Портата на Птолемей

Бяха опасни времена в Египет. От юг покрай водопадите се бяха промъкнали нашественици и бяха изклали жителите на граничните градове. Бедуинските племена плячкосваха търговските кервани, борещи се с пустинята. В морето берберски пирати ограбваха корабите. Съветниците на царя го подтикваха да потърси помощ от чужбина, но той беше стар, горд и изморен, и отказваше.

В едно позакъсняло усилие да умири враговете си в двора, Птолемей постави талантите си на техните услуги. Това, както той бе щастлив да признае, означаваше мен.

— Трябва да простиш обидата — казваше той, докато седяхме на покрива през нощта преди да тръгна. — С цялото ми уважение към Афа и Пенренутет, ти, скъпи ми Рекит, си най-силният от служителите ми. Сигурен съм, че ще извършиш чудеса в името на нацията. Следвай заповедите на армейските капитани и импровизирай, когато е необходимо. Извинявам се за всички трудности, които може да понесеш, но в дългосрочен план ти също ще се облагодетелстваш. С малко късмет, твоите усилия ще разкарат агентите на братовчед ми от гърба ми и ще ми позволят да завърша изследванията си.

Носех образа на благороден пустинен лъв и ръмженето ми съответно бе ниско и дълбоко.

— Не знаеш нищо за низостта на човешкото сърце. Братовчед ти няма да спре, докато не те види мъртъв. Шпиони наблюдават всяка твоя стъпка: хванах две свещенически дяволчета да дебнат в банята ти тази сутрин. Поговорихме си и понеже стана въпрос, сега вече служат на теб.

Момчето кимна.

— Радвам се да чуя това.

Лъвът се оригна.

— Да, те любезно дариха същността си, за да подсилят моята. Не гледай така изненадано. В нашия свят така или иначе всички сме едно цяло, нали ти казах.

Както винаги дори и най-беглото споменаване на Другото място бе достатъчно: очите на господаря ми проблеснаха с някаква далечна светлина; лицето му стана замечтано и замислено.

— Рекит, приятелю — рече той, — ти ми каза много, но има още неща, които искам да науча. Смятам, че още няколко седмици работа ще са достатъчни. Афа има известен опит с шаманите от една далечна земя. Той ме съветва според техните методи за напускане на тялото. Като се върнеш… Е, нека изчакаме и ще видим.

Опашката на лъва биеше ритмично по камъните на покрива.

— Трябва да се съсредоточиш върху опасностите в този свят. Братовчед ти…

— Пенренутет ще ме пази, докато те няма, не се бой. Виждаш ли, сега палят стражевия огън на кулата. Флотата се събира долу. Трябва да тръгваш.

Последва много работа за мен, като през цялото време нямах контакт с господаря си. Отплавах с египетската флота да се бия срещу пиратите и участвах в една решаваща битка край берберския бряг98. После марширувах с войската към пустинята и устроихме засада на бедуините, отвеждайки множество заложници99. По време на обратния ни поход бяхме нападнати от група джинове с чакалски глави, които едва разгромихме.

Без да спирам за почивка, аз се насочих на юг, за да се присъединя към главната част от царската армия в търсене на отмъщение от хората по хълмовете в долното течение на Нил. Битките тук продължиха два месеца и завършиха с позорната Битка при водопадите, където се бих с двадесет фолиота на един скален ръб над разпенените води. Загубите бяха тежки, но накрая спечелихме и мирът в региона бе възстановен100.

Бях подложен на множество изпитания, но същността ми беше силна и не се възмущавах. В действителност, изследванията на господаря ми, желанието му да установи равенство между джиновете и хората, ме бяха трогнали въпреки скептицизма ми. Осмелявах се да се надявам, че от това ще излезе нещо. И все пак се страхувах за него. Като цяло беше наивен, несъзнаващ опасностите, от които беше заобиколен.

Една нощ, докато бяхме на служба по хълмовете, в палатката ми се материализира балонче. Върху прозрачната повърхност, неясно и далечно, се показа лицето на Птолемей.

— Поздрави, Рекит. Чувам, че заслужаваш похвали. Вестите за успеха ти стигнаха до града.

Поклоних се.

— Доволен ли е братовчед ти?

Господарят ми явно въздъхна.

— За нещастие хората обявяват това за моя победа. Въпреки протестите ми, те скандират моето име по покривите. Братовчед ми не е доволен.

— Това не е изненадващо. Трябва да… Какво е това на брадичката ти? Белег ли?

— Нищо. Един стреля по мен на улицата. Пенренутет ме блъсна настрани. Всичко е наред.

— Връщам се веднага.

— Не още. Трябва ми една седмица да довърша работата си. Върни се след седем дни. През това време върви където искаш.

Изгледах лицето му.

— Наистина ли?

— Вечно се оплакваш от ограниченията над свободната си воля. Сега имаш възможност да я изпиташ. Сигурен съм, че можеш да понесеш болката от тази Земя още малко. Прави каквото искаш. Ще се видим след седем дни. — Балончето се превърна в пара и изчезна.

Това бе толкова неочаквано, че в продължение на няколко минути можех само да крача безцелно из палатката. Подреждах възглавничките и гледах отражението си в лъскавите месингови съдове. После осъзнах пълния смисъл на думите му. Пристъпих навън, хвърлих последен поглед на лагера и с вик се изстрелях във въздуха.

Минаха седем дни. Върнах се в Александрия. Господарят ми стоеше в работната си стая. Носеше бяла туника без сандали. Лицето му бе по-слабо отпреди, около очите му имаше сиви кръгове от умора, но ме поздрави със стария си ентусиазъм.

— Точно навреме! — каза той. — Как е широкият свят?

— Огромен и красив, въпреки че има прекалено много вода в него. На изток планини се издигат до звездите, на юг гори поглъщат земята. Архитектурата на Земята е безкрайно разнообразна. Даде ми много неща, за които да мисля.

— Някой ден и аз ще я видя. А хората? Какво ще кажеш за тях?

— Изникват в изолирани територии като пъпки по задник. Повечето се справят и без магия, май.

Птолемей се ухили.

— Прозренията ти са задълбочени. Сега е мой ред. — Поведе ме към една врата и ми показа тиха вътрешна стая. На пода имаше кръг — доста голям — украсен с йероглифи и руни. До него, на пода, имаше билки, талисмани, купчини папируси и восъчни плочки, всичките изписани с драсканиците на господаря ми. Той ми се усмихна изморено.

— Какво мислиш?

Бях зает да оглеждам преградите на пентаграмата и поредиците от думи.

— Нищо специално. Сравнително стандартна.

— Знам. Опитах всички сложни подсилвания и заклинания, Рекит, но просто усещах, че е погрешно. После ми хрумна нещо: всичките ни защити са, за да ограничават движението — нали се сещаш, да държат джина вън, да ни предпазват. А аз търся противоположния ефект: искам да мога да се движа свободно. Значи, ако направя така — протегна бавно крак и размаза червената линия, маркираща периметъра на кръга — това би трябвало да позволи на моя дух да замине. През тази малка дупка. А тялото ми ще остане тук.

Намръщих се.

— Тогава защо изобщо да използваш пентаграма?

— Аха. Добър въпрос. Според нашия приятел Афа, шаманите от далечни земи, които разговарят с джиновете на границите на нашия свят, изричат определени думи и напускат тялото си, когато си поискат. Те не използват кръгове. Но те не се опитват да преминат границите между световете ни — онези стихийни стени, за които си ми говорил толкова много. А аз искам да го направя. Мисля, че точно както силата на кръга те дърпа право към мен, когато те призова, същият този кръг може да ме изтика в противоположната посока — през стените, ако се обърнат думите. Това е фокусиращ механизъм. Разбираш ли?

Почесах се по брадичката.

— Хъм… Извинявай, какво бил казал Афа?

Господарят ми извъртя очи към небето.

— Няма значение. Но това тук е важно. Смятам, че мога да обърна обикновените призовавания сравнително лесно, но ако наистина се отвори порта, ще ми трябва нещо от другата страна да ме преведе безопасно през нея. Нещо, което да ме ориентира.

— Това е проблем — казах. — На Другото място няма „ориентири“. Няма планини, няма гори. Казвал съм ти го безброй пъти.

— Знам. Точно тук идваш ти. — Момчето се беше навело към пода и тършуваше из купчина стандартни магически принадлежности, които имаше всеки египетски магьосник: бръмбари скарабеи, мумифицирани гризачи, малки пирамидки и какво ли още не. Извади малък анкх101 и го бутна към мен.

— Мислиш ли, че това е желязо?

Студен полъх, който ужили същността ми. Дръпнах се раздразнено назад.

— Аха. Стига си го размахвал.

— Добре. Ще си го сложа за защита. Просто в случай че наминат някои дяволчета, докато ме няма. А сега за теб. Рекит, благодаря ти за всички услуги, които си ми направил. Аз съм ти длъжник. След малко ще те освободя. Твоите задължения към мен, от всякакъв тип, ще приключат.

Поклоних се според обичая.

— Моите благодарности, господарю.

Той махна с ръка.

— Забрави за тази работа с господаря. Когато се върнеш на Другото място, ослушвай се за името си — истинското, искам да кажа102. Когато направя заклинанието, ще извикам името ти три пъти. Ако искаш, може да ми отговориш: вярвам, че това ще е достатъчно, за да ми даде ориентира, от който се нуждая. След това ще мина през портата при теб.

Погледнах го по моя несигурен начин.

— Мислиш ли?

— Да. — Момчето ми се усмихна. — Рекит, ако ти е писнало да ме гледаш след всичкото това време, решението е просто. Не отвръщай на призива ми.

— И зависи от мен?

— Разбира се. Другото място е твоя територия. Ако смяташ, че съм достоен да ме извикаш, за мен ще е чест. — Лицето му бе почервеняло от вълнение, зениците му бяха разширени като на котка. В представите си той вече вкусваше чудесата на другия свят. Наблюдавах движенията му, докато отиваше към една купа край прозореца. В нея имаше вода. Изми си лицето и врата.

— На теория е добре — позволих си да кажа, — но казаха ли ти какво ще се случи с тялото ти, ако преминеш отвъд? Ти не си устроен като нас.

Той се подсуши с една кърпа, гледайки навън към покривите, където като невидима плащеница над града висяха вълнението и оживлението, характерни за времето около обяд.

— Понякога — промърмори той — и аз се чувствам така, сякаш не съм същество от земята. Целият ми живот премина затворен в библиотеките, никога не съм изпитвал усещанията на този свят. Когато се върна, Рекит, ще се поскитам надалеч, както направи ти… — Той се обърна и протегна тънките си кафеникави ръце. — Ти си прав, разбира се: не знам какво ще се случи. Вероятно ще пострадам. Но, мисля, че си струва риска да видя това, което никой човек не е виждал! — Той пристъпи напред и затвори кепенците на прозореца. Обгърна ни сумрачна, бледа светлина. След това заключи вратата на стаята.

— Може би — рекох — ще се озовеш в моя власт, когато се срещнем отново.

— Много е вероятно.

— И все пак ми вярваш?

Птолемей се изсмя.

— А какво друго съм правил през цялото това време? Кога за последно съм те затварял в пентаграма? Виж се сега — ти си толкова свободен, колкото и аз. Можеш да ме удушиш за секунда и да изчезнеш.

— О. Да. — Не се бях замислял за това.

Момчето плесна с ръце.

— Е, времето дойде. Пенренутет и Афа вече са свободни. Нямам други задължения. Така че, твой ред е. Ако искаш да скочиш в пентаграмата, ще те освободя.

— Ами твоята собствена безопасност? — Огледах тъмната стая. От кепенците, като хищнически нокти, по пода и стената се простираха ивици светлина. — След като си заминем, ти оставаш напълно безпомощен, ако те намерят враговете ти.

— Последната задача на Пенренутет беше да приеме моя външен вид и да язди на юг по стария главен път. Оставил е да го видят. Шпионите ще следват неговата карета. Така че, виждаш ли, скъпи Рекит, помислил съм за всичко. — Направи ми знак. Пристъпих в пентаграмата.

— Знаеш ли, не е необходимо да рискуваш живота си в този експеримент — казах. Гледах тесните му рамене, мършавия врат, кокалестите крака, стърчащи под туниката.

— Това не е експеримент — рече той. — Това е жест. Компенсация.

— За какво? За три хиляди години робство? Защо да поемаш бремето за толкова много престъпления? Никой друг магьосник никога не е разсъждавал по този начин.

Той се усмихна.

— Точно така. Аз съм първият. И ако рискованото ми начинание премине добре и се върна да го опиша, много други ще ме последват. Ще започне нова ера между джиновете и хората. Вече съм записал някои бележки, Рекит. Моята книга ще заема почетно място във всяка библиотека в света. Аз няма да съм там, за да го видя, но кой знае, може ти да си.

Страстта му ме завладя. Кимнах.

— Да се надяваме, че си прав.

Той не отвърна, само щракна с пръсти и изрече Освобождаването. Последното нещо, което видях когато тръгвах беше лицето му — втренчено в мен, уверено и спокойно.

22

Кити се събуди от заслепяваща я светлина и остра болка в едната си страна. След като изминаха няколко секунди и тя лежа напълно неподвижно, усети пулсирането на кръвта в главата си и сухотата в отворената си уста. Китките я боляха. Миришеше ужасно на изгорял плат, а едната й ръка бе плътно притисната.

В гърдите й се надигна паника. Изви крайници, отвори очи, опита се да повдигне глава. Бе възнаградена с цялостна болка и започна да разбира положението си: китките й бяха завързани, лежеше на нещо твърдо, някой се бе навел до нея и я гледаше в лицето. Натискът върху едната ръка внезапно изчезна.

— Чуваш ли ме? Добре ли си?

Кити отвори леко очи. Една тъмна фигура изплува на фокус. Магьосникът Мандрейк, наведен близо до нея. Изглеждаше загрижен и облекчен.

— Можеш ли да говориш? Как се чувстваш?

Гласът на Кити бе слаб.

— Ти ли ми държеше ръката?

— Не.

— Добре.

Вече свикваше със светлината. Постепенно и двете й очи се отвориха и тя се огледа. Седеше на пода в края на огромна каменна стая, по-стара и по-величествена от всичко, което бе виждала. Сводест таван, поддържан от дебели колони. На пода по плочките бяха постлани красиви килими. По стените, в множество ниши, стояха статуите на царствени мъже и жени, облечени в старомодни костюми. Под тавана се носеха магически сфери, хвърляйки постоянно менящи се светлини и сенки. По средата на стаята имаше лъскава полирана маса и седем стола.

Откъм близкия край на масата напред-назад вървеше един мъж.

Кити се напрегна да се премести, движение затруднено от вървите, които стягаха китките й. Нещо се заби в гърба й. Тя изруга.

— Ах! Можеш ли…?

Мандрейк вдигна ръце. Бяха здраво стегнати заедно с пръстите от тънка бяла връв.

— Опитай да се извиеш наляво. В момента си се облегнала на една каменна обувка. Внимателно. Ранена си лошо.

Кити се премести настрани и й стана малко по-удобно. Погледна надолу към тялото си. Едната страна на палтото й бе почерняла и изгоряла. Виждаше парцаливи парчета от ризата си отдолу и обгорелия край на книгата на господин Бътън във вътрешния си джоб. Навъси вежди. Как се беше…?

Театъра! Изведнъж си спомни всичко: експлозиите в ложата отсреща, светлините, морето от демони в партера долу. Да, и Мандрейк до нея, пребледнял и уплашен, дебелият дребен мъж, притиснал ножа към гърлото му. Тя се беше опитала…

— Радвам се, че си жива — каза магьосникът. Лицето му бе сиво, но гласът му беше спокоен. По шията му имаше засъхнала кръв. — Имаш впечатляваща устойчивост. Можеш ли да виждаш и през Илюзиите?

Тя разтърси глава раздразнено.

— Къде сме? Какво е…?

— Залата на статуите в Уестминстър. Това е стаята, където се събира Съветът.

— Но какво се случи? Защо сме тук? — Обхвана я паника. Трескаво задърпа вървите.

— Успокой се… наблюдават ни. — Той тръсна глава към фигурата до масата. Беше някой, когото Кити не познаваше: млад мъж с дълги, криви крака, който крачеше напред-назад.

— Да се успокоя? — Кити нададе задушаващ я вик на ярост. — Как смееш? Ако бях свободна…

— Да, но не си. Нито пък аз. Така че млъкни за малко и ме остави да ти кажа какво се случи. — Наведе се по-близо. — Цялото правителство бе пленено в онзи театър. Всички. Мейкпийс използва множество демони, за да ги хване.

— Имам си очи, нали? Видях всичко това.

— Добре, хубаво. Е, някои може да са били убити, но повечето, смятам, са живи, само че са овързани и със запушени усти, така че не могат да призоват нищо. Всички ние бяхме подбрани и изведени отзад, където чакаха камиони. Натикаха всички вътре; нахвърляха министрите върху другите, като торби с картофи. Камионите тръгнаха от театъра и дойдоха тук. Никой извън театъра все още не знае какво се е случило. Не знам къде закараха пленниците. Сигурно са затворени някъде наблизо. Мисля, че точно с това се занимава Мейкпийс сега.

Главата на Кити я болеше. Напрягаше се да разбере неизреченото.

— Той ли беше, който — тя погледна надолу към тялото си — ми причини това?

— Точно той. Инферно. Отблизо. Когато се опита да… — бледото му лице леко се изчерви — … когато се опита да ми помогнеш. Трябваше да си мъртва; всъщност, мислехме, че си мъртва, но точно когато наемникът ме вдигаше, ти изстена и помръдна, така че взе и теб.

— Наемникът ли?

— Не питай.

Кити остана мълчалива за момент.

— Значи Мейкпийс поема властта?

— Явно така си мисли. — Магьосникът се намръщи. — Човекът е напълно луд. Как планира да ръководи Империята без управляваща класа, не мога да разбера.

Кити изсумтя.

— Твоята управляваща класа не се справяше особено добре, нека да си го кажем. Може пък това да е за добро.

— Не ставай глупава! — Лицето му потъмня. — Нямаш ни най-малка представа… — Удържа се с голямо усилие. — Съжалявам. Ти не си виновна. Поначало изобщо не трябваше да те водя в театъра.

— Така е. — Кити огледа залата. — Но това, което не разбирам е, защо двамата с тебе сме тук!

— Нито пък аз. Отделиха ни поради някаква причина.

Кити изгледа човека, който вървеше напред-назад до масата на Съвета. Изглеждаше нервен; често си поглеждаше часовника и отправяше очи към двойната врата.

— Не изглежда толкова опасен — прошепна тя. — Не можеш ли да извикаш някой демон и да ни измъкнеш оттук?

Мандрейк изпъшка.

— Всичките ми роби са на мисия. Ако можех да се добера до някоя пентаграма, щях да ги призова лесно, но без такава и с вързани пръсти, нямам шанс. Не мога да извикам нищо повече от дяволче.

— Безполезно — изстреля Кити. — И ти се наричаш магьосник.

Мандрейк се нацупи.

— Дай ми време. Моите демони са силни, особено Кормокодран. С малко късмет ще имам възможността да…

Вратите в края на залата се отвориха с трясък. Мъжът край масата се завъртя. Кити и Мандрейк обърнаха глави.

В стаята влезе малка процесия.

Първите няколко човека бяха непознати за Кити. Един дребен мъж с кръгли, влажни очи и телосложение като клонка през зимата; мрачна, малко мърлява жена; джентълмен на средна възраст с бледа, лъщяща кожа и издадени устни. Зад тях вървеше млад мъж, слаб, с пъргава походка, гелосана червеникава коса и очила, курдисани на малкия му нос. Около тях сякаш витаеше чувство на потиснато вълнение. Кикотеха се, хилеха се и се оглеждаха с бързи, нервни движения.

Кривокракият до масата побърза да се присъедини към тях.

— Най-после! — рече. — Къде е Куентин?

— Тук съм, приятели!

През вратите влезе Куентин Мейкпийс, във ветреещ се смарагдовозелен редингот, с издути като на малък петел гърди. Поклащаше рамене и въртеше ръце във високомерно перчене. Мина покрай другарите си, потупа шумно червенокосия по гърба, разроши косата на жената и намигна на останалите. Продължи към масата, поглеждайки собственически насам-натам из стаята. Забелязвайки седналите до стената Кити и Мандрейк, той размаха дебелия си пръст.

На масата на Съвета Мейкпийс си избра най-големия стол, богато гравиран златен трон. Настани се и кръстоса крака. С широка усмивка извади от джоба си огромна пура. Щракна с пръсти: на върха на пурата избухна тлеещ огън. Куентин Мейкпийс я постави между устните си и вдъхна с наслада.

Кити чу как Мандрейк до нея се задъхваше яростно. Тя самата не виждаше нищо повече от една театрална показност в това изпълнение. Ако не беше затворник, може би дори щеше да се забавлява.

Мейкпийс махна широко с пурата.

— Клайв, Руфъс! Бихте ли били така добри да докарате нашите приятели тук? — Червенокосият се приближи, последван от другаря си с дебелите устни. Грубо и без много да се церемонят с тях, Кити и Мандрейк бяха вдигнати на крака. Кити забеляза, че и двамата конспиратори се отнасяха към Мандрейк със злобна омраза. Докато Кити ги наблюдаваше, по-възрастният, с жадно разтворени устни, пристъпи напред и силно удари Мандрейк през лицето.

Мъжът потърка ръката си.

— За онова, което причини на Лавлейс.

Мандрейк се усмихна слабо.

— Никога досега не ме беше удряла мокра риба.

— Чувам, че си ме търсил, Мандрейк — каза червенокосият. — Е, какво ще ми направиш сега?

От златния стол се чу сладък глас:

— Спокойно, момчета, спокойно! Джон е наш гост. Привързан съм към него! Докарайте ги тук.

Сграбчиха Кити за рамото, избутаха я напред и двамата с Мандрейк застанаха на едно килимче пред масата.

Останалите конспиратори се бяха настанили. Очите им изглеждаха враждебни. Жената с мрачното лице заговори.

— Какво правят те тук, Куентин? Моментът е съдбоносен.

— Трябва да убиеш Мандрейк и да приключиш с него — каза магьосникът с рибешкото лице.

Мейкпийс си дръпна от пурата. Малките му очички блестяха от радост.

— Руфъс, ти си прекалено прибързан. Ти също, Бес. Вярно, че Джон все още не е част от нашата група, но силно се надявам, че може да стане. Дълго сме били съюзници, той и аз.

Кити изгледа косо младия магьосник. Едната му буза, където бе попаднал ударът, беше зачервена. Той не отвърна.

— Нямаме време да си играем игрички. — Говореше малкият човек с големите влажни очи; гласът му звучеше носово, пискливо. — Трябва да вземем властта, както ни обеща. — Той погледна надолу към масата и прокара пръсти по нея с жест, едновременно алчен и изплашен. На Кити й изглеждаше слаб и страхлив, и същевременно ядосан от тази си страхливост. От това, което виждаше, никой от конспираторите не беше по-различен, като изключим Мейкпийс, който излъчваше самодоволство на златния си трон.

Драматургът изтръска голям къс пепел върху персийския килим.

— Няма никакви игрички, скъпи ми Уидърс — рече той усмихнато. — Мога да те уверя, че съм напълно сериозен. Шпионите на Девъро отдавна докладват, че сред обикновените хора Джон е най-популярният от магьосниците. Той може да придаде на новия ни Съвет едно ново, привлекателно лице. Е, със сигурност по-привлекателно от това на всеки един от вас. — Изхили се на недоволството, което причини изказването му. — Освен това той има талант и амбиция в излишък. Имам чувството, че отдавна търси начин да изрита Девъро и да започне начисто… Не е ли така, Джон?

Кити отново погледна Мандрейк. Бледото му лице дори не загатваше за мислите му.

— Трябва да дадем на Джон малко време — рече Куентин Мейкпийс. — Всичко ще му се изясни. А съвсем скоро и вие ще получите цялата власт, с която можете да се справите, господин Уидърс. Само ако добрият Хопкинс побърза, ще можем да продължим. — Той се изсмя сподавено на себе си. При този звук, при споменаването на това име, Кити го позна.

Сякаш някакво плътно було се свлече от очите й. Тя отново се върна назад, преди три години, по времето на Съпротивата. Според съвета на приличащия на мишка чиновник, Клем Хопкинс, тя бе отишла на тайна среща в един запустял театър. А когато стигна… последва кама, опряна в гърлото й, тих разговор с мъж, когото не видя и чиито напътствия ги отведоха до абатството и до ужасния пазител на криптата…

— Ти! — извика тя. — Ти!

Всички очи се обърнаха към нея. Тя стоеше неподвижна като пън, втренчена в мъжа на златния трон.

— Ти беше дарителят — прошепна тя. — Ти беше този, който ни предаде.

Господин Мейкпийс й намигна.

— Ах! Разпозна ли ме най-сетне? Чудех се дали изобщо ще си спомниш… Разбира се, аз те познах веднага като те видях с Мандрейк. Точно затова ми беше забавно да те поканя на малкото ни шоу тази вечер.

Джон Мандрейк най-после се раздвижи.

— Какво е това? Срещали сте се и преди?

— Не бъди толкова шокиран, Джон! За всичко си имаше добра причина. Чрез помощника ми, господин Хопкинс — когото скоро ще видиш; в момента се занимава с пленниците ни — аз отдавна следях действията на Съпротивата. Забавляваше ме да наблюдавам усилията им, да виждам яростта по лицата на глупаците в Съвета при неуспеха им да ги заловят. Присъстващите правят изключение, Джон! — Отново последва сподавен смях.

Гласът на Кити бе безизразен.

— Ти знаеше за чудовището в гробницата на Гладстон, но все пак вие с Хопкинс ни изпратихте да вземем Жезъла. Приятелите ми умряха заради теб. — Направи малка крачка към него.

— О, стига — Куентин Мейкпийс извъртя очи. — Вие бяхте предатели и то, обикновени хора. А аз бях магьосник. Очаквахте ли да ми пука? И не се приближавай повече, млада госпожице. Следващия път няма да правя магия. Направо ще ти прережа гърлото. — Той се усмихна. — В интерес на истината, обаче, аз бях на ваша страна. Надявах се да унищожите демона. После щях да взема Жезъла от вас за собствена употреба. Всъщност — той изтръска пурата, смени местата на кръстосаните си крака и огледа слушателите си — всъщност резултатът беше смесен: ти избяга с Жезъла и оставихте африта Хонориус да избяга от гробницата. Какво сътресение предизвика Хонориус! Костите на Гладстон подскачаха по покривите със затворен в тях демон! Великолепен спектакъл. Но накара мен и Хопкинс да се замислим…

— Кажи ми, Куентин — Мандрейк проговори отново; гласът му беше мек. — Този господин Хопкинс явно също е бил замесен с голема. Така ли е?

Мейкпийс се усмихна и направи пауза преди да отговори. През цялото време играе, помисли си Кити. Непоправим фукльо, който се отнася към ситуацията като към една от пиесите си.

— Разбира се! — извика Мейкпийс. — Под моите напътствия! Имам пръст в много от бъркотиите. Аз съм артист, Джон, човек с безкрайна креативност. От години Империята върви към упадък и разруха. Девъро и останалите я ръководеха зле и позорно. Знаеш ли, че няколко от пиесите ми трябваше да бъдат спрени в Бостън, Калкута и Багдад, благодарение на местната бедност, безредици и насилие? И тази безкрайна война!… Нещата трябваше да се променят! Е, в продължение на години аз наблюдавам отстрани и експериментирам с разни неща. Първо окуражих моя добър приятел Лавлейс в опита му за бунт. Помниш ли онази несъмнено огромна пентаграма, Джон? Беше моя идея! — Той се изсмя сподавено. — После дойде ред на бедния Дювал. Искаше власт, но нямаше грам изобретателност в себе си. Биваше го единствено да следва съветите ми. Насърчих го чрез Хопкинс да използва голема и да причини безредици. А докато правителството беше объркано — той отново се усмихна на Кити — аз почти се сдобих с Жезъла. Който, между другото, определено възнамерявам да си присвоя още тази вечер.

За Кити повечето от тези неща не означаваха нищо. Тя се взираше в омразния, малък човек на огромния златен стол, почти трепереща от ярост. Тя видя, като от много далеч, лицата на мъртвите си другари. С всяка своя дума Мейкпийс оскверняваше тяхната памет. Не можеше да проговори.

За разлика от нея, Джон Мандрейк явно ставаше все по-разговорлив.

— Всичко това е много интересно, Куентин — каза той. — Жезълът определено ще е полезен. Но как ще управлява правителството? Ти опразни всички отдели. Това несъмнено ще създаде проблеми, дори и при наличието на такива титанични фигури в екипа ти като тези тук. — Той се усмихна към навъсените конспиратори.

Мейкпийс направи непринуден жест.

— Някои от затворниците ще бъдат освободени след време, разбира се, след като се закълнат във вярност.

— А останалите?

— Ще бъдат екзекутирани.

Мандрейк сви рамене.

— Изглежда ми рисковано за теб начинание, въпреки Жезъла.

— Не е така! — За пръв път Мейкпийс изгледаше ядосан. Той стана от стола си и захвърли остатъка от пурата на една страна. — Ние ще увеличим властта си чрез първия творчески акт за две хиляди години магия. Всъщност, ето го и самият човек, който ще ви покаже това. Дами и господа, представям ви господин Клем Хопкинс!

В стаята влезе една скромна и неуверена фигура. Бяха изминали три години от времето, когато Кити го бе видяла за последен път, седнал на масата в едно кафене под приятното лятно слънце. Тогава тя беше още момиче; пиеше млечен шейк и ядеше глазирана кифличка, а той й задаваше въпроси за Жезъла. След като не можа да му даде информацията, която той искаше, господин Хопкинс за пореден път я бе предал — изпрати я в къщата, където в засада я очакваше Мандрейк.

Така беше навремето. През изминалите три години чертите на учения бяха избледнели в паметта й, а сянката му бе нараснала у нея, разпростираше се като зараза дълбоко в съзнанието й. Понякога й се надсмиваше насън.

И ето го сега, пристъпваше тихо по килимите в Залата на Статуите с лека усмивка на лицето. Появата му явно предизвика голямо вълнение сред конспираторите. Последва нетърпеливо размърдване. Господин Хопкинс застана край масата, точно срещу Кити. Погледна първо Мандрейк, после нея. Бледите му сиви очи я изучаваха, лицето му не изразяваше нищо.

— Предател — изръмжа Кити. Господин Хопкинс се намръщи малко, сякаш в недоумение. По никакъв начин не показваше, че я беше познал.

— И така, Клем — Мейкпийс го потупа по гърба, — не се притеснявай от присъствието на младата Кити тук. Просто малка шега от моя страна, за да ти припомня дните на Съпротивата. Все пак, не й позволявай да се приближава до теб. Тя е истинска малка лисица! Как са затворниците?

Ученият кимна енергично.

— Напълно обезопасени, сър. Не могат да мръднат наникъде.

— А навън? Всичко спокойно ли е?

— Има малко безредици в централните паркове. Полицията си върши работата. Никой не знае, че сме напуснали театъра.

— Добре. Значи е време да действаме. Приятели мои, Хопкинс е истинско чудо, абсолютно скъпоценен камък. Ражда идеи така, както аз и вие дишаме въздух. Сънува ги насън, смила ги с вечерята. Точно той пръв забеляза уникалните качества на африта Хонориус. Не е ли така, Клем?

Хопкинс се усмихна леко.

— Щом така смятате, сър.

— Хопкинс и аз веднага забелязахме, че демонът се е вселил в костите на Гладстон. Това не беше просто някаква маскировка, някаква илюзия на същността му: скелетът беше истински. Демонът се беше смесил с реалните кости. Хрумна ни една амбициозна идея: защо не призовем демон в живо тяло? По-точно в живото тяло на магьосник? Ако магьосникът можеше да контролира демона и да използва силата му — какви чудеса само щеше да може да извърши! Вече нямаше да са нужни пентаграми, да се занимаваме с руни и тебешири, нямаше да има риск от фатални грешки! Всъщност и самото призоваване скоро няма да е необходимо!

Кити бе научила достатъчно от господин Бътън, за да осъзнае радикалното естество на това предложение. Знаеше достатъчно, за да споделя дълбокото недоверие на Мандрейк.

— Но рисковете са прекалено големи! — каза той. — Онзи обикновен в кабинета ти — той чуваше как демонът говори в главата му! Щеше да полудее от това!

— Само защото не притежаваше волята да потисне демона. — Мейкпийс ставаше нетърпелив; говореше бързо. — При хора с интелигентност и силен характер, като нас, ефектът ще е единство на личността.

— Нали не казваш, че всички ще поемете риска? — протестираше Мандрейк. — Не и това! Резултатите може да са катастрофални! Не знаете какво може да случи.

— О, всъщност знаем, знаем. Хопкинс призова един демон в себе си преди два месеца, Джон. Не изпита странични ефекти. Нали така, Клем. Кажи им.

— Точно така, сър. — Ученият изглеждаше притеснен от това да е център на вниманието. — Призовах един доста силен джин. Когато влезе, усетих известна борба, сякаш имах жив червей в главата си. Но трябваше само да се концентрирам и демонът прие неизбежното. Сега е напълно спокоен. Почти не усещам, че е в мен.

— Но можеш да използваш силите и знанията му, нали, Хопкинс? — рече Мейкпийс. — Това наистина е доста забележително.

— Покажи ни! — прошепна жената-конспиратор.

— Да, покажи ни! Покажи ни! — Около масата се надигнаха умолителни гласове. Всяко от лицата грееше от яростен, ненаситен копнеж. На Кити й изглеждаха зли, но и безпомощни, като очакващи храна пиленца. Внезапно я изпълни отвращение. Копнееше да се махне оттук.

Очите на Мейкпийс се бяха превърнали в искрящи процепи. Той бутна ръката на учения.

— Какво ще кажеш, Хопкинс? Да им покажем ли нещо малко, просто за да засилим апетита им?

— Ако смятате, че е уместно, сър.

Ученият отстъпи назад и наведе глава концентрирано. После, очевидно без усилие, се издигна във въздуха. Няколко от конспираторите ахнаха. Кити хвърли поглед към Мандрейк. Той гледаше с отворена уста.

Хопкинс се издигна на два метра от пода, после се понесе надалече от масата. Когато се отдалечи на известно разстояние, вдигна ръка, насочвайки я към една алабастрова статуя в далечния край на залата. Изобразяваше плешив, набит магьосник, пушещ пура.

Последва светкавица от синя светлина и статуята експлодира сред сноп от искри. Червенокосият магьосник ахна от вълнение. Останалите станаха и заръкопляскаха или заудряха по масата от радост. Господин Хопкинс се издигна още по-високо към тавана.

— Покажи им още нещо, Хопкинс! — извика Мейкпийс. — Направи шоу!

Очите на всички се насочиха напред. Кити използва шанса си. Бавно, много бавно, тя се отдръпна от масата. Стъпка, две… Никой не забеляза. Всички гледаха как ученият извършваше акробатически подвизи високо под тавана, как мяташе огнени пламъчета от пръстите си…

Кити се обърна и хукна. Двойните врати в края на залата бяха отворени. Стъпките й бяха безшумни върху дебелите, меки килими. Ръцете й бяха завързани, което правеше бягането малко странно, но след секунди тя мина през вратите и излезе навън в каменния коридор с маслени картини по стените и стъклени витрини със златни украшения… Тръгна надясно. Коридорът свършваше с отворена врата.

Кити се втурна вътре. Спря, изруга. Празна стая, вероятно кабинет на някой служител: бюро, рафт с книги, пентаграма на пода. Нямаше изход.

Въздъхна безсилно, обърна се и хукна обратно натам, откъдето бе дошла — отново по коридора, покрай отворените врати. Зави зад друг ъгъл… и се блъсна с пълна сила в нещо твърдо и тежко. Отхвърлена на една страна, тя инстинктивно се опита да спре падането си като протегне ръка, но ръцете й бяха завързани и не можа да го направи. Падна тежко на плочките.

Кити вдигна поглед и спря да диша. Над нея стоеше мъж, фигурата му се очертаваше на фона на сферите на тавана. Висок мъж, облечен в черно. Светлите, сини очи я изучаваха, черните вежди се свиха намръщено.

— Моля ви! — изпъшка Кити. — Моля, помогнете ми!

Брадатият се усмихна. Една ръка в ръкавица се протегна надолу.

В Залата на статуите господин Хопкинс се бе върнал на земята. Лицата на конспираторите бяха удивени. Двама от мъжете издърпваха килимите от средата на стаята. С внасянето на Кити, полузадушена и висяща на яката си във вдигнатата ръка на брадатия мъж, те спряха и пуснаха килимите обратно. Един по един всички се обърнаха да я погледнат.

До рамото на Кити заговори един дълбок глас.

— Какво да правя с това момиче? Хванах я, докато се насочваше към улицата.

Червенокосият тръсна глава.

— Боже. Дори не забелязах, че я няма.

Господин Мейкпийс пристъпи напред с кисела физиономия.

— Госпожице Джоунс, наистина нямаме време за такива лудории… — Той се намръщи, сви рамене и се извърна от нея. — В началото присъствието й ме забавляваше, но ако трябва да съм честен, тя вече не ме интересува. Можеш да я убиеш.

23

Натаниел видя как наемникът хвърли Кити на килима. Видя как отхвърля назад черното си наметало, посяга към колана и измъква дълъг нож, извит като ятаган. Видя го как посяга да я хване за косата, как вдига главата й, как оголва гърлото й…

— Чакай! — Натаниел пристъпи напред; говореше с толкова авторитет, колкото беше успял да събере. — Не я докосвай! Искам я жива.

Ръцете на наемника спряха. Той погледна Натаниел с уверените си бледосиви очи. После бавно и много целенасочено продължи да издърпва главата на Кити назад и да наглася ножа.

Натаниел изруга.

— Чакай, казах.

Конспираторите наблюдаваха с известна доза забавление. Бледото, мазно лице на Руфъс Лайм се изкриви.

— Едва ли си в положение да нареждаш, Мандрейк.

— Точно обратното, Руфъс. Куентин ме покани да се присъединя към вас. А след като видях забележителната демонстрация на господин Хопкинс, аз с удоволствие ще приема това предложение. Резултатите са изключително впечатляващи. Това означава, че съм един от вас.

Куентин Мейкпийс бе зает да разкопчава яркозеления си редингот. Очите му се бяха свили пресметливо. Той погледна Натаниел подозрително.

— Решил си да се съгласиш с нашия малък план?

Натаниел срещна погледа му възможно най-спокойно.

— Така е, наистина — каза той. — Твоят план е един гениален акт, майсторски ход. Само ми се иска да ти бях обърнал повече внимание, когато ми показа експеримента с онзи обикновен мъж завчера. Но сега възнамерявам да поправя това. Междувременно, строго погледнато, момичето все още е мой затворник, Куентин. Аз имам… планове за нея. Никой освен мен няма да я докосва.

Мейкпийс потърка брадичката си. Не отвърна. Наемникът леко намести ножа в ръката си. Кити се взираше в пода невиждащо. Натаниел усети как сърцето му блъска в гърдите.

— Много добре. — Мейкпийс внезапно се раздвижи. — Момичето е твое. Остави я, Верок. Джон, ти се изказа добре и потвърди доброто ми мнение за теб. Но внимавай: лесно е да говориш, но е по-добре да действаш! След секунда ще те освободим и ще наблюдаваме как се свързваш с демон по твой избор. Но първо ще се подготвя за собственото си призоваване! Бърк! Уидърс! Разчистете тези килими! Пентаграмите трябва да са готови!

Той се обърна, за да даде допълнителни заповеди. Наемникът отпусна безизразно хватката си от косата на Кити. Натаниел, усещащ враждебните погледи върху себе си — най-вече Дженкинс и Лайм го гледаха с неприкрито подозрение — не бързаше да застане до нея. Тя остана където си беше, превита на колене, с наведена глава, с коса паднала върху лицето й. Гледката го съкруши.

За втори път тази вечер Кити Джоунс едва не бе умряла и всичко това единствено заради неговите действия. Защото той я беше открил, защото той я беше изтръгнал от спокойния й нов живот и я беше взел със себе си, само за да задоволи егоистичното си любопитство.

Когато в театъра я беше ударило Инферното, Натаниел я сметна за мъртва. Бе го обзела огромна тъга. Бе почти съкрушен от вина. Въпреки рязкото предупреждение на наемника, той се беше хвърлил към нея и чак тогава осъзна, че тя дишаше. През следващия един час, докато тя остана в безсъзнание, чувството на срам бавно нарастваше. Малко по малко той започна да осъзнава глупостта си.

И без това през последните няколко дни той бе започнал да се дистанцира от името Мандрейк, от ролята, която в продължение на години му беше втора природа. Но чак след събитията в театъра това дистанциране се превърна в истинско отделяне. Двете ключови, сигурни неща, които го направляваха — вярата му в неуязвимостта на правителството и в достойнствата на мотивите му — бяха изтръгнати само за секунди. Магьосниците бяха надвити. Кити бе повалена. И двамата бяха в ръцете на Мейкпийс и Натаниел с ужас разпозна в тези закоравели, безразлични ръце, едно свое собствено отражение.

Поначало чудовищното престъпление на Мейкпийс почти го заслепи със същността си: театралната показност на преврата, странната извратеност на демоните в човешко тяло, всичките глупави приказки за гения и креативността — това помагаше да се отвлече вниманието от баналната реалност на истината. Това не беше нищо повече от поредния амбициозен малък човек, борещ се за власт. Нищо по-различно от Лавлейс или Дювал, или — при тази мисъл Натаниел усети мраз по гърба си — от собствените му размишления същата тази вечер, докато седеше в колата и си мечтаеше да сграбчи Жезъла и да сложи край на войната. О, да, беше си казал, че е за добро, за да помогне на обикновените граждани и да спаси Империята. Но как свършваше този идеализъм? С лежащи на пода тела, като това на Кити.

Колко явни и очевидни са били амбициите му! Мейкпийс го бе видял. Фарар също. Госпожица Лутиен го беше разбрала и го отмина.

Нищо чудно, че Кити се отнесе към него толкова пренебрежително. Докато гледаше тялото й в Залата на статуите, той започна да споделя презрението й.

Но, тя се беше събудила и с облекчението у него се породи нова решителност.

Конспираторите бяха заети. Търчаха напред-назад и носеха принадлежности за призоваване: свещи, купи, билки и цветя. Тежките килими от средата на стаята бяха издърпани и безцеремонно захвърлени настрани. Отдолу се откриха няколко пентаграми, красиво инкрустирани със седеф и ултрамарин. Мейкпийс застана в една от тях, разсъблечен до кръста, разпореждащ се, задъхан, издаващ пискливи команди.

Кити Джоунс стоеше свита както и преди.

Натаниел пристъпи напред, наведе се до нея и проговори меко.

— Кити, стани. — Протегна завързаните си ръце. — Хайде. Точно така. Седни тук. — Той бутна настрани един тежък стол от червеникаво дърво и й помогна да седне. — Почини си. Добре ли си?

— Да.

— Тогава чакай. Ще те измъкна оттук.

— И как по-точно?

— Довери ми се. — Той се облегна на масата и прецени ситуацията. До вратата стоеше наемникът; скръстил ръце, той гледаше неумолимо към тях. Оттам нямаше начин да се избяга. Самите конспиратори бяха слаби; сега вече ясно се виждаше защо ги бе избрал Мейкпийс. Той бе подбрал слабите, пренебрегнатите, онези изяждани от завист и злоба хора, които биха се възползвали от възможността, но никога нямаше да представляват заплаха за него. Драматургът беше различна работа, забележителен магьосник. Без демоните си Натаниел бе безпомощен.

Мейкпийс… Той прокле собствената си глупост. От години подозираше наличието на предател на високо ниво в правителството, някой свързан със заговорите и на Лавлейс, и на Дювал. Бяха необходими четирима магьосници за призоваването на великия демон Рамутра в Хедълхам. Четвъртият никога не бе видян, с изключение на един бърз поглед в едно кабрио — проблясване на слънчеви очила, червена брада… и край. Мейкпийс маскиран? Сега вече беше лесноразбираемо.

По времето на аферата с голема, Натаниел остана изненадан колко лесно драматургът бе открил местонахождението на бегълката Кити. Това трябва да го беше свършил Хопкинс. Освен това — контактите на Мейкпийс със Съпротивата. Натаниел изскърца със зъби. Колко бързо само Мейкпийс го бе спечелил, използва го като съюзник, направи го на глупак. Е, не всичко беше свършило.

С каменно лице Натаниел наблюдаваше как господин Хопкинс побърза да се подчини на заповедите на водача си. Значи това бе мистериозният учен, когото търси толкова дълго! Из тялото на негодника се разхождаше силата на демон — в това нямаше съмнение. Но хрисимият, малък човек едва ли би се опрял на Кормокодран, Аскобол и другите джинове. Само да можеше Натаниел да ги извика до себе си! А докато Хопкинс причиняваше неприятности тук, некомпетентните джинове бяха на два километра и напразно го чакаха в хотел „Амбасадор“!

Веждите на Натаниел се сключиха от безсилен яд. Той подръпна вървите, които стягаха ръцете му. Можеше единствено да чака Мейкпийс да го освободи и да го остави да стъпи в някоя пентаграма. Тогава можеше да действа. За секунди джиновете му щяха да бъдат призовани, а на предателите да се потърси сметка.

— Приятели мои, готов съм! Елате — Мандрейк, госпожице Джоунс — трябва да се присъедините към зрителите! — Мейкпийс стоеше в най-близкия кръг, с навити ръкави на ризата си и разкопчана яка. Бе заел героична поза: ръце на хълбоците, изнесен напред таз, с разкрачени крака като за възсядане на кон. Конспираторите се събраха на почтено разстояние. Дори и наемникът демонстрира известен интерес и се приближи малко. Заедно, Натаниел и Кити се приближиха до пентаграмата.

— Настъпи моментът! — извика Мейкпийс. — Моментът, за който работих толкова години. Единствено тръпката от очакването, приятели мои, ме крепи да не избухна от дълго сдържани емоции! — С енергичен и претенциозен жест той измъкна дантелена кърпичка от джоба и попи очите си. — Колко пот, колко сълзи съм пролял, за да стигна чак дотук? — извика. — Кой може да каже? Колко кръв…?

— Да оставим това — прекъсна го кисело Руфъс Лайм, — няма ли да е по-добре да започваш? Някои от свещите изгарят.

Мейкпийс го изгледа вбесено, но върна кърпичката в джоба си.

— Много добре. Приятели мои, след успеха на Хопкинс в укротяването на демон с посредствена сила — Хопкинс се усмихна леко, което можеше да означава какво ли не — аз реших да упражня значителните си способности и да укротя по-велико същество.

Замълча.

— Точно тази вечер Хопкинс откри в Лондонската библиотека томче, което изброява имената на духове от Древна Персия. Реших да използвам едно име, което той откри там. Приятели мои, тук и сега, пред очите ви, аз ще призова в себе си великия демон известен като… Нуда!

Натаниел нададе приглушено възклицание. Нуда? Човекът беше луд.

— Мейкпийс — рече той, — ти се шегуваш. Тази процедура е достатъчно рискована дори и без да пробваш нещо толкова силно.

Драматургът присви устни раздразнено.

— Не се шегувам, Джон, просто съм амбициозен. Господин Хопкинс ме увери, че контролът е най-простото нещо, а аз имам много силна воля. Надявам се не намекваш, че не ставам за това.

— О, не — каза бързо Натаниел. — В никакъв случай. — После се наведе към Кити. — Човекът е пълен глупак. — Нуда е ужасно създание; едно от най-страховитите, за които се разказва в аналите. След него Персеполис е останал в руини…

Кити се наведе към него.

— Знам. Унищожил е личната армия на Дарий.

— Да — кимна Натаниел. После примигна. — Какво? Откъде знаеш?

— Джон! — Гласът на Мейкпийс звучеше обидено. — Стига ласки! Трябва ми тишина. Хопкинс, ако видиш, че нещо се обърква, обърни процеса. Използвай Отмяната на Аспри. Добре. Тихо всички.

Куентин Мейкпийс затвори очи, сведе глава към гърдите си, размаха ръце и изви пръсти. Дишаше дълбоко. После повдигна брадичка, отвори очи и започна да декламира заклинанието с висок и ясен глас. Натаниел слушаше внимателно: както и преди, това бяха доста прости латински призовавания, но поради силата на идващия дух трябваше да се подсилят с множество заключващи думи и усукани допълнителни условия, които се наслагваха едно върху друго, за да подкрепят обвързването. Трябваше да признае, че Мейкпийс го правеше добре. Минутите минаваха, той не сгреши нито веднъж, не обърна внимание на потта, стичаща се по лицето му. В залата цареше тишина: Натаниел, Кити, конспираторите — всички гледаха като хипнотизирани. Най-ненаситен от всички беше господин Хопкинс — той се бе навел напред с отворена уста. Имаше изгладнял вид.

На седмата минута стаята изстина. Не бавно, а изведнъж, сякаш внезапно беше натиснато някакво копче. Всички започнаха да треперят. На осмата минута се понесе изключително сладък аромат, на лен и жълтурче. На деветата минута Натаниел забеляза нещо в кръга на Мейкпийс. Намираше се на трето ниво — нещо неясно, непостоянно, засмукващо светлината: тъмна, рогата маса, ту висока, ту широка, разперваше ръце и притискаше пентаграмата. Натаниел погледна надолу. Стори му се, че вижда как инкрустираните граници на кръга леко се огъват в пода. Чертите на новодошлото не се виждаха. То се извиси над Мейкпийс, който продължаваше да говори, напълно несъзнаващ новото присъствие.

Мейкпийс стигна до кулминационната точка в командата си, моментът, в който обвързваше демона вътре в себе си. Изрече последните думи с вик и тъмната фигура изчезна с едно примигване.

Мейкпийс спря. Бе напълно неподвижен. Очите му гледаха отвъд публиката, сякаш към нещо далечно.

Всички гледаха, замръзнали на място. Мейкпийс не направи нищо; лицето му бе безизразно.

— Хопкинс — рече дрезгаво Руфъс Лайм. — Отпрати го… Бързо!

Със силен вик Мейкпийс се върна към живота. Беше напълно неочаквано. Натаниел изпищя, всички подскочиха. Дори наемникът отстъпи назад.

— Успех! — Мейкпийс подскочи от кръга си като пляскаше с ръце, скачаше, рипаше, лудуваше и се въртеше. — Успех! Такъв триумф, дори не знам откъде да започна…

Конспираторите се приближа малко. Дженкинс гледаше внимателно над очилата си.

— Куентин… вярно ли е? Какво е чувството…?

— Да! Нуда е тук! Чувствам го отвътре! Ах… за момент или два, приятели мои, имаше борба — признавам. Ефектът беше смущаващ. Но аз му заповядах да ми се подчини най-строго, с всички сили. И усетих как демонът се сви. Той ми е подвластен. Знае кой е господарят! Какво е чувството? Трудно е да се опише… Не е точно болезнено… Усещам го като твърд, горещ въглен в главата си. Но когато ми се подчини, почувствах такъв прилив на енергия! О, не можете да си представите!

При тези думи конспираторите изригнаха в шумно тържествуване — пищяха и подскачаха от радост.

— Силата на демона, Куентин! — изкрещя Лайм. — Използвай я!

— Още не, приятели мои. — Мейкпийс вдигна ръка да ги успокои и стаята утихна. — Мога да разруша тази стая — рече той, — да я превърна в прах, ако реша. Но ще има достатъчно време за забавления след като ме последвате. Вървете в пентаграмите си! Призовете демоните си! После ще поемем съдбата си! Ще вземем Жезъла на Гладстон и ще се разходим из Лондон. Вярвам, че някои обикновени организират демонстрации. Първата ни задача ще е да ги поставим на мястото им.

Като нетърпеливи деца, конспираторите наскачаха в кръговете си. Натаниел сграбчи ръката на Кити и я дръпна настрани.

— След секунда — изсъска той, — ще бъда извикан да се присъединя към тази лудост. Ще се престоря, че го правя. Не се тревожи. В последния момент ще използвам пентаграмата да призова група от най-силните джинове. С малко късмет те ще унищожат Мейкпийс и останалите глупаци. Най-малкото ще имаме възможността да избягаме! — Той замлъкна триумфално. — Не ми изглеждаш много впечатлена.

Очите на Кити бяха изморени и очертани с червени кръгове. Беше ли плакала? Той не бе забелязал. Тя сви рамене.

— Надявам се да си прав.

Натаниел преглътна раздразнението си. В интерес на истината и той беше нервен.

— Ще видиш, че ще успея.

Призоваванията в залата започнаха. Руфъс Лайм, със здраво затворени очи и отворена рибешка уста, произнасяше думите в сподавено грачене. Клайв Дженкинс беше махнал очилата от малкия си нос и ги държеше тревожно в ръце, докато говореше бързо и монотонно. Останалите, чиито имена Натаниел не помнеше, стояха в различни пози: прегърбени, изправени, треперещи, заекващи при изричането на призоваванията, и извършваха необходимите жестове. Хопкинс и Мейкпийс се разхождаха одобрително между тях.

— Джон! — Беше Мейкпийс. С възторжени нотки в гласа той подскочи наблизо. — Ах! Каква енергия! Бих могъл да скоча до звездите! — Лицето му стана сериозно. — Не ни изоставяш, нали, момче? Защо не си в някой кръг?

Натаниел вдигна ръце.

— Може би, ако не бях вързан?

— Ах, да. Колко невъзпитано от моя страна. Ето! — Щракване с пръсти и вървите избухнаха в лилави пламъци. Натаниел се отърси свободен. — В онзи ъгъл има празна пентаграма, Джон — каза Мейкпийс. — Какъв демон си си избрал?

Натаниел избра произволно.

— Колебая се между два джина от етиопските записки: Зоса и Карлум.

— Интересен, дори скромен избор. Предлагам ти Карлум. Е, тръгвай.

Натаниел кимна. Хвърли продължителен страничен поглед към Кити, която го наблюдаваше напрегнато, после закрачи към най-близката свободна пентаграма.

Нямаше много време. С крайчеца на окото си забеляза странни, изкривени сенки, мержелеещи се над Дженкинс и Лайм. Един господ знаеше какво са призовали идиотите, но с малко късмет щеше да им отнеме известно време да овладеят вътрешните си роби. Преди това да се случеше, Кормокодран и Ходж щяха набързо да се справят с тях.

Той пристъпи в кръга, прочисти си гърлото и се огледа. Мейкпийс не сваляше очи от него. Без съмнение го подозираше. Натаниел се ухили мрачно на себе си; е, тези подозрения щяха да се потвърдят по възможно най-драматичния начин.

Последен миг на подготовка. Щеше да се наложи да действа бързо при пристигането на джиновете му, да дава точни и бързи нареждания. После Натаниел започна да действа. Направи превзет жест, извика имената на петте си силни демона и посочи съседния кръг. Стегна се, за да е готов за експлозиите, дима и адския огън, за внезапната поява на извиващи се, отвратителни форми.

С нещастен плясък нещо малко и незначително тупна в средата на кръга, разпльосквайки се като пуснат от високо плод. Нямаше определена форма, но излъчваше силна миризма на риба.

В средата се издигна една подутина. Прозвуча немощен глас.

— Спасен! — Подутината се завъртя, явно забеляза господин Хопкинс. — О!

Натаниел го гледаше безмълвно.

Куентин Мейкпийс също го беше видял. Той се приближи и го огледа.

— Колко странно! Явно е някакво несготвено ястие. С добавена чувствителност. Какво мислиш, Хопкинс?

Господин Хопкинс се приближи. Очите му проблясваха, докато гледаше към Натаниел.

— Опасявам се, че не е толкова невинно, сър. Това са останките на един злобен джин, който по-рано тази вечер се опита да ме залови. Другите демони, които го придружаваха, са мъртви — убих ги. Страхувам се, че господарят Мандрейк се е надявал да ни хване неподготвени.

— Така ли? — Куентин Мейкпийс се поизправи тъжно. — О, Боже. Това малко променя нещата. Винаги съм имал толкова високи надежди за теб, Джон. Наистина смятах, че ще можем да работим добре заедно. Както и да е, все още мога да разчитам на Хопкинс и петимата ми верни приятели. — Той обърна поглед към конспираторите, които, след като бяха приключили с призоваванията си, стояха тихо в кръговете си. — Стига толкова. Първо ще си доставим удоволствието да гледаме как ти и другото същество умирате… Опс! — Той сложи ръка на устата си. — Извинете ме. Опасявам се, че аз… хлъц! — Лошо храносмилане. И така… — Още едно хлъцване, ахване. Очите му изскочиха. — Това е много странно. Аз… — Езикът му излезе от устата. Крайниците му се разтресоха, коленете омекнаха, сякаш щеше да падне.

Натаниел отстъпи шокирано. Тялото на Мейкпийс изведнъж се изви, сгърчи се подобно на змия, сякаш костите му току-що се бяха втечнили. После се вдърви. Драматургът явно се съвземаше. За част от секундата в очите му се появи паника; езикът успя да смотолеви думите: То е…

Останалото бе потиснато от жесток гърч. Мейкпийс се движеше като марионетка на конци.

Главата отскочи нагоре. Очите се взираха безжизнено.

Устата се изсмя.

Застанали около него в кръговете си, Лайм, Дженкинс и останалите конспиратори се включиха в смеха. Телата им сякаш подражаваха на водача си: те също се извиваха и гърчеха.

Натаниел остана като хипнотизиран когато този шум изригна около него. Смехът не беше нито приятен, нито пък кой знае колко злобен, алчен, триумфален или жесток. Щеше да е по-малко тревожно, ако беше така. Но вместо това звукът беше кух, нехармоничен и напълно извънземен. Не съдържаше нито една позната човешка емоция.

Всъщност изобщо не беше човешки.

24

Точно чорбата ме спаси. Рибена чорба, гъста и мазна, изпълваща пространството на сребърния супник. Първоначално, когато бях плътно притиснат към сребърните стени, същността ми бързо се разтвори. Но съвсем неочаквано нещата се подобриха. Почти веднага след като Факарл ме остави, изпаднах в сребърно безсъзнание, а това означаваше, че гарвановата ми маскировка се разпадна. Станах на мазна, течна субстанция, не по-различна от мазнината, която плуваше в супата, отделена от среброто благодарение на бульона наоколо. Не бих казал, че бях добре, но същността ми сега се разпадаше доста по-бавно, отколкото очакваше Факарл.

Появяваха се и изчезваха проблясъци на съзнание. В един миг мислех, че съм далече-далече в Египет, разговаряйки с Птолемей за последен път. В следващия виждах как наоколо се носят парчета от моруна и палтус. От време на време в съзнанието ми отекваха думите на Факарл: „От тази вечер започваме да си отмъщаваме“. За някои това звучеше зловещо. Е, да правят каквото искат. Аз бях изморен. Бях направил достатъчно. Бях доволен да съм на спокойствие и да си умирам самичък.

И тогава, изведнъж, супата изчезна; смразяващият полъх на среброто — също. Бях освободен от супника.

Без съмнение добри новини. Проблемът беше, че не бях сам.

Видях господаря си — да, това можеше да се очаква, тъкмо щях да се разправя с него. Но после, като се завъртях лигаво да огледам сцената, кого да видя? Да кажем просто, че когато отдавнашният ви враг ви е затворил на място, където ви очаква сигурна смърт и вие героично сте оцелели въпреки нищожните си шансове, последното нещо, което ще искате да видите, когато най-после избягате е същият този отдавнашен враг, облещен ядно надолу към вас с изражение на раздразнено отвращение103. И не само това — слаби сте, изглеждате като медуза и миришете на задушени миди. При такива обстоятелства едва ли може да се каже, че вятърът духа в посока към триумф.

Но това съвсем не беше всичко. Освен Мандрейк и Факарл, в стаята имаше и други, а аз пристигнах точно навреме да видя точно какво правеха.

Бяха отворени пет порти към Другото място и същността ми затрепери от трескавата дейност. В пет пентаграми стояха хора. На първо ниво изглеждаше, че са сами. На второ и трето при тях имаше вълнообразни сенки с неясни пропорции. На по-високите нива тези сенки се очертаваха като отвратителни гърчещи се маси, в които имаше тясно наблъскани множество пипала, крайници, очи, шипове и бодли. Докато наблюдавах, всяка от сенките се сгъсти надолу и се сля с чакащия човек. Скоро дори и най-странният крак или пипало се скриха от погледа.

Първите няколко секунди хората явно контролираха нещата. Мигаха, мърдаха, чешеха се по главите, а моето старо приятелче Дженкинс дори постави очилата внимателно на носа си. Единствено фактът, че сега аурите им сияеха с необикновена сила, показваше, че се беше случило нещо необикновено. Разбира се, аз не се заблудих. От това, което бях видях в отношението на Факарл към господин Хопкинс, не смятах, че хората ще командват дълго.

И определено не командваха.

Усетих вибриране в нивата зад мен: завъртях се като амеба в чиния и видях още един човек — нисък, закръглен мъж, облечен в изключително помпозна риза. И точно тогава наистина се притесних: аурата му беше огромна — сияеше като слънце, вибрираше от неземни цветове и зла жизненост. Не беше необходимо някой да ми казва, че нещо вече се бе настанило в него.

Той заговори; не го слушах. Изведнъж аурата примигна, само веднъж, сякаш дълбоко вътре в него бе широко отворена вратата на някаква пещ. И ниският, закръглен мъж си изгуби ума.

Въпреки всичките протести на Факарл в полза на обратното, идеята за сливане с човек на мен ми се вижда доста отблъскваща. Най-малкото, не го знаете какво е правил. Освен това, смесването на същността с ужасната, тежка земна плът от естетическа гледна точка е табу; гади ти се само като се замислиш за това. И накрая, съществува проблемът с контролирането или по-скоро с научаването как се работи с човешкото тяло. Факарл имаше известна практика в това отношение с Хопкинс. Но новопристигналите нямаха.

Като един шестте магьосници — ниският, закръглен мъж и останалите в кръговете — се смееха, гърчеха, тресяха, залитаха, тръскаха ръце във всички посоки и падаха.

Погледнах нагоре към Факарл.

— О, колко страшно. Отмъщението на джиновете започва.

Той се намръщи, наведе се да помогне на водача си и се разсея от движение близо до вратата. Още един стар приятел — наемникът. Лицето му, което обикновено изразяваше цялата мекота и нежност на гранитна плоча, сега беше ококорено от шока. Може би беше от гледката на магьосниците, които лежаха по гръб като преобърнати дървесни въшки с безпомощно гърчещи се ръце и крака. А може и да беше от ясното осъзнаване, че няма да си получи хонорара. Какъвто и да бе случаят, той реши да си тръгва. Отправи се към вратата…

Факарл скочи във въздуха и се приземи до наемника. Едно-единствено свиване на тънките ръце и наемникът бе отхвърлен през стаята, като падна тежко върху една статуя. Изправи се тромаво на крака и измъкна нож. Факарл скочи отгоре му по-бърз от светкавица. Последваха неясни движения, звуци от множество нанесени удари — звучеше като дандания във фабрика за тенджери. Ятаганът се завъртя на пода. Наемникът се отпусна тежко на плочите, опитвайки се да си поеме въздух. Факарл се поизправи, намести вратовръзката на господин Хопкинс и закрачи обратно към средата на стаята.

Бях гледал одобрително.

— Добра работа. Опитвам се да направя това от години.

Факарл сви рамене.

— Тайната е да избягваш магията, Бартимеус. Устойчивостта на това приятелче е изключителна; едва ли не изглежда, че се подхранва от нашата енергия. Това, да си затворен в смъртно тяло, помага. Освен това и ти не си мисли да ходиш никъде. След малко ще ти обърна внимание. — Той изприпка след тялото на ниския, закръглен мъж, което сега се търкаляше по пода, надавайки странни писъци и вой.

Може би беше напразно, но ми писна да си стоя във вид на безформена локвичка. С невероятно усилие се изправих във вид на слузеста пирамида. Дали така беше по-добре? Не. Но бях прекалено слаб, за да опитвам нещо по-изтънчено. Слузта се огледа за Мандрейк. Ако нещата бяха лоши за мен, то и за него не изглеждаха много добри.

За мое изумление го видях да седи на масата с Кити Джоунс104.

Е, това вече ме изненада. Изобщо не можех да й намеря място в уравнението. Отгоре на всичко Мандрейк бе зает да развързва вървите, стягащи ръцете й. Странно! Това беше по-странно дори и от онази комбинация Факарл/Хопкинс. Мандрейк и Кити не изглеждаха в много добра форма, но разговаряха оживено и зяпаха към вратата. Злополуката с наемника не им бе убягнала, но не искаха да прибързват.

Бавно, както подобава на една слуз, аз се насочих по пода към тях. Но не бях стигнал далече, когато целият под се разтресе, плочите се пропукаха, а статуите се катурнаха към стените. Сякаш имаше земетресение или птица рок105 бе кацнала отгоре ни. Всъщност виновникът за това беше ниският, закръглен човек, който все още лежеше на земята. Бе успял да се извърти на една страна, но сега се опитваше да стане, като използваше само краката си — едно усилие, което го караше да се върти по посока на часовниковата стрелка. Каквото и да беше нещото в него, то се ядосваше от безсилието; едната ръка удряше раздразнено по плочите и всеки удар разтърсваше стаята.

Факарл се бе втурнал към него и се опитваше да го изправи.

— Притисни крака към пода, господарю Нуда. Ето, така! Нека те подхвана. Точно така. Задръж. Сега можеш да станеш. Успех! Вече сме във вертикално положение!

Нуда… Пирамидата от слуз наклони върха си. Правилно ли бе дочула? Разбира се, че не. Със сигурност дори и най-тъпият магьосник не би бил толкова горделив, толкова безразсъдно смел, толкова тотално невеж, че да покани същество като Нуда у себе си. Естествено, всички знаеха досието му106.

Изглежда не всички. Факарл побутваше извиващото се напред тяло като на някой болен, насърчавайки го с успокоителни думи.

— Само още малко напред, господарю Нуда. Столът те очаква. Опитай се да движиш краката си вместо ръцете. Точно така — справяш се прекрасно.

От увисналата уста на човека се понесе силен глас.

— Кой говори?

— Това съм аз, Факарл.

— А, Факарл! — извика силният глас. — Ти не ме излъга. Точно както каза е! Каква радост изпитвам! Няма болка! Няма принуда! Подушвам човешкия свят и всичките сочни тела, които ме очакват. О, но координацията ми ме дразни. За това не ме подготви.

— Отнема малко време, съвсем малко време — монотонно рече Факарл. — Скоро ще свикнеш.

— Толкова много странни мускули — не разбирам за какво служат! Стави, които се свиват до едно положение и не повече, сухожилия, простиращи се във всички посоки! Глухото бучене на кръвта — колко странно, че е моята собствена! Иска ми се да разкъсам тялото и да я изпия.

— Аз бих потиснал този порив, сър — каза бързо Факарл. — Може да се окаже нецелесъобразно. Не се тревожи, ще има много друга плът, на която да се наслаждаваш. А сега ето: седни на този трон. Почини си малко. — Той отстъпи назад. Ниското, закръглено тяло на Мейкпийс се свлече в златния стол. Главата се люшкаше настрани, крайниците се кривяха. Кити и Мандрейк се свиха на другия край на масата.

— Къде е войската ми, скъпи Факарл? — каза силният глас. — Къде е армията ми, която ми обеща?

Факарл се прокашля.

— В тази стая, сър. И те, като теб, просто… свикват с новото си положение. — Той погледна през рамо. От петимата магьосници трима все още лежаха на пода, един седеше и се хилеше налудничаво, а петият вече беше станал и залиташе напосоки из залата с размахани като вятърна мелница ръце и препъващи се в килимите крака.

— Изглеждат добре — казах. — Един ден може дори да успеят да покорят тази стая.

Факарл бързо се извърна.

— А, да. Бях забравил за теб.

Очите в отпуснатата, кръгла глава се завъртяха сляпо.

— На кого говориш, Факарл?

— На един джин. Не обръщай внимание. Скоро няма да е сред нас.

— Кой джин е това? Той подкрепя ли плана ни?

— Това е Бартимеус, един скептик.

Една ръка се вдигна, направи конвулсивно движение, което явно трябваше да представлява повикване. Силният глас прогърмя.

— Ела тук, джине!

Слузестата пирамида се поколеба, но нямаше какво да се прави. Нямах силата да се противя или да избягам. С енергията на ранен плужек се завлачих към златния стол, оставяйки след себе си неприятна диря. Поклоних се колкото можах по-дълбоко.

— Чест е за мен да срещна дух с такава сила и слава — рекох. — Аз съм просто прашинка във вятъра. И все пак, моята сила е и твоя сила107.

Отпуснатата глава се разтресе. С едно отчаяно извъртане, очите се обърнаха към мен.

— По-висши или по-нисши, всички ние сме деца на Другото място. Нека същността ти процъфтява.

Факарл пристъпи напред.

— Е, аз не бих отишъл чак толкова далеч — рече той. — Бартимеус е непостоянен като лунен лъч и буен като жребец. И освен това е саркастичен. Тъкмо щях да го…

Великият дух махна с малката си пълна ръка по начин, който трябваше да представлява благ жест: тя се извъртя неконтролируемо и пропука масата в средата.

— Бъди по-мек, Факарл. След векове на робство личностите на всички ни са се поизкривили.

— Не знам — каза Факарл със съмнение. — Той е доста изкривен.

— Дори и така да е. Ние не се бием помежду си.

Слузестата пирамида закима енергично.

— Така е. Чу ли това, Факарл? Слушай и се учи.

— Особено пък — продължи силният глас, — когато джинът е в такова жалко състояние като това. Вижте го само! Дори оригването на едно бебе може да пръсне същността му. Към теб са се отнасяли зле, Бартимеус. Заедно с теб ще открием тиранина ти и ще погълнем плътта му.

Погледнах тайничко господаря си, който бавно се оттегляше към вратата, водейки Кити със себе си108.

— Това е щедро предложение, господарю Нуда.

Факарл изглеждаше малко ядосан.

— Проблемът е — каза той, — че Бартимеус не одобрява нашия план. Той вече нарече влизането ми в този съд — той посочи към гърдите на Хопкинс и направи драматична пауза — „противно.“

— Ами виж се само — изстрелях аз. — Затворен в това ужасно… — овладях се, понеже отново забелязах страховитата аура на Нуда. — Честно казано, господарю Нуда, не съм сигурен какъв точно е планът ви. Факарл не ми обясни напълно.

— Това лесно може да се поправи, малък джине. — Нуда явно осъзнаваше, че мускулите на челюстите му са свързани по някакъв начин с говоренето. Докато говореше, устата му се отваряше и затваряше безразборно — ту широко, ту леко: при всички случаи й липсваше всякакъв синхрон с думите. — От векове страдаме и ни боли от човешка ръка. Сега е наш ред да причиним тази болка на тях. Благодарение на Факарл и на тъпия магьосник, чието тяло нося в момента, вече имаме тази възможност. Влязохме в света по свободна воля и от нас зависи да решим какво да го правим. — Зъбите му изтракаха два пъти доста неприятно. Този спазъм изглеждаше съвсем преднамерен.

— Но с цялото ми уважение — осмелих се да кажа — вие сте само седем и…

— Най-трудното вече е направено, Бартимеус. — Факарл приглади сакото си. — От мен. Отне ми години да подмамя Мейкпийс към съдбата му. Амбицията му винаги е била трудно осъществима, но чак след появата на Хонориус в костите на Гладстон, разбрах как най-добре да го използвам. Слабостта на Мейкпийс беше в егоцентричното му желание за нещо ново, за безразсъдно творческо действие. След Хонориус, той и Хопкинс се заинтересуваха от призоваването на дух в живо тяло. Аз ги окуражих чрез хитри инсинуации. С течение на времето Хопкинс пожела да е доброволец за експеримента, а аз бях призованият джин. След това нещата бяха лесни. Унищожих съзнанието на Хопкинс, но скрих това от Мейкпийс. Сега той също жертва себе си и няколко от приятелите си.

— Сега сме седем — рече Нуда — но скоро можем да получим подкрепление. Трябват ни единствено човешки съдове.

— И благодарение на Мейкпийс имаме много — добави Факарл.

Голямото същество изглеждаше изненадано.

— Как така?

— Цялото правителство лежи в една съседна зала, със запушени усти, завързани и готови. Ти погълна паметта на магьосника, господарю Нуда. Едва ли си спомняш.

Нуда се изсмя диво и с това събори един стол наблизо.

— Вярно, изядох я — няма смисъл от човешките мозъци… Значи — всичко е наред! Същностите ни са защитени! Нищо не ни обвързва! Скоро ще се скитаме със стотици по света и ще се храним, храним, храним с хората му!

Е, аз май не съм си и мислел, че това ще е просто с цел туризъм. Наблюдавах Кити и Мандрейк; почти бяха стигнали до вратата.

— Един въпрос — казах. — След като всичкото това убиване приключи, как ще се върнете обратно?

— Обратно? — рече Нуда.

Факарл повтори като ехо.

— Какво искаш да кажеш с това обратно?

— Ами… — Пирамидата от слуз се опита да вдигне рамене с оскъден успех. — Обратно, на Другото място. Когато ви омръзне тук.

— Това не влиза в плана, малък джине. — Главата на Нуда изведнъж се завъртя към мен. — Светът е голям. Той е разнообразен. Сега той е наш.

— Ама…

— Нашата омраза се трупа от толкова дълго, че не може да бъде излекувана дори на Другото място. Помисли за собствените си преживявания. И за теб трябва да е същото. — Внезапен писък. Нуда се разтресе объркано на стола си, разцепвайки облегалката през средата. — Какви са тези безредици?

Факарл се ухили.

— Господарят на Бартимеус, предполагам.

Викове, писъци… Естествено, с некомпетентността, която беше негова лична запазена марка, Мандрейк не бе стигнал до вратата. Вместо това той и Кити бяха заловени от тялото на Дженкинс, което започваше да се движи с известна координация. Очевидно духът вътре се учеше бързо.

В гласа на Нуда имаше интерес.

— Доведете го тук.

Това отне известно време, понеже краката на Дженкинс още не можеха да се сгъват в коленете. Но най-накрая две чорлави човешки същества застанаха пред златния стол, хванати за вратовете от ръцете на Дженкинс. И Мандрейк, и Кити изглеждаха изтормозени и сразени. Отпуснати рамене, разкъсани дрехи; сакото на Кити бе прогорено. Незабелязано слузестата пирамида изпусна лека, кратка въздишка.

Нуда се пробва да се усмихне с половинчата, противна усмивка. Трептеше и се гърчеше развълнувано на мястото си.

— Месо! Надушвам го! Какъв блажен вкус.

Очите на Мандрейк проблеснаха предизвикателно.

— Бартимеус — изграчи той, — аз все още съм твой господар. Заповядвам ти да ни помогнеш веднага.

Факарл и Нуда се изсмяха искрено при тези думи. Аз обаче не.

— Това време отмина — казах. — Добре ще направиш, ако си мълчиш.

— Заповядвам ти…

От устата на Дженкинс се понесе дълбок женски глас.

— Ти ли си това, Бартимеус?

Слузта трепна.

— Нериан! Не сме се виждали от Константинопол!

— Слушай ме! Заповядвам ти…

— Какво се е случило с теб, Бартимеус, че си се превърнал в такава слуз! Изглеждаш отслабнал.

— Да, бил съм и по-добре. Ами ти? Червеникава коса, очила, само два крака… един вид падение, не е ли така109?

— Заповядвам ти да… да… — Главата на Мандрейк се отпусна. Не каза нищо повече.

— Това си струва, Бартимеус! — каза Нериан. — Не можеш да си представиш какво е. Тялото е скучно, но ти дава такава свобода! Ще се присъединиш ли към нас?

— Да! — Намеси се силният глас на Нуда. — Присъедини се към нас! Ще ти намерим подходящ магьосник. Ще го принудим да те призове веднага.

Слузта се изправи колкото можа по-високо.

— Благодаря и на двама ви. Предложението е мило и учтиво. Но се страхувам, че трябва да откажа. Писна ми от този свят и от всичко в него. Боли ме същността. Единственото ми желание е да се върна в мира на Другото място колкото може по-бързо.

Нуда изглеждаше леко смутен.

— Това е странно решение.

Факарл заговори енергично.

— Точно както ти казах — Бартимеус е непостоянен и извратен! Трябва да бъде унищожен със Спазъм!

От гърлото на Мейкпийс излезе силно ръмжене. Въздухът затрептя нажежено. Дрехите на Факарл запукаха и се подпалиха. Нуда отново си пое въздух. Пламъците изгаснаха. Очите на Мейкпийс святкаха110.

— Внимавай, Факарл — рече силният глас, — да не би добрите ти съвети да станат досадни. Джинът е свободен да си ходи.

Слузта се поклони.

— Благодарността ми е безкрайна, господарю Нуда. Ако би ме чул само още малко, имам да ти отправя още една молба.

— В този победоносен ден — каза Нуда, — когато започва моето земно царство, аз ще удовлетворя желанията дори и на най-слабите, най-маловажните от моите другари-духове. А това, несъмнено, си ти. Ще удовлетворя молбата ти, ако е във възможностите ми. Говори.

Слузта се поклони още по-ниско.

— Пощади живота на тези двама човеци, господарю Нуда. Светът, както казваш ти, е голям. Има много други, които да погълнеш. Пощади тези.

Това предизвика шумна реакция. Факарл изпръхтя отвратено, Нериан изцъка изненадано. Що се отнася до Нуда, той стисна зъби толкова силно, че няколко херувимчета паднаха от стола му. Очите му мятаха мълнии, пръстите му се впиха в масата като в масло. Бих казал, че не беше прекалено доволен.

— Дадох думата си, джине, и не мога да я наруша — каза силният глас. — Но това не е добре. Стомахът ми има нужда от храна. С нетърпение очаквах тези двамата, най-вече момичето. Момчето изглежда кисело и жилаво — мисля, че плътта му ще има вкус на восък, но тя без съмнение става за ядене. А ти ме караш да ги пощадя! Май Факарл беше прав. Ти си извратен.

Това беше доста забавно, особено казано от някой, който по собствено желание се бе затворил в човешкия свят, но не исках да споря. Просто се поклоних още по-ниско.

— Гледай ти! — Нуда ставаше все по-раздразнителен. С едно внезапно координирано движение тялото на Мейкпийс наполовина стана от мястото си. — Да си привързан към човек… Ах, ти си истинска поквара! Предател! Сърбят ме пръстите да те унищожа… Но не, не мога да наруша обещанието си. Махай се оттук! Изчезни от погледа ми!

Не показах яда си.

— Ние наистина имаме някаква връзка — рекох тихо, — но за момента в нея има ограничения. Ето защо аз си тръгвам. — Пирамидата от слуз се извъртя с лице към Мандрейк, който бе слушал с пребледняло лице. — Освободи ме.

Отне му няколко секунди да реагира и то чак след като Кити го сръга силно. Когато заговори, се запъна на три пъти и му се наложи да започне отначало. Гласът му така и не се повиши до нещо повече от шепот. Така и не ме погледна. За разлика от него, докато се издигах, трептях, избледнявах и изчезвах, Кити не свали поглед от мен.

Последното нещо, което видях, бяха те двамата, свити един до друг, две прегърбени и крехки фигури, сами сред джиновете. Какво чувствах ли? Нищо. Бях направил всичко възможно. Думата на Нуда беше достатъчна; той щеше да им пощади живота. След това не беше моя работа какво щеше да се случи с тях. Аз се махах и беше крайно време за това. Имах късмет, че се измъквах жив.

Да, аз бях направил всичко, което можех. Нямаше нужда да го мисля повече. Бях свободен.

Свободен.

Вижте, дори и с цялата си сила, все пак щях да съм едно незначително петънце в сравнение с Нуда. Какво друго можех да направя?

25

За Кити миговете след тръгването на Бартимеус бяха възможно най-мрачните и ужасните. И последната частица надежда си тръгна, а с нея и центърът на внимание на похитителите й веднага се промени. Главата на Хопкинс се обърна; в златния стол стъклените очи на Мейкпийс се извъртяха и се втренчиха в нея. Тя почувства жестокостта на демоничните погледи, на студения интелект, скрит зад восъчните лица. Разбра какво е да си просто парче месо върху масата на касапина.

Явно големият демон поемаше контрол над човешкото си тяло — гърчовете и треперенето бяха намалели; беше се проснал отпуснато на стола. Навсякъде из стаята, подобно на него, телата на конспираторите се бяха вдигнали на крака и в духа на истински експериментатори накуцваха из стаята, като се тресяха и залитаха. Ръцете им се люлееха, те подскачаха, клякаха, въртяха се на място. Устите им бяха отворени: стаята жужеше от бръщолевения на различни езици, от триумфален смях и животински вой. Кити потрепери; това представляваше една пародия на всичко човешко и на достойнството, което по-рано бе забелязала у духовете — дори и у най-гротескните.

Зад гърба й заговори духът в тялото на Дженкинс. Тя не разбираше думите. Хопкинс кимна, отвърна, обърна се към големия демон на стола. Последва продължителен разговор. Кити и Мандрейк стояха неподвижни като трупове и чакаха.

После тялото на Хопкинс се раздвижи. От неочакваното движение тялото на Кити потрепери от страх. Той се обърна към тях и им направи жест да тръгват. Те го последваха през залата със сковани движения и вцепенени крайници. Минаха между подскачащите демони, покрай брадатия мъж, клекнал тихо в един ъгъл и излязоха в коридора. Тръгнаха вляво през множество завои и разклонения, по огромно каменно стълбище, водещо под земята и влязоха в едно разширение с много врати. На Кити й се стори, че чува стенания, идващи иззад първата врата, покрай която минаха. Демонът продължи напред. След малко спря, бутна една врата и им направи знак да влязат. Това беше празна стая без прозорци, осветена от една-единствена електрическа крушка.

Гласът на демона беше суров.

— Заради ненарушимата клетва на господаря Нуда, сме длъжни да бъдем милостиви. Ти — той посочи към Кити — не си магьосница, така че ще станеш обикновена прислужница. Обаче теб — обърна се към Мандрейк — те очаква по-голяма чест. Още преди зори ще станеш приемник на един от нас. Не гледай толкова мрачно. Помисли си за всички духове, които си поробвал! Това възмездие за теб е приятно и подходящо. Дотогава ще останете тук. Не е прилично да ни наблюдавате в сегашното ни състояние. — Вратата се затвори, завъртя се ключ. Стъпките заглъхнаха.

Кити усещаше как тялото й се тресе от потиснатия шок и страх. Прехапа устна и преглътна чувството. Нямаше смисъл — нямаха време за това. Погледна към Мандрейк и, за своя изненада, видя малки сълзи в ъглите на очите му. Може би, също като нея, и той беше сразен. Говореше си тихо, сякаш на себе си:

— Демоните са влезли в този свят… без ограничения. Това е катастрофа…

Не. Нямаха време за това.

— Катастрофа ли? — каза тя. — Странно, но от моя гледна точка нещата изглеждат на оправяне.

— Как можеш да говориш така…?

— Демоните планират да ме използват като робиня. Вярно, че не е хубаво. Но преди половин час твоят приятел, дебелият магьосник, щеше да ме убие. Гледам на това като на значително подобрение.

Джон Мандрейк изду бузи.

— Мейкпийс не ми беше приятел. Той беше луд, безразсъден, арогантен и побъркан. И не бих бил толкова оптимистичен — продължи той мрачно. — Нуда може и да е обещал да не те убива, но това не означава, че някой от останалите няма да го направи. Изненадан съм, че не си се сетила за това. Обикновено се възползват от точно такива неясноти. Да, съвсем скоро ще те изядат, от мен да го знаеш.

През Кити премина ледена ярост. Пристъпи напред и удари силен шамар на Мандрейк. Той залитна назад, шокирано хванал се за лицето.

— Това пък за какво беше?

— За какво ли? — извика Кити. — За всичко! За това, че ме отвлече, задето ме забърка в тази каша! За това, че си член на глупавото правителство! Заради войната! За това, че си магьосник! За това, че поробваш демони и ги караш да влизат в нашия свят! За това, че си кръгъл, пълен идиот! — Тя си пое дъх. — И за това, което току-що каза! За това, че си такъв пораженец. Най-вече заради това. Аз не възнамерявам да умирам.

Тя спря, но продължаваше да го пронизва с поглед. Той примигна, прокара пръсти през късата си коса, отвърна поглед, после пак я погледна. Тя го гледаше втренчено.

— Добре — каза той. — Съжалявам. Съжалявам за това, което ти причиних — за това, което съм направил преди и сега. Трябваше да те оставя на мира. Съжалявам, че те забърках в това. Но какъв е смисълът да го казвам? Неуместно е. Демоните са на свобода в света и ние сме безсилни да ги спрем, така че дали си тук или пък в кръчмата, няма голямо значение в дългосрочен план.

Кити разтърси глава.

— Грешиш. Извинението ти не е неуместно и ти си глупак, ако не можеш да го разбереш. Благодарна съм, че попречи на Мейкпийс да ме убие. А сега не бъди такъв лигльо и се опитай да измислиш какво да правим.

Той вдигна очи към нея.

— Чакай, имаше ли някакво „благодаря“ в това множество от хули?

Тя сви устни.

— Ако е имало, то е било много малко. И така — ти си магьосник. Но нямаш никакви роби под ръка, така ли? Дори и дяволчета?

— Нямам. Всичките ми роби са мъртви. С изключение на Бартимеус. А той ни изостави.

— Той ни спаси живота.

Мандрейк въздъхна.

— Да. — Погледна внимателно Кити. — И не мисля, че го направи заради мен. Защо…? — Очите му изведнъж се разшириха. — Чакай, аз всъщност имам това. — Той бръкна в сакото си и измъкна един метален диск. — Може би си го спомняш.

Сърцето на Кити, което бе подскочило обнадеждено, отново се успокои мрачно.

— О, гадателското ти стъкло.

— Да. Дяволчето вътре може да наблюдава и да говори на други хора, но не може да действа. Не може да ни освободи, нито нас, нито пък другите магьосници… — Той замлъкна, размишлявайки напрегнато.

— Наблюдението може да е от полза…

Кити не успяваше да скрие недоверието си.

— При условие, че можеш да вярваш на казаното от него. То е роб. Защо да ти говори истината след всичкото лошо отношение?

— В сравнение с повечето, аз съм мил и чувствителен господар. Аз никога… — Издаде нетърпелив звук. — О, това е нелепо. Препирането няма да ни помогне с нищо. Нека видим какво правят демоните.

Той вдигна диска и махна с ръка над повърхността му. Кити се приближи, заинтересувана пряко волята си. Лъскавата бронзова повърхност сякаш стана на вълнички. Оформи се нещо кръгло, неясно и далечно, като че беше дълбоко под водата. Изду се, приближи се и се превърна в сладко бебешко личице, изкривено в изражение на най-голямо и истинско нещастие.

— Не отново, господарю! — изхленчи бебето. — Моля ти се! Не ме наказвай отново с жестоките Точици или Живите Въглени! Ще дам всичко от себе си, кълна се! Ах, но трябва да приема суровата ти справедливост и стриктната ти дисциплина. Какъв избор имам аз, уви…? — Завърши с жално, дълго подсмърчане.

Мандрейк погледна крадешком към Кити.

— Така значи… — каза тя мрачно. — Мил и чувствителен господар…

— А! Не! Преувеличава! Много го бива в мелодрамата!

— Това бедно, невинно малко бебенце…

— Не се заблуждавай. Това е адско, подло… о, какъв смисъл има? Дяволче! В една зала наблизо ще откриеш силни създания, маскирани в телата на мъже и жени. Какво правят? Виж и не се мотай, иначе ще те хванат и ще те опекат в някой тиган. След това, пак в тази сграда, открий правителствените магьосници. Живи ли са или мъртви? В какво състояние са? Можем ли да говорим с тях? Накрая огледай ситуацията по улиците около Уайтхол. Виждат ли се някъде правителствени сили? Това е достатъчно. Тръгвай.

Плачевен писък и дискът помръкна. Кити поклати глава кисело.

— Как можеш да твърдиш, че имаш някакъв морал, щом държиш затворено подобно нещо? Това си е чисто лицемерие.

Мандрейк се навъси.

— Това сега няма значение. Искаше да действам и аз действам. — Беше му хрумнало още нещо. Крачеше из стаята. — Демоните са забележителни, особено Нуда… той е марид или нещо по-силно. След като веднъж се научи да контролира тялото си, силата му ще бъде ужасна. Как можем да му се противопоставим? Ако правителството беше свободно, можехме да призовем достатъчно джинове да го унищожат. Но правителството е пленено. Така че, какво ни остава? — Той погледна към гадателското стъкло; там всичко беше спокойно. — Има една възможност — продължи той, — но шансовете там са нищожни.

— Каква?

— Жезълът на Гладстон се намира в тази сграда. Той би бил равностоен на Нуда. Но е магически охраняван. Ще трябва да намеря начин да го взема.

— Но първо трябва да се изплъзнем от Нуда… — каза Кити.

— Освен това остава и дребният въпрос дали ще имам силата да го използвам.

— Да. Последният път не се справи.

— Добре, де. Знам. Сега съм по-силен оттогава. Но съм и изморен. — Той отново вдигна диска. — Къде е това дяволче?

— Вероятно мъртво в някоя канавка, заради лошото ти отношение. Мандрейк — рече Кити, — чувал ли си за магьосника Птолемей?

Той се намръщи.

— Разбира се. Но откъде ти…?

— Ами за Апокрифите му? Чувал ли си за тях?

— Да, да. Имам ги в библиотеката си. Значи…

— Какво е Портата на Птолемей?

Той я изгледа с празен поглед.

— Портата на Птолемей? Кити, това е въпрос за учени и магьосници, едва ли е за обикновени хора. Защо питаш?

— Елементарно — каза тя. — Защото не мога да чета на древногръцки. — Тя бръкна в съдраното си палто и измъкна книгата на господин Бътън. — Ако можех и сама щях да разбера. Ти, предполагам, с всичките ти привилегии, знаеш този език. Какво е Портата? Как се стига до Другото място? И стига си ми задавал въпроси; нямаме време.

Мандрейк се пресегна и взе малкото, тънко томче, леко обгорено там, където беше ударило Инферното.

Подаде й празния бронзов диск, отвори внимателно книгата с пръсти и бавно и наслуки разлисти страниците. Очите му се плъзгаха по колоните. Сви рамене.

— Плод на въображението. Очарователно идеалистична теория в някои от тезите си, ако не и погрешна. Някои от твърденията… Ами, Портата на Птолемей е предполагаем метод за обръщане на нормалния процес на призоваване, чрез който магьосникът или нещо друго, дух или нещо съзнателно, се оттегля за известно време на мястото, където живеят демоните. Авторът — според твърденията това е Птолемей от Александрия — твърди, че самият той го е правил, въпреки че защо би рискувал с такова ужасяващо изпитание изобщо не е ясно. Това достатъчно добре ли е за теб? О, извинявай — това е въпрос.

— Не. Не е достатъчно добре. Каква е точната формула? Посочва ли я той?

Мандрейк се плесна по главата раздразнено.

— Кити! Напълно ли полудя? Имаме по-важни неща да…

— Просто ми кажи! — Тя пристъпи към него със стиснати юмруци.

Мандрейк отстъпи назад. В този момент гадателското стъкло в ръцете на Кити затрептя и забръмча. Бебешкото лице се върна, изглеждаше уплашено и задъхано. Няколко секунди не проговори, а само пъхтеше и охкаше неравномерно. Кити поклати съжалително глава.

— Робът ти се върна. Буквално е мъртво, бедното малко нещо.

Бебето се оригна шумно, после прошепна дрезгаво:

— Коя е тази повлекана?

Мандрейк взе диска от ръцете й с подчертана галантност.

— Просто ни кажи какво видя.

— Не беше приятна гледка, шефе. — Бебето си опипа носа развълнувано с един пръст. — Прав ли съм да мисля, че това ще е последната ти задача към мен? При положение, че си заключен в килия и си заобиколен от яростни демони, подготвящи се да си отмъстят, както са желали в продължение на хиляди години? Просто се чудя.

Кити изскърца нетърпеливо със зъби. Мандрейк я погледна.

— Как мислиш? Живите Въглени?

— Каквото и да е.

Бебето изграчи притеснено и заговори бързо:

— Следвах заповедите ти стриктно; не можеш да се недоволен. Първо, големите духове. О, те са могъщи; нивата се изкривяват от техните движения. Седем са; всичките носят човешки тела и така скриват истинската си форма. В центъра седи Нуда и издава бързи заповеди. Останалите припкат и изпълняват исканията му. В съседни зали, пръснати като кегли, лежат телата на бюрократите от Уайтхол. От една странична стая…

Мандрейк прекъсна бързия поток от думи.

— Чакай. Как се движат демоните? Удобно ли им е в приемниците?

— На повечето не. Движат се, сякаш са им счупени крайниците. Но все пак пеят от радостта от свободата. Ако можех да се присъединя към тях… — рече бебето с копнеж — … бих поставил костите ти на метален поднос и щях да барабаня с тях. Да казвам ли още?

— Описания, да. Празни заплахи, не.

— От една странична стая постоянно се точи стадо от раздърпани човеци. Ръцете им са завързани, устите са запушени с восък и лен. Великите духове ги подкарват като кози към пропаст. Водят ги един по един в средата на стаята, отпушват им устите и ги изправят пред стола на господаря Нуда. Той им поставя ултиматум.

— Тези човеци — рече Мандрейк — можеш ли да ги опишеш?

Бебето подсмръкна.

— Сложно е… Можеш ли да опишеш стадо зайци? — То се замисли. — На няколко им липсваше смелост, докато пък други се надуваха.

Кити и Мандрейк се спогледаха.

— Това е правителството.

— Нуда дава на всеки избор. Като следват определена формула, те трябва да призоват дух у себе си. Джинът Факарл стои до стола на Нуда и държи дебела книга. Той им казва кое име да извикат. Ако се съгласят, процедурата се извършва. Ако не, ги унищожават.

Мандрейк прехапа устни.

— Какво е общото мнение?

— Досега всеки политик се е съгласил да предаде съзнанието си. Предпочитат да приемат и най-низкото унижение пред това да изберат по-почтения начин.

Кити изрита стената.

— Нуда не си губи времето. Създава си армията.

— И по този начин премахва единствените хора, които могат да му противостоят — каза Мандрейк. — Дяволче, каква е ситуацията навън?

Бебето сви рамене.

— Зависи от гледната точка. От моя гледна точка перспективата е розова. В тази сграда са останали малко живи хора. Навън, в Централен Лондон, се събират огромни множества от обикновени хора, окуражени от отсъствието на отговор от правителството. В Уайтхол два батальона върколаци оказват някакъв отпор в района на Парламента. Няколко магьосници трескаво се опитват да се свържат с шефовете си, но неуспешно.

— Ха! Все още има няколко магьосници в действие! — Мандрейк кимна енергично. — По-нисшите не ходиха на пиесата. Може би те ще ни помогнат… Какви демони използват?

— Сбирщина от фолиоти, които се свиват зад кошчетата за боклук, докато обикновените минават покрай тях.

Мандрейк изстена.

— Безнадеждно е. Дяволче, новините ти са лоши, но ти се справи добре. — Той направи великодушен жест. — Ако оцелея, ти ще получиш свободата си.

— Тогава ще си остана тук цяла вечност. — Дискът се изчисти.

— Значи няма да получим помощ отвън — рече бавно магьосникът. — Ще трябва да използвам Жезъла, ако мога да се добера до него. Ако успея да го накарам да проработи…

Кити го докосна по ръката.

— Говореше ми за Портата на Птолемей. Какъв е точният метод? Може ли да се направи лесно?

Той се отдръпна, очите му изглеждаха ядосани и объркани.

— Защо упорстваш за това?

— Птолемей е използвал Портата, за да стигне до джиновете — било е жест на помирение, на добра воля. И ние трябва да направим това, и то бързо, ако искаме да получим някаква помощ.

— Да получим някаква…? О, Боже! — Мандрейк заговори като на някакво глупаво дете.

— Кити, демоните са наши врагове. Така е от хилядолетия. Вярно е, че силите им са полезни, но те са зли и ще ни наранят, ако могат. Това се доказа точно тази вечер! Даде им се някакъв шанс и те нахлуха!

— Някои нахлуха — рече Кити. — Но не всички. Бартимеус не се съгласи да остане.

— И какво от това? Бартимеус е нищо! Нищо повече от един обикновен джин, отслабнал до безкрайност, когото държах тук прекалено дълго.

— И въпреки това, той е лоялен към нас. Със сигурност към мен поне. Може би дори и към теб.

Магьосникът тръсна глава.

— Глупости. Лоялността му се променя при всяко призоваване. Само преди няколко дни той служи на друг господар, без съмнение един от съперниците ми. Но това няма връзка с проблема. За да се добера до Жезъла…

— Аз го призовах.

— … ще трябва да се измъкна. Трябва да отвлечеш внима… чакай малко. Какво?

— Аз го призовах.

Очите на Мандрейк се изцъклиха и той залитна. Устата му издаваше странни, пукащи звуци като риба на сухо.

— Но… ти си…

— Да — извика Кити. — Аз съм обикновена. Точно така. Но това вече няма голямо значение, нали? Огледай се само. Всичко се обръща с краката нагоре: магьосници унищожиха правителството; демоните доброволно се оставят да бъдат призовавани от събратята си; обикновените поемат контрола по улиците. Старите, установени неща се разпадат, Мандрейк, и само онези, които се адаптират, ще надделеят. Аз възнамерявам да съм една от тях. А ти? — Тя посочи към вратата. — Всеки момент ще се върне Факарл и ще те заведе пред Нуда. Искаш да продължиш да се заяждаш дотогава ли? Да, аз научих малко от изкуството ви. Аз призовах Бартимеус. Поисках да се съюзя с него, но той отказа, защото не му вярвах. Той е скептично настроен към нас, разбираш ли? Само един човек в миналото се е отнасял към него с пълно доверие и това е бил Птолемей.

Очите на Мандрейк се уголемиха.

— Какво? Не и същият Птолемей, който…

— Точно същият. Той е използвал Портата, направил е жеста. Защо си мислиш, че Бартимеус все още носи външния му вид? О, ти не си си давал сметка? След всичките тези години на обучение не можеш да видиш това, което е пред очите ти. — Тя поклати глава тъжно. — Когато го призовах — продължи тя, — Бартимеус ми каза, че би направил всичко заради направения от Птолемей жест. „Нашата връзка нямаше граници.“ Така каза той. А чу ли какво каза сега, когато си тръгна?

По лицето на магьосника бяха преминали дузина емоции и накрая остана безизразно, отпуснато, сдържано. Той поклати глава.

— Не чух.

— Той каза, че и с нас имал връзка, но в нея имало „ограничения“. Това каза на Нуда. И ме гледаше, докато си тръгваше. Не разбираш ли? Ако мога да го последвам…

Вече гледаше някъде отвъд Мандрейк, а очите й искряха.

— Знам, че трябва да извикам името на Бартимеус като част от заклинанието, но нищо повече. Докато не ми кажеш какво пише в книгата. — Тя му се усмихна.

Магьосникът пое дъх бавно и дълбоко. После отвори книгата и прелисти на определена страница. Когато заговори, гласът му беше равен.

— Процедурата е наистина проста. Магьосникът се обляга в пентаграмата — трябва да седне или да легне, понеже тялото му ще рухне в момента на прехвърлянето. Не се изискват свещи или някакви руни; всъщност тези бариери се свеждат до минимум, за да се ускори връщането на магьосника в тялото му. Птолемей предлага и символично да се наруши целостта на кръга, за да се подпомогне процеса… Препоръчва също и да се държи нещо желязно — като например анкх — с цел да се отблъскват лоши влияния; това или пък някоя от стандартните билки — розмарин или нещо подобно. Така… Ами, магьосникът затваря очи и изключва съзнанието си от всички външни стимули; после обръща основното призоваване. Собственото му истинско име се заменя с това на демона и всички насочвания се обръщат: „да отидеш“ вместо „да дойдеш“ и така нататък. Накрая името на „благосклонния“ демон — Птолемей го нарича „спонсора“ — се извиква три пъти. Необходимо е да се привлече вниманието на този демон, за да се направи отвор. Ако всичко мине добре, магьосникът се отделя от себе си, Портата се отваря и той преминава през нея. Птолемей не дава подробности как и къде става това. — Той вдигна поглед. — Доволна ли си?

Кити подсмръкна.

— Харесва ми предположението ти, че магьосникът трябва да е мъж.

— Виж, казах ти какъв е методът. Слушай, Кити — Мандрейк прочисти гърлото си, — впечатлен съм от инициативността и куража ти, наистина е така, но това е просто невъзможно. Защо мислиш, че никой не е последвал стъпките на Птолемей? Другото място е чуждо и ужасно, област където ги няма нормалните физични закони. То ще те нарани, може и да те убие. А Бартимеус — дори и да оцелееш, дори и да го намериш, дори и да се съгласи да ти помогне някак — е само един джин. Силата му е нищожна в сравнение с тази на Нуда. Идеята ти е прекрасна, но шансовете за успех са абсолютно минимални. — Той се изкашля и вдигна очи. — Съжалявам.

— Няма нищо. — Кити се замисли. — А твоят план за Жезъла? Какви, би казал, са шансовете за успех там?

— О, бих казал, че са… — Той срещна погледа й, поколеба се. — Абсолютно минимални.

Тя се ухили.

— Точно така. А и вероятно няма да успеем да се измъкнем от Нуда. Но ако успеем…

— И двамата ще направим каквото е по силите ни. — Сега и той й се усмихна, за първи път. — Е, ако наистина опиташ, желая ти успех.

— Успех и на теб, господин Мандрейк.

Прещракване на ключ, скърцане на метал: някой издърпваше резето на вратата.

— Не ме наричай така — каза той.

— Това ти е името.

— Не. Името ми е Натаниел.

Вратата се отвори рязко и безцеремонно. Кити и магьосникът отстъпиха назад. Вътре пристъпи неумолима фигура, облечена в черно. Наемникът се усмихна безмилостно.

— Твой ред е — каза той.

26

Странно, но Натаниел веднага изпита чувство на облекчение. Наемникът поне беше човек. Той рече бързо.

— Ти си сам?

Брадатият мъж стоеше на прага и го гледаше твърдо с бледите си сини очи. Не отвърна. Натаниел прие това за „да“.

— Добре — каза той. — Тогава имаме шанс. Трябва да забравим различията си и да избягаме заедно.

Наемникът остана мълчалив. Натаниел продължи да опитва.

— Демоните все още са бавни и тромави. Ще можем да се измъкнем и да организираме защита. Аз съм забележителен магьосник; някъде наблизо лежат овързани и другите министри — ако можем да ги освободим, ще успеем да се противопоставим на нашествениците. Вашите, ъъъ, умения ще са безценни в предстоящите битки. Миналите ви убийства и зверства ще бъдат опростени, сигурен съм. Може дори да има и възнаграждение за услугите ви. Е, сър — какво ще кажете?

Наемникът се усмихна леко. Натаниел отвърна на усмивката.

— Господарят Нуда — каза наемникът — ви очаква. Добре ще е да не се бавим. — Той влезе в стаята; сграбчи Натаниел и Кити за ръцете и ги поведе към вратата.

— Луд ли си? — извика Кити. — Демоните застрашават всички ни, а ти им служиш по собствено желание.

Наемникът се спря на прага.

— Не по собствено желание — каза той с дълбокия си мек глас. — Но трябва да съм реалист. Силата на демоните нараства с всяка изминала минута. Преди да се зазори, цял Лондон ще е в пламъци, а онези, които им се противопоставят ще умрат. Аз искам да оцелея.

Натаниел се сгърчи в желязната хватка.

— Шансовете не са на наша страна, но можем да надделеем. Размисли, преди да е станало прекалено късно!

Брадатото лице се наведе по-наблизо. Зъбите се оголиха.

— Не си видял това, което видях аз. Тялото на Куентин Мейкпийс седи на златния стол с ръце, сключени върху дебелия му корем. Лицето му само се усмихва и усмихва. Един по един магьосниците от ценното ти правителство биват довеждани пред него. На някои позволява да си тръгнат и те отиват в пентаграмата, за да получат демон. Онези, които си хареса ги извиква, те се приближават към стола му безсилни като зайци и той се навежда напред… — Челюстите на наемника изтракаха при затварянето. Кити и Натаниел потрепериха. — След това поглажда елечето си и се обляга усмихнато. А демоните около него вият като вълци.

Натаниел преглътна.

— Не е приятно. Но дори и при това положение, с тези твои ботуши сигурно можеш да…

— Аз виждам на всичките седем нива — каза наемникът. — Виждам силата в онази стая. Би било самоубийство да се противопоставя. Освен това със силата идва и печалбата. На демоните им трябват човешки помагачи; тук има много неща, които те не разбират. Предложиха ми богатство, ако им служа, а и това момиче също има избор. Кой знае, при сътрудничеството с господаря Нуда, може и да процъфтим… — Той протегна покритата си в ръкавица ръка и докосна врата на Кити. Тя се отдръпна с ругатня. У Натаниел се надигна сляп гняв, но той го потисна.

Наемникът не проговори повече. Ръцете в ръкавици ги сграбчиха за яките; здраво, но без излишна грубост. Те бяха изведени през вратата и тръгнаха нагоре по коридора. В далечината чуха силно бръщолевене и ломотене, какофония от викове и писъци — цялостният звук на свърталището на демоните.

Натаниел беше много спокоен. Изгледите вече бяха толкова мрачни, че страхът бе изчезнал. Грозеше ги най-лошото, смъртта беше неизбежна и въпреки това той не се тревожеше. Последният му разговор с Кити бе разпалил огън у него. На Натаниел му се струваше, че тя бе изгорила всичките му останали емоции. Главата му все още се въртеше от разкритията й за миналото на Бартимеус, но именно нейният собствен пример го вдъхнови при настъпването на кризата. Почти нямаше значение, че тя залагаше надеждите си на Портата на Птолемей — един мираж, фантом, детска приказка, която всички разумни магьосници отдавна пренебрегваха. Най-вече погледът в очите й, докато говореше, го очарова. Там грееше вълнение, удивление и вяра — чувства, които Натаниел почти бе забравил. Сега, накрая, тя му ги припомни и той й беше благодарен. Почувства се пречистен, почти нетърпелив за предстоящото. Той хвърли кос поглед към Кити: лицето й беше бледо, но спокойно. Надяваше се, че няма да прояви слабост пред нея.

Очите му се стрелваха настрани, докато вървяха, поемайки познатите неща от коридорите на Уайтхол, маслените картини, гипсовите бюстове в нишите, облицованите стени и светлините, произвеждани от дяволчетата. Минаха покрай стълбищата, които водеха към трезорите, в най-далечния от които се намираше Жезълът. Натаниел инстинктивно се дръпна натам. Хватката на яката му се стегна. Завиха зад последния ъгъл.

— Ето — прошепна наемникът. — Нека тази гледка сложи край на мечтите ви.

По време на отсъствието им демоните не бяха стояли бездейно. Залата на статуите — в продължение на стотици години спокойно място за срещи на Съвета — бе променена от новите си управници. Навсякъде имаше движение, шум, безразборна врява. За секунда сетивата на Натаниел отказаха.

Кръглата маса и столовете бяха махнати от средата на стаята. Сега масата се намираше до далечната стена, а върху нея беше златният стол. На него се бе отпуснал Нуда, великият демон, временно заситен. Единият му крак се поклащаше върху подлакътника на стола, а другият се простираше напред. Ризата на Мейкпийс бе измъкната от панталона и висеше свободно около подутия стомах. Очите блестяха; устата бе неестествено разтеглена — изморено усмихната, като на някой, който наскоро бе изял нещо вкусно. Върху масата около него лежаха няколко странни парцала и дрехи.

До масата, върху стол от червеникаво дърво, седеше демонът Факарл, предрешен в тялото на господин Хопкинс. Точно той дирижираше събитията: в ръцете си държеше отворена книга и издаваше резки заповеди на групата долу.

Телата на петимата първоначални конспиратори — Натаниел разпозна Лайм, Дженкинс и мършавия Уидърс — сега се управляваха от демоните доста ефикасно. Вярно, все още имаше много препъвания и залитания, ръцете и краката се люлееха с отсечени и отривисти движения, но вече не падаха и не се блъскаха в стените. Това им беше позволило да се осмелят да излязат от стаята и — както беше докладвало дяволчето от гадателското стъкло — да извеждат избрани членове от правителството от килиите им. Група след група, големи и малки, магьосниците биваха трансформирани.

Вляво Лайм и Уидърс стояха и зорко охраняваха един куп чакащи затворници, около двайсет на брой, все още с вързани ръце. Недалеч, в пентаграма близо до трона на Нуда, един от тези затворници беше развързан; тя стоеше свободна и с треперлив глас изричаше фаталното призоваване. Беше непозната за Натаниел жена, вероятно от друг отдел. Докато я гледаше, тя се скова и разтресе. Въздухът около нея потрепери и сякаш пристигащият демон я завладя. Факарл направи жест и демонът Нериан, облечен в тялото на Дженкинс, я поведе нежно към далечния ъгъл на залата, за да се присъедини към…

Косите на Натаниел настръхнаха. Ето къде бяха — над двайсет магьосници от всяко ниво на правителството, които се въргаляха, тресяха се, смееха се и падаха докато господарите им пробваха какви са ограниченията. От време на време по стените избухваха магически взривове. Пространството бе изпълнено с мърморене на чужди езици, със странни викове на болка и радост.

А какво беше това между тях, с тресяща се глава, с ръце вдигащи се и падащи като на марионетка, със светнало и глупаво червендалесто лице? Натаниел се отврати.

Рупърт Девъро… Министър-председателят…

Въпреки всичко случило се, въпреки надигащото се отвращение към това, което беше този мъж някога и към това, което представляваше сега, Натаниел усети как в очите му напират сълзи. За секунда отново се почувства дванайсетгодишен, потънал във водовъртежа на Уайтхол. Виждаше Девъро за първи път — зашеметяващ, очарователен, всичко, което се стремеше да бъде…

Тялото на Девъро подскочи весело, сблъска се с друго и се срина сгърчено. На Натаниел му се повдигаше от ужас; усети как коленете му омекнаха.

— Ставай! — Наемникът го тласна бързо. — Влез в редицата.

— Чакай! — Натаниел се обърна наполовина. — Кити…

— Тя няма да сподели твоята съдба, за което можеш да си благодарен.

Натаниел погледна косо към Кити, която за частица от секундата улови погледа му. После го бутнаха грубо към тълпата затворници. Тялото на Лайм се обърна и го зърна. Далеч в дъното на очите му проблеснаха зелени светлинки. Суров глас, като пукане на клонки, излезе от отпуснатата уста:

— Факарл! Ето го приятелчето на Бартимеус! Искаш ли той да е следващият?

— Определено искам, Каспър. Той може да пререди опашката. Той ще е след това кисело създание. Господарю Нуда, вярвам, че нямаш желание да опитваш тази.

Отвисоко прогърмя силен глас.

— Виждал съм по-добра плът по трупа на фараон. Когато се обърне, тази буквално изчезва. Обработете я и да се свършва с нея.

Очите на Натаниел бяха приковани върху фигурата в пентаграмата. Тънка като клечка, с разчорлена бяла коса, там стоеше старата му господарка Джесика Уитуел и гледаше нагоре към трона. Демонът в тялото на Уидърс тъкмо й беше свалил връзките; ръцете й бяха свити в кокалести юмруци.

— Много добре. — Факарл направи справка в книгата си. — Номер двадесет и осем. Я да видим. За теб съм избрал африта Мормел. Трябва да се чувстваш поласкана. Той е благороден дух.

Госпожа Уитуел се взираше във фигурата на трона.

— Какъв е планът ти за нас?

— Не си и помисляй да заговаряш великия Нуда! — извика Факарл. — Ти и твоят вид ни поробвате от векове без дори да се замислите. Какво си мислиш, че планираме? Това отмъщение се подготвя от пет хиляди години! Нито една частица от света вече няма да е в безопасност от нас.

Госпожа Уитуел се изсмя презрително.

— Май сте прекалено оптимистични. Вижте се само, затворени в странни тела, едва успявате да ходите по права линия.

— Нашите неудобства са само временни — рече Факарл. — Твоите ще са завинаги. Започни призоваването.

Джесика Уитуел заговори спокойно.

— На всички останали дадохте право на избор. Мен не ме попитахте.

Факарл свали книгата; очите му се бяха присвили.

— Е, предполагам, че като всички останали нещастници и ти предпочиташ живота пред смъртта, дори и да е живот чрез някой друг.

— Грешно предполагаш.

Госпожа Уитуел вдигна ръце и направи сложен жест; извика две думи. Избухна жълта светлина, появи се облак от серен дим — нейният африт, във формата на раздразнена мечка — се появи над главата й. Уитуел изпищя заповед и около тялото й се издигна блещукащ син Щит. Афритът запрати една Детонация към стъписания Факарл. Тя го удари право в главата, събори го от стола и го отхвърли към центъра на стената.

Демоните в телата на конспираторите нададоха вой. Нериан вдигна пръст и от ръката на Дженкинс към Уитуел се стрелна копие от яркозелена светлина. Щитът го погълна. Уитуел вече се обръщаше и бягаше към изхода. Демонът Каспър, затворен в тялото на Лайм, скочи напред да й пресече пътя. Натаниел протегна крак, демонът се препъна, не можа да се задържи и се срина на земята.

Натаниел се обърна и хукна; над главата му мечката африт запращаше последователни Детонации към златния трон. Къде беше Кити? Там! Но наемникът я държеше заръката. Тя се бореше, риташе, но не можеше да се освободи. Натаниел хукна към нея…

Подът се разтресе, той залитна и падна. После бързо се обърна да погледне назад.

Тялото в златния трон се беше раздвижило. Сега беше обградено от облак блед огън. По пръстите му пукаше енергия; очите изглеждаха като сребърни процепи върху потъмнялото лице. Едната ръка беше протегната. Мощта, която излезе от нея — като волтова дъга от пет извити светкавици, по една от всеки пръст — събори статуите и срина хоросана от тавана. Светкавиците бяха насочени напосоки: две се забиха безобидно в пода; една отскочи сред тълпата току-що призовани демони, унищожавайки няколко човешки тела. Четвъртата удари Щита на Уитуел, разби го на парчета и я разряза през гърба, убивайки я мигновено. Мечката африт изчезна. Тя падна, докато тичаше, с лице надолу върху плочките.

Петата светкавица взриви пода под краката на наемника: той бе изхвърлен на една страна, а Кити Джоунс на другата.

Натаниел вече бе на крака.

— Кити!

Гласът му потъна сред множеството ревове, лай и тропане на демоните в залата. Объркани и паникьосани, те подмятаха човеците си във всички посоки, краката се движеха странно, коленете се вдигаха прекалено високо, лактите стърчаха встрани. Те се блъскаха един в друг и пускаха Детонации и Инферно напосоки. Сред тях се препъваха няколко магьосници, които тепърва трябваше да бъдат обработени. Ръцете им все още бяха вързани, устите запушени, гледаха с широко отворени, втренчени очи. Стаята бе изпълнена с дим, светлини и тичащи фигури.

Сред безредицата Натаниел стигна до мястото, където беше паднала Кити Джоунс. Не се виждаше никъде. Той трепна при преминаването на един магически импулс над главата му и се огледа да я потърси. Не, беше изчезнала.

Без повече да се двоуми, той се мушна между двама залитащи демони и се насочи към двойните врати. При напускането на Залата на статуите той чу гласа на Факарл, издигнал се над общото вълнение.

— Приятели, успокойте се! Успокойте се! Трябва да продължим с призоваванията. Успокойте се…

На Натаниел му трябваше по-малко от минута, за да премине по коридорите и да стигне до стълбището към трезорите на Уайтхол. Зарязал всякаква предпазливост, той прескочи парапета и препусна надолу по стълбището, вземайки по две-три стъпала наведнъж. Надолу, надолу… въздухът стана по-студен, постепенно всички звуци горе напълно замряха. Натаниел не чуваше нищо друго освен собственото си задъхано дишане.

На края на третата група стъпала той се озова в преддверието на трезорите. Преди два дни — дали не бяха три? — той бе дошъл тук като министър на информацията и един високомерен чиновник му показа съкровищница. Изглеждаше му като в някакъв друг живот. Сега бюрото на чиновника беше празно. Изглеждаше сякаш е било напуснато набързо; по него имаше пръснати хартии, на пода лежеше химикалка.

В края на залата един проход водеше под земята. Линия от червени плочки маркираше началото на охраняваната зона. Натаниел пристъпи към тях; с вдигането на обувката си, за да пресече линията, той изруга, спря на място и бръкна в джоба си. Внимателно! Почти беше задействал капана. Нищо магическо не беше позволено отвъд линията! Той остави гадателското стъкло на бюрото, приглади косата си и пристъпи над плочките.

Само ако и чумата, която охраняваше Жезъла, можеше да бъде преодоляна толкова лесно. Нямаше никаква идея как…

Лек шум зад него, стържене на метал…

Натаниел спря и погледна назад… Оттатък залата, в основата на стълбището стоеше наемникът. В ръката му проблясваше извит нож.

27

Кити затвори вратата.

Шумовете от Залата на статуите кънтяха в главата й; чуваше суматохата дори и надолу по коридора, зад преградата от масивно дърво. Остана неподвижна за известно време, притиснала ухо към вратата. Повече от всичко друго се страхуваше да не бъде последвана от ужасния брадат мъж. Нещо в него я изпълваше с повече ужас отколкото огромната орда демони.

Тя слушаше… Доколкото можеше да прецени, нищо не помръдваше в коридора навън.

До ръката й стърчеше тежък ключ. С известна трудност и напълно осъзнаваща твърде нищожната защита, която това представляваше, Кити заключи вратата. После се обърна с лице към стаята.

Беше точно както я помнеше от провалилия се опит за бягство: нечия оскъдно мебелирана канцелария. На едната стена се намираше библиотека; насреща имаше бюро, обилно отрупано с документи. И, най-важното, в близкия ъгъл, изтъркани и излъскани от многото години употреба от страна на бюрократите — два кръга, две пентаграми.

На Кити й трябваше само една.

Дизайнът на пентаграмата беше прост, от типа, който често подготвяше с господин Бътън: обикновената звезда, двоен кръг, нормалните латински заключващи заклинания. Беше изрисувана на издигната платформа и, поради размерите на стаята, не беше особено голяма. На друго място — тя потърси набързо — намери стандартните магьоснически аксесоари, събрани в чекмеджетата на бюрото. Тебешири, химикалки, хартия, свещи, запалки, буркани с подбрани билки. Тя се нуждаеше точно от билките. Измъкна ги спокойно и бързо и ги постави на пода до най-външния кръг.

Отнякъде, не много далече, се чу силна експлозия. Кити трепна нервно, сърцето й блъскаше силно в гърдите. Тя погледна към вратата…

Концентрирай се. Какво трябваше да направи?

Кратките инструкции от Апокрифите, които Мандрейк — не, Натаниел — й каза, бяха изречени набързо и трудни за разбиране, но Кити бе привикнала с такива неща през времето, прекарано покрай господин Бътън. Паметта й беше достатъчно гъвкава.

Значи… обикновена пентаграма. Нямаше нужда от свещи. Да, тази ставаше.

Но тялото й трябваше да бъде защитено, а това означаваше билки и желязо. Тя извади розмарина, още една билка и самодивско дърво, смеси ги и ги раздели грубо на няколко купчинки, които постави на интервали в пентаграмата. Що се отнася до желязото, нещата бяха по-трудни. Известно време напразно оглежда стаята. Може би трябваше да мине и без него…

Ключът. Дали беше от желязо? Кити нямаше представа. Ако беше, можеше да я защити. Ако не беше, нямаше да навреди. Издърпа го от вратата.

Какво друго? Да… Натаниел бе казал нещо за прекъсване на кръга, символично действие, което позволява на магьосника да се завърне в тялото си. Много добре, това можеше да се направи. Наведе се и с ръба на ключа издълба резка в изрисувания кръг. Вече беше безполезен за каквито и да било обикновени призовавания. Но не това планираше Кити.

Изправи се. Готово. Нямаше нужда от никакви други физически приготовления.

С изключение на… дребният въпрос с удобното настаняване. На един стол зад бюрото тя откри мръсна, стара възглавничка, много употребявана и износена и я постави в пентаграмата.

На стената зад бюрото висеше огледало. Докато се връщаше от вратата тя видя себе си в него. Чак тогава Кити спря.

Бе минало доста време, откакто не си беше поглеждала лицето. Не си спомняше кога го бе правила за последен път. И ето я сега: гъста тъмна коса, тъмни очи (с допълнение от огромни торбички), насмешливи устни, пурпурно ожулване, което се подуваше прогресивно над едното й око. Нямаше съмнение по въпроса, беше малко занемарена. Но все още млада, все още изглеждаше добре.

А ако успееше в това, което планираше? Бяха се случили ужасни неща с магьосниците, които се бяха опитали да последват примера на Птолемей. Господин Бътън не даде достатъчно подробности, но неясно загатна за лудост и деформации. А що се отнася до Птолемей, тя знаеше, че не беше оцелял много след създаването на Портата си. А Бартимеус бе казал, че лицето му било…

Кити се извърна от огледалото с ругатня. В интерес на истината, какъвто и риск да поемаше, той беше несъществен в сравнение със случващото се наблизо. Тя бе решила твърдо да опита и толкова. Не можеше да направи нищо повече. С циврене нямаше да постигне нищо. Така че…

Така че, на нея не й оставаше нищо друго, освен да легне в пентаграмата.

Подът беше твърд, но усещането на възглавницата под главата й беше приятно. Билковите ухания изпълниха ноздрите й. Тя взе ключа и го стисна в юмрука си. Пое дълбоко въздух…

Порази я една закъсняла мисъл. Тя вдигна глава, огледа тялото си и с раздразнение откри един неприятен факт. Беше прекалено дълга за кръга — краката й стърчаха извън линиите. Може и да нямаше значение, но можеше и да има. Кити се извъртя на една страна, сви крака към гърдите си и зае присвита поза, сякаш беше в леглото. Един бърз поглед наоколо… Чудесно, сега всичко беше наред. Всичко беше както трябва, готово за…

Готово за какво? У нея избухна внезапен скептицизъм. Това не беше нищо повече от една от поредните й мечти, една от нелепите фантазии, които Бартимеус постоянно разказваше. Беше върхът на арогантността да си мисли, че щеше да успее там, където никой друг не беше успял в продължение на повече от две хиляди години. Какво си мислеше? Тя не беше магьосник.

Но може би това беше предимство. Бартимеус я беше подтикнал да пробва, бе сигурна в това. Последните му думи, когато ги напусна, повтаряха неговото описание на Птолемей: „Ние наистина имаме връзка… но за момента в нея има ограничения.“ За момента… Какво друго беше това, ако не косвена покана към нея и единствено към нея? Птолемей не е познавал граници: той бе отишъл на Другото място посредством отричането на всички установени магически правила, посредством обръщането им наопаки. А и човек не се нуждаеше от нещо повече от основни познания по призоваване, за да свърши това, което и той бе свършил — инструкциите в Апокрифите бяха абсолютно директни. Жизненоважната част беше извикването на демона в края. Кити можеше да направи всичко това. Въпросът беше: щеше ли да проработи?

Имаше само един начин да разбере.

Затвори очи и се опита да отпусне мускулите си. Стаята бе напълно тиха — нито един звук не проникваше през вратата. Дали вече беше време да започне заклинанието? Не, нещо все още не беше наред… Какво ли беше? След секунда осъзна, че ръцете й бяха стиснали ключа толкова силно, че той се беше впил в кожата й. Това представляваше символ на страха й. Тя се съсредоточи за известно време, оставяйки хватката й да се отпусне… Сега вече обхващаше метала нежно. Така беше по-добре…

В съзнанието й изникваха откъслечни спомени, думи написани от специалисти от миналото за Другото място: „… зона на хаос, водовъртеж от гнусотии, клоака на лудостта…“. Все хубави неща. После и сбитото изказване на господин Бътън: „… да се рискува да се отиде там подлага на риск и тялото и душата“. О, Боже! Какво щеше да се случи с нея? Щеше ли да се стопи или да изгори? Щеше ли да види…? Да, но това, което щеше да види едва ли можеше да е по-лошо или отвратително от Нуда и сакатите му хибриди — демоните в човешка плът. А и никой от тези специалисти никога не беше посещавал Другото място! Това си бяха чисти спекулации. Освен това Птолемей се бе върнал жив.

Тя преговори думите за обратното призоваване наум, после — понеже отлагането беше само покана за повече страхове — тя използва собственото си име вместо това на някой демон и подмени обичайните глаголи. Приключи като извика три пъти името на Бартимеус.

Готово.

Лежеше в тихата стая.

Секундите минаваха. Кити потисна надигащото се разочарование. Не трябваше да е нетърпелива. При обикновените призовавания на думите им трябваше време да стигнат до Другото място. Ослушваше се, въпреки че не знаеше за какво. Очите й бяха затворени. Не виждаше нищо, само тъмнина и проблясващи в мозъка й светлинки.

Още нищо. Очевидно нямаше да се получи. Надеждите на Кити умряха. Почувства се празна и малко тъжна. Понечи да стане, но стаята бе топла, беше й удобно на възглавницата и след безсънието през нощта й хареса да си почине малко. Съзнанието й се зарея нанякъде по своя воля: тя се замисли за родителите си, какво ли правеха, как тези събития щяха да ги засегнат; как Якоб, намиращ се далеч в Европа, би реагирал; дали Натаниел бе оцелял от разрушенията в залата. Осъзна, че се надява да е така.

До ушите й долетя далечен звук, ясен звън на камбана. Демоните, вероятно, или пък оцелелите, които се опитваха да вдигнат тревога в града… Натаниел я беше спасил от ножа на наемника. Харесваше й да се препира с него, принуждавайки го да приеме истината за много неща, най-вече за Бартимеус. Беше го понесъл изненадващо добре. Що се отнася до Бартимеус… Спомни си как го видя за последно, една жалка, безформена, слузеста маса, обезсилена от умората от света. Дали не беше грешка да се занимава с него? Като всички, джинът също имаше нужда от почивка.

Камбаната продължаваше да звъни. Беше странен звук, сега се замисли за това — висок и чист, като от кристал, а не нисък и кънтящ като повечето камбани в града. Освен това, вместо да бие многократно, представляваше една-единствена продължителна вибрация, която едва се чуваше, точно на прага на чуваемостта. Напрегна се да я разграничи… Първо заглъхваше, после се усилваше — но въпреки че бе приятна, все пак същността й не можеше да се улови. Губеше се някъде сред пулсирането на собствената й кръв, сред тихото дишане и лекото шумолене на дрехите при движението на гръдния й кош. Напрегна се отново и се изненада. Звъненето изглежда беше някъде над нея, далече-далече. Заслуша се внимателно, искаше й се да се приближи до източника. Опита се да изолира всички останали звуци. Усилията й се възнаградиха малко по малко, после изведнъж звъненето се изчисти, вече не беше приглушено. Остана сама с него. Чуваше се постоянно, като нещо ценно, което всеки момент щеше да се счупи. Усети, че е много близо.

А дали се виждаше? Кити отвори очи.

И видя много неща едновременно. Сложна плетеница от камък, малки стени и подове, които се въртяха триизмерно, разделяха се, събираха се, извиваха се, свършваха. Сред тях имаше стълбища, прозорци, отворени врати; тя минаваше между тях много бързо, едновременно съвсем близо и някак далече. Поглеждайки надолу, в далечината, видя свитото тяло на момиче — напомни й за спяща котка. Имаше и други, замръзнали като кукли фигури, всичките из каменната плетеница — групи от мъже и жени, наблъскани натясно, голяма част лежаха проснати по очи, като заспали или мъртви. Около тях имаше странни, замъглени фигури с неясни контури — нито човешки, нито пък някакви други. Не можа да различи естеството им — всяка от тях сякаш сама се заличаваше. Под всичко това, в някакъв отдалечен коридор, тя видя младеж застинал в бягаща поза, обърнал глава през рамото си. Зад него се движеше една фигура — мъж с нож, краката се движеха бавно, ботушите преминаваха разстоянието. А около тях двамата — различни форми, далечни и неразличими…

Кити почувства известно далечно любопитство към всичко това, но истински я интересуваше нещо друго. Камбанният звън беше по-силен отпреди. Някъде много близо. Концентрира се още повече и за нейна лека изненада хубавата, малка, сложна конструкция от камък и фигури се разкриви и разфокусира, сякаш изведнъж бе издърпана в четири различни посоки. Първо беше напълно ясна, после се размаза в неясно петно, а след това дори и петното изчезна.

Кити почувства притискане от всички страни. Не беше физическо усещане, защото тя нямаше истинско тяло, а по-скоро умствено. Смътно забеляза четири бариери от всичките й страни: извисяваха се нагоре, спускаха се надолу, простираха се до безкрайност. Едната беше тъмна и твърда и заплашваше да я смаже безмилостно с тежестта си; другата представляваше бушуваща течност, която се надигаше жадно да я отнесе. Третата бариера я дърпаше, за да я разкъса с невидимата сила на урагана; четвъртата представляваше неумолима стена от непотушим огън. И четирите я удариха само за момент, после се отдръпнаха. Неохотно я пуснаха и Кити пристъпи през Портата от другата страна.

28

Добре, че Кити изпита това, което последва, дистанцирана като наблюдател, а не като беззащитен участник. Ако бе станало другояче, щеше да полудее. При настоящото положение, липсата на физически усещания правеше видяното да изглежда като сън. Основното чувство, което изпитваше, бе любопитството.

Оказа се в… е, в не изглеждаше много подходящо: оказа се част от една непрестанна вихрушка от движение, без край и без начало, в която нищо не бе постоянно или неподвижно. Беше безкраен океан от светлини, цветове и консистенции, които постоянно се движеха, събираха се и се разтваряха едно в друго. Резултатът не беше плътен като на течност, нито пък неуловим като на газ; той представляваше комбинация от двете, в която бързо движещи се частици субстанция непрекъснато се сливаха и разделяха.

Невъзможно беше да се определят размерите и посоката, както и изминалото време. Понеже нищо не стоеше неподвижно и нито един модел не се повтаряше, самото понятие изглеждаше празно и безсмислено. Това нямаше голямо значение за Кити и чак когато се опита да намери себе си, с цел да установи позицията си сред заобикалящата я среда, започна малко да се тревожи. Тя нямаше фиксирана позиция, нямаше еднозначност, която да определи като своя собствена. Всъщност често сякаш беше на няколко места едновременно, гледаше вихрещите се черти от множество различни ъгли. Ефектът беше изключително дезориентиращ.

Опита се да задържи поглед на едно определено цветно петънце и да го следи, но откри, че това е толкова трудно, колкото да следиш движението на едно-единствено листо в короната на брулено от вятъра дърво. Веднага след като се оформеше, всеки цвят се отделяше, разтапяше се и се сливаше с други, отхвърляйки възможността да бъде самостоятелен. Кити се замая от гледането.

Нещата станаха още по-лоши, защото започна да забелязва и нещо друго. В общия вихър примигваха и изчезваха случайни образи, толкова бързи, че не можеше да ги види, сякаш някакви електрически снимки светваха и угасваха. Опита се да разбере какви точно бяха, но движението беше прекалено бързо. Това я изпълни с безсилен яд. Усети, че можеха да й кажат нещо.

След неизвестно колко време Кити си спомни, че бе дошла тук с определена цел, въпреки че не можа да си спомни каква точно е тя. Не беше склонна да прави нещо определено; първичният й импулс бе да си остане точно там, където беше и да се движи сред бързите светлини… И все пак нещо в безспирната промяна я дразнеше и я отделяше от цялото. Искаше й се да наложи малко ред, някаква солидност. Но как можеше да го направи, като на самата нея й липсваше точно това?

Вяло поиска да се придвижи напред към едно определено оранжево-кестеняво петно на известно разстояние. За нейна изненада тя наистина се движеше, но в няколко противоположни посоки. Когато зрението й се стабилизира, цветното петно не беше по-близо отпреди. Опита още няколко пъти със същия ефект: движенията й бяха непостоянни и напосоки; крайният резултат беше непредвидим.

За пръв път Кити усети лека тревога. Сред светлините забеляза няколко врящи петна от мрак, които се навиваха и развиваха; бучаха с екота на древните земни страхове — от нищото и самотата, от това да си сам в безкрайността.

Така не става, помисли си Кити. Трябва ми тяло.

С нарастващо безпокойство тя наблюдаваше неумолимото движение навсякъде около себе си, образите, примигващи наблизо и далеч, пукащите светлини и неуловимите следи от цветове. Една весело танцуваща синьо-зелена нишка привлече вниманието й.

Стой НЕПОДВИЖНО! Помисли си тя ядосано.

Дали беше плод на въображението й или малката, извита ивица наистина се беше отклонила от курса си и се бе забавила за секунда? Движението беше толкова бързо, че не можеше да е сигурна.

Кити изгледа друго случайно облаче и пожела то да спре и да й обърне внимание. Резултатите бяха незабавни и удовлетворителни: един огромен филиз от материя се втвърди в нещо, наподобяващо извит връх на папратово листо, безцветно и стъклено. Когато отклони вниманието си, спиралата се разви и отново изчезна в общия вихър.

Кити опита отново, пожелавайки си този път едно петно от материя да формира по-плътен, по-компактен предмет. Отново успя и чрез допълнително концентриране можа да оформи стъклената буца в нещо близко до блокче с неравни линии. И отново, когато спря, блокчето се разтвори в нищото.

Податливостта на субстанцията наоколо напомни на Кити за нещо, което бе виждала и преди. Какво ли беше? Мозъкът й трудно намери спомена — този за джина Бартимеус, променящ формата си. Той трябваше да приеме някаква форма, когато дойдеше на земята, въпреки че изборът му постоянно се променяше. Може би сега позициите бяха разменени и тя трябваше да опита същото.

Тя можеше да си избере някаква форма… И с това вдъхновение целта на посещението отново изплува в съзнанието й. Да, точно Бартимеус бе дошла да открие.

Тревогата на Кити намаля, тя се ентусиазира. Веднага се захвана за работа, започвайки да си изгражда тяло.

За нещастие, това беше по-лесно да се помисли, отколкото да се направи. Нямаше проблеми чрез силата на волята си да оформи едно петно от течащите енергии в нещо близко до човешката форма. Имаше някаква подобна на луковица глава, набито тяло и четири неравни крайника. Всичко това беше прозрачно и така стрелкащите се отзад цветове и светлини се разкривяваха, отразявайки се в тази повърхност. Но когато Кити се опита да подобри грубата марионетка в нещо по-фино и точно, откри, че не може да се концентрира върху всичко едновременно. Докато оформяше и изравняваше краката, главата хлътваше като разтопено масло; когато побързаше да я оправи и да й добави някакво символично лице, долната част увисваше и се разкапваше. Така продължи, докато множеството прибързани движения напълно съсипаха фигурката и накрая тя се стабилизира във формата на островърхо петно с огромен задник. Кити го изгледа недоволно.

Освен това фигурата се оказа невероятно трудна за маневриране. Въпреки че успяваше да я направлява напред и назад — носеше се сред бушуващите енергии като птица сред буря — Кити откри, че не може да направлява отделните крайници. Докато се напъваше да го направи, субстанцията на тялото се отделяше от крайниците, като развиваща се от вретено нишка. След малко Кити се отказа с отвращение и остави фигурата да се разтвори в нищото.

Въпреки тази несполука, тя се почувства доволна от идеята по принцип и веднага започна да работи отново. В бърза последователност тя пробва множество други тела, опитвайки се да контролира всяко едно. Първото — пръчковидна фигура, повече приличаща на детска рисунка — съдържаше по-малко субстанция от предшественика си; Кити успя да предотврати разнищването й, но видя, че беснеещите енергии наоколо я смачкват като муха. Втората, длъгнеста наденичка с душещ мустак в предната част, беше по-стабилна, но естетически неиздържана. Третата, обикновена топка от въртяща се енергия, беше далече по-силна и по-лесна за поддържане и с нея тя успя да напредне значително, плавайки спокойно през хаоса.

Ключът е в липсата на крайници, помисли си Кити. Формата на сфера е добра. Налага ред.

Формата определено имаше някакъв ефект върху заобикалящата я среда, понеже не след дълго Кити започна да забелязва лека промяна в материята, през която минаваше сферата й. Дотогава цветните нишки, блещукащите светлини и пулсиращите образи — всички те бяха напълно неутрални и не реагираха, летейки напосоки както си решат. Но сега — може би заради новата решителност, с която тя направляваше сферата — те явно забелязваха присъствието й. Усети го по посоката на завихрянията, които изведнъж станаха по-определени, по-преднамерени. Започнаха леко да променят посоката си — стрелваха се близо до сферата, после се отдръпваха, сякаш се колебаеха. Това се случваше отново и отново, а нишките и мигащите светлини постоянно ставаха все по-силни и все повече. Изглеждаха просто любопитни, но това беше застрашително внимание, като акули насъбиращи се около плувец и на Кити не й харесваше. Тя забави хода на сферата си и с внимателно напрягане на волята — вече ставаше по-уверена — се наложи над въртящата се субстанция. Приемайки неподвижната сфера за център, тя тръгна навън, избутвайки най-близките дръзки нишки, които се стопиха и разпръснаха.

Това отстъпление се оказа краткотрайно. Точно когато Кити се поздравяваше за силата на своята целенасоченост, една стъклена нишка се протегна от основната маса като пипалце на амеба и захапа ръба на нейната сфера, отмъквайки парче от нея. Докато се стараеше да поправи щетата, друга нишка се стрелна от противоположната посока и си отхапа друго парче.

Тя отблъскваше яростно нишките. Навсякъде около нея всичко пулсираше и трептеше. На произволни места внимателно проблясваха светлини. За пръв път Кити усети истински страх.

Бартимеус, помисли си тя. Къде си?

Думите явно предизвикаха реакция в субстанцията. Изведнъж избухнаха пламъци от неподвижни образи, усилваха се и намаляваха, по-ярки и по-различими отпреди. Един или два се задържаха достатъчно дълго, че да види подробности: фигури, лица, различни късчета небе, една сграда, покрив с колони. Фигурите бяха човешки, но носеха дрехи в непознат стил. Бързите картини напомниха на Кити за отминали събития и в съзнанието й неканени се появиха отдавна забравени спомени. Но това не бяха нейните спомени.

Сякаш в отговор на тази мисъл внезапно далеч в бушуващата бъркотия избухна дейност, която приключи с образ. Той се задържа достатъчно дълго. Беше напукан, сякаш се виждаше през лещите на счупен фотоапарат, но това, което показваше, беше достатъчно ясно: родителите й, застанали заедно ръка за ръка. Докато Кити гледаше, майка й вдигна разкривена ръка и й помаха.

Кити! Върни се при нас.

Махай се… Кити реагира объркано и уплашено. Това беше номер, очевидно, но това не го правеше по-малко разстройващ. Концентрацията й се разстрои. Контролът над сферата и единственият й район на чист ред залитна и потрепери. Сферата се слегна и увисна. От всичките й страни, пълзейки, идваха нишки от материя.

Кити, обичаме те.

Чупка! Отново отблъсна нишките. Образът на майка й и баща й изгасна. С мрачна решителност Кити възвърна правилната форма на сферата си. Все повече зависеше от нея за всяко подобие на контрол, за да бъде поне малко себе си. Повече от всичко се страхуваше от това да не започне отново да се носи напосоки.

Проблясваха и други различни картини, повечето прекалено бързи, за да бъдат разпознати. Някои обаче, едва различими, трябва да й бяха познати, защото събуждаха у нея неясни чувства на безпокойство и загуба. Бъркотия от светлини; поредната картина, някъде много надалеч. Стар мъж, облегнат на бастун. Зад него имаше забързано черно петно.

Кити, помощ! То идва!

Господин Пенифедър…

Не ме изоставяй! Фигурата погледна през рамо и извика ужасено… Видението изчезна. Почти веднага се появи друго — жена, тичаща между колони и нещо тъмно и чевръсто, което припкаше след нея и я преследваше. Бял проблясък сред сенките. Кити съсредоточи енергията си върху сферата. Игнорирай ги. Това не бяха нищо повече от видения, празни и кухи. Не означаваха нищо.

Бартимеус! Отново си помисли за името, този път умолително. То отново събуди дейност сред плаващите светлини и носещите се цветни ленти. Наблизо, кристално ясен, се появи Якоб Хирнек, усмихващ се тъжно.

Винаги си се опитвала да бъдеш прекалено независима, Кити. Защо не се откажеш? Ела и се присъедини към нас тук. Най-добре е да не се връщаш обратно на Земята. Няма да ти хареса, ако се върнеш.

Защо? Не можа да не попита.

Бедно дете. Ще видиш. Вече не си, каквато беше преди.

Успоредно с това се появи и друг образ — висок човек с тъмна кожа, застанал на затревен хълм. Лицето му беше гробовно.

Защо идваш и ни безпокоиш?

Жена с висока бяла шапка, вадеща вода от кладенец.

Ти си глупачка, щом идваш тук. Не си добре дошла.

Идвам за помощ.

Няма да я получиш. Образът на жената се намръщи и изчезна.

Мъжът с тъмната кожа се обърна и тръгна нагоре по хълма.

Защо ни безпокоиш? попита той отново през рамо. Нараняваш ни с присъствието си. Проблясък на светлини и той изчезна.

Якоб Хирнек се усмихна печално.

Откажи се, магьоснице. Забрави какво си била. Няма начин да се върнеш у дома.

Аз не съм магьосница.

Вярно. Сега си нищо. Обгърнаха го дузина нишки; той запука и засъска сред множество въртящи се петна, които отплаваха надалеч.

Нищо… Кити изгледа сферата си, която по време на разсейването й се беше разтопила като сняг. Остатъците й се носеха като малки снежинки. Сякаш духани от вятър, те отскачаха, танцуваха и се присъединяваха към безкрайния вихър около нея. Е, вярно си беше, разбира се — тя беше нищо: същество без субстанция, дърво без корен. Нямаше никакъв смисъл да се прави на нещо различно.

А те бяха прави и за още нещо: тя не знаеше как да се върне у дома.

Волята й отслабна. Остави сферата да се стопи — тя се завъртя като пумпал и потече в нищото. Кити се понесе по течението…

Друг образ заблещука пред погледа й на неопределено разстояние.

Здрасти, Кити.

Чупка.

А аз си мислех, че търсиш точно мен.

29

Почти тридесет секунди Натаниел и наемникът се гледаха тихо през залата. Никой от двамата не помръдна. Ножът в ръката на наемника стоеше неподвижно; свободната му ръка висеше близо до колана. Натаниел гледаше внимателно, но без надежда. Той беше виждал колко бързо можеха да се движат тези ръце. Чувстваше се напълно беззащитен. При другите им срещи той бе имал Бартимеус на своя страна.

Наемникът проговори първи.

— Дошъл съм да те върна — рече той. — Демонът те иска жив. — Натаниел не каза нищо. Не помръдна. Опитваше се да измисли стратегия, но мозъкът му бе скован от страх; всяка мисъл се движеше мудно като ледник.

— Мисля, че няколко от перспективните приемници бяха убити — продължи наемникът. — Нуда иска да запази възможно най-много млади тела. Е? Или предпочиташ по-достойна смърт? Мога да ти направя тази услуга.

— Ние не трябва — гласът на Натаниел беше плътен, сякаш езикът му не се събираше в устата, — ние не трябва да се бием.

Гърмящ смях.

— Да се бием? Това предполага известно равенство между нас.

— Остана ми още един роб под мое командване — излъга Натаниел. — Мисли бързо преди да е нападнал. Все още можем да работим заедно срещу врага. Освен това е и в твой интерес, сигурно го разбираш. Ще ти платя добре от държавната съкровищница. Ще ти дам неизмеримо много злато! Мога да те направя лорд, да ти дам земи, територии, каквото желае черното ти сърце. Само трябва да се биеш рамо до рамо с мен. Ето, в тези трезори има оръжия, които можем да използваме…

В отговор наемникът се изплю на пода на залата.

— Не искам земи и титли! Моята секта забранява такива маловажни неща. Злато — да! Но демоните ще ми дадат, ако им служа. Не говори! Знам аргументите ти! И какво ако Нуда унищожи цял Лондон или цяла Европа, какво от това? Може да изгори целия свят, не ми пука! Аз не вярвам в империи, министри или крале. Нека да настъпи хаос! Аз ще просперирам. Е, какъв е отговорът ти? Тук ли ще умреш?

Очите на Натаниел се присвиха.

— Отговорът ми идва на пръсти зад гърба ти. Убий го, Белазил! Смачкай го!

С извикването на тези думи, той посочи назад към стълбите. Наемникът приклекна, завъртя се обратно в готовност и видя стъпалата празни. Изруга тихо, завъртя се отново, като сега в ръката му имаше сребърен диск. Видя как Натаниел също се завъртя и се насочи през коридора към трезорите. Ръката се раздвижи; дискът изчезна…

Натаниел се опита да се завърти и да хукне само с едно движение. Изгуби равновесие, препъна се на плочките и падна…

Сребърният диск проблесна във въздуха, удари стената над падащата глава на Натаниел, рикошира в отсрещната стена на коридора и издрънча на пода.

Натаниел падна на ръце и колене; изправи се бързо на крака и, грабвайки диска, продължи да бяга. Хвърли един поглед зад себе си.

В далечината наемникът крачеше към коридора, лицето му бе смръщено от раздразнение. Не бързаше; около ботушите му висяха пулсиращи светлини и петънца. Първата му стъпка бе три пъти по-голяма от тази на обикновен човек; с втората вече беше точно зад гърба на Натаниел. Вдигна ножа. Натаниел изпищя и се хвърли на една страна…

От зидарията на коридора се появи сива сянка, безмълвна като дим. Един виещ се крайник се омота около кръста на наемника; една ръка се огъна около гърлото му. Главата на мъжа отскочи назад. Той вдигна ножа си и замахна. Сянката изстена, но го захвана още по-здраво. От нея се появи болнаво синьо сияние, което обгърна наемника; той кашляше и плюеше. Още сенки се появиха от стените и пода, увиха се около ботушите и панталона, сграбчиха плющящото наметало. Наемникът режеше наляво и надясно. Тропна с пета и бързоходните ботуши потеглиха. Само с една стъпка той се озова далеч навътре по коридора, спирайки при едно разклонение. Но синьото сияние висеше около главата му, сенките се бяха лепнали за него като пиявици, а и други прииждаха бързо от камъните.

Натаниел се облегна на стената за опора. Ботушите, разбира се: аурата им беше задействала капана в момента, в който наемникът влезе в коридора. Сенките веднага се нахвърлиха върху собственика им. Проблемът беше, че това бе магическо нападение, а както той знаеше от горчивия си опит, устойчивостта на наемника към магия бе огромна.

Но тяхната намеса му даде отсрочка. Трезорът със съкровищата се намираше някъде отпред, отвъд мястото, където наемникът се биеше и отбраняваше. Нямаше друг начин. Стиснал внимателно сребърния диск (ръбовете му бяха много остри), Натаниел се прокрадна по коридора, покрай множество врати и завои, все по-близо и по-близо до разклонението.

Сега вече толкова много сенки се бяха нахвърлили върху врага му, че Натаниел едва успяваше да го различи. Беше скрит в купчина гърчещи се тела. Тежестта им го бе принудила да падне на колене. От време на време виждаше само лицето му, мораво под брадата, както и задушаващото синьо сияние. Изглеждаше полузадушен, но ножът му все още проблясваше около него. По пода, като дървени стърготини, падаха лентички топяща се същност.

Ножът, и той е от сребро, помисли си Натаниел. Не могат да му противостоят. Рано или късно ще се освободи.

Този неприятен факт го подтикна да продължи. Стигна до разклонението. Вдигнал диска и опрян в стената, той заобиколи, като през цялото време наблюдаваше биещите се. Докато минаваше, една от сенките падна, прерязана на две с един-единствен замах. Натаниел не се бави повече, нямаше много време.

Надолу по коридора, право под земята. Там, в края: стоманената врата с металната решетка — входът към трезора със съкровищата.

Натаниел изтича до него. Погледна назад към мястото, откъдето бе дошъл. Далечно боричкане, пъшкане, неземни стонове. Забрави наемника сега. Какво трябваше да направи?

Огледа внимателно вратата. Беше напълно обикновена: резето с решетката за гледане, проста дръжка, никакви други следи или изпъкналости. Можеше ли да има капан? Възможно беше. Освен това пазачът беше споменал нещо. Съкровищата вътре се охраняваха от чума, това го знаеше, но как се задействаше? Може би дори просто отварянето на вратата щеше да я раздвижи…

Ръката на Натаниел спря на дръжката. Дали?

Погледна назад през рамо. Не, не можеше да се откаже, трябваше да вземе Жезъла. Иначе щеше да умре. Стисна дръжката, завъртя и дръпна…

Нищо не се случи. Вратата остана затворена.

Натаниел изруга и пусна. Беше заключена по някакъв начин… Напрегна си мозъка. Не се виждаше ключалка. Някакво магическо заключване? Ако е така, никога нямаше да намери заклинанието. Хрумна му една глупава мисъл. Отново завъртя дръжката. Този път бутна.

Аха. Вратата се отвори. Натаниел я остави да се люшне навътре. Задържа дъх…

Никаква чума не заклокочи. Включиха се автоматични светлини, вероятно от някое пленено дяволче, затворено на тавана на трезора. Всичко си беше както го видя преди два дни: мраморният пиедестал по средата, затрупан със съкровища. Иначе стаята беше празна. Широкият пръстен от маслиненозелени плочки около пиедестала се простираше почти до вратата.

Натаниел потърка брадичка. Най-вероятно, ако стъпеше върху тези зелени плочки, чумата щеше да се появи и той щеше да загине по ужасен начин. Идеята не му допадна. Но как можеше да я преодолее? Пръстенът от плочки беше прекалено широк, за да го прескочи, нямаше как да се покатери над тях и не можеше да лети…

Обзе го нерешителност. Не можеше да се върне. Положението бе прекалено отчайващо, а Кити разчиташе на него да успее. Но да влезе в стаята означаваше сигурна смърт. Нямаше средство за защита: нямаше Щит, нямаше заклинания…

Очите му бяха приковани от един предмет в центъра на далечния пиедестал. Нефритен камък, вложен в нежен кръг от пресовано злато. Висеше на верижка от една дървена стойка. Амулетът на Самарканд… Натаниел знаеше много добре на какво беше способен. Беше го видял как отблъсква силата на демона Рамутра. Определено можеше да се справи с една нищожна чума. Ами ако се втурнеше толкова бързо, колкото можеше…?

Прехапа устна. Не, разстоянието до пиедестала бе прекалено голямо. Никога нямаше да успее да вземе Амулета преди…

Не го разтревожи определен звук — коридорът зад него бе напълно тих, — а някаква интуиция. Едно внезапно, силно и лошо предчувствие, от което по гръбнака му пробягаха иглички, го накара да се обърне. От гледката в коридора му се преобърна стомахът, коленете му омекнаха.

С ножа и юмрука си наемникът бе успял да отблъсне всички сенки, с изключение на една. По пода около него отпуснато лежаха парчета от другите. От камъните все още продължаваха да изникват нови сенки — една от тях изстреля син импулс към наемника. Това го блъсна за секунда в стената, но той не се колебаеше. Пренебрегна сянката на гърба си, която искаше да го задуши, наведе се и първо изрита единия ботуш, а после и другия. Удариха се в камъните и останаха отсреща.

Наемникът се отдалечи от ботушите. Сенките, заинтригувани от тях, моментално се отдръпнаха. Прелитаха бързо и безшумно около ботушите, душеха и ги побутваха с дългите си пръсти. Сянката на гърба му се разсея и охлаби хватката си. Свиване на рамене, замахване със сребърния нож и къде беше сянката сега? Две парчета на пода, които драпаха едно към друго.

Докато Натаниел гледаше, наемникът се отправи по коридора към него. Идваше неумолимо, но бавно. Наметалото му бе съдрано, ходеше по чорапи. Дивото нападение на сенките явно го бе отслабило. Лицето му бе станало бледомораво от напрягане; куцаше и кашляше при всяка стъпка.

Натаниел стоеше на прага, наполовина във, наполовина извън съкровищницата. Главата му правеше трескави движения — от една страна на друга, от зелените плочки към наемника. Повдигна му се от паниката. Сега вече му оставаше само да реши как иска да умре.

Стегна се. В едната посока смъртта бе неизбежна. Изражението по лицето на наемника му обещаваше болка. А що се отнася до другата посока…

Хладните проблясъци на Амулета просветваха върху пиедестала в другия край на стаята, викаха го. Беше толкова… чумата поне щеше да бъде бърза.

Натаниел взе решение. Излезе през вратата вън от съкровищницата и се насочи към приближаващия наемник.

Сините очи се впиха в него. Мъжът се усмихна. Ножът се вдигна.

Натаниел се завъртя на пети и хукна обратно към вратата. Пренебрегна яростното ръмжене зад себе си и се концентрира право напред. Беше жизненоважно да набере скорост, да стъпи върху плочките с максимална бързина…

В рамото му избухна болка. Изрева като животно, препъна се, но продължи да тича: през вратата… в стаята… зелените плочки се простираха отпред…

Зад него се чуваха куцащи стъпки и приглушено кашляне.

Ръбът на плочките. Той подскочи, полетя във въздуха възможно най-далеч… Падна. Продължи да бяга.

Навсякъде около него се надигна съскане като от хиляди змии. От плочките се виеше жълто-зелена пара.

Отпред се намираше пиедесталът. Върху него блестяха съкровищата. Жезълът на Гладстон, ръкавица със скъпоценности, древна цигулка, оцапана с кръв; бокали, мечове, ковчежета и гоблени. Очите на Натаниел бяха приковани върху Амулета на Самарканд, който се тресеше и се друсаше при всяка крачка.

Зелената пара покри всичко с блед воал. Натаниел усети щипене по кожата — щипенето се усили, превърна се във внезапна непоносима болка. Замириса му на изгоряло…

Чу кашляне зад себе си. Нещо го докосна по гърба.

Пиедесталът… Ръката му се протегна, грабна огърлицата и я откъсна от стойката. Подскочи, извъртя се, просна се върху пиедестала, пръскайки бижутата и другите предмети, извъртя се и падна на плочките от другата страна. Очите му горяха; стисна ги здраво. Кожата му пламтеше. От разстояние чу как един глас нададе агонизиращ писък. Беше неговият собствен.

Невиждащо надяна огърлицата на врата си и усети как Амулетът на Самарканд се отърка в гърдите му…

Болката изчезна. Кожата му все още гореше, но усещаше остатъчно щипене, не засилващо се мъчение. Рамото обаче го болеше, пулсираше силно и болезнено. Чу шепот. Отвори едното си око и видя как парата се извива навсякъде около него. Виеше се, търсеше плътта му, но биваше неумолимо всмуквана от нефритения камък по средата на Амулета.

Натаниел вдигна глава от мястото където лежеше. Виждаше тавана и единия край на пиедестала. Парата изпълваща стаята. По-нататък не се виждаше нищо.

И така къде…?

Кашляне. Точно зад пиедестала.

Натаниел бавно се раздвижи. Болката в рамото не му позволяваше да натоварва дясната си ръка. С лявата се надигна, после бавно се изправи.

От другата страна на пиедестала стоеше наемникът, обгърнат от развълнуван облак жълто-зелена пара. Все още държеше ножа си; очите му не се отделяха от Натаниел. Но се бе облегнал тежко на пиедестала и кашляше при всяко вдишване.

Бавно се изправи и тръгна да заобикаля съкровищата, за да стигне до Натаниел.

Той се отдръпна.

Брадатият мъж се движеше крайно внимателно, сякаш го боляха крайниците. Не обръщаше внимание на врящата чума, която прояждаше наметалото му, впиваше се в черните му дрехи и в плътните черни чорапи на куцащите крака. Той отстъпи от пиедестала.

Гърбът на Натаниел се блъсна в стената в далечния край на залата. Не можеше да отстъпва повече. Ръцете му бяха празни. Бе изпуснал някъде сребърния диск, докато тичаше. Нямаше никаква защита.

Чумата се вихреше все по-плътно около идващата фигура. Натаниел видя как по лицето на наемника трепна гримаса, вероятно от съмнение или от болка. Нима устойчивостта му отслабваше? Вече бе принуден да се справи с дългото нападение на сенките, а сега и чумата го атакуваше… Дали кожата му не си променяше цвета? Дали пък не беше леко пожълтяла, малко на петна…?

Безпощадните стъпки продължаваха да се приближават. Бледите сини очи го пронизваха.

Натаниел се притисна назад към камъните. Ръката му инстинктивно се сви около Амулета. Допирът на метала беше студен.

Изведнъж чумата се разбунтува, обви се около наемника като наметало. Сякаш изведнъж бе намерила пропукване, слабо място в бронята му. Завихри се като рояк стършели, обгръщайки врага си и жилеше ли, жилеше. Наемникът продължи да върви. Кожата на лицето му запука като стара хартия. Плътта отдолу се стопяваше, сякаш биваше изсмуквана. Черната брада започна да се обезцветява. Бледите сини очи останаха втренчени в Натаниел с изпиваща омраза.

Все по-близо и по-близо. Ръката с ножа се съсухри, не остана нищо освен ръбести кости под кора от кожа. Сега брадата беше сива, после стана бяла; скулите изскочиха между космите като каменни зъбери. На Натаниел му изглеждаше сякаш наемникът се усмихваше. Усмивката се разтегна и разкри невероятно пространство от зъби… Кожата на лицето напълно падна и остана един лъщящ череп с подстригана бяла брада и бледи сини очи, които просветнаха ярко. После изведнъж угаснаха.

Кости в черни дрехи. Следващата му стъпка се превърна в истински погром. Той рухна и се раздроби, пръскайки множество парцали и парчета около краката на Натаниел.

Злата сила на чумата отслабна. Остатъците й бяха изсмукани от Амулета, докато Натаниел куцаше обратно през стаята. Стигна до пиедестала. Погледна през лещите си. От общата аура на съкровищата го заболяха очите. Най-ярък от всички беше Жезълът. Той протегна ръка (подсъзнателно забеляза петната от малките рани по кожата си) и го взе. Изведнъж си припомни колко гладко и леко беше старото дърво.

Натаниел не изпитваше триумф. Бе прекалено слаб. Жезълът се намираше в ръката му, но дори само мисълта да го задейства го обезкуражаваше. Повдигаше му се от болката в рамото. Съзря виновника за това — окървавен сребърен диск на пода. До него имаше втори диск — онзи, който той беше изпуснал. Приведе се сковано и го прибра в джоба си.

Жезълът, Амулетът… Трябваше ли му още нещо? Той огледа предметите на пиедестала. Някои, за които бе чувал, не му трябваха веднага. Другите просветваха тайнствено и беше най-добре да не се пипат. Без повече да се бави той напусна стаята със съкровищата.

По пътя обратно през коридора сенките-пазители, привлечени от пулсиращите аури на Жезъла и Амулета, се опитаха да го причакат. Смразяващото им синьо сияние биваше погълнато от Амулета. Всяка една, която се нахвърляше върху Натаниел, биваше много бързо засмуквана в нефритения камък. Натаниел остана необезпокояван. Докато минаваше, той взе бързоходните ботуши. Няколко минути по-късно прекоси линията от плочки и се озова в преддверието.

Гадателското му стъкло лежеше върху бюрото.

— Дяволче, имаш три задачи и след това си свободно.

— Сигурно се майтапиш. Едната от тях е невъзможна, нали? Като да направя въже от пясък? Да построя мост до Другото място? Давай. Кажи ми най-лошото.

Докато дяволчето го нямаше, магьосникът седеше превит на бюрото, подпирайки се на Жезъла. Рамото му пулсираше силно. Кожата по лицето и ръцете му все още пареше. Дишаше неравномерно и задъхвайки се.

Дяволчето се върна. Лицето му беше току-що почистено и сияеше. Едва сдържаше нетърпението да си тръгне.

— Първата задача. Точно в този момент висшите духове напускат сградата. Гледай. — От дълбините се появи картина: Натаниел разпозна старата фасада на Уестминстър. В стената бе взривена дупка. Оттам се изсипваше беснееща тълпа — мъже и жени от правителството подскачаха със странни, нечовешки движения. Просветваха Детонации, искряха Инферно, безразборни магически светкавици прелитаха и изчезваха. Сред тях крачеше ниската, пълна фигура на Куентин Мейкпийс.

— Тръгват — отбеляза дяволчето. — Около четиридесет са, мисля. Някои от тях все още се движат несигурно на краката си, като новородени телета. Но съм сигурен, че ще свикнат.

Натаниел въздъхна.

— Много добре.

— Втората задача, шефе. Ще намериш склад за оръжие нагоре по стъпалата, третата врата вляво. Третата задача…

— Да? Къде е тя?

— На горния етаж, хващаш вдясно, след Залата на статуите. Вратата право напред. Ето, мога да ти покажа, ако искаш. — Оформи се картина: кабинет на администратор в Уайтхол. На пода, в пентаграма, напълно неподвижно лежеше момиче.

— Приближи — нареди Натаниел. — Можеш ли да се приближиш до нея?

— Аха. Но гледката не е хубава. Все пак е същото момиче. Не мисли, че не е. Ето. Виждаш ли какво имам предвид? Поначало не бях много сигурен, но разпознах дрехите…

— О, Кити — рече Натаниел.

30

Е, доста се забави, помисли Кити.

Какво имаш предвид? Та ти току-що пристигна.

Глупости! Нося се тук от сума ти време. Те витаеха около мен и ми казваха да си ходя и, че съм нищо, и да не се занимавам да търся и аз започнах да им вярвам, Бартимеус. Вече се бях отказала напълно, когато се появи при мен.

Отказала? Та ти си тук от не повече от няколко секунди. Земно време, искам да кажа, тук то не работи по същия начин. По-изкривено е. Бих се опитал да ти обясня, но виж, важното е, че ти си тук. Не мислех, че ще дойдеш.

Не беше толкова трудно. Предполагам това е, защото ти ми помогна да премина.

По-трудно е, отколкото си мислиш. Ти си първата успяла след Птолемей. Необходимо е да можеш да се отделяш от себе си, което е невъзможно за магьосниците, поради това, което са. Неуспелите полудяват.

И на мен това ми е проблемът сега, това отделяне. Това, че не съм аз.

Защо не пробваш да си направиш форма? Нещо, върху което да се съсредоточиш. Може да се почувстваш по-добре.

Вече направих няколко! Единствената, която се получи, беше топка, а това явно ги… ги ядоса.

Ние не сме ядосани. Изглеждам ли ти ядосан?

Кити изгледа далечния, проблясващ образ. Представляваше величествена жена, тъмнокожа, с дълга шия. Носеше висока шапка и дълга бяла тога. Седеше върху мраморен трон. Лицето беше красиво и спокойно.

Не, помисли си, никак. Но ти си различен.

Не говоря за нея. Това не съм аз — това е спомен. Аз съм навсякъде около теб. Ние сме навсякъде около теб. Нещата не са като от твоята страна на Портата. Тук няма разлика между духовете. Всички сме едно. А това сега включва и теб.

Наоколо се завъртяха ленти от сенки и някаква тъкан, сякаш, за да потвърдят. Образът на жената изчезна; появиха се други. Кити виждаше всеки един от тях удесеторен, като пречупен през окото на насекомо, но знаеше, че не образите се умножаваха, а тя самата.

Това не ми харесва много, помисли си тя.

Картините са спомени; някои от тях дори биха могли да бъдат твои. Малко е трудно да го разбереш, знам. Птолемей също реши, че е сложно, но се оправи когато си направи собствена форма. Доста артистична беше, много близка до неговата. Защо не опиташ пак?

Мога да правя топка.

Няма да си общувам с топка. Имай малко увереност.

Кити се стегна и насочи волята си към стрелкащите се вещества. Както и преди, тя успя да създаде нещо подобно на човешка форма. Имаше тресяща се глава, дълго слабо тяло, което завършваше с триъгълна маса, която би могла да е пола, имаше две клечковидни ръце и чифт крака като хоботи. Изглеждаше тромаво. Няколко езика от материя го огледаха внимателно.

Това пък какво е?

Това е ръка.

А, да. Това си е облекчение. Хммм… Така ли се виждаш ти самата, Кити? Тук си имаме сериозен проблем със самомнението. Ето ти съвет: истинските ти крака не са чак толкова дебели. Поне не около глезените.

Трудно, помисли си Кити. Това е най-доброто, на което съм способна.

Поне си дай лице и, за бога, направи го хубаво.

Кити се напрегна силно и успя да оформи чифт свински очи, дълъг нос като на вещица и уста, изкривена в уродлива и неустойчива усмивка.

Е, изобщо не си Леонардо.

Наблизо просветна бърз образ — брадат мъж взрян в стена.

Би помогнало, помисли Кити побесняла, ако имах нещо друго за гледане вместо тази бъркотия. С невероятно усилие тя накара заместителя на тялото си да протегне ръка към въртящата се наоколо материя. Част от извиващите се езици се свиха назад в подигравателен ужас.

Вие хората сте толкова непоследователни. Заявявате, че обичате стабилността и реда, но какво е Земята, ако не една голяма бъркотия? Накъдето и да погледнеш — хаос, насилие, разкол и конфликти. Тук е много по-спокойно. Но може би аз мога да ти помогна в тази ситуация. Да направя нещата малко по-лесни. Сега запази контрол над това твое прекрасно тяло. Не бих искал онова подобие на ръка да изпадне — това би развалило съвършенството.

Пред погледа на Кити най-близката течаща материя претърпя трансформация. Блещукащите езичета от светлина се удължаваха и се втвърдяваха на различни нива. Извивките и спиралите се изправяха и нарастваха, разширяваха се, съединяваха се и отново се разделяха. След секунди около тялото й се оформи подобие на стая: стъклен под; квадратни колони от всички страни; зад тях имаше стъпала, водещи към един ръб; после — нищо. Отгоре имаше прост, равен таван, също прозрачен. Оттатък покрива, между колоните, под пода — неотслабващото движение на Другото място продължаваше неукротимо.

Илюзията за физическо пространство изведнъж вся у Кити страх от празнотата наоколо. Фигурата й се беше свила в центъра на стаята, възможно най-далеч от краищата.

Така как е?

Ами… става. А ти? Къде си?

Аз съм тук. Не е нужно да ме виждаш.

Но бих предпочела да е така.

О, много добре. Предполагам, че аз съм домакинът.

Измежду колоните в края на малката зала пристъпи фигура — момчето с неостаряващото лице. Ако на Земята е бил привлекателен, тук той беше сияйно красив. Лицето му излъчваше радост и спокойствие, кожата му грееше от светлина и цвят. Той премина тихо по пода и спря пред формата на Кити с треперлива глава, хилав гръден кош и трътлести бедра.

Благодаря ти, помисли си Кити горчиво. Така се чувствам много по-добре.

Всъщност, това не съм аз, както и ти не си това. На практика ти си толкова част от тази форма, колкото и аз. В Другото място няма никакви разделения.

Не се чувствах така преди да дойдеш. Казаха ми, че не съм желана тук, казаха, че съм луда.

Само защото постоянно се опитваш да ни наложиш ред, а редът означава ограничения. Тук не трябва да има ограничения: нищо точно, нищо определено. Дали ще е недодялана тънка фигура или плаваща топка. Или „къща“ като тази. Момчето махна безгрижно с ръка. Това тук е чуждо и не може да съществува дълго. Боли ни, когато сме ограничени по какъвто и да е начин.

Момчето отстъпи от нея и погледна между две колони към стрелкащите се светлини. Фигурата на Кити се заклатушка след него.

Бартимеус…

Имена, имена, имена! Те са най-основното ограничение. Те са най-ужасното проклятие. Всяко едно осъжда на робство. Тук ние сме едно цяло — нямаме имена. Но какво правят магьосниците? Протягат се чрез призоваванията си; думите им ни изтеглят, пищящо парче след парче. С преминаването на всяко парче, то се определя: придобива име и свои сили, но се отделя от останалите. И какво се случва после? Като циркаджийски маймуни ние правим номера, за да угодим на господарите си, иначе те нараняват крехката ни същност. Дори и след като се върнем тук, пак не сме в безопасност. След като едно име вече ни е дадено могат да ни извикват отново и отново, докато ни се износи същността.

Той се обърна и потупа Кити по подобието на тил на закръглената й глава.

Толкова си обезпокоена от свързаността на нещата тук, че предпочиташ да се лепнеш за нещо толкова отблъскващо, като тази уродлива форма — сигурен съм, че не се обиждаш, — вместо да се носиш свободно с нас на воля. За нас, на Земята, е точно обратното. Изведнъж ни откъсват от тази течност, оставят ни сами и уязвими в един свят на порочна определеност. Промяната на формата малко успокоява, но никога не спира болката задълго. Нищо чудно, че някои от нас негодуват.

Кити бе пренебрегнала монолога. Толкова се дразнеше от грубостта на творението си, че скришом променяше размера на главата, като насочваше част от материята надолу, за да уголеми торса й. Малко беше намалила и носа, стесни устата и я поизправи. Да… беше чувствително по-добре. Момчето извъртя очи.

Точно това имам предвид! Ти не можеш да спреш да мислиш, че това нещо по някакъв начин си ти. Това не е нищо повече от марионетка. Остави го на мира.

Кити преустанови опитите си да изтегли малко коса от тила на създанието. Насочи цялото си внимание към сияещото момче, чието лице изведнъж стана сериозно.

Защо дойде тук, Кити?

Защото така е направил Птолемей. Исках да си докажа, да покажа, че ти се доверявам. Ти каза, че след като е успял, си щял да си щастлив да си негов роб. Е, аз не искам роби, но наистина се нуждая от твоята помощ. Това е, за което дойдох.

Очите на момчето приличаха на черни кристали, осеяни със звезди.

Как искаш да ти помогна?

Знаеш… Онези… духове, които са се освободили. Планират да нападнат Лондон, да избият хората.

Още ли не са го направили? отбеляза небрежно момчето. Много се бавят.

Не бъди жесток!

Във вълнението си създанието на Кити размаха кокалестите си ръце над главата и залитна напред. Момчето отстъпи назад изненадано.

Повечето хора в Лондон са невинни! Те не искат магьосниците също като вас. Моля те от тяхно име, Бартимеус. Точно те ще страдат, когато армията на Нуда се развилнее.

Момчето кимна тъжно.

Факарл и Нуда са болни. Така се случва с някои от нас, когато ни призовават твърде често. Робството ни покварява. Личностите ни стават безчувствени, брутални и отмъстителни. Обръщаме много повече внимание на обикновените унижения, понесени във вашия свят, отколкото на чудесата и удоволствията на това място. Трудно е за вярване, но е истина.

Кити вдигна очи към проблясъците на светлина и безкрайността от движеща се същност.

Какво всъщност правите тук? попита тя.

Тук не става въпрос за правене. Става въпрос за съществуване. Не очаквай да разбереш: ти си човек. Вие можете да виждате само повърхности, а после искате да се наложите над тях. А Факарл, Нуда и останалите са били изкривени от вашето виждане. Сега те се определят чрез омразата. Тя е толкова силна, че те искат да се отделят от това място, само и само за да могат да си отмъстят. Донякъде това представлява окончателна капитулация пред ценностите от вашия свят. Ей, ставаш все по-добра в боравенето с това нещо…

Защитена от енергиите на Другото място, Кити откри, че й е по-лесно да насочва фигурата си. Ходеше наперено напред-назад из малката зала, люлееше ръце и движеше отсечено главата си настрани, сякаш благодареше на някаква публика. Момчето кимна одобрително.

Знаеш ли, това е почти подобрение на истинското ти аз.

Кити не му обърна внимание. Фигурата й спря до момчето.

Направих това, което е направил и Птолемей. Доказах се пред теб. И ти отвърна на призива ми, ти го прие. Сега имам нужда от помощта ти, за да спрем това, което Факарл и Нуда правят.

Момчето се усмихна.

Саможертвата ти наистина е голяма и, в памет на Птолемей, ще се радвам да върна жеста. Но има две пречки за това. Първо, ще трябва да ме призовеш обратно на Земята, а това може вече да е извън възможностите ти.

Защо? — попита Кити.

Момчето я гледаше с внимателно, почти мило изражение. Това я обезкуражи.

Защо? — попита тя отново.

Втората пречка, продължи момчето, е злощастната ми слабост. Не съм бил тук достатъчно дълго, за да си възвърна напълно енергията, а Факарл — да не говорим за Нуда — има повече сила дори в един от тлъстите си пръсти, отколкото аз в цялото си тяло в този момент. Не съм склонен да се поробя, защото със сигурност ще бъде фатално. Съжалявам, но е така.

Това няма да е поробване. Казах ти го и преди.

Фигурата разколебано протегна ръка към момчето.

Но ще бъде фатално.

Кити свали ръката си.

Добре. Ами ако имахме Жезъла?

На Гладстон ли? Как ще се сдобиеш с него? Кой ще го употреби? Ти не можеш.

Натаниел се опитва да го вземе в момента.

Това е много добре, но дали ще може да го използва… Чакай малко!

Сияещите черти на момчето се изкривиха, изгубиха форма, сякаш съчувстващият интелект се бе отдръпнал шокирано. Секунда по-късно бяха идеални както преди.

Я да си изясним нещо. Казал ти е името си?

Да. Сега…

Това ми харесва… Това ми харесва! Причинявал ми е болка години наред, само защото бих могъл да го издам, а сега го казва на всяка женска, която срещне и то безплатно! Кой друг знае? Факарл? Нуда? Я ми кажи, издокараха ли му името в неонови светлини из целия град? А аз не съм казвал на никого!

Изпусна се последния път, когато те призовах.

Е, като изключим това.

Но ти можеше да кажеш на враговете му, нали, Бартимеус? Щеше да намериш начин да му навредиш, ако наистина го искаше. И Натаниел също го знае, мисля. Разговарях с него.

Момчето изглеждаше замислено.

Хмм. Знам ги тия ваши разговори…

Както и да е, той отиде за Жезъла, а аз дойдох да те намеря. Заедно…

Както и да го погледнеш, никой от нас не е в състояние да се бие. Вече не. Първо, теб те отписваме напълно. Що се отнася до Мандрейк, последния път когато се опита да използва Жезъла, изпадна в безсъзнание. Какво те кара да мислиш, че сега ще има силата? Като го видях последно беше изтощен… Освен това моята същност е толкова разнебитена, че не бих могъл да поддържам дори една проста форма на Земята, да не говорим за това да съм от полза. Може би дори няма да понеса болката от материализирането. Факарл е направил едно нещо както трябва. Не му се налага да се тревожи за болката. Не, нека да погледнем фактите в лицето, Кити… Никакъв отговор. Какво? Какво има?

Фигурата на Кити бе наклонила кръглата си глава и гледаше момчето мълчаливо и настойчиво. То се почувства притеснено.

Какво? Какво си мислиш…? О! Не! Няма начин!

Но, Бартимеус, това ще защити същността ти. Няма да усещаш никаква болка.

Ъъъ. Не.

И ако обединиш силата си с нас, може би Жезълът…

Не!

Какво щеше да направи Птолемей?

Момчето се извърна. Отиде до най-близката колона и седна на стъпалата, загледан навън във вихрещото се нищо.

Птолемей ми показа как можеше да бъде, каза то накрая. Мислеше си, че ще е един от многото. Но за две хиляди години, Кити, ти си единствената, която ни е последвала. Единствената. Аз и той си общувахме като равни в продължение на две години. Аз му помагах от време на време; от своя страна той ми позволи да изследвам вашия свят. Скитах се чак до оазиса Физън111 и до залите с колони в Аксум112. Скитах се над белите хребети на планините Заргос и из сухите дерета на пустините Хеджаз113. Летях с ястребите в перестите облаци, високо, високо над земи и морета, и когато се завърнах вкъщи, отнесох със себе си спомените за онези места.

Докато говореше, отвъд колоните на залата танцуваха малки, блещукащи образи. Кити не можеше да ги различи, но не се съмняваше, че показваха сцени от чудесата, които Бартимеус беше видял. Тя накара фигурата си да седне на едно стъпало до него. Краката им се поклащаха над нищото.

Преживяването, продължи момчето, беше невероятно. Свободата ми приличаше на тази, която имам тук, а видяното ме заинтригува. Болката, която усещах, никога не беше прекалено силна, понеже можех да се върна тук, когато си поискам. Как само танцувах между световете! Птолемей ми даде прекрасен подарък и аз никога не го забравих. Бяхме заедно в продължение на две години. После той умря.

Как? попита Кити. Как е умрял?

Първо не последва отговор. После:

Птолемей имаше братовчед, наследника на египетския трон. Той се страхуваше от силата на моя господар. На няколко пъти се опита да се отърве от него, но ние — другите джинове и аз му заставахме на пътя.

Навън, във въртящата се материя, Кити зърна повтарящи се образи, доста по-ясни от обикновено: фигури клекнали на перваза на прозорец, хванали дълги извити ножове; демони, стрелкащи се над покривите през нощта; войници пред врата.

Исках да го отведа от Александрия, най-вече защото пътуването му дотук го бе направило по-уязвим. Но той беше инатлив; отказа да тръгне, дори и след като в града пристигнаха римски магьосници и бяха настанени от братовчед му в цитаделата на двореца.

Бързи проблясвалия в пространството: остри триъгълни платна, кораби под кулата на фар; шестима бледи мъже в груби кафяви пелерини, застанали на кей.

На господаря ми му харесваше, продължи момчето, да бъде носен из града през повечето сутрини и над него да се носят ароматите на пазарите — на подправки, цветя, смоли и кожи. В Александрия бе представен целият свят и той го знаеше. Освен това хората го обожаваха. Моите другари джинове и аз го носехме в покритата му носилка.

Тук Кити зърна бегло стол със завеси, качен на прътове. Носеха го черни роби. Наоколо имаше щандове и хора, лъскави неща и синьо небе.

Образите изгаснаха. Момчето седеше мълчаливо на стъпалото.

Един ден, продължи то, го занесохме до пазара за подправки — любимото му място, където миризмите бяха най-опияняващи. Беше глупаво от наша страна да го правим; улиците бяха тесни, задръстени с хора. Движехме се бавно.

Кити видя дълъг, нисък щанд, осеян с купища дървени кутии, всички пълни с разноцветни подправки. Един бъчвар седеше с кръстосани крака пред отворена врата и огъваше метални ленти на обръчи. Други образи се появяваха и изчезваха: къщи, боядисани в бяло; кози, скитащи се сред тълпите; деца, застинали в устрема си. И отново столът със спуснатите завеси.

Насред пазара забелязах нещо да се движи на един покрив право пред нас. Дадох пръта си на Пенренутет, превърнах се на птица и се издигнах да проверя. Над покривите видях…

Той спря. Структурата на Другото място беше черна като сироп. Въртеше се ядосано, бавно, осветявана от светкавици. Затрептя образ — простиращи се надалече покриви, избелени като кости от парещото слънце. На фона на небето се открояваха силуетите на тъмни фигури — огромни разперени крила, протегнати дълги опашки. Тук-там по бронята им просветваха светлинки. Сега Кити видя ужасни картини: змийска глава; вълча муцуна; ухилено, безкожо лице с оголени зъби. Картината изчезна.

Римските магьосници бяха призовали много джинове. Също и африти. Нахвърлиха ни се от всички страни. Ние бяхме само четирима джинове. Какво можехме да направим? Останахме и се бихме. Там, сред хората на улицата, ние стояхме и се биехме за него.

Една последна бъркотия от образи, бързо сменящи се и разфокусирани — дим, експлозии, нагоре-надолу по тясната уличка пукаха синьо-зелени енергии. Чуваха се писъците на хората. Демонът с безкожото лице падна от високото, стиснал с нокти дупката на гърдите си. Другите джинове — единият имаше глава на хипопотам, другият клюн на ибис — също стояха близо до стола със завесите.

Афа умря първи, продължи момчето. После Пенренутет и Тети. Издигнах Щит и грабнах Птолемей. Разбих една стена, убих онези, които ме преследваха и се понесох в небето. Спуснаха се след нас като рояк пчели.

Какво се случи? попита Кити. Момчето отново бе замлъкнало. В празнотата не се появяваха никакви образи.

Удари ме Детонация. Рани ме. Не можех да летя. Нахълтах в малък храм и се барикадирах вътре. Птолемей не беше в добра форма — искам да кажа, че беше по-зле, отколкото преди. Мисля, че беше заради дима. Врагът обгради храма. Нямахме изход.

И после?

Не мога да говоря за това. Той ми направи последен подарък. В това е същността на въпроса. Тогава момчето сви рамене. За пръв път се обърна и погледна фигурата на Кити. Бедният Птолемей! Той мислеше, че примерът му ще помогне нашите видове да се помирят. Беше убеден, че разказът за пътуването му ще бъде четен през вековете и ще доведе до обединение на световете. Така ми каза, точно на това място! Е, въпреки цялата му просветеност и мъдрост, той сгреши. Той умря и идеите му бяха забравени.

Създанието на Кити се намръщи.

Как може да говориш така, след като сега и аз съм тук? И Натаниел е чел книгата му, и господин Бътън, и…

Апокрифите са само част от цялата история. Птолемей така и не доживя да напише останалото. Освен това хората като Натаниел четат, но не вярват.

Аз повярвах.

Да. Така е.

Ако се върнеш и помогнеш да спасим Лондон, по някакъв начин ще продължиш делото на Птолемей. Хората и джиновете ще работят заедно. Това е искал той, нали така?

Момчето погледна навън в празнотата.

Птолемей не ми поставяше искания.

Аз също не поставям искания. Ти можеш да направиш каквото си пожелаеш. Моля те за помощ. Ако не искаш да се отзовеш, така да бъде.

Ами…

Момчето протегна тънките си, кафяви ръце.

Това противоречи на здравия разум, но ще е хубаво да си уредя сметките с Факарл. Ще ни трябва обаче Жезъла. Без него нищо няма да стане. И освен това, няма да оставам дълго, особено щом ще съм натикан в…

Благодаря ти, Бартимеус! В прилив на благодарност, фигурата на Кити се наведе настрани и метна тънките си ръце през врата на момчето. Топчестата глава се отпусна за момент на нежната кафява ръка.

Добре де, добре. Не изпадай в сантименталности. Ти направи своята саможертва. Сега, предполагам, е мой ред.

Твърдо, но сдържано, момчето се измъкна от бъркотията от крайници и се изправи на стъпалото.

Най-добре се връщай, каза то. Преди да е станало прекалено късно.

Фигурата на Кити вдигна поглед, главата й се наклони обвинително, после тя скочи ядосано на крака.

Какво точно имаш предвид? Постоянно го повтаряш. Каква саможертва?

Мислех, че знаеш. Съжалявам.

Какво? Ей сега ще те цапна!

Как? Нямаш никакви ръце.

Или… или… Ще те бутна от ръба. Просто ми кажи!

Истината, Кити, е, че Другото място не е благоприятно за хората. По същия начин, както моята същност страда на Земята, така и твоята същност страда тук.

Тоест?

Тоест, ти доброволно си се отделила от тялото си. Не за дълго, което е предимство. Птолемей остана тук много повече време. Задаваше въпроси, постоянно задаваше въпроси. Той остана тук двойно по-дълго от теб. Но…

Но? Хайде де.

Фигурата подскочи напред с протегнати ръце и нападателно наведена глава. Момчето отстъпи назад до последното стъпало и се залюля на ръба на бездната.

Не виждаш ли колко добра ставаш в боравенето с това нещо? Първата ти фигура беше безнадеждна. Ти вече забравяш земните си връзки! Когато Птолемей се върна, беше забравил почти всичко. Не можеше да ходи, едва успяваше да използва крайниците си… Беше му необходима адски много сила дори само за да ме призове отново. И това не е всичко. Докато ти си тук, на Земята тялото ти умира. Не можеш да го виниш, нали? То беше изоставено. По-добре се връщай бързо, Кити. По-добре се връщай бързо.

Но как? прошепна тя. Аз не знам как.

Облада я страх; фигурата, създанието й с топчестата глава, стоеше отчаяно на стъпалото. Момчето се усмихна, пристъпи напред и я целуна по челото.

Лесна работа, каза Бартимеус. Портата все още е отворена. Аз мога да те освободя. Спокойно. Работата е уредена. Ти свърши своята част.

Той отстъпи. Фигурата на Кити, момчето и залата с колоните избухнаха и се превърнаха в ивици и ленти. Кити се хвърли във водовъртежа на Другото място, сред светлини и въртящи се цветове. Тя се носеше ли, носеше. Навсякъде около нея цареше безтегловността на смъртта.