Планът на нашествениците

Глава първа

Вече поех по пътя към богатството, но първо се налагаше да залича някои следи. Винаги съм следвал девиза „Бъди прилежен“.

Още изсмуквах трохите от зъбите си, когато се запътих към най-близкия съобщителен център, и започнах да тъпча машините със стотни от кредит. Сдобих се с плик за поздравления, украсен лист за честитка, съпровождаща подаръците, и с писалка. Облегнах се на тясната масичка и написах следното:

Факсимилето от документ струва една стотна от кредита. Получих копие от милионния договор със Занко и изрисувах грамаден кръг около общата сума, написах знака за деление и цифрата 2.

Добавих стрелка и до нея името Ломбар. Не се съмнявах, че ще разбере съобщението ми. В апарата сме майстори на импровизираните шифри и кодове.

На поздравителния плик написах: „За Великия Шеф“.

Дойде ред и на синьото листче с отказа на Занко да ми даде комисионна. Притиснах го до стъклото и пуснах още една стотна от кредит, за да получа копие, върху което по диагонал написах: „Моля Ви, бихте ли облекчили мъничко забраната?“

Реших да се поотпусна и за още две стотни купих голям плик, сложих всичко вътре и го адресирах формално и секретно до Ломбар Хист като Главен директор на Координирания информационен апарат.

Разбира се, не използвах обикновената поща. Тръгнах надолу по улицата към мястото, което апаратът беше уредил като свързочен пост — магазин за женско бельо. Дадох плика на агента със заповед за незабавно изпращане.

Почувствах се средоточие на добродетели. Представях си как ще замърка Ломбар, когато получи подаръка! Може би дори щеше да каже: „А, този Грис е идеалният служител.“ Ломбар никога не отказва пари!

Закусих доста добре. Бях си купил пет внушителни кексчета и успях да нагълтам само четири и половина. Като всеки добродушен благодетел подхвърлих остатъка на Ске. Той само погледна следите от челюстите ми по него и го остави на седалката. Неблагодарник!

Нищо не можеше да засенчи радостта ми.

— Към Енергийния град! — заповядах величествено. — Булевардът на Металния пазар!

Моят пилот шумно измърмори нещо. Стори ми се естествено — никой не обича да лети над Енергийния град, дори ако му се налага спешно. За момента се опитвах да не се притеснявам. Не ми се удаваше лесно.

Въздухът над района е наситено жълт. Не от дим, а от въздействието на мощните индукционни полета върху атмосферата — влияят твърде силно на молекулите, независимо дали са в газове или колоидни разтвори. Индукционните полета се излъчват от великански преобразователно-енергийни генератори, които ръмжат и тътнат, осигурявайки почти изцяло енергията за тази част от планетата и едновременно снабдявайки я с повечето редки метали. Превръщането на един елемент в друг произвежда и енергията, и металите. Всичко е много точно и умно измислено. Но прахът от смлените руди и отпадъците от тежките летящи камиони замърсяват въздуха неприятно. Целият комплекс с внушително издигащите се елипсовидни преобразователи и оформените край тях улици с елипсовидни извивки бил създаден преди сто двадесет и пет хиляди години, по време на нахлуването, и макар че оттогава се е разширил неимоверно, намират се хора, които твърдят, че никой никога не го е чистил.

Пилотите и шофьорите мразят да минават над това място и през него. Машините им се цапат страшно. Уредите и свързочните системи започват да се държат смахнато. Лъчите на транспортния контрол се изкривяват и катастрофите не са рядкост. И ако към всичко се прибави приличащото на въздушна битка промъкване през пристигащите и отлитащите за всички краища на планетата возила, не е чудно, че някакъв остроумец нарекъл комплекса „Град на псувните“.

Ске бълваше мръсотии и на зигзаг наближаваше Металния булевард. Проточилата се на две мили поредица от плътно натъпкани магазини и складове не е гледка, която бихте избрали за разходка през почивния си ден.

Моят пилот започна истински да псува чак когато го накарах не само да следва извивките на булеварда, но и да подскача напред-назад по него. Пренебрегнах шума от предната седалка. Вглеждах се в големите светлинни табла с цените. Променят се всеки ден и никоя от фирмите не знае какво ще сложи на таблото си другата, така че хитрец като мен не отива просто за да каже на първия търговец: „Искам три камиона олово.“ Това не е бизнес.

Накрая си избрах най-ниската според мен цена и наредих на пилота да кацне пред офиса на „Най-надеждната фирма за метали — опаковани, плащате и откарвате“.

Влязох. Свикнали са да търгуват с агенти на предприятията от Промишления град и при тях няма пазарлъци. Само „Здрасти“ и „Товарете в камиона“. За тях не е всекидневие да видят някой с лъскав аерокар, който пуши дебела димна пръчица и ги гледа отвисоко. Изненадаха се. Работата с метали сякаш им придаваше метален външен вид. Дори и дрехите им като че бяха направени в леярната.

— За военните входът е оттатък — издрънча гласът на продавача.

— Частна покупка — уведомих го аз.

Сложих торбата на тезгяха, а той тръгна нанякъде. Извадих купчина златисти банкноти и той се върна.

— Покупка с налични?

Зениците му се метнаха наляво-надясно, за да проверят гледа ли ни някой друг. Знаех какви мисли щъкаха в главата му — колко от парите би могъл да отмъкне за себе си.

— Днес — казах му — продавате златото единадесет кредита за фунт тегло.

— Специална партида — отвърна той. — Чисто до една хилядна от процента.

— Мисля си дали имате като за мен по десет кредита за фунт?

— Я елате в тази стаичка — бързо ми каза той.

Започна трескаво да мъчи една овехтяла изчислителна машина. Сложно си беше — колко да открадне от стоковите запаси и да прибави към поръчката, за да станат по десет кредита за фунт. После още колко да открадне, за да нагласи и нещо за себе си.

Но в моите изчисления нямаше неясноти. Исках да си оставя хиляда кредита за харчене. Не ми хрумна да върна част от изтегления аванс — където отивах, не ми предстояха никакви разходи в кредити. Разполагах с девет хиляди за покупката и исках да получа срещу тях деветстотин фунта злато.

След дълго щракане и мръщене той намери решение. Всъщност не ощетяваше кой знае колко своята фирма. Оловото вървеше по три фунта за кредит. Преобразуването му в злато, което е с по-малък атомен номер, излъчваше огромни количества енергия и така покриваше разходите по процеса. Основните разходи на енергийната компания идваха от опаковането и откарването на метала до фирми като „Най-надеждната“, която на свой ред си прибавяше комисионни. Единствената причина цената на златото да остава толкова висока бе предпочитанието на енергийните гиганти към по-леки метали като резултат от преобразуването, така по-лесно задоволяваха нуждите от електричество. Самите метали винаги бяха на второ място. Така че изчезването на няколко слитъка не би му причинило сериозни неприятности. Щяха да ги отпишат като „обичайни липси и брак“.

— Значи спояваме сделката? — попита той.

— Още една дреболия. Искам тежки и здрави сандъци за слитъци, девет на брой, всеки с вместимост сто фунта злато.

— Плаща се допълнително.

— Как е името на фирмата от южната ви страна? — попитах го.

— Значи спояваме сделката!

С подвиквания „Ей, Ип“ и „Ти там“ той подкара на работа подчинените си. Сред отпадъците намериха девет очукани, но още здрави сандъци, които се заключваха.

Вдигнах един петдесетфунтов слитък. Златото има измамен вид. Слитъците са малки, но тежки. Този почти ми изтръгна ръката от рамото. Чудно мек. Чисто злато. Блестящо, прекрасно! Златото е толкова красиво!

Моята покупка беше настанена в сандъците — осемнадесет петдесетфунтови парчета. Търговецът подправи записите в списъците на наличните количества и товарната количка излезе на предната рампа.

Изброих девет хиляди кредита в подобните на клещи пръсти. Получих си разписката. Ударихме си ръцете.

Сделката приключи. Работниците се прибраха, а количката остана на петдесетина фута от аерокара ми. Но машината не можеше да се примъкне до рампата, защото тогава как щях да отворя вратичката? Извиках Ске. Посочих му товара.

Той се напъна да вдигне първия сандък, но поспря, за да ми хвърли гаден поглед. Подканих го с нетърпелив жест.

Беше горещо и прашно. Както и да е, запотеният Ске скоро нареди деветте сандъка по пода на аерокара.

Вдигнах пръст като лорд.

— Сега към хангара, човече.

Аерокарът подскочи тромаво и сякаш се запрепъва из небето. Ске ръмжеше, а машината изписваше криволици. Това поведение ми се видя безсмислено — едва на косъм превишавахме предвиденото максимално натоварване.

Тръскането ме затрудняваше, но си избрах от резервните етикети, получени от Занко, и залепих по един на всеки сандък. Бяха от потъващите надписи — когато ги залепите, те проникват във веществото на сандъка и нищо не може да ги заличи. Надписите гласяха:

Яркочервени! Истинско удоволствие за очите! И светеха на тъмно!

И докато запрашеният аерокар непохватно се препъваше из небето, и аз светех — отвътре.

Деветстотин фунта злато означаваха десет хиляди и осемстотин тройски унции.

А на Блито-3 средната цена на златото беше най-малко шестстотин долара за унция в момента, да не споменавам за черния пазар и Хонгконг.

Това означаваше, че някой си Солтан Грис щеше да си играе с шест и половина милиона долара. Видя ми се толкова много, че не си затрудних мозъка с пресмятания на разликите в притеглянето на двете планети. На кого му пукаше за милион повече или по-малко?

Можех да купя тълпи от турски танцьорки.

Бих могъл да купя, ако стигнех дотам, и цял каталог адски преживявания за Хелър. Изхилих се, защото на английски името му звучеше почти като „ад“6.

Един не само умен Грис, един не само богат Грис, а надменен, милионер, важна клечка, тлъст котарак Грис беше не просто несъкрушим. Той бе неумолим като съдбата!

— Това да не ви е камион! — изсъска Ске, докато с мъка изравни машината, канеща се да заоре нос надолу.

Защо ли да му обръщам внимание? О, власт, власт, кой казваше, че ти не си сладка? Във въображението ми Хелър — окъсан, смазан, прегладнял, с протегната паничка за подаяния, тръгна насреща ми по улицата и се примоли за четвърт долар, аз издърпах ръкава на шитото ми по поръчка само от вкопчените костеливи пръсти и затръшнах вратата на лимузината си пред обляното в сълзи лице.

Глава втора

В хангара на апарата всичко беше наред. Ске тежко отпусна аерокара на площадката, премина на наземно движение и се затъркаляхме.

От мястото си виждах продължаващия кипеж около „Влекач едно“. Бяха привършили работата по монтираната перка. Сега правеха нещо с покритието на целия корпус. Освен всички останали екипи, около стотина мъже в яркожълти дрехи пръскаха яркожълта течност, която моментално почерняваше, щом докоснеше метала.

Знаех какво става — Хелър сменяше оригиналното поглъщащо покритие, нанесено от флота. Веднага се виждаше разликата — старото леко избиваше към сиво, а новото беше толкова черно, че сякаш въобще го нямаше. Поглъщащото покритие поема всички идващи към кораба вълни и просто ги изяжда. Абсолютно никаква енергия не се отразява обратно — нито като видими, нито като невидими лъчи. И най-жадно търсещите лъчи и екрани не получават нищичко, отразено от тялото на кораба. Той става напълно невидим, освен ако закрие за страничния наблюдател светлината на някоя звезда например. И прави за смях най-съвършените детекторни устройства.

Усмихнах се, като се сетих — целият този труд, за да бъдат излъгани първобитните засичащи системи на Блито-3. Дори опърпаните, остарели, осакатени кораби на апарата успяваха да сторят това. После веселието ми се изпари — поглъщането само увеличаваше опасността „Влекач едно“ да се пръсне на атоми. Та корабът просто нямаше да излъчва нищо! Ще си пробива път в Космоса и само ще поглъща полета и светлина… Припряно отместих поглед, за да се освободя от тези натрапчиви видения.

А, това вече беше по-радостно! „Бликсо“! Току-що кацнал. Късметът ми не ме изоставяше!

Един от няколкото товарни кораба, пътуващи до Блито-3 и обратно, „Бликсо“ не беше нито най-добрият, нито най-лошият. Те са малки транспортьори, дълги около двеста и петдесет фута. Изглеждат кльощави и леки, но поемат солиден тонаж и при това целият полезен. Освен двадесетте си души екипаж побираха към петдесет-шестдесет пътници. Техните изкривяващи пространството двигатели ги тласкат по цели шест седмици, понякога малко повече или пък малко по-бързо. Неуютни и износени от времето, те все пак лесно се промъкват и не са по-опасни от който и да е товарен кораб. А най-хубавото им качество е посредствената външност — никой не забелязва как изчезват от Волтар и после се връщат, просто кораби сред хилядите други.

Посочих „Бликсо“ на Ске и той подкара машината натам, възбудата не ми позволяваше да се влача половин миля пеша.

Сигурно бяха окачили кораба под крана преди не повече от половин час, огромната товарна платформа тъкмо го бе оставила върху бетонния под на хангара и сега се изтегляше настрани.

Но не само платформата напускаше „Бликсо“. Зад широките екрани, разположени наоколо за по-голяма секретност, се чуваше тракането на малки кранове.

А наблизо конвой от бронирани въздушни камиони чакаше, подреден в къса колона. Един по един припълзяваха напред. Под прикритието на екраните „Бликсо“ се освобождаваше от своя скъпоценен товар.

Първият камион, затворен отвсякъде след натоварването му, излезе и се отмести. Когато и останалите се присъединяха към него, щяха с рев да се понесат над пустинята, официално към „Лагер Твърдост“, но истинската крайна точка си оставаше Спитеос. Просторните складови зали на древната крепост щяха да се запълнят още малко. Засега количеството беше незначително, но с изминаващите месеци то щеше да нараства. Ломбар сигурно очакваше с нетърпеливо злорадство да види пристигането на конвоя.

Половин рота стражи от апарата стояха в кръг, за да не допуснат проникване в района. Но за тях задачата не беше важна. Облягаха се безгрижно на бластерните си пушки и бъбреха за проститутки и комарджийски случки.

Пренасянето на съкровището нямаше да продължи много. Седнах да почакам и най-сетне всички въздушни камиони се напълниха, конвоят се изтегли към площадката и един след друг тежко се надигнаха към небето. Грохотът се отдалечи към „Лагер Твърдост“.

Бутнах Ске да ме откара по-близо до командира на стражите, светкавично размахах под носа му електронната си карта. Стоящият наблизо ординарец я провери на контролното си табло, минахме през екраните и спряхме пред стълбичката към въздушния шлюз.

В действителност аз като началник на Отдел 451 ръководех полетите на тези товарни кораби. Но не бихте си помислили, че е така, ако бяхте видели отношението на космонавта, препречил входа. Несъмнено изпитваше ужасен сърбеж да се махне оттук, да отиде в града и да се напие като свиня.

— Кажи на капитан Болц, че офицер Грис е тук! — заповядах.

— Вие му кажете — отвърна космонавтът. Винаги са кисели след полет.

Но аз не разполагах с време да оправям дисциплината. Тъкмо се измъквах от аерокара, когато във въздушния шлюз избухна шумна препирня.

Трима грамадни стражи, явно изпратени от Спитеос за тази работа, бутаха и дърпаха излизащия пътник… е, пленник би било по-точно.

Нищо необичайно, затова отстъпих, та по-лесно да го извлекат, но винаги наостреният ми слух улови какво казваше той:

— Махнете си тия „бибип“ ръце от моя „бибип“ врат и свалете тия „бибип“ белезници от моите „бибип“ ръце!

Говореше на английски! Не на турски или арабски. Английски!

Човекът изглеждаше посмачкан, много разрошен и омърлян от пътуването. Беше набит и забележително мускулест, с черни очи и коса, мургава кожа. Облечен бе в останки от вечерен костюм, със синя риза на черни раета. Но не това ми направи впечатление. Ръцете му бяха оковани в метални, а не електрически белезници, а на глезените нямаше никакви. Отгоре на всичко не беше упоен, а съвсем буден и груб! Крайно нежелателно нарушение на правилата.

Групата се свлече на бетонния под и аз попитах водещия страж:

— Искам да видя заповедите ви, къде са? Аз съм офицер Грис и това е грубо нарушение.

Използвах най-сухия си официален глас. Само от това разбират отрепките на „Лагер Твърдост“.

Стражът взе да прелиства заповедите. Стана ми ясно, че пленникът не беше само един.

— Тук се казва да си е както трябва, щото го водим за много важен разпит.

„Както трябва“ означава без опиати в кръвта. Опасна практика.

— Кой е издал заповедта? — раздразнено попитах аз.

Стражът заби очи в хартиите, после ме изгледа внимателно.

— Ами вие, офицер Грис.

Какво да се прави, само една от хилядите заповеди, които се налагаше да подпечатвам. Погледнах написаното. Заповедта беше подписана от един от личните секретари на Ломбар, занимаващ се с разпитите и разследванията. По гърба ми мина ледена тръпка. Надявах се да са довели когото трябва. Ломбар мрази гафовете. Прочетох името на пленника и се обърнах към него.

— Казвате се Гунсалмо Силва, така ли? — попитах го на английски.

— Американец ли сте? — изръмжа той. — Американец? Кое е това място, да го „бибип“? Какъв е тоя ад, „бибип“? Исусе Христе, ама какво правя аз в това сборище на летящи чинии?

— Моля ви — казах търпеливо. — Гунсалмо Силва ли се казвате?

— Виж какво, мой човек, искам веднага да ми доведете скапания консул на Съединените щати! Ама веднага, чуваш ли ме? Знам си проклетите права! Докарай ми тук консула на Щатите, ръфляк смотан, да не ви скъсам гадните „бибип“!

Очевидно не смяташе да отговори на въпроса ми. Махнах отегчено на стражите да го отведат. Поне не отрече, че се казва Гунсалмо Силва.

Докато го натикваха в машината, успя да ми кресне през рамо:

— Ще напиша на моя конгресмен за тая история!

Ами желая ти късмет! В стаите за разпит на Спитеос май не беше лесно да си купи пощенски марки за Съединените щати.

Засега не извеждаха други пленници. Тръгнах наперено по вътрешните проходи към капитанския салон. Болц си седеше вътре — едър мъжага, побелял космически ветеран, загрубял от стотината години, прекарани сред звездите. Отпускаше се след кацането. Беше си свалил туниката и се виждаха гъстите косми по гърдите му. Може би произхождаше от планетата Бинтън, това показваха превитите му рамене и провисналите устни.

Видя ме и ми предложи едно кресло на пружини.

— Настанете се удобно, офицер Грис. — Бях говорил един-два пъти с капитан Болц и се радвах, че имам работа с него, а не с някой друг. — Тъкмо си изплаквам гърлото, преди да стъпя на твърда земя. Ще ми направите ли компания?

Вече вадеше бутилката от шкафчето до масичката. Досещах се какво беше питието — „Джони Уокър Блек Лейбъл“. Земно уиски! Не знам защо го предпочитат капитаните по този маршрут. Та то направо ти отсича главата! Сипах си три капки не за да пия, а да предразположа Болц.

Той побъбри известно време за полета: всичко било както винаги, почти се напъхали в облак космически боклук, край еди-коя си звезда електромагнитните бури били по-силни този път, гръмнал конвертор на главните двигатели, двама от екипажа лежали в карцера за откраднати стоки… Скука.

Чаках и ето — късметът ми отново проработи! Научих причината за дружелюбието му. Отиде до вратата, за да се увери, че никой не подслушва. Приведе се към мен и ме лъхнаха тежки спиртни пари.

— Грис, скътал съм в гардероба двайсетина кашончета уиски. Искам да ги прекарам покрай стражите и да ги дам на един приятел във Веселия град. Как мислите, дали…

Разсмях се от удоволствие. Свих пръст и той ми подаде бланката. Притиснах картата си към нея. Дотогава си представях, че това ще ми струва скъпичко!

Той грейна. Щеше да припечели по петдесет кредита на бутилка. Погледна ме замислено.

— Случайно купих едно черно момиче този път. В бардаците много се търсят. Имате ли нещо против да я прибавим в пропуска?

Все по-добре.

— Карай да върви — отвърнах.

Той потри пръсти.

— Колко?

Закисках се гръмогласно.

— Болц, нали сме стари приятели! Не ти искам пари. Дори нямам нищо, което да ми откарате нелегално до Блито-3.

— Значи остава да ви дължа услуга.

— Както кажеш. Сега може ли да се заемем с работите на кораба?

В паузата между уискито и наближаващата печалба Болц потъна в благодушие.

— На вашите заповеди, офицер Грис.

— Кога потегляте натам?

— Може да минат десетина дни. Трябва да сменим конвертора. Значи десет дни. Но в края на краищата вие заповядвате тук, офицер Грис.

— Добре, десет дни ме устройват. Преди да тръгнете, ще трябва да качите на борда някои товари. Първият е младеж на име Туола.

Болц бързо пишеше с огромната си лапа.

— Дали му призлява от безтегловността…

— Той е куриер на секретна поща. Често ще му се налага да пътува. Така, Туола е малко… луд по мъжете. Не му позволявайте да говори с никого от екипажа и другите пътници. И да не се забърква в истории.

— Ясно. Заключен в каютата — заключен „бибип“.

— Другият е учен. Посветен е в някои тайни и участва в изпълнението на тайна задача. Не го включвайте в списъците. И не бива да говори с никого.

— Ясно. Заключен в каютата — заключена уста.

— Освен това ще има три товарни пратки.

— Ей, това е прекрасно! — оживи се Болц. — Нали знаете, към Блито-3 нищо не товарим освен ядене и резервни части. Тъй значи! Истински товар! Добре. Корабът лети по-приятно. Знаете ли, офицер Грис, пътуваме с прекалено лек товар.

— Радвам се, че одобрявате. Голямата партида е от „Целологични прибори и материали Занко“. Разни здравни измишльотини, за да си направим полева болница на онази планета.

— Я, направо ми светна пред очите. Може някой най-после да я оправи онази венерическа болест, дето е плъзнала там. И в момента двама от моите глупаци се мъчат от нея! Да ги „бибип“!

— Малко по-късно ще пристигне втора, по-малка партида от същата фирма, която в момента се подлага на инспекция. Съдържанието й е твърде крехко, така че не я подмятайте.

— Да не я подмятаме — прилежно записваше Болц.

— Сега да видим имате ли покрит с олово херметичен склад, където можем да сложим сандъци с радиоактивни материали?

— Ами да, имаме един. Но те няма да гръмнат, нали?

— Стига никой да не ги отваря. Но са толкова важни, че аз лично ги докарах. Може ли някой от подчинените ви да ги постави в склада веднага? И да ги заключим?

Оказа се, че можеше — успя да хване някого, преди да е отпрашил към града, за да се повесели. Скоро с помощта на Ске деветте „радиоактивни“ сандъка се наредиха спретнато в склада. Аз врътнах ключа и го прибрах в джоба си.

Болц ме изпрати до въздушния шлюз.

— Добре, ама как ще ги разтоварим, щом ключът е у вас?

Ухилих му се. Имах чувството, че летя.

— Когато кацате на Земята, капитане, аз ще съм вече там да ви посрещна. Оттам ще управлявам цялото шоу!

Той ме плясна по гърба и сърцето ми едва не спря.

— Това се казва добра новина! Значи още там ще ми подпечатвате пропуските за нещицата, които промъквам! Ще се видим на площадката за кацане!

— С бутилка уиски в ръка, само за вас — уверих го.

— Чакайте малко — промърмори той озадачено. — Как ще стигнете дотам преди мене? Дъртият „Бликсо“ не е спринтьор, ама нищо друго няма да тръгне преди него.

В пролуките между другите кораби се виждаше „Влекач едно“. Отличаваше се по гъмжащите отгоре му работници. Болц се вгледа внимателно.

— Не се сещам. Какво е това чудо? Май е от флота… о, богове, от онези влекачи с „Бъдеще-минало“, а? Офицер Грис, не знаете ли, че един от тези изроди се пръсна на парчета? Аз пък си мислех, че са извадили от употреба всички леки кораби с „Бъдеще-минало“. О, щом е така, офицер Грис, никак не ми се вярва да ме посрещнете!

И с двете си ръце изобрази взрив.

Не беше най-доброто хрумване от негова страна. Но се насилих да обещая, че много ще внимавам, и му пожелах лек полет. Тръгнах си.

Предстоеше ми твърде напрегната работа. От днешния ми график оставаше най-опасната част. Щях или да успея, или да се поваля напълно. Само за проблема как да си намеря „бръмбарчета“ за Хелър можех да мисля.

Когато отлитахме, Болц още стоеше пред въздушния шлюз и тъжно клатеше глава.

Глава трета

Достигнахме височина десет хиляди фута. Моят пилот се преструваше, че си е пресилил гърба, и току разтриваше ръцете си. Казах му да лети към Веселия град. Полагах старания да се гримирам, а той все пускаше управлението и се опитваше да изсмуче кръвта от драскотините, причинени от острите ръбове на сандъците. Влезе ми пудра в очите и го напсувах.

— По-леко! — заповядах и добавих едно-две силни прилагателни.

Той се съсредоточи. Довърших промяната на лицето си. С малко жълтеникава течност, чийто цвят смекчих с бледожълта пудра, успях да имитирам характерния за висшата класа на Флистен вид. Сложих на всяко слепоочие парче изкуствена кожа и спуснах надолу ъгълчетата на очите си. С черните лещи очите ми добиха доста зловещ поглед. Останах доволен. Надянах къса черна перука и почерних космите на лицето си. Превъзходно!

С пъшкане се освободих от всекидневната си униформа и облякох яйчените дрехи на Армейското разузнаване. Провесих на врата си знака за висок ранг, обух жълти ботуши с остри токове и на главата ми кацна плоска шапка. В джобовете си сложих своя портфейл и електронната карта на Тим Снахп.

Полюбувах се на отражението си в огледалото. Какъв надменен, красив аристократ! Тим Снахп, ранг ХIII, демоничният ас от Армейското разузнаване на Флистен! Как се заглеждат момичетата! Как треперят всички гузни съвести в армията, как се гърчат враговете под злия поглед!

— Отивате някъде да ви застрелят ли? — с надежда попита пилотът.

— Отивам във Веселия град, в най-хубавите барове. Завий към северния квартал.

— По това време армейските офицери висят в Мръсния клуб — измърмори пилотът. — А той е в южния квартал.

Не го удостоих с отговор. Твърде ясно личеше желанието му да ме дразни. А и бях зает със сгъването на цивилния костюм и с въоръжаването си. Освен това беше прав.

Кацнахме на една пресечка от Мръсния клуб.

— Ти — казах му — можеш да отидеш някъде и да си похарчиш пачката. Не си ми нужен до утре сутринта.

— Пачка! — изпръхтя той. — Че нали тия десет кредита ги дължа на офицер Хелър!

Не му мина номерът. Непоколебимо наредих да ми се маха от очите. Почувствах облекчение, че не се налагаше да търпя присъствието му.

Проверих оръжията си. В кобура ми имаше метателен пистолет. Видът му е армейски, но всъщност няма нищо общо с военните. Изстрелва плоски метални триъгълници, които просто нарязват тялото на филийки. Беше спомен от първите ми дни в апарата, прибрах го от един труп. Разполагах с два 800-киловолтови взривострела, но не исках да ги използвам — щом натиснеш спусъка и всички си мислят, че започва война. Отзад под яката беше моят специален нож. За днес паролата беше „Тишина“!

В чудесно настроение се запътих през остатъците от снощни купони. Пред погледа ми се пъчеше Мръсният клуб. Всъщност това не е истинското му име, официално се нарича Игрален клуб на сухопътните сили. Но армията отказва да има нещо общо с него, защото важните клечки в тяхното управление не би трябвало да търпят нещата, които стават тук. Те самите си позволяват същото, но никога не биха си признали.

Клубът е висок петнайсетина етажа и се е разпрострял поне на двадесет акра площ, всичко това под покрив. Пред входа две бластерни оръдия изригват вечния си огън, а голо момиче с генералска шапка се излежава върху пламтящата дъга. Военните са си глупаци.

Влязох с надеждата, че изглеждам достатъчно тайнствен за ролята на офицер от Армейското разузнаване. Никога не разбрах защо обличат хората от тази служба в цвят на яйчен крем, другите от армията носят шоколадови униформи.

Вестибюлът има поносимо приличен вид, а първите две зали са обикновени закусвални. Едва когато влезете в третия бар, разбирате защо не бива никога да водите сестра си тук. До средата стените са стъклени и зад тях се разхождат момичета. Не танцуват. Дори тук-там са покрити с плат. Но това са жените, които в момента нямат с кого да се занимават в леглата горе и се мотаят зад стъклото в очакване някой от клиентите да насочи лъчевия маркер към една от тях. Избраницата се качва горе с точния стрелец и му дава възможност да прояви още от уменията си.

В петата зала всичко е като парада на момичетата, само че са заместени от животни. По същия начин ги посочват и отвеждат горе. Хората от армията много се застояват по бойните полета далеч от дома и придобиват чудати наклонности.

Бродех безцелно и грижливо си придавах безгрижен вид, ала си държах очите отворени, търсех определени опознавателни знаци — същия ранг като моя или по-нисък. Но засега не ми излизаше късметът. В този ранен следобед не можех да очаквам тълпи. Пръснатите нарядко опознавателни знаци и рангове си говореха щуротии и тихичко се наливаха.

Минах през комарджийското отделение и влязох в суперкомарджийското. Твърде рано беше, за да са сложили момичетата на колелата. Връзват ги с разперени ръце и крака, дисковете се завъртат, а играчът хвърля по тях ръчни гранати-играчки, направени от плат. Ако гранатата улучи гърдите, „взривява“ се, всички интересни места по тялото на момичето се осветяват ярко и дъжд от чипове сякаш излита от нейната „бибип“. Поне така твърди управата. Но момичето винаги може да нагласи движението на колелото и гърдите си, самият аз играх веднъж часове и нищо не получих.7

Започнах да се тревожа. Обиколих шестнадесет зали, без да открия знаците на службата, която търсех. Може би офицерите от Снабдителния отдел бяха прекалено печени, за да си губят времето на такива места?

Върнах се в Бункера. Имат си и имитация на полеви свързочен възел, който обаче поднася „Тап“. В сепаретата масите са оформени като полеви бюра и е мрачно като в адовете. Вече се готвех да отида в Полевата болница — където сервират „кървави“ коктейли и сервитьорките изобразяват полуголи медицински сестри, — дори прекрачих прага, но шестото чувство ме накара да надникна в едно забутано ъгълче на Бункера.

Да! Знаците! Хищно свитият юмрук на снабдяването!

Човекът отпуснато се облягаше на „бюрото“, пред него се забелязваше локвичка от разлято питие. Той като че дремеше.

Прокраднах се към него, за да не го събудя. Шоколадовата туника беше извита настрани и не можех да видя ранга му. Наложи се да го обърна към себе си. Аха, ранг ХII! Равен на командващ десетхилядна част. Разбира се, в снабдяването не водят войски в бой.

Не беше нужно да проявявам такава предпазливост, онзи хъркаше в пиянски сън. Тъкмо да претършувам джобовете и една сервитьорка — в Бункера те носят дрехи на полеви куриери, но без панталон — дойде да види какво желая. Поръчах си обикновена искряща вода.

— И донесете голям контейнер с двойно силен „главотръс“ за моя приятел — добавих.

— Отдавна беше време да се появи някой от приятелите му — заяви тя. — Кисне при нас от ранно утро. Май не се грижите много един за друг. — И се оттегли, капризно нацупена.

Довърших си тараша. Според електронната му карта той се казваше полковник Раджаба Стинкинс от Волтарианските нападатели, Снабдителен отдел. Превъзходно. Със сигурност нищо не знаеше за Флистен. Кожата на лицето му белееше като планински сняг.

Беше твърде месест мъж, склонен към трупане на тлъстини. Хъркаше си невъзмутимо. Претърсих го основно, без да се притеснявам. Намерих току-що издадени документи за развод и снимки на пет деца. Значи това била причината да се налива до козирката. Човек лесно може да си направи подобни изводи, особено с моите познания в земната психология. Давеше мъката си.

Момичето се върна с поръчката. Подпечатах сметката с неговата карта. Тя се понамръщи, но само докато й подхвърлих една от неговите петкредитови банкноти.

— Щом е решил да се напива — казах, — може да си плати и за изтрезняването. Бяхме съученици. Винаги си е бил пияница.

— Аш ли шъм бил пияниша? — изломоти той. Събуждаше се. — Това ши е клевета, да жнаеш! Никога не шъм пил преж живота ши.

Момичето реши, че шегата е много хубава, и се отдалечи с поклащане на голите си бедра.

Захванах се да изсипвам горещия „главотръс“ в гърлото му.

— Полковник, трябва да изтрезнеете. Не подхожда на един мъж да се препъва и пада при всяка несполука в живота! Винаги може да се случи. Но не може да…

— К,ви нешполуки, бе? — прекъсна ме той.

— Ами вашите. Да се наливате от мъка…

— Кой ше налива от мъка, бе? Аш пражнувам! Тъкмо ше отървах от оная дъртофелниша, да я „бибип“, жаедно шъш нейните пет гадни ишшадия. От два дена пражнувам, йеееее!

Какво да се прави, диагнозата не винаги е безгрешна. Независимо от причината, налагаше се да докарам този полковник от снабдяването до работно състояние. Преди да свърши нощта, щеше да е мъртвец.

Залових се с работата си — чрез земна психология, горещ „главотръс“ и хапчета за ободряване да подготвя жертвата си за заколението. Късметът не ме напускаше.

Глава четвърта

Само крайната цел ме накара да се трудя толкова усърдно за изтрезняването на замаяния полковник. Но Хелър трябваше непременно да си получи „бръмбарчето“, и то така, че нито той, нито някой друг да заподозре. Освен това исках само аз да контролирам устройството в главата му. Ала докато се потях от усилията, започвах да се чудя струва ли си труда. Минаха четири часа!

Полковникът май размишляваше за същото. Притисках студена мокра кърпа към челото му и се опитвах да го задържа на стола, за да напъхам още една таблетка в устата му.

— Ама защо ми правиш това? — поиска да научи той.

Аха, значи наистина изтрезняваше!

— Заради доброто име на професията — излъгах.

— Че аз не съм се излагал — възрази полковникът.

— Не, не — казах. Реших да скоча с главата надолу. — Армейското разузнаване на Флистен е затънало в особено труден случай. Намекнаха ни, че вие сте най-сдържаният и най-надеждният офицер от снабдяването тук.

Той ме изгледа недоумяващо.

— Никой не ми е казвал такова нещо досега!

— Какво пък, време е истината да излезе на бял свят — вдигнах рамене аз, а в същото време безгласно се молех да не ни заплашва подобна катастрофа.

Той помълча дълбокомислено.

— Без „бибип“, нали? Някой ви е казал, а?

— Такова е мнението и на компютрите, а те никога не грешат.

— Истина е — уведоми ме най-сетне, като се изпъчи.

— На Флистен — продължих аз — имаше кражби на най-секретните и важни наблюдателни устройства, създадени досега. Тежко престъпление, засяга сигурността на държавата. Дори и на Императора.

Огледах се скришом, за да покажа нежеланието си някой да разбере за какво си говорим.

И малко се обърках, защото установих, че наистина ни следят. Тъмен силует на вратата към Полевата болница се скри, щом го зърнах.

Реших, че беше някое пиянде. Тук винаги е пълно с пияндета. Отново се съсредоточих в плановете си.

Бутнах свития си юмрук под носа му. Леко разтворих пръсти. Очите му се забиха в електронната карта на Тим Снахп от Армейското разузнаване.

— О, и без това знам, че сте от разузнаването — махна с ръка той. — Нали си личи по униформата.

— Исках да сте напълно сигурен, защото никой не бива да чува това, което ще споделя с вас. Имам ли вашата дума?

— Не е нужно да се съмнявате в честта ми — отговори малко високомерно.

— Добре, значи постигнахме пълно разбирателство помежду си. Уверявам ви, високо ценя вашето обещание да помогнете.

— Винаги съм насреща — отзова се той.

Не знаех дали е изтрезнял напълно. Е, наглед беше така, но с офицерите от армията никога не можете да бъдете сигурни.

— И така — на работа! — казах делово. Наведох се към него и заговорих съвсем тихо. — Тези наблюдателни устройства бяха откраднати. Най-последните модели. И… — доближих се до ухото му, натъртвайки всяка дума: — …имаме основания да смятаме, че крадецът е бил нает от самия производител! — Забелязах как се стресна полковникът. — Само той би могъл да знае за съществуването на устройствата. Смятаме — тупнах го по ревера, — че производителят ги е откраднал от Флистен, за да ги продаде тук, на Волтар!

— Не може да бъде!

— Може! Хитро измислен начин за извличане на двойна печалба.

— Да му го „бибип“ на тоя тип!

— Както знаете, свръхсекретните наблюдателни устройства се продават само на упълномощени офицери по снабдяването на съответните служби. Тези бяха предназначени изключително за армията, следователно могат да бъдат продавани само на нея.

— Това го знам.

— Ето какво ще направим. Вие ще се престорите, че бихте искал да купите…

— А, няма как да стане. Не си нося чантата с документите.

— Нали ми обещахте!

Той се прегърби над масата.

— Вярно.

— Проявявате се като добър патриот. Компютрите бяха прави. — Това помогна и реших да продължа. — Въобще не е нужно да купувате каквото и да било. Искам просто да разглеждате изделията, като че обмисляте покупката. А пък аз, без те да подозират, ще огледам серийните номера и ще ги сравня с номерата на откраднатото. И ако се окаже, че сме прави в подозренията си, веднага ще си тръгнем, ще се обадя на началниците си от разузнаването, ще организират хайка и ще приключим веднъж завинаги с този случай. — Той сякаш се колебаеше. — Така вашето и досега безупречно досие ще бъде чудесно допълнено, несъмнено и със заповед за награда. — Тези заповеди не ги изписват по надгробните камъни, добавих наум.

В снабдяването не са разглезени от много награди, по униформите им почти не се забелязват разноцветни ширити. Така окончателно го хванах на въдицата.

— А сега — казах му, докато той плуваше в блаженство — ще се измъкна навън да се обадя.

Пъхнах се в нишата, регистрирах неговата електронна карта и се обадих на номера, който вече бях подбрал грижливо — на малка фирма за специализирана електроника, която кресливо се наричаше „Компания «Очите и ушите на Волтар»“. Никой не ми отговори. Погледнах часовника си. Толкова дълго се мъчих с изтрезняването на полковника, че работното време бе свършило. Бях подготвен и за това, имах номера в жилището на собственика. Пак се възползвах от полковнишката карта, за да се свържа.

— Съжалявам, магазинът е затворен — ми каза собственикът.

— Дори и за договори от няколко милиона кредита? — попитах.

Той натисна клавиша, даващ му достъп до картата на събеседника. Шумно си пое дъх.

— Ще събера всичките си служители там…

— Не, не! — припряно го прекъснах. — Устройствата, от които се интересуваме, са най-секретните ви изделия. Не искаме никой да научи, че обмисляме толкова мащабна поръчка. Бъдете така добър да дойдете сам. Трябва да опазваме тайната!

— Удобно ли ви е в 19,30?

Дотогава щеше да се стъмни. Прелестно!

— И не включвайте вътрешното осветление — добавих. — В града са забелязани агенти на бунтовниците от Калабар. Но вие няма от какво да се страхувате. Ще ме придружава въоръжен телохранител, преоблечен като цивилен технически експерт.

Той се съгласи и прекъснахме връзката.

Проверих дали полковникът разполага с личен аерокар.

Когато наближавах масата, сервитьорката без панталон тъкмо протягаше сметката за подпечатване и полковникът тревожно ровеше из джобовете си.

— Загубил съм си картата!

Невъзмутимата ловкост е втора природа за всеки опитен агент от апарата. С полковнишката карта в ръка се наведох да потърся по тъмния под около обувките му, сред захвърлените салфетки. Надигнах се и пуснах картата на масата.

— Би трябвало повече да внимавате — го посъветвах. — Никога не губете електронната си карта!

Той я взе с благодарност и подпечата сметката.

— Вече си мислех дали да не използваме вашата! — ухили се полковникът.

Само това ми липсваше! Скоро две убийства щяха да ми увиснат на шията. Никакви следи в този клуб! Не, благодаря! Дадох на сервитьорката пет кредита бакшиш — от неговите пари.

Нямахме много време и аз го побутвах да бърза. Щом излязохме, неговият аерокар потегли към нас. Той имаше и пилот! Не бях помислил за такава възможност. А този ми се стори такъв здравеняк, че вероятно се бръснеше с бластер. Излишни усложнения! Въобразих си, че личен аерокар означава машина без пилот. Но в армията все такива ги вършат. За всичко раздуват щатовете. Плановете на Ломбар за съдбата на отрепките биха премахнали проблема с излишното население!

Излетяхме. Полковникът попита:

— Няма ли да усетят, че сте по петите им, ако ви видят с тази униформа?

Точно този намек очаквах отдавна. Излязох от клуба с безвкусната униформа на Армейското разузнаване само за да ме запомнят така — би ми помогнало при евентуално разследване.

— Помислил съм и за това. Ако позволите — и минах по-назад в просторния пътнически салон на аерокара. — Моля ви, изключете вътрешните светлини. В разузнаването се налага да спазваме някои изисквания.

В тъмното съблякох дрехите с цвят на яйчен крем и ги смених с обикновен цял граждански костюм. Уверих се, че всички оръжия са по местата си в новото ми облекло. Сложих си очила като на отруден учен. Направих им знак да включат осветлението.

— Я гледай каква промяна! — възхитен каза полковникът.

Тъпак, да го „бибип“! Нищо не промених в грима си, само добавих очилата.

— Да се погрижим за още нещо — имаме работа с безразсъдни хора. Вашият пилот въоръжен ли е?

Олеле, каква разлика от скучното всекидневие в снабдяването! Вълнуващо! Пилотът потупа своя кобур. Настоях да погледна дали оръжието му е в изправност. Щом пистолетът попадна в ръцете ми, отворих го, проверих заряда и преди да го затворя, скришом огънах контактния електрод, за да не протича напрежение.

— Всичко е наред — казах, подавайки оръжието на пилота.

Предстоеше ни немалко път до Търговския град, страхувах се да не закъснеем. Открих къде беше разположена малката тъмна фабрика с магазин пред нея, пилотът насочи машината надолу и кацна пред задния вход.

Глава пета

Собственикът, да бъде благословен, ни чакаше съвсем сам. Жилавият застаряващ мъж така потриваше ръце, че според мен малко оставаше да им смъкне кожата.

Магазинчето представляваше малко складче, демонстрационна зала и ниша с рафтове и тезгях. Наблюдателните устройства не заемат много място.

— Полковник, аз съм Спърк, собственикът на „Очите и ушите на Волтар“ — представи се той. — За мен е удоволствие да ви услужа. Обаче вие знаете, че секретните устройства можем да продаваме само на армията…

Полковникът му показа картата си.

Аз само за секунда размахах пред очите му картата на професор Гирант Слахб.

Чудесно! Казах му, че ни интересуват последните разработки на устройства, имплантирани в черепа.

Спърк не ни поведе към рафтовете. Там бяха обикновените „бръмбарчета“ за съпруги, желаещи да заловят мъжете си в изневяра, или за служители от Вътрешната полиция, интересуващи се от навиците на своите началници. Той внимателно набра комбинацията, отваряща масивната врата на сейфа, и започна да вади от него истинските съкровища.

— Голям късмет имате, че тъкмо разработихме някои прекрасни новости — доволно изрече той. — Преминаха лабораторните и промишлените изпитания с най-високи оценки. Откровено казано, когато се обадихте, вече смятахме да ги предложим на армията.

Ох, това се казва късмет! Добре, че още преди месеци дочух слуха за тях и той излезе верен!

Спърк сложи една кутия на тезгяха. Те са сякаш само за диаманти — целите са плюшени отвътре. Взе щипци от чекмеджето, отвори капака на кутията и сякаш беше скъпоценен камък, вдигна уредчето с щипците. Едва се забелязваше!

— Най-новото. Старите трябваше да се поставят в пряк контакт със зрителния нерв. А това тук работи по принципа на индукцията. Може да бъде разположено и на два инча от зрителния нерв, стига да е под костта, при това предава силно и точно.

— Не ми е много ясно — проточи полковникът, играеше си добре ролята.

Снабдих се с оптически увеличител и се престорих, че гледам цифрите на предмета в щипците на Спърк. Цифри ли? И през лещите трудно виждах устройството.

— Това е отразяващ предавател — обясняваше Спърк. — Включва се от абсолютно нова, неподлежаща на засичане вълна от външен източник. Това — той потупа друга кутия, която още не беше отворил — изпраща постоянна вълна към отразяващия предавател, който на свой ред, след тайното му имплантиране в черепните кости, прехваща и усилва сигналите по зрителния нерв и ги препраща на приемника — пак потупа първата кутия.

Веднага ни показа следващата кутия. Вътре видях подобие на „Домашен екран“, но по-малко.

— Крайният резултат — каквото вижда обектът, се появява и на този екран.

— Триизмерно ли е изображението? — попитах го.

— О, не, съжалявам. Не сме напреднали чак толкова. Но картината е великолепна, абсолютна!

— Обхват? — отново попитах.

— Активаторът-приемник може да бъде и на двеста мили от обекта.

Ами сега? Как да следите някой, намиращ се в Съединените щати, когато вие сте в Турция? Милите са прекалено много!

— Твърде близък радиус на действие — заявих.

— А, това лесно се оправя с усилвател 831 — каза той и тупна друга кутия. — Увеличава обхвата до десет хиляди мили. И включващият, и отразеният сигнал минават през усилвателя.

Можех да дишам отново. Тъкмо вече се проклетисвах, че всичко е било напразно.

За пред полковника „проверих“ серийните номера на приемника, усилвателя и екрана. После казах:

— Но това не решава проблема със звука!

— Ами! — отсече гордо Спърк. Дойде ред на следващата кутия. С щипците ни показа нещо подобно на първото устройство. — Това е по-просто. Звукът се приема чрез вибрациите на черепните кости. Отразяващият предавател за него се имплантира на милиметър-два от зрителния. Работи със същия приемник и усилвател, а екранът има и аудиоканал. Нашите учени са помислили за всичко.

Освен за това — на какво е способен един офицер от апарата, допълних го мислено.

— Значи — обобщих аз, — тези две устройства, поставени до окото или в слепоочието, ще предават всичко, което обектът вижда и чува, и сигналите се приемат на десет хиляди мили? Вълната е нова, така ли?

— Неуловима! И не признава препятствия. Нито един от известните досега детектори не я засича. Това е вълна с голяма дължина, тя носи модифицираните сигнали от предавателя.

— Ами емоциите?

— О, съжалявам! Учените ни не са се сетили за тях. Ще си запиша. Емоциите. Добра идея. Боя се, че засега са само зрението и слухът.

— Хипнопулсари? Нали знаете, натискате копче и обектът се унася.

— О, моля да ме извините. Произвеждаме и тях, но в момента запасите са изчерпани. Нито един не е останал.

Да го „бибип“!

— Нещо като електрически удари, за да бъде обектът послушен?

— А, тези ли? Имахме няколко. Изпълнихме поръчка за апарата, но не сме предвидили допълнителни бройки.

Да го „бибип“ сто пъти!

Скришом намигнах на полковника.

— С колко от тези вътрешночерепни устройства разполагате? С колко пълни комплекта?

— Само два — отговори Спърк. — Още не ги произвеждаме масово. Но можем веднага да започнем.

— Нека да огледам двата комплекта заедно с всички резервни части и енергийните пакети.

Започна да ги подрежда на тезгяха.

— Енергийните пакети няма да ви причиняват главоболия. Издържат две години, не се повреждат, не зависят от климатичните условия. Създадохме ги за армейски нужди. Нали разбирате, по този начин един шпионин във вражеска територия не е принуден да праща съобщения. Ръководителят му просто приема всичко, което шпионинът вижда и чува. Именно осъществяването на връзката проваля шпионите. А така на практика бихте могли да се намирате на обратната страна на планетата и да получавате каквото поискате от своя човек.

Пак се престорих, че сверявам номерата на всеки детайл. А в действителност исках да бъда напълно сигурен, че нищо не липсва.

Двата комплекта кутии не бяха прекалено обемисти. Огледах ги грижливо.

— Всичко ли е тук?

— Абсолютно всичко. Резервни части, енергийни пакети, всичко. Дори и инструкциите за имплантиране. Ето ги. Боя се, че са написани на технически език, тъй като са предназначени за професионални целолози, но не се съмнявам, че армията има на разположение предостатъчно от тях.

Той се засмя. Това беше последният смях в живота му.

Дръпнах се назад, насочих метателния пистолет и му срязах гърлото.

Полковникът, уплашен от потоците кръв, не се оказа старият непоклатим боец, за какъвто го мислех. Бих могъл да очаквам, че ще схване положението — открил съм откраднати части и екзекутирам престъпника. Но той нищичко не проумя, а посегна за пистолета си! И се прицелваше в мен!

Какво друго бихте могли да очаквате от снабдяването?!

— Какво правите, по дяволите? — изрева той.

В момента единствената ми грижа беше да няма бластерни изстрели близо до чувствителните уреди. Шокът от ударните магнитни вълни би ги съсипал.

Полковникът не успя да се прицели по-високо от върховете на обувките ми.

Прострелях го в гърлото! Той се заклати назад, изтърва пистолета и се хвана за гръкляна.

Плановете ми тръгнаха наопаки. Мислех си, че полковникът ще разбере действията ми. Загубих самоконтрол.

По коридора откъм задната врата трополяха ботуши.

Забравил бях за пилота!

Спря на двайсетина фута от мен. Гледаше как неговият полковник умира в гърчове сред фонтани от кръв.

Пилотът светкавично измъкна пистолета си. Прицели се и натисна спусъка. Нищо не се случи. Тогава той направи нещо много глупаво — захвърли пистолета, изтегли от ботуша си огромен нож и се хвърли към мен.

Стрелях и не улучих! Да им го „бибип“ на тези неточни метателни пистолети! Имах само още едно острие!

Ножът се издигна за удар. Стрелях и се изтърколих настрани.

Пилотът заби ножа на два инча в пода и падна мъртъв върху него.

Що за касапница стана! Навсякъде кръв! Но аз само исках да си взема кутиите.

— Не мърдай, Грис!

Глас откъм вратата за съседната стая! И насочен към мен взривострел.

Глава шеста

Собственото ми оръжие беше празно. А взривострелът сочеше точно в мен.

Хванаха ме!

Очевидец на всичко, а телата лежаха на пода!

Зловеща тъмна фигура се промъкна в стаята.

— Казвах ти, че правиш грешки, Грис.

Рейза Тор! Шефът на Отдела по провокациите!

Показа ми нещо, което държеше в лявата си ръка.

— Заснех всичко, което стана тук, Грис. Хвърли този пистолет!

Защо не? И без това беше безполезен.

— Такъв некадърник си, Грис.

— Хайде, извикай хората си — казах му.

— А, никакви мои хора няма тук. Мога и сам да се оправя с теб. В тази камера са записани всичките ти глупости. С нея заснех и срещите ти с жената пред кабинета на онзи хипнотизатор… впрочем тогава постъпи доста умно, тя вече е екзекутирана. Разполагам със запис и на разговора ти с целолога в Скапания град и не се съмнявам, че и той скоро ще умре. Записах приказките ти с този проклет тъпанар, полковника, в Мръсния клуб. И пълна картинка от мацаницата, която оплеска тук.

Дрънкането не е страшно като стрелбата. Нека си плещи.

— Значи ти беше гадникът, който взриви аерокара ми в планините Блайк!

— И който прибра обратно онези фалшиви банкноти преди ти, слабоумник такъв, да ги пръснеш навсякъде и да ни докараш някое разследване на главата. Като правиш щуротии, нямаш мярка, Грис.

— Ти се опита да ме убиеш там — промърморих обидено. — Нима подхождат такива постъпки между братя офицери от апарата?

— Не знаех, че си уредил вълшебна поща, за да стигнат онези мои снимки при командира на Смъртния батальон. Това, че и в този миг си жив, дължиш само на снимките. ИСКАМ ОРИГИНАЛИТЕ И ВСИЧКИ КОПИЯ!

Вдигнах рамене.

— Да не мислиш, че ги нося навсякъде със себе си? В моя кабинет са. Хайде да си говорим направо. Ако ти ги дам, ти ще ми дадеш камерата си и всички оригинали. Става ли?

— Точно това искам! О, богове, уморих се от тревоги за теб! Ами ако някой друг те беше убил? А ти си лесна жертва, Грис. Хайде, размърдай се. Отиваме в твоята канцелария.

— Как успя да ме проследиш? Не си чак толкова печен.

— Тъкмо ми напомни — най-добре махни „бръмбарите“ от дрехите, които носиш. Прикачих ти ги, докато избираше при мен. Грис, ти си некадърник.

— Ще сключим споразумение с теб — казах му. — Помогни ми да разчистя всичко това, после отиваме в моя кабинет и правим размяната. Нали не искаш да оставим тези следи след себе си?

— Прав си.

— Имаш открадната машина отвън, нали? — попитах го. Той кимна. Продължих: — Засега сме в примирие. Помогни ми и веднага тръгваме. Давам ти дума, че ще направим размяната.

Това като че го успокои.

Опипах трупа на полковника, за да си прибера острието. Мърлява история. После обърнах пилота по гръб и измъкнах острието от гърлото му. Много мърлява. Взех си острието и от гърлото на Спърк. Много, много мърлява.

— Приличаш на касапин! — потърси се Рейза Тор. — Омаза си ръцете и дрехите с кръв.

Чуйте го само — шефът на Отдела по провокациите ще ми говори за кръв!

Цели две минути загубих да търся острието, пропуснало пилота. Сребристото връхче едва се показваше от рамката на вратата. Помогнах си с щипците за електронни детайли.

Отворих касата. Вътре намерих само дребни пари, но все пак ги сложих в джоба си. Съборих я на пода.

Избрах голям кашон от рафтовете, с нежна грижа сложих в него двата комплекта с упътванията, старателно го залепих, маркирах го с голямо Х. Рейза Тор ме съпроводи до аерокара, където внимателно настаних кашона на задната седалка.

Върнах се, снабдих се с още няколко големи кашона и опустоших големия сейф. Не знаех за какво служат тези сложни уреди и нямах време да се занимавам с указанията за употребата им. На кого ли му пукаше що за измишльотини взех! Произшествието трябваше да прилича на голям обир.

Дори накарах Рейза Тор да носи някои от кашоните до аерокара. Задната седалка се запълни догоре.

След това истински впрегнах Рейза да поработи. Извлякохме тялото на полковника навън и го сложихме отзад в неговия аерокар. Извлякохме и пилота и го закрепихме пред пулта за управление.

Освободих предпазителя на взривострела му — сега и най-малкото друсване щеше да предизвика стрелба. Набутах го в изстиващата ръка на полковника.

Поизпотих се с автопилота, но най-сетне го нагласих. Включих двигателя. Издърпах лостовете и машината подскочи нагоре, все по-високо в небето, май се насочи към Скапания град. Вероятно след час-два горивото щеше да свърши или пък аерокарът щеше да се блъсне в друг по транспортните маршрути.

Порових за кутия със спирт за почистване, полях тезгяха и трупа на Спърк. Запалих спирта и пламъците забучаха.

— Да се махаме оттук! — подкани ме Рейза Тор.

Стискаше камерата в ръка. Пъхнахме се в откраднатия аерокар.

— Аз ще карам — заяви той и остави камерата до себе си. — Ама ти направо се престара!

— Вярно е — съгласих се и забих десетинчовото острие на специалния нож в гърба му.

Огънят бушуваше в магазина. Някъде далеч се надигна вой на пожарна сирена.

Изблъсках тялото на Рейза Тор, за да се настаня на пилотското място. Аерокарът излетя към нощното небе и скоро се смеси с другите машини.

Стигнах до река Уийл. Закрепих аерокара неподвижно. Извадих ножа и го почистих.

Почти точно над района на Отдела по провокациите изхвърлих трупа на Рейза Тор. Твърде лошо — вече нямах достъп до отдела, но нали скоро щях да съм много далеч оттук! Утре, ако ми хрумнеше, щях да пратя по пощата снимките как уби любовницата на командира на Смъртния батальон. Поетичен оттенък. Не, може би по-добре на новинарските листове. Не, най-добре да не го правя. Нека труповете почиват в мир. Човек може да прекали с артистичното начало в душата си.

Отлетях към канцеларията на своя отдел. В този късен час нямаше никого и нищо. Моят аерокар си беше там, паркиран и заключен. Отнесох плячката в мазето под кабинета си.

Прекарах около час в отстраняване на всякакви следи от „Очите и ушите“, вместо тях залепвах етикети на „Занко“ по кашоните и кутиите. Излишните неща натоварих в откраднатата машина, превключих я на автоматика и я оставих да отлети нанякъде, все някога щеше да катастрофира. Един от девизите ми е: „Помагайте на полицията.“

Дрехите с петна от кръв или водещи към Отдела по провокациите до последното парцалче изчезнаха в дезинтегратора. Измих всичко от себе си в тоалетната и се преоблякох в собствената си униформа.

За да положа последните щрихи на картината, опаковах старото палто на Прахд Битълстифендър, картата му и предсмъртната записка и адресирах пакета до полицията с бележка „Намерено на брега на Уийл“. Сложих го на пода до бюрото си с указание да бъде изпратено след десет дни.

Всичко поемаше по нормалния си път. Отворих тайното скривалище за компромати под една разхлабена плоча на пода и извадих оригиналите на снимките за убийството, извършено от Рейза Тор. Прегледах всички записи от неговата камера и цялата купчина боклук потъна в дезинтегратора.

Тъпакът му с тъпак! Ако го бях довел тук, можеше да види скривалището ми и много се съмнявах, че би удържал на дадената дума. Вероятно дори би се опитал да ме убие, щом си прибере снимките. А що се отнася до неговите записи, те бяха безполезни. Навсякъде в тях аз бях маскиран. Никой не би ме познал. Все пак Рейза беше очевидец. А в апарата отдавна съществува поговорка, която дори той би трябвало да помни — „Безгрижните умират млади“. Прозях се. Заключих кабинета и се запътих към своята стая, за да поспя поне малко.

В края на краищата денят се оказа претрупан със случки! Но не прекалено много за живота на офицер от апарата. Честно казано, трудно ми е да си представя как едно правителство въобще би могло да работи без интелигентни и всеотдайни хора като нас, които да му служат. Цялата система би рухнала.

Глава седма

Денят започна малко кисело. Моят пилот потъна в отвратително настроение. Когато пристигна с аерокара да ме вземе, аз любезно го попитах дали е прекарал добре свободната си вечер, а той през целия път до канцеларията ми досаждаше със забележки като: „Че може ли човек без пари да прекара добре?“, и: „Човек може и да умре от глад, ако дълго остане без нищо за хапване“. За капак добави раздразнено една история, как някакъв офицер загинал при катастрофа, защото пилотът му много се тревожел от бедността си. Моето настроение си беше добро. Оставих го да си мърмори.

Щом стигнахме, го натоварих да носи кашоните с надпис „Занко“ от мазето до аерокара и той все ги хвърляше грубо на задната седалка, като процеждаше през зъби: „Аз се трепя до смърт да я изчистя тая машина, а сега пак ще я оклепаме“, и: „Това не ви е камион“. Не издържах и отидох да си купя кексче и горещ „главотръс“. Бях доволен, че се сетих да взема дребните пари от касата в онзи магазин, щяха да ми стигнат и за обилен обяд с вечеря после.

Седнах отпред да похапна на спокойствие и когато той се настани на мястото си, малко сгорещен и потен, отново подхвана безкрайната си реч за глада. Казах му меко, че нищо не е останало от кексчето и „главотръса“, и дори разклатих кутийката, за да се убеди, но нищо не помагаше. Той си позволи да вдигне новинарски лист и да ми го подхвърли, оправдавайки се със заяждане:

— Целия го прерових и нищо да не намеря за вашите работи снощи! Не сте работил, ами сте си гледал кефа! Вие имахте свободна вечер, а не аз!

Невъзмутимо му заповядах да се насочи към имението на вдовицата Тейл в покрайнините на Нафуканите хълмове и зачетох „Сутрешното О, НЕ!“ — новинарски лист, излизащ на зазоряване и почитан от отрепките. Пилотът ми малко бъркаше — бях се набутал на първа страница!

По-нататък излагаха кариерата му в служба на родината, от която ясно личеше, че е прекарал дълъг и приятен живот зад бюрото си. Погледнах по-надолу. Аха, ето го:

Почти накрая в списъка на погълнатите от пламъци фирми се мъдреше „Очите и ушите на Волтар“. Нито дума за Спърк. Може би го бяха взели за пазач. Продължих нататък. Още един репортаж:

Прелистих страниците. Намерих малко съобщение:

Засмях се. Доверете се на пресата, тя винаги ще ви осведоми за истината!

Носехме се напред през прекрасното утро и скоро се снишихме над имението на вдовицата Тейл. Изпитвах такова самодоволство, че си останах на седалката, загледан в басейна. Като слънце ме топлеше отвътре мисълта, че щедро раздавам щастие на този свят.

Край водата седеше доктор Прахд Битълстифендър, облечен в халат с поне няколко номера тесничък за него. Около шезлонга му се търкаляха петнайсетина празни кутийки. А в скута му почиваше огромен поднос с планина от кексчета, които той поглъщаше с глада на хищник, едно кексче — една хапка.

В тревата се изтягаше по корем вдовицата Тейл. Полите на халата й бяха вдигнати чак до врата и отдолу не носеше нищо. Подпираше брадичка на дланите си и погледът й с възторжено обожание поглъщаше доктора.

Каква сцена на блаженство след плътски наслади! Честно, за миг си въобразих, че съм благодетел на цялото човечество. Вълните, излъчвани от вдовицата Тейл към Прахд, почти се виждаха в трептящия въздух под утринното слънце.

С десет секунди закъснение те осъзнаха, че аерокарът е кацнал, а през това време въздушната струя едва не отнесе листата от клоните на дърветата.

Излязох. Те извиха глави към мен.

Но какво виждах? Вдовицата Тейл имаше лепенки и превръзки по лицето, а и цялата горна част на тялото й беше омотана в следоперационни бинтове! Нима са се били? После се сетих, че Прахд вече се е заел с работата си. Може би се упражняваше. Тренираше си точната ръка, като й махаше бенките и стягаше увисналите гърди.

Пресрещна ме непохватно на половината път към тях. Още преживяше и пътьом си бършеше ръката в халата.

— Аз съм офицер Грис — казах му съвсем тихо.

Показах му електронната си карта. Огледах се крадешком на всички страни. Попитах го:

— Нормално ли се настанихте?

А той ме гледаше странно.

— Всичко наред ли е? — продължих да го разпитвам. — От „Занко“ изпратиха ли необходимото?

Той кимна и каза:

— Гласът ви е точно като на професор Гирант Слахб!

Е добре, значи си имах работа с проницателен интелект. Но обучението в апарата винаги си казва тежката дума.

Усмихнах му се.

— Надявам се! Той е чичо на майка ми.

И незабавно — почит! Възхищение!

— Професорът е чудесен човек — отбеляза Прахд.

— Несъмнено — сърдечно се съгласих аз. — А сега да поговорим за работата. Готов ли сте за изпитателната операция?

Тръгнахме към болницата. Той се заклатушка пред мен. Празни кашони и кутии, малки и големи, се трупаха покрай стените. А болничната стая на покойния инвалид беше напълно променена и в средата й се пъчеше голяма преносима операционна маса. Лампите бяха в готовност да осветяват отгоре. Наредените скалпели — да режат и пробиват. Бургиите — да се завъртят. Колбите — да отглеждат клетъчни култури. Нагревателите — да нагряват. Каква гледка!

— Виждам, че вече сте използвал масата — отбелязах.

Той леко се изчерви — тогава чак забелязах няколко издайнически петънца по масата.

— Не, не, имам предвид вдовицата Тейл.

Изчерви се по-силно и заприлича на ритнато кученце.

— Не, не, не — натъртих. — Говоря за нейните операции.

— А, това ли било! — въздъхна той, моментално успокоен. — Горката жена! Толкова е лесно да се премахнат петна и бенки от лицето. Нито има причина гърдите й да са увиснали. Като се присади мускулен катализатор в mammora fermosa…

Какъв вдъхновен целолог! Предотвратих веднага изнасянето на нещо като „лекционен курс 205“.

— Добре. Знам, трябвало е да се убедите в изправността на оборудването.

— О! — той грейна. — Как работи оборудването! Но има още някои неща, които мога да направя за нея…

Казах си — обзалагам се, ще ги направиш. Например с главите надолу в басейна или ще опитате горе в клоните за разнообразие.

— Изпитателната операция! — твърдо напомних аз.

Той целият се превърна в слух.

— Предполагам, осъзнавате колко е секретна и колко по-секретно е вашето присъствие тук. Дойдох днес, за да проверя дали сте готов и имате ли нужда от допълнително оборудване.

— О, богове — възкликна докторът, — тук разполагам с повече неща, отколкото по време на болничната ми практика!

— В тази операция ще имплантирате един комплект. Искам внимателно да изучите инструкциите и да подготвите всичко. Не бива да допускате гафове. Неприятно ми е да ви напомням, но бъдещето ви зависи от тази изпитателна операция. Моят дядо…

— Искате да кажете чичото на майка ви, нали?

— Моят дядо беше целолог — бързо добавих аз. — Чувал съм да казва, че по първия пациент всичко си проличава. И макар че чичото на майка ми е много впечатлен от досегашните ви постижения, аз съм човекът — казах много сурово, — на когото трябва да се харесате. Само думичка, че сте тук, излишна драскотина със скалпела в операцията и… — Махнах като за сбогуване.

Това го стресна.

— О… аз… аз… ще ви се подчинявам, офицер Грис. Аз… ще… н-н-напра…

Тръгнах към вратата и изревах:

— Пилот! Донеси онези кутии!

Намерих свободно място за складиране. Ске си мърмореше под носа, но започна да снове напред-назад и да мъкне товара. Кутията със знака Х беше донесена сред първите, извадих упътванията с „бръмбарчетата“ за зрението и слуха, един комплект. Сложих ги на масата. Дадох му подробни нареждания и завърших с думите:

— Изучете тези устройства. С тях ще се занимавате при изпитателната операция.

Той обеща. Колкото и да го разубеждавах, че останалото не е интересно, продължи да тършува из кутиите. Всъщност въобще не исках да знам какво имаше в тях.

— Не всичко тук е с целологично предназначение.

— Приложението им е в свързани с целологията области — уверих го компетентно, но как ли бихте могли да определите като целологичен инструмент далекобоен, миниатюрен, джобен, електронен, автоматично насочващ се по звук прицел за пушка — това не съм в състояние да измисля.

Ске най-после свърши с разтоварването и с ръмжене се върна в аерокара. Младият доктор Битълстифендър изведнъж се откъсна от огледа на уредите.

— Но по тези кутии има кръв!

Горкият аз! В апарата наистина е наложително качествено обучение при подобни натоварвания. Възкликнах:

— Ужас!

И лудешки препуснах към машината. Ске уморено седеше на мястото си, много изпотен и намусен.

— Искам да ти видя ръцете! — настоях аз.

Той с удоволствие се подчини. Вярно, сандъците със златото бяха го понарязали тук-там, но недостатъчно, за да кърви.

Стиснах здраво дланта му.

— Аха! Виждам тресчици!

Специалният нож излетя от ръкава ми. Забодох го в плътта!

Той писна.

Сграбчих и другата му ръка, преди да ми избяга. Прободох я!

Пак изпищя.

С едно движение скрих ножа в ръкава си.

Младият доктор Битълстифендър идваше по поляната към нас.

— Нещастен е — съобщих му, — но аз вече извадих тресчиците. Може би е най-добре да му превържете ръцете. Не е свикнал с тежка работа.

Кръвта капеше начесто.

— Но аз бих направил същото с по-малка болка! — възкликна докторът.

— Понякога крайните мерки са наложителни.

Ске се вторачи в мен с пламтящи очи. Ала болката изведнъж го победи и той притисна длани една в друга, за да я облекчи.

Младият доктор Битълстифендър ме погледна с пораснало уважение и поведе скимтящия Ске към болницата.

Глас до лакътя ми:

— Те ще се забавят. Искам да говоря с вас. Бихте ли дошъл с мен в къщата? Там ще бъдем сами. — Беше вдовицата Тейл.

Трябваше да усетя какво ме чака. Тя ме въведе в разкошна дневна, цялата в бяло и златно. Издигащото се слънце щедро огряваше искрящия бял килим.

Крачето, обуто в пантоф, се плъзна зад ботуша ми, както отстъпвах назад.

Ударът от падането ми на килима разклати усмихнатото амурче върху подставката. А Пратиа ми казваше:

— Не мога да ви се отблагодаря за това, че го доведохте тук.

Шапката ми изхвръкна през отворения прозорец, докато тя полугласно напяваше:

— Вчера прекарахме чудесен ден.

За миг зърнах един слуга, който метеше преддверието с порочна усмивка на лицето си. Пратиа си знаеше своето:

— После Прахд и аз прекарахме още по-прекрасна нощ.

Пръстите ми безполезно се вкопчиха в края на килима, тя продължаваше:

— Точно така, най-чудесната… чудесната…

Амурчето се заклати опасно. Гласът на Пратиа стана напрегнат:

— …чудесна… чудесна… чудесна…

И когато се чу тръпнещ стон, пердетата се свлякоха на пода.

Ухиленото амурче отново застана стабилно на подставката. Със съвсем нормален глас Пратиа ми каза:

— Той наистина е много мил. Трябва да видите колко е надарен.

Туниката ми лежеше смачкана на пода, далеч от моите търсещи пръсти. Опитвах се да я придърпам към себе си. Пратиа пак се задъха:

— Дойде толкова прегладнял!

Наложи се да изоставя туниката засега.

Амурчето отново заподскача. А Пратиа нареждаше:

— Толкова прегладнял… прегладнял… прегладнял… Ох! Ох! Оох!

Едва не си счупих пръстите от стискане на килима.

— Ето! — потръпна Пратиа.

Амурчето с трясък се разби на парченца.

Метлата на онзи слуга вдигна облак прах.

Ръката ми отчаяно докопа туниката, Пратиа отпуснато говореше:

— Само исках да знаете колко великолепен е той в леглото.

Вкарах крака си в ботуша.

— Е, благодаря, че ми казахте — обадих се аз.

Няма нищо по-обезсърчаващо от подобни занимания с жена, която ви разправя колко е страхотен някой друг. Изтощително.

Изненаданото лице на слугата, който надникна, би трябвало да ме предупреди.

— О, не си отивайте! — възкликна Пратиа. Ботушът ми излетя през прозореца, тя викна: — Още не съм ви разказала всичко!

Знаех, че Ске вече си поглежда часовника.

И пердетата от другата страна се смъкнаха с въздишка.

Неясните гласове отвън показваха, че слугата си приказва със Ске до аерокара. Може би за времето.

Накрая ме връхлетя нетърпеливият вик на пилота:

— Офицер Грис! Цял ден ли ще стоите там?

В двора цареше тишина и спокойствие. Слугата се беше преоблякъл в нова униформа. Ске вдигаше шапката и ботуша ми от тревата.

Спрях на вратата, мъчех се да закопчея туниката си. Трудничко — половината копчета липсваха и дрехата ми висеше от всички страни.

Ске ми подаде шапката и ботуша.

Цъфнало в широка усмивка, на прозореца изникна лицето на вдовицата Тейл.

Младият доктор Битълстифендър излезе от болницата и се запъти към къщата. Вдовицата Тейл профуча край мен, собственически го хвана подръка, вперила пълен с обожание поглед в очите му.

Младият доктор ми стисна ръката.

— Офицер Грис — каза развълнувано, давеше се от сълзи, — никога няма да мога да ви се отблагодаря!

Тя също ми протегна ръка със сияещ поглед и измърка:

— Солтан, нали е прекрасен младеж?

Добре, де, казах си, хубаво е да оценяват добрината ти, макар и чрез друг мъж в случая.

Бързо полетяхме нагоре във величественото утринно небе.

— Защо не вземете да оставите тая симпатична жена на спокойствие! — излая Ске.

Помислих си — само ако можех!, загледан в смаляващото се имение. Двамата бързаха към стаята, в която аз току-що загубих поредната битка. Дано боговете се смилят и по-скоро отида на Земята!

Глава осма

Насочихме се към хангара на апарата, но моят пилот твърде зле се справяше с аерокара. И двете му ръце бяха така увити в дебели превръзки, че той ги използваше като оправдание — не можел да борави с лостовете.

Реших, че киселото му държание прехвърли границата на допустимото. Ако си поговорехме както трябва, щяхме да си облекчим отношенията занапред.

— Какво каза на този доктор за мен?

Той продължи да управлява машината в мълчание — ако това клатушкане във въздуха заслужаваше думата управление.

— Ама наистина ли искате да знаете?

— Облекчи си душата — подканих го. — Няма да те наказвам.

— Е, първо му казах, че ако ще си има вземане-даване с вас, ще направи добре да си пази гърба.

Чудесно, помислих си. Дори твърде добре.

Моят пилот се престори, че е изтървал лоста, и аерокарът подскочи нервно. Подозренията ми се засилиха.

— И какво друго му каза? Помни, нищо не те заплашва.

Той дълбоко пое дъх. Когато отвори уста, от нея капеше отрова.

— Казах му, че сте типичен офицер от апарата — садист, подлец, скапан „бибип“, който и майка си би продал за стотна от кредит!

Праснах го!

За щастие комуникационният диск избръмча.

Хванах се за седалката, за да не се ударя при наклона на аерокара, и взех диска.

— Офицер Грис?

Кръвта ми взе да се съсирва във вените. Познах гласа на старшия чиновник от канцеларията на Ломбар Хист. Измънках утвърдително.

— Шефът заповяда веднага да се появите в хангара, ако ще да си съдерете задника от бързане. Чака ви там. — Връзката прекъсна.

Въображението ми превключи на авариен режим. Дали Хелър е избягал? Или Хист е открил отсъствията на графиня Крек? Нима не е харесал моя подарък? Или директорът на „Занко“ се е раздрънкал за десетте хиляди кредита?

Мозъкът ми завря от страх.

А моят пилот се хилеше зло.

— Ти си карай! — креснах му. — Изстискай от тази бракма петстотин в час, веднага!

Ето това е начинът да се отнасяте с отрепките. Плащах си за проявеното преди малко дружелюбие.

Не, друга беше причината. Всичко започна с появата на Хелър. Хелър развращаваше всекиго! Той беше Божие наказание!

И сега най-вероятно Хелър бе забъркал кашата, която ми докара Хист на главата. О, богове, нима не заслужавам да го отведа от тази планета и да си го разигравам там, както си искам?!

Какво, по дяволите, бе открил Ломбар? Какво искаше?

Когато кацнахме пред хангара, нямах нужда от указанията на веднага изскочилия страж. Точно до главния вход изпъкваше отвратително жълт „предприемачески“ камион с надпис „Мишки и насекоми“ по каросерията. Това беше измислица на Ломбар. Прикрил се е като фирма за унищожаване на вредители. Често го правеше, подхождаше на убеждението му, че всички отрепки трябва да измрат, освен това беше хитро. Идващите от други светове космически кораби по правилата се подлагаха на дезинфекция, така получаваше достъп до всички части на кораба, без да събужда излишни подозрения.

Суетенето на работниците по „Влекач едно“ вдигаше оглушителен шум. Още един камион и още един екип на никого не правеха впечатление. Но какво смяташе да прави Ломбар?

Припълзях до гнусния камион. Отвътре ме наблюдаваха — вратата се отвори с трясък и една ръка насила ме изтегли в тъмнината.

Ломбар седеше на табуретка. Нагласил се бе в гадно жълт работен комбинезон. Горящите кехлибарени очи бълваха огън под козирката на предпазната каска.

— Да ти го „бибип“, добре се сети да ми изпратиш онзи подарък! — изсъска той. — Защото от няколко дни обмислях дали да те махна от тази мисия!

И без това треперех, а сега съвсем се разстроих. Това му е лошото на Ломбар — непоследователен е. Забрани ми да вземам рушвети, а когато въпреки опитите ми да го заблудя е разбрал, че съм си го позволил, оставя ме да нарушавам забраната… Не, не. Просто се обърках и мислите ми тръгнаха накриво. Усещах колко е несправедливо всичко. Ако знаеше само какви усилия полагам…

— Ти доложи — прекъсна мислите ми Ломбар, — че в кораба внасят някакви сандъци, аз самият забелязах някои от тях. Сега ще ни отведеш при тях!

Някой ми набута в ръцете същия жълт комбинезон с надпис:

Бързо го навлякох.

Видях, че освен нас присъстват още трима. Двамата познавах. Първият се казваше Приай, специалист по отваряне и затваряне на каквото и да било, без някой да забележи. Вторият — Бам, един от майсторите по саботажи в апарата, широко известен сред престъпниците в Конфедерацията. Третия — дебеличък учен — не познавах. Но това беше естествено — апаратът използва буквално хиляди учени, специалисти по всякакви дреболии, които някога сте чували или пък не. И тримата също носеха неприятните жълти дрехи и каски.

Ломбар надничаше през страничното стъкло, пропускащо светлината само в една посока. Погледна към служебните помещения на хангара.

— Ха, и предприемачът дойде.

Надзърнах. Кацаше украсен аерокар, от него излезе много дебел човек и припряно запуфтя към канцеларията.

— Хайде сега, малък тлъст „бибип“ — промърмори Ломбар, сякаш предприемачът в далечината можеше да го чуе. — Изиграй си ролята!

Скоро от канцелариите тичешком излезе един страж.

Хелър работеше сред голяма група хора. В ръката си държеше малко приборче за звуково сондиране на корпуса, с което проверяваше поглъщането на звуковите вълни, дебелината на плочите на бронята и здравината на свръзките им. Люлееше се на въже от едната страна на кораба и минаваше от плоча на плоча. Това се прави всеки път преди и след нанасянето на ново покритие. Работеше доста бързо, помагайки си с магнитите на обувките, истинско акробатично представление. Другите записваха данните и нагласяваха неговото и своите въжета. Малката червена шапка почти щеше да падне от темето му, а цифрите излитаха в непрекъсната монотонна поредица и се чуваха дори в патардията на хангара.

Стражът малко тромаво се покатери на скелето под Хелър и крещейки с цялата сила на дробовете си, успя да привлече вниманието му. Хелър повика млад инженер, който пое грижите за приборчето и продължи работата, макар и забележимо по-бавно.

Плъзна се надолу по въжето, затича в тръс към канцелариите.

— Прекарахме те, скапан сноб такъв — подхвърли Ломбар към отдалечаващия се Хелър.

Новопристигналият предприемач му показваше някакъв чертеж, а той поглеждаше през рамо към влекача, като че не искаше да го отвличат от работата му. Но предприемачът не спираше да му досажда. Хелър сви рамене.

Подофицерът и един страж от дневната смяна на взвода отидоха при тях по негов знак. Не след дълго четиримата се натовариха във въздушната лимузина на предприемача. Отлетяха.

Ломбар се засмя крайно неприятно.

— Типично за въшльовците, които се наричат Имперски офицери! Идва при него предприемачът с някакъв тъп проблем, моли за помощ, казва, че чертожниците му нямало да се оправят без съветите на експерт. И Имперският офицер тича — нали си мисли, че без него светът би загинал. Да му го „бибип“ на тоя кретен! Всезнайко! — Гласът му изтъня подигравателно: — „Има ли нужда някой от помощта ми?“ — Изръмжа: — Нищо чудно, че Волтар доникъде не може да я докара с такива порядки! Знам ги аз такива като Хелър! Надути идиоти!

Той отвори вратата и ни махна.

— Хайде! Да го видим тоя товар!

Натоварени с всевъзможни приспособления за дезинфекция, ние делово тръгнахме към въздушния шлюз и влязохме в кораба. Никой не ни обърна внимание, стражите най-малко от всички.

Откачих плочите на пода в коридора и ги вдигнах. Скоро всички се блъскахме долу в малкия склад. Бам, саботьорът, влезе последен и нагласи плочите над главите ни. А Приай, специалистът по отваряне-затваряне, залепи фенер на стената, за да виждаме какво правим.

Сандъците се оказаха шестнадесет на брой, всички дълги, всички заключени, всички здраво закрепени по местата си.

Приай незабавно се зае със своята задача. Бързо направи серия снимки, за да върне всичко после както си е било. Освободи сандъците от задържащите скоби. Използвайки малък комплект инструменти, махна капаците и ги струпа до стените.

Бяха екип от най-добрите. Щом някой сандък разкриеше съдържанието си, ученият за секунди оглеждаше всичко.

В претъпкания склад беше горещо. Във влекачите не оставят много място за складиране. Ломбар смърдеше лошо дори и за моите навици, особено в тази теснотия. Може би вонята на бордеите излизаше през порите му, на бордеите, които толкова презираше. Тревожех се Хелър да не ни завари внезапно. Струваше ми се, че клечим тук от часове.

— Това ли е всичко? — попита ме Ломбар.

Помислих малко. Оставаха двата малки калъфа, заврени някъде из кораба. Но аз знаех какво представляват. Кимнах.

Ломбар не ме гледаше. Както винаги, сам отговори на въпроса си.

— Разбира се, че е всичко. Проучих чертежите на този боклук — друг склад няма. Прегледах какви поръчки е направил. Само глупости за корпуса, електроника и прибори за управление. Никакви оръжия. Това е добре. Корабът е беззащитен. Един изстрел и вече го няма.

Изтръпнах. Надявах се, че в този момент няма да съм вътре в него.

— Е? Какво? — нетърпеливо се обърна Ломбар към учения.

Явно му омръзна да седи тук, а ученият като всички себеподобни се щураше насам-натам и се съвещаваше сам със себе си, разглеждаше едно или друго и си водеше бележки. Проклетниците успяват да изглеждат мъдро и когато си мислят само за почивка и кутийка „главотръс“. Учените от апарата си получават заплатите, за да изучават технологиите на противниците и да дават мнения за тях, а не за истинска работа. Ако трябваше честно да си заслужат парите, сигурно биха измрели от глад.

Най-сетне той приключи.

— Основната част от товара са най-разнообразни дреболии, части за ремонт като проводници и кондензатори, все такива неща. Той най-вероятно си мисли, че ще действа далеч от базите и се бои от повреди в кораба. Резервни части. Боклук.

Ломбар изръмжа. Лицето му показваше, че друго не е и очаквал от глупав „бибип“ като Хелър.

— Сега да видим — продължи ученият, — сандъци номера 2, 3, 4 и 5 са друга работа. Съдържат елементите, необходими за сглобяване на миниатюрен прибор за преобразуване на метали.

Погледнах ги. Лежаха си кротко в опаковката, блеснала под светлината, размърдани само колкото да установим какво представляват.

— Хм! — измуча Ломбар. — Той си мисли, че задължението му се състои в предоставянето на технология за чисто гориво или източник на енергия от друг вид. Значи наистина смята да направи нещо с техните горива. Много се страхувах, че положението е точно такова!

— Е, да — отбеляза ученият, докато отпускаше тлъстините си върху една опорна греда, за да си почине. — Но не е много умен. На Блито-3 вече използват атомната енергия за задвижване на електрогенератори с пара. Имат купища уран. И правят бомби от него, дебилите му с дебили! Ако си въобразява, че ще ги впечатли, като ги учи как се преобразува един тежък метал в друг, тръгнал е срещу течението. Те не се нуждаят от още уран. Няма и да го слушат.

Ломбар си правеше труда да слуша някого! Бях изумен.

— Добре. Добре. Можем да забравим за сандъци номера 2, 3, 4 и 5. Знам един тип на онази планета, който ще го убие, щом научи какво се кани да прави. Та какво има в сандък номер 1?

— Да, остава сандък номер 1. Както виждам, забелязахте, че му отделих специално внимание. Шефе, точно този сандък ще ви създаде неприятности.

Огледах го. Надписът гласеше:

— Та това са детски играчки! — присмя се Ломбар.

— Знам, шефе. Но знам и колко силен интерес имате да не се бърника във въпроса за земните горива. А ето този комплект се нарича „Комплект номер 13 за основните училища“. Напълно достатъчен е за лабораторни упражнения по превръщане на въглерод в кислород — с два атомни номера нагоре, после на въглерод във водород — пет атомни номера надолу. Шефе, в първобитна горивна култура като тази на Земята водородът и кислородът са основните горива.

Ломбар се надигна и впери поглед в сандъка, сякаш нещото го обсипваше с неприлични думи. А ученият дъднеше неспирно:

— На Земята хората горят въглерода, като поглъщат кислорода от атмосферата. Копаят въглища и сондират за петрол — това е въглерод от вкаменелости, превърнал се в течност — и горят всичко това за получаване на топлинна енергия…

— Знам! — отсече Ломбар. — Върни се на този образователен комплект!

— Ами тази детска играчка все пак наистина преобразува въглерода. Сигурно сте ги виждали в училище. Оборудвани са с малък конвертор и газови балони от двете страни. Учителят сипва въглерод в каквато и да е форма през горната фуния и конверторът започва да бръмчи. Електрическият ток, създаден от освобождаването на атоми, стига до тези два сребърни електрода, те се задвижват, пукат и между тях се извива ефектна волтова дъга, а двата балона се напълват с газ… Какво ви обяснявам, нали познавате апаратчето от първите класове.

— Да, бе, да — отвърна Ломбар. Съмнявах се дали е минал и през забавачница. Науката не беше от силните му области. Но той умееше да мисли. — Да го „бибип“, това нещо може всичко да ни обърка. И много ще разстрои един определен човек на Земята!

— Напълно вярно. А доколкото знам, не бихте искал да засегнете точно НЕГО!

Бам внезапно взе участие в съвещанието:

— Та, значи, нека аз го наглася да гръмне, ще утрепе Хелър и не знам колко си дечица. Основно решение за основното училище!

Ломбар не се усмихна на шегата. Но закима. После промени решението си.

— Не — измънка замислено. Видях как лукавство освети лицето му, същото лукавство, създало гения от Ломбар и качило го на върха. — Не — повтори той. — Бам, можеш ли да нагласиш конвертора така, че да поработи осем-десет часа, а след това да се повреди толкова зле, че нищо да не помогне за оправянето му? Без гърмежи. Само да работи няколко часа и да спре без никаква видима причина.

— Комплектите са два — напомни ученият.

Печеният саботьор Бам ги извади от сандъка и ги разгледа.

— Ами да, повреда на един елемент. С лека V-образна драскотина от едната страна ще претоварим съседните елементи. Ще трябва да подмени всички детайли, а няма да ги намери по-близо от Волтар. — Бам провери списъците на учения за останалите сандъци. — Ъхъ, без резервни части е! Лесно е, шефе. По една драскотина на комплект и те ще поработят седем часа, после стават буци разтопен метал.

— Направи го — каза ухилен Ломбар, първата усмивка по лицето му през този ден. — И с двата. Ще предизвика разочарование, което ще го довърши. Разбира се, ако преди това успее да се измъкне от някои други заложени капани, но според мен е невъзможно. Хайде, направи го.

Приай вече подреждаше другите сандъци, за да изглеждат недокоснати и отвън, и отвътре. Той е истински художник. Бам се съсредоточи в задачата си.

Ломбар ме ръгна в ребрата.

— Иди навън и задръж Хелър, ако се върне прекалено рано. О, да, не забравяй, че ще изслушаш инструктаж точно преди да излетите. Така че готви си доклада.

Веднага надигнах една плоча от пода на коридора и изпълзях навън. С дезинфекционната пръскачка в ръце небрежно се върнах в камиона. Махнах каската от главата си и съблякох отвратително жълтия работен комбинезон.

Незабелязан от никого, аз се измъкнах от камиона, повлякох се към канцелариите и зачаках.

Изведнъж видях да каца лимузината на предприемача. Хелър изскочи от нея. А Ломбар не беше излязъл от кораба! Хелър явно се канеше да се върне там на бегом!

Застанах на пътя му.

— Чаках те.

Той едва не ме избута.

— Какво? — учудих се. — Няма ли готови сметки за подпечатване?

Подаде ми няколко, но те не ме забавиха много. Ломбар си стоеше в кораба. Какво ли ги задържаше? Хелър би видял отместената плоча на пода. Забравих да я поставя на мястото й! Би могъл да се натъкне на тях! И Ломбар щеше да ме накъса на мръвки!

— Помисли хубавичко — трескаво заговорих на Хелър. — Нима не искаш още нещо за кораба? Знаеш ли, много ни увеличиха субсидията. Длъжен съм да ти предам — излъгах го с надеждата да спечеля време, — че трябва да използваш поне част от нея. Няма да изглежда добре в счетоводството, ако не сме похарчили почти нищо.

Очевидно хората от флота не мислят по този начин. Придържат се към налудничави идеи за пестене на държавните пари и харченето им само за най-необходимото. Тъпаци! Ако не похарчите субсидията, отнемат ви я!

Хелър ме изгледа доста учудено. После каза:

— Е, не сме поръчали цветята за празненството преди отлитането.

— Добре — съгласих се. — Попълни поръчка за цветята.

Вече бях сигурен, че ме гледа странно. Сякаш трудно си задържаше устните на мястото им. Но изрови пачка бланки, подпря ги на планшета, който висеше на кръста му, бързо намери писалка и попълни най-официална поръчка за цветята. Аз добавих още два-три сорта, гирлянди и цветна огърлица за кораба за късмет, макар че обикновено окичват с тях само корабите, превозващи знаменитости. Друго не можах да измисля. Притиснах картата си отдолу.

Какво, по дяволите, правеше Ломбар вътре?

— Не се съмнявам — добавих, — че и за още нещо не сме се погрижили.

Той наистина си имаше проблеми с устата. Зъб ли го болеше? Ъгълчетата на устните му потрепваха неспокойно.

— Ами не сме се погрижили за жълта, розова и лилава искряща вода за празненството.

— Така ли? — смотолевих. Никога не бях чувал за жълта или лилава искряща вода. Но той написа поръчката съвсем сериозно. Подпечатах я.

В името на всички адове, къде беше Ломбар?

А Хелър изгаряше от нетърпение да се върне в кораба. Пак му препречих пътя.

— Сигурно има още нещо!

Той ме гледаше напрегнато. Вече губеше контрол над устните си. Може би заради някое натъртване, както подскачаше нагоре-надолу по корпуса на влекача.

— Я да видим? Не сме поръчали „Тап“ за изпращачите, с луксозни мезета и синьокожи танцьорки в чест на предприемачите и техните екипи.

— Добре. Много добре. Пиши.

Подпечатах и това.

ЛОМБАР ИЗОБЩО НЕ СЕ ВИЖДАШЕ!

— Смятам, че трябва да подходим делово към въпроса — настоях аз. — Колко ли още сме пропуснали?

Хелър трудно овладя гласа си, но накрая каза:

— Прав си, не можем да зарежем така хората от хангара и стражите. Биха се обидили, ако предпочетем предприемачите. Чакай да сметна — той помисли задълбочено. — Какво ще кажеш да направим прощално увеселение и за тях с пет отделни оркестъра, с танцуващи зелени планински мечки, с конфети и фойерверки?

— Добре е наистина, пиши, де!

И така, той написа поръчка за грандиозно увеселение с „Тап“. Подпечатах я.

О, БОГОВЕ, ЗАЩО НЕ ИЗЛИЗАШЕ ЛОМБАР?

— Чакай, чакай — спрях го, — не си изчерпал всичко.

С ужасни мъки преглътна, но още можеше да говори:

— Не сме поискали нови парадни униформи за взвода на Снелц.

— Чудесно. Пиши!

Съчини и тази поръчка, дори добави нови ботуши, нови спални принадлежности за всички стражи и нов жезъл за Снелц. Подпечатах.

Призовах милосърдието на всички богове в небесата — нека Ломбар се махне от този кораб!

— Сега да проверим — не сме ли забравили някого?

— О, замалко да пропусна — каза той. — Нова униформа и чифт обувки за твоя пилот Ске. Не, ще ги направим две униформи и два чифта и парадна униформа за особени случаи.

Забавих се с подпечатването, колкото ми стигна нахалството.

Очите ми, мятащи се всяка секунда към въздушния шлюз, не забелязаха и следа от Ломбар. Но и да ми помогнеха боговете, колко още можех да проточвам?

— Джетеро — примолих се, — трябва да има нещо допълнително!

Той потъна в размисъл. Дишаше на пресекулки. Гръдният му кош подскачаше неравномерно, а устата му се сви в тънка права линия.

— Хм — отрони най-после. — Ти нямаш нужда от нищо, защото идваш с мене. Аха, сетих се! Изцяло нови дрехи за графиня Крек!

Сега вече здравата се захвана с писане. Обувки, рокли, всекидневни костюми, бижута, спрейчета и така нататък. Но в един момент и това свърши. Подпечатах.

Почти в агония погледнах към въздушния шлюз. Никакъв Ломбар.

Очите ми случайно се отклониха в друга посока. Ами камионът? Беше ЗАМИНАЛ!

Ох, да го „бибип“, Ломбар и бандата с него се бяха измъкнали от кораба! Районът беше безопасен, и то най-вероятно от доста отдавна! И аз напразно се стараех да печеля време! Излезли са от кораба веднага след мен. Може би още когато се преобличах в камиона.

— Това е всичко засега — припряно казах аз.

Хелър взе всички подпечатани поръчки и отдели вторите екземпляри. Връчи оригиналите на един чиновник, а копията на мен.

— Много ти благодаря, Солтан — обърна се той към мен. — Прояви забележителни грижи. Отначало си помислих, че ми играеш някаква шега, и се опитвах да ти отвърна със същото. Но по някое време усетих, че говориш сериозно. Моля те да ме извиниш за подигравката. Надявам се да намерят жълта и лилава искряща вода. Доколкото знам, не съществува. Нито пък високите ботуши от кожа на лепъртидж с позлатени токове, които поръчах за графинята. Но нека за това се притесняват търговците. Представях си, че от нас искат да отпътуваме тихомълком. Явно няма такова изискване. Да знаеш, голямо парти ще си направим! Още веднъж ти благодаря.

Той весело затрака с магнитните си обувки и след малко се катереше по въжето, за да си довърши проверката на бронираните плочи. Гледах го навъсено. Чувал съм истории за типчетата от флота, обичали подобни шегички — поръчвали консерви с вакуум, фунт фотони, колекции от космически частици.

Сетих се за предстоящото отмъщение. Ако стигнеше до демонстрация на онзи комплект за преобразуване на елементи, очакваше го истинско унижение. Така му се падаше!

Тръгнах към своя аерокар. Казах на пилота да ни вдигне към някое тихо местенце и да остане неподвижно. Имах нужда от спокойствие.

Чак след половин час осъзнах как щеше да се отнесе Финансовото управление към някои от тези поръчки. Щяха да ги обявят за „несериозни“ и „излизащи извън рамките на субсидията“. Но това нямаше да стане, преди стоките да пристигнат. Можете да похарчите милиони от държавните пари, но не и „несериозно“.

Обхванат от внезапна паника, започнах да пресмятам приблизителните цени. И колкото повече смятах, толкова повече се паникьосвах.

Ако в управлението отхвърлят исканията на доставчиците да им се плати стоката, могат да изтеглят сумата от сметката на офицера, подпечатал поръчката!

Някои неща, например униформите, биха минали между другото, но останалите възлизаха на поне осемстотин и петдесет кредита! Или повече!

Достатъчно, за да превиша позволеното, да застана пред военния съд и дори да бъда изхвърлен!

Ске се обади:

— Какво ви става? Като ви гледам, май ще припаднете!

Справих се със себе си и му заповядах:

— Карай към финансите! Трябва веднага да внеса деветстотин кредита за погасяване на изтеглен аванс!

Отново заставах на ръба на разорението!

Прегърбих се и мрачно заокайвах съдбата си.

Отведнъж подскочих от мисълта за един друг ужас. С тези увеселения, цветя и гирлянди по кораба, с фойерверките Ломбар щеше да ме изкорми за нарушаване на тайната!

Закрещях:

— Да му го „бибип“ на Хелър! И на всички като него!

Смехът на Ске никак не ми помагаше да се успокоя. Не би се веселил така, ако осъзнаваше мащабите на трагедията.

А денят започна толкова хубаво!

Глава девета

Прекарах остатъка от деня в дребни грижи за едно или друго, после цяла нощ се мятах, обзет от тежки предчувствия. На следващия ден се налагаше някак да подмамя Хелър в миниатюрната болница, за да го оперират. Най-трудното препятствие си оставаше графиня Крек. Ако в главата й се промъкнеше подозрението, че съм му сторил нещо, щеше да ме убие и стените на Спитеос не биха я възпрели. Когато все пак се унесох в дрямка, започна да ме мъчи кошмар, как тя ме бърка с онзи жълтокож, когото смачка на пюре. В съня си опитвах да я убедя, че единствената причина за кошмара е изместването в психиката й, предизвикано от „комплекса на Електра“, подтикващ към сексуални връзки с бащата, но тя не спираше да ме бие. Събудих се облян в пот и в първия миг бях уверен, че това е моята изтичаща кръв. Повече не заспах!

На сутринта изчаках да изгрее слънцето и тогава тръгнах към „Влекач едно“ — исках да съм сигурен, че графиня Крек не е там. Здраво бях запечатил в паметта си най-добрите номера, които измислих, а на лицето си изстисках усмивка без веселие. Отдавна събудилият се Хелър седеше в разкошния салон и довършваше някакви записки. Носеше бял работен костюм с падаща яка, целият в искри. Тези момчета от флота знаеха как да се издокарват. Надявах се да бъде изцапан с кръв до края на деня!

— Каквато и работа да имаш, налага се да я отложиш — заявих. — Предстои ти преглед за физическата ти готовност.

Той се засмя.

— Мисля, че съм готов. Всъщност съм в прекрасна форма. Тъкмо се канех да потичам около хангара, преди да са дошли екипите тази сутрин.

— Може ли да седна? — попитах, докато вече го правех. — Джетеро, ти нищо не разбираш от шпионаж. Точно затова съм с теб, да те насочвам. Там, където отиваш, ВСИЧКИ полицейски досиета съдържат отличителни белези. И ако имаш такива белези, засичат те ей така! — щракнах с пръсти.

Той поклати глава.

— Нямам.

— Ха! — Протегнах ръка и сграбчих блестящия плат, дръпнах го, за да оголя рамото. Тайно се надявах да скъсам дрехата. — А това как го наричаш? — Посочих малкия бял белег, останал от парализиращия кинжал на Ломбар. — Видя ли?

Пуснах яката и дрехата сама се нагласи както трябва. Огледах внимателно лицето му. За боен инженер, преминал всичките тези сражения и премеждия, това лице изглеждаше учудващо непокътнато.

Открих белег — до външния край на дясната вежда различих тънка линия. Точно където трябва! През белега можеше да се проникне между слепоочието и надочната кост.

— Ето — казах тържествуващо, — вече станаха два. — И докоснах веждата.

— А, този ли? — усмихна се Хелър. — Няма да ми повярваш, но веднъж участвах в операция на първобитна планета. Наложи се да проникна в укрепено село. И ме улучи стрела с каменен връх! Честно. Лъкове и стрели! Корабният лекар, който ми оправи раната, дъх не можеше да си поеме от кикот. Стоях там с готова за стрелба бластерна пушка, а те ме улучват със стрела! Смехория. Цялата ескадрила си правеше майтап с мен. Не е нищо особено.

— Но е отличителен белег — напомних му внушително. — Там, където отиваме, ще го забележат и веднага ще познаят, че идваш от Волтар. Ей така! — Пак щракнах с пръсти.

Хелър избухна в смях.

— Че ние на Волтар не се стреляме с лъкове! Я се огледай, Солтан. Виждаш ли някой лък наоколо?

Той си въобразяваше, че е казал ужасно забавна шега. Клатеше се напред-назад от смях. Молех се да си глътне езика.

Виждах, че така доникъде няма да стигнем, затова се възползвах от втория си довод. Нали прекарах дълги часове в изработването на този проект, в обмисляне на всички начини да го подмамя към операционната зала.

— Е, може да си прав, а може и да не си — казах сурово. — Но не бива да нарушаваме инструкция 534279765, част А, параграф 1! Там ясно е посочено, че никой с отличителни белези не може да припари до Земята! Точка!

Смехът му заглъхна.

— Разбира се, носиш документа, за да го прочета, нали?

Да, ама не го носех. Нали току-що го измислих! Но затова пък мисля светкавично.

— Познаваш „Сборник космически закони“, параграф а-36-544 М, раздел Б, забраняващ при кацане да се разкрива чуждопланетната ни самоличност, нали?

Той потвърди.

— Инструкцията за отличителните белези, която цитирах, е секретно съдебно тълкуване на параграфа. Задължителна е за нас, уверявам те.

Хелър завъртя глава.

— Признавам си, че не съм виждал инструкцията. И ако това тълкуване е измислено от апарата, аз съм от флота. За мен не е задължително.

Стана ми ясно, че не постигах напредък. Но още не бях вкарал в боя психологията на Блито-3. Тя е мощният резерв на личното ми майсторство в занаята. Преди сегашните ми самопризнания никой не знаеше, че тя е в основата на моите успехи.

Психологията твърди, че когато откажете на едно дете да изпълните желанието му, то изпада в „изблици“ — един от научните термини за капризна избухливост. Сблъскалите се с нея възрастни обикновено отстъпват и се предават. Навлязох в първата фаза на своя „изблик“.

— Ти — нацупих се — просто се стараеш да ми затрудниш работата. Ти си един досадник.

Магически подход на психологията, нещо като заклинание. Веднага отбелязах ефекта. Хелър ме погледна озадачено.

Преминах към втората фаза — отхвърляне.

— Ако не дойдеш с мен за прегледа на физическата ти готовност, НЯМА ПОВЕЧЕ ДА ТИ ПОДПЕЧАТВАМ ИЗПЪЛНЕНИТЕ ПОРЪЧКИ!

Изкрещях последното изречение с точно нагласена плачливост.

Постигнах желания резултат — Хелър се взираше в мен, без да разбира какво става.

Следваше третата фаза — конвулсивен отказ. Паднах на пода по гръб и започнах да се гърча. Бясно заудрях с пети, симулирах псевдоепилептична истерия. Това обикновено довършва жертвите. Тайната е в приликата на симптомите с последните гърчове на умиращите: родителите се страхуват, че детето им може да умре от капризите си. И внимателно наблюдавах Хелър с крайчеца на окото си.

Успех! Той изтърва дълга въздишка — описаната в учебниците реакция — и отчаяно вдигна поглед към небето.

В четвъртата фаза участва и парченце сапун за по-правдоподобно плюене на пяна от устата. Бях се подготвил. Бях готов и за петата фаза, в която влизат в действие симулирани предсмъртни хрипове.

Не беше нужно. Хелър бързо изрече:

— В името на боговете! Солтан, стига си се преструвал! Ако отказът ми да дойда ще ти докара неприятности с Ломбар, идвам!

Падна ми в ръчичките!

Когато излязохме, казах на подофицера и на един от стражите да охраняват бдително кораба. Обясних им, че Хелър ще отсъства през целия ден.

Излетяхме.

Да ви кажа право, земната психология действа безпогрешно всеки път! Вярно, не беше толкова приятно като подвизите на Бъгз Бъни. Но който и трик да използвате — успявате! Онези психолози и психиатри на Земята са му намерили цаката! Мамят глупаците, както си искат! Абсолютни шампиони на хладнокръвната измама и мошеничество!

Освен това психологията задоволява жестокостта ми. И напълно подхождаше на плановете ми за деня.