Портата на Птолемей

Убийците се спуснаха в двореца в полунощ — четири тъмни сенки, плъзгащи се покрай стената. Паднаха отвисоко на твърдата земя. Чу се шум като от ромолене на дъждовни капки. Останаха клекнали за три секунди, приведени и неподвижни, като душеха наоколо. После започнаха да се прокрадват през тъмните градини, между вечнозелените храсти и финиковите палми, към жилището, където момчето си почиваше. Един гепард на верига се раздвижи в съня си; далеч в пустинята се чуваше плачевния вой на чакали.

Вървяха на пръсти, без да оставят следи по високата, мокра трева. Наметалата им се ветрееха зад тях, накъсвайки сенките им на неуловими парченца. Какво можеше да се види ли? Нищо, освен поклащани от вятъра листа. Какво се чуваше ли? Нищо, освен въздишките на вятъра сред палмовите листа. Нищо не се виждаше или чуваше. Един джин-крокодил, който стоеше на пост край свещения басейн, изобщо не ги усети, въпреки че минаха на една люспа разстояние от опашката му. За хора не беше никак лошо.

Жегата от през деня бе само спомен; сега беше хладно. Над двореца светеше студената кръгла луна, обливайки в сребристо покривите и дворовете1.

Далеч зад стената огромният град шумеше в нощта: колелета тракаха по черните пътища, далечен смях се носеше от квартала на удоволствията край кея, приливът се разбиваше в камъните. По прозорците светеха лампи, в огнищата грееха въглени, а от върха на кулата до пристанищната порта гореше огромният стражеви огън и изпращаше съобщението си навътре в морето. Отражението му танцуваше по вълните като някаква дяволска светлина.

Стражите на постовете играеха хазартни игри. В залите с колони прислужниците спяха на легла от рогозки. Портите на двореца бяха залостени с три греди, всяка една по-дебела от човек. Ничии очи не бяха обърнати към западните градини, откъдето идваше смъртта, скрита като скорпион, на четири чифта безшумни крака.

Прозорецът на момчето се намираше на първия етаж на двореца. Под стената се свиха четири черни сенки. Водачът им даде сигнал. Една по една, те се притиснаха към зидарията; една по една, те започнаха да се катерят, увиснали на върха на пръстите си и на ноктите на големите пръсти на краката2. Така те се бяха катерили по мраморни колони и водопади от лед от Масилия3 до Хадхрамаут4; тези груби каменни блокове за тях бяха лесна работа. Вървяха нагоре като прилепи по стената на пещера. Луната проблясваше по някакви лъскави неща, стиснати между зъбите им.

Първият убиец стигна до перваза на прозореца: скочи като тигър на него и надникна в залата.

Стаята бе обляна от лунна светлина; сламеникът беше осветен сякаш бе ден. Момчето лежеше заспало, неподвижно, като някой, който вече е мъртъв. Тъмната му коса падаше свободно върху възглавниците, бялото му като на агне гърло се открояваше върху коприната.

Убиецът взе камата от зъбите си. С тиха решителност огледа стаята, преценявайки размерите и възможността за клопки. Беше голяма, сенчеста и без никаква показност. Три колони подпираха тавана. В далечния край имаше врата от тиково дърво, залостена отвътре. До едната стена стоеше отворен сандък, наполовина пълен с дрехи. Видя трон, върху който беше метнато старо наметало, сандали, лежащи на пода, легенче от оникс, пълно с вода. Във въздуха се носеше лекият аромат на парфюм. Убиецът, за когото такива миризми бяха упадъчни и порочни, сбърчи нос5.

Очите му се присвиха; обърна камата и я хвана с палеца и показалеца си за лъскавия блестящ връх. Тя леко потрепна. Сега преценяваше разстоянието — все още не беше пропускал целта, от Картаген6 до Колхида7. Всеки хвърлен от него нож бе стигнал до съответното гърло.

Китката трепна; при полета сребърната дъга на ножа преряза въздуха на две. Падна с мек звук, заби се до дръжката във възглавницата, на два сантиметра от врата на детето.

Убиецът застина неуверено, все още клекнал на перваза. На обратната страна на ръцете му имаше кръстосани белези, които го означаваха като един от опитните в мрачната академия. Опитният никога не пропускаше мишената си. Хвърлянето беше точно, прецизно насочено… и все пак бе пропуснал. Дали жертвата не бе помръднала в съдбоносния момент? Невъзможно — момчето спеше дълбоко. Той извади втора кама8. Още едно внимателно прицелване (убиецът усещаше братята си зад и под себе си на стената: чувстваше мрачната тежест на нетърпението им). Трепване на китката, светкавична дъга…

С мек звук втората кама се заби във възглавницата на два сантиметра от другата страна на врата на принца. Както спеше, може би сънуваше, ъглите на устата му потрепнаха в призрачна усмивка.

Убиецът се намръщи зад черната мрежа на шала, който покриваше лицето. От туниката си извади платнена лента, стегнато сплетена на въже. От седем години, когато Отшелникът му беше заповядал първото убийство, гаротата никога не го бе подвеждала, ръцете му никога не бяха му изневерявали9. Тих като леопард, той се плъзна от перваза и се прокрадна по осветения от луната под.

Момчето промърмори нещо в леглото си. Размърда се под чаршафа. Убиецът застина неподвижно като черна статуя в средата на стаята.

Отзад двама от другарите му се промъкнаха на перваза. Чакаха, наблюдаваха.

Момчето въздъхна леко и отново притихна. Лежеше по гръб сред възглавниците си, а от двете му страни се подаваха дръжки на ками.

Изминаха седем секунди. Убиецът отново се раздвижи. Той се промъкна зад възглавниците и уви краищата на връвта около ръцете си. Сега беше точно над детето. Наведе се бързо и постави връвта върху гърлото му…

Очите на момчето се отвориха. Протегна се, сграбчи лявата китка на убиеца и без усилие го засили с главата напред към най-близката стена, прекършвайки врата му като тръстиково стъбло. Измъкна се от копринения чаршаф и с един скок застана с лице към прозореца.

Горе на перваза, с очертани на фона на лунната светлина силуети, двама от убийците изсъскаха като каменни змии. Смъртта на другаря им представляваше оскърбление за колективната им гордост. Единият измъкна от наметалото си тръбичка от кост; от една дупка между зъбите си изсмука малко топче с тънка обвивка, пълно с отрова. Сложи тръбичката на устните си и духна. Топчето се стрелна през стаята, насочено към сърцето на детето.

Момчето подскочи; топчето се разби в една от колоните, опръсквайки я с течност. Из въздуха се понесе облаче от зелени изпарения.

Двамата убийци скочиха в стаята — единият на една страна, другият на друга. Сега те стискаха ятагани в ръцете си и описваха с тях сложни движения над главите си, а тъмните им очи оглеждаха стаята.

Момчето беше изчезнало. Стаята бе тиха. Зелената отрова разяждаше със съскане колоната.

Нито веднъж за седем години, от Антиохия10 до Пергам11, убийците не бяха изпускали жертвата си12. Ръцете им спряха да се движат; забавиха крачка, заслушаха се напрегнато, опипвайки въздуха за следи от страх.

Иззад една колона в средата на стаята се чу леко шумолене, сякаш мишка потрепваше в сламеното си легло. Убийците се спогледаха; придвижиха се на пръсти напред, с вдигнати ятагани. Единият тръгна наляво, покрай сгърченото тяло на другаря си. Другият тръгна надясно, покрай златния стол, покрит с кралското наметало. Движеха се като призраци по краищата на стаята, описвайки кръг от двете страни на колоната.

Плахо движение зад колоната — в сянката се криеше фигурата на момче. И двамата убийци го видяха; и двамата вдигнаха ятаганите си и се втурнаха отляво и отдясно. И двамата нападнаха светкавично като богомолка.

Последва двоен вик, гъргорещ и дрезгав. Иззад колоната изскочи търкаляща се бъркотия от ръце и крака: двамата убийци, стиснати в здрава прегръдка, всеки нанизан на острието на другия. Паднаха напред на осветеното от луната място в средата на стаята, потръпнаха леко и замряха.

Тишина. Первазът на прозореца беше празен, не се виждаше нищо друго освен луната. Пред яркия кръгъл диск премина облак и скри телата на пода. Сигналният огън на пристанищната кула хвърляше лека червенина в небето. Всичко бе застинало. Облакът се понесе към открито море, светлината се върна. Момчето пристъпи иззад колоната, босите му крака не издаваха никакъв шум. Тялото му бе сковано и нащрек, сякаш усещаше напрежение в стаята. Приближи прозореца с предпазливи стъпки. Бавно, бавно, все по-близо и по-близо… видя покритите от мрака градини, дърветата, стражевите кули. Загледа се в перваза, в начина, по който лунната светлина улавяше контурите му. Още по-близо… сега вече ръцете му се отпуснаха върху камъка. Наведе се напред и погледна надолу към двора в основата на стената. Тънката му бяла шия се проточи навън…

Нищо. Дворът беше празен. Стената отдолу беше отвесна и гладка, камъните се открояваха на лунната светлина. Момчето се заслуша в тишината. Почука с пръсти по перваза, сви рамене и се обърна навътре.

Тогава четвъртият убиец, залепнал като тънък черен паяк на камъните над прозореца, скочи зад него. Краката му издадоха звук като от падащи върху сняг пера. Момчето го чу и се обърна. Ножът проблесна, последва удар, отбит от отчаяна ръка — острието иззвънтя върху камъка. Железни пръсти сграбчиха момчето за гушата; краката му бяха подкосени и то падна тежко на пода. Убиецът се отпусна с цялата си тежест върху него. Ръцете на момчето бяха хванати здраво. Не можеше да мърда.

Ножът се спусна към него. Този път уцели мишената си.

Ето, всичко приключи както трябваше. Прикляквайки над тялото, убиецът най-после си пое дъх — за пръв път, откакто колегите му бяха срещнали своя край. Седна на мускулестия си задник, остави ножа и пусна китката на момчето да падне свободно. Склони глава в традиционния жест на уважение към жертвата.

Тогава момчето протегна ръка и измъкна ножа от средата на гръдния си кош. Убиецът примигна смаяно.

— Не е сребро, разбираш ли — каза момчето. — Допусна грешка — вдигна ръка.

В стаята избухна експлозия. От прозореца се посипаха зелени искри.

Момчето стана на крака и захвърли ножа върху сламеника. Намести поличката си и издуха няколко прашинки от ръцете си. После се покашля високо.

Чу се леко стържене. Златният стол в другия край на стаята се раздвижи. Наметалото се надигна и се отмести встрани. Измежду краката на трона се измъкна друго момче, еднакво с първото, въпреки че беше зачервено и разчорлено от многото часове криене.

Застана до телата на убийците, дишайки тежко. После се взря в тавана. Горе имаше тъмен силует на мъж. Гледката беше потресаваща.

Момчето сведе поглед към невъзмутимия си двойник, който го гледаше през обляната от лунна светлина стая. Птолемей изимитира позата на човек, който отдава военни почести, отмахна тъмната коса от очите си и се поклони.

— Благодаря ти, Рекит — каза той.

1

Времената се менят.

Някога, много отдавна, аз бях неповторим. Можех да се завъртя във въздуха върху някой облак и да предизвикам прашни бури с преминаването си. Можех да прорязвам планини, да издигам замъци върху стъклени колони, да повалям гори само с дъха си. Дълбаех храмове в недрата на земята и водех армии срещу легионите на мъртвите по такъв начин, че арфистите в десетки земи свиреха песни в моя памет, а хроникьорите на десетки векове описваха подвизите ми. Да! Аз бях Бартимеус — бърз като гепард, силен като бик, смъртоносен като разгневена кобра!

Но това беше някога.

А сега… е, точно сега лежах на един път, посред нощ, притиснат по гръб и тежестта върху мен ме притискаше все по-силно към земята. Защо ли? Защото върху мен имаше преобърната сграда. Тежеше ужасно. Напрягах мускули, сухожилията ми изпъкваха, но колкото и да се опитвах, не можех да се освободя.

По принцип няма нищо срамно в това да се бориш, когато върху теб падне сграда. Имал съм такива проблеми и преди; това си е част от длъжностната ми характеристика13. Но това помага, ако въпросното здание е бляскаво и огромно. А в този случай страховитата конструкция, която бе изтръгната от основите си и запратена върху мен от голяма височина, не беше нито голяма, нито великолепна. Не беше стената на някой храм, нито пък гранитен обелиск. Не беше мраморният покрив на някой императорски дворец.

Не. Обектът, който ме приковаваше безпомощно към земята, като пеперуда върху подложката на някой колекционер, беше от двайсети век и имаше строго специфично предназначение.

О, добре де, това беше една обществена тоалетна. Доста голяма наистина, но все едно. Бях доволен, че не се случи да мине нито един арфист или хроникьор.

За свое успокоение трябва да кажа, че въпросната тоалетна имаше бетонни стени и много масивен железен покрив, чиято противна аура допринасяше за омаломощаването на вече слабите ми крайници. И без съмнение вътре имаше най-различни тръби и казанчета, както и невероятно тежки кранчета, които още повече увеличаваха общото тегло. Но все пак беше доста жалко шоу един джин с моето положение да бъде смачкан от подобно нещо. Всъщност голямото унижение ме тревожеше повече от смазващата тежест.

Навсякъде около мен водата от спуканите и натрошени тръби се отцеждаше тъжно в канавките. Само главата ми се подаваше свободно през една от бетонните стени; тялото ми бе напълно заклещено14.

Дотук с отрицателните страни. Хубавото беше, че не можех да се включва отново в битката, която се водеше по цялата дължина на тази уличка в предградията.

Това си беше една мрачна битка, особено на първо ниво. Не се виждаше почти нищо. Светлините на всички къщи бяха изгасени, уличните лампи бяха вързани на фльонги; пътят беше тъмен като в миша дупка, просто една чернилка. Отгоре студено блестяха няколко звезди. Веднъж или дваж, като далечни подводни експлозии, се появиха и избледняха неясни синьо-зелени светлини.

Нещата бяха по-напечени на второ ниво, където се виждаше как две съпернически ята птици се въртяха и се спускаха едни срещу други, блъскайки се диво с крила, клюнове, нокти и опашки. Подобно грубо поведение би било достойно за порицание при чайки или други долнопробни птици; фактът, че това бяха орли правеше нещата още по-шокиращи.

На по-висшите нива птичите маскировки бяха напълно изоставени и се виждаше истинската същност на биещите се джинове15. От тази гледна точка нощното небе беше залято от стрелкащи се форми, изкривени силуети и зловещи действия.

Честната игра бе напълно пренебрегната. Видях как едно коляно с шип се вряза с хрущене в корема на противника и го запрати с въртене да се възстановява зад един комин. Срам и позор! Ако аз бях там горе, нямаше да направя така16.

Да, ама не бях там горе. Бяха ме извадили от играта.

Вижте, ако го беше направил някой африт или марид, може би щях да го преживея. Ама не беше. Всъщност моят победител не беше нищо повече от един женски джин от трето ниво, от онзи вид, който обикновено бих навил като цигара в джоба си и бих изпушил след вечеря. Все още я виждах от мястото, където лежах. Нейната пъргава женска грация беше доста подронена от свинската й глава и дългото градинско гребло, което стискаше в свинските си крака. Ето я — стоеше върху една пощенска кутия и налагаше наляво-надясно толкова енергично, че правителствените сили, към които аз уж принадлежах, се оттеглиха и я оставиха на мира. Голям чешит, явно беше натрупала опит в Япония, ако можеше да се съди по кимоното й. Истината е, че бях подведен от селската й външност и се бях приближил без да вдигна Щитовете си. Преди да се усетя, последва пронизително грухтене, неясно движение и — бам! — беше ме приковала към пътя, прекалено изморен да се освободя.

Малко по малко обаче, моите другари започваха да надвиват. Ето го Кормокодран — беше отскубнал една улична лампа и я въртеше като клонка. Там пък търчеше Ходж и изстрелваше поток от отровни стрелички. Врагът намаляваше и започваше да приема все по-катастрофална маскировка. Видях как няколко големи насекоми бягаха с бръмчене, една или две оси кръжаха истерично наоколо, два плъха се насочиха към хълмовете. Само женското прасе инатливо поддържаше първоначалния си външен вид. Колегите ми се спуснаха напред. Един бръмбар започна да пада спираловидно в облак дим; една оса беше взривена от двойна детонация. Врагът побягна; дори прасето осъзна, че играта свърши. Тя скочи грациозно на една веранда, направи салто към покрива и изчезна. Джиновете победители се впуснаха в яростно преследване.

Улицата беше тиха. Покрай ушите ми се процеждаше вода. От глава до пети бях една огромна болка. Въздъхнах прочувствено.

— Леле-мале — изхили се сподавено един глас. — Девойка в беда.

Трябваше да спомена, че за разлика от всички кентаври и великани около мен, през онази нощ аз бях приел човешки вид. Случи се така, че бях момиче: стройно, с дълга тъмна коса и непреклонно изражение. Естествено, не наподобявах някой точно определен човек.

Говорещият се появи иззад края на общественото заведение и спря да си подостри нокътя на едно стърчащо парче от тръба. Маскировката му не беше изящна; както винаги, бе издокаран като едноок гигант с огромни мускули и дълга руса коса, сплетена по един сложен, момичешки начин. Носеше безформена синьо-зелена работна дреха, която би изглеждала отвратително дори в някое средновековно рибарско селце.

— Една бедна, сладка девойка, прекалено крехка, за да се освободи. — Циклопът огледа внимателно един от ноктите си. Решавайки, че е малко по-дълъг, той го отхапа рязко с малките си остри зъби и го изпили на неравната стена на тоалетната.

— Нещо против да ми помогнеш? — поинтересувах се аз.

Циклопът се огледа напред-назад по празния път.

— По-добре внимавай, скъпа — рече той, облягайки се небрежно на сградата, така че натискът надолу се увеличи. — Има опасни типове по улиците тази вечер. Джинове и фолиоти… и палави дяволчета, които могат да ти сторят зло.

— Млъквай, Аскобол — изръмжах. — Много добре знаеш, че съм аз.

Единственото око на циклопа примигна както подобава под слоя спирала за мигли.

— Бартимеус? — Рече той учудено. — Възможно ли е…? Естествено, великият Бартимеус не би могъл така лесно да бъде хванат в капан! Ти трябва да си някое дяволче или моулър, който най-нахално имитира гласа му и… А, не — грешката е моя! Наистина си ти. — Той повдигна вежди, преструвайки се на шокиран. — Невероятно! Самата мисъл, че благородният Бартимеус е стигнал дотук! Господарят ще бъде извънредно разочарован.

Повиках на помощ и последните остатъци от достойнството си.

— Всички господари са временни — отвърнах. — Всички унижения — също. Изчаквам своето време.

— Естествено, естествено — Аскобол размаха маймунските си ръце и направи малък пирует. — Добре казано, Бартимеус! Не позволяваш на падението си да те потисне. Без значение, че славните ти дни са отминали и че сега си ненужен като Блуждаещо пламъче17! Нищо, че утре сигурно задачата ти ще е да изпрахосмучеш спалнята на господаря, докато кръжиш във въздуха. Ти си пример за нас!

Усмихнах се, оголвайки белите си зъби.

— Аскобол — казах, — не съм се провалил аз, а моите противници. Бил съм се с Факарл от Спарта, с Тлалок от Тулан18, с умния Чуй от Калахари. Нашите конфликти разцепваха земята и дълбаеха реки. Аз оцелях. Кой е врагът ми сега? Един хилав циклоп в поличка. Когато се измъкна оттук, не мисля, че този нов конфликт ще продължи дълго.

Циклопът ме изгледа като ужилен.

— Такива ужасни заплахи! Трябва да се засрамиш. На една и съща страна сме, нали? Без съмнение имаш основателни причини да кръшкаш от битката под тази тоалетна. Тъй като съм учтив, няма да разпитвам повече, но мога да кажа, че ти липсва обичайната вежливост.

— Продължителната двугодишна служба я унищожи напълно — казах аз. — Сега съм раздразнителен и измъчен, с един постоянен сърбеж в същността ми, който не мога да начеша. А това ме прави опасен, както ще научиш съвсем скоро. А сега, за последен път, Аскобол: махни това от мен.

Е, последваха още няколко уфкания, пуфкания и цупене, но позирането ми постигна резултат. С едно-единствено свиване на косматите си рамене, циклопът повдигна тоалетната и я махна от мен, запращайки я с трясък на отсрещния тротоар. Едно леко смачкано момиче се изправи несигурно на крака.

— Най-после — рекох. — Нарочно изчака, за да се насладиш на момента.

Циклопът измъкна една отломка от дрехата си.

— Съжалявам — каза той, — но бях прекалено зает да спечеля битката и не можах да ти помогна по-рано. Нали всичко е наред. Нашият господар ще е доволен — поне от моите усилия. — Той ми хвърли кос поглед.

Сега, когато бях във вертикално положение, вече нямах намерение да се разправям повече. Огледах щетите по къщите наоколо. Не беше прекалено зле. Няколко натрошени покрива, разбити прозорци… Размерът на схватката бе успешно ограничен.

— Френската група ли? — попитах.

Циклопът сви рамене, което си беше истински подвиг, при положение че нямаше врат.

— Може би. А може би чехите или пък испанците. Кой може да каже? В наши дни всички ни нападат. Е, времето ме притиска, трябва да нагледам преследването. Оставям те да се погрижиш за раните и болките си, Бартимеус. Защо не пробваш ментов чай или компрес с лайка, като всички останали старци? Адийо!

Циклопът вдигна краищата на робата си и с един тромав скок се изстреля във въздуха. На гърба му се появиха криле и той отлетя с огромен размах. Притежаваше грацията на шкаф за документи, но поне имаше достатъчно енергия да лети. Аз я нямах. Не и преди да си поема дъх.

Тъмнокосото момиче пропълзя до един натрошен комин в близката градина. С пъшкане и предпазливи движения като на инвалид, тя седна тежко и постави глава в дланите си. Затвори очи.

Само кратка почивка. Пет минути бяха достатъчни.

Времето минаваше, зората дойде. Студените звезди избледняха на небето.

2

Според навика, който бе добил през последните месеци, великият магьосник Джон Мандрейк закуси в кабинета си, седнал на люлеещия се стол до прозореца. Тежките завеси бяха небрежно дръпнати назад; небето навън бе оловносиво, а плътната мъгла се промъкваше между дърветата на площада.

Малката кръгла масичка пред него беше от гравиран ливански кедър. Когато се загрееше от слънцето, тя излъчваше приятен аромат, но точно тази сутрин дървото беше тъмно и студено. Мандрейк наля кафе в чашата си, махна сребърния капак от чинията и се зае с поръсените с къри яйца с бекон. Върху една стойка, зад препечените филийки и сладкото от цариградско грозде, имаше сгънат вестник и плик с кървавочервен печат. С лявата си ръка вдигна чашата и отпи глътка кафе; с дясната отсечено разтвори вестника на масата. Погледна първа страница, изсумтя презрително и се протегна за плика. От един щифт на стойката висеше нож за писма от слонова кост. Пускайки вилицата си, с едно леко движение Мандрейк проряза плика и измъкна сгънат пергамент. Прочете го внимателно и веждите му се свиха намръщено. После го сгъна, натика го обратно в плика и с въздишка се върна към закуската си.

На вратата се почука; с уста, наполовина пълна с бекон, Мандрейк смотолеви заповед. Вратата се отвори безшумно и през нея неуверено пристъпи млада, слаба жена с куфарче в ръка.

Тя спря.

— Извинете, сър — започна тя. — Подранила ли съм?

— Никак, Пайпър, никак. — Той й махна да влезе и посочи един стол от другата страна на масата. — Яла ли си?

— Да, сър. — Тя седна. Носеше тъмносиня пола и сако върху снежнобяла риза. Правата й кестенява коса беше опъната и прихваната отзад на главата. Отпусна куфарчето в скута си.

Мандрейк бодна с вилицата от яйцето с къри.

— Извини ме, че ям — каза той. — Бях на крак до три часа снощи, за да реагирам на последните безредици. Този път в Кент.

Госпожица Пайпър кимна.

— Чух за това, сър. Имаше брифинг в министерството. Успяхте ли да ги овладеете?

— Да, поне така показва кълбото. Изпратих там няколко демона. Е, скоро ще видим. Какво имаш за мен днес?

Тя отвори куфарчето и извади няколко листа хартия. — Един куп предложения от младшите министри, сър, засягащи пропагандните кампании в далечните райони. Иска се одобрението ви. Също и няколко нови идеи за плакати…

— Да видим. — Той отпи глътка кафе и протегна ръка. — Нещо друго?

— Протоколът от последната среща на Съвета…

— Ще го прочета по-късно. Първо плакатите. — Той огледа най-горния лист. — „Запишете се да служите на страната си и опознайте света“… Това пък какво трябва да означава? Звучи повече като покана за почивка, отколкото като набиране на войници. Прекалено меко… Продължавай, Пайпър — все още те слушам.

— Получихме последните доклади от предната линия в Америка, сър. Подредила съм ги малко. Сигурно ще можем да направим новина от обсадата на Бостън.

— Ако наблегнем на героичния опит, а не на унизителния провал, вярвам, че… — Балансирайки хартиите на коляно, той намаза малко сладко от цариградско грозде върху една препечена филийка. — Е, ще се опитам да напиша нещо по-късно… А, ето, този е добре — „Защитете родната си страна и се прочуйте“… Добре. Фермерче, което изглежда мъжествено — това е чудесно, но защо не са сложили и семейството му на заден план, да кажем родителите и малката му сестричка, които изглеждат уязвими и възхитени? Да вкараме историята със семейството.

Госпожица Пайпър закима усърдно.

— Може да се покаже и съпругата му, сър.

— Не. Търсим неженените. Точно съпругите създават най-много проблеми, когато те не се върнат. — Той захапа препечената си филийка. — Някакви други вести?

— Да, от господин Мейкпийс, сър. Дойде по едно дяволче. Чуди се дали ще се отбиете да го видите тази сутрин.

— Не. Прекалено съм зает. Ще мога по-късно.

— Дяволчето остави и тази листовка… — С унило изражение, госпожица Пайпър вдигна една светловиолетова хартия. — Рекламира премиерата на пиесата му в края на седмицата. Казва се От Уопинг до Уестминстър. Една история за това как нашият министър-председател се прославя. Вечер, която никога няма да забравим, очевидно.

Мандрейк изпъшка.

— Само ако можехме. Пусни я в кошчето. Имаме да правим по-добри неща от това да обсъждаме театъра. Какво друго?

— Господин Девъро също изпрати резюме. Поради „тревожните времена“, сър, той е поставил най-важните съкровища на нацията под специална охрана в Уайтхол. Ще останат там, докато той нареди.

При тези думи Мандрейк вдигна поглед и се намръщи.

— Съкровища? Като например?

— Не казва. Чудя се дали не са…

— Това са Жезълът, Амулетът и останалите първостепенни предмети — изсъска той бързо през зъби. — Не това трябва да прави той, Пайпър. Ние имаме нужда да ги използваме.

— Да, сър. А, ето, и това е от господин Девъро. — Тя измъкна тънък пакет.

Магьосникът го изгледа мрачно.

— Надявам се, не е още една тога?

— Маска, сър. За партито тази вечер.

Той възкликна и посочи плика на стойката.

— Вече получих поканата. Направо не мога да повярвам: войната върви на зле, Империята се клати, а всичко, за което нашият министър-председател може да мисли, са пиеси и партита. Добре. Дръж я при документите. Ще я взема със себе си. Плакатите изглеждат наред. — Той й подаде обратно хартиите. — Може би не са достатъчно атрактивни… — Той се замисли за секунда и кимна. — Имаш ли химикалка? Опитайте с „Бийте се за свободата и за британското.“ Не означава нищо, но звучи добре.

Госпожица Пайпър се замисли.

— Мисля, че звучи доста задълбочено, сър.

— Отлично. Значи обикновените хора ще го налапат. — Той се изправи, попи устните си със салфетка и я хвърли на подноса. — Е, най-добре да видим как се справят демоните. Не, не, Пайпър, моля те — след теб.

Ако госпожица Пайпър се отнасяше към началника си с нещо повече от опулено възхищение, тя със сигурност не беше единствената между жените от елита. Джон Мандрейк беше привлекателен млад мъж, а ароматът на властта се носеше около него сладък и опияняващ като наркотик във вечерния въздух. Беше среден на ръст, със стройно телосложение и бързи, уверени движения. Бледото му, слабо лице представляваше интригуващ парадокс, комбинирайки изключителна младост — той все пак беше само на седемнайсет — с опит и власт. Очите му бяха тъмни, бързи и сериозни, а лицето му — преждевременно набраздено.

Интелектуалната му самоувереност, която навремето по един опасен начин бе надминала другите му умения, сега беше подплатена от социална уравновесеност. И с равните си, и с подчинените си той винаги беше възпитан и очарователен, въпреки че донякъде бе отдалечен, сякаш откъснат от някаква вътрешна тъга. Покрай грубите апетити и ексцентричност на равностойните му министри, тази унила откъснатост му придаваше елегантност, която само допринасяше за неговата тайнственост.

Мандрейк поддържаше косата си на къса, военна прическа — едно съзнателно въвеждане на нова мода в чест на мъжете и жените, които бяха все още на война. Това бе успешен ход: шпионите забелязаха, че сред обикновените хора той беше най-популярният магьосник. И така, прическата му бе имитирана от много други, а тъмните му костюми също създадоха една малка мода. Той вече не носеше вратовръзки: яката на ризата му бе небрежно разкопчана.

Господин Мандрейк се считаше от съперниците си за забележително, всъщност дори опасно талантлив и след повишението му в министър на информацията те отвърнаха подобаващо. Но всеки опит за убийство бе бързо отблъскван: джиновете не се завръщаха, магиите отскачаха към изпращача, заклинанията се разрушаваха. Накрая, изморен от всичко това, той надделя като публично предизвика всеки скрит враг да излезе и да се срещне с него в магическа битка. Никой не отвърна, а репутацията му порасна повече отвсякога.

Живееше в елегантна грегорианска градска къща, заобиколена от други елегантни грегориански градски къщи на един голям и приятен площад. Беше на половин миля от Уайтхол и достатъчно далеч от реката, за да избегне миризмата й през лятото. Площадът представляваше едно огромно пространство от букови дървета и сенчести алеи с открита зелена поляна в центъра. Беше тих и рядко посещаван, въпреки че никога не оставаше без наблюдение. През деня из периметъра патрулираше полицията в сивите си униформи; след мръкване, под формата на бухали и козодои от дърво на дърво тихо прелитаха демони.

Тази охрана се дължеше на обитателите на площада. Тук бяха домовете на няколко от най-великите магьосници на Лондон. На южната страна, в бяла къща украсена с фалшиви колони и закръглени кариатиди19 се помещаваше господин Колинс, наскоро назначеният вътрешен секретар. На северозапад се простираше грандиозното жилище на министъра на войната, господин Мортенсен, с блестящ златен купол на покрива.

Резиденцията на Джон Мандрейк не беше толкова показна. Елегантна четириетажна сграда, боядисана в жълто, до която се стигаше по една редица бели мраморни стъпала. Високите прозорци бяха покрити с бели кепенци. Стаите бяха умерено обзаведени, с тапети с нежни мотиви и персийски килими по пода. Министърът не парадираше с положението си. Бе изложил много малко съкровища в приемните си и беше наел само двама прислужници да поддържат къщата. Спеше на третия етаж, в обикновена варосана стая в съседство с библиотеката му. Това бяха личните му покои, в които никой не влизаше.

На етажа отдолу, отделен от останалите стаи чрез един празен, кънтящ коридор, облицован с панели от лакирано дърво, се намираше кабинетът на господин Мандрейк. Тук той извършваше по-голямата част от ежедневната си работа.

Мандрейк вървеше по коридора, дъвчейки парче препечен хляб. Госпожица Пайпър ситнеше след него. В края на коридора имаше солидна месингова врата, украсена в центъра с отливка от същия материал на лице с изненадваща грозота. Подутите му вежди сякаш се стичаха надолу върху очите; брадичката и носът стърчаха напред като дръжки на лешникотрошачка. Магьосникът спря и изгледа лицето с дълбоко неодобрение.

— Мисля, че ти казах да спреш с това — изстреля той.

Отвори се уста с тънки устни; щръкналите брадичка и нос се удариха възмутено.

— Да спра с кое?

— Да приемаш такъв противен външен вид. Току-що закусих.

Една част от веждата се повдигна и позволи на очната ябълка да се извърти напред с жвакащ звук. Лицето не изглеждаше извинително.

— Съжалявам, друже — рече то, — просто това ми е работата.

— Работата ти е да унищожиш всеки влязъл в кабинета ми без разрешение. Ни повече, ни по-малко.

Пазителят на вратата се замисли.

— Вярно. Но аз се опитвам да предотвратя влизането, като плаша нарушителите. По мое мнение възпирането е по-задоволително естетически от наказанието.

Господин Мандрейк изсумтя.

— Освен нарушителите, най-вероятно ще изплашиш и госпожица Пайпър до смърт.

Лицето се заклати настрани, един процес, който накара носа да се разтресе застрашително.

— Не е така. Когато идва тук сама аз променям чертите си. Запазвам истинския ужас за онези, които считам за морално покварени.

— Но ти току-що ми се показа така!

— Това противоречие…?

Мандрейк си пое дълбоко дъх, прокара ръка по очите си и направи знак. Лицето се отдръпна в метала и се превърна в едва забележим контур. Вратата се отвори. Великият магьосник се поизправи и, подканвайки госпожица Пайпър да мине пред него, влезе в кабинета си.

Беше удобна стая — висока, просторна и боядисана в бяло, осветена от два прозореца, гледащи към площада. Нямаше излишна украса. Точно тази сутрин слънцето бе скрито от плътни облаци, така че с влизането си Мандрейк включи лампите. По цялата дължина на едната стена се простираше библиотека с книги, докато отсрещната страна беше празна, като изключим едно огромно корково табло, покрито с бележки и диаграми. Дървеният под бе гладък и тъмен. На него имаше пет кръга, всеки със своя собствена пентаграма, рунически символи, свещи и гърнета с тамян. Четири от тях бяха със стандартни размери, но петият, най-близкият до прозореца, бе значително по-голям: в него имаше едно голямо бюро, шкафче за документи и няколко стола. Този голям кръг беше свързан с по-малките посредством серии от изкусно изрисувани линии и поредици от руни. Мандрейк и госпожица Пайпър прекосиха стаята, влязоха в най-големия кръг и седнаха зад бюрото, разтваряйки документите пред себе си.

Мандрейк се покашля.

— И така, на работа. Госпожице Пайпър, първо ще се заемем с обикновените доклади. Бихте ли активирали индикатора за присъствие.

Госпожица Пайпър изрече кратко заклинание. Моментално свещите по обиколката на два от по-малките кръгове заблещукаха, а към тавана се издигнаха облачета дим. Парченцата тамян в гърнетата край тях се раздвижиха. Останалите два кръга останаха празни.

— Пурип и Фританг — каза госпожица Пайпър.

Магьосникът кимна.

— Първо Пурип. — Изрече високо някаква заповед. Свещите в лявата пентаграма лумнаха. С несигурно блещукане в средата на кръга се появи форма. Изглеждаше като човек и бе почтително облечена в строг костюм с тъмносиня вратовръзка. Кимна леко към бюрото и зачака.

— Припомни ми — каза Мандрейк.

Госпожица Пайпър погледна бележките си.

— Пурип наблюдава отзивите за нашите военни памфлети и другата пропаганда — рече тя. — Следи настроенията сред обикновените хора.

— Много добре. Пурип, какво видя? Говори.

Демонът се поклони леко.

— Няма кой знае какво ново да докладвам. Хората са като стадо от ливадите по поречието на река Ганг, полуумрели от глад, но безучастни, несвикнали с промените или независимото мислене. И все пак войната ги потиска и мисля, че се шири недоволство. Четат памфлетите ви и купуват вестниците, но го правят без желание. Не им харесва.

Магьосникът се намръщи.

— В какво се изразява това недоволство?

— Усещам го в преднамерената безизразност на лицата им, когато полицията е наблизо. Виждам го в твърдостта в очите им, докато минават покрай будките за набор на войници. Наблюдавам как тихо се трупа заедно с цветята пред вратите на опечалените. Повечето не биха го заявили открито, но гневът им към войната и към правителството расте.

— Това са просто думи — каза Мандрейк. — Не ми даваш нищо реално.

Демонът сви рамене и се усмихна.

— Революцията не е реална — не и в началото. Обикновените хора почти не осъзнават, че това понятие съществува, но те го дишат докато спят и го вкусват когато пият.

— Стига толкова недомлъвки. Продължавай с работата си. — Магьосникът щракна с пръсти; демонът изскочи извън кръга и изчезна.

Мандрейк поклати глава.

— Всичко друго, само не и нещо полезно. Е, нека видим какво ще ни предложи Фританг.

Последва още една заповед и вторият кръг се съживи. Сред облак тамян се появи друг демон — нисък, дебел джентълмен, със закръглено червено лице и тъжни очи. Стоеше и мигаше тревожно под изкуствената светлина.

— Най-после! — извика той. — Нося ужасни новини! Наистина е спешно!

Мандрейк познаваше Фританг отдавна.

— Доколкото разбирам — рече той бавно — ти патрулираш по доковете в издирване на шпиони. Новините ти имат ли нещо общо с това?

Мълчание.

— Индиректно… — каза демонът.

Мандрейк въздъхна.

— Продължавай тогава.

— Изпълнявах заповедите ви — рече Фританг, — когато… о, как ме ужасява този спомен! Прикритието ми бе унищожено. Ето отчета ми. Разпитвах в един магазин за вино. Като излязох се намерих обграден от група улични хлапета, някои едва стигащи до коляното ми. Бях предрешен като прислужник и спокойно си вършех работата. Не издавах високи звуци, нито правех необикновени движения. И все пак бях разкрит и ударен от петнайсет яйца, повечето хвърлени наистина силно.

— Каква точно беше маскировката ти? Може би самият ти си изглеждал провокиращо.

— Бях както ме виждате сега. Сивокос, сдържан, с изправена стойка — истински пример за скучна добродетел.

— Очевидно малките негодници просто са решили да направят засада на някой такъв. Не си имал късмет и толкова.

Очите на Фританг се разшириха, а ноздрите му се издуха.

— Беше нещо повече от това! Те знаеха какво представлявам!

— Като демон ли? — Мандрейк скептично изтръска една прашинка от ръкава си. — Откъде знаеш?

— Подозренията ми възникнаха от постоянните им викове: „Махай се, махай се, противен демон. Мразим теб и висящия ти жълт гребен.“

— Наистина ли? Това е интересно… — Магьосникът погледна замислено Фританг през лещите си. — А какъв е този жълт гребен? Аз не го виждам.

Демонът посочи пространството над главата си.

— Това е, защото не виждаш на шесто и седмо ниво. Там гребенът ми е очевиден, блести като слънчоглед. Мога да добавя, че не е увиснал, въпреки че пленничеството ми наистина го прави леко клюмнал.

— На шесто и седмо ниво… и си съвсем сигурен, че не си свалил маскировката си и за секунда? Да, да. — Мандрейк бързо вдигна ръка, защото демонът започна бурно да протестира.

— Сигурен съм, че си прав и съм благодарен за информацията. Без съмнение ще искаш да си починеш след яйчената травма. Върви! Свободен си.

Надавайки възторжен писък, Фританг си тръгна със спираловидно движение през центъра на пентаграмата, сякаш засмукан шумно в някаква дупка. Мандрейк и госпожица Пайпър се спогледаха.

— Още един случай — каза госпожица Пайпър. — Отново деца.

— Хмм. — Магьосникът се облегна назад в стола и протегна ръка зад главата си. — Може да провериш в архива и да извадиш точния брой. Трябва да призова демоните от Кент.

Наведе се напред, облегна лакти на бюрото и тихо изрече заклинание. Госпожица Пайпър стана и отиде до шкафа за документи в края на кръга. Отвори най-горното чекмедже и измъкна обемиста кафява папка. Върна се на мястото си, махна ластика от папката и започна бързо да преглежда документите вътре. Заклинанието завърши сред цветове от жасмин и дива роза. В пентаграмата отдясно се появи обемиста форма — гигант с руса, сплетена коса и едно-единствено блестящо око. Госпожица Пайпър продължи да чете.

Гигантът направи нисък и сложен поклон.

— Господарю, приветствам те с кръвта на враговете ти, с техните писъци и вопли! Победата е наша!

Мандрейк повдигна едната си вежда.

— Значи ги прогонихте, така ли?

Циклопът кимна.

— Побягнаха като мишки пред лъвове. И то буквално в някои случаи.

— Наистина. Това трябваше да се очаква. Но пленихте ли някой?

— Избихме доста. Трябваше да ги чуеш как квичат! А бягащите им копита разтресоха земята доста добре.

— Така. Значи не хванахте нито един. Което аз изрично наредих на теб и на другите да направите. — Мандрейк почука с пръсти по масата. — Само след дни ще нападнат отново. Кой ги е пратил? Прага? Париж? Америка? Без пленници не може да се каже. Изобщо не напредваме.

Циклопът отдаде чест отсечено.

— Е, моята работа е приключена. Доволен съм, че съм донесъл удовлетворение. — Той замълча. — Изглеждаш потънал в мисли, о, господарю.

Магьосникът кимна.

— Обмислям, Аскобол, дали да те подложа на Точиците или на Злощастната прегръдка. Имаш ли някакви предпочитания?

— Не може да си толкова жесток! — Циклопът нервно зашава напред-назад, като си играеше със сплетената си коса. — Вини Бартимеус, не мен! За пореден път той беше безполезен в битката и бе повален от един удар. Забави ме и в преследването на враговете заради молбите му за помощ да го измъкна изпод едно камъче. Той е слаб, безсилен като попова лъжичка и го е яд на това: трябва веднага да подложиш него на Точиците.

— И къде е Бартимеус сега?

Циклопът се нацупи.

— Не мога да знам. Може временно да си отдъхва от изтощението. Той не взе участие в преследването.

Магьосникът въздъхна дълбоко.

— Аскобол, махай се оттук. — Той направи презрителен жест. Острите благодарствени писъци на гиганта рязко спряха и той изчезна сред сноп от пламъци. Мандрейк се обърна към асистентката си.

— Някакъв напредък, Пайпър?

Тя кимна.

— Това са забелязаните неоторизирани демони през последните шест месеца. Четиридесет и два — не, общо четиридесет и три. Що се отнася до демоните, няма никаква зависимост: забелязвани са както африти, джинове, дяволчета, така и стършели. Но като погледнем обикновените хора… — Тя погледна надолу към отворената папка. — Повечето са деца, а по-голямата част от тези деца са малки. В тридесет от случаите свидетелите са били под осемнайсет години. Колко прави това? Около седемдесет процента. А при повече от половината от тези случаи свидетелите са били под дванайсет. — Тя вдигна поглед. — Те се раждат с това. Със силата да виждат.

— И кой знае с какво друго. — Мандрейк завъртя стола си и се загледа навън над голите сиви клони на дърветата по площада. Около тях все още се извиваше мъгла и скриваше земята от погледа.

— Добре — каза той, — достатъчно засега. Почти девет е, а аз имам малко лична работа. Благодаря ти за помощта, Пайпър. Ще се видим в министерството по-късно тази сутрин. Не позволявай на онзи страж да нахалства като излизаш.

Известно време след заминаването на асистента си магьосникът остана неподвижен, безцелно почуквайки пръстите си един в друг. Накрая се наведе и отвори едно странично чекмедже на бюрото си. Измъкна един малък платнен пакет и го постави пред себе си. Дръпна плата настрани и разкри бронзов диск, излъскан от употребата през годините.

Магьосникът се взря в кристалното стъкло, вдъхвайки му живот. Нещо в дълбините му се раздвижи.

— Доведи Бартимеус — каза той.

3

На разсъмване първите хора се върнаха в малкия град. Колебливи, изплашени, опипвайки пътя си по улицата като слепци, те започнаха да оглеждат щетите, нанесени на къщите, магазините и градините им. С тях имаше няколко човека от нощната полиция, суетно размахващи пръчки Инферно и други оръжия, въпреки че заплахата отдавна беше отминала.

Не бях склонен да мърдам. Опънах едно Прикритие около комина, където седях и изчезнах от човешкия поглед. Наблюдавах ги как минават със съкрушени погледи.

Няколкото часа почивка не ми бяха помогнали. И как биха могли? Бяха изминали цели две години, откакто ми бе позволено да напусна тази проклета Земя; две цели години, откакто за последно бях избягал от безмозъчната маса на сладникавото човечество. Със сигурност мога да ви кажа, че се нуждаех от нещо повече от една спокойна дрямка на някакъв си комин, за да се оправя. Имах нужда да си отида вкъщи.

А ако не си отидех, щях да умра.

Технически е възможно един дух да остане неопределено дълго на Земята и много от нас, по едно или друго време, са изтърпявали продължителните посещения, обикновено поради насилствено затваряне в специални буркани, сандъчета от сандалово дърво и други своеволно избрани от жестоките ни господари места20. Въпреки че това е ужасно наказание, то поне притежава предимството, че си в безопасност и на спокойствие. Не те търсят да свършиш нещо, така че постоянно отслабващата ти същност не е непосредствено изложена на риск. Основната заплаха идва от неумолимата скука, която може да доведе до лудост въпросния дух21.

Настоящото ми затруднение беше точно обратното. Не беше за мен луксът да съм скрит в уютна лампа или амулет. Не, аз бях джин на улицата, навеждах се, криех се, поемах рискове, излагах се на опасност. И с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да оцелея.

Защото аз вече не бях безгрижният Бартимеус от едно време. Същността ми бе опетнена от земната зараза. Умът ми бе замъглен от болката. Бях по-бавен, по-слаб, разсеян в задачите си. Беше ми трудно да си сменям формата. В битка атаките ми бяха нещастни и слаби. Детонациите ми притежаваха експлозивната сила на лимонадата, Конвулсиите ми трептяха като желе, изложено на бриз. Цялата ми сила бе изчезнала.

При положение, че някога при подобна на снощната схватка бих запратил онази обществена тоалетна обратно право върху женското прасе, добавяйки някоя телефонна кабина и автобусна спирка за всеки случай, сега не можах да направя нищо, за да устоя. Бях уязвим като котенце. Можех да понеса няколко малки сгради в лицето, но на практика вече бях оставен на милостта на второстепенни контета като Аскобол, един глупак без особена история, за която си заслужава да се говори22. А ако срещнех враг дори и с малко сила, късметът ми със сигурност щеше да свърши.

Слабият джин е лош роб. Дори много лош, защото освен че не е ефективен, но и става за посмешище. На магьосника изобщо не му е от полза да държи такъв джин на Земята. Това е причината да ни позволяват временно да ходим обратно на Другото място, за да поправяме същността си и да подновяваме силата си. Никой здравомислещ господар не би позволил на джина да влоши състоянието си колкото мен.

Никой здравомислещ господар… Е, това естествено беше проблем.

Мрачното ми размишление бе прекъснато от разбъркване във въздуха. Момичето погледна нагоре.

Над пътя се появи едно неясно блещукане — нежно, красиво трептене на розови и жълти светлини. Беше невидимо на първо ниво и затова остана незабелязано от кретащите нагоре по улицата хора, а ако някакви деца го бяха видели, вероятно щяха да предположат, че е вълшебен прах.

Което показва колко много можете да грешите вие.

С рязък, драскащ звук светлините замръзнаха и се отдръпнаха от средата като две завеси. Между тях се появи ухиленото лице на плешиво бебе с лошо акне. Малките му злобни очички бяха червени и възпалени, разкриващи собственик, който стоеше буден до късно и имаше лоши навици. Известно време бебето се взира късогледо наоколо, след това изпсува под носа си и потърка очи с малките си мръсни юмруци.

Изведнъж забеляза Прикритието ми и изпусна ужасна клетва23. Аз го изгледах с хладна безчувственост.

— Ой, Барт! — извика бебето. — Ти ли си това там? Размърдай се! Викат те.

— Кой? — попитах небрежно.

— Много добре знаеш. Освен това ще си имаш неприятности! Мисля, че този път със сигурност ще е Изпепеляващият огън.

— Така ли? — Момичето остана здраво седнало на потрошения комин и кръстоса тънките си ръце. — Е, ако Мандрейк ме търси, може да дойде лично да ме вземе.

Бебето се ухили гадно.

— Добре. Надявах се да кажеш това. Няма проблем, Барти! Ще предам думите ти. Нямам търпение да видя какво ще направи.

Злобната радост на дяволчето ме подразни24. Ако имах малко повече енергия, щях да скоча и да го погълна на мига. Задоволих се само с отчупването на парче от комина, което метнах с безпогрешната си ръка. То удари дебелата плешива глава на бебето със задоволителен звънящ звук.

— Както си и мислех — казах. — Кухо.

Неприветливата усмивка се изкриви в намръщване.

— Простак такъв! Само почакай — ще видим кой ще се смее, докато те гледам как гориш. — Задвижено от изблика на цветист език, то се шмугна обратно зад завесите си от блещукащи светлини и ги дръпна плътно. Мигайки меко, светлините се разсеяха в бриза. Дяволчето изчезна.

Момичето бутна кичур коса зад ухото си, мрачно кръстоса обратно ръце и се настани да чака. Сега вече щеше да има последствия, точно от каквото се нуждаех. Време беше за истинска конфронтация.

Като начало, преди години аз и господарят ми се бяхме спогаждали достатъчно добре. Нямам предвид, че сме били дружелюбни един към друг или нещо друго толкова нелепо, но взаимното ни раздразнение се основаваше на нещо близко до уважение. При поредицата от предишни инциденти, от конспирацията на Лавлейс до аферата с голема, аз бях принуден да призная размаха и дързостта на Мандрейк, енергията му и дори леките проблясъци на съвест. Признавам, че не беше много, но така превзетостта, инатът, гордостта и амбициозността му бяха малко по-малко трудни за преглъщане. От друга страна аз очевидно също не страдах от излишък на прекрасни черти, на които той да се възхищава; освен това той рядко успяваше дори да стане от леглото, без да се налага да му спасявам жалката кожа. Ние съществувахме заедно в едно крехко състояние на толерантност.

В продължение на година и нещо след разгрома на голема и повишението на Мандрейк в началник на „Вътрешни работи“, той не ме юркаше много. Призоваваше ме от време на време да му помагам при дребни инциденти, за които нямам време да се впускам в подробности сега25, но като цяло ме остави на мира.

В редките случаи, когато ме повикваше и двамата знаехме къде точно ни е мястото. Имахме един вид споразумение. Аз знаех рожденото му име и той знаеше, че го знам. Въпреки че ме заплашваше със страховити последствия, ако кажа на някого, на практика той ме третираше с предпазлива дистанция при всичките ни вземания-давания. Аз запазвах името му само за себе си, а той ме пазеше от най-опасните задачи, които като цяло се свеждаха до боевете в Америка. Там измираха десетки джинове — екотът от загубите отекваше рязко на Другото място и аз се радвах, че не вземам участие в това26.

Времето минаваше. Мандрейк вършеше работата си с обичайното усърдие. Появи се възможност за повишение и той я прие. Сега беше министър на информацията, един от големците в Империята27.

Официално задълженията му бяха свързани с пропагандата — трябваше да измисли хитри начини да се представя войната пред британския народ. Неофициално, по заповед на министър-председателя, той продължи да извършва голяма част от полицейските си задължения в министерството на вътрешните работи, като управляваше една противна мрежа от наблюдаващи джинове и хора шпиони, които докладваха директно на него. Обемът на работата му, който винаги е бил огромен, сега стана непосилен.

Последва неприятна, коренна промяна в личността на господаря ми. И преди не беше много известен с веселия си нрав, но сега вече определено стана безцеремонен и необщителен, и дори още по-малко отпреди имаше желание да си приказва с един приятен джин. Но по някакъв жесток парадокс той започна да ме призовава все по-често и по-често и за все по-маловажни и по-маловажни неща.

Защо го правеше ли? Най-вече, без съмнение, защото искаше да сведе до минимум шанса да бъда призован от друг магьосник. Отколешният му страх, сега вече подклаждан и от хроничната умора и параноя, беше, че аз ще разкрия рожденото му име на някой враг и така ще го направя уязвим за нападение. Е, така си е, това винаги беше възможно. Можеше и да го направя. Не мога да твърдя със сигурност. Но той се беше оправял и без мен в миналото и нищо не му се бе случило. Затова мислех, че имаше и нещо повече от това.

Мандрейк прикриваше емоциите си достатъчно добре, но целият му живот бе единствено работа — безпощадна и безкрайна. Освен това, сега той беше заобиколен от една банда злобни и опасни маниаци — другите министри — повечето от които искаха да му навредят. Известно време единственият му близък другар беше блудкавият драматург Куентин Мейкпийс, толкова користен, колкото и всички останали. За да оцелее в този самотен свят, Мандрейк скри доброто в себе си под пластове подмазвачество и перчене. Целият му предишен живот — годините със семейство Ъндъруудс, уязвимото му съществувание като момчето Натаниел, идеалите, които някога бе изповядвал — всичко това бе дълбоко погребано. Всяка връзка с детството му бе прекъсната, като изключим мен. Не мисля, че можеше да се насили да прекъсне и тази последна връзка.

Изложих тази теория по обичайния си внимателен начин, но Мандрейк не желаеше да слуша упреците ми. Той беше един разтревожен мъж28. Американските кампании бяха изключително скъпи, продоволствените запаси свършваха. Докато вниманието на магьосниците бе отклонено, други части на Империята бяха станали проблемни. Чужди шпиони бяха нападнали Лондон, като червеи ябълка. Обикновените хора постоянно си променяха настроенията. За да се справи с всичко това Мандрейк работеше като роб.

Е, не буквално като роб. Това беше моя работа. А и беше доста неблагодарна. Навремето, във вътрешното министерство, някои от задачите бяха достойни за таланта ми. Бях прихващал вражески съобщения и ги бях дешифрирал, бях предавал фалшиви доклади, бях проследявал вражески духове, бях напердашил няколко от тях и т.н. Беше проста, задоволителна работа — получавах удоволствие от доброто си представяне. Освен това, помогнах на Мандрейк и полицията в издирването на двама бегълци от аферата с голема. Първият от тях беше един мистериозен наемник (отличителни черти: голяма брада, мрачно изражение, биещи на очи черни дрехи, обща неуязвимост към Инферно, Детонации и почти към всичко останало.). За последно бил видян някъде в Прага и, както се очакваше, така и не чухме нищо повече за него. Другият беше дори още по-тайнствен тип, когото никой никога не бе виждал. Изглежда се представяше с името Хопкинс и твърдеше, че е учен. Общо взето той бе заподозрян, че е главният организатор на заговора с голема, а чух, че бил замесен и със Съпротивата. Но съвсем спокойно можеше да мине и за призрак или сянка, защото така и не можахме да научим нищо повече за него. В регистрите на една стара библиотека открихме приличен на паяк подпис, който можеше и да е негов. Това беше всичко. Следата, доколкото я имаше, се изгуби.

След това Мандрейк стана министър на информацията и аз скоро бях ангажиран с по-досадна работа, т.е. да лепя реклами на 1000 билборда в Лондон; също и да разнасям памфлети на 25000 домакинства; да карам подбрани животни за „забавленията“ на обществените празници29; да надзиравам храната, напитките и „хигиената“ на същите тези събития; да летя напред-назад над столицата в продължение на безкрайни часове, влачейки провоенни знамена. Ами, наречете ме придирчив, но бих казал, че като се замислите за един 5000-годишен джин, бич на цивилизациите и довереник на кралете, ще ви хрумнат определени неща — може би рискован шпионаж, героични битки, вълнуващи бягства и изобщо — вълнение. Това, за което не бихте се сетили веднага, е, че същият този благороден джин е принуден да прави гигантски каци с чили кон карне30 във фестивалните дни или пък да се бори по ъглите на улиците с плакати и кофички лепило.

Най-важното беше, че не ми се позволяваше да се върна вкъщи. Скоро периодите ми за отдих на Другото място станаха толкова краткотрайни, че буквално си контузих врата от лашкането дотам и обратно. След това, един ден, Мандрейк общо взето престана да ме пуска и толкова. Бях заклещен на Земята.

През следващите две години бавно и сигурно отслабвах и точно когато паднах до дъното и едва можех да вдигна четката за плакатите с ръка, пустото му момче отново започна да ме изпраща на по-опасни мисии — да се бия с банди от вражески джинове, които многото врагове на Британия използваха, за да създават проблеми.

В миналото бих си поговорил спокойно с Мандрейк, изразявайки неодобрението си кратко и директно. Но привилегированият ми достъп до него вече не съществуваше. Бе започнал да ме призовава с много други роби и да дава заповедите си на всички, изпращайки ни като глутница кучета. Подобно множествено призоваване беше трудна работа и изискваше голяма умствена сила от страна на магьосника, но Мандрейк го правеше ежедневно без видимо усилие, разговаряйки тихо с асистентката си или докато прелистваше вестника, а ние стояхме и се потяхме в кръговете на пода.

Направих всичко възможно за да го спечеля. Вместо да използвам някой чудовищен външен вид както останалите роби (циклопът на Аскобол и бегемотът с глава на диво прасе на Кормокодран бяха най-типичните превъплъщения), приех образа на Кити Джоунс, момичето от Съпротивата, което Мандрейк бе преследвал преди години. Предполагаемата й смърт все още му тежеше на съвестта: знаех това, защото винаги реагираше на имитирането на лицето й с едно особено почервеняване. Ставаше гневен, стеснителен, агресивен и притеснен едновременно. Но, въпреки това, той не се отнасяше към мен по-добре.

Е, бях понесъл всичко, което можех от Мандрейк. Беше време да му го кажа. Като отказах да се върна с дяволчето, принуждавах магьосника да ме повика официално, което несъмнено щеше да боли, но поне означаваше, че вероятно щеше да ме удостои с вниманието си за пет минути.

Дяволчето бе заминало преди часове. В миналото господарят ми би реагирал бързо, но забавянето беше характерно за новото му безумие. Пригладих назад дългата тъмна коса на Кити Джоунс и отправих поглед към малкия земеделски град. Няколко обикновени хора се бяха събрали около разрушената поща и се бяха впуснали в пламенно обсъждане. Устояваха на усилията на един самотен полицай да ги накара да се върнат по домовете си. Нямаше съмнение: хората ставаха неспокойни.

Което отново насочи мислите ми към Кити. Въпреки свидетелствата за обратното, тя не бе умряла в битката с голема преди три години. Вместо това, след като бе действала с необикновено себеотрицание и смелост, за да спаси безполезната кожа на Мандрейк, тайно се бе измъкнала. Срещата ни бе кратка, но стимулираща: пламенното й противопоставяне на несправедливостта ми напомни на някой друг, когото бях познавал преди много време.

Част от мен се надяваше, че Кити си бе купила еднопосочен билет за някое далечно и безопасно място и бе отворила кафене на плажа или нещо подобно, далеч от проблемите. Но дълбоко в себе си знаех, че е наблизо и работеше против магьосниците. Този факт ми се понрави, въпреки че тя не изпитваше любов към джиновете.

Каквото и да правеше, надявах се, че стоеше далеч от неприятности.

4

Демонът видя Кити в момента, в който тя помръдна. В набитата безформена глава се отвори широка паст; двойни редове зъби се спуснаха отгоре и се издигнаха от долната челюст. Той щракна със зъби чудновато, издавайки звук като от хиляди ножици, режещи в пълен синхрон. От всяка страна на черепа се раздвижиха гънки сиво-зелена плът, разкривайки две златисти очи, които проблеснаха когато се обърнаха към нея.

Кити не повтори грешката си. Остана като замръзнала, само на метър и осемдесет от приведената, сумтяща глава и задържа дъха си.

Демонът остърга с крак пода, оставяйки по плочките пет дълбоки резки от ноктите си. Дълбоко от гърлото му излезе тих, напевен звук. Преценяваше я, тя знаеше, че прави точно това, оценяваше силата й, обмисляше дали да нападне. В последните мигове на кризата мозъкът й поемаше много неуместни подробности от външния му вид: петната сива козина около ставите, лъскавите метални люспи върху торса, ръцете с прекалено много пръсти и прекалено малко кости. Собствените й крайници се тресяха; ръцете й потрепваха сякаш я подтикваха да побегне, но тя се изправи срещу страха си и го победи.

Тогава се чу глас: сладък и женствен, питащ с любопитство.

— Няма ли да бягаш, скъпа? Аз мога само да подскачам с тези недодялани крака. Ах, колко съм бавна! Пробвай се. Човек никога не знае — може и да избягаш. — Гласът беше толкова нежен, че на Кити й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че идваше от ужасната уста. Говореше демонът. Тя поклати глава сковано.

Демонът изви шестте си пръста в неразбираем жест.

— Тогава поне пристъпи към мен — рече сладкият глас. — Това би ми спестило мъчението да докуцам до теб на тези мои недодялани крака. Ах, колко ме боли! Цялото ми същество трепери от гравитацията на вашата сурова, жестока земя.

Кити отново поклати глава, този път по-бавно. Демонът въздъхна, сведе глава сякаш беше сломен и разочарован.

— Скъпа моя, у теб няма никаква вежливост. Чудя се дали същността ми няма да протестира, ако те изям. Аз съм мъченик на лошото храносмилане… — Главата се повдигна, очите проблеснаха, зъбите щракнаха като хиляди ножици. — Ще поема риска.

Без забавяне ставите на краката се свиха и отскочиха, челюстите се разтвориха широко, широко, широко; пръстите се свиха. Кити отстъпи и изпищя.

От пода се издигна стена от сребърни парчета, тънки като рапири, които прободоха демона в скока му. Проблясък, дъжд от искри и тялото му избухна в лилави пламъци. За част от секундата увисна във въздуха, потръпна, изпусна един-единствен облак дим, после плавно се понесе към пода, леко като горяща хартия. Тих глас, тъжен и обиден, прошепна:

— Ех и аз… — Сега вече бе просто черупка, която падна и скоро се превърна в пепел.

Мускулите на Кити бяха сковани и тя бе зяпнала от ужас. С голямо усилие успя да си затвори устата и да примигне веднъж-дваж. Прокара треперещата си ръка през косата.

— Велики Боже — рече господарят й от другата пентаграма в противоположния край на стаята. — Това не го очаквах. Но глупостта на тези създания е безгранична. Помети бъркотията, скъпа Лизи, и можем да обсъдим тази процедура. Трябва да си много горда от успеха си.

Сковано, все още взряна в нищото, Кити едва успя да кимне. Пристъпи с изтръпнали крака извън кръга и отиде да вземе метлата.

— Е, ти си умно момиче, това е сигурно.

Господарят й седеше на канапето близо до прозореца и отпиваше от чашата от китайски порцелан.

— А и правиш добър чай, което е благодат в ден като този.

Дъждът биеше по прозорците и се стичаше напосоки по улиците. Вятърът виеше по входовете на къщата. Кити вдигна краката си от течението по пода и сръбна от силния кафяв чай в чашата си.

Старецът избърса уста с опакото на ръката си.

— Да, много задоволително призоваване. Никак не беше зле. И най-интересното за мен — кой би помислил, че истинската форма на един сукубус изглежда така! Боже! А сега, Лизи, забеляза ли как малко сбърка последната Ограничаваща дума, точно в края? Не достатъчно, за да бъде разрушена предпазната стена, но създанието се окуражи и реши да си пробва късмета. За щастие всичко останало, което направи, беше перфектно.

Кити все още се тресеше. Облегна се назад на възглавниците на старото канапе.

— Ако бях… направила други грешки, сър — заекна тя, — какво щеше…?

— О, Боже — не бих се тревожил за това. Не го направи и само това има значение. Вземи си шоколад, подобрява храносмилането. — Той посочи чинията между тях. — Мисля, че успокоява стомаха.

Тя си взе бисквитка и я топна в чая си.

— Но защо ме нападна? — каза тя намръщено. — Със сигурност е знаела, че защитите на пентаграмата ще се включат.

Господарят й се изсмя тихо.

— Кой може да каже? Вероятно се е надявала да стъпиш извън кръга при скока й: това моментално би разрушило затвора й и би й позволило да те погълне. Забележи, че вече бе опитала две детински стратегии да те убеди да излезеш от пентаграмата. Хм, това не беше женски джин на ниво. Но може би се е изморила от оковите си; може би просто е искала да умре. — Той огледа замислено утайката на дъното на чашата си. — Кой може да каже? Знаем толкова малко за демоните, за това, което ги движи. Трудно е да ги проумееш. Има ли още чай?

Кити погледна.

— Не. Ще направя още.

— Да, ако обичаш, скъпа Лизи, моля те. На излизане може да ми подадеш онова копие на Трисмегистус. Той има някои интересни записки за сукубусите, ако си спомням правилно.

Леденият въздух я прободе, когато излезе в коридора и закрачи тежко към кухнята. Там, навеждайки се близо до синия газен пламък, съскащ под чайника, самообладанието й най-после не издържа. Започна да трепери — силни, разтърсващи тялото пристъпи, които я накараха да сграбчи работната маса за опора.

Затвори очи. Разтворените челюсти на демона се спускаха право към нея. Бързо ги отвори отново.

До мивката имаше хартиена торба с плодове. Механично си взе една ябълка и я изяде, гълтайки трескаво, на големи, груби парчета. Взе си още една и я изяде този път по-бавно, взирайки се невиждащо в стената.

Треперенето й се успокои. Чайникът засвири. Якоб беше прав, помисли си тя, докато плакнеше чашата си под ледената струя вода. Аз съм идиот. Само един глупак би направил такова нещо. Само един глупак.

Но и един глупак би могъл да има късмет. И досега, в продължение на три дълги години, късметът й не бе я подвел.

От деня, когато нейната смърт бе докладвана и приета, а властите бяха запечатали досието й с парче горещ, черен восък, Кити нито веднъж не беше напускала Лондон. Въпреки че нейният добър приятел Якоб Хирнек, който беше в безопасност при роднини в Брюж и работеше като бижутер, всяка седмица й изпращаше умолителни писма да отиде да живее с него. Независимо от това, че неговото семейство я подтикваше, през тайните им, нередовни срещи да напусне опасностите на града и да започне живота си на чисто. Независимо от това, че здравият разум направо крещеше, че не би могла да свърши нищо полезно самичка. Нищо не успя да разубеди Кити и тя остана в Лондон.

Може би все още беше инатлива, но сега към старото й безразсъдство се прибави предпазливостта. Всичко, от външния й вид до ежедневните действия, бе внимателно преценено с цел да се избегне подозрението на властите. Това бе жизненоважно, понеже за Кити Джоунс дори самото съществуване бе престъпление. За да се прикрие от очите на малкото хора, които я познаваха, тя подстрига тъмната си коса и я носеше на опашка под шапката си. Държеше изкъсо променливите си настроения независимо от провокациите; направи всичко възможно да изглежда безлична, с каменно лице, нищо повече от още един човек в тълпата.

Въпреки че може би беше малко по-слаба в лице от умората и липсата на достатъчно храна, въпреки че може би имаше малко бръчки около очите, тя все още притежаваше същата жизнена енергия, която я бе отвела при Съпротивата, а след това й бе помогнала да оцелее. Тази сила я крепеше в преследването на един амбициозен проект, както и в поддържането на поне две фалшиви самоличности.

Беше си взела квартира на третия етаж на една порутена градска къща в Западен Лондон, на уличка близо до фабриките за боеприпаси. Под и над гарсониерата й имаше още няколко стаи, които бяха направени от предприемчивия собственик на старата сграда. Всяка от тях бе заета, но с изключение на домоуправителя, един дребен мъж, който живееше на приземния етаж, Кити не бе говорила с никой от наемателите. Понякога се разминаваше с тях по стълбите: мъже и жени, стари и млади, всички живееха един изолиран и анонимен живот. Това я задоволяваше: тя харесваше и се нуждаеше от усамотението, което къщата й предлагаше.

В стаята й нямаше много неща. Малка бяла готварска печка, хладилник, кухненски шкаф и в ъгъла, зад една завеса, мивка и тоалетна. Под прозореца, който гледаше през истински лабиринт от стени и занемарени дворове към гърба на отсрещните къщи, имаше объркана купчина чаршафи и възглавници: леглото на Кити.

До него в спретнати купчинки се намираха светските й вещи: дрехи, консерви с храна, вестници, скорошни памфлети за войната. Най-ценните й предмети бяха скрити на разнообразни места под матрака (сребърен диск за хвърляне, увит в носна кърпа), в казанчето на тоалетната (запечатана пластмасова торбичка, съдържаща документите за новата й самоличност) и на дъното на торбата с прането (няколко дебели книги, подвързани с кожа).

Понеже беше практична, Кити не беше особено привързана към стаята си. Това беше място за спане и толкова. Тя не прекарваше много време в нея. Все пак беше неин дом и тя бе живяла там в продължение на три години.

Името, което бе дала на хазяина, беше Клара Бел. То фигурираше в документите, които носеше със себе си най-често — подпечатаната лична карта и адресните, здравни и образователни документи, които удостоверяваха скорошното й минало. Те бяха подправени за нея с огромно умение от стария господин Хирнек, бащата на Якоб, който й бе направил и отделен комплект под името Лизи Темпъл. Тя не притежаваше никакви документи с истинското си име. Само нощем, когато лежеше в леглото, когато завесата бе дръпната, а единствената лампа изключена, тя отново ставаше Кити Джоунс. Това бе самоличност обвита в мрак и мечти.

Няколко месеца след заминаването на Якоб, Клара Бел беше работила в печатницата на Хирнек, където доставяше току-що подвързани книги и печелеше минимална надница. Това не продължи дълго — Кити не искаше да излага приятелите си на опасност чрез твърде голяма близост и бързо си намери вечерна работа в една кръчма край реката. Преди това обаче еднообразните задължения й бяха осигурили една изключително необикновена възможност.

Една сутрин Кити бе извикана в офиса на господин Хирнек и й връчиха да достави един пакет. Беше тежък, миришеше на лепило и кожа и беше внимателно овързан с канап. Имаше етикет: ГОСПОДИН Х. БЪТЪН, МАГЬОСНИК.

Кити погледна адреса.

— Ърлс Корт — рече тя. — Там няма много магьосници.

Господин Хирнек почистваше лулата си с един потъмнял джобен нож и парче плат.

— Сред нашите любими управници — каза той, хвърляйки една обгоряла частица — този Бътън се счита за непоправим ексцентрик. Достатъчно умел е според всички свидетелства, но никога не се е опитвал да се издигне в политиката. Работеше като библиотекар в Лондонската библиотека, докато не му се случи злополука. Изгуби единия си крак. Сега само чете, събира книги доколкото може и пише по малко. Веднъж ми каза, че се интересувал от знанието заради самото него. Следователно няма пари. Затова е в Ърлс Корт. Занеси му това, моля те.

Кити го бе направила и откри къщата на господин Бътън в един район със сиво-бели вили, високи и масивни, с огромни колони, подкрепящи впечатляващи веранди над вратите. Някога в тях бяха живели богатите; сега районът носеше тъжния ореол на бедност и разруха. Господин Бътън живееше в края на осеяна с дървета задънена улица, в къща, обградена от тъмни лаврови дървета. Кити бе позвънила на звънеца и чакаше на едно мръсно стъпало. Никой не отвори. Тогава забеляза, че вратата беше леко открехната.

Тя надзърна вътре: старо антре, различи тесни стелажи с книги по стените. Покашля се несигурно.

— Ехо?

— Да, да, влез! — неясно прокънтя приглушен глас. — Побързай, ако обичаш. Малко съм затруднен.

Кити тръгна по коридора и влезе в съседната стая, в която нищо не се виждаше заради прашните пердета дръпнати пред прозорците. Там откри един мърдащ ботуш, подаващ се изпод колосална купчина паднали книги. Продължавайки по-нататък тя откри главата и шията на един възрастен джентълмен, напразно борещ се да се освободи. Без да се бави, Кити се зае да разчисти струпаните книги и след няколко минути господин Бътън бе настанен в един стол, малко понамачкан и много задъхан.

— Благодаря ти, скъпа. Би ли ми подала ръжена? Използвах го да измъкна една книга, която, опасявам се, причини всичките неприятности.

Кити измъкна един дълъг ръжен измежду книгите и го подаде на магьосника. Той беше дребен, крехък мъж, със светли очи, слабо лице и рошава, права сива коса, която падаше ниско на челото му. Носеше карирана риза без вратовръзка, кърпена зелена жилетка и намачкани, мръсни сиви панталони. Единият крачол липсваше; беше прегънат и зашит точно под тялото му.

Нещо във външния му вид я безпокоеше… Отне й секунда да осъзнае, че никога не бе виждала толкова небрежно облечен магьосник.

— Просто се опитвах да се добера до един том на Гибън — каза господин Бътън, — който видях на дъното на една купчина. Не внимавах и изгубих равновесие. Последва такава лавина! Не можеш да си представиш колко е трудно да намериш каквото и да е на това място.

Кити се огледа. Из цялата стая от стария килим като сталагмити се издигаха неизброими купища книги. Много от тези колони бяха високи колкото нея; други наполовина се бяха прекатурили една върху друга и така бяха оформили несигурни, покрити с прах арки. Имаше натрупани книги и на масата, както и в един кухненски шкаф. Купчините книги продължаваха в невъобразими количества през отворената врата навътре в една странична стая. Оставаха свободни само няколко тесни пътечки, които свързваха прозорците с две сбутани пред камината и вратата към коридора канапета.

— Мисля, че ви разбирам — каза тя. — Както и да е, ето още нещо в допълнение към проблема ви. — Тя вдигна пакета. — Изпраща го Хирнек.

Очите на стареца заблестяха.

— Добре! Добре! Това трябва да е моето копие на Апокрифите на Птолемей, току-що подвързано в телешка кожа. Карел Хирнек е истинско чудо. Скъпа моя, ти ощастливи деня ми! Настоявам да останеш за един чай.

За половин час Кити научи три неща: че старецът е приказлив и непринуден, че има чудесен чай и кейк с подправки и че необходимостта му от асистент го притискаше неудържимо.

— Последният ми помощник ме напусна преди две седмици — рече той като въздъхна тежко. — Отиде да се бие за Британия. Опитах се да го разубедя, разбира се, но сърцето го теглеше натам. Вярваше в това, което му бяха казали — слава, добри перспективи, повишение и т.н. Скоро ще е мъртъв, предполагам. Да, вземи си и последното парче от кейка, скъпа моя. Имаш нужда да напълнееш. Много му е добре на него, да ходи да умира, но се опасявам, че това се отрази зле на моите проучвания.

— Какви проучвания правите, сър? — попита Кити.

— Изследвания, скъпа. История на магията и други неща. Наистина забележителна област, за съжаление пренебрегната. Срам и позор, че толкова много библиотеки се затварят — за пореден път правителството го прави от страх. Е, аз спасих доста много важни книги по темата и искам да ги каталогизирам и номерирам. Амбицията ми е да направя окончателен списък на всички оцелели джинове. Съществуващите анали са толкова случайни и противоречиви… Но както вече видя, аз не съм достатъчно умел да изследвам дори собствената си колекция, благодарение на този недостатък… — Той размаха юмрук към несъществуващия си крак.

— Ъъъ, как се случи това, сър? — осмели се да попита Кити. — Ако нямате нищо против, че питам.

— Кракът ми ли? — възрастният джентълмен сви вежди, огледа се наляво-надясно и отправи поглед към Кити. След това прошепна зловещо. — Марид.

— Марид ли? Ама не са ли те най…?

— Най-силният вид демони, които биват призовавани. Правилно. — Усмивката на господин Бътън бе леко самодоволна. — Аз не съм небрежен, скъпа моя. Не, че някой от колегите ми — той изрече думата със силно отвращение — би се признал за такъв, проклети да са. Бих искал да видя как Рупърт Девъро или Карл Мортенсен ще направят същото. — Той подсмръкна и се облегна назад в канапето. — Ироничното в случая е, че аз просто исках да му задам няколко въпроса. Изобщо нямаше да го заробвам. Както и да е, бях забравил да добавя Третични окови; нещото се изскубна и ми откъсна крака преди автоматичното Отпращане да се задейства. — Той поклати глава. — Това е наказание за любопитството, скъпа моя. Е, справям се някак си. Ще си намеря друг асистент, ако американците не избият цялото ни младо мъжко население.

Отхапа си раздразнено от кейка. Още преди да го преглътне, Кити вече бе взела решение.

— Аз ще ви помогна, сър.

Старият магьосник примигна насреща й.

— Ти?

— Да, сър. Аз ще ви стана асистент.

— Съжалявам, скъпа моя, но мислех, че работиш за Хирнек.

— О, така е, сър, но само временно. Търся си друга работа. Много се интересувам от книги и магии, сър. Наистина е така. Винаги съм искала да науча повече за тези неща.

— Добре. Говориш ли иврит?

— Не, сър.

— А чешки? Или френски? Или арабски?

— Не говоря тези езици, сър.

— Така… — за момент лицето на господин Бътън стана по-малко любезно, по-малко учтиво. Той я изгледа от горе до долу с притворени очи.

— И на практика, ти, естествено, не си нищо повече от едно момиче от обикновените…

Кити кимна весело.

— Да, сър. Но винаги съм вярвала, че липсата на късмет по рождение не трябва да застава на пътя на таланта. Аз съм енергична, бърза и схватлива. — Тя посочи лабиринта от прашни купчини. — Ще мога да ви подам всяка книга, която пожелаете по-бързо от мисълта. Дори и от дъното на най-далечната купчина. — Тя се засмя и отпи от чая си.

Възрастният мъж търкаше брадичка с малките си, пълни пръсти и си мърмореше.

— Дете от обикновените… непроверено… това е изключително неортодоксално… Всъщност, властите изрично го забраняват. Но все пак — защо не? — Той се изсмя сподавено.

— Защо да не го направя? Тях явно не ги притесняваше да ме пренебрегват през всичките тези години. Би бил интересен експеримент… и никога няма да разберат, проклети да са. — Той отново погледна към Кити, очите му се присвиха. — Знаеш ли, не бих могъл да ти плащам нищо.

— Няма нищо, сър. Аз, ъъъ, се интересувам от знанието заради самото него. Ще си намеря друга работа. Мога да ви помагам когато имате нужда, почасово.

— Много добре тогава, много добре. — Господин Бътън протегна малката си розова ръка. — Ще видим как ще потръгне. Никой от нас няма никакви действителни договорни задължения към другия, както разбираш, и сме свободни да прекратим взаимоотношенията си по всяко време. Имай предвид, че ако си мързелива или нечестна, ще извикам хорла да те унищожи. Ама, Боже, къде ми е възпитанието? Още не съм те питал за името.

Кити си избра самоличност.

— Лизи Темпъл, сър.

— Добре, Лизи, много се радвам, че те срещнах. Надявам се да се разбираме добре.

Така и стана. От самото начало Кити се постара да бъде незаменима за господин Бътън. Като начало, ежедневните й задължения бяха изцяло свързани с това да обикаля из тъмната, претъпкана къща и да намира странни книги в далечни купчини и да му ги носи непокътнати. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Често се появяваше на светлината от настолната лампа в кабинета на магьосника задъхана и покрита с прах или пък натъртена от неприятно сриване на книги, само за да й кажат, че е взела погрешния том или неправилното издание и да бъде отпратена обратно. Но Кити постоянстваше. Постепенно стана специалист в откриването на томчетата, които господин Бътън искаше. Започна да разпознава имената, кориците и методите на подвързване, използвани от различните печатари в различните градове през вековете. От своя страна магьосникът беше много доволен: помощничката му спестяваше много неудобства. И така минаваха месеците.

Кити започна да задава дребни въпроси за някои от творбите, които помагаше да се намерят. Понякога господин Бътън даваше кратки и весели отговори, но по-често й предлагаше да провери отговора сама. Кити можеше да го прави, когато книгата бе написана на английски. Тя вземаше назаем някои от по-лесните, по-общи книги и ги носеше в къщи, в гарсониерата си. Нощните й четения пораждаха още въпроси към господин Бътън, който я насочваше към други текстове. По този начин, водена от капризи и прищевки, Кити започна да се учи.

След като напредва в продължение на година по този начин, Кити започна да изпълнява поръчки за магьосника. Набавяше официални пропуски и посещаваше библиотеки из цялата столица. От време на време пазаруваше в огромни количества от билкари и снабдители на магически стоки. Господин Бътън нямаше дяволчета на свое подчинение и не практикуваше много истинска магия. Интересът му се коренеше в културите от миналото и историята на контактите с демоните. От време на време призоваваше някое нисше създание, за да го разпита за някой исторически факт.

— Но с един крак това е трудна работа — казваше той на Кити. — Призоваването си е достатъчно сложно и с два такива, но когато се опитваш да начертаеш правилен кръг, а бастунът ти постоянно се хлъзга и изпускаш тебешира, това е адски трудно. Вече не поемам често такива рискове.

— Аз бих могла да ви помогна, сър — предлагаше Кити. — Ще трябва да ме научите на основните неща, естествено.

— О, това е невъзможно. Прекалено опасно е и за двама ни.

Кити откри, че господин Бътън е доста непреклонен за това и й трябваха няколко месеца да му вади душата, докато го убеди. Накрая, за да получи миг спокойствие, той й позволи да напълни купите с тамян, да държи оста в центъра, докато той рисуваше дъгите на кръговете и да запали свещите от свинска мас. Тя стоеше зад стола му, когато демонът се появи и господин Бътън започна да го разпитва. След това помогна да се измият обгорелите следи, които останаха. Спокойното й поведение впечатли магьосника. Скоро тя активно помагаше при всичките му призовавания. Както и във всички останали неща, Кити се учеше бързо. Започна да запаметява някои от често употребяваните латински формули, въпреки че остана невежа за значението им. Господин Бътън, който считаше активната работа за вредна за здравето му, а освен това беше и предразположен към мързел, започна да поверява на асистентката си все повече и повече процедури. По своя си повърхностен начин той помагаше да се запълнят някои пропуски в знанията и, при все че не искаше да я обучава официално.

— Истинското изкуство — казваше той, — само по себе си е простичко, но има безброй вариации. Винаги ще се придържаме към основното: призоваваме създанието, държим го ограничено, отпращаме го. Нямам нито времето, нито желанието да те обучавам на всички тънкости.

— Добре, сър — казваше Кити. Тя нямаше нито времето, нито желанието да ги учи. Тя искаше само основното практическо познание за призоваването.

Годините минаваха. Войната продължаваше. Книгите на господин Бътън бяха прилежно сортирани, каталогизирани и подредени по автор. Асистентката му беше безценна за него. Сега вече можеше да я кара да призовава фолиоти и дори нисши джинове, докато той седеше удобно и наблюдаваше. Беше едно изключително задоволително положение на нещата.

Като изключим необикновения страх, Кити също го считаше за задоволително.

След като чайникът най-после завря, Кити направи чай и се върна при магьосника, който седеше, както и преди потънал в канапето и изучаваше книгата си. Господин Бътън промърмори някаква благодарност, когато тя остави чая.

— Трисмегистус отбелязва — каза той, — че сукубусите са склонни към безразсъдство, когато са призовани и често са предразположени към саморазрушение. Могат да бъдат успокоени като се сложат цитрусови плодове при тамяна или от нежното свирене на флейта. Хм, очевидно са чувствени зверове. — Отнесено почеса остатъка от крака си през панталона. — О, намерих и нещо друго, Лизи. Кой беше демонът, за който питаше оня ден?

— Бартимеус, сър.

— Да, точно така. Трисмегистус има бележки и за него, в една от таблиците на Древните джинове. Ще я намериш някъде в приложенията.

— О, наистина ли, сър? Това е чудесно. Благодаря.

— Дава малко от историята на призоваванията му. Накратко. Няма да ти е много интересно.

— Не, сър. И аз много се съмнявам. — Тя протегна ръка. — Имате ли нещо против да погледна?