Портата на Птолемей

Подскок, накуцване и… паднахме горе на стъпалата между колоните. Пред нас имаше бронзова врата, позеленяла от времето. Бутнах и я отворих. Вмъкнах се в светилището на бога. Въздухът беше хладен. Беше тъмно — нямаше прозорци. Затворих вратата и затръшнах древното резе. Точно в този момент нещо се блъсна от другата страна.

Поставих печат на вратата просто, за да съм изряден, после изпратих Минисветлинка към тавана, където тя забръмча и затрептя с розово сияние. От края на стаята с мрачно неодобрение ни гледаше статуята на брадат човек. Иззад вратата и отвсякъде около светилището долитаха плясъците на кожени крила.

Поставих господаря си под Минисветлинката и наведох муцуната си по-близо. Дишането му беше неравномерно. По дрехите му се просмукваше кръв. Съсипаното му лице, цялото в белези и бръчки като древен плод, бе пребледняло.

Очите му се отвориха. Надигна се на една ръка.

— Мирувай — казах. — Пази си силите.

— Няма нужда, Бартимеус — рече той, използвайки истинското ми име. — Вече не.

Лъвът изръмжа.

— Няма да говориш така — казах. — Това се нарича тактика. Ние си почиваме. След минутка ще си пробием път.

Той се закашля. Избликна кръв.

— Ако трябва да съм честен, не мисля, че ще понеса още един от полетите ти.

— О, хайде де. Дори ще бъде по-интересно само с едно крило. Дали ще можеш да махаш с ръка?

— Не. Какво се случи?

— Заради тъпата грива е! Не видях джина, който дойде от едната страна. Причака ни и ме уцели с Детонация! За последен път нося толкова рунтава грива!

Близо до върха на старата, гладка стена се чу леко стържене. Няколко сенки пробягаха на фона на светлината. Нещо тежко кацна горе на покрива.

Птолемей изруга тихо под носа си. Лъвът се намръщи.

— Какво има?

— Там, на пазара. Изпуснах пергамента. Записките ми за Другото място.

Въздъхнах. Усещах движението навсякъде наоколо, тракането на хищните нокти по камъка, лекото стържене на люспи по плочите на покрива. Чувах шепненето на латински. Представих си ги, налепени по всяка част на сградата, като гигантски мухи.

— Това не е хубаво — рекох, — но не е основната ни грижа.

— Не съм завършил разказа си — прошепна той. — В стаята ми не остана нищо друго, освен откъси.

— Птолемей, това няма значение.

— Напротив, има! Това щеше да промени нещата. Щеше да промени начина на работа на магьосниците. Щеше да сложи край на робството ви.

Лъвът го изгледа отгоре.

— Нека да бъдем честни — казах. — Робството ми — и животът ми — ще свършат след… о, приблизително след две минути.

Той се намръщи.

— Не е така, Бартимеус.

Стените отекнаха с приглушени звуци от ударите.

— Да, така е.

— Аз не мога да се измъкна, но ти можеш.

— С това крило? Сигурно се шегу… Аха… Разбирам. — Лъвът разтресе глава. — Няма начин.

— Технически аз съм ти господар, не го забравяй. Казвам, че можеш да си вървиш. Казвам, че ще си вървиш.

В отговор станах, изправих се в средата на малкия храм и изревах предизвикателно. Сградата се разтресе. За две секунди след това навън всичко затихна. После шумът отново се появи с пълна сила.

Щракнах злобно със зъби.

— След няколко минути — казах — те ще нахлуят, а когато го направят, ще се научат да се страхуват от силата на Бартимеус от Урук! А освен това, кой знае? Убих шест джина наведнъж преди малко.

— А колко още са навън?

— О, около двайсет.

— Добре. Това решава въпроса. — С треперещи ръце момчето се надигна до седнало положение. — Помогни ми да се облегна на онази стена. Хайде! Хайде! Да не искаш да умра легнал?

Лъвът направи каквото се искаше от него, после се изправи. Заех позиция с лице към вратата, която в центъра си грееше в червено от силна топлина и започваше леко да се издува.

— Не ме моли повече — казах. — Не мърдам оттук.

— О, аз няма да моля, Бартимеус.

Нещо в тона му ме накара да се обърна. Видях Птолемей извърнат на една страна и ухилен към мен. Едната му ръка бе вдигната.

Протегнах се към него.

— Недей…

Той щракна с пръсти и изрече думите за Освобождаване. Точно в този момент вратата експлодира сред дъжд от разтопен метал и три високи фигури скочиха в стаята. Птолемей ми помаха леко, после главата му бавно се облегна на стената. Аз се извъртях към врага и вдигнах лапа, за да ги унищожа, но същността ми се бе разсеяла като дим. Въпреки най-настойчивите ми усилия, не можах да направя нищо, за да я удържа. Светлината около мен изчезна, съзнанието ми отлетя. Другото място ме дърпаше. Ядно, въпреки волята си, приех последния подарък на Птолемей.

31

Първото усещане беше за ужасно ограничение. С внезапното събуждане, всичките й безкрайни измерения изведнъж се сведоха до една-единствена точка. Бе отново притисната в границите на тялото си, затворена в тъпата му тежест. За миг започна да се задушава и изпита отвратителното усещане, че е погребана жива. После си спомни как се диша. Лежеше в мрака и се вслушваше в ритъма на тялото си: движението на кръвта, свистенето на въздуха навътре и навън, мърдането и гъргоренето в стомаха и червата. Никога досега не беше осъзнавала колко е шумна, колко е тежка, колко плътно е натъпкана. Тялото й изглеждаше отвратително сложно и напълно невъзможно за управление. Мисълта да го раздвижи я смущаваше.

Постепенно объркването се превърна в неясно разпознаване на очертанията на крайниците й — свитите почти до кръста колене, леко преплетените един върху друг крака, притиснатите плътно към гърдите ръце. Видя това във въображението си и у нея се разля чувство на привързаност и благодарност към тялото й. Това я стопли: съзнанието й се прочисти. Усети твърдата повърхност, върху която лежеше; мекотата на възглавницата, която поддържаше главата й. Спомни си къде се намира и къде беше ходила.

Кити отвори очи. Всичко бе замъглено. За секунда плуващите линии от светлини и сенки я заблудиха; помисли, че отново се носи из Другото място… После се съвзе и се концентрира. Бавно, неохотно, линиите се изчистиха и пред нея изплува картината на човек, седнал върху стол.

Седеше в поза на крайно изтощение. Главата му беше отпусната на една страна; краката му бяха изпружени настрани. Чу хриптенето, докато си поемаше въздух. Очите му бяха затворени.

На врата му висеше верижка с тъмнозелен камък, инкрустиран в средата на овално парче злато. Надигаше се и се спускаше заедно с ритмичните движения на гръдния кош. Между коленете си стискаше дълъг дървен жезъл. Едната ръка леко го придържаше, а другата висеше отпуснато през стола.

След секунда си спомни името му.

— Натаниел?

Гласът й беше толкова слаб, че не бе сигурна дали наистина беше издала звук или думата бе прозвучала в главата й. Все пак, това явно подейства. Чу се сумтене и ломотене. Краката и ръцете на магьосника се разтресоха като задвижени от електричество. Жезълът падна на пода, отскочи и се озова до нея.

Тя се опита да се усмихне. Беше трудно. Лицето я болеше.

— Здравей — рече тя.

Магьосникът не отвърна. Само я гледаше.

— Значи си взел Жезъла — каза Кити. — Пресъхнало ми е гърлото. Имаш ли вода?

Пак не последва отговор. Забеляза, че кожата му беше зачервена и раздразнена, сякаш е била изложена на силен вятър. Взираше се в нея изключително внимателно и все пак не обръщаше никакво внимание на думите й. Кити се раздразни.

— Махни ми се от пътя — изстреля бързо тя. — Ще ставам.

Напрегна коремните си мускули, раздвижи ръка и притисна пръсти към пода, за да се надигне. С тъпо издрънчаване някакъв предмет падна от ръката й. Изпълни я пристъп на гадене. Усещаше мускулите си като втечнени.

Главата на Кити падна обратно на възглавницата. Нещо в слабостта й я уплаши.

— Натаниел… — започна тя. — Какво…?

Той проговори за първи път.

— Няма нищо. Просто си почивай.

— Искам да стана.

— Наистина мисля, че не трябва.

— Помогни ми да се изправя! — Яростта се подхранваше от безпокойство и внезапно се превърна в ужас. Проблемът беше в тази слабост. — Няма да лежа тук. Какво не е наред? Какво се е случило с мен?

— Ще се оправиш, само ако останеш… — Тонът му не беше убедителен. Тя опита отново, поизправи се малко и рухна с проклятие на уста. Магьосникът изруга заедно с нея.

— Добре! Ето. Ще се опитам да ти поддържам гърба. Не се опитвай да поемеш цялата тежест. Краката ти ще… Така! Какво ти казах? Поне веднъж направи, каквото ти казвам. — Той я подхвана под мишниците, вдигна я и я завъртя, задърпа я към стола. Краката й се влачеха отзад; стъпалата остъргаха линиите на пентаграмата. Без много церемонене Кити се озова стоварена в седнало положение. Магьосникът стоеше с лице срещу нея и дишаше тежко.

— Сега доволна ли си? — попита той.

— Не съвсем. Какво се е случило с мен? Защо не мога да ходя?

— Това не са въпроси, на които мога да отговоря. — Погледна си ботушите — огромни, протъркани кожени ботуши — после погледна към празния кръг. — Когато нахълтах тук, Кити — рече той, — стаята беше леденостудена. Не можех да усетя пулса ти и ти не дишаше, а просто лежеше там. Помислих си… Наистина си помислих, че този път вече си мъртва. Вместо това… — Той вдигна очи. — И така. Кажи ми. Ти наистина ли…?

Тя го гледа известно време, без да отговори.

Напрежението по лицето на магьосника се смени с чисто удивление. Той издиша бавно, наполовина седна, наполовина се отпусна на бюрото.

— Разбирам — рече. — Разбирам.

Кити прочисти гърлото си.

— Ще ти кажа след секунда. Първо ми подай онова огледало, ако обичаш.

— Не мисля, че…

— Предпочитам да погледна — каза тя остро, — вместо да си представям какво ли не. Така че, побързай. Имаме работа.

Никакъв аргумент не можеше да я убеди.

— Все пак — рече тя накрая, след като дълго се разглежда — не е нищо по-различно от случилото се с Якоб и Черния Акробат… А той се оправи.

— Вярно е. — Ръцете на магьосника започваха да се изморяват. Той понамести огледалото.

— Мога да си боядисам косата.

— Да.

— А за останалото — ще трябва някак да свикна.

— Да.

— След около петдесет години.

— Това са просто бръчки, Кити. Просто бръчки. Много хора ги имат. Освен това могат и да се разнесат.

— Мислиш ли?

— Изглеждат много по-добре, отколкото в началото, когато те намерих.

— Наистина ли?

— Определено. Както и да е, виж ме мен. Гледай какви мехури.

— Щях да питам за тях.

— От чумата. Когато взех Жезъла.

— О… Но най-много ме плаши слабостта, Натаниел. Ами ако никога…?

— Ще се оправиш. Виж се само как размахваш ръце. Преди пет минути не можеше да го правиш.

— Така ли? О! Добре. Сега като го спомена, наистина се чувствам малко по-силна.

— Ето на, виждаш ли?

— Но просто е много трудно — каза тя — да гледам огледалото и да виждам… различно лице. Да виждам, че всичко се е променило.

— Не всичко — каза той.

— Така ли?

— Да. Очите ти. Изобщо не са се променили.

— О! — Тя се взря съмнително в огледалото. — Мислиш ли?

— Ами, бяха си добре преди да започнеш да ги присвиваш. Довери се на думата ми. — Той свали огледалото и го остави на масата.

— Кити — рече той, — трябва да ти кажа нещо. Демоните излязоха из Лондон. След като те открих, се опитах да задействам Жезъла на Гладстон, но — той въздъхна — не можах. Не е от заклинанията. Имам знанията, които преди нямах. Просто… Нямам физическата сила да наложа волята си над него. А без Жезъла не можем да се изправим срещу Нуда.

— Натаниел…

— Може да са останали други магьосници — живи и необладани. Още не съм търсил. Но дори и да можем да сберем няколко съюзници с джиновете им на наша страна, Нуда е прекалено силен. Единствената ни надежда беше в Жезъла.

— Не е така. — Кити се наведе напред в стола си. (Казаното от него беше вярно — сега наистина се движеше малко по-лесно. В началото всичко изглеждаше неудобно и не на мястото си, сякаш нямаше синхрон с костите и сухожилията си.) — Не ходих на Другото място просто за удоволствие — каза тя превзето. — Ти имаш Жезъла, аз открих Бартимеус. Сега трябва само да ги съберем. — Тя му се ухили.

Магьосникът поклати глава притеснено.

— Какво имаш предвид?

— Ами… Е, тази част няма да ти хареса.

32

Серният облак се сви отпуснато в болнава колона от дим по средата на пентаграмата. Насочи се нагоре към тавана с грандиозната сила на вода, бликаща от чешма. Две плахи, жълти очи се материализираха в сърцето на облака и примигнаха тревожно.

Чувствах се разколебан.

Тъмнокосият младеж стоеше в пентаграмата насреща, облегнат тежко на Жезъла. Веднага го разпознах. Не беше трудно: аурата на талисмана блъскаше по кръга ми със силата на слънчево изригване. Същността ми трептеше от близостта.

Лошо. Бях прекалено слаб. Не биваше да се съгласявам на това.

Изглежда и магьосникът беше в подобно положение. Лицето му имаше цвета на развалено мляко.

Той се поизправи доколкото можа и се опита да изглежда величествено.

— Бартимеус.

— Натаниел114.

Той си прочисти гърлото, погледна към пода, почеса се по главата и измърмори няколко странни забележки. Направи всичко друго, но не и да ме погледне право в очите, както подобава на един мъж. Не че аз бях в по-добро положение. Вместо да се издува злокобно, колоната дим явно имаше намерение да извива издигащите се нишки в красива, подобна на бродерия плетеница. Ако бяхме оставени на мира, аз вероятно щях да започна да плета някаква измислена жилетка или нещо подобно. Ала след няколко секунди висококачествено колебание, ни прекъснаха грубо.

— Захващайте се!

Не се налагаше да гадая кой беше това. Магьосник и дим се извъртяха в кръговете си, кашляйки и мърморейки. И двамата изглеждаха наранени и ядосани.

— Знам, знам — рече Кити. — Не завиждам на никого от вас. Просто го направете. Нямаме време за губене.

Трябва да кажа, че изглеждаше по-жива, отколкото очаквах. Добре де, наистина изглеждаше малко болнава и имаше сива коса, а кожата й беше сбръчкана и състарена, но изобщо не изглеждаше като Птолемей. Очите й бяха ясни като на птица и грееха със светлината на видяното. Изгледах я със смесени чувства на уважение и съжаление.

— Сдържай си нервите — казах. — Сега почваме.

— Точно така — съгласи се Натаниел. — Тези неща не бива да се насилват.

— Сякаш пък знаеш — изсумтя тя. — Защо се бавите?

— Ами… — започна той. — Просто…

— Аз от своя страна — рекох с нотки на тихо достойнство — се съгласих с предложението, като си мислех, че приемникът ми ще бъде в приемливо физическо състояние. Сега, след като го видях, имам съмнения.

Магьосникът ме изгледа ядно.

— Това пък какво трябва да значи?

— Ами, не си купуваш кон преди да го огледаш, нали? Трябва да проверя. Я да ти видим зъбите.

— Я се скрий!

— Съжалявам — казах. — Той е боклук. Едва се държи на краката си. Кожата му е обгорена от Чума, а рамото му кърви. Басирам се, че има и глисти.

Момичето се намръщи.

— Какво ти има на рамото? Къде?

Натаниел направи презрителен жест и трепна.

— Нищо не е. Няма проблем.

— Защо не ми каза?

— Защото — изръмжа той, — както постоянно повтаряш, нямаме време.

— Напълно справедливо — казах.

— В действителност, аз също не съм сигурен, че искам да го направя — продължи магьосникът, възнаграждавайки ме с неприятен поглед. — Не виждам как може да се получи. Той е прекалено слаб, за да помогне с Жезъла, освен това може да бъде низък по стотици начини. Един Бог знае какви вреди може да ми нанесе! Все едно да поканиш стадо прасета да дойдат и да живеят в спалнята ти.

— Така ли? Е, аз не копнея да бъда затворен в твоята противна земна обвивка — извиках. — Там е прекалено мокро за мен. Всичката тази слуз и ушна кал и…

— Млъквайте! — извика Кити. Трябва да се отбележи, че пътуването не беше засегнало дробовете й. — Млъквайте и двамата! Моя град го унищожават и трябва да накараме Жезъла да работи. Единственият начин, за който се сетихме, е да комбинираме твоите знания, Натаниел, с твоята енергия, Бартимеус. Добре, вие и двамата може да изпитате малко неудобство, но…

Изгледах Натаниел.

— Чу ли това? Тя каза малко.

Той поклати глава дълбоко отвратен.

— Не ми говори.

— … но това няма да продължи дълго. Не повече от няколко часа. После ти, Натаниел, ще освободиш Бартимеус завинаги.

— Чакай — каза той, — искам гаранция, че това същество няма да се опита да разруши съзнанието ми. Това е точно в негов стил.

— Да, бе — извиках — и сам да си унищожа билета за излизане оттам? Няма да се мотая из твоята глава цяла вечност, приятелче. Не се тревожи. Трябва ми Освобождаване. Няма да пипам нищо.

— По-добре недей.

Известно време се гледахме ядосано.

Момичето плесна с ръце.

— Дооо-бре. Свършихме ли с позирането? Хубаво. Не си унищожих здравето, за да седя тук и да гледам как двама идиоти се карат. Можем ли сега да започваме, моля?

Магьосникът подсмръкна.

— Добре.

Димът се изви мрачно нагоре.

— Става.

— Така вече е по-добре.

Никога нямаше да го направя, ако не беше момичето. Но беше напълно права, там, на Другото място, да ме моли в името на Птолемей. Както моментално бе разбрала, това ми беше слабото място, отворената рана. Дори двете хиляди години на натрупан цинизъм не бяха успели да я излекуват, колкото и да се стараех. През цялото това дълго и изморително време аз разнасях спомена за неговата надежда — че джиновете и хората ще могат един ден да работят заедно, без злоба, без измама, без кланета. Да си го кажем направо, беше глупава идея и дори за момент не повярвах в нея. Просто имаше твърде много доказателства за обратното. Но Птолемей бе повярвал и това ми стигаше. Дори само ехото на вярата му бе достатъчно силно, за да ме спечели, когато Кити повтори великия му жест и премина от другата страна да се срещне с мен.

Тя бе подновила връзката. И след като това веднъж бе сторено, съдбата ми бе решена. Независимо от стоновете и проклятията на здравия ми разум, бих се хвърлил и в огнена яма за Птолемей, а сега същото важеше и за Кити.

Макар че… огнена яма? Цистерна с киселина? Легло с гвоздеи? Всяко от тях беше за предпочитане пред това, което се канех да сторя сега.

В единия кръг магьосникът беше зает да се подготвя психически. Преговаряше си репликите, подготвяше заклинанието. В другия, колоната от дим се движеше напред-назад като тигър в клетка. Забелязах, че и в двете пентаграми имаше надраскани пробойни по краищата, за да мога веднага да премина от едната страна към другата. Леле, тези ми вярваха… Можех да се измъкна веднага и да ги излапам и двамата, а след това да си тръгна усмихнат и с песен на уста. Част от мен гореше от желание да го направи, просто, за да видя изражението по лицето на бившия ми господар. Бяха минали векове, откакто не бях поглъщал магьосник115. Но, разбира се, непланираното поглъщане не влизаше в сметките на Кити. Със съжаление устоях на изкушението.

Освен това съществуваше и проблемът с моето състояние. Дори и такава проста форма, като дима, се оказваше трудна за поддържане. Трябваше ми защита и то, бързо.

— Гледай да побързаш — рекох. — Ако нямаш нищо против.

Магьосникът прокара нервно пръсти през косата си и се обърна към Кити.

— Още такива подигравателни коментари, докато е в мен и ще го освободя веднага, независимо от Жезъла. Кажи му.

Тя потропа с крак.

— Чакам, Натаниел.

Изруга, потърка лице и започна. Заклинанието беше малко импровизирано. Усетих, че му липсват елегантността и финеса, с които бях свикнал. Изречението „впримчи този проклет демон Бартимеус и го свий с безмилостна точност“ беше малко грубо, а и можеше да се разбере погрешно. Но явно свърши работа. В единия момент колоната от дим се издигаше невинно в кръга си, а в следващия бе засмукана нагоре и навън, над пробойната в пентаграмата ми, над тази в неговата и придърпана надолу, надолу, надолу… към главата на господаря ми.

Стегнах се. Видях го как стисна здраво очи…

Пльок.

Изчезна. Болката изчезна. Това беше първото ми чувство. Само това имаше значение. Сякаш някаква завеса бе дръпната внезапно и всичко от тъмно стана светло. Беше като да те топнат в леденостуден извор. Малко приличаше на завръщане в Другото място след месеци робство. Кръстосаните решетки на болката, които минаваха през цялата ми същност, просто паднаха като коричка на рана и изведнъж се почувствах цял. Беше като да се освежиш, възстановиш и преродиш и то едновременно.

Същността ми бе обзета от ужасна радост, от онзи вид, който не бях изпитвал на Земята от времето на първите ми няколко призовавания в Шумер, когато си мислех, че енергията ми може да се пребори с всичко116. Не бях осъзнавал колко много от слабостта ми напоследък се дължеше на натрупаната болка. На мига, в който тя изчезна, аз вече бях десет пъти джина, който бях някога. Нищо чудно, че Факарл и другите препоръчваха това толкова горещо.

Нададох триумфален вик.

Той проехтя странно, сякаш бях затворен в бутилка117.

Миг по-късно се чу друг вик, странно силен и идващ от всички страни. Оглуши ме. Това отклони вниманието ми и чак тогава видях къде се намирам, какво ме предпазваше от света. Да не му придаваме прекалено много изисканост, това беше човешка плът.

Тази на Натаниел, за да сме точни.

Докато супата в супника на Факарл ми бе осигурила минимална защита от смъртоносното сребро от всички страни, тялото на Натаниел вършеше много по-добра работа. Същността ми бе потопена в кости и кръв, в малки, влакнести неща, които, предполагам, бяха сухожилия. Бях се разпрострял в него от косата чак до пръстите на краката. Усещах пулса на сърцето му, безкрайния поток на кръвта във вените, свирещия шепот на белите дробове в гърдите. Видях стрелкащите се напред-назад потоци електричество в мозъка. Видях (не толкова ясно) мислите, които се носеха. И за момент останах възхитен. Беше като да влезеш в огромна сграда — някоя свещена джамия или храм — и да видиш съвършенството й. После дойде учудването, че подобно тромаво нещо можеше изобщо да работи на практика, толкова беше чупливо, толкова слабо и неудобно, толкова привързано към земята.

Колко лесно можех да поема контрол, да се отнеса към тялото като към каруца или колесница — просто едно превозно средство, което можех да подкарам накъдето си пожелаех! През мен премина едно съвсем леко изкушение… Без повече да се бавя, можех да се нахвърля върху мозъка и да попия слабата му енергия, да се захвана да дърпам ръчките и да управлявам този механизъм… Без съмнение Нуда, Факарл и Нериан бяха доволни да правят това. Това беше тяхното отмъщение в един микрокосмос, техният триумф над човечеството в един умален вариант.

Но не беше за мен.

Не че все пак не беше изкушаващо.

Никога не съм бил голям почитател на гласа на Натаниел. Едва го понасях от разстояние, а сега все едно бях вързан във вътрешността на усилена докрай тонколона. Когато заговори, трептенията жужаха и вибрираха през същността ми.

— Кити! — извика огромният като слон радостен глас. — Чувствам такава енергия!

Нейният глас достигна до мен леко приглушен, пречупен през ушите.

— Разкажи ми! Каква е усещането?

— Чувствам някакъв прилив на енергия! Чувствам се толкова лек! Мога да скоча до звездите118!

Поколеба се, сякаш смутен от немагьосническия си ентусиазъм.

— Кити — попита, — изглеждам ли различен?

— Не… Освен, че не си толкова прегърбен. Можеш ли да си отвориш очите?

Той ги отвори за пръв път и погледна. Като начало това беше странно двойно зрение. За секунда остана замъглено и неясно. Предполагам, че това беше човешкото му зрение — толкова слабо и бавно! Разместих същността си, за да го регулирам и нещата се избистриха. Прехвърлих набързо седемте нива и чух как Натаниел ахна.

— Няма да повярваш! — изрева в ухото ми. — Кити! Сякаш всичко има повече цветове, повече измерения. А около теб има такова сияние!

Това беше аурата й. Винаги по-силна от обикновено, след посещението й на Другото място грееше като слънцето по обед. Точно както и при Птолемей. Никога не съм виждал друга човешка аура като тази. През тялото на Натаниел преминаха вълни на възхищение; мозъкът му засъска от това.

— Толкова си красива! — рече той.

— О, само сега ли? — Наистина се бе хванал. Тонът на смаяното му изумление го бе вкарал в това119.

— Не! Само исках да кажа…

Реших, че е време да се наложа. Бедният мухльо не се справяше добре сам. Поех контрол над ларинкса му.

— Имаш ли нещо против да говориш по-тихо? — казах. — Не мога да ти чуя мислите.

Той замлъкна напълно. И двамата млъкнахме. Усетих как вдигна ръка към устата си, сякаш току-що бе хлъцнал на обществено място.

— Точно така — казах. — Аз съм. Какво, мислеше си, че ще съм добричък и мълчалив заради теб ли? Помисли си отново, синко. Сега в това тяло сме двама. Виж това.

За да докажа твърдението си, вдигнах единия от пръстите му и започнах методично да му бъркам в носа. Той изграчи в знак на протест.

— Спри!

Свалих ръката.

— Не само това мога да правя, ако ти напъна мозъка. Леее-леее… тук вътре има един странен малък свят… Като да си накиснат в шоколадов мус, само че без хубавия вкус. Някои от мислите ти, Натаниел… Аха! Само ако Кити знаеше…

Той отново си възвърна контрола над устата.

— Достатъчно! Аз командвам тук. Разбрахме се за това. Трябва да действаме в съгласие, иначе рискуваме унищожение.

Кити заговори от стола си.

— Той е прав, Бартимеус. Вече изгубихме прекалено много време. Трябва да работите заедно.

— Чудесно — казах, — но той трябва да слуша мен. Аз знам повече за Факарл и Нуда от него. Ще мога да изпреваря действията им. Освен това мога да движа тялото му наоколо доста добре. Гледай…

Бях намерил мускулите на краката; свих ги, разтегнах ги — същността ми свърши останалото. От право положение прескочихме над бюрото към далечния край на стаята.

— Не е зле, а? — изсмях се тихо. — Гладко като коприна движение. — Отново свих краката, разтегнах… Точно в този момент магьосникът се опита да тръгне в противоположна посока. Тялото ни се запъна, единият крак остана във въздуха, другият бе обърнат на 170 градуса от него. Нададохме хармонични викове на леко неудобство и се сринахме на килима.

— Да — каза Кити. — Наистина гладко.

Оставих Натаниел да организира работата по ставането на крака.

— Знаех, че това ще се случи — изръмжа той. — Безнадеждно е.

— Просто не обичаш да ти заповядват — казах бързо. — Не обичаш робите ти да командват. Щом веднъж си станал магьосник, винаги си оставаш такъв…

— Тишина — рече Кити. Дали беше от аурата й, но нещо в нея напоследък не позволяваше спорове. Останахме смълчани и я оставихме да говори. — Ако само за момент спрете да се карате — продължи тя, — ще видите, че заедно действате далеч по-добре отколкото Нуда и останалите в крадените си тела. Факарл беше като у дома си в Хопкинс, но той е имал време за упражнения, останалите бяха почти безпомощни.

— Тя е права… — каза Натаниел. — Нуда не можеше да ходи.

Нужен беше джин, за да се стигне до дъното на нещата.

— Има две жизненоважни разлики — казах. — Аз не съм унищожил съзнанието ти. Това със сигурност помага. Освен това, знам рожденото ти име. Обзалагам се, че това ми дава по-пълен достъп до теб, отколкото духовете могат да се надяват някога да получат. Ето на, виждаш ли. Знаех си, че един ден ще се окаже полезно.

Магьосникът се почеса по брадичката.

— Може би…

Нашите философски размишления бяха пресечени от нетърпелив вик.

— Както и да е — каза Кити. — Просто си кажете един на друг какво планирате и ще избегнете глупавите падания по задник. И така, какво правим с Жезъла?

Какво за Жезъла? През цялото това време го бяхме държали в юмрука си и дори през изолиращите кости и плът на Натаниел усещах характерното му излъчване. Почувствах безспирното гърчене на великите създания, затворени в него, неясно дочух молбите им да бъдат освободени. Ключалките и обвързващите печати, които Гладстон бе изковал върху дървото все още бяха силни като в деня на поставянето им. Това си беше истинско щастие, понеже ако бъдеха освободени изведнъж, насъбраните енергии щяха да изравнят цял квартал със земята120.

Кити ни гледаше внимателно.

— Мислите ли, че можете да го активирате?

— Да — казахме ние.

Натаниел хвана Жезъла с две ръце. (Сега му позволих да борави с крайниците ни. Това беше неговият миг. Трябваше ни неговата формула, за да започнем процеса, неговото напътстване. Аз само осигурявах допълнителната енергия, силата зад волята му.) Стояхме с леко раздалечени крака, със стегнато за удара тяло. Започна да говори. Докато го правеше, огледах малкото стая през очите му. Там беше Кити, седнала на стола. Аурата й беше равна с тази на Жезъла. Зад нея беше вратата, счупена от някакъв малък взрив. На пода бяха натрупани няколко пръчки Инферно и първични сфери. Натаниел ги бе донесъл; беше използвал Детонационно кубче, за да разбие вратата. Толкова е бил притеснен за Кити, че е забравил болката в рамото си, забравил е умората си за малко…

Интересно нещо беше да усещаш как се движи съзнанието на мъжа. Мърдаше като спящ човек в тъмното, докато другаде съзнателните му мисли изковаваха заклинанието. Покрай мен се носеха лица: на Кити; на възрастна жена; други, които изобщо не различих. А после (това ме шокира) — и това на Птолемей, ясно като бял ден. Толкова време мина, откакто го бях видял… две хиляди години… Но естествено, образът не беше нищо повече от един спомен за мен.

Време беше да се концентрирам. Усетих как енергията ми бива източвана — думите на Натаниел я изсмукваха и я превръщаха в окови около Жезъла. Заклинанието вървеше към своя край. Жезълът на Гладстон се разтресе. По дължината му пробягаха бледи потоци светлина и се събраха около гравираната пентаграма в края му. Почувствахме как създанията вътре притискат пукнатината, която бяхме създали в техния затвор; почувствахме как заключващите механизми на Гладстон се борят да я запечатат. Отказахме и на двете страни.

Монотонното говорене на Натаниел свърши. Жезълът изпулсира веднъж — ярка бяла светлина изпълни стаята на всяко едно от нивата. Залитнахме: Натаниел затвори очите ни. После светлината угасна. Беше постигнато равновесие. Всичко беше спокойно. Стаята бе тиха. Жезълът на Гладстон леко жужеше в ръката ни.

Като един, ние се обърнахме към мястото, където в стола си седеше Кити.

— Готово — казахме.

33

Само за секунда, когато активира Жезъла и енергията на джина потече през него, Натаниел си спомни за раната в рамото си. С негодувание усети болезнено пробождане, почувства внезапно замайване… после новата му сила отново се увеличи и слабостта изчезна. Почувства се по-добре отвсякога.

Тялото му все още ехтеше от онзи първи момент, когато силите на Бартимеус се сляха с него. Беше като токов удар, като вълна, която заплашваше да го помете на пода, да отрече гравитацията като цяло. Цялата му тежест и умора се изпариха. Гореше с нов живот. С внезапна яснота (мозъкът му изглеждаше по-остър, току-що подсилен), той усети естеството на джина — разбра безспирния му порив към движение, промяна и трансформация. Почувства колко сурова съдба е за това естество да бъде ограничено насила, да бъде потиснато сред земните, твърди неща. Зърна (първо само замъглено) една безкрайна последователност от образи, спомени, отпечатъци, простиращи се назад в една ужасна бездна от време. От това се почувства почти замаян.

Всичките му сетива горяха. Пръстите му усещаха всяка издатина, всеки възел върху Жезъла, ушите му улавяха тихото жужене. Най-хубавото от всичко беше, че той виждаше и разбираше всяко едно ниво от всичките седем. Стаята бе обляна от цветовете на дузина аури — на Жезъла, на самия него и най-необикновената от всички — тази на Кити. През сиянието й нейното лице отново изглеждаше гладко и младо, косата й грееше като в пламъци. Можеше да я съзерцава вечно…

Спри с глупостите веднага. Направо ми се повдига.

Ако само един проклет джин не му дърдореше в главата…

Не съм направил нищо, помисли си той.

Не много, наистина. Жезълът е задействан. Трябва да тръгваме.

Да.

Внимателно, страхувайки се да не би джинът да имаше други планове за краката му, Натаниел се обърна към Кити.

— Ти трябва да останеш тук.

— Чувствам се по-силна. — За ужас на Натаниел тя се наведе напред на стола и, подпирайки се на ръце, се изправи. — Мога да ходя — рече тя.

— И въпреки това няма да идваш с нас.

Усети как джинът се размърда в съзнанието му. Гласът проехтя от устата му. Както и преди, ефектът беше смущаващ. Освен това го гъделичкаше.

— Натаниел е прав — каза Бартимеус. — Прекалено си слаба. Ако паметта му става за нещо, в което се съмнявам, в сградата все още може да има затворници. Ако Нуда не ги е избил всичките. Защо не се опиташ да ги намериш?

Тя кимна.

— Добре. Какъв е планът ви? Защо не използвате гадателското стъкло, за да видите къде е Нуда?

Натаниел се размърда.

— Ами…

— Унищожил го е — рече джинът. — Освободил е дяволчето. Голяма грешка по мое мнение.

— Мога да отговарям и сам — изръмжа Натаниел. Откри, че е особено дразнещо да го прекъсва собственият му ларинкс.

Кити му се усмихна.

— Браво на теб. Е, ще се видим по-късно тогава.

— Да… сигурна ли си, че ще се оправиш?

Усети изблик на нетърпение от страна на джина. Крайниците му трепереха; копнееше да подскочи, да полети напред.

— Ще се справя.

— Ето, вземи това. — Той наведе глава, взе Амулета на Самарканд от врата си и й го подаде. — Носи го — рече той. — Ще те пази.

— Обаче само срещу магия — добави джинът. — Не и срещу физическо нападение, спъване, срещу това да си удариш главата, да си ритнеш крака или нещо подобно. Но в границите на строго определените си възможности работи доста добре.

Кити се двоумеше.

— Аз имам известна устойчивост — започна тя. — Може би не трябва…

— Не е достатъчна, за да се пребориш с Нуда — каза Натаниел. — Особено след като си била оттатък. Моля те…

Тя сложи огърлицата на врата си.

— Благодаря — рече тя. — Късмет.

— И на теб. — Нямаше какво повече да се каже. Моментът настъпи. Натаниел тръгна към вратата с издадена напред брадичка, трезви очи и целеустремен. Не погледна назад. На пода лежеше купчина останки от разбитата врата. Той я прескочи внимателно в същия момент, когато джинът насили краката му да подскочат. Краката му се сблъскаха; препъна се, просна се, изпусна Жезъла и се претърколи през глава върху останките и навън през вратата.

Елегантно направено, каза Бартимеус.

Натаниел не отвърна на глас. Грабна Жезъла на Гладстон и тръгна тежко надолу по коридора.

В Залата на статуите се разкри сцена на творческо опустошение. Там мраморните глави на всички починали министър-председатели бяха изтръгнати от торсовете и очевидно бяха употребявани за игра на боулинг. До стената стоеше пречупената маса на Съвета. Около нея, на седемте стола, като на някакво страховито тайно съвещание, в комични пози бяха поставени телата на различни магьосници. Стаята бе понесла всякакъв тип магически атаки, случайни и произволни: части от пода, стените и тавана бяха потрошени, пронизани, почернели, разтопени и отрязани. Димящи парчета показваха къде са били килимите. На пода в безпорядък лежаха тела, пречупени като изхвърлени играчки. В далечния край на залата в стената бе взривена гигантска дупка. През нея на пориви влизаше студен въздух.

— Виж пентаграмите — каза внезапно Натаниел.

Гледам. Имам твоите очи, нали така? И съм съгласен с теб.

— За какво?

За каквото си мислиш и ти. Унищожили са ги внимателно. Искат да направят нещата по-трудни за всеки оцелял магьосник.

Всяка пентаграма по някакъв начин бе обезобразена или унищожена: кръговете от мозайка — разкъсани и пръснати, внимателно начертаните линии — направени на парчета от огнени взривове. Беше точно като сцените във Форума в Рим, когато варварите са почукали на портите и хората въстанали срещу управляващите магьосници. Те също бяха започнали с унищожаването на пентаграмите…

Натаниел тръсна глава.

— Това няма нищо общо — рече той. — Придържай се към предстоящата работа.

Правя го. Мога ли да те спра да не нахлуваш в спомените ми?

Натаниел не отвърна. Сред труповете на пода беше видял лица, които познаваше. Краищата на устата му увиснаха.

— Да вървим — каза той.

Каква е идеята с ретроспективната скръб? Така ши иначе не ги харесваше.

— Трябва да побързаме.

Добре. Остави движението на мен.

Това беше най-необикновеното от всички усещания: да отпуснеш мускулите си, целенасочено да спреш всеки контрол над тях, а все пак да чувстваш как се напрягат и подскачат, как се движат с огромни, хармонични замахвания и подскоци, да ги усещаш как преливат от жизненост, която не беше човешка. Натаниел стискаше здраво Жезъла. Като изключим това, бе отпуснал свободно юздите на джина. Само с един скок бе прекосил залата и се бе приземил на един срутен камък. Спря; главата му се движеше наляво и надясно, после отново хукна — гигантска стъпка, после още една; наведе се и премина през дупката в стената, изправи се в друга стая — тъмна, съсипана и пълна с отломки. Нямаше възможност да се фокусира върху това. Беше прекалено зает да се справя с преобръщащия се стомах, с тръпката от енергиите, събудени вътре в него. Високо във въздуха и после отново долу, вън от тази стая, после през друга, покрай стълбище, взривено на трески, през безпорядък от едри каменни блокове зидария… През зейнала арка от натрошени камъни…

Вън, по улиците на Уайтхол.

Паднаха с извити колене, готови да скочат отново. Главата на Натаниел бе килната, очите се въртяха. Виждаха на всички нива.

— О, не… — прошепна той.

О, ДА, рече джинът.

Уайтхол гореше. Над покривите най-ниските облаци сияеха в розово и оранжево. Между тях, през черната празнота, осеяна от звезди, се процеждаше светлина от пожар. Огромните министерства, където работата на империята никога не спираше, стояха тъмни и празни. Всички светлини бяха угасени, уличните лампи — също. На север една сграда — дали беше Министерството на образованието, Натаниел не можеше да прецени — беше подпалена на втория етаж. От прозорците, като есенни листа, се извиваха малки, бързи, червени езици. Издигаше се дим и се смесваше с облаците. Сградите насреща също горяха в пламъци. Всичко беше някак нереално, като илюзиите в някоя от пиесите на Мейкпийс.

Улицата беше празна, с изключение на развалините, преобърнатите лампи и статуи, и лежащите наоколо разпръснати човешки тела — черни и малки като обгорени мравки. Една лимузина бе запратена през стъклената фасада на Министерството на транспорта. Една от огромните скулптури, „Респект към властта“, лежеше разбита — монолитните крака бяха единственото останало на пиедестала. По същия начин бяха разрушени и военните мемориали, а пътят бе наполовина блокиран от гранита. Откъм лекия завой на Уайтхол, в посока площад „Трафалгар“, прозвуча приглушена експлозия.

— Натам — каза Натаниел. Краката му скачаха, извисяваше се нагоре и се спускаше надолу. При тази височина беше на едно ниво с втория етаж на сградите. При всяко падане на земята той едва я докосваше, след което отново отскачаше. Ботушите му се клатеха хлабаво на краката.

— Нали знаеш, че нося бързоходни ботуши — задъхваше се той. Вятърът отнесе думите му.

Естествено, че знам. В момента аз съм ти, независимо дали ти харесва или не. Все още не се нуждаем от тях. Готов ли си с Жезъла? Има нещо пред нас.

Тичаха покрай военните мемориали, покрай изоставените коли. По средата на пътя лежеше тялото на вълк, заедно с парчета бодлива тел, предупредителни табели и останки от полицейски кордон. Отпред се намираше площад „Трафалгар“. Колоната на Нелсън се издигаше в нощта, окъпана в жълто като горчица сияние. Под нея насам-натам кънтяха малки експлозии. Малки сенки бягаха и се пръскаха сред сергиите и будките на туристическия пазар. Нещо ги преследваше по петите.

Натаниел спря в края на площада. Прехапа устна.

— То преследва хората.

Нещо като спорт. Може би си мисли, че отново е в Колизеума121… Гледай! Онзи мъж оцеля от Детонацията. Някои от тези хора имат устойчивост.

Натаниел постави ръка върху очите си.

— Мислите ти се отклоняват в различни посоки. Придържай се към простите неща. Иначе няма да се справя.

Окей. Готов ли е Жезълът? Ами тогава, ето ни и на-а-а-с!

Преди Натаниел да успее да се подготви, краката му отскочиха. Озова се от другата страна на пътя сред горящите сергии. Мина през дима покрай една свита жена с малко дете. Подскок и втурване… Право отпред, застанало до фонтана и приведено като звяр се намираше тялото на Клайв Дженкинс. В очите му горяха бледи, зелени фигури. Устата му висеше отпусната и отворена. От ръцете му се извиваше жълта пара.

Натаниел гледаше шокирано, трудно си възвърна самообладанието. Вдигна Жезъла…

Краката му скочиха още веднъж. Полетя във въздуха. Откъм гърба му долетя експлозия. Дребни парченца бетон се забиха в едната страна на лицето му. Приземи се върху главата на статуя на лъв, точно под колоната.

— Защо ни премести? — извика той. — Тъкмо се приготвях…

Още секунда и щяха да ни взривят на парчета. Трябва да си по-бърз. Нериан е африт; тя не си губи времето122.

— Ще престанеш ли с това? Опитвам да се съсредоточа. — Натаниел насочи Жезъла, приготви се…

Е, побързай де. Тя се приближава. Ако Амулетът беше у нас, щяхме да се смеем. Защо изобщо ти трябваше да го даваш на Кити?… Хмм, да, знам. Добър аргумент. Нали е трудно да се спори, когато можем да си четем мислите? О-о… Идва Детонация. Ще скоча.

— Ами хайде де.

Сигурен ли си? И нямаш нищо против?

— Просто го направи!

От дима излезе ужасна подскачаща фигура. Афритът вътре бе овладял крайниците, но все пак се движеше на пръсти, а не с човешки стъпки. Светкавица от златиста светлина пръсна статуята на лъва, но Бартимеус вече беше дръпнал правилните сухожилия и беше задействал мускулите — Натаниел направи салто във въздуха точно над главата на чудовището и се приземи зад гърба му.

Сега, каза Бартимеус.

Натаниел изрече само една дума. Жезълът се задейства. Сноп бяла светлина, твърда като диамант, тясна колкото широчината на една ръка, се изстреля от центъра на гравираната пентаграма на върха. Земята потрепери; зъбите на Натаниел затракаха. Светлината пропусна тялото на Клайв Дженкинс на около метър и удари Колоната на Нелсън, пречупвайки я като солета. Бялата светлина изчезна. Натаниел вдигна поглед. Афритът също вдигна поглед. Напълно безшумно статуята се залюля, размести се и бавно, бавно започна сякаш да нараства… В следващия миг вече се сриваше върху им със свистене почти като писък. Бартимеус ги хвърли настрани през една горяща сергия, приземиха се долу на паважа точно върху раненото рамо на Натаниел, а колоната падна на земята и разцепи площада на две.

След секунда Натаниел беше на крака. Ключицата му пламна от болка. В съзнанието му гърмеше ядосан глас.

Трябва да го насочваш правилно! Аз ще го направя следващия път!

— Не, няма. Демонът — къде е?

Отдавна е изчезнал, без съмнение. Наистина здраво оплеска нещата този път.

— Слушай сега…

Движение на няколко метра привлече вниманието му. Четири пребледнели лица — жена и трите й деца, стояха свити между сергиите. Натаниел протегна ръка.

— Всичко е наред — каза. — Аз съм магьосник.

Жената изпищя; децата подскочиха и се скупчиха около нея. В главата му прозвуча язвителен глас:

О, чудесно. Много успокоително. Като си почнал, защо не им предложиш и да им прережеш гърлата?

Натаниел изруга вътрешно. Външно се опита да се усмихне.

— Аз съм на ваша страна — рече той. — Стойте тук. Аз ще…

Изведнъж вдигна поглед. Гласът в главата му:

Виждаш ли го?

През горящите парцали на сергията, сред облаците прах, издигащи се от разбитите парчета на падналата колона, той съзря зелен отблясък. Фокусира погледа си: на по-високите нива видя по-лесно присвитите очи, прикритото бавно движение в мрака. Все по-близо и по-близо идваше тялото на Клайв Дженкинс, промъкваше се на пръсти от сергия към сергия, надяваше се да ги хване неподготвени.

Бартимеус заговори бързо:

Този път ще е Флукс… Понеже съм джин — затова ги разбирам тези неща. Флуксът покрива по-голям район. Тя ще се надява да те осакати. Мога да издигна Щит около нас, но той ще отрази потока от Жезъла.

— Можеш ли да издигнеш Щит над онези хора?… Тогава го направи. На нас няма да ни трябва.

Натаниел остави ръката му да се вдигне. Енергиите потекоха през протегнатите пръсти. Над скупчените обикновени се издигна синя сфера и ги запечата. Той се обърна назад към площада. Всичко беше покрито с прах; над горящото платнище на сергията се издигаха черни петна. Не се виждаше никакъв промъкващ се демон.

— Къде е?

Откъде да знам? Нямаш очи на тила си. Мога да виждам само накъдето гледаш ти.

— Добре де, добре, успокой се.

Аз съм спокоен. Ти не си. Всички тия странни химикали, които протичат през системата ти и те стимулират… Нищо чудно, че хората не мислят трезво. Там! Не, просто вятърът размества брезента. Ох! Наистина ме накара да подскоча.

Натаниел огледа площада. Жезълът жужеше в ръката му. Опита се да изолира постоянния шепот от гласа на демона. Потопът от спомени на моменти почти го поглъщаше. Къде ли се криеше демонът? Зад разбитата основа на колоната? Едва ли… прекалено е далече… Къде тогава?

Не е по силите ми, рече Бартимеус. Може да е избягала.

Натаниел направи няколко предпазливи стъпки напред. Кожата му се сгърчи; усети близка заплаха. Далеч през площада видя парапет, стълбищата водеха под паважа. Това беше метрото… Под площада се простираше мрежа от тунели, свързана с влаковете, пренасяше хората под улиците. И тези тунели излизаха горе…

В различни точки на площада…

Обърни се! Той само си помисли командата, отпусна мускулите си и остави джинът да свърши останалото. Със завъртането изрече думата и насочи Жезъла. Изригна светкавица от бяла светлина, проряза въздуха и изпари тялото на Клайв Дженкинс, което идваше с пълзене зад тях. В първия миг демонът беше там, с протегната противна ръка, готова да пусне Флукс, а в следващия бе изчезнал, заедно с входа на метрото зад него. По разтопения паваж се посипа гнусна пепел.

Добро мислене, рече джинът. Не помня Нериан да е била толкова подла.

Натаниел си пое бавно дъх. Отиде до мястото, където под Щита им се бе сгушила малката групичка и махна с ръка. Бартимеус махна сферата. Жената се изправи бързо, притиснала децата близо до себе си.

— Най-безопасно е към Уайтхол — започна Натаниел. — Демоните се махнаха оттам, мисля. Вървете и не се страхувайте, госпожо. Аз ще… — Той спря; жената му беше обърнала гръб. С безизразно лице, с мрачен и далечен поглед, тя поведе децата между сергиите.

Какво очакваш? Гласът на джина пресече изненадата му. Ти и такива като теб я забъркахте в тази ужасия. Тя няма да ти благодари, каквото и да направиш. Все пак не се тревожи, Нат. Не си съвсем сам. Винаги ще имаш мен.

През съзнанието му се разнесе неканен смях.

Натаниел остана на мястото си в продължение на няколко секунди, с леко сведена глава, гледайки опустошението на площада. После изправи рамене, стисна по-здраво Жезъла, почука с петата на ботуша по земята и изчезна.

34

Кити откри затворниците много по-лесно, отколкото очакваше. Най-бавно беше самото начало. Напрегна се да напусне малката стая. Като се изправи за пръв път, всеки мускул в тялото й запротестира яростно; затрепери като от силен студ; усещаше главата си лека и водниста. Но не се катурна.

Просто трябва отново да се науча, помисли си тя. Да припомня на тялото си какво може да прави.

И наистина, с всяка провлечена стъпка увереността й нарастваше. Насочи се към купчината оръжия, струпани край вратата. Направи някаква гримаса, сви колене, клекна и остана така, залитайки и проклинайки, докато ровеше из купчината. Шокови пръчки, Инферно, първични сфери… познати предмети от годините й в Съпротивата. Нямаше чанта, но натика едно Инферно и Шокова пръчка в колана си. Две сфери трудно се събраха в парцаливите джобове на якето. (Извади Апокрифите на Птолемей и ги постави, не без известна почит, на пода.) Сред магическите предмети лежеше и сребърен диск, гладък и остър като бръснач. Потискайки лекото, безпричинно отвращение, тя го пусна в джоба. После, подпирайки се на стената, успя да застане отново на крака.

Внимателно, малко по малко, тя тръгна към вратата на стаята, после пое надолу по коридора покрай празното разширение пред разрушената Зала на статуите. Имаше един спомен — жални звуци, идващи иззад една врата, близо до мястото, където бяха затворени с Натаниел.

Докато вървеше, Кити осъзна едно странно раздвоение у себе си. Никога не се беше чувствала така отвратително слаба, така несигурно привързана към земната сила. И все пак, поради същата причина, никога не се бе чувствала толкова напълно сигурна в себе си както сега. В миналото често я изпълваше безразсъдна сигурност, радостната увереност на младостта и жизнеността. Сега не беше така. Беше едно по-спокойно чувство, по-тихо, напълно несвързано с физическите неща, без ръбовете, които те обикновено притежаваха. Представляваше един вид неумолима сигурност; усети как това чувство се излъчва от нея, докато се влачеше.

Първото изпитание изобщо не наруши това чувство. На мястото, където коридорът се разширяваше, близо до едно стълбище, Кити срещна един от демоните. Вероятно беше последният, обладал тялото си. Естествено, не го бе овладял особено успешно. Приемникът беше висок, слаб мъж с дълга руса коса, облечен в тъмни, очевидно скъпи дрехи. Сега дрехите бяха изпокъсани и съдрани, косата разрошена, очите мътни. Краката залитаха от единия край на коридора до другия, ръцете се мятаха напосоки. От време на време от гърлото му се носеха диви, ядосани думи на непознат език.

Той се обърна и забеляза Кити. Зад очите пламна жълта светлина. Кити спря и зачака. Интересът на демона бе демонстриран от внезапен див вой, от който стъклата на кабинетите по коридора задрънчаха. Той реши да нападне, но явно се двоумеше как точно да изстреля магическа бомба. Първо вдигна крак, насочи стъпало и взриви собствената си обувка. После опита с лакът, също толкова успешно. Накрая, с болезнено колебание, ръката се вдигна, един треперещ пръст се прицели и запрати светкавица от лилава светлина, която удари Амулета и бе погълната на мига.

Демонът погледна раздразнено пръста си. Кити извади Шоковата пръчка от колана си, пристъпи тихо напред и запрати трептящ, син поток през тялото му. Обвит в черен дим, демонът се разтрепери, разтресе се, хвърли се назад, удари се в парапета и падна от четири метра на стъпалата долу.

Кити продължи по пътя си.

Няколко минути по-късно стигна до вратата, която помнеше. Ослуша се внимателно и чу приглушени стенания. Бутна вратата, видя, че е заключена и я взриви с една от първичните сфери. След като всичко утихна, тя пристъпи вътре.

Стаята не беше голяма и цялото пространство бе запълнено от отпуснати тела. Първо Кити се опасяваше от най-лошото; после видя, че са прилежно вързани и със запушени усти, точно както бяха оставени от дяволчетата на Мейкпийс преди толкова много часове. Повечето бяха овързани само с въжета и върви, но един или двама бяха увити в чаршафи или с плътна черна мрежа. В стаята имаше може би около двадесет човека, натъпкани като сардини, глава до глава. За огромно свое облекчение, Кити видя, че повечето се движеха с тъжни, слаби гърчове, като червеи в буркан.

Един или два чифта очи я зърнаха. Собствениците им се загърчиха и нададоха молещи стонове. Отне й секунда да се окопити. Краката й трепереха от усилието да дойде чак дотук. После заговори колкото можеше по-ясно.

— Тук съм да ви помогна — каза. — Чакайте възможно най-търпеливо. Ще се опитам да прережа връзките.

Това изявление предизвика забележителен хаос от гърчене и вой. Краката ритаха, главите отскачаха и се въртяха. Кити едва не бе съборена от мятането на телата до нея.

— Ако не лежите спокойно — рече тя сурово, — ще ви оставя! — Сред проснатите магьосници настъпи внезапно спокойствие. — Така е по-добре. А сега…

С непохватни пръсти Кити измъкна сребърния диск от джоба си и, придържайки го внимателно, за да не си пореже пръстите, се захвана с най-близките тела. Вървите се разрязаха като масло под горещ нож. Сгърчените ръце и крака се раздвижиха внимателно, собственикът им нададе болезнени викове. Без да се церемони Кити махна парцала от устата.

— Като се изправиш — каза тя, — намери нещо остро и ми помогни да развържа останалите. — Продължи към следващия магьосник. След десет минути стаята бе пълна с отпуснати, протягащи се мъже и жени. Някои седяха, други ставаха прави, първо на един крак, после на другия, опитвайки се да премахнат усещането за иглички в безчувствените си и подути крайници. Нямаше никакви разговори; телата бяха свободни, но умовете оставаха оковани от шока на преживяното. Кити работеше мълчаливо над предпоследния пленник — един едър джентълмен, омотан в мрежа. Изглеждаше вял; през парцала на главата му се процеждаше кръв. До нея, първият човек, когото бе освободила — млада жена със сиво-кафява коса — се мъчеше с вървите на последната магьосница. Покрита с грубо сиво одеяло, тя беше невероятно жизнена — краката й ритаха напред-назад с яростно нетърпение.

Кити й подаде сребърния диск.

— Ето.

— Благодаря.

След секунди мрежата и одеялото бяха махнати и двамата пленници лежаха открити. Единият — жена с дълга, тъмна коса, падаща върху зачервено и подуто лице, скочи веднага на крака и изпищя от болката на схващането. Другият — огромен възрастен мъж с лошо ударено лице, лежеше неподвижно. Очите му бяха затворени; дишането му беше неравномерно и задъхано.

Тъмнокосата жена се облегна на стената и започна да масажира крака си. Изръмжа от болка и ярост.

— Кой? Кой е отговорен за това? Ще ги избия! Кълна се, ще ги избия!

Кити бе заета да говори с жената със сиво-кафявата коса.

— Този е в лошо състояние. Някой трябва да го откара в болница.

— Аз ще го оправя — рече жената. Тя се огледа из стаята, избра един пъпчив младеж. — Джордж, ще се заемеш ли?

— Добре, госпожице Пайпър.

— Чакайте. — Това беше Кити. Изморена, тя се опита да се надигне и протегна трепереща ръка. — Ще ми помогнете ли да стана, моля? Благодаря. — Обърна се с лице към стаята. — Всички трябва да знаете какво се случи. Ситуацията навън може да се окаже… трудна. Демоните са на свобода в Лондон.

Ахкания, клетви… Челюстите на освободените увиснаха смаяно. Млади и стари я зяпаха, уязвими и неразбиращи. Бе изчезнала всяка частица магьосническа увереност — сега те бяха просто хора, паникьосани, без водач, незащитени. — Кити вдигна ръка. — Слушайте — рече тя — и ще ви кажа.

— Един момент — Чернокосата жена се протегна и сграбчи Кити за ръката. — Първо, коя по дяволите си ти? Не те познавам, нито пък — тя сви устни — твоите мръсни дрешки. Дори не мисля, че си магьосник.

— Правилно — изстреля Кити. — Аз съм обикновена гражданка. Но ще направиш добре да млъкнеш и да ме изслушаш, ако искаш да не бъдеш убита.

Очите на жената се разшириха.

— Как смееш…?

— Да, затваряй си устата, Фарар — рече един мъж. Жената сякаш се задуши; огледа се диво, но пусна ръката на Кити.

С това едничко изключение всички останали в стаята изглеждаха нетърпеливи, дори благодарни да чуят какво имаше да им каже Кити. Дали остатъчния шок ги караше да мълчат или видяха у сивокосото момиче с набраздено, изморено лице нещо, което извикваше безпрекословен респект, бе трудно да се каже. Но те слушаха много внимателно, докато Кити им разказваше какво се беше случило.

— А останалите от нас? — попита жално един от по-възрастните мъже. — Бяхме поне сто в театъра. Сигурно не всички са…

— Не съм сигурна — отговори Кити. — Може би има и други стаи със затворници, които демоните са забравили или просто са решили да пренебрегнат. Ще трябва да проверим. Но много от вас са мъртви.

— Ами господин Девъро? — прошепна една жена.

— Или Джесика Уитуел, или…?

Кити вдигна ръка.

— Съжалявам, но не знам. Мисля, че вероятно повечето от старшите магьосници са били обладани или убити.

— Тази тук не е. — Тъмнокосата жена говореше свирепо. — Докато не се намерят, аз съм единственият останал член на Съвета. Така че аз командвам. Трябва да отидем при пентаграмите си и да призовем робите си. Ще се свържа с полицейските си вълци веднага. Демоните ренегати ще бъдат открити и унищожени.

— Две неща — каза Кити тихо. — Не, три. Първо трябва да се погрижим за този човек. Някой може ли да осигури транспорт?

— Аз мога. — Беше пъпчивият младеж. — Ще са нужни трима от нас за това. Господин Джонсън, господин Воул, ще помогнете ли да го отнесем до лимузината? — Помощта дойде; мъжете тръгнаха, като поддържаха болния между себе си.

Пляскане с ръце — тъмнокосата жена стоеше до вратата.

— Към пентаграмите! — нареди тя. — Няма време за губене! — Никой не помръдна.

— Мисля, че тази дама има да ни каже още нещо — рече един по-възрастен мъж и кимна към Кити. — Трябва да я изслушаме, не мислите ли, госпожице Фарар? Ако не за друго, поне от учтивост.

Устните на госпожица Фарар се изкривиха.

— Но тя не е нищо повече от една…

— Имах да кажа още две неща — каза Кити. Вече се чувстваше много изморена и замаяна; трябваше да седне. Не — съвземи се; свърши работата. — Главният демон, Нуда, е ужасен. Би било самоубийство да го приближавате без най-силното възможно оръжие. А това вече е сторено. — Тя огледа смълчаната група. — Един магьосник, друг оцелял член на Съвета — Кити не можа да не хвърли един скрит поглед към госпожица Фарар при тези думи — вече излезе насреща му. Той използва Жезъла на Гладстон.

Не беше много изненадана от сдържаните изумени възклицания. А госпожица Фарар изглеждаше настървена.

— Но господин Девъро забрани това! — извика тя. — Кой би се осмелил…?

Кити се усмихна.

— Това е Нат… Джон Мандрейк. Най-добре се надявайте да успее.

— Мандрейк! — лицето на госпожица Фарар бе пребледняло от яд. — Той не притежава таланта за това!

— Последното, което искам да кажа — продължи безмилостно Кити — е, че при това положение, най-важното нещо за нас — за вас трябва да кажа; вие сте магьосниците, вие имате силата — е да осигурите защита и напътствия на хората. Тъй като Мейкпийс ви затвори всичките, нямаше кой да евакуира районите, където вилнеят демоните. Рискуваме множество жертви. Ако не действаме, много обикновени ще умрат.

— Това никога не ни е притеснявало преди — промърмори един млад мъж в дъното, но общото мнение беше против него.

— Трябва ни кристал — рече Пайпър. — Да видим къде са демоните.

— Или гадателско стъкло. Къде ги държат на това място?

— Трябва да има такова. Хайде.

— Да отидем при пентаграмите. Мога да призова дяволче и да го пратя да търси.

— Ще ни трябват повече коли. Кой тук може да шофира?

— Аз не мога. Мъжът ми прави това.

— Нито пък аз…

На вратата се чу сурово, пресилено кашляне. Лицето на госпожица Фарар изглеждаше измъчено, косата разрошена и сплъстена, устните се бяха превърнали в тънка цепка. Белите ръце притискаха силно двете страни на касата на вратата. Ръцете бяха извити, раменете леко прегърбени — позата наподобяваше обърнат прилеп. Погледът й мяташе отрова.

— Нито един от вас — каза тя — не е нищо повече от младши министър. Повечето от вас дори не са и такива, а просто секретари и помощници. Познанието ви за магията е страшно ограничено. Преценката ви, явно, е дори още по-лоша. Обикновените ще се погрижат за себе си. Някои имат устойчивост и без съмнение могат да отблъснат няколко Детонации. Има, във всеки случай, много такива. Можем да си позволим да изгубим няколко от тях. Това, което не можем да направим, е да се щураме наоколо, докато столицата ни е нападната. Какво, ще оставим всичко на Мандрейк ли? Колко добър магьосник мислите, че е той? Аз отивам за вълците си. Всеки, у когото е останала някаква амбиция, ще ме последва.

Тя се отблъсна от касата на вратата и без повече да погледне назад, тръгна надолу по коридора. Тревожна тишина. След малко трима от младите мъже, с наведени глави и навъсени вежди си проправиха път покрай Кити и излязоха. Няколко други трепнаха, но останаха.

Младата жена със сиво-кафявата коса сви рамене и се обърна към Кити.

— Ние ще последваме вас, госпожице… ммм, извинете, как се казвате? Клара Бел? Или Лизи Темпъл?

— Кити Джоунс — каза тя. А после добави по-тихо: — Може ли някой да ми донесе нещо за пиене?

Докато Кити почиваше, докато отпиваше от хладната минерална вода от запасите на Съвета, младшите магьосници се захванаха за работа. Някои обикаляха залите на Уайтхол: връщаха се треперещи и бледи, с доклади за купища тела в странични стаи, за надраскани и потрошени пентаграми, за такова опустошение, каквото никой не си беше и представял. Подобни кланета обикновено сполетяваха далечните им врагове. Беше тревожно за магьосниците да преживеят това лично. Други се промъкваха към предната страна на сградата и надзъртаха навън през прозорците. Горяха сгради; ясно се виждаха лежащи трупове. Най-обезпокоителното беше абсолютното отсъствие на хора. Обикновено, дори в малките часове, по този път продължаваха да минават автобуси и таксита, както и идващи и отиващи си служители от нощния персонал на министерствата, на полицейските патрули и войници. Правителствената машина, обезглавена от предателството на Мейкпийс и изненадана от появата на Нуда, като цяло за момента бе спряла да работи.

Унищожението на пентаграмите беше препятствие, но скоро стана ясно, че свирепостта на демоните надвишаваше тяхната ефикасност и тук-там бяха открити кръгове, които бяха пропуснати и пощадени. Няколко малки дяволчета се отправиха на разузнаване. Междувременно, в една зала близо до Залата на статуите, се намери гигантско кристално кълбо, употребявано от Съвета. То беше занесено в стаята, където седеше Кити. Магьосниците се събраха умълчани и мрачни. Без предисловия, най-силният присъстващ — един младши министър — призова джина, затворен в топката и решително го насочиха към задачата му: да открие местоположението на избягалите демони.

Топката се замъгли, помръкна… Всички се наведоха по-близо.

Светлини в кристала! Червени и оранжеви. Подскачащи пламъци.

Фокусът се избистри. Бушуващи пожари, наблизо и далече; фенери по тъмните дървета. В далечината — гигантско, превито светлинно сияние…

— Стъкленият дворец — каза някой. — Това е паркът Сейнт Джеймс.

— Обикновените правеха демонстрация там.

— Вижте!

На преден план се виждаха стотици бягащи фигури, търкаляха се и се пръскаха като стадо сред дърветата.

— Защо не се измъкнат оттам?

— Обградени са.

Тук-там имаше магически взривове, които обграждаха паникьосаните тълпи и ги насочваха обратно. По границите се виждаше неестествено движение — огромни подскоци, бързо суетене. Човешки по форма фигури вилнееха нечовешки. Една от тях се показа под светлината на една улична лампа — дебнеше група мъже и жени, приближаващи се към нея. Преви гръб и се приготви да скочи…

Появи се сноп бяла светлина и последва невероятна експлозия. Дебнещото същество се изпари — на мястото му остана димящ кратер. Една фигура мина под фенера, но извън полезрението. Вървеше с уверени крачки и държеше дълъг жезъл в едната си ръка.

Кити остави внимателно минералната си вода на пода.

— Призовете всички възможни демони — каза тя. — Ако изобщо ще помагаме, точно там трябва да бъдем.

35

Трябва да се каже, работехме добре заедно. По-добре, отколкото и двамата очаквахме.

Добре де, може би ни трябваше малко време, за да си изясним системата. Имахме някои смущаващи моменти, когато тялото ни правеше две неща едновременно, но ги поправяхме на мига, така че всичко си беше наред123. А след като тръгнахме с бързоходните ботуши, наистина започнахме да напредваме и да се наслаждаваме на предимствата на нашето странно положение.

Точно първият ни успех срещу бедната, стара Нериан ни въодушеви: показа ни какво трябва да правим; как да се комбинираме за най-добра ефективност. Спряхме да се опитваме да предугаждаме действията си и в известна степен се упълномощихме взаимно.

Ето как работехме. Натаниел задвижваше ботушите: ако трябваше да преминем дълго разстояние в права посока, той крачеше. След като стигнехме (обикновено след една или две секунди — тия ботуши бяха доста пъргави), аз поемах краката, насищах ги с малко от онази моя специфична енергия и започвах да подскачам като кенгуру — назад, напред, нагоре, надолу, наляво и надясно, докато врагът (а понякога дори и аз самият) не бъдеше безнадеждно объркан.

Междувременно Натаниел си запазваше пълния контрол над ръцете и над Жезъла на Гладстон. Стреляше винаги, когато се приближахме достатъчно и, тъй като можех да предугаждам намеренията му, обикновено оставах на едно място достатъчно дълго, за да го направи. Единственото изключение (оправдано, според мен) беше, когато бързах да ни разкарам от пътя на някоя Детонация, Флукс или Осакатяваща спирала. Винаги е най-добре да се избягват такива неща, ако искате да съхраните момента124.

Комуникирахме си със сбити, доста лаконични мисли: сиреч Бягай, Скачай, Къде, Наляво, Нагоре, Надолу, и т.н.125 Почти нищо не си казвахме, бяхме много кратки. Беше леко грубо и мъжкарско и не оставяше никакво място за самовглъбяване или емоционален анализ, един фактор, който чудесно се съчетаваше с целта ни да останем живи, както и с унилото отчуждение, което бе изпълнила главата на Натаниел. В началото, когато бяхме с Кити (тогава главата му бе пълна с по-нежни неща — полуоформени, пламенни, насочени навън), това не беше толкова забележимо, но след онзи миг на площад „Трафалгар“, когато жената му обърна гръб с уплашена и презрителна физиономия, той се затвори. По-нежните му емоции бяха нови и несигурни — не обичаха да бъдат отхвърляни. Сега бяха запечатани и на тяхно място се върнаха старите, познати качества: гордост, изолираност и стоманена решителност. Все още бе отдаден на задачата, но го правеше с някакво неясно отвращение от самия себе си. Може и да не беше здравословно, но му помагаше да се бие добре.

А точно сега трябваше да се бием.

Туткащата се на площада Нериан беше най-изостаналата от духовете. Другите бяха избързали напред, привлечени от звуците и миризмите на човешки тела под арката на Чърчил и в мрака на парка Сейнт Джеймс. Може би, ако обикновените хора не бяха събрани тук в толкова значителна численост, армията на Нуда веднага щеше да се пръсне из столицата и така щеше да е далече по-трудно да ги открием и издебнем. Но броят на протестиращите хора, окуражени от бездействието на правителството, се беше увеличил през нощта. Сега, за ненаситните духове, техните гъмжащи маси представляваха неустоимо изкушение.

Когато пристигнахме, забавлението отдавна беше започнало. Навсякъде из парка се скитаха духове и преследваха стада от бягащи хора както им се прищеше. Някои използваха магически атаки; други предпочитаха да се движат заради самото движение — да изпробват непознатата скованост на крайниците си, да тичат около припкащата плячка. Много от отдалечените дървета горяха с разноцветни пламъци. Въздухът бе изпълнен със светкавици, с извиващи се струйки дим, с пронизителни писъци и всеобща глъчка. Зад всичко това големият Стъклен дворец осветяваше оживените поляни: на фона на прожекторите му тичаха хора, скачаха духове, падаха тела. Безспирният лов продължаваше.

Спряхме под арката на портата на парка и огледахме всичко.

Хаос, помисли си Натаниел. Това е пълен ХАОС.

Това не е нищо пред една истинска битка, казах аз. Трябваше да присъстваш при ал-Ариш, където върху площ от две квадратни мили пясъкът почервеня. Създадох му мислена картина.

Прекрасно. Благодаря ти за това. Виждаш ли Нуда?

Не. Колко са демоните?

Достатъчно126. Да вървим.

Тропна с пета и ботушите полетяха. Изстреляхме се в данданията.

Стратегията показваше, че духовете не забелязваха присъствието ни едновременно. Можехме да ги свалим един по един. Да се изправим срещу всичките накуп щеше да е малко по-трудно. Това означаваше светкавична стрелба и постоянно движение. Първата ни цел на близките поляни беше един африт, предрешен в тялото на възрастна дама. Надавайки пискливи викове, той запращаше рикоширащи Спазми в тълпата. С две крачки се озовахме зад него. Жезълът извибрира. Афритът се превърна в спомен, във въздишка на вятъра. Обърнахме се, раздвижихме се… и се намерихме надалече сред увеселителните сергии, където трима силни джина, плътно облечени в човешки кожи, усилено се мъчеха да преобърнат Замъка на султана. Натаниел насочи Жезъла и ги уби с една-единствена ненаситна светкавица. Огледахме се и видяхме до някакви дървета как един хилав хибрид дебнеше дете — след три крачки бяхме при него. Белият огън го унищожи. Детето избяга в тъмното.

Трябва ни помощ за хората, помисли си Натаниел. Тичат в кръг.

Това не е наша гри… Аха! Виждам ги. Давай.

Една крачка, един скок… Кацнахме на покрива на сцената, спуснахме се по централната колона и стреляхме с Жезъла четири пъти. Три хибрида загинаха. Четвъртият, предупреден от смъртта на другите, се наведе и отскочи назад. Видя ни и запрати Спазъм. Сцената се разтресе и стана на парчета, но ние вече бяхме направили салто във въздуха — паднахме върху чергилото на една палатка и, преди ботушите ни да докоснат земята, превърнахме същността на престъпника във вихрушка от гаснещи звезди.

Прободе го съжаление, желанието му за работа отслабна. Натаниел се поколеба.

Това… това беше Хелън Малбинди, сигурен съм. Тя…

Тя е мъртва отдавна. Ти уби убиеца й. Размърдай крак! Там — при езерото! Онези деца. Бързо — не се бави!

Най-добре беше да се движи. Най-добре бе да не мисли за това. Да продължи да се бие127.

Изминаха десет минути. Стояхме под един дъб в центъра на парка. От земята се издигаше дим от останките на два джина.

Забеляза ли нещо особено у духовете? помислих аз. Искам да кажа, от това, което виждаш от тях.

Очите ли? Понякога забелязвам, че светят.

Да, но и аурите. Те изглеждат някак по-големи.

Какво значи това?

Не знам. Сякаш човешките тела не ги побират.

Мислиш, че…

Духовете, призовани от Факарл, са силни. Може би храненето ги прави още по-силни. Ако…

Чакай… При езерото… И изчезнахме.

Ходехме напред-назад из парка, сред павилионите и увеселителните площадки, беседките и алеите, където и да зърнехме хищническо движение. Понякога джиновете ни усещаха и се биеха, но най-често ги сварвахме неподготвени и ги избивахме. Силата на Жезъла бе неустоима, бързоходните ботуши ни носеха по-бързо, отколкото врагът можеше да види. Нат бе студен и решен; с всяка минута контролираше Жезъла все по-умело. Що се отнася до мен, дали от адреналина, който споделяхме или пък по друга причина, но аз започнах много да се забавлявам. Полека-лека в мен отново се събуди старата жажда за кръв, страховитата радост от битката, която бях познал в раните египетски войни, когато асирийските утуку маршируваха през пустинята, а събралите се лешояди скриваха небето. Това беше любовта към скоростта и ума, към предизвикването на смъртта и справянето с нея. Беше любовта към извършването на нови геройства, за които щеше да се разказва и пее около лагерните огньове по залез. Това беше любовта към енергията и силата.

Беше част от земната поквара. На Птолемей нямаше да му хареса.

Но си беше много по-добре, отколкото да си слузеста пирамида.

Забелязах нещо и мислено го сръчках. Натаниел спря на място насред полето, за да огледа по-добре. Поседяхме малко взирайки се. Докато стояхме, държахме Жезъла хоризонтално, стиснат небрежно с пръсти. Сияеше и пукаше; от края му се извиваше бял дим. Земята под ботушите ни беше почерняла, овъглена. Навсякъде около нас лежаха тела, обувки, палта и плакати; нататък имаше горящи дървета и дълбоката бездна на нощта.

Далеч, от другата страна на парка, блестяха светлините на Стъкления дворец. В него, очертани като силуети зад стъклото, се движеха неясни фигури. Бяхме прекалено далече, за да различим някакви подробности.

Нуда? Факарл?

Може би…

Внимавай.

Далеч отляво идваше нещо. Вдигнахме Жезъла. Спряхме. От тъмното излезе мъж — човек с нищожна аура. Беше босоног, с наполовина откъсната риза. Окървавените му крака се препънаха покрай нас. Така и не ни погледна.

Каква мърлявщина, помисли си Натаниел.

Дай на бедния човек шанс! Току-що са го преследвали четиридесет демона.

Нямам предвид него, а всичко това.

О. Да. Така е.

Значи смяташ, че са били общо четиридесет?

Не казах това. Мъдрият войн…

Колко убихме досега?

Не знам. Не съм ги броил. Но тук вече не са толкова много.

Централните алеи на парка бяха празни. Сякаш някаква невидима обвивка или бариера е била пробита и бъркотията от трескаво движение изведнъж се бе изляла, а после се бе отдръпнала и изчезнала.

Натаниел подсмръкна и изтри нос с ръкава си.

Значи, отиваме в Стъкления дворец. Тук почти приключихме.

Една стъпка, две стъпки над поляната… и се озовахме сред някакви декоративни, живи плетове, цветни лехи, езерца и пеещи фонтанчета. Натаниел забави ботушите. Огледахме околностите.

Стъкленият дворец изглеждаше като скачащ в средата на парка кит, дълъг двеста метра и широк сто. Бе построен почти изцяло от стъклени плоскости, поставени в мрежа от железни греди. Основните стени представляваха нежни извивки; тук-там стърчаха отделни куполи, върхове, минарета и фронтони. Всъщност беше просто една огромна оранжерия, но вместо да съдържа няколко увехнали домата и малко тор, демонстрираше редици от пораснали палми, изкуствен поток, въздушни мостчета, магазини за подаръци и будки за напитки, както и всякакви евтини забавления128. Хиляди крушки, увиснали на гредите, осветяваха околността денонощно. При нормални условия това бе любимото място на обикновените да си пропиляват живота.

В миналото аз рядко се бях осмелявал да се приближавам до този дворец, понеже същността ми се гнусеше от железния му скелет. Сега, обаче, предпазен вътре в Натаниел, нямах подобни притеснения. Изкачихме няколко стъпала към източния вход. Имаше тропически папрати и палми, притиснати плътно към стъклото. Трудно беше да видим вътре.

От сградата отекваха слаби шумове. Не спряхме, а тръгнахме към дървените врати. Бутнахме; вратите се отвориха. Влязохме, хванали Жезъла пред себе си.

Спарен въздух: изолиран от студа на нощта под стъкления покрив, въздухът вътре беше топъл. Носеше се воня на магия — остатъчните облачета от серните Детонации. Някъде отдясно, зад една група дървета и един суши бар в японски стил, долитаха жални звуци.

Обикновени, помисли си Натаниел. Трябва да се приближим. Виждаш ли кой ги е хванал.

Да пробваме по мостчето?

Вляво бързите извивки на едно спираловидно, желязно стълбище водеха към мостче високо горе. Прекосихме бързо пространството до стълбите и ги изкачихме безшумно. Издигнахме се над стърчащите палмови листа плътно покрай извивката на голямата стъклена стена и излязохме на тесен проход, който се простираше като желязна нишка към отсрещната страна. Натаниел клекна ниско; държеше Жезъла хоризонтално над пода. С бавни и внимателни движения се затътрихме над пропастта.

Не след дълго можехме да виждаме оттатък дърветата към центъра на двореца, точно под най-високите куполи на извитото стъкло. Там, на откритото пространство, вклинено между една безвкусно боядисана въртележка и място с маси за пикник, видяхме тълпа хора, вероятно към стотина, скупчени заедно като пингвини в снежна буря. Подкарваха ги седем или осем от духовете на Нуда, които стояха от всичките им страни. Сред тях беше тялото на Руфъс Лайм, както и — разбрах го от вълнението в съзнанието на Натаниел — това на министър-председателя Рупърт Девъро. Съдейки по увереността в движенията им, духовете се чувстваха удобно в приемниците си. Аурите им се бяха разпрострели далече извън очертанията на телата. Не те, обаче, привлякоха вниманието ми.

Виж Нуда, помисли си Натаниел. Какво му се е случило?

Нямах отговор. Горе на покрива на въртележката, може би на около двадесет метра пред нас и също толкова надолу, стоеше бившето тяло на Куентин Мейкпийс. Когато го видяхме за последен път, Нуда имаше проблеми да свикне с ограниченията на приемника си. Сега, той явно му бе хванал цаката. Краката стояха здраво, ръцете бяха кръстосани отпуснато, брадичката — вдигната. Имаше точната стойка на успешен генерал на военна операция.

Освен това имаше и рога.

Три, при това черни, ако трябва да сме точни, подаващи се от челото под неравномерни ъгли. Единият рог беше дълъг, а другите два — просто чуканчета. И това не беше всичко. Някакви гръбначни шипове бяха разцепили ризата отзад; от лявата му ръка стърчеше сиво-зелен ръб. Лицето му беше восъчно и разкривено, подуто от вътрешно налягане. Очите приличаха на живи пламъци.

Това е неочаквано, помислих си.

Същността му разчупва тялото.

Натаниел притежаваше необятен капацитет да заявява очевидното и точно това го правеше толкова очарователно човешки.

Докато наблюдавахме рогата, шиповете и ръбът се свиха обратно в кожата, сякаш чрез силно напрягане на волята. Потреперване, разтрисане и секунда по-късно отново изскочиха, по-големи отпреди. От отворената уста се чу рева на гръмовния му глас.

— Ах! Неудобството! Усещам старото парене! Факарл! Къде е Факарл?

Не е щастлив, помисли си Натаниел. Силата му сигурно е прекалено голяма. Строежът на приемника му се разпада и той губи защитата.

Не му помага и факта, че лапа хора, откакто е тук. Това трябва да е подуло същността му… Огледах обикновените хора, свити отзад. Освен това, изглежда, все още е гладен.

Това ще свърши сега.

Цялото нещастие и неудовлетвореност на Натаниел се бяха слели и превърнали в студена, силна ярост. Мозъкът му беше като парче кремък.

Мислиш ли, че можем да го свалим оттук?

Да. Цели се внимателно. Ще имаме само една възможност. Направи го мощно.

Е, кой сега заявява очевидното?

Все още бяхме клекнали и зяпахме през декоративните железни парапети, които ограничаваха прохода. Докато Натаниел се успокояваше аз издигнах предпазен Щит. След като бъдеше нанесен удара, другите духове, без съмнение, щяха да търсят отмъщение. Премислих възможностите… Първо отбягващ скок или на палмовото дърво, или назад върху покрива на суши бара. После долу на пода. После…

Стига толкова планиране занапред.

Нат се изправи. Насочи Жезъла към Нуда и изрече думите…

Страховита експлозия, както се очакваше.

Само че не около Нуда, а навсякъде около нас. Щитът ми едва бе успял да устои. Въпреки това бяхме отхвърлени на една страна извън прохода и през стъклената стена на двореца сред дъжд от стъклени парчета, за да се озовем, въртейки се, над входните стъпала и надолу към декоративните градини под нас. Паднахме тежко и ударът бе само частично омекотен от Щита. Жезълът, изтръгнат от хватката ни, изтрака далеч на пътеката.

Двойното ни съзнание бе разтресено и разделено от удара. Няколко секунди вибрирахме поотделно в една и съща глава. Докато лежахме там, стенейки независимо един от друг, от разбития отвор горе, носейки се във въздуха, излезе тялото на Хопкинс. Смъкна се на стъпалата и се приближи пеш, със спокойна и уверена крачка.

— Мандрейк, нали? — каза Факарл общително. — Трябва да кажа, че си настойчив малък човек. Ако имаше някакъв разум, досега щеше да си на сто мили оттук. Какво, по дяволите, не ти е наред?

Само ако знаеше; лежахме върху пръстта и се напъвахме да се фокусираме. Бавно зрението ни се стабилизира, акълът ни се намести.

— Господарят Нуда — продължи Факарл — в момента е малко раздразнителен и трябва да се внимава с него. Настроението му няма да се подобри, ако бъде ужилен от твоята играчка.

— Ужилен? — изграчи Натаниел. — Това ще го затрие.

— Наистина ли мислиш така? — Гласът бе изморен и развеселен. — Нуда е по-велик, отколкото можеш да си представиш. Той е гладен за енергия; поглъща я като гъба. Чуваш ли как ръмжи? Би приветствал атаката и би се нахранил с нея. Бих ти позволил да се пробваш, но ми писна от ненужни безпокойства. Обаче, след няколко минути аз ще взема Жезъла за лична употреба. — Той вдигна бавно ръка. — И така, сбогом.

Натаниел отвори уста да изпищи. Завладях я за по-добра цел.

— Здрасти, Факарл.

Ръката трепна. Гибелната енергия на Жезъла остана неосвободена. Зад очите на Хопкинс чифт точки от ярка синя светлина просветнаха учудено и объркано.

— Бартимеус…?

— Нищожният аз.

— Как — как…?

Ето нещо ново. За пръв път от триста века неуязвимата увереност на Факарл бе разтърсена от моето пристигане. Нямаше думи.

— Как е възможно това? Това е номер… някаква проекция на гласа… илюзия…?

— Не. Аз съм тук вътре.

— Не може да бъде.

— Кой друг може да знае истината за смъртта на Чингис? За онова дребно, отровно грозде, което вмъкнахме в палатката му под носа на джиновете му…?129

Факарл примигна; поколеба се.

— Значи… Наистина си ти.

— Мой ред е да поднасям изненади, стари приятелю. И мога просто да спомена, че докато ти и Нуда си играехте тук, повечето от армията ви беше избита. От мен.

Докато говорех усетих как Натаниел се гърчи. Не му харесваше да лежи безсилен на земята — естественият инстинкт за самосъхранение го караше отчаяно да иска да стане. Обуздах го с една-единствена мисъл: Чакай.

— Ах, ти, предател… — Факарл беше в тялото на Хопкинс от доста дълго; облиза устните си точно като човек. — Не ми пука за тази загуба — светът е претъпкан с хора и има достатъчно духове, за да ги напълним всичките. Но ти… Да избиваш собствения си вид, да защитаваш бившите си потисници… Боли ме същността само като си го помисля! — Ръцете му бяха свити; гласът му преливаше от емоции. — Били сме се един с друг много пъти, Бартимеус, но винаги случайно, заради капризите на господарите си. И сега, когато най-сетне ние сме господарите, когато трябва да празнуваме заедно, сега ти избираш да извършиш явно предателство! Ти, самият Сакр ал-Джини! Как ще оправдаеш действията си?

— Аз ли съм предател? — Като начало, просто си приказвах с него, изчаквайки докато ни се възстановеше силата от падането, но сега бях прекалено настървен, за да мисля. Гласът ми се издигна до стария чудовищен рев, който кънтеше из горите и караше племената да се свиват в колибите си. — Ти си този, който завинаги обърна гръб на Другото място! Ти си нещо повече от предател — да напуснеш дома си, да подтикнеш другарите си духове да го изоставят завинаги като узурпират тези торби с кокали? И за какво? Какво получаваш от тази мрачна пустош?

— Отмъщение — прошепна Факарл. — Тук отмъщението е наш водач. То ни поддържа в този свят. То ни дава цел.

— „Цел“ е човешко понятие — казах тихо. — Преди никога не ни е трябвало. Това твое тяло вече не е просто маскировка, нали? Не е просто бариера против болката. Ти се превръщаш в това.

Огънят зад очите пламна възмутено, после бавно отслабна, притъпи се.

— Може би е така, Бартимеус, може би е така… — Гласът беше мек и замислен; ръцете потупваха предната част на намачкания костюм. — Между нас казано, ще ти призная, че в това тяло изпитвам известно неудобство, което не бях очаквал. Не е като старата остра болка, която толкова дълго сме понасяли. По-скоро е някакъв слаб сърбеж, който ме дразни, една празнина, която не може да се запълни независимо от броя на убийствата. Поне засега. — Той се ухили мрачно. — Възнамерявам да продължавам да опитвам.

— Празнината — казах — е онова, което си загубил. Връзката с Другото място.

Факарл ме изгледа. За секунда не проговори.

— Ако това е вярно — рече тежко — тогава и ти си я изгубил. Ти си точно толкова узурпатор, колкото и аз, Бартимеус, затворен в този твой млад магьосник. Защо го направи, ако се отвращаваш от идеята, както твърдиш?

— Защото аз имам изход — казах. — Аз не съм си изгорил мостовете.

Светещите очи се стесниха объркано.

— Как така?

— Магьосникът ме призова. Магьосникът може да ме освободи.

— Но мозъкът му…

— Е непокътнат. Споделям го с него. Което, признавам, е трудно. Няма много за гледане.

Сега Натаниел проговори:

— Вярно е. Ние работим заедно.

Ако Факарл бе изненадан, когато проговорих за пръв път, то сега бе направо сащисан. Тази възможност просто не му беше хрумвала.

— Човекът си запазва интелекта? — промърмори той. — Кой тогава е господарят? Кой от вас управлява?

— Никой — отвърнах.

Натаниел се съгласи.

— Това е балансирано равенство.

Факарл поклати глава, почти с възхищение.

— Забележително — рече. — Като извратеност е направо уникално. Или почти: онзи глезльо от Александрия, за когото по едно време постоянно говореше, Бартимеус, той щеше да го одобри, нали? — Устните му леко се свиха. — Кажи ми, не се ли чувстваш омърсен от такава интимна връзка?

— Не особено — казах. — Не е по-интимна от твоята и не е така постоянна. Аз ще се прибера вкъщи.

— О, Боже. Какво те кара да мислиш така? — Факарл раздвижи ръка, но аз го очаквах. Дългият ни разговор ни беше дал възможност да се възстановим от падането; енергията ни отново бе разпалена. Пръстите на Натаниел вече бяха насочени към него. Зелено-сивият Спазъм удари Щита на Факарл фронтално. Въпреки че не беше ранен, той се завъртя и Детонацията му съвсем безопасно уцели земята. Междувременно аз упражних крайниците ни. Пръскайки пясък, ние се изстреляхме от земята, извисихме се над пътеката и се приземихме точно до Жезъла. Натаниел го грабна. Завъртяхме се, бързи като нападаща кобра.

Факарл стоеше на пътеката, не много далече, с наполовина вдигната ръка. Светлината от Стъкления дворец падаше върху него и се сливаше със сянката. Ние бяхме много бързи, но той беше още по-бърз. Понякога се чудя дали можеше да ни уцели в гърба, още докато се навеждахме за Жезъла, преди да го вземем в ръце. Но може би Спазъмът ни го бе разтърсил и разконцентрирал. Трудно е да се каже. Гледахме се в продължение на секунда.

— Откритието ти е забележително — каза Факарл. — Но ми идва прекалено късно.

Направи някакво движение с тялото си от плът; не помня точно какво. Аз не сторих нищо, но осъзнах незабавната заповед на момчето. Проблесна чиста, бяла светлина, после избледня, изчезна и заличи Факарл от Земята.

Стояхме сами на пътеката под двореца.

Размърдай някой крак, помисли момчето. Идват хора, а имаме още една последна работа за вършене.

36

Кити имаше късмет, че повечето от магьосниците с нея бяха от най-ниските нива, понеже това означаваше, че няколко от тях можеха да шофират. Лимузините се намираха в паркинга под зала Уестминстър. Стаята на шофьорите осигуряваше богат избор от ключове. До пристигането на шест ревящи превозни средства на запустялата улица отвън, Кити и другите бяха взели каквито можаха оръжия. Бяха успели да призоват множество дяволчета и чакаха при вратата. Без да се бавят се натъпкаха вътре, по четири в кола, и с демоните след себе си, потеглиха в колона нагоре по пътя.

Не стигнаха далече. По-нагоре по улицата видяха, че пътят е блокиран от останките на преобърнат военен мемориал. Напредъкът им бе възпрепятстван; конвоят се обърна трудно, оттегли се към площада на Парламента и зави надясно към парка Сейнт Джеймс.

Уайтхол може да беше празен, но за сметка на това улиците на юг определено не бяха. Недалече напред се чуваха експлозии, отразяваха се светлини и долиташе вълчи вой. По-близо, сякаш някакъв язовир от хора се бе излял — стотици се стичаха от страничните преки, наводняваха главната улица и се понасяха към лимузините.

Кити седеше във водещата кола, до шофьора. Изведнъж у нея се надигна страх.

— Излизай! — рече бързо. — Тук не е безопасно!

Той видя опасността, изключи двигателя и посегна към вратата. Като един, те напуснаха колите и се втурнаха да се скрият. Секунди по-късно тълпата обгради лимузините. Виждаха се подивели очи, лица, застинали от ужас и отчаяние. Много хора тичаха покрай тях; други, виждайки в лъскавите черни возила ясен символ на магьосническото управление, ги удряха, ритаха и викаха. Отнякъде се появи тухла: разбиха прозорец. Тълпата ревеше.

Госпожица Пайпър подкрепяше Кити, която трепереше от усилието при бягството им.

— Обикновените… — прошепна тя. — Полудели са…

— Те са изплашени, ядосани са. — Кити се напрегна да събере сили. — Виж им раните. Избягали са от парка. И така, всички ли сме налице? — Докато оглеждаше разпиляната група магьосници, я осени една мисъл. — Онези от вас, които са с дяволчета, да ги скрият под саката! — изсъска тя. — Ако някой устойчив ги види, ще ви разкъса на парчета! Готови ли сте? Добре — хайде, нямаме време за губене.

Без да се бавят продължиха по улицата пеш, придържайки се към стените, докато покрай тях преминаваше човешкият поток. Първите няколко странични улички бяха задръстени от забързани тела и се оказаха непроходими. Малко по малко се приближиха до звуците на боя.

Светкавица в мрака. На една сграда се очертаваше силуетът на мъж. Навсякъде около него се издигаха зелени пламъци. Светлината угасна. На улицата долу имаше събрани няколко вълка; чуха висок глас, издаващ заповеди, зърнаха една тъмнокоса фигура…

— Това е Фарар — каза един от магьосниците. — Събрала е малко вълци. Но каква… каква беше онази фигура?

— Един от демоните… — Кити се облягаше тежко на една стена и гледаше надолу в страничната уличка. — Насам е чисто. Ще ни отведе до парка.

— Но не трябва ли…?

— Не. Това е маловажно. Освен това не мисля, че скъпата ни госпожица Фарар ще иска нашата помощ, нали така?

Уличката водеше, с много завои и заобикаляния, до тих път, минаващ по края на парка. Пресякоха го и от едно малко възвишение погледнаха черната шир. Тук-там горяха няколко пожара — в дървета, в павилиони, в пагодата край езерото — но не се виждаше никакво движение. По предложение на Кити напред бяха изпратени няколко дяволчета, за да огледат района. Върнаха се след секунди.

— Тук се е провела ужасна битка — каза първото, стиснало мрежестите си ръце. — Земята е обгорена и овъглена на места. Над нея като мъгла висяха магически емисии. Но битката е спряла навсякъде, с изключение на едно място.

— Много хора са загинали — каза второто. Изцъклените му очи мигаха насреща им. — Телата им лежат като паднали листа. Някои са ранени и пищят за помощ. Няколко други се шляят безцелно. Но повечето са избягали. В парка няма тълпи с изключение на едно място.

— Великите духове също са мъртви — рече третото, пляскайки с прозрачните си криле. — Разлятата им същност виси сред екота на писъците им. Няколко оцелели са избягали в града. Но нито един не е останал в парка с изключение на едно място.

— И кое — попита Кити, потропвайки леко с крак, — е това място?

Безмълвно трите дяволчета се обърнаха и посочиха към светлините на големия Стъклен дворец.

Кити кимна.

— Така трябваше да кажете. Добре, да вървим.

В продължение на десет тежки и тихи минути вървяха през почернялата земя. Кити ходеше бавно, насила правеше всяка крачка, въпреки острите протести на тялото си. През часовете след завръщането силата й постепенно се възстановяваше. Въпреки това тя копнееше за почивка. Знаеше, че е на прага на издръжливостта.

Докладите на дяволчетата бяха сбити, но намекът в тях беше ясен и си пасваше с гледката от кристала. Натаниел и Бартимеус бяха тук: точно те бяха прочистили парка и позволили на много хора да избягат. Вероятно — надеждата в нея се увеличаваше с всяка стъпка — вероятно скоро щяха да приключат тази работа. Вероятно щеше да ги види да се задават към нея победоносно, с група благодарни обикновени граждани отзад. Със сигурност, с Жезъла бе само въпрос на време…

Но докато имаше и най-малкото съмнение, тя не можеше да се спре. Не можеше да ги остави. На врата й, при всяка несигурна стъпка, нежно подскачаше Амулетът на Самарканд.

Минаха пет минути. Очите на Кити започнаха да се затварят. Изведнъж примигна и застана нащрек.

— Какво беше това?

— Магически взрив — прошепна госпожица Пайпър. — До източния вход.

Продължиха да вървят.

Четири минути по-късно палатът се извисяваше над тях и те навлязоха в декоративните градини. В този момент земята се разтърси; на пътеката пред сградата проблесна пронизваща бяла светлина. Групата спря на място и зачака. Светлината не се появи повече. Нервността пукаше около тях като електрически заряд.

Очите на Кити се напрегнаха в тъмното. Сиянието от двореца правеше сенките на нощта още по-тъмни. Не можеше да е сигурна… Но — да — там, на пътеката стоеше една фигура. Докато Кити гледаше, фигурата се раздвижи и силуетът се очерта на фона на стъклото.

Кити се поколеба за секунда. После се препъна напред, викайки.

При звука на гласа Натаниел застина на място. Звукът едва успя да стигне до мозъка му, защото ушите му шумяха от стотиците Детонации и от вибрациите на нетърпеливия Жезъл в ръката му. Но слабият вик успя да направи това, което всичките демони в парка не бяха успели: накара сърцето му да тупти по-бързо.

През цялата битка той се бе движил с демонична скорост и ефикасност, избягваше смъртта без много усилия и напъване, благодарение на Жезъла и неговите унищожителни енергии, по-силни от тези на повечето джинове. Едно преживяване, желано от повечето магьосници през вековете и, естествено, от Натаниел в бляновете му. Това бе чувството на всепоглъщащо превъзходство, удоволствието от упражняването на власт без риск. Той танцуваше под тъмното нощно небе, поразявайки враговете си. И при всичката му пъргавина, с всичкия адреналин, бушуващ в него, дълбоко в себе си той беше странно безразличен. Чувстваше се отдалечен, откъснат и сам. Омразата му към убитите от него демони бе тъпа и фактологична, но такова бе и съжалението към хората, чийто живот бе спасил. Жената на площад „Трафалгар“ му бе показала какво можеше да очаква от тях. Щяха да се отнасят към него със страх и презрение и то, с право. Той беше магьосник. Благодарение на него и неговите хора Лондон бе в пламъци.

У него гореше гордостта — тя и говорещият в главата му джин. Да, той щеше да се опита да сложи край на разрушенията. Но след това… Действията бяха едно нещо, а очакванията — съвсем друго. Нямаше представа какво щеше да направи.

И в този момент, на пътеката пред Стъкления дворец…

Мислите на джина се носеха през съзнанието му.

Да, това е гласът на Кити.

Знам. Да не мислиш, че не знам?

Просто целият си един отпуснат и тежък. Като мокър картон. Реших, че си получил пристъп на страх.

Това не е страх.

Така казваш ти. Сърцето ти звучи като камбана. Уф, и се поизпоти. Сигурен ли си, че не е треска?

Напълно. Сега ще млъкнеш ли?

Натаниел я гледаше как се приближава бавно през градината. На седемте нива аурата й осветяваше земята като ден. Наблизо след нея се мъкнеше група хора.

— Кити.

— Натаниел.

Гледаха се. После устата му се отвори и се чу измъчен глас, нещо като оригване.

— И аз! Не забравяй за мен!

Натаниел изруга и стисна здраво уста.

Кити се ухили.

— Здрасти, Бартимеус.

Изведнъж у Натаниел се надигна напълно безпричинен гняв. Той се намръщи.

— Мисля, че ти казах да не идваш с нас. Прекалено слаба си. Твърде опасно е.

— И кога точно съм те слушала? Какво е положението?

Устата на Натаниел се отвори по собствена воля; заговори Бартимеус.

— Унищожихме по-голямата част от армията на Нуда, но той самият е все още на свобода. Там вътре — пръстът на Натаниел подскочи през рамото — с още седем духове и може би стотина обикновени. И ние…

— Тъкмо щяхме да се справим с него — довърши Натаниел.

— … имаме сериозни проблеми — рече джинът.

Кити мигна.

— Извинете, кое…?

Натаниел отмести Жезъла; около ръката му пулсираха и пукаха тънки енергийни ленти. Почувства вълна от радостно нетърпение — щеше да унищожи Нуда, да спаси обикновените и да се върне при Кити. Всичко останало можеше да почака.

Но джинът му прекъсваше мислите, говорейки настойчиво на Кити.

— Силата на Нуда постоянно се увеличава. Той не реагира като другите. Може да не е толкова податлив на Жезъла колкото си мислехме.

Натаниел го прекъсна ядосано.

— Какво искаш да кажеш? Всичко ще е наред.

— Не това каза Факарл.

— О, и ти му повярва.

— Факарл нямаше навика да лъже. Не беше в негов стил.

— Не, стилът му беше да се опитва да ни убие — прекъсна го Натаниел. Бе забелязал кръг от мълчаливи слушатели, които го гледаха как сякаш спори със самия себе си. Сред няколкото познати магьосници бе и личната му асистентка.

Прочисти си гърлото.

— Здрасти, Пайпър.

— Здравейте, сър.

Кити вдигна ръка.

— Там, вътре, има много затворници, а ние нямаме време. Имаме ли някаква друга алтернатива, освен Жезъла.

— Не. Освен, ако в тази тълпа не са всичките магьосници от тринайсето ниво.

— Добре. Тогава трябва да се пробваме с него, за добро или лошо. Натаниел — каза Кити, — ще трябва да направиш каквото можеш. Ако ти се справиш с демоните, ние ще евакуираме обикновените. Къде са те?

— Наблизо. В центъра на двореца. — В миналото присъствието й го объркваше; сега го изпълваше една нова цел и вяра в себе си. Говореше бързо, с предишния си авторитет. — Пайпър, като влезеш вътре, ще видиш пътека, завиваща надясно между палмите. Тя води до въртележката в откритата част. Точно там са демоните и пленниците. Ако изчакаш на тази пътека, под прикритие, аз ще нападна демоните от противоположната страна. Когато демоните ме последват, опитай се да изведеш затворниците навън и възможно най-далече. Всеки, който има дяволче, да го използвала да ти помага. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Кити — ти трябва да изчакаш навън.

— Трябва, ама няма. С мен е Амулетът, нали помниш?

Натаниел знаеше, че няма смисъл да спори. Обърна се към входа на двореца.

— Като влезем, пълна тишина. Ще ви дам минута, за да застанете на позиция.

Той отвори вратата. Един по един, пребледнели, с широко отворени очи и напрегнати лица, групата от магьосници премина покрай него и изчезна по пътеката. Няколко бяха придружени от дяволчетата си, които също имаха тревожни изражения. Последна влезе Кити. Тя спря за секунда на стъпалото.

— Браво — прошепна, махвайки към празния парк. — На теб и Бартимеус, искам да кажа. — Натаниел й се усмихна. Бореше се с вътрешното си нетърпение. Жезълът пееше.

— Почти свършихме — рече той меко. — Хайде, след теб.

Вратата се затвори тихо след тях.

Има моменти, когато дори и почти всемогъщият джин знае да си затваря устата и сега случаят беше такъв. Иначе нямаше да стигна доникъде.

Проблемът беше, че нито един от тях не беше в настроение да изслуша съмненията ми. Най-малкото те вече помирисваха успеха: той, хванал небрежно Жезъла в ръка; тя, с топлия Амулет на гърдите. Такива дрънкулки засилват увереността. Освен това, вече бяха свършили прекалено много, за да могат сега да си представят някаква засечка.

Но главният проблем бе влиянието, което имаха един върху друг. Простичко казано, взаимното им присъствие ги подтикваше напред. Понеже бях затворен в Натаниел, определено виждах как момичето го вдъхновяваше130. Не мога да гарантирам с такава сигурност за Кити, но според богатия ми опит, силни характери като техните обикновено взаимно се привличат. Тук пръст има гордостта, както и други емоции. Никой не иска да се провали; всеки удвоява усилията си, за да впечатли другия. Вършат се неща, но не винаги правилните неща или не винаги очакваните неща131. И не може да се направи много, за да се спре това.

Трябва да се отбележи, обаче, че в настоящата ситуация наистина нямаше никаква подходяща алтернатива пред плана на Натаниел. Нуда бе прекалено силен, за да могат останките (доста слабички) от правителството да го унищожат. Значи Жезълът бе единствената възможност. Но изречението на Факарл звънеше тревожно в съзнанието ми: Би приветствал атаката и би се нахранил с нея. И, наречете ме песимист, но това ми се стори малко зловещо132.

Но сега вече беше прекалено късно да се тревожа за това. Жезълът бе изравнявал градове със земята. С малко късмет щеше да ни постави в изгодна позиция. Кити и нейната паплач тръгнаха по единия път през палмите; Натаниел и аз тръгнахме по другия. Този път не обърнахме внимание на стъпалата, останахме на приземното ниво. Далече вдясно чухме ревове и писъци. Значи, всичко бе наред: Нуда не беше отишъл никъде.

Какъв е планът? Мисълта ми прелетя през съзнанието на Натаниел.

Трябва да привлечем Нуда и да го отдалечим от обикновените, преди да атакуваме. Как можем да го направим?

Препоръчвам да го провокираме. Провокацията обикновено върши работа.

Това ще го оставя на теб.

Трябва да се справим и с останалите духове, помислих. Преди или след?

Преди. Иначе ще избият обикновените.

Ти контролираш Жезъла. Аз постоянно ще ни движа. Предупреждавам те, ще трябва да сме доста подвижни за тази цел.

Той направи небрежен жест.

Мога да понеса няколко подскока.

Тогава готов ли си?

Останалите сигурно вече са на позиция. Да, да почва… меееее…

Досега не бях пробвал да летя, понеже отнемаше много енергия, но моментът бе важен, сега всичко имаше значение. А и Факарл явно се справяше доста добре. Така че, без да се суетя много-много, ни издигнах от пътеката нагоре покрай палмите. В първия неприятен момент си помислих, че момчето ще изпусне Жезъла. А в следващия още по-неприятен момент реших, че ще повърне. Но се въздържа и от едното, и от другото.

Какво ти става?

Никога… никога преди не бях летял.

Това е нищо. Трябва да пробваш да правиш лупинги с летящо килимче. От това определено ще ти прилошее. Добре, врагът вече се вижда. Приготви Жезъла133…

Извисихме се над палмовите дървета. Електрическите крушки светеха отгоре ни. Около нас се разпростираше огромният стъклен купол; отвъд беше още по-огромният купол на нощта. А там отпред — откритото пространство със сгушените затворници и охраняващи ги духове, почти както преди. Може бе сега имаше малко по-малко затворници; бе трудно да се каже. Изненадващо, но почти нищо не се бе променило. Причината за това седеше и се гърчеше на покрива на въртележката.

Бедният Нуда имаше ужасни проблеми с приемника си. Тялото на Мейкпийс просто не бе на необходимото ниво. От почти всяка повърхност усърдно изскачаха най-различни издутини и нарязваха дрехите на панделки. Имаше рога, гръбни шипове, клинове, ръбове и пипала с полипи в десетки цветове. Под кожата оставаха други подутини, които я деформираха на вълнообразни хълмове и долини, така че човешките черти бяха почти напълно заличени. До предишните крака имаше още три, израснали до различна степен. Едната ръка явно си имаше втори лакът — люлееше се напред-назад със сложни, развълнувани движения. Лицето бе изкривено като на някоя подпухнала риба. От бузите се подаваха дребни бодлички134. Очите бяха изчезнали зад ярки пламъци.

Устата, която сега се простираше от ухо до ухо, надаваше печален рев.

— Каква болка! Сякаш съм стегнат от някакво желязо! Доведете Факарл тук! Доведете го тук пред мен. Съветът му беше изключително… ах!… изключително незадоволителен. Искам да го порицая.

Духът в тялото на Рупърт Девъро заговори разтреперано отдолу.

— Не знаем къде е Факарл, господарю Нуда. Явно е заминал някъде.

— Но аз дадох най-строги инструкции… той трябва… ах!… да е при мен, докато се храня! Ох… така ме боли стомахът… празнина, която трябва да бъде запълнена. Болиб, Каспър — доведете ми още една връзка хора, за да мога да се разсея.

Точно в този миг Натаниел и аз, летейки бързо надолу през блъскащия гърдите ни въздух и с развяното зад нас палто, застреляхме три духа с един троен изстрел. Направихме го толкова бързо, толкова прецизно, че треперещите наблизо хора почти не забелязаха, че ги няма.

Другите духове вдигнаха очи. Светлините от тавана ги заслепиха: контраатаките им бяха неточни, описвайки безвредни дъги под стъклото. Гмурнахме се ниско. Жезълът проблесна — веднъж, дваж — и още два хибрида изчезнаха. Завъртане — толкова рязко, че Натаниел за миг се оказа в хоризонтално положение. Внезапно, смазващо вътрешностите падане и едно Изтърбушване прелетя над нас. Пореден изстрел — този път пропусна целта. Каспър, духът с незавидната съдба да обитава тялото на Руфъс Лайм, също бе полетял. Издигаше се към нас, изстрелвайки Детонации. Наклонихме се и прелетяхме зад група дървета. Докато се издигахме над тях, короните им избухнаха в синкави пламъци. Под нас, хората изведнъж бяха обзети от паника; пръснаха се в безброй посоки. С крайчеца на окото си зърнахме как Кити и магьосниците излязоха иззад дърветата.

Горе, на покрива на въртележката, Нуда се клатеше насам-натам, малко раздразнен.

— Какво е това нахлуване? Кой ни напада?

Прелетях нахално близо до него.

— Бартимеус! — извиках. — Помниш ли ме?

Изведнъж се извихме нагоре към купола. Тялото на Рупърт Девъро се бе издигнало да ни пресрещне — от ръцете му извираше син огън. Появи се мисъл на Натаниел.

ТОВА ли ти беше провокацията? „Помниш ли ме?“ Аз можех да се справя по-добре.

Не мога да провокирам както трябва, когато съм… концентриран върху нещо друго.

Бяхме се издигнали почти до стъкления таван; видяхме спокойно проблясващите далечни звезди. После ни спуснах вертикално, като камък. Спазъмът на Девъро разби стъклото отгоре и описа дъга в нощта. Натаниел стреля с Жезъла: удари краката на Девъро и ги подпали. Падайки и махайки с ръце, той описа спирала надолу сред струя дим, заби се в тайнствената гадателска палатка и избухна в разноцветни пламъци.

Къде е Лайм? помисли Натаниел. Не го виждам.

Не знам. Гледай Нуда. Сега той ни е проблемът.

Не знам дали подтикнат от блестящото ми остроумие или просто от неудоволствието да види останките от армията си изклана, но сега Нуда изведнъж се напрегна. От гърба му изригнаха огромни, зелени крила. Първо бавно, мъчещ се заради недостатъците на гротескната си асиметричност, той залитна към ръба на покрива на въртележката, поколеба се като новоизлюпено пиле преди първия си полет, после тръгна. Могъщите крила махнаха веднъж — твърде късно. Вече бе паднал на земята с разперени крила.

Давай, казах. Давай СЕГА.

Паднахме колкото можах по-бързо. Челюстта на Натаниел изтрака здраво заради скоростта на спускането. Докато пикирахме, Натаниел отпусна ограниченията на създанията в Жезъла и го отвори толкова, колкото смееше. Енергиите им изригнаха и се стрелнаха върху гърчещото се тяло като цвете от светлина.

Продължавай, казах. Продължавай. Не оставяй нищо на случайността.

Знам. Това правя.

Спускането ни постепенно се забави. Увиснахме във въздуха. Долу бушуваше млечнобял огнен ад: Нуда и въртележката бяха точно в средата му. Жегата извираше навън, напукваше близките стъкла, изгаряше въздуха около нас. Издигнах малък Щит, за да отклоня част от силата. Вибрациите на Жезъла се засилваха, придвижваха се нагоре по ръката ни и се тресяха в черепа ни.

Как смяташ? помисли момчето. Достатъчно ли е?

Трябва да е… Не, играй на сигурно. Дай още малко.

Няма да го удържа… Ах!

Бях видял как сянката се издига, усетила движението във въздуха. Бях ни отхвърлил настрани, но Детонацията ни удари, натроши Щита ми и ни уцели отстрани, точно докато се извъртахме. Момчето извика и аз извиках заедно с него — за пръв път в живота си споделях човешка болка. Нещо в чувството — може би тъпата неподвижност на плътта, това че просто седеше там, приемайки раната — накара през същността ми да преминат вълни на паника. Главата на момчето се люлееше на ръба на безсъзнанието. Пръстите му се отпуснаха около Жезъла; енергиите се прибраха. Сграбчих го по-здраво, завъртях го, запратих яростна бяла светлина под купола и прерязах преследващото ни тяло на Руфъс Лайм. Половинките паднаха разделени на земята. Запечатах внимателно Жезъла. Приземихме се нескопосано сред група палми и саксийни растения.

Момчето бе заето с това да припада. Очите ни се затваряха. Отворих ги насила и накарах същността ми да запищи в ушите му.

СЪБУДИ СЕ.

Размърда се.

Едната ми страна…

Не я гледай. Добре сме.

А Нуда?

Ами… това не е много добре.

През откритото пространство, оттатък множеството пръснати маси за пикник и кошчета за боклук, земята бе нацепена, издълбана. Там, където някога децата се бяха возили на въртележката, имаше един димящ кратер. А в този дим нещо голямо и безформено ревеше, залиташе и викаше името ми.

— Бартимеус! Заповядвам ти, ела тук! Трябва да те накажа за нахалството ти!

Вече изобщо не изглеждаше като човек.

— Виждаш ли как силата ми нараства, Бартимеус, въпреки болката! Виждаш ли как отхвърлям тази жалка дрешка от плът!

Бартимеус… едната ми страна… не я усещам.

Добре е. Не се тревожи за това.

Криеш нещо… Тази мисъл — каква беше?

Нищо. Мислех си, че трябва да станем и да се махаме.

— Къде си, Бартимеус? — викаше силният глас. — Ще те добавя към себе си. Това е чест!

Страната ми е изтръпнала… не мога.

Спокойно. Ще видя дали мога да ни отлетя оттук.

Не, чакай. Ами Нуда?

Той е голямо момче; може да лети и сам, ако иска. А сега…

Не можем, Бартимеус. Не и ако той е…

Той остава. Ние тръгваме.

НЕ.

Опитах се да напрегна енергиите си, за да полетя, но момчето се съпротивляваше активно — мускулите се напрегнаха, волята му се бореше с моята. Станахме наполовина, рухнахме назад сред папратите и останахме облегнати на едно дърво. В това имаше едно предимство: така бяхме скрити от многото очи на Нуда, който сега представляваше една клекнала чернилка, катереща се по ръба на кратера.

Натаниел, идиот такъв! Остави ме да поема контрола.

Няма никакъв смисъл.

Ти, какво…?

Там ли е? Прочетох ти мисълта. Току-що.

О… това ли? Виж, аз не съм лекар. Забрави. Може да греша.

Но не грешиш, нали? Поне веднъж ми кажи истината.

Чу се тайнствено шумолене сред листата. Обърнах главата ни, благодарен за възможността да сменя темата на разговора.

— Ето кой ще ни развесели — рекох бодро. — Кити е тук.

Косата й беше сплъстена и разрошена. Едната страна на лицето й бе одраскана. Но Натаниел изпита облекчение да види, че като цяло й нямаше нищо. За пореден път облекчението му се прояви като гняв.

— Какво правиш отново тук? — изсъска той. — Махай се.

Намръщване.

— Изведохме хората — прошепна тя. — И не беше лека задача. Виж какво ми направи един от тях. — Тя посочи драскотината. — Хубава благодарност. Както и да е, трябваше да се върна да видя как се… справяте… — Очите й се сведоха към страната на Натаниел и се разшириха. — Какво по дяволите…?

— Според Бартимеус — каза Натаниел иронично — няма нищо тревожно.

Тя се наведе по-близо.

— О, Боже. Можеш ли да ходиш? Трябва да те измъкнем.

— Още не. — След първоначалната болка изтръпването бързо се бе разпространило. Чувстваше се леко замаян, но ако стоеше неподвижен, облегнат на дървото, неудобството беше минимално. Съзнанието му бе ясно или поне щеше да бъде, ако джинът не му се бъркаше в мислите, опитвайки се да блокира мисълта за нараняването и да влияе на решенията му. Заговори бързо.

— Кити, нападението с Жезъла се провали. Онова нещо е прекалено силно. Пробвах с максималната контролируема сила, но не беше достатъчно. Нуда погълна енергията.

— Добре тогава. — Тя прехапа устни. — Измъкваме те. После отново го обмисляме.

— Бартимеус — каза той, — какво ще стане, ако сега оставим Нуда? Говори честно.

Отговорът на джина бе забавен от страхотен трясък и раздиращ звук някъде иззад тях.

— С времето — рече Бартимеус, говорейки през устата на Натаниел — Нуда ще се отегчи от разнообразните удоволствия на изложбата „Един свят“. Ще обърне поглед към останалата част от Лондон. Ще се храни с хората и така ще увеличава размера и силата си. Нарастването му още повече ще засили глада, докато или градът бъде опустошен, или той се пръсне. Така достатъчно честно ли е?

— Кити — каза Натаниел, — трябва да спра демона сега.

— Но не можеш. Току-що го каза. Дори на пълна мощност Жезълът не успя.

— Казах с максималната контролируема сила. Има един начин да се извлече повече енергия от него и това е като се премахнат защитите на Гладстон — заклинанията, които обвързват Жезъла. Цялата — не, почакай, остави ме да довърша — цялата му сила ще бъде освободена с един разрушителен замах. — Той й се усмихна. — Мисля, че това ще спре Нуда.

Момичето поклати глава.

— Не се връзвам. Кой ще гарантира, че това няма просто да го направи по-силен? Бартимеус, не можеш ли…?

— Има още един фактор, който трябва да се вземе предвид в уравнението — рече Натаниел. С известно усилие той вдигна Жезъла и посочи покрива. — От какво е направена тази сграда?

— От стъкло.

— И…

— Ах — веднага се намеси гласът на джина. — Знаеш ли, колкото и да не ми се иска да го кажа, той може и да има право.

— Желязо — каза Натаниел. — Желязо. А Нуда, понеже е дух, не е защитен от него. Ако Жезълът се счупи и всичко се срине върху него… Какво мислиш, Бартимеус?

— Може и да проработи. Но има един малък проблем.

Кити изкриви лице.

— Точно така. Как ще счупиш Жезъла без да бъдеш наранен? Ами падането на покрива?

Натаниел се протегна. Усещаше врата си студен и скован.

— Остави това на мен. Ще се оправим.

Тя го погледна.

— Добре… Чудесно. Тогава ще участвам и аз.

— Не, няма. Защитните Щитове на Бартимеус няма да се разпрострат и над теб. Нали така, Бартимеус?

— Ъъъ… не.

— Ще се справим — повтори отново Натаниел. Мислите му леко се отклониха; усети как джинът го подтиква. — Виж — каза той, — обут съм с бързоходни ботуши. Ще те настигнем. Просто се измъквай веднага и не спирай да бягаш.

— Натаниел…

— Най-добре тръгвай, Кити. Скоро Нуда ще излезе от двореца и възможността няма да я има.

Кити тропна с крак.

— Няма начин. Няма да позволя това.

Неподчинението й го постопли. Той й се ухили.

— Слушай — аз съм магьосникът. Ти си обикновената. Аз съм този, който ти нарежда, нали помниш?

Тя се начумери.

— Сигурен ли си, че ще можеш да използваш тези ботуши?

— Разбира се. Няма проблем.

— Значи ще ви видя и двамата отвън? Обещавате ли?

— Да.

— Да. Сега върви.

Тя се обърна бавно и неохотно. После се върна обратно към него и посегна към врата си.

— Амулетът! Той ще те пази! — Тя му го подаде. Талисманът се въртеше на верижката си. Нефритеният камък проблесна меко.

Натаниел усети огромна умора.

— Не. Това изобщо няма да ми помогне.

В краищата на очите й проблеснаха малки светлинки.

— Защо — защо не?

— Защото — намеси се гласът на Бартимеус — е прекалено мощен талисман. Може да погълне твърде много от енергията на Жезъла и така да позволи на Нуда да избяга. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го вземеш, да си го сложиш и да тръгнеш веднага.

Гласът му прокънтя глухо в главата на Натаниел.

Какво ще кажеш?

Не беше лошо.

Той погледна Кити. Тя бе застинала с протегнатия Амулет в ръка. Очите й гледаха изпитателно лицето на Натаниел. Той видя как аурата й грееше навсякъде около тях, откроявайки чисто и ясно всеки детайл — кората на дървото, жилките на листата, камъните и тревата около краката им. Почувства се окъпан от нея. Умората му изчезна.

Отблъсна се от дървото и тупна Жезъла в земята. Той светна като жив.

— Ще се видим по-късно, Кити — рече той.

Тя сложи Амулета на врата си и се усмихна.

— Ще се видим. С теб също, Бартимеус.

— Довиждане.

После тя тръгна сред дърветата, отдалечавайки се към източния вход, а Натаниел се обърна в другата посока, усещайки как енергията на джина подпомага неговата. Обърна се, за да огледа празното пространство където самотно се влачеше чудовището, което трошеше, късаше и викаше за храна.

Как мислиш, Бартимеус? Да се пробваме ли?

Предполагам, че можем. Нямаме нищо по-добро.

Точно така.

Кити бе почти до изхода, когато чу зад нея да се издига звукът на един глас с повелителен тон. Ревът, който демонът нададе в отговор, разтърси чакъла по пътеката и накара стъклените плоскости на купола да затреперят. В следващия момент тя бутна вратата навън и излезе в студената нощ.

Краката й се тресяха от напрежението; ръцете й бяха слаби и безсилни като в сън. Слезе надолу по стълбите и мина през декоративната градина, препъвайки се в прекопаната земя. Зави бързо покрай ниските живи плетове, докато не стигна до широкото открито пространство на парка.

Светлината от големия Стъклен дворец осветяваше гърба й; виждаше как сянката й се простира пред нея върху тревата. По-далече, по-далече… ако можеше да се измъкне от светлините, в мрака може би щеше да си почине. Насилваше се да върви, но постоянно забавяше скорост, понеже дишането й ставаше все по-плитко, а мускулите й все по-измъчени, докато накрая, въпреки яростта и отчаянието си, тя спря изтощено.

В същия момент усети шум, тъп, глух звук, който сякаш се погълна сам, силен и заглъхващ едновременно. Тревата, на която стоеше, се надигна и се спусна с трепет, който се разнесе в тъмното като вълна. Кити се обърна към Стъкления дворец и се свлече на колене; точно навреме, за да види как оранжевото му сияние бе погълнато от заслепяващо кълбо белота, което се изду нагоре и навън, през границите на купола, разбивайки всеки един стъклен панел, така че парчетата изригнаха в нощта. Белотата скри двореца; разля се през декоративните градини, прекоси останалото пространство и обгърна Кити, събаряйки я назад със силата си. Амулетът на Самарканд падна тежко върху лицето й. Видя го смътно как сияе, засмуквайки бушуващите енергии. Навсякъде около нея имаше страховити пориви. Навсякъде около нея тревата гореше.

После, също толкова внезапно, блъскането спря, въздухът стана студен и неподвижен.

Кити отвори очи; с известна трудност се подпря на лакти.

Беше много тъмно. Някъде, на неопределено разстояние гореше силен пожар, оранжево-червен. На фона му се виждаше сложна плетеница от метал — извит, нагънат и крехък като телена мрежа. Докато я гледаше, мрежата се срина, с лека въздишка потъна в пламъците, които се издигнаха да я посрещнат, облизаха небето и постепенно намаляха.

Кити лежеше на място и гледаше. След малко в тъмнината напълно безшумно започнаха да падат ситни стъклени парченца. След минути земята блещукаше, сякаш бе покрита със скреж.

37

В девет и тридесет сутринта, точно два дни и пет часа след експлозията в парка Сейнт Джеймс, Временният съвет на британското правителство се събра на извънредна среща. Влязоха в приятната стая на една комисия в Министерство на заетостта, което не беше пострадало от пожарите в Уайтхол. През прозорците се процеждаше бледа светлина. Като хранителен запас имаше чай, кафе и сладки бисквити. Госпожица Ребека Пайпър, която председателстваше, водеше процедурите бързо и ефикасно. Веднага беше обърнато внимание на някои въпроси: осигуряването на фондове за грижи и лечение на пострадалите и отделянето на две военни болници със същата цел. Бе създадена допълнителна комисия, с директен достъп до хазната, която веднага да започне работа по възстановяване на центъра на града.

После дойде ред на въпросите по сигурността. Един младши министър докладва. Беше известно, че още четирима демони хибриди са на свобода; всичките бяха изтикани от градските райони към селските зони. Дяволчета следяха скитането им и избързваха напред да организират евакуации, където се налагаше. Скоро щяха да бъдат съставени експедиционни сили, които да се справят със заплахата. Тази стъпка бе усложнена от почти пълното унищожение на Нощната полиция и изчезването, и предполагаема смърт, на лидера й, госпожица Фарар. Младшият министър се надяваше, че ще бъде създадена нова, изцяло човешка полиция и поиска пълномощия да започне да набира персонал, най-вече сред обикновените хора.

Представителите на обикновените граждани прекъснаха дискусията и поискаха да се реши още един също толкова важен въпрос — изтеглянето на войската от Америка. Те посочиха в подкрепа на позицията си голямата вероятност от бунтове в окупираните държави в Европа и сериозната опасност от нови нападения над Лондон. Намекнаха, че отхвърлянето на това искане би довело до масови стачки и бунтове, които биха засегнали сериозно временното правителство. Мрачната им войнственост разпали страстите у няколко магьосници, които трябваше да бъдат удържани със сила. Госпожица Пайпър постоянно блъскаше с чукчето по масата и възстанови реда в залата само с помощта на действащия секретар, господин Харолд Бътън. Той надигна глас в подкрепа на каузата на обикновените, цитирайки обширно няколко исторически примера, където разклатени империи са били спасявани от лоялната си армия.

След разгорещен дебат, госпожица Пайпър подложи въпроса на гласуване. С малка разлика в гласовете бе дадено пълномощие за изтеглянето на войската от Америка. Тук представителите на обикновените поискаха почивка, за да могат да съобщят новините на чакащите отвън хора. Даде се разрешение, Временният съвет се разпусна и господин Бътън си поръча още чай.

Кити, която бе наблюдавала всичко това от един стол до прозореца, стана и се измъкна в коридора. Разпалените дебати й бяха докарали главоболие.

Предната сутрин тя беше отклонила предложението на госпожица Пайпър за място в Съвета. Освен, че идеята да седи като равна сред магьосници беше странна, тя знаеше, че не притежава необходимата енергия. Ако можеше да се съди по безкрайните дебати, на които бе присъствала навремето в странноприемница „Жабата“, всеки, който искаше да вземе участие в една по-отворена система на управление, щеше да се нуждае от изключително търпение и издръжливост.

В момента Кити не притежаваше много от нито едно от двете. Но тя предложи името на господин Бътън, като оцелял магьосник с много по-широк мироглед от повечето останали. Чрез връзките си в „Жабата“ тя успя да предложи няколко видни обикновени граждани, чието присъствие можеше да придаде на Временния съвет повече законност. След това поиска да й се даде стая и се оттегли да поспи.

Късно следобеда тя се бе събудила и бе отишла обратно в парка Сейнт Джеймс. Промъкна се през временните барикади и навлезе в мъртвата зона, където над огромния кръг твърда, черна, ронлива като изгорял килим земя, висяха паяжини от остатъчна магия. Под обувките й пращеше стъкло. Въздухът бе гаден. Единствено с Амулета на Самарканд, стиснат здраво в ръката й, можеше да се чувства в пълна безопасност.

В центъра на зоната останките от двореца се издигаха на преплетена тъмна купчина на фона на есенната светлина. Подаваха се няколко железни шипа; повечето бяха свързани в сложна тъкан, като гигантски къпини — задръстващи и непреодолими. Ниско над тях висяха магически пари — неподвижни, сякаш слели се със земята. Кити се закашля от парливия им мирис.

Остана там смълчана известно време.

— Толкова за обещанията ви — рече тя накрая.

От руините не последва отговор. Нищо не помръдна. Кити не остана повече. С бавни стъпки се върна в живия свят.

В един часа, когато Съветът прекъсна за обедна почивка, госпожица Пайпър тръгна да търси Кити. Откри я седнала самичка в библиотеката на министерството, прелистваща един атлас от време на време и загледана в нищото.

Магьосницата се стовари срещу нея с ядосано лице.

— Тези делегати са направо невъзможни — извика тя. — Невъзможни! Не са доволни от форсирането на нещата в Америка. Чрез тактика, равносилна на изнудване, току-що ме информираха, че сега възразяват срещу това да използваме дяволчета за наблюдение на пристанищата. Въпреки че това очевидно е в национален интерес! Казват, че това „нарушава правата на работниците там“, каквото и да означава това. — Тя леко се нацупи. — Това е просташко позьорство! Господин Бътън току-що ги замери с кифличка.

Кити сви рамене.

— Сигурността е важна, но такова е и доверието на хората. Шпиони, наблюдателни сфери — всичко това ще трябва да се промени. А що се отнася до пристанищата, просто ще трябва да победите в спора с тях, предполагам.

— Сигурна ли си, че не можем да те убедим да участваш? — попита госпожица Пайпър. — Би била идеалният посредник между нас и… по-крайните групировки.

— Съжалявам — каза Кити. — Изморена съм. Само ще се вбеся. И още преди да падне нощта ще ме изпратите в Тауър.

— Не смятам така! — Госпожица Пайпър сякаш изведнъж се замисли. — Обаче, някои от онези делегати… Идеята е изкушаваща… — Тя разтръска глава. — Какви ги говоря? И така, госпожице Джоунс, виждам, че сте отворили атлас. Това показателно ли е за плановете ви?

— Не знам — каза Кити бавно. — Мисля, че може би, след като нещата малко се поуспокоят на Континента, ще замина в чужбина за известно време. Трябва да посетя един приятел в Брюж, а след това ми се иска да попътувам малко, да видя света. Надявам се това да ми помогне да си възвърна здравето. — Тя присви устни и погледна към прозореца. — Вероятно ще отида в Египет. Чувала съм много за него. Не знам. Зависи…

— Няма ли да искате да продължите магическите си проучвания тук? Господин Бътън изразява високо мнение за заложбите ви, а и ние страдаме от очевидна липса на таланти в правителството. Можем да ви препоръчаме някои учители.

Кити затвори атласа; в светлината се издигнаха и понесоха спирали от прах.

— Много сте мила, но тази врата е затворена за мен. Проучванията ми винаги са били насочени към призоваването на един определен… — Тя спря. — Имах една определена цел. И преди две нощи Натаниел я постигна вместо мен. Честно казано, просто не знам как бих могла да продължа оттук нататък.

В стаята настъпи тишина. Госпожица Пайпър си погледна бързо часовника и извика тихо.

— Почивката почти свърши! Трябва да тръгвам. Един господ знае дали можем да постигнем някакъв напредък този следобед. — Тя въздъхна тежко, докато ставаше. — Госпожице Джоунс, само след една сутрин съм на път да удуша цялата делегация на обикновените граждани. Само след една сутрин! Перспективите едва ли могат да бъдат по-лоши. Наистина не вярвам, че изобщо ще можем да си сътрудничим.

Кити се усмихна и се облегна на стола си.

— Продължавайте да се опитвате — каза тя. — Постижимо е. Не е лесно, но е постижимо. Ще се изненадате какво ще успеете да постигнете.

38

Умирането беше лесната част. Главният ни проблем бе да привлечем вниманието на Нуда.

Стояхме двамата в нашето едничко тяло, точно под средния купол. Тук трябваше да го примамим, в епицентъра, на мястото с най-много желязо. Но Нуда беше прекалено голям, прекалено шумен, прекалено объркан и разстроен, за да бъде подмамен лесно. Кандилкаше се напред-назад върху бъркотията си от крайници, тъпчеше маси и детски катерушки и тикаше напосоки дървета в зейналата си паст. Вършеше тази сериозна работа с възхитителна отдаденост и нито едно от очите му не беше обърнато към нас.

За летене вече не можеше да става и дума. Дори подскачането би било прекалено. Повечето от останалата ми енергия отиваше да поддържам момчето изправено. Ако го оставех сам, щеше да рухне на пода.

Така че останахме там, където си бяхме и изкрещяхме. Или поне аз го направих — по онзи начин, който задейства лавините в Тибет135.

— Нуда! Това съм аз, Бартимеус Сакр ал-Джини Н’горсо Могъщия и Змията на сребърните пера! Водил съм хиляди битки и съм ги спечелил всичките! Унищожавал съм далеч по-велики създания от теб! Рамутра избяга пред моето величие. Чуй се сви в пукнатина в земята. Хопо Гръмотевичната змия глътна собствената си опашка и така се погълна сам, вместо да изпита яростта ми! И така, сега призовавам теб. Ела и се изправи срещу мен!

Никакъв отговор. Нуда усилено дъвчеше някои от експонатите от Пещерата на препарирането. Момчето си позволи да опита да мисли.

Това брои ли се за провокация? Беше си чисто и просто явно фукане, нали така?

Слушай сега, провокация е всичко, което предизвиква или подстрекава врага и… О, виж какво, не проработи, нали? Времето ни изтича. Още няколко стъпки и ще излезе навън.

Нека опитам аз. Момчето си прочисти гърлото.

— Проклет демон! Ти срещна смъртта си! Трептящият огън те очаква! Ще пръсна гнусната ти същност из тази зала като… ъъъ, като маргарин на много дебел слой… — Поколеба се.

Дааа бе… Не съм сигурен, че ще схване аналогията. Няма значение, продължавай.

— Проклет демон — ела при мен!

Жалкото беше, че гласът на момчето бе отчайващо слаб и продължаваше да отслабва. Едва го чувах аз, да не говорим за Нуда. Но завърши с едно много ефикасно допълнение, по-точно мълния от Жезъла, която силно бодна Нуда в задните части. Големият дух отвърна с рев. Надигна се, крайниците му трепереха, очите му ни търсеха. Моментално запрати множество мълнии, разбиващи всичко наоколо. Мерникът му бе скапан.

Една или две паднаха на няколко метра от нас, но ние останахме непоклатими. Не помръднахме.

Силният глас:

— Бартимеус! Виждам те…

Момчето прошепна нещо в отговор, прекалено слабо, за да се чуе. Но аз прочетох мислите му и изрекох думите вместо него.

— Не! Аз съм Натаниел! Аз съм твоят господар! Аз съм твоята смърт!

Пореден взрив от бяла енергия прободе същността на Нуда. В тежкия си гняв той метна една препарирана мечка настрани. Тръгна, пълзейки, към нас — огромна сянка, чужда за този свят, откъсната от другия, скриваща светлината.

Ето това се казва добра провокация, помисли Натаниел.

Да, не беше лошо. Добре, изчакай докато се надвеси над нас и тогава ще счупим Жезъла.

Колкото по-дълго отнеме, толкова по-добре. Кити…

Тя ще се измъкне, не се тревожи.

Силите на момчето намаляваха, но решителността му оставаше непоколебима. Усетих как призовава всичките си сили. Твърдо, спокойно, мърморейки си под носа, той започна да отпуска връзките, които удържаха Жезъла на Гладстон. И изведнъж, надеждите на затворените вътре същества се събудиха: те забутаха, напъваха, притискаха оставащите магически брънки, отчаяно стремейки се към свободата си. Без помощта ми Натаниел нямаше да може да ги контролира — щяха веднага да изригнат. Но Нуда все още не беше там, където го искахме. Задържах Жезъла на място. Сега трябваше единствено да чакаме.

Според някои136, героичната смърт е възхитително нещо. Никога не съм бил убеден от този аргумент, най-вече защото, независимо колко готин, стилен, хладнокръвен, невъзмутим, мъжествен или предизвикателен си, в края на краищата и ти ще умреш. Това е твърде неотменимо за моя вкус. Направил съм дълга и успешна кариера като съм офейквал в решителния момент. Затова сега, когато Нуда ни връхлиташе в онази огромна гробница от желязо и стъкло, със значително съжаление осъзнах, че всъщност нямах тази възможност за отстъпление. Бяхме обвързани с момчето, моята същност и неговата плът. Отивахме си заедно.

Що се отнася до такива съмнителни неща като последна битка, най-близко до това състояние съм бил с Птолемей — всъщност той го предотврати на косъм с последното си действие. Предполагам, че ако старият ми господар можеше да ме види, вероятно щеше да одобри. Тази работа беше точно като за него: нали знаете — човек и джин обединени, работещи заедно като един и т.н., и т.н. Проблемът беше, че бяхме приели това малко прекалено дословно.

Бартимеус… Мисълта беше много слаба.

Да?

Ти беше добър слуга…

Какво може да се отговори на подобно нещо? На фона на приближаващата смърт и 5000 години кариера на несравними постижения, отиваща към своя край? Подходящият отговор, честно казано, е някакъв груб жест, последван от възможно най-шумното изпърдяване с уста, но отново бях поставен в затруднено положение — това, че се намирах в тялото му, правеше изпълнението прекалено неудобно137. Така че, изморено, искайки ми се да имахме някой сълзлив саундтрак, аз се включих в играта.

Е, ъмм, и ти беше екстра.

Не казах, че си бил съвършен.

Какво?

Изобщо. Нека си го кажем честно, като цяло успяваше да оплескаш нещата…

КАКВО? Проклет нахалник! Да обижда в такъв момент! Пред връхлитащата смърт! Виж го ти!

Метафорично навих ръкави.

Е, щом ще си говорим откровено, нека ти кажа, приятелче…

… затова ще те освободя веднага.

А?

Но не бях сгрешил. Знаех, че не бях. Четях му мислите.

Не ме разбирай погрешно…

Мисълта му беше накъсана, мимолетна, но устата му вече мърмореше заклинанието.

Просто… трябва да счупим Жезъла в точния момент. Ти го удържаш цял, но не мога да разчитам на теб за нещо толкова важно като това. Писано ти е да го оплескаш някак си. Най-добре ще е… най-добре ще е да те освободя. Това автоматично ще задейства Жезъла. Така ще знам, че е станало както трябва.

Унесе се. Вече му беше трудно да остане буден. Енергията му изтичаше безпрепятствено от едната му страна, но с последно усилие на волята, той продължи да изрича необходимите думи.

Натаниел…

Поздрави Кити от мен.

В този миг Нуда се надвеси над нас. С отворени усти и устремени надолу пипала. Натаниел завърши Освобождаването. Тръгнах си. Жезълът се счупи.

Типичен господар. Чак до края не ми даде шанса да си отворя устата. Което е жалко, защото в онзи последен миг ми се искаше да му кажа какво мислех за него. Но все пак, тъй като в онази част от секундата ние бяхме във всяко отношение едно цяло, смятам, че той така или иначе знаеше.