Портата на Птолемей

Тази сутрин, както всяка друга сутрин, пред вратата на апартамента на моя господар Птолемей се беше събрала малка група просители. Бяха там дълго преди да се зазори, увити в шаловете си, с посинели крака и треперещи, чакащи търпеливо изгрева на слънцето. Когато светлината се разлееше по водата, прислужниците на магьосника отваряха вратите и ги пускаха един по един.

Тази сутрин, както всяка друга сутрин, се обсъждаше и обмисляше списък с оплаквания, несправедливости и явни беди. На някои се даваше съвет. На малко на брой хора (на очевидно алчните или заблудените) се отказваше помощ. На останалите се обещаваше и се предприемаше действие от един или друг вид. Дяволчета и фолиоти излизаха от прозорците и летяха из града с различни поръчения. От време на време един благороден джин отиваше някъде и след известно време се връщаше. В продължение на няколко часа имаше един постоянен поток от пристигащи и заминаващи духове. Беше едно много натоварено домакинство.

В единадесет и половина вратите се затваряха и заключваха за останалата част от деня. След това, по един заден път (за да избегне молителите, които щяха да го забавят), магьосникът Птолемей отиваше в библиотеката на Александрия, за да възобнови проучванията си.

Вървяхме през двора пред сградата на библиотеката. Бе обедно време и Птолемей искаше да си вземе хляб с аншоа от пазара на кея. Крачех до него като египетски писар, плешив, с космати крака и усърдно спорех с него за философията на световете62. Няколко учени ни отминаха, докато вървяхме: спорещи гърци; мършави римляни с топли очи и чиста кожа; мургави набатеи63; учтиви дипломати от Меро64 и от далечното Партско царство65. Всички те бяха тук, за да черпят знания от дълбоките египетски кладенци. Тъкмо се канехме да напуснем библиотеката, когато от улицата долу прозвучаха рогове. Нагоре се качи малка група войници, на чиито копия се вееха цветовете на Птолемеите. Те се отдръпнаха настрани и разкриха братовчеда на Птолемей, царският син и наследник на египетския трон, който бавно и наперено се изкачваше по стъпалата. В свитата му се движеше благоговееща групичка фаворити — подлизурковци и гъзолизци до последния човек66. Господарят ми и аз спряхме; склонихме глави според традиционния маниер, изразяващ уважение.

— Братовчеде!

Царският син бавно спря; туниката му бе прилепнала около корема и беше мокра там, където краткото ходене бе измъкнало пот от плътта му. Лицето му носеше отпечатъка на виното, аурата му беше провиснала от него. Очите му приличаха на потъмнели монети под тежките си клепачи.

— Братовчеде — рече той отново, — реших да те посетя.

Птолемей отново се поклони.

— Господарю. Това, разбира се, е чест.

— Реших да видя къде се спотайваш по цял ден, вместо да стоиш до мен — той си пое въздух, — както би трябвало да прави един лоялен братовчед. — Подлизурковците се изкикотиха. — Филип, Александър и всички мои други братовчеди са ясни — продължи той, запъвайки се в думите. — Те се бият за нас в пустинята, работят като посланици в княжествата на изток и на запад. Те доказват лоялността си към нашата династия. А ти… — той млъкна и докосна мокрия плат на туниката си. — Е? Можем ли да разчитаме на теб?

— Ще ви служа по какъвто начин искате.

— Но ще можеш ли, Птолемей? Ти не умееш да държиш меч или да опъваш лък с тези твои момичешки ръце. И така, къде ти е силата? Тук горе — той се потупа с несигурно движение по главата, — така съм чувал. Тук горе. Тогава какво правиш на това ужасно място, далеч от слънцето?

Птолемей склони глава скромно.

— Изучавам, господарю. Папирусите и книгите, които прочутите свещеници са съставили още от незапомнени времена. Исторически и религиозни творби…

— Както и магически, според слуховете. Забранени творби. — Това каза един висок свещеник с черна роба, обръсната глава и внимателно намазан около очите с бяла глина. Изплю думите меко, като плюеща отрова кобра. Вероятно самият той беше магьосник.

— Ха! Да. Всички видове проклетия. — Царският син залитна и застана малко по-близо. От дрехите и от устата му извираха кисели пари. — Хората те възхваляват за това, братовчеде. Използваш магията си, за да ги прилъжеш, да ги спечелиш на своя страна. Чувам, че идват в къщата ти всеки ден, за да видят с очите си твоя демонизъм. Чувам най-различни истории.

Птолемей сви устни.

— Така ли, господарю? Това не мога да го разбера. Вярно е, че на мен ми досаждат някои от онези, които са преживели нещастия. Но аз им предлагам само съвет, нищо повече. Аз съм обикновено момче — слабо, както казахте, и не обичам светския живот. Предпочитам да си остана сам и да търся единствено малко познание.

Тази преструвка на скромност (защото това беше преструвка — гладът за познание на Птолемей бе не само толкова ненаситен, колкото жаждата за власт на царския син, но и далеч по-силен) явно докара принца до ярост. Лицето му потъмня като несготвено месо; от ъглите на устата му се проточиха малки змийчета от слюнка.

— Познание, значи? — извика той. — Да, но от какъв вид? И с каква цел? Свитъците и перата не са нищо за обикновения човек, но в ръцете на бледоликите вещери те могат да бъдат по-смъртоносни и от най-здравата стомана. В Древен Египет, казват, евнусите са сбирали армии само с едно тропване на крака си и са помитали законните фараони в морето! Нямам намерение това да се случи и на мен. На какво се хилиш, робе?

Не бях имал намерение да се усмихвам. Просто ми хареса разказа му, понеже бях в авангарда на армията, която бе извършила помитането преди хиляда години. Хубаво е, когато направиш впечатление. Наведох се раболепно.

— Нищо, господарю. Нищо.

— Ухили се, видях те! Осмеляваш се да се смееш на мен — следващия цар!

Гласът му потрепери. Войниците разпознаха знака. Копията им леко се отместиха. Птолемей заговори успокоително:

— Той не искаше да ви обиди, господарю. Писарят ми е бил роден с един нещастен лицев тик, гримаса, която на ярката светлина може да прилича на нахална усмивка. Това е тъжно нещастие…

— Ще накарам да му окачат главата на Крокодилската порта! Стражи…

Войниците наведоха копия, един от друг по-нетърпеливи да наквасят плочките с кръвта ми. Чаках смирено неизбежното. (Тоест истинско клане. Извършено от мен.)

Птолемей пристъпи напред.

— Моля те, братовчеде. Това е нелепо. Моля те…

— Не! Не искам да чувам нищо! Робът ще умре!

— Тогава трябва да ти кажа.

Изведнъж господарят ми се оказа много близо до животинския си братовчед. Изглеждаше някак по-висок от обикновено. Тъмният му поглед бе втренчен право във воднистите очи на другия, които се въртяха неспокойно в орбитите си като риба на харпун. Царският син потръпна и се сви пред него. Войниците и придружителите му се раздвижиха неспокойно. Топлината на слънцето отслабна, на двора притъмня. Кожата по краката на някои войници настръхна.

— Ще го оставиш на мира — рече Птолемей бавно и с ясен глас. — Той е мой роб и аз казвам, че не заслужава наказание. Махай се заедно с лакеите си и се върни при каците с вино. Присъствието ти тук притеснява учените и не прави чест на семейството ни. Инсинуациите ти също. Разбираш ли?

Царският син се бе навел толкова далече назад, за да избегне пронизващия поглед, че половината му наметало се влачеше по земята. Издаде звук като крастава блатна жаба при чифтосване.

— Да — изграчи той. — Да.

Птолемей отстъпи. Изведнъж сякаш се смали. Мракът, който се бе сбрал около малката група като буреносен облак, се вдигна и изчезна. Наблюдателите си отдъхнаха. Свещениците потъркаха вратове; благородниците издишаха звучно. Джуджето надникна иззад един от борците.

— Ела, Рекит. — Птолемей постави свитъците отново под мишница и погледна царския син напълно безразлично.

— Довиждане, братовчеде. Закъснявам за обяд.

Понечи да отмине. Царският син, пребледнял и треперещ, изрече нещо нечленоразделно. Залитна напред; изпод наметалото си извади нож. С ръмжене се втурна към Птолемей. Вдигнах ръка и направих знак: последва приглушен удар, сякаш тухла падна върху варен пудинг с лой. Царският син се сви на две, притиснал с ръце слънчевия си сплит, с разпенена уста и изскочили очи. Свлече се на колене. Ножът падна безсилно на камъните.

Птолемей продължи да върви. Четирима от войниците изведнъж подскочиха неуверено. Копията им паднаха, издавайки заплашителни звуци. Махнах с ръка в полукръг и те се разлетяха надалече един след друг, с главата напред през калдъръма на двора. Единият удари римлянин, другият грък, а третият се пързаля около метър по нос. Четвъртият катастрофира в масата на един търговец и се оказа наполовина погребан под лавина от бонбони. Лежаха разположени като точките на слънчев часовник.

Останалите бяха страхливци. Те се скупчиха един към друг и не помръднаха. Постоянно наблюдавах стария плешив свещеник — виждах, че се изкушава да направи нещо. Но той срещна погледа ми и реши, че ще е най-добре да живее.

Птолемей продължи да върви. Аз го последвах. Отиде да си търси хляб и аншоа. Когато се върнахме, след като намерихме каквото ни трябваше, районът на библиотеката беше тих и спокоен.

Господарят ми знаеше, че инцидентът не предвещава нищо добро, но интересът към ученето го поглъщаше изцяло и избра да пренебрегне изводите. Но аз не го направих, нито пък народът на Александрия. Бързо се понесоха слухове по този повод, някои от тях повече творчески отколкото точни67. Царският син не беше популярен. Към унижението му се отнесоха с всеобщо веселие и славата на Птолемей нарасна.

През нощта се носех с ветровете над двореца и си общувах с джиновете.

— Какво ново?

— Новини от царския син, Бартимеус. Главата му е натежала от гняв и страх. Всеки ден бръщолеви, че Птолемей може да му изпрати демон и да завземе трона. Опасността пулсира в слепоочията му като биещ барабан.

— Но господарят ми живее единствено заради писанията си. Той не се интересува от короната.

— Дори и така да е. Царският син постоянно предъвква този проблем късно вечер, над каната с вино. Изпраща емисари да търсят мъже, които биха могли да му помогнат да спре тази заплаха.

— Благодаря ти, Афа, леко летене.

— Леко летене, Бартимеус.

Братовчедът на Птолемей беше глупак и пияница, но разбирах страховете му. Самият той не беше магьосник. Александрийските магьосници бяха бледи сенки на великите имена от миналото, за които се бях трепал68.

В сравнение с тях Птолемей наистина беше силен. Нямаше спор, царският син би бил много уязвим, ако господарят ми решеше да го свали от власт.

Времето минаваше. Аз гледах и чаках.

Царският син си намери хора. Платиха се пари. През една осветена от луната нощ четирима убийци се прокраднаха през дворцовите градини и посетиха господаря ми. Както може би съм споменал, тяхното посещение не трая дълго.

Царският син беше взел предпазни мерки и се намираше далеч от Александрия през въпросната нощ. Бе излязъл на лов в пустинята. Когато се върна, първо бе поздравен от ято лешояди, които описваха кръгове в небето над Крокодилската порта, а после и от обесените трупове на трима убийци. Краката им се отъркаха в украсата на колесницата при влизането му в града. С изпъстрено в бяло и алено лице, принцът се оттегли в покоите си и не бе видян с дни.

— Господарю — казвах, — животът ти си остава в опасност. Трябва да напуснеш Александрия.

— Това е напълно невъзможно, Рекит. Както знаеш, библиотеката е тук.

— Братовчед ти е неумолим враг. Ще опита отново.

— И ти ще си тук да го предотвратиш, Рекит. Имам пълна вяра в теб.

— Убийците бяха просто хора. Следващите, които ще дойдат, няма да са хора.

— Сигурен съм, че ще се справиш. Налага ли се да клечиш така? Това ме притеснява.

— Днес съм дяволче. Дяволчетата клечат. Слушай — рекох, — увереността ти в мен е много приятна, но, честна дума, мога да мина и без нея. Точно както мога да мина и без да се намирам на огневата линия, когато някой марид ти почука на вратата.

Той се изсмя приглушено в чашата си.

— Марид! Мисля, че надценяваш способностите на нашите дворцови магьосници. По-скоро си мисля за еднокрак моулър.

— Братовчед ти хвърля мрежите си по-далече. Той пие дълго с римските посланици, а Рим, доколкото чувам, е мястото, където в момента е истинското действие. Всеки пишман-магьосник, оттук до река Тигър, се е разбързал натам в търсене на слава.

Птолемей сви рамене.

— Значи братовчед ми сам влиза в джоба на Рим. И защо им е да ме нападат?

— Така той завинаги ще им е длъжен. А междувременно аз ще съм мъртъв. — Раздразнено изпуснах едно облаче сяра. Нехайната вглъбеност на господаря ми в ученето можеше да бъде доста дразнеща.

— За теб няма значение — извиках. — Можеш да призовеш колкото си искаш от нас, за да си опазиш кожата. А това, което понасяме ние няма никакво значение. — Свих криле върху муцуната си подобно на обиден прилеп и увиснах на тавана на спалнята.

— Рекит, два пъти вече си ми спасявал живота. Знаеш колко съм ти благодарен.

— Думи, думи, думи. Хич не ти иде на акъла за това69.

— Това едва ли е справедливо. Знаеш насоката на моята работа. Искам да разбера механизмите, които ни разделят, нас — хората и вас — джиновете. Опитвам се да възстановя баланса, да изградя доверие между нас…

— Да бе, да. А докато го правиш, аз ти пазя гърба и ти изхвърлям нощното гърне.

— Сега вече си измисляш. Анхотеп прави така. Аз никога не съм…

— Говоря фигуративно. Искам да кажа, че винаги, когато съм във вашия свят, аз съм заклещен. Ти командваш. Доверието не влиза в сметките. — Дяволчето го изгледа свирепо през мембраната на крилото си и изригна още един серен облак.

— Ще спреш ли с това? Трябва да спя в тази стая довечера. Значи се съмняваш в моята искреност, така ли?

— Ако искаш мнението ми, господарю, всичките ти приказки за помирение между нашите народи са просто въздух под налягане.

— Така ли? — Тонът в гласа на господаря ми се втвърди. — Много добре, Рекит, това го приемам като предизвикателство. Вярвам, че проучванията ми вече са на етап, в който вероятно мога и да действам освен да говоря. Както знаеш, изучих историите на северните племена. Практиката там е магьосниците и духовете да се срещат по средата. От това, което ти и другите ми разказахте, смятам, че мога да стигна малко по-далече от тях. — Той захвърли чашата си, стана и закрачи из стаята.

Дяволчето отпусна неспокойно криле.

— Какво искаш да кажеш? Не ти следвам мисълта.

— О, няма да ти се налага — каза момчето. — Точно обратното. Когато съм готов, аз ще те следвам.

13

Нещастните инциденти, случили се по време на партито на министър-председателя в Ричмънд, бяха бързи и объркващи и мина известно време, преди да се разкрие какво се бе случило. Свидетелите сред гостите на партито бяха малко, понеже когато горе в небето започна касапницата, повечето бяха намерили убежище с главата напред в розовите лехи и изкуствените езерца. Обаче господин Девъро събра магьосниците, отговорни за сигурността на имението и те, един по един, призоваха демоните, охраняващи периметъра. Полека-лека започна да се очертава някаква картина.

Явно алармата беше задействана когато един джин под формата на куца жаба бе нахлул през защитния възел на имението. Той бил неотклонно преследван от голяма група демони, които безмилостно нападали плячката си, докато бягала през поляните. Демоните на имението бързо се включили в мелето, юнашки нападайки всичко, което се движело, така че един или двама от нахлулите били унищожени заедно с трима гости, един помощник-иконом и голяма част от древните статуи на южните поляни, зад които известно време се криела жабата. В хаоса жабата се измъкнала и нахлула право в къщата, при което останалите нашественици се обърнали и избягали от сцената. Тяхната самоличност и тази на господарите им остана неясна.

За разлика от това, самоличността на жабешкия господар скоро бе установена. Прекалено много хора бяха наблюдавали събитията във вестибюла на къщата, за да остане Джон Мандрейк неразкрит. Малко след полунощ го завлякоха пред господин Девъро, господин Мортенсен и господин Колинс (тримата най-старши министри, останали в къщата) и той си призна, че бил дал на въпросния джин свободата да се върне при него по всяко време. При строгия разпит господин Мандрейк бе принуден да разкаже някои подробности за операцията, в която участвал неговият демон. Бе споменато името на господин Клайв Дженкинс и пет хорли моментално бяха изпратени в апартамента му в Лондон. След известно време се върнаха. Господин Дженкинс не бил вкъщи. Местонахождението му било неизвестно.

Понеже Мандрейк не знаеше нищо за това какво бе разкрил джинът му и понеже призоваването на ранения Бартимеус можеше напълно да разруши същността му и да попречи да бъде разпитан, за момента това бе отложено. На Мандрейк му наредиха да се яви пред Съвета три дни по-късно, за да призове роба си на разпит.

Междувременно младият магьосник трябваше да понесе бремето на всеобщия гняв. Министър-председателят бе извън себе си от ярост заради загубата на гръцките си статуи, докато господин Колинс, който при задействането на алармата пръв бе скочил в патешкото езерце, само за да бъде полуудавен под една от по-тежичките дами от гостите, го зяпаше злобно изпод купчината си хавлиени кърпи. Третият министър, господин Мортенсен, не бе пострадал особено, но не харесваше Мандрейк от години. Заедно те го порицаха за безотговорното и тайнствено поведение и намекнаха за множество наказания, но подробностите бяха оставени за след предстоящата среща на Съвета.

Господин Мандрейк не отвърна на обвиненията. Той си тръгна пребледнял от имението и го откараха обратно в Лондон. На следващия ден господин Мандрейк закуси сам. Госпожица Пайпър, която обикновено докладваше за ранния сутрешен брифинг, бе спряна на вратата от един прислужник. Министърът бил неразположен; щял да я види по-късно в офиса. Объркана, тя си тръгна.

С натежали стъпки магьосникът се отправи към кабинета си. Стражът на вратата опита леко да се пошегува, но се оказа ударен от Спазъм. Мандрейк седя дълго на бюрото си, взрян в стената.

В един момент вдигна телефона и набра номер.

— Здравейте. Офисът на Джейн Фарар ли е? Може ли да говоря с нея, ако обичате? Да, Мандрейк е… О… разбирам. Много добре. — Слушалката бавно се върна на мястото си.

Е, беше се опитал да я предупреди. Това, че тя бе отказала да говори с него едва ли беше негова грешка. Предната нощ той направи всичко възможно, за да не замесва името й, но без успех. Препирнята им беше видяна. Без съмнение сега щяха да порицаят и нея. Изпита само леко съжаление за това. Всяка мисъл за красивата госпожица Фарар го изпълваше със странно отвращение.

Най-глупавото в цялата работа беше, че този проблем можеше да бъде предотвратен, ако бе направил това, което предложи Фарар. Бартимеус почти със сигурност щеше да има информация за плана на Дженкинс, което щеше да помогне да умилостиви Девъро. Трябваше да разпита роба си без много да му мисли. Но вместо това… го бе пуснал да си ходи. Беше абсурдно! Джинът бе единствено трън в задника — ругаещ, заядлив, кекав… А заради това, че знаеше рожденото му име, се превръщаше във фатална потенциална заплаха. Трябваше да го унищожи, докато не можеше да се съпротивлява. Колко простичко щеше да е!

Гледаше документите на бюрото си с невиждащ поглед. Сантиментален и слаб… Може би Фарар бе права. Джон Мандрейк, министър от правителството, беше действал против собствените си интереси. Сега бе уязвим за враговете си. И дори при това положение, независимо колко студена ярост се опитваше да насъбере — срещу Бартимеус, срещу Фарар и най-вече срещу себе си — знаеше, че не би могъл да постъпи другояче. Гледката на малкото, потрошено телце на джина го бе шокирала прекалено много и го бе довела до това импулсивно решение.

И точно това беше съкрушителното събитие, далеч по-значимо от заплахите и злобата на колегите му. В продължение на години животът му бе изтъкан от пресметливост. Само посредством безпощадна отдаденост на работата си Мандрейк имаше самоличност; спонтанността бе станала чужда за него. А сега, в сянката на единственото му необмислено действие, изведнъж вече мисълта за работа не му допадаше. Някъде тази сутрин се сблъскваха армии, министрите не се спираха: имаше много работа. Джон Мандрейк се чувстваше безразличен, блуждаещ, внезапно откъснат от името си и работното си място.

Потокът от мисли от предишната нощ отново се върна в съзнанието му. Изплува картина отпреди толкова много време: седнал е с учителката си, госпожица Лутиен, един летен ден в градината и щастливо скицира… тя седи до него, смее се, косата й блести на слънцето. Видението потрепна като мираж и изчезна. Стаята бе гола и студена.

След известно време магьосникът напусна кабинета си. В кръга си от черно дърво стражът се отдръпна от него, докато минаваше.

Денят не вървеше добре за Мандрейк. В Министерството на информацията го очакваше остро формулирана записка от офиса на госпожица Фарар. Тя бе решила да подаде официално оплакване относно отказа му да разпита демона — постъпка, която вероятно щеше да се окаже пагубна за полицейското разследване. Едва Мандрейк бе успял да прочете това и пристигна един навъсен пратеник от Хоум Офис, понесъл плик с черна панделка. Господин Колинс искаше да го разпита за сериозните безредици в парка Сейнт Джеймс предишната вечер. Подробностите бяха застрашителни за Мандрейк: бягаща жаба, див демон, освободен от призмата си, множество фатални случаи сред тълпата. Бе последвал дребен бунт и обикновените хора разрушили част от панаира. Напрежението по улиците все още беше високо. От Мандрейк поискаха да подготви защита навреме за срещата на Съвета след два дни. Той се съгласи без да спори; знаеше, че нишката, на която се крепи кариерата му, бързо изтънява. По време на срещите очите на заместниците му бяха весели и язвителни. Един-двама дори стигнаха дотам, че да предложат да призове веднага джина си, за да ограничи политическите вреди. Мандрейк, с каменно лице, решително отказа. Цял ден беше раздразнителен и разсеян. Дори госпожица Пайпър го избягваше.

Следобеда, когато господин Мейкпийс му звънна да му припомни за уговорката им, на Мандрейк му писна.

Тръгна си от офиса.

В продължение на няколко години след аферата с Жезъла на Гладстон, Мандрейк беше близък с драматурга Куентин Мейкпийс. Имаше си основателна причина за това. Преди всичко, министър-председателят обожаваше театъра и вследствие на това господин Мейкпийс упражняваше огромно влияние върху него. Като се правеше, че споделя удоволствията на лидера си, Мандрейк бе успял да поддържа една връзка с Девъро, за която другите, по-нетолерантни членове на Съвета, можеха единствено да му завиждат. Но за нея си имаше цена: неведнъж Мандрейк се виждаше принуден да се появява в ужасни аматьорски продукции в Ричмънд, подскачайки по сцената в прозрачни гамаши или издути панталони и — в един незабравим случай — клатушкайки се от тежестта на поставените на гърба му крила от блестяща мрежа. Мандрейк стоически понасяше присмеха на колегите си: благоволението на Девъро бе по-важно.

В замяна на подкрепата, Куентин Мейкпийс често бе съветвал Мандрейк, а Мандрейк откри, че той е изненадващо проницателен, бързо научаваше интересните слухове и бе много точен в прогнозите си за променливите настроения на министър-председателя. Много пъти бе печелил предимство като следваше съветите на драматурга.

Но през последните месеци, с увеличаването на служебните му задължения, Мандрейк се умори от другаря си и се възмущаваше от загубеното време, прекарано в подхранване на приумиците на Девъро. Нямаше време за баналности. Със седмици бе отклонявал поканите на Мейкпийс да го посети. Сега, невиждащ и лутащ се, повече не можеше да се противи.

Един прислужник го въведе в тихата къща. Мандрейк прекоси антрето, минавайки под розовите полилеи и покрай огромния портрет на драматурга, рисуван с маслени бои. Той беше изобразен в сатенения си халат, облегнат на купчина от собствените му творби. Обърнал очи на другата страна (винаги бе смятал халата за малко къс), Мандрейк слезе по централното стълбище. Обувките му стъпваха безшумно по дебелия мъхест килим. По стените висяха плакати в рамки от целия свят. ПЪРВАТА НОЩ! СВЕТОВНАТА ПРЕМИЕРА! ГОСПОДИН МЕЙКПИЙС ИМА УДОВОЛСТВИЕТО ДА ПРЕДСТАВИ! Без звук десетина реклами крещяха от стените.

В основата на стълбището една дървена врата с метален обков водеше към работния кабинет на драматурга.

Още с почукването вратата се отвори. Едно широко, светнало лице надникна зад нея.

— Джон, момчето ми! Чудесно! Толкова се радвам. Заключи вратата след себе си. Ще пием чай с щипка мента. Изглежда имаш нужда от нещо ободряващо.

Господин Мейкпийс представляваше истинска вихрушка от малки движения — прецизни, точни, балетни. Дребничката му фигура се въртеше и подскачаше, наливаше чай, посипваше с мента, припрян като малка птичка. Лицето му блестеше от жизненост, червената му коса лъщеше. Усмивката му постоянно потрепваше, сякаш изразяваше някакво тайнствено удоволствие.

Както обикновено, дрехите му отразяваха жизнерадостната му натура: жълто-кафяви обувки, чифт жълтеникавозелени панталони с кафяво каре, ярка жълта жилетка, розово шалче, свободна ленена риза с плисета на ръкавите. Днес, обаче, ръкавите бяха нагънати над лактите, а шалчето и жилетката бяха скрити зад оцапана бяла престилка. Очевидно господин Мейкпийс работеше усилено.

Той разбърка чая с малка лъжичка, чукна я два пъти в чашата и подаде резултата на Мандрейк.

— Ето! — каза. — Изпий това. И така, Джон — усмихна се нежно и внимателно — Малките птиченца ми казаха, че при теб не всичко е наред.

Накратко, без да уточнява, Мандрейк спомена събитията от последните няколко часа. Дребният мъж уфкаше и охкаше съчувствено.

— Позор! — Извика той накрая. — А ти само си изпълнявал задълженията си! Но глупаците като Фарар винаги са готови да те разкъсат на парчета при първа възможност. Знаеш ли какъв им е проблемът, Джон? — Направи значителна пауза. — Завист. Заобиколени сме от завистливи дребни рибки, които ненавиждат таланта ни. Постоянно ми реагират така в театъра, критиците се заяждат с усилията ми — Мандрейк изсумтя. — Но ти ще ги поставиш обратно на мястото им — рече той. — Благодарение на премиерата.

— Наистина ще успея да постигна това, Джон, наистина ще го направя. Нали знаеш, понякога хората са толкова враждебно настроени към правителството. Смятам, че усещаш това, нали? Чувстваш се сякаш си сам. Но аз съм твой приятел, Джон, аз те уважавам. Дори и ако никой друг не мисли така.

— Благодаря, Куентин. Не съм сигурен, че е чак толкова зле…

— Разбираш ли, ти имаш нещо, което те нямат. Знаеш ли какво е то? Далновидност. Винаги съм виждал това в теб. Ти си прозорлив. Както и амбициозен. Усещам това в теб, да.

Мандрейк погледна надолу в чая си, който не харесваше.

— Ами, не знам…

— Искам да ти покажа нещо, Джон. Един малък, магически експеримент. Искам да чуя твоето мнение. Да разбера дали ще успееш да видиш… Хайде, ела. Няма нищо по-добро от настоящето. Би ли взел със себе си и онзи шип от дяволче до теб? Благодаря. Да, можеш да си вземеш чая.

Със ситни, бързи стъпки господин Мейкпийс го поведе към един вътрешен свод. Мандрейк се завлачи след него с известно недоумение. Магически експеримент? Никога не беше виждал Мейкпийс да прави нещо повече от най-простички магии; винаги го беше приемал за сравнително дребен заклинател… Това беше мнението на всички. А всъщност дали…?

Зави зад ъгъла и спря. С усилие задържа чашата да не падне от пръстите му. Очите му се разшириха в полумрака. Челюстта му увисна.

— Какво мислиш? Какво мислиш, момчето ми? — Господин Мейкпийс се хилеше до рамото му.

В продължение на една дълга секунда Мандрейк не можа да проговори, а просто оглеждаше стаята. По-рано тя бе представлявала храм на почитта към драматурга: колекция от трофеи, награди, вестникарски изрезки, снимки и антикварни вещи.

Сега този храм го нямаше. Само една-единствена крушка излъчваше приглушено сияние. В стаята имаше две пентаграми, внимателно нарисувани на бетонния под. Първата, на магьосника, беше със стандартни размери, но другата беше много по-голяма. И не беше празна.

В центъра на пентаграмата за призоваване стоеше метален стол, хванат за пода с четири огромни болта. Столът бе направен от желязо, с дебели, грубо заварени крака. Леко проблясваше в полумрака. На него седеше мъж, а платнени ленти стягаха китките и глезените му.

— Невероятна картина, нали? — Господин Мейкпийс едва сдържаше вълнението си. Буквално подскачаше и танцуваше покрай Мандрейк.

Затворникът беше в съзнание. Паникьосаните му очи се вторачиха в тях. Груб парцал покриваше устата и част от мустаците и брадата; русата коса бе разрошена, а на едната му буза блестеше ожулване. Носеше непретенциозни дрехи на обикновен гражданин, съдрани около яката.

— Кой… кой е той? — Мандрейк едва успя да проговори.

— Този красавец ли? — Господин Мейкпийс се изсмя сподавено. Прекрачи в малката пентаграма и започна да пали свещите. — Естествено, знаеш, че имаше неприятности с работниците от завода за стомана „Батърсий“? Под претекст че „стачкуват“, те прекарваха времето си в партита на улицата пред завода. Е, миналата вечер един от агентите ми открил този прекрасен младеж да изнася реч пред протестиращите от каросерията на един камион. Добре се изразяваше. Истински оратор. Двайсет минути говори на тълпата как трябвало да се разбунтуват, как бързо наближавало времето, когато магьосниците щели да си стегнат багажа. Накрая получи дълги аплодисменти. Е, въпреки красивите си думи, той не остана цяла нощ на студа с работниците и тръгна към къщи. И така, моите момчета го проследили и го цапардосали по главата, докато никой не гледал. Довлекли го тук, долу. Ще ми трябва този шип от дяволче, ако нямаш нищо против. Не, като се замисля, дръж го ти. Ръцете ми ще са заети с призоваването.

На Мандрейк му се зави свят.

— Какво призоваване? Какво… — Изумлението му отстъпи място на възбудата. — Куентин, имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно правиш?

— Ще направя нещо по-добро. Ще ти покажа. — Господин Мейкпийс приключи с паленето на свещите, огледа руните и тамяна и подскочи към стола на пленника. Опипа парцала с нежните си пръсти. — Не обичам да използвам такива работи, но трябваше да го накарам да мълчи. Това приятелче изпадна в истерия. Сега, ти — усмивката изчезна от лицето му — отговаряй на въпросите ми точно, иначе знаеш какво ще се случи. — Парцалът бе издърпан и стегнатите устни отново придобиха цвят. — Как се казваш?

Кашляне, задъхване.

— Ник… Никълъс Дрю, сър.

— Професия?

— Р-работник в магазин.

— Значи си обикновен гражданин?

— Да.

— А през свободното си време си политически активист.

— Д-да, сър.

— Много добре. Какво е Изпепеляващият огън и кога се използва?

Въпросът дойде като гръм от ясно небе. Затворникът трепна, лицето му изразяваше неразбиране.

— Аз… аз… не знам…

— Хайде, стига. Отговаряй! Или моят приятел там ще те принуди с пръчката си!

Мандрейк се намръщи ядосано.

— Мейкпийс, стига с тези глу…

— Един момент, момчето ми. — Магьосникът надвисна застрашително над пленника си. — Значи, дори при заплахата от болка, продължаваш да лъжеш?

— Не е лъжа! Кълна се! Никога не съм чувал за този огън! Моля ви…

Последва широка усмивка.

— Добре. Това е достатъчно. — С бързи движения парцалът беше върнат на мястото му. Мейкпийс скочи обратно в другата пентаграма. — Чу ли всичко това, Джон?

Лицето на Мандрейк бе пребледняло от шока и надигащото се отвращение.

— Мейкпийс, каква е целта на тази демонстрация? Не можем да отвличаме хора от улиците и да ги подлагаме на мъчения…

Драматургът изсумтя.

— Мъчения? Той е добре. Почти не беше докоснат. Освен това ти го чу — той е агитатор, заплаха за нацията. Но аз не му мисля злото. Той просто ми помага с един малък експеримент. Наблюдавай… — Мейкпийс зае драматична поза; пръстите му се извиха, сякаш щяха да дирижират оркестър.

Мандрейк тръгна към него.

— Настоявам да…

— Внимавай, Джон. Много добре знаеш, че не бива да се мотаеш напред-назад, когато се извършва призоваване. — С тези думи драматургът започна светкавично заклинание. Светлината помръкна; нежен бриз, появил се отникъде, подухна пламъците на свещите. През две стаи желязната врата се разтресе на пантите си. Мандрейк отстъпи назад, инстинктивно вдигайки шипа, който носеше. Подсъзнателно слушаше думите: латински… сравнително обикновено призоваване. Стандартните изречения… името на демона — Борело… чакай малко, какво беше това…? „In corpus viri“… в съда, който ще намериш там… покорен на волята на съда… Това беше странно и непознато…

Заклинанието свърши. Погледът на Мандрейк се обърна към стола, където проблясваше една тъмна сянка. Сега я нямаше. Тялото на мъжа се тресеше, сякаш всички мускули бяха напрегнати, после се отпусна. Мандрейк изчака. Бризът утихна, електрическата крушка отново възвърна блясъка си. Младият мъж седеше отпуснат и неподвижен. Очите му бяха затворени.

Господин Мейкпийс свали ръце и намигна на Мандрейк.

— А сега…

Пристъпи напред. Мандрейк изпъшка и извика предупредително.

— Чакай, глупако! Демонът е там! Самоубийство е да…

Спокойно и бавно, като котарак по пладне, Мейкпийс излезе от своя кръг и пристъпи в другия. Не се случи нищо. Ухили се, отново махна парцала и нежно потупа пленника по бузата.

— Господин Дрю! Събудете се! Не е време за спане!

Мъжът се раздвижи бавно. Протегна ръцете и краката си под въжетата. Отвори очи и ги изгледаха замечтано. Явно му беше трудно да си припомни положението си. Не успявайки да овладее любопитството си, Мандрейк се приближи към него.

— Дръж пръчката в готовност — рече Мейкпийс. — Нещата може и да се объркат. — Той се наведе към мъжа и заговори сладко. — Как се казваш, приятелю?

— Никълъс Дрю.

— Това ли е единственото ти име? Помисли сериозно. Имаш ли си друго име?

Тишина. Лицето на мъжа се сбръчка.

— Да… имам.

— И какво е то?

— Борело…

— А, добре. Кажи, Никълъс, каква е професията ти?

— Работник в магазин.

— А какво представлява Изпепеляващият огън? Кога се прилага?

Краткото, намръщено объркване се замени от невъзмутима увереност.

— Това е наказание за неподчинение, ако нарочно не изпълним задачата си. Господарят ни подпалва нашата същност. Ох, страх ни е от него!

— Много добре. Благодаря ти. — Господин Мейкпийс се обърна, внимателно прескочи най-близките тебеширени линии и се приближи към Мандрейк, чието лице не изразяваше абсолютно нищо. — Какво мислиш, момчето ми? Не е ли това очарователно?

— Не знам… Хитър номер…

— Повече от номер е! Демонът се е настанил в мъжа. Той е хванат вътре, сякаш е в пентаграма! Не го ли чу? А познанията на демона са подвластни на мъжа. Изведнъж вече знаеше същността на Изпепеляващия огън. Има знания там, където преди това нямаше нищо! Сега се замисли за възможностите…

Мандрейк се намръщи.

— Постижението е съмнително от морална гледна точка. Този човек е неволна жертва. Освен това е обикновен. Не може да използва информацията от демона както трябва.

— Аха! Схватлив, както винаги! Забрави за малко моралната страна. Представи си, ако…

— Какво прави той? — Мандрейк оглеждаше пленника, който явно отново осъзнаваше къде се намира. Тревогата се бе върнала на лицето му и той се бореше с въжетата. Един-два пъти яростно изви глава настрана, като куче, което хапе бълха.

Мейкпийс сви рамене.

— Може би усеща демона в себе си. Може би разговаря с него. Трудно е да се каже. Досега не съм го пробвал с обикновен човек.

— Използвал си други?

— Само един. Доброволец. Въпросното съчетание проработи изключително добре.

Мандрейк потърка брадичката си. Гледката на гърчещия се пленник го тревожеше, разстройваше интелектуалния му интерес. Не можеше да измисли какво да каже.

Господин Мейкпийс нямаше подобен проблем.

— Възможностите, както казах, са огромни. Забеляза ли как влязох в пентаграмата без да бъда наранен? Демонът беше безсилен да ме спре, понеже беше в един напълно различен затвор! И така, исках да видиш това, Джон, възможно най-скоро, защото аз ти вярвам, както и ти, надявам се, ми вярваш. И ако…

— Моля ви! — Фигурата на стола нададе плачевен вик. — Не издържам! О, то ми шепне! Побърква ме!

Мандрейк трепна.

— Той страда. Демонът трябва да бъде освободен.

— Ей сега, ей сега. Вероятно му липсва умствената възможност да изолира гласа…

Пленникът отново се сгърчи.

— Ще ви кажа всичко, което знам! За гражданите, за плановете ни! Мога да ви дам информация…

Мейкпийс се намръщи.

— Млъквай, не можеш да ни кажеш нищо повече от това, което нашите шпиони вече знаят. Стига си врещял.

Получавам главоболие.

— Не! Мога да ви кажа за Съюза на обикновените хора! За най-главните им водачи!

— Знаем ги всичките — имената, съпругите и семействата им. Те са мравки, които ще стъпчем когато си решим. Сега… имам да обсъждам жизненоважни проблеми…

— Ама… ама не знаете това: един боец от старата Съпротива все още е жив! Тя се крие в Лондон! Видях я, преди няколко часа! Мога да ви заведа до мястото…

— Всичко това е минало.

Господин Мейкпийс взе железния шип от ръцете на Мандрейк и небрежно го претегли в дланта си.

— Аз съм търпелив човек, господин Дрю, но започвате да ми дотягате. Ако не престанете…

— Чакай малко. — Гласът на Джон Мандрейк се беше променил. Тонът му възпря драматурга по средата на тирадата. — Какъв боец на Съпротивата? Жена ли?

— Да! Да! Момиче! Името й е Кити Джоунс, въпреки че сега е известна под друго име… Ох, ще спреш ли да шепнеш! — Той изстена и се разтърси във въжетата си.

Главата на Мандрейк леко забуча. За момент се почувства замаян, сякаш щеше да падне. Устата му пресъхна.

— Кити Джоунс? Лъжеш.

— Не! Кълна се! Освободете ме и ще ви заведа при нея.

— Този разпит наистина ли е необходим? — Господин Мейкпийс изглеждаше раздразнен. — Съпротивата отдавна е мъртва. Моля те, концентрирай се върху моите думи, Джон. Изключително важно е, особено при сегашното ти положение. Джон? Джон?

Мандрейк не го чуваше. Виждаше Бартимеус в облеклото на мургавото момче. Виждаше го да стои в един калдъръмен двор преди години. Чуваше как момчето говори. „Големът я хвана… изпепели я за секунди.“ Кити Джоунс беше мъртва. Джинът му бе казал така. Мандрейк му беше повярвал. И сега, изплувало от миналото, сериозното изражение на момчето изведнъж се превърна в презрителен поглед.

Мандрейк се наведе над пленника.

— Къде я видя? Кажи ми и ще бъдеш свободен.

— В странноприемница „Жабата“, в Чизуик! Тя работи там! Сега името й е Клара Бел. А сега моля ви…

— Куентин, бъди така добър да разкараш демона и да освободиш веднага този човек. Аз трябва да тръгвам.

Драматургът бе замлъкнал, изведнъж се бе затворил в себе си.

— Разбира се, Джон… щом така искаш. Но няма ли да изчакаш? Сериозно те съветвам да чуеш какво имам да казвам. Забрави момичето. Има по-важни неща. Искам да обсъдим този експеримент…

— По-късно, Куентин, по-късно — Мандрейк бе пребледнял. Вече се намираше при арката.

— Ама къде отиваш? Нали не обратно на работа?

Мандрейк проговори през зъби.

— В никакъв случай. Аз също трябва да направя едно призоваване.

14

Времето, както може и да съм споменал един или два пъти, всъщност не съществува на Другото място. Но дори и така, много добре разбираш, когато са те измамили. Едва бях погълнат от подхранващите енергии на водовъртежа там, когато за пореден път усетих жестокото дръпване на призоваването. Засмукваше ме като изтегляне на жълтък от яйце, захвърляше ме отново на суровата и мрачна земя.

Вече. А същността ми едва бе започнала да се лекува.

Последните ми действия в материалния свят бяха толкова болезнени, толкова опасни, че едва си ги спомнях. Но едно нещо беше напълно ясно: цялото ми тяло беше изтръпнало, чувствах се ужасно слаб! Как така аз — чиято мощ разпиляваше магьосниците на Нимрод, който запрати жестоките Амет, Кох и Джабор презглава към фаталната им съдба — как така аз, същият този Бартимеус, бях принуден да бягам като мизерна, за нищо не ставаща жаба, неспособна да изстреля и най-малката Детонация по една банда наемни чапли.

По време на целия този погром аз бях прекалено близо до смъртта, за да мога да изпитам полагащия се справедлив гняв. Целият се бях запенил от това.

Неясно си спомнях, че господарят ми ме освободи. Вероятно не му харесваше мацаницата, която правех на пода. Може би моята разнебитеност най-накрая го бе притеснила. Е, каквато и да беше причината, не му трябваше много време, за да си промени решението.

Чудесно. Бях приключил с него. И двамата отивахме на смърт. Сега вече щях да използвам името му срещу него, пък да става каквото ще. Последното ми желание бе да го видя как се гърчи.

И освен това нямаше да му се явя като жалко земноводно.

През няколкото кратки часа, когато бях далече от земята, магията на Другото място бе подействала. Бях успял да се заредя с малко енергия. Нямаше да издържа дълго, но щях да я използвам правилно.

С материализирането си събрах остатъците от същността си във форма, която отразяваше емоциите ми с елементарна яснота, т.е. демон с големи рога, мускули като пъпеши и много зъби. Имах си всичко. За каквото и да се сетите, аз го имах. Сяра, островърха опашка, крила, копита, хищнически нокти и дори няколко камшика. Очите ми представляваха огнени куки, кожата ми гореше като охлаждаща се лава. Не особено оригинално, но като демонстрация на намеренията ми вършеше добра работа. Изригнах в стаята с гръмотевица, способна да накара и възкръсналите мъртви да побегнат обратно към ковчезите си. Последва яростен вой, като онзи, който надаваха чакалите на Анубис, докато обикаляха гробниците на Мемфис, само че по-свиреп и продължителен, отвратителен и неестествено протяжен звук.

Всъщност все още бях по средата на моя вой, когато съзрях фигурата в пентаграмата насреща и тотално се обърках. Кънтящият рев се сви до треперливо гъргорене което се издигна няколко октави и завърши като фалцетно писукане с въпросително звучене накрая. Демонът, който енергично се изправяше на задни крака, сложил крилатите си ръце на кръста, плющящ с камшиците си, замръзна в нестабилна поза с щръкнал задник. Крилата се отпуснаха; камшиците вяло паднаха. Големите облаци сяра се смалиха до плашливи струйки, понесоха се лекичко и се скриха зад копитата ми.

Спрях и зяпнах.

— Добре, де — рече момичето заядливо. — Стига си правил тъпи физиономии. Никога ли досега не си бил призоваван от жена?

Демонът вдигна дебелия си пръст и намести челюстта си обратно на мястото й.

— Да, ама…

— Какво ама? Стига си вдигал шум!

От устата на демона се подаде раздвоен език, подобен на опашката му, и навлажни пресъхналите му устни.

— Ама… ама… чакай малко…

— И що за ужасна демонстрация е това? — продължи тя. — Този шум! Тази воня! Всички тези гънки, буци от брадавици и всичко останало! Какво се опитваш да докажеш? — Очите й се свиха. — Мисля, че наваксваш за нещо.

— Виж какво — започнах, — това е една установена, традиционна форма, която…

— Едно традиционно нищо. Къде са ти дрехите?

— Дрехи ли? — казах тихо. — Обикновено не се тормозя с тях при този си вид.

— Е, можеше да облечеш поне чифт къси гащи. Така е неприлично.

— Не съм сигурен, че ще ми отиват на крилата… — Демонът се намръщи и примигна. — Чакай, стига толкова!

— Кожените ще паснат. Ще засилят ефекта.

Събрах си мислите с известна трудност.

— Спри! Зарежи дрехите! Важното е… важното е — какво правиш тук? Призоваваш ме! Не разбирам! Това е напълно нередно! — При тази моя обърканост всичките ми мисли за традиционните, изпитани начини за ужасяване се изпариха. За голямо облекчение на наранената ми същност огромният демон се сви и се намести по-уютно в пентаграмата. Кожените ми крила се превърнаха в две рамене, а опашката ми просто се смали и изчезна.

— Защо да е нередно? — попита момичето. — Това е просто част от онези отношения между господар и слуга, за които ми разправяше последния път, когато се срещнахме. Нали се сещаш: аз съм господарят, ти си робът. Аз давам заповедите, ти се подчиняваш безпрекословно. Сети ли се вече как стават нещата?

— Сарказмът не подхожда на едно хубаво лице — казах. — Чувствай се свободна да коментираш колкото искаш тези неща. Знаеш прекрасно какво имам предвид. Ти не си магьосник.

Тя се усмихна сладко и махна с ръка.

— Наистина ли? И защо не подхождам на модела?

Уютно настанилият се демон погледна наляво. Уютно настанилият се демон погледна надясно. Колкото и да беше обезсърчително, тя имаше право. Ето ме сега, затворен в едната пентаграма. Ето я и нея, застанала в другата. А навсякъде около нас имаше от обичайните атрибути: свещници, купички с тамян, парчета тебешир, голяма книга на масата. Иначе стаята беше празна, без завеси на прозореца. Високо горе светеше голяма, кръгла луна и пръскаше сребриста светлина по лицата ни. С изключение на гладката, издигната част по средата, където беше изрисуван кръгът с руните, подът бе от криви, неравни дъски. Освен на розмарин, цялото това място миришеше на влага, разруха и различни гризачи. Дотук всичко си беше както обикновено. Бях виждал такива мрачни гледки хиляди пъти — единственото, което се променяше, бе гледката от прозореца.

Но не, това, което ме бе погълнало изцяло, беше самото обикновено момиче, така наречената магьосница.

Кити Джоунс.

Стоеше там. Неразбираема като живота и двойно по-самоуверена, стоеше с ръце на хълбоците и усмивка, голяма колкото естуара на Нил. Точно този вид приемах всеки път, когато исках да дразня Мандрейк70. Дългата й тъмна коса беше прибрана назад на нивото на ушите. Може би лицето й беше малко по-слабо, но изглеждаше в далеч по-добра форма, отколкото когато я бях видял последния път, накуцваща по улицата след триумфа си над голема. Колко време беше минало? Три години, не повече. Но явно времето я беше променило по някакъв начин. Сега очите й излъчваха спокойствието от натрупаните знания71.

Всичко това — добре. Но все пак, нямаше как тя да ме е призовала. Знаех го.

Джобният демон поклати глава.

— Това е номер — рекох бавно. Огледах се наоколо, погледът ми обходи стаята с прецизността на шпага. — Истинският магьосник е тук някъде… крие се…

Тя се ухили.

— Какво, мислиш, че го крия в ръкава си ли? — Тя тръсна ръка малко ненужно. — Не. Не е там. Може би на твоята древна възраст започваш да забравяш, Бартимеус. Ти си този, който прави магии.

Възнаградих я с едно подобаващо демонско намръщване.

— Говори каквото си искаш, наблизо има друга пентаграма… трябва да има… виждал съм подобни фокуси и преди… Да, зад онази врата, например. — Посочих към единствения изход.

— Няма.

Скръстих ръце. И четирите.

— Точно там се намира.

Тя поклати глава и почти се изсмя.

— Уверявам те, че не е така!

— Докажи го! Върви, отвори и ми покажи.

Тя се изсмя звучно.

— И да изляза от пентаграмата си? За да можеш да ме разкъсаш парче по парче? Слез на земята, Бартимеус!

Прикрих разочарованието си с раздразнена физиономия.

— Тц. Оправданието не струва. Със сигурност е там, отзад. Не можеш да ме заблудиш. — Лицето й често променяше изражението си. Сега изглеждаше отегчена.

— Губим време. Може би това ще те убеди. — Бързо произнесе дума от пет срички. От центъра на пентаграмата ми се издигна лилав пламък и бързо нанесе удар по едно нежно място. Подскочих до тавана, което прикри болезненото ми изохкване. Поне аз така си мислех. Когато отново се приземих, пламъкът беше изчезнал.

Тя повдигна вежди.

— Сега не мислиш ли, че трябваше да си обуеш някакви панталони?

Изгледах я дълго и задълбочено.

— Имаш късмет — казах аз с толкова достойнство, колкото успях да събера, — че реших да не обръщам Наказателния удар срещу теб. Знам името ви, госпожице Джоунс. Това ми дава защита или може би не си учила чак толкова?

Тя сви рамене.

— Чувала съм нещо по въпроса. Подробностите не ме интересуват.

— Пак ти го казвам: ти не си магьосник. Магьосниците са обсебени от подробностите. Това ги пази живи. Просто не знам как си оцеляла при всичките ти други призовавания.

— Какви други? Това е първото ми самостоятелно.

Въпреки опърления си задник, от който нежно се разнасяше аромат на прегорял хляб, демонът правеше всичко по силите си да изглежда сякаш има малко позакъснял контрол над положението. Но тази нова информация отново го разби72. На езика ми беше още един жален въпрос, но го оставих недоизречен. Нямаше смисъл. Както и да го погледнех, нищо тук нямаше смисъл. Затова пробвах една нова, нетипична за мен стратегия и млъкнах.

Момичето изглеждаше изненадано от този хитър подход. След като почака няколко секунди, тя осъзна, че от нея зависи да продължи нашия разговор. Пое дълбоко въздух, за да си успокои нервите и заговори.

— Ами, ти си напълно прав, Бартимеус каза тя. — Аз не съм магьосник, слава Богу. И това е първото и единствено призоваване, което смятам някога да направя. Планирам го през последните три години.

Отново пое дъх и изчака… Хрумнаха ми още дузина въпроси73. Но не казах нищо.

— Това е просто средство за постигане на целта — продължи тя. — Не се интересувам от това, което искат магьосниците. Не се вълнувам от тези неща.

Последва нова пауза. Проговорих ли? Не. Останах безмълвен.

— Не искам нищо — каза момичето. — Не искам да се сдобивам с огромна сила или богатство. Презирам всичко това.

Стратегията ми работеше, макар и със скоростта на костенурка в оловни ботуши. Получавах обяснения.

— И със сигурност не искам да подчинявам поробени духове — добави тя живо. — Ако си мислиш така.

— Не те интересува да подчиняваш?! — Бам, стратегията ми замина. Ама, хайде сега, нали бях успял да мълча повече от минута, което само по себе си е един вид рекорд. Смалилият се демон попипа обгореното си място, надавайки леки, притеснени охкания и ахкания. — Значи го показваш по странен начин. Тук ме боли, нали знаеш.

— Просто исках да докажа нещо, това е всичко, — рече тя. — Виж, имаш ли нещо против да не правиш така! Разсейваш ме…

— Да не правя как? Просто чувствам…

— Видях доста добре какво чувстваш. Просто престани. И като сме започнали, не можеш ли да се промениш на нещо друго? Това наистина е страшно противно превъплъщение. Мислех си, че имаш повече класа.

— Това — противно? — Подсвирнах. — Ти наистина не си извършвала много призовавания, нали? Добре тогава, като виждам, че си толкова чувствителна, ще се покрия. — Промених се в една моя любима форма. Птолемей ме устройваше, понеже се чувствах удобно в неговата форма, а той устройваше и момичето, понеже изгорелите му части бяха скрити под препаската.

В момента, в който се промених, очите й светнаха.

— Да — прошепна тя тихо. — Точно това е!

Погледнах я, очите ми се присвиха.

— Моля, мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, нищо. Ъъъ, това е… това е много по-хубава форма. — Но цялата бе застинала и развълнувана и й отне известно време да си възвърне равновесието. Седнах с кръстосани крака на пода и зачаках.

Момичето също седна. Поради някаква причина тя изведнъж се поуспокои. Ако допреди малко думите и бяха бавни и тромави, то сега извираха от нея като същински порой.

— Е, искам да ме слушаш много внимателно, Бартимеус — каза тя, навеждайки се напред и драскайки с тебешир по пода. Наблюдавах я внимателно, просто в случай че зацапа някоя тебеширена линия. Определено ме интересуваше това, което имаше да ми каже, но нямаше и да изпусна възможността за бягство.

Птолемей облегна брадичка на едната си ръка.

— Давай. Слушам те.

— Хубаво. О, много съм доволна, че всичко се получи толкова добре. — Тя се заклати напред-назад на задника си и почти прегърна сама себе си от радост. — Почти не се надявах да успея. Трябваше да науча толкова много — просто нямаш представа. Е… може би имаш — допусна тя, — но да започнеш от нулата, мога да ти кажа, че не беше много забавно.

Тъмните ми очи се намръщиха.

— Научила си всичко това за три години? — Бях впечатлен и доста несигурен.

— Започнах малко след като те видях. След като ми направиха новите документи за самоличност. Вече можех да ходя в библиотеките, да взимам книги за магията…

— Но ти мразиш магьосниците! — избухнах. — Мразиш това, което правят. А мразиш и нас, духовете! Каза ми го в лицето — което, мога да добавя, всъщност нарани чувствата ми. Какво се е променило, че да поискаш да извикаш някой от нас?

— О, целта ми не беше кой да е дърт демон — рече тя. — Целта на ученето ми през цялото това време, на овладяването на тези… тези порочни умения, беше да призова теб.

— Мен ли?

— Изглеждаш изненадан.

Съвзех се.

— Не, изобщо. И какво те накара да си спомниш за мен? Моят великолепен характер, предполагам? Или блестящият ми дар слово?

Тя се изсмя сподавено.

— Е, не характера, естествено. Но да — дар словото ти ме убеди, то развихри въображението ми, когато говорихме преди.

В действителност си спомнях онзи разговор. Бяха изминали три години, но сега изглеждаха повече, връщайки се назад във времето, когато моят дългогодишен господар Натаниел все още беше нещастен аутсайдер, страстно желаещ признание. Беше по средата на кризата с голема, когато Лондон бе нападнат от глиненото чудовище и африта Хонориус, когато пътищата ни с Кити Джоунс се пресякоха за втори път. Тогава тя ме впечатли както със силния си характер, така и с буйния си идеализъм, качества, които рядко се преплитаха у някой магьосник. Тя беше обикновена — почти необразована, невежа за всички съзаклятия, които бяха създали нейния свят, но все пак предизвикателна и надяваща се на промяна. А имаше и нещо повече: тя рискува живота си, за да спаси този на нейния враг, един жалък нещастник, някой, който не заслужаваше дори да й лиже ботушите74.

Аха, тя ме беше впечатлила. А и господаря ми също, като се замисля.

Ухилих се.

— Значи, харесало ти е това, което ти казах, а?

— Накара ме да се замисля, Бартимеус. Тези твои разкази за цивилизациите, които се появяват и изчезват. Преди всичко ти каза, че имало модели, които могат да се видят и аз знаех, че трябва да ги открия. — Единият й пръст драсна по пода, докато говореше и почти докосна червената тебеширена линия. Беше близо, много близо. — И така — рече тя просто, — започнах да търся.

Птолемей намести крайчеца на препаската си.

— Много хубаво, но това няма никаква връзка с изтръгването на един невинен джин от мястото му за почивка. Същността ми има крайна нужда от отдих. Мандрейк ме кара да му служа — бързо изчислих на пръстите на ръцете и краката си — в продължение на шестстотин осемдесет и три дни от последните седемстотин. И това си оказа влияние. Сега съм като ябълка на дъното на каца — сладка и хубава на външен вид, но натъртена и станала на каша под кората. И ти ме измъкна от мястото ми за лечение.

Главата й бе наклонена; изгледа ме изпод вежди.

— Говориш за Другото място, нали.

— Това е едно от имената му.

— Ами, съжалявам, че съм те обезпокоила. — Говореше, сякаш ме беше вдигнала от лека дрямка. — Но аз дори не знаех дали мога да го направя. Страхувах се, че техниката ми може да е неправилна.

— Техниката ти става — казах. — Всъщност е добра. А това ме води до основния ми въпрос. Как се научи да ме призовеш?

Тя сви рамене скромно.

— О, не беше толкова трудно. Знаеш ли какво си мисля? Магьосниците преувеличават за годините на тежки усилия, които употребяват, за да държат обикновените надалече. Какво е необходимо в края на краищата? Няколко линии, внимателно начертани с линия, връв и пергел. Няколко руни, няколко изречени думи. Разходка до пазара за билките… малко мир и спокойствие, малко запаметяване… и правиш всичко, което е описано.

— Не — рекох. — Никой обикновен не го е правил преди, доколкото знам. Това е нечувано. Трябва да са ти помогнали. С езиците, с руните и кръговете, с тази вредна билкова смес — с всичко. Някой магьосник. Кой?

Момичето попипа кичур коса до ухото си.

— Е, едва ли ще ти кажа името му. Но си прав. Помогнаха ми. Не точно да направя това — то се знае. Той си мисли, че съм по-скоро аматьор ентусиаст. Ако знаеше какво правя, щеше да полудее. — Тя се усмихна. — В момента спи здраво два етажа по-долу. Всъщност е сладък. Както и да е, отне време, но не беше толкова зле. Изненадана съм, че не са се пробвали повече хора.

Птолемей я погледна изпод, полузатворените си клепачи.

— Повечето хора — казах многозначително, — доста се притесняват от това, което може да призоват.

Момичето кимна.

— Вярно е. Но не е толкова зле, ако не те е страх от въпросния демон.

Трепнах.

— Какво?

— Ами, аз знам какви ужасни неща могат да се случат, ако объркаш заклинанието или объркаш пентаграмата или нещо друго, но тези ужасни неща донякъде зависят от демона — извинявай, имах предвид джин, разбира се — зависят от въпросния джин. Не е ли така? Ако беше някой дърт африт, когото никога не съм срещала, очевидно бих била малко притеснена да не би да стъпя накриво. Но ние вече се познаваме, нали така, ти и аз? — Усмихна ми се чаровно. — И знаех, че няма да ме нараниш, ако направя някоя малка грешка.

Наблюдавах ръцете й, които за пореден път жестикулираха в близост до червената тебеширена линия…

— Така ли?

— Да. Искам да кажа, ние донякъде се обединихме последния път, нали? Нали се сещаш, с онзи голем. Ти ми каза какво да направя. Аз го направих. Добро партньорство беше.

Птолемей разтърка очи.

— Тогава имаше една малка разлика — въздъхнах, — която явно ще трябва да ти посоча изрично. Преди три години и двамата бяхме под ботуша на Мандрейк. Аз му бях роб, ти му беше жертвата. Имахме общ интерес да го победим и да си осигурим оцеляването.

— Точно така! — извика тя. — И ние…

— Нямахме нищо друго общо освен това — продължих аз невъзмутимо. — Вярно, побъбрихме си малко. Вярно, дадох ти някои напътствия за слабостите на голема, но това си беше от чисто научна гледна точка, да видя колко вироглаво ще се държи странната ти съвест. И наистина беше доста вироглаво.

— Не мога да приема…

— Ако само ми позволиш да се доизкажа — рекох, — само ще ти изтъкна очебийната разлика между тогава и сега. Тогава и двамата бяхме жертва на магьосниците. Съгласна ли си? А сега, единият от нас, т.е. моа75 — потупах се по голите кафеникави гърди — все още е жертва, все още е роб. А що се отнася до другия… тя е преминала на другата страна.

Тя разтърси глава.

— Не.

— Тя е изменник…

— Не съм…

— Лъжлив предател…

— Бартим…

— Заговорничеща, вероломна, опортюнистична, лъжлива предателка, която се е заела да удължи годините ми на робство! Която се е хванала да изучи прокълнатите изкуства, без да бъде подтиквана или принуждавана! За Натаниел и останалите поне може да се каже следното: те не са имали избор. Повечето са били превърнати в магьосници още преди да са достатъчно възрастни да го осъзнаят! Но ти — ти можеше да тръгнеш по десетки различни пътища. А вместо това реши да поробиш Бартимеус, Сакр ал-Джини, Змията на сребърните пера, вълкоподобния пазител на ирокезите. И си толкова арогантна да смяташ, че няма да ти навредя! Е, нека ти кажа, млада госпожице, подценяваш ме и се излагаш на смъртна опасност! Владея хиляди номера, стотици оръжия! Мога да… ох!!!

Доста разгорещен, аз украсявах изказването си със серия бързи движения на ръцете, едно от които се оказа непремерено и докосна червения тебешир на пентаграмата ми. Същността ми бе отхвърлена от малка експлозия от жълти искри: подскочих нагоре и назад презглава, трескаво размахвайки крака във въздуха, за да не пресека линията от другата страна. С пъргавина, породена от отчаянието, успях и се смъкнах на земята с почернено лице и разкъсана на парчета препаска.

Момичето гледаше това с неодобрително присвити устни.

— Хм — каза тя. — Отново се връщаме в началото.

Внимателно пооправих парчетата плат.

— И все пак фактът си остава. Като ме призова, ти промени ролите ни. Между нас не може да има нищо друго, освен омраза.

— О, глупости — рече тя. — Как иначе да се добера до теб? Не те поробвам, идиот такъв. Исках да обсъдя нещо с теб като с равен.

Повдигнах остатъците от веждите си.

— Едва ли е възможно. Нима пясъчните червеи разговарят с лъвовете?

— О, не бъди толкова високомерен. Кой е Натаниел все пак?

Примигнах несигурно.

— Кой? Никога не съм го чувал.

— Току-що спомена за някой, наречен Натаниел.

— Не, не, сигурно не си чула добре. — Бързо смених темата. — Цялата идея е нелепа, така или иначе. Равенството е невъзможно между хората и джиновете. Ти си млада и глупава и аз вероятно трябва да съм по-мек с теб, но понятието е погрешно. Познавал съм стотици господари за петстотин години и независимо дали пентаграмите са били начертани в пясъците на пустинята или в тревите на степта, враждата между мен и призовалите ме винаги е била неизмерима и вечна. Винаги е било така. И винаги ще бъде така.

Завърших с кънтящ, бучащ тон, който не търпеше възражения. Думите отекнаха драматично в празната стая. Момичето приглади назад косата си.

— Пълни глупости — каза тя. — А какво ще кажеш за теб и Птолемей?

15

Кити веднага разбра, че теорията й е била вярна. Реакцията на джина й го показа. Преди да спомене Птолемей, младото египтянче стоеше в края на пентаграмата с лице към нея, с изпъчени гърди и с издадена напред брадичка, като размахваше ръце насам-натам, за да онагледи пространните си изказвания и за да намести препаската си. В момента, в който изрече името му обаче, цялото това размахване и перчене моментално спря. Изведнъж джинът остана напълно неподвижен: лицето му замръзна, тялото му се вкамени, сякаш застинало във времето. Само очите се движеха: бавно, много бавно зениците се преместиха и я фиксираха. Очите на момчето винаги изглеждаха тъмни, но сега бяха станали напълно черни. Без да иска Кити се улови, че ги гледа. Беше като да гледаш безоблачно нощно небе — бяха напълно черни, студени и безбрежни, с малки проблясващи светлинки, недостижими и много далечни… Беше ужасно и все пак красиво. Чувстваше се привлечена като дете към прозорец. Досега стоеше на сигурно място в средата на пентаграмата, но изведнъж раздвижи крака и се наведе напред, подпирайки се на едната си ръка и протегнала другата към тези очи, към тяхната уединеност и празнота. Върховете на пръстите й потрепериха над границите на кръга. Тя въздъхна, поколеба се и протегна ръка напред…

Момчето примигна, клепачите му се движеха бързо, като на гущер. Магията бе развалена. По кожата на Кити пробягаха тръпки. Ръката й се отдръпна. Тя се сви в средата на кръга, по веждите й изби пот. Момчето все така не помръдваше.

— Какво смяташ, че знаеш за мен — каза един глас.

Бе прозвучал навсякъде около нея — не високо, а много отблизо — глас, различен от всички други, които бе чувала преди. Говореше на английски, но окончанията бяха странни, сякаш за него английският бе чужд и странен език. Гласът сякаш идваше от някакво неопределимо разстояние — беше едновременно близък и далечен.

— Какво знаеш? — попита отново гласът, малко по-тихо. Устните на джина бяха неподвижни, черните очи не се отделяха от нея. Кити се прегърби на пода, трепереше, зъбите й бяха здраво стиснати. Нещо в гласа я обезкуражи, но какво? Не говореше злобно или гневно, в никакъв случай. Но беше властен глас от далечно място, глас ужасно заповеднически и същевременно детски.

Тя склони глава и я разклати безмълвно, вторачена в пода.

— КАЖИ МИ! — Сега вече имаше гняв в гласа. Докато говореше, в стаята се чу силен шум — гръмотевица, която разтресе прозореца и прогърмя по дъските на пода, смъквайки парчета изгнила мазилка от стените. Вратата се затръшна (а тя не я бе отваряла, нито я беше виждала отворена). Прозорците се разтресоха и паднаха. В същото време в стаята се изви страшен вятър, развихри се около нея все по-бързо и по-бързо, запращайки купите розмарин и самодивско дърво във въздуха, блъскайки ги в стените. Вятърът подхвана книгата и свещниците, чантата и палтото й и ги развя нагоре-надолу из стаята, виеше и стенеше, въртеше се и се въртеше и въртеше, докато всичко се сля.

Сега вече се движеха и самите стени, откъсваха се от връзките си в пода и се включваха в дивия танц, изхвърляха тухли при въртенето си и обикаляха ли, обикаляха под тавана. А най-накрая и таванът изчезна и отгоре се разпростря ужасната необятност на нощното небе, звездите и луната се въртяха, а облаците се превърнаха в бледи нишки, стрелкащи се във всички посоки, докато единствените неподвижни точки в цялата вселена останаха Кити и момчето в кръговете си.

Кити постави длани върху очите си и зарови глава в коленете си.

— Моля те, спри — изпищя тя. — Моля те!

И безредицата спря.

Тя отвори очи, но не видя нищо. Ръцете й все още бяха на лицето.

Сковано и болезнено предпазливо, тя вдигна глава и свали ръце. Стаята си беше точно както и преди, както винаги: врата, книга, свещници и прозорец, стени, таван, под, а зад прозореца — спокойното небе. Всичко бе тихо, освен… В противоположната пентаграма момчето се раздвижи, бавно-бавно сгъваше колене, после седна отсечено и окончателно, сякаш цялата му енергия го бе напуснала. Очите му бяха затворени. Изморено прокара ръка по лицето си.

Тогава я погледна, а очите му, при все че бяха все така тъмни, не съдържаха нищо от предишната си празнота. Когато заговори, гласът му бе отново нормален, но звучеше изморен и тъжен.

— Ако призоваваш джинове — каза той, — с тях призоваваш и тяхната история. Мъдро е да се придържаш към настоящето от страх от това, което можеш да разбудиш.

С огромна трудност Кити се насили да седне изправена и да се обърне с лице към него. Косата й беше мокра от пот; тя прокара ръка през нея и избърса чело.

— Това не беше необходимо. Аз едва споменах…

— Едно име. Трябва да си наясно какво могат да причинят имената.

Кити прочисти гърлото си. Първият пристъп на страх отшумяваше и се заместваше от тъжно чувство. Тя го потисна.

— Ако толкова искаш да се придържаш към настоящето — тя преглътна ядно — защо постоянно носиш… неговата форма?

Момчето се намръщи.

— Днес си малко по-умна от необходимото, Кити. Какво те кара да мислиш, че нося нечия форма? Дори и в отслабеното си състояние мога да изглеждам както си искам. — Без да се бави много, той промени формата си веднъж, дваж, шест пъти, а всяка форма бе по-стряскаща от предишната, всяка седеше на същото място в кръга. Накрая остана като някакъв гигантски гризач, закръглен и пухкав, с кръстосани задни крака и раздразнено скръстени предни лапи.

Кити не мигна.

— Да, ама обикновено не обикаляш насам-натам като огромен хамстер — изстреля тя. — Винаги се връщаш към същото мургаво дете в препаската. Защо? Защото значи нещо за теб. Това е очевидно. Той е някоя важна личност от миналото ти. Аз само трябваше да разбера кой е.

Хамстерът облиза розовата си лапа и приглади туфа козина зад едното си ухо.

— Не признавам да има някаква истина в тези пресилени твърдения — рече той. — Но съм любопитен. Какво направи след това? Момчето би могло да е всеки.

Кити кимна.

— Вярно. Ето как стана. След последната ни среща много исках да говоря с теб отново. Всичко, което знаех за теб, беше името ти — или поне едно от тях — Бартимеус. Дори само това беше достатъчно трудно, понеже не знаех на какъв език е. Но знаех, че ако търся достатъчно упорито, ти ще се появиш някъде в историческите записки. И така, когато започнах да уча, държах очите си отворени дали не те споменават някъде.

Хамстерът кимна скромно.

— Предполагам, не е отнело много време. Трябва да има безброй споменати мои подвизи.

— Всъщност отне почти година, за да открия и най-дребната следа. Видях имената на купища други демони от всякакви видове и навсякъде в книгите от библиотеката. Постоянно се появяваше Нуда Ужасния, както и един африт на име Чуи, а и нещо наречено Факарл бе прочуто в десетина различни култури. И тогава, най-после се появи ти — беше бегло споменат в една бележка под линия.

Хамстерът настръхна.

— Какво? В кои книги си търсила? Сигурно най-добрите са били вече взети. Някаква си бележка под линия! — Продължи да си мърмори под козината.

— Проблемът ми — рече Кити бързо — беше, че ти невинаги си бил известен като Бартимеус, така че дори и когато имаше много пространни и много важни разкази, не можех да те разпозная. Но бележката под линия ми помогна, защото, разбираш ли, тя свързваше името, което вече знаех — Бартимеус от Урук — с две други: Сакр ал-Джини (не беше ли това персийското ти име?) и Уаконда от Алгонкин. След това можех вече да намеря повече неща за теб тук-та… искам да кажа, навсякъде, където погледнех. И така продължих. Научих малко за някои от задачите и авантюрите ти и открих имената на част от господарите ти, което също беше много интересно.

— Е, надявам се, че си била впечатлена — каза хамстерът. Все още звучеше доста ядосано.

— Естествено — продължи Кити. — Много. Наистина ли си говорил със Соломон?

Хамстерът изсумтя.

— Да, да, само една кратка беседа. — Все пак изглеждаше малко облекчен.

— През цялото време — каза Кити — изучавах изкуството на призоваването. Господарят ми беше доста бавен, а и аз бях бавна, за съжаление, но постепенно напредвах към нивото, където чувствах, че бих могла да те извикам. Но все още нямах следа към самоличността на това момче, което беше жалко, защото знаех, че е било важно за теб. И тогава, изведнъж, открих важната следа! Открих египетското ти име — Рекит — и го свързах с магьосника Птолемей. — Тя избухна, хилейки се триумфално.

— Дори и така да е — рече хамстерът — какво може да ти разкрие това? Имал съм стотици господари и независимо дали пентаграмите са били начертани на пясъка или в степите, враждата…

— Да, да — Кити махна на хамстера да мълчи. — Точно това беше. Един разказ споменаваше за близката връзка на този Птолемей с робите му. Споменаваше също така, че бил още момче, когато умрял. Точно тогава всичко ми се изясни. Точно тогава разбрах самоличността и причината за любимия ти външен вид.

Хамстерът бе зает да почиства един от ноктите на крака си.

— И какви подробности — попита той безгрижно, — би могъл да ти даде разказът за взаимоотношенията между джина и момчето? Просто ми е интересно, нали разбираш.

— Не много — призна Кити. — Всъщност нищо. Не мисля, че вече се знае много за Птолемей като човек. Някои от творенията му са оцелели, вярвам. Споменаваше се за нещо, наречено „Портата на Птолемей“, каквото и да е това…

Тя спря. Хамстерът гледаше нощната луна през прозореца. Накрая обърна главата си към нея и едновременно с това се върна към познатата форма на момчето-магьосник, Птолемей от Александрия.

— Достатъчно — рече момчето. — Какво точно искаш от мен?

Сега, след като догадката й бе потвърдена, Кити откри, че възприятието й за външния вид на джина бе напълно променено. Беше интересно и объркващо да осъзнае, че гледа лицето на истинско момче, мъртво от две хиляди години. Преди това бе гледала на маскировката просто като на една маска, един костюм, една от многото илюзии. Сега, когато все още приемаше, че това е истина, тя не можеше да не усети древното присъствие. Не се съмняваше, че демонът възпроизвежда момчето точно: за пръв път забеляза две бенки на слабия кафяв врат, един тънък, блед белег под брадичката, особените кости на лактите на тънките ръце. В това личеше такова отдаване на детайлите, което можеше да е предизвикано единствено от истинска привързаност или вероятно дори от обич.

Това знание й даде увереност да продължи.

— Добре — рече тя, — ще ти кажа. Но първо искам да повторя — няма да те поробвам. Какъвто и да е отговорът ти, ще те освободя.

— Това е адски великодушно от твоя страна — каза момчето.

— Искам от теб единствено да слушаш внимателно какво имам да ти кажа.

— Ами, ако всъщност почнеш, може и да опитам. — Джинът скръсти ръце. — Все пак ще ти кажа едно нещо, което е в твой плюс — продължи той замислено. — През всички векове на моето тегло, нито един-единствен магьосник не се е интересувал от мен достатъчно, за да попита защо съм в този вид. И защо да го правят? Аз съм „демон“ и следователно, умишлено опърничав. Аз нямам други мотиви освен злобата и изкушението. Заради общия страх и инстинкта за самосъхранение, те никога не ме питат нищо за мен самия. Но ти го направи. Ти си открила някои неща. Не казвам, че е умно, защото си човек, но като цяло опитът не е лош. Така че — махна царствено с ръка, — давай.

— Добре — Кити се намести удобно. — Не знам дали си забелязал, но в Лондон нещата вървят от зле към по-зле. Магьосниците започват да губят контрол. Изпращат обикновените да се бият, търговията намалява. Има много повече бедност, която води до безредици — в някои градове дори имаше бунтове. А има и силно негодувание против… демоните.

— Точно както предрекох, когато говорихме за последно — рече джинът. — Хората започват да забелязват духовете и откриват собствената си устойчивост. Те ще изпробват възможностите си, а после ще започнат да се бият.

Кити кимна.

— Но магьосниците отвръщат на удара. Полицията вилнее, има насилие, арестуват хората и ги отвеждат в затвора. Стават дори и по-лоши неща.

— Случва се — каза момчето.

— Мисля, че магьосниците са готови да извършат ужасни неща — продължи Кити, — за да останат на власт. Съществуват множество тайни групировки от обикновени хора, но те са слаби, разединени. Никой не притежава силата да се противопостави на правителството.

— И това ще стане — каза джинът. — След време.

— Но колко време? Това е въпросът.

— Искаш ли груба догадка? — Момчето наклони глава, докато размишляваше. — Считам, че още две поколения ще са достатъчни. Да кажем петдесет години. Това ще позволи устойчивостта да се изгради до необходимите за успешен бунт нива. Петдесет години не са толкова много. Ако имаш късмет, може да видиш как се случва, когато си сладка, възрастна бабка и друскаш големи дебели бебета на коленете си. Всъщност — той вдигна ръка, прекъсвайки протестния вик на Кити — не, аз греша. Предвиждането ми е неправилно.

— Хубаво.

— Ти никога няма да станеш сладка възрастна бабка. Да кажем по-скоро „тъжна, самотна възрастна бабичка.“

Кити блъсна с юмрук по пода.

— Петдесет години не е достатъчно скоро! Кой знае какво ще са свършили магьосниците дотогава? Целият ми живот ще е отминал! Вероятно ще съм мъртва, когато дойде революцията.

— Вярно е — рече момчето. — Но пък аз все още ще съм тук да гледам. Аз ще съм си точно същият.

— Да — изръмжа Кити. — Не смяташ ли, че си късметлия?

— Така ли мислиш? — Момчето погледна надолу към кръстосаните си крака. Седеше с изправен гръб и кръстосани крака по маниера на египетските писари. — Изминаха две хиляди сто двадесет и девет години, откакто почина Птолемей — каза той. — Той беше на четиринайсет. Осем световни империи се появиха и рухнаха от онзи ден, а аз все още нося лицето му. Кой мислиш, че е късметлията?

Кити не отвърна. Накрая попита:

— Защо го правиш? Защо приемаш формата му, искам да кажа.

— Защото си обещах — рече джинът. — Ще го показвам такъв, какъвто беше. Преди да се промени.

— Ама аз мислех, че никога не е пораснал — каза Кити.

— Да. Така е. Не порасна.

Кити отвори уста да зададе въпрос, но вместо това поклати глава.

— Отклоняваме се от темата — каза тя твърдо. — Не мога да си позволя да чакам и да гледам, докато магьосниците вършат още несправедливости. Животът е прекалено кратък. Необходимо е да се действа сега. Но ние — обикновените хора — не можем да свалим правителството сами. Нужна ни е помощ.

Момчето сви рамене.

— Може би е точно така.

— Така че моята идея, или всъщност моето предложение — рече Кити — е джиновете и другите духове да ни окажат тази помощ. — Тя се облегна назад.

Момчето я изгледа.

— Я пак.

— Вие ще ни помогнете. Все пак, както ти каза току-що — всички ние сме жертви: и джиновете, и гражданите. Магьосниците ни поробват по един и същ начин, независимо дали сме хора или духове. И така. Можем да се обединим и да ги разгромим.

Лицето на момчето беше безизразно.

— Просто ей така?

— Е, няма да е лесно, разбира се. Но трябва да има начин. Например, ако обикновени като мен могат да призовават важни джинове като теб, защо да не можем да завземем правителството заедно? Необходимо е малко мислене и много повече демо… духове да се включат, но ще имаме предимството на изненадата, нали така? А и ще е много по-ефективно за нас да се бием като равни: без роби, без господари. Без да се караме помежду си или да се подвеждаме. Просто едно добро сътрудничество. Няма да има кой да ни спре!

Тя се беше навела напред в пентаграмата си. Мечтата караше очите й да светят. Момчето също изглеждаше запленено; дълго време то не отвърна. Накрая проговори.

— Луда — рече. — Хубава коса, хубави дрешки, но напълно, напълно луда.

Кити се сви отчаяно.

— Само ме слушай…

— Доста от господарите ми през годините са били луди — продължи момчето. — Имал съм религиозни фанатици, които се биеха по задниците с къпини, бездушни господари, които извършваха мрачни масови убийства, скъперници, които страстно желаеха златни съкровища. Имал съм безброй грубияни, които обиждаха и себе си, и другите… Но ти си един извратен и неприятен индивид. Дори ще стигна дотам да ти кажа, че твоята лудост, Кити, може да изглежда безвредна, но ще доведе до твоята смърт, както и до моята, ако не внимавам, така че ще бъда откровен с теб. Това, което току-що предложи, е нелепо поради хиляда причини и ако седна да ги изброявам всичките, ние все още ще си стоим тук, когато Британската империя най-после рухне. Така че, нека ти посоча само две от тях. Никой джин, никой африт, никой способен да срине градове марид или дори и най-незначителният от духовете, никога, ама никога не би се обединил (както каза) с който и да е човек. Обединяване… чуй се! Виждаш ли ни всичките да носим еднакви блузки или нещо подобно и да влизаме в битката ръка за ръка? — Момчето се изсмя. Получи се пронизващ и неприятен звук. — Не! Изстрадали сме прекалено много болка, за да можем някога да гледаме на човека като на съюзник.

— Това е лъжа! — извика Кити. — Пак повтарям — ами Птолемей?

— Той беше уникален! — Момчето сви юмруци. — Той беше изключение. Не го намесвай в това!

— Той опровергава всичко, което каза! — извика Кити. — Със сигурност ще е трудно да се убедят повечето демони, но…

— Трудно ли? Това никога не може да стане!

— Същото каза и за това дали мога да науча достатъчно, за да те призова. Но го направих!

— Напълно неуместно. Нека ти кажа нещо. Стоя си тук и си говоря любезно, поддържам добрия тон, както се очаква от един джин, но през цялото това време те наблюдавам като ястреб, чакам да видя дали ще си подадеш поне пръста извън кръга. Ако го беше направила, щях да съм те нападнал по-бързо от едно мигване на окото и тогава щеше да научиш нещо за хората и демоните, това е сигурно.

— Така ли? — присмя се Кити. — И вместо това ти самият глупаво подаде пръст навън и си взриви поличката. Което малко или много обобщава последните ти няколко хиляди години. Доникъде не можеш да стигнеш сам, приятелче.

— Нима? — Лицето на момчето беше посиняло от ярост. — Е, нека ти изтъкна втората причина, поради която планът ти е толкова калпав, става ли? Дори ако аз исках да ти помогна, дори ако сто други джинове, почти толкова могъщи колкото мен, споделяха това гледище и не искаха нищо повече от това да си пробват късмета с някакви си изкуфели човеци, пак не бихме могли. Защото единственият начин, по който можем да дойдем на земята е чрез призоваване. А това означава да загубим свободната си воля. Това значи болка. Това значи подчинение на господаря. В това уравнение няма знак за равенство.

— Глупости — рече Кити. — Не трябва да става по този начин.

— Разбира се, че така става. Каква е алтернативата? Всяко призоваване ни оковава. Това е положението. Ще потърсиш ли начин да ни освободиш от каишката? При нашата сила? Ще искаш ли да ни дадеш контрол?

— Естествено — каза Кити решително. — Щом това е необходимо.

— Не би го направила! Дори и след милион години.

— Щях. Ако имаше доверие, щях да го направя.

— Така ли? Е, защо не го докажеш веднага? Излез от пентаграмата си.

— Какво?

— Добре ме чу. Прекрачи тези линии. Да, точно онези там. Нека да видим това твое доверие на практика, а? Дай ми власт за секунда. Хайде да видим, че не само можеш да дрънкаш.

Като каза това, момчето скочи на крака, а след секунда и Кити. Стояха в двете пентаграми и се взираха един в друг. Кити прехапа устна. Беше й горещо и студено едновременно. Не беше станало както го планираше. Предложението й беше отхвърлено и последва незабавно предизвикателство. Изобщо не си го беше представяла така. Какво да прави сега? Ако нарушеше правилата на призоваването и излезеше от пентаграмата, Бартимеус можеше да я унищожи и после да изчезне. Устойчивостта й нямаше да му попречи да я разкъса на парчета. Представата за това накара плътта й да затрепери под дрехите.

Тя погледна отдавна починалото момче в лицето. Той й се усмихна по начин, който очевидно трябваше да е любезен, но очите му бяха сурови и присмехулни.

— Е? — попита той. — Какво ще кажеш?

— Току-що ми каза — рече тя дрезгаво — какво смяташ да направиш с мен, ако наруша защитите. Каза, че ще ме нападнеш по-бързо от едно мигване на окото.

Усмивката потрепна.

— О, не обръщай внимание на това. Просто блъфирах. Не е необходимо да вярваш на всичко, което говори старият Бартимеус, нали така? Аз винаги се шегувам, знаеш го. — Кити не каза нищо.

— Хайде, де — продължи момчето, — нищо няма да ти направя. Остави се за малко в моя власт. Може да останеш изненадана. Довери ми се.

Кити прокара пресъхналия си език по долната устна. Момчето се усмихваше повече отвсякога. Така се напрягаше, че повърхността на лицето му бе опъната и напрегната. Тя погледна надолу към тебеширените линии на пода, после погледна крака си, после пак тебешира.

— Това ти е билетът — каза момчето.

Изведнъж Кити осъзна, че бе забравила да диша. Тя издиша силно.

— Не — изпъшка тя. — Не… Така няма да стигнем доникъде.

Тъмните очи я наблюдаваха, устата внезапно се превърна в тънка линия.

— Е — рече джинът кисело, — признавам, че не се и надявах много.

— Не става дума за доверието — излъга тя. — Само дето ти просто би се дематериализирал. Няма да останеш на земята без силата на призоваването, а точно сега аз нямам достатъчно енергия да те призова отново. Искам да кажа — продължи тя отчаяно, — че ако ти и други джинове обедините силите си с мен, бихме могли да разгромим магьосниците и да ги спрем да ви призовават. След като сме ги разгромили, повече никога няма да бъдете викани.

Джинът изсумтя.

— Нямам време за фантазиране, Кити. Чуй се само — дори ти не вярваш и на думичка от това, което казваш. Е, ако това е всичко, сега можеш да ме пуснеш. — Момчето й обърна гръб.

Кити се почувства обзета от огромна ярост. Спомените от последните три години заплуваха пред очите й. Отново усети невероятното усилие, което й бе нужно, за да стигне чак дотук. А сега този горд и ограничен дух отхвърляше идеите й без да се замисли. Дори и за момент не беше ги обмислил внимателно и безпристрастно. Вярно, че подробностите трябваше да се отработят; трябваше да се решат много въпроси, но очевидно някакъв вид сътрудничество беше не само възможно, но и необходимо. Усети, че ще се разплаче, но ядно прогони усещането. Тропна с крак и подът затрепери.

— Значи — изръмжа тя — онова глупаво египетско момче беше достатъчно добро за теб, така ли? Ти му даде доверието си. Тогава защо не и на мен? Какво направи той за теб, което аз не можах? Е? Или пък аз съм прекалено нисша, за да слушам за великите му дела? — Говореше ядно, свирепо, вътре в нея като в жлъчен мехур се събираше презрение към демона.

Той не се обърна да я погледне. Лунната светлина се разливаше по голия му гръб и тънките като клечки крайници.

— Най-вече това, че той ме последва на Другото място.

Кити едва успя да проговори.

— Но това е…

— Не е невъзможно. Просто не е правено.

— Не го вярвам.

— Не ти и трябва. Но Птолемей повярва. И него предизвиках да докаже доверието си в мен. И той го направи по този начин: като създаде Портата на Птолемей. Той премина през четирите стихии, за да ме намери. И плати цената за това, както и предполагаше, че ще стане. След това… ами, ако той беше предложил някой вятърничав съюз между обикновени хора и джинове, вероятно щях да се включа. Нашата връзка не знаеше граници. Но да направя това за теб, въпреки добрите ти намерения…? Съжалявам, Кити. Няма да стане.

Тя зяпаше гърба му и не казваше нищо. Накрая момчето се обърна с лице, скрито в сенките.

— Това, което направи Птолемей, беше уникално — каза меко. — Не бих го поискал от никой друг, дори от теб.

— Това ли го уби? — попита тя.

Той въздъхна.

— Не…

— Тогава каква е цената…?

— Същността ми е малко уязвима днес — каза Бартимеус. — Ще съм ти благодарен, ако удържиш на думата си и ме пуснеш.

— Ще го направя. Но наистина мисля, че можеш да останеш и да поговорим още малко. Направеното от Птолемей не трябва да бъде изключение. Може би просто никой не знае много за тази Порта.

Момчето се изсмя кратко.

— О, със сигурност знаят. Птолемей описа пътуването си. Някои от бележките му оцеляха. Точно като теб, той говореше много глупости за примирие между магьосниците и джиновете. Надяваше се, че други ще последват примера му, ще поемат същия риск като него. И през годините няколко магьосника наистина опитаха, повече заради алчност и жажда за власт, отколкото заради неговия идеализъм. Нещата за тях не минаха добре.

— Защо?

Отговор не последва; момчето се извърна.

— Добре, не казвай нищо — извика тя. — Не ми пука. Сама ще прочета бележките на Птолемей.

— О, разбираш древногръцки, така ли? — Той се изсмя като видя изражението на лицето й. — Просто не се занимавай с това, Кити. Птолемей отдавна го няма, а съвременният свят е мрачен и сложен. Не можеш да го промениш. Грижи се за себе си и се опитай да оцелееш. Така правя аз. — Той мушна с пръст плътта си. — Или поне се старая. Ето, сега Мандрейк почти ме е унищожил.

Кити пое дълбоко дъх. Долу, в някой препълнен с книги ъгъл на разпадащата се вила спеше господин Бътън. Утре сутринта щеше да я очаква рано и във форма, за да започне сравняването на новите документи. Вечерта отново щеше да е в „Жабата“ — да помага за поправянето на бара, да сервира напитки на бездейните граждани… Без стимула на тайния й план, тези перспективи наистина изглеждаха отегчителни.

— Не ми трябва съвета ти — рече тя остро. — Не ми трябва нищо от теб.

Момчето вдигна очи.

— Е, съжалявам, че малко ти смачках самочувствието — каза, — но тези неща трябва да се кажат. Предлагам…

Кити затвори очи и изрече командата. В началото колебливо, после много бързо — изведнъж почувства някаква жестокост: искаше да се отърве от него, да приключи с него.

Въздухът около лицето й се раздвижи, ноздрите й се изпълниха с дим от свещите, гласът на демона затихна. Не й трябваше да поглежда, за да знае, че е изчезнал, а с него и цели три години на надежди и мечти.

16

На средата по пътя от къщата на Куентин Мейкпийс, Джон Мандрейк даде отсечена заповед. Шофьорът му го чу, отдаде чест и направи обратен завой сред натовареното движение. Тръгнаха към Чизуик с максимална скорост.

Нощта бе паднала. Прозорците на странноприемница „Жабата“ бяха тъмни и затворени с кепенци, вратата бе залостена. На верандата имаше окачена табела с груб почерк.

Мандрейк почука няколко пъти, но не получи отговор. Вятърът вееше покрай сивата, скучна Темза. По камъните се биеха чайки за остатъците, изхвърлени от прилива. При потеглянето му в двора примигна червена наблюдателна сфера. Мандрейк се намръщи като я видя и се върна в Централен Лондон.

Въпросът с Кити Джоунс можеше да почака. Този с Бартимеус, обаче, не можеше.

Всички демони лъжеха: това бе неоспорим факт. Така че, в действителност, Мандрейк не трябваше да се изненадва особено, че робът му спазваше съществуващия принцип. Но когато научи, че Бартимеус е скрил от него оцеляването на Кити Джоунс, наистина се шокира.

Защо? Отчасти заради представата, изградена за отдавна починалата Кити. В продължение на години лицето й бе присъствало в паметта му, озарено от виновно възхищение. Тя му беше смъртен враг и все пак се беше пожертвала заради него. Това беше жест, който Мандрейк не разбираше, но това странно поведение, заедно с нейната младост, жизненост и ожесточеното предизвикателство в очите й, се бяха превърнали в едно горчиво-сладко очарование, което винаги успяваше да прободе душата му. Опасният боец от Съпротивата, когото бе преследвал преди толкова време, се беше превърнал — в тихите, тайни места на съзнанието му — в нещо чисто и лично, в един красив укор, един символ, едно съжаление… Всички тези неща бяха много далеч от истинското, живо, дишащо момиче.

Но ако тя беше жива…? Мандрейк почувства внезапна болка. Това усещане бе породено от разрушаването на спокойния му вътрешен храм, от внезапния пристъп на объркване и оживели спомени за истинското, оплетено минало; от вълните на гняв и недоумение. Кити Джоунс вече не беше един съкровен образ в главата му — тя се беше върнала в света. Почувства се едва ли не ограбен.

А Бартимеус го бе излъгал. Защо го беше направил? За да го ядоса, естествено, но това не изглеждаше достатъчно убедително. Тогава значи… за да защити Кити. Но това предполагаше близост между момичето и джина, някакъв вид връзка. Възможно ли беше това? Мандрейк усети чувство на ревност на дъното на стомаха си от този факт. Идеята за това се гърчеше и хлъзгаше дълбоко вътре в него.

Ако мотивът за лъжата на джина бе труден за разбиране, то времето на това разкритие не можеше да е по-неподходящо. Идваше толкова скоро след като Мандрейк застраши кариерата си, за да спаси живота на своя слуга. Очите му пламнаха като си припомни това. Глупостта му го задави.

Извърши призоваването в среднощното уединение на кабинета си. Бяха изминали двадесет и четири часа откакто бе освободил жабата. Не знаеше дали същността на Бартимеус е успяла да се възстанови. Вече не го интересуваше. Стоеше вдървен и непрестанно барабанеше с пръсти по бюрото пред себе си. Чакаше.

Пентаграмата остана студена и тиха. Заклинанието кънтеше в главата му.

Мандрейк навлажни устни. Опита отново.

Не опита трети път, а седна тежко в кожения си стол, опитвайки се да потисне надигналата се у него паника. Не можеше да има съмнение: демонът вече беше на земята. Някой друг го бе призовал.

Очите на Мандрейк горяха в мрака. Трябваше да го предвиди. Един от другите магьосници бе пренебрегнал риска за същността на демона и искаше да разбере какво знае за заговора на Дженкинс. Едва ли имаше значение кой е. Дали Фарар или Мортенсен, Колинс или някой друг. Изгледите за Мандрейк наистина бяха мрачни. Ако Бартимеус оцелееше, без съмнение щеше да им каже рожденото име на Мандрейк. Разбира се, че щеше да го направи! Вече бе предал господаря си веднъж. После враговете му щяха да изпратят демоните си и той щеше да умре, съвършено сам.

Нямаше съюзници. Нямаше приятели. Бе изгубил подкрепата на министър-председателя. След два дни, ако оцелееше, щеше да бъде изправен пред Съвета. Беше сам. Вярно, че Куентин Мейкпийс му предложи подкрепата си, но Мейкпийс най-вероятно бе умопобъркан. Онзи негов експеримент, гърчещият се пленник… Споменът отврати Джон Мандрейк. Ако успееше да спаси кариерата си, щеше да предприеме стъпки да спре подобни гротескни действия. Но това сега едва ли беше от първостепенна важност.

Нощта напредваше. Мандрейк не спеше, седеше на бюрото и мислеше.

С времето и умората сполетелите го проблеми започнаха да губят своята яснота. Бартимеус, Фарар, Девъро и Кити Джоунс, Съветът, процесът, войната, безкрайните му отговорности — всичко се сля и затрептя пред очите му. У него се надигна огромен копнеж да захвърли всичко, да го отмахне като мокри, миризливи дрехи и да се отдръпне, дори само за малко.

Хрумна му една мисъл, дива и импулсивна. Извади гадателското стъкло и нареди на дяволчето да открие къде се намира един човек. Получи се бързо.

Мандрейк стана от стола, осъзнавайки изключително странното чувство, което го бе обзело. Нещо от миналото се промъкна, едва ли не тъга. Обезпокои го, но едновременно с това беше и приятно. Най-важното, то не беше от сегашния му живот, нямаше нищо общо с ефикасност или ефективност, с репутация или с власт. Не можа да се отърве от желанието да види лицето й отново.

Първите лъчи на слънцето се бяха показали. Небето бе оловносиво, а тротоарите тъмни и отрупани с листа. Вятърът духаше между клоните на дърветата и около безцветната кула на военния паметник в центъра на парка. Яката на палтото бе вдигната към лицето на жената. Докато се приближаваше, крачейки бързо покрай пътя с наведена глава, придържайки шала си с ръка, първоначално Мандрейк не можа да я познае. Бе по-ниска отколкото си я спомняше, косата й бе по-дълга и изпъстрена със сиви кичури. Но после изведнъж видя познат детайл: чантата, в която си носеше химикалките — стара, износена, очевидно същата. Същата чанта! Той поклати глава учудено. Можеше да й купи нова — десет нови, — ако тя пожелаеше.

Изчака в колата, докато тя почти се изравни с нея, несигурен до последния момент дали всъщност щеше да излезе. Ботушите й разпръскваха листата, внимателно прескачаха по-дълбоките локвички, вървеше бързо заради студа и влагата във въздуха. Скоро щеше да го отмине…

Ненавиждаше се заради колебанието си. Отвори страничната врата, излезе и пристъпи да я пресрещне.

— Госпожо Лутиен.

Видя как се сепна и очите й се стрелнаха да преценят него и лъскавата черна кола, паркирана отзад. Направи още две колебливи стъпки и спря неуверено. Стоеше и го гледаше, едната й ръка висеше отпуснато, а другата стискаше гърлото. Когато проговори, той забеляза, че гласът й беше тих и доста изплашен.

— Да?

— Може ли да поговоря с вас? — Бе избрал да облече по-официален костюм от обикновено. Не беше възнамерявал да прави точно това, но откри, че иска да направи възможно най-добро впечатление. Последния път, когато го бе видяла, той беше просто едно унижено момче.

— Какво искате?

Той се усмихна. Тя реагираше много защитно. Един Бог знаеше за кого го смяташе. Някой служител, дошъл да я разпитва дали си плаща данъците…

— Искам просто да поговорим — каза той. — Разпознах ви… и се чудех дали… дали и вие сте ме разпознали.

Лицето й беше бледо, все още тревожно; намръщено го погледна в очите.

— Съжалявам — започна тя, — аз не… О, да, сетих се. Натаниел… — Поколеба се. — Но предполагам, че не може да използвам това име.

Той направи елегантен жест.

— Да, най-добре е да бъде забравено.

— Разбирам… — Тя стоеше и го гледаше — костюма, обувките, сребърния пръстен, но най-вече лицето му. Подробният оглед беше по-сериозен, отколкото очакваше, по-продължителен и напрегнат. Малко се изненада, но тя не му се усмихна, нито пък показа някаква радост. Но, естествено, появата му бе така внезапна.

Той прочисти гърлото си.

— Минавах оттук, видях ви и… Ами, мина много време.

Тя кимна бавно.

— Да.

— Мислех, че… И така, как сте, госпожо Лутиен? Как я карате?

— Добре съм — каза тя, а после добави едва ли не рязко: — Имаш ли име, което мога да използвам?

Той си намести маншета и се усмихна бегло.

— Сега името ми е Джон Мандрейк. Може би сте чували за мен.

Тя отново кимна безизразно.

— Да. Разбира се. Значи, вие сте… добре.

— Да. Сега съм министър на информацията. От две години. Беше голяма изненада, тъй като бях доста млад. Но господин Девъро реши да поеме риска с мен и — сви леко рамене — ето ме сега.

Очакваше това да предизвика нещо повече от поредното леко кимване, но госпожа Лутиен си остана безразлична. С леко раздразнение в гласа той каза:

— Мислех, че ще се радвате да видите колко добре се развиха нещата след… след последния път, когато се видяхме. Тогава нещата се развиха… злополучно.

Използваше погрешните думи, поне това знаеше със сигурност — изпадаше в заучените сдържани изказвания на министерския си живот, а не казваше точно какво мислеше. Може би затова тя изглеждаше толкова скована и несговорчива. Опита отново:

— Бях ви много благодарен, това исках да ви кажа. Благодарен ви бях тогава и все още съм.

Тя поклати глава и се намръщи.

— Благодарен за какво? Не съм направила нищо.

— Нали се сещате… когато Лавлейс ме нападна. Тогава той ме биеше, а вие се опитахте да го спрете… така и не получих възможност да…

— Както казахте, тогава нещата бяха злополучни. Но беше и преди много време. — Тя отхвърли кичур коса от лицето си. — Значи вие сте министърът на информацията? Вие сте отговорен за онези памфлетчета, които раздават по гарите?

Той се усмихна скромно.

— Да. Така е.

— Онези, които ни казват каква чудесна война водим и как само най-добрите млади мъже се записват в армията, че е мъжка работа да отплаваш за Америка и да се биеш за свободата и безопасността? Онези, които твърдят, че смъртта е подходяща цена за оцеляването на Империята?

— Малко сбито, но това е основната идея, предполагам.

— Виж ти. Изминали сте дълъг път, господин Мандрейк. — Гледаше го почти тъжно.

Въздухът беше студен; магьосникът напъха ръце в джобовете на панталона си и се огледа нагоре-надолу по улицата, опитвайки се да измисли какво да каже.

— Предполагам, че обикновено не виждате повече учениците си — рече. — Искам да кажа, когато пораснат. Да видите докъде са стигнали.

— Не — съгласи се тя. — Работя с децата. Не с възрастните, в които се превръщат.

— Действително — погледна износената й стара чанта, спомняйки си матовата сатенена вътрешност с малките несесерчета с моливи, тебешири, химикалки и китайски четки за рисуване.

— Щастлива ли сте от сегашната си работа, госпожо Лутиен? — запита той внезапно. — Имам предвид щастлива от парите, които получавате, от положението си и всичко останало? Питам ви, защото бих могъл, нали се сещате, да ви намеря друга работа, ако пожелаете. Имам влияние и мога да ви намеря нещо по-добро от това. Във Военното министерство има стратези, например, които се нуждаят от хора с вашия професионализъм да създават пентаграми за масово производство за американската кампания. Или дори в моето министерство — създали сме отдел по рекламата, за да можем по-добре да предаваме посланията си на хората. Техници като вас са добре дошли. Добра работа е да се занимаваш с конфиденциална информация. Ще се издигнете.

— Под „хората“, предполагам, имате предвид „обикновените“? — попита тя.

— Така ги наричаме официално — съгласи се той. — Явно те така предпочитат. Не означава нищо, разбира се.

— Ясно — каза тя рязко. — Ами, не, благодаря, доста добре съм и така. Сигурна съм, че никой от отделите няма да иска да му натресат една възрастна, обикновена гражданка като мен, а така или иначе, аз все още си харесвам работата. Но все пак, много мило от ваша страна. — Тя бутна ръкава на палтото нагоре и си погледна часовника.

Магьосникът събра ръцете си.

— Трябва да тръгвате! — каза той. — Слушайте, защо не ви откарам? Шофьорът ми може да ви закара навсякъде. Вместо да се тъпчете като сардела в някой автобус или влак…

— Не, благодаря ви. Много сте любезен — лицето й беше каменно.

— Много добре, щом така предпочитате.

Въпреки мразовития въздух, му стана горещо и се раздразни. Адски много му се искаше да си беше останал в колата.

— Е, за мен беше удоволствие да ви видя отново. Естествено, трябва да ви помоля да пазите това, което знаете, в най-строга тайна… Не, че е необходимо да го споменавам, уверен съм — добави той някак глуповато.

При тези думи госпожа Лутиен го изгледа по такъв начин, че той моментално се върна обратно назад през половината си живот към дните, когато и най-малкото й ядосване хвърляше отчайваща сянка в класната стая. Хвана се, че си гледа обувките.

— Наистина ли смятате — рече тя язвително, — че ще искам да разкажа на света, че някога съм видяла как великият Джон Мандрейк, нашия обичан министър на информацията, виси във въздуха със задника нагоре? Че съм чула воя и скимтенето ви когато едни жестоки мъже ви биеха? Мислите, че бих разказала това? Така ли мислите наистина?

— Не! Не това. Имах предвид името ми…

— О, това ли — тя се изсмя кратко и сухо. — Може да се изненадате — продължи тя, — но имам да върша по-приятни неща през свободното си време. Да, дори и аз, с глупавата си, нищожна и маловажна работа, нямам голямо желание да предавам децата, с които някога съм работила, независимо в какво са се превърнали. Що се отнася до мен, господин Мандрейк, рожденото ви име е в безопасност. А сега трябва да вървя. Закъснявам за работа.

Тя се обърна и закрачи по тротоара. Той прехапа устна, гневът му се примеси с нещастие.

— Не разбирате какво искам да кажа — извика той. — Не дойдох тук, за да тържествувам пред вас. Просто така и не получих възможност навремето да ви благодаря…

Госпожа Лутиен спря и погледна назад през рамо. Лицето й бе изгубило гнева си.

— Не, мисля, че разбирам, — каза тя. — И се радвам от това. Но вие грешите. Момчето ми беше благодарно, а вие вече не сте онова момче. Не говорете от негово име. Ние нямаме нищо общо, вие и аз.

— Исках да ви кажа, че знам, че се опитвахте да ме спасите и…

— Да — рече тя — и съжалявам, че не можах. Сбогом, господин Мандрейк. — И си тръгна, като бързо се отдалечаваше от него по мокрите листа.

17

След няколко часа — ново призоваване. Ей, точно така ми харесва. Дори един ден без робуване е загубен ден, ако питате мен.

Да видим… Мандрейк. Момичето. Кой ли щеше да е този път? След изненадващата поява на Кити в пентаграмата, вече почти очаквах сега да е пощальонът.

Нямах този късмет. Отново беше миличкият ми стар господар. С буреносно лице, той държеше насочено копие със сребърно острие в ръката си.

Очевидните му намерения предизвикаха бърз отговор. Насилих бедната си същност да приеме внушителна форма: войн с лъвска глава, от онези, крито се биеха в египетските войни76. Кожен нагръдник, плетена бронзова поличка, очи блестящи като кристал, остри зъби, подаващи се от черни венци. Прекрасно. Протегнах лапа предупредително.

— Дори не си го и помисляй, келеш такъв!

— Искам отговори, Бартимеус! Отговори! А ако не — нали виждаш това копие? Ще те накарам да го изядеш преди да приключа с теб.

Думите се сипеха от изкривената му уста. Очите му бяха широко отворени и зяпаха като риба. Изглеждаше малко разстроен.

— Ти ли? Ти можеш да разпознаеш кой е острият му край само ако седнеш на него. — Гласът ми бе мек като кадифе. — Внимавай все пак. И аз самият не съм беззащитен. — От лапата ми изникна хищнически нокът, извит като лунен сърп. Завъртях го леко да улови светлината.

Той се ухили гадно.

— Аха, но това е само шоу, нали така? Преди два дни не беше способен дори да си кажеш името, да не говорим да устоиш на нападение. Басирам се, че ако те мушна с това сребро тук, ще разбереш. А и няма да можеш да го обърнеш срещу мен77.

— Мислиш ли? — Лъвицата се изправи в цял ръст. Косместите й уши отъркаха тавана. — Това са адски силни думи, страннико. Хайде, докажи ги.

Той изръмжа и ме мушна леко с оръжието си. Лъвицата се дръпна встрани и замахна с нокти към дръжката на копието. Като цяло беше жалка картинка: и двамата бяхме много далече от целта.

— Що за удар е това? — присмя се лъвът, подскачайки от крак на крак. — Приличаш на сляпо врабче, което се опитва да клъвне червей.

— И ти не беше по-добре. — Магьосникът се влачеше от единия край на пентаграмата си до другия, навеждаше се, изправяше се и финтираше с копието във всяка известна на човечеството посока. Пъхтеше и се задъхваше. Демонстрираше уменията на човек, чиито прислужници вършат всичко вместо него.

— Ей — рекох, — аз съм тук. Точно пред теб.

— Отговори, Бартимеус! — Извика той отново. — Кажи ми истината без да се бавиш и без да увърташ. Кой те призова?

Очаквах го. Но, естествено, не можех да му кажа, че Кити бе все още жива. Колкото и да беше заблудена, тя се отнесе към мен с уважение. Лъвицата погледна овчедушно78.

— Кой казва, че някой ме е призовал?

— Аз го казвам и недей да отричаш! Опитах снощи, а теб те нямаше. Кой беше? С кой магьосник се видя?

— Не се вълнувай толкова? Беше кратка среща. Нищо сериозно. Вече свърши.

— Нищо сериозно ли? — Още едно замахване с копието, този път се заби в дъските на пода. — И мислиш, че ще повярвам на това?

— Успокой се, господин Ревнивецо. Скандал ли ми вдигаш?

— Кой беше? Мъж или жена?

Опитах се да го поуспокоя.

— Виж, знам за какво си мислиш и не го направих. Така добре ли е?

— Не! Нима очакваш да повярвам дори и на една твоя дума?

Дотук с успокояването. Лъвицата отново стана нагла79.

— Добре тогава, повярвай на това: чупката. Не е твоя работа. Не ти дължа нищо.

Момчето беше толкова ядосано, та си помислих, че ще се пръсне заедно с костюма си. Разбира се, че това беше вътрешният му страх, страхът, че ще издам името му.

— Слушай, синко — казах, — никога не издавам информация, която имам от един господар на друг, освен ако това не е в мой интерес, така че не очаквай да ти кажа каквото и да е за снощи. Поради същата причина не съм казал на никого жалкото ти, нищожно рождено име. И защо да го правя? За мен то няма значение. Но ако се притесняваш да не разкрия детските ти тайни, има едно простичко решение. Освободи ме завинаги! Ама не, не можеш да се насилиш да го направиш, нали? Всъщност, не мисля, че ти наистина искаш да скъсаш с миналото си. Точно затова ме държиш около себе си, независимо колко отслабвам. Само така можеш да свържеш Натаниел, който беше някога, с големия, лош Джон Мандрейк, в който се превърна.

Магьосникът не казваше нищо, гледаше ме безизразно със зачервените си и празни очи. Не можех да го виня. Всъщност дори самият аз бях изненадан. Не знам откъде се взе тази дълбока интуиция. Все едно, чудех се дали нещо му е влязло в главата. Не изглеждаше добре.

Намирахме се в кабинета му. Предполагам, че беше късен следобед. Цялата стая бе затрупана с документи. На бюрото му имаше чиния с неизядена храна.

Въздухът имаше кисел, застоял аромат, предполагащ продължителна работа от страна на един неизкъпал се младеж. А и със сигурност въпросният младеж не беше напет както обикновено. Подпухнало лице, зачервени и налудничави очи. Ризата му, грозно разкопчана, висеше размъкнато над панталоните. Като цяло, напълно извън обичайното си състояние — Мандрейк обикновено се характеризираше със стриктен самоконтрол. Явно нещо беше отнело всичко това.

Е, бедният момък беше емоционално нестабилен. Имаше нужда от съчувствено отношение.

— Много си зле — казах язвително. — Този път наистина си се оплескал. Какво се е случило? Да не би цялата ти вина и самоненавист изведнъж да са се добрали до теб? Със сигурност не може да е само от това, че някой друг ме е призовал.

Момчето вдигна поглед към кристалните очи на лъвицата.

— Не… — каза бавно. — Имам и други причини. И ти си в основата на всичко.

— Аз? — Стоях там и оплаквах падението си! Май в стария джин все още имаше живот. Понадигнах се. — И как така?

— Ами — той остави копието на земята и едва не си набучи крака — ще ти го нахвърлям набързо. Първо, през последните двадесет и четири часа в Лондон имаше множество сериозни бунтове. Обикновените нанесоха много щети. Имаше боеве и няколко жертви. Дори и в момента има безредици по улиците. Тази сутрин Девъро обяви тревога. Войската е образувала блокада около Уайтхол. Държавният апарат на Империята сериозно е пострадал.

— Звучи, сякаш си имал лош ден в работата — казах аз. — Но това няма нищо общо с мен.

Той се изкашля.

— Една жаба — рече той — е започнала всичко преди две нощи, като е причинила хаос в парка Сейнт Джеймс, благодарение на нея един опасен джин е бил освободен сред тълпата. Точно този инцидент е предизвикал бунтовете.

Лъвицата нададе протестиращ рев.

— Това едва ли е моя грешка! Опитвах се да изпълня твоите заповеди в напълно отслабнало състояние. Успях при много трудни обстоятелства. Чакай, не се смей така! Ужасно е!

Младежът отметна глава назад и нададе глух, лаещ смях, не много по-различен от този на хиените.

— Успял бил! — извика. — Така ли го наричаш? Почти ми умря в краката без да можеш да ми кажеш и една дума от доклада, който ти поисках, накара ме да изглеждам като глупак пред всички. Ако това е успех, обясни ми какво е провал.

— Аз ли съм те накарал да изглеждаш като глупак? — Лъвицата едва успяваше да сдържи смеха си. — Слез на земята. За това нямаш нужда от помощ, приятелче. Какво съм направил? Привлякъл съм вниманието към твоята жестокост, вероятно, защото бях почти мъртъв. Че кой магьосник задържа някой джин в този свят, докато стане твърде слаб да оцелее? Изненадан съм, че не ме довърши.

Очите на Мандрейк проблеснаха.

— Те искаха да го направя! — извика той. — Те искаха да изтръгна информацията от теб и да те оставя да умреш! Какъв глупак съм, че те спасих! Пуснах те и това ме остави беззащитен срещу цялата разруха, която причини. В резултат на това с кариерата ми почти сигурно е свършено. Може би дори с живота ми. Враговете ми се обединяват. Утре съм на процес, благодарение на теб.

Гласът му трепереше, очите му се навлажниха — буквално можеше да се чуе звукът на тъжни цигулки. Воинът-лъвица изплези език и издаде непочтителен звук.

— Всичко това можеше да се избегне — рекох свирепо, — ако ми имаше доверие и ме освобождаваше по-често. Щях да съм в по-добра форма и лесно щях да избегна демоните на Хопкинс.

Той бързо вдигна поглед.

— Аха. Значи си намерил Хопкинс?

— Не сменяй темата. Казах: грешката е изцяло твоя. Трябваше да имаш вяра в мен. Но дори и след всичките тези години, след това, което направих за теб с Лавлейс, с Дювал, с Анархиста и Стридата…

Той трепна.

— Не споменавай последния.

— … дори и след всичко това — продължих безмилостно — ти се промени, стана типичен магьосник, третира ме като враг. Аз съм гаден демон, следователно не може да ми се има доверие да… — Спрях. — Какво? Слушай, този твой смях наистина ме дразни.

— Но е точно така! — извика той. — Не може да ти се има доверие. Ти наистина ме лъжеш.

— Кажи един случай.

Очите му проблеснаха.

— Кити Джоунс.

— Не знам за какво говориш.

— Каза ми, че е мъртва. А аз знам, че е жива.

— Ах. — Мустачките ми леко увиснаха. — Виждал ли си я?

— Не.

— Тогава грешиш. — Съвзех се, доколкото можах. — Тя е възможно най-мъртва. По-мъртва не съм виждал. Онзи голем я погълна цяла. Ам! Измляска с уста и тя изчезна. Тъжно, но все пак няма за какво да се тревожиш след всичките тези години… — Тук малко се смалих. Не ми харесваше погледът му.

Мандрейк кимна бавно. Червените петна на гнева се бореха с белите за място на лицето му. Резултатът беше равен — петдесет на петдесет.

— Погълната цяла ли каза? — рече той. — Странно, май си спомням как твърдеше, че големът я бил изгорил на пепел.

— О, така ли? Да, ами той направи и това. Първо това. Преди поглъщането… ох!

Без предупреждение, магьосникът вдигна копието и ме смушка. Бях твърде бавен, твърде слаб да реагирам — копието ме уцели право в диафрагмата. Ахнах шокирано, погледнах надолу… и отново се успокоих.

— Погрешният край — казах. — Това е тъпата част. Мандрейк също го бе забелязал. Изруга безсилно и захвърли копието надалеч, извън пентаграмата. Стоеше взрян в мен, дишаше тежко, опитваше се да овладее емоциите си. Измина около минута. Пулсът му се успокои.

— Знаеш ли къде е? — попитах.

Не каза нищо.

Заговорих тихо.

— Остави я на мира. Тя не ти вреди. Освен това ти спаси живота, помниш ли? Не излъгах за това.

Понечи да заговори, после леко тръсна глава, сякаш насила искаше да изхвърли темата от ума си.

— Бартимеус — каза той, — заявих пред теб онзи ден, че ще те освободя, ако изпълниш мисията си успешно и въпреки безкрайните ти провокации, аз държа на думата си. Кажи ми какво стана като проследи Дженкинс и ще те пусна да си вървиш.

Мускулестите ръце на лъвицата бяха скръстени. Тя го изгледа от много високо.

— Завинаги?

Очите му се извърнаха настрана.

— Никога не съм казвал това.

— Но аз, да. Ако не съм в огромна грешка, моята информация е единственото нещо, което може да те спаси да не отидеш в Тауър. Прав ли съм?

Той изскърца със зъби.

— Смятам, че Хопкинс е замесен в някаква конспирация. Ако мога да я осуетя, вероятно ще се спася, да.

— Тогава, какво ще кажеш? Информацията ми е ценна. Няма да се разочароваш.

Гласът му направо не се чуваше.

— Така да бъде… Ако е достатъчно ценна.

— Такава е. Добре, така е по-приемливо. Разумно споразумение, точно както едно време. Знаеш ли, Мандрейк — рече замислено лъвицата, — нещата бяха по-добри, когато беше малък. Тогава ти имаше повече разум в главата си.

Той изгледа краката си ядосано.

— И други са ми го казвали. Е, хайде започвай.

— Добре. — Лъвицата събра лапи, изпука кокалчета и започна. — Проследих Дженкинс през цял Лондон. Той има мрежа от магьосници, замесени в плана му. Общо седем и всичките са като него: от ниско ниво, озлобени и слаби. На пръв поглед нищо страшно за някой силен като теб.

— Някакви имена? — Магьосникът слушаше внимателно и поглъщаше всичко.

— Уидърс и Бърк. Не, и на мен не ми говореха нищо. Но ще се сетиш за следващия: Лайм.

Очите на Мандрейк се отвориха широко.

— Руфъс Лайм? Приятелят на Лавлейс? Така вече всичко се изяснява. Той все още ли е…?

— Аха. С рибешко лице както винаги. Явно току-що е пристигнал от Париж.

— А плановете им — какви подробности научи?

— Нищо конкретно, честно казано. Всички са натоварени да си избират демони във връзка с това, което кроят, каквото и да е то. Но те са магьосници, от тях се очаква точно това. Много разговаряха за въжета и вериги. О, и за камиони.

Той сбърчи нос.

— Камиони ли?

— Върви, че разбери. Споменаха нещо и за някакъв експеримент. Искаха доказателство, че бил успешен. Но нямам представа какъв. — Почесах се по ухото. — Какво друго…? А, Дженкинс каза, че били седем, защото трябвал по един за всеки стол.

Мандрейк изсумтя.

— Съвета. Ние сме седем. Планират бунт.

— Както обикновено.

— Е, това е интересно, но не достигат подробности. — Мандрейк ме погледна озадачено. — За това ли очакваш освобождаване?

— Има и още. Дженкинс не посети само някакви си нещастни приятели. Срещна се и с някой друг. Пробвай да познаеш от три пъти.

— Кой?

— Хайде, познай. О, изобщо не си забавен. Ще ти помогна. Брада. А, браво.

— Не съм ти отговарял.

— Не, но по цвета ти мога да съм сигурен, че си го уцелил80. Да, наемникът се е върнал в града, а веждите му са още по-увиснали, отколкото ги помниш. С невероятна храброст и хитрост се лепнах за бързоходните му ботуши и го последвах до парка, където се срещна с един мъж, за когото мога само да предполагам, че е неуловимият Хопкинс. Не, не чух и дума от разговора им. Точно тогава ме забелязаха джиновете им. Останалото ти е известно. Половината ми същност остана по пътя от там до Ричмънд.

— Добре де — рече бързо Мандрейк, — но това каква работа ми върши? Не мога да се хвана за нищо! Трябва ми нещо, ако ще оцелявам на процеса утре… Хопкинс: той е ключът. Можеш ли да го опишеш?

Лъвицата се почеса по носа.

— Странно. Трудно е… Изглежда незабележителен. Леко прегърбен, може би. Обикновено лице, небръснато… безинтересно лице, мисля… хъмм… Защо си се хванал за главата?

Той отметна лице към тавана.

— Ахх! Безнадеждно е! Трябваше да се сетя да не давам тази задача на теб. Аскобол можеше да се справи по-добре.

Това ме подразни.

— О, така ли? Значи той щеше да открие къде живее Хопкинс, така ли?

— Какво?

— Щеше да се сдобие с точния адрес, така ли? Направо го виждам: един дебел, тлъст циклоп в палто и мека филцова шапка, промъкващ се към Дженкинс и наемника в кафенето, поръчващ си кафе и опитващ се да ги подслуша… О, да, много незабележимо.

— Остави всичко това. Знаеш ли къде е Хопкинс? Кажи ми!

— Отседнал е в хотел „Амбасадор“ — казах. — Ето. Просто дребно нещо, което дочух, докогато ме преследваха до последната лъжичка81 живот. Сега аз… Чакай, какво правиш?

Магьосникът изведнъж бе скочил и се бе раздвижил. Обърна се с лице към другите пентаграми на пода, прочисти гърлото си и разтърка изморените си, зачервени очи.

— Имам само един шанс, Бартимеус — каза той. — Само един шанс и ще го използвам. Утре враговете ми ще ме погнат, освен ако не им дам нещо реално. А няма много по-реални неща от господин Хопкинс, хванат и овързан.

Изви пръсти и започна заклинанието. Около глезените ми премина студен вятър. Въздухът се изпълни с меланхоличен вой. Честно казано, на такива ефекти се гледаше пренебрежително в Урук, защото бяха банални и старомодни82.

Не бихте видели никой съвременен магьосник да си напуска пентаграмата заради тази гюрултия, освен ако не се сринеше от смях. Поклатих глава мрачно. Нямаше как да не позная кой идваше.

И естествено, със звук като от напукан гонг, в пентаграмата до мен се материализира русокосият гигант. Моментално изригна един немощен поток от молби и оплаквания, които господарят ми разумно пренебрегна. Не ме беше видял. Изчаках докато не падна на колене, сключил ръце и молещ се да бъде освободен, после се изкашлях любезно.

— Искаш ли кърпичка, Аскобол? Започват да ми се мокрят краката.

Циклопът се изправи набързо, лицето му представляваше пламнала маска от срам и неодобрение.

— Какво прави тук той, сър? — изблея Аскобол. — Наистина не мисля, че мога да работя с него.

— Не се безпокой — казах. — Само гледам как ще си получиш заповедите. — След това се измитам оттук. Нали така, сър?

Мандрейк игнорира и двама ни. Бе продължил със заклинанията, насочвайки енергията си към останалите пентаграми в стаята. Последваха още долнопробни ефекти — пукания и гърмежи, цвърчене и шум от бягащи крака, миризми на яйца, барут и метан. Беше като парти за детски рожден ден. Липсваха ни само глупавите шапки.

След секунди обичайните заподозрени се присъединиха към нас — останалата част от сбирщината на Мандрейк. Беше разнородна група. Пръв и най-незначителен беше Аскобол, който ме гледаше ядно изпод преплетената си коса; после Кормокодран, един образ без чувство за хумор, от трето ниво, който бе служил в Ирландия по време на упадъка на келтите — обичаше маскировката на човек-глиган, с бивни и крака омацани с яркосиня боя. От другата му страна се намираше Муамба, един женски джин, работил с племената Абалуя в Източна Африка. Харесвах я малко; тя не се впускаше в отегчителни коментари за другите. Днес, по причини известни само на нея, се появи като гигантски гущер с шипове, обута в кожени, високи до бедрото ботуши. В далечния край, едва побиращ се в своята пентаграма, бе Ходж, целият в тръни, миризми и кофти характер. Ние петимата често бяхме работили заедно в предходните месеци, но за съжаление никой от другите не притежаваше моя весел темперамент83. Бяхме имали търкания и разменяли остри думи помежду си. Отношенията ни можеха да бъдат описани най-добре като обтегнати.

Мандрейк изтри потта от челото си.

— Призовах ви — каза той — надявам се, за последен път. — Това предизвика лек интерес. Последва шумолене, кашляне и стържене на шипове. — Ако изпълните днешната мисия — продължи той, — повече няма да призовавам никой от вас. Надявам се, че това обещание ще е достатъчно, за да изпълните стриктно тази заповед.

Кормокодран проговори; гласът му тътнеше между бивните.

— Каква е заповедта?

— В хотел „Амбасадор“ е отседнал човек на име Хопкинс. Искам да го арестувате и да го доведете тук, в тази стая. Ако отсъствам, чакайте в пентаграмите, докато се върна. Хопкинс вероятно е магьосник, със сигурност има съюзници, които могат да извикат джинове от ниско ниво, въпреки че от видяното досега, едва ли са достатъчно силни, за да ви създадат проблеми. По-опасен от Хопкинс е един висок брадат мъж. Не е магьосник, но притежава способността да издържа на магически атаки. Този човек може и да е, а може и да не е в хотела. Ако е там и успеете да го заловите или убиете, ще е добре. Но на мен ми трябва Хопкинс.

— Ще искаме описание — изсъска Муамба. — И то добро. Вие човеците всичките ми изглеждате еднакви.

Аскобол кимна.

— Да, нали? Всичките имат една и съща основна форма, имат еднакъв брой крайници и една глава… Въпреки че има и някои различни. Ако погледнеш…

Мандрейк бързо вдигна ръце.

— Така е. За щастие, Бартимеус е срещал Хопкинс и ще може да ви насочи.

Трепнах.

— Чакай малко! Това го нямаше в плана. Каза ми, че ще бъда свободен да си тръгна след като ти кажа какво се е случило.

— Съгласен съм. Но описанието ти на Хопкинс беше много общо и непълно. Не мога да го използвам. Иди с другите и посочи Хопкинс, това е всичко. Не очаквам да се бориш с него в твоето състояние. Като се върнеш ще бъдеш освободен.

Обърна се към другите и започна да дава допълнителни инструкции, но лъвицата не чу нищо. Косматите ми уши бучаха от ярост. Бях толкова вбесен, че едва се държах на краката си. Каква арогантност само! Не му пукаше да наруши едно толкова скорошно обещание, което още отекваше из стаята! Много добре, щях да отида. Нямах голям избор. Но ако някога ми паднеше в ръцете, Мандрейк щеше да се разкайва за времето, когато ме бе излъгал.

Магьосникът свърши.

— Някакви други въпроси?

— Ти няма ли да идваш с нас? — попита Ходж. Пипаше и наместваше огромното си палто от бодливка.

— Не — Мандрейк се намръщи. — За съжаление трябва да отида на театър. От това зависи остатъкът от кариерата ми. Освен това — той ме погледна, но не можах да прочета нищо в очите му — може би имам и друга среща.

Лъвицата го изгледа неумолимо.

— Ще направиш огромна грешка — отвърнах поглед. — Хайде тогава — казах на другите, — последвайте ме.

18

Кити беше в лошо настроение през целия ден. Начупена, затворена и сприхава, дори избухлива, когато я извика господарят й. Вършеше си чинно задачите, но без ентусиазъм, затръшваше вратите, вървеше тежко из стаите на вилата, а веднъж, след бърза маневра на едно тясно място, събори две високи колони от внимателно подредени книги. На свой ред и господарят й доста се раздразни.

— Внимавай, Лизи — извика той. — Търпението ми се изчерпва!

Кити спря намръщена пред канапето. Челото й бе набраздено.

— Не ви ли удовлетворявам, господин Бътън?

— Всъщност, не! Цял ден не си на себе си, трополиш из къщата ми като див слон, с лице грозно като на африт! Когато се обърна към теб отвръщаш грубо, без уважение. Шокиран съм от наглата ти вулгарност! А онзи чай, който ми свари, беше блудкав като пикня на комар. Това не може да продължава. Какво ти е, момиче?

— Нищо.

— Отново сърдита! Предупреждавам те, ако това продължи, ще те изгоня.

— Да, сър. — Кити въздъхна. Все пак господин Бътън не беше виновен, че Бартимеус й бе отказал. — Съжалявам, сър. Аз имах… малко проблеми.

— Проблеми? — Ядните бръчки по лицето на стареца леко се поизгладиха. — Скъпа моя, трябваше да ми кажеш. Разкажи ми. Може би ще мога да ти помогна.

По лицето му премина лека тревога.

— Нали не са от финансово естество?

— Не, сър. Нищо подобно. — Кити се поколеба. Едва ли можеше да му каже истината, че целта, която я беше накарала да му помага, рано тази сутрин се бе оказала непостижима. След почти три години, сега господин Бътън разчиташе на нея. Въпреки резките му маниери, тя знаеше, че я цени високо. Но все пак той си беше магьосник.

— Неприятности във вечерната ми работа, сър — рече тя. — Нали знаете, че работя в странноприемница. Преди два дни ни нападна демон. Един от колегите ми беше убит.

— Нападение? — Намръщи се господин Бътън. — Защо?

— Както обикновено, сър, опитваше се да открие разколници, хора готвещи се да действат против лидерите ни. — Тя си взе парче кекс от чинията пред него и отхапа вяло.

— Е, Лизи, трябва да разбереш, че всяко правителство е в правото си да се защитава. Не съм сигурен, че трябва да посещаваш онази странноприемница, ако е такова гнездо на подривна дейност.

— Ами всъщност не е, сър. Точно в това е проблемът. Обикновените хора само говорят — за войната, за полицията, за ограниченията на свободата им. Само говорят. Нямат силата да направят каквото и да било по въпроса, както сигурно знаете.

— Хмм. — Господин Бътън погледна през мръсния прозорец към празното октомврийско небе. — Едва ли мога да виня обикновените за това, че са нещастни. Войната продължи прекалено дълго. Опасявам се, че господин Девъро не действа както би трябвало. Но какво можем да направим ние? Дори аз, който съм магьосник, съм безсилен! Властта е съсредоточена в Съвета, Лизи. Останалите трябва просто да гледаме и да се надяваме на по-добри времена. И така, мога да разбера лошото ти настроение, щом твой приятел е бил убит. Съжалявам за загубата ти. Вземи си още кекс.

— Много мило. Благодаря, сър. — Кити седна на облегалката на канапето и си взе едно парче.

— Може би трябва да си вземеш почивка този следобед, Лизи — каза господин Бътън. — Ще работя върху указателя на демоните и това ще ангажира мисълта ми. Толкова много демони! Човек би си помислил, че Другото място едва ги побира!

Устата на Кити бе пълна с кекс. Тя преглътна.

— Извинете, сър, но какво точно е Другото място? Искам да кажа, какво представлява?

Старият мъж изсумтя.

— Една зона на хаос, водовъртеж от безкрайна гадост. Дюлак, ако помня правилно, го нарича „клоака на лудостта“. Не можем дори бегло да си представим ужаса на това царство. — Той потрепери. — Достатъчен, за да му се прииска на човек трета кифличка със сусам.

— Значи някои магьосници са го посещавали? — попита Кити. — Искам да кажа, би трябвало да са, щом знаят какво е.

— Аха. Ами… — господин Бътън сви рамене. — Не точно. Като цяло властите са използвали доклади от надеждни роби. Да се осмелиш да отидеш там е съвсем друго нещо. Рискуваш и тялото, и душата си.

— Значи не е правено?

— О, правени са опити. Господарят на Дюлак, Фичино, например. Надявал се да се сдобие с демонична сила. Вместо това загубил разсъдъка си. Буквално. А що се отнася до тялото му… Не. Подробностите са прекалено отвратителни.

— О, продължете, сър.

— Определено не мисля да го направя. Имало е и няколко други, но всичките са полудели или нещо по-лошо. Единственият магьосник, който твърди, че е успял в това пътуване, е Птолемей. Описал е подробности в Апокрифите си, но са със съмнителна стойност. В действителност той загатва, че процедурата може да се постигне единствено с помощта на добър демон, чието име се извиква, за да отвори Портата. — Той изпръхтя. — Очевидно идеята е нелепа. Кой на сериозно би доверил живота си на един демон? А явно и самият Птолемей е пострадал в резултат на експеримента си. Според повечето разкази той не е живял дълго след това.

Доверие. Бартимеус бе наблегнал точно на това. Птолемей бе пожелал да му се довери. В резултат на това, връзката им е била безгранична. Кити се загледа в тавана, спомняйки си предизвикателството на джина да излезе от пентаграмата. Тя не го бе направила, защото смяташе, че той може да я разкъса парче по парче. В това нямаше доверие. И от двете страни.

В нея за пореден път пламна огромен гняв: гняв заради загубата на толкова много години в преследване на една безнадеждна мечта. Смъкна се от облегалката на канапето.

— Имате ли нещо против наистина да си взема почивка този следобед, сър? — попита тя. — Май имам нужда от малко въздух.

Докато взимаше палтото си, мина покрай купчина книги, които бе подредила съвсем скоро, готови да бъдат поставени на току-що закупените рафтове. Сред тях имаше творби от древния Близък Изток, сред които… Тя спря и провери. Да. Ето я там. Третата отгоре надолу. Тънко томче. Апокрифите на Птолемей.

Кити сви устни. Какъв смисъл имаше? Бартимеус й беше казал, че са написани на гръцки, твърдеше, че ще са й безполезни. Отмина, но насред антрето спря и погледна назад. Е, защо пък не? Нямаше да навреди.

Старите изследователски навици умираха трудно. Тръгна от къщата с книгата в джоба си.

Същата вечер, без да бърза, Кити отиде пеш до странноприемница „Жабата“. Надяваше се движението да уталожи част от разочарованието, надигащо се неконтролируемо вътре в нея, но нещата само се влошиха. Лицата на хората, покрай които минаваше, бяха изпити и навъсени, раменете им — отпуснати; гледаха в ботушите си, докато се влачеха по пътя. Над улиците се въртяха наблюдателни сфери. Нощната полиция се разхождаше арогантно по главните кръстовища. Една или две улици бяха барикадирани. В Централен Лондон имаше безредици и сега властите упражняваха натиск. Покрай нея неведнъж минаха бели полицейски камиони. Чу неясни сирени в далечината.

Походката й стана по-бавна, погледът й се замъгли и спря да вижда. Почувства се натежала от абсолютната безсмисленост на нещата. В продължение на три години бе стояла затворена в библиотеки и прашни стаи, за да си играе на магьосник. И всичко това за какво? Нищо не се бе променило. Нищо нямаше да се промени. Над Лондон имаше плащ от несправедливост и тя, като всички други, се задушаваше от него. Съветът правеше каквото си искаше, без да обръща внимание на причинените страдания. И тя не можеше да направи нищо против това.

В „Жабата“ преобладаваше същото мрачно настроение. Общото помещение беше разтребено, опустошенията отпреди две нощи бяха разчистени. В края на тезгяха едно ново, лъскаво парче дърво покриваше дупката, направена от нападението на демона. Не подхождаше много на останалата част от бара, но Джордж Фокс го бе прикрил с колекция от пощенски картички и украшения за коне. Всички потрошени маси и столове бяха подменени. Кръглото петно до вратата бе покрито с килимче.

Господин Фокс поздрави унило Кити.

— Ще работим допълнително довечера, Клара — рече той. — Още не съм намерил някой да… нали се сещаш, да замести Сам.

— Да, да. Разбира се. — Гласът на Кити беше мек, но в нея бушуваше безсилна ярост. Усети, че може да изпищи. Стисна престилката, сякаш беше гърлото на магьосник, и започна да си върши работата.

Изминаха два часа. Залата се напълни. По масите се струпаха мъже и жени. Други си говореха тихо до бара.

Започна унило състезание по дартс. Кити наливаше питиета зад бара потънала в мисли. Едва вдигна поглед, когато вратата се отвори и пусна струя студен есенен въздух.

Сякаш бе натиснато копче или пък бе издърпана батерията. Всички разговори в „Жабата“ внезапно замряха. Изреченията останаха недовършени, чашите застинаха на път към отворените уста. Очите се извъртяха, няколко глави се обърнаха. Една стреличка от дартс се заби в мазилката на стената до мишената. Джордж Фокс, който стоеше наведен до една маса и разговаряше, бавно се изправи.

На вратата стоеше млад мъж. Той изтръска дъждовните капки от дългото си черно палто.

Кити видя новодошлия между главите на близките клиенти. Ръката й се разтресе, разливайки джин по повърхността на бара. От устата й се разнесе тих звук.

Младият човек свали ръкавиците си. Прокара тънката си ръка през косата си — късо подстригана и наръсена от дъжда — и се огледа из тихата стая.

— Добър вечер — рече той. — Кой е съдържателят тук?

Тишина. Шумолене. После Джордж Фокс прочисти гърлото си.

— Това трябва да съм аз.

— О, добре. Искам да поговорим, моля. — Това бе изречено тихо, но носеше намек за власт. Всичко в младия мъж беше такова: палтото, елегантното черно сако, бялата риза с къдрички, лачените обувки. По свой си начин той представляваше една толкова чужда за салона на „Жабата“ фигура, колкото демона без лице.

Из стаята се понесоха вълни от враждебност и страх. Младият човек се усмихна.

— Ако нямате нищо против.

Джордж Фокс пристъпи напред.

— Какво мога да направя за вас?

Младият мъж бе с половин глава по-нисък и доста по-слаб от едрия господин Фокс.

— Мисля, че тук при вас работи едно момиче — каза той. — Как се казва тя?

Един или двама клиенти, които стояха на бара, обърнаха очи към Кити, която се бе притиснала назад към шкафчето. Вратата към коридора бе близо: можеше да се измъкне през кухнята и да избяга.

Господин Фокс примигна.

— Ъъъ, Клара Бел. Тя е единственото момиче след като Пеги напусна… — Гласът му отслабна и стана предпазливо враждебен. — Защо? Защо питате?

— Клара Бел на работа ли е тази вечер? Джордж Фокс се поколеба. Това беше отговорът, който очакваше младият човек.

— Хубаво — каза той. — Доведете я. — Огледа се. Кити бе скрита зад редовните клиенти на бара. Тръгна бавно към задната врата.

— Доведете я — каза отново младият мъж. Джордж Фокс все още не помръдваше. Лицето му се бе вкаменило, очите му бяха изпъкнали.

— Защо ви трябва? — повтори той вяло. — Кой сте вие? Каква работа имате с нея?

— Не съм свикнал — рече младият човек (гласът му звучеше изморено) — да се обяснявам, нито пък да искам нещо повече от веднъж. Аз съм от правителството. Това трябва да е достатъчно за всеки един от вас тук… О, съжалявам! Не мисля така…

Един мъж, седнал близо до изхода, се бе измъкнал от мястото си и бързаше към вратата. Отвори я и се опита да излезе. Магьосникът изрече дума и направи знак. Човекът бе отхвърлен силно назад в стаята, падайки тежко до камината. Вратата се затръшна толкова силно, че украсата по стените се разтрака.

— Нито един от вас няма да напусне тази стая, докато не се намери Клара Бел. — Младият мъж погледна раздразнено към лежащия на пода гражданин. — Стига си пъшкал! Не си наранен. — Обърна се обратно към Джордж Фокс. — Е?

Кити беше до задната врата. Един от клиентите на бара кимна с глава едва доловимо.

— Хайде — изсъска той. — Изчезвай.

Младият човек тропна с обувка по плочките.

— Няма да се изненадате да научите, че не съм дошъл в този коптор сам. Ако не ми доведете момичето до тридесет секунди, ще издам някои заповеди, които ще ви накарат дълбоко да съжалявате. — Той си погледна часовника.

Джордж Фокс погледна към пода. После погледна към тавана. Ръцете му се свиваха и отпускаха. Опитваше се да не среща умоляващите погледи на хората наоколо. По страните му имаше бразди от умората и възрастта. Отвори уста, затвори я…

— Всичко е наред, Джордж. — Кити си проби път покрай бара; носеше палтото си преметнато на едната ръка. — Няма да се наложи. Благодаря, Джордж. — Вървеше бавно между масите. — Е, господин Мандрейк? Ще вървим ли?

За момент магьосникът не отвърна. Зяпаше я, бледото му лице бе леко зачервено, вероятно от горещината в стаята. Съвземайки се, той леко се поклони.

— Госпожице Джоунс! За мен е чест. Имате ли нещо против да дойдете с мен? — Той отстъпи настрани. С изправен гръб, заковала поглед напред, Кити мина покрай него. Той я последва до вратата.

Младият човек погледна назад към тихата зала.

— Извинявам се, че смутих вечерта ви. — Той излезе и вратата се затвори. Почти минута никой не помръдна, нито проговори.

— Ще ти трябва нов барман, Джордж — рече някой.

Наблюдателната сфера в двора бе изчезнала. Няколко коли минаха по пътя отсреща. Ръмеше лек дъжд. Кити чу в мрака как барабани в реката под парапета. Хладният въздух и няколко мокри пръски погладиха лицето й. Внезапният им допир я накараха да се почувства жива.

Зад нея прозвуча глас:

— Госпожице Джоунс, колата ми е наблизо. Предлагам ви да повървим дотам.

При този звук Кити почувства, че я обзема бурен възторг. Вместо страха, който трябваше да изпитва, тя чувстваше само непокорство и някакъв вид радост. След първоначалния шок при появата на Мандрейк, сега тя беше напълно спокойна и странно жизнена. В продължение на три дълги години тя бе водила уединен, предпазлив живот. Сега, след като всичките й надежди бяха разбити, тя знаеше, че не би могла да понесе този живот дори и миг повече. Искаше да действа, независимо от последствията. Старото й безразсъдство отново я заля, подтикнато от вълната безсилна ярост.

Обърна се. Пред нея стоеше Мандрейк — Мандрейк, един от Съвета. Като отговор на молитвите й.

— И така, какво ще правите? — изстреля тя. — Ще ме убиете ли?

Младият човек примигна. Лицето му беше оскъдно осветено от светлините на прозорците на старата странноприемница. Приличаше на болнава жълтеникава маска. Той прочисти гърлото си.

— Не. Аз…

— Защо не? Не правите ли точно това с предателите? — Кити направо изплю последната дума. — Или с всеки, който пресече пътя ви? Един от демоните ви беше тук преди два дни. Уби човек. Той имаше семейство. Никога не бе правил нищо срещу правителството. Но въпреки това беше убит.

Магьосникът издаде раздразнен звук иззад зъби.

— Това е жалко. Но няма нищо общо с мен.

— Не, освен, че вие контролирате демоните. — Гласът на Кити бе твърд и рязък. — Те са просто робите. Вие ги насочвате.

— Исках да кажа, че не бях лично аз. Това не е към моя отдел. Сега, госпожице Джоунс…

— Съжалявам — рече тя, смеейки се, — това е най-жалкото оправдание, което някога съм чувала. Не било в неговия отдел. О, тогава значи всичко е наред. Предполагам, че и войната не е във вашия отдел, и нощната полиция, и затворите в Тауър. Никое от тях няма нищо общо с вас.

— Всъщност нямат. — Гласът му стана строг. — А ще успеете ли да замълчите, госпожице Джоунс? Или може би имате нужда от помощ? — Той щракна с пръсти. От най-тъмния ъгъл на двора се отдели сянка. — Това е Фританг — рече Мандрейк. — Най-свирепият от робите ми. Ще направи каквото му запов…

Кити нададе подигравателен вик.

— Точно така, заплашвайте ме! Точно както заплашихте и хората в странноприемницата. Не можете да свършите нищо без нечия сила зад гърба си, нали? Не знам как спите нощем.

— Смешно е точно вие да го кажете — изстреля Мандрейк. — Не помня Съпротивата да се е въздържала да използва сила, когато й беше угодно. Я да видим, какъв беше броят на жертвите? Няколко човека убити, други осакатени и…

— Онова беше различно. Биехме се за идеали…

— Ами, както и аз. Обаче… — Той пое дълбоко дъх. — Признавам, че съм неучтив в този момент. — Магьосникът махна с ръка и изрече дума за освобождаване. Заплашителната сянка се стопи в нищото. — Ето. Сега можете да говорите без страх.

Кити го погледна право в очите.

— Не ме беше страх.

Мандрейк сви рамене. Той хвърли поглед назад през рамо към затворената врата на странноприемницата, после напред към пътя. За разлика от високомерните му действия в „Жабата“, сега изглеждаше разколебан, несигурен какво да прави.

— Е? — Рече Кити. — Какво се случва обикновено след като арестувате някого? Малко мъчения? Бой? Какво ще бъде?

Въздишка.

— Не съм ви арестувал. Или поне не е задължително да е така.

— Значи съм свободна да си ходя?

— Госпожице Джоунс — изръмжа той — тук съм като частно лице, а не като член на правителството, въпреки че, ако не прекратите с тези ваши сцени, това може да се промени. Официално сте мъртва. Вчера дочух, че сте жива. Исках да се уверя в това.

Очите на Кити се присвиха.

— Кой ви каза, че съм тук? Някой демон?

— Не. Не е важно.

После разбра.

— Аха, бил е Ник Дрю.

— Казах, че не е важно. Не може да сте изненадана, че искам да ви намеря. Вие сте беглец от правосъдието, член на Съпротивата.

— Не — каза тя. — Просто съм изненадана, че все още не сте ми прерязали гърлото.

Магьосникът извика, наистина раздразнен.

— Аз съм министър, не убиец! Аз помагам да предпазим народа ни от… от терористи като вас и приятелите ви.

— Да, именно благодарение на вашите грижи хората са в такава безопасност — надсмя се Кити. — Половината ни млади мъже измират в Америка, полицията пребива други по улиците, демоните нападат всеки, който протестира, а в предградията вилнеят врагове и шпиони. Всички ние се забавляваме чудесно!

— Ако не бяхме ние, щеше да е много, много по-зле! — Гласът на Мандрейк беше висок и твърд. С видимо усилие го снижи до мъркане. — Използваме властта си, за да управляваме за доброто на всички. Обикновените хора се нуждаят от напътстване. Вярно, че минаваме през труден момент, но…

— Властта ви е основана на робството! Как може да е добра за когото и да е?

Магьосникът изглеждаше искрено шокиран.

— Но не и робство на хора — каза. — Само на демони.

— И това го прави по-добро, така ли? Не мисля. Всичко, което правите, мирише на тази зараза.

Отговорът му беше тих.

— Не е така.

— Така е и мисля, че го знаете. — Кити се намръщи. — За какво сте тук? Какво искате? Съпротивата беше преди много време.

Мандрейк се прокашля.

— Казаха ми… — Обгърна се с палтото си и погледна към реката. — Казаха ми, че сте ме спасили от голема. Че сте рискували живота си, за да спасите моя. — Той я погледна. Кити продължаваше да изглежда безразлична. — Казаха ми също, че сте загинали, докато ме спасявате. А сега, когато ви намирам жива, аз съм… естествено любопитен да разбера каква е истината.

Кити се намръщи.

— Какво искате: подробностите? Да, направих го и трябва да съм била луда. Аз спрях голема да не смаже жалката ви глава на каша. После избягах. Това е всичко.

Тя го гледаше втренчено. Той отвръщаше на погледа й с бледо и сковано като на труп лице под изкуствената светлина. Дъждът плющеше по земята между тях. Мандрейк се изкашля.

— Е, подробностите не са важни. Благодаря. Всъщност, не това ме интересуваше, а по-скоро се чудех защо. — Той пъхна ръце в джобовете си.

— Не знам — каза Кити. — Наистина не знам.

— Облечете се — каза той. — Цялата сте мокра.

— Сякаш ви пука. — И все пак си облече палтото.

Наблюдаваше я, докато се бореше с ръкавите. Когато приключи и с копчетата, той се прокашля.

— Е, каквито и да са били причините — започна той, — предполагам, че трябва да ви бла…

— Недейте — рече тя. — Недейте. Не искам да го чувам. Не и от вас.

Той се навъси.

— Но…

— Направих го без да мисля и ако искате да знаете истината, оттогава съжалявам за това всеки път, когато видя противните ви, лъжливи листовки по улиците или пък когато минавам покрай онези сцени, където актьорите ви лъжат вместо вас. Така че не ми благодарете, господин Мандрейк. — Тя потрепери. Постепенно дъждът се беше усилил. — Ако трябва да благодарите на някого, това е Бартимеус. Точно той ме подтикна да ви спася живота.

Дори в мрака успя да види, че това го смая. Стойката му се скова, гласът му загуби плътността си.

— Той ви е подтикнал? Трудно ми е да го повярвам.

— Защо? Защото е демон ли? Да, знам. Няма много смисъл. Но той ми каза как да спра голема, той ме повика обратно, когато щях да избягам. Без него щяхте да сте мъртъв. Но нека това не ви притеснява. Той е просто роб.

Известно време магьосникът остана безмълвен. После каза:

— Имах намерението да ви питам за Бартимеус. Поради някаква причина той се отнася към вас с привързаност. Защо е така?

Смехът на Кити бе искрен.

— Между нас няма привързаност.

— Така ли? Тогава защо ми каза, че сте мъртва? Каза, че големът ви е убил. Точно затова не съм ви издирвал през всичките тези години.

— Така ли е казал? Не знаех… — Кити погледна към черната река. — Ами — рече, — може би защото се отнасях към него с известно уважение! Може би защото не го поробвах, може би защото не исках да го карам да служи в продължение на години без почивка, докато му се износи същността! — Тя прехапа устна и хвърли бърз поглед към магьосника.

Очите му бяха скрити в мрака.

— И какво — каза той много тихо — бихте могли да знаете за това, след като не сте виждали Бартимеус от години, нали така?

Кити отстъпи назад към речната стена. Магьосникът пристъпи към нея…

Въздухът внезапно засвистя. Дъждовните капки съскаха и се изпаряваха от нещо, което се материализираше над водата. Малко кълбо, розово и блестящо. Прозвуча музика като от далечен оркестър. Мандрейк се отдръпна и тихо изруга.

В кълбото се появи неясно кръгло лице, разкривено от статичното електричество.

— Джон! Открих те! Закъсняваш! В момента музикантите загряват! Идвай бързо!

Магьосникът леко се поклони.

— Куентин. Моите извинения. Забавиха ме.

— Няма време за губене! — Лицето явно се спря на Кити за момент. — Доведи и приятелката си. Ще й запазя място. Десет минути, Джон. Десет минути!

Кълбото изсъска, замъгли се и изчезна. Тъмният дъжд падаше безспирно в Темза.

Кити и Мандрейк се гледаха един друг.

— Явно — каза магьосникът бавно — ще трябва да продължим разговора си по-късно. Обичате ли театъра, госпожице Джоунс?

Кити сви устни.

— Не особено.

— Нито пък аз. — Той направи елегантен жест към пътя. — Ще трябва да страдаме заедно.

19

Нападението ни над хотел „Амбасадор“ бе планирано с военна прецизност и най-голямо внимание. Само след десет минути препиране в една телефонна кабина планът ни беше готов.

След като оставихме господаря си, прелетяхме възможно най-бързо през Лондон, предрешени като скорци. Минахме над парка, където толкова наскоро ми се бе случила злополуката. Стъкленият дворец, пагодата и злощастното езеро проблясваха мрачно под последните светлини на вечерта. Повечето лампи бяха изгасени. Обичайните тълпи ги нямаше, въпреки че тук-там по тревата, неясно с каква цел, се движеха малки групички от обикновени. Видях полицейски кордони, забързани дяволчета, необикновено много дейност… После минахме над улиците около Сейнт Джеймс и се спуснахме към хотела.

Изглеждаше скъпарски. Елегантна, сива каменна къща сред посолства и частни клубове. Изискано и дискретно място, където чуждестранните дипломати и принцове можеха да си оставят чантите, докато са в града. Не изглеждаше като хотел, който би приветствал нахълтването на една паплач от пет джина, особено пък на толкова противни като Ходж. Видяхме блещукащи заклинания по прозорците и решетка от тънки нишки на пожарния изход. Портиерът, издокаран в жълто-зелена ливрея, имаше наблюдателния поглед на човек, който носи лещи. Изискваше се предпазливост. Не можехме просто да влезем.

Телефонната кабина беше точно отсреща. Един по един, пет скореца полетяха към нея. Един по един, пет плъха скочиха вътре през една дупка. Муамба използва опашката си, за да помете повечето от фасовете и започнахме тържествено тайното си съвещание.

— Добре, войници — рекох весело. — Ето какво предлагам…

Един едноок плъх вдигна лапа протестиращо.

— Един момент, Бартимеус — рече той. — Как така изведнъж ти стана водач?

— Искате ли пълния набор от моите таланти? Помнете, че тази вечер трябва да заловим Хопкинс.

— Ако въздухът под налягане влизаше в това число, с удоволствие бихме те последвали. — Беше Кормокодран. — Ниският му плътен глас кънтеше в кабината. От вибрациите ми затрептяха мустачките. — За съжаление, ти си стар, изморен и безполезен.

— Чухме за приключенията ти като могъща жаба — добави Ходж, хилейки се тихо. — Разчитал си на господаря да те спаси. Ръсил си същността си като дъжд из града.

— Едва ли е негова грешката, все пак, нали? — вмъкна съчувствено Муамба. От всички плъхове тя беше най-елегантният и убедителен гризач. Аскобол имаше едно око, Ходж притежаваше ред отровни шипове по гърба си, а Кормокодран, както винаги, приличаше повече на малък, външен тухлен кенеф, отколкото на нещо друго. А що се отнася до мен, същността ми отново ми изневеряваше: по крайниците ми имаше няколко петна, но се надявах, че са прекалено малки и никой няма да ги забележи.

— Дори и така да е, но той ще ни е пречка при тази задача — каза Аскобол. — Само му виж очертанията. Целият е неясен.

— Той ще ни забави. Летеше бавно.

— Да, и ще е ужасен в бой.

— Сигурно ще се превърне в яйчен крем84.

— Е, аз определено няма да го изтребвам от пода.

— Нито пък аз. Ние да не сме бавачки.

— И въпреки мнението ви за силите ми — изръмжах, — аз съм единственият, който всъщност е виждал Хопкинс. Вървете без мен, ако искате. Да видим докъде ще стигнете.

— Ето, че почва да се обижда — каза Ходж със замислен тон. — Егото му е като балон. Внимавай! Ще се спука!

Муамба удари раздразнено с опашка по пода.

— Губим време. Бартимеус може да е грохнал, но ни трябва съвета му преди да тръгнем. — Усмихна се толкова сладко, колкото би могъл един канален плъх. — Моля те, продължавай, Бартимеус. Кажи ни какво видя.

Знаете си ме мен. Аз не тая злоба85. Свих рамене безгрижно.

— Истината е, че не е много. Видях Хопкинс, но само за кратко. Дали е магьосник или не, не мога да кажа. Приемам, че е така. Определено някой използва бандата фолиоти и джинове, които ме преследваха.

— Просто ми хрумна — каза Муамба. — Сигурен ли си, че е човек?

— Хопкинс ли? Аха, проверих го на всичките седем нива. Човек на всяко едно. Ако можем да го изненадаме, би трябвало да успеем да го заловим.

— О, аз ще го хвана — рече Ходж с мрачен, тържествуващ глас. — Не се тревожете за това. Подготвил съм му уютно място — някъде, където въжета и окови не са необходими. Едно местенце точно тук… под кожата ми. — Той се изкикоти влюбено. Другите четири плъха се спогледаха.

— Мисля да се придържаме към добрите, стари обикновени въжета, Ходж — каза Аскобол.

— Благодарим за предложението. Добре, да продължим. Знаем, че Хопкинс е отседнал тук. Някаква идея в коя стая?

Свих рамене.

— Нямам никаква представа.

— Ще трябва да проверим книгата на регистратурата. После какво?

Кормокодран раздвижи косматото си тяло.

— Втурваме се горе, разбиваме вратата, правим Хопкинс на кайма и го отнасяме. Просто, ефикасно и задоволително. Следващия въпрос.

Поклатих глава.

— Тактически брилянтно, но Хопкинс може да бъде предупреден, докато тропаме нагоре по стълбите. Трябва да действаме изтънчено.

Кормокодран се намръщи.

— Не съм сигурен за изтънченото.

— Освен това — каза Муамба — Хопкинс може още да не се е върнал. Трябва да отидем тихо до стаята му и да видим. Ако го няма, ще се притаим вътре.

Кимнах.

— Необходима е маскировка, а при Ходж и баня и дезинфекция. Човеците притежават силно обоняние, както знаете.

Въпросният плъх се разшава възмутено, тракайки с отровните си шипове.

— Ела насам, Бартимеус. Искам да ти опитам същността.

— А, така ли? Мислиш, че можеш да се справиш с мен?

— Нищо не би било по-лесно и приятно.

Свадата продължи известно време, блестяща от духовитост, енергия и хитри остроумия86, но преди да успея да разбия опонента си с едно финално, опустошително доказателство, някакъв човек влезе, за да използва телефонната кабина и плъховете обърнаха опашки и се пръснаха.

Минаха двадесет минути. На входа на хотел „Амбасадор“ портиерът крачеше равномерно насам-натам и пляскаше ръце, за да ги стопли. Приближи се група гости, една жена и трима мъже, всичките прекрасно облечени в костюми от най-фина коприна. Разговаряха тихо на арабски; жената носеше бижу от лунен камък на врата си. Всеки един от тях имаше увереното излъчване на богатството, достойнството и социалната увереност87. Портиерът отстъпи назад и поздрави. Четиримата показаха, че са го забелязали с кимвания и благосклонни усмивки. Минаха нагоре по стъпалата и влязоха във фоайето на хотела.

Зад махагоновото бюро им се усмихна млада жена.

— Мога ли да ви помогна?

Най-красивият от мъжете се приближи.

— Добър вечер. Ние сме от посолството на кралство Шева. След няколко седмици ще пристигне кралската делегация и искаме да огледаме помещенията ви с оглед на евентуално наемане на стаи.

— Разбира се, сър. Бихте ли ме последвали? Ще намеря управителя.

Рецепционистката стана от бюрото си и тръгна с леки стъпки надолу по коридора. Четиримата дипломати от Шева я последваха. Докато вървяха, единият отвори свития си юмрук. Едно малко и неприятно насекомо, цялото в крака и шипове, излъчващо миризма на сяра, се издигна и размахвайки криле отлетя към опразненото бюро, където започна да преглежда регистрационната книга.

Управителят на хотела беше дребна, доста пухкава дама на средна възраст. Сивата й коса беше обърната назад и прихваната с лакирана китова кост. Тя прие посетителите с учтива сдържаност.

— Вие ли сте от посолството на Шева?

Поклоних се благовъзпитано.

— Точно така, мадам. Прозорливостта ви е несравнима.

— Е, момичето току-що ми каза. Но не знаех, че Шева е независима държава. Мислех, че е част от Арабската конфедерация.

Поколебах се.

— Хъм, всичко това ще се промени, мадам. Скоро ще имаме самостоятелно управление. Точно по този повод пристига кралската делегация.

— Разбирам… Боже, самоуправлението е опасно нещо. Надявам се Шева да не даде лош пример на нашата империя… Е, мога да ви покажа една типична стая. Това е много престижен хотел, както, сигурна съм, знаете — уединен и изключително специален. Защитните му системи бяха одобрени от правителствени магьосници. Имаме изключителни демони-пазители на вратите на всяка стая.

— Така ли? На всяка една ли?

— Да. Извинете ме — само да взема ключа. Няма да се бавя.

Управителката бързо изчезна. При това женският дипломат се обърна към мен.

— Ти си идиот, Бартимеус — изсъска. — Закле се, че Шева все още съществувала.

— Ами, така беше последният път като бях тук.

— Което беше кога по-точно?

— Преди около петстотин години… Да, добре. Няма нужда да ставаш хаплива.

Тромавият дипломат проговори буботещо.

— Ходж не се е разбързал.

— Той всъщност може ли да чете? — попитах. — Това може да се окаже засечка в плана ни.

— Разбира се, че може. Тихо. Връща се.

— Взех ключа, господа, госпожо. Бихте ли били така добри…

Управителката тръгна по оскъдно осветен коридор, целият в дъбова облицовка, позлатени огледала и ненужни стойки със саксии покрай разнородни арки.

— Онова там е столовата… украсена в стил рококо с оригинална картина от Буше; оттатък е кухнята. Отляво се намира големият салон, единствената стая, където е позволено да се използват демони. Навсякъде другаде забраняваме присъствието им, понеже като цяло са нехигиенични, шумни и отвратително досадни. Най-вече джиновете. Казахте ли нещо, сър?

Кормокодран бе изграчил яростно.

— Не, не.

— Кажете ми — продължи управителката, — Шева магическо общество ли е? Страхувам се, че би трябвало да зная, но съм учила толкова малко за чуждите земи. Човек има толкова много неща да свърши, да работи за собствената си страна, не мислите ли? Трудно е да се намери време за чужденците, особено пък, когато толкова много от тях са диваци и канибали. Ето го асансьорът. Ще се качим на втория етаж.

Управителката и дипломатите влязоха в асансьора и се обърнаха с лице към вратата. С плавното й затваряне се чу бръмчене. Незабелязано от управителката, едно насекомо, цялото в шипове и излъчващо странни миризми, се вмъкна през затварящия се процеп, хвръкна на ръкава на жената от Шева и пропълзя нагоре до ухото й. Прошепна й нещо кратко.

Тя се обърна към мен и изговори без думи:

— Стая две нула три.

Кимнах. Имахме необходимата информация. Четиримата дипломати от Шева се спогледаха. Като един, те насочиха бавно глави надолу към миниатюрната управителка, която плямпаше надълго и нашироко за предимствата на сауната в хотела, без да забелязва внезапната промяна на атмосферата в претъпкания асансьор.

— Няма нужда — казах на арабски. — Можем да я вържем.

— Може да пищи — рече женският дипломат. — А и къде ще я оставим?

— Вярно е.

— Добре, тогава.

Старият асансьор продължаваше да се движи. Стигна до втория етаж. Вратите се отвориха. Четирима дипломати от Шева излязоха, придружени от едно жужащо насекомо. Най-едрият от четиримата си чистеше зъбите с лакирана шнола от китова кост. Приключи, заби китовата кост в пръстта на една саксия до асансьора и побърза след останалите по тихия коридор.

Когато стигнахме до стая две нула три отново спряхме.

— Какво правим сега? — прошепна Муамба.

Аскобол издаде нетърпелив звук.

— Почукваме. Ако е там, разбиваме вратата и го хващаме. Ако не е… — притокът на вдъхновение го бе изморил и той млъкна.

— Вмъкваме се вътре и чакаме. — Беше Ходж, който жужеше покрай главите ни.

— Жената спомена, че има пазач на вратата — предупредих. — Ще трябва да се справим с него.

— Едва ли ще е толкова трудно.

Групата дипломати се приближи до вратата. Муамба почука. Изчакахме, наблюдавайки коридора. Всичко бе спокойно.

Муамба почука отново. По плочката в центъра на вратата се забеляза движение. Дървесните нишки се раздвижиха, огънаха се и се разкривиха, докато не оформиха неясните контури на лице. То примигна сънливо и проговори с писклив, носов глас.

— Наемателят на тази стая не е тук. Моля, върнете се по-късно.

Отстъпих назад и огледах основата на вратата.

— Доста плътно е затворена. Дали ще можем да се промушим?

— Съмнявам се — рече Муамба. — Ключалката може и да свърши работа, ако станем на дим.

Аскобол се изкиска.

— Бартимеус няма да трябва да се променя. Вижте долната му половина — вече е газообразна88.

Кормокодран, който имаше огромен торс, се мръщеше.

— Не съм сигурен за дима.

Пазачът на вратата ни беше слушал с нарастващо безпокойство.

— Наемателят на тази стая не е тук — изквича отново. — Моля, не се опитвайте да влезете. Ще ме принудите да действам.

Аскобол се приближи.

— Какъв вид дух си ти? Дяволче?

— Да, сър. Такъв съм. — Пазачът на вратата изглеждаше неуместно горд.

— На колко нива можеш да виждаш? На пет? Много добре — погледни ни на пето. Какво виждаш? Е? Не трепериш ли вече?

Лицето на вратата бе преглътнало безмълвно.

— Малко, сър… Но, ако мога да запитам, какво е това мъгляво петно, увиснало вдясно?

— Това е Бартимеус. Не му обръщай внимание. Ние останалите сме безмилостни и силни и искаме да влезем в стаята. Какво ще кажеш?

Пауза, последвана от тежка въздишка.

— Принуден съм да действам със сила, сър. Трябва да ви спра.

Аскобол изруга.

— Тогава подписваш смъртната си присъда. Ние сме силни джинове. Ти си едно незначително петно. Какво се надяваш да направиш?

— Мога да вдигна тревога, сър. И точно това направих току-що.

Чу се леко пукане, като от балончета, пръскащи се в гореща кал. Дипломатите се оглеждаха наляво и надясно: по дължината на целия килим в коридора се издигаха множество глави. Всяка глава бе овална като топка за ръгби, гладка и лъскава, черна като хлебарка, с две бледи очи близо до основата. Всяка се откъсна с пукване и се издигна във въздуха, влачейки след себе си гърчещи се пипала.

— Трябва да се справим с това бързо, тихо и чисто — каза Муамба. — Хопкинс няма откъде да знае, че нещо се е случило.

— Правилно.

Някак заплашително тихо главите се понесоха към нас.

Не стояхме да видим какво ще направят. Започнахме да действаме, всеки според специалността си. Муамба скочи на стената, покатери се по нея на тавана, където се лепна като гущер и започна да запраща Спазми към най-близката глава. Ходж се поду от размерите на насекомо само за частица от секундата, обърна се и разтърси кожата си, запращайки безброй отровни стрелички към врага. От раменете на Аскобол се подадоха перушинести крила; издигна се във въздуха и изстреля една Детонация. Кормокодран се превърна в човек-глиган. Той наведе бивните си, извъртя масивните си рамене и се хвърли в мелето. Що се отнася до мен, промъкнах се зад най-близката саксия, издигнах какъвто можах Щит и се опитах да изглеждам незабележим89.

Малко се зачудих, докато оправях най-големите листа на растението в саксията, каква точно заплаха биха могли да представляват тези летящи глави. Скоро разбрах. След като една или две се приближаваха, главите се накланяха назад, пипалата се разтваряха и от тръбичките в тях изпръскваха черна течност, която мокреше всичко отпред. Кормокодран бе уцелен. Нададе болезнен рев — на мястото, където бе ударен, течността изгаряше същността му, бълбукаше, плискаше и прояждаше формата му. Но дори и сега, той не спря. Замахна с бивни и запрати една глава надолу по коридора. Детонацията на Аскобол удари друга и я взриви във въздуха. По стените се лиснаха черни пръски, които попаднаха не само върху гърчещия се Кормокодран, но дори покапаха по най-горните листа на моето вярно растение.

Горе, на тавана, Муамба подскачаше и се въртеше, избягвайки всички, освен най-малките пръски черна течност. Спазмите й улучваха целта: навсякъде главите се въртяха и разпадаха, тресейки се една в друга. И отровните стрелички на Ходж бяха проболи няколко: главите се подуха, пожълтяха и паднаха на килима, където се втечниха и изчезнаха.

Главите се извъртаха с изненадваща бързина. Стрелваха се насам-натам, опитвайки се да избегнат стреличките, Спазмите и Детонациите и да се промъкнат зад джиновете, за да продължат атаката си. Но бяха затруднени от ограниченията на коридора и от лудостта, която явно бе обхванала Кормокодран. С топящи се бивни и размазано, димящо лице, той ревеше и нападаше, размахваше юмруци, сграбчваше пипала, тропаше с копита, очевидно безчувствен към разяждащите пръски. С такъв враг главите нямаха голям шанс. След по-малко от минута и последната падна отпуснато. Битката свърши.

Муамба скочи от тавана, Аскобол се понесе към вратата. Пристъпих пъргаво иззад растението. Огледахме коридора. На следващата сутрин чистачите доста щяха да се изненадат, независимо на какво ниво работеха. Половината стени бяха покрити от пръските: те съскаха, пенеха се и се стичаха на поточета към пода. Коридорът представляваше истински калейдоскоп от чернилка, обгорени петна и гъста слуз. Дори и предната страна на растението ми беше зле обгорена. Завъртях го внимателно, за да може светът да вижда хубавата му част.

— Така! — казах весело. — Мислите ли, че Хопкинс ще забележи нещо?

Кормокодран бе в лоша форма, глиганската глава едва се разпознаваше, бивните бяха почернели, хубавите му татуировки изобщо не личаха. Той се приближи, накуцвайки, към вратата на стая две нула три, където от кръга си дяволчето гледаше и мигаше.

— А сега, приятелю — рече той, — ще трябва да решим как точно ще умреш.

— Един момент! — изпищя пазачът на вратата. — Няма нужда от подобни лоши чувства! Различията в мненията ни приключиха!

Кормокодран присви очи.

— И защо?

— Защото наемателят на стаята се върна и можете да повдигнете въпроса лично пред него. Приятен ден. — Дървесните нишки се разместиха и отпуснаха; контурите на лицето изчезнаха.

Измина секунда или две, докато стояхме и размишлявахме над мистерията в думите на дяволчето. После още една секунда, докато бавно се обърнахме и погледнахме към коридора зад нас.

По средата му стоеше мъж.

Очевидно току-що бе влязъл отвън, защото носеше зимно палто върху тъмносивия костюм. Не носеше шапка; чорлава кестенява коса падаше върху лицето, което не бе нито старо, нито младо. Беше същият мъж, когото бях видял в парка: слаб, с тесни гърди, тотално незабележим. В лявата си ръка държеше найлонова торбичка с книги. Въпреки това, нещо в него предизвика неприятно усещане у мен, точно както и последния път. Какво ли беше това? Бих се заклел, че не съм срещал Хопкинс преди.

Погледнах го на седмо ниво. Не можех да съм сигурен, но аурата му изглеждаше малко по-силна от тази на повечето хора. Може би беше просто от осветлението. Определено беше човек.

Господин Хопкинс ни гледаше. Ние гледахме него.

После се усмихна, обърна се и хукна.

Рипнахме и ние: Муамба и Аскобол начело, после тропаше Ходж, след него аз, съхранявайки, доколкото можех енергията си и накрая колоната завършваше горкият стар Кормокодран90.

Зад ъгъла се струпахме на куп в пространството пред асансьора.

— Къде отиде?

— Там! Стълбите… бързо…

— Нагоре или надолу?

Видях част от ръкав да завива под нас.

— Надолу! Бързо! Някой да се промени.

Проблясване. Муамба се беше превърнала в птица с черно-зелени крила и пикираше по средата на стълбището. Аскобол се превърна на лешояд, един не толкова предвидлив избор, понеже имаше проблем с обръщането на големия си торс в тясното пространство. Ходж се смали и се покачи на парапета под формата на злобен мравояд. Сви се на топка, така че плочите му да го пазят и падна надолу в шахтата. Аз и Кормокодран не бяхме така чевръсти. Бързахме след тях доколкото можехме — надолу до приземния етаж, през летящите врати и навън в коридора. Спрях и само след миг бях преметнат през глава от носещия се на сляпо зад мен Кормокодран.

— Накъде отидоха?

— Не знам. Изгубихме ги. Не… слушай!

Чуваха се викове и писъци — винаги точен признак за местонахождението на моите другари. Шумът идваше откъм трапезарията. В следващия момент множество хора — пъстра смесица от клиенти и кухненски персонал — изригна през арката и побягна с вой по коридора. Изчакахме и най-дебелият да отмине с пъшкане, после се втурнахме натам. Намерихме трапезарията по следата от пръснати столове, прибори и натрошено стъкло и през две летящи врати влязохме в кухнята на хотела.

Аскобол погледна към нас.

— Бързо! — извика. — Обградихме го!

Циклопът беше възседнал една метална мивка и сочеше напред. От лявата му страна Муамба преграждаше пространството между две купчини тигани, покритата й с плочки опашка свистеше безцелно напред-назад, дългият й раздвоен език се стрелкаше из въздуха. Отдясно Ходж бе скочил върху една маса за рязане и издигаше и спускаше отровните си шипове съсредоточено и злобно. Всички гледаха втренчено към далечния ъгъл на кухнята, където се бе скрил беглецът. Зад него имаше солидна стена без врати или прозорци. Нямаше начин да избяга.

Кормокодран и аз заехме позиции. Аскобол ни погледна косо.

— Глупакът отказва да дойде мирно и тихо — изсъска той. — Трябва да го поуплашим малко. Ходж вече се покикоти доста налудничаво, но онзи не помръдна и на сантиметър. Хайде де, Бартимеус, не можеш ли да направиш нещо малко по-страшно? Раздвижи се и промени маскировката си.

Може да си помислите, че човек, който не се плаши от циклоп, от войн с глиганска глава, от огромен гущер и злобно изглеждащ мравояд, който се кикоти, едва ли ще се разтревожи много-много от което и да било чудовище. Аз обаче си направих съответните изводи. Един дипломат от Шева не е най-ужасяващото нещо на света. Порових се из набора си от маскировки и подбрах една, която всяваше доста страх у хората от равнините. Дипломатът изчезна. На негово място се изправи висока, застрашителна фигура, обвита в пелерина от пера и животински кости. Имаше човешко тяло, но главата му — гладка и черна, с огнени жълти очи — беше на див гарван. Свирепият клюн се отвори и издаде злобно грачене. Най-различни прибори затракаха из кухнята.

Наведох глава към Аскобол.

— Как е сега?

— Трябва да свърши работа.

Като един петте ужасни джина пристъпиха към жертвата си.

— Можеш да оставиш това нещо — посъветва строго Муамба. — В капан си.

А, да. Нещото. И аз го бях забелязал. Беше кухненски инструмент, който господин Хопкинс бе взел за самозащита. Но вместо да го държи заплашително пред себе си, както би следвало да се очаква, той си играеше с него по начин, съвсем неподхождащ за един учен, подхвърляше го нагоре с едната си ръка и го хващаше чевръсто с палеца и показалеца на другата. Ако беше отварачка за консерви или картофобелачка, или дори черпак, или супена лъжица, това нямаше да ме притеснява толкова. Но не беше нито едно от тези неща. Беше сатър за месо и то голям.

Нещо в начина, по който си служеше с него, започна да ми изглежда познато.

— И така — рече господин Хопкинс усмихнато. — Ето ви гатанка. Вие ли сте хванали мен в капан или обратното?

При тези думи леко потропа с крака, сякаш щеше да подхване някакъв ужасен келтски танц. Вместо това той се издигна леко от пода и увисна над нас, ухилен от ухо до ухо.

Това не се очакваше. Дори и Ходж спря с енергичното си кикотене. Останалите се спогледаха изумено. Но не и аз. Останах безмълвен, застинал на място. Едно неприятно ледено кубче се спусна бавно надолу по гръбнака ми.

Разбирате ли, бях познал гласа. Не беше на никакъв господин Хопкинс. Дори не беше на човек. Беше на Факарл.

20

— Ъъъ, приятели — осмелих се да кажа. — Мисля, че трябва да пипаме внимателно.

От позицията си във въздуха господин Хопкинс подхвърли високо сатъра. Той се завъртя, проблесна, описа дъга и падна с дръжката надолу върху изпънатия му пръст. Той улови погледа ми и ми смигна.

Аскобол беше уплашен, но говореше много, за да го прикрие.

— Значи може да левитира — изръмжа той. — И прави жонгльорски номера. Това го могат половината гладуващи факири в Индия, а аз никога не съм бягал от тях. Хайде. Нали помните, че трябва да го хванем жив.

С неземен вик той отскочи от мивката си. Мъжът с гарванова глава протегна ръка предупредително.

— Чакай! — казах. — Нещо не е наред тук. Гласът му…

— Бартимеус, страхливец такъв! — Мравоядът изпусна дъжд от стрелички, които изтрополиха на пода пред краката ми. — Страхуваш се за остатъците от същността си. Тогава скачай на някой стол и почвай да квичиш. Четирима джина на място могат да се справят с този човек.

— Точно за това става въпрос — запротестирах аз. — Не съм сигурен, че е човек. Той е…

— Разбира се, че съм. — Горе, високо, господин Хопкинс се потупа гордо в гърдите. — На нива от едно до седем, от плът и кръв. Не виждате ли? — Вярно беше. Беше си човек както и да го погледнех. Но говореше Факарл.

Гигантският гущер размаха опашка разтревожено; тя удари една печка и я обърна с трясък на една страна.

— Чакайте — рече Муамба. — На какъв език говорим91?

— Ъмм… арамейски, защо?

— Защото и той го говори.

— И какво? Той е учен, нали? — В моменти на стрес Аскобол можеше да разграничава семитските езици.

— Да, но изглежда малко странно…

Господин Хопкинс си погледна часовника демонстративно.

— Вижте, съжалявам, че се намесвам — подвикна той, — но аз съм зает човек. Имам малко важна работа тази вечер, която засяга всички ни. Ако всички вие се разкарате, ще ви пощадя. Дори и Бартимеус.

Кормокодран бе облегнал изстрадалата си същност на една печка с осем котлона, но при тези думи той просто изригна.

— Ти ли ще ни пощадиш? — изрева той. — Заради тази дързост ще те промуша и то съвсем не нежно! — Той порови земята с копито и се втурна напред. Останалите джинове последваха примера му. Чу се всеобщо тракане на рога, шипове, плочки и други бронирани части. Господин Хопкинс прехвърли сатъра небрежно в дясната си ръка и го завъртя между пръстите си.

— Чакайте, идиоти такива! — Извика мъжът с гарвановата глава. — Не чухте ли? Той ме познава! Знае името ми! Това е…

— Не е в твой стил да се придържаш в задната част на битката, Бартимеус — извика весело господин Хопкинс, спускайки се към напредващите джинове. — Обикновено си много по-далеч, свит в някоя неизползваема катакомба или нещо подобно.

— Онзи инцидент с катакомбата беше представен в напълно погрешна светлина! — изревах аз. — Както съм обяснявал безброй пъти, аз я охранявах от враговете на Рим, които спокойно можеха и да… — точно тук спрях. Това беше доказателството. Никой човек не знаеше къде се бях запилял по време на варварската инвазия, само няколко духа92. Всъщност, можех да се сетя само за един джин, който повдигаше темата много редовно, когато пътищата ни се пресичаха през вековете. И този джин определено беше…

— Стойте! — извиках, подскачайки развълнувано от крак на крак. — Това изобщо не е Хопкинс! Не знам как, но това е Факарл и той…

Естествено, беше прекалено късно. Другарите ми ревяха и бучаха прекалено много, за да ме чуят. Освен това, съмнявах се, че щяха да спрат дори и да ме бяха чули. Със сигурност Аскобол и Ходж, които нямаха уважение към по-старите и по-мъдрите, щяха да продължат въпреки това. Може би Муамба щеше да се поколебае.

Но те не чуха и всичките се втурнаха напред. Е, бяха четирима срещу един. Факарл, въоръжен единствено с кухненски сатър, срещу четирима от най-свирепите джинове по онова време в Лондон. Беше ужасно неравенство.

Щях да помогна на другарите си, ако смятах, че ще има някакво значение. Вместо това се прокраднах внимателно към вратата. Проблемът беше, че познавах Факарл. Той имаше известна весела самоувереност, която идваше от факта, че беше добър в работата си93. Много добре и много бързо. Гарвановата глава тъкмо бе преодоляла купчина тигани за омлет и тъкмо се промъквах покрай тавите за сладкиши, когато около ушите ми се изсипа дъжд от плочки. Имам предвид бронирани плочки от починалия мравояд.

Около секунда по-късно бяха последвани от едно или две други неща — някои от които, съжалявам да го кажа, успях да разпозная. Чак когато достигнах вратата на кухнята, рискувах да хвърля един бърз поглед назад. В далечния край на стаята имаше вихрушка от движения, проблясващи светлини, звуци и писъци. От време на време от водовъртежа се протягаха ръце, сграбчваха маси и малки хладилници и отново изчезваха от погледа. Навън периодично излитаха парчета метал, дърво и същност.

Беше време да си тръгвам. Някои от познатите ми джинове пускат гъста мъгла, за да прикрият следите си; други предпочитат да оставят след себе си отровни черни изпарения или няколко Илюзии. Що се отнася до мен, аз гася осветлението. Кухнята и трапезарията потънаха в мрак. По стените се плъзгаха и въртяха странни проблясъци в десетки цветове, излъчвани от биещите се джинове. Напред, едно-единствено светло петно маркираше изхода на коридора. Обгърнах се плътно с наметалото от пера и бях погълнат от сенките94.

Не бях стигнал и до средата на трапезарията, когато всички звуци от бой зад мен спряха.

Застинах, надявайки се без реална надежда да чуя триумфалния вик на колегите си.

Нямах късмет. Тишината пулсираше в пернатата ми глава.

Концентрирах се и наистина се напрегнах да дочуя някакъв звук… Може би се напрягах прекалено много. Май ми се причу мек звук, сякаш някой се носеше през мрака.

Побързах към изхода. Нямаше смисъл да се опитвам да тичам — ключът беше в прикритостта. Не бях в състояние да се боря с Факарл, въпреки ексцентричната му маскировка под формата на човек. Придържах се към стените на трапезарията, като внимателно заобикалях масите, столовете и съборените прибори. Наметалото покриваше сведената ми глава; изпод ръба от пера тревожно надничаше едно жълто око. Проверих зад себе си.

През арката, водеща към кухнята, минаваше едно черно петно. По някакъв предмет в ръката му проблясваше светлина. Леко забързах крачка и ритнах една лъжица, която издрънча в стената.

— Боже, Бартимеус! — извика един познат глас. — Тази вечер наистина си изкуфял. Някой човек може и да се обърка в тъмнината, но аз те виждам като посред бял ден как се движиш крадешком там зад онези парцалки. Спри за малко да поговорим. Липсваха ми разговорите ни.

Гарваноглавият не отвърна, а побърза към вратата.

— Не си ли поне малко любопитен? — рече гласът този път по-наблизо. — Мислех си, че направо си умираш да разбереш защо съм избрал такава форма.

Определено бях любопитен, но „да си умирам да разбера“ — съвсем не. Винаги се радвам да се впусна в енергични закачки с най-добрите екземпляри, но приказките отпадат, когато трябва да бягам за да спасявам живота си. Както вървеше, гарваноглавият мъж подскочи напред с протегнати ръце, сякаш се гмуркаше в плувен басейн. Наметалото му от пера се завъртя около него, изпляска и се превърна в крила. Мъжът изчезна. Един отчаян гарван се стрелна напред, една истинска перушинеста светкавица се насочи към вратата…

Въздишка, тупване, болезнено изграчване. Напредването на гарвана бе прекъснато по начин, който не търпеше възражения — прободен през върха на крилото, той увисна на стената, а блестящата светкавица, която трепереше, вибрираше и накрая застина, се превърна в нож за месо.

Нещото с тяло на господин Хопкинс се понесе през празната стая с равнодушна безгрижност. Гарванът го изчака, полюшквайки се нежно, с възмутено изражение на клюна.

Господин Хопкинс се приближи. Едното рамо на костюма му бе леко изгоряло и имаше малък разрез на бузата си. Като изключим това, изглежда не беше наранен. Увисна в мрака на около метър от мен, оглеждайки ме със слаба усмивка. Сетих се, че проверява състоянието ми на различните нива. Слабостта ми ме караше да се чувствам притеснен, почти като гол. Потропах с перата на свободното си крило по стената.

— Ами хайде де — изстрелях. — Приключвай бързо.

По безизразното му лице премина неодобрение.

— Вече искаш да те убия?

— Не това. Тъпата шега, която съчиняваш. За това колко е хубаво да вися наоколо или нещо подобно. Давай де, знаеш, че го искаш. Изплюй камъчето.

Ученият изглеждаше обиден.

— Сякаш бих паднал толкова ниско, Бартимеус. Съдиш ме по твоите собствени стандарти на долнопробно остроумие, които са толкова жалки, колкото и състоянието на същността ти. Виж се само! Като надупчена гъба си. Ако аз ти бях господар, бих те използвал да попия пода.

Изпъшках.

— Сигурно и това влиза в плана. Всичко останало вече съм го правил.

— Сигурен съм, че си. Е, много е жалко да видя някой дух, паднал толкова ниско, дори и някой толкова своенравен и дразнещ като теб. Почти започвам да те съжалявам. — Той си почеса носа. — Почти.

Огледах бледите сиви очи.

— Това си ти, нали? — попитах.

— Определено.

— Но същността ти… Къде е…?

— Точно тук, скрита дълбоко в тялото на скъпия ни господин Хопкинс. Както трябва да си се досетил, това не е обикновена маскировка! — Гласът на Факарл се изхили тихо. — Каква беше тази жалка птича премяна, която носеше току-що? Традиционен американски тотем ли? Толкова размъкнато и отживяло. Е, аз съм вече над тези неща.

— Ти си в истинското му тяло? — рекох. — Леле! Това е гадно! Кой ти причини това, Факарл? Кой е господарят ти? — Това изобщо не го разбирах.

— Моят господар ли? — Висящият мъж се разтресе от смях. — Това е господин Хопкинс, разбира се, и аз съм му много благодарен. Толкова съм му благодарен, че мисля аз и той да работим заедно известно време. — Отново избухна в мощен и искрен смях95.

— Много неща се случиха след последната ни среща, Бартимеус — продължи той. — Помниш ли как се разделихме?

— Не. — Спомнях си много добре.

— Ти ме подпали, стари приятелю. Драсна клечката и ме остави да горя в един шубрак.

Гарванът се раздвижи тревожно под ножа.

— В някои култури това е жест на симпатия. Някои се прегръщат, други се целуват, трети се подпалват в малки гористи площи…

— Ммм. Е, ти си бил роб на повече човеци от мен, Бартимеус. Ако някой познава обичаите им, това си ти. И все пак беше малко болезнено… — Той се плъзна по въздуха и се приближи.

— Не беше прекалено зле — запротестирах аз. — Забелязах те няколко дни по-късно, играеше си на готвач в кухнята на Хедълхам. Не изглеждаше много изгорял. Абе каква е тая работа с теб и кухните? Вечно висиш около тях96.

Хопкинс — или Факарл — кимна.

— В кухните има много хубави, остри оръжия. — Той перна месарския нож с върха на пръста си. Острието и птицата завибрираха на стената. — И точно заради това слязох тук долу. Освен това е по-просторно от коридора горе. Трябваше ми малко пространство да си развъртя ръцете… Пространството е бонус в този хотел. Освен това, моята стая има и джакузи.

Зави ми се свят.

— Чакай малко — казах. — Аз те познавам като Факарл от Спарта, бичът на Егейско море. Виждал съм те като синьо-черен гигант как смазваш цели армии под ботуша си. Какво си сега? Някакъв си човек, който си харесва банята. Какво става? От колко време си хванат в този капан?

— Само два месеца. Но не може да се каже, че съм в капан. „Амбасадор“ е доста луксозно и специално място. Разбираш ли, Хопкинс обичаше хубавите неща в живота. Освен това е извън обсега на правителствените шпиони, така че мога да си идвам и отивам, когато си пожелая. Не видях причина да променям това положение на нещата.

Гарванът извъртя очи.

— Не за хотела. Говорех за тялото.

Хихикане.

— Отговорът е същият, Бартимеус. Само преди няколко седмици добрият господин Хопкинс — как да го кажа — ме покани да вляза. Отне ми малко време да се аклиматизирам, но сега ми е изключително удобно. И въпреки външния вид, силата ми по никакъв начин не е намаляла. Както току-що разбраха и приятелите ти. — Той се изхили. — Отдавна не съм се хранил така обилно.

— Да, добре. — Изкашлях се притеснено. — Надявам се не мислиш да направиш същото с мен. Ние имаме дълга история, ти и аз. Една прекрасна връзка, много споделени моменти.

Очите на господин Хопкинс заблестяха весело.

— Така е по-добре, Бартимеус. Чувството ти за хумор се завръща. Но наистина не възнамерявам да те поглъщам.

Гарванът висеше на ножа по един доста нещастен начин. Сега, при тази неочаквана новина, се оживи.

— Така ли? Факарл, ти си великодушен приятел! Извинявам се за онзи инцидент в шубраците, за борбата ни за Амулета и за онази Конвулсия в гърба, с която те повалих навремето в Хайделберг през трийсет и втора. — Поколебах се. — Както виждам, не си знаел, че съм аз. Ъъъ, извинявам се и за всичко останало. И така — много ти благодаря и ако само махнеш този нож, аз ще си тръгвам.

Мъжът с приятното лице не махна ножа. Вместо това се наведе по-близо до гарвана.

— Не казах, че ще те пощадя, Бартимеус, а просто, че няма да те ям. Самата идея ме отблъсква! Дори само като те гледам ми се нарушава храносмилането. Но няма и да те пусна. Точно тази нощ ще умреш по ужасен…

— О, чудесно.

— По толкова болезнен и бавен начин, колкото мога да измисля.

— Виж, не е необходимо да се подлагаш на това…

— Но първо искам да ти кажа нещо. — Ухиленото лице на Хопкинс се приближи. — Искам да ти кажа, че сбърка.

Гордея се с бързия си ум и проницателност, но това ме озадачи.

— Какво?

— Безброй пъти — продължи Факарл — съм ти излагал надеждата си, че един ден джиновете ще бъдат свободни. Джиновете като теб и мен. Защо се бием? Защото проклетите ни човешки господари ни насъскват един срещу друг. Защо им се подчиняваме? Защото нямаме избор. Безброй пъти съм разсъждавал, че тези правила могат да бъдат оспорени и безброй пъти ти си ми казвал, че греша.

— Не го формулирах точно така. Казах, че си пълен…

— Каза, че нямаме никакъв шанс някога да се отскубнем от двойния проблем, Бартимеус. Проблемът със свободната воля и болката. И отново виждам тази увереност в кривогледите ти малко очички! Но ти грешиш! Погледни ме сега — какво виждаш?

Погледнах.

— Кръвожаден маниак в човешка форма? Противна смес от най-лошото у хората и джиновете? Хм — сега става малко опасно — бивш враг, който ме гледа с неочаквано съжаление и добри намерения?

— Не, Бартимеус. Не. Ще ти кажа. Виждаш един джин, който не изпитва болка. Виждаш джин със свободна воля. Не съм изненадан, че не разбираш: за пет хиляди години никога не е имало такова чудо! — Той протегна човешката си ръка и нежно разроши перата на главата ми. — Можеш ли да си го представиш, бедно наранено създание? Няма болка! Няма болка, Бартимеус! Ех — въздъхна той, — не можеш да си представиш колко съобразителен ме прави това.

Без болка… В дъното на измореното ми и объркано съзнание изведнъж видях образ: подскачащият, лудуващ скелет на Гладстон…

— Веднъж срещнах един африт — рекох. — И той каза нещо такова. Но същността му беше затворена в човешки кости и той полудя. Накрая предпочете да прегърне смъртта пред това да продължи да живее.

Факарл оформи лицето на Хопкинс в нещо подобно на усмивка.

— Ах, говориш за Хонориус? Да, чувал съм за него. Бедният, бил е доста влиятелен! Същността ми е защитена точно както е била и неговата. И аз като него имам свободна воля. Но си отбележи това, Бартимеус — аз няма да полудея.

— Но, за да си на този свят, трябва да си бил призован — настоях аз. — Значи, трябва да изпълняваш нечии заповеди…

— Хопкинс ме призова и аз изпълних заповедта му. Сега съм свободен. — За пръв път ми се стори, че видях частица от джина скрита в човека: дълбоко в очите проблесна триумф, почти като пламък. — Може би помниш, Бартимеус, че при последния ни разговор, аз изразих оптимизъм по повод безразсъдството на определени магьосници в Лондон, мъже, с които един ден може и да имаме късмет.

— Помня — казах. — Говореше за Лавлейс.

— Вярно, но не само за него. Е, случва се така, че се оказвам прав. Вече имаме този шанс. Първо, Лавлейс се зае с нещо непосилно. Превратът му се провали, той умря, а аз бях…

— Свободен! — извиках. — Да! И то благодарение на мен. Със сигурност си ми длъжник за това.

— … потопен в един подводен затвор край брега, благодарение на едно строго условие в случай на смърт при призоваването ми. Прекарах времето си в проклятия към този, който бе убил Лавлейс.

— А, това ще да е господарят ми. Казах му, че прибързва, ама послуша ли ме…?

— За щастие, скоро след това бях освободен от един от приятелите на Лавлейс, който познаваше мен и таланта ми. Оттогава работя с него.

— Това трябва да е Хопкинс — казах аз.

— Е, в интерес на истината, не е той. Което ме подсеща… — Факарл си погледна часовника. — Не мога да стоя и да си клюкарствам с теб повече. Тази вечер започва революцията, а аз трябва да съм там, за да видя. Ти и твоите приятели идиоти ме забавихте прекалено много.

Гарванът погледна с надежда.

— Това означава ли, че няма да имаш време за онази болезнена и бавна смърт, която ми обеща?

— Няма да имам, Бартимеус, но ти пък ще имаш много време. — Ръцете му се протегнаха, той ме сграбчи за врата и издърпа ножа от крилото ми. Формата на Хопкинс се издигна във въздуха и се обърна с лице към тъмната трапезария.

— Да видим — измърмори Факарл. — Да… онова изглежда обещаващо. — Понесохме се над масите към отсрещната стена. Там стоеше масичка на колела, точно както я бяха оставили сервитьорите. В средата на масичката имаше огромен супник с куполовиден похлупак. Беше направен от сребро.

Гарванът се загърчи и развъртя отчаяно в юмрука на похитителя си.

— Стига де, Факарл — замолих се аз. — Не прави нещо, за което може да съжаляваш.

— Със сигурност няма. — Той се снижи до масичката и ме провеси над супника. Студеното излъчване на смъртоносния метал гъделичкаше опърпаната ми същност.

— Един здрав джин би чезнал в продължение на седмици в сребърна гробница като тази — рече Факарл. — При състоянието, в което си ти, не мисля, че ще оцелееш повече от два часа. А сега, чудя се какво ли имаме тук вътре… — С бързо движение на пръстите той вдигна капака. — Хм. Рибена чорба. Възхитително. Е, сбогом, Бартимеус. Докато умираш, утешавай се с факта, че робството на джиновете почти е приключило. Защото тази вечер ние ще си отмъстим.

Пръстите се разтвориха; с лек плясък гарванът падна в супата. Факарл ми помаха за сбогом и затвори капака. Плавах в мрак. Навсякъде около мен имаше сребро: същността ми се сви като обгоряла.

Имах само един шанс: да изчакам малко Факарл да си тръгне, да събера последните остатъци от енергията си и да се опитам да отхвърля капака. Щеше да е трудно, но осъществимо — стига да не го беше покрил с тухла или нещо друго.

Факарл изобщо не си губеше времето с тухли. Реши да използва цялата стена. Чу се невъобразим шум и трясък, последван от страховит удар. Супникът се сви около мен, неимоверно смазан от тежестта на зидарията отгоре. Среброто ме притисна от всички страни. Гарванът се сгърчи, изви се, но нямаше къде да мърда. Получих световъртеж, същността ми замря. Почти с благодарност изпаднах в безсъзнание.

Изгорен и смазан до смърт в един сребърен казан със супа. Сигурно има и по-лоши начини да умреш. Но не много.

21

През прозореца на лимузината Натаниел гледаше нощта, светлините, къщите и хората. Но те отминаваха като някакво петно, една маса от цветове и движение, която постоянно се променяше, подмамваше и все пак не означаваше нищо. Известно време остави погледът му да се рее из променящите се форми, после — когато колата намали на един завой — той погледна стъклото и отражението в него. Отново видя себе си.

Гледката не беше никак обнадеждаваща. Лицето му бе набраздено от умора, косата му беше мокра, яката висеше отпуснато. Но в очите му все още гореше искра.

По-рано през деня не беше така. Последните неприятни случки — унижението в Ричмънд, застрашаването на кариерата му и разкритието за предателството на Бартимеус в миналото — го бяха засегнали дълбоко. Внимателно изградената му личност на Джон Мандрейк, министър на информацията и небрежно уверен член на Съвета, бе започнала да се пропуква. Но най-вече фактът, че госпожа Лутиен го бе отблъснала тази сутрин, бе нанесъл решителния удар. Само за няколко минути, чрез постоянното си презрение, тя бе разбила бронята на статуса му и бе оголила момчето под нея. Шокът бе прекалено силен за Натаниел. Със загубата на самоуважението му дойде хаосът. Беше прекарал останалата част от деня заключен в стаята си, като ту беснееше, ту потъваше в спокойна тишина.

Но две неща се бяха комбинирали и го издърпаха обратно, възпряха го да не се удави в самосъжаление. Първо, от практична гледна точка, закъснелият доклад на Бартимеус му даде спасителната сламка. Новината за местонахождението на Хопкинс предложи на Натаниел един последен шанс да действа преди процеса на следващия ден. Чрез залавянето на предателя можеше да изиграе Фарар, Мортенсен и останалите си врагове. Девъро щеше да забрави гнева си и щеше да възстанови престижната позиция на Натаниел.

Успехът не беше гарантиран, но той бе уверен в силата на джиновете, които изпрати в хотела. Чувстваше се по-жив дори само от този факт. По гърба му пробяга топло усещане, от което потрепери, докато седеше в колата. Най-после отново бе решителен, залагаше на едро, отхвърляше мудността от последните няколко години. Почувства се почти както когато беше дете — развълнуван от дързостта на действията си. В миналото това му се случваше често, преди политиката и необходимостта да играе незначителния образ на Джон Мандрейк да го притиснат.

А той вече не искаше да играе тази роля. Вярно, че ако съдбата беше милостива, той първо щеше да си осигури политическото оцеляване. Но отдавна бе изморен от останалите министри и му се повдигаше от моралната им поквара, от жаждата им за самосъхранение. Трябваше чак днес, чрез презрението в очите на госпожа Лутиен и Кити Джоунс, да разбере, че му се повдига. Е, той нямаше отново да потъне в установения ред на Съвета! Бяха необходими решителни действия, за да се спаси страната от лошото им ръководство. Той надникна през прозореца към размазаните очертания на хората по улиците. Гражданите имаха нужда да бъдат напътствани, имаха нужда от нов водач. Някой, който щеше да им осигури малко спокойствие и сигурност. Замисли се за безполезно лежащия в трезорите на Уайтхол Жезъл на Гладстон.

Не че трябваше да използва сила, разбира се, или поне не спрямо обикновените. Кити Джоунс бе права за това. Той погледна към мястото до него, съвсем наблизо, където седеше момичето и се взираше навън в нощта със забележително спокойствие.

Тя беше втората причина за възвръщането на енергията му, за повторното пламване на искрата в него и той бе много доволен, че я беше открил. Косата й беше по-къса отколкото я помнеше, но езикът й бе остър както винаги. При спора им пред странноприемницата, тя бе отрязала преструвките му като с нож, засрамвайки го постоянно чрез пламенната си увереност. И все пак — и това беше най-странното — той откри, че много иска да продължат да разговарят.

Съвсем не заради предположението, че тя знаеше повече за ранната кариера на Бартимеус, отколкото той смяташе за възможно. Натаниел се навъси. Това наистина беше много странно… Но то можеше да се проучи на спокойствие след пиесата и след като — с малко късмет — джиновете му се завърнеха триумфално. Самият Бартимеус можеше да хвърли известна светлина по въпроса. Какво щеше да прави с нея наистина не знаеше.

Гласът на шофьора прекъсна унеса на Натаниел.

— Почти стигнахме театъра, сър.

— Добре. Колко време отне?

— Дванайсет минути, сър. Трябваше да мина по обиколния път. Центърът на града все още е барикадиран. Има демонстрации в парковете и много полиция.

— Е, ако имаме късмет, ще изпуснем началото на представлението.

Кити Джоунс проговори за пръв път по време на пътуването. Както и преди, той бе впечатлен от спокойствието й.

— И каква е тази пиеса, която трябва да изтърпя?

Натаниел въздъхна.

— Една премиера на Мейкпийс.

— Нали не е онзи, който е писал Лебедите на Арабия?

— Опасявам се, че е точно той. Министър-председателят е негов почитател, затова всички магьосници в правителството, от Съвета надолу до всички трети секретари, трябва да присъстват на шоуто под страх от пълното му неодобрение. Това е от първостепенна важност.

Тя се намръщи.

— И това при положение, че има война, а хората се бунтуват по улиците ли?

— Дори и при това положение. И аз си имам жизненоважна работа тази вечер, но трябва да я отложа, докато не падне завесата. Само мога да се надявам, че има много антракти. — Усети гадателското си стъкло в палтото. Между действията щеше да провери напредъка на джиновете.

Навлязоха по Шафтсбери авеню — една крива улица, претрупана с ресторанти, барове и театри, много от тях построени наскоро от най-добри материали, като част от мерките на правителството за премахване на бедняшките квартали. Сияещи неонови светлини, едно ново изобретение от Япония, изписваха имената на всяко заведение в розово, жълто, бледомораво, алено. По улиците, придружени от нощната полиция, се смесваха тълпи от нисши магьосници и обикновени граждани от висшата класа. Натаниел се огледа за признаци на обществени безредици, но тълпата изглеждаше спокойна.

Лимузината намали и спря на едно отделено с въжета място под златист навес. Зад барикадите стояха полицаи и магьосници от сигурността в черни палта. Под тях бяха коленичили няколко фотографи с фотоапарати върху триножници. Предната част на театъра бе ярко осветена; от улицата до отворените му врати се простираше изискан червен килим.

На килима стоеше нисък, закръглен джентълмен и трескаво размахваше ръце. Със спирането на колата Куентин Мейкпийс подскочи напред и отвори рязко най-близката врата.

— Мандрейк! Най-после си тук! Нямаме и секунда за губене.

— Съжалявам, Куентин. Проблеми по улиците… — Откакто бе станал свидетел на отвратителния експеримент на драматурга с обикновения, Натаниел изобщо не го харесваше. Мъжът беше като заразна болест и трябваше да бъде премахнат. Но всяко нещо с времето си.

— Знам, знам. Хайде, излизайте! След три минути трябва да съм на сцената! Вратите на залата са затворени, но аз съм ви подготвил място в личната ми ложа. Да, да — и за твоята приятелка. Тя е далеч по-красива от мен и теб, ще можем да се наслаждаваме на блясъка й! Хайде, бързо! Остават по-малко от две минути!

С множество ръчкания, дърпания и други движения, господин Мейкпийс извлече Натаниел и Кити от колата и ги поведе по килима към вратите на театъра. Силната светлина във фоайето ги накара да замижат. Не се възползваха от възглавничките и пенливото вино, предлагано им от кланящи се прислужници. Стените бяха покрити с плакати, рекламиращи пиесата: повечето изобразяваха Куентин Мейкпийс, усмихнат, намигащ или замислен, показан от различни ъгли. Самият той спря при едно тясно стълбище.

— Там горе! В личната ми ложа. Скоро ще дойда при вас. Пожелайте ми късмет! После тръгна, като една малка вихрушка от намазана с гел коса, блестящи зъби и светнали, искрящи очи.

Натаниел и Кити се качиха по стълбите. Горе имаше спусната завеса. Дръпнаха я настрани и се вмъкнаха в малко пространство, окичено със сатенени драперии. Три богато украсени стола бяха обърнати към нисък парапет. Долу, в ниското, се виждаше сцената, наполовина скрита зад дебели завеси, мястото на оркестъра и истинско море от столове, пълно с дребни, движещи се глави. Осветлението беше приглушено. Тълпата мърмореше като вятър в гора, а в дъното оркестърът издаваше нехармонични звуци.

Те седнаха — Кити на най-далечния стол, а Натаниел до нея. Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Това е голяма чест за вас, госпожице Джоунс. Несъмнено вие сте единствената обикновена гражданка тук. Виждате ли ложата насреща? Онзи човек, който се навежда напред с непохватното нетърпение на ученик? Това е нашият министър-председател. До него седи господин Мортенсен, обичният ни министър на войната. Онзи с шкембето е Колинс, от Хоум Офис. В ложата отдолу седи Шолто Пин, прочутият търговец, онзи — с навъсеното лице. Вляво, прозяваща се като котка, е Уитуел, шефът на сигурността. Госпожица Фарар, от полицията, е в другата ложа…

Той спря. Сякаш усетила погледа му, Джейн Фарар бе насочила поглед към него над огромната, тъмна бездна. Натаниел я поздрави иронично, като махна леко с ръка. Чувството на вълнение от безразсъдството му се бе засилило през изминалите минути. Ако всичко вървеше добре, Аскобол и другите скоро щяха да заловят Хопкинс. Щеше да види как скъпата госпожица Фарар ще се справи с това утре. С известно маниерничене той отново наведе глава към Кити Джоунс.

— Колко жалко, че Съпротивата вече я няма — прошепна той. — Една добре насочена бомба тук би обезглавила правителството.

Беше вярно. Партерът долу бе претъпкан с всички второстепенни министри, техните съпруги, помощници, заместници и специални съветници. Наблюдаваше безспирното въртене на глави и как всеки човек сравняваше мястото си с това на съперниците си. Видя проблясъците на бинокли, чу шумоленето на опаковки от бонбони, усети вълнението, което излъчваше тълпата. На второ и трето ниво се виждаха множество малки дяволчета, които подскачаха и се въртяха на раменете на господарите си, трескаво издуваха гърди и бицепси до невероятни размери и си разменяха обиди със своите съседи.

Звуците от оркестъра замряха. Изпищя цигулка, а след това всичко затихна.

Светлините в залата изгаснаха. Прожектор освети завесите в средата на сцената.

Тишина.

Забиха барабани, възторжени звуци се разнесоха откъм страната на тромпетите. Завесите трепнаха и се отдръпнаха встрани.

Отпред излезе Мейкпийс, великолепно пременен в редингот от зелено кадифе. Той разпери ръце като майка към децата си и прие аплодисментите на публиката. Последваха два поклона към балконите и един към партера. Той вдигна ръце.

— Дами и господа, много сте мили, много сте мили. Моля ви! — Приветствията замряха. — Благодаря ви. Преди да започне шоуто, едно специално обявление. За мен е привилегия — не, за мен е чест — да представя последната си творба пред такава забележителна публика. Виждам, че тук са всички велики мъже и жени, в пълен състав, водени от прекрасния господар на добрия вкус, господин Рупърт Девъро. Разумно направи пауза за ентусиазираните приветствия.

— Точно така. И точно заради привързаността, която всички ние изпитваме към скъпия Рупърт, аз написах От Уопинг до Уестминстър, един малък скеч, базиран на вдъхновяващия му живот. Както ще видите в описанията на програмите си, единствено сцената в спалнята на монахините е измислена. Всички останали чудеса, усещания, изненади и хора са твърдо базирани на фактите. Надявам се да научите нещо и да се забавлявате! — Последва лек поклон и широка усмивка.

— Както обикновено на моите представления, искам да ви помоля да не снимате със светкавици. Това може да обърка актьорите. Освен това, няколко от специалните ефекти, използвани на сцената днес, са с магически произход и ще бъдат създадени от няколко благоразположени демона. Тези илюзии ще изглеждат изключително приятно, ако гледате без контактните си лещи. Едва ли има нещо, което повече да развали насладата от една брачна церемония от гледката на две дяволчета със закръглени кореми, които пускат фойерверки. — Смях. — Благодаря. Мога ли да ви помоля да освободите всички лични демони по време на шоуто, за да не се окажат разсейващи. Насладете се на вечерта. Нека тя остане незабравима!

Стъпка назад. Шумоленето на завесата. Прожекторът изгасна. Цялата аудитория се раздвижи, чуха се леки щраквания — звуците от кутийки за лещи, които се изваждаха от чанти и джобове на сака, отваряха се, контактните лещи се поставяха в тях и после отново се затваряха. Магьосниците произнасяха стегнати команди: дяволчетата блещукаха, смаляваха се и изчезваха.

Махайки лещите си, Натаниел погледна Кити Джоунс, която седеше невъзмутимо и гледаше сцената. Тя не изглеждаше така, сякаш щеше да присъства на нещо глупаво. Все пак той знаеше, че поема риск. Фританг бе освободен, а всичките му останали действащи демони бяха пратени да преследват Хопкинс. Нямаше никакви прислужници под ръка. Ами ако тя си върнеше предишните настроения?

Прозвучаха барабани и множество цигулки в мрака долу. В далечината завиха рогове: военни фанфари, които скоро се превърнаха в оживена музика. Завесите се дръпнаха, разкривайки едно красиво изрисувано изображение на лондонска улица отпреди четиридесет години. Високи градски къщи, сергии, чисто синьо небе, на заден план статуята на Нелсън, пухкави гълъби, вързани с тънки въжета, се носеха напред-назад. Върволици от момчета бутаха колички от двете страни на сцената; като се срещнаха по средата, те си размениха високи поздрави на кокни97 и започнаха да се пляскат по хълбоците в такт с музиката в залата. Със свито сърце, Натаниел разбра, че първата песен вече бе започнала. Той се облегна в стола си, мислейки отчаяно за гадателското стъкло в джоба си. Дали не можеше просто да се изниже и да провери какво ставаше…

— Не е лошо началото, а, Джон? — Сякаш изскочил от някаква скрита врата, до него стоеше господин Мейкпийс, настаняваше се на мястото си и бършеше потта от челото си. — Добро номерче. Възхитително начало на сцената. — Той се изсмя сподавено. — Господин Девъро вече е завладян. Виж само как се смее и пляска с ръце!

Натаниел надникна в тъмнината.

— Имаш по-добро зрение от мен. Не мога да го различа.

— Това е, защото си си свалил контактните лещи, като едно добро, послушно момченце. Сложи ги обратно и погледни.

— Ама…

— Сложи ги отново, момчето ми. Тук, в моята ложа важат различни правила. Свободен си от всеобщите указания.

— Ами илюзиите?

— О, ще видиш достатъчно, за да се забавляваш. Повярвай ми. — Мейкпийс се засмя сърдечно.

Този човек беше капризен глупак! Едновременно раздразнен и смаян, Натаниел върна лещите на очите си. Като виждаше на второ и трето ниво, той веднага проникна през мрака в залата и различи магьосниците в далечния край. Както беше казал Мейкпийс, Девъро проточваше врат напред, с очи приковани към сцената; главата му кимаше в такт с музиката. Останалите магьосници, в най-различни пози на униние и ужас, се бяха предали на неизбежното.

На сцената момчетата с количките отскочиха встрани, правейки място за появата на младия бъдещ министър-председател. Бледият, слаб младеж, когото Натаниел бе срещнал в Ричмънд, се измъкна от единия край на сцената. Носеше училищна жилетка, риза с вратовръзка и къси панталони, от които изскачаха смущаващо дългите му космати крака. Страните му бяха силно начервени, за да му придадат детска жизненост, но движенията му бяха странно отпуснати. Дотътри се, спря до една картонена пощенска кутия и подхвана трескава реч. В тъмното до Натаниел Мейкпийс изцъка неодобрително.

— Боби се оказа такъв провал — въздъхна той. — По време на репетициите разви ужасна кашлица и стана доста блед. Мисля, че има туберкулоза. Наложи се да му дам голяма чаша силно бренди, за да го държи във форма.

Натаниел кимна.

— Мислиш ли, че има достатъчно енергия да преживее вечерта?

— Така мисля. Творбата не е дълга. Кажи ми, как се харесва шоуто на госпожица Джоунс?

Под прикритието на полумрака очите на Натаниел се стрелнаха към момичето, седящо до него. Различи елегантния й профил и приятния блясък на косата й. Лицето й бе изкривено в гримаса на безкрайно отегчение. Пряко волята му, изражението й го накара да се усмихне. Той…

Усмивката замръзна и изчезна. След малко отново се наведе към Мейкпийс.

— Кажи ми, Куентин — рече той, — откъде точно знаеш, че тази млада дама е госпожица Джоунс?

Той го погледна — малките очички на Мейкпийс блестяха в мрака.

— Аз знам много неща, момчето ми. Но тихо! Тихо сега! Стигнахме до кулминацията на представлението!

Натаниел трепна, намръщи се.

— Вече? Това е възхи… забележително бързо.

— Трябваше да се бърза заради неразположението на Боби. Щеше направо да унищожи главния монолог, не му стига въздухът. Но — сега тихо. С лещите ли си? Хубаво. Гледай тогава.

Очите на Натаниел се обърнаха към сцената, където не видя нищо вълнуващо. Оркестърът отново бе засвирил. Подпрян на пощенската кутия, младежът се опитваше да пее соло, носовият му вой периодически беше прекъсван от суха кашлица. С изключение на него сцената беше празна; една или две от предните части на къщите се полюшваха от някакво течение, идващо отстрани на сцената. Мандрейк напразно гледаше за някакви признаци на кулминационна магическа илюзия. Нищо — нито на второ, нито на трето ниво. Какво искаше да каже Мейкпийс?

Вълна от движение привлече погледа му на второ ниво — не откъм сцената, а далече, в самото дъно на театъра, при най-задните места. В този миг Мейкпийс го сръга с лакът и посочи. Натаниел погледна, после се втренчи с широко отворени от смайване очи. Сред най-тъмните сенки едва успя да различи трите изхода, водещи към фоайето и през тези три врати с пълзене влизаха множество дребни демони. Повечето бяха дяволчета (едно или две — малко по-големи, с екстравагантни гребени или перушина, вероятно бяха някакви фолиоти), но всичките бяха малки и много тихи. Краката и копитата им, ноктите и крайниците им, пипалата и хоботите им минаваха по килима на театъра без никакъв звук, очите и зъбите им блестяха като стъкло. Сръчните им ръце държаха намотани въжета и плат. Притежателите на ръцете подскачаха и рипаха, тичаха и се прескачаха, устремени с бърза скорост към последния ред на партера. Първите скочиха на седалките и без забавяне нападнаха хората, седящи там — по две или три дяволчета на всеки. Парцалите бяха натъпкани в устите им, ръцете им бяха сграбчени и завързвани с въже; главите им бяха извити назад и очите им бяха завързани. Само за секунди магьосниците от този ред бяха пленени. Междувременно вълната от дяволчета се втурна напред, скачайки към следващия ред, после към следващия. През вратата, като безкраен поток, продължаваха да прииждат подкрепления. Яростната атака бе толкова внезапна, че по-голямата част от публиката бе вързана без да издаде нито един звук. Няколко души успяха да изпискат за кратко, само за да бъдат заглушени от пищенето на цигулките, от рева и воя на кларинетите и виолончелата. Демоните продължаваха да напредват като помитаща черна вълна. Проблясваха рога, искряха очи, а магьосниците пред тях гледаха втренчено сцената.

Натаниел носеше лещите си: през тях мракът в залата се променяше — той виждаше всичко. Опита се да скочи на крака, но във врата му опря студена стомана. Чу настойчивия шепот на Мейкпийс:

— Не прави нищо глупаво, момчето ми. Свидетел си на най-прекрасния ми миг! Не е ли това най-висше изкуство? Седни, отпусни се, наслади се! Ако мръднеш и на сантиметър, главата ти ще отскочи в партера.

Повече от половината зала бе пленена, а дяволчетата все така продължаваха да прииждат. Очите на Натаниел се насочиха към ложите насреща. Старшите магьосници бяха махнали лещите си, но и те се намираха в същото положение като него. Ако можеха да видят какво става, сигурно щяха да действат… Челюстта му увисна от ужас. Във всяка ложа по четири или пет демона, много по-големи от онези долу, големи фолиоти и джинове със слаби, бели тела от мускули и сухожилия, се бяха вмъкнали през завесите зад гърбовете на магьосниците. Прокрадваха се зад най-големите хора на Империята. Девъро се смееше и размахваше ръце в такт с музиката, Мортенсен и Колинс седяха отпуснато, със скръстени ръце и кимаха с глави от местата си; Уитуел си гледаше часовника; госпожа Малбинди драскаше работни бележки в една папка. Демоните продължаваха да се прокрадват зад тях, с въжета, вдигнати в ноктите им. Тихомълком наместваха парцалите за уста и мрежите, докато не застанаха неподвижно, като ред извисяващи се надгробни плочи зад гърбовете им. После, като по обща беззвучна команда, те скочиха отгоре им.

Госпожа Малбинди успя да нададе писък, който хармонично се сля с воя на цигулките. Госпожа Уитуел, гърчеща се в нечии кокалести ръце, успя да възпламени Инферно с пръстите си. То трая само секунда, после устата й бе затворена, тя бе овързана и командата й бе прекъсната. Пламъкът се сви и изгасна, а тя притихна в огромната мрежа.

Господин Мортенсен се бори мъжки в ръцете на три дебели фолиота. Мандрейк го чу как вика демона си въпреки шума на оркестъра. Но както и останалата част от публиката, той покорно бе освободил роба си и призивът остана напразен. До него, господин Колинс падна без звук.

Песента свърши. Господин Девъро, министър-председателят на Великобритания и Империята, стана на крака. Очите му лъщяха от сълзи и той трескаво аплодира финала. Зад него в ложата, трима от личните му бодигардове бяха пленени и заклани. Той дръпна розата от ревера си и я хвърли долу към младежа на сцената. Един демон пристъпи към него; Девъро не го усети — той викаше за бис. Младежът на сцената спря, вдигна розата и с внезапен прилив на енергия я размаха към официалната ложа. В този момент съществото, надвиснало над рамото на министър-председател излезе от сянката. Младежът изквича, люшна се на краката си и припадна. Рухна и се заби в гърлото на тубата. Девъро отстъпи стреснато назад и се сблъска с демона. Извърна се и изхленчи веднъж. Черните крила го обгърнаха.

За Натаниел всичко това се случи за секунда. Долу в ниското вълната от дяволчета бе стигнала до предните места на партера. Всяка човешка глава бе вързана и със запушена уста. На всяко рамо подскачаше триумфиращ демон.

Паникьосаният му поглед се отправи към ложата на Фарар. На нейното място седеше ухилен демон, а на рамото му имаше някакъв гърчещ се вързоп. Отвърна очи и съзря единствения магьосник, който оказваше някаква истинска съпротива.

Господин Шолто Пин, седнал в ложата си, не си беше махнал лещите по простата причина, че не носеше такива. Той беше пренебрегнал разпореждането на Мейкпийс и бе задържал монокъла си здраво фиксиран на лявото си око. От време на време го махаше и го лъскаше с носната си кърпичка. Точно когато бе зает с това, вълната от дяволчета нахлу в партера. Все пак той върна монокъла навреме на окото си, за да ги види по средата на действията им.

Той изрече клетва, хвана бастуна си и се обърна. Видя три големи сенки, промъкващи се в ложата му. Без предисловие, Шолто вдигна бастуна си и изстреля плазма. Едната сянка изскимтя и се разпадна на прах. Останалите се хвърлиха настрани — едната към тавана, другата се притисна към пода. Бастунът отново стреля: сянката на тавана бе уцелена от рикошет и осакатена. Хленчеща, тя падна и се просна на един стол. Но сянката от пода скочи напред. Тя сграбчи бастуна на възрастния човек и, използвайки я като сопа, го просна на пода.

От насрещната ложа Мейкпийс наблюдаваше това неодобрително намръщен.

— Винаги е така — рече замислено. — Никоя творба на изкуството не може да е напълно съвършена — винаги има някакъв недостатък. Все пак, като изключим Пин, мисля, че можем да считаме това за добре свършена работа.

Придържайки ножа притиснат към гърлото на Натаниел, драматургът стана от стола си и пристъпи напред, за да може по-добре да огледа сцената. Адски внимателно Натаниел извърна глава на сантиметър; очите му срещнаха тези на Кити. Понеже не носеше лещи, момичето стана свидетел едва на края, когато плазмите на Пин избухнаха в мрака и, един по един, победилите демони станаха видими на първо ниво. С широко отворени очи тя погледна Натаниел и най-после видя Мейкпийс и ножа. Лицето й изразяваше объркване, съмнение, недоверие. Натаниел задържа погледа й — устата му се движеше трескаво, оформяйки безмълвни молби. Веждите му се опитаха да изпишат сложни просби. Ако можеше ножът да бъде отблъснат само за миг, щеше да скочи върху Мейкпийс и да го изтръгне от ръцете му. Бързо — само ако успееше тя да действа сега, докато лудият бе разсеян…

Кити извърна очи към Мейкпийс, после отново към Натаниел. Веждите й се смръщиха. По лицето на Натаниел се стичаше пот. Нямаше да стане. Тя нямаше да му помогне. И защо да го прави? Тя го презираше.

Мейкпийс се бе облегнал на парапета и избухваше в сподавени пристъпи на смях при вида на униженията долу. При всеки гърч ножът се притискаше все по-силно в гърлото на Натаниел.

Тогава Натаниел видя как Кити едва кимна. Видя как се напрегна, готвеше се да скочи. Той облиза устни и се приготви…

Кити Джоунс скочи напред. Моментално една светкавица от зелена енергия се разби в нея, отхвърляйки я силно назад към парапета, който изпука и се счупи от удара. По тялото й заигра яркозелен огън. Крайниците й се тресяха, косата димеше. Огънят изгасна. Кити се преви, главата и ръката й останаха да висят през парапета над залата. Очите й бяха наполовина отворени, невиждащи.

От лявата ръка на господин Мейкпийс се издигаха и димяха зелени пламъци, но другата продължаваше да държи ножа на гърлото на Натаниел. Очите му се бяха свили до размера на стафиди, зъбите му бяха оголени.

— Глупаво момиче — рече той. Направи жест с ножа и поряза кожата на брадичката на Натаниел. Потече кръв. — Стани.

Натаниел стана безмълвно. Командата бе повторена сто пъти в залата. С много шум, пленниците станаха на крака — с превръзки на очите, овързани и безпомощни, подтиквани с шамари и щипане от дяволчетата. На няколко места, където преживяването бе дошло в повече и жертвите бяха в безсъзнание, един или няколко демона се заеха да вдигнат телата. Горе, в ложите, където джиновете се занимаваха с висшите магьосници, нищо не бе оставено на случайността. Всички бяха обвити в дебели, черни мрежи и овързани като наденици.

Натаниел си възвърна гласа.

— Ти съсипа всички ни.

Лицето на Куентин Мейкпийс се разтегна в широка усмивка.

— Едва ли, Джон. Стоим на прага на нова ера! Но завесата вече се спусна и аз трябва да отида при хората, които направляваха действието. Ето някой, който ще се погрижи да запазиш благоразумие, докато сме разделени. — Той кимна към дъното на ложата. Завесата се раздвижи. Оттам пристъпи висока фигура в черно наметало. Присъствието на наемника изпълни помещението.

— Мисля, че се познавате добре — каза господин Мейкпийс, прибирайки ножа под сакото на редингота. — Без съмнение имате много да си говорите. Джон, няма да те унижавам със заплахи, но ще ти дам един съвет. — Той се обърна от стълбите. — Не избирай да умреш като бедната, млада Кити — все още имам да ти показвам много неща.

Тръгна си. Натаниел стоеше взрян в тялото на пода. Долу, сред ужасната тишина, нарушавана само от звуците от стъпки и цвърченето на демоните, британското правителство бе изнесено набързо.