Планът на нашествениците

Глава първа

След половин час бях в тренировъчната зала и седях до бюрото. Малко по-късно щеше да се случи едно от най-страшните сътресения в живота ми. Но засега ме тревожеха само тъпата болка в стомаха ми и непреодолимата сигурност, че ако ми отнемат мисията, ще се окажа безнадеждно задлъжнял, съсипан и осъден. Седях и се мъчех да изсмуча от пръстите си някаква идея, как да махна Хелър от Спитеос, гледах какво става пред мен, за да намеря поне искрица вдъхновение.

В обширната зала цареше шаренията на едновременните занимания. Четирима помощник-треньори на четири различни места се опитваха да провеждат обучение за четири различни номера. Единият беше циркова борба, другият се състоеше от сложно жонгльорство, а останалите два още бяха толкова неоформени, че по началните упражнения не можех да схвана какво ще представляват.

Графиня Крек стоеше далеч в дъното на залата откъм дясната й страна. Набиваше ум в главата на един от своите треньори, за да може той на свой ред да обучи жонгльора. Трябваше да подмята шест гущера с нормални размери, но те имаха по гърбовете си костни ръбове, остри като бръснач. Когато усъвършенстваше изпълнението си, щеше да изглежда твърде интересно, но засега жонгльорът се боеше да не си нареже ръцете, затова помощник-треньорът получаваше наставления, как да помогне на ученика си в преодоляването на страха. Не чувах какво му говореше графинята, но тя току вземаше два-три гущера, подхвърляше ги във въздуха и ги улавяше както трябва, после ги даваше на помощника си, за да обучава жонгльора. Този помощник никак не беше за завиждане — такъв гущер ти отрязва пръстите, преди да се усетиш. Графинята търпеливо ги окуражаваше. Май и днес носеше някоя от новите си дрехи и с цялата си душа се надявах, че няма да прояви глупостта да се появи с тях в „парада на номерата“ — Ломбар щеше да се впусне в разследване като нападаща хищна птица.

Не бях обърнал внимание на Хелър, когато влязох, само проверих твърдението на стражите, че е вътре. Сега насочих погледа си към него.

Той беше свършил с учението за деня. В ъгъла на залата срещу графиня Крек се занимаваше на халките, за да си поддържа формата.

Упражняваше „стряскането“ — наричат го така, защото винаги изтръгва въздишка от публиката, която си въобразява, че гимнастикът се е изтървал от халките и пада.

Изпълнява се на единична халка, висяща на около десет фута от пода, гимнастикът се изправя на една ръка успоредно на въжето. Дори и това е достатъчно трудно, аз никога не се справих. Но пикантният момент е по-нататък.

Ръката на Хелър изтърваваше долната част на халката и тялото му политаше право надолу, но стъпалата му се стягаха около кръглия горен край на халката от две страни на въжето. Колкото и да беше хлъзгава повърхността, Хелър повтаряше номера си без никакви затруднения. После пак хващаше с ръка халката и започваше отначало.

Не личеше да влага кой знае какви усилия. Всичко правеше много изящно, отново и отново, само сменяше ръцете — ту лявата, ту дясната. Стори ми се, че през цялото време си мисли за други неща и сигурно така си беше — за вечерта и нощта с графиня Крек.

Реших да видя какво става с цирковата борба. Тренировката се провеждаше недалеч от халката на Хелър. Помощник-треньорът си имаше доста грижи на главата. Беше висок, мускулест мъжага, препасан само с обичайната набедрена превръзка. Двамата, които искаше да обучи, никак не му помагаха. Единият беше човекоподобно, твар с рошава козина по цялото тяло, заловена в джунглите на някоя дива планета. Другият беше жълтокож, вероятно от планините Дипст, представители на неговата раса често участват в разнообразните „шоу на силата“, защото нямат косъмче по себе си, отличават се с огромните си мускули и много им допада да ръмжат и да се фукат. И животното, и човекът бяха високи около шест фута и осем инча, тежаха може би по триста фунта. Могъщи същества.

Стана ми интересно. Двамата трябваше да си оспорват голямо червено парче от изкуствен плод. Номерът едновременно включваше комедия, акробатика и борба, упорито репетиран и изчислен до частица от секундата. За публиката тази борба би изглеждала твърде смешна. В началото с излизането си маймуната приклякаше и започваше да си хапва от плода. Но изневиделица жълтокожият скачаше отгоре й, за да й отнеме плода, те се мятаха, обръщаха и какво ли още не, накрая човекоподобното решаваше спора, като разделяше плода на две, и сядаха един до друг да го ядат. Най-смешното беше, че точно маймуната намираше мирния изход от борбата.

Помощник-треньорът нямаше проблеми с човекоподобното. Като всяка голяма маймуна то правеше съвсем леко всякакви пируети и салта. Но жълтокожият му създаваше предостатъчно грижи. Признавам си, че не бих искал да се сблъскам с него в някоя затънтена уличка. Грубата сила така му замайваше главата, че наистина причиняваше болка на маймуната, която май вече кипваше от юмруците и ритниците, непредвидени в сценария.

В един момент на номера жълтокожият трябваше да приложи на човекоподобното задушаващ ключ с ръка, а то се освобождаваше с предно салто. Но противникът му не отпускаше достатъчно хватката, за да му помогне. Жълтокожият, с налети от омраза очи, най-сериозно се опитваше да довърши ключа и да удуши маймуната.

Дочувах смътно гласа на помощника през шума в залата. Говореше на жълтокожия:

— Виж сега. Аз ще застана вместо косматия приятел, прилагаш ми хватката и ще ти покажа точно как да поотпуснеш ръката си, та той да се измъкне и да направи салтото.

Казах си: ей, треньоре, на твое място щях да размисля, тоя луд си пада по убийствата.

Вкиснатата маймуна си разтри врата и се дръпна, за да им направи място. Помощник-треньорът застана на площадката и махна на жълтокожия да започва.

Е, виждал съм изражение на дивашка радост, но погледът на оня тип заличи всичките ми спомени. Предположих, че са го намерили в някоя килия на Вътрешната полиция, обвинен в убийство. Иначе нямаше да се окаже в Спитеос. Сигурно беше вбесен от несправедливостта и лошото отношение, толкова типични за крепостта-затвор. И ето — настъпваше неговият шанс да си върне!

Хвърли се върху помощника като освирепял звяр.

С животинско ръмжене уви ръка около шията му. Хвана юмрука си с другата ръка и започна да стиска.

В очите му гореше жажда да убива, омраза насищаше ревовете, изтръгващи се през оголените му зъби. Очаквах всеки миг да чуя пращене от счупения врат на помощник-треньора.

Но данданията наоколо беше толкова силна, че никой не погледна какво става. А може би подобни случки бяха всекидневие тук. Не се съмнявах, че жълтокожият ей сега ще прибави още едно убийство в своя списък. С крайчеца на окото си долових ново движение край тях.

Хелър не се хвана за халката със стъпалата си. Направи салто напред и се приземи на крака. Със светкавично движение полетя към схватката!

Едва ли не небрежно посегна и с палец и показалец хвана лакътя на гиганта. Това е често срещана техника за освобождаване от захват, причинява трудно поносима болка и парализира, но откъде ли Хелър знаеше как да напипа чувствителните точки на жълтокожия, не ми е ясно, защото анатомията на онзи доста се различаваше от нашата.

Ревът на гиганта се превърна в скърцащ писък. Пусна помощник-треньора, сякаш онзи изведнъж беше станал нагорещено желязо. И се извъртя срещу Хелър.

Той невъзмутимо ритна с пета темето на гиганта. Не беше смъртоносен удар, но огромният мъж рухна като отсечено дърво.

Помощникът правеше усилия да стане. Хелър му подаде ръка. Човекът още не можеше да си поеме дъх, но благодарността беше ясно изписана на лицето му.

Не чувах какво казваше Хелър — очевидно успокояваше помощника, че нищо му няма на врата, дори го разтри. Човекоподобното дойде при тях и предизвика сърдечния им смях, като тържествено раздруса ръката Хелър. Наистина беше забавно, защото хората си мислят, че маймуните нищичко не разбират. Аз също се разсмях — за последен път през този ден!

Треньорът реши да вземе електробич. Гигантът още не можеше да се опомни. Хелър се убеди, че положението отново е под контрол, и сметна, че достатъчно се е упражнявал за днес. Събра си нещата, прекоси залата с въздушна целувка към графиня Крек и излезе.

Знаех, че стражите отвън щяха да тръгнат по петите му, а и той както винаги щеше да отиде в стаята, за да се изкъпе и преоблече, затова останах, впил поглед в графинята. Тя беше моят враг, тя задържаше началото на мисията.

Постигна незначителен успех в обучението на своя помощник, но може би само чакаше Хелър да си тръгне. Дори и да имах намерение да го последвам, щях да спра, защото тя се насочи през шумната зала към мен.

Налага се да отбележа, че онзи страж Тимиджо бе проявил добър вкус при кражбите. А сигурно и Хелър му бе дал точни инструкции. Както и да е, графиня Крек беше самото великолепие в новата си премяна.

Обута бе в новички, дълги до средата на бедрата блестящи ботуши, с впит по тялото клин в телесен цвят и дълъг до кръста втален жакет от черна кожа. А на главата си — като корона върху дългата до раменете й руса коса, носеше малка шапчица с блестящи дискове и снопче пера на върха. Това облекло напомняше предишните й дрехи, но каква скъпа разлика!

И беше красива. Няма как да оспоря това. Тя беше легендарно, зашеметяващо красива. Моят враг. Седна в голямото кресло насреща ми, с гръб към залата. Обърна идеалното си лице към мен.

— Солтан — каза, — длъжен си да ми помогнеш! — Гласът й беше натежал от сълзи.

Алармен звънец трескаво задрънча в главата ми. Нима пред мен беше студената, лишена от чувства графиня Крек? Що за нова хитрина замисляше? И без това не вярвах на жените, но спрямо графинята това правило важеше с утроена сила.

— Солтан — продължи тя, — Джетеро свърши с английския. Прекрасно усвои местните говори на Вирджиния и Ню Инглънд. Дори го накарах да усвои жаргона и типичните жестове при разговор. Подробно изучи географията и геологията на Земята. Има представа за политическите структури и демографията на планетата. Припомни си особеностите на Слънчевата система…

Една сълза се стече по гладката буза. Графинята почти изскимтя:

— Солтан, вече не мога да измисля на какво друго да го науча!

Охо! Аха! Значи вече няма как да задържаш началото на мисията!

— Солтан, не можеш ли да ми издействаш разрешение да го науча и на шпионаж? Ако нищо не знае за това, ще бъде опасно за него. А пък аз си мисля, че няма понятие и от най-основните неща.

Госпожице, казах си, току-що спечелихте конкурса за най-смекчено изказване.

— Графиньо — отвърнах с надеждата, че гласът ми не издава прекалена надменност и лукавство, — заповедите на Ломбар недвусмислено ни забраняват това.

— Но защо, Солтан, защо? За него е опасно да не разбира нищичко в такава ключова област на подготовката! — И още една сълза намокри лицето й.

— Ломбар има сериозни основания — отговорих аз. Не знам защо, но се чувствах потиснат. — А основанията му винаги се оказват правилни. Според мен просто иска Хелър да се държи естествено. Нали знаеш какво правят истинските специални агенти — щъкат насам-натам, надничат под капаците на кофите за боклук, привличат вниманието. И за това, което ти разреших, Ломбар може да ни махне главите всеки момент. Тази мисия изобщо не е трудна, само ще пробутаме малко технология на местните жители.

Внезапно погледът ми се отклони към ставащото зад гърба й.

Гигантът се беше опомнил. Помощник-треньорът не се виждаше никакъв. Но жълтокожият вървеше към нас. Стори ми се твърде раздразнен. Страхът запълзя по гърба ми.

Графинята съчиняваше някакъв по-убедителен довод. Не обръщаше внимание на моите вперени в гиганта очи. Надявах се, че не се издавам. Току-виж, се осъществила слабичката ми надежда това жадуващо смърт говедо да я убие и да реши наведнъж всичките ми проблеми. Тя не беше въоръжена, а аз старателно отдалечих ръцете си от собствените си оръжия.

Тя седеше в много неудобно положение за самозащита. Ако опиташе да стане бързо, щеше да й попречи страничната облегалка на креслото. Гигантът наближаваше, разтривайки лакътя си, незабелязан от никого освен мен. Ако можех да се доверя на погледа му, канеше се да я убие. Надеждата ми нарасна.

Графинята отвори уста да заговори с умолително изражение на лицето си.

Жълтокожият пусна лакътя си и силно я тупна по рамото. Изрева:

— Дръж тоя „бибип“ Хелър настрана, да не му счупя вратлето на тоя „бибип“!

Тя се извъртя в креслото, погледна надвесеното над нея туловище и отсече:

— А ти си дръж езика, когато говориш за Джетеро!

Чу се обща стресната въздишка на петдесетина човека. В залата моментално настана мъртвешка тишина.

Гигантът бавно сви пръсти, готов да я стисне за гърлото и да я удуши. Гласът му стържеше, от всяка негова дума като че капеше отрова.

— Ще си приказвам квото си ща за него! Дяволите го взели тоя „бибип“, бил там имперски офицер! Надут, скапан „бибип“!

Лицето й побеля. Ръката й се стрелна към облегалката на креслото и го обърна. След миг се оказа отдясно на гиганта.

Чу се трясък като от изстрел. Дори не забелязах движението на ръцете й, но лявата китка на жълтокожия увисна пречупена.

И започна един сатанински танц, който не бих искал да видя втори път. Това вече не беше безчувствена статуя. Пред мен беснееше кълбо от неукротима ярост.

Прасна го в лицето с удар назад на лявата ръка. Обърна се. Дясната й ръка се изви в широка дъга към лицето му. Точно преди удара десният й ботуш се заби в пода, бронзовият ток изпращя като електробич. Опакото на юмрука й като че придоби силата на бластерно оръдие. Звукът от удара потъна в пукането на раздробени кости.

От тласъка графинята се завъртя надясно. Лявата й ръка се впусна в страшна дъга. Взрив от левия ботуш. Ръката докосна бузата на огромния мъж и отново затрещяха кости.

Движението я обърна наляво. Дясната ръка литна. Токът се заби. Юмрукът раздроби челюстта.

Удар с лявата ръка, удар с дясната, един след друг като настъпление на безмилостна машина графинята го тласкаше стъпка по стъпка назад.

Жълтокожият имаше шейсетина фута празно пространство зад себе си. И отстъпваше, потънал в ада на болките. Кръвта шуртеше надолу по гърдите му. Виеше като хванато в капан животно!

Стъпка по стъпка, удар след удар тя го избутваше. Зловещ, прецизно пресметнат танц на кръв и наказание. Само звуците от забитите в пода токове, плющенето на ръцете, озверелият вой на гиганта отекваха в залата.

Той измина петдесет от тези шестдесет фута, поел към смъртта си.

И също се опита да нападне!

Ритна я. Ако беше успял, щеше да стрие ребрата й на прах. Но с точен усет тя хвана петата му. Използвайки силата на удара му срещу самия него, дръпна крака, така че жълтокожият почти легна във въздуха. Ботушът й се заби в остатъците от челюстите му.

Като огромна стрела той отхвръкна назад, право към машината за обучение с електрошок. Главата му улучи един от лостовете. Звукът приличаше на експлодиращ пъпеш. Гигантът се сгромоляса на пода.

Графиня Крек вече никак не приличаше на студен убиец. Гневът й пламтеше като свръхнова звезда. Последва го и се зае да го тъпче — по лицето, по гърдите, по ръцете! Накрая се отдръпна задъхана, но не и успокоена.

— Вие там! — Ръката й посочи скупчените, смръзнали се хора от нейния екип. — Отнесете го при лекарите, за да го закърпят.

Един от помощник-треньорите припълзя до жълтокожия и заопипва кървавата маса за пулс. Погледна графинята.

— Умрял е.

Графиня Крек нагласи каишката на своята килната шапчица.

— Да му е за урок — щял да заплашва Джетеро!

До този миг аз само не можех да помръдна. Но когато тя изрече тези думи, небрежно намествайки шапчицата си, с потънали в кръв ботуши, непоносим ужас ме прониза като светкавица.

Не мога да си спомня как се измъкнах оттам. Осъзнах, че летя нанякъде в транспортните тунели. Знаех само, че засега съм се изплъзнал от ръцете й.

Спрях преди завоя към коридора за моята стая. Постарах се да се успокоя. Опитвах се да повърна, но се опитвах и да не повърна. Ръцете ми трепереха. Исках да взема от джоба си спрейче, но пръстите не ме слушаха и вместо да му махна капачето, изтървах го на пода.

Само една мисъл царуваше неоспоримо в главата ми. Както и да е, по който и да е начин трябваше да махна от това място Хелър. Дори само още един ден да останех, нямах никакви съмнения, че ще си намеря смъртта. Най-смътното подозрение в главата на графиня Крек за истинските планове спрямо нейния Хелър щеше да ми навлече съдба, в сравнение с която стореното на гиганта би изглеждало проява на снизхождение.

Трябваше да положа немалко усилия, за да се убедя, че още съм жив. Казват, че когато някой прекрачи пределите на страха, понякога става изключително умен. Нямах друг изход, затова поумнях и аз.

Дръпнах туниката си, за да се пооправя, наложих си да дишам колкото можех по-естествено, минах покрай двамата стражи и влязох в стаята.

Хелър се беше изкъпал, а сега се изтягаше в едно кресло, метнал крака върху друго, и слушаше музика по „Домашния екран“.

Хвърлих шапката си на леглото и седнах до масата. Не смеех да си отворя кутийка искряща вода, за да не види как ми треперят ръцете. Но гласа си успях да контролирам, поне на това в апарата учат както трябва.

— Джетеро — казах му, — идвало ли ти е наум, че това място е твърде мръсно?

Изгледа ме мързеливо, все още заслушан в музиката. Усмихна се.

— Казваш това на човек от флота?

— Не е място, подходящо за нас. Ти поне си свикнал с по-добра обстановка около себе си.

Той се замисли — успях да го накарам да ме слуша. Вече не го интересуваше музиката.

Дали този план щеше да успее? Някъде в дълбините на мозъка ми трескав шепот четеше отчаяна молитва с надеждата най-после да стигне до ушите на боговете.

— Всъщност ти научи каквото трябваше — изрекох с внимателно нагласен делови тон. — Нямаме сериозна причина да оставаме тук.

Хелър огледа стаята, сякаш я виждаше за пръв път — черния под, вехтите мебели, белязаните черни стени. Погледна ме.

— Солтан, ти си прав! Тази крепост е неуютна!

Внезапно скочи от креслото. Направи три крачки, завъртя се, върна се три крачки, несъзнателно докосвайки за опора околните предмети, както правят космонавтите в безтегловност.

Бързата му реакция ме стресна. Мъчех се да отгатна какво решение се опитва да вземе. Глупашки си въобразявах, че най-после съм раздвижил проклетата мисия!

Онази вечер той повече нищо не отвръщаше на моите подмятания. Само се усмихваше, пееше си, хилеше се гласно и беше в най-чаровното си настроение.

С ухажването си успя да поразсее и леко намусената графиня Крек, щом стражите я донесоха. Тя отрони, че се е изложила през деня, но не обясни на Хелър нито защо, нито как. И си призна, че си е съсипала новите ботуши, които той й е подарил.

Хелър само й отговори колко много от същите ботуши имало там, откъдето са дошли, и разказа няколко забавни историйки за обувките на космонавтите. Реших, че умът му се е насочил към идеята за пътуване. Добро предзнаменование.

Забелязах още по-приятен признак. Извади списъка с „бунтовете и претендентите“ от историята на Манко и скоро допряха глави с кутийки зелена искряща вода в ръце. Музиката се лееше, а те задълбаха в обичайната си тема.

Бях толкова щастлив от възможността да не виждам повече графиня Крек, че едва не се влюбих в историята на планетата Манко!

— Виждаш ли? — графинята посочи един абзац с хубавото си пръстче. — Съществувала е Непогат! Ето тук: „И прислужницата Непогат, която несъмнено подстрекавала срещу властта на принца, била прогонена от крепостта Дар със забраната навеки да не се връща там.“

— Охо! — възкликна Хелър. — Тук не посочват срещу кой принц е заговорничила, но мислиш ли, че е принц Кавкалсия?

— О, той ще да е бил — каза графиня Крек. — Пренебрегнатите жени са способни да извършат какви ли не гадости.

Престанах да ги слушам. Те си съчиняваха история за собствена употреба.

След малко Хелър се обади:

— Ето тук има цял списък с осъдени принцове по дати, но не споменават нито едно име. Дали пък един от тях не е и принц Кавкалсия?

— Сигурна съм! — отговори графинята. — Нали периодът съвпада?

— Вярно — съгласи се Хелър. — Значи вече разполагаме с доказателство!

Двамата се засмяха доволно.

Аз се изхилих мислено. Ама че инженер! Надявах се, че никога няма да вървя по мост, построен от него, ако винаги мислеше така.

Оставих ги да се занимават един с друг. Отидох в мръсната, тясна стаичка, която използвах за спалня, обнадежден като последния идиот, че скоро ръцете на графиня Крек щяха да се окажат къси, за да ме стигнат!

Глава втора

Заслепи ме светлина.

— Офицер Грис! Време е за тръгване!

Изпъшках и се размърдах сред вонящите боклуци на пода. Погледнах часовника си. Половин час преди съмване?

— Време е за тръгване — настояваше стражът.

Порових и измъкнах шапката си от купчина огризки. Запрепъвах се след него към своята стая.

Там цареше хаос от шум и движение. Блъсканица, пръснати кашони. Взводът обикновено се разделяше на две смени по дванадесет часа всяка, значи едновременно пазеха по седем стражи, но сега се бяха събрали всички.

Снелц беше яхнал стол с лице към облегалката. Държеше кутийка с горещ „главотръс“ и сочеше с нея на хората какво да правят. Прибираха всичко! Смееха се и говореха един през друг.

При влизането ми Хелър тъкмо затягаше един вързоп. Носеше екип на пилот-състезател — бял с червени кантове. На главата си имаше червена шапка от онези, които поставят под предпазните си шлемове. Изглеждаше свеж, чист и жизнен — кога бе успял да се наспи?

Забеляза ме, взе от нагревателя кутийка „главотръс“ и ми я подаде. Хилеше се. Да не би на окаяния ми вид?

Каза ми на английски с тежък вирджински акцент:

— Ка’вам се Ровъ’. И’ам куче, викат му Джо’дж.

Бъркаше. Много търпеливо го поправих:

— Трябва да бъде „Казвам се Джордж“. А името на кучето е Ровър.

Не знам какво му стана, но замалко да припадне от кикот. Твърде рано беше за толкова смях. Снелц ме попита:

— Ще задържите ли тази стая? Ако не, да опаковаме и вашите вещи.

Дали щях да задържа стаята? Винаги оставях в Спитеос някои лични дреболии, в случай че ми потрябват при внезапно идване. Но най-после осъзнах положението. Тази стая нямаше да ми е нужна цяла вечност. По-точно, не ми се искаше никога повече да зървам Спитеос!

— И аз се местя!

— Приберете му нещата — нареди Снелц на хората си.

Изненадах се колко предмети се бяха натрупали през този кратък престой. Кухненските шкафове бяха препълнени. Покривки за легла, хавлии…

Хелър откачи от стената „Домашния екран“. Един от стражите се зае да го прибере в кашон.

— Съберете се, товарете се! — викна Хелър.

Стражите се ухилиха, както работеха припряно. Не разбирах защо, но си припомних — той цитира първите думи на песента „Напред към Космоса!“.

Вече се бях събудил истински и си позволих да повярвам в радостната перспектива. Нима тръгвахме? Допих последните капки от „главотръса“ и застинах. Почакай малко. Защо си вземаше и „Домашния екран“? Нямаше да му върши работа на Земята. Да се надявам ли, че послушно е казал на графинята „Сбогом, пиленце“? Не ми се вярваше. И защо им трябваше на стражите да се хилят на тази космонавтска песен? Дали знаеха повече от мен? Сигурно нещо тайно ги забавляваше в приготовленията на Хелър. Дългата служба в апарата привиква всекиго да търси дребните признаци във всяка сцена. Усещах нещо нередно.

Вече привършиха опаковането. Натрупаха кашоните и вързопите на товарни колички и скоро се напъхахме с багажа си в монорелсовия вагон на тунела.

Единствени ни обърнаха внимание винаги наострените стражи на различните отбранителни бариери, които искаха да знаят за какво е цялата тази суетня. И всеки път Хелър просто ме сочеше с пръст, а аз показвах електронната си карта и заповедите. Естествено бе часовите да проявят любопитство — човек в състезателен пилотски екип не беше често срещана гледка в Спитеос, нито в „Лагер Твърдост“. Хелър нямаше никакъв усет за секретността — ако беше обучен, щеше да облече нещо старо и оръфано, по-подходящо за заобикалящата го обстановка. И нямаше да се отличава от всички като авариен фар! Направи положението ни още по-лошо, като взе да раздава димни пръчици на стражите, стискаше им ръцете и им казваше „довиждане“. Оказа се, че не са кой знае колко добри като часови — смееха се и си пускаха шегички с него. В шпионажа всеки се старае да не го запомнят! Този тип не би се оправил и две минути с мисията… ако тя изобщо можеше да започне, в което се съмнявах, кисело си помислих аз.

Най-после се добрахме до моя аерокар в зоната за излитане на „Лагер Твърдост“. Очевидно бяха предупредили и пилота ми. Той поздрави нашите стражи като стари приятели и ухилено приветства Хелър със скръстени ръце. Още не успявах да се събудя в мътния предутринен здрач. Какво толкова смешно виждаше този? Все по-мрачно подозирах, че всички наоколо са замесени в неясен за мен заговор.

Макар че пилотът отвори задната врата за Хелър, той отстъпи настрана. Докараха товарните колички и стражите започнаха да тъпчат нашия багаж на задната седалка. Почти я затрупаха!

— Влизай — каза Хелър и пилотът се покатери върху струпаните кашони.

Хелър се настани в пилотското кресло и ми махна да седна от другата страна. Имаше намерение той да управлява аерокара!

Нито един от стражите не се качи, за да ни придружи. И без друго нямаше място за тях. Но с нищо не показаха, че ще ни последва друг аерокар. Не исках да се издавам пред Снелц, че не знам, проклети да са всички, какво ставаше! Някак объркано си помислих, че бих могъл да се върна по-късно и да дам заповеди за по-нататък, когато ми се проясни в главата.

— Ще се видим по-късно! — извиках на Снелц.

— Знам — отговори той.

Зачудих се дали не участвам в бягството на Хелър от затвора. Поуспокои ме мисълта, че все пак бях добре въоръжен. Хелър загряваше двигателите. Отпуснах се на седалката до него.

Хората на Снелц стояха наоколо и се зъбеха. Не се сбогуваха с нас. Аерокарът се стрелна право нагоре и скоро ги виждах като точици в слабата светлина на пустинното утро. А след миг, щом набрахме достатъчна височина, червеникавото слънце ни заслепи.

Никой не пилотира така аерокар. Поне не го правят хората с ум в главата. Апаратът не се слави с добра поддръжка на своите превозни средства. Но Хелър седеше величествено отпуснат, само с една ръка на лоста и един крак на педалите.

— Удобно ли ти е там отзад? — извика през рамо на моя пилот.

Онзи си беше устроил гнездо сред кашоните, виждаха се само ходилата му. Изведнъж се надигна кутия „главотръс“ в една щастлива ръка. Откъде ли беше взел това?

— Първа класа, офицер Хелър, сър.

Намусих се — Хелър несъмнено беше рушител на дисциплината. Обърна се към мен. Сега му беше времето да си възвърна контрола след това лудешко напускане на крепостта. Казах му:

— Площадката за товарни кораби на апарата е разположена на югозапад от Правителствения град. Имаме много време. Нашият кораб няма да потегли до късно следобед.

Той ме изгледа, сякаш го нарекох с някоя мръсна дума.

— Товарен кораб ли?

Отворих уста да му кажа „Разбира се, товарен“. Веднъж седмично по един потегля към Земята. Но веднага стиснах устни. Твърде рано станах и не мислех както трябва. Не биваше да казвам нито на Хелър, нито на някой друг от непосветените, че апаратът поддържа редовни товарни полети до Земята. Ако това се разчуеше, въпросите към апарата щяха да завалят като огнени кълба — от всички управления на правителството… и от Великия съвет.

Хелър изравни аерокара на около двадесет хиляди фута. Опасно. Тези проклети неща губят равновесие в разредения въздух и падат, ако не ги пилотира експерт. Катастрофират. Нервирах се.

— Е? — подкани ме той. — Ти каза „товарен кораб“.

Почака да види дали ще му отговоря и продължи:

— Солтан, нима искаш да ми кажеш, че корабът за мисията е товарен? Но това е глупаво! Товарен кораб ще пълзи поне шест седмици до Блито-3. А ние няма да носим много неща натам. Освен това…

Прекъснах го:

— Но ние не разполагаме със специален кораб за мисията!

— Аха — изрече Хелър.

Потъна в размисъл. Побутна шапката си още по-назад върху темето. Задържаше аерокара във въздуха като топче върху пръста на жонгльор. Не знаеше ли, че машините могат и да падат? Пустинята, вече ярко осветена, се простираше надалеч от „Лагер Твърдост“. Скоро правителствените постове за контрол на движението щяха да ни зададат въпроса, какво, по дяволите, си мислим, че правим там, горе? Не биваше така да привличаме вниманието. Хелър пак попита през рамо:

— Добре ли си?

Кълбо дим изскочи от гнездото отзад:

— Първа класа си е, сър.

С оглушителен рев, на който не бе предназначен да издържи, аерокарът препусна през небето. Хелър все така управляваше с една ръка и един крак. Взе микрофона и повика станцията на контрольорите.

— Аерокар 469-98БРИ пътува от „Лагер Твърдост“ до хангарите на апарата. — Беше прочел номера от пулта за управление.

Подхвърли ми микрофона с прикрепения електронен комуникационен диск. Притиснах към него картата си с вцепеняващото чувство, че през целия ден само това ми предстои — да показвам електронната си карта! И да прикривам налудничавите замисли на Хелър, каквито и да бяха те. Поне графиня Крек ми се махна от главата!

Пустинята бягаше назад под нас. Спитеос се смаляваше в далечината. На хоризонта, където би трябвало да се вижда Правителственият град, стърчеше само увенчан със сняг планински връх. Все още потънал в нощта, Търговският град тъмнееше като разплуто петно в обратната посока. След като прелетяхме над планинската верига, граничеща с пустинята, Правителственият град стремително се приближаваше.

— Трябва да постегнеш тази бракма — каза Хелър. — Не мога да изстискам от нея повече от петстотин мили в час.

— Да, бе, все това му разправям на офицер Грис — долетя измежду лениво издигащите се спирали дим.

И двамата бяха идиоти. Безопасната максимална скорост на аерокарите е едва четиристотин мили в час. А в момента нашият се тресеше като паралитик, може би поради преклонната си възраст. Затворих очи. Стори ми се мъничко жестоко да умирам точно когато можех да отведа Хелър от тази планета — аз се отървавам от неприятности, а той затъва в тях! И в същия миг усетих как пропадаме надолу.

Погледнах, за да видя бъдещия си гроб. Но открих само площадката за кацане пред хангарите на апарата. Хелър ни стовари точно в средата на начертаната кръстачка.

Пред нас се издигаха грамадните хангари на Космическия отдел на апарата. Разбира се, в сравнение с гигантите на флота тези здания изглеждат като същински пигмеи, но все пак впечатляват с размерите си. Покривите им надвисват от височина петстотин фута и необгледната плетеница покрива цяла квадратна миля. Наоколо хаотично разхвърляни кранове и товарни влекачи рисуваха мила картинка на разруха и бъркотия.

Часови в черни униформи и с насочени бластери се втурнаха към нас. Всички територии на апарата са строго секретни и се охраняват добре.

— Офицер Грис и съпровождащи — извика им Хелър.

Посочи с пръст опознавателя, тикнат под носа ми от един сержант, за да притисна към него електронната си карта.

— Ти стой тук — нареди на пилота. — Май няма да се бавим много. Да вървим — обърна се към мен.

Тръгнахме към хангарите. Часовите, загубили всякакъв интерес към нас, също се повлякоха нанякъде. Тук бяха виждали къде по-чудати неща от човек, облечен в състезателен екип. Както и да гледаме на нещата, въпреки всички свирепи заповеди за постоянна бойна готовност, хангарите на апарата са си унило, безжизнено и овехтяло място.

Хелър почти подтичваше. Следвах го, без да бързам толкова. Не можех да се отърва от чувството, че събитията ми се изплъзват от ръцете. Бях само ходеща одушевена електронна карта.

Влязохме. Космически кораби — току-що пристигнали, чакащи времето за старт, в процес на ремонт или пък такива, които вече никога нямаше да излетят. Навсякъде наоколо потънали в сенки чудовища, пълни с тайни, едва работещи машини и стари петна засъхнала кръв. Изпъшках при мисълта, че ще трябва безкрайно да обикаляме сред тези отпадъци. Сякаш предварително ме заболяха набитите пети.

Хелър се оглеждаше оживено. Странно, трудно се различаваше каквото и да било отвъд три-четири кораба, но той забеляза нещо. Не разбирах любопитството му — беше гигантски кулокран за повдигане на тежки машини.

Операторът си седеше нависоко в своята кабинка, потънал в бездейно спокойствие.

Хелър му викна. Офицерите от флота, свикнали със своите огромни кораби, развиват особен вид глас. Високите му звуци пронизват воя на двигателите стряскащо гръмко. Сега Хелър използваше точно този глас.

Обикновено работниците в този хангар не се подчиняваха на заповеди и от прекия си началник. Изумен видях как операторът, дребно петънце във високата си кабинка, махна в отговор.

Хелър извади чифт ръкавици от джоба си и ми подаде едната, а другата надяна.

Куката на крана лежеше кротко на пода. Едва не се побърках, като разбрах какво замисля Хелър. Той стъпи върху нея и се хвана за монтирана по-нагоре дръжка. Куката беше страховита. До Хелър имаше още много място. Той чакаше и аз да застана до него!

Виждал съм работници да се возят така из хангарите. Но никога не ми беше хрумвало аз да го правя!

Хелър ми махаше разсеяно, вниманието му се насочи другаде. За него не беше нищо особено да се люлее във въздуха. Да, бе, животът на бойния инженер, изсъсках аз. Сложих си ръкавицата, стъпих до него, хванах се здраво и силно стиснах клепачи.

— Вдигай нагоре! — кресна той със своя странен глас, който пръскаше тъпанчетата.

И ни вдигнаха! Стомахът ми като че ме заряза, проснат върху пода на хангара. Около нас не остана нищо, освен една стоманена кука, над нас бяха само скърцащите въжета и така се възнесохме към тавана на хангара. Спряхме внезапно, куката подскочи.

Предпазливо отворих едното си око, но веднага го затворих. Кракът на Хелър висеше над бездната. Сграбчих дръжката и с другата си ръка.

— Погледни, ей там — посочи Хелър. Сигурно едва сега забеляза, че въобще не смеех да гледам. — Ей, отвори ги тези очи! Само на петстотин фута височина сме.

Опитните хора предупреждават никога да не поглеждаш надолу, но аз не успях да се сдържа. Ужасяваше ме толкова много пустота около мен и толкова твърд бетон далече долу.

— Трябва да си намерим кораб за мисията — поясни Хелър. — Огледай ги.

Проклинах правилата за секретност, които ми забраняваха да му кажа, че трябва просто да се качим в поредния заминаващ товарен кораб.

— Колко голям кораб могат да поемат вашите хангари на Блито-3? — попита небрежно люлеещият се Хелър.

Избълвах отговора като робот:

— Стигат за пет товарни и два-три бойни кораба.

— Значи ще поберат и голям кораб — заключи той.

Местеше погледа си по пръснатите навсякъде приземени космически кораби на апарата. От тази изгодна гледна точка почти нито един не оставаше скрит.

— Премести ни надясно! — извика Хелър към кабинката, която сега се намираше точно зад нас.

Куката се заклати вледеняващо. Хелър надничаше към няколко силуета, които още не беше разгледал.

— Товарни. Пътнически транспортьори. Старомодни бойни модели. — Обърна се към мен: — Откъде събира апаратът тези бракми? От разпродажби трета ръка ли?

— Това не ти е флотът — успях да отвърна аз.

— Това — натърти Хелър — можеше и да не ми го казваш. Ще трябва още да помисля.

Ама не можеш ли да си мислиш на твърда земя! — безмълвно се примолих аз. Куката не спираше да се клати. А Хелър явно възнамеряваше да си виси на несигурната опора и да мисли. Отчаях се.

— Наредено е да се качим в товарен кораб.

— Не, не и не! — отсече Хелър. — Да се влачим шест седмици! А и там няма да разполагаме с кораб за осъществяване на мисията. Смятам да те убедя.

Убеди ме вече — изсъсках мислено. Прави каквото щеш, само ме спусни долу. А той си висеше и мъдруваше.

— Всичко тук е само купчина отпадъци — продължи на глас. — Не стават за нищо. И товарен кораб не ни върши работа. Не се съмнявам в твоето съгласие, че ни е необходим подходящ кораб за мисията.

Ръката ми се потеше така, че започна да се плъзга вътре в ръкавицата. Другата ми ръка вече изтърва куката! Изпищях.

— Да, да! Трябва ни добър кораб. Съгласен съм!

Хелър се обърна и махна на оператора зад нас с дланта надолу.

Полетяхме към пода. Въжетата скърцаха оглушително. Изминахме петстотинте фута толкова бързо, че кракът ми загуби опора.

Стоманата се стовари с дрънчене върху бетона. Хелър слезе още преди това и застана неподвижно и съсредоточено. Аз се отдалечих от куката и безсилно се смъкнах на пода. Нямаше как да накарам краката си да направят нито крачка.

Хелър като че не ме забелязваше. Търсеше нещо из хангара, накрая се взря в обширно празно пространство.

— Аха! — възкликна, после гласът му пронизително полетя към кабинката на краниста. — Благодаря ви за добрата работа, майсторе! — Операторът му махна. — Хайде — подкани ме и тръгна, без да се бави.

В името на Ада, какво ставаше тук? Събрах воля да стана и се загледах в гърба на Хелър. Какви щуротии забъркваше? Напрегнато се мъчех да измисля как да си върна контрола над него. Направо усещах как главата ми сама ляга на дръвника. Моят затворник щъкаше напред-назад като някаква знаменитост, без да разполагам дори с един страж за охрана. Можеше да му хрумне да ходи къде ли не! Но пък моите идеи се бяха скрили някъде. Въобще не успявах да разбера какво е намислил Хелър. Ако Ломбар дочуеше дори намек какво става…

Безпомощен и съсипан, последвах Хелър към аерокара.

Глава трета

Пак излетяхме. Още беше рано и въздушното движение между градовете беше слабо. Слънцето висеше ниско в небето и дългите сенки приличаха на протегнати черни пръсти. Нямах представа накъде сме се запътили.

— Добре ли е заредено това малко чудо? — викна Хелър към моя пилот.

— Можем да си хвъркаме навсякъде, само да не е Клубът на имперските офицери — отвърна пилотът.

Завъртях глава укорително. Хелър не биваше да научи за онова произшествие. Неговото влияние наистина беше разрушително за дисциплината — пилотът си отвори кутийка искряща вода и се зазяпа навън.

— Върни ми ръкавицата — каза ми Хелър.

Подадох му я. Канеше се да я пъхне в джоба си, но усети, че е мокра.

Бяхме набрали височина двадесет хиляди фута и той пришпорваше возилото с петстотин мили в час. Дори и толкова високо срещахме други машини, макар и нарядко. А той пусна лоста и го подпря с коляно! Обърна ръкавицата наопаки, издуха я, извади кърпата си и я подсуши. — Доста съм ти опънал нервите — каза ми с утешаващ тон. — Но все забравям, че не си свикнал с някои неща.

Изтегли ръкавицата, издуха я и отвън и чак тогава я сложи в джоба си заедно с кърпата.

— Виж сега, Солтан, няма за какво да се тревожиш. Ще си намерим нещо добро и сигурно, с което да пътуваме.

Не ми прозвуча като уверение за сигурност от устата на пилот, който управляваше аерокар с една пета и едно коляно и съвсем спокойно пренебрегваше минаващите като светкавици край нас летателни апарати. Измъченият от насилието аерокар сякаш всеки миг щеше да се пръсне на парчета.

Вече бяхме на север от основната база на флота. Под нас се стелеше затворено плато. Но машината ни се тресеше паралитично и не можех да го разгледам, защото всичко ми се раздвояваше пред очите.

— Пристигнахме — каза Хелър и се зае с дейност, която всеки учебник за пилоти би определил като аварийно кацане.

Прахът полека се слегна. Намирахме се пред ниска административна сграда, украсена отпред с древни бластерни оръдия. Цареше пълна тишина. Никой не се виждаше наоколо. Зад сградата се извисяваше огромна и сякаш безкрайна стена. Надпис с грамадни букви гласеше:

Хелър изскочи навън и аз го последвах нагоре по стъпалата. Минахме през приемна с множество незаети от никого бюра, празни табла за обяви и гръмко ехо.

Хелър явно знаеше накъде се е запътил, притича през приемната и без да почука, нахълта в стая, подобна на гробница.

Побелял стар космонавт седеше на антигравитационно кресло, забол нос в някакви списъци, с кутия „главотръс“ в лявата си ръка. Плочката отпред на бюрото гласеше: „Комодор Круп“.

Вдигна глава с поглед, предвещаващ гръмотевична буря. И изведнъж целият засия.

— Джетеро!

Скочи от креслото. Полетяха един към друг като сблъскващи се кораби и започнаха да се тупат по гърбовете. Смееха се. Комодорът се отдръпна малко.

— Я да те погледна! Не съм те виждал почти година! — Внезапно ме забеляза. Пак се озъби. — Тоя е къркач, нали?

Чудя се — как ни познават винаги?

Хелър светкавично представи заповедите от Великия съвет. Комодорът ги взе и ме огледа претенциозно с изражение на вишестоящ.

— Няма за какво да му придиряш — каза Хелър. — Комодор Круп, запознайте се с офицер Грис.

Но Круп не ми протегна ръка. Прочете заповедите и чак тогава се отпусна малко.

— Е, добре, какво мога да направя за тебе, Джет?

— Тръгнали сме на обиколка по магазините — отвърна Хелър. — Ще получим ли разрешение да поогледаме тук?

— Ще направим нещо по-добро — каза Круп. — Ще дойда с вас.

Взе шапката си и натъпкано с документи куфарче и веднага излязохме.

Празното допреди малко място сега беше пренаселено. Шестима едри и зловещо ухилени гвардейци от флота стояха около аерокара и опипваха електрическите си кинжали. Моят пилот седеше вдървено на задната седалка, леко пребледнял.

— Всичко е нормално, сержант — махна Круп. — Това е Джетеро Хелър.

Най-високият гвардеец се усмихна успокоено. С една ръка поздрави по устава на Флотската гвардия.

— Но какво правиш тук в компанията на къркачи?

Дишането ми спря.

Ако Хелър кажеше на тези яки зверове, че е бил арестуван и всъщност още се намираше под наблюдение, не се съмнявах, че аз и пилотът ще бъдем незабавно заклани.

— Действам маскиран — отвърна Хелър, без нито едно мускулче на лицето му да трепне.

Незнайно защо, това им се стори изключително забавно.

— Сержант — заповяда Круп, докато се пъхаше на предната седалка, — обадете се на охраната на района и им съобщете, че този аерокар има разрешение да лети над територията.

Хелър излетя, мина над стената и започна да обикаля съвсем бавно и ниско. Бях виждал това място само от голяма височина и често се чудех какво ли имаше тук. Пръснати на може би повече от петдесет квадратни мили, един до друг стърчаха почернелите корпуси на космически кораби, а дългите утринни сенки като че ги умножаваха безкрайно. Имаше високи, имаше къси, имаше дебели, имаше кльощави. Ама че шарения!

Незабавно се лиших и от малкото търпимост, която комодор Круп бе готов да прояви към мен.

— Значи „Мобилизационен резерв на флота“ — заядох се аз. — Повече ми прилича на костница!

Круп ме изпепели с поглед. Отначало не искаше да ми отговаря, но гордостта му надделя.

— Това са кораби, а не отпадъци! Изведени са в състояние „готовност за действие“. Когато корабите станат старомодни, но още са годни за нещо, зачисляват ги в Мобилизационния резерв на флота.

— Не виждам екипажи, въобще няма никого наоколо.

— Има предостатъчно офицери от запаса и пенсионирани космонавти, които можем да призовем за обслужването им — обясни Круп. — И повярвайте ми, в случай на извънредно положение флотът ще бъде благодарен, че разполага с намиращите се тук кораби.

Хелър реши да смени темата.

— Ей, ами че това е старият „Джуба“! Не знаех, че са се отказали от клас „Петхилядник“!

Проследих погледа му. Видях черно чудовище с невероятни размери, но вече покрито с прах. Приличаше на някое от зданията в Търговския град. Нямах време да му се възхищавам. Хелър мина над него и едва не докосна стърчащите антени.

Редица след редица кораби, неизброими хиляди. Обикаляхме, а Хелър оглеждаше и оценяваше. Щеше ми се да отделя повече внимание на самото летене.

— Ако споделиш с мен какво ти е нужно — обърна се към него Круп, — може би ще успея да ти помогна. Що за задача си получил?

Като знаех какво беше обучението му, очаквах на момента да избълва всички тайни. Но той само каза:

— Доста чудновата е. Ще потърся още малко.

Бяхме стигнали до стената в най-далечния край.

— Солтан, виждаш ли онова престаряло бебче в ъгъла?

Е, това си беше чудовище на чудовищата. Сякаш беше слепено от безредно нахвърляни кубове, но купчината се извисяваше като малка планина. Не бях виждал толкова овехтял кораб.

— Това — обясни ми Хелър — е „Небесен юмрук“. В момента виждаш последния от някогашните междугалактични бойни кораби. Участвал е в нападението срещу Волтар, служил е като преселнически транспорт. Възрастта му е сто двадесет и пет хиляди години. Досега май е потънал поне тридесетина фута надолу.

— Но нали току-що чух, че всички тези кораби били готови за действие — ехидно напомних аз.

Круп ми се озъби присмехулно.

— Още си има оригиналните времеви двигатели, които направили възможно междугалактичното преселение. Когато изучават видовете двигатели, кадетите от академията идват и тук.

— Този предмет ми беше от трудните — кротко отвърнах аз.

Вече си спомних, че уреждаха такива обиколки. Но аз все трябваше да марширувам за наказание, когато другите тръгваха. Оглушителният вик на Хелър ме изтръгна от спомените.

— Ето го! Ето го! Ето го! Ох, сладкият ми той!

— Какво? — сепна се Круп. — Къде?

— Там! Там! — викаше Хелър и докато го показваше, насочи аерокара за кацане.

— О, не! — изпъшка Круп. — Прекалено си ми скъп, моето момче, не ти е нужно това!

Най-накрая бях принуден да повярвам, че са се вторачили точно в този кораб.

Беше пигмей сред околните великани, най-грозното и прашно нещо, което можех да си представя. Стоеше изправен на опашката си. Изглеждаше ми като обезглавена старица с протегнати встрани ръце, а черната й рокля докосва земята. Висок не повече от сто и десет фута, той беше отблъскващо тлъст. А около него привличаха погледа изящни кораби с плавни линии — кръстосвачи, патрулни прехващачи, до един за предпочитане пред този гнусен дребен дебелак.

Хелър за миг се озова до него и изпаднал в екстаз, галеше бронята му.

— Миличкият ми! — говореше му той. — Чудният ми красавец!

И настоятелно подканяше с жестове Круп да извади кодовите карти и да отвори входния люк. Комодорът тъжно клатеше глава. Застанах до Хелър и огледах безобразното туловище.

— Това пък какво е?

— О, нима не виждаш? — учуди се той. — Та това е „Влекач едно“! Беше флагмански кораб на секцията влекачи.

Подскачаше от възбуда като хлапе, получило за рождения си ден най-скъпия на сърцето му подарък. Най-сетне забеляза изражението на лицето ми.

— Солтан, та той целият се състои от двигатели! Нищо друго освен двигатели! Като всеки влекач притежава двигателите на най-мощните бойни кораби. Той е най-бързото чудо в тази Вселена!

Охо, казах си, пак дотук опряхме. Скорост. Напипах ти слабото място, господин шампион Хелър. Скорост!

Той още си мислеше, че малко ми трябва, за да разбера.

— Нали си виждал онези влекачи по магистралите, които теглят по половин дузина ремаркета? Ако отделиш машината и я подкараш без товар, ще разполагаш с най-бързото наземно возило. Същото е и с космическите влекачи. Те са само двигатели на бойни кораби с корпус около тях. Страхотно бързи са! Комодор, отворете люка! Нека сам се убеди!

— Струва ми се, че познаваш пазача на този сектор, Джет — каза Круп.

Натисна няколко бутона на малко преносимо табло, сигнализирайки къде се намираме. После се покатери по подвижната стълба, за да отвори люка.

Прах! Прах и мрак. Хелър изкачи високата стълба и хлътна вътре като мълния, а влачеше и мен след себе си. Първо слязохме долу. Смътно различих голяма офицерска каюта, множество ръчки и шини, всички покрити с черна кора и ужасни наглед. Имаше няколко отделни стаи. Тръгнахме нагоре по кръстосващите се стълбички, които служеха и при вертикално, и при хоризонтално положение на кораба. Прах! Влязохме в пилотска кабина, претъпкана с уреди за управление, от тавана до пода покрити с мръсотия.

Хелър най-после се сети да включи фенерче. Очевидно в системите на кораба нямаше напрежение. Отвори някаква врата и се озовахме в малка машинна зала, където бяха разположени най-обикновени двигатели.

— Тези са спомагателните. Използват се при маневри в атмосферата и при скорости, по-малки от светлинната. — Той набързо провери машините и пултовете. — Като че ли добре са регулирани.

Спуснахме се и той отвори следващата врата, водеща към друга машинна зала. Когато обиколи навсякъде със светлинния лъч, открих, че съм застанал пред най-чудовищните двигатели, които бях виждал някога. Всъщност не бях срещал дори техни бледи подобия. Наистина приличаха по размери на двигатели на боен кораб, но въобще не можах да разпозная от какъв тип са.

С всяка минута Хелър изглеждаше все по-щастлив. Плъзна се надолу и надникна през една врата в дъното на главната машинна зала. Там имаше твърде странни големи метални цилиндри.

— Това са генераторите на теглещите лъчи — каза той. — Едни от най-мощните, които някой е конструирал! С тях закача, каквото е нужно, и го влачи.

Излязохме през страничната врата. Пак освети просторна каюта, но не видях кой знае какво, освен черни петна навсякъде. Що за мръсотия беше напълнила този кораб!

Върнахме се навън точно когато един много, много стар космонавт се смъкна със скърцане на ставите от триколесник. Пазачът, когото Круп повика. Погледна спускащия се по стълбата Хелър и се взря напрегнато в него. Прошепна:

— О, богове!

Хелър полетя и към него, след секунда се потупваха по гърбовете.

— Ати! — възкликна Хелър.

Накрая старецът — да пукна, ако не беше поне на сто и седемдесет — отстъпи крачка назад, изтри сълза от лицето си с опакото на ръката.

— Ох, Джет, момчето ми! Толкова е хубаво да се уверя, че си още жив!

Джет ме представи и старецът каза:

— Аз бях инженерът на Джет по поддръжката на двигателя, когато той установи рекорда си в академията.

Намеси се Круп:

— Джет смята да лети с „Влекач едно“.

Ати се смръзна.

— Джетеро Хелър, не по-зле от мене знаеш защо го зарязаха тук да си гние наволя.

— Знам само, че напълно успешно летях с близнака на този кораб. И работеше чудесно! — обясни Хелър, сякаш се оправдаваше.

— Ами да. Всичко е заради скоростта — тъжно каза Ати. — Джет, нищичко ли не знаеш защо оставиха тук „Влекач едно“?

— Едва ли е станало преди повече от три години.

— Две — поправи го Круп.

— За последен път влизах вътре преди три години и половина, точно след като адмирал Уинс го определи за свой флагмански кораб.

— И още как! — възкликна Круп. — Така удобно се настани, че свят да ти се завие. — Погледна листа, който държеше в ръка. — Похарчи два милиона кредита за специално преоборудване. Спомням си как каза, че всеки друг адмирал на флотилия си разкрасявал флагмана и защо пък трябвало той да се въздържа. Е, не е летял много с този кораб. Но тогава беше готов да слуша съвети не повече, отколкото и ти сега.

Космите по врата ми настръхнаха. А инатът на Хелър ясно се изписа по лицето му. Какво ли се готвеше да ми навлече на главата?

— Какво му има на тоя кораб? — внезапно избълвах аз.

Круп отвърна:

— Опасен е!

И Ати се обърна към мен:

— Вътре не са монтирани обичайните двигатели с изкривяване на пространството. Основните му двигатели са от типа „Бъдеще-минало“.

Помислих, че това е името на фирмата производител.

— Времеви двигатели — вметна Круп. — Проектирани са за междугалактически пътешествия, при които разстоянията наистина са почти безкрайни и затова се налага да боравят направо с времето. Когато ги пришпорваш вътре в галактиката, без да влачат голям товар, те натрупват повече енергия, отколкото могат да изразходват. В голям боен кораб работят съвсем нормално, защото допълнителните му устройства изгарят излишъците, но не и във влекач. И на Джет това му е много добре известно.

Не съм специалист по двигатели. Отбелязах си мислено, че ще трябва да потърся познавач, който обяснява по-разбрано от тези тук. Но единственото, което се въртеше в главата ми, беше колко опасни са двигателите на този влекач, да го „бибип“! Ати направо ме довърши:

— Щом печеният адмирал Уинс научи, че близнакът на „Влекач едно“ гръмнал с целия си екипаж, както си хвъркал без товар и с пълна сила, той на минутката заповяда този кораб да бъде набутан в Мобилизационния резерв и оттогава все си е тук.

— Значи уредихме въпроса — обобщих аз. — Никакъв „Влекач едно“!

— Добре — каза Хелър. — Подгответе документите.

Глава четвърта

Бясно се опитвах да измисля как да спра този луд. Но мозъкът ми отказваше да се напъва! Неговото открито противопоставяне срещу решението ми като че отне ловкото ми умение да налагам волята си. Възражението му беше толкова хладнокръвно и пренебрежението му към моя авторитет толкова непоклатимо, че бих предпочел да измъкне взривострел и да ме гръмне на място.

Не можех да събера ума си за убедителни доводи. Затова просто си поех дъх и се приготвих да кресна: „Не!“

Той би трябвало да е чул как вдишах. Преди от устата ми да гръмне думата, изрече:

— Солтан, и ти, и аз знаем, че не бива да говорим за тайни на апарата пред персонал, който няма разрешение за достъп до тях.

Това си беше разсъблечена, чисто гола, откровена заплаха. Хелър беше заобиколен от приятели. Поразен, аз си напомних, че той знаеше една строго охранявана тайна на апарата — съществуването на Спитеос. Несъмнено не знаеше нищо друго, но и това стигаше! Нещо в мен изведнъж се пречупи. Наистина губех контрол. Но само засега, Хелър, казах си, само засега. Щом се върнем на територията на апарата и особено щом излетим от тази планета, почакай само. Ще ми платиш за всичко!

Затворих си устата.

Привидно без да забелязват тази кратка сценка, комодор Круп и Ати си мърмореха тихичко. Комодорът тъжно погледна Хелър.

— Джет, прекалено много държа на теб, за да ти позволя да вземеш този кораб.

Надеждите ми възкръснаха!

— Джет, момчето ми — продължи комодорът, почуквайки с пръст по заповедта на Великия съвет, — ясно ни е на всички, че няма да теглиш никакви тежки товари. Който и кораб да избереш, ще го използваш само като превозно средство за тази мисия. Няма да се отбиваш в друга галактика. Ще работиш в тази тук. И „Влекач едно“ ще натрупа повече енергия, отколкото може да изразходва или изхаби и… бум! Пръска се точно както стана с „Влекач две“. Затова не си губи времето да ни молиш. Добре те познаваме.

Хелър се усмихна чаровно:

— А какво бихте казали, ако ви уверя, че съм измислил начин да се отърва от излишната енергия?

Надеждите ми угаснаха.

— Искаш да кажеш — попита Круп, — че ще се заемеш да преустроиш кораба, преди да тръгнеш?

— Твърдо обещавам да направя това.

Чакай, чакай, чакай, викнах мислено. Та нали за промените в кораба е нужно време!

Комодор Круп погледна стария Ати, после двамата едновременно свиха рамене.

— Но има и друга пречка — каза Круп.

Надеждите ми блеснаха като ракетен старт.

— При нормални обстоятелства — продължи комодорът, но с поглед, впит в мен, — ако Джет поискаше този кораб, само трябваше да подпише и да отлети с него. Но в този случай не може да стане.

Жадно очаквах да чуя какво още ще каже.

— Не знам каква е причината — Круп пак размаха заповедта на Великия съвет, — но мисията е поверена за изпълнение на Външното управление. Не мога да си представя как то е получило и човек от флота…

— Ами не са намерили някого от техните, който може да управлява космически кораб — ухили се старият Ати. — Такива като Джет не са им подръка.

— …но независимо от това — не спираше Круп — не мога да прехвърля бойна единица от Мобилизационния резерв на флота към Външното управление, още по-малко пък на неговите къркачи. За такова деяние Техни светлости, отговарящи за флота, биха ме скъсили с една глава.

Спасение! Отърваха ме!

— Обаче… — Круп извади някакви хартии от куфарчето си.

Надеждите ми се препънаха и паднаха на носа си.

Той намери каквото търсеше.

— …ние доста често продаваме кораби от свръхнормативните количества на търговски фирми, занимаващи се с мирни превози между планетите. Просто махаме оръжията и засекретеното оборудване и им прехвърляме собствеността. Всяка сделка, която можем да направим с търговските фирми, е допустима и спрямо Външното управление. „Влекач едно“ няма оръжия и други прибори с военно предназначение, така че… — Той се взря в друг списък. — Производствената му цена е била четири милиона кредита… преоборудването по поръчка на адмирал Уинс е струвало около два милиона… значи приблизително шест милиона.

Пак се ободрих. Цялата субсидия за мисията беше само три милиона. А шест милиона кредита далеч, далеч надхвърляха допустимото.

Круп плъзна пръста си по колона цифри.

— Разбира се, цената за продажба на старо не би могла да остане толкова висока.

Забравих да дишам. Моля ви, моля ви, нека сумата да надхвърли три милиона!

— Аха — възкликна Круп. — Тук има бележка за „Влекач едно“: „Поради това, че флотът разполага с излишък от две хиляди влекача и ако евентуалният купувач удостовери с подписа си, че няма да търси отговорност от флота при взривяване на този кораб, цената за препродажбата му се определя на половин милион кредита.“

Надеждите ми се увериха, че не държат в ръка нито един коз, и отчаяно хвърлиха картите.

— Напълно приемливо — каза Хелър.

— Ама сигурен ли си, че ще направиш промени в кораба? — попита Круп.

— Абсолютно.

— Добре тогава — съгласи се комодорът и започна да преписва номера и да добавя условия в смъртоносния документ, който прехвърляше „Влекач едно“ от флота във владение на Външното управление. Но преди да поиска електронната ми карта, каза:

— Смятам, че не можете да го вземете още днес. Нямате бордови инженер.

Сред пепелищата на моите надежди не проблясна дори искрица живот. Както очаквах, дъртакът Ати се намеси:

— Ами че на него му трябва някой само да се занимава със спомагателните двигатели. Толкова са прости! Комодор, ако ми освободиш следобеда, ще му помогна. — Той се засмя дрезгаво. — Стига да не ме моли да се бъзикам с „Бъдеще-минало“, ставам му главен инженер! Е, само за днес, де.

Превъзходно съм обучен да прикривам чувствата си. Бях убеден, че не съм показал и намек за бушуващата буря в главата ми. Затова не можах да си обясня прокрадналото се в гласа на Ати лукавство, когато се обърна към мен и каза:

— Имам жена, деца, внуци и правнуци, но съм твърде млад да умирам, както дърпам лостовете на онези времеви двигатели!

Идиотска реплика. И ми се стори, че я намира за много смешна. Той веднага изчезна нанякъде да краде резервни горивни цилиндри от някой стоящ наблизо кораб.

Наложи се Круп да ме побутне два пъти с лакът, за да се размърдам. Протегна ми попълнените документи. С предчувствието, че със собствения си подпис утвърждавам своята смъртна присъда, притиснах картата си към документа.

В този миг „Влекач едно“ стана експедиционният кораб на „Мисия Земя“! И нямаше как да се възпротивя срещу това. Нищо. Засега.

Глава пета

Хелър вече беше отишъл при моя аерокар. А пилотът ми май добре си беше похапнал от запасите на задната седалка. Гледаше Хелър с напрегнато внимание, докато бойният инженер му даваше някакви подробни наставления. Но какво ли му казваше? Изглежда нещо оставаше неясно за него, защото Хелър взе бележниче, написа набързо инструкции, откъсна листчето и го даде на пилота. Смятах да прекратя това вероятно нарушение на правилата за секретност, но преди да стигна до тях, Хелър добави и пари към бележката. И моят пилот, без дори да ми поиска разрешение, излетя. Така значи. По-късно щях да го опека на шиш за това.

Комодорът яхна триколесника на стария пазач. Хелър отиде до него, стиснаха си ръцете и аз успях да чуя последните прощални думи на Круп:

— …стига да знаеш какво правиш. И помни, че обеща да оправиш кораба. Е, може и да не се видим повече, но ти желая успех.

Потреперах. Круп дръпна триколесника на безопасно разстояние и зачака нашето излитане.

Хелър ме подгони към кораба, както се прибира отдалечило се от пасището говедо. Изтика ме нагоре по стълбата и ме вкара в пилотската кабина. Все още разполагахме само с неговото фенерче, в светлинния лъч пълният с прашинки въздух приличаше на мътна вода. В залата на спомагателните двигатели под нас чувах трясъци и псувните на стария Ати. Май имаше големи затруднения и ги отстраняваше с доста тежък чук.

В кабината се намираха две антигравитационни пилотски кресла. Хелър меко ме бутна в едното. Прахът изригна като гейзер.

— Виж какво, това е мястото на звездния навигатор, но засега няма да хвъркаме между звездите. Аз ще седна ей там, при пулта за местно маневриране. Нямаме време да отваряме обзорните люкове, а екраните за наблюдение са около моето място, но дори и нищо да не видиш, няма от какво да се тревожиш.

Опаса ме с предпазните ремъци и щракна ключалките. Разкашлях се и се опитах да седна по-удобно, но той ме притисна обратно на мястото ми.

— Така, това е влекач — започна да ми обяснява, когато свърши с ремъците. — А влекачите са най-бързо маневриращите кораби. Не си вдигай главата от тези възглавници или ще си счупиш врата от ускорението. Докато мигнеш, влекачът може да се придвижи настрани, нагоре, надолу, обратно и пак напред. Това е необходимо, за да се промъква между бойните кораби. Ето защо не си вдигай главата! Дори само със спомагателните двигатели ускорението може да се окаже смъртоносно. Разбра ли ме?

Всичко, което разбирах, бе, че почти смъртоносно се задавих от кълбящия се прах.

И щом толкова се грижеше да ме опакова, защо самият той седна небрежно на ръба на своето кресло?

Грохотът в машинната зала не преставаше. Дъртакът викна:

— Имаш ли вече енергия при тебе?

Хелър прекара пръст по дълга линия превключватели, както музикант опитва клавишите на инструмента си.

— Всичко е включено. Но нямам осветление!

Последваха още псувни от машинната зала.

— Да му го „бибип“, Джет, ама ще трябва да я караме някак с аварийното!

Появи се слабичко мъждукане. Сега прахът приличаше на зеленикава супа.

— Набутах цилиндрите, да ги „бибип“! — кресна Ати. Още два могъщи удара. — Като гледам, вече ще хвана напрежението с регулаторите. Само да се затегна някъде тук и ще ги пипна за гушката.

Нов взрив от кашлица. Сигурно и долу не беше удоволствие да се диша! Джет каза:

— Я да видим. Трябва да са минали три години, откакто не съм се занимавал с влекачи. — Седеше на ръба на креслото и оглеждаше поне две хиляди бутони и лостове. Извика: — Настани ли се, Ати?

— Като в корема на майка ми.

Корабът трепна, когато Ати включи двигателите. Хелър замислено разглеждаше главоблъсканицата пред себе си.

— Ей, включиха се и екраните. Човек никога не знае.

Той премести едно лостче. А косата ми щръкна нагоре. Значи се е канил да лети на сляпо с това чудо!

Но въпреки страховете ми „Влекач едно“ съвсем леко подскочи в небето. Усетих, че Хелър бърника из джобовете на моята туника. Търсеше електронната ми карта. Поиска достъп до базата на апарата, предаде номера на картата ми и я върна в джоба.

Трябваше да се досетя, че крои нещо, но честно казано, тогава толкова се уплаших от влекача, пък и се борех със задушаването, та чак след това пресметнах, че всичко, което Хелър би могъл да направи, бе да отлети до база на флота, да ме издаде и да изложи целия апарат. Но едва по-късно през деня открих, че той си имаше по-особени лични планове.

Комуникационната система на влекача работеше и Хелър се впусна в умерена препирня с базата на апарата, дали са готови с колесната товарна платформа. Още веднъж се възползва от картата ми и си уреди въпроса.

Стигнахме до базата толкова бързо, че трябваше да висим в небето две-три минути, докато нагласят товарната платформа на мястото й. После усетих устремно спускане надолу. Сигурно сме се носили доста нависоко. Вътрешностите ми загубиха ориентация. А прахът изригваше на гъсти облаци! Кашлях и се давех. И се заканвах — о, само почакай да стъпим на територията на апарата, ще помниш дълго този ден, Джетеро Хелър! Докато си го помисля, болките в стомаха пак ме пронизаха. Не повърнах, но малко оставаше.

Кацнахме.

Хелър ме освободи от ремъците и веднага се спусна по стълбата. Излязох, но бавно и мъчително. Нямаше грешка, намирахме се в базата на апарата. А върху товарната платформа над мен се извисяваше „Влекач едно“ в цялата си стъписваща грозота.

Хелър досаждаше на ръководителя на маневрите и не след дълго наоколо заразмахваха сигнални флагчета. Замислено бавно платформата потегли обратно към хангара и се скри под покрива му. Теглото на влекача беше такова, че тя почти стържеше по бетона.

Все още кихах и кашлях, а се опитвах и да не повърна. Доста време ми бе необходимо, докато пак започна да възприемам ставащото наоколо. Облегнах се върху един перваз на прозорец във вътрешния офис на хангара и се постарах отново да се сглобя от парчетиите. Ако преди малко бях разбрал как летеше „Влекач едно“, трябваше печално да се чудя как ли щяхме да стигнем до Земята и при това аз да остана жив.

А Хелър кипеше от енергия. Бихте си помислили, че току-що са го направили владетел на някое херцогство. Премести платформата под крана, накара оператора да закачи куките точно в стоманените пръстени, стърчащи по тялото на „Влекач едно“. Под внимателния му поглед влекачът бе вдигнат нагоре. Ама че могъщ кран!

Изтеглиха платформата изпод него и Хелър им нареди как да разположат опори, за да заеме корабът устойчиво положение. С едно ловко движение кранът премести влекача да легне по корем върху опорите. Сега беше в нормалното си положение по време на полет — хоризонтално. Кранът освободи куките си.

Шефът на хангара се запъти към Хелър. Като всички в апарата и този тип не беше от особено приятните. Лицето му бе покрито с белези от изгаряния и ножове.

— Зае едно от най-хубавите места в хангара — просъска той.

— Нужна ми е група за почистване — каза Хелър. — Но да е голяма, всички хора, с които разполагате.

— Какво? — ревна шефът. Повярвайте ми, последното нещо, за което са чували в апарата, е група за почистване.

— Бих искал да свършат до средата на следобеда — продължи невъзмутимо Хелър.

В очите на шефа се появи желание да го разкъса. Не беше трудно да разбера какво си мисли — кой е пък тоя смотаняк в състезателен екип, дето ще ми раздава заповеди, и то къде, в моя хангар!

Хелър добави:

— Извинявайте, как се казвате?

Шефът на хангара изръмжа:

— Стайп се казвам! И ще…

Хелър му протегна ръка. Другият я хвана, може би с намерение да приложи старата хватка — дърпаш към себе си и забиваш юмрук в корема. Но внезапно се вцепени. Пусна ръката на Хелър и сведе поглед към дланта си, в която просветваше златиста хартия.

Твърде особено изражение се изписа по лицето на Стайп. Вдигна ръка към очите си, за да види колко кредита държи. И ако може да се каже, че човек е способен да сияе, това беше именно Стайп!

— Ей, ще са ти нужни свръзки за подаване на вода, после канализация, енергия и разни такива. Значи казваш група за почистване? Добре, приятел, не сме се сещали досега, ама ей сега ще ти спретна групичка!

И той се втурна нанякъде, лаейки гръмко заповеди на техниците и работниците около себе си.

Моят пилот влезе, препъвайки се, носеше пакети и кутии.

— Ето ги, офицер Хелър. Материали за почистване от флота. Сегичка ще отида да взема и парцалите! — Той се освободи от товара си и затича към аерокара.

Старият Ати стоеше настрана и наблюдаваше внезапната суматоха, толкова необичайна за апарата. Накрая отиде при Хелър, който му благодари и го прегърна. Старецът тръгна към мен.

— Както разбирам, ще отиваш някъде с Джет, та искам нещо да ти кажа. Джет е чудно момче. Всички го обичат. Ама си е малко луд, така да знаеш. Все тая скорост, като ядене и пиене му е. Честичко си мисля за него, нали разбираш, какво толкова има да прави един пазач. Хиля се, като се сетя какви ги е вършил, ама все се тревожа по малко. Остарявам, да ти кажа. Боде ме нещо отвътре, че няма да видя Джет. Тоя „Влекач едно“ си е истински убиец.

Впи влажните си старчески очи в мен и при всяка дума те светваха зловещо.

— Гледай да го озаптяваш. Накарай го да не надува до дупка тия двигатели. Постарай се да не гръмне с „Влекач едно“. Щото, да ти кажа, офицер Грис — видях ти името на документите и знам, че си от къркачите, — ако стане нещо с Джетеро Хелър и ти си виновен, мнозина измежду нас ще те търсят да те пречукат, офицер Грис.

Беше толкова нелогично! Толкова несправедливо! Нали аз се опитах да попреча на Хелър, когато реши, че му трябва точно този кораб! Старият космонавт сигурно изкуфяваше и умът му не работеше на пълни обороти, но нямаше как да сбъркам заплахата в гласа му. Нима инстинктивно ме бе разпознал като враг на Хелър?

Припряно набутах Ати в аерокара и заповядах на пилота да го закара до Мобилизационния резерв на флота. И се молех да не научи някога, да не се досети какво трябваше да се случи на Хелър. Гледах как си отива.

И за кой ли път ми прилоша.

Глава шеста

Трябваше да се вслушам в подозренията си. Единственото ми извинение е, че малко се обърках и замаях от всички случки през първата половина на деня. Спомням си как все поглеждах часовника си и все се изненадвах, че е още рано.

Но Хелър никак не беше замаян. Бързите му движения показваха твърда решимост, успяваше да контролира и подтиква нещата без грешка.

Видях го да отива при капитана от охраната на хангара. Пак имаше парично ръкостискане и внезапно страхопочитание в очите на капитана.

— Да, сър! — каза началникът на охраната, като пъхаше златистата хартийка в джоба на туниката си. — Да поставим стражи и да сме сигурни, че абсолютно нищо няма да бъде откраднато от този кораб. Ще бъде изпълнено, сър! — И той се втурна да дава указания на стражите.

През това време бясно търчащият напред-назад шеф на хангара събра пъстра тълпа от механици, товарачи и всякакви типове с неясни длъжности и ги назначи за група по почистването. Моят пилот застана до купчината пакети и кутии, раздаваше парцали и материали за чистене на работниците, а те се вмъкваха в кораба.

Хелър с помощта на един техник вкарваше вакуумни тръби в широко отворените люкове на „Влекач едно“. Друга група монтираше водопроводните, канализационните и енергийните свръзки, които се използват при ремонт на кораба.

Толкова много тела се стрелкаха във всички посоки и правеха какво ли не, че ми се завъртя главата. И за капак на всичко изведнъж един голям камион с рев се напъха в хангара. Моят пилот се понесе към кабината на шофьора, а отзад изскочиха неколцина работници и започнаха да разтоварват.

Търговски камион ли? Да, при това с големи рекламни надписи отстрани:

„Пийте «Тап» за Върховно Наслаждение!“

Но защо „Тап“? Това беше мека напитка и се предполагаше, че работниците много си падат по нея. Хората от камиона намериха дълго парче броня от кораб и го разположиха върху две подпори, за да стане нещо като импровизиран тезгях. После свалиха от камиона множество кашони с кутийки в тях и ги наредиха по дължината на новопоявилия се бар. Спомних си, че в рекламите фирмата за производство на „Тап“ предлагаше да осигури „всичко необходимо за приятния пикник“. И наистина поставиха наоколо и разни стойки с безвкусно ярки флагчета. Накрая скочиха обратно в камиона и си заминаха.

Хелър изсвири пронизително, както са свикнали по техните кораби. Отведнъж всякаква работа замря отвън и вътре във влекача. С покриващия разстоянията глас на офицер от флота той викна:

— Внимание за всички! Ако този кораб мине през оглед за чистота по стандартите на флота не по-късно от четири следобед, за всички вас ще има увеселение с „Тап“.

Невярващи лица щръкнаха от всички дупки на кораба. Хора се обръщаха и зяпаха глупаво. Но тезгяхът си беше на мястото, многоцветните флагчета се вееха, а кашоните бяха пълни с „Тап“.

Дружен вик на възторг разтърси хангара. И ако преди това хората просто работеха усърдно, сега ускориха темпото като монорелсови вагони! Този хангар никога не беше виждал подобно събитие.

Зад мен избуча гласът на шефа на хангара и аз се обърнах рязко, да не би да ме нападне. Но той гледаше другаде — смирено наблюдаваше заетия до гуша Хелър.

— Кой е тоя мъжага? Ясно ми е, че е Имперски офицер. Само че май съм му виждал физиономията и преди.

Без да мисля — през онзи ден си бях доста тъпичък, — отвърнах:

— Джетеро Хелър.

— Не думай! — изтърси втрещен шефът на хангара. — Джетеро Хелър, знаменитият състезател! Олеле, нямам търпение да кажа на жената и децата, че съм се срещал точно с Джетеро Хелър!

О, богове! Ако във Великия съвет научеха, че още не сме тръгнали… Прииска ми се да го награбя за туниката, да го придърпам и да му набия ума в главата. Но ми се стори прекалено як, затова само казах:

— Той участва в мисия, която е напълно засекретена. И думичка не бива да излиза навън, че сме тук!

Мяркаха ми се кошмарни видения как нахълтват инспектори на Короната и започват да ни разпитват защо още се туткаме и не сме пристигнали на Земята!

— Ще забравите, че сте чували името му! Това е заповед!

Толкова внимание ми отдели, че можех изобщо да не си отварям устата. Още гледаше Хелър.

— Страхотен е! С всичко се оправя, с всички се държи както трябва. — Едва тогава очите му се завъртяха към мен. — Ще ми се и в апарата да имахме хора като него! — И се отдалечи.

Думите му не ми помогнаха да си повдигна духа. А гледката на „Влекач едно“ съвсем ме скапваше. Свлякох се върху един стар сандък от горивен цилиндър и зареях поглед към кораба. Легнал на търбуха си, не беше по-висок от четиридесет фута и по-широк от шестдесет. Напълно неподходящи размери за само сто и десет фута дължина. Масивните израстъци, щръкнали от двете страни на носа му, изглеждаха направо глупаво.

Операторът на товарната платформа се готвеше да премести машината си и буташе разни лостове по нея. Попитах го:

— Какви са тези стърчащи неща на носа на влекача?

Той погледна натам.

— Бута с тях. Нали е космически влекач, закача кораби и разни други неща. Та ако не бяха тия широки криле, може да им разпори бронята, както ги бута. А и опашката му служи за тая работа. Бута, тласка, мести. Точно такъв не бях виждал, като го гледам, трябва да е по-мощен. Значи страшна сила има, приятел. Щото и спомагателните двигатели на тия влекачи са като на бойните кораби. Хич не ми се мисли какъв ли е основният. А има и генератор за теглещи лъчи. С тях човек много трябва да внимава: при едно дърпане само да не улучиш — току-виж, си цепнал цял боен кораб наполовина. Кво да ти кажа, във влекача освен двигатели друго май няма. Чух, че един гръмнал преди години, всички на борда изпукали. Гадна работа е тая, мен не мож ме прилъга да се цаня на влекач. И кво прави това чудо тука?

А питаше ли мен как ми се искаше да знам! Но поне в едно нещо бях сигурен — в личната ми класация за грозота този кораб нямаше конкуренти.

Хелър явно си организира нещата, защото се запъти нанякъде. Видях го да влиза в канцелариите на администрацията от другата страна на хангара. Отдалеч успях да различа бележник в ръцете му — четеше, както ходеше. Обезумял от уплаха, осъзнах, че той се е насочил към стаичката на комуникационния възел — имаше намерение да се обажда на някого навън! Ако го оставех да се грижи за сигурността, скоро щяха да ни разкъсат на парчета! Втурнах се след него.

Стоеше пред пулта с килната на тила си червена състезателна шапка, с разрошена руса коса под нея и излъчваше самоувереност. Преглеждаше традиционния дълъг списък на цивилни контрагенти, каквито висят в канцелариите на всеки хангар. Този тук беше изпъстрен с петна и оръфан, допълнен с малки картички, които самите контрагенти закачат наоколо, за да не им забравят имената. Вече протягаше ръка към бутоните да набере номер, когато го спрях.

— Това, което правиш, е нарушение на секретността! — хванах го за ръката.

Той ме удостои с равнодушен поглед, вниманието му си оставаше приковано в страниците на бележника.

— Ти също добре знаеш, че всеки от тези бизнесмени е човек, на когото може да се разчита. Занимават се с какви ли не устройства с поверително предназначение. И всички прекрасно разбират, че само веднъж да се изтърват — и край на сделките.

Освободи ръката си и пак я протегна към бутоните. Но аз зърнах и дългия списък, който си беше съставил.

— Ей, имаме на разположение само три милиона кредита. А за този влекач вече похарчихме половин милион. Ако надхвърлим субсидията…

— Всичко това не струва общо и половин милион — прекъсна ме той.

Аз обаче разглеждах подробно неговия списък.

— Не виждам нищо, което да е свързано с отърваване от излишната енергия, заради която тези гадости се взривяват.

— А, това ли било! Още не съм измислил как да го направя. Досега никой не е доказал, че такова устройство може да съществува.

Отново си измъкна ръката и този път се добра до бутоните. Веднага се свърза.

— Здрасти, здрасти, Алпи! Старче, това съм аз, Джет… И на мене ми е драго да ти чуя гласа най-после. Как е баща ти? Успях да взема „Влекач едно“!… Без майтап. Прекрасен е!… Виж какво, Алпи, искам да пратиш проектно-конструкторска група тук утре сутринта… Не, само да огледат системите за управление… И аз ще се радвам да се видим.

Той прекъсна връзката. Блъсках си главата да измисля още някакво възражение, а Хелър преценяваше имената в списъка. Натисна няколко бутона.

— Здравейте, мога ли да говоря с Петалв?… Ениай, ти ли си?… Точно така, Джет се обажда. Ениай, би ли изпратил проектно-конструкторска група в базата на апарата, първи хангар?… Утре сутринта… Ха-ха! Не, не съм се побъркал и не съм се преместил в апарата… Само проверка на двигателите… Добре. Ще се видим.

Още едно обаждане. И още едно. Обръщаше се само на малки имена и с прякори. Специалисти по навигация. Ремонт на кабелните системи. Подмяна на обзорните екрани. Усилване на гравитационните бобини. Нанасяне върху корпуса на антирадарно покритие. И още, и още, и още. Успя да използва почти целия списък на контрагентите.

Накрая, между две обаждания, не издържах.

— Хелър! — вече пищях. — Планираш работа за месеци напред!

— За съжаление само няколко седмици.

Сянката на Ломбар се надвеси над мен.

— Хелър — примолих се отчаяно, — трябва да се махаме оттук! Длъжни сме да я започнем тази мисия!

Той ме погледна изненадано.

— Знам! Нали ти искаше да пътуваме с товарен кораб? А колко седмици му трябват, за да се довлече до Земята? Ако веднага се качим на товарен кораб или след седмици потеглим с „Влекач едно“, ще стигнем по едно и също време. Дори може би ще спестя малко.

Изръмжах безмълвно — да, като ни излагаш на опасността да се пръснем на атоми! Ох, как ми се иска да ти извия врата! И в същия миг стомахът ми така се сгърчи, че не можех повече да стоя вътре. Намерих си закътано ъгълче, където да не се прескачам с никого, и се усамотих, неутешимо кисел.

След малко съзрях иронията на положението си. Тук той беше в пълна безопасност, заобиколен от приятели. Щом стъпеше на Земята, започваха истинските заплахи за него. Но това не бих могъл да му кажа. Трябваше да открия начин да го отведа от тази планета. И умът ми не го побираше — защо всеки път, когато си мислех за предстоящото, все се разболявах? Сигурно заради този дяволски отвратителен влекач, да го „бибип“!

Глава седма

Денят стремително напредваше. В четири часа следобед Хелър направи оглед на кораба. Когато излезе, всички погледи с очакване се втренчиха в него.

— Чудесно свършена работа! Приемам го! Увеселението започва!

Хангарът закънтя от могъщия крясък на двеста души. В луда, щастлива тълпа те се струпаха около тезгяха и започнаха да отварят с пукане кутийки „Тап“. Имаше разни мезета и смешни шапчици. И през следващите два часа хангарът се превърна в кошмар от викове, песни, тостове за здравето на Хелър и за успеха на „Влекач едно“ и каквото успяха да измислят, само не и за апарата.

Стражите още бяха по местата си около кораба, но нито един без кутийка „Тап“ в ръка. А капитанът от охраната, вече с леко несигурна походка и с пълна уста, се опита да ме прегърне през рамо.

— Ама много е готин тоя Хелър, бе!

Дръпнах се настрани.

Хелър не се виждаше никъде. Малко преди това го забелязах да пренася заедно с моя пилот багажа от аерокара и още някакви нови кашони във влекача. Сега сигурно се занимаваше с нещо вътре в кораба.

Моят пилот — да пукне дано, вече би трябвало да го наричам пилот на Хелър — беше твърде зает през този ден. Бе летял едва ли не десетина пъти до града. Дори се захвана да раздава „Тап“ в началото на увеселението. Но вече очевидно се бе освободил от задълженията си — беше си взел кутийка и неспирно посмукваше от нея. Дойде при мен ухилен като щастлив идиот.

— Имате ли някакви заповеди за мен?

— Не — ледено отвърнах аз.

— Та значи ще се върна в стария добър аерокар и ще си подремна.

Фъфленето му издаваше, че тази кутийка не му е първата за деня. Хелър беше явен рушител на дисциплината. Пилотът нито ми поиска разрешение, нито отдаде чест, нито се обърна към мен с „офицер Грис“.

И колко от паричките на Хелър бяха отишли за днешните измишльотини? Поне триста и петдесет кредита. Пари на Хелър ли? Мои пари! Разпилени по вонящо парче захвърлен на боклука метал!

Веселбата най-после позатихна. Хората от апарата се пръснаха на всички страни с тъпи весели физиономии. Слънцето слизаше към залез. Поне това свърши, казах си. Но грешах!

Чух как някой наблизо отброява маршова стъпка — „Хей-хо, хей-хей-хо“. За момент помислих, че гвардейци от флота идват да спасяват Хелър. Само те отброяват по този начин!

Бум-тряс, бум-тряс на войнишки обувки. На вратата на хангара се появиха Снелц и осем негови стражи, половината от взвода. Приличаха на истински боен строй, тежките им обувки се стоварваха върху бетонния под, а ехото накъсано се мяташе между стените.

Сетих се, че и Снелц преди бе служил в Гвардията на флота. Размахваше офицерски жезъл, който всъщност си беше дълъг взривострел, и го въртеше в главозамайващи арки, както обичат да правят онези фукльовци. Ама че умилителен символ на идеалния майстор по маршировка!

А половината от неговия взвод… Олеле, носеха защитни шлемове и бластерни пушки! Направо като от реклама на елитни командоси. При това и осмината.

Капитанът от охраната на хангара стоеше тежко облегнат на влекача, с полупразна кутийка в ръка. Беше единственият останал от поставените стражи. Подскочи изумено, особено като видя такова изпълнение от войници на апарата.

— Взвооод, стой! — кресна Снелц. — При нооо-зе!

Със светкавично завъртане и пукане на опънати ремъци, типични за гвардейците, взводът сне бластерните пушки от раменете си, завъртя ги надолу през ръка, после зад гърбовете си пак ги обърна с ловки движения на китките и едновременно стовари прикладите до десните обувки с гръмовен екот. Не бях виждал такава глупост от парадите на гвардейците в академията.

— Свооо-бооод-но! — изрева Снелц.

Всяко дуло щръкна напред, всяка лява обувка помръдна на половин ярд встрани и тътнещо се стовари върху бетона.

Снелц се обърна към изцъклените очи на капитана.

— Тук сме, за да ви сменим, сър! — и чевръсто отдаде чест с взривострела.

Въпреки това стряскащо представление на обикновено мърлявите, пияни, престъпни боклуци на апарата от „Лагер Убийство“, мъничко се зарадвах, като ги видях. Това беше половината от взвода, която поемаше охраната през нощта. А на сутринта щеше да ги смени другата половина. Така щяха да сноват напред-назад всеки ден. Не се съмнявах, че въздушното им возило е някъде отвън. Поне с това нямаше да си имам грижи. Хелър щеше да бъде непрестанно под внимателна охрана. Но смътно се зачудих на защитните шлемове и на доведената до крайност школовка на тези осем мъже.

Осем? Но в тази част от взвода бяха останали седмина, след като разбих черепа на онзи часови. Способните офицери от апарата винаги забелязват подобни подробности. Вглеждах се в тях, но през затъмнените маски на шлемовете беше трудно да разпозная лицата. Както и да е, Снелц си е намерил заместник на пребития страж.

Невярвайки на очите си, капитанът отвърна на приветствието с кутийката „Тап“ в ръка.

— Постът си е само ваш, сър — каза той, пародирайки гвардейските навици.

Снелц се обърна. Жезълът му се завъртя и се издигна нагоре.

— Мииир-но! Поооо местата!

Жезълът пак се врътна и посочи фигура в средата на редицата.

— Страж Ип! Твоят пост е в кораба! Марррш!

Стражът великолепно пое обратно нагоре пушката и в същото време петите му се събраха с тракане. Последва невероятно сложно обратно завъртане на тежкото оръжие — около гърба, през другата ръка — и войникът го нарами, отдаде чест с отработено до съвършенство движение и с твърда маршова стъпка пое към входния люк, влезе във влекача и трясна вратата зад себе си.

Стъписах се, защото се случи нещо странно: всички останали стражи от взвода и самият Снелц нададоха възторжен вой! Като с магическа пръчка военната им дисциплина изчезна. Подскачаха нависоко и се пляскаха по раменете, бластерните пушки се запремятаха из въздуха. После стражите се впуснаха в дивашки танц, крясъците им не спираха нито за миг. Дори Снелц се смееше и танцуваше сам със себе си някакъв налудничав валс.

Тогава капитанът, който пак се беше присламчил към тезгяха, им извика:

— Ей, тук е останал още „Тап“!

И цялата група се изниза с кикот към пиенето.

Едва в този момент започнах да загрявам за какво е бил целият напрегнат ден.

Втурнах се към люка. Дръпнах го бясно и нахълтах вътре. Тежката плоча трясна след мен. Отворих вътрешната врата и се вцепених.

В коридора стоеше Хелър. Обръснат, току-що изкъпан, в блестящ син вечерен костюм.

А до него „стражът“ смъкваше от главата си защитния шлем. Изпод шлема рукна поток руса коса и се разпиля по раменете и ето я — графиня Крек!

Глава осма

Вкопчиха се един в друг, като че не бяха се виждали от години! Прегръщаха се безкрай. Най-после Хелър се дръпна след дълга целувка.

— Почакай, нощта е пред нас.

Той поукроти силната си възбуда. Вече ми се струваше, че едва ли щяха да отидат по-далеч от кушетката зад него.

— Скъпа — леко задъхан изрече Хелър, — трябва да ти покажа този прекрасен кораб!

За момент си помислих, че влага сарказъм в думите си. Дотогава очите ми бяха вперени в тях. Огледах се. Беше чисто. Но всичко изглеждаше като обичайните помещения за екипажа в който и да е кораб на флота.

— Тук горе — започна Хелър обиколката — е пилотската кабина.

Сега тя блестеше от чистота и макар че напрежението не беше включено, бе добре осветена. Е, по-интересна с множеството си уреди, но все пак само една пилотска кабина.

Хелър нямаше намерение да стои там дълго. А графиня Крек вече не светеше от радост. Дори в черната униформа на апарата тя пак си беше красива, ала явно смяташе пилотската кабина за нещо, което щеше да й отнеме любимия. Почти можех да прочета мислите й.

Хелър отвори една врата, разположена близо до въздушния шлюз.

— Това е столовата на офицерите и екипажа. — Беше доста тясна, едва ли имаше място и за осем души. Той забеляза учудването й. — О, този кораб се нуждае от съвсем малък екипаж. Капитан, двама астропилоти и двама машинни инженери. Дори остават три свободни места! Виждам, че си мислиш за бойни кораби с по пет хиляди души на борда.

Той я поведе към опашната част и отвори една врата между коридора и външния корпус.

— Това е каютата на капитана. — Наистина малка стаичка, но добре обзаведена. — От другата страна има точно такава, служи за малка библиотека и справочна картотека.

Графинята стоеше и люлееше защитния шлем в ръката си, проявяваше интерес само заради самия Хелър. А може би като жена се опитваше да разбере привързаността му към този влекач? Дали в момента не се намираше в истинския съперник за сърцето на Хелър?

Той слезе няколко стъпала надолу и отвори следващата врата.

— А тук се приготвя храната. Толкова мъничка кухня, а пък си има всички необходими машинарии. Нали е страхотно?

Тя се съгласи, че е страхотно.

— От другата страна същото помещение е пералня и шивачница.

А защо не й кажеш, помислих си, че ей зад онази преграда се крият смъртоносните главни двигатели, които се взривяват в ръцете на смахнати типове като тебе?

— Зад тези три врати са каютите на екипажа — продължаваше Хелър и отвори една, за да й я покаже.

И те не се отличаваха с голям простор — само завъртащо се във всички посоки гравитационно легло, малък шкаф и скрита тоалетна с душ.

— От другата страна има още три точно като тези. Много място са отделили за екипажа.

А според мен графинята се чудеше как би могъл човек да се облече в тази теснотия.

— Тук, над главите и под краката ни, са складови обеми и шкафове, трябва само да отместиш тези плочи. Оттатък е същото. Можеш да сложиш какво ли не. Ама наистина е страхотно, нали?

Графиня Крек пак се съгласи. Май ставаше неспокойна. След слизането към опашката се изкачихме към голяма, херметично затворена врата.

— Вече разгледахме помещенията за екипажа — каза Хелър. — Сега си затвори очите.

Тя послушно затвори очи. Аз не го направих. Той завъртя с ръка голямо колело и вратата плавно се дръпна встрани.

Отначало помислих, че напрежението в мрежата е скочило, толкова ярко беше всичко. Какво ставаше, по дяволите? Този блясък направо ми режеше очите!

— Погледни — каза Хелър.

Графинята погледна. И промълви:

— Ооооооо!

Пред нас коридорът продължаваше, но колко променен бе той! Ключалките на вратите, дръжките, осигурителните парапети покрай стените — всичко от излъскан бял метал. А светлината заливаше великолепно подбрано съчетание между синьо и черно.

— Какъв е този метал? — плахо попитах аз. — Нали минах оттук сутринта и всичко чернееше.

— Сребро — отвърна Хелър. — Само чисто сребро. Когато са зачислили влекача в резерв, някой е забравил да намаже където трябва с лак срещу патина. Утре всичко ще бъде лакирано и повече няма да почернява.

— Чисто сребро? — повтори графиня Крек, вперила поглед в коридора.

— Ами да. В този влекач на никого не му пука за допълнителното тегло. Всъщност то никога не е достатъчно. Оттук нататък в кораба всички допълнителни детайли са от сребро.

Тя приклекна и докосна плочките на пода.

— Не мога да повярвам. Това не са ли плочки от Астобол, дето толкова се приказва, че са от непробиваеми скални нишки, също като в двореца на Императора? — Тя тупна тук-там по пода и стените.

— Правилно — кимна Хелър. — Не горят, нечупливи са, изолират електричеството и не пропускат никакъв звук. Дори ехото от двигателите не се чува! Половината от кораба е напълно звукоизолирана.

Така си беше. Когато вратата се плъзна на мястото си зад нас, шумовете от хангара изчезнаха.

— Така адмиралът се спасил от досаждането на главните двигатели. О, не съм ти разказал историята на този кораб!

Той набързо й описа как адмирал Уинс направил влекача свой флагмански кораб, но пропусна да спомене двигателите „Бъдеще-минало“ и съдбата на близнака на „Влекач едно“.

— Дори не знаех, че са го пратили в Мобилизационния резерв на флота — продължи Хелър. — Надявах се да намеря някой флагман на патрулна флотилия, защото и те често са с добра вътрешна подредба. А виждам пред себе си „Влекач едно“! Какъв късмет. Но ти още нищо не си видяла! Уинс е похарчил допълнително тук към два милиона кредита, това чудо е едва на десет години и не е излизало много-много в Космоса. Ела.

Той вече нищо не пипаше. Пред следващата врата просто каза: „Отвори се“. И тя се отвори.

— Синтезатори на хранителни продукти — обясни Хелър. — От другата страна са универсалните синтезатори за вторична преработка.

Застана пред друга врата: „Отвори се“. Тя се отвори.

— Склад за прибори. От другата страна е информационната банка.

Бяхме стигнали до още една херметично затворена врата. Когато се промъквахме за пръв път, тя беше отворена и зад нея видях мрачна, прашна пещера от черен метал. Хелър каза:

— Затвори си очите.

Тя го направи. Аз — не. Колелото се завъртя само. Не вярвах на очите си.

— Отвори очи — подкани я Хелър.

И ако преди това графиня Крек беше промълвила „Ооооооо!“, сега извика с пълен глас. Защото пред нас беше обширна трапезария с висок таван. Масите, столовете и диванът се завъртаха във всяко желано положение с жироскопи. Имаше подвижни шкафове за книги и различни устройства за сервиране на храна. Всичко беше измислено с фантастично добър вкус. Но не това беше изумителното. Чиниите и каните, вазите за цветя, дори ръбовете на масите и столовете бяха златни.

— Това злато ли е? — попитах.

— Чисто злато — отвърна Хелър. — Сега сигурно разбираш защо исках отвън да има охрана. Всички сервизи си бяха по шкафовете и някой можеше да ги отвори.

Хелър добави и нещо като „Отражение!“. Не бях забелязал огледалата. Те мигновено се осветиха и многократно умножиха залата, сякаш стана безкрайна. Хелър каза „Светлини!“. И незабавно в огледалата бликнаха вечно променящите се форми на цветомузика.

— Ооооооо! — възкликна графиня Крек.

— О, има още какво да видиш — каза Хелър. — Тази част е построена около генераторите за теглещите лъчи, а те не бива да са близо до другите машинни зали. Затова адмиралът е използвал метода, наречен в архитектурата „кръг от кубове“. Във всяка стая ще видиш стъпало, което води към друга. Под стъпалата са кабелите на генераторите. Използвал е чудесно цялото пространство. Нали е бил хитър? Хайде да обиколим.

Минахме през стъпалото в друга голяма стая — украсена със злато и сребро спалня, в средата на която имаше огромно гравитационно легло. По стените бяха изрисувани сцени с горски нимфи. А чаршафите явно бяха току-що застлани. Хелър и графиня Крек се спогледаха заговорнически.

— Нека да продължим — подкани ни той. — Нощта ще бъде достатъчно дълга.

Пак прескочихме стъпало и се озовахме в гимнастически салон. Не беше прекалено голям и който би решил да подскача нависоко, би си счупил врата, но стигаше за поддържане на формата.

— Упражнения! — изръмжа Хелър.

От стените плавно излязоха разни уреди и машини. „Слънце!“ — заповяда той. Разгъна се шезлонг, а от тавана заструиха слънчеви лъчи. „Масаж“ — сети се Хелър. И масажният робот тръгна към масата, потрепващ от готовност за работа. „Битка!“ — изведнъж каза Хелър. Машината и шезлонгът се прибраха.

Не знам какво очаквах да видя, но се появи нещо наистина смайващо. Отвори се вратичка и от нея изскочи нещо като жив боец. Усетих как графиня Крек по инстинкт зае бойна стойка. Противникът изглеждаше достатъчно злонамерен. Хелър майсторски опита да му забие един в брадичката, но нещото отскочи!

Тогава чак се сетих какво виждах — обемна илюзия. Стаята прозираше през нея. Представляваше сложна игра на светлини и като огледах тавана, открих малките прожектори. Бях чувал за тези устройства, заместваха истинския противник в тренировъчен ръкопашен бой.

Хелър го ритна успешно. Блясна малка мълния. Фигурата се просна на пода и отнякъде се чу глас: „Пощади ме, господарю!“

— Достатъчно! — каза Хелър и илюзията изчезна. — Освен с голи ръце, може да се бие с електрически кинжали, мечове и тояги. Не съм виждал досега някой от тях да пада. Обикновено само показват със светлинки, че си улучил чувствително място. Може би се чудиш защо и масажният уред не е с жироскоп? Ами тази част от кораба — той потупа стената, посочи пода и тавана — има автоматично изкуствено притегляне. Харчат толкова енергия, че не ги монтират често, но „Влекач едно“ си има предостатъчно от нея.

Намусено допълних наум — и ако не я изразходваш както трябва, тя те пръска на атоми.

— Затова е съвсем безопасно да се упражняваш и да си ходиш насам-натам — каза Хелър на графинята. — Тук ги няма огромните разнопосочни ускорения, характерни за влекачите. Няма и безтегловност. Не си заплашен от цицини по главата.

— Това е хубаво — съгласи се графинята.

Зачудих се какво ли би направила, ако узнаеше, че той не й казва и една десета от истината. Сигурен бях, че би използвала цялото си влияние над него, за да го отмъкне надалеч от този опасен кораб. Страстно се заклех, че тя никога няма да научи в какъв смъртоносен капан сам се е напъхал нейният любим.

Хелър ни прошепна:

— Не смея да кажа следващата дума на глас. Вратите се затварят и помещението се превръща в сауна.

Той ни подкани да вървим нататък. Попаднахме в изящно направена баня. Вдигна кърпа от рафта и пъстроцветни риби заплуваха навсякъде по стените и тавана. Сякаш бяхме на дъното на океана. Да, това местенце би объркало представите на всеки космонавт, къде всъщност се намира! Хелър върна кърпата на рафта и рибите изчезнаха.

Изкачихме малка стълба. Вече би трябвало да сме в най-горната част на опашния сектор.

Графиня Крек отново изпусна едно дълго „Ооооооо!“. Струваше си. Залата беше неимоверно обширна! Застлана бе с чудесни килими в тъмни цветове, мебелите бяха изработени от някаква искряща черна дървесина. Забелязах нещо като бюро и стол към него с жироскопи. Но не ми се вярваше помещението да служи за канцелария. Наоколо бяха разположени канапета, тапицирани с черна кожа. Кожа? Ами да, истинска при това. А всяка стена представляваше черна плоскост от нещо като полирано стъкло.

— Настани се — подкани я Хелър. — Сега вече ще видиш чудо!

О, небеса, казах си, та какво още имаше да се види? Графинята се отпусна в креслото и зачака. Хелър вдигна ръка като церемониалмайстор.

— Есенна гора! — заповяда той.

Веднага върху всяка стена около нас в многоцветно триизмерно изображение, неразличимо правдоподобно за окото, се появи пейзаж в ярките тонове на есента. Дори листата по дърветата се движеха. Чуваха се леките въздишки на вятъра. О, небеса, усещах и аромата на ливади наблизо. Толкова истинско беше!

— Ооооооо! — радостно възкликна графинята.

— Гледай сега — каза Хелър. — Зима!

Появи се съвсем друга картина — величествени планински върхове, заснежени полета, мрачни дървета и тръбният стон на зимния вятър. Внезапно ми стана толкова студено, че трябваше да се убеждавам в неизменността на температурата в стаята.

— Пролет! — заповяда Хелър.

Всичко около нас изведнъж буйно разцъфна. Видяхме градини и играещо сред тях младо животинче. Миризма на прясно разровена пръст и разтварящи се пъпки.

— Лято! — изрече Хелър.

Звънки птичи песни, прекрасно ухание на полски цветя, полъх на свежест под ясно небе. Сенките на натежали от листак дървета покриваха земята. Двама влюбени минаха по пътека, хванати за ръце.

— О, много ми харесва! — отрони графинята.

— Има множество други сезони на множество други планети. За тази вечер избрах Манко, за да ти доставя удоволствие.

— Успя, наистина успя!

Но тя сякаш се канеше да заплаче и смутеният Хелър побърза да я утеши.

— Не, не — успокои го тя и си избърса очите. — Това е защото не бях виждала небе и ливади повече от три години! — Поплака малко и пак попи сълзите си. — Развалям ти представлението.

Той я попита дали се чувства добре и каза:

— Космос!

Подскочих. Хич не съм влюбен в пространството. Не гледам през илюминаторите дори където ги има на разположение. Огромната, груба заплаха на първичните стихии, невъобразимите разстояния, жестокият, самотен мрак ми вдъхват нещо по-лошо от страхопочитание. Направо ме смазват.

А навсякъде наоколо се простираше Космосът, изпъстрен със звезди и мъглявини. Наблизо се набиваха в очи планета и нейният спътник от някаква звездна система. Приличаше до последната подробност на гледката от наблюдателна палуба на пътуващ космически кораб. Само мебелите в стаята ми позволиха да запазя самообладание.

Изрекох със същата сила на гласа, която използваше и Хелър:

— Есен!

Мислех си, че ще върне старата картина. Нали това беше обикновено прожекционно устройство, включвано с глас. Но нищо не се случи.

— Зима!

Пак нищо. Навсякъде само Космос, като че чакащ гладно да погълне нашия живот. Погледнах Хелър.

— Защо не се променя?

— Цялата опашна част на този кораб, дори шкафовете, всичко — обясни той — е нагласено само за честотните характеристики на моя глас. Няма два еднакви гласа. — Той се обърна към графиня Крек. — Но може да се настрои за гласовете на двама или повече хора. Ще заложа и твоя в паметта.

— Ами аз? — попитах. — Трябва да ми покажеш как се настройва и променя гласовото управление. И аз ще пътувам с този кораб!

Той само ме изгледа. Никога не показа нито на мен, нито на някой друг къде и как се променя кодът за честотните характеристики във влекача. И аз никога не успях да отворя, затворя или използвам дори едно-единствено нещо в задната част на кораба. Сигурно бе променил дотам целия процес, че и техник от флота не би могъл да възстанови предишното положение. Но в онзи момент се борех със залялата ме вълна от гняв. Само да го отведа от тази планета… Стомахът ми се сви. Предположих, че е от гадната сцена — единствено килимът ме поддържаше сред безкрайното пространство.

— Сега — нежно каза Хелър на графинята — имам малка изненада за теб. Това е било популярно преди петдесетина години, но пилотът успя да намери запис.

Той извади малко цилиндърче от джоба си, пъхна ръка под възглавницата на дивана, на който седеше, и го постави някъде. Поне вече знаех откъде се зарежда прожекционното устройство.

Космосът изчезна! Какво облекчение!

На негово място отвсякъде ни обкръжи театрален салон, седяхме като зрители сред още около двеста души, които сякаш бяха живи.

Точно под нас беше сцената. Претенциозно направени, декорите изобразяваха гора. Дърветата лъхаха на картон. Сцената беше осветена отдолу.

Зазвуча музика. Артист в животински костюм, приличащ на лепъртидж, излезе иззад кулисите. Носеше обувки, шапка и бастунче. Преструваше се, че тършува из гората. С танцови стъпки обикаляше дърветата и накрая запя, а клоните се поклащаха в ритъма на музиката:

Измежду дърветата блеснаха чифт огромни очи, примигнаха два пъти и кокетен глас тихо измърка:

— Че какво ми пука?

Завесите се спуснаха. Публиката се заливаше от смях и ръкопляскаше.

Графиня Крек се давеше в хълцащо кикотене, падна върху Хелър. Доста време мина, докато си поеме дъх. Обви ръце около шията му:

— Толкова си мил!

Отдръпна се и великолепно изимитира последната реплика:

— Че какво ми пука? — Те пак паднаха в прегръдките си и се разсмяха.

— Има колкото искаш такива — накрая каза Хелър. — Има и различни игри. Но ти още не си разгледала всичко. Подготвил съм ти и друга изненада.

Нямаха ли край тези изненади? На мен песничката ми се стори глупава. Може би той искаше да си припомнят първата им среща, когато тя накара истински лепъртидж да се прибере в клетката? Да, така беше. Пък и съвсем подходящо име за абсолютната смъртна опасност, лъхаща от графиня Крек. Наистина лейди Лепъртидж!

Слязохме по малка стълба и се върнахме към страната, откъдето започнахме обиколката. Разгледахме малка кабинка с душ, а когато Хелър вдигна една кърпа, по стените заплуваха патици из езеро.

Той помогна на графинята да прескочи един праг, но преди да влезе в следващата стая, закри очите й с длан.

— Сега можеш да погледнеш.

Графиня Крек отново нададе своето „Ооооооо!“. Жироскопно легло и множество гардероби. А на леглото — два невероятно луксозни тоалета. Единият представляваше прозрачна нощница със сложна сребърна бродения, а другият — златна бална рокля!

Графинята ги притисна до себе си и се разрева. После целуна Хелър.

— Никога през живота си не съм имала толкова разкошни дрехи!

Той я погали и обясни:

— Жената на адмирала имала навика да пътешества с него. Сега всичко това е твое, мила. — И още една целувка.

После ме хвана за ръката.

— Е, обиколихме по целия кръг. Хайде сега да слезем в трапезарията, а дамата ще махне военните дрехи, ще се изкъпе и преоблече.

— Няма да се бавя! — извика графинята, загледана с обожание в гърба на Хелър.

— Бави се колкото пожелаеш! — отвърна той. — Имаме страшно много време.

Върнахме се в салона със златните прибори. Време, значи, мрачно отбелязах аз. Да, бе, мислиш си, че имаш много време. Как ме изигра само! Въобще нямаше намерение да помръдне нанякъде! Просто си търсеше луксозно корабче!

— Смятам — казах надменно, — че си твърде нахален. Правеше ме на глупак през целия ден!

Хелър сви рамене и ми се усмихна небрежно.

— Хайде де, Солтан, нали ти самият каза, че в Спитеос е прекалено неуютно.

Той ми предложи златна кутийка с розова искряща вода. Но аз знаех, че не им се ще да се навъртам наоколо. Казах му:

— Ще се видим утре — и се измъкнах.

Знаех непоколебимо, че и с оръдие вече не мога да помръдна Хелър. Загазих!