Планът на нашествениците

Глава първа

На следващата сутрин стоях в приемната пред кабинета на Ломбар в крепостта Спитеос и чаках позволение да вляза. От прозореца на бавно рушащата се кула можех да гледам надалеч през Голямата пустиня, чак до зеленикавите планини зад Правителствения град — двеста мили безжизнени простори, които никой не би успял да прекоси пеша.

В подножието на един от близките хълмове се беше разпрострял тренировъчният лагер на апарата, грозно сборище от вехти бараки. В справочниците го наричаха „Лагер Твърдост“, а тук името му бе „Лагер Убийство“. Предполагаше се, че в него се възпитават чрез лишения някакви новобранци, но всъщност лагерът съществуваше, за да оправдава понякога доста наситеното движение от и към Спитеос и като резервна стража на крепостта. Подразделенията в него бяха съставени само от главорезите на апарата, а единствените „новобранци“, влизащи в лагера, бяха отрепки, станали неизползваеми дори за нашата организация — и те никога не излизаха живи.

Извисяващите се стени от черен базалт на Спитеос според легендите били творение на една отдавна изчезнала раса, населявала планетата преди сто и петдесет хиляди години. Уменията й се ограничавали само в строителството на каменни чудовища и затова още първият залп от оръдията при волтарианското нахлуване я помел.

Хитроумно монтирани екрани за отразяване на детекторни сигнали поддържаха стария мит, че замъкът все още бил прекалено радиоактивен и неизползваем. Когато през тях минаваха лъчите на спътниците за планетарно наблюдение, те поглъщаха енергията им и излъчваха обратно вълни с дължина като при радиоактивно заразяване.

А нямаше никаква радиация. Ако Спитеос излъчваше нещо, то идваше от бездните на страданието под мене — цяла миля под земята, където, натъпкани в смърдящи дупки, хиляди политически затворници прекарваха в стонове и въздишки остатъка от живота си. Определението за политически затворник беше: „Някой, който би могъл да се пречка в краката на апарата“. Имаше чиновници, позволяващи си още едно определение на шега — „Всеки, когото Ломбар Хист не харесва“, но се осмеляваха да го прошепнат само на най-близките си приятели, а и това не беше много разумно. Веднъж издебнах Ломбар пиян и го попитах защо просто не ги избие и така да приключи всичко, а той ми отвърна със заговорническо намигане: „Откъде да знаем, че няма да ни потрябват някой ден, пък и така близките им са по-склонни да ни сътрудничат.“ Та точно тези излъчвания човек можеше да усети с кожата си през стените.

Беше горещо.

Избръмча сигнал и чиновникът с рязко кимване ме подкани да вляза.

До кабинета на Ломбар в Спитеос се стигаше по изтъркани стъпала. Заемаше цялата горна част на една от кулите и беше грижливо замаскиран срещу наблюдения от въздуха. Златни тъкани висяха набръчкани по стените — старинни изображения на битки със стойност, която дори не можеше да се изчисли. Навсякъде стърчаха сребърни вази. Мебелите бяха откраднати от някоя императорска гробница. Всеки предмет в огромната зала беше скъпоценност, придобита чрез грабеж или изнудване по време на десетилетното владичество на Ломбар над апарата. Но той успяваше да ги подрежда и използва така, че изглеждаха стари и очукани, притежаваше тази „дарба“.

Огледало заемаше цяла една стена и леко объркан, забелязах Ломбар да се кипри пред него. Беше си поръчал да му направят златоткана шапка, покрита с имперски гербове, и сега я бе сложил на главата си, въртеше се и гледаше отражението си. Накрая се насити, свали шапката и много грижливо я сгъна. Постави я в сребърно ковчеже и го заключи. Както и Ваша светлост знае, на простосмъртните, гаврили се с Имперските символи, се полага смъртно наказание.

— Сядай, сядай — ми каза Ломбар и махна с ръка към един стол. Усмихваше се доволно.

Дотогава се чувствах доста добре. Внезапно ме обхвана ужас! Жилото се въргаляше забравено на пейка в ъгъла. Гласът на Ломбар звучеше любезно, дори весело.

Какви намерения имаше?

— Я си вземи едно спрейче — предложи той и ми протегна златна кутия.

Сърцето ми едва не спря да бие. Краката отказаха да ме държат прав и аз се стоварих на стола.

Той настойчиво пъхна кутията под носа ми, някак успях да се пресегна, да си взема едно спрейче и да махна капачето. Прекрасният аромат облъхна като с нежен взрив лицето ми, охлади го и ме освежи.

Ломбар се настани на широка тапицирана скамейка, още се усмихваше.

— Солтан… — започна той и ужасът ме загложди като челюсти на хищник.

Никога преди не ме бе наричал с малкото ми име и никога, никога не бих могъл да очаквам това от висшестоящ. Вече знаех, че нещо смразяващо кръвта ми предстои само след секунди!

— Солтан — дружелюбно повтори Ломбар, — имам добри новини за теб. Нещо като празничен подарък след нашата велика победа вчера.

Задушавах се. Страшното нещо наближаваше.

— От тази сутрин си освободен от поста началник на Отдел 451.

О, богове, знаех си! Със следващите си думи щеше да ме осъди на гниене в подземните килии — след изтезания!

Изглежда лицето ми пребледня видимо, защото той заговори още по-весело.

— Не, не и не! — разсмя се с глас. — Не се страхувай, Солтан. Имам за теб нещо много по-интересно. И ако се справиш добре, кой знае — може някой ден да оглавиш апарата. Или дори да станеш Лорд на Външното управление.

Ами да. Прав бях да се боя. Бях загазил! От отчаяние успях да се справя с гласа си.

— След… след като се провалих?

— Стига бе, Солтан — отвърна ми Ломбар, — нищо не можеше да направиш. Отчетът на Хелър е тръгнал по съвсем други канали, въобще не е минавал през твоите ръце и ти не би могъл да го докопаш, колкото и да се напъваш.

Така си беше. Щом нямаше копия, нямаше как да науча и да вдигна по тревога Отдела на сенките, за да ми помогнат в открадването на истинския отчет и подмяната му с моите измислици. Но това нямаше да ме спаси сега!

Ломбар се надигна от скамейката, очаквах да вземе жилото или още по-лошо — да повика със сигнала стражи, за да ме арестуват. Но той само застана пред огледалото, любувайки се на себе си.

— Това произшествие ни беше необходимо — обясни натъртено, — за да натъкмим нещата окончателно. Великият съвет ни заповяда определени действия и ние ще се подчиним на заповедта.

Ломбар се домъкна обратно и ме потупа по рамото. Неволно се сгърчих, нямаше как да устоя на навика.

— Солтан, назначавам те за ръководител на специалния агент, когото ще внедрим на Блито-3.

Вече разбирах. Ръководителят контролира агента по време на работата му, насочва го, нарежда му какво да прави. Ден по ден, дори час по час ръководителят отговаря за всичко, направено от агента. Ако нещо тръгне накриво, обикновено просто екзекутират ръководителя.

Ала всеки човек, особено осъденият на смърт, опитва да се пребори за живота си.

— Но… но те отпуснаха едва три милиона кредита за целия проект. Само един кораб да се разбие и край…

— Дрън-дрън — прекъсна ме Ломбар. — Ендоу може да превърне субсидия от три милиона в стотици милиони. Някой малък преразход, някоя добра новина на ушенце, някоя и друга заплаха — и всяка субсидия се превръща в източник на зашеметяващо богатство. Не, с парите нямаш проблеми. Ама никакви. Я помисли, щеше да им струва трилиони, за да организират предварително нахлуване извън графика. И то щеше да се провали.

Пак тръгна към огледалото.

— Мисля си, че съм страшно умен. Наистина! Предвидих този отчет. Сега уредих да ползваме потенциално неограничени средства. Мога да увелича трафика между Волтар и Земята дори десет пъти и никой нищо няма да пита, вече няма да заобикаляме засичащите устройства тук. Великолепно! Само трябва да им повтарям, че така поддържаме връзка със специалния агент… и с тебе, разбира се.

— Значи и аз отивам на Земята? — попитах като идиот.

Беше очевадно. Не можех да ръководя агента от Волтар, я. Стреснах се. Дори бях пропуснал явния намек, че очаква хвалебствия.

— Страшно умно ни измъкнахте — казах заеквайки. — Не можех да повярвам, че ще имаме късмет да се отървем. И всичко стана благодарение на вас.

Това го накара да се усмихне отново. Точно беше започнал да се мръщи. Усетих достатъчно дързост, за да прибавя още нещо:

— Ние… ъъъ… нямаме агенти от такъв ранг.

— О, имаме неколцина на Земята. Нали знаеш? Мислех си да ти дам двама — Рат и Търб, да ти помагат. Най-изпечените убийци, които съм виждал! Е, как е? Сега по-добре ли си?

Виждах толкова ясно заповедта за екзекутирането ми поради провала на мисията, сякаш я държах в ръце. Нямах какво да губя.

— Господин директор, никой от двамата не отличава геофизиката от супена чиния. Ами и аз… и аз едва изкарах този предмет в академията.

Ломбар се засмя. Много приятно. Беше му забавно. Този Ломбар напълно се различаваше от онзи, който познавах дотогава.

— Но все пак си го изкарал. Знаеш всичките им надути думички. Солтан, само трябва да свикнеш с мисълта, че аз съм твоят най-добър приятел.

Сега вече нямаше отърване. Тук се криеше още нещо. Знаех си, че трябваше да има. Той пак протегна златната кутия към мен.

— Вземи си още едно спрейче.

С мъка махнах капачето. Но добре, че успях, иначе от следващите му думи щях да се просна в несвяст на пода.

— Не се притеснявай за специалния агент. Вече реших кой да бъде. — Погледна ме, за да се увери, че е приковал вниманието ми. — Името му е Джетеро Хелър!

В залата се възцари дълго, много дълго мълчание, докато се борех да не полудея. Струваше ми се, че имам видения и не чувам както трябва. Но Ломбар все така се усмихваше насреща ми.

— Той е идеалният човек за тази работа — каза накрая, след като аз не се обадих. — Великият съвет ще вярва на отчетите, подписани от него. Чувал съм, че е много компетентен, по негов си глупашки начин, и не е преминал никакво обучение за шпиони. Не знае нищо за организацията и работата на апарата. И двамата сте завършили академията и можете да станете приятели, нали говориш същия жаргон.

Главата ми заработи отново. Джетеро Хелър е блестящ инженер. Завършил е цяла купчина следдипломни курсове. Въобще не мога да му бъда равен. Съвсем се обърках. Щом не е обучаван за шпионин и нищичко не знае за апарата…

— Вземи си спрейче — подкани ме Ломбар.

Посегнах нервно и зачаках следващите новини.

— Готов ли си?

Загледах го втренчено.

— „Мисия Земя“ трябва да бъде замислена и проведена така, че да се провали.

Не схващах добре.

— Изобщо не ни е нужно сегашното правителство на Волтар да нахлуе на Земята и да я завладее. Имаме си свои планове за завоюването на тази планета. И ти знаеш това, и аз го знам. И нашето ще стане много преди официалната дата. На нас хич не ни пука щяла ли Земята да има чист въздух. Толкова много планети има! Блито-3 ще използваме за други неща и това ще приключи, преди някакви си океани да се надигнат. Тъй че по дяволите въздухът!

Започна да ми просветва. Пък и се сетих, че Ломбар е от Стапхотън, в чиято атмосфера кислородът е доста малко, и затова чистият въздух беше последната му грижа.

Той прочете по лицето ми какво мисля и се засмя. Сигурно не му е било много трудно да се ориентира в мислите ми.

— Виждаш ли, още не си оценил колко съм умен!

По-скоро бих използвал думата „лукав“, казах си наум. Но за свой срам се налага да призная, че на глас го уверих:

— О, напълно оценявам ума ви!

— Въобще не можеш да го оцениш — отвърна ми той. — Трябва да подложим на Джетеро Хелър такава динена кора, че да се издъни страхотно. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Щом Рат и Търб участват и ти ръководиш, съвсем лесно ще постигнете това.

Този комплимент не ми хареса кой знае колко. Ломбар го забеляза.

— Ще се наложи да проявиш цялата си хитрост — продължи той малко припряно. — Джетеро Хелър, да му се „бибип“ и на личицето, и на майсторлъка, не е от онези, дето лесно се лъжат. Но ти си длъжен да се постараеш — той трябва да се провали напълно, абсолютно и тихичко. Първите му отчети ще бъдат истински. После ще усвоим неговия стил. Само трябва да спъваш всякакъв напредък при него и да го наглеждаш да не върши щуротии. Ще продължим да пращаме „отчети“ от името на Джетеро Хелър, каквито ни душа поиска, фалшиви до последната буква.

Съзрях още един тъмен облак на хоризонта.

— Няма лесно да се помири, че го отвлякохме — казах. — Може да откаже сътрудничество с нас.

— Признавам, това отвличане намирисва на грешка, но чудесно се вписва в последните ни планове.

Ломбар потърси нещо в джобовете на туниката си, тръгна към вратата и ми кимна да го последвам.

— Ела да видиш как един майстор оправя нещата.

И аз тръгнах след него, за да започнем „Мисия Земя“, мисията, която трябваше да се провали внимателно и грижливо.

Чувствах се неописуемо зле.

Глава втора

За повечето хора спускането в утробата на Спитеос беше като слизане в кръговете на ада, които някои религии обещават на нечестивците.

Но аз винаги си представях, че влизам в чудовищно леговище на диви зверове. И поизостанах от Ломбар, за да си взема взривострел от оръжейната. Долу самите пазачи са криминални типове. Бях облечен в обичайната сива униформа на Общите служби, без каквито и да било рангови опознавателни отличия. Нямах никакво положение в това място — възможно бе да ме нападнат не само отчаяни затворници, но и самите стражи, за да ме ограбят.

Стремително падахме надолу по транспортните тунели, а гнусната смрад вече ме задавяше. Излязохме на минус етаж 501. Вонята беше страшна — понякога не махаха останките на умрелите, а ги зарязваха в килиите, докато потрябват за други затворници. Най-често просто хвърляха новата жертва при трупа.

Заобикаляше ни дълга дупка с плесенясали гъсти телени мрежи вместо стени. Иззад преградата на тока с високо напрежение ни гледаха няколко чифта хлътнали очи. На по-горните етажи бяха разположени тайните лаборатории на апарата, а тук в някои от килиите се намираха свидетелствата за тяхната научна работа — изродени, разкривени остатъци от изоставени експерименти, още живи, зловещи и забравени от всички.

Ломбар вървеше напред в черната си генералска униформа, поклащаше в ръка жилото и не поглеждаше нито за миг встрани, глух за стоновете и молбите, които ни съпровождаха.

Завихме зад един ъгъл и се озовахме в малка стая, мъждиво осветена от зеленикава светлинна плочка. В далечния край се виждаше клетка, по-здрава от обикновените, твърде ниска, за да стои някой изправен в нея. Ломбар натисна бутон и вратата отскочи наляво.

Джетеро Хелър се излежаваше на студен каменен одър. В слабата светлина успях да видя, че носи белия си някога панталон, но му бяха взели блузата и обувките. Никой не се бе погрижил за раната от парализиращия кинжал и кръвта бе засъхнала по рамото му. Китките му бяха стегнати в електрически белезници — от онези, които непрекъснато дразнят кожата. Наоколо нямаше съдове за ядене, значи най-вероятно не го бяха хранили. А откога беше тук? От четири дни?

О, богове, казах си, как би могъл някой да предположи, че Хелър ще забрави подобно отношение?

Естествено очаквах да го видя унижен и съкрушен. Но не беше така. Лежеше си кротко на каменния одър, съвсем спокоен, но и нащрек.

— Я виж ти — невъзмутимо отбеляза Джетеро Хелър, — къркачите дойдоха най-после.

Това е презрителният прякор, употребяван във флота спрямо апарата. Знаците ни трябваше да изобразяват палка — по-точно дебела бухалка с дръжката надолу. Но във флота твърдят, че това си е бутилка. Затова ни наричат „къркачи“ и този прякор просто вбесява целия апарат.

Ломбар веднага би отговорил с удар на обидата. И сега очите му блеснаха за неуловимо кратък миг. Но имаше да върши други неща. Застана до одъра и се наведе, като успя да изобрази приветлива усмивка.

— Дотук добре — каза той.

Хелър лежеше и го наблюдаваше студено.

— Това — продължи Ломбар — беше началото на тест.

Хелър нищо не казваше, само го гледаше. Такъв поглед смущава. Прекалено хладнокръвен беше.

— Наложително е да проверим дали ще покриете нашите стандарти — усмихна се пак Ломбар. — Сигурно ви се струва малко притеснително, но за нас е жизненоважно да подлагаме на изпитания кандидатите за отговорни задачи.

Ама че наглост, казах си. Но все пак хитър ход.

— А сега Солтан — и Ломбар ме посочи — ще довърши тестовете и ще научим дали имате необходимите качества.

Той дори си позволи да потупа Хелър по глезена. За миг, припомняйки си как Хелър използва краката си при нужда, помислих, че това е доста глупашка постъпка. Но сетне забелязах електрическите белезници, приковали и краката му към камъка.

Ломбар се усмихна ободрително и излезе от клетката. Повика ме с пръст и тихо ми каза:

— Останалото е в твоите ръце. Измисли нещо лесно, съобщи му, че се е справил с теста, и му покажи това.

Извади от джоба си официално заверено копие на заповедта, с която Великият съвет одобри „Мисия Земя“. Подаде ми листа. Въздухът смърдеше тежко, светлината в помещението беше като в кошмарен сън. Той ми стоварваше всичко на главата и ме оставяше насаме с Хелър в бездните на Спитеос! Щеше ми се да повърна.

Шефът на апарата вече си възвръщаше старите навици. Не ме награби за реверите, нито ме плясна с жилото, само напъха лицето си в моето и от гласа му лъхаше на смърт.

— Не събуждай подозренията му! Не му позволявай да избяга!

Прекрасно! Две противоречащи си заповеди с едно издишване! Истинската заповед беше някак да постигна невъзможното и да получа съгласието на Хелър за доброволно участие. Докато се опомня, Ломбар изчезна.

Върнах се в клетката. О, богове, как вонеше това място! Положих старание да се усмихна, докато прикляках до одъра. Хелър ме изучаваше спокойно, твърде спокойно.

— Първо — започнах аз, — можете ли да ми кажете как разбрахте, че куриерът е измамник?

Той не отговори. Не отместваше хладния си поглед от мен. Би трябвало да е полумъртъв от глад и жажда. Пък и белезниците сигурно му причиняваха нетърпима болка.

— Хайде, хайде — подканих го, а сам на себе си изглеждах като видиотен директор на училище, — за ваше добро е да отговаряте на въпросите ми. После ще видим дали сте издържал теста и нещата могат да станат много по-приятни.

Той ме погледа още малко. После, с леко фъфлене заради набъбналия му език, изрече:

— Ако се съди по говора ти, завършил си академията, нали? — Леко поклати глава. — Какви криви пътечки са те отвели при къркачите?

Заля ме вълна от неудържима ярост. Кой беше затворникът тук? Я почакай, този май се опитва да ме подлъже и да ме използва чрез престорено приятелство. Или пък просто се държи нахално и предизвикателно, както правят офицерите от флота при поражение.

Пръстите ми стиснаха толкова силно взривострела, че едва не го изкривиха. Как се осмеляваше този да ме съжалява?

Мислите ми се пръскаха в неочаквани посоки. С това приятелче беше опасно дори да се говори. Старателно се успокоих. Наистина кой беше затворникът тук? Взрях се напрегнато в него и се изумих от това, което открих. Той не мислеше за себе си. Не мислеше за болката от електрическите белезници или за глада и жаждата. Той искрено съжаляваше, че друго човешко същество може да падне толкова ниско като мен. Въпросът му нямаше нищо общо със самия него, а само с мен.

Можех да му разкажа за себе си. Можех да си призная: „Случва се човек да тръгне по най-кривия път.“ Можех да му доверя всичко и да стигнем до честно споразумение. Колко различно щеше да бъде всичко, ако го бях направил!

Но Ломбар надвисваше като буреносен облак в моето въображаемо небе. Нямах смелостта да бъда честен. В този миг реших злокобната съдба на прекалено много хора. Като всеки неизлечим страхливец, прикрих се зад пресилена усмивка. Повторих:

— Хайде, хайде. Само ми кажете за куриера.

Той помълча и отвърна:

— А защо да го правя? За да си подобрите маскировката при следващото отвличане ли?

— Не, не — побързах да го уверя. — Това е само тест на възприятията и реакциите. Няма нищо общо с операциите.

Той сви рамене.

— Когато излязох навън и го помирисах, вече знаех, че не е куриер от флота. В онази теснотия на корабите се е случвало екипажът да убие някого, ако не се къпе редовно или използва ароматизирана пудра. Във флота няма миризливи куриери.

Бях извадил бележниче и правех безсмислени криволици по страницата за по-голяма правдоподобност.

— Отлично! Изострено обоняние. Нещо друго?

Той вдигна очи към мен, май вече се забавляваше.

— Беше си сложил колана обратно, гетите също, а на врата имаше издутина от скрит забранен нож.

— Аха, превъзходно — повторих, преструвайки се, че пиша. Вярно, превъзходно беше. Аз самият не бях забелязал ножа под яката.

— Обаче — продължи Джетеро — съвсем пропуснах да забележа миризмата на озон, която електробичовете излъчват винаги, дори когато са изключени. Освен това не чух как вашият шеф мина зад мен и затвори вратата. Така че — провалих се. Не съм човекът за вашата работа.

— Не, не, не — бързо казах. — Аз ще реша това. Сега да продължим. Защо позволихте на другия играч да спечели?

Искрено ме интересуваше. Откакто видях това, не можех да си го избия от главата. А той ме гледаше така, сякаш не схващаше що за чудовище стои пред него. Не ми отговори и аз настоях:

— Защо просто се отказахте от играта?

С тон на уморено търпение, както се говори с тъпо дете, той каза:

— Неговата приятелка беше сред публиката. Дошла чак от родната му планета, за да го гледа как играе. Ако беше загубил, той щеше да се срамува, че тя е видяла всичко.

— Я почакайте — намесих се аз. — Хвърлихте му няколко топки, присмивахте му се. Това беше доста по-страшно, отколкото просто да го победите.

— Вярно е — въздъхна Хелър. — Затова нямах избор, трябваше да отвлека вниманието от него, като стъпя извън кръга и изгубя играта. Щом си гледал, видя, че номерът мина. Той си запази достойнството и нямаше от какво да се срамува.

Изумих се. Нещо повече — разстроих се. Всеки в апарата може да ви каже, че най-непоправимата грешка е да не печелиш винаги и навсякъде. „Съчувствие“ е смъртоносна дума! Колкото по-мръсно играете, толкова по-добре. И винаги печелете, няма значение какво ще струва това на другите.

От този тип никога нямаше да излезе шпионин. Никога! Боговете да са му на помощ! И на мен, щом трябва да го ръководя!

— Страхотно! — извиках с искреността на обясняваща се в любов проститутка. — Блестящо като свръхнова звезда! Точно вие сте човекът, който ни трябва!

Глава трета

Плочата едва осветяваше клетката, миризмата обръщаше стомаха ми с хастара навън. Разгънах копието на заповедта и го размахах пред лицето му, печатите затракаха един в друг.

— Направо от Великия съвет, не си играем на дребно — казах му. — Една от най-важните мисии на годината! И както можете да се уверите, поверена е на Външното управление с пълна свобода на действията, но и с дискретност. — Отново важно размахах документа.

Той не се впечатли и аз изтръгнах от себе си възможно най-жизнерадостния глас в онова ужасно място.

— Непременно трябваше да подберем най-подходящия човек на Волтар и се спряхме на вас!

Дори това да пораздвижи малко амбициите му, с нищо не го показа.

— Мисля — отрони той, — че е най-добре да ми върнете часовника.

Не разбирах какво общо има с това един часовник. Но и без друго трябваше да извикам някой от стражите, за да махне от него електрическите белезници. Отидох до таблото на стената и натиснах сигнализатора.

След малко се показа сбръчкан изрод и ме погледна неуверено.

— Махни белезниците на този затворник — заповядах му. — Донеси храна и вода. Погрижи се и за вещите му.

Като си мърмореше, че трябвало да изрови шифъра, жалката пародия на страж закуцука нанякъде. След малко сакатият се довлече с метална карта, кана с вода и мръсна наглед гозба в ръждясала кутия. Отдръпнах се назад неспокойно, а съществото се засуети с картата в ръка и най-после махна белезниците. Сложи храната и водата на зацапания под и понечи да си тръгне.

— Я почакай! — спрях го. — Къде са вещите на затворника?

Но стражът заотстъпва и измрънка недоволно:

— Смяната ми свърши. Извикайте следващия.

Хелър се надигна и седна. Предпазливо отпиваше от каната, без да прекалява, чакаше да спадне отокът на езика му. Пак натиснах сигнализатора, ядосвах се, че тъпакът дори не предаде искането ми на онзи, който го е сменил.

Мина поне половин час и няколко напразни сигнала, преди да се появи един огромен и самонадеян тип, явно родом от Калабар.

— К,во става тука, бе? — раздразнено попита той. — Зън, зън, зън! Не оставяте човек да си подремне!

Направих крачка-две и вдигнах взривострела. Надвисващото туловище тежеше поне триста фунта, голо до кръста и нашарено от белези. Лицето му би могло без проблеми да ви причини чести кошмари.

— Донеси нещата на затворника! Блуза, обувки и часовник!

Обърнах се към Хелър и той кимна, че това е всичко.

— А ти от коя служба си, бе? — не мирясваше грамадният страж. — Откъде да те знам какъв си! Що не си с униформата на апарата, а?

— Ще ти се отблагодаря за любезността — уверих го. Много ясно съзнавах, че съм на цяла миля под земята и в ръцете на тукашните бандити.

Чудовището кимна, сякаш само това бе очаквало да чуе, и веднага изчезна.

Хелър недоверчиво хапна малко от съдържанието на кутията. Успя да преглътне само с помощта на вода от каната. Аз отново размахах пред очите му заповедта на Великия съвет.

— Това е чудесна перспектива пред вас — казах с мазен глас.

Хелър завъртя глава.

— Да изчакаме.

На едрия страж му трябваше доста време, докато се върне. Под едното му око се виждаше нова драскотина. Захвърли обувките на пода пред Хелър и му натика под носа вече окаяно изглеждащата блуза.

— Като са го докарвали тука, не бил носил часовник — заяви стражът.

Погледнах въпросително Хелър.

— Едва ли сте играл на „куршумена топка“ с часовник на ръката.

— Бях го оставил на един приятел — обясни Джетеро. — Даде ми го веднага щом излязох от игралното поле. Тези човекоподобни го задигнаха.

— Донеси му часовника — заповядах на стража. — Няма часовник, няма и пари.

Той изръмжа тихичко и пак излезе.

Водата и храната вече помагаха. Джетеро стана и аз стиснах по-здраво взривострела. Но той само се поразкърши. После седна и използва ръкавите на блузата и водата, за да си изчисти обувките — някой друг ги беше носил и воняха.

Отново се наложи да чакаме дълго. Сега огромният страж имаше и синина до устата, а кокалчетата на юмруците му бяха ожулени. Но носеше часовника.

Преди това не бях виждал часовник на космически инженер. Взех го пръв, за да се уверя, че в него няма скрити хитроумни оръжия. Животът в апарата прави всеки твърде недоверчив. Но имаше само голяма кръгла скала с мъничка дупка и тежка метална верижка. Дадох го на Джетеро. Той кимна и се зае да го нагласява на ръката си.

— Парите — протегна ръка стражът.

Извадих банкнота от десет кредита — съвсем прилична сума за един страж в Спитеос. Но онзи я погледна, като че го беше ритнала.

— Десет, а! — излая той. — Дадох шейсет да измъкна тоя часовник!

Втурна се към Джетеро да му го отнеме. Бутнах чудовището по рамото, за да го отклоня. Завъртя се и се препъна назад в собствените си крака. Блъсна се в прътите на клетката и си удари колената в пода.

На устата му изскочи пяна.

— Ще те очистя! — кресна и се приготви да скочи.

Вдигнах взривострела, за да го убия.

Внезапно оръжието изхвърча от ръката ми. Нещо се мярна размазано пред очите ми. Хелър стовари дясната си ръка с опакото върху гърлото на стража, и то така, че ударът го вдигна от пода! Чудовището се залепи за стената с глух плясък. Смъкна се надолу като зле сглобена кукла. Устата му кървеше и несъмнено не усещаше на кой свят се намира.

Джетеро вдигна взривострела, включи предпазителя и ми подаде оръжието.

— Никога не убивай човек, ако не се налага да го направиш — спокойно ми каза той. Огледа стража. — Жив е. Дай ми седемдесет кредита — и протегна ръка към мене.

Послушно измъкнах от джоба си още шестдесет кредита и добавих десетачката от пода. Джетеро взе парите. Приклекна пред стража и започна да го потупва по бузите, докато прояви признаци на живот. Хелър му показа седемдесетте кредита.

— Ето ти парите. Благодаря ти за часовника. — Изведнъж прозвуча студеният глас на офицер от флота, нетърпящ възражения: — Сега се върни на поста си и всичко приключва.

Стражът чу какво му се казва. Взе парите и се махна толкова кротко, сякаш само бе наминал да ни попита как сме със здравето. Наистина всичко приключи.

— А сега да погледнем този така наречен документ — изрече Хелър.

Глава четвърта

Джетеро Хелър взе заповедта на Великия съвет и я поднесе към зеленикавата светлинна плоча. Завъртя се с гръб към мен, не виждах точно какво прави, май нещо с часовника.

— Изглежда ми истинска — каза накрая.

Удържах снизходителната усмивка на лицето си, но вътрешно потреперих. Случайно заповедта беше истинска, но за да се увери в това, би трябвало да я свери с регистрационните списъци в планетарната документна система. Апаратът можеше да подправи документ като този за броени минути. Приятелчето беше абсолютно безнадежден случай като шпионин.

— Но е била издадена 4,7 дни, след като ме отвлякохте — добави той.

Надникнах над рамото му. Да, датата и часът бяха отбелязани, не беше трудно да го открие.

— Трябваше да сме сигурни, че разполагаме с подходящия специален агент, преди да поемем задачата — излъгах гладко.

— Виж какво — каза Хелър. — Това местенце е доста гадно. Не можем ли да обсъдим всичко някъде другаде?

— Веднага щом решиш да приемеш.

— Аха. Дали не надушвам и изнудване сред тукашните нежни аромати?

— Не, не — бързо додадох аз. — Само че… ами… някои сили не искат мисията да протече успешно. — Не беше лъжа. — Затова съм натоварен да се грижа за твоята безопасност.

Блестящо се справям, казах си наум. Няма да ми е трудно да правя с него, каквото си искам. В шпионажа не беше по-опитен от пеленаче.

— Блито-3… Скоро се върнах оттам. Направихме някои наблюдения.

— Точно така. Заедно с другите ти постижения това беше причината да се окажеш единственият офицер, достоен за задачата.

— И затова ме отвлякохте! — Кривата му усмивка показваше, че според него цялата история беше съшита с бели конци. — Може би е по-добре да ми обясниш в какво се състои така наречената мисия.

Разказах му замисъла съвсем простичко. Трябваше да отиде на Земята, да внедри съответните технологии в тамошната култура и да спаси планетата. Както му го представих, всичко си беше благородно и хуманно. Един офицер от флота едва ли беше запознат подробно с Графика за нахлуването, затова пропуснах тази част.

— И решихте, че най-добрият начин да започнете начинанието е едно малко нападение? — попита иронично Хелър.

— Трябваше да проверим дали отговаряш на изискванията към агентите — напомних му аз.

— А заповедта получихте, преди да знаете дали съм подходящ.

Да го „бибип“! Този май можеше да мисли! Но в тази игра и мене си ме биваше. Не можете да прекарате десетина години в мръсната работа, без да научите номерата. Искам да кажа — не можете да оживеете.

— Съществуваше и крайно неприятната възможност да потърсим друг доброволец — безизразно казах аз.

— И крайно неприятната необходимост да осъществите още едно отвличане — добави Хелър. Вдигна ръка, за да прекрати спора. — Ето какво ще направим. Аз не съм от вашето управление. Ако получиш обичайните заповеди от Отдела по кадрите на флота, ще се заема с вашата мисия.

Сянката на Ломбар вече не се надвесваше толкова зловещо над мен. Искаше ми се да се разсмея от облекчение. Но само казах:

— О, мисля, че лесно ще уредим това.

Поклоних се церемониално и му посочих да излезе пръв.

В стаята на стражата трябваше да се разпиша за извеждането на затворника и когато влязохме там, чудовището, което Хелър просна с един удар, седеше с останалите и плюскаше гнусно парче печено месо. Не се чувствах сигурно в това помещение и щом онзи звяр направи внезапно движение, отскочих назад. Но станах свидетел на нещо смайващо.

Огромният страж се изправи толкова припряно, че замалко да събори тигана с яденето си. Старателно застана в стойка „мирно“ и скръсти ръце на гърдите си в общоприетия военен поздрав!

Не беше предназначен за мен. Хелър небрежно вдигна ръка в отговор на приветствието и дори за миг се усмихна приятелски. Чудовището също му се ухили!

Дотогава не бях виждал страж от Спитеос да поздравява или да се усмихва. Изпитах суеверен страх, сякаш ми се беше явил призрак насред горски храм — виждате нещо и същевременно знаете, че е невъзможно, свръхестествено. Бързо набрах името си на регистрационната машина и се измъкнах оттам със затворника.

В горните етажи на Спитеос има стаи, отделени за офицери от апарата като мен. Неугледни и без прозорци, те все пак предлагаха някои удобства, включително и баня. Използвах моята твърде рядко, но в нея имаше всичко необходимо.

Формално погледнато, като отвеждах Хелър в моята стая, аз го изкарвах от затвора, но сметнах, че последните заповеди на Ломбар ми позволяват това.

За да съм сигурен, че и двете противоречащи си заповеди ще бъдат изпълнени, оставих затворника в една ниша до входа за транспортните тунели и без да ме чува, се обадих в „Лагер Твърдост“. Стражата там се състоеше от истински войски на апарата. Намерих офицер и уредих един взвод денонощно да се сменя, наблюдавайки моята стая и околните коридори. Недвусмислено заповядах да се държат така, сякаш пазят затворника от външно нападение, а всъщност да предотвратят евентуалното му бягство. Използвах името на Ломбар, за да се поразмърдат, и се забавих достатъчно по тунелите да имат време да се настанят по местата си.

Влязохме в голата стая. Отворих едно чекмедже и предложих на Хелър да си вземе спрейче само и само да забрави за вонята на затвора. Тя проникваше дори и на тези етажи. Но той поклати глава.

— Имам нужда от баня.

Показах му тясното помещение с вана, порових в шкафа и измъкнах леко опърпана нощница. Той свали обувките и панталона си и аз ги напъхах заедно с блузата в шахтата за отпадъци — бяха безнадеждно съсипани.

Хелър пусна душа, а на мен ми хрумна нещо.

— Знаеш ли — казах, отваряйки спрейче под собствения си нос, — можеше да направиш опит за бягство, когато вдигна взривострела. Ти беше въоръжен, а аз бях беззащитен. Би могъл да ме използваш като заложник…

Той се засмя — много приятен, непринуден смях. След малко, докато се търкаше упорито, каза:

— И да си пробивам път с бой през заредени с електричество порти, въоръжени стражи, минирани проходи и бластери на изхода? После да мина със сила през „Лагер Твърдост“ и да се влача двеста мили по Голямата пустиня? Голяма тъпотия! Абсолютна лудост би било да го направя. Сигурен съм, че апаратът не би допуснал някой да се изтръгне жив от Спитеос!

Вцепених се. Не беше възможно да знае къде са го докарали. Не минахме нито покрай прозорци, нито покрай какъвто и да е знак. Бил е в безсъзнание онази нощ. Дори биха могли да го прехвърлят на друга планета. И никой извън апарата не знаеше, че Спитеос е нещо друго, освен отбелязана на картите древна руина.

— О, богове, откъде си научил?

Той пак се засмя, но не преставаше да се търка.

— От моя часовник. Показва едновременно двадесет и шест системи за измерване на времето заедно с Вселенското абсолютно време.

Думите му нищо не ми обясняваха.

— И какво от това? — попитах.

— Дава ми разликата в часовите пояси на това място и Дворцовия град, посочва ми и направлението натам. Има само една местност с такива геофизически характеристики на такова разстояние от Дворцовия град и това е Спитеос.

Натъжих се.

— Друго има ли? — попитах.

Сега той се развесели истински.

— Тази скала. Всички помещения просто са изсечени на място в нея и лесно се ориентирах. Черен базалт с наклон 16 градуса и направление 214 градуса, зърнест като всеки камък от тип 13. Я го погледни. Остатък е от вулканичната екструзия, оформила планините отвъд Голямата пустиня. Курс по елементарна геология на планетата Волтар. Всяко момче научава това още в основното училище. Щом се опомних, вече знаех къде съм. А часовникът само потвърди увереността ми.

Е, аз пък бях от момчетата, които не знаят подобни неща, и то още от основното училище. „Наклон“ е ъгълът на слоевете на скалата спрямо вертикалната линия. „Направление“ е ъгълът им спрямо северната посока. Хелър сигурно имаше вродено чувство за ориентация. Но да класифицира камъните по видимата им зърнеста структура — при това без да разполага със сложен анализатор — означаваше, че очите му са като микроскоп, беше видял всичко в здрача на клетката си! А и тази памет като библиотека!

Но не способностите му ме натъжиха. Ето го пред мен с всичките си знания, в ръцете на врагове, които смятаха само да го използват. И ми позволяваше да разбера, че знае къде са го докарали. Проявяваше жизненоважни качества, които, ако не бях осведомен за тях, щяха да ме оставят с чувството за фалшива сигурност. А сега можех да взема предпазни мерки. От страна на един бъдещ шпионин това не беше обикновена глупост, а невероятна тъпота. Щях да се възползвам от неговото безгрижие и да си играя с него, без въобще да се опомни.

От него никога нямаше да излезе специален агент. Дори и за милион години. Не предвиждах никакви трудности в усилията да го проваля. Но нямаше да е лесно да го държа на повърхността достатъчно дълго, без да повлече и мен към дъното. За шпионската работа е нужен инстинкт. По дяволите, у него липсваше напълно! Мисията щеше не само да се провали. Щеше да бъде истинска катастрофа!

— Разполагай се като у дома си — казах му. — Отивам в Правителствения град да взема твоите заповеди.

Глава пета

Сигурен съм, че и вие сте забелязали — първото впечатление от Административния комплекс на флота в Правителствения град е като при среща с истински флот в открития Космос. Навремето техните архитекти трябва да са чули „кораби“, когато са им казали, че им поръчват „сгради“. Дразнещо е — скупчени на десет квадратни мили гола земя, те стърчат като десет хиляди грамадни сребристи кораби. Дори са подредени като тях в боен строй! Разправят, че работещите там офицери и чиновници си носели магнитните обувки за безтегловност. Колкото и да се стараете, няма да откриете нито дърво, нито дори храстче наоколо.

Когато ми се налага да отивам там, все се чувствам като натрапник, когото непременно ще прогонят. Гвардейци, гвардейци, гвардейци, врати, врати, врати, всички във формата на херметични шлюзове. Коридори, коридори, коридори. Хрумна ми, че не харесвам това място, защото винаги, като погледнат електронната ми карта и разберат, че съм от апарата, веднага се ухилват присмехулно. Но след два часа все пак се добрах до търсеното място.

Кадровият офицер на флота седеше в кубична стаичка, неотличима от всяко складче в космически кораб. От пода до тавана беше натъпкана с машини и екрани, заслепяващи с ярките си цветове. Бихте си помислили, че води битка. Пък може би точно това правеше, нали трябваше да прехвърля насам-натам четири милиона офицери.

Изглеждаше ми доста приятен човек — малко остарял, малко затлъстял. Вдигна поглед, сякаш щеше да ме поздрави весело, но не го направи. Вместо това се намръщи леко. В гласа му се долавяше учудено неодобрение.

— От къркачите ли си?

Никой не ме бе представил като „офицер от Външното управление“, носех безизразната униформа на редовните части, дори емблема нямах на предното джобче. Неволно се погледнах. Как успя да се досети? Не видях нито мазни петна, нито засъхнала храна, нито следи от кръв. Но не видях също нито стил, нито блясък. Никакво достойнство! Тъжна гледка!

Бях репетирал всичко, но посрещането ме обърка.

— Искам заповеди за прехвърляне на бойния инженер Джетеро Хелър — изтървах незабавно. Без увъртания, без лукави увещания.

Кадровият офицер на флота сурово сбърчи вежди.

Повтори си на глас името. Подръка му бяха редица бутони и мигащи светлинки, но разчиташе на паметта си.

— А, говориш за Джет! — Вече се сещаше. — Шампионът на Имперската академия по майсторско летене отпреди няколко години. А после не се ли класира и за международния турнир по „куршумена топка“? Да. Ами да, Джетеро Хелър. Голям атлет.

Всичко това ми се струваше твърде обещаващо, защото той поомекна малко. Тъкмо си отварях устата, за да повторя искането си, усмивката му внезапно изчезна.

— Ще трябва да получиш разрешение от Адмиралтейството на бойните инженери. По коридор 99. Щом излезеш, завий…

— Моля ви — прекъснах го.

Бях ходил в това адмиралтейство и те ме пратиха при него. Отчаяно бръкнах в чантата с документи и размахах заповедта на Великия съвет.

— Това отменя необходимостта от всякакви разрешения. Моля да го прехвърлите във Външното управление.

Той придирчиво огледа заповедта отгоре додолу, макар че несъмнено беше виждал стотици като нея. После впи в мен подозрителния си поглед. Стовари дланта си върху пулта и започна да си играе с бутоните, после въведе номера на заповедта в своята информационна система. Облегна се назад и се загледа в екран, в който аз не можех да надзърна. Пак се намръщи. Почти очаквах в стаичката да нахлуят гвардейци със заповед за арестуването ми.

С неподлежаща на обсъждане решителност изключи екрана.

— Не, невъзможно е!

Сянката на Ломбар пак се надвеси над мен.

— Но какво не е наред? — изграчих аз. — Да не са отменили заповедта на Великия съвет?

— Не, не — нетърпеливо ме прекъсна той. — Заповедта е регистрирана, все още действа… макар че човек трудно може да вярва на нещо, като си има работа с къркачи. — Остави тази тема и се помръщи още малко. Накрая ми върна заповедта на Великия съвет. — Просто е невъзможно и това е.

Бюрокрация! Въздъхнах с облекчение. Когато работите за апарата, истинските неприятности винаги се навъртат някъде наблизо. Но бюрокрацията е неприятност, с която всеки се бори непрекъснато. Тя е обикновена система, измислена, за да не се поема отговорност.

— И защо е невъзможно?

С тон на родител, който учи детето да си връзва обувките, той започна:

— Първо, бойният инженер служи във флота. А Външното управление — между другото, убеден съм, че си от къркачите — е съвсем друга организация в структурата на правителството. Когато казваш, че искаш да го прехвърля, всъщност настояваш той да подаде оставка от флота, да подаде молба за зачисляване във Външното управление и да достигне лека-полека и там сегашния си ранг… Това би отнело години! Сигурен съм, че нямаш години на разположение. Пък и не си ми донесъл молбата му за оставка от флота. Затова няма да стане.

За миг се замислих дали Хелър е знаел за тези пречки, дали се е възползвал от административните сложности и се е опитал да ме надхитри, за да се измъкне. Може пък да беше по-лукав, отколкото смятах. (Сега, като се връщам към описваните събития, ми се иска да се беше оказал такъв хитрец!)

Най-добрите борци с бюрокрацията са самите бюрократи. Затова и аз започнах да увъртам:

— Ако вие имахте моя проблем, как бихте се справили с него?

Така беше много по-добре, отколкото да се връщам в апарата и да търся материал за изнудване на този човек — винаги може да се намери, а ако не съществува, измисляме и го „документираме“. Но заповед, незаконно изтръгната чрез оказване на натиск, в един момент също може да се окаже незаконна. Струваше ми се много по-ловко да действам според правилата. Беше нещо ново за мен, но току-виж, свършило работа.

Той помисли, наистина се опитваше да помогне. Изведнъж лицето му грейна.

— Точно така! Ще ви издам стандартната заповед за действие на боен инженер.

И да го „бибип“, просто натисна няколко бутона и след секунди от един процеп изпълзя документ. Подаде ми го. В него пишеше:

— Това решава ли проблема ти? — весело попита той.

— Съвсем лесно изглежда.

— Ами бойните инженери винаги получават такива заповеди — най-често за проникване зад отбранителните линии на врага, нали знаеш как е. Кой би могъл да знае колко време ще им трябва за изпълнение на задачата. И затова е толкова необходимо да са хора, на които да можеш да разчиташ. Почти винаги, освен когато ги убият, те се справят с това, което си им поверил. Нали знаеш, девизът им е: „По дяволите препятствията, свърши си работата.“ Забележителни хора. Тази заповед стига ли ти? Нали разбираш, това е стандартният документ за задачите на бойните инженери.

Бях потресен и от идиотската простота на тази заповед, и от току-що чутото. Дали Ломбар е знаел нещо за тези подробности? Съмнявах се. Какво се опитвахме да грабнем? И щяха ли да ни стигнат силите, за да го удържим?

Джетеро Хелър е знаел какво ще бъде съдържанието на заповедта. Би трябвало да е получил десетки като нея. И е знаел, че тя ще го постави извън контрола на Външното управление и апарата. О, зли богове, трябваше да работя като побъркан, за да не го изтърва! Вече не вярвах, че ще изпълня своите заповеди и не ще доведа мисията до провал.

Успях да се стегна. Едно е да налетиш с напрегнати до пръсване двигатели и да взривиш вражески град, а съвсем друго е да се промъкваш в мрачния и таен свят на шпионина. Припомних си колко лесно бе да го отвлечем, глупавата му откровеност сутринта и самоубийствените му възгледи за спортсменския дух.

— Да — казах, — чудесна е. Сега да я подпишем.

Дадох му своята електронна карта, за да си потвърди изходящия номер и да нахрани вечно гладните си машини.

— Бих желал да получа и още няколко копия от заповедта.

Той пишеше, натискаше бутони и регистрираше.

— Май че рекордът за скорост на Джет още от академията си остава ненадминат. Страхотен състезател. И много приятно момче, както чувам. — И най-после: — Ето и заповедта. Пожелай му късмет от мене!

Измъкнах се оттам. Чувствах се странно след тази съвсем нормална, законна процедура без никакви номера. Светът на честността е твърде необичайно място за човек от апарата. Смущаващо е. Непозната територия!

И тогава, освободен от потискащата обстановка на флота, в мен със закъснение нахлу опиянението от победата. Следвайки буквално тези заповеди, можехме завинаги да заличим Джетеро Хелър от списъците на флота. Той щеше да изчезне безследно, без някой да задава въпроси. Не, Джетеро Хелър не беше ловък в мръсния свят на шпионажа и секретните операции. Всъщност си беше тъпак, да го „бибип“. Ломбар щеше да се гордее с мен. Току-що премахнах следите от отвличането. Можехме да премахнем и Хелър. И най-искрено си признавам, че тогава реших да извлека максимални облаги от положението.

Тръгнах към Клуба на офицерите от флота, за да взема нещата на Хелър.

Глава шеста

На въодушевлението ми бе отсъден твърде кратък живот!

Офицерският клуб изглеждаше толкова спокоен в топлата светлина на прекрасния следобед. Планините около него сякаш гледаха благосклонно надолу. Храстите и цветята насищаха с аромати чудесния въздух.

Това беше капан!

Моят пилот приземи аерокара пред главния вход. Подтичвах по широката стълба покай изрисуваните по стените красиви жени.

Просторният вестибюл беше безлюден, видях само един чистач в униформа, който небрежно попиваше локвичките от разлети питиета. Отидох направо до преградката, зад която седеше чиновник, и почуках с бастунчето си по нея. Разбира се, не съм член на клуба и белокосият служител, вероятно пенсиониран космонавт, продължи да се рови в книжата си.

Сивата ми униформа като че не привличаше особено вниманието му. Затова пляснах още по-силно с бастунчето.

— Я по-бързо, застани мирно! — заповядах аз.

Той продължи да се занимава със своята работа, зачудих се дали не беше глух. В този момент направих грешка, която едва не ми струваше живота. Но не понасям нагли типове от нисшите рангове.

— Ако смяташ, че не можеш да ми отделиш малко време, — изкрещях с пълен глас, — нищо друго не ми остава, освен да докладвам за поведението ти. — Пак никаква реакция. Затова викнах по-силно: — Дойдох да взема багажа на Джетеро Хелър!

Това вече проникна в главата му. Надигна се незабавно и застана пред мен. Помислих, че съм му вдъхнал страхопочитание с крясъците си. Но той някак чудато ме поглеждаше изпод вежди. Не по-тихо от мене — и повярвайте ми, гласовете на тези стари космонавти се чуват на цяла миля — изрева:

— Та значи казахте, че идвате за багажа на Джетеро Хелър? — И без да спре за секунда, изръмжа: — Като те гледам, трябва да си къркач!

Във вестибюла се чу едва доловим шум. Обърнах се. Машината на униформения чистач си беше на мястото, но него не видях.

Със съвсем нормален тих глас чиновникът ми каза:

— Моля ви да попълните този формуляр.

Бръкна под преградката, после измъкна някакви бланки. Замърмори си заглавията им. Наведе се да погледне има ли и други. Извади ги и също ги прегледа внимателно. От успехите през деня изглежда мозъкът ми се беше вкиснал. Въпреки обучението и опита си в апарата не разпознах най-простата хватка за печелене на време.

Дишането отзад ме предупреди.

Извъртях се.

Пред мен стояха трима млади офицери. Единият беше увит в хавлия за баня, другият само по плувки, а третият още не беше смъкнал от главата си шлема на пилот-състезател. А в това време още петима офицери нахлуха през различни врати. Онзи чистач, да го „бибип“, беше изтърчал да ги повика!

Случвало ми се е да гледам разкривени от ярост лица, но тези тук бяха нещо невероятно. Още един офицер се спусна вихрено по някаква стълба, при това с внушителна тояга в ръце!

Най-едрият, само на три фута от мен, излая:

— Хванете го!

В апарата обучават старателно. След секунда вече не бях на мястото си, та да ме хванат. Скочих нагоре и се озовах върху преградката. С ритник запратих касовия апарат в най-близкото лице.

Скрих се зад преградката, гонен като листо от виещите като ураган млади офицери. Ръце се протягаха да ме докопат. Хвърлих един стол по тях.

Като цунами те пометоха преградката.

Отдясно имаше врата. Изхвърчах през нея. Намерих се отново във вестибюла. За миг помислих дали има шансове да се измъкна през главния вход, но вече го запълваха тълпи офицери, събрани от спортните площадки!

Смело мога да кажа, че дадох блестящ пример за стратегическо отстъпление. Хвърлях чинии и маси по тях. Тичах като бесен между столовете, като ги събарях, за да препъвам преследвачите. Дори мятах вази, както си бяха пълни с вода и цветя! Издържах толкова дълго само защото всички едновременно се опитваха да ме хванат. Блъскаха се един в друг. Полека успяха да ме натикат в ъгъла. С последно усилие подскочих да се кача върху подиума за оркестъра, но с летящ плонж един мощен атлет ме събори на пода сред трясък от счупени предмети.

Сигурно си мислите, че само са ме задържали да ме разпитат, както подобава на млади, добре възпитани хора. Не! Започнаха да ме обработват с пети. Повечето бяха боси или със спортни обувки, иначе щяха да ме сритат до смърт!

Накрая един от тях избута другите назад. Беше с внушителни размери и за миг глупашки си въобразих, че се опитва да ме спаси. Но той ме изправи и ме притисна в стената.

— Къде е Хелър?

Този вик почти набута тъпанчетата ми в мозъка. Но нямах време да отговоря. Той сви пръстите си в юмрук и ме цапардоса с все сила в челюстта.

Бушоните ми гръмнаха.

Свестих се от поток ледена вода върху лицето ми. Лежах на пода.

— Нека аз! — провикна се друг, пак ме вдигна и ме трясна в стената.

— Къде е Хелър? — гласът му се издигна във вой.

Преди да отговоря, той се отдръпна, за да забие юмрук в стомаха ми.

Докато се превивах и падах, си помислих, че тези млади господа има още много да научат за правилните методи на разпит.

Пак започнаха с ритниците!

Не знам след колко време се опомних. Чух нечий глас сякаш от много високо. Беше глас на командир. Някой по-старши сред тази млада глутница.

— Искам ред! Какво е направил този?

Надигна се глъч. Бяха спрели да ме ритат, вече можех да си спомня къде съм.

— Сложете го на онзи стол — каза заповедническият глас.

С такава сила ме стовариха на стола, че пак се отнесох. После отново ме заля студена вода. През струйките по лицето си успях да съсредоточа поглед върху синьозеленикава туника срещу мен. Беше на възрастен офицер в пълна униформа. Може би командир на голям боен кораб от флота. Изглеждаше страшно твърд и безмилостен.

— Не, не, отдръпнете се — заповяда той. — Аз ще го накарам да отговори на въпросите ви.

Зашеметено благодарих на дяволите, че се намери някой, който току-виж, ме изслушал.

— Къде е Хелър? — изръмжа той.

И никой не ме удари. В апарата ни учат никога да не говорим при побой и изтезания.

Въпросът изискваше малко обмисляне. Апаратът би ме екзекутирал, ако разкриех съществуването на Спитеос. Но те не искаха това от мен. Те искаха Хелър. Успях да си припомня нещичко от обучението си.

— Аз само дойдох да взема багажа му.

— Знам — отвърна старшият офицер. — Оттам започна всичко. А сега, ако кажете на тези млади господа къде се намира Джетеро Хелър, сигурен съм, че животът ви…

Намесиха се възразяващи гласове.

— Сър, не му обещавайте нищо!

— Ей, ти, по-добре започвай да говориш!

И подобни глупости.

В замаяния ми мозък изплува изпитаното и потвърдено правило на апарата: „Когато се съмняваш, излъжи.“

— Аз съм само куриер — измънках.

Буря от възмущение последва думите ми. Старшият офицер ги накара да млъкнат.

— Господин куриер — започна той с натежал от сарказъм глас, — Джетеро Хелър изчезна преди пет дни. Час след играта трябваше да присъства на купон по случай повишението на негов съкурсник от академията. Но той не се появи. А на думата му може да се разчита, той е боен офицер. Пратиха адютант да го покани отново. Претърсването на целия комплекс не откри нито следа от него, не са го викали и в щаба. Десет минути след като Хелър излезе от спортната зала, дежурният е забелязал в далечината черни камиони, напускащи района.

Олеле, казах си, този може да е капитан на боен кораб или какъвто ще, но да разпитва никак не го биваше. Той ми издаде всичко, което бяха научили! Освен това ми даде предостатъчно време да помисля. Всичко ставаше не по-трудно, отколкото да отворя едно спрейче под носа си.

— Полицията на флота го търси навсякъде от пет дни — продължи невежият офицер.

Спитеос беше в безопасност. Апаратът беше в безопасност. Мисията беше в безопасност. Какви аматьори само бяха тези типове от Космоса!

— Както и да е, вече могат и да не го търсят — казах им. Бях много доволен, че научих за издирването. Почти си струваше да отнеса боя, но трябваше да го прекратя. — Джетеро Хелър беше извикан за спешна консултация по въпрос, обсъждан във Великия съвет.

Това не ги спря. Но поне ги забави. Чуха се викове „Бре-бре!“, не ми повярваха. На някого хрумна светла мисъл, наведе се над мен и докато друг ме държеше, измъкна електронната ми карта от джоба.

— Отдел 451 на апарата! — това беше възглас на улучил ловец.

Последваха викове „Знаех си аз!“, „Къркачи!“ и хорово ръмжене. Щяха да ме нападнат отново, но вече знаех как да се справя с положението. Не ми пукаше, че мисията е секретна.

— Не ви е нужна тази карта — хладнокръвно им съобщих аз. — Нужни са ви заповедите в моята чанта. Сигурно е захвърлена някъде там. За съжаление, ако отворите чантата, ще трябва да се закълнете пред мен за опазване на държавната тайна. Но такъв е редът. Моля, вършете си работата.

Все още не ми вярваха. Откриха чантата — в окаяно състояние. Донесоха ми я да я отключа. Избъбрих в скоропоговорка клетвата за опазване на държавната тайна и всички казаха „Да“. Отворих чантата и им хвърлих заповедта от Великия съвет заедно с кадровата заповед за Джетеро Хелър.

Старшият офицер ги прочете. Някакъв млад гений от Разузнаването на флота ги спря да не предприемат нищо, взе двата документа и се отдалечи към един комуникационен пулт.

Върна се с изкривена от отвращение уста.

— За пръв път виждам нещо, свързано с къркачите, да е както трябва. Документите са истински. Ще трябва да пуснем този.

О, богове, благодаря ви, че се сетих да отида първо в Кадровия отдел на флота, а не в това леговище на млади лепъртиджи! Магията на писмената заповед. Независимо какви мръсотии прикрива. Нали това бе начинът, по който прекарваха живота си!

— Дойдох — казах им с престорено смирение, — за да взема неговия багаж.

Глупаците, да ги „бибип“, си въобразяваха, че приятелчето им е на сигурно място!

Глава седма

Стаята на Джетеро Хелър явно се намираше в края на дълъг коридор на последния етаж. Появи се управителят на хотела, стар космически вълк без нито един косъм на главата си и съдейки по белезите от изгаряния по лицето му, беше пренсиониран артилерист. Зад нас напираха неколцина от младите офицери, предвождани от най-грамадния и с най-настървено участие в побоя. Идваха „за всеки случай“. Имаше защо — искаше ми се да поровя в нещата на Хелър, за да открия слабости и пороци — биха ми помогнали да го контролирам.

— Мисля — обявих им аз, — че той ще освободи стаята си. Тази мисия може да се окаже твърде продължителна. Ще прибера всички негови вещи.

Управителят дори не ме погледна, но въпреки това усетих реакцията му. Това ми напомни, че още не съм се измъкнал от леговището. Стигнахме до последната врата и той я дръпна настрани. Със замах. За да огледам хубавичко.

Разбира се, очаквах да видя малко стайче, стандартно жилище на офицер. Но от гледката пред мен се вцепених като статуя!

Апартамент! Три просторни стаи, а в далечния край на последната широк портал водеше към тераса с градина и изглед към планините!

Жилище на младши офицер ли? О, не. Мнозина адмирали само си мечтаеха за подобно нещо!

Просто не знаех какво да мисля. Космонавтите винаги са се отличавали с желанието да превръщат и земния си дом в подобие на своите кораби. Освен това по време на полет се чудят какво да правят и майсторят разни предмети от каквото им попадне под ръка: повреденият спусък на мощен бластер се превръща в изкусно гравирана горска нимфа, парче от броня — в маса, бракуван служебен стол — в част от мебелировката, антигравитационно кресло — в удобен диван, ненужните рамки за наблюдателни люкове стават рамки на снимки и какво ли не все в този дух. И тук се срещаше всичко това, естествено, но невероятно красиво изработено.

Бихте могли да очаквате и сувенири, насъбрани от множество планети. Миниатюрна статуйка на еротична танцьорка, която си кълчи бедрата, докато ви подава отварячка за бутилки. Блестяща полирана раковина на морско животно, на която е изписано „За спомен от Бактоза“. Фигурка на шесторъко момченце, което размахва флагчета и с кодова азбука ви напомня „Ела пак на Ерапин“. Жена, която отваря кутийка и ви хвърля спрейче, ако кажете „Целуни ме, Серафина!“. Имаше и такива заедно със знаменца и венчета, но бяха върхът на качеството — направо превъзходни!

Блещукащият метален под беше покрит с цяла дузина килими от всевъзможни планети. И всеки беше достатъчно ценен, за да попълни нечия колекция.

Целият апартамент беше подреден с най-изтънчен вкус.

Олеле! Немалко лордове биха завидели на такова уютно местенце!

Веднага си въобразих, че съм напипал слабата точка на Джетеро, защото се съмнявах да е наследил богатство, а офицер с ранг Х не би могъл да си позволи и една хилядна от това със заплатата си във флота. Сигурно той си бе натопил и двете ръце в кацата с меда, и то до лактите!

Застанахме до музикалния бар в първата стая и старият артилерист с широк жест посочи поред всичко в апартамента. Заговори с равния глас на екскурзовод:

— Преди пет години бойният кораб „Менученкен“ кацна аварийно на хиляда мили навътре във вражеската територия на планетата Флинъп. Положението им беше безнадеждно — двигателите на кораба бяха повредени, три хиляди души екипаж можеха да очакват само залавяне и разстрел. Джетеро Хелър проникна през защитните линии на врага, взе жизненоважните резервни части, поправи двигателите и изтръгна кораба през плътен огън. Така го спаси.

Той млъкна за момент.

— Когато екипажът на „Менученкен“ излезе от болницата, всички дойдоха тук. — Посочи пак бавно предметите в апартамента. — Направиха това, докато Джетеро изпълняваше друга задача. Подарък от тях. — Махна към стените и някои от мебелите. — Оттогава и други добавяха по нещо. И ако сегашната му мисия продължи сто години, всичко ще си стои тук в същия вид. Тази е една от забележителностите на клуба! Това е домът на Джетеро.

Добре де, казах си, значи не беше мошеник. Но хората имат и други слабости.

— Най-добре сега да взема някои неща, които ще му бъдат нужни.

— Не му позволявай да пипне нищо! — намеси се огромният груб офицер. — Ние ще съберем нещата.

Блъснаха ме настрани и отвориха невидима дотогава врата, която откри голям гардероб с дрехи и лични вещи. Един от тях взе от рафта парадна униформа.

— Не, не — обадих се аз. — Ще действа под друга самоличност. Само най-необходимото. Ще пътува с лек багаж.

Те свиха рамене и започнаха да събират каквото им казах. Но бяха оставили парадната униформа близо до мен и аз я огледах внимателно. Разбира се, цялата беше обшита с червени ширити, а на твърдата яка беше извезана в златно цифрата Х, за да обозначи ранга му. Повечето цивилни си мислят, че завъртулките в златно, сребристо и медно по униформата са само украшения. И понякога недоумяват защо на парадите някои младши офицери приличат на обогатителна фабрика за полиметална руда, а по-старшите от тях изглеждат съвсем обикновено. Но тези внушителни, извити украшения са символи на награди. Бродират ги така, че капачето под тях може да се повдига, и тогава прочитате под него мъничките букви на заповедта за награждаване.

Отпред униформата на Джетеро Хелър нямаше нито сребристи, нито медни нишки. Беше почти плътно покрита със злато!

Повдигнах някои от капачетата. Изграждане на мост под непрекъснат вражески огън. Миниране на орбитата на Банфокон III. Възстановяване на разрушения команден център на Хемертън по време на вражеско нападение. Връщане в базата на изоставения от екипажа си „Дженмейд“. Саботаж срещу транспортната система на Ролофан. Миниране на крепостта Монтрейл… И така нататък! Наложи се да прегледам още няколко, за да открия кратко споменаване за „Менученкен“. Дори за един боен инженер малкото години служба на Джетеро Хелър във флота бяха доста наситени с действия. Зад тези оскъдни редове се криеха страховити подвизи, в които смъртта диша във врата, а битките са ужасяващо свирепи.

Мислех си, че знам как е станало — щом някой си създаде подобна слава, започват да го натикват във всеки случай, когато победата изглежда невъзможна. А в положение на никога непреставаща война такива неща се случват постоянно. Но и това прибързано заключение се срина, когато забелязах пъхната във вътрешния джоб „Звезда на доброволеца“ — диамантени лъчи с рубин в средата, дават я за успешно участие (доброволно!) в петдесет опасни акции. Не началниците му са го напъхвали сред нищожните шансове за оцеляване, той сам си е слагал главата на дръвника!

Реших, че най-после съм открил решаващия му недостатък — жаждата за слава. Ако можех да я използвам…

— Той има множество други награди и благодарности — каза ми старият артилерист. — Някои от тях са толкова скъпоценни, че ги пазим в големия сейф. А той никога не ги носи.

Значи не беше жаден и за слава. Да го вземат мътните, все щях да открия нещо, с което да злоупотребявам. Тръгнах из апартамента с поглед, зареян по стените.

Имаше неизброими изображения на хора. Никога не съм разбирал защо майсторите на художествената фотография настояват фонът на снимката да е небе с облачета. Когато видите такава триизмерна цветна снимка, струва ви се, че пред вас е нечий малък бюст, паркиран в небесата. Придава религиозен оттенък, сякаш всеки на снимката се превръща в богиня или богче. Не ми харесват, карат зрителя да си представя, че се намира на небето, а това ми е неприятно.

Видях възрастна жена с нежна усмивка, очевидно майката на Хелър. Имаше един непреклонен дъртак с лице на ястреб, облечен в безличната туника на бизнесмен. Снимката беше надписана „На скъпия ми син“. После забелязах още една… Замръзнах на мястото си. Взирах се в най-красивата жена, която бях срещал през живота си. Беше от онези майтапчийски портрети, където заснетият винаги ви следи с поглед, и щом си наведете главата, изглежда в добро настроение, а вдигнете ли я отново, устните му се усмихват. Честно, на всеки би му спряло дишането от такава красота. Олеле!

Сега вече знаех. Ето лоста за управление на Хелър. Обърнах се към артилериста.

— Това е сестра му — каза този зловещ унищожител на моите надежди. — Тя е звезда на мрежата „Домашен екран“. Сигурно си я виждал.

Не бях. Ние от апарата сме прекалено заети, за да си губим времето с прищевки като изкуството. Застанах пред събрани накуп двуизмерни снимки, всички в рамки от люкове. Джетеро със съкурсниците си. Джетеро, понесен на раменете на някакъв екипаж. Джетеро във финална игра на „куршумена топка“. Джетеро, представян пред участниците в банкет. Джетеро, издърпващ в кораба оцелели от катастрофа. И какво ли още не. Но преди да стигна до извода, че си имам работа със смахнат на тема популярност, видях кръгчетата, заобикалящи дребните други лица на снимките, а отдолу — изписани имената им. Това беше галерия на неговите приятели, а не на самия Джетеро. Да му го „бибип“, човек не може да налучка още от първия път.

Но открих и една, на която беше само Джетеро! Ярки цветове, триизмерна и великолепна. Той се беше разположил в пилотското кресло на кораб — от онези състезателни модели, приличащи на нож, взривяват се едва ли не от духване.

— Това е „Чун-чу“ — поясни артилеристът. — Той подобри междупланетния рекорд за скорост на академията и оттогава никой не успява да го надмине. Джетеро си обича този кораб. Сега са го натикали в Музея на флота, а Джет не се уморява да им повтаря, че с него още може да се лети. Но само за да го помръднеш в залата на музея, трябва да получиш разрешение от Лорда на флота. Дори не пускат Джет близо до него, затова си държи поне снимка в къщи.

През това време бяха опаковали един сак. Суетенето продължи толкова, защото все спореха — „Джет ще има нужда от това“ и „Не му трябва това на Джет“.

Бях доволен, че вече мога да изляза оттам. Въпреки всичките си надежди и надничане не научих нищо полезно, тоест нищо, от което да се възползвам. Според схващанията на апарата, за да контролирате някого, трябва да познавате лошите му страни. А всички хора си имат лоши страни. Казах си, че ще продължавам да търся.

Тръгнахме надолу по стълбата (в клуба я наричат „трап“, а това е много глупаво, защото е широка поне двайсетина фута). Канех се да изляза от вестибюла, но открих, че са ми препречили пътя.

Най-едрият и най-противният офицер, когото съм виждал дотогава и оттогава насам, стоеше точно в средата на портата. А на лицето му бе застинало толкова грубо и гадно изражение, че не бих желал да го срещам отново.

— Ей, къркач — каза той, — само едно искам да запомниш: ако има нещо гнило в тази история, ако Джет не се прибере жив и здрав, въобще ако нещо му се случи, имаме копие от твоята електронна карта и от снимката ти. Наистина запомни какво ти казвам. — И той продължи с равния си стържещ глас, който направо разкъсваше нервите ми: — Лично тебе ще качим на десет хиляди мили в онзи студен пуст Космос. Ще ти свалим дрехите и през въздушния шлюз ще те бутнем във вакуума. След секунди ще представляваш бледорозова мъглица! — Натърти последните две думи, блъскайки с юмрук по гърдите ми: — Така ще стане!

Последва истински грохот! Зад мен! Обърнах се и срещнах мрачните погледи на около двеста младши офицери.

Не съм чак толкова смел. Уплаших се.

Заобиколих онзи звяр и се втурнах по стълбата със сака в ръка. Аерокарът ми беше на мястото си и скочих в него.

Смаяно видях, че от моя пилот Ске тече вода, беше направо подгизнал. Сигурно го бяха хвърлили в някой от близките фонтани.

Той излетя право нагоре страшно припряно. Ръцете му стискаха конвулсивно лостовете и се тресяха. Погледна ме в огледалото.

— Както ми се вижда, май са ви пуснали през мелница.

Вярно си беше — трябва да съм бил жалка гледка със съсиреците по драскотините и посиняващите отоци.

Пилотът помълча, докато сменяше посоката на зигзаг, за да се насочим незабелязано към Спитеос. Изведнъж Ске каза:

— Офицер Грис, тези как разбраха, че сме от апарата?

Не му отговорих, но си помислих — защото сме жалки. Защото сме нечестни. Защото сме само едни побъркани главорези и не би трябвало да припарваме до почтените хора. Защото смърдим. Това беше един много изтощителен ден.

— Офицер Грис — отново се обади пилотът, когато най-сетне аерокарът се стрелна над Голямата пустиня, — ако ми бяхте казали само, че ще познаят, дето сме от апарата, можех да монтирам плазмобластер и да ги очистя онези „бибип“.

Прекрасна идея, помислих си. Само това липсваше в тази мисия — двеста-триста мъртви Имперски офицери и един второкласен чиновник от апарата, застанал насред овъглените останки. А може би трябваше да работя в друго управление!

Но никой не напуска апарата — оттам се излиза само с краката напред.

Нямах никаква друга възможност, освен да доведа мисията до нейния ужасен, съкрушителен край! Трябваше да успея.

Глава осма

Ломбар изглеждаше неспокоен в трона си, отмъкнат от някоя императорска гробница.

Бяхме в неговия кабинет на върха на Спитеос и гледахме седмичния „изродски парад“. Цялата стена в отсрещния край беше от стъкло и имаше превключвател за коефициента на рефракция — можеше да служи като огледало, да стане непрогледно черна или да пропуска светлината така, че само ние да виждаме какво има оттатък, но нас да не ни виждат. А от другата й страна, чак до края на кулата, се намираше обширна зала с голи каменни стени.

Доктор Кроуб представяше своето и на асистентите си седмично производство и гледката беше смразяваща. Те създаваха изроди и за тях апаратът вземаше добри пари.

Трябва да призная, че докторът беше изключително изкусен целолог. Преди работил в държавно учреждение — Отдела за специално приспособяване. Там хората бяха специалисти по промени в човешкото тяло, приспособяващи ги за особени дейности или места — достатъчно безвредни промени като по-добро зрение за слабо осветените планети, по-силни мускули за планетите с голямо притегляне, подводно дишане за покритите изцяло от океани. Но и в мозъка на доктор Кроуб настъпила някаква промяна и той злоупотребил с технологията за клетъчни преобразувания, започнал да прави изроди — истински оскърбления за погледа. В правителството постъпили протести и един старши служител, който нищо чудно да е участвал в играта, стоварил цялата вина върху Кроуб. Докторът изчезнал от килията си във Вътрешната полиция благодарение на Ломбар. Дали му работа и помощници — вече създавал изроди за апарата.

Организацията, поддържаща тесни връзки с подземния свят на престъпниците, продаваше изродите на фантастични цени в циркове, театри и нощни клубове. Представяха ги за обитатели на новооткрити планети, което беше пълна безсмислица, но публиката на сто и десетте планети от Волтарианската конфедерация се хващаше на въдицата.

Е, някои от тях бяха военнопленници и това правеше издевателствата над тях привидно законни, защото те нямат никакви права и честичко ги избиват безогледно. Но съществата, излизащи оттук, не се срещаха никъде, освен в колбите, ваните и резервоарите на доктор Кроуб. Както беше казал някакъв шегаджия от апарата, „злите богове са измислили доктор Кроуб, за да имат дяволите малко конкуренция“.

Имаше нещо вярно в тази приказка. Винаги се поболявах от „изродските паради“. Тук виждах жена, чиито гърди бяха на мястото на задника. Там стоеше създание с разменени ръце и крака. После идваше двуглава жена. Последва я нещо, покрито от глава до пети с козина, но в цяла дузина разнообразни цветове. Накрая, за капак, чудовище с очи вместо полови органи.

Докато стражите от апарата ги подкарваха с камшици, добрият стар доктор Кроуб стоеше зад тях и излъчваше самодоволство от произведенията на занаята си. Самият той изглеждаше смешно — твърде дълъг нос, твърде дълги ръце и крака, нещо като чудновата птица. Ако питате мен, всеки целолог, когото съм срещал, не само е телесно деформиран, но и напълно изкукал.

Ломбар като че беше особено възбуден. Премяташе в пръстите си жилото, може би за да скрие треперенето на ръцете си. Не ми се струваше, че отделя внимание на преминаващите пред погледа му изроди, затова се реших да му съобщя малко добри новини с намерението да го разсея и ободря.

— Сега всичко е в нашите ръце — казах му, — но са насъскали цялата Вътрешна полиция да търси Джетеро Хелър. Свързах се с тях чрез наш човек и ги поохладих, така че вече не им пука дали ще го намерят.

Той не отговори, но и без това никога не го правеше. Ала след малко тупна по сребърната кутия до себе си и от нея изскочиха щипци, придържащи нещо. Той го взе.

— Знам, че не ти харесва, дето си изгуби поста — каза с безразличие. — Уредих това за тебе.

Подметна ми предмета. Златна верижка с изумрудения знак на офицер от ранг ХI! Подхвърляше ме с цели три ранга нагоре! Ставах равен на армейски командир, на когото се подчиняват пет хиляди души!

— Вече е регистрирано в документната система и влезе в сила според закона. Заплатата ти започва да тече от вчера включително.

Разсипах се в благодарности, но той не ме слушаше.

— За онова май ще приберем доста парици — подхвърли.

Стражите изтикаха сред парада голяма платформа на колела. Целолозите бяха съединили шест деца в пръстен в разкривени порнографски пози.

По тайните държавни канали апаратът получаваше купища пари, но от престъпните си странични дейности сигурно печелеше пет пъти повече. Да, за тези шест деца, събрани в гадна измислица и вероятно представени за жители на Блито-3 или Хелвин-6, щяха да дадат не по-малко от сто хиляди кредита.

Ломбар като че трепна леко от името, но нито ме погледна, нито ме спря. След малко щеше да започне „парадът на номерата“, а в паузата подчинените на Кроуб отвеждаха създанията си, за да освободят място за следващите. Възползвах се от прекъсването.

— Набутаха в сака му купчина кореспонденция — казах аз. — Писмо от майка му, бележки от приятели, картички от почитатели. Той цялата вечер пишеше отговори и също натрупа доста за изпращане. И, разбира се, щом ми ги даде, изчетох отговорите много внимателно. Шефе, представа си няма какво е сигурността! Просто си беше излял душата върху хартията. Ама истински глупак е! Трябваше да извикам двама фалшификатори и до 2 часа през нощта писахме наново всичко. От него никога няма да стане шпионин, никога! Ще изложи на риск цялата мисия!

Ломбар не каза нищо. Зад стъклото вече беше онази, която наричахме графиня Крек. Носеше високи до бедрата черни ботуши, вехто палто и под него едва ли нещо друго. В ръцете й потрепваше дълъг електробич. Вяло и равнодушно изкара напред първия изпълнител в нейния „парад на номерата“. Всъщност тя беше много хубава жена, млада и с прекрасно тяло, но никога не се усмихваше. Представляваше загадка дори за апарата. Само да й намекнеше някой за сексуални намерения спрямо нея и можеше лесно да си намери смъртта. Но беше способна да обучи когото и да било да върши каквото и да било, при това бързо. Тя беше гений на обучението. Според слуховете използваше електрошок и картини, но как постигаше резултатите си, никой не знаеше.

Графиня Крек била учителка на държавна служба, напълно извън всякакви подозрения, специализирала преподаването на трудни предмети в горните класове. Но си имала странни мисли в главата. Намират се хора, които твърдят, че в действителност всичко станало по вина на правителството, а тя отнесла наказанието. Може и така да е, но аз си мислех, че са й трябвали пари.

Когато Вътрешната полиция я заловила, тя била ръководителка на банда от малолетни, които събрала от бордеите. Тези деца обучила да отварят всеки сейф и да заобикалят всяка алармена система. По приблизителни оценки плячката им се мерела с милиони. Могли да продължат още доста време, но тя ги научила и как да убиват безшумно без оръжие, така че всяко тяхно престъпление се разпознавало съвсем ясно.

Замесените в престъпленията деца били екзекутирани, а графиня Крек тихомълком предали на апарата, за да я използва, както намери за добре. И ето я тук, в Спитеос, вече почти три години.

Първия номер изпълняваше жонгльор, който премяташе с крака едновременно цяла дузина предмети и бълваше огън от устата си срещу тях. Във втория участваха две жени, предрешени като лепъртиджи. Те въртяха из въздуха примки от течност, приличаща на кръв, която оформяше забавни орнаменти, а после като че я гълтаха. Наистина увлекателно.

Третият изпълнител беше мъж, който успяваше да прави тройно задно салто от място и да взривява фишеци при всяко превъртане. Умееше и други неща.

Нямаше опасност някой от тези хора да издаде съществуването на Спитеос. Езиците им бяха отрязани, освен това се отличаваха с неграмотност и тъпота. Но струваха много пари.

Ломбар и тях не гледаше внимателно. Обърна се към мен:

— Солтан, струва ми се, че не можеш да осъзнаеш целия мащаб.

Побутна няколко превключвателя с жилото и по големия екран пред нас се занизаха картини от сто и десетте планети на Волтар. Близки планове, далечни планове. Тълпи по улиците. Предприятия. Правилно наредени полета с ферми. Гъмжащи от животни прерии.

Вече без да се интересува от последните номера, Ломбар бутна още един превключвател. Гледки от луксозните къщи на лордове. Гледки от дворците на планетарни губернатори. Гледки от лятната резиденция на Императора. И после дълга поредица портрети на императори.

— Сила — каза Ломбар. — Власт! Правото да се разпореждаш с живота и смъртта на трилиони хора. — Изключи машината и ме погледна. — Не след дълго, Солтан, всичко това ще стане наше. Наше изцяло и докрай! Това е голям залог! Сегашните управници са в упадък. Нашите планове и усет не бива да претърпят провал. — Той махна с жилото към мен. — Но в целия замисъл има една слаба точка и тя е Земята. — Сложи ръка на коляното ми. — Това е ключът, най-важният ключ към всичко. Солтан, когато незабавното нахлуване на Блито-3 изглеждаше неизбежно, едва не умрях. Очаквах да видя края на всичко.

Ти не си израсъл в бедните квартали. Не знаеш колко силна може да стане жаждата за могъщество. И не разбираш напълно необходимостта да изтрием от лицето на планетите отрепките, живеещи в гетата, да прочистим кръвта на народите, да се освободим от слабите.

Тези императори не знаят какво да правят с властта си. Липсва им амбиция! Да! И безпощадното осъществяване на плановете. Губят си времето с техните войни и не правят нищо за собствения си дом! Дори когато завоюват някоя планета, не знаят какво да правят с боклука сред населението й. Ние използваме злото, за да се борим с него и да го премахнем! Ние можем да победим и така ще стане!

За момент в очите му избухна блясък. В Ломбар имаше лудост и понякога тя избиваше на повърхността. Той ме тупна по коляното.

— Но аз разчитам на теб, Солтан. Империята не бива да се намесва на Блито-3. Ние не се занимаваме със спасението на тази планета! Но отчаяно се нуждаем от нея. Ти трябва да предотвратиш появата дори на искрица интерес от страна на Волтар! Ясно ли ти е?

Той не изчака отговора ми. „Парадът на номерата“ беше свършил. Плясна с жилото по един пулт. Мигащи светлини се включиха в залата оттатък. Стъклената стена стана черна.

Доктор Кроуб и графиня Крек влязоха забързано от преддверието и застанаха до вратата. Не очакваха похвали. Никога не ги и получаваха.

— Кроуб — обади се Ломбар, — имам работа за теб. Ще пратим специален агент на Блито-3 и искам да го подготвиш.

Докторът потри ръце, после потри носа си. Хареса му.

— Крек, ще трябва да обучим този агент за Блито-3. Нужни са му езици.

Нещо в отношението им, някакво желание да се заемат с работата, някакъв ентусиазъм попаднаха не където трябва в мозъка на Ломбар. Неуловимо за окото той скочи и прелетя стаята като нападаща змия. Сграбчи Кроуб за реверите и придърпа лицето му на един инч от своето.

— И без номера, да ти го „бибип“! Без хитроумни очички, дето виждат през стени! Без пръстчета, дето стават пистолети! Без телепатични мозъчни приемници! — Пляскаше Кроуб по крака при всяка заповед. — Само най-обикновеното!

И пак стовари жилото върху крака му. Блъсна го настрани. Ломбар се завъртя към графиня Крек.

— А ти, сбъркана курво — придърпа и нея към лицето си, — пускам те от най-високата кула, ако научиш този агент дори на думичка, дори на един трик от шпионажа!

Запрати я в стената с такава сила, че тя отскочи. След това с много мек глас Ломбар каза:

— Офицер Грис ще ви обясни какво да правите. Повече не искам да чувам за това. Махайте се!

Върна се на трона си и взе едно спрейче.

— Богове, тези смърдят! — каза, докато пръскаше под носа си. Облекчен, махна към вратата. — Захващай се, Солтан. Не искам да чувам нито дума за това, нито пък за Джетеро Хелър. Вече е твой.

Когато си тръгвах, той отваряше шкафа, в който държеше императорска мантия.