже се превръща в тежко бреме.

Забелязах, че той пропусна да отбележи стратегическото разположение на херцогство Ерат. Астурия създаваше най-много грижи на Арендия през последните векове. Сега Королин, Алеран и аз обграждахме това херцогство от всички страни и бяхме постоянна заплаха за непочтените планове на Нерасин и неговите наследници.

Щом се върнахме обратно във Во Вакюн, аз поех на север, за да огледам новото си владение. Категорично отклоних предложението на Алеран за въоръжена охрана. Исках да разбера какво наистина става там и не желаех рицари, пиконосци и фанфари да огласяват пристигането ми. Препуснахме през Мурос, поехме по пътя за Султурн и щом се отклонихме покрай северния приток на река Камаар, попаднахме в Ерат.

— Земята ти е много плодородна, милейди — отбеляза със задоволство Килан на втория ден след като прекосихме реката, — пък и водата е в изобилие. Ако стопанството се управлява добре, можеш да станеш страшно богата, да го знаеш.

Точно в този момент оглеждах струпаните по брега схлупени колиби, направени от плет и измазани с кал, затова не обърнах голямо внимание на прогнозите на приятеля си.

— Това крепостни ли са? — попитах, сочейки към мизерните убежища.

— Прилича на крепостно селце — съгласи се той.

— Нека се скрием в горичката пред нас — казах. — Искам да разгледам по-отблизо.

— Щом сте видели едно селище на крепостни селяни, значи познавате всички останали, милейди — безразлично отвърна той.

— Там е работата, Килан, че не съм виждала нито едно досега.

Когато стигнахме горичката, аз слязох от коня и се превърнах във врабче. Започнах да кръжа над колибите и да разглеждам. Вътре не се виждаше никаква покъщнина, нито пък нещо, което да наподобява огнище. Вместо това във всяка от колибите имаше изкопана в пода дупка, пълна с пепел и овъглени съчки. В ъгъла се виждаше купчина парцали, която явно служеше за общо легло. Наоколо се скитаха няколко мършави кучета и деца, които не бяха по-охранени от тях.

Продължих да летя към близките ниви, където сварих няколко парцаливи и мръсни хора, които ровеха земята с груби и примитивни земеделски оръдия. Те бяха надзиравани от конник със сурово лице и камшик в ръката.

Върнах се при Килан и приех човешкия си образ.

— Това трябва да се премахне — казах твърдо.

— Селото ли? Вярно, че не е приятна гледка, но крепостните все някъде трябва да живеят.

— Не говоря за селото, Килан, а за крепостничеството изобщо.

Той примигна неразбиращо.

— Цялата ни уредба се държи на него, милейди.

— Тогава просто ще променя уредбата. Ще отложим това за по-късно, но ти не забравяй какво ни предстои. Няма да прекарам живота си на гърба на крепостни селяни.

— Крепостните селяни не са роби, милейди — възрази той.

— Брей, така ли било! Някой ден сигурно ще ти позволя да ми обясниш разликите, но сега трябва да продължим, Килан. Кой знае какво още ни предстои да видим.

Спирахме често в закътани и отдалечени места. Аз се превръщах в птица, за да огледам на спокойствие какво всъщност се крие под повърхността на привидно спокойното ми владение. Крепостниците водеха мизерно съществувание. Аристократите тънеха в охолство, харчейки — или по-точно пропилявайки — парите, изкарани с пот от нещастните селяни. Разбрах, че подчинените ми благородници са глупави, жестоки, мързеливи и нахални. Това никак не ми хареса. Май трябваше да променя и тях.

Преминахме Медалия и се отправихме към Селин, после поехме на изток към Ерат. Все по-трудно удържах гнева си. Знаех, че видяното не е по вина на Килан, но той беше единственият наоколо, на когото можех да си излея яда. Не мисля, че за него пътуването беше особено приятно.

Както се оказа, Ерат беше крайно неподходящ за столица. През вековете Северна и Централна Сендария толкова често са минавали от ръка на ръка, че архитектурата на града беше тюрлюгювеч от взаимно изключващи се стилове. За да заприлича на нещо, Ерат трябваше най-напред да бъде сринат със земята, а после построен наново. На всичкото отгоре той се намираше върху мочурливия северен бряг на езерото. Каквото и да построиш в едно тресавище, то ще прилича на който и да е град в блатата на Драсния.

Още веднъж приех образа на птица и погледнах на всичко отвисоко. Мястото, което ми хвана око, беше на южния бряг на езерото при устието на една пълноводна река, която поддържаше нивото на водоема. Там се простираше тучна долина, покрита с тъмнозелена трева. В далечината, на изток от нейните гористи хълмове, се издигаха заснежените върхове на Сендарските планини. Наоколо не се забелязваха никакви селца или пътища. Всичко беше девствено чисто и чакаше само някой да го превърне в истинско райско кътче. Оттам бих могла да наблюдавам изгрева на слънцето над Сендарските планини и залеза му във водите на езерото.

Влюбих се от пръв поглед в тази долина. Тя се намираше на около шест левги северозападно от Горен Гралт и близо десет левги североизточно от мястото, където днес е фермата на този благ човек на име Фалдор.

Килан проучи внимателно участъка, който избрах. Мисля, че се опитваше да открие някакви недостатъци, но най-накрая се предаде.

— Става — призна неохотно.

— Става ли? — възмутих се аз.

— Е, може и да е малко по-добро от „става“. Ако имаме достатъчно време, ще направя няколко скици. Вече имам наум три места, където може да се издига къщата. Щом имаш тези рисунки, като се върнем във Во Вакюн цяла зима можеш да се дърлиш с мен.

Вече бях решила къде искам да се намира моята къща, но не желаех грубо да налагам мнението си. Ето защо оставих Килан да си поиграе с рисунките, докато аз обхождах долината и горичките наоколо.

Върнахме се във Во Вакюн чак късно наесен. По това време призованите от Алеран васали бяха откликнали на поканата му и от месец нетърпеливо ни чакаха в палата.

— Те никак не са доволни, лельо Поул — предупреди ме Алеран. — Семействата им векове наред са се клели във вярност на моите предци, а сега аз ги изоставям като стари седла или скъсан чифт дрехи. Надявам се постепенно да ги поуспокоиш.

— Може и така да стане — отвърнах. — Но най-напред се каня да направя някои промени, Алеран, при това основни. Ето защо не мисля, че ще стана особено популярна сред тях. Моите васали са аренди и вярвам, че вече са обидени до смърт задето новият им суверен е жена. Нямам намерение да се правя на по-мила и добра, отколкото съм по природа.

— Това си е твоето херцогство, лельо Поул. Можеш да го управляваш както намериш за добре. Кога ще се състои церемонията?

— Каква церемония?

— Всеки от тях трябва да ти се закълне във вярност, след като аз ги освободя от дадената пред мен клетва.

— А, имаш предвид предаването на собствеността.

— Доста грубо се изразяваш, лельо Поул — забеляза той, но след кратка пауза допълни: — Но затова пък е доста точно. Ако не възразяваш, ще го направим в тронната зала. След церемонията ще се поослушам и ще преценя дали ти е нужна армия, за да смажеш бунтовниците.

— Виждам, че днес си голям куражлия, а, Алеран? — рекох злъчно.

Както и очаквах, церемонията в тронната зала си беше чиста формалност. Но арендите обожават почестите й официалните ритуали, затова тази част мина като по мед и масло. Аз се кипрех върху трона на Алеран с корона на главата и хермелинова наметка, цялата потънала в кралско достолепие. След като всичките ми васали един по един се врекоха да ми служат, да ме поддържат и да ме защитават дори с цената на живота си, благосъстоянието и святата си чест, аз благоволих да им дръпна една реч, само за да осмисля този ден. Оставих настрана „високия стил“ и всички архаизми и подходих направо към темата.

— Сега вече сме едно голямо семейство, господа — започнах, — и още в самото начало ще трябва да установим някои нови правила. Според обичая сте плащали десятък на херцог Алеран заради честта да му служите и да управлявате неговите земи, които той услужливо ви е предоставил за ползване. Не бих казала, че херцог Алеран е лаком, но си мисля, че толкова много пари на мен няма да ми трябват. Затова предлагам да намалим наполовина десятъка ви за няколко години напред и да видим как ще подейства това.

Васалите ме аплодираха близо четвърт час за тази щедрост. Някои дори се разхълцаха от вълнение. Е, простено да им е, те все пак бяха аренди. Когато отново се възцари тишина, аз продължих:

— И щом като няма да хвърляте вече толкова пари за десятъка, защо не подобрите малко положението на вашите крепостни? Аз намалих наполовина таксите, затова и вие може да намалите наполовина стоките и труда, които изисквате от своите селяни.

— Какво?! — почти изкрещя един здравеняк с червено лице, мисля че името му беше Лагерон.

— Проблеми със слуха ли имате, милорд? — попитах. — Казах само, че ще изисквате четвърт работен ден от тях и ще им оставите всичко, което са произвели. Гладна мечка хоро не играе, нали така?

Един от останалите барони смушка Лагерон в ребрата и му зашушна нещо на ухото. Възмутеното изражение на недоволника постепенно омекна, а погледът му стана лукав. Бях готова да се обзаложа, че бароните вече бяха решили да се правят на глухи и да не спазват моите нареждания.

— Искам да съм сигурна, че правилно сте ме разбрали, господа — рекох. — Вярвам, че всички сте чували разни небивалици за мен. — Усмихнах се — Нали никой не хваща вяра на тези приказки? — Те се разсмяха. Постепенно прогоних усмивката от лицето си и направих една от гримасите, с които баща ми сплашваше хората. — Е, крайно време е да им повярвате — казах заплашително. — Независимо колко невероятно ви се струва онова, което чувате за мен, ще се уверите, че реалността е къде-къде по-страшна. Дори за миг не помисляйте, че можете да се измъкнете от моите заповеди. Имам начин да разбера какво правите във всеки момент. Ако някой от вас си позволи да наруши наложените от мен ограничения, ще го приема като престъпване на клетвата, която току-що ми дадохте. Той ще бъде наказан най-строго и изхвърлен от неговото имение с една риза на гърба, а собствеността ще стане моя. Имам очи навсякъде, господа, и ще се наложи да ми се подчинявате. Или пък до края на живота си да бродите като бездомни скитници.

Оставих ги известно време да проумеят казаното, а после отново заговорих с разумен и уравновесен тон.

— Промяната в управлението винаги води до разкол и политически смутове, господа. Всичко ще тръгне по старому толкова по-рано, колкото по-скоро привикнете към моите малки хрумвания. Ако някой от вас обаче мисли, че аз съм твърде неудобна и създавам единствено главоболия, няма да настоявам да остава верен на дадената клетва. Можете да напуснете херцогство Ерат, когато пожелаете. А ако откриете начин да вземете със себе си своите земи или къщата, можете да ги отнесете със себе си. Според мен обаче дори баща ми не е способен на такова нещо. Ето защо имотите ви ще трябва да останат под мое владичество. Нека го кажа съвсем ясно — аз съм на власт и аз определям правилата. Има ли някакви въпроси?

В залата цареше угнетяваща тишина и никой не понечи да надигне глас. Въпреки това херцог Алеран тутакси мобилизира войската си и я прати към южния бряг на река Камаар.

— Това изобщо не е било необходимо, Алеран — казах му седмица по-късно, когато открих какво е сторил. — И сама мога да се оправя.

— Постъпих така само от предпазливост, лельо Поул — отвърна той. — Щом войската е там, хора като Лагерон ще стоят мирно. Познавам бароните и зная какво би ги накарало да кротуват.

Свих рамене.

— Твоя работа, Алеран — казах. — Нали ти плащаш на всички тези войници. После не ми пращай сметките.

— Королин и Нерасин обещаха да помогнат при покриването на разноските, лельо Поул, а ако стане нужда, да изпратят и техни войски. Всички искаме в твоето херцогство да цари мир.

— Готова съм на всичко, което би те направило щастлив, скъпи — рекох, потупвайки го нежно по бузата.

Освен десятъка от моите васалите, аз притежавах и обширни имения, които ми принадлежаха по право. Килан ми обясни, че почти една четвърт от херцогството е моя лична собственост. Все още бях решена да премахна крепостничеството и започнах с незабавното освобождаване на моите собствени селяни. Една от странните черти в тази противна на здравия разум система беше обичаят всеки избягал крепостник, който е успял да се укрие година и един ден, да се смята за свободен човек. Помислих, че ако крепостните получат свобода в моите имения, тогава съвсем скоро земите ми ще се видят като земния рай на останалите нещастници из херцогството. Смятах да установя строги правила за „ненарушаване“ пределите на моята земя, така че останалите барони да не сноват нагоре-надолу из нея и да преследват избягалата си собственост. Надявах се не след дълго всички крепостници из херцогството, способни да се движат на собствените си крака, да се установят за постоянно при мен. Нямаше да остане нито един човек, който да обработва земите на васалите ми.

— Тогава, щат не щат, ще дойдат с шапки в ръце да те молят за хора, които да им изорат нивите, да засеят зърното и да го ожънат — каза Килан.

— Точно това целя, Килан — отвърнах самодоволно. — А сега да се върнем на въпроса къде ще е разположена моята къща. Държа да е с лице към езерото, а от едната страна да граничи с реката. И още — искам да е построена върху хълм, така че да е на безопасно място по време на пролетните разливи.

Когато дойде пролетта, аз надзърнах в малкия си трезор, изкопан на тайно място в пода на моята спалня. Загребах и почти го изпразних от излишните за мен пари, а после пратих Килан на север да купи строителни материали, да наеме работници и да започне строежа.

Това лято бях твърде заета, за да наблюдавам непрекъснато строежа на новата си къща. По същото време издадох указ за освобождаването на моите крепостници, който хвърли в ярост свещениците на Чалдан. Арендското духовенство беше тясно обвързано с феодалната система. Поповете веднага надушиха опасността, която се криеше в съществуването на огромни земи, населявани от свободни селяни, които щяха да граничат със земите на църквата. Иззад амвоните от Селин до Султурн бях изобличена като „унищожителката“. Това прозвище обаче не доби широка гласност, защото проповедите — по очевидни причини — се държаха пред пустеещи църкви.

Първосвещеникът на Чалдан, който притежаваше огромно имение в Мимбре, се надигна чак до Во Вакюн, за да ме заплаши, че ако не отменя освобождаването на своите крепостни, ще ме отлъчи от църквата.

— Това ни най-малко не ме вълнува, Ваша Милост — казах му. — Знаете, че не съм последователка на религията на Чалдан. Моят Учител е неговият по-стар брат — Алдур. Защо не ги оставим да изяснят този въпрос помежду си. Следващия път като говорите с Чалдан, кажете му какво съм направила и го помолете да реши това с брат си.

Той изхвръкна от стаята, пръскайки слюнки от ярост.

Както обикновено, Съветът на арендите се събра към средата на лятото на Големия панаир. Забелязах, че ме гледат изпитателно, когато се настанихме около масата. Очевидно Королин, Алеран и Нерасин са очаквали да съм прекалено заета и почти обезумяла от новите си задължения, та да не мога да дойда на срещата.

— Имаш ли някакви проблеми, лельо Поул? — запита Алеран почти с надежда в гласа.

— Нищо чак толкова важно, че да ме спре — отвърнах, повдигайки рамене. — Васалите ми постепенно взеха да схващат, че когато кажа нещо, аз имам точно това наум.

— До мен стигнаха слухове, че си освободила крепостните в личните си имения — намеси се Королин. — Дали е било разумно да го правиш? Или пък се каниш да обработваш тези просторни земи чрез магия?

— За бога, не, Королин — отвърнах. — Ще наема бившите си крепостни да ги работят.

Очите му изхвръкнаха и той зяпна от изумление.

— Мигар наистина се каниш да даваш пари на крепостните? — възкликна.

— Освен ако те не искат нещо друго — отговорих. — Един охранен вол, например, или пък нов чифт дрехи. — Намръщих се леко. — Единственият проблем с парите е, че крепостните могат да броят само до десет. Или пък до девет, ако са си изгубили някой пръст. Така денят за плащане се превръща в кошмар. Сигурно ще трябва да помисля и за училища в именията си, за да дам на моите бивши крепостни основни познания по аритметика и да ги науча прилично да четат.

— Чудовищно! — не издържа Нерасин. — Не е възможно да учиш крепостните на четмо!

— Че защо? Едни образовани работници сигурно ще са по-полезни от неграмотните, не мислиш ли?

— Лейди Поулгара, по тези земи е имало много луди глави, които са оставили след себе си какви ли не подстрекателски писания. Ако крепостните могат да четат, те сигурно ще попаднат на тези документи и ще започнат революция!

— Революциите са много здравословни, Нерасин. Те прочистват атмосферата. Ти днес едва ли би седял на това място, ако навремето граф Мангаран, баронеса Асрана и аз не бяхме свалили от трона във Во Астур твоя чичо. Но щастливите работници не се бунтуват. Виж, ако започнеш да ги унижаваш, могат да те погнат с вилите. Това със сигурност обаче няма да се случи в моите владения.

— По-скоро бих си отрязал езика, отколкото да те съветвам как да постъпваш, лельо Поул — намеси се Алеран, — но не мислиш ли, че малко избързваш?

— Просто си чистя къщата, Алеран — отвърнах, — а тя е много разхвърляна и мръсна. Нямам намерение да оставям паяжини по ъглите само заради добрите стари времена.

По безизразните им погледи разбрах, че това, което казвам, влиза през едното ухо и излиза през другото.

— О, богове — въздъхнах. — Добре тогава, ще се опитам да ви обясня. Миналото лято и тримата като че ли бяхте склонни да ме признаете за равна с вас. Така ли беше?

— Ами… — започна колебливо Алеран, — мисля че така беше.

— Поправете ме, ако греша нещо, но нали това означава, че херцогство Ерат е изцяло мое?

— Точно така, Твоя Светлост — кимна Королин.

— Не е ли мило момче — обърнах се към останалите двама. — И така, щом имам пълна власт над херцогство Ерат, тогава мога да правя в него каквото пожелая, нали? При това никой от вас поотделно, нито пък тримата заедно имате право да ми се месите във вътрешните дела.

— Въпреки това съществуват правила и обичаи, лельо Поул — възпротиви се Алеран.

— Зная — лоши правила и лоши обичаи. Това е част от боклука, който измитам от ъглите. — Погледнах решително херцога на Астур. — Разкажи им какво се случи, когато отвлече малкия Катандрион, Нерасин! Опиши го до най-дребната подробност. А ако си забравил, винаги мога да ти го припомня. — После продължих, вече заплашвайки и тримата. — Ще бъде много жалко ако вие, господа, не харесвате това, което става в моите владения. Щом действията ми наистина ви тревожат, тогава се чувствайте свободни да ми обявите война. Ще го кажа направо: първият от вас, който престъпи границите ми, ще се почувства много, много зле. Нямам намерение да убивам или осакатявам рицарите и пешаците във войската ви, нито пък да нахлувам във вашите земи, за да опожарявам селата на крепостните. Ще приема нападението ви като лична обида и отмъщението ми ще бъде насочено само към вас. Ако решите да воювате с мен, тогава ще подпаля стомасите ви. Защото не е ваша работа да се бъркате в делата на ръководените от мен земи.

И така, това лято съм страшно заета, затова нека да започнем с точките в дневния ред. Още много работа ни чака.

(Надявам се, че този пасаж премахна и последните съмнения у вас кой всъщност управляваше цяла Арендия по онова време.)

Килан се върна във Во Вакюн в средата на лятото.

— Там всеки момент ще завали като из ведро — започна той. — Разплатих се със строителите и им казах да дойдат пак напролет. Ако започнем да газим из прекрасната ти долина през дъждовния сезон, тя ще заприлича на обор, нали ме разбираш. Размислих и реших, че това хич няма да ти се понрави. Оставих само двамина да пазят мястото.

— Много разумно, Килан — съгласих се.

Знаех точно докъде е стигнал строежът — нали постоянно го бях наблюдавала — но въпреки това оставих моят приятел да обрисува бляскаво, макар и леко преувеличено, какво е свършено досега.

Накрая той огледа подозрително купищата правна литература, струпани върху пода на библиотеката.

— Това пък какво е? — рече любопитно.

— Измислям закони, Килан — отвърнах уморено. — Неблагодарна работа е това.

— Твоите желания и капризи са законът, Твоя Светлост.

— Когато приключа тази работа, вече няма да е така. Опитвам се да съчетая в едно най-доброто от всички правни системи по тези места — основно от Толнедра и Мелсена, но има по малко и от алорните, нийсаните и дори марагите. Вече открих няколко подходящи идеи в правото на ангараките, които могат да са ни от полза.

— Защо ти трябва да си мътиш хубавата главица с тия бабини деветини, госпойце?

— Става дума за справедливост, Килан. Тя е в основата на всяка правна система. — Посочих купищата книги. — В тази градина има много бурени и плевели, но аз ще ги изтръгна всичките, за да подготвя лехите за розите.

Килан завърши строежа на новата къща през лятото на 2330, малко след смъртта на херцог Королин от Мимбре. Двамата поехме на север, за да огледам господарския си дом. Досега го бях виждала високо от небето, но гледката от такова голямо разстояние не подсказваше нищо за внушителната сграда, която се издигна пред мен.

Постройката приличаше на снежнобял мраморен блян. Килан си беше позволил доста волности, изпълнявайки предварително уговорения проект. Признавам, бях наложила известни ограничения в парите за строежа. Затова пък Килан нямаше равен на себе си в пазарлъците. Неговата търговска стратегия видимо се беше оказала ефективна и крайният резултат от работата му напълно оправдаваше разходите. Централната част имаше седем етажа и беше украсена с колонада, която напомняше толнедранската архитектура. От двете страни имаше извити в полукръг крила. Те стигаха чак до бъдещата градина, чийто едва поникнал жив плет и незасадени лехи чакаха моята ръка.

Вътрешността на къщата беше дори по-красива, ако това изобщо бе възможно. Стаите бяха просторни и слънчеви, осветени от високи прозорци. В кухните имаше достатъчно място за работа, а единственото определение за баните в задната част на къщата можеше да бъде „луксозни“. Тъй като помещенията бяха без каквато и да е мебелировка и завеси, навсякъде ехтеше като в пещера. Първата ми работа трябваше да бъде да намеря килими и драперии.

— Позволих си да наема група мебелиери, Твоя Светлост — уведоми ме Килан. — Настанил съм ги в една работилница близо до конюшните отзад. Може би ще искаш да им кажеш как трябва да е мебелирана къщата. Ако на едно и също място са струпани столове и маси от различни стилове, това прилича много на претрупана работа, нали ме разбираш.

Разбирах много добре. Кулата на баща ми беше превъзходен пример за това. Моят нов дом обаче беше толкова огромен, че даже ме потискаше. Надявах се семейството на Килан да е достатъчно голямо, за да го запълни. Двамата с Килан обсъдихме вида на мебелите, завесите, килимите и останалите дреболии и аз се върнах във Во Вакюн, за да наглеждам нещата там.

Годините отминаваха спокойно и даже мудно. Всекидневните грижи за управлението на херцогство Ерат лежаха върху раменете на Килан. Той вече беше към средата на петдесетте и имаше вид на солиден и състоятелен мъж. Формално се водеше главен управител на именията и земите ми. Но моите васали — графове и барони — скоро разбраха, че думата му тежи пред мен, затова правеха всичко възможно да поддържат добри отношения с него.

Към 2350 г. обаче годините взеха да му се отразяват. Косата му постепенно стана сиво-ръждива, а слухът му започна да отслабва. Той вече използваше тояга, за да подкрепя несигурните си крака, и носеше винаги със себе си слухова тръба. Неусетно посещенията ми в къщата край езерото се превърнаха в лекарски визити. Аз му определих строга диета и приготвих доста екзотична смес от редки билки, за да забавя идването на старческата немощ.

Беше около полунощ през една бурна есенна нощ, когато Рана ме разбуди.

— Той иска да те види, Твоя Светлост — каза. — Май е по-добре да побързаш, нали ме разбираш.

Набързо наметнах халата си и я последвах през празните зали до стаята на болника.

— А, ето те и теб, госпойце — каза умиращият с изтънял глас. — Ти сега си върви, Рана. Имам да казвам нещо на нашата господарка, което не е за чужди уши.

Най-младата му сестра го целуна нежно и излезе от стаята с тъжно приведена глава.

— И да не ме прекъсваш, госпойце — напомни той. — Всеки момент последният ми дъх ще излезе от гърдите и искам да го изпреваря, преди да се завия с покрова на най-дългия сън. От дълго време сме заедно и никога не сме крили нищо един от друг, нито пък сме го извъртали. Затова ще карам направо… Може и да не е редно, но ще го кажа… Обичам те, Поулгара… Обичам те, откакто те видях за първи път… Ето, казах го и сега мога да умра спокойно.

Целунах нежно челото на скъпия си приятел.

— Аз също те обичам, Килан — казах и той сякаш ме чу.

— О, мигар любимото ми момиче казва това? — прошепна едва-едва.

Останах до леглото на приятеля си и стисках ръката му в своята. Продължих да я държа още известно време, след като той издъхна. После сълзи на тиха скръб се затъркаляха по бузите ми. Кръстосах ръцете на Килан на гърдите му и покрих спокойното в смъртта лице със завивката.

Погребахме го в тесен гроб под едно дърво в най-високата точка на долината. Вятърът, който сякаш споделяше скръбта ни, въздишаше и стенеше из клоните на вечнозелените дървета по хълма над нас.

Двадесета глава

Килан си отиде, но ми остави богато наследство. Не го бяхме мислили точно така, но с течение на вековете членовете на неговото огромно семейство постепенно и неусетно се превърнаха в мои прислужници по наследствена линия. Имаше нещо успокоително в това. Всички те бяха почти като мои деца, защото ги израждах със собствените си ръце. Аз първа ги докосвах, когато идваха на този свят, и това ни сближаваше още от първия миг. За мен това беше важно, защото постоянната връзка е много необходима за някого с моята странна съдба. Или както би казал Килан: „След като си решила да живееш завинаги, значи ще се чувстваш самотна доста често през годините, нали ме разбираш.“

Наследствената прислуга във Во Вакюн и къщата до езерото Ерат запълваше все някак огромните празнини, които оставяха след смъртта си моите любими хора.

Повечето от първите ми васали също бяха измрели, когато наближи новият век през 2400 г. Техните наследници имаха доста по-добри обноски. Онова, което вече в цяла Арендия беше известно под шеговитото название „Болежката на Нерасин“, висеше като заплаха и над техните глави. Дори ако някои бяха недоволни от социалните ми нововъведения, те имаха благоразумието да задържат възраженията за себе си.

Двайсет и пети век беше време на относителен мир в цяла Арендия. Понякога тук-там пламваха пожарищата на бунта, които обикновено биваха подпалвани от дълго тлеещи семейни вражди между съседни благороднически фамилии. Но, използвайки разумни доводи или пък открити заплахи, арендските херцози и сами можеха да се справят с тези свади. Най-накрая аз им предложих нещо, което се оказа много ефективно. Васалите бяха задължени да пращат войници на своя господар, щом той пожелае това. Херцозите откриха, че войните между враждуващите семейства тутакси стихват, щом те пратят заповед за мобилизация на войската.

Светът извън границите на Арендия също се развиваше по своя път. Черекските пиратски набези по толнедранските брегове продължиха чак до двадесет и пети век, много след като първоначалните причини за тези нападения бяха отдавна забравени. Вече никой не си спомняше Марагор, но череките — най-примитивните сред всички алорни — продължаваха да плячкосват и опожаряват толнедранските крайбрежни градове. Те лицемерно набожно оправдаваха варварщината си като твърдяха, че се подчиняват на заповедите на Белар.

Всичко това обаче беше прекратено твърде внезапно с възкачването на династията на Боруните на императорския престол в Тол Хонет през 2537. Ран Борун I беше много по-способен владетел в сравнение с предшествениците си от втората династия на Вордувианите. Той изрита ленивите легиони от техните удобни и уютни гарнизони в Тол Хонет и ги накара да построят широк път от устието на река Недран чак до Тол Ворду на север. Строежът принуди легионите да опънат шатрите си по цялото протежение на брега, който беше постоянен обект за атаките на череките. Черекските корсари взеха да се натъкват на много по-здрава съпротива, когато слизаха на сушата. Тогава те решиха, че вече са изпълнили повелите на своя бог и е време да си намерят друго място за забавления.

Тъй като Ран Борун беше първият от фамилията, който сядаше на трона, дворецът му гъмжеше от останки на фамилията на Вордувианите. Родовите черти на Вордувианите покриват целия спектър от мошениците до най-свирепите престъпници. В началото на двадесет и четвърти век те бяха дълбоко впечатлени от сложния план на Ктучик. Тогавашната гражданска война в Арендия им предостави неизчерпаеми възможности за натрупването на мръсни пари, предимно от търговия с оръжие. Последвалият период, известен по тези земи като „Мирът на Поулгара“, пресече техните търговски канали. От Тол Ворду чак до Тол Хорб и Тол Хонет по мой адрес редовно се сипеха люти проклятия и попържни.

Трябва да е било около 2560 г., малко след като череките решиха, че вече не им е забавно да нападат толнедранския бряг. Тогава отново се разбуниха духовете в Арендия. Толнедранците се свързаха с тогавашния херцог на Мимбре, един млад човек на име Салерон, и отвориха кутията, за която мислех, че навеки е заключена с три резета.

Като начало взеха да се обръщат към Салерон с „Ваше Величество“ и го обясниха с факта, че Мимбре е най-голямото от трите херцогства, а херцогът на Мимбре всъщност би трябвало да е крал на цяла Арендия. Или поне щял да стане такъв, щом завладее останалите части. За щастие усилията ми за обучението на арендските херцози не бяха отишли напразно. Салерон, придружен от малобройна свита, препусна на север и пристигна в къщата край езерото през късната пролет на същата година, за да обсъдим случая.

— Реших, че е редно да се посъветвам с теб, преди да се впусна в тази опасна работа — откровено каза той, когато двамата останахме насаме в моята библиотека. Салерон беше мило момче, но затова пък ужасно глупав. На практика той ми искаше разрешение да започне война срещу мен. Колебаех се дали гневно да избухна или да му се изсмея в лицето. Вместо това много внимателно и бавно му обясних какво всъщност целят неговите толнедрански „приятели“.

— Да си призная, не се бях замислял над това, Твоя Светлост — призна той. — Реших, че ще е много уместно — тъй като думите на толнедранските пратеници изглеждаха пропити с мъдрост — да повдигна въпроса на Съвета на арендите това лято. Мислех си, че щом изясня случая пред теб и скъпите си братя от Вакюн и Астурия, мога да бъда провъзгласен за крал на Арендия с пълно единодушие и без да нарушавам нашите сърдечни отношения.

Ама той наистина беше много глупав!

— О, небеса! — само успях да кажа аз.

— Нима намираш някакъв недостатък в това великолепно предложение? — попита той с лека почуда.

— Скъпи, скъпи Салерон — обърнах се към него, колкото се може по-внимателно и търпеливо, — а какво би казал ти, ако през лятото на срещата Нантерон от Вакюн и Лендрин от Астурия обявят, че всеки от тях е истинският крал на Арендия?

— Ами ще реша, че са си изгубили ума, лейди Поулгара. Подобно твърдение би било абсурдно. — След тези думи в очите му плахо взе да проблясва някакъв разум и той доби овчи вид. — Май не съм го обмислил както трябва, а? — продължи неуверено.

Спонтанно прегърнах смутения млад херцог.

— Решението ти най-напред да се допиташ до мен граничи с гениалността, Салерон — похвалих го аз.

— Никога досега не са ме наричали гениален — призна той. — Но въпреки това ми се струва, че още ми липсва мъдрост, затова ще се оставя да ме водиш и напътстваш оттук нататък.

— Ето това е още едно прекрасно и мъдро решение, Твоя Светлост. Ставаш все по-умел в тези неща — заключих аз. — Мисля да се обадя на Нантерон и Лендрин — рекох замислено след малко. — Май тази година ще е по-добре да проведем Съвета на арендите тук, вместо на панаира. Ще се опитам да държа толнедранците настрана, докато ние не си разчистим отношенията. Този път съветът ще се проведе в тесен кръг.

След седмица пристигнаха Нантерон от Вакюн и Лендрин от Астурия. Дръпнах ги един по един настрана и ги заплаших с всички ужасни мъки, познати на този свят, ако дори една усмивка пробяга по устните им, докато официално ги запознавам с малоумното предложение на Салерон. Вярвам, че ме разбраха правилно.

След като обсъдихме положението, аз заключих, че единственият начин да държим настрана Вордувианите, Хонетите и Хорбитите от вътрешните работи на Арендия е да представя случая направо пред Ран Борун. Наех се да отида в Тол Хонет и лично да си поприказвам с Негово Императорско Величество.

Реших да си спестя досадните формалности, които биха съпътствали една такава среща, и полетях към Тол Хонет. Отне ми цял ден да кръжа над просторните равнини на империята, докато накрая не ми се удаде толкова изгоден случай, че беше грехота да го пропусна. Както се оказа, двамата с Ран Борун имахме едно и също хоби. Първият от Боруните обичаше розите също толкова, колкото и аз и прекарваше в градината си по няколко часа на ден. Кацнах на едно клонче и приех човешката си форма, докато той задълбочено изучаваше някакъв хилав розов храст.

— Мисля, че му трябва повече торене, Ваше Величество — спокойно предложих аз.

Той се изправи рязко с ругатня на устата. Беше дребен дори за толнедранец, а златната тога, знак за високия му ранг, изглеждаше твърде неподходяща и натруфена за неговите занимания в градината.

— Ако ми помогнете да сляза, ще огледам бедното растение — рекох мило.

— Коя си ти? — попита той. — И как успя да се промъкнеш покрай стражата?

— Сигурно познавате баща ми, Ран Борун — отвърнах. — Той е един старец със занемарен вид и бели мустаци. Обикновено обича да нарежда на хората какво да правят. Познава семейството ти от близо пет века.

— Да не говориш за Белгарат?

— Точно той.

— Ще рече, че ти си Поулгара, херцогинята на Ерат.

— Правилно. Реших, че ще е най-добре да поговорим насаме. Ще ми помогнеш ли? Клоните на дървото не са най-подходящото място, когато се обсъждат държавни дела.

Той ми помогна да сляза, но очите му още гледаха несвястно. Огледах болнавия храст.

— Закопай умряла риба в корените му, Ран Борун — посъветвах го. — Посадил си го твърде близо до тази сенчеста стряха. Капчукът е отнесъл всички хранителни вещества от почвата под нея. Най-добре ще е да го изкопаеш и пренесеш на друго място като заспи през зимата. А сега ще ти разкажа нещо, което би трябвало да знаеш. Вордувианите, Хонетите и Хорбитите се месят в арендските дела и ние искаме ти да сложиш край на това.

Погледът му стана гневен.

— Какво са замислили тоя път? — попита той.

— Докопали са се до херцог Салерон в Мимбре и му пълнят главата с небивалици за кралска власт. Горкото момче е толкова омагьосано от ласкателствата им, та едва не се самопровъзгласи за крал на Арендия. Подобно деяние тутакси отново би предизвикало гражданска война. Загубих много време да установя мир по тези земи и искам всичко тук да остане спокойно.

— Тия идиоти! — избухна той.

— Напълно споделям чувствата ти — северните ти васали са много алчни, а са замесени и в търговията с оръжие. Мирът в Арендия ги удря по джоба, ето защо се опитват пак да предизвикат война. Смятам да предприема решителни стъпки, затова счетох за нужно да те предупредя.

— Ще нападнеш Северна Толнедра ли? — попита ентусиазирано той.

— Не, Ран Борун — отговорих. — Няма да преминавам границите ти, но вместо това ще затворя моите. Херцозите на Арендия ще направят, каквото им кажа, затова всички граници към Толнедра ще са непристъпни известно време.

Лицето му пребеля като на мъртвец при тези думи.

— Само за година-две, Ваше Величество — уверих го аз. — Докато не уврат главите на Вордувианите, Хонетите и Хорбитите. Те няма да банкрутират, но ще са на крачка от фалита. Действията ми няма да повлияят върху благосъстоянието на Боруните, Анадилите и Ранитите, защото вие сте на юг. Но те със сигурност ще се отразят на Северна Толнедра. Не ще им позволя да си играят с мирните споразумения в Арендия, а това е най-сигурният начин да привлека тяхното внимание. Искам да си блъскат главите в затворените граници известно време и да се опитат да живеят без приходите, които смучат от Арендия. Мисля, че не след дълго ще се вразумят, нали?

Той ми отвърна със злобна усмивка.

— Задължен съм ти, Поулгара — каза.

— Не те разбирам.

— Моето семейство има интереси към търговията с Арендия. Ако разпродаваме акции сега, бихме получили добра печалба. Щом ти затвориш границите на Арендия за всички толнедранци, вложенията в търговията ще изгубят стойността си. Това ще ни помогне да натрупаме купища пари, а северните фамилии, които не са сред най-добрите ми приятели, ще се провалят с гръм.

— Колко жалко — промърморих аз.

— Нали? А при условие, че аз командвам легионите, смятам, че армията ни ще се окаже твърде заета с други важни дела, за да се завтече на север и да атакува границите с Арендия.

— Ах, каква трагедия! — Двамата с Ран Борун се разбирахме отлично.

— Ще те помоля за една услуга, Поулгара, в замяна на това, че ще държа легионите далеч от северните ни граници.

— Искай, приятелю.

— Ще ме уведомиш ли, когато отново решиш да отвориш границата? Може би седмица по-рано ще е напълно достатъчна. Ще имам време да изкупя повечето от акциите поне на Вордувианите, Хонетитите и Хорбитите. При това на съвсем ниска цена. А когато се възстанови нормалната търговия с Арендия, аз ще направя милиони.

— Винаги съм щастлива да помогна за успеха на приятел — казах.

— Обичам те, Поулгара! — ликуващо извика той.

— Ран Борун! — възкликнах с престорено възмущение. — Та ние току-що се запознахме!

— Винаги ще бъдеш добре дошла в палата ми, Поулгара.

Промених формата си пред очите му. С Ран Борун се разбирахме отлично, но въпреки това държах да запомни коя всъщност съм аз. Покръжих около него, докосвайки с перата си изуменото му лице, а после отлетях.

Има много начини да предотвратиш една война, но аз особено се гордея с това свое постижение. Тогава не само разорих хората, които се бяха провинили пред мен, но и спечелих приятел.

След моята дипломатическа визита Арендия остана мирна и спокойна. Нещо повече — аз дори започнах да уреждам бракове между високопоставени особи от четирите херцогства, за да залича окончателно различията, които спомагаха за избухването на нови войни.

В началото на двадесет и осмо столетие, някъде около 2710 г., тримата херцози — Гонериан от Вакюн, Каналан от Астурия и Еназиян от Мимбре — ми направиха предложение, което според мен беше доста абсурдно. Но те бяха толкова ентусиазирани от хрумването си, че аз, макар и неохотно, се присъединих към тяхното начинание. Предполагам, че идеята е била предложена от Еназиян, тъй като мимбратите открай време са пристрастени към епоса и неговите претенциозни условности.

Предложението беше да се организира грандиозен турнир, в който да участват благородници и от четирите херцогства. Победителят в този турнир — предполагаше се, че все някой ще оцелее след повече от седмица, изпълнена с осакатявания и убийства под тържествените звуци на фанфари и рогове — щеше да бъде обявен за мой фаворит. За какво, в името на всички богове, ми беше нужен този фаворит?! Те обаче бяха ужасно искрени и прями:

— Милейди — обърна се към мен Еназиян почти просълзен, — Вие трябва да имате рицар-защитник, който да ви предпазва от обиди и недоброжелатели. Неблагочестиви мошеници и разбойници като видят, че владенията ви са в ръцете на една крехка дама, могат да престъпят границите на доброто възпитание и да предприемат груби и непочтени действия спрямо вас. Аз и моите братя херцози тутакси бихме се притекли на помощ, но въпреки това мисля, че е редно — а Гонериан и Каналан горещо ме подкрепиха — до рамото ви постоянно да стои един непобедим рицар, който на мига да унищожи измамата, колчем тя подаде грозната си глава отнякъде.

Той беше толкова мил в искреността си и своята наивна загриженост към мен, че сърце не ми даде да му покажа очевидната истина. Имах нужда от някой, който да ме пази и защитава почти толкова, колкото ми беше необходим трети крак. Колкото повече разсъждавах върху предложението обаче, толкова повече осъзнавах, че това „състезание“, което чисто и просто беше узаконено насилие и безсмислена жестокост, би могло да послужи за заместител на една война. В случай, че още има някой, който да тъгува по „добрите стари времена“.

Решихме турнирът да се проведе на полето край Големия арендски панаир, заради неговото централно разположение спрямо всички останали херцогства. Бяха издигнати трибуни за зрителите и се подготвиха арени за схватките между участниците. Предусещайки необходимостта от спешна медицинска помощ, аз доведох със себе си всички възпитаници на Колежа по приложна медицина в Султурн.

Тъй като турнирът се провеждаше в моя чест, аз бях в правото си да забраня всички действия, които можеха да завършат със смъртта на някой от участниците. Най-напред категорично отмених ръкопашния бой като етап от турнира. Това предизвика голямо цупене и мусене, но аз останах непреклонна. Можех да си представя как би изглеждало едно кръчмарско сбиване, увеличено стотици пъти, като участниците в него са въоръжени до зъби мъже. Последиците със сигурност щяха да надхвърлят възможностите за лечение в полевата ни болница.

Празникът беше наистина пъстър и вълнуващ, но се проточи със седмици, а аз през цялото време трябваше да седя на почетната трибуна, размишлявайки каква награда може да бъде достойна за това нечовешко търпение. Още от изхода на първите схватки стана очевидно, че моят трофей щеше да е тогавашният барон на Мандор — мускулестият мимбратски рицар Мандоратан. Познавах го много добре, защото баща ми беше наредил да следя отблизо неговото семейство. Явно татко имаше определени планове за Мандорите.

За Арендия двадесет и осми век беше време на мир и благоденствие. Турнирът край Големия арендски панаир стана неделима част от ежегодните срещи на Съвета на арендите. Мисля, че това още повече заздрави мира. В края на века обаче семейство Ориман взе властта в Астурия и отношенията между четирите херцогства започнаха да се обтягат. Ориманите бяха алчни, амбициозни и чужди на всякакви скрупули. Първият от херцозите Ориман на име Гартеон беше дребен човечец с миши вид, който си въобразяваше, че е много умен. Той взе да си намира всякакви извинения, за да не присъства на срещите на Съвета на арендите. На третата година, когато отново не се яви, аз реших да си поприказвам лично с него. Фаворитът ми по онова време беше един от моите барони — едър мъжага с алорнска кръв на име Торгун. Двамата заминахме за Во Астур и барон Торгун даде да се разбере, че доста хора ще пострадат, ако незабавно не бъда отведена при херцог Гартеон. Алорните могат да бъдат и полезни понякога.

Лицемерът Гартеон ме посрещна с мазна усмивка и се разсипа в извинения за отсъствието си от срещите.

— Да сте чували случайно за „Болежката на Нерасин“, Ваша Светлост? — прекъснах го безцеремонно аз. — Забелязвам у вас всички симптоми на това заболяване, а аз съм умела лечителка с голяма практика и мога да предвидя настъпването на някоя болест. Много горещо ви препоръчвам да посетите срещата на Съвета на арендите следващото лято. Повярвайте, на херцог Нерасин никак не му хареса да се гърчи от болка по пода, пищейки неистово и плюейки кръв.

Лицето на Гартеон стана мъртвешки бледо.

— Ще дойда, лейди Поулгара — обеща той. Явно стомашните болки на Нерасин вече бяха станали част от астурианския фолклор.

— Е, до скоро виждане тогава — рекох твърдо. След това двамата с барон Торгун напуснахме Во Астур.

— Трябваше да ме оставите да го разсека на две, милейди — изръмжа Торгун, докато препускахме към дома.

— Трабва да се държим възпитано, бароне — отговорих. — Културните хора не кълцат на парчета съседите си. Вярвам, че Гартеон правилно схвана онова, което му казах. Ако не се появи на срещата и това лято, при следващото посещение във Во Астур ще се наложи да бъда по-твърда и да си поговоря с него на четири очи.

— Наистина ли можете да го направите? — любопитно каза Торгун. — Искам да кажа да накарате човек да плюе кръв.

— Да, ако това се налага.

— Тогава за какво съм ви аз?

— Защото компанията ти ми е много приятна, мой скъпи Торгун. Но сега нека да побързаме, тъй като е време за жътва и трябва да наглеждам отблизо всичко.

Само няколко години по-късно Гартеон Астуриански беше изхвърлен през прозореца от своите барони. Това е един от рисковете да живееш в палат с високи кули. Винаги има опасност „случайно“ да се прекатуриш през прозореца от седмия етаж и да се размажеш на площадката долу.

Синът му, също на име Гартеон, беше дори по-голям мошеник и от баща си. Явно Астурия се превръщаше в проблем.

Не след дълго навлязохме в тридесетото столетие и аз си дадох сметка, че управлявам делата в Арендия от шестстотин години насам. Честно казано, това ми доставяше голямо удоволствие. В много неща арендите бяха същински деца и ме възприемаха като тяхна мъдра майка, с която споделят грижите и неволите си. А което е още по-важно — винаги се съветваха с мен, преди да предприемат нещо съдбоносно. Ето защо беше по силите ми да предотвратявам повечето злини, които надвисваха над Арендия.

Беше пролетта на 2937 г., когато се наложи да уведомя събратята си херцози, че моят пореден фаворит и наследник на Торгун — мимбратският рицар Анклазин — вече остарява и слухът му започва да отслабва. Освен това той имаше многобройна челяд в Мимбре и искаше да прекара последните години от живота си с нея. Бащинството е неизказано щастие, но да си дядо е дар от небесата.

Това предизвика особено вълнение следващото лято на ежегодния турнир край Големия арендски панаир. Победителят, който по традиция биваше признаван за „най-могъщия рицар сред живите“, щеше да бъде възнаграден със съмнителната чест да живее под моята власт през следващите няколко десетилетия.

Състезанията за излъчването на победител продължиха няколко седмици и накрая остана само една двойка противници — васитските благородници Латан и Онтроуз, и двамата приятели на херцог Андрион още от детинство. Барон Латан беше огромен и як мъжага с тъмноруса коса. Граф Онтроуз беше по-образованият и изтънченият от двамата. Косата му беше катраненочерна, а на лицето му светеха две яркосини очи. Познавах ги още от деца и много се гордеех с тях. Честно да си кажа, бях изненадана, че префиненият граф Онтроуз стигна толкова далеч в подобно състезание, което се основаваше изключително на грубата сила.

Последният двубой от турнира се състоя в една мрачна лятна утрин. Пухкави бели облаци се тълпяха като стадо овце върху синьото си пасище. Зрителите се блъскаха около арената и ставаха все по-неспокойно, докато най-накрая продължителен звук от фанфари обяви, че „забавлението“ започва. Аз седях на царствен престол, заобиколена от Андрион от Вакюн, Гартеон Астуриански и престарелият Моратам от Мимбре. Двамината приятели, целите покрити с лъскава броня и въоръжени с пики, на чиито върхове се развяваха родовите им пряпорци, се приближиха към официалната трибуна, за да им дам последни напътствия и да ги благословя. Те яздеха рамо до рамо и ме приветстваха, накланяйки надолу пиките, докато знамената не опряха прашната земя.

Моите „напътствия“ бяха достатъчно цветисти и приповдигнати, както се полагаше за случай като този, но посланието, скрито зад всички натруфени фрази, беше твърде ясно. „Не се наранявайте един друг!“ — заповядах аз. Изражението на двамата в този миг беше пример за контрасти. Граф Онтроуз, далеч по-красивият от двамата, ме наблюдаваше с нежно обожание. Барон Латан пък изглеждаше толкова завладян от чувствата си, че чертите му се бяха изкривили. Неговите очи бяха пълни със сълзи, когато ме погледна изпод вдигнатото забрало.

След заключителните ми думи двамата противници се оттеглиха в противоположните краища на арената, за да се приготвят за решителната битка. Арените при такива състезания обикновено са оградени с издръжлива, висока до пояс ограда. Предполагам, че тя се използва, за да не се наранят конете по време на турнира.

Заключителният двубой има съвсем прости правила. Всеки от противниците се опитва да събори другия от седлото с помощта на шестметрова пика с притъпен връх. Много често се случва и двамата да паднат. Тогава се надигат от земята, възсядат отново конете и опитват пак. Това обикновено е съпроводено с ужасен трясък, а често създава работа на местния лечител, който намества счупените им кости.

След традиционното изсвирване на ловджийски рог, двамата участници спуснаха забралата на шлемовете си, наведоха хоризонтално пиките и препуснаха с гръм един срещу друг. При първия сблъсък пиките пробиха здравите щитове и разпръснаха наоколо дъжд от трески. Двубоите в един такъв турнир могат да причинят изсичането на големи парцели от гората, заобикаляща бойното поле.

Двамата отново възседнаха конете и препуснаха всеки към своя ъгъл. Онтроуз весело се смееше, а неговият приятел го наблюдаваше с открита ненавист. Явно барон Латан беше забравил за идеята на турнира. Това бе спортно състезание, а не битка на живот и смърт. На предишните турнири аз обикновено бях напълно безразлична относно крайния резултат. Този път обаче нещата стояха другояче. Досега „рицарите-защитници“ не заемаха особено място в живота ми. Присъствието им беше по-скоро знак за моето социално положение и се смяташе за задължителен атрибут. Сега обаче имах смътното усещане, че ако барон Латан излезе победител, занапред ще имам проблеми с него. Арендската литература изобилства от примери, когато дами с благородно потекло се свързват в сърдечна връзка със своите телохранители. Явно Латан беше прочел не малко романи. Бях убедена, че ако спечели, после никак нямаше да ми е лесно да го обуздая. Безразличието взе постепенно да ме напуска.

Вторият сблъсък не беше по-успешен от първия. Когато противниците заеха за трети път местата си, погледът на Латан стана безумен и очите му излъчваха единствено желание да убива. Това вече беше прекалено и аз реших да се намеся.

„Не, Поул — прошепна гласът на майка ми. — Стой настрана.“

„Но…“

„Прави каквото ти казвам!“ — Тя никога досега не се беше държала така с мен и това тутакси привлече вниманието ми. Постепенно отпуснах Волята си.

„Така вече е по-добре“ — одобри тя.

Както се оказа, Онтроуз не се нуждаеше особено от помощта ми. Барон Латан беше така силно възбуден, че това наруши концентрацията му при третия удар. Той толкова копнееше да унищожи противника си, че забрави да нагласи както трябва своя щит. Граф Онтроуз го помете от седлото с дългата си пика и от удара онзи отхвръкна далеч на земята с ужасяващ трясък.

— Не! — изрева падналият рицар и във вика му прозвуча неизмеримо отчаяние и болка от загубата.

Граф Онтроуз дръпна рязко юздите, смъкна се от седлото и забърза, колкото бронята му позволяваше да помогне на своя приятел.

— Ранен ли си? — попита той, коленичейки на земята. — Лошо ли те ударих?

Не че не зачитах желанието на мама, но с една бърза мисъл проучих състоянието на падналия барон. Той дишаше тежко, ала това беше напълно естествено. Едно падане от коня при такъв сблъсък може да изкара въздуха на всеки. Присъстващите лечители също се струпаха около двамата и изглеждаха доста угрижени. Оказа се, че барон Латан е паднал зле и стоманената броня така се е врязала в лявата страна на гръдния му кош, че той едва си поема въздух. Когато го измъкнаха от бронята обаче, дишането му се оправи. Той дори събра сили да поздрави Онтроуз за победата. После го отнесоха на ръце към полевата ни болница.

Граф Онтроуз отново се покачи на бойния си кон и препусна към трибуната, за да си получи наградата. В случая това бях аз. Той пак наклони пиката си почти до земята пред мен. Придържайки се към официалния протокол, аз препасах тънък ешарп около нейния връх в знак на своето благоволение.

— Оттук насетне ти си моят рицар-закрилник — обявих с официален тон.

— Прекланям се в краката Ви, Ваша Светлост — отвърна той с мелодичен баритон. — Тук пред всички се заклевам в живота си, че ще служа с предана вярност.

Реших, че това е ужасно мило от негова страна.

Онтроуз, сега вече признат за „най-могъщия рицар сред живите“, беше сред онези рядко срещани хора, дето се справят бляскаво с всичко, към което посегнат. Той беше изтъкнат философ, отличен финансист, роден поет и първокласен свирач на лютня. Обноските му бяха изключително елегантни, но станеше ли дума за рицарски двубой, той се превръщаше в хала. И не само това — Онтроуз беше просто великолепен! Имаше висока и стройна фигура, а лицето му можеше да служи за модел и на най-претенциозния скулптор. Кожата му беше светла, но, както казах и по-рано, косата му светеше с катраненочерни отблясъци. Огромните му изразителни очи приличаха на сапфири и сред младите арендски благороднички нямаше такава, която да не мечтае до края на дните си да се събужда до него всяка сутрин.

А сега цялото това великолепие беше мое.

След края турнира имаше и официална церемония по ръкополагането му като мой рицар-закрилник. Арендите обожават церемониите. Тримата херцози, облечени с еднакво царско великолепие, придружиха героя до моя трон и тържествено ме попитаха дали този красив млад мъж е подходящ да служи при мен. Ама че абсурден въпрос. Аз произнесох традиционното си слово, което превръщаше граф Онтроуз в мой фаворит и той коленичи, за да ми се закълне във вярност, предлагайки „могъществото на мишците си“, за да ме защитава занапред.

Барон Латан също присъстваше на церемонията, но лявата му ръка висеше на превръзка. Падането от коня жестоко беше навяхнало рамото. Мъртвешка бледност покриваше неговото лице, а в очите му имаше сълзи на дълбоко разочарование. Някои хора просто не могат да понесат с благородство своята загуба. Той още веднъж поздрави през зъби Онтроуз и аз признах пред себе си, че поне обноските му са безупречни. В недалечното минало на Арендия е имало случаи, когато победеният в рицарски турнир обявява война на победителя. Латан и Онтроуз обаче бяха приятели и схватката явно не беше променила чувствата им.

След приключването на турнира известно време разглеждахме панаира, а после се върнахме във Во Вакюн, където Онтроуз се нанесе в градската ми къща. Когато есента целуна листата на дърветата, двамата с моя фаворит се упътихме на север, за да го запозная с прелестите на херцогство Ерат.

Той остана запленен от моята господарска къща в имението и прояви изключително здрав разум като се сприятели с родата на Килан. Нещо повече — увлечението му по розите беше почти толкова силно, колкото и моето. Разговорите с него бяха същинско удоволствие, а неговото изпълнение на лютня ме просълзяваше.

Улових се, че през ума ми минават мисли, които не би трябвало да допускам. Онтроуз се превръщаше за мен в нещо повече от приятел. Точно в този момент се намеси майка. „Поулгара — дойде до мен гласът й една нощ, — нали знаеш, че това не е в реда на нещата.“

„И кое не му е наред?“ — отговорът ми не беше от най-любезните.

„Това засилващо се увлечение. Той не е мъж за теб. Тази част от твоя живот ти предстои след още много време, напред в бъдещето.“

„Не е така, майко. Това, което ти предпочиташ да наричаш «тази част от моя живот», ще се случи тогава, когато аз реша и нито ти, нито който и да е друг е способен да промени моето решение. Аз не съм кукла на конци. Този живот си е мой и ще го живея, както намеря за добре.“

„Опитвам се да ти спестя много разочарования, Поул.“

„Не се грижи за това, майко. А сега, ако нямаш нищо против, искам да спя.“

„Щом така предпочиташ, Поул“ — и усещането за нейното присъствие постепенно избледня.

На сутринта вече се срамувах от себе си. Колкото повече време минаваше, толкова повече съжалявах за детинската си реакция. Присъствието на майка ми винаги е било център на моя живот. Необмисленото ми избухване издигна между нас стена, която после години наред трябваше да се опитвам да премахна.

Не бих подценила чувствата си към Онтроуз, като ги нарека сляпо увлечение. Но признавам, че това, което се случи в личния ми живот, отклони моето внимание от други важни неща. Вторият Гартеон беше наследен от трети със същото име, възкачил се на трона на Астурия. Гартеон III беше по-голям разбойник и от предшествениците си. Цялата му враждебност и омраза бяха насочени към Вакюн. На всички беше ясно, че между Вакюн и Ерат съществуват много тесни взаимоотношения и Ориманите кой знае защо решиха, че моето херцогство няма да оцелее без помощта на васитите. Не беше трудно да се проследят корените на омразата на астурианците лично срещу мен. Най-вероятно тя датираше още от времето на херцог Нерасин. Бях давала поуки и назидания на много от астурианските херцози през вековете. Това, което астурианците предпочитаха да пренебрегнат, беше фактът, че по същия начин се държах с васитите и мимбратите. За тях беше по-лесно да ме приемат като наследствен враг, който дебне по ъглите и само чака сгоден случай да осуети техните планове и заговори.

Онова, което се случи в Северна Арендия, стана най-вече заради напредналата възраст на херцог Моратам Мимбратски, който минаваше осемдесетте и видимо оглупяваше. Неговите съветници бяха безскрупулни, а тъй като немощният и изкуфял старец одобряваше почти всичко, което му предложеха, те се явяваха истинските управници на Мимбре. Гартеон III Астуриански видя в това своя шанс и започна да подкупва един след друг мимбратските благородници.

Срещата на Съвета на Арендите през 2940 беше спокойна и ведра, та чак досадна. Херцог Моратам я проспа почти цялата, пък и на нея не се случи нищо вълнуващо, което да го събуди. Бих предложила властта да се даде на регент, но единственият жив син на Моратам беше очевидно неподходящ за този пост. Той приемаше прекалено присърце своите привилегии, но изобщо не се отнасяше по същия начин към задълженията си.

Не много дълго след като двамата с Онтроуз се бяхме завърнали във Во Вакюн, татко намина да види как я карам. Бях в розовата градина, когато прислужницата го доведе при мен. Познавайки твърде добре баща си, бях готова да се обзаложа, че е душил около мен поне няколко пъти през последните два века, откакто го видях за последен път, но явно не беше намерил за какво да се заяде. Ето защо ме беше оставил на мира.

— Е, Стари вълко — посрещнах го аз. — Какво прави, докато не се виждахме?

— Нищо кой знае какво, Поул — отвърна той.

— Светът още ли се върти по определения ред?

Той сви рамене.

— Може и така да се каже. Понякога трябваше да изглаждам отношенията тук-там, но не беше нищо сериозно.

Внимателно откъснах една от любимите си рози и му я подадох.

— Я виж това! — казах.

Той едва я погледна.

— Много е хубава — рече безразлично. Татко от край време няма усет за красивото.

— Много хубава?! Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Та тя е просто великолепна, татко. Онтроуз я отгледа специално за мен.

— Кой е този Онтроуз?

— Моят фаворит, татко. Той ме закриля и поставя на мястото му всеки, който се опитва да ме обиди. Няма да повярваш колко любезни станаха хората, откакто той е тук. — После реших да не го увъртам много-много. — О, между другото, той е човекът, за когото ще се омъжа, щом най-сетне се реши да ми го предложи.

Баща ми наостри уши при тези думи. Познаваше ме прекалено добре, за да направи някоя погрешна стъпка.

— Много интересно хрумване, Поул — невъзмутимо изрече той. — Защо не ми го изпратиш, та да се опознаем по-отблизо.

— Явно не одобряваш решението ми — нахвърлих се върху него аз.

— Не съм казал такова нещо, Поул. Просто не го познавам, а ако ти твърдо си решена на женитба, то ние двамата с него ще трябва поне веднъж да сме се виждали. Все пак, обмисли ли внимателно тази важна стъпка в живота си? Могат да изникнат твърде сериозни пречки, нали си даваш сметка за това?

— Какви например?

— Предполагам, че разликата във възрастта ви е доста голяма. На колко години казваш, че е той?

— Онтроуз е зрял човек, татко. Наближава трийсетте.

— Това добре, но ти скоро ще станеш на деветстотин и петдесет, нали, Поул?

— Ако трябва да сме точни — на деветстотин и четиридесет. И какво от това?

Той въздъхна.

— Ти ще го надживееш, Поул. А той ще остарее преди още да си усетила радостта от живота с него.

— Но пък ще бъда щастлива, татко, или такова нещо не ми се полага?

— Просто ти обръщам внимание за някои безспорни истини, това е всичко. Имаш ли намерение да раждаш деца?

— Разбира се.

— Това не е много добро решение. Твоите деца ще пораснат, ще остареят и ще умрат, а ти — не. Ще преживееш няколко пъти същото като при смъртта на Белдаран, а това едва не те уби, доколкото си спомням.

— Може пък като се омъжа животът ми да стане като на другите хора. Може би и аз ще започна да старея.

— На твое място не бих разчитал на това, Поул. В Кодекса на Мрин много се говори за теб и личи, че ти предстои дълъг живот.

— Нямам намерение да съобразявам живота си с бълнуванията на някакъв идиот, татко. Освен това ти също си се женил, нали така? А щом това е позволено на теб, значи и аз не съм лишена от тази радост. — Премълчах за чудатостите на майка ми. — Пък и ако Онтроуз се ожени за мен, той също може да се превърне в дълголетник.

— Какво те кара да мислиш така? Той е обикновен човек, а ти не си. Неговият живот може обаче и да му се стори продължителен, защото ти не си от най-сговорчивите. Ако този Онтроуз не е истински светец, тогава го чакат тежки дни.

— Защо не стоиш настрана от моите работи, старче?

— Моля те, Поул, не злоупотребявай с думата „работи“ в този случай. Това ме изнервя.

— Знаеш къде е вратата, татко. Използвай я още сега.

Така нашият разговор приключи.

Двадесет и първа глава

Тайният съвет на херцог Андрион от Вакюн се събра в просторната стая високо на върха в една от кулите на палата. Беше слънчев следобед. Залата за съвещания беше драпирана с тъмнокафяви завеси и покрита с килими в същия цвят. Те създаваха много красив контраст с мраморните стени и масивните мебели, които навяваха мисълта за нещо вечно и непреходно.

— Колкото повече минава времето, толкова повече намаляват нашите възможности — обърна се мрачно към нас херцог Андрион. Той беше тъмнокос мъж в средата на трийсетте и наскоро беше наследил трона във Во Вакюн. Моето присъствие на Тайния съвет може и да изглежда странно, но аз следях работата му от години. Бях член на Тайните съвети и в останалите херцогства на Арендия, за да съм сигурна, че нищо няма да бъде извършено без моето изрично разрешение.

— Истина е, Ваша Светлост — подкрепи Онтроуз своя херцог. — Фамилията на Ориманите от години цели нашата разруха. Боя се, че войната е неизбежна.

— Ние все още имаме избор, господа — твърдо се намесих аз. — Нерасин не беше по-малък разбойник от последния наследник на Гартеон, но въпреки това успяхме да му върнем здравия разум.

— Ориманите нямат нито здрав разум, нито чест, лейди Поулгара — обърна се към мен барон Латан. Той видимо се възстановяваше от поражението, което му нанесе Онтроуз, и двамата отново бяха приятели. — Според мен в името на мира Астурия отново трябва да бъде притисната до стената.

— Нека избегнем това, лорд Латан — предложих аз. — Оставете ме най-напред да поговоря с Гартеон, а после мобилизирайте армията. Войните винаги се отразяват твърде зле на хазната.

— Така е! — побърза да ме подкрепи Андрион.

После се обърнах към Онтроуз.

— Не! — наредих му твърдо.

— Не разбрах какво иска да ми каже Твоя Светлост — призна той.

— Ти не можеш да дойдеш с мен. Ще ми се наложи да говоря на Гартеон на език, който предпочитам да не чуеш.

— Не бих позволил да тръгнеш без свита, милейди.

— Да позволиш?! — попитах заплашително.

— Може би не подбрах подходящата дума — съгласи се той.

— Много лош избор, Онтроуз. Ти си поет и не би трябвало да правиш такива езикови грешки. — Сетне нежно поставих ръка върху неговата. — Само се заяждам, Онтроуз. — После се обърнах към херцог Андрион. — Оставете ме да говоря с Гартеон преди да предприемете, каквото и да било, Ваша Светлост. Неговият дядо стана много сговорчив след един такъв разговор. Дано е останала поне капка здрав разум и у неговия внук.

По вида на барон Латан личеше, че се кани да възрази.

— Винаги можете да съберете армията, ако преговорите се провалят, бароне — уверих го аз. — Ако се вгледаме по-внимателно, тогава излиза, че омразата на Ориманите е насочена лично към мен, а не към Вакюн. Провалям техните планове от дълго време насам, а и нямам никакво намерение да престана. Вакюн и Ерат са като брат и сестра, ето защо Гартеон е наясно, че нападне ли Вакюн, тогава ще си има работа с мен. По всичко личи, че крайната му цел е да въвлече и мен във войната. А щом като това е свада между Гартеон и мен, тогава най-добре да я разрешим на четири очи.

— Ще послушаме съвета ти, Твоя Светлост — каза Андрион.

— Много разумно решение, Ваша Светлост — похвалих го аз.

Стигнах Астурия по обичайния начин и близо седмица слухтях и дебнах наоколо, но не можах да открия никаква следа към Гартеон. Притаявах се, невидима за околните, из мрачните коридори и зали с надеждата да дочуя от придворните къде се е дянал, но изглежда астурианските благородници тънеха в неведение къде е техният херцог. Отлетях да огледам именията на всички членове от семейството на Ориманите, но и това не помогна. Стигнах даже дотам, че проучих и няколко разбойнически свърталища из лесовете. Нито следа от Гартеон. Явно херцогът на Астурия се беше сврял в миша дупка. Бях сигурна обаче, че все някой в Астурия знае къде се крие, но който и да беше той, пазеше това в дълбока тайна. Известно е, че арендите не могат да таят секрет повече от няколко часа. Ето защо взех да надушвам присъствието на гролим в този заговор.

Меко казано не бях в добро настроение, когато най-сетне се отказах да търся и се върнах обратно във Во Вакюн, за да уведомя приятелите си в двореца за своя провал. След кратък разговор мрачно се съгласих, че мобилизацията е единственият ни избор.

— Въпреки това, господа, аз ще продължа издирванията си — уведомих малцината си събеседници. — Рано или късно Гартеон ще си подаде носа от своето скривалище. Той вече започва да ме дразни и при първия удобен случай ще му го кажа в очите.

След това Онтроуз ме придружи до градската ми къща и двамата мълчаливо вечеряхме. Единствената полза от провала ми във Во Астур беше това, дето моят приятел се убеди, че и аз не съм безгрешна. След вечерята слязохме в розовата градина. Имах нужда да се успокоя, а това прекрасно кътче винаги ми действаше благотворно.

— Чувствам, че си недоволна, милейди — съчувствено рече Онтроуз.

— Даже повече от недоволна, скъпи приятелю — огорчено отвърнах аз. — Явно дълги години получавах всичко твърде лесно и провалът засегна самочувствието ми.

Той се усмихна леко, но после въздъхна.

— Утре с твое позволение ще трябва да замина на север към именията ти. Ако Вакюн обяви мобилизация, Ерат ще трябва да го последва. Но макар и с две армии, аз не съм спокоен за изхода от битката.

Кимнах с глава.

— Ще ти напиша препоръка до моя сенешал в Ерат Малон Килансън. Той ще ти даде ключа от хазната. Моля те да се отнасяш добре с хората ми, скъпи Онтроуз. Храни ги хубаво и ги научи как да се отбраняват.

— Ти си по-грижовна дори от майка, милейди.

Свих рамене.

— Май така излиза — съгласих се. — Все някъде трябва да проявя майчинското си чувство… Но да не говорим повече за това.

После забелязах нещо познато в нощното небе.

— Закъсня — рекох.

— Аз ли?! — изумено попита Онтроуз.

— Не, Онтроуз, не ти. Говоря на един стар приятел там, горе — и посочих мъждивата светлина на една комета, която прекосяваше кадифеното нощно небе. — Обикновено се явява в края на зимата, а сега е вече лято.

— Виждала си това чудо и преди, така ли? — попита той.

— Много пъти, Онтроуз, много пъти до сега. — Направих набързо някои изчисления наум. — По-точно тринайсет пъти. За първи път я видях, когато бях на четиринайсет. Появява се на всеки седемдесет и една години.

Онтроуз също започна да пресмята наум и очите му се разшириха ужасено.

— Нека това не те тревожи, скъпи Онтроуз — казах му. — Просто някои хора живеят по-дълго. Това е наша семейна черта — като тъмната коса или дългия нос например.

— Според мен девет века живот надхвърля понятието „семейна черта“, лейди Поулгара.

— Тайната на дълголетието се крие в това постоянно да си зает с нещо, Онтроуз. А също и да избягваш схватки с хора, които са по-яки от теб, разбира се. — Върнах се мислено назад в миналото. — Мисля, че четиринадесетото ми лято беше в една от онези години, когато прекарвах повечето време в моето Дърво — припомних си аз. — Двете със сестра ми се бяхме скарали заради баща ни и аз бях страшно ядосана. Живях в Дървото няколко години, за да я накажа. — Разсмях се. — Децата понякога са толкова глупави!

— Ти имаш сестра? Никога не съм чувал за нея.

— Тя умря преди много, много години. Казваше се Белдаран, бяхме близначки, но тя беше много по-красива от мен.

— Не бива да говориш така, милейди — възпротиви се той. — Твоята красота е неземна. Готов съм да докажа това на всеки глупак, дръзнал да оспори думите ми.

— Ласкател — казах, докосвайки нежно бузата му.

— Не е ласкателство да се говори истината, милейди.

— Но пък да се преувеличава истината, вече е ласкателство. Недей да твърдиш напразно, че съм неземна красавица. Сестра ми беше толкова прекрасна, че аз се отказах да се меря по хубост с нея и съвсем се занемарих. Бях несръчна, дива и доста мръсна — миех се само, когато валеше дъжд. След годежа на сестра ми обаче се стегнах. По онова време бяхме на шестнайсет. Като смъкнах мръсотията от себе си и си сресах косата, се оказа, че изглеждам доста прилично. Сестра ми беше годеница на Рива Желязната хватка, крал на Острова на бурите. Като заминахме в кралството му, аз се отдадох на забавления и с огромно удоволствие разбивах мъжките сърца.

— Признавам, че не мога да те разбера, милейди — рече той.

— О, скъпи — разсмях се аз. — Ти си толкова невинен! Внимавай в отношенията си с мен, мога да разбия сърцето ти само с едно трепване на миглите.

— Мигар ще се възползваш така от моята беззащитност, лейди Поулгара? — смъмри ме нежно той. — Не се боя от астурианците, но крепостта на моето сърце вече рухна пред твоята атака и се боя, че не ми остава нищо друго, освен да се предам в твоя власт.

Поставих ръка върху неговата.

— Добре казано, милорд — похвалих го. — Наистина умело боравиш с думите. Ще трябва да обсъдим това по-задълбочено.

При тези мои думи той взе ръката ми и нежно я целуна.

Мирът, който установих в Арендия, почиваше на нелицеприятния факт, че щом някой от херцозите покажеше и най-малък признак на непокорство, останалите трима се обединявахме в съюз, за да се противопоставим като един на неговата измяна и непокорство. Основният ни проблем този път обаче беше слабоумието на херцог Моратам от Мимбре. По онова време за него се грижеше гледачка, която го бавеше като малко дете, в каквото той в действителност се беше превърнал. Управлението на херцогството беше в ръцете на шайка благородници, които се интересуваха повече от това да си подливат вода един на друг, отколкото да болеят за благото на цяла Арендия. На няколко пъти се опитвах да им разтълкувам козните на арендската политика и ползата от мира за всеки един от тях, но те бяха твърде недалновидни и увлечени от собствените си измами, за да го разберат. Предполагам, че ако столицата им се намираше в средата на Мимбре, нещата щяха да стоят по друг начин. Но тъй като Во Мимбре беше чак на южната граница на Арендия, всичко, което се случваше в трите северни херцогства, беше за тях все едно от другата страна на луната. Въпреки моите усилия, Мимбре постепенно се отделяше от нас и поддържаше стриктен неутралитет.

Онтроуз замина на север в моите владения, за да надзирава как върви мобилизацията на хората ми. Въпреки че осъзнавах колко необходимо е това, той много ми липсваше. Сънувах го по цели нощи и мислех за него всеки миг, докато бях будна. Пътувах често до моето херцогство, даже по-често, отколкото беше необходимо. Но в края на краищата аз бях херцогинята на Ерат! А не е ли едно от главните задължения на владетеля да следи какво става в земите му?

На практика армиите на Вакюн и Ерат не бяха отделени една от друга, защото и самите херцогства почти бяха слети в едно. Барон Латан предвождаше силите на Андрион, а Онтроуз — моите. Нашата стратегия се раждаше след продължителни обсъждания или в двореца на Андрион, или в моята къща край езерото Ерат. Всичко ни сближаваше, така че и действията ни бяха обединени от една обща цел.

До лятото на 2942 всичко още беше мирно и спокойно. Обединените ни армии очевидно превъзхождаха числено войската, която би могъл да събере Гартеон III. Ако той дръзнеше да престъпи някоя от нашите граници, тогава бихме могли да го смачкаме като досадна буболечка.

— Всичко е в пълна бойна готовност — обяви Онтроуз пред нас двамата с Андрион по време на едно от редките си завръщалия във Во Вакюн в късното лято на същата година. — Войската на Ерат е разположена на северния бряг на река Камаар, недалеч от Во Астур. Ако Гартеон придвижи силите си отвъд васитската граница, ще унищожа столицата му. Като изключим непредвидените ситуации, противникът ни е в задънена улица. Според мен ние и астурианците ще се гледаме кръвнишки през общите ни граници поне няколко сезона. След това може да чакаме мирни парламентьори от Во Астур. Ориманите не са сред фаворитите на останалите благороднически фамилии в Астурия. Няма да се изненадам, ако Гартеон III също като дядо си не след дълго литне от някой висок прозорец на палата си и се спре чак на площада долу.

— Чудесно го казахте, лорд Онтроуз — похвали го Андрион.

— Аз все пак съм поет, Ваша Светлост — скромно отвърна Онтроуз. — Умелото боравене с думите ми е вродено.

След съвещанието с Андрион двамата с моя фаворит се прибрахме в градската ми къща. А след вечеря двамата слязохме в розовата градина. Онтроуз взе лютнята си и започна да ми свири и пее. Грижите от деня сякаш изчезнаха в миг. Беше съвършена и незабравима вечер, каквито за съжаление се случват твърде рядко. Говорехме повече за розите и само от време на време ставаше дума за мобилизацията. Постепенно падна мрак и на небето заблещукаха звезди.

Когато стана време за лягане, моят фаворит ме целуна нежно и ми пожела лека нощ. Не успях да спя много, но затова пък се отдадох на мечтания.

На следващата сутрин моят Онтроуз напусна Во Вакюн и отново тръгна на север.

Есента беше мрачна, сива и скучна и напълно отговаряше на моето настроение. Бях загубила шест века да убеждавам твърдоглавите аренди в ползата от мира, надявайки се това най-сетне да стане част от природата им, та никога повече да не помислят за война. Надеждите ми обаче сега се сринаха до основа.

Барон Латан не се беше вясвал вече няколко месеца, но ние с Алдрион не обърнахме кой знае какво внимание на неговото отсъствие. Като главнокомандващ васитската армия Латан беше длъжен да наблюдава постоянно нейното разположение и състояние. Затова и продължителното му отсъствие изглеждаше обичайно. Когато настана това отвратително време обаче, той се върна във Во Вакюн с тревожни новини. Херцог Андрион незабавно ме извика в палата, за да чуем заедно вестите от неговия приятел. Латан още носеше изпръсканите си с кал пътнически дрехи и беше видимо на предела на силите си. Около зачервените му очи имаше тъмни кръгове, което беше ясен знак, че не е мигвал през последните няколко дни.

— Имаш нужда от топла храна и почивка, Латан — влязох в ролята си на лечителка аз.

— Напоследък нямах време за това, Твоя Светлост — отвърна той със странно глух глас. После отрони една дълбока въздишка. — Току-що идвам от Во Астур…

— Откъде?! — възкликнах аз.

— Рапортите на шпионите ни в Астурия си противоречаха, Твоя Светлост — обясни той. — Счетох за крайно важно със собствените си очи да видя какво става във вражеското херцогство. Познавам недодялания и груб език на астурианците, затова нямах никакви пречки да се представям за местен жител. Не бих ви обременявал с досадни подробности около различните хитрости, които употребих там. По-важното е, че някои членове на астурианското правителство и висши военни замислят план, който се нуждае от вашето най-изострено внимание. Накратко — херцог Гартеон се кани да нападне херцогството, Ваша Светлост — обърна се воинът към мен. — Той си дава ясна сметка, че Вакюн и Ерат са като едно. Затова при първите действия ние ще отвърнем на удара и ще го премажем.

— Като гнида ще го смажем — уточни мрачно Андрион.

Латан бегло се усмихна.

— Точно така — съгласи се той. — Гартеон осъзнава, че при едно нападение на Во Вакюн той е обречен на провал, затова ще нападне Ерат.

— Оставете го да действа — казах. — Аз съм също толкова готова да го посрещна, колкото и Андрион.

— Това лежи в основата на неговия план, Ваша Светлост — глухо продължи Латан. — Гартеон няма намерение да пресича река Камаар. Във Во Астур се събира флота. Самият аз лично видях качването на войската по корабите и успях да разбера крайната цел на флотата. Гартеон има намерение да тръгне по река Астур и когато не може вече да бъде забелязан от сушата, ще потегли на север, заобикаляйки носа при северозападния бряг на твоето херцогство. Накрая ще акостира в устието на река Селин. Боя се, че първата му цел е зле охранявания град Селин. От тази позиция той ще опустоши Северен Ерат и оттам ще нахлуе в сърцето на владенията ти. Съюзът между Вакюн и Ерат винаги е провалял злодейските му планове, ето защо сега той се кани най-напред да унищожи Ерат, а едва след това да нахлуе във Вакюн.

— Флотата тръгна ли вече? — рязко попитах аз.

— Да, Твоя Светлост, корабите на Гартеон поеха от Во Астур преди три дни.

— Трябва ми карта — обърнах се към Андрион.

Без да пророни дума, той бръкна в дрехата си и извади навит на руло пергамент. Разгънах картата и взех да преценявам разстоянията.

— Флотата пътува със скоростта на най-трудноподвижния кораб — прецених аз. — Ако Гартеон замисля нападение, той ще иска цялата му войска да бъде по едно и също време на едно и също място. Разстоянието между Во Астур и устието на Селин е близо двеста и седемдесет левги. Да предположим, че най-добрата скорост, която може да развие флотата, е двадесет и пет левги на ден. Това ще рече единадесет дни, или осем денонощия, броено от днес нататък. — Направих още няколко измервания и набързо пресметнах наум. — Ще се справим — казах накрая с известно облекчение.

— Не можах да проследя мислите ти, Поулгара — призна Андрион.

— Войската ми е струпана на северния бряг на река Камаар — точно където се събират северният и южният приток. Оттам до Селин са седемдесет левги. При максимална скорост армията ще стигне до града за седем дни. На астурианците ще трябват най-малко ден и половина, за да се придвижат от брега до Селин. Моята войска ще е там преди тях.

— Имаш забележителни познания във военното дело, Поулгара — отбеляза Андрион.

— Имаш предвид, че това не се очаква от една жена, нали? Аз съм в Арендия вече шестстотин години, Андрион, а това означава, че имам натрупан богат опит във военното дело.

— Ще ти пратя армията си на помощ — каза той.

— Ти също трябва да пазиш границите си, Андрион.

— Срещу кого, милейди? — рече с усмивка той. — Гартеон е насочил цялата си армия до последния войник към северните краища на твоите владения. Не му е останала никаква войска, която да хвърли срещу мен — при тези думи той се усмихна по момчешки. — Освен това — продължи, изоставяйки официалния тон, — защо само ти трябва да се забавляваш?

— О, небеса — простенах аз.

— В пресмятанията има някои неточности, лейди Поулгара — възрази Латан. — Армията ти е разположена на два дни бърз ход оттук, а Онтроуз е в твоята къща край езерото. Ще има известно забавяне, преди да отиде при войската и да я подготви.

— Само че аз имам предимство, Латан — припомних му. — Генерал Холбрен, вторият в командването след моя фаворит, е разумен и практичен мъж, който ще направи така, че войската да изминава по седемдесет левги на ден. Още днес ще говоря с него, а веднага след това — и с Онтроуз. — Отново погледнах картата. — Холбрен ще се справи с похода — реших накрая. — Затова ще пратя Онтроуз направо в Селин, за да започне укрепването на градските стени. Вашата армия ще пристигне едва на третия ден след моята, а аз искам да съм сигурна, че ще удържим града през това време.

— Тогава аз ще нападна незащитения гръб на Гартеон и ще го размажа като леш върху непоклатимите крепостни стени — зарече се Латан със страшен глас.

— Обзалагам се, че градските псета и грабливите птици ще ти бъдат благодарни — отвърнах безгрижно. — Сега обаче отиваш право в леглото. Негова Светлост и сам може да даде разпореждания за началото на похода. Ще можеш да настигнеш войниците след ден-два.

— Аз съм главнокомандващ на армията, Твоя Светлост — започна да протестира той, — и мой дълг е да я предвождам.

— Те и сами знаят в коя посока се намира север, бароне, и едва ли ще е нужно да им сочиш пътя. Върви да спиш, защото всеки миг ще се строполиш без сили на земята.

— Но…

— Никакво „но“, Латан! Марш в стаята си! Веднага!

— Тъй вярно, милейди — предаде се най-накрая той.

Имах странното натрапчиво усещане, че нещо не е наред с барон Латан. Давах си сметка, че е изтощен, но в поведението му имаше нещо по-дълбоко от обикновена умора. Нямах време да правя по-подробни проучвания обаче. Излязох на балкона на съвещателната зала и промених формата си в познатия ми до болка сокол.

Генерал Холбрен беше масивен здравеняк, преминал през всички чинове във войската, без да пропусне нито един. Неговият ранг наистина тежеше, а не се явяваше само придатък към родовата му титла. Генералът се славеше като човек на думата и аз много го уважавах. Той внимателно обмисли вестите, донесени от барон Латан, и внимателно предложи някои незначителни изменения в моя план относно предстоящото нахлуване на астурианците.

— Има вероятност херцог Гартеон да прати разузнавателни отряди напред към Селин, преди там да се озове цялата му армия, Ваша Светлост — натърти той. — От пешаците ни можем да очакваме да изминават най-много по десет левги дневно, но конницата е значително по-бърза. Ако сте съгласна, ще пратя напред конницата със специална мисия, за да сме сигурни в развоя на нещата. — Той бегло се усмихна. — Граф Онтроуз е умел воин, но ако оставим защитата на Селин единствено на него, това може малко да го поизпоти.

— А ние не бихме искали това да се случи, нали, Холбрен? — сговорчиво рекох аз. — Сега отивам в къщата си и ще го предупредя да чака подкрепления след… — Аз се поколебах. — След колко време?

— Четири дни, Ваша Светлост, най-много пет. Това ще поизмори конете, но те няма да участват в защитата на Селин, така че ще имат време да отдъхнат.

— Вярвам на преценката Ви, почитаеми генерале — отвърнах с елегантен поклон.

— Имайте ми доверие — въздъхна той.

Аз се засмях, после излязох, отдалечих се на известно разстояние от лагера и отново се покрих с перушина.

Изпитвах някакво необяснимо удовлетворение от хода на събитията. Смелостта и предприемчивостта на барон Латан ни осигури достатъчно време, за да реагираме на ходовете на Гартеон и да се подготвим преди неговото идване. Имах възможност да евакуирам мирното население в тези краища, така че жертвите да са минимални. Щом веднъж армията на херцог Гартеон попадне в капана, той няма да има друг избор, освен да се предаде. Най-вероятно Битката при Селин щеше да постави началото на нов мирен период в Арендия.

Вечерта беше паднала, когато кацнах в градината на имението си край езерото Ерат. Приех човешката си форма и тръгнах да търся Онтроуз. Заварих го в библиотеката, надвесен над една карта. Зная, че постъпката ми беше детинска, но не го бях виждала от няколко седмици, затова пристъпих на пръсти зад него, пресегнах се и му затулих очите.

— Познай кой е — прошепнах в ухото му.

— Лейди Поулгара — изумено възкликна той.

— Ти погледна — рекох укоризнено. — Това не е честно — а после го разцелувах горещо.

Той ми отвърна с една-единствена целувка, но много дълга. Когато се отдръпнах от обятията му, главата ми се маеше и дишах тежко. Започнаха да ми идват разни непочтени мисли, но реших, че ще е най-добре да го уведомя за последните новости — разни дреболии като нахлуващи в земите ми армии, отбраната на градовете ми и разбити астуриански войски. После щяхме да се заемем със сериозните дела.

Фаворитът ми обаче беше потресен от тези известия.

— Сигурна ли си в това, което ми казваш, Поулгара? — попита той. Това беше първият път, когато се обръщаше към мен по име и това напълно отговаряше на моите планове за остатъка от вечерта.

— Новините са направо от барон Латан, сърце мое — уверих го аз. — Той се е промъкнал в Астурия, без да предупреди херцог Андрион или пък мен какво се кани да прави. Лично е чул как Гартеон и привържениците му обсъждат нападението и е видял със собствените си очи как войските се качват на корабите.

— Бих доверил живота си на Латан, Поулгара — каза той, — и неговите думи не търпят съмнение. Ето защо още сега трябва да оседлая коня си.

— Защо пък веднага?

— Заминавам на юг да предупредя войската ни и да защитим Селин.

— Почакай малко, скъпи — казах му. — Спрях в лагера на войските на път за насам. Още призори Генерал Холбрен тръгва на поход към Селин. Той предложи ти направо оттук да отидеш в града и да го подготвиш за астурианската обсада. Ще изпрати напред кавалерията, за да те подкрепи при първоначалните атаки на Гартеоновата армия.

— Холбрен е изключително разумен човек — одобри Онтроуз. — Цяло щастие е да го имаме на наша страна.

— Има още нещо, Онтроуз — продължих аз. — Барон Латан идва от север с васитската армия. Той трябва да пристигне в Селин ден-два след началото на астурианската обсада.

— Добрият стар Латан! — едва не се разсмя с глас Онтроуз. — Двамата заедно вече със сигурност ще заличим от лицето на земята армията на Гартеон и над бедната ни Арендия отново ще се възцари благороден мир.

Обичах Онтроуз почти до лудост, но съчетанието между „заличим от лицето на земята“ и „благороден мир“ леко ме отрезви. Онтроуз все пак беше поет и трябваше да си служи по-внимателно с думите.

— Успя ли да изчислиш колко ни дели от предстоящите събития, Поул? — попита той.

— Да ни дели ли?

— Колко дни остават до акостирането на Гартеон, Твоя Светлост?

— А, сега разбрах. Войската на Гартеон е напуснала Во Астур преди три дни. Според моите изчисления те ще пътуват близо единадесет дни — значи осем, ако броим от днес. Очаквам Холбрен да пристигне при Селин след седмица. Ако приемем, че вражеската армия ще се придвижва един ден от брега до града, значи ще се появи на дванайстия ден. Латан ще дойде ден по-късно, на тринайсетия.

— А на петнайсетия ден Гартеон ще остане без армия — мрачно рече моят фаворит. — Планът ти е съвършен, любима.

— Даже по-добър, отколкото изглежда — отвърнах и по вените ми пробяга гореща вълна.

— Боя се, че не те разбирам, Поул — призна той.

— Не говоря за тази внезапна война, скъпи — отговорих доста самодоволно аз. — Това „любима“, което току-що се отрони от устата ти, ми подсказва, че си склонен да се предадеш. Защо не се оттеглим на някое по-подходящо място и не обсъдим капитулацията ти с най-малките подробности?

(По-ясна не бих могла и да бъда, нали?)

При тези думи той ме целуна нежно и, признавам, аз почти загубих свяст в прегръдките му. После, с все по-нарастващо благородство, той внимателно откопча ръцете ми от тила си.

— Извънредните събития, които ни връхлетяха така внезапно, изглежда разклатиха устоите ни и чувството какво е редно и какво — не, моя най-скъпа Поулгара — рече със съжаление той. — Нека не ставаме жертва на възбудените си емоции пред лицето на предстоящата война. Сега ще се метна на коня, за да избегна така примамливата ти и опасна близост. Трябва да съм час по-скоро в Селин, за да подготвя отбраната, а прохладният нощен въздух ще ми помогне да укротя жаравата, която ти разпали в моите вени. Довиждане, любима. Нека отложим нашата близост за по-спокойно бъдеще.

После той се извърна и излезе от стаята.

— Онтроуз! — извиках след него. — Върни се тук!

Ще повярвате ли, че изобщо не ме послуша?

Стаята, насред която стоях, беше собствената ми библиотека и много от вещите в нея ми бяха безкрайно скъпи. Бързо излязох, прекосих преддверието и влетях в кухнята. Там безогледно започнах да хвърлям каквото ми попадне пред очите.

Малон Килансън, моят сенешал, пристигна в тръс.

— Твоя Светлост — изхълца той, — какво правиш?!

— Не виждаш ли, че чупя чинии, Малон? — изкрещях в отговор. — По-добре се измитай оттук, защото всеки миг ще започна да хвърлям и хора!

Той мигновено се изпари.

Призори след една безсънна нощ аз отново се превърнах на сокол. Устоях на порива да последвам Онтроуз и да го катурна от коня. Вместо това полетях на юг. Сега беше по-важно да поддържам постоянна връзка с херцог Андрион.

Заварих го да стои на крепостната стена, облечен в бойна ризница. Разперих крила и се приземих в най-отдалечения край на стената зад една издатина на подпорната стена, а после приех собствената си форма. Избягвах да правя това пред очите на свидетели, освен ако нямах друг избор или пък се налагаше с възпитателна цел. Скоро не бях преглеждала Андрион и не бях сигурна дали всичко със сърцето му е наред.

Излязох иззад прикритието си.

— Добро утро, Андрион — поздравих го аз.

Той ме погледна ококорено.

— Мислех, че се каниш да заминаваш на север, Поулгара. Какво те забави?

— Аз вече бях там, Андрион — отговорих. — Генерал Холбрен започна похода, а граф Онтроуз препуска към Селин. Всичко върви според нашите планове. Когато Гартеон стигне Селин, ние вече ще го чакаме. А ти защо си навлякъл тази глупава ризница?

— Май нещо не си в настроение тази сутрин, а, Поулгара?

— Сигурно е от храната. Та какво правиш ти?

— Позирам, Поул, просто позирам. След като и Латан, и Онтроуз са далеч оттук, командването на местния гарнизон остава на мен. Затова си сложих ризницата, изправих се тук и от време на време размахвам ръце, за да се уверят гражданите на Во Вакюн, че няма никаква причина за тревога, щом такъв непобедим воин се е възправил срещу недостойните астурианци.

— И това те забавлява, нали?

— Ами… — започна уж пренебрежително той, а после двамата се засмяхме в един глас.

— Да се връщаме в двореца, Поул — предложи той. — За тази сутрин се перчих достатъчно, а освен това не ми се иска да вдишвам повече миризмата, която се носи от смазката на моето оръжие и ризницата ми.

— Да вървим тогава, но обещай, че ще се спуснеш по подветрената стена, за да не те отнесе течението с тези тежки доспехи.

След като се върнахме в двореца и Андрион смъкна стоманата от гърба си, двамата се оттеглихме в кабинета му, за да обсъдим нашата стратегия.

— Знам, че сигурно ще ти прозвучи като стара мания, Андрион — започнах, — но се обзалагам, че ако се разровим по на дълбоко, открием някой гролим в дъното на последните събития в Арендия. Умовете на астурианците са прекрасна плячка за козните на гролимите. Досега не съм се натъквала на астуриански заговор, който да не е вдъхновен от тях. Ктучик не се е отказал от намерението да разпали голяма война между Западните кралства, откакто мургите минаха по земния мост преди няколкостотин години. Той отчаяно желае да ни подпали чергата и винаги търси подпалки за огъня си в Астурия.

— Войната на боговете е била преди две хиляди години, Поул — възрази Андрион.

— Не е така, скъпи. Тя все още продължава и всички участваме в нея. След като приключи Битката за Селин имам намерение лично да отида в Астурия и да разровя корените на замисъла на Гартеон, докато не стигна до неговия вдъхновител — гролима. После ще го разкъсам и парче по парче ще замерям с него главата на Ктучик в Рак Ктол. — Изрекох всичко това през здраво стиснати зъби.

— Ама ти наистина не си в настроение днес, Поулгара — отбеляза той. — Да не би нещо да сте се карали с твоя фаворит?

— Не бих се изразила точно така, Андрион — отговорих. — Беше по-скоро разминаване на мненията.

— По военни теми ли?

— Не, по много по-важен въпрос. Но рано или късно Онтроуз ще дойде на моето. Мога да се зарека в това.

— За мен е много болезнено да гледам как ти и твоят фаворит позволявате споровете да охладят отношенията ви — каза той. — Мога ли да предложа услугите си като помирител?

Представата как херцог Андрион се намесва като парламентьор в тази ситуация кой знае защо ми се стори много забавна и аз избухнах в смях.

— Не, скъпи ми Андрион — отговорих, — това е един от тези спорове, които двамата с Онтроуз ще трябва да разрешим сами. Все пак ти благодаря за подкрепата.

Двадесет и втора глава

Остатъкът от деня прекарах в градската си къща във Во Вакюн. А на следващата нощ полетях на север, за да огледам разположението на двете армии.

Васитите на Латан прекосяваха река Камаар и двамата с него поговорихме, докато наблюдавахме от северния бряг как малки лодки и салове прекарват войниците отсреща.

— Всичко върви по плана ни, Твоя Светлост — увери ме той, но гласът му кънтеше някак кухо, още откакто ни уведоми за козните на астурианците.

— Какво става е теб, Латан? — попитах го направо. — Изглеждаш ми някак тъжен.

Той въздъхна.

— Моментът е такъв, Твоя Светлост. Скоро пак ще се оправя. Вижда се краят на тревогите ми и ще бъда доволен, когато те се озоват зад гърба ми.

— Надявам се наистина да е така, скъпи Латан — казах. — Мрачен си като дъждовен ден. А сега, ако ме извиниш, ще видя къде е генерал Холбрен.

Генералът беше стигнал северния край на езерото Султурн. Той ми каза, че един пътуващ толнедрански търговец преди три дни е забелязал астурианската флота на около осем мили от сушата край Камаар. Това беше още един знак, че всичко върви според нашите изчисления. До края на деня се движих заедно с моя многоуважаван генерал, отлагайки умишлено срещата с Онтроуз. Още не бях уверена, че ще се удържа да не сторя нещо крайно необмислено и неприлично, когато очите ни се срещнат.

Сигурно тези трепети на сърцето ръководеха действията ми през целия следващ ден. Не се чувствах готова да се срещна с Онтроуз, затова реших да полетя над Великото западно море и да видя къде точно е флотата на астурианците.

Прелетях над мястото, където днес се намира град Сендар, а сетне започнах да се издигам, докато не се извисих на неколкостотин метра височина. Оттук можех да видя какво става на десет левги разстояние, в която и да е посока. Ако информацията на генерал Холбрен беше точна, вражеската флота трябваше да е някъде около мястото, над което кръжах. Оказа се обаче, че наоколо не се вижда нищо и това сериозно ме разтревожи. Дали пък не съм подценила скоростта, с която се движат? Направи полукръг и полетях на север покрай брега, оглеждайки морето, докъдето ми стигаше погледът. И този път не забелязах нищо. По обед минах над врязания в морето полуостров, но вече бях убедена, че е невъзможно за шест дни да са стигнали чак дотук. Имах едно на ум, че Гартеон е подстрекаван от гролими и беше възможно да използва всички предимства на тази връзка.

Когато вечерта оцвети небето над мен в пурпур, стигнах устието на река Селин. И тук нямаше следа от кораби. Щях да падна от изтощение всеки миг, затова се спуснах надолу и кацнах в клоните на един дъб близо до брега. Може пък корабите на Гартеон да са по-бавни, отколкото ги мислех, реших накрая. Излизаше, че е трябвало да летя над морето в обратната посока. Но рано или късно щях да открия тази флота!

Излетях рано, когато зората едва беше обагрила небето от изток, и поех на юг, въртейки очи във всички посоки. Беше един часа след обед, когато най-сетне ги открих. Намираха се на не повече от десет левги от Камаар и, ще повярвате ли, бяха хвърлили котва! Какво ставаше тук?! Полетях в кръг, прекосих брега и се спуснах да си отпочина върху един прогнил дънер сред тресавищата на север от Камаар. В цялата тази работа нямаше капка разум! Ако си замислил да нахлуеш в чужда територия, едва ли би спрял да си отпочинеш насред път! Ставаше нещо много необикновено. Едно обаче беше сигурно. Трябваше час по-скоро да предупредя Онтроуз за това. Резкият поврат на събитията ме накара да забравя за сърдечните си трепети. Полетях на север през блатата, докато не видях твърда земя. Тогава кацнах, приех собствената си форма и се пренесох по въздуха, вместо да използвам пера. На практика подскачах от връх на връх. На някого това може и да се стори доста неудобен начин за пътуване, но ако хълмовете са на по три-четири левги един от друг, наистина помага да се придвижиш бързо и за кратко време.

Беше почти залез, когато се добрах до Селин и се запътих да намеря Онтроуз. Открих го в къщата на главния съдия на Селин, мой стар приятел. Той се изправи на крака и дълбоко се поклони, когато влязох.

— Твоя Светлост — официално ме поздрави, — все още ли ми се сърдиш?

Аз потръпнах, припомняйки си с какъв крясък го изпроводих от къщата в имението.

— Съвсем не, скъпи Онтроуз — уверих го. — След като си замина, аз запратих няколко чинии по стената и това ме поуспокои.

Той ме погледна объркано.

— Жените обикновено постъпват така, Онтроуз. Ти едва ли би го разбрал. Но сега съм тук за нещо друго. Натъкнах се на една загадка и ще ми трябва помощта ти, за да я разплетем.

— Стига да е по силите ми — скромно рече той.

— Дано е така, защото аз съм много объркана. Барон Латан превежда войската си през река Камаар, а генерал Холбрен е тръгнал на север от Султурн, така че всичко се развива по плана.

— Това звучи много успокоително.

— Прелетях над Великото западно море, за да разбера докъде са стигнали корабите на Гартеон. Това ми отне доста време, но най-накрая ги открих. Пуснали са котва на десет левги северно от Камаар.

— Какво?!

— Флотата на Гартеон не се движи, Онтроуз. За разплитането на тази загадка повече би ни помогнал въпросът „Защо?“ Дори не ми хрумва какво означава това.

— Сигурна ли си в това, което казваш?

— О, даже повече от сигурна, Онтроуз. Реших, че не е добра идея да се спусна долу и да ги питам какво става, затова дойдох тук. Според теб може ли да има някаква причина за една флотилия да спре просто така насред път?

— Съществува едно единствено обяснение, Поулгара — замисли се той. — С една дума — флотата чака на котва нещо или някого. Огледа ли месността наоколо?

— Да.

— Излиза, че не става дума за някакъв определен сигнал или знак.

— Да, вероятно не е това.

— Значи е някоя предварително уговорена среща. Видимо са пристигнали по-рано от очакваното, затова сега изчакват да дойде денят.

— В това има смисъл, Онтроуз. Те чакат нещо, а не просто си прахосват времето.

— Това обаче поражда нова загадка — рече той, мръщейки вежди. — Да се определи дата за някоя военна акция не е нещо необичайно. Но това обикновено се прави, когато са нужни координирани действия — едната армия напада дадена точка, докато втората атакува на друго място. Практиката е използвана в почти всички военни начинания.

— Имаш право.

— Но с кого трябва да синхронизира действията си флотата? Латан ни увери, че цялата армия на Гартеон е по корабите. Ако това е истина, тогава кой е останал в Астурия, че да се съобразяват с него?

— Може би някоя чужда сила — рекох колебливо. — Но нито алорните, нито толнедранците биха се забъркали в арендските счепквания. Погрижила съм се за това още преди няколко века.

Очите на моя фаворит внезапно се разшириха от ужас.

— Това е невъзможно! — възкликна той.

— Но аз наистина го направих, любов моя — уверих го. — Двамата с Ран Борун живи одрахме Вордувианите, Хонетитите и Хорбитите още преди сто години за назидание, та да стоят по-далеч от вътрешните дела на Арендия. Баща ми пък здраво държи юздите на алорните.

— Нямах това предвид, Поулгара — успокои ме той. — Току-що ми хрумна, че барон Латан е твърде популярен в Арендия, защото всички присъстваха на нашия рицарски двубой, когато аз си извоювах честта да съм твой фаворит. Напълно е възможно самият Гартеон или пък някой от неговите приближени да е забелязал Латан във Во Астур и да го е разпознал. А после са започнали привидно да кроят планове за нападение на Ерат, та да го измамят. Той на свой ред ни подведе.

— Това изобщо не ми беше минало през ума — признах. — След като Латан веднъж вече е видял как цялата армия се качва на корабите по кейовете на Во Астур, те спокойно биха могли да отплават няколко мили надолу по реката и да стоварят войската на някой пуст бряг, където Латан не би могъл да ги забележи. Това, в което можем да сме сигурни, любов моя, е, че тук наблизо има войски на Гартеон. Само дето не знаем къде точно са те.

— Трябва да тръгна още сега! — възкликна той. — Трябва да се посъветвам с Латан. Ако сме подведени, тогава всичко е било напразно.

— Не точно напразно, но в такъв случай губим всичките си предимства. А сега остави коня си да спи. Аз ще те отведа при Латан.

Онтроуз, макар и с доста опит, беше съвсем неподготвен за коварствата на политическите игри. Дългогодишното приятелство с Латан не му позволяваше да заподозре барона в непочтена постъпка. Аз обаче бях свидетел на множество предателства, затова в такива случаи имах на ум по няколко заподозрени.

— Отиваме да посетим барон Латан — продължих, — но докато говориш с него те моля да не споменаваш догадките ни около астурианската флота.

— Не те разбирам, любима.

— Не бива да му мътим разсъдъка с нашите подозрения, Онтроуз. Нека той сам достигне до свои заключения. Не бих искала да объркваме неговата съобразителност с вече готови решения. Може пък да се добере до истината — това също е твърде вероятно. Просто му кажи, че флотата на Гартеон е хвърлила котва, а после подхвърли предположението за някаква определена дата. Нека той тръгне оттук и да видим до какво ще се добере. Латан притежава проницателен ум и би било глупаво да го подценяваме.

— А как предлагаш да стигнем до лагера на Латан? — попита той.

— Ще е по-добре да не ти обяснявам това с подробности — отговорих. — Те не са толкова важни, пък могат и да те разстроят. Остави се в ръцете ми и ми имай доверие.

Реших да не го превръщам в полска мишка, както навремето сторих с бедния Килан. Не бих искала да уронвам достойнството му, пък и държах да е с ясен разсъдък, когато говорим с Латан. Двамата с моя фаворит се отдалечихме извън града и влязохме под дърветата на малка горичка. Наближаваше полунощ, но пълната луна осветяваше околността като посред бял ден. Допрях ръка до бледото чело на любимия си и тихо пошепнах: „Заспи!“ Той заспа. След това концентрирах волята си и го смалих.

Когато всичко завърши, моят фаворит се беше превърнал в малка фигурка, висока няколко сантиметра. Подържах го в ръка известно време, после го увих в кърпичка и го пъхнах в корсета си, за да го запазя невредим по време на пътуването.

Отново използвах преместване в пространството. Този процес е малко сложен нощем, дори когато има пълнолуние.

Армията на барон Латан вече беше в северните покрайнини на Султурн, а лагерните огньове ми помогнаха лесно да я открия. Направих последното си пренасяне до един гол хълм на около половин миля от оградата на лагера. Огледах се внимателно, бръкнах в пазвата си и измъкнах моя фаворит. После внимателно го поставих на тревата, отново му върнах естествените размери и казах: „Събуди се, скъпи мой!“

Той отвори очи и изтри чело.

— Сякаш съм бил на някое много топло място — каза той.

— Така е — съгласих се, но не сметнах за нужно да му обяснявам точно къде е прекарал последния половин час. Като се замислих обаче, реших, че там наистина е било доста топло.

Той се огледа.

— Къде се намираме, любима?

— Северно от Султурн, скъпи — отговорих. — Долу в ниското се виждат лагерните огньове на Латан.

— Сигурно много дълго съм спал.

— Някъде около половин час — казах, — и не се опитвай да пресмяташ милите и минутите, сърце мое. Само ще те заболи глава. Нека просто кажем, че това е било едно от „онези неща“ и да приключим въпроса.

— Ще те послушам, любима.

— Хубаво. При оградата трябва да кажеш кой си. Заплаши ги с положението и ранга си, ако се наложи, но трябва да говорим с Латан колкото се може по-скоро.

Той разкърши рамене, предложи ми ръката си и ние забързахме надолу по хълма. Отне ни десетина минути, докато си проправим път през васитския лагер и открием шатрата на барон Латан. Ординарецът му разпозна Онтроуз и незабавно събуди нашия спящ приятел.

— Онтроуз! — каза зачудено Латан, разтърквайки очи. — Мислех, че си в Селин.

— Само преди час бях там, приятелю — отговори Онтроуз. — Сигурно съм голям късметлия, защото имам на разположение вълшебен начин да се придвижвам от едно място на друго. — Той нежно ми се усмихна.

— Твоя Светлост! — рече Латан, изхлузвайки се от койката.

— Да оставим официалностите настрана, бароне — предложих. — Сега имаме по-важни грижи, които не търпят отлагане. Кажи му, Онтроуз.

— Така да бъде, Твоя Светлост. — После фаворитът ми погледна своя приятел. — Не е трудно да се опише това, което ни мъчи, Латан — започна той. — Намирането на решение, обаче, може да се окаже по-сложно. Накратко — нашата почитана и уважавана лейди Поулгара често използва несравнимите си способности, за да се занимае с едно такова скучно и досадно дело като събирането на информация. Неотдавна тя се опита да открие мястото, където се намира астурианската флота.

При тези думи Латан застана нащрек.

— Няма нужда да споменавам, че търсенето приключи с успех — продължи Онтроуз. — Но не местоположението на флотата ме озадачава. Нейна Светлост твърди, че корабите на Гартеон са хвърлили котва на около десетина левги северно от Камаар.

Наблюдавах внимателно Латан и той не ми се видя много изненадан от това съобщение. Почти бях готова да проуча мислите му.

„Недей, Поул — сепна ме гласът на майка ми. — Нека Онтроуз го направи. Той трябва сам да стигне до истината.“

„Каква истина ще открие?“ — тихо попитах аз.

„Ще разбереш.“ После майка ми се изгуби някъде.

— Двамата с Нейна Светлост си блъскахме главите в догадки известно време — казваше в това време Онтроуз, — а после си припомнихме, че именно ти си бил в Астурия и разкриването на плана за нападение е твое дело. Затова решихме, че е най-добре да ни разтълкуваш този странен обрат на събитията. Боя се, че моите догадки и разсъждения са твърде банални. Най-доброто, което можах да измисля, е това забавяне да е свързано с по-голям план. Все ми се струва, че някаква дата е важна за по-нататъшните действия на Гартеон.

— Не мога да намеря слабо място в разсъжденията ти, Онтроуз — заключи Латан. — Докато бях във Во Астур, долових някакви намеци за определена дата, но нямах време да проуча това докрай.

— Нека тогава поразсъждаваме заедно, стари приятелю — предложи Онтроуз. — Щом някаква дата е толкова важна, че да предизвика принудителното забавяне на цяла войска, това според теб не означава ли, че има и още някой, който се ръководи по същия календар?

— Точно така излиза, Онтроуз! — възкликна Латан. В ентусиазма му обаче се промъкнаха и фалшиви нотки.

Онтроуз, увлечен от собствените си разсъждения, направи още една крачка напред.

— Но за кого този календар би бил толкова важен, Латан? Ако войската на Гартеон наистина е на корабите, кой тогава е останал в Астурия, че да е необходимо да се съобразяват с него?

Промяната в изражението на Латан беше толкова неуловима, че аз едва не я пропуснах. Тя не беше повече от леко присвиване на очите.

— Внимавай, Онтроуз! — извиках. И наистина — в проследяването на тази нишка Латан беше две стъпки пред своя приятел и знаеше точно къде ще го отведе тя. Той рязко се завъртя и посегна към меча на пейката край войнишката койка. После силно замахна напред, за да посече моя любим. Явно Онтроуз не е бил толкова далеч зад приятеля си, защото когато мечът на Латан изсвистя, насреща му излезе сабята на Онтроуз и пресече удара.

— Сега всичко вече е ясно, Латан — каза тъжно Онтроуз. — Всичко освен това защо си го направил.

Латан отново замахна с меча, но моят фаворит лесно парира удара. Виждаше се, че любимият ми не се нуждае от моята помощ. Тогава леко се оттеглих назад.

Трудно ми е да си спомня ясно какво точно се случи онази нощ. Единственият шанс на Латан беше в първата му отчаяна атака. След като тя се провали, той вече нямаше никакъв изход. Нещо повече — целият му вид показваше, че знае за предстоящия провал. Усетих, че всъщност той желае това.

Беше много шумно. Схватката с тежки мечове винаги е шумна. Това, естествено, привлече вниманието. Единствената моя намеса в развоя на събитията беше заради шатрата, в която се намирахме. Тя все още изглеждаше като ленена шатра, но даже стоманата беше по-мека от нейната материя, след като я „пипнах“ малко. Така се погрижих в схватката да участват само двамата и тя да не бъде прекъсвана от нежелани помагачи.

Краят на схватката настъпи с бликването на струя яркочервена кръв от устата на Латан, след като мечът на моя фаворит леко влезе в неговия десен бял дроб. Латан замръзна, изпусна меча си и се свлече на земята.

Онтроуз плачеше открито, когато коленичи край него.

— Защо, Латан, защо направи това?

Латан изплю още кръв и по това разбрах, че раната му е смъртоносна. Нямаше начин да спася живота му.

— Страданията ми вече свършват, Онтроуз — едва чуто пророни той.

— Страданията ти?

— Агонията, Онтроуз. Сега вече мога да го кажа — аз обичах и още обичам лейди Поулгара. Ти ми я отне на онзи проклет турнир и оттогава сърцето ми се превърна в камък. Сега с радост ще потъна във вечен сън, но поне няма да съм сам. Вакюн ще загине с мен, а с него и всички, които обичах.

— Какво си сторил, Латан? — ужасено попита Онтроуз.

От устата на Латан бликна нова струя кръв.

— Аз те предадох, а заедно с теб и цял Вакюн — гласът му ставаше все по-слаб. — Незабелязан от никого, аз се промъкнах във Во Астур и успях да се видя с Гартеон и неговия съветник чужденец, за чието име не попитах.

— Чужденец ли? — остро попитах аз.

— Мисля, че беше надрак или пък мург. Той ни посъветва да скроим тази измама, флотата, тръгнала преди осем дни от Во Астур, беше само прикритие — това е нашият план да подведем Ерат и Вакюн. На корабите няма войници. Армията на Гартеон се е притаила в леса на две левги от западната граница на Вакюн — той отново безсилно се прокашля.

— Кога? — настоя Онтроуз. — Кога ще нападнат Вакюн?

— След два дни, Онтроуз. — Макар и останал съвсем без сили, Латан успя да се усмихне тържествуващо. — Десетият ден от тръгването на измамната флота има голямо значение за графика на Гартеон, защото тогава той ще нахлуе във Вакюн. Ще смаже безпрепятствено всичко по пътя си. А сетне пред армията му ще се изпречи алабастровия град, който тогава ще бъзе незащитен и безпомощен. Вакюн е обречен, мой любими и омразни приятелю. Макар и смъртно ранен от твоя меч, аз ще успея да си отмъстя. След четири дни астурианците ще са под стените на Во Вакюн. Нито една армия, който и да я предвожда, не може да стигне за това време до града и да предотврати унищожението му. — Той се закашля и от устата му отново потече кръв. — Умирам, Онтроуз — изхърка, — но няма да си отида сам. Животът ми се превърна в непосилно бреме, откакто изтръгна от мен любимата ми Поулгара. Сега този товар падна от раменете ми и аз спокоен мога да легна в гроба. Всичко, което обичах на този свят, ще си отиде заедно с мен. Само безсмъртната и неподвластна на времето лейди Поулгара ще остане след нас, а нейните жални викове ще огласят небесата. Стореното е сторено и аз съм доволен, друго нищо не ми трябва.

След тези думи той стисна устни и се втренчи в лицето ми с неизказан копнеж. После издъхна, а Онтроуз с хлипане се похлупи над тялото му.

Проклинах се за своето невнимание. Бях пропуснала покрай ушите и очите си стотици знаци, които ми подсказваха накъде вървят нещата. Трябваше да го предвидя!

Бързо изскочих пред вратата на шатрата.

— Съберете офицерите! — наредих на васитите, които напразно напираха да нахлуят вътре. — Предадени сме! Измяната цели да остави Во Вакюн безпомощен и незащитен. — После изведнъж се сетих, че хората пред мен са обикновени селяни. — Съберете се наедно, момчета — продължих, — здрава работа ни чака!

После се обърнах и погледнах моя облян в сълзи фаворит.

— Стига вече, Онтроуз! — сопнах му се. — Изправи се на крака и се стегни!

— Той беше мой приятел, Поулгара! — изхлипа Онтроуз. — А аз го убих!

— Той си го заслужи. Трябваше да го убиеш още на турнира. Изправи се на крака! Веднага!

Той ме погледна стреснато, но се подчини.

— Така вече е по-добре. Сега събери армията и я поведи незабавно на юг! Аз ще предупредя Холбрен какво се е случило и ще му кажа също да се отправи на юг. Действай, Онтроуз! Действай на мига! Имаме толкова много работа, а никакво време не ни остана!

Той посочи тялото на Латан.

— А какво ще правим с приятеля ми? — попита.

— Хвърли го в някой ров или пък го остави, както си е. Той не е нищо повече от мърша, Онтроуз. Постъпи така, както би постъпил с най-обикновена леш. Ще се върна след около час, а после двамата отиваме във Во Вакюн. Там има война и ние сме необходими. — После излязох от шатрата.

Когато се отдалечих от лагера, така че никой да не може да ме чуе, си позволих да ругая известно време на глас с най-цветистите изрази. Измяната на Латан почти беше успяла. По никакъв начин не бих могла да върна навреме войската обратно във Во Вакюн и да защитя града. Всичко налагаше да действам по „другия начин“. В този момент идеята ми харесваше. Пред очите ми отново изскочи образа на рендето и този път бях решена да го използвам, независимо дали това се нравеше на мама или не.

Пренесох се на север, прехвърляйки се от хълм на хълм чак до лагера на генерал Холбрен на брега на езерото Сендар. Както обикновено генералът не изглеждаше много учуден, когато му казах за измяната на Латан. Готова съм да се обзаложа, че Холбрен със същото спокойствие би наблюдавал как небесата се сриват върху главата му.

— Планът им има слабости, Ваша Светлост — спокойно рече той.

— Въпреки това на мен ми се струва ужасяващо обмислен до последния детайл.

— Завземането на града е само първата стъпка, Ваша Светлост — обясни той. — Астурианците може и наистина да успеят да влязат във Во Вакюн, но само след няколко дни около стените му ще се струпат обединените армии на Ерат и Вакюн. А тяхната сила е значително по-голяма. Повярвайте ми, Ваша Светлост, ние можем да си възвърнем града, когато пожелаем. А когато всичко това приключи, на Гартеон няма да останат достатъчно воини дори да патрулират по улиците на Во Астур.

— Значи Вие сте готов да пожертвате Во Вакюн? — невярващо попитах аз.

— Това е само един град, Ваша Светлост. Най-важното в една война е тя да бъде спечелена, а ние ще спечелим тази война. След това можем да възстановим Во Вакюн. Това поне ще ни даде шанс да направим прави улици.

— Вие сте невъзможен, Холбрен — укорих го аз. — Сега вървете с хората си на юг. Двамата с Онтроуз отиваме във Во Вакюн. Бих те посъветвала да изчакаш с чертежите на нови градски планове с прави улици, обаче. Мисля, че знам начин да задържа астурианците преди още войските ни да са стигнали там.

После побързах да се върна при езерото Султурн, открих Онтроуз и го отделих от вече маршируващата на юг васитска армия. Повторих операцията, която бях използвала и преди и пренесох моя фаворит на същото сигурно място. Признавам, беше ми много приятно да го държа там.

Изгряваше зората на деветия ден по астурианския календар, когато се добрахме до Во Вакюн. Взех моят смален герой от удобното му скривалище и отново му върнах нормалните размери. После го събудих и двамата влязохме в града. Упътихме се право към палата на Андрион и аз му разказах за предателството на Латан.

— Ние сме обречени! — възкликна той.

— Още не, Андрион — успокоих го аз. — Въпреки това смятам да повикам подкрепления.

— Че коя армия е толкова наблизо, за да се отзове на мига, Поулгара?

— Баща ми, Андрион. На него не му е нужно да се намира наблизо, та да ни дойде на помощ.

— Мигар се каниш да защитиш стените на Во Вакюн посредством магия?

— Това не е незаконно, Андрион. Между нас да си остане, но ние с баща ми сме способни да задържим астурианската армия, докато пристигнат войските ни. Татко може да е много лош, когато някой му скърши хатъра, а аз съм дори по-лоша и от него. След края на войната само споменаването на името Во Вакюн през следващите няколко века ще кара всеки астурианец да крещи в неизказан ужас. Вие двамата с Онтроуз най-напред подгответе градския гарнизон. Аз се връщам у дома да повикам татко, а после си лягам. От три дни не съм спала и откровено казано съм на предела на силите си.

Добрах се до градската си къща и се упътих право към библиотеката, като плътно затворих вратата след себе си. Наследниците на Килан вече бяха наясно какво означава това и не смееха да ме безпокоят. Преди да съм повикала татко, обаче, гласът на майка се яви пръв. „Поулгара — остро започна тя, — мимбратите ще нападнат Южен Вакюн утре призори.“

„Какво?!“ — не сдържах вика си аз.

„Бароните от Северен Мимбре се съюзиха с Гартеон и тръгнаха на север да се присъединят към астурианската армия в обсадата на Во Вакюн.“

„Ето защо е било всичко това — проблесна пред мен ужасяващата истина. — Затова астурианците ни подмамиха далеч от града, та да могат да го обсадят с подкрепата на мимбратите.“

„Няма нужда да повтаряш очевидното, Поул — отвърна майка. — Най-добре кажи това на баща си. При тези обстоятелства Во Вакюн няма шанс да оцелее. Само баща ти може да ти помогне. В момента се намира в кулата си в Долината. Побързай, Поул!“

„Татко! — мислено изкрещях аз през прозореца на библиотеката към небето, което беше потъмняло от надигащата се буря. — Имам нужда от теб!“

„Какво е станало?“ — почти незабавно долетя отговорът му. Приех го за добър знак. Слава на боговете, поне си беше вкъщи.

„Астурианците нарушиха мира в Арендия. Херцог Гартеон Астуриански се е съюзил с бароните от Северен Мимбре. Бароните нападат Вакюн от юг.“

„Къде е армията ти?“

„По-голямата й част е в Централна Сендария, защото астурианците ни подведоха. Подмамиха ни да напуснем позициите си, татко, и над Во Вакюн тегне смъртна опасност. Нуждая се от помощта ти тук. На път съм да загубя всичко, което градя от столетия насам.“

„Ще гледам да дойда, колкото се може по-бързо, Поул! — обеща той.“

Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Затворих прозореца, си точно когато бурята връхлетя Во Вакюн.

Нямаше съмнение, че над главите ни беше надвиснала смъртна опасност. Армиите ни се придвижваха тепърва насам и нямаше шанс да стигнат Во Вакюн навреме, за да го спасят от астурианските атаки. Когато нашите сили стигнеха града, мимбратите щяха да са вече тук в подкрепа на войската на Гартеон. Излизаше, че всичко зависи от времето.

Цялата тази бурна нощ прекарах в библиотеката си, обмисляйки ситуацията от всички страни. Знаех, че в умовете на арендите съществуват определени неща, които са сякаш издълбани върху камък. Така например според тях сърцето на едно владение е неговата столица. Мимбре не можеше да продължи да съществува без златната си крепост на брега на река Аренд; Астурия щеше да е нищо без Во Астур, а васитското херцогство беше нищо без ефирните, реещи се в небето кули на Во Вакюн. Точно това ме накара да не установявам нито един град за столица на собственото си херцогство. Владенията ми нямат централен град. Разрушаването на столицата на Ерат щеше да ме ядоса, но не и да ме унищожи. Въпреки това ясно осъзнах, че ако Во Вакюн бъде сринат със земята, вече нямаше да има Вакюн. След няколко поколения споменът за него съвсем щеше да избледнее. Ето защо запазването на града беше крайно наложително.

За разлика от повечето летни бури тази, която ни връхлетя, не изчезна с пукването на зората, а продължи да вие и да удря стените на града с дъждовни вълни, което още повече влоши настроението ми. Това обаче не беше фаталният десети ден, затова си наметнах пелерината и тръгнах към двореца, за да видя докъде е стигнала подготовката за отбрана. Заварих Андрион и Онтроуз потънали в някакъв спор.

— Баща ми вече е на път, господа — уведомих ги аз. — Лошото време обаче сигурно ще го забави.

— Но според мен то ще обърка плановете и на войската ни, която идва насам — вметна Андрион.

— Излиза, че трябва да защитим града с войската, с която разполагаме в момента — заключи Онтроуз. — Тази задача, струва ми се, е тежка, но не невъзможна.

Двамата и без това имаха грижи, затова реших да им спестя новините за идването на мимбратите.

Бурята и дъждът продължиха и през следващите два дни и това забави нападението на Гартеон срещу Во Вакюн. Или поне той не беше под стените на града при зазоряване в деня, когато лошото време най-сетне отмина и слънцето проби облаците. Татко пристигна по обед и ни завари да се караме с Онтроуз в още калната розова градина. Моят фаворит, облечен в метална ризница, правеше всичко възможно да ме убеди да напусна Во Вакюн, преди да е станало прекалено късно.

Точно тогава баща ми, още под формата на сокол, кацна на любимото ми черешово дърво, преобрази се на човек и се смъкна долу.

— Той има право, Поул — намеси се сурово татко. — Ти повече нищо не можеш да направиш за защитата на града.

— Къде беше толкова време? — попитах го.

— Опитвах се да се преборя с лошото време. А ти най-добре си събери багажа. Трябва да те изведем оттук, колкото се може по-скоро.

Просто не можах да повярвам на ушите си!

— Да не си си загубил ума! Никъде няма да ходя. След като и ти си тук, ще можем да отблъснем астурианците.

— Там е работата, че няма да можем. Това е едно от нещата, които трябва да се случат и на нас двамата не ни е позволено да се намесваме по какъвто и да било начин. Съжалявам, Поул, но Мрин е съвсем ясен по този въпрос. Ако променим нещо сега, това ще повлияе на цялото бъдеще.

— Зад всичко това стои Ктучик! — търсех трескаво начин да го разубедя. — Мигар трябва да го оставим да си разиграва коня?!

— Той няма да спечели, Поул. Привидният му успех сега ще се върне като бумеранг и ще го унищожи по-късно. Затова нямам никакво намерение да променям хода на събитията, нито пък ще позволя ти да го сториш. „Рицарят закрилник“ и „Стрелецът“ ще бъдат създадени от това, което ще се случи тук, ето защо не бива да се намесваме.

— Значи падането на Во Вакюн е предопределено, Древни? — попита Онтроуз.

— Боя се, че нищо не може да го предотврати. Поулгара казвала ли ти е за пророчествата?

— Само определени неща, Благословени Белгарат — отвърна Онтроуз. — Не смея да твърдя обаче, че схванах всичко.

— Ако трябва да го кажа с две думи, още от както свят светува се води война — започна татко. — Въпреки волята си, ние всички сме въвлечени в нея. Во Вакюн трябва да бъде пожертван в името на нашата бъдеща победа. Ти си войник и ще ме разбереш.

Онтроуз въздъхна, а после скръбно поклати глава. Как бих могла да се противопоставя и на двамата едновременно?!

— Сигурно искаш да поговориш с херцог Андрион — продължи татко. — Ако побързате, може би ще успеете да спасите жените и децата. Но знайте, че на това място само след няколко дни вече няма да се издига града Во Вакюн. Идвайки насам, видях астурианците. Те са тръгнали насам с цялата си армия.

— Ще бъдат в доста намален състав, когато се върнат във Во Астур — мрачно го увери моят прекрасен фаворит.

— Ако това може да те успокои, тогава знай, че Во Астур ще го застигне същата съдба само след няколко години.

— Ще гледам да доживея този миг, Древни.

Как беше възможно двамата така спокойно да приемат надвисналото нещастие?

— Вие двамата какво сте намислили? — почти изпищях аз. — Да не се каните да легнете и да се престорите на умрели пред Гартеон? Ние бихме могли да победим! А ако ти нямаш намерение да си мръднеш дори пръста в наша защита, татко, аз със сигурност няма да стоя със скръстени ръце!

— Не мога да ти позволя да направиш това, Поул — каза той.

— Няма сила, която да ме спре! Ще трябва да ме убиеш, но се питам това как би се отразило на безценния Кодекс на Мрин? — Извърнах се към моя любим със свито сърце. — Ти си моят фаворит, Онтроуз, но и много, много повече. Ще ме защитиш ли? Би ли ме изпратил да си събирам нещата като някоя крадлива камериерка? Моето място е тук.

— Бъди разумна, Поул — намеси се татко. — Знаеш, че бих могъл да те принудя да тръгнеш, ако това се налага. Не ме принуждавай да го правя!

При тези думи аз съвсем загубих разсъдъка си.

— Мразя те, татко! — изкрещях в лицето му. — Не смей да ми се изпречваш на пътя! — По лицето ми се стичаха сълзи. — И на двамата ще кажа веднъж и завинаги — няма да се помръдна оттук!

— Грешиш, скъпа Поулгара — отвърна непреклонно Онтроуз. — Ти ще придружиш баща си и ще се махнеш от това място.

— Никога! Няма да те оставя за нищо на света! — Сърцето ми се раздираше. На него не можех да се противопоставя, прекалено много го обичах.

— Негова Светлост, херцог Андрион, ми повери защитата на града, лейди Поулгара — отвърна той, търсейки спасение в хладния официален тон. — Моя задача е да предвождам войниците му. Тук няма място за теб. Ето защо ти нареждам да заминеш. Върви!

— Никога! — изкрещях срещу него.

— Ти си херцогинята на Ерат, скъпа лейди Поулгара, нещо повече — ти принадлежиш към васитската аристокрация и си се клела в подчинение и вярност на херцог Андрион. Призовавам те да спазиш тази клетва. Не опетнявай честта си с това глупаво упорство. Заминаваш след час.

Думите му ме приковаха като стрела.

— Много нелюбезно от ваша страна, лорд Онтроуз — отвърнах вцепенена. Та той ми припомни моите задължения като шамар през лицето!

— Истината понякога не е твърде лицеприятна, милейди. И двамата с вас имаме задължения. Аз няма да се откажа от моите, а препоръчвам и вие да не го правите. Сега вървете!

Очите ми се напълниха със сълзи и аз се притиснах до него.

— Обичам те, Онтроуз — казах.

— Аз също те обичам, моя най-скъпа на света — прошепна той. — Мисли понякога за мен.

— Никога няма да те забравя, Онтроуз — започнах да го целувам трескаво, а после побягнах към къщата да се приготвя за заминаване.

Така двамата с баща ми напуснахме Во Вакюн, но сърцето ми остана завинаги там.