Портата на Птолемей

В една гореща сутрин в средата на лятото един свещен бик успя да излезе от обора си край реката. Развилня се из полетата, опитвайки се да захапе мухите и въртеше рогата си срещу всичко, което се движеше. Трима мъже, които се опитаха да го хванат, бяха ранени зле. Бикът се спусна през тръстиките и излезе на пътека, където си играеха деца. Те се разпищяха и се пръснаха, а той спря, сякаш се двоумеше. Но отблясъците на слънцето във водата и белотата на детските дрехи го вбесиха. С наведена глава се впусна срещу най-близкото момиче и щеше да я промуши или стъпче до смърт, ако аз и Птолемей не се разхождахме по тази пътека.

Принцът вдигна ръка. Аз реагирах. Бикът спря насред нападението, сякаш се бе блъснал в стена. Главата му се залюля, погледът му се събра в една точка и той се катурна в прахта, където остана докато слугите не го овързаха с въжета и не го отведоха обратно в полето.

Птолемей изчака помощниците му да успокоят децата, после продължи разходката си. Повече не спомена за инцидента. Въпреки това, докато стигнахме двореца, слуховете се бяха разпространили. До вечерта всички в града, от най-обикновения просяк до най-високомерния свещеник на Ра, бяха чули по нещо за това — вярно или невярно.

Според обичая си, бях се помотал до късно из вечерните пазари, вслушвайки се в ритъма на града, в потоците от информация, носена от този човешки прилив. Господарят ми седеше с кръстосани крака на тавана на жилището си, като от време на време подраскваше по папируса и съзерцаваше тъмното море. Кацнах на перваза във вид на калугерица31 и го фиксирах с малките си, кръгли очи.

— Навсякъде по базарите се говори за това — рекох. — За теб и за бика.

Той топна перото в мастилото.

— Какво значение има?

— Може би никакво, а може би голямо. Но хората говорят.

— Какво говорят?

— Че си заклинател, който си общува с демони.

Той се изсмя и довърши една изящна цифра.

— На практика са прави.

Калугерицата почука с нокти по камъка.

— Протестирам! Терминът „демон“ е изключително погрешен и обиден32!

Птолемей остави перото си.

— Грешка е да се тревожиш прекалено много за имена и титли, скъпи ми Рекит. Такива неща никога не са нещо повече от приблизителни думи, въпрос на удобство. Хората говорят така поради невежеството си. Чак когато разберат природата ти и продължат да те обиждат, трябва да се тормозиш. — Той ми се изхили отстрани. — Което, нека си го кажем, винаги е възможно.

Повдигнах леко крила, оставяйки вятърът да разроши перата ми.

— Засега се справяш добре с приказките. Но помни ми думите, скоро ще твърдят, че ти си пуснал бика на свобода.

Той въздъхна.

— Честна дума, репутацията ми — за добро или за лошо — не ме интересува много.

— Може да не интересува теб — казах мрачно, — но в двореца има такива, за които тя е въпрос на живот и смърт.

— Само за онези, които са затънали до гуша в политиката — рече той. — А за тях аз съм нищо.

— Добре — казах мрачно. — Така да е. Какво пишеш сега?

— Твоето описание на първичните стени на края на света. Така че разкарай тази намръщена физиономия от клюна си и ми кажи още за тях.

Е, зарязах темата. Споренето с Птолемей никога не е имало много смисъл.

Поначало той беше господар, притежаващ изключителен ентусиазъм. Трупането на богатства, съпруги и първокласни имоти край Нил — тези вечно почитани от египетските магьосници занимания — не го вълнуваха. Той преследваше един определен вид познание, но то не беше от онзи тип, който превръща градските стени в прах или пък служи да тъпчеш по вратовете на разгромените врагове. Беше от по-различен тип. При първата ни среща това ме шокира.

Бях приел вид на стълб от бушуващ пясък, една модерна премяна в онези дни. Гласът ми гърмеше като екота на скално свлачище в дере.

— Назови си желанието, смъртни.

— Джине — рече той, — отговори ми на един въпрос.

Пясъкът се завъртя още по-бързо.

— Аз познавам тайните на земята и мистериите на въздуха. Притежавам ключа към мисленето на жените33. Какво искаш? Говори.

— Какво е същността?

Пясъчната вихрушка застина.

— Ъ?

— Твоята субстанция. Какво точно е това? Как работи?

— Ами, ъммм…

— И Другото място. Разкажи ми за него. Времето там еднакво ли е с нашето? Каква форма приемат обитателите му? Имат ли си крал или водач? Това измерение от твърдо вещество ли е, от бушуващ огнен ад или от нещо друго? Какви са границите между твоето царство и тази Земя и до каква степен са преодолими?

Хм…

Накратко, Птолемей се интересуваше от нас. От джиновете. От нашата вътрешна природа, искам да кажа, а не от обикновените повърхностни глупости. Най-противните форми и провокации го караха да се прозява, а опитите да се подиграя на младостта и момичешкия му външен вид само предизвикваха искрен смях. Седеше в средата на пентаграмата си, с перо на коляното, слушаше съсредоточено, скастряше ме, когато си измислях някоя по-очебийна лъжа и често ме прекъсваше, за да изясни някое двусмислие. Не използваше никакви Точици, никакви Копия, никакви други инструменти за наказание. Призоваванията му рядко траеха повече от няколко часа. За един закоравял джин като мен, който имаше сравнително точна представа за злобната природа на хората, всичко това бе леко смущаващо.

Аз бях един от множеството редовно призовавани джинове и нисши духове. Нормалният порядък никога не се различаваше: призоваване, приказки, трескаво драскане от страна на магьосника, отпращане.

След време любопитството ми се събуди.

— Защо го правиш? — попитах го рязко. — Защо са всички тези въпроси? Всичкото това писане?

— Изчел съм повечето ръкописи в Голямата библиотека — отвърна момчето. — Казват много за призоваванията, наказанията и други практични неща, но почти нищо за природата на самите демони. Вашата личност, вашите лични желания. Смятам, че това са неща от първостепенна важност. Възнамерявам да напиша пространна книга по темата, книга, която ще бъде четена и на която ще се възхищават вечно. За да го направя, трябва да задам много въпроси. Изненадва ли те моята амбиция?

— Да, наистина. Откога на някой магьосник му пука за страданията ни? Няма причина и на теб да ти пука. Това не е в твой интерес.

— Да, ама е. Ако продължим да бъдем невежи и продължим да ви заробваме, вместо да ви разберем, рано или късно от това ще възникнат проблеми. Такова усещане имам.

— На това поробване няма алтернатива. Всяко призоваване ни оковава във вериги.

— Прекалено песимистичен си, джине. Търговците ми разказват за шамани далеч в пустошта на север, които напускат собствените си тела, за да общуват с духовете в един друг свят. Според мен, това е една много по-благовъзпитана постъпка. Може би и ние също трябва да изучим тази техника.

Изсмях се остро.

— Това никога няма да се случи. Този път е прекалено опасен за охранените свещеници на Египет. Пести си енергията, момче. Забрави за безполезните си въпроси. Отпрати ме и приключвай.

Въпреки скептицизма ми, той не можеше да бъде разубеден. Измина година. Малко по малко лъжите ми свършиха. Започнах да му разказвам истината. В замяна, той ми казваше по нещо за себе си.

Той бе племенник на краля. При раждането си, преди дванайсет години, бил нежно и крехко човече, кашлящо на гърдите на дойката и пискащо като котенце. Неразположението му хвърлило сянка върху церемонията по кръщаването му: гостите бързо си тръгнали, мълчаливите официални лица си разменили сериозни погледи. В полунощ дойката му извикала един свещеник на Хатор34, който обявил, че пеленачето е на прага на смъртта. Въпреки това, той извършил необходимите ритуали и поставил детето под закрилата на богинята. Нощта минала неспокойно. Зазорило се. Първите лъчи на слънцето проблеснали през акациевите дървета и паднали върху главата на бебето. Ревът му утихнал, тялото му се успокоило. Без много шум или двоумене, то заровило глава в гърдите на дойката и започнало да суче.

Естеството на това спасение не минало незабелязано и детето бързо било обречено на бога на слънцето, Ра. Постепенно той заякнал и пораснал. Схватлив и интелигентен, той никога не станал толкова мускулест, колкото братовчед си, сина на краля35, с осем години по-голям и доста едър. Птолемей си оставаше странична фигура в кралския двор и беше по-щастлив със свещениците и жените, отколкото със загорелите от слънцето момчета, които се караха на двора.

В онези дни кралят често беше на военни кампании, борейки се да защити границите си от набезите на бедуините36. Градът се управляваше от група съветници, които забогатяваха от подкупи и пристанищни данъци и все по-внимателно се вслушваха в меките думи на чуждестранни агенти — най-вече онези от надигащата се сила отвъд водата: Рим. Обсипан в лукс в мраморния си дворец, синът на краля отрано се научи на разгулен живот. Още преди да навърши двайсет той представляваше една гротескна фигура с увиснали устни и вече с корем от пиене. Очите му блестяха от параноя и страх от убийство. Нетърпелив за власт, той се подвизаваше в сянката на баща си, издирваше съперници в рода си, докато чакаше стария да умре.

Птолемей, от друга страна, беше момче на науката, слаб и красив, с по-скоро египетски, отколкото гръцки черти37. Въпреки че беше далеч назад в опашката за трона, той очевидно не беше войн или държавник и като цяло бе игнориран от кралското семейство. Той прекарваше по-голямата част от времето си в библиотеката на Александрия на брега на морето, учейки с учителя си. Този мъж, един възрастен свещеник от Луксор38, бе изучил много езици, както и историята на кралството. Освен това той беше и магьосник. Откривайки един изключителен ученик, той предаде знанията си на детето. Всичко това започна и завърши тихомълком и чак много по-късно, след инцидента с бика, по света се разнесоха слухове.

Два дни по-късно, докато разговаряхме, един прислужник почука на вратата на господаря ми.

— Извинете, Ваше Височество, но навън чака една жена без…

— Без какво? — Носех маската на учен, в случай на точно такова прекъсване.

Птолемей ме накара да замълча с жест.

— Какво иска тя?

— Напаст от скакалци застрашава реколтите на съпруга й, сър. Тя моли за помощта ви.

Господарят ми се намръщи.

— Това е нелепо! Какво мога да направя аз?

— Сър, тя говори за… — Прислужникът се поколеба. Той беше присъствал на случката в полето. — За вашето влияние над бика.

— Това отива прекалено далеч! Аз работя усилено. Не мога да бъда обезпокояван. Отпратете я.

— Както желаете. — Прислужникът въздъхна и понечи да затвори вратата.

Господарят ми се раздвижи.

— Много ли е нещастна?

— Изключително много, сър. Тук е от зори.

Птолемей изпъшка нетърпеливо.

— О, това си е чиста глупост. — Той се обърна към мен.

— Рекит — върви с него. Виж какво може да се направи.

След известно време се върнах, изглеждайки понапълнял.

— Скакалците ги няма.

— Много добре. — Той погледна намръщено към писанията си. — Като цяло изгубих нишката. Говорехме за втечнимостта на Другото място. Смятам, че…

— Осъзнаваш ли — казах, като седнах леко на сламената рогозка, — че сега вече го направи. Създаде си репутация. На някой, който може да поправя всички злини. Сега няма да имаш никакво спокойствие. Същото се случи със Соломон и неговата мъдрост. Не можеше да направи и крачка навън без някой да му бутне някое бебе в лицето. Освен това, често поради различна причина.

Момчето разтърси глава.

— Аз съм учен, изследовател, нищо повече. Ще помогна на човечеството чрез книгите си, не чрез успехите с бикове и скакалци. Освен това, ти си този, който върши работата, Рекит. Имаш ли нещо против да разкараш това крило от ъгъла на устата си? Благодаря. А сега, да започнем…

Беше мъдър за някои неща, този Птолемей, но не и за други. На следващия ден имаше още две жени, чакащи пред покоите му. Едната имаше проблеми с хипопотами в земите си, другата носеше болно дете. Отново бях изпратен да се оправя с тях по най-добрия възможен начин. На следната сутрин една малка опашка от хора чакаше вън на улицата. Господарят ми си скубеше косите и оплакваше злочестата си съдба. Въпреки това, бях изпратен заедно с Афа и Пенренутет, два от другите му джинове, да се оправям с чакащите. Така и продължи. Напредъкът в изследванията му вървеше със скоростта на охлюв, докато репутацията му сред обикновените хора в Александрия растеше със скоростта на летен цъфтеж. Птолемей понасяше прекъсванията с добронамерена, малко отчаяна благосклонност. Задоволи се с това да напише книга за механизмите на призоваването и временно остави изследванията си.

Годината се изнизваше. Дойде ежегодното наводнение на Нил. После водите се оттеглиха. Тъмната земя грееше плодородна и мокра, бяха засадени реколти, започна нов сезон. Понякога опашката от просители пред вратата на Птолемей беше доста дълга, друг път — не толкова, но никога не свършваше напълно. И не след дълго този ежедневен ритуал стана известен на облечените в черни мантии свещеници от по-големите храмове и на принца с черното сърце, който седеше умислен на вонящия си на вино трон.

5

Непочтителен звук показа на Мандрейк, че дяволчето от гадателския кристал се е върнало. Той остави химикалката, с която драскаше бележки за най-новите военни памфлети и се взря в полирания диск. Разкривените черти на бебето се притиснаха към повърхността на бронза сякаш отчаяно се опитваше да се освободи. Мандрейк пренебрегна гърченето му.

— Е? — попита той.

— Какво „е“? — Дяволчето изпъшка и се напъна.

— Къде е Бартимеус?

— Седи на една постройка на двадесет и шест мили югоизточно оттук във формата на дългокосо момиче. Много е хубава и т.н. Но няма да дойде.

— Какво? Тя, тоест той, отказва?

— Аха. Оох, тук вътре е ужасно тясно. Вече шест години съм вътре в този диск без дори веднъж да зърна дома. Би могъл да ме пуснеш, наистина би могъл. Служих ти с цялото си сърце и душа.

— Ти нямаш душа — рече Мандрейк. — Какво каза Бартимеус?

— Не мога да ти кажа, прекалено млад си. Но беше грубо. Чак ушите ми се покриха с ушна кал. Е, той няма да дойде доброволно и това е всичко. Изгори го и приключвай, викам аз. Не мога да разбера защо все още не си го унищожил. О, не отново в онова чекмедже! Нямаш ли никаква милост, омразно момче такова?

След като опакова диска и плътно затвори чекмеджето, Мандрейк потърка очи. Проблемът Бартимеус ставаше неудържим. Джинът бе по-слаб и своенравен отвсякога, почти безполезен като слуга. Според всички правила на логиката трябваше да го освободи, но — както винаги — тази мисъл му беше неприятна. Защо, бе трудно да се каже, понеже единствен от всичките му роби този джин никога не се отнасяше към него с нищо, което дори да наподобяваше уважение. Хулите му бяха изморителни, неизмеримо вбесяващи… а също и странно освежаващи. Мандрейк живееше в свят, където истинските емоции постоянно се спотайваха зад учтиво усмихващи се маски. Но Бартимеус не се преструваше, когато не харесваше нещо. Докато Аскобол и компания бяха умилкващи се и раболепни, то Бартимеус и сега беше точно толкова безочлив, колкото и в деня, в който го бе срещнал за първи път, много отдавна, когато беше просто дете, собственик на напълно различно име…

Умът на Мандрейк се бе зареял. Той се покашля и се съвзе. Разбира се, това беше причината. Джинът знаеше рожденото му име. Рисковано нещо за човек в неговото положение! Ако друг магьосник го призовеше и научеше това, което знаеше демона…

Той въздъхна. Мислите му се бяха отклонили от една добре отъпкана пътека към друга. Тъмнокосо момиче. Хубаво. Не беше необходимо особено усилие, за да познае маскировката на джина. Откакто Кити Джоунс беше умряла, Бартимеус използваше нейната форма, за да го дразни. При това съвсем не безуспешно. Дори и след три години появата на лицето й причиняваше на Мандрейк остър пристъп на болка. Той разтърси глава, изморен от самоукоряване. Забрави я! Тя беше предател, мъртва е, няма я.

Е, нещастният демон не беше важен. Неотложен беше въпросът за разцеплението, причинено от войната. Това и опасните нови способности, проявяващи се сред обикновеното население. Разказът на Фританг за хвърлящите яйца гаменчета беше само последното от дългата поредица тревожни събития.

От Гладстон насам магьосниците спазваха едно основно правило. Колкото по-малко обикновени хора знаеха за магията и нейните инструменти, толкова по-добре. Затова на всеки роб, от най-мършавото дяволче до най-арогантния африт, бе нареждано да избягват ненужното излагане на показ, когато изпълняваха работа на господарите си. Някои се възползваха от силата на невидимостта. Повечето се придвижваха под прикритие. И така, безчислените демони, които изпълваха улиците на столицата или бързаха над покривите, по правило оставаха незабелязани.

Но сега вече не беше така.

Всяка седмица се появяваха нови доклади за разкрити демони. Група пищящи ученици бяха забелязали дяволчета вестоносци над Уайтхол. Магьосниците докладваха, че дяволчетата били добре маскирани като гълъби — не би трябвало да са събудили подозрение. Няколко дни по-късно чиракът на един бижутер бе побягнал с налудничав поглед по Хорсфери роуд, прескочил речната стена и се хвърлил в Темза. Свидетелите твърдели, че крещял предупреждения за призраци сред тълпата. Проучването показа, че демони шпиони наистина са работили на Хорсфери роуд през онзи ден.

Ако тези обикновени хора се бяха родили със способността да виждат демоните, безредиците, които напоследък се случваха в Лондон, можеха само да се влошат… Мандрейк ядосано разтърси глава. Трябваше да отиде в библиотеката, да потърси прецедент в историята. Подобно нещо може би се беше случвало и преди… Но нямаше никакво време — настоящето бе достатъчно лошо. Миналото трябваше да почака.

На вратата се почука. Прислужникът му влезе смирено, придържайки се порядъчно далеч от пентаграмите на пода.

— Заместник-началникът на полицията е тук и иска да ви види, сър.

Челото на Мандрейк се сбърчи от изненада.

— О! Така ли? Много добре. Доведи я.

На прислужника му трябваха три минути да слезе до приемната два етажа по-долу и да се върне с посетителката, давайки по този начин достатъчно време на господин Мандрейк да измъкне едно малко джобно огледало и да се огледа много внимателно. Той приглади късата си коса там, където стърчеше на туфа. Изтупа няколко прашинки от раменете си. След като накрая остана доволен, той се потопи в книжата на бюрото си — истински пример за пламенна, добре вършена работа.

Той осъзнаваше, че подобно кипрене е смехотворно, но все пак го правеше. Винаги се чувстваше неловко, когато заместник-началникът на полицията го посещаваше.

Чу се рязко почукване. С лека, пъргава стъпка и решителни движения Джейн Фарар влезе и прекоси стаята, носейки калъф за сфера в едната си ръка. Господин Мандрейк вежливо се надигна леко, но тя му махна да седне обратно.

— Няма нужда да ми казваш каква чест е за теб, Джон. Все едно, че вече си го казал. Трябва да ти покажа нещо важно.

— Моля те… — Той посочи един кожен стол до бюрото. Тя седна, поставяйки тежко калъфа на масата и му се ухили. Мандрейк й отвърна. Усмихваха се като две котки, изправени една срещу друга над някаква ранена мишка, хитри, силни и уверени във взаимното си недоверие.

Аферата с голема преди три години бе завършила със смъртта и опозоряването на началника на полицията Хенри Дювал и оттогава министър-председателят не бе намерил достоен заместник, който да бъде назначен на негово място. Всъщност, заради нарастващото си недоверие към магьосниците около него, той бе прикачил титлата на себе си и разчиташе на заместник-началника на полицията да върши повечето работа. Джейн Фарар изпълняваше тази роля в продължение на две години. Способностите й бяха добре известни. Те й бяха позволили да оцелее след близките си отношения с господин Дювал и да си върне обратно благоразположението на господин Девъро. Сега тя и Мандрейк бяха двама от най-близките му съюзници. Поради тази причина те се държаха един с друг направо болезнено топло, но все пак старото им съперничество проблясваше под повърхността.

Мандрейк се притесняваше от нея и поради друга причина. Тя все още беше много красива: дълга, тъмна, блестяща коса, влажни зелени очи под дългите мигли. Погледите й го объркваха. Нуждаеше се от цялата увереност на своята зрялост, за да бъде на ниво при разговорите си с нея.

Мандрейк се отпусна небрежно в стола.

— Аз също имам да ти казвам нещо — рече той. — Кой започва?

— О, давай. След теб. Но побързай.

— Добре. Трябва да накараме министър-председателя да се заинтересува от тези нови способности, които някои обикновени имат. Още един от демоните ми е бил видян вчера. Отново са били деца. Няма нужда да ти казвам какви проблеми причинява това.

Елегантните вежди на госпожица Фарар се сбърчиха.

— Не — отвърна тя, — няма нужда. Тази сутрин получихме нови доклади за стачки на докери и машинисти. Организирали протестни маршове по улиците, а също и демонстрации. Не само в Лондон, но и в провинцията. Инициаторите са мъже и жени с такива необикновени възможности. Ще се наложи да ги приберем.

— Хм, ами причината, Джейн. Каква е тя?

— Ще можем да разберем след като отидат на сигурно място в Тауър. Имаме шпиони из кръчмите, които събират информация. Ще ги накажем безкомпромисно.

— Нещо друго?

— Трябва също да обсъдим последната атака в Кент, но това може да почака до Съвета.

Госпожица Фарар протегна два от нежните си пръсти и разкопча ципа на калъфа, издърпа плата назад и разкри малко кристално кълбо, синьо-бяло и идеално, със скосена долна част. Тя го бутна към средата на бюрото.

— Сега е мой ред — рече. Магьосникът леко се надигна.

— Някой от шпионите ти?

— Да. А сега внимавай, Джон — това е важно. Нали знаеш, че господин Девъро ме помоли да следя изкъсо нашите магьосници, в случай че някой се опита да последва стъпките на Дювал и Лавлейс?

Господин Мандрейк кимна. Министър-председателят се страхуваше от своите министри, от мъжете и жените, които седяха на неговата маса и пиеха от неговото вино повече, отколкото от американските бунтовници, повече, отколкото от враговете в Европа, повече, отколкото от гневните демонстрации на обикновените хора по улиците. Това си беше оправдана тревога — колегите му имаха амбиции, а това го разсейваше от другата неотложна работа.

— Какво си открила? — попита той.

— Нещо. — Тя прокара ръка по кълбото, навеждайки се напред, така че дългата й черна коса падна върху лицето. Прочиствайки гърлото си, Мандрейк също се наведе напред, наслаждавайки се (както винаги) на аромата й, на фигурата й, на взаимната им близост. Въпреки че беше опасна и лукава като котка, компанията на госпожица Фарар си имаше своето очарование.

Тя изрече няколко думи. По повърхността на кълбото пробягаха сини зрънца и се утаиха близо до дъното. Повърхността на горната част остана чиста. Формира се образ — лице от сенки. То затрепка, раздвижи се, но си остана там.

Госпожица Фарар вдигна поглед.

— Това е Йол — каза тя. — Йол наблюдаваше един младши магьосник, който събуди интереса ми. Носи името Палмър, от второ ниво, работи в Хоум Офис. Няколко пъти са пропуснали да го повишат и е доста разочарован. Вчера Палмър се обадил, че е болен и не отишъл на работа. Вместо това излязъл пеш от апартамента си и се насочил към една странноприемница близо до Уайтчапъл. Носел обикновени работни дрехи. Йол го е проследил и може да разкаже какво се е случило. Мисля, че ще те заинтересува.

Мандрейк направи уклончив жест.

— Продължавай, ако обичаш.

Джейн Фарар щракна с пръсти и проговори на кълбото.

— Покажи ми странноприемницата, със звук. Сенчестото лице се отдръпна и изчезна. В кълбото се оформи друга картина — покривни греди, варосани стени, груба дървена маса под висяща месингова лампа. Покрай мръсните прозорци от релефно стъкло се носеше дим. Гледната точка беше ниско отдолу, сякаш лежаха на пода. Отгоре минаваха развлечени жени и мъже в евтини костюми. Неясно, като от много далече, долетя смях, кашляне и звън на чаши.

На дървената маса седеше едър джентълмен на средна възраст, с леко розово лице и сиви кичури в косата. Носеше дрипаво палто и мека шапка. Очите му непрестанно шареха напред-назад, очевидно оглеждайки хората в странноприемницата.

Мандрейк се наведе по-близо и леко си пое дъх: парфюмът на Фарар бе особено силен този ден. В него сякаш имаше нар.

— Това е Палмър, така ли? — попита той. — Ъгълът ни е странен. Прекалено ниско сме.

Тя кимна.

— Йол беше мишка и стоеше край перваза на дюшемето. Искаше да е дискретен, но това се оказа скъпа грешка, нали така, Йол? — Тя погали повърхността на кълбото.

Отвътре се чу глас, хленчещ и смирен.

— Да, господарке.

— Ммм, да, това е Палмър. По принцип много елегантен човек. Ето, това е важно. Оттук, долу, е трудно да се види, но той държи халба бира в ръката си.

— Забележително — промърмори Мандрейк. — Това нали е кръчма. — Определено имаше нар… и може би съвсем малко лимон…

— Само почакай. Той се оглежда за някого.

Мандрейк огледа фигурата в кълбото. Както можеше да се очаква от един магьосник сред обикновените хора, господин Палмър не изглеждаше много спокоен. Очите му постоянно шареха. По врата и лъщящото му чело блестеше пот. На два пъти вдигна чашата, сякаш за да отпие от бирата си; на два пъти я задържа близо до устните си и бавно я остави обратно на масата извън полезрението им.

— Нервен е — рече Мандрейк.

— Да. Горкият, горкият Палмър.

Тя говореше меко, но нещо в тона й беше остро като нож. Мандрейк отново вдъхна парфюма й. Тази лека тръпчивост беше много подходяща. Разнасяше по-сладкия аромат доста приятно.

Госпожица Фарар се покашля.

— Да не би нещо да не е наред със стола ти, Мандрейк? — попита тя. — Още малко напред и ще се озовеш в скута ми.

Той бързо вдигна поглед от кълбото и едва избягна да удари челото си в нейното.

— Съжалявам, Фарар, съжалявам. — Той прочисти гърлото си и каза с дълбок глас. — От напрежението е, просто не мога да се отдръпна. Чудя се каква ли е играта на този Палмър. Изключително подозрителен тип. — Той дръпна разсеяно единия си маншет.

Госпожица Фарар го изгледа за секунда, после посочи кълбото.

— Ами, наблюдавай.

В полезрението им, от едната страна на кълбото, се появи нов човек, който носеше халба бира. Ходеше гологлав, рижавата му коса беше пригладена назад, под дългия черен дъждобран се влачеха мръсни работни ботуши и панталони. С небрежни, но целенасочени стъпки той се приближи към Палмър, който се бе отдръпнал на пейката си, за да му направи място.

Новодошлият седна. Той сложи бирата на масата и бутна очилата по-високо на малкия си нос. Господин Мандрейк замръзна.

— Чакай! — изсъска. — Този го познавам!

— Иол — нареди Фарар, — задръж сцената. Двамата мъже в кълбото тъкмо обръщаха глави, за да се поздравят. При нейната заповед образът спря.

— Така е добре — рече Фарар. — Разпознаваш ли го?

— Да. Това е Дженкинс. Клайв Дженкинс. Работеше с мен в министерството на вътрешните работи. Доколкото знам, може би все още е така. На ниво секретарка. Няма да се издигне. Виж ти. Това е интересно.

— Само почакай. — Тя щракна с пръсти. Мандрейк забеляза бледия розов лак за нокти, нежния цвят на кожата й. Образът в кълбото отново се раздвижи: главите на двамата мъже се обърнаха, кимнаха си един на друг и се извърнаха. Новодошлият, Клайв Дженкинс, сръбна от бирата си. Устните му се раздвижиха; половин секунда по-късно гласът му, кънтящ и треперещ, се чу в кълбото.

— И така, Палмър. Нещата се движат бързо и е време за решение. Трябва да знаем дали си вътре или вън от тази работа.

Господин Палмър отпи голяма глътка от чашата си. Лицето му лъщеше от пот, очите му бяха неспокойни. Той по-скоро мънкаше, отколкото говореше.

— Трябва ми още информация.

Дженкинс се изсмя и намести очилата си.

— Спокойно, отпусни се. Няма да те ухапя, Палмър. Информация ще получиш. Но първо се нуждаем от доказателство за добрите ти намерения.

Другият мъж прехапа по особен начин устните си със зъби.

— Кога изобщо съм ви давал причина да се съмнявате в мен?

— Не си. Но не си ни давал и много причини да ти вярваме. Трябва ни доказателство.

— Какво? Искаш да кажеш някаква проверка ли?

— Нещо такова. Господин Хопкинс иска лично да се увери в твоята отдаденост. Би могъл да си и от полицията. Да работиш за Девъро или за онази кучка Фарар. — Той отпи от бирата си още веднъж. — Човек никога не може да е прекалено внимателен.

Извън кълбото, в друго време и на другото място, Джон Мандрейк вдигна очи към Джейн Фарар и повдигна вежда. Тя се усмихна лениво, оголвайки остър кучешки зъб.

— Хопкинс… — започна той. — Мислиш ли, че е същият…

— Ученият, който е показал на Дювал как да управлява големите — рече Фарар. — Липсващата брънка от последната конспирация. Да, мисля, че става въпрос за него. Но слушай.

Господин Палмър тъкмо протестираше със зачервено лице, беше изпаднал в истерия и наскърбено укоряваше другия. Клайв Дженкинс не казваше нищо. Най-накрая тирадата на Палмър свърши и той се отпусна като спукан балон.

— Е, какво искате да направя? — каза той. — Предупреждавам те, Дженкинс, дано не се опитваш да ме накиснеш…

Той вдигна чашата да се подкрепи. При това движение Дженкинс сякаш трепна; закърпеният му лакът бутна ръката на другия. Халбата се разтресе, по масата се разля бира. Палмър леко се разгневи.

— Ах, ти, непохватен глупак…

Дженкинс не се опита да се извини.

— Ако правиш това, което се иска — рече, — ще жънеш плодовете на успеха заедно с мен и останалите. Ти ще се срещнеш с него… тук.

— Кога?

— Някога. Това е всичко. Сега ще тръгвам.

Без да говори повече, слабият, рижав мъж се измъкна иззад грубата маса и изчезна от поглед. Господин Палмър остана седнал още няколко минути с безизразно и отчаяно лице. После и той тръгна.

Госпожица Фарар щракна с пръсти. Образът избледня. Лицето от сенки неохотно се завърна отдалеч. Фарар се облегна на стола си.

— Не е необходимо да казвам — рече тя, — че Иол ни провали. От гледната си точка на мишка той не можеше да вижда повърхността на масата. Той не се сети, че Дженкинс е разлял бирата нарочно, нито пък, че е написал часа и мястото на срещата в течността на масата. Е, Йол следеше Палмър през останалата част от деня, но не видя нищо. Същата нощ ми докладва. През това време Палмър напуснал апартамента си и не се върнал. Очевидно е отишъл да спази уговорката си с тайнствения Хопкинс.

Джон Мандрейк енергично потропа с пръсти.

— Ще трябва да разпитаме господин Палмър, когато се върне.

— В това е проблемът. Призори тази сутрин инженери, работещи в завода за канализационни материали „Родърхайд“ видели, че нещо лежи на едно бунище. Първо помислили, че е купчина парцали.

Мандрейк се поколеба.

— Не…

— Опасявам се, че е така. Било е тялото на господин Палмър. Бил е прободен в сърцето.

— О! — каза Мандрейк. — Това е много странно.

— Така е, наистина. Но също е и обещаващо. — Джейн Фарар прокара ръка над кълбото. То потъмня, стана студено, тъмносиньо. — Това означава, че този твой Клайв Дженкинс — и онзи Хопкинс — планират нещо голямо. Достатъчно голямо, че да се замесят в едно непотребно убийство. А ние го разследваме. — Очите й блестяха от вълнение. Дългата й черна коса беше леко разрошена. Няколко кичура падаха над веждата й. Лицето й бе почервеняло и дишаше учестено.

Мандрейк леко намести яката си.

— Защо казваш това на мен и то извън Съвета?

— Защото ти вярвам, Джон. И не вярвам на никого от другите. — Тя отмахна кичурите от окото си. — И Уитуел, и Мортенсен заговорничат против нас. Знаеш го. В Съвета нямаме никакви приятели, с изключение на министър-председателя. Ако успеем лично да изхвърлим тези предатели, позициите ни ще бъдат забележително по-силни.

Той кимна.

— Вярно е. Добре, ясно е какво трябва да направим. Да изпратим демон да следи Клайв Дженкинс и да видим дали той ще ни отведе до истината.

Госпожица Фарар закопча обратно ципа на калъфа и стана.

— Ще оставя това на теб, ако може. Йол е безнадежден, а всичките ми други демони са по задачи. На този етап става дума само за наблюдение. Няма да ти е необходимо нищо силно. Или пък всичките ти джинове са заети?

Мандрейк погледна към празните пентаграми.

— Не, не — рече той бавно — сигурен съм, че ще намеря някой.

6

Отговорете ми на един въпрос. Проваляте мисия, тормозите пратеник и категорично отказвате да се върнете. После сядате и чакате отговор от магьосника, а нищо не се случва. Часове наред. Няма призоваване, няма опит за наказание, нищо.

Що за господар е това?

Ако има нещо, което наистина ме дразни, това е да ме пренебрегват. Мога да понеса грубото отношение, обидите също. Те поне показват, че си предизвикал някаква реакция. Но просто да те оставят да се разлагаш сякаш не си по-добър от онова евтино дяволче в гадателското стъкло… това ме дразни повече от допустимото.

Денят бе наполовина отминал, когато усетих първото дръпване в същността ми: твърдо, настойчиво, като острие на бръснач, който преминава през тялото ми. Най-после призоваването! Добре — време беше да си ходя! Нямаше да показвам някаква страховита неохота или да се дърпам. Станах от натрошения комин, протегнах се, махнах Прикритието от себе си, изплаших едно минаващо куче, грубо вдигнах шум на една възрастна дама в близката градина и метнах комина колкото можах по-далеч на улицата39.

Не се мотах повече. Все още бях Бартимеус от Урук, Ал-Ариш и Александрия. Този път бях сериозен.

Позволих на призоваването да издърпа същността ми нагоре и надалеч. Улицата бързо се превърна в бъркотия от светлини и цветни ленти. Секунда по-късно те се съединиха и образуваха една типична зала за призоваване: луминесцентни лампи на тавана, множество пентаграми на пода. И министърът на информацията, както обикновено. Позволих на тялото си да се превърне в образа на Кити Джоунс. Беше по-просто, отколкото да се мъча да измислям нещо друго.

Така. Проклетият Мандрейк: къде беше той?

Ето го! Седеше зад бюрото, с химикалка в ръка, взрян в купчина документи пред себе си. Дори не поглеждаше към мен! Прочистих гърлото си, сложих нежните си ръце на хълбоците и се приготвих да говоря…

— Бартимеус! — Нежен глас. Прекалено нисък, за да е на Мандрейк. Обърнах се и видях крехка млада жена със сиво-кестенява коса, седнала зад бюро в съседната пентаграма. Беше Пайпър, асистентката на моя господар и днес се опитваше да бъде строга. Челото й бе сбърчено в нещо, наподобяващо намръщване. Пръстите на ръцете й бяха строго преплетени. Изгледа ме като ядосана учителка в детската градина.

— Къде беше, Бартимеус? — започна тя. — Трябваше да се върнеш тази сутрин, както ти беше казано. Господин Мандрейк трябваше да се напрегне, за да те върне, точно когато е толкова отчайващо зает. Нали разбираш, че това не е никак добре? Поведението ти става наистина адски изморяващо.

Изобщо не бях подготвен за това. Окопитих се.

— Изморяващо ли? — извиках. — Изморяващо значи? Забравила ли си с кого говориш? Това тук е Бартимеус — Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия, строител на стени, разрушител на империи. Имам двадесет имена на точно толкова езици, а геройствата ми отекват при всяка от сричките им! Не се опитвай да ме унижаваш, жено! Ако искаш да живееш, съветвам те да си вдигаш полите и да се махаш с възможно най-висока скорост. Възнамерявам да разговарям с господин Мандрейк насаме.

Тя изцъка с език.

— Днес си просто невъзможен, Бартимеус. Мисля, че би трябвало да си по-наясно с нещата. И така, имаме една малка задачка за теб…

— Какво? Чакай малко! — Направих половин крачка напред. От очите ми изскочиха искри, а по кожата ми затрептя огнено жълтеникавочервено сияние. — Първо ще си изясня нещата с Мандрейк!

— Опасявам се, че в момента министърът е неразположен.

— Неразположен ли? Глупости! Виждам го ей там!

— Зает е да работи по днешните информационни памфлети. Има си краен срок.

— Е, може да остави съчиняването на лъжи за няколко минути40. Искам да поговорим.

Госпожица Пайпър сбърчи нос.

— Не можеш да му кажеш нищо, което да си струва. Сега, ако обичаш, се заеми с мисията си.

Обърнах й гръб и повиках фигурата на бюрото.

— Ало, Мандрейк! — Никакъв отговор. Опитах пак, само че по-високо. Документите шумоляха на бюрото му.

Магьосникът прокара ръка през късо остриганата си коса и вдигна очи с леко болезнено изражение. Сякаш го караха да си припомни старо нараняване на някое чувствително място. Той се обърна към асистентката си.

— Госпожице Пайпър, моля, информирайте Бартимеус, че аз ни най-малко не се интересувам от оплакванията му. Припомнете му, че повечето господари биха го наказали жестоко за некомпетентността му в битката и че има късмет, че е жив. Това е всичко.

Той отново взе химикалката си.

Госпожица Пайпър отвори уста да проговори, но аз бях по-бърз.

— Моля, информирайте хлапака с глава като ливада — изстрелях бързо, — че е задължително да ме освободи на момента. Силите ми, при все че все още са страховити, са донякъде намалели и се нуждаят от възстановяване. Ако той не е съгласен с това разумно и справедливо искане, ще бъда принуден да действам в отчаянието си против моите и негови собствени интереси.

Тя се намръщи.

— И какво точно означава това, последното?

Повдигнах вежди.

— Той знае. — Обърнах се към Мандрейк. — Наистина знаеш, нали така?

Той ме погледна.

— Да, очевидно41.

С тържествена отмереност той отново остави химикалката си.

— Госпожице Пайпър — рече, — моля, изтъкнете на този надут демон, че ако дори само една-едничка мисъл за предателство му мине през главата, ще го преразпределя в блатата на Бостън, където ежедневно измират десетки джинове.

— Кажи му, че това изобщо не е решение, дружке. Защитите ми са толкова зле, че мога да загина докато му пазарувам. Какво ми пука къде ще се случи?

— Кажи му, че той със сигурност преувеличава слабостта си. Не ми звучи като Бартимеус, който се е срещал със Соломон.

— Също и с Фауст и Зарбустибал.

— Фауст, Зарбустибал, който ще да е. Списъкът не е изчерпателен. Но кажете му, госпожице Пайпър, че ако изпълни успешно следващата мисия, ще се съглася на временното му освобождаване с цел възстановяване и дано да е доволен на това.

Подсмръкнах пренебрежително.

— Кажете му, че предложението е приемливо единствено, ако мисията е проста, бърза и без грам опасност.

— Кажете му… О, Боже Господи, просто му кажете каква е мисията и да свършваме! — Разбърквайки документите и предизвиквайки едно изскърцване на кожения стол, магьосникът се върна към работата си. Главата на госпожица Пайпър спря; беше я въртяла от едната страна на другата като разтревожена кукумявка. Разтърка врат внимателно.

— Е, хайде почвай де — рекох.

Изглеждаше леко обидена от лаконичното ми изказване, но не бях в настроение за учтивости. За пореден път Мандрейк се бе отнесъл към мен с презрение и присмех. За пореден път бе пренебрегнал заплахите и молбите ми. За хиляден път се заклех да си отмъстя. Може би трябваше просто да поема риска в Америка, да отида там и да си опитам късмета в битка. Бях оцелявал в такива ситуации и преди. Но не и когато съм бил чак толкова слаб… Не, първо щеше да се наложи да си възвърна силата, а това означаваше да се съглася на тази „последна“ мисия. Чаках мрачно. Чувах как в другия край на стаята химикалката на Мандрейк се движи по хартията и драска още лъжи.

Госпожица Пайпър бе видимо облекчена, че конфронтацията беше приключила.

— Е — каза тя и се усмихна весело, — сигурна съм, че за теб това ще е много просто, Бартимеус. Искаме от теб да следиш един дребен магьосник на име Клайв Дженкинс, да не изпускаш нито едно негово действие или стъпка. Не позволявай да те видят или усетят. Включил се е в някаква конспирация против правителството и е замесен в убийство. Освен това знаем, че работи за учения-беглец Хопкинс.

Това отчасти събуди интереса ми. Минаха години откакто му бяхме изгубили дирите. Но аз продължих да поддържам лицето на Кити в типичното за тийнейджърите намусено изражение.

— Дженкинс силен ли е?

Тя се намръщи.

— Не мисля така.

Господарят ми вдигна глава и изсумтя.

— Дженкинс ли? Едва ли.

— Работи в министерството на вътрешните работи — каза госпожица Пайпър. — Второ ниво. Има дяволче на име Тръклит. Знаем, че се опитва да подкупи и други магьосници от ниските нива. Не е ясно защо. Определено е във връзка с Клем Хопкинс.

— Това ти е приоритетът — рече Мандрейк. — Намери Хопкинс. Не действай и не нападай. Знаем, че си слаб като листна въшка, Бартимеус. Просто намери къде е. Освен това открий какво са намислили. Ако успееш, аз ще… о, да му се не види.

Телефонът на бюрото му бе иззвънял. Той вдигна слушалката.

— Да? О, здравей, Мейкпийс. — Извъртя очи към тавана. — Да, да, с удоволствие бих се отбил, но точно сега не мога. След малко тръгвам за Съвета — всъщност вече съм закъснял… За какво става дума? Хм, хм, много мистериозно. Може би по-късно тази… Добре, ще се опитам. Ще се видим тогава. — Той удари слушалката в телефона. — Трябва да тръгвам, Пайпър. Ще довърша историята за обсадата на Бостън на обяд. Ще ти я изпратя по някое дяволче по-късно, става ли? Можем да я отпечатаме за вечерните пазари.

Вече беше прав и тикаше документи в куфарчето си.

— Има ли още нещо, което искаш да знаеш, Бартимеус? Не искам да чувам оплаквания и мрънкания. Нямам време за това.

Моята версия на Кити стисна зъби.

— Ами подкрепления? Ако се добера до този Хопкинс, ще ми трябва нещо по-силно от дяволче за охрана.

— Той е просто учен, Бартимеус. Но дори и да има защити, не искаме да се намесваш. Мога да изпратя Кормокодран и останалите много бързо, а госпожица Фарар държи доста полицаи в готовност. Само ми докладвай, когато имаш информация. Ще ти оставя заповед за свободен достъп: можеш да се върнеш при мен по всяко време когато си готов.

— Ти къде ще си?

— Този следобед — в Уестминстър Хол, а вечерта — в резиденцията на Девъро в Ричмънд. През нощта ще съм у дома. — Куфарчето се затвори с щракване. Нямаше търпение да тръгне.

— Къде се намира Дженкинс в момента?

— В сградата на вътрешното министерство, Уайтхол 16. Има офис от задната страна. Той е дребен, рижав глупак. Има ли нещо друго?

— Не би искал да го чуеш.

— Без съмнение. Само още едно нещо, Бартимеус, — рече той. — Дадох ти дума, но можеш да ме насърчиш да я спазя, ако зарежеш точно този външен вид. — Тогава, може би за първи път, ме погледна право в очите. — Помисли си. — Направи сложен жест и връзките, които ме държаха затворен в кръга, се увиха около мен, завъртяха се в противоположни посоки и със спираловидно движение ме запратиха навън в света.

7

Бартимеус: прякор на демона — Сакр ал-Джини, споменат от Прокопий42 и Мишело. Джин от среден ранг, древен, изключително изобретателен и с немалка сила. За пръв път се появява в Урук, а по-късно и в Йерусалим. Сражавал се в битката при ал-Ариш против асирийците. Известни са следните му господари: Гилгамеш, Соломон, Зарбустибал, Ираклий, Хаузър.

Други имена на силата, които използва Бартимеус са: Н’горсо, Нечо, Рекит.

Шесто ниво по класификацията на Карл Линей, опасен. Все още съществуващ.

Кити остави книгата в скута си и се загледа през прозореца на автобуса. От мястото си на горната платформа виждаше как пазителите на магьосническото управление сновяха нагоре-надолу по лондонските улици. Нощната полиция крачеше сред пешеходците, на всеки ъгъл се носеха наблюдателни сфери, високо горе в следобедното небе минаваха малки, бързи точки от светлина. Обикновените хора си вършеха работата като внимателно отвръщаха очи от всичките наблюдатели около тях. Кити въздъхна. Въпреки че армиите на правителството бяха надалеч, силата му беше прекалено голяма, прекалено видна, за да позволи несъгласие. Самостоятелно обикновените хора не можеха да направят нищо, това поне бе ясно. Нуждаеха се от различен вид помощ.

Тя погледна отново в Наръчника на Трисмегистус, присви очи над ситния, нечетлив шрифт и препрочете откъса за пореден път. Имената Нечо и Рекит бяха нещо ново за нея, но останалото бе печално познато. Например оскъдния списък с господари. При все че не се знаеше особено много за това как са изглеждали Гилгамеш и Соломон, те със сигурност бяха възрастни крале. Ираклий бе магьосник-император, войн, а не дете. А що се отнася до Зарбустибал, тя беше открила негово описание преди няколко месеца в един стар списък на арабските майстори. Беше известен около Червено море с кривия си нос и многото брадавици. Хаузър наистина беше млад, но бе от Северна Европа, русоляв и луничав — беше видяла лицето му на гравюра в една от книгите на господин Бътън. Нито един от тях не можеше да бъде тъмнокосото, тъмнокожо момче, чийто външен вид обичаше да приема Бартимеус.

Кити разтърси глава, затвори книгата и я пусна в чантата си. Може би само си губеше времето. Трябваше да се освободи от предчувствието си и да извърши призоваването така или иначе.

Беше малко след обяд и автобусът бе претъпкан с мъже и жени, връщащи се на работа. Някои си говореха приглушено; други, вече изтощени, клюмаха и дремеха. Един мъж, седнал от другата страна на пътеката до Кити, четеше последната сводка на Истински военни истории, редовния отчет за напредъка на войната от Министерството на информацията. Предната корица на памфлета бе украсена с гравюра; показваше британски войник, който тичаше нагоре по някакъв хълм с насочен байонет. Беше благороден, решителен, една класическа движеща се статуя. На върха на хълма се бе свил американски бунтовник, чието лице беше изкривено от гняв, ужас и други неприятни емоции. Носеше старовремско магьосническо наметало, нарисувано смешно и женствено. Ръцете му бяха вдигнати като да се предпази; до него, в подобна поза, седеше помощникът му — нисш демон. Лицето му беше съсухрено и злобно; носеше същите дрехи като магьосника, но в умален вариант. Британският войник не изразяваше емоции. Надписът под картинката гласеше: „Още един триумф в Бостън.“

Кити сви устни презрително при вида на просташката пропаганда на гравюрата. Това беше работа на Мандрейк: сега той беше началник на Министерството на информацията. И само като си помислеше, че го беше оставила да живее.

Но всъщност Бартимеус я бе окуражил да го направи, да пощади живота на магьосника и три години по-късно това все още я озадачаваше и интригуваше. Нищо от това, което знаеше за демоните, не я беше подготвило достатъчно за личността на Бартимеус. Техните разговори, проведени на фона на страх и опасности, оставаха ясни в съзнанието й, изпълнени с жизненост, проницателност и най-вече с едно неочаквано разбирателство. Той й беше отворил врата, давайки й да зърне един исторически процес, за който никога не беше дори предполагала: хиляди години, през които магьосниците поробваха демони и ги принуждаваха да им помогнат със силата си. Хиляди години — време, през което дузина империи се бяха издигнали до върха на славата, бяха отслабнали и рухнали. Моделът се повтаряше отново и отново. Призоваваха се демони, а магьосниците си проправяха път към славата и богатството. Появяваше се стагнация. Обикновените хора откриваха вродени способности, които не знаеха, че притежават — магическа устойчивост, изградена през поколенията, която им позволяваше да се разбунтуват срещу управниците си. Магьосниците падаха от власт. Някъде другаде се появяваха нови и започваха процеса за пореден път. И така продължаваше: един безкраен кръг от конфликти. Въпросът беше — можеше ли да бъде прекъснат?

Изсвири клаксон; автобусът спря внезапно с разтърсване. Кити залитна назад в седалката си и изви врат към прозореца в опит да види причината.

Отнякъде пред автобуса връхлетя млад мъж. Той падна тежко на улицата, остана неподвижен за миг и започна да се надига. Двама служители на Нощната полиция, в сиви униформи, лъскави ботуши и шапки, се появиха забързано. Хвърлиха се върху младежа, но той зарита, заразмахва юмруци и успя да се освободи. Изправи се на крака с усилие. Единият от полицейските служители — жена — извади палка от колана си и каза нещо. В края й запука ярка синя светлина. Тълпата, която се бе събрала, се отдръпна разтревожено. Младият мъж бавно се оттегляше. Кити видя, че главата му бе окървавена, а очите му гледаха диво.

Полицайката напредваше, като размахваше шоковата си палка. Втурна се и нанесе удар. Синята струя блъсна младия човек в гърдите. Разтърси го и той се сгърчи за момент. От горящите му дрехи се издигна дим. После се изсмя — дрезгав и тъжен звук, като граченето на гарван. Ръката му се протегна и сграбчи палката за активния й край. По кожата му затрептя синя енергия, но той изглеждаше непроницаем: с две бързи движения взе палката, обърна я и повали тресящата се полицайка на асфалта сред проблясващата светлина. Крайниците й се сгърчиха, тялото й се изви, а след миг се успокои и тя остана да лежи напълно неподвижно.

Младият мъж захвърли шоковата палка настрани, завъртя се на пети и, без да погледне назад, изчезна в една странична уличка. Безмълвната тълпа се отдръпна пред него.

Със стържещо потреперване и буботене на двигателя автобусът потегли. Една жена, седнала пред Кити, поклати глава и каза сякаш на себе си.

— Войната — рече. — Тя причинява всички тези проблеми.

Кити си погледна часовника. След петнайсет минути щеше да стигне до библиотеката. Тя затвори очи.

Това беше наполовина вярно: войната наистина причиняваше повечето проблеми както у дома, така и в чужбина. Но увеличаващата се устойчивост на обикновените хора наливаше масло в огъня.

Шест месеца по-рано министърът на войната, господин Мортенсен, бе предприел нова политика. В опит да укроти със сила американските бунтовници, той реши драстично да увеличи правителствените сили. С тази цел лансира Доктрината на Мортенсен — политика на мобилизация из цялата страна. Бяха отворени наборни центрове и обикновените хора бяха окуражавани да се запишат във въоръжените сили. Примамени от перспективата за привилегирована професия при завръщането си, много мъже го направиха. След неколкодневно обучение те отплаваха за Америка на специални военни кораби.

Месеците минаваха. Очакваното завръщане на героите-завоеватели не се осъществяваше. Всички замлъкнаха. Информацията от колониите бе труднодостъпна, а изявленията на правителството станаха неясни. Навред се понесоха слухове, вероятно разпространявани от търговци, работещи от другата страна на Атлантика: армията била затънала далеч навътре във вражеска територия. Два батальона били унищожени; много мъже били мъртви, някои избягали в дивите гори и никой не ги видял повече. Говореше се за гладна смърт и други ужасии. Опашките пред наборните центрове намаляха и постепенно изчезнаха. По лицата на хората из лондонските улици неуловимо се прокрадваше една навъсеност.

С течение на времето пасивното негодувание се превърна в действие. Започна се с няколко несвързани помежду си събития, краткотрайни и далеч едно от друго, всяко от които можеше да бъде приписано на местни причини. В едно градче майка проведе самотен протест, запращайки камък по прозореца на наборния център. В друго група работници оставиха инструментите си и отказаха да се трепят за оскъдната си дневна надница. Трима търговци преобърнаха камион с ценни стоки — златист овес, фино брашно и пушена шунка — на улицата пред Уайтхол, заляха ги с газ и ги запалиха, превръщайки ги в тънка лента дим, понесла се към небето. Второстепенен магьосник от Източните колонии, вероятно полудял от консумацията на чуждестранна храна години наред, се спусна викайки в Министерството на войната с първична сфера в ръка. За секунди активира сферата и чрез вихъра на бушуващия въздух унищожи себе си и две млади рецепционистки.

При все че никой от инцидентите не беше толкова драматичен колкото нападенията, извършени навремето от предателя Дювал или дори от тези на изчезващата Съпротива, те оставаха дълго в съзнанието на обществеността. Въпреки неимоверните усилия на господин Мандрейк от Министерството на информацията, тези случки постоянно се обсъждаха по пазарите, на работните места, в кръчми и кафенета, докато чрез странната алхимия на клюките и слуховете се превърнаха в една голяма история и станаха симптоми на общ протест срещу магьосническото управление.

Но това беше беззъб протест и Кити, която в миналото беше опитала активен бунт, не си правеше илюзии как щеше да завърши. Всяка вечер, докато работеше в странноприемница „Жабата“, тя чуваше предложения за стачки и демонстрации, но нито едно предложение как да предотвратят намесата на демоните, които магьосниците използваха. Да, няколко души като нея имаха устойчивост, но само това не беше достатъчно. Необходими бяха и съюзници.

Автобусът я остави на една спокойна, сенчеста улица южно от улица Оксфорд. Нарамила чантата си, тя извървя пътя до Лондонската библиотека на две пресечки от спирката.

Пазачът я беше виждал често, както сама, така и в компанията на господин Бътън. Въпреки това той пренебрегна поздрава й, протегна ръка за пропуска и го огледа кисело от мястото си на високия стол зад бюрото. Без да коментира, той й посочи да продължи нататък. Кити се усмихна сладко и закрачи към фоайето на библиотеката.

Тя заемаше пет прилични на лабиринт етажа, които се простираха на площ колкото три градски къщи в ъгъла на един тих площад. Въпреки че беше забранена за обикновени хора, в нея не се съхраняваха основно магически текстове, а творби, които властите считаха за подривни и опасни в грешните ръце. В това число попадаха книги по история, математика, астрономия и други западнали науки, както и литература, която беше забранена от времето на Гладстон. Много малко от видните магьосници имаха времето и желанието да я посещават, но господин Бътън, от чието внимание не убягваха почти никакви исторически текстове, често пращаше Кити да се рови там.

Както винаги библиотеката беше почти пуста. Поглеждайки нишите встрани от мраморното стълбище Кити видя един или двама възрастни джентълмени, които седяха прегърбени край прозорците под оранжево-розовата следобедна светлина. Единият държеше отпуснато в ръце вестник. Другият определено спеше. На една отдалечена пътека млада жена метеше пода; шшт, шшт, шшт движеше се метлата и през рафтовете върху двете пътеки отстрани се процеждаха бледи облаци прах.

Кити имаше списък със заглавия, които да заеме от името на господин Бътън, но тя си имаше и собствен дневен ред. След две години редовни посещения тя вече се ориентираше добре. Не след дълго се озова в един уединен коридор на втория етаж, застанала пред секция Демонология.

Нечо, Рекит… Тя нямаше познания по древните езици: тези имена биха могли да принадлежат на почти всяка култура. Вавилонски? Асирийски? По предчувствие пробва с египетски. Направи справка в няколко общи списъка на демони, всичките подвързани в напукана черна кожа, с пожълтели страници, покрити със сбити, бледи ръкописни колони. Измина половин час, но не откри нищо. Кратка справка я отведе към отдалечена ниша до един прозорец, където приканващо я очакваше място за сядане с пурпурни възглавнички. Издърпа няколко специализирани египетски алманаха и започна да търси.

Почти веднага намери нещо в един обемист речник.

Демони в множествено число… Това беше объркващо. Но беше уцелила епохата, това бе сигурно. Бартимеус бе работил в Египет. Поне през част от това време е бил известен като Рекит… В съзнанието си Кити видя джина така, както го помнеше: мургав, слаб, носещ простичка превръзка около кръста. От това, което знаеше за външния вид на египтяните, Кити чувстваше, че може би е попаднала на нещо.

Тя стоя там още час, прелиствайки доволно прашните страници. Някои книги бяха безполезни, написани на чужди езици или с толкова непонятни фрази, че изреченията сякаш се увиваха едно около друго пред очите й. Останалите бяха тежки и трудни. Те представляваха списъци на фараони, на градски служители, на воините-свещеници на Ра. Показваха таблици с известните призовавания, с оцелели записки на тъмни демони, изпратени по земни задачи. Беше обезкуражаващо търсене и главата на Кити клюмваше неведнъж. Няколко пъти я стреснаха далечни полицейски сирени, викове и скандирания на близката улица, а веднъж и един възрастен магьосник, който шумно си издуха носа, докато се влачеше по коридора.

Есенното слънце падаше все по-ниско в прозореца на библиотеката. Златната светлина на лъчите топлеше стола. Тя погледна часовника си. Четири и петнайсет! Не след дълго библиотеката затваряше, а тя дори не бе намерила книгите на господин Бътън. А след три часа трябваше и да е на работа. Предстоеше важна нощ, а Джордж Фокс от странноприемница „Жабата“ беше педант на тема точност. Тя издърпа изморено още едно томче от другия край на масата и го отвори. Само още пет минути, след това…

Кити примигна. Ето го. Списък от осем страници на избрани демони, подредени по азбучен ред. И така… Кити го прегледа бързо. Пеймоз, Пайри, Пенренутет, Рамоз… Ето, Рекит. Има трима с това име.

Беше третият, трябваше да е той… Описанието беше много кратко, но Кити почувства пристъп на вълнение.

Нов господар, следователно нова възможност. Птолемей… името бе доста познато. Беше сигурна, че е чувала господин Бътън да го споменава; дори бе сигурна, че той притежава книги с неговото име в заглавието… Птолемей. Напрегна мозъка си — е, щеше да е достатъчно лесно да научи повече за него следващия път.

С трескава бързина Кити записа откритията в тефтера си, постави обратно ластика около него и го бутна в чантичката си. Събра набързо книгите на купчина и ги качи обратно на рафтовете. Докато го правеше, във фоайето прозвуча далечен звънец. Библиотеката затваряше! А тя все още не беше взела книгите на господаря си!

Трябваше да се раздвижи по-бързо. Но сега Кити тичаше надолу по коридора с ясното чувство на триумф. По-добре внимавай, Бартимеус, мислеше си тя докато тичаше. По-добре внимавай… Приближавам се към теб.

8

Следобедната среща на Съвета беше още по-незадоволителна, отколкото Джон Мандрейк се бе опасявал. Състоя се в Залата на статуите в Уестминстър — правоъгълна стая, изградена от розово-сив камък, с високи средновековни сводове и под, покрит с плочи, плътно застлани с персийски килими. В дузина ниши по стените бяха разположени статуите в реален размер на великите магьосници от миналото. Там, в ъгъла, строг и неприветлив, стоеше Гладстон. Срещу него, в крещящ редингот, беше смъртоносният му съперник Дизраели. Имаше статуи и на всички следващи министър-председатели, както и на други аристократи. Все още не всички ниши бяха запълнени, но господин Девъро, настоящият премиер, бе наредил в тях да се поставят пищни аранжировки от цветя. Предполагаше се, че незаетите места му напомняха за собствената му тленност.

По тавана се носеха кълба от дяволски светлини, които открояваха голямата кръгла маса от английски дъб в центъра на стаята, полирана до съвършенство от работливи дяволчета. Около нея седяха членовете на Съвета — най-видните хора в Империята — и си играеха с химикалките си и бутилките с минерална вода.

Господин Девъро бе избрал кръгла маса по дипломатични причини. Технически никой не беше по-висш от останалите — една възхитителна политика, която бе подронена от настояването му да използва гигантски златен стол, богато украсен с тлъсти херувимчета. Господин Мортенсен, министърът на войната, бе последвал примера му с впечатляващ стол от полирана секвоя. За да не остане по-назад, господин Колинс от Хоум Офис, бе отвърнал с величествен трон, инкрустиран със смарагди и украсен с ароматизирани пискюли. И така нататък. Само Джон Мандрейк и някогашната му господарка Джесика Уитуел бяха устояли на изкушението да променят по някакъв начин столовете си.

Местонахождението на стола на всеки магьосник също бе внимателно извоювано, докато ситуацията се бе стабилизирала така, че да отразява формиращите се в Съвета фракции. Двамата фаворити на господин Девъро — Джон Мандрейк, министър на информацията и Джейн Фарар от полицията — седяха от двете му страни. От другата страна на Фарар седяха госпожа Уитуел и господин Колинс, за които се знаеше, че са скептично настроени за изхода от войната. До Мандрейк бяха господин Мортенсен и госпожа Малбинди от външното министерство: понастоящем правителството следваше именно тяхната политика.

Най-неочаквано срещата започна с рекламно съобщение. От една странична стая, върху платформа с колелца, излезе гигантско буботещо кристално кълбо. Дърпаха го цяла банда поробени дяволчета, водени от фолиот-надзирател, който боравеше много умело с камшика си от конски косми. Когато се приближиха до масата, фолиотът нададе вик, дяволчетата застанаха нащрек и с изплющяването на камшика изчезнаха едно след друго сред облаци цветен дим. Кристалното кълбо сияеше последователно в розово и оранжево. В средата му се появи широко ухилено лице, което намигна и заговори.

— Уважаеми дами и господа от Съвета! Нека ви напомня, че има само два дни до театралното събитие на десетилетието, общественото събитие на годината! Резервирайте билетите си сега за премиерата на най-новата ми творба, основана на живота на нашия обичан приятел и лидер, господин Рупърт Девъро! Пригответе се да се смеете, да плачете, да аплодирате и да пеете на представлението От Уопинг до Уестминстър: Една политическа Одисея. Доведете половинките си, доведете приятелите си и не забравяйте носните си кърпички. Аз, Куентин Мейкпийс, ви обещавам една сензационна нощ!

Лицето избледня и кълбото угасна. Събралите се министри се покашляха и се раздвижиха на местата си.

— Мили Боже — прошепна някой, — това е мюзикъл.

Господин Девъро им се усмихна лъчезарно.

— Сладкото напомняне на Куентин е малко излишно — каза той. — Сигурен съм, че всички вие вече имате билети.

Така и беше. Нямаха голям избор.

Започнаха с работата. Господин Мортенсен докладва за последните вести от Америка, донесени от джинове през океана. Нещата не вървяха: безизходица в пустошта, дребни схватки, не бе постигнат никакъв съществен напредък. Така беше от седмици.

Джон Мандрейк почти не слушаше. Отчетът бе предвидим и потискащ. Това само увеличи разочарованието, което кипеше в него. Всичко бе извън контрол — войната, обикновените хора, положението в цялата Империя. Трябваше да се направи нещо решително и то скоро, ако искаха да спасят нацията. И той знаеше какво беше това нещо. Жезълът на Гладстон — оръжие с невероятна сила — лежеше безполезно в трезора точно под тази стая, плачещо да бъде извадено от някой, който имаше таланта да го използва. Ако се употребеше правилно, щеше да унищожи бунтовниците, да усмири враговете на Британия и да накара обикновените да се върнат тичешком обратно на работа. Но беше необходим магьосник от най-високо ниво, за да го управлява, а Девъро не беше такъв. Затова, от страх за собственото си положение, той го държеше под ключ на сигурно място.

Дали Мандрейк щеше да съумее да използва Жезъла, ако му се дадеше такава възможност? Честно казано, не знаеше. Може би. Той бе най-силният магьосник в стаята, може би с изключение на Уитуел. От друга страна, три години по-рано, когато бе осигурил Жезъла на правителството, той се беше опитал да го използва и се бе провалил.

Тази разочарована амбиция, примесена със съмнение в себе си, допринасяше за безразличието, което го бе обзело напоследък. Ден след ден работата му бе безплодна — беше обграден от каращи се глупаци, без да може да подобри положението. Единствената бледа надежда идваше от издирването на предателя Хопкинс. Вероятно там можеше да направи пробив, поне веднъж да постигне нещо съществено. Е, трябваше да изчака да види какво ще открие Бартимеус.

Мортенсен продължаваше да говори монотонно. Обхванат от скука, Мандрейк драскаше несвързани бележки в тефтера си. Отпиваше от водата и преценяваше останалите членове на Съвета един по един.

Първо: Министър-председателят. Косата му бе изпъстрена със сиви кичури, лицето му беше подуто и на петна заради напрежението от войната. Около него се носеше някакво мрачно чувство; изглеждаше нерешителен и колеблив. Единствено когато говореше за театър, у него се прокрадваше следа от старата му жизненост, от заразителната харизма, която бе вдъхновявала Мандрейк толкова силно като момче. Понякога той бе опасно отмъстителен. Неотдавна предшественичката на господин Колинс в Хоум Офис, жена на име Харкнет, се беше изказала против политиката му. Същата вечер за нея бяха отишли шест хорли. Подобни събития тревожеха Мандрейк. Те не предполагаха ясното мислене на стойностния водач. Освен това не беше редно да се постъпва така.

До Девъро седеше Джейн Фарар. Усещайки оценяващия му поглед, тя вдигна очи и се усмихна. Погледът й беше заговорнически. Докато я гледаше, тя надраска нещо на лист хартия и го бутна към него. Пишеше: ХОПКИНС. НЕЩО НОВО? Той поклати глава и раздвижи устни: „Прекалено рано“. Направи разочарована физиономия и обърна поглед към съседа й.

Министърът на сигурността, Джесика Уитуел, бе издържала няколко години без доброжелателството на министър-председателя, а сега уверено си го връщаше. Причината беше проста — тя бе прекалено силна, за да я пренебрегват. Живееше пестеливо, не се опитваше да трупа огромно богатство и посвещаваше енергията си на подобряването на службите по сигурността. Благодарение на усилията й напоследък бяха пресечени множество нападения. Бе все така слаба като скелет, косата й беше призрачно бяла и щръкнала. Тя и Мандрейк се отнасяха един към друг с уважителна ненавист.

Вляво от нея седеше господин Колинс, най-новият член на Съвета. Той беше пламенен дребен мъж, смугъл, с кръгло лице и постоянно блестящи от възмущение очи. Няколко пъти бе наблегнал на щетите, които войните нанасяха на икономиката. Благоразумно, обаче, той се бе спрял малко преди открито да поиска спиране на вражеските действия.

От дясната страна на Мандрейк се намираше военната групировка: първо, Хелън Малбинди, външен министър. По природа беше хрисима и отстъпчива, но напрежението от сегашния й пост я беше направило склонна към изблици на силна ярост сред персонала. Носът й беше добър индикатор за настроението й: при стрес той побеляваше и се обезкървяваше. Мандрейк не я ценеше много.

Карл Мортенсен, министърът на войната, седеше до Малбинди и приключваше доклада си. В продължение на години щастливата звезда не го напускаше. Именно той беше най-големият привърженик на войната в Америка, точно неговите стратегии се следваха най-неотклонно. Тънката му руса коса беше дълга (не беше благоволил да я подстриже по военному) и все още говореше уверено за успех. И все пак вече си беше изгризал ноктите докрай, а другите членове на Съвета го гледаха твърдо с поглед на лешояди.

— Напомням на всички ви, че трябва да продължим да полагаме усилия — казваше той. — Моментът е съдбоносен. Бунтовниците са изтощени. От друга страна, ние едва сме показали възможностите си. Можем да поддържаме присъствието си там поне още една година.

В златния си стол господин Девъро прокара пръст по задника на едно херувимче и каза меко:

— След още една година няма да си в тази стая, Карл. — Той го погледна изпод подутите си клепачи и се усмихна. — Освен ако не си част от украсата.

Господин Колинс се изкиска, а госпожица Фарар се усмихна ледено. Мандрейк изгледа върха на химикалката си.

Господин Мортенсен бе пребледнял, но издържа погледа на министър-председателя.

— Няма да ни е необходима цяла година, естествено. Използвах думата само образно.

— Една година, шест месеца, шест седмици — все едно. — Госпожа Уитуел говореше ядосано. — Междувременно нашите врагове по света вземат надмощие. Навсякъде се говори за бунт! Империята кипи от вълнения.

Мортенсен се намръщи.

— Преувеличаваш.

Девъро въздъхна.

— Какъв е твоят доклад, Джесика?

Тя се поклони сковано.

— Благодаря ти, Рупърт. Само през изминалата нощ бяха извършени три отделни нападения над собствената ти земя! Моите хора унищожиха холандска ударна група край бреговете на Норфолк, докато джиновете на Колинс трябваше да отблъскват въздушно нападение над Саутхамптън. Предполагаме, че са били испански демони, нали така, Брус?

Господин Колинс кимна.

— Носеха жълто-оранжеви наметки, украсени с оръжията на Арагон. Изсипаха дъжд от Инферно над центъра на града.

— Междувременно друга шайка демони вилняха в Кент — продължи госпожа Уитуел. — Смятам, че господин Мандрейк се е справил с това — подсмръкна тя.

— Така е — рече любезно Джон Мандрейк. — Вражеските сили бяха унищожени, но нямаме улики откъде са.

— Жалко. — Тънките бели пръсти на Уитуел потропаха по масата. — Дори и при това положение проблемът е ясен: този феномен се наблюдава в цяла Европа, а основните ни сили не са ни под ръка, за да го смажем.

Господин Девъро кимна изморено.

— Така е, наистина. Някой друг освен мен иска ли нещо сладко? — Той се огледа. — Не? Тогава аз ще си взема.

Изкашля се. До стола му се появи висока, сива сянка и с призрачните си пръсти постави златен поднос пред него. Беше отрупан догоре с жълти пайове и сладкиши. Сянката изчезна. Девъро си избра глазирана поничка.

— Ах, превъзходна е. Джейн, моля те, запознай ни с гледната точка на полицията относно положението в страната.

Госпожица Фарар зае отпусната поза, която въпреки всичко доста добре демонстрираше фината й фигура.

— Честно казано, доста е тревожно. Не само че са налице тези атаки, с които е трудно да се справим, а и населението е неспокойно. Все повече и повече хора изглежда са устойчиви на магически нападения. Виждат отвъд илюзиите, наблюдават шпионите ни… Проведоха се стачки и демонстрации, вдъхновени от техния пример. Считам това за потенциално по-важно дори и от войната.

Министър-председателят избърза частичките захар от устата си.

— Джейн, Джейн, не бива да се плашим. Можем да се справим с обикновените хора своевременно. Неспокойни са заради войната. — Той погледна многозначително към Мортенсен.

Госпожица Фарар наклони глава. Един кичур коса падна красиво върху лицето й.

— Естествено, решението е ваше, сър.

Господин Девъро плесна с ръка по бедрото си.

— Със сигурност е така! И решавам, че сега ще направим кратка почивка. Кафе и сладкиши за всички!

Сянката се върна. Министрите приеха освежаващите напитки и храна с различна доза неохота. Мандрейк се наведе над чашата си и отново погледна Джейн Фарар. Наистина бяха съюзници в Съвета: останалите не им вярваха, Девъро ги покровителстваше, дълго време бяха на една страна. Но това не означаваше много. Подобни съюзи се разваляха за част от секундата. Винаги му беше трудно да разбере съчетанието на силната привлекателност с хладната твърдост на личността й. Намръщи се. Интересен беше фактът, че въпреки самоконтрола му, въпреки вярата му в достойнствата на магьосническото управление, когато погледнеше някой като Фарар отблизо, дълбоко в себе си се чувстваше несигурен, разколебан и много неспокоен. И все пак тя беше много красива.

Ако ставаше дума за това, разбира се, всички от Съвета го караха да се чувства неспокоен. Необходима му беше цялата му вътрешна твърдост, за да запази статуса си сред тях. Всеки един излъчваше амбиция, сила, ум и коварство. Никой никога не действаше против собствените си интереси. За да оцелее, той бе направил същото.

Е, може би това беше естественият ход на нещата. Никога ли не бе срещал някой, който наистина да действа различно? Неканено, в съзнанието му изплува лицето на Кити Джоунс. Абсурдно! Една предателка, агресивна, яростна и дива… Започна да рисува в тефтера си: лице с дълга, тъмна коса… Абсурдно! Както и да е, момичето бе мъртво. Задраска го набързо.

А още по-далеч в миналото — преди много, много време — се сещаше и за учителката си по рисуване.

Госпожица Лутиен. Странно, но вече не си спомняше ясно лицето й…

— Не ме ли чу, Джон?

Беше Девъро, който говореше почти в ухото му. Усети как малки парченца от захаросаната поничка бяха полепнали по бузата му.

— Обсъждаме позициите си в Европа. Поисках твоето мнение.

Мандрейк се поизправи.

— Съжалявам, сър. Ъъъ, агентите ми докладваха, че се шири недоволство чак до Италия. Имало е бунтове в Рим, доколкото знам. Но това не е в моята област.

Мършава, сурова и тънка като клечка, министърът на сигурността Джесика Уитуел заговори.

— Но е в моята. Италия, Франция, Испания и страните от крайбрежието на Северозападна Европа. Навсякъде е едно и също. Войските ни постоянно са недостатъчни. Какъв е резултатът ли? Разкол, бунтове, въстания. Цяла Европа е разбунена. Дори и последният бунтар под слънцето се готви да ни нападне. Преди да изтече месеца ще се сражаваме в дузина държави.

— Не му е сега времето за преувеличения, Джесика. — Очите на господин Мортенсен бяха твърди като стомана.

— Преувеличения ли? — Кокалестата й ръка се стовари върху масата и госпожа Уитуел се изправи. — Това ще е най-голямото въстание от 1914-та насам! А къде са силите ни? На хиляди километри! Казвам ви, че ще загубим Европа, ако не сме внимателни.

Сега и Мортенсен повиши глас и почти стана от стола.

— О, ти, вероятно, имаш разрешение на проблема, така ли?

— Разбира се, че имам. Изтегляме се от Америка и връщаме силите си у дома.

— Какво? — Мортенсен се обърна към министър-председателя с потъмняло от ярост лице. — Чуваш ли това, Рупърт? Това не е нищо друго освен злоупотреба с ранга! Това граничи с държавна измяна!

Около стиснатия юмрук на Джесика Уитуел изригна синьо-сиво сияние. Въздухът зажужа от надигналата се неземна сила. Внезапно гласът й беше станал спокоен.

— Ще бъдеш ли така добър да го повториш, Карл?

Военният министър остана скован, с пръсти вкопчени в облегалките на стола му от секвоя и стрелкащи се напред-назад очи. Накрая се отпусна назад в поза, изразяваща яростно самообладание. Сиянието около юмрука на госпожа Уитуел премигна и изгасна. Тя изчака още няколко секунди, после седна внимателно и победоносно.

Останалите министри или се усмихваха доволно, или се бяха намръщили — всеки според съюзничеството си. Господин Девъро си оглеждаше ноктите и изглеждаше леко отегчен. Джон Мандрейк се изправи. Несвързан нито с Мортенсен, нито с Уитуел, той почувства подтик да поеме инициативата, да рискува, да изостави бездействието.

— Сигурен съм, че никой от прекрасните ни министри не възнамеряваше нито да обижда, нито пък по детински да се чувства обиден — рече той. — Ясно е, че и двамата са прави: тревогата на Джесика е разумна, тъй като ситуацията в Европа става лоша; отказът на Карл да приеме поражението също е похвален. Не можем да оставим Америка в ръцете на престъпници. Бих искал да предложа решение на проблема.

— И то е? — Госпожа Уитуел не изглеждаше впечатлена.

— Изтеглянето на войските не е решение — продължи студено Мандрейк. — Това ще изпрати напълно погрешно послание към враговете ни по целия свят. Но трябва да приключим този конфликт. Демоните ни не са достатъчно, нито пък — ако господин Мортенсен ми позволи — обикновените войници. Необходимо ни е решително оръжие, което американците нямат. Нещо, с което не могат да се сражават. Елементарно. Да използваме Жезъла на Гладстон.

Бе очаквал потоп от шум в приветствие на предложението му. Не се опита да говори повече, вместо това седна със слаба усмивка. Джейн Фарар срещна погледа му и вдигна вежди учудено. Лицата на останалите изразяваха различни форми на възмущение.

— Невъзможно!

— Глупава фантасмагория!

— И дума не може да става!

Шумът утихна. Мандрейк се раздвижи.

— Извинете ме — каза той, — но не мога да разбера възраженията ви.

Карл Мортенсен направи презрителен жест.

— Жезълът не е изпробван, не е изпитан.

— Трудно се контролира — каза Хелън Малбинди.

Уитуел.

— Изключително опасно нещо — добави Джесика.

— Точно в това е смисълът — каза Мандрейк — С помощта на Жезъла Гладстон е покорил Европа. Съвсем лесно същото ще стане и с Бостън. Приятелите ни в Париж и Рим ще чуят за него и отново ще се скрият в миша дупка. Проблемът ще е разрешен. След като веднъж Жезълът прекоси океана, цялата работа ще трае не повече от седмица. Защо да го държим под ключ, след като е разрешение на всичките ни затруднения?

— Защото — рече един студен глас — нямам намерение да го използвам. А тук се слуша моята дума.

Мандрейк погледна към министър-председателя, който се бе завъртял в стола си и се беше изправил. Лицето на Девъро бе станало строго и сурово, слабохарактерността не си личеше толкова. Очите бяха тъмни и мътни.

— Предполагам, че тази сутрин си получил известие, Мандрейк — рече той. — Жезълът и други предмети бяха преместени в Залата на съкровищата в тази сграда. Заобиколени са от множество магически пазачи от високо ниво. Те няма да бъдат използвани. Разбра ли?

Мандрейк се колебаеше; замисли се дали да отстоява позицията си, но после си спомни съдбата на госпожа Харкнет.

— Разбира се, сър — започна той. — Но трябва да попитам защо…

— Трябва? Не трябва да правиш нищо! — Лицето му изведнъж се промени, разкриви се, очите станаха диви и втренчени. — Ще си знаеш мястото и няма да се опитваш да дестабилизираш този Съвет с безсмислените си теории. А сега мълчи и мисли преди да говориш отново! И внимавай, да не заподозра, че имаш свой собствен дневен ред. — Министър-председателят се извърна. — Мортенсен, донеси картите. Дай ни един сбит отчет за последните ни позиции. Разбрах, че сме притиснали бунтовниците в някаква блатиста местност…

— Това беше малко необмислено — прошепна Джейн Фарар час по-късно, докато вървеше по коридора с Мандрейк. — У когото е Жезъла, той притежава истинската власт. Девъро се страхува от това, което този човек ще направи с него.

Мандрейк кимна мрачно. Потиснатостта, която току-що бе преодолял, се беше завърнала много бързо.

— Знам. Но някой трябва да изложи ситуацията открито и ясно. Страната изпада в хаос. Няма да се изненадам, ако половината от Съвета не планират нещо.

— Концентрирай се върху заговора, за който знаем. Има ли вече нещо за Дженкинс?

— Още не. Но няма да чакаме дълго. Най-добрият ми джин работи по случая.

9

От времето на Древен Египет, когато приех формата на сребрист ястреб и проследих кушитските44 нападатели далеч навътре в пясъчните хълмове, винаги съм бил истински специалист в това да следя незабелязано. Да вземем за пример онези нападатели: те оставиха джинове под формата на чакали и скорпиони да пазят пустинята след тях. Но ястребът летеше високо горе под слънцето и лесно ги избегна. Открих базата на нападателите скрита сред синьо-зелените евкалипти на оазиса Карга и заведох армията на фараона до тях. И така измряха до последния човек.

Сега използвах подобни дискретни, но смъртоносни умения, въпреки че обстоятелствата, трябва да се каже, не бяха така бляскави. Наместо свирепа орда от нападатели в кожи от пума имахме мършав, рижав секретар; наместо притегателните гледки на Сахара имахме смрадлива уличка зад Уайтхол. Като изключим това, съответствието беше пълно. А, само дето този път не бях ястреб — едно злочесто врабче щеше да свърши повече работа в Лондон.

Стоях на един перваз и наблюдавах мърлявия прозорец насреща. Който и да притежаваше перваза, не обичаше много птиците: беше го осеял със смола против птици, метални шипове и парчета отровен хляб. Един типичен прием по британски. Изритах хляба на улицата, използвах малко Инферно, за да изпепеля смолата, огънах няколко шипа и натиках крехкото си малко тяло между тях. Вече бях толкова отслабнал, че това херкулесово усилие почти ме довърши. Със замаяна глава се настаних да наблюдавам набелязаната си жертва.

Гледката не представляваше особен интерес. През натрупаната нечистотия виждах Клайв Дженкинс седнал зад едно бюро. Беше слаб, изгърбен и доста дребен. Ако ставаше дума за директен двубой между него и врабчето, аз бих заложил парите си на птицата. Върху фигурата му некомфортно висеше скъп костюм, сякаш не искаше да се приближава прекалено до тялото му; ризата беше в смущаващ светломорав цвят. Имаше бледо лице, леко луничаво, с малки очи, които надничаха късогледо иззад дебелите очила. Косата му беше червеникава и зализана назад като някаква мазна кожа, напомняща за лисица насред дъжд. Малките кокалести ръце пишеха вяло на пишеща машина.

Мандрейк не бе сгрешил в оценката си за силите на Дженкинс. Веднага след като се настаних там, проверих седемте нива за сензорни мрежи, наблюдателни призми, проникващи очи, сенчести ловци, сфери, матрици, топлинни капани, пера, реагиращи на движение, духчета, елфи и други неща, които магьосникът можеше да е използвал за магическа защита. Нищо подобно. На бюрото му имаше чаша чай и толкова. Гледах внимателно за някакъв признак на свръхестествена комуникационна с Хопкинс или някой друг, но секретарят не продумваше и не правеше никакви излишни движения. Чат-чат, чат-чат — пръстите му натискаха клавишите; от време на време потъркваха носа му, наместваха очилата или почесваха върха на брадичката му. Така измина следобеда. Просто наблюдение.

При все че правех всичко възможно да се концентрирам върху настоящата си работа, все пак се улових, че от време на време мислите ми се отклоняваха, (а) защото беше адски скучно и (б) защото болката в същността ми правеше мозъка ми на чорба и ме разсейваше. Беше като да страдаш от хронично недоспиване: постоянно се отнасях и мислех за странични неща — Кити Джоунс; старият ми враг Факарл, точещ сатъра си; някъде много далеч, Птолемей — преди да се промени. И аз се сепвах и се връщах в настоящето, но Дженкинс всеки път си беше както и преди, така че това не ми пречеше.

Стана пет и половина, а с това настъпи и една почти неуловима промяна у Дженкинс. Сякаш във вените му затрептя един нов и невидим живот. Летаргията му изчезна. С бързи движения хвърли едно покривало върху пишещата машина, почисти бюрото си, насъбра няколко купчини документи и метна сакото върху ръката си. Излезе от офиса и се изгуби от погледа ми.

Врабчето протегна болящо крило, разтърси глава, за да се отърве от тъпата болка зад очите и отлетя. Понесох се надолу към страничната уличка, а после нагоре над оживлението по Уайтхол, където сред натовареното движение се бутаха автобуси, а през определени интервали бронирани камионетки на Нощната полиция стоварваха персонал сред тълпата. Войната бе причинила вълнения по улиците и властите не искаха да поемат рискове в центъра на столицата. От нишите под стрехите на близките сгради наблюдаваха дяволчета и фолиоти.

Кацнах на един орех в малкото дворче, което отделяше сградата на Министерството на вътрешни работи от пътя и зачаках. Под мен, край портата, стоеше полицай. В този момент вратата се отвори и се появи Дженкинс. Носеше дълго кожено палто, а в ръката си държеше намачкана шапка. При портата кимна на пазача, показа си пропуска и излезе. Зави на север към Уайтхол, сложи шапката наперено на една страна върху главата си и с внезапно оживени стъпки се гмурна в тълпата.

Не е лесно да следваш някого сред ужасната блъсканица, но когато си експерт в проследяването като мен, то ти идва отвътре. Тайната е да не се разсейваш. Не отделях поглед от върха на шапката на Дженкинс и пърхах високо горе, придържайки се малко назад, просто в случай че се огледаше. Нямаше голяма вероятност да разбере, че го следя, но нали ме познавате, правя нещата както трябва. Налага се доста да се постараете, за да хванете мен в грешка при проследяването45.

Есенното слънце над покривите се снижаваше зад дърветата на Хайд парк. В небето висеше красива червена мараня. Врабчето я гледаше с одобрение. Напомняше ми на вечер край пирамидите, когато джиновете прехвърчаха като лястовици над гробниците на кралете и…

Прозвуча клаксон на автобус. Врабчето се върна към действителността. „Внимавай — почти като сън наяве…“ И така: Дженкинс…

Ах.

Огледах се трескаво напред-назад. Къде беше онази отличаваща се шапка? Не се виждаше никъде. Може би я бе свалил… Не, не се виждаше никаква лисича прическа. Само мъже, жени и деца. Цялата сбирщина на човечеството. Но не и Дженкинс. Врабчето щракна с клюн раздразнено. Виновен беше Мандрейк. Ако ми бе дал няколко месеца почивка, съзнанието ми щеше да е ясно. Нямаше постоянно да се разсейвам. Беше като времето, когато…

„Концентрирай се“. Може би Дженкинс бе в някой автобус. Прелетях бързо покрай няколко от най-близките, но секретарят не беше в тях. Което означаваше, че или се беше дематериализирал, или бе влязъл в някоя сграда… Сега забелязах една кръчма, „Сирене чедър“, сбутана между две правителствени сгради, горе-долу на мястото, където бе изчезнал Дженкинс. И понеже доброволното дематериализиране при хората е рядко явление46, реших, че кръчмата е добър вариант.

Нямаше време за губене. Врабчето падна като камък на тротоара и се придвижи, незабелязано от човешката тълпа, до отворената врата. Докато влизах, стиснах зъби и се промених: врабчето стана на муха, голяма, синя, с космат задник. Пристъпът на болка от промяната направи полета ми нестабилен; изгубих представа за това къде се намирам, закриволичих за секунда из задимения въздух и кацнах, с меко плясване, в чашата с вино на една дама, която тъкмо я поднасяше към устните си.

Усещайки движение, тя погледна надолу и ме видя как плавах по гръб само на 2–3 сантиметра от носа й. Размахах един космат крак; тя изписка като песоглавец и захвърли чашата. Виното се плисна върху лицето на един мъж край бара. Той отстъпи шокирано назад и събори две други дами от столовете им. Викове, писъци, много размахани крайници. Всичко наоколо беше в безредие. Опиянена от виното, синята муха кацна на повърхността на бара, блъсна се, подхлъзна се, поизправи се и се скри зад една купичка с фъстъци.

Е, въпреки че не беше толкова дискретно колкото ми се бе искало, поне се създаде достатъчно хаос, за да огледам помещението набързо. Избърсах няколко от очните си фасети, с бърза крачка напуснах бара и тръгнах нагоре по близката колона. Огледах се от наблюдателната си точка високо горе.

Там, застанал в средата на стаята и разговаряйки оживено с други двама, се намираше Дженкинс.

Мухата прелетя малко по-наблизо в сенките като проверяваше нивата на защита. Никой от мъжете нямаше активни магически защити, въпреки че вонята на тамян, набила се в дрехите и кожите им, беше като на типичния работещ магьосник. Определено представляваха едно опърпано трио — подобно на Дженкинс, останалите също носеха костюми, които бяха прекалено големи и прекалено хубави за тях; обувките бяха островърхи, подплънките на раменете стърчаха нагоре. И тримата бяха около двайсетте или поне така ги прецених. Чираци, секретари: никой не излъчваше аурата на силата. Но говореха оживено; в мрака на кръчмата „Сирене чедър“ очите им проблясваха с фанатичен плам.

Кацнала на тавана, мухата изви глава, за да чуе разговора им. Не ставаше — крякането в бара заглушаваше звука им. Понесох се във въздуха и закръжах предпазливо надолу към тях, като проклинах липсата на стени наблизо. Говореше Дженкинс. Прелетях по-близо, достатъчно близо, че да помириша лака за коса на скалпа му и да видя порите на малкия му червен нос.

— … нещо е да се уверим, че сте готови за довечера. И двамата ли си избрахте?

— Бърк да. Аз не. — Говореше най-мършавият от тримата: сълзящи очи, хлътнали гърди — в сравнение с него Дженкинс изглеждаше като Атлас47. Третият мъж, Бърк, беше малко по-добре: кривокрак индивид с осеяни от пърхот рамене.

Дженкинс изсумтя.

— Ами захващай се тогава. Опитай с Трисмегистус или Портър — и при двамата има богат избор.

Мършавият изблея меланхолично.

— Проблемът не е в избора, Дженкинс. Просто… с колко силно нещо да се пробвам? Не бих искал да…

— Не те е страх, нали, Уидърс? — Усмивката на Дженкинс беше язвителна, враждебна. — Палмър се страхуваше и нали знаеш какво се случи с него. Не е късно да се намери някой друг.

— Не, не, не — Уидърс почувства прилив на увереност. — Ще съм готов. Ще съм готов. Когато искаш.

— Много ли сме? — Попита Бърк. Ако Уидърс блееше като овца, гласът на Бърк беше по-волски, като на размишляващ тъпанар.

— Не — рече Дженкинс. — Знаеш, че не сме. Общо сме само седем. По един за всеки стол.

Бърк нададе приглушен, хълцащ смях. Уидърс се изкикоти в по-висока тоналност. Идеята явно ги забавляваше.

Предпазливостта на Уидърс отново изплува на повърхността.

— И си сигурен, че дотогава сме в безопасност?

— Девъро се занимава с войната, Фарар и Мандрейк с бунтовете на обикновените хора. Стават прекалено много неща, така че едва ли някой ще обърне внимание на нас. — Очите на Дженкинс блестяха. — Кой, все пак, някога ни е обръщал внимание? — Той направи пауза и те се спогледаха. После нахлупи шапката обратно на главата си. — Добре, аз ще тръгвам. Трябва да посетя още няколко човека. Не забравяйте и дяволчетата.

— А колкото до експеримента — Бърк се бе навел по-близо — Уидърс има право. Ще трябва да видим доказателство, че е бил успешен преди да… разбираш нали?

Дженкинс се изсмя.

— Ще получите доказателство. Хопкинс лично ще ви покаже, че няма странични ефекти. Но ви предупреждавам, че е невероятно впечатляващо. Като начало…

Шляп. С този необикновен звук подслушването ми внезапно приключи. В един момент си бръмчах дискретно край ухото на Дженкинс, а в следващия един навит вестник се спусна като светкавица от небесата и ме цапна откъм гърба. Беше вероломно нападение48. Бях ударен във въздуха и съборен на пода със замаяна глава и шест подвити крака. Дженкинс и компания погледнаха надолу към мен с лека изненада. Нападателят ми, един мускулест барман, размаха вестника весело насреща им.

— Пипнах я — усмихна се той. — Бръмчеше точно до ухото ви, сър. Ужасно голяма, а изобщо не им е сезонът.

— Да — каза Дженкинс. — Нали? — Очите му се присвиха, без съмнение ме изучаваше през лещите си, но аз бях муха от първо до четвърто ниво, така че това не му разкри нищо. Внезапно се раздвижи и протегна крак да ме смачка. Може би малко по-пъргаво, отколкото една ранена муха би трябвало, аз отскочих и отлетях нестабилно към най-близкия прозорец.

Вече на улицата, продължих да наблюдавам вратата докато преглеждах нежната си същност. Жалка е гледката на джин, който ……….49 е бил повален от парче навит вестник, но това беше тъжната истина за нещата. Всичките тези превъплъщения, които ставаха повод да бъда бит, не ми се отразяваха никак добре. Мандрейк… Всичко беше дело на Мандрейк. Щеше да ми плати за това при първа възможност50.

Притеснявах се, че Дженкинс можеше да е заподозрял, че не съм обикновено насекомо и да е избягал, но, за мое облекчение, няколко минути по-късно той се появи на вратата и се насочи обратно към Уайтхол. Знаех, че маскировката като муха нямаше да му мине втори път, така че — пъшкайки от болка — отново станах врабче и продължих преследването.

Когато здрачът се спусна над града, магьосникът Дженкинс тръгна пеш по улиците на Централен Лондон. Имаше още три срещи. Първата беше в един хотел, недалече от площад Трафалгар. Този път не се опитах да вляза, а го гледах през прозореца как разговаря с една жена с тесни очи, облечена в старомодна рокля. После пресече Ковънт Гардън и отиде до Холборн, където влезе в един малък магазин за кафе. Отново счетох за разумно да спазвам дистанция, но виждах ясно мъжа, с когото говореше: човек на средна възраст със странно, рибешко лице. Устните му изглеждаха така, сякаш са му били дадени назаем от някоя риба треска. Както същността, така и паметта ми вече беше пълна с дупки; и все пак нещо в него ми беше леко познато… Не — отказах се. Не можех да се сетя.

Цялата тази работа беше странна. От това, което бях дочул, се готвеше някакъв заговор. Но тези хора изглеждаха странно неподходящи за опасни машинации. Никой от тях не беше силен или енергичен. Всъщност, беше вярно точно обратното. Ако човек подредеше всички магьосници в Лондон до стената на детската площадка и си избираше играчи за футбол, точно тези биха останали последни, заедно с дебелото хлапе и детето с гипса. Очевидно тяхната непригодност беше част от някаква схема, но за нищо на света не можех да разбера каква беше тя.

Накрая стигнахме до занемарено кафене в Кларкънуел и тук за пръв път забелязах лека промяна у Дженкинс. Досега беше безгрижен, рязък и небрежен в поведението си; сега, преди да влезе, той спря, сякаш за да се съвземе. Зализа назад косата си, намести вратовръзката и дори огледа пъпката на брадичката си с малко огледало, което носеше в джоба си. След това влезе в кафенето.

Това вече беше интересно. Вече нямаше да говори с равни нему или подчинени. Може би вътре го чакаше лично тайнственият господин Хопкинс. Трябваше да разбера.

Което означаваше, че трябваше да събера слабичката си врабешка енергия и отново да се променя.

Вратата на кафенето беше затворена, както и прозорците. Една малка дупка под вратата хвърляше процеп жълта светлина. С отчаяно стенание се промених и се превърнах в тънка струйка извиващ се дим, който се промъкна изморено през пукнатината.

Усетих топла миризма на кафе, цигари и пържен бекон. Върхът на дима надзърна под вратата, поизправи се и се огледа наляво и надясно. Всичко бе малко размазано — след трансформацията очите ми бяха замъглени повече отвсякога — но успях да различа как Дженкинс се настанява на една отдалечена маса. Там седеше една тъмна фигура.

Димът се плъзна през стаята, придържайки се плътно до пода, като се извиваше предпазливо около краката на столовете и обувките на клиентите. Хрумна ми една обезпокоителна мисъл; спрях под една маса и изпратих напред Импулс, за да проверя за вражеска магия51. Докато чаках, погледнах събеседника на Дженкинс, но той беше обърнат с гръб към мен и не можах да го разгледам.

Импулсът се върна — отровно оранжево, изпъстрено с червени ивици. Мрачно го изгледах как избледня. Значи тук имаше магия и тя не беше слаба.

Какво да правя? Ако страхливо напуснех кафенето, това нямаше да ми помогне да науча плановете на Дженкинс, което пък беше единственият начин да си осигуря освобождаване. Освен това, ако тъмната фигура беше Хопкинс, можех да го проследя, да се върна при Мандрейк и преди утрото да съм свободен. Като цяло — независимо от рисковете — трябваше да остана.

Все пак и стените на Прага не бяха построени без опасности и усилия52. С няколко тихи вълнички валмото дим се понесе между масите все по-близо и по-близо до мястото, където седеше Дженкинс. Под ръба на висящата пластмасова покривка на предпоследната маса събрах сили и внимателно надзърнах.

Сега вече виждах тъмната фигура по-ясно, въпреки че все още бе извърната от мен. Носеше тежък балтон както и широкопола шапка, която закриваше лицето.

Кожата на Дженкинс лъщеше от напрежение:

— … и Лайм пристигна от Франция тази сутрин — казваше той53. — Всички са готови. Очакват момента с нетърпение.

Прочисти гърлото си без нужда. Другият не говореше. От него се излъчваше позната магическа аура. Зарових из помътения си мозък. Къде я бях виждал?

Внезапно нещо над моята маса се раздвижи. Димът се отдръпна — всичко беше наред. Покрай мен мина сервитьор, понесъл две големи чаши кафе. Сложи ги с дрънчене пред Дженкинс и другия. Подсвирквайки си нещо неопределено той се отдалечи.

Наблюдавах съседната маса. Дженкинс отпи от кафето. Не говореше.

Една ръка се протегна за втората чаша — голяма ръка; горната й част беше белязана от мрежа от тънки и светли белези.

Гледах как ръката взима чашата и я вдига внимателно от масата. Главата се извърна леко, докато се навеждаше за да отпие; видях гъстите вежди, извития нос, четината на спретнатата черна брада. И тогава, прекалено късно, усетих с вълнение, че го разпознах.

Наемникът си пиеше кафето, а аз се свих в сенките.

10

Проблемът беше, че познавах този наемник. И двата пъти, когато се бяхме срещали, имахме различия във вижданията и бяхме дали най-доброто от себе си да ги разрешим по цивилизован начин. Но независимо дали го смазвах под някоя статуя, дали го взривявах с Детонация или (както при последната ни среща) просто го подпалвах и го запращах надолу по някой склон, той, изглежда, не получаваше дори и драскотина. От своя страна той бе стигнал дразнещо близо до това да ме убие с най-различни сребърни оръжия. И сега, точно когато бях най-слаб, ето го отново. Обърках се. Не ме беше страх от него, естествено. Мили боже, не. Нека кажем, че бях благоразумно нервен.

Както винаги той носеше чифт стари, кожени ботуши, надраскани и износени, които определено воняха на магия54. Вероятно точно те бяха въздействали на Импулса ми. Бързоходните ботуши, които могат да изминават огромни разстояния само за едно мигване на окото са истинска рядкост. Съчетани с изключителната устойчивост на този тип и квалификацията му на професионален убиец, те го правеха забележителен противник. Бях много доволен, че съм добре скрит зад покривката на масата.

Наемникът изпи кафето на един дъх55 и отново отпусна белязаната си ръка на масата.

— Значи всички са си избрали? — попита той. Беше старият, познат глас — спокоен, решителен и дълбок като морето.

Дженкинс кимна.

— Да, сър. Също и дяволчетата. Надявам се това да е достатъчно.

— Водачът ни ще осигури останалото.

Аха! Сега вече говорехме по същество! Водач! За Хопкинс ли ставаше дума или за някой друг? Главата ми бучеше от болка. Беше ми трудно да слушам. По-добре да се приближа. Димът се изви леко навън изпод масата.

Дженкинс отпи от кафето си.

— Има ли още нещо, което искате да направя, сър?

— Засега не. Аз ще организирам камионите.

— Ами веригите и въжетата?

— Ще се заема и с това. Имам… опит в тази насока.

Вериги! Въжета! Камиони! Какво получаваме като ги съберем? Не, аз също нямах ни най-малка представа. Но работата не изглеждаше чиста. От вълнение се извих още по-наблизо.

— Върви си вкъщи — каза наемникът. — Справи се добре. Ще докладвам на господин Хопкинс. Нещата набират скорост.

— А ако се наложи да се свържа с него? Все още ли е в „Амбасадор“?

— Засега да. Но това ще го правиш само в краен случай. Не бива да привличаме внимание.

Под близката маса облакът дим би прегръщал сам себе си от радост, ако същността му не беше толкова скована. „Амбасадор“ със сигурност беше хотел или нещо такова. Което значеше, че имах адреса на Хопкинс, точно както искаше Мандрейк. Почти си бях извоювал свободата! Както казах, може и да се чувствах малко зле, но не правя грешки когато става дума за проследяване.

Дженкинс изглеждаше леко замислен.

— Като говорим затова, сър… Току-що си спомних… ами, по-рано тази вечер имаше една кръжаща наблизо муха докато говорех с Бърк и Уидърс. Вероятно беше напълно безобидна, но…

Гласът на наемника приличаше на далечна гръмотевица.

— Така ли? И ти какво направи?

Дженкинс бутна малките си кръгли очила нагоре на носа си — разтревожен жест, който разбирах много добре. Наемникът беше с цяла глава по-висок от него и почти двойно по-широк в раменете. Можеше да скърши гръбнака на Дженкинс само с един удар.

— Наблюдавах внимателно след това — заекна той — но не видях нищо.

Разбира се. Димът под масата се ухили на себе си.

— Освен това накарах Тръклит, моето дяволче, да я проследи отдалеч и да ми докладва тук.

Ах. Това не беше много хубаво. Прибрах се извън полезрението и се заизвивах напред-назад, взирайки се между краката на столовете, като преглеждах всичките седем нива. В началото — нищо. И после, какво да видя — едно малко паяче, което пълзеше ли, пълзеше по пода. Оглеждаше под всяка маса, очите му търсеха трескаво насам-натам. Издигнах се нагоре да не ме вижда и увиснах в сенките. Зачаках.

Малкото паяче пълзеше ли, пълзеше към моята маса. Мина отдолу… забеляза ме на мига и се изправи на задните си крака, за да вдигне тревога. Димът се спусна надолу и обви паяка. Последва кратка борба и отчаяно писукане.

Сега облакът дим се раздвижи отново. Първо тръгна бавно, на тежки валма, като питон след обилно хранене, но скоро набра скорост56.

Погледнах назад. Конспираторите се разделяха; наемникът оставаше, Дженкинс вероятно чакаше появата на дяволчето57. Беше време да взема решение.

Мандрейк ми беше казал да открия Хопкинс и да разкрия заговора му и бях направил доста за изпълнението на първата част от задачата. Можех още на момента просто да се насоча обратно към господаря си, понеже, според правилата, бях направил достатъчно, за да оправдая освобождаването си. Но „правилата“, особено в моя случай, не бяха нещо, с което Мандрейк щеше да се съобрази. Беше ме разочаровал и преди. Затова беше по-добре да се подсигуря максимално; да го залея с толкова много информация, че да може само да ми благодари скромно и да ми посочи пентаграмата.

А и точно сега наемникът отиваше при Хопкинс.

Облакът дим се изви нагоре изпод масата като пружина. Наблюдавах пода до мен. Нищо… абсолютно нищо… Появиха се два ботуша от стара кафява кожа, надраскани и износени.

Когато минаха покрай мен, пружината се изпъна, аз подскочих и едновременно с това отново се промених.

Наемникът стигна до вратата с величествени стъпки. Палтото му шумолеше, по тялото му звънтяха оръжия. Един малък гущер с дълги нокти се беше лепнал за кожата на десния му ботуш.

Навън беше паднала нощта. Някъде далече бръмчаха коли. Минувачите бяха малко и редки. Наемникът пусна вратата да се хлопне след него, направи няколко крачки и спря. Гущерът заби ноктите си още по-дълбоко. Знаех какво предстои.

Магическо трептене, вибриране, което разтърси същността ми из основи. Ботушът, в който се бях вкопчил се издигна, премести се и се спусна обратно на земята — беше само една крачка, но навсякъде около мен улицата, нощта и светлините на кафенето се бяха слели в един течен поток. Още една крачка, после още една. Светлинният поток трептеше; смътно усетих сгради, хора и откъслечни шумове, но бях прекалено зает да се държа здраво в името на скъпия си живот, докато бързоходните ботуши се движеха, без да зачитат нормалното време и пространство. Сякаш отново бях на Другото място; щях доста да харесам возенето, ако не бях почувствал как малки частички от крайниците ми се отчупваха и падаха зад нас като изгаснали въглени от огън. Въпреки че бях постоплен от скорошното хранене, започваше да става трудно да се поддържам в жизнеспособна форма.

На третата стъпка ботушът спря. Внезапно замазаните светлини спряха и се превърнаха в ново обкръжение — друга част на Лондон, на няколко мили от кафенето. Изчаках очите ми да спрат да се въртят и хвърлих един замъглен поглед наоколо.

Намирахме се в един от парковете близо до площад Трафалгар. С напредването на вечерта обикновени хора от целия град се бяха довлекли тук, за да потънат в релаксация. За тази цел те бяха любезно подпомогнати от властите, които през последните месеци, откакто войната започна да се развива зле, осигуряваха ежедневни празненства от най-безвкусен тип, измислени да стимулират сетивата и да попречат на размишляването.

Далеч в центъра на парка блестеше големият Стъклен дворец, един чудесен безпорядък от куполи и минарета, всичките блещукащи от светлина. Направен от двайсет хиляди листа огънато стъкло, закрепено върху метална рамка, той беше построен през първата година на войната, а след това бе напълнен със снекбарове, въртележки, сцени за забавления и странни шоута. Беше популярен сред обикновените хора и не толкова много сред джиновете. Не ни харесваше всичкото това желязо.

Из парка, който беше осветен от висящи тук-там по дърветата цветни фенери с дяволчета в тях, бяха поставени и други павилиони. Увеселителни влакчета се извиваха, издигаха и падаха рязко надолу, въртележките подскачаха и се въртяха; при Замъка на султана, пред шайка пияни граждани, танцуваха знойни красавици58. По централната алея имаше отворени бъчви с вино и ейл и волове, които се печаха на шиш. Наемникът тръгна между тях с човешка крачка.

Подмина Кътчето на предателите, където в стъклена клетка над виещата тълпа се полюшваха няколко пленени бунтовници. Край тях, в друга призма, на първо ниво се виждаше отвратителен черен демон. Той ръмжеше и беснееше, размахвайки юмрук към обхванатото от страх множество. По-нататък беше издигната сцена. Името на творбата бе обявено на един плакат: Овладяването на колониалното предателство. Актьорите тичаха насам-натам и представяха официалната история за войната с помощта на гумени мечове и картонени демони. Накъдето и да погледнеше човек, усмихнати дами тикаха издания на Истински военни истории в протегнатите ръце. Имаше толкова много шум, пъстрота и объркване, че за никого не беше възможно да мисли трезво, да не говорим за формулиране на ясен аргумент против войната59.

Бях виждал всичко това много пъти по-рано. Концентрирах се отново върху наемника, който бе напуснал централната алея и крачеше през тъмните полянки към едно изкуствено езеро сред дърветата.

Това езеро едва ли беше нещо особено — без съмнение през деня там обитаваха скучни водни птици, а децата се плискаха с малките лодки под наем. През нощта обаче, то излъчваше някаква тиха тайнственост. Бреговете му се губеха в сенки и множество тръстикови туфи; над него се простираха мостове в ориенталски стил, които свързваха притихналите островчета. На едно от тях се издигаше китайска пагода. Пред пагодата имаше дървена веранда, простираща се над водата.

Наемникът забързано тръгна натам. Мина по моста и ботушите му затропаха по дъските. От другата страна, в мрака на верандата, забелязах чакаща фигура. Над главата му, на по-високите нива, кръжаха и наблюдаваха застрашителни форми.

Трябваше да бъда особено внимателен. Прикрепен за ботуша, много скоро щях да бъда забелязан дори и от най-малоумното дяволче. Но все пак можех да се приближа достатъчно, за да гледам и слушам. Под моста имаше гъста черна туфа тръстика. Идеално място за спотайване. Гущерът се пусна, подскочи и падна сред тръстиките. Секунди по-късно последва поредната болезнена трансформация и една малка зелена змия заплува между гниещите стъбла към острова.

Чух над себе си гласа на наемника — тих и почтителен.

— Господин Хопкинс.

Пролука в тръстиките. Змията се уви около един изгнил клон, който стърчеше над водата и се поизправи, взряна във верандата. Там стоеше наемникът, а с него и един мъж, слаб и прегърбен, който приятелски го потупа по рамото. Напрегнах изморените си очи. За част от секундата различих лицето му: приятно, без отличителни черти, напълно незапомнящо се. Защо тогава нещо в него предизвика дълбокото усещане, че го познавам и ме накара да потреперя?

Мъжете се отдалечиха от верандата и се скриха от погледа ми. Змията изруга набързо и продължи да си пробива път напред, като се извиваше с елегантни вълнообразни движения през тръстиките. Още малко по-нататък… само да мога да чуя гласа на Хопкинс, да получа някаква информация…

Десет туфи тръстика се раздвижиха; пет високи, сиви сенки се отделиха от купчините тръстика. Десет клечкообразни крака приклекнаха и подскочиха. Всичко стана без нито един звук: в един момент бях сам в езерото, а в следващия пет чапли се спуснаха върху мен като сиво-бели призраци, с тракащи клюнове-мечове и пламтящи червени очи. Пърхащите крила се размахваха над водата и ми отрязваха пътищата за бягство, ноктите се протегнаха към отчаяната змия, клюновете кълвяха. По-бърз от мисълта, аз се гмурнах под водата. Но чаплите бяха още по-бързи: един клюн сграбчи опашката ми, друг се вкопчи здраво в тялото ми, точно под главата. Чаплите размахаха крила и се издигнаха във въздуха, държейки ме от двете страни, а аз се гърчех като червей помежду им.

Огледах противниците си на седемте нива: и петимата бяха фолиоти. При нормални обстоятелства бих украсил града с перата им, но в настоящото ми състояние щеше да ми дойде в повече схватката дори и с един от тях. Почувствах как същността ми започва да се разкъсва.

Борих се, удрях и се извивах. Плюех отрова наляво и надясно. Изпълни ме гняв, който ми даде малко сила. Промених се, станах още по-малък — дребна и слузеста змиорка, която се изплъзна от захвата им и пада към примамливата вода.

Спусна се клюн.

Щрак! Навсякъде тъмнина.

Е, това вече беше адски смущаващо. След неотдавнашното ми отношение към дяволчето, сега и аз бях погълнат. Чуждата субстанция се заизвива около мен. Усещах как започва да разяжда моята собствена същност60.

Нямах избор. Събрах всичката си енергия и използвах Детонация.

Да, наистина беше шумна и мърлява работа, но имаше желания ефект. Надолу към земята се понесоха малки парченца от фолиота и аз също се носех с тях под формата на малка, черна перла.

Перлата падна във водата. Останалите четири чапли моментално се озоваха на мястото, гневните им очи блестяха, а клюновете им щракаха в трескаво търсене.

Оставих се да потъна бързо в мрака, дълбоко извън обсега им, там, където калта, тинята и гнилата плетеница от мъртви тръстики ме скриваха на всички нива.

Целият треперех; почти изгубих съзнание. Не, ако заспях, щяха да ме открият. Трябва да избягам, да се върна при господаря си. Трябваше да направя едно последно усилие и да се измъкна.

Гигантските крака крачеха из тъмнината около мен. Подобните на копия клюнове просъскваха, разрязвайки водата като куршуми. Сред водораслите тътнеше приглушеното ехо от псуването на чаплите. Една малка, наранена попова лъжичка се запровира бавно към брега, оставяйки петънца умираща същност да плават в дирята й. Стигайки до края на езерото, тя счупи всички рекорди по стареене и се превърна в грозна жаба с разкривени крака и увиснала уста. Жабата се втурна в тревата с цялата бързина, на която бе способна.

Бях на половината път до алеята, когато фолиотите ме видяха. Единият трябва да бе летял нависоко и явно бе видял куция ми напредък. С дрезгави крясъци те изскочиха от езерото и се втурнаха през тревата.

Единият се спусна към мен; жабата подскочи като обезумяла. Клюнът се заби в земята.

Сред тълпата на алеята жабата подскачаше насам-натам между краката на хората, провираше се под навесите, скачаше от глави върху рамене и от кошници върху колички, като през цялото време крякаше, гъргореше и се пулеше с изскочилите си очи. Мъжете викаха, жените пищяха, децата ахкаха удивено. След нея се носеха чаплите с проблясващи пера, размахани крила, заслепени от жажда за кръв. Разбиваха будки, преобръщаха винени бъчви, караха кучетата да бягат с вой в тъмното. Хората биваха отхвърлени настрани като кегли за боулинг; купища Истински военни истории се разлетяваха — някои падаха във виното, други в скарите за печене.

Бягащото земноводно изскочи на откритата сцена под ярките светлини от дяволчетата, запрати един актьор в ръцете на друг, накара трети да скочи с разперени ръце в тълпата. Пъхна се в някаква дупка на пода, следвана отблизо от една чапла. Миг по-късно жабата се появи от друга дупка, яхнала главата на картонен таласъм. Скочи върху плаката и се захвана за него с двата си ципести крака. Отдолу се изправи чапла, щракна с клюн и разкъса плаката на две — парчето плат падна, изви се като лиана и катапултира жабата на алеята. Тя падна до кристалната призма, където беше плененият демон.

В този момент вече губех представа къде бях и какво правех. Същността ми бързо се разпадаше: едва виждах; светът бе обгърнат от хаотични звуци. Подскачах без да мисля, като променях посоката при всеки скок, опитвайки се да избегна атаката, която знаех, че ще последва.

И действително, един от преследвачите ми изгуби търпение. Мисля, че беше използвал Конвулсия. Така или иначе бях отскочил настрана — не видях как удари призмата, не чух пропукването на кристала. Грешката не беше моя. Аз нямах нищо общо. Не видях как големият, черен демон направи изненадана гримаса и използва дългите си извити нокти, за да счупи клетката. Не чух злокобния трясък, когато стъклото поддаде, нито пък писъците и воя на хората, когато демонът скочи сред тях.

Не знаех нищо за това. Знаех единствено за безкрайния, тътнещ ритъм на преследването, чувствах единствено как същността ми се размеква и се превръща в течност с всеки отчаян скок. Вече умирах, но не можех да спра. След мен летеше една още по-бърза смърт.

11

Господарят на Кити вдигна поглед от канапето — един самотен остров сред море от разхвърляни листа, всичките надраскани със стегнатия му, сбит почерк. Дъвчеше края на химикалката, от което по устните му бяха останали малки, сини мастилени петънца. Той примигна леко изненадано.

— Не мислех, че ще се връщаш тази вечер, Лизи. Смятах, че трябва да ходиш на работа.

— Трябва, сър. Много скоро. Ами, сър…

— Кажи, успя ли да вземеш оригиналното копие на Странните потребности от Пек? Ами Анатомия на меланхолията? Исках четвърти том, нали помниш?

Лъжата на Кити бе добре отрепетирана.

— Сър, съжалявам, не взех нито една от тях. Библиотеката затвори по-рано днес. Отпред имаше безредици — граждански протест — и затвориха вратите от съображения за сигурност. Помолиха ме да напусна преди да успея да ви намеря книгите.

Господин Бътън възкликна раздразнено и захапа още по-силно химикалката си.

— Какво неудобство! Протест на гражданите, казваш? Какво ли ще последва? Подивели коне? Кравите ще откажат да бъдат доени? Тези нещастници трябва да си знаят мястото. — Той наблегна на изказването си като размаха химикалката си, после вдигна виновно очи. — Не исках да те обидя, Лизи.

— Не съм се обидила. Сър, кой е бил Птолемей?

Старият човек протегна изморено ръка зад главата си.

— Птолемей е Птолемей. Един наистина забележителен магьосник. — Той й хвърли жаловит поглед. — Имаш ли време да сложиш чайника на печката преди да тръгнеш, Лизи?

Кити продължи да упорства:

— Той египтянин ли е бил?

— Да, такъв е бил, въпреки че името е гръцко, естествено. Той е от македонски произход. Браво, Лизи. Много малко от протестиращите обикновени хора знаят това!

— Надявах се да прочета нещо от него, сър.

— Това ще ти се види трудно, понеже е писал на гръцки. Имам най-голямата му творба в колекцията си: Окото на Птолемей. Тя е задължителна за всички магьосници, тъй като ясно разкрива механизмите на изтегляне на демони от Другото място. Освен това стилът е безпристрастен. Останалите му писания са известни като Апокрифите. Струва ми се, че ти ми ги донесе от Хирнек при първото си идване тук… Те представляват една чудновата колекция, пълна със странни понятия. Относно чая…

— Ще сложа чайника — рече Кити. — Има ли нещо, което мога да прочета за Птолемей, сър, докато стане чая?

— Боже, ти наистина си имаш твоите малки, странни хрумвания. Да, в Именника трябва да има нещо за него. Несъмнено знаеш на кой рафт е.

Кити изчете текста набързо, докато чайникът пращеше и бълбукаше зад нея.

Господин Бътън се усмихна разсеяно, когато Кити донесе чая.

— Намери ли каквото искаше?

— Не знам точно, сър, но имам един въпрос. Често срещано явление ли е демоните да приемат формата на своите господари?

Магьосникът остави химикалката.

— Имаш предвид да им се подиграват или да ги объркват? Естествено! Това е стар номер, един от най-старите в учебниците и гарантирано сплашва неопитните. Нищо не е по-обезпокоително от това да се изправиш лице в лице със собствения си фантом, особено когато съществото го използва, за да прави провокативни изкривявания. Смятам, че Розенбауер от Мюнхен е бил толкова разстроен от точното представяне на множеството му превземки, че захвърлил брилянтина и с хлипане напуснал средата си, което довело до печални последици. Самият аз бях принуден да стана свидетел как собственото ми тяло се разлага до загнил труп, придружен от отвратителни звукови ефекти, докато се опитвах да го разпитам за принципите на критската архитектура. Прави ми чест, че след всичко това записките ми изобщо имаха някакъв смисъл. Това ли имаш предвид?

— Ами, всъщност… не, сър. — Кити си пое дълбоко дъх. — Исках да разбера дали някога някой джин е приемал външния вид на господаря си от… уважение или дори от привързаност. Защото така им е било добре. — Тя се намръщи; изречена на висок глас идеята звучеше доста нелепо.

Старият човек сбърчи нос.

— Мисля, че едва ли.

— Искам да кажа, след като магьосникът е починал.

— Скъпа моя Лизи! Вероятно, ако магьосникът е бил необикновено противен или деформиран, демонът би могъл да използва формата му, за да стряска другите. Вярвам, че Зарбустибал от Йемен наистина се е появявал известно време след кончината си. Но от уважение? Боже! Идеята предполага отношения между господар и роб, които биха били напълно безпрецедентни. Само един обикн… извинявай… само някой толкова неопитен като теб би си позволил такъв странен полет на въображението! Леле-мале… — Той се кискаше на себе си, докато протягаше ръка към подноса с чай.

Кити се бе насочила към вратата.

— Благодаря ви, сър, много ми помогнахте. Между другото — добави тя, — какво представлява Портата на Птолемей?

Насред канапето, сред безпорядъка от хартия, старият магьосник изпъшка.

— Какво ли? Смехотворна идея! Един мит, една фантазия, пълна фантасмагория! Запази си въпросите за по-стойностни теми. А сега трябва да работя. Не ми трябват дрънканиците на глупави помощници. Изчезвай! Портата на Птолемей, наистина… — Той трепна и раздразнено й махна да тръгва.

— Ама…

— Нямаш ли си работа, Лизи?

Четиридесет минути по-късно Кити слезе от един автобус на крайбрежната улица. Носеше дебело черно вълнено палто и съсредоточено дъвчеше сандвич. В джоба й бяха документите, удостоверяващи втората й фалшива самоличност — Клара Бел.

Небето потъмняваше, въпреки че няколкото ниски облака все още проблясваха в мръсножълто от отразените светлини на града. Оттатък дигата Темза лежеше далечна и безводна. Кити мина над една голяма, сива плитчина, където сред камъни и плавеи крачеха чапли. Въздухът беше студен; към морето духаше силен бриз.

При един завой на реката тротоарът внезапно се отклоняваше на деветдесет градуса встрани от Темза, и свършваше с голяма сграда със стръмни покриви и островърхи капандури. Тежки черни греди обрамчваха стените; осветените прозорци светеха на различни височини и хвърляха обилна светлина върху улицата и тъмните води на реката. Горният етаж стърчеше издаден над долния от всички страни, на места здрав, на места увиснал, сякаш щеше да падне. От един стълб над пътеката висеше избеляла зелена табела, толкова повредена от времето, че думите не се четяха. Това нямаше голямо значение, тъй като „Жабата“ беше прочута местна забележителност. Беше известен с бирата, говеждото и ежеседмичните си турнири по домино. Тук беше и работното място на Кити всяка вечер.

Тя се мушна под ниската арка и тръгна по катраненочерната странична алея през двора на кръчмата. С влизането си тя вдигна поглед. Под покрива се виждаше бледа червена светлина. Ако човек погледнеше право в нея, формата й беше замъглена и неясна, но ако погледнеше встрани, очертанията й се виждаха ясно — малка сфера, която наблюдаваше.

Кити пренебрегна шпионина. Прекоси двора до главната врата, която бе защитена от капризите на времето от стар, почернял навес и влезе в странноприемница „Жабата“.

Ярките светлини в общото помещение я накараха да примигне. Завесите бяха дръпнати пред прозорците, а огънят беше запален. По редиците чаши, наредени на бара, проблясваха светлини. Джордж Фокс, управителят, усърдно бършеше една от тях. Той кимна на Кити докато тя отиваше да си окачи чантата на закачалката.

— Закъсняваш, Клара. Закъсняваш.

Тя си погледна часовника.

— Има още двадесет минути преди да пристигнат, Джордж.

— Но не е достатъчно за това, което трябва да свършиш.

Кити метна шапката си на закачалката.

— Няма проблем. — Тя посочи с глава назад към вратата. — Откога е тук?

— От два часа. Най-обикновен. Просто се опитва да ни сплаши. Не чува. Няма да ни пречи.

— Добре. Хвърли ми една кърпа.

След петнайсет минути усилена работа общото помещение бе изчистено и подготвено, покривките на масите изпънати, чашите лъснати. Кити бе сложила десет халби на тезгяха над кранчето за бира, а Сам, барманът на „Жабата“, започна да ги пълни със светлокафява пенлива наливна бира. Кити разпредели и последните кутии за домино, избърса ръце в панталона си, взе престилка от една кука и зае мястото си зад бара. Джордж Фокс отвори главната врата и пусна клиентите вътре.

Както обикновено, репутацията на „Жабата“ осигуряваше постоянен приток на клиентела и тази вечер Кити забеляза няколко човека, които не бе виждала преди: висок джентълмен от армията; възрастна дама, която се усмихваше и се въртеше на стола си; млад рус мъж с брада и мустаци. Започна познатото тракане на доминото; атмосферата се изпълни с веселие. Приглаждайки престилката си, Кити бързаше между масите и вземаше поръчките за вечеря.

Измина час. Край лактите на играчите лежаха чиниите с останките от дебелите, горещи сандвичи с говеждо. След като приключиха с храненето, интересът към доминото бързо намаля. Плочките си стояха по местата на всяка маса, в случай че нахлуеше полиция, но сега играчите се бяха поизправили на местата си, внезапно застанали нащрек и трезви. Кити напълни няколко празни чаши, после се върна и застана зад тезгяха, а един мъж край камината бавно се изправи на крака.

Беше стар и слаб, прегърбен от годините. Цялата стая се успокои и притихна.

— Приятели — започна той, — от миналата седмица не се е случило нищо забележително, така че ще открия срещата ни съвсем накратко. Както винаги, бих искал да благодаря на нашия покровител, господин Фокс, за гостоприемството. Може би първо ще чуем от Мери новините за положението в Америка?

Той седна. От съседната маса стана една жена с изморено, слабо лице. Кити прецени, че едва ли е навършила четиридесет, а косата й вече бе изпъстрена със сиво.

— Късно миналата нощ пристигна търговски кораб — започна тя. — Последната му спирка е била в Бостън, във военната зона. Екипажът закуси в кафенето ни тази сутрин. Разказаха ни, че последната британска офанзива се е провалила. Бостън все още е в американски ръце. Нашата армия се е изтеглила към полетата в търсене на припаси и оттогава е под непрекъснати атаки. Загубите са големи.

Стаята се изпълни с приглушено мърморене. Възрастният джентълмен се изправи наполовина.

— Благодаря ти, Мери. Кой иска да се изкаже?

— Може ли? — Младият брадат мъж заговори. Беше набит, самоуверен; в него имаше твърдост. — Аз представлявам една нова организация, Съюзът на обикновените хора. Може би сте чували за него.

Последва всеобщо раздвижване, появи се чувство на тревога. Кити се намръщи иззад бара. Нещо в гласа на говорещия я притесняваше.

— Опитваме се да съберем подкрепа — продължи мъжът — за нови стачки и обществени демонстрации. Трябва да покажем на магьосниците как стоят нещата. Единственият начин да ги притиснем са съгласуваните действия. Говоря за масови протести.

— Може ли да кажа нещо?

Възрастната дама, облечена в безупречна тъмносиня рокля и тъмночервен шал, понечи да се изправи. Последваха дружески протести и тя остана седнала.

— Изплашена съм от това, което става в Лондон — каза тя. — Тези стачки, тези безредици… Това със сигурност не е решение. Какво ще постигнем така? Само ще подтикнем управляващите към още по-остри и репресивни мерки. Тауър ще ехти от воплите на честните хора.

Младият човек тупна по масата с дебелия си розов юмрук.

— Каква е алтернативата, мадам? Да си траем? Магьосниците няма да ни благодарят, ако го направим! Ще ни натикат още по-надолу в калта. Трябва да действаме незабавно! Помнете — не могат да затворят всички!

Последваха откъслечни ръкопляскания. Старата дама упорито поклати глава.

— Много грешите — рече. — Аргументите ви важат единствено, ако магьосниците могат да бъдат унищожени. А те не могат!

Заговори друг човек.

— Я се стегни, бабче. Това са пораженчески приказки.

Тя издаде напред брадичка.

— Е, и? Могат ли? Как?

— Те очевидно губят контрол, иначе лесно щяха да победят бунтовниците.

— Можем да получим помощ и от европейците — добави младият рус мъж. — Не го забравяйте. Чехите ще ни спонсорират. Както и французите.

Джордж Фокс кимна.

— Френските шпиони ми дадоха няколко магически предмета — каза той. — Просто в случай на неприятности. Никога досега не ми се е налагало да ги ползвам.

— Извинете ме — рече старата дама — но не обяснихте как всъщност няколко стачки ще свалят магьосниците. — Тя вдигна предизвикателно кокалестата си брадичка към компанията. — Е?

Няколко от мъжете издадоха звуци на неодобрение, но бяха прекалено заети да си пият питиетата, за да изрекат точен отговор.

Кити заговори иззад бара.

— Права сте, мадам, че ще е трудно да бъдат победени — каза тя тихичко, — но не е невъзможно. Революциите са успявали десетки пъти. Какво се е случило в Египет, в Рим или в Прага? Те са изглеждали непобедими за известно време и са паднали, когато хората са се вдигнали.

— Но, скъпа моя — каза старата дама — при всички тези случаи е имало вражески армии…

— При всеки един от тези случаи — продължи решително Кити — чужди водачи са се възползвали от вътрешните слабости на кралството. Хората вече са се бунтували. Не са имали силна магия или големи армии — били са обикновени хора, точно като нас.

Възрастната дама присви устни в безрадостна усмивка.

— Може би. Но колко от нас искат нашествие от чужденци? Управниците ни може и да не са съвършени, но поне са британци.

Младият мъж с брадата изсумтя.

— Да се върнем към настоящето. Тази вечер работниците от завода за стоманени изделия „Батърсий“ започват стачка — малко по-надолу по реката. Елате и се присъединете към нас! Вече няма да сме им пушечно месо!

— И къде ще се озоват вашите работници? — рече остро старата дама. — Някои в Тауър, някои на дъното на Темза. И други ще заемат местата им.

— Демоните няма да могат да правят каквото си искат — рече младият мъж. — Някои хора притежават устойчивост. Трябва да сте чували за това. Те могат да устояват на нападения, да виждат през магиите…

Докато той говореше, Кити изведнъж го позна. Видя под гъстите му мустаци, под мръсната брада: познаваше го съвсем добре. Ник Дрю, последният оцелял другар от Съпротивата. Ник Дрю, който бе избягал от Уестминстърското абатство в най-тежкия момент, изоставяйки приятелите си. Сега беше по-възрастен, по-як, но все още изпълнен със старото самохвалство. „Все още говориш за битка“, помисли си гневно тя. „Винаги си бил добър в говоренето“. Обзалагам се, че ще стоиш доста далеч, когато стачката тръгне на зле… Изведнъж я обзе страх; отстъпи назад извън полезрението му. Въпреки че беше безполезен, ако Ник я разпознаеше, прикритието й щеше да бъде провалено.

Групата бе заета с обсъждането на феномена устойчивост.

— Могат да виждат магията. Като бял ден — казваше една жена на средна възраст. — Така съм чувала.

Възрастната дама отново поклати глава.

— Слухове, жестоки слухове — каза тя тъжно. — Всичко това са дочути оттук-оттам клюки. Не бих се изненадала, ако самите магьосници са ги пуснали, за да ви подтикнат към безразсъдство. Кажете ми — продължи тя, — някой тук виждал ли е наистина тази устойчивост в действие?

В „Жабата“ настъпи тишина. Кити пристъпваше нетърпеливо от единия на другия си крак, копнееща да говори. Но Клара Бел не беше силна и борбена жена — бе решила това много отдавна. Освен това предпазливостта заради Ник я възпираше. Тя огледа помещението. Хората от компанията, които се срещаха тайно тук, като цяло бяха на средна възраст или по-стари. Те не бяха научили много за устойчивостта от първа ръка. С изключение на Ник Дрю, който притежаваше поне толкова устойчивост колкото Кити. Но той седеше спокойно и не казваше нищо.

Настроението в стаята се вкисна от аргумента. След няколко минути мрачно размишляване старият джентълмен бавно се изправи отново на крака.

— Приятели — започна той — нека не се отчайваме! Може би магьосниците са прекалено опасни, за да се борим с тях, но поне можем да се противопоставим на пропагандата им. Днес излезе нов брой на Истински военни истории. Отхвърляйте го! Кажете на приятелите си за лъжите в него!

В този момент заговори Джордж Фокс.

— Мисля, че си малко суров за това. — Той повиши глас, за да надвика общото недоверчиво мърморене. — Да. Свикнах да събирам колкото се може повече броеве на Истински военни истории.

— О, засрамете се, господин Фокс — рече старата дама с треперещ глас.

— Не, горд съм да го призная — продължи той. — И ако някои от вас посетят тоалетните по-късно, ще намерят предостатъчно доказателства за стойността на тези памфлети. Те попиват изключително добре. — Всички се разсмяха. Придържайки се с гръб към младия рус мъж, Кити пристъпи напред с каничката, за да напълни няколко чаши.

— Е, времето си върви — каза възрастният джентълмен — и ние трябва да се разделим. Но преди това, според традицията, ще положим обичайната си клетва. — Той седна.

Джордж Фокс се пресегна под бара и измъкна голяма чаша, стара и очукана, с две полегати плочки за домино на капака. Бе направена от чисто сребро. Взе една тъмна бутилка от рафта и, махайки капака, наля обилно портвайн в чашата. Кити взе чашата с две ръце и я занесе на стария джентълмен.

— Ще пием подред — каза той. — Дано доживеем да видим деня, когато отново ще бъде възстановен Парламентът на обикновените хора. Дано той подкрепя правата на всеки мъж и жена — да обсъжда, да разисква и да се разграничава от политиката на нашите управници, да ги държи отговорни за действията им. — Със съответното уважение той вдигна чашата и отпи преди да я подаде на съседа си отляво.

Този ритуал представляваше връхната точка на тези срещи в „Жабата“. След обсъжданията, които никога не стигаха до някакво заключение, той предлагаше утехата на нещо стабилно и познато. Сребърната чаша бавно обикаляше от човек на човек, от маса на маса. Всеки изчакваше пристигането й, и старите посетители, и новодошлите, с изключение на старата дама, която се приготвяше да си тръгва. Джордж излезе пред бара и заедно със Сам, бармана, започна да разчиства чашите от масите край вратата. Кити се движеше с чашата и я подаваше между масите при поискване. Държеше лицето си извърнато от Ник Дрю доколкото можеше.

— Трябва ли още портвайн, Клара? — извика Джордж. — Мери, ей там, отпи огромна глътка, видях я.

Кити взе чашата и погледна.

— Не. Има още много.

— Много добре. Скъпа госпожо, нали не ни напускате?

Старата жена се усмихна.

— Трябва да тръгвам, скъпи. При всички тези безредици по улиците, не искам да закъснявам.

— Да, разбира се. Клара, дай на тази дама чашата, за да може да отпие преди да си тръгне.

— Веднага, Джордж.

— О, това не е необходимо, скъпи. Другия път ще пия двойно. — Това породи смях и одобрителни възгласи. Един или двама мъже станаха, за да позволят на старата жена да се провре.

Кити я последва.

— Заповядайте, мадам, има още много.

— Не, не, наистина трябва да тръгвам, благодаря. Много е късно.

— Мадам, изпуснахте си шала.

— Не, не. Не мога да чакам. Извинете ме, моля…

— Внимавай, скъпа! Гледай къде вървиш…

— Извинете ме, извинете ме…

С каменно лице и очи тъмни и празни като празните дупки на маска, старата жена се движеше бързо през стаята, като постоянно обръщаше глава назад, за да погледне към Кити, която бързо напредваше след нея. Кити държеше сребърната чаша протегната — в началото почтително, сякаш даваше подарък. После изведнъж я размаха напред-назад като някакво острие. Близостта на среброто явно притесняваше старата дама и тя се отдръпна. Джордж постави внимателно купчината чаши на една странична маса и пъхна ръка в джоба си. Сам отвори един шкаф на стената и бръкна вътре. Хората от компанията останаха по местата си с изражения на нещо средно между забавление и несигурност.

— Вратата, Сам — каза Джордж Фокс.

Старата жена се втурна напред. Сам се обърна с лице към нея, преграждайки вратата; държеше къс, тъмен прът в ръка.

— Чакайте, лейди — рече умерено. — Правилата са си правила. Трябва да отпиете от чашата преди да тръгнете. Това си е един вид проверка. — Направи притеснен жест и я погледна печално. — Съжалявам.

Старата дама спря и сви рамене.

— Недей. — Вдигна ръка и от нея изригна синя светлина, която обви Сам в пукаща мрежа от яркосиня сила. Той подскочи, разтресе се, затанцува странно като марионетка, после падна димящ на пода. Някой в помещението изпищя.

Прозвуча свирка, пронизителна и неуместна. Старата жена се обърна, вдигнатата й ръка излъчваше пара.

— А сега, скъпа моя…

Кити метна сребърната чаша в лицето на възрастната жена.

Проблесна ярка зелена светлина, изсъска на изгорено. Старата дама изръмжа като куче и сграбчи лицето си с извити пръсти. Кити обърна глава:

— Джордж…!

От джоба си съдържателят извади малка кутийка, фина и продълговата. Подхвърли я към Кити, силно и бързо, над виковете, над надигащите се глави на най-близките мъже и жени. Тя я хвана с една ръка, извъртя се и понечи да я хвърли към гърчещата се фигура…

Старата дама свали пръсти от лицето си, което до голяма степен беше изчезнало. Между вчесаната бяла коса и перлената огърлица на гърлото й лъщеше безформена маса. Нямаше правилна форма, нямаше черти. Кити се стъписа, поколеба се. Безликата жена вдигна ръка и още един поток от ярка сапфирена светлина се изстреля от нея, удари Кити, обгръщайки я във водовъртеж от блещукаща енергия. Тя изстена. Зъбите тракаха вътре в черепа й. Всяка кост сякаш се тресеше независимо от останалите. Зашеметяващата светлина я заслепи. Усети как дрехите й изгарят върху тялото.

Атаката спря. Нишките синя енергия изчезнаха. От мястото, където висеше, на около метър височина, Кити тупна тежко на земята.

Старата дама изви пръсти, изгрухтя доволно и се огледа из помещението. На всички страни бягаха хора, преобръщаха маси, столовете се разлетяваха. Мъже и жени се блъскаха един в друг и врещяха от смъртен страх. Младият русокос мъж се беше скрил зад една бъчва. В другия край на залата мерна Джордж Фокс, който се промъкваше към един сандък до барплота.

Пореден изстрел полетя към него, но той се бе хвърлил настрани: част от тезгяха се раздроби на купчина стъкло и трески. Джордж Фокс се изтъркаля зад една маса и изчезна от поглед.

Пренебрегвайки риданията и суматохата около себе си, възрастната дама се обърна да си тръгне за пореден път. Намести си жилетката, бутна един случаен кичур сива коса от унищоженото си лице, прекрачи тялото на Сам и се протегна към вратата.

Втора свирка, пронизителна и неуместна, прозвуча над врявата. Старата дама замръзна с пръсти на дръжката на вратата. Наклони глава и се обърна.

Тогава Кити, чиито очи бяха леко премрежени, чиито дрехи бяха овъглени и разкъсани, а косата й цвърчеше навсякъде около нея като памучна грива, но която въпреки това се пребори да се изправи на крака, хвърли малката кутийка. С падането й в краката на старата дама Кити изрече една-единствена дума.

Изригна светлина, изсушаваща със силата си. Една колона от пламъци, два метра в диаметър, се издигна от пода до тавана. Беше с напълно гладки стени, повече наподобяваше стълб, отколкото нещо движещо се. Тя обгради старата дама от всички страни — виждаше се как е прикована в нея, като насекомо в кехлибар: сивата коса, перлената огърлица, синята рокля, всичко. Колоната се втвърди, изведнъж стана непрозрачна и старата жена остана скрита в нея.

Светлината избледня, колоната стана бледа и мътна. После изчезна оставяйки едно идеално, кръгло, обгорено петно на пода. Възрастната жена с разтопеното лице я нямаше.

Салонът на „Жабата“ бе потънал в тишина: хаос от преобърнати маси, разбити столове, дървени парчета, проснати тела и пръснати плочки за домино. Само Кити стоеше права, с отпуснати ръце, дишайки тежко, взряна в пространството пред вратата.

После, един по един, хората започнаха да изразяват шока и уплахата си: мърдаха, движеха се по пода, бавно се изправяха, започваха да пъшкат и бърборят. Кити остана мълчалива. Погледна към разрушения бар. В отдалечената му част изникна лицето на Джордж. Гледаше Кити безмълвно.

Тя повдигна вежди.

— Е?

— Нека си поемат въздух. После могат да си вървят. Сферата не бива да забележи нищо.

С бавни, сковани движения, Кити се покатери по най-близката купчина натрошено дърво и пристъпи покрай тялото на бармана. Бутвайки настрана един разреван джентълмен, който се тътреше към изхода, тя заключи вратата. Остана там в продължение на пет минути, докато изплашените клиенти се възстановят, после ги пусна навън един по един.

Последен си тръгна Никълъс Дрю, който се изправи иззад бъчвата си. Очите им се срещнаха. Той спря при вратата.

— Здравей, Кити — рече. — Все още енергична както винаги, доколкото виждам.

Изражението на Кити не се промени.

— Ник.

Младият мъж приглади назад косата си и започна да закопчава сакото си.

— Не се тревожи — каза той. — Ще забравя, че съм те виждал. Нов живот и всичко останало. — Огледа се из останките от стаята. — Освен ако не искаш да се присъединиш към Съюза на обикновените хора, естествено. Можем да използваме човек като теб. Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Щастлива съм и тук.

Той кимна.

— Добре. Ами тогава, сбогом. И… късмет.

— Сбогом, Ник. — Тя затвори вратата след него.

Джордж Фокс се бе привел над тялото на Сам. Бели като платно ужасени лица надничаха откъм кухнята. Кити облегна гръб на вратата и затвори очи. Само един демон — един шпионин — бе направил всичко това. В Лондон имаше стотици такива. В същото време идната седмица хората щяха да се върнат в „Жабата“, да разговарят, да обсъждат и да не предприемат нищо. Междувременно, всеки ден из цял Лондон за кратко се надигаха протестиращи гласове. После бързо и безмилостно бяха премахвани. Демонстрациите бяха безполезни. Говоренето беше безполезно. Трябваше да има друг начин.

Може би имаше. Беше време да изпълни плана си.

12

Нощта бе паднала над имението на министър-председателя в Ричмънд. На западните поляни бяха изградени множество високи колони. По върховете им горяха цветни огънчета от дяволчета и осветяваха гледката със странно сияние. Тук-там във весели одежди на жар-птици и саламандри се носеха прислужници и предлагаха освежаващи напитки и сандвичи. Откъм черната стена на дърветата отвъд езерото долиташе музика. Невидими музиканти свиреха сладка павана61. Звуците се носеха нежно над гласовете на гостите.

Великите хора на Империята се шляеха из градината, говореха си тихо и равнодушно, гледаха си часовниците. Носеха официални рокли и костюми. Чертите им бяха скрити зад пищни маски, изобразяващи животни, птици и демони. Тези партита бяха сред многото екстравагантности на господин Девъро и бяха станали доста чести през периода на войната.

Джон Мандрейк се бе облегнал на една колона и наблюдаваше минаващите гости. Маската му бе изработена от люспи лунен камък, хитро съединени така, че да наподобяват главата на гущер албинос. Без съмнение изкусно творение, чудесен предмет, но все пак не беше много удобен. Откри, че му е трудно да вижда и на два пъти стъпи в цветните лехи. Въздъхна. Все още нямаше вести от Бартимеус… Очакваше досега да е научил нещо.

Една малка групичка мина покрай него — паун, заобиколен от два любезни женски риса и умилкваща се горска нимфа. По корема на пауна и надутото перчене разпозна господин Колинс. Жените вероятно бяха нисши магьосници от неговия отдел, жадни за издигане. Мандрейк се намръщи. Колинс и останалите не бяха пропуснали да го разкритикуват, когато бе повдигнал въпроса с Жезъла пред Съвета. Бе прекарал останалата част от срещата в понасяне на десетки иронични намеци, както и ледените погледи на Девъро. Нямаше спор, предложението му бе необмислено, глупава грешка за един политик.

По дяволите политиката! Събранието го задушаваше — чувстваше се като муха, хваната в задушаваща мрежа. Целият му живот бе преминал в задоволяване исканията на Девъро, в отблъскване на съперниците му. Пълна загуба на време. Имаше необходимост от някой, който да стабилизира Империята преди да е станало твърде късно. Някой трябваше да се изправи срещу другите и да използва Жезъла.

Преди да напусне Уайтхол, Мандрейк бе слязъл в трезора под Залата на статуите. Не беше ходил там от години. Сега, когато застана в основата на стълбището, се изненада да види линия от червени плочки, вградени в пода на далечния край на залата. Един пълен чиновник скочи от бюрото си и се приближи.

Мандрейк му кимна.

— Искам да инспектирам трезора със съкровищата, ако е възможно.

— Разбира се, господин Мандрейк. Бихте ли ме последвали?

Прекосиха залата. При червените плочки чиновникът спря.

— Тук, сър, трябва да ви помоля да махнете всички магически предмети от себе си и да освободите всяко невидимо присъствие. Линията маркира граница. Нищо магическо не е позволено отвъд плочките, нито дори Талисман. Дори и най-малката следа от подобно нещо ще предизвика ужасни наказателни мерки.

Мандрейк огледа мрачния, гол коридор пред себе си.

— Наистина ли? И какви по-точно?

— Не ми е позволено да кажа, сър. Нямате нищо свръхестествено да декларирате? Тогава можем да продължим.

Влязоха в лабиринт от празни каменни коридори, по-древни и от сградата на Парламента над тях. Тук-там имаше дървени врати, тъмни отвори. Централният коридор се осветяваше от електрически крушки. Мандрейк се взря напрегнато, но не видя никакви следи от скрити капани. Чиновникът гледаше само право напред. Докато вървеше си тананикаше тихичко.

Най-накрая стигнаха до огромна стоманена врата. Чиновникът я посочи.

— Залата на съкровищата.

— Можем ли да влезем?

— Това не е препоръчително, сър. Има решетка за наблюдение, ако желаете.

Мандрейк пристъпи напред и дръпна малко резе в средата на вратата. Хвърли бърз поглед. Отвъд имаше ярко осветена стая със значителни размери. Далеч, в центъра, имаше пиедестал от розово-бял мрамор. На пиедестала, открити за погледа, бяха най-ценните съкровища на правителството — малка купчинка украшения, искрящи в десетки цветове. Очите на Мандрейк моментално различиха дългия дървен Жезъл, груб и без украса, с обикновена гравирана топка на върха. До него съзря къса златна огърлица с малък златен овал на нея; от центъра на този овал се разнасяше плътно, тъмно проблясване на нефрит.

Жезълът на Гладстон и Амулетът на Самарканд… Мандрейк почувства остра вътрешна болка на ограбен човек. Прегледа първите три нива: нямаше следи от магии, жици, мрежи или други пазачи. И все пак плочките около пиедестала имаха странен зелен цвят. Видът им определено беше нездравословен.

Той отстъпи от решетката.

— Как се охранява стаята, ако мога да знам?

— Чума, сър. Особено ненаситна. Би ви оглозгала до кокал за секунди, сър, ако решите да влезете необмислено.

Мандрейк изгледа пазача.

— Да. Много добре. Да вървим.

От къщата се понесе смях. Мандрейк се зазяпа в синия коктейл в чашата си. Ако посещението му в трезора бе доказало едно нещо, то беше, че Девъро възнамеряваше глупаво да се вкопчи във властта. Жезълът бе недостижим. Не че той възнамеряваше да… е, не знаеше какво възнамеряваше. Беше в кисело настроение. Партито и всичките натруфености му бяха напълно безразлични. Той вдигна чашата и погълна течността. Опита се да си спомни кога за последно е бил щастлив.

— Джон, дърт гущер такъв! Видях как се спотайваше до оная стена! — От поляната дойде нисък, закръглен джентълмен, великолепно облечен във вечерна тюркоазена премяна. Маската му изобразяваше кръвожадно, хилещо се дяволче. Под ръка го беше хванал висок, строен младеж, с маска на умиращ лебед. Младежът се кикотеше неконтролируемо.

— Джон, Джон — рече дяволчето, — забавляваш ли се или не? — Плесна Мандрейк игриво по рамото. Младежът се изкикоти.

— Здравей, Куентин — промърмори Мандрейк. — Добре ли си прекарваш?

— Почти толкова, колкото скъпият Рупърт. — Дяволчето посочи към къщата, където на светлината на един прозорец се открояваше лудуваща фигура с глава на бик. — Това наистина го разсейва, нали знаеш. Горкичкият.

Мандрейк намести маската си на гущер.

— А кой е този млад джентълмен?

— Това — рече дяволчето, притискайки главата на лебеда към себе си — е Боби Уотс, звездата на следващото ми ексцентрично произведение! Момче със зашеметяващ талант! Недей да забравяш, не забравяй — дяволчето изглеждаше малко нестабилно на краката си, — че премиерата на От Уопинг до Уестминстър вече почти дойде. Припомням на всички. Два дни, Мандрейк, два дни! Гаранция, че ще промени живота на всеки, който я гледа! Ей, Боби — той грубо отблъсна младежа от себе си. — Сега върви и ни донеси по още едно питие! Имам нещо да казвам на този мой люспест приятел.

Лебедовата глава се отдалечи, препъвайки се по тревата. Мандрейк го наблюдаваше мълчаливо.

— Така, Джон — дяволчето се приближи. — Пращам ти съобщения от дни. Смятам, че ме пренебрегваш. Искам да дойдеш да ме посетиш. Утре. Няма да забравиш, нали? Важно е.

Мандрейк сбърчи нос под маската си при миризмата на алкохол, която лъхаше от другия.

— Съжалявам, Куентин, Съветът просто продължи прекалено дълго. Не можах да се измъкна. Утре ще дойда.

— Добре, добре. Винаги си бил най-блестящият, Мандрейк. Продължавай в същия дух. Добър вечер, Шолто! Мисля, че те разпознавам зад маската! — Минаваше тромава фигура с неподходяща маска на малко агънце. Дяволчето се отдели от Мандрейк, мушна игриво новодошлия с пръст в корема и танцувайки се отдалечи. Гущерът и агнето се спогледаха. — Този Куентин Мейкпийс… — каза агнето с дълбок и прочувствен глас. — Не го харесвам. Той е безочлив и смятам, че е психически нестабилен.

— Определено е подпийнал — сподели мнението си Мандрейк. — И така, не съм те виждал от доста време, Шолто.

— Да, наистина. Бях в Азия. — Едрият мъж въздъхна и се облегна тежко на бастуна си. — Принуден съм вече сам да си търся стоките. Времената са тежки.

Мандрейк кимна. Богатствата на Шолто Пин така и не се възстановиха напълно след унищожението на великолепния му магазин по време на терора на голема. Въпреки че отново беше построил магазина си, финансите му бяха намалели. Това съвпадна с войната и проблемите в търговията. Все по-малко ценни предмети стигаха до Лондон и все по-малко магьосници искаха да ги купят. Както и много други през последните няколко години, Пин видимо се бе състарил. Масивното му телосложение сякаш се бе смалило: белият костюм висеше отпуснато на раменете му. Мандрейк изпита известно съжаление към него.

— Какво ново в Азия? — попита той. — Как е Империята там?

— Тези тъпи костюми — мога да се закълна, че са ми дали най-смешния от всичките. — Пин повдигна агнешката маска и попи потящото се лице с носната си кърпа. — Империята, Мандрейк, е в трудно положение. В Индия се говори за бунт. Магьосниците от планините на север усърдно призовават демони за атаката или поне така се говори. Гарнизоните ни в Делхи са помолили японските ни съюзници за помощ при отбраната на града. Представи си само! Страхувам се за нас, наистина. — Старият човек си сложи отново маската. — Как изглеждам, Мандрейк? Като весело агънце, нали?

Мандрейк се изхили под маската си.

— Виждал съм и по-свежи.

— Така си и мислех. Е, ако ще се правя на идиот, поне ще го правя на пълен стомах. — Ей, момиче! — Той вдигна бастуна си в иронично приветствие и се отдалечи по посока на сервиращата прислужница. Мандрейк продължи да гледа след него, а временното му добро настроение се изпари светкавично в студения нощен въздух. Той погледна нагоре към чистото нощно небе.

Преди много време седеше в една градина с молив в ръка. Захвърли чашата си зад една колона и се отправи към къщата.

В приемната на имението, малко встрани от най-близката група гуляйджии, Мандрейк видя Джейн Фарар. Маската й — райска птица с нежни оранжево-розови пера — дрънчеше на китката й. Намъкваше се във връхната си дреха, подадена й от един невъзмутим прислужник. При приближаването на Мандрейк той се отдалечи.

— Тръгваш си толкова скоро?

— Да. Изморена съм. И ако Куентин Мейкпийс още веднъж ме сгащи да ми говори за онази негова проклета пиеса, ще го набия. — Тя се нацупи сладко.

Мандрейк се приближи.

— Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш. Аз също почти приключих тук. — Той свали маската си с небрежно движение.

Тя се усмихна.

— Имам трима джина и пет фолиота, които да ме придружават, в случай че се нуждая от тях. Какво повече можеш да ми предложиш ти?

Меланхоличното откъсване, което се натрупваше у Мандрейк цяла вечер, сега изведнъж се възпламени и се превърна в безразсъдство. Не му пукаше за изводите и последствията. Близостта на Джейн Фарар го окуражаваше. Той леко докосна ръката й.

— Нека вземем моята кола на връщане към Лондон. Ще отговоря на въпроса ти, докато пътуваме.

Тя се изсмя.

— Това е дълго пътуване, господин Мандрейк.

— Може би имам много отговори.

Джейн Фарар го хвана под ръка. Заедно те прекосиха залата. Няколко чифта очи ги изгледаха, докато вървяха.

Вестибюлът на имението беше празен, с изключение на двамата мъже прислужници, които стояха в готовност до вратата. Под стената, украсена с глави на елени и избелели кожи, откраднати преди много време от чуждестранни къщи, пукаше огън. Големият стъклопис на противоположната стена изобразяваше сградите на Централен Лондон: абатството, Уестминстърския дворец, основните правителствени сгради край Темза. Улиците бяха изпълнени с благоговеещи тълпи; в средата на двора на двореца се открояваше сияещата фигура на министър-председателя с вдигнати за благословия ръце. Стъклото проблясваше тъпо под светлините на вестибюла. Отзад се издигаше тъмната стена на нощта.

Под прозореца със стъклописа имаше ниска зелена кушетка, отрупана с копринени възглавнички.

Мандрейк спря.

— Тук е топло. Изчакай да намеря шофьора си.

Джейн Фарар не се пусна от него, а погледна към кушетката.

— Или пък можем и двамата да останем тук за малко…

— Така е.

Той се обърна с лице към нея, тялото му трептеше. Тя потръпна леко.

— И ти ли го почувства? — попита тя.

— Да — каза той меко, — но не говори.

Тя го отблъсна.

— Това бяха сензорните ни мрежи, глупако. Нещо ги е задействало.

— А, да…

Стояха неподвижни и слушаха как дървото пращи в огъня, долавяха шума на приглушено празнуване откъм градината отвъд коридора. Отдалече, над всичко останало, се понесе висок, писклив вой.

— Това е алармата на възела на Девъро — каза Мандрейк. — Нещо отвън е проникнало в градините.

Тя се намръщи.

— Демоните му ще го прихванат.

— Звучи сякаш нападат нарушителя… — Отнякъде зад стъклописа ехтяха странни викове от нечовешки гърла, чуваха се силни шумове, подобни на гръмотевици, отразяващи се в далечни планини. Двамата магьосници стояха неподвижно. Чуха слаби викове в градината.

Звуците станаха по-силни. Покрай тях прибяга мъж с черни очила и вечерно сако, мърморейки заклинание, докато тичаше. В свитата му ръка пламтяха тъмни, оранжеви плазми. С другата си ръка дръпна входната врата и изчезна навън.

Мандрейк понечи да го последва.

— Трябва да отидем и да видим…

— Чакай, Джон! — Очите на Джейн Фарар бяха приковани горе, към прозореца. — Идва насам…

Той погледна застинал нагоре, към стъклените плочки, които внезапно се осветиха в слаби, разноцветни сияния от светлината зад тях. Шумовете се увеличиха още повече. Сякаш някакъв ураган се спускаше върху тях — пищене, виещи изблици на лудост и жестокост. Шумът ставаше все по-силен и по-силен. Свиха се назад. Чуваха се експлозии и отвратителни викове. Още една светкавица и за момент видяха очертан силуета на огромна, чудовищна фигура, цялата в пипала, криле и остри хищнически нокти, която се хвърли към прозореца.

Мандрейк ахна. Фарар изпищя. Паднаха назад, блъскайки се един в друг.

Проблясък и черната форма изпълни прозореца. Удари се в стъклото…

Дзън! Една малка плочка в средата на прозореца, тази, която изобразяваше министър-председателя, се пръсна на хиляди парчета. През нея мина нещо малко, проблясващо в яркозелено под светлините на вестибюла и описа дъга във въздуха. Падна на плочките пред тях с мек, тъжен звук, отскочи леко веднъж и застина.

Двамата магьосници стояха и гледаха безмълвно. Една безжизнена жаба.

Отвън пред прозореца продължаваха да се чуват шумове, но вече по-слаби, отдалечаващи се с всяка секунда. Една-две светкавици осветиха прозореца за момент, после нощта отново стана непрогледна.

Мандрейк се наведе към сбръчканата жаба. Краката й бяха извити и разкрачени, устата полуотворена, очите здраво затворени. По плочките около нея се разливаше странна, безцветна течност. С разтуптяно сърце той извади увеличителното си стъкло: на всичките три нива жабата изглеждаше по абсолютно еднакъв начин. И все пак…

— Какво е това противно създание? — бледото лице на Джейн Фарар бе изкривено от отвращение. — Ще призова джин да го огледа на по-високите нива, после можем да се отървем…

Мандрейк вдигна ръка.

— Чакай. — Той се наведе още по-близо и се обърна към жабата: — Бартимеус?

Госпожица Фарар се намръщи.

— Искаш да кажеш, че това нещо е…?

— Не знам. Мълчи. — Проговори отново, този път по-високо и по-близо до бедната, отпусната глава. — Бартимеус, това ти ли си? Аз съм… — спря и навлажни устни — твоят господар.

Един от жабешките крака потрепна. Мандрейк клекна и вдигна очи развълнувано към събеседничката си.

— Все още е жив! Видя ли…?

Устните на госпожица Фарар бяха стиснати в строга линия. Тя стоеше малко встрани, сякаш леко се разграничаваше от сцената. В края на вестибюла се появиха един-двама ококорени лакеи. Тя ги отпрати с ядосано махване.

— Няма да е жив дълго. Виж изтичащата същност. Ти ли го повика тук?

Мандрейк не й отговори. Разтревожено огледа тялото на пода.

— Да, да, дадох му заповед със свободен път назад. Трябваше да се върне когато има информация за Хопкинс. — После пробва отново. — Бартимеус!

В гласа на Фарар се появи внезапен интерес.

— Наистина ли? А от звуците, които чухме, изглеждаше сякаш го преследваха. Интересно! Джон, имаме много малко време за разпит. Залата с пентаграмите на Девъро трябва да е някъде наблизо. Ще бъде рисковано, но ако използваме достатъчно сила преди съществото да изгуби цялата си същност, можем…

— Тишина! Събужда се!

Задната част на главата на жабата бе размазана. Кракът не бе мръднал повече. И все пак един от клепачите бе трепнал; съвсем бавно той се отвори. Едно изпъкнало око гледаше замъглено и разфокусирано.

— Бартимеус…

Слаб глас, сякаш от много далече:

— Кой пита?

— Мандрейк.

— О. Мислех, че… си заслужава да се събудя за минутка. — Главата се отпусна, клепачът се затвори.

Госпожица Фарар пристъпи по-близо и срита жабата по крака с островърхата си обувка.

— Изпълни мисията си! — каза тя. — Кажи ни за Хопкинс!

Окото на жабата се отвори леко. Извъртя се болезнено и за момент се фокусира върху госпожица Фарар. Слабият глас прозвуча отново:

— Това твоето момиче ли е? Кажи ми, че не е. О, Боже.

Очите се затвориха и въпреки молбите на Мандрейк и командите на Фарар, повече не се отвориха. Мандрейк се отпусна назад на петите си и объркано прокара ръка през косата си.

Фарар положи нетърпеливо ръка на рамото му.

— Съвземи се, Джон. Това е просто демон. Виж разлятата му същност! Ако не предприемем мерки веднага, ще загубим информацията!

Тогава той се изправи и я изгледа уморено.

— Мислиш, че можем да го събудим ли?

— Да, с правилните техники. Може би с Блещукащата спирала или Цедката за същност. Но бих казала, че имаме по-малко от пет минути. То вече не може да поддържа формата си.

— Тези техники ще го унищожат.

— Да. Но ще имаме информацията. Хайде, Джон. Ти ще го направиш!

Тя щракна с пръсти към един прислужник в края на малката група гости, които наблюдаваха.

— Ела тук! Донеси ни лопата или нещо подобно — трябва бързо да остържем този боклук.

— Не… има и друг начин. — Мандрейк говореше тихо, прекалено тихо, за да го чуе госпожица Фарар. Докато тя даваше заповеди на мъжете около нея, той клекна още веднъж до жабата и тихо изрече дълго и сложно заклинание. Крайниците на жабата потрепнаха; от тялото й се процеди бледа сива мъгла, която се изви около обувките на Мандрейк и се изпари.

Госпожица Фарар се обърна точно навреме, за да види как Мандрейк се изправяше. Жабата я нямаше.

Няколко секунди тя го гледа слисано.

— Какво направи?

— Освободих слугата си. — Очите му гледаха встрани. Пръстите на едната му ръка си играеха с яката.

— Но… информацията! Хопкинс! — Беше наистина объркана.

— Ще я получа от слугата ми след два дни. През това време същността му ще се е възстановила достатъчно на Другото място, за да бъде в състояние да говори с мен.

— Два дни! — Госпожица Фарар изписка леко ядосано. — Тогава може да е прекалено късно! Нямаме представа какво Хопкинс…

— Той беше ценен прислужник — рече Мандрейк. Погледна я, а очите му бяха мрачни и далечни, въпреки че лицето му се бе изчервило при думите й. — Няма да е прекалено късно. Ще говоря с него, когато същността му се излекува.

Очите на госпожица Фарар проблясваха мрачно. Тя пристъпи по-близо и Мандрейк улови внезапен полъх на нарове с малко лимон.

— Мислех си — каза тя, — че цениш моето внимание по-високо, отколкото разляната слуз на един гаснещ демон. Имаше важна информация, която трябваше да вземем… и ти го освободи!

— Само временно. — Мандрейк бе махнал с ръка и бе изрекъл задъхано някаква дума: обгради ги Балон на тишината, заглушаващ думите им за тълпата, която сега се блъскаше на входа на залата откъм градината. Всички още носеха маските си: той зърна искрящите, разнообразни цветове, странните, екзотични форми, празните процепи за очите. Той и Фарар бяха единствените магьосници без маски — това го караше да се чувства незащитен и гол. Освен това знаеше, че няма истински отговор на нейния гняв, защото действията му бяха изненадали дори самия него. Това от своя страна го ядоса.

— Моля те, контролирай се — каза той студено. — Върша с робите си каквото аз реша.

Госпожица Фарар се изсмя късо и диво.

— Наистина е така. Твоите роби… или може би имаш предвид своите малки приятели?

— О, я стига…

— Достатъчно! — Тя се извърна от него. — От доста време хората търсят слабото ти място, господин Мандрейк — каза през рамо, — и аз, без да искам, го открих. Удивително! Никога не бих се досетила, че си такъв сантиментален глупак. — Палтото й се уви около нея, с високомерни стъпки мина през мембраната на Балона и без повече да погледне назад, тя излезе от залата.

Мандрейк я гледаше как си отива. Пое си дълбоко дъх. После, с една-единствена дума, развали Балона на тишината и бе залят от океан от шум и суета, над който витаеше възбудата от интригантството.