Планът на нашествениците

Глава първа

Да бях изчакал малко, поне да мине шокът от появата на Ломбар. Но както ме пришпорваше прясно съживената тревога, бях уверен, че трябва да действам веднага, ако исках да се махна от тази планета.

За да внуша на Хелър желанието да тръгне незабавно, налагаше се да го откъсна от графиня Крек!

Нуждата така виеше в главата ми, че ми подсказа настоятелно един жизненоважен факт, който още не бях използвал срещу Хелър. Нали в началото на кариерата си бил наказан, защото не позволил екипажът му да бъде обучен чрез електрошок. Реагирал с насилствени действия, отвращавало го препичането на мозъци. Дори заявил, че никога не би приел да работи с такъв екипаж.

И все пак се забъркваше с жена, която в обучението не би могла да използва нищо друго!

Видях Хелър да влиза във влекача.

Сега беше моментът!

Опънах туниката си. Проверих дали зашеметяващият пистолет излиза леко от кобура, ако се наложеше да стрелям.

И преливащ от решителност, влязох през въздушния шлюз.

Намерих Хелър в пилотската кабина. Техниците бяха сглобили уредите почти в готово състояние и той мереше някакво приспособление на екрана пред креслото на астропилота.

Стоях с гръб към коридора. Вътре нямаше никого освен нас. Исках по-бързо да се справя с положението.

— Хелър — казах му, — има нещо, което не знаеш.

— Вселената е пълна с такива неща — отвърна той, без да спира измерванията.

— А помниш ли — продължих — как на косъм ти се размина военният съд, защото си отказал да позволиш на обучаващия офицер да използва електрошок върху твоя екипаж?

Вече имах цялото му внимание. Дори извъртя глава към мен, смръщил любопитно вежди.

— Затова е необходимо да научиш нещо. Ти мразиш обучението чрез електрошок. А Крек те прави на глупак! Тя нищо друго не използва! Тя е само една мръсна лъжкиня, която…

Юмрукът му излетя с такава сила, че дори не видях движението!

Стовари се върху устата ми!

Изхвърчах назад като блъснат от монорелсов вагон, плъзнах се по гръб в коридора.

А той, без да се бави, тръгна към мен. Изражението на лицето му ясно подсказваше, че ей сега ще ме убие!

Сграбчих дръжката на пистолета.

Но ръката ми отказваше да го извади от кобура!

Опитах пак. Не можех да принудя мускулите на тази ръка да помръднат!

Изведнъж получих пълна парализа от рамото до върховете на пръстите си!

И не се съмнявах, че ще бъда убит. Той се отпусна на пода пред мен.

— Обаче има нещо, което ти не знаеш! — заяви натъртено. — Още първия ден, когато влязох в тренировъчната зала, видях онези гадни машини. Огледах ги една по една. Проверих схемите и пултовете за управление. Тези машини не бяха използвани от много години! Всички бяха безнадеждно изгнили!

Гласът му режеше като иглен лъч.

— И те съветвам да внимаваш, когато дрънкаш лъжи за графиня Крек!

Сега по-сигурно от когато и да било усетих наближаващата смърт. Напрегнато се мъчех да измъкна пистолета. Но ръката ми категорично отказваше да проработи!

А пламтящите сини очи пред мен като че пробиваха дупки в черепа ми.

Ръката му посегна към един от вътрешните джобове на туниката.Представих си как ще извади взривострел или нож и ще ме довърши.

Направих последно неистово усилие да насоча пистолета. Пръстите ми вече не желаеха да получават заповеди от мен!

Хелър държеше някакъв документ. Не, изрезка от новинарски лист.

— Потърсих материали за случая в годишниците на новинарските листове. Пишат за предсмъртното признание на помощника на Лорда на образованието за Манко. Прочети сам.

Обърна изрезката към мен. Видях я. И толкова. Защото очите ми сами се извъртяха към него от ужас.

Още един опит да измъкна пистолета. Мускулите ми не желаеха да се напрегнат! А Хелър се взираше в парчето хартия.

— Тук недвусмислено посочват, че Вътрешната полиция на Манко предотвратила опит за грабеж и престъпникът бил застрелян при бягство. И този тип се оказал помощникът на Лорда на образованието!

Умирал от раните си и поискал да направи признание. Разказал, че забелязал у една от новопостъпилите на работа невероятни способности да обучава. Баща й, цирковият магьосник граф Крек, наскоро загинал при самолетна катастрофа. А нейната майка, прочутата дресьорка Ейлиена, от мъка се уединила и заживяла самотно.

Помощникът признал, че дълговете от комар го разорили. И измислил план. Отвлякъл Ейлиена. После казал на дъщеря й — Лисус Моам, че ще изтезава майка й до смърт, ако Лисус не обучи около четиридесет деца, които той щял да подбере от бедняшките квартали.

Казал й, че това е проект на правителството и че лично той изпълнявал заповеди на апарата. Младите агенти щели да проникват във вражески укрепления и да се връщат с информация. Обещал й, че щом изпълни исканията му, ще освободи жива и здрава нейната майка Ейлиена.

Когато обучението на децата било завършено, той ги накарал да обират банки. Много се страхувал, че можели да останат свидетели на тези обири. Дал на децата оръжие и им обяснил, че трябвало да избиват охраната. Те отказали, но помощникът се възползвал от обичта им към Лисус. Заплашил ги, че ако не убиват стражите, той със собствените си ръце щял да я унищожи. Децата не се съмнявали, че е способен да го направи. И им набил в главите, че ако някога проговорят, ако само споменат името му, щял да убие Лисус Моам чрез бавни мъчения.

Лисус Моам изпълнила задачата си, а този смахнат гадняр застрелял майка й. И държал Лисус под ключ, за всеки случай, ако полицията хване децата.

Разбира се, накрая били заловени, може би той сгрешил в замисъла на поредния обир или прекалил с алчността си. Но пък успял да представи Лисус Моам като подбудителка, така се спасил от подозрения.

Децата били екзекутирани, а Лисус осъдена на смърт, но заради таланта й апаратът я отмъкнал и на нейно място умряла някаква джебчийка.

Апаратът държи в затвора си невинен човек от почти три години! Дори не сте имали честността да й кажете поне!

Погледът му не оставяше съмнение, че след секунди или минути и аз ще намеря смъртта си!

Храбро поднових усилията да овладея ръката си. Никакво движение!

— Аз — изрече Хелър — ще предам този случай в ръцете на правосъдието. Ще очистя името й от несправедливите обвинения. И ще се оженя за графиня Крек!

Той посегна към мен. Ето, канеше се да ме убие!

Отчаяно се борех с ръката си.

Но той само ми помогна да стана и ме поведе към салона на екипажа. Настани ме в едно кресло. Взе от близкия шкаф салфетка и я намокри.

Както стоеше с гръб към мен, посегнах отново към пистолета. Напразно. Ръката ми все едно не съществуваше. Бях вцепенен!

Върна се при мен и започна да почиства съсирената кръв около устата ми.

— Съжалявам, че те ударих. Не мислех какво правя. Реагирах от гняв. Уверявам те, не ми е присъщо да се държа така. Само исках да те накарам да млъкнеш, а не да те просна на пода.

И боговете не биха ми помогнали, ако искаше да ме удари с пълна сила!

— Едва днес сутринта получих изрезката — обясни той. — Исках да я изненадам тази вечер и да я помоля да се омъжи за мен. Не се съмнявам, че можем достатъчно време да отлагаме началото на мисията, за да снемем обвиненията срещу нея и да направим сватбата. Мисията не е толкова спешна. Планетите не се затриват за ден-два.

Може би студената вода или вече омекналият глас на Хелър ми се отразиха добре. Но щом се изправих срещу новата заплаха за отлагане на мисията, събрах смелост да говоря.

— Не, не, не — казах му. — Не бива да започваш юридически действия за оневиняването й!

Той се дръпна назад като опарен.

— Не знаеш какви трудности те очакват — давех се от бързане аз. — Когато регистрират нечия смърт, унищожават всички документи за човека! Тя вече не съществува дори в главната документна система. А помощникът на лорда също е мъртъв. Признанието му засяга само хора, които са мъртви според законите. Вътрешната полиция също е унищожила досието си за случая. Ще ти се наложи да защитаваш недействителен човек. За света на живите не съществува нито Лисус Моам, нито графиня Крек. Така е записано в общата информационна система. Проверих!

Неговото объркване ми вдъхна дързост. Във флота не изучават гражданско-процесуалните уловки. Освен това му казвах истината.

Впуснах се в нови обяснения.

— Според закона не можеш да възкресяваш мъртъвци. Според закона мъртъвците не могат да имат документи, въобще никакво положение. Според закона не можеш да се ожениш за мъртва жена! И единственото доказателство, с което разполагаш, е една изрезка от новинарски лист — според закона тя не е доказателство!

Но не му казах, че при най-малкия намек за възможно излизане на затворник от Спитеос на бял свят затворникът ще бъде убит незабавно. Всъщност самият Хелър извади голям късмет, че знаеше за крепостта и още беше жив. При това само заради идеята на Ломбар по-скоро да го отпрати към Блито-3 и защото Великият съвет знаеше името му. Не би му стигнало въображение да разбере късмета си!

Колебаеше се. Ако успеех да го махна оттук, грижите му за графиня Крек нямаха значение. Нападнах с блестящ удар.

— Аз съм опитен в тези неща, а ти не си. Ако се заемеш колкото може по-скоро с тази мисия, давам ти думата си, че след завръщането ни ще ти помогна. Ще те ръководя в този процес, ще те напътствам. А без помощта ми няма да успееш в освобождаването и връщането й в света на хората.

Бях спокоен за обещанието си. Той нямаше да се върне, никога. Учудих се от внезапното гадене в стомаха ми. Предположих, че причината е в удара.

Погледна ме смутено и питащо и каза:

— Ще помисля.

Виждах, че не бива да настоявам повече. Страхувах се от него. Ръката ми все още вдървено стискаше дръжката на пистолета.

Излязох веднага. Бях се оказал безпомощен пред лицето на смъртта. Не можех да се опомня от уплаха!

Глава втора

Навън, в сумрака на хангара, пак опитах да пораздвижа ръката си. Пълна парализа. Люлееше се насам-натам, но лакътят и китката не се сгъваха в отговор на сигналите от главата. Пръстите не помръдваха. Усетих, че дните ми са преброени.

Натрапчивите мисли за поредното задържане на мисията, за заплахата със смърт от Ломбар, за възможната загуба на заплатите ми и неизбежния след това съд, за зовящите ме канавки в бордеите си оставаха достатъчно мъчителни. Но мигновено отстъпиха назад почтително пред моята безполезна ръка.

Служител от апарата не се разболява и не осакатява. Ако го ранят или е физически неспособен да си върши работата, свършено е с него. Не излиза в пенсия. И ако в работата си е имал достъп до тайни, не го изхвърлят на улицата. Просто му пробиват дупка в главата с грижливо насочен изстрел и го пускат в най-близката дълбока яма.

Чувството, че съм притиснат в ъгъла от глутница диви зверове и нямам с какво да се защитя, ме тласкаше към безумна паника. Щом не бях способен да стрелям, оказвах се безпомощен пред всеки човек от апарата, с когото се срещнех лице в лице. Познавах мнозина, които с удоволствие биха ме премахнали.

Постарах се да прикрия безсилието си и се затътрих към своя аерокар.

Беше късен следобед, работата наоколо вече не кипеше и не се виждаха бързащи хора.

Моят пилот явно беше прекарал напрегнат ден в обиколки по различни поръчки на Хелър. Ске се излежаваше отзад на дивана и се наслаждаваше на мирна дрямка. Постоях край машината и го разглеждах през отворения прозорец. Вече смятах да дръпна вратичката и да му заповядам да ме откара някъде, но нова мисъл спря лявата ми ръка.

Нямах пари!

Очевидно се нуждаех от преглед при лекар. Твърде ясно помнех как онзи шарлатанин от публичните домове си тръгна, щом откри, че нямам и едничък кредит.

А Ске сигурно има пари у себе си, за да изпълнява поръчките. С лявата ръка безшумно отворих вратичката. Без да разклатя аерокара, се наведох над пилота.

С лекота, дошла от опита, претършувах предните два джоба на туниката му.

Късмет! Обучените ми пръсти напипаха банкнота от десет кредита.

Дръпнах се с намерението да си тръгна.

— Почакайте! — умолително се обади Ске. — Тези пари не са мои! Бяха оставени като депозит за театралните полицейски униформи. Трябва да ги върна на офицер Хелър!

Лъжеше. Той винаги лъже. Надявах се, че не беше забелязал състоянието на дясната ми ръка, иначе би могъл да ме нападне. Заотстъпвах, за да не ме докопа.

Сега проблемът ми се състоеше в намирането на лекар. Не биваше да ходя при някой, който ще пусне слуха за осакатяването ми. Тъкмо си блъсках главата как да уредя прегледа си, когато вниманието ми се отклони към един транспортен кораб.

Огромен колесен кран излезе от хангара, сграбчил кораба в ноктите си. Кацналият на опашката си транспортьор се издигаше на четиристотин и петдесет фута. Беше черен, стар, очукан и овехтял. Превозвач на военни части на апарата! Когато приключваха с ремонта, презареждането или каквото там ги правеха в хангара, изкарваха ги с кран в зоната за отлитане. Обикновено ставаше около залез слънце — предполагаше се, че довеждат екипажа от казармите и го пъхат вътре да прекара нощта в подготовка за сутрешния старт.

Този изглежда щеше да отлети към някоя от планетите на Конфедерацията. Може би екипажът наброяваше около петдесет души. А преди зазоряване между две и пет хиляди говеда от частите на апарата щяха да се запътят към кораба и да се натъпчат като трупове в килийките си за пътуването. Корабът би трябвало да отсъства от Волтар много месеци, а дотогава и аз с мъничко късмет щях да се махна.

И сигурно имаха офицер медик на борда!

Виждах своя шанс. Чудовищната грамада се извисяваше над мен. Във въздушния шлюз за персонала скучаещ страж ми препречи пътя.

— Длъжен съм да инспектирам кораба преди отлитането — казах му и бръкнах в джоба за картата си.

Стражът не я и погледна. Влязох. Както винаги, насреща се носеше вонята на кораб от апарата. Подготовката за полета не включваше почистване — безтегловността често причинява повръщане и вероятно във вътрешността още смърдеше на хранителни остатъци, избълвани по време на първия полет преди векове.

Когато корабите висят под крана, коридорите им стават отвесни. Принуден бях да се катеря и не ми беше лесно да се задържам с една ръка по перилата. Особено трудно минавах през разклоненията за страничните коридори. А тесните дупки за офицерите и екипажа се намираха чак към носа. Опасявах се, че ще се загубя в това гигантско, тлъсто туловище. Упътващите стрелки трудно се различаваха под натрупаната мръсотия, а табелките вече не служеха за нищо. Блъсках се непрекъснато и с облекчение дочух отгоре далечен звук.

Пееха. Вместо да се занимават с подготовката на кораба, неколцина от екипажа може би седяха в столовата и изплакваха душите си в песен.

Пригласяше им гъгнене от преносим въздушен орган. Сега подхващаше акордите на нова мелодия. Винаги съм смятал, че космонавтите не са като нормалните хора. А космонавтите на апарата са неизлечимо луди.

Запяха песента „Скърбите на космонавта“. Подхожда само за погребение! Защо все за такива песни се сещат, преди да излетят? Дали заради махмурлука?

Катерех се и въобще не се почувствах по-добре от тази смазващо тъжна мелодия. Полагах усилия да не падна. Хленченето отекваше из коридорите като в гробница.

Ръката ми се плъзна по метала и още малко оставаше да рухна двеста фута надолу.

Мъчех се да стигна по-бързо горе. Страховитият вой ме поглъщаше.

За втори път щях да падна. Ехото сред металните стени правеше песента още по-унила и страшна.

Предпазливо промуших глава през вратата. Песента тъкмо свърши и всичките двайсетина кретени тихичко си подсмърчаха.

— Тук някъде има ли доктор? — попитах, без да погледна никого.

Неимоверно и недодялано човекоподобно, вероятно търсено на половината планети за безбройните си престъпления, обърна плувнали в сълзи очи към мен и безмълвно ми посочи по кой коридор да тръгна. Въздушният орган поднови жалбите си.

Много време ми трябваше да разчета наклепаната табела:

Напрягайки единствената си ръка, преодолях съпротивата на магнитната ключалка и се препънах на вратата. Непоносима миризма на червиво месо и гъсти пари от „Тап“ ме посрещнаха. Някой хъркаше на жироскопното легло. Доста го тръсках, докато се събуди.

С празния си поглед този лекар беше достоен представител на своята професия, не както подобни типове обичат да я виждат в песнички и романчета, а в действителност — жалка човешка развалина.

— Ръката ми — казах. — Изведнъж се парализира.

— Ами купи си нова — отвърна той с намерение да се върне към хъркането.

Преборих се с него и го принудих да седне.

— Имам пари — съобщих му.

Веднага се стегна. Това е то професионалистът.

— Искам да ми кажеш какво не ми е наред.

Свалих си колана с кобура и някак се освободих от туниката, без той дори да се престори, че иска да ми помогне. Започна да преглежда здравата ми ръка и се наложи да го поправя.

Сред множество прозявки и още глътка-две „Тап“ той ми задаваше въпроси и опипваше ръката. Въпросите се състояха преди всичко в пълно с надежда „А тук боли ли?“.

В стаята имаше и подобие на машина, накара ме да застана пред нея. Смятах, че ще ме преглежда с нея, но зад себе си чух весело бълбукане.

— Няма рани, няма счупени кости, няма изгаряния — промърмори лекарят. Сви рамене и ми посочи да се облека. Взираше се в мен с доста учуден поглед.

— Аха — отрони той, — знаем вече какво не е наред.

В това време аз си закопчавах колана. Направи движение, сякаш го сърбяха пръстите. Показах му банкнотата от десет кредита. Имах намерение да го попитам може ли да ми върне ресто, защото преглед като неговия не би струвал повече от два кредита.

Той просто пъхна парите ми в джоба си. Отново зина сънливо и каза:

— Диагнозата е следната — не си в състояние да използваш ръката си.

Забелязах признаци, че ей сега ще се катурне върху жироскопното легло. Преградих му пътя.

— Отработи си парите по-старателно!

Докторът ме изгледа скучаещо.

— Искаш да ти ръся научни термини, тъй ли? Ами добре — имал си временна истерична парализа в мускулите на горния крайник.

И тръгна към леглото. Креснах:

— Това с нищо не ми помага!

— Че какво толкова има да ти помагам? — вдигна рамене той. — Случайно не забеляза ли, че съвсем нормално си служеше с ръката, когато си навличаше туниката и колана?

Зяпнах. Преместих поглед надолу. Свих ръката си в лакътя. Нищо й нямаше! Наистина си служех с нея съвсем нормално!

Той окончателно се намести на леглото.

— Чакай, чакай! Каква може да е причината?

— Машината показа, че нямаш чужди тела в главата, нито нещо, което да притиска гръбначния мозък. Така че няма причина.

Направих гласа си заплашителен.

— Най-добре ще е да ми кажеш от какво се предизвиква такова състояние!

Той разбра, че няма да захърка, без да ме изхвърли или да ми каже нещо, което да ме удовлетвори.

За кой ли път сви рамене.

— Истерия… Шок след сражение… Ти си офицер, значи не са ти въздействали с електрошок. Толкова причини може да има…

— Например? — вече се надвесвах отгоре му.

Погледът му се замъгли.

— Предразположеност към неврози, преминала временно в остра форма… Или пък хипноза…

— Напъни се още малко! — заповядах.

— Само за десет кредита? Да не съм ти някой главорез от Скапания град!

— Дадох ти пет пъти повече от обичайната цена!

— Да, ама и беше пет пъти по-разтревожен — констатира той.

Бутна ме да се измитам, отпусна се в леглото и не след дълго захърка. Истински професионалист.

Глава трета

Обиколих няколко пъти аерокара, докато разсъждавах. Вече притъмняваше. Непрекъснато свивах и разпусках ръката и пръстите си. Работеха чудесно.

Стараех се да проумея какво всъщност ми каза онзи касапин.

При моята начетеност в земната психология знаех, че греши за „предразположеност към неврози“. Не съм невротик. Оставаше хипнозата. Но освен при езиковото обучение не бях подлаган на хипноза.

Поне едно беше сигурно — в това състояние се излагах на жесток риск. Ами ако се случеше отново? Точно когато се опитвам да застрелям някого и щрак! — ръката ми отказва. Косата ми настръхна.

Не смеех да отида при някой шарлатанин от апарата. Бърникането в моето подсъзнание би му разкрило прекалено много. И онзи веднага ще доложи, че дрънкам наляво и надясно държавни тайни — значи край!

Какво още каза касапинът, да го „бибип“? Аха, не бил „главорез от Скапания град“. Това беше ключето за сейфа. Бях виждал техните табели. Разработката на плана не ми отне много време, забележителният ми талант в тези неща не се затрудни.

Отворих вратичката на аерокара. Моят пилот захленчи:

— Как ще обясня на офицер Хелър, че не мога да му върна депозита за униформите?

Ударих го. С лявата ръка, защото още не се доверявах на дясната. Но го ударих.

Влязох в машината.

— Веднага ме закарай в Отдела по провокациите!

Полетяхме през здрача към Правителствения град, спуснахме се към водите на река Уийл и скоро се гмурнахме в тунела на полусрутените складове.

Затрополих по стълбата.

Рейза Тор се готвеше да се прибира у дома. Смръзна се. Май пребледня като чаршаф, но в тази слаба светлина не бях сигурен.

Реших, че е по-добре да му отпусна малко нервите.

— Срещал ли си хубави момичета напоследък? — попитах го дружелюбно.

Придружителят при предишното ми идване стоеше отзад. Стори ми се, че са имали проблеми с крадци или разправии помежду си, защото държеше в ръка заредено оръжие.

Рейза Тор му каза с някак задавен глас:

— Аз ще се оправя.

Тръгнах пред него. Вече познавах мястото наизуст. Отидохме в секцията с цивилни дрехи. Рейза Тор се влачеше след мен, а подчиненият му се скри някъде.

— Искам дрехи на някой смахнат по ролърите — казах му. — Като за каране по улиците. Нещо обикновено.

Рейза забележимо се опомняше. Предположих, че е преживял тежък ден. И без това по природа си беше нервен и не винаги проявяваше здрав разум. Запъти се към първия попаднал пред очите му рафт и взе екип за ролър — те са лъскави, направени са от тънка броня, предпазваща тялото. Но по този навсякъде бяха изрисувани яркоалени пламъци, забелязваше се от цяла миля, а и от такова разстояние дразнеше очите.

— Не, не — спрях го аз.

Отместих го от рафта и си подбрах черен екип с моите размери. Кръвта от злополуката личеше по яката, но човек в неволя не бива да проявява капризи.

— Сега да видим и каските — казах и застанах пред съседния рафт.

Отново взе да ми се бърка, искаше да ми пробута каска с някакви огнени пера по нея и без предпазител за лицето. Бутнах го и си взех каска без пера, но с предпазител.

— Сега и един троен нож.

Преместихме се при оръжията. Намерих каквото търсех. Страхотни са тези ножове. Престъпниците ги използват, когато искат да извършат особено кърваво убийство. При забиването десетинчовото острие е тънко като игла. Щом дръжката опре в тялото, острието се разделя по подобие на тясно ветрило на три части, остри като бръснач. При издърпването повлича и доста от карантиите. На дръжката дори е монтиран пръстен за по-силно теглене. Някои от спецовете в боя с ножове разправят, че трудно вадели това чудо от старателно намушкан труп, но според мен се шегуват.

— Стига, бе — отрони Рейза Тор. — Кого ще колиш?

— Малко се съмнявам, че ще ти върна нещата — уведомих го.

— И аз се съмнявам — отвърна той.

Реших да не се заяждам за това несправедливо обвинение към моята честност. Горях от желание да се заема със своя проект.

Наместих се в аерокара и заповядах на пилота да поеме по обиколен маршрут към предградията на Скапания град. Настъпваше нощта, но още не беше започнало претъпканото движение в небето. Хората в другите градове се готвеха за вечерята си. А в Скапания едва ли много хора щяха въобще да вечерят.

Макар и бедни, жителите му са твърде жизнени. Сред овехтелите му постройки се намират местенца, отличаващи се с бурна дейност. Но проблясващите тук-там светлинки само подчертаваха гнетящия мрак, вместо да го разсеят. Петдесет квадратни мили мизерия са пръснати около застояло езеро. Никой няма представа кога е бил построен Скапаният град, а може би още в момента на появата му старостта го е погълнала.

От ухо на ухо се предаваше легендата, че като млад Ломбар имал навика да устройва палежи тук. Никак не ми се вярваше. Стремежът му към разрушение се проявяваше в къде по-впечатляващ мащаб, а и той мразеше бордеите. Нали веднъж ми спомена, че всичко това трябвало да се заличи от планетата, а населението да бъде избито. Струваше ми се, че мястото просто плаче за подобно радикално лечение.

Намерих каквото търсех — едно от ярко осветените петна. Младежите от Скапания град си имат леговища, в които се събират на тълпи. Понякога вътре свири състав, от най-некадърните. За един кредит можете да си купите двадесет кутийки от тукашния „Тап“, но пак не си струва парите.

Около тази бърлога имаше много скупчени ролъри.

Наредих на пилота да избере място за кацане по-далеч от светлините на станция на „кенефните мухи“. Някога може да е било и парк. Накарах го да изключи вътрешното осветление, за да не види и той какво се готвех да направя.

Помъчих се малко, докато се освободя от униформата и навлека маскировката си. Нахлупих на главата си черната каска. Оставих всякакви уличаващи ме документи и обичайните оръжия на апарата до униформата. Взех само тройния нож и тънка пачка фалшиви банкноти. Казах на пилота да не мърда никъде и да не включва никакви светлини.

Затичах напълно безшумно, воден от трясъка на оркестъра. Спрях на почтително разстояние от ярките многоцветни лампи. Твърде много недорасляци танцуваха под тях.

Бързият оглед ми показа ролър от по-мощен тип в най-непрогледните сенки. Справих се с блокиращата ключалка. Толкова лесно се оказа, младокът направо заслужаваше да му отнема играчката!

Избутах ролъра, докато се отдалечих достатъчно, и чак тогава бясно го подкарах по това, което подигравателно наричат булевард в Скапания град. Машината отвяваше вихрушки от боклук. Зловонието на езерото почти се втвърдяваше във въздуха.

Районът, към който се устремих, беше известен с перверзните си уреди, електрическото възбуждане и майсторите по бърникане в глави. След десетина минути покрай мен започнаха да се стрелкат зле осветени реклами. Намалих скоростта.

Навсякъде по зданията се виждаха избледнели надписи като: „Промийте изгнилите си черва“, покани за посещение при „специалистките по възбуда“ и обяви, че „Тук предлагаме електрическо стимулиране на пениси“. Най-после съзрях на едно отличаващо се дори тук с разрухата си свърталище грозно написана на ръка табела: „Лекувам глави. Преглеждам мозъци. Специалист по нерви. Хипноза. Прочиствам вътрешности. Елате при доктор Катсуиц, преди да е станало късно.“ Това беше моят човек.

Поколебах се само защото входът беше твърде близо до наблюдателен пост на „кенефните мухи“. Всъщност двете врати бяха на не повече от тридесет фута една от друга. Удобно за полицаите — ако някой загинеше в ръцете им, винаги можеха да припишат жертвата на доктора. Но за мен беше прекалено оживено място.

Обърнах се и завих в страничната уличка. Назъбените останки от развалини ми даваха достъп до желания за мен етаж. Избрах и прозореца.

Покатерих се незабелязано като котка и се мушнах вътре през него. Озовах се във вестибюл.

Наоколо имаше хора. Една жена излезе, прекоси коридора и влезе в друга врата. Разбира се, не ме видя. Бива ме за това.

Плъзнах се безшумно по коридора и намерих вратата на доктор Катсуиц. Процепът под нея беше осветен.

Събрах дързост и влязох.

Глава четвърта

Човекът лежеше в обятията на механичен мастурбатор. Така се бе съсредоточил в заниманието си, че не забеляза как нахълтах. Тряснах вратата зад себе си. Той скочи като опарен от машината и си закопча панталона.

— Тъкмо проверявах новия модел, за да видя дали да го препоръчам на клиентите си.

Лъжеше. Уредът ми изглеждаше износен от употреба. Този тип носеше странични предпазители за очите и ми напомни за Боуч. Приличаше ми на същество, топено година-две в масло, и съдейки по миризмата, маслото още тогава е било отдавна гранясало.

Огледах кабинета му. Твърде мръсен. А по две от стените се точеха рафтове един над друг с наредени стотици прозрачни стъкленици. Всяка съдържаше нещо, накиснато в прозрачна течност. Потръпнах. Човешки мозъци.

Той ги посочи с широк плавен жест.

— Моите най-добри клиенти — обясни любезно. Гласът му също бе дълго топен в масло. — Сигурен съм, че ще можем да удовлетворим желанията ви.

Представих се с името Ип — вероятно най-разпространеното на Волтар. Съобщих, че един мой приятел си има проблеми и бих искал да получа съвет как да ги разреши.

Той ме настани в продънено кресло и се свлече на табуретка срещу мен.

Разказах му, че моят приятел нямал никакви чужди тела в себе си, нито счупени кости, че не страда нито от шок след бойни действия, нито от невроза. Но му се случило ужасно нещо — опитал се да стреля при самозащита и ръката му отказала да се подчини. След по-малко от час парализата изчезнала. Но моят приятел работел в твърде опасна област и не можел да си позволи неспособност да борави с оръжия и да застрелва хора.

Той прояви съчувствие. Потупа ме по главата, оставяйки мазно петно. Стана и от един шкаф взе хипношлем. На тилната му страна се забелязваше небрежно надраскан надпис:

„Откраднато от Волтарианския университет.“

— Смятам — каза докторът, — че вашият приятел е бил подложен на хипноза. Само си сложете този шлем и ще видим какво можем да направим, господин Ип.

Стори ми се разумно. Шлемът удобно пасна на главата ми. Той закопча каишката под брадичката ми и включи напрежението.

Мигновено започнах да чувам гласа му като мъгляв шепот. Питаше ме за какво ли не и устата ми сякаш сама отговаряше. Не вниквах в думите. Продължи не знам колко време. А аз се бях отнесъл из други моменти и други места.

Изведнъж като че в същата стая прозвуча ясен и силен глас:

„Сега ще изслушаш няколко заповеди. Изпълнението на тези заповеди няма да зависи от твоята воля.

Мисли за името Джетеро Хелър. Мисли за това, как изглежда той.

Първа заповед — всеки път, щом помислиш за причиняване на рани или вреда на Джетеро Хелър независимо по какъв начин, ще получаваш усещане за болки в стомаха.

Втора заповед — ако съзнателно се стремиш или се съгласиш да бъде извършено физическо изменение или осакатяване на Джетеро Хелър, ще започнеш неудържимо да повръщаш.

Трета заповед — ако замислиш или участваш в разрушаване на кариерата на Джетеро Хелър, ще сънуваш кошмари, в които ти се явява дявол от Манко, и ще усетиш, че полудяваш.

Четвърта заповед — ако поискаш да отровиш, удариш или застреляш Джетеро Хелър, ръката ти веднага ще се парализира напълно.

Когато се събудиш, ще ти дам текст, който ще прочетеш. В него се съдържа думата подчинение. Щом я прочетеш, тези заповеди ще овладеят съзнанието и тялото ти. Ще бъдеш абсолютно неспособен да им се противопоставиш и завинаги ще им се подчиняваш безпрекословно.

Сега ще забравиш и ще заличиш от паметта си всичко, което ти казах, но въздействието му върху теб ще продължи без ограничения. Забрави, забрави! Ти не знаеш откъде си получил тези заповеди. Забрави, забрави!“

Чувах думите отчетливо до болка.

В мъглата пред очите ми се избистри едно лице. Графиня Крек!

Онзи ден в тренировъчната зала! Когато отпрати всички останали и ме подлъга, че „трябвало да ми провери произношението“. Денят, в който ми даде книгата, на чиито страници няколко пъти срещнах думата подчинение.

В главата ми някакво слънце избухна в свръхнова звезда! Хипношлемът се изключи. Без пауза преминах към трескаво будно състояние.

Графиня Крек!

Да я „бибип“! Сто пъти да я „бибип“!

Тя и само тя, заради идиотското си желание да защити Хелър, ме прати за безкрайни седмици в най-дълбокия от адовете! И всичко това само защото си изпълнявах нормалните задължения!

Странната болест, от която се превивах всеки път, щом между другото си помислех как да навредя на Хелър! Дяволът от Манко в моя кошмар! Паническото бягство към планините! Парализата на ръката ми! Пълната ми неспособност да се заема с тази мисия и да бъда нормален както винаги!

Всичко си дойде на мястото. Но вече свърши!

Заповедите вече нямаха власт над мен!

Да ти го „бибип“, графиньо Крек!

А, почакай и ще видиш какво ще направя с този твой „бибип“ Хелър.

И с теб!

Всеки ад, измислен на всяка от планетите, ще бъде прекрасен в сравнение с адовете, в които ще ви натикам!

Глава пета

Половин час седях така и кипях от бяс.

Постепенно се сетих за доктор Катсуиц. Беше ме оставил на спокойствие. Отдавна махна хипношлема от главата ми и се разположи на скамейка в отсрещния край на стаята. Не откъсваше поглед от мен. Забеляза, че съм дошъл на себе си.

Исках да си тръгна и да се захвана с моите работи. Бръкнах в джоба си и извадих фалшива петкредитова банкнота. Той не беше обучен касиер. Защо пък да не оставя на приятелите му — „кенефните мухи“, да му видят сметката?

Подадох му банкнотата. Той се усмихна.

— Боя се, че не са колкото трябва, офицер Грис.

Замръзнах. Как беше научил името ми? Нали не носех никакви документи!

— Не пет кредита — добродушно каза той. — Струва ми се, че пет хиляди са по-подходяща сума.

Постарах се да мисля бързо.

— Не разполагам с толкова пари.

— О, не се съмнявам, че можете да се сдобиете с тях. А сега бихте могъл да ми дадете всичко, което имате. Останалото — на вноски, да речем, до края на седмицата.

— Не знаете нищо освен името ми!

— Да, името и още някои случки. Като например двайсетина космонавти от флота, умрели в тъмница. Според мен флотът би се зарадвал безумно да научи за съдбата им.

Престорих се, че се прегърбвам от отчаяние. Глупаво въртях в ръцете си каската, нахлупих я и спуснах предпазителя. И предал се окончателно, извадих остатъка фалшиви банкноти от портфейла си. Станах и тръгнах към него. Чакаше ме с протегната длан.

Ръката ми вече от нищо не страдаше и това никога нямаше да й се случи отново.

Дланта, която му подаваше парите, леко трепна. Дръжката на десетинчовия нож се плъзна от ръкава в пръстите ми.

А този „бибип“ още се хилеше като победител!

Скочих напред. Десетте инча стомана се забиха в сърцето му.

Очите му се разшириха от изненада и в тях изплува обречеността на труп.

Дръпнах ножа към себе си и отстъпих встрани. Острието се разтвори на три в тялото му. Карантии и потоци кръв шурнаха на пода.

Падна с лице в локвата.

Побутнах го с крак. Беше мъртъв. Много мърляво мъртъв.

Когато рухна, банкнотите се разхвърчаха. Събрах ги и изтрих кървавите петна от лъскавата хартия в сакото му. Върнах ги в джоба си.

Претърсих кабинета и намерих записите, които тайничко беше направил. Унищожих ги.

Той не издаде нито звук, когато умря. Аз също пазех тишина. Отидох до вратата и лекичко я отворих. За миг ми се стори, че зърнах някого надолу по коридора, но той припряно се скри от погледа ми. Очевидец?

От другата страна по коридора наближаваха стъпки. Жена на средна възраст. Както изглеждаше, би трябвало да работи в сградата.

Изпречих се пред нея. Държах в ръка окървавения нож. Тя се закова на място. Подадох й ножа с дръжката напред.

— Бързо! — изрекох тихо и настоятелно. — Вземете това и го занесете направо на полицаите, кажете им, че доктор Катсуиц е убит.

Тя искаше да изпищи. Но ниският тайнствен глас обикновено предотвратява подобни неприятности, ако го използвате правилно. Очите й се изцъклиха.

Стисна дръжката и се втурна надолу по стълбата към поста на полицията.

И отново неясно движение в сенките. Кой ли ме наблюдаваше?

Но пък и на кого ли му пукаше? Никакви показания нямаше да им свършат работа. Бях спуснал предпазителя на черната си каска. Затичах към прозореца. Никой не ме последва.

Спуснах се по стената като пъргаво насекомо и яхнах ролъра.

Разнесе се вой от сирената на полицейския пост. Да вървят по дяволите! Тихо избутах с крака ролъра до края на уличката и излязох на друг „булевард“. Возилото ми не вдигаше шум. Отдалечих се на два квартала и чак тогава изстисках от двигателя пълна мощност.

Разбира се, щяха да арестуват жената. Полицейското правило: „Първо арестувай, който ти е подръка“, щеше да задейства с пълна сила. Според регистрационната им система това вече се водеше разкрито престъпление. Бъдете грижливи, винаги съм казвал. Не оплитайте конците.

Закарах машината до зверилника на младежите и го оставих където си беше преди. Дори се забавих, за да го блокирам по същия начин.

Не след дълго се мушнах в аерокара. Шумоленето на дрехите ми събуди пилота. Излетяхме. Когато минахме над река Уийл, хвърлих през прозореца екипа и каската в ревящата вода.

По-късно през нощта лежах буден в стаята си. Каквото и да сполетеше Хелър и графиня Крек, сами си бяха виновни. Никога дотогава не бях изпитвал такава жажда да причинявам смърт. Дори си казах поучително — в никой ад няма демон толкова зъл, колкото е тайно хипнотизираният човек, разкрил заговора срещу себе си. И никой демон не би посмял да съчинява толкова мръснишки разнообразни планове, както аз през цялата нощ.

Хелър вече беше безпомощен в ноктите ми и аз имах намерение да се възползвам колкото може по-отмъстително от този факт!

Глава шеста

Станах на разсъмване. Високомерно се въздържах от забележки към моя пилот въпреки дребнавите му вайкания за онзи депозит — както изглежда, Хелър му беше простил, но пилотът, представете си само, се чувстваше виновен! Нахлух като буря в офиса на отдела, където ранобудният Боуч посмукваше горещ „главотръс“. Грабнах кутийката от ръката му и я довърших! Дори не останах, за да се насладя на изумлението му.

Спуснах се по стълбите към скритите в подземията стаи и отидох в секцията за подправяне на документи. Всеки отдел на апарата разполага с такава секция, без тях не можем да работим нормално. Действията обикновено са насочени срещу бунтовни и недоволни граждани. Малцина биха дръзнали да изработят фалшификатите, които измислих.

Под надвисналата сянка на Ломбар, подгонен от заповедите му (но и с лека тръпка на отмъстително злорадство, признавам), аз отместих разнообразните писала и печати и старателно започнах да съчинявам.

Доста време ми отне с многобройните задрасквания и допълнения, но успях, преди да дойдат двамата щатни фалшификатори.

Настаниха се на бюрата си и аз оставих черновите пред тях. Усмихнах се на уплахата им.

— Не ми се вярва да имаме подходяща хартия — измънка по-старшият.

— Намерете! — заповядах. — Незабавно. Намерете!

Той дълго рови из разни чекмеджета и кашони. Накрая измъкна два листа, необходими за тази работа.

Другият фалшификатор също се намеси:

— Според мен нямаме и подходящи печати.

— А според мен имате! — възразих аз.

Побледнелите лица на двамата ясно показваха страха им, но аз това и очаквах. Разполагам с предостатъчно материали срещу всекиго от тях, които не бях въвел в главната информационна система, и те се решиха да извършат новото престъпление, утешавайки се, че е по-безопасно от разкриването на многото им предишни.

Фалшификаторите са изключително забавни хора. В душата им се забелязват зачатъци на артистична дарба, дори гордост на художници и скоро двамата потънаха в старание и мастило. Не беше нужно да им казвам, че трябва великолепно да си свършат работата. И без това уважаваха занаята си. Имаше и друго — ако в двата документа останеше и най-дребен пропуск, разкрит от неподходящ служител, половината Управление на вътрешната полиция щеше да се впусне в издирване на виновните. Нуждата води до съвършенство!

Седнах на сандък с още неизползвани заповеди за екзекуция и зачаках. Фалшификаторите си прехапваха езиците, писалките им мъчително бавно изрисуваха сложните извивки и украшения, неизбежни в подобни документи. Не ми се стори дълго това двучасово чакане, защото двамата изработваха абсолютни шедьоври.

Най-после стигнаха и до печатите. Само на един от документите трябваше да се добавят и восъчни печати.

Запотени, едновременно горди и паникьосани, те духаха върху восъка да се втвърди по-бързо.

Младшият отново огледа творенията за някакъв недостатък. Старшият ги сравняваше придирчиво с оригинали от илюстрациите в някаква книга.

— Боговете да са ни на помощ! — възкликна младшият. — Ами че нашите изглеждат по-истински от истинските! — В гласа му се прокрадна самодоволство. — Като си помисля, единственият начин да разберат, че не са истински, е да ги проверят в Имперските изходящи дневници. А никой извън Дворцовия град няма достъп до тях! Съвършени са!

Старшият добави две официални папки и тънък водоустойчив плик на леки раета. Докато оформяше комплекта, той ми каза:

— Разбира се, вие знаете, че притежаването на фалшифициран подпис и печат на Императора води до мъчения и бърз разстрел. Никога няма да стигнат до нас при разследване. Ние вече забравихме с какво се занимавахме току-що. Но само ако ви хванат, както ги носите, офицер Грис, свършено е с вас! Повече от свършено дори.

Протегна ми пакета, но още не го пускаше от ръката си.

— Разкопчейте си туниката да го залепя на корема ви. — И докато се занимаваше с това, добави: — Признавам, хитро сте го измислил, защото те няма да попаднат в документната система, а и никой не би ги търсил там. Но ще ги търси в Имперските дневници. И ако който и да е се опита да представи документите в Дворцовия град, веднага ще последва сверяване с дневниците. Което пък ще покаже, че такива документи никога не са били издавани, и представилият ги ще бъде заловен моментално, изтезаван и ликвидиран.

Закрепи пакета и докато закопчавах туниката си, той ме изгледа мрачно.

— Надявам се, че знаете какво правите. Много внимавайте на кого ги показвате. Пазете всичко това в най-дълбока тайна. Ако ги дадете на някого, той може да насочи разследването към вас.

Отворих вратата, а той врътна глава.

— Богове, ама вие сигурно страшен зъб имате на тия хора, офицер Грис!

От устата на фалшификатор, чиято работа всекидневно обричаше хора на смърт, това беше чудесен комплимент.

Въобще не влязох в кабинета си. Исках да отида на много места през този ден.

Всъщност имах време, колкото поискам — все още беше десет сутринта, но наредих на пилота:

— Я надуй двигателя!

Той успяваше да поддържа едва двеста мили в час сред претъпканото сутрешно небе.

— Ама вие за кого ме мислите, по дяволите? — отвърна кисело. — Не мога да карам като Хелър и вие най-добре го знаете!

Напоследък ставаше непоносимо нагъл. Тъкмо се пресягах напред, за да го плясна по врата, и се сетих — ако паднем и оцелеем, току-виж, някой открие пакета. Насила потиснах гнева си и го оставих да си приказва.

Голямата пустиня препускаше назад под нас. Днес още повече слънчеви танцьори играеха сред пясъците, но не ми беше до тях. Очите ми не се отделяха от грозната грамада на Спитеос, набъбваща пред нас.

Предвкусвах сладостта на отмъщението.

Глава седма

Когато влязох в тренировъчната зала, заварих обичайния трескав хаос. Всичко беше почистено отново и смърдеше на армейски дезинфектанти. Помощниците на Крек дресираха различни хора за бъдещите им задачи. Специален агент упражняваше уменията си за изстрелване на електронни иглени бомби. Двама бойци с метални нокти се учеха как привидно да се разкъсват на парчета без никаква вреда, освен петно изкуствена кръв. Магьосник и човекоподобно май си сменяха ролите постоянно, като всеки караше другия да изчезва от сцената.

А ето я и графиня Крек, моя дивеч. Тя никого не обучаваше, може би с това се занимаваха отскоро само помощниците й. Носеше цял искрящосин тренировъчен екип. Копринената й коса беше пристегната назад със синя лента. Блестящите обувки отразяваха светлините, докато тя се въртеше на халките в един ъгъл. Изхвърляше се във въздуха, правеше няколко бързи ножици с крака, после се обръщаше с главата надолу и успяваше да улови халките със стъпалата си. Много грациозно го правеше.

Излъчваше щастие. Когато застанах до нея, чух я да си напява лекомислена мелодийка. Видя ме и изведнъж усмивката й се стопи. Но все пак скочи от халките.

— Здрасти, Солтан — каза тя, вече нащрек.

Аз бях самото въплъщение на вестоносец — радостен, но и тайнствен. Огледах се предпазливо и съзрях едно уединено ъгълче зад някакви стари машини.

— Имам прекрасни новини за теб — прошепнах. Минах зад машините и я подканих да дойде при мен.

Тя реши да ме послуша. С бързите си погледи подчертах, че не искам никой да ни подслушва и наблюдава и че не бива никой да ни завари неподготвени. Свих пръст и я повиках да дойде още по-близо. Прошепнах:

— Току-що се връщам от височайша аудиенция.

Тази фраза можеше да означава само едно-единствено нещо.

— При Императора? — попита тя. — Точно ти?

Придадох си скромен вид. Сведох очи и опипах неловко изумрудения знак на ранга ми.

— Е, истината е, че ме приеха, защото Джетеро е толкова известен. — Знаех, че ще се хване на тази въдица. — Но в светлината на славата му всеки може да отрази някой лъч. Добрата ми съдба ме свърза с него в едно начинание.

Тя слушаше напрегнато.

— Нали разбираш — казах, — много се тревожа да не му се случи нещо лошо.

Аха, тази кучка, да я „бибип“, си въобразяваше, че още ми действат нейните постхипнотични заповеди. Кимна сама на себе си — смяташе, че много добре разбира грижите ми.

— Затова полека дръпнах някои конци — продължих с най-невинното си изражение. Пак се озърнах, за да проверя сами ли сме, пристъпих към нея и сниших глас. — Не би трябвало да ти казвам всичко това. То е най-тайната сред държавните тайни. Внушително ми обясниха, че не бива никой да чува и думичка за нея!

Успях да изобразя следа от недоумение в погледа си.

— Не знам защо почувствах такава нужда да дойда и веднага да споделя с теб.

Ах, как налапа кукичката тази гадинка с нейните номера! Погледнах я като малко момченце, а жените трудно устояват на това, нали се събуждат майчинските им инстинкти.

— А и не знам как самичък да се оправя. Страшно ми е необходима твоята помощ.

О, охотно щеше да ми помага! Всичко, свързано с Хелър, беше най-важното, ако не и единственото нещо за нея.

Продължих с доверителния си тон.

— Може и да ме накажат жестоко, че разкривам всичко. — Показах съжаление за бъбривостта си и дори се дръпнах назад. Но жените ми приличат на гъби, напоени с любопитство.

— Обещавам, че никой нищо няма да чуе от мен! — настойчиво прошепна графинята.

— Ако чуе, свършено е с мен. Но нямам друг избор, нужна ми е твоята помощ. Нека седнем някъде.

Донесох две табуретки в закътаното ъгълче. Обърнахме се към стената и така за всеки ставаше двойно по-трудно да разбере какво си говорим. Разкопчах малко туниката си и посегнах към пакета. Но не го извадих. Жаждата й да научи какво става се засили толкова, че надделяваше над способността й да мисли трезво.

— Тази сутрин, още преди зазоряване — зашепнах, въздушна лимузина от Дворцовия град ме откара тайно. Честно да ти кажа, отначало се разтреперих от страх. Помислих, че ме отвеждат на разпит. Стигнахме до двореца по обиколен път и ме въведоха през скрита врата. Озовах се в обширна зала с басейн. Признавам, не съм и предполагал, че слагат такива скъпи килими около басейните там. Наложи се да чакам половин час и да ти кажа, никак не се чувствах добре.

И после дойде той! Не вярвах на очите си, нали съвсем рядко се показва пред някого. Влезе в ослепителен сутрешен халат. Самият Клинг Надменни! Честно, едва не умрях. Стоях там, дори без да съм си облякъл поне парадна униформа.

Негово величество попита: „Това ли е служителят, който отговаря за «Мисия Земя»?“, и придружаващият ме офицер потвърди.

Императорът си свали халата и влезе да поплува. Не знаех, че плува всяка сутрин, а басейнът е инкрустиран с диаманти! Представи си само!

Стоях и чаках, уплашен до припадък, не знаех в какво съм се провинил. След малко Негово величество излезе от басейна, изтегна се на възглавници и двама от неговите жълтокожи започнаха да го парфюмират. Посочи място пред себе си и придружителят ме избута натам.

Негово величество каза: „Винаги съм вярвал, че Джетеро Хелър е един достоен мъж.“

Както и очаквах, тя реагира мигновено. Очите й се разшириха. Сто и десет планети, десетки милиони офицери — никой не би очаквал от Императора, колкото и блестяща да е паметта му, да знае името на някакъв си младши офицер. Сега тя алчно поглъщаше всяка моя дума. Казах си — сама си го изпроси, кучко, и ще си получиш заслуженото. Продължих:

— После Негово величество ме погледна въпросително и каза: „Значи има някаква друга причина да се отлага отпътуването за изпълнение на мисията. Затова заповядах да те доведат тук да отговориш на въпроса ми!“

Вече очаквах да произнесе смъртната ми присъда. Е, не мога да твърдя, че съм от безумно храбрите. Боя се, че трябваше да призная някои неща. Не, не — добавих припряно, — недей да подскачаш така! Всичко свърши чудесно.

Вълна от веселие ме заля при тези мои думи. „Чудесният“ им край щеше да означава пълна съсипия и за двамата.

— Прости ми, графиньо. Аз съм офицер и знам как да изпълнявам дълга си. Дори като ти разкривам това, излагам себе си на опасност. Но какво друго можех да направя? Между другото — леко се отклоних от темата — Джетеро показа ли ти изрезката? Онази, в която пишат и за теб?

Тя вероятно не знаеше, че и аз бях посветен в цялата история. Кимна. Аз продължих:

— Досега не бях чувал за това. Ако знаех, щях да предприема нещо по-рано. Но да свърша разказа си. Бях принуден да разкрия на Негово величество истинската причина за отлагането на мисията.

Почти чувах как сърцето й лудешки бие в гърдите.

— Негово величество много се разсърди. Каза ми, че най-мащабни и тайни държавни дела зависят от успешния край на мисията. Стори ми се твърде разгневен и само като си помислих, че това би могло да навреди на Хелър, стомахът ми се сви от болка! Ужасно понесох тази мисъл.

Лековерна кучка! Мислиш си, че още ми влияят твоите внушения. Ще ми платиш, да ти го „бибип“! Само как кимаш многозначително!

С дълга въздишка показах колко болезнено бе преживяването ми. И подхванах отново лъжите си.

— Колкото и зле да се чувствах, просто трябваше да му се примоля. Да ти кажа право, дори жълтокожите, които го мажеха с парфюми, се уплашиха, че някой се осмелява да моли Императора за нещо. Но макар и да не ми е известна причината, отчаянието ме тласкаше неудържимо.

Казах му, че и аз знам, и той също — Джетеро Хелър е единственият, който може да изпълни мисията на Блито-3. Той прие довода ми, защото Джетеро бе извършил и първоначалните наблюдения. И тогава направих нещо, което никога не съм си представял, че е възможно. Предложих… помисли си само, предложих нещо на Клинг Надменни! Не знам откъде се събра толкова смелост у мен… но предложих решение — ако изчезнат личните проблеми на Джетеро Хелър, мисията ще започне незабавно!

И знаеш ли какво направи той? О, напълно очевидно е защо е наш Император! Още същия миг извика писари и започна да им диктува. Записаха всичко. После се обърна към мен и каза: „Никога не си позволявай мисълта, че не се грижа за добруването на своите офицери и другите си поданици. Силата на властта отчасти се крепи и на справедливостта. Но както виждаш, вторият документ остава неподписан. Не можеш да си представиш колко важна е за държавата тази мисия. Заеми се с нея.“ Махна да ми дадат документите и да ме изведат.

Озърнах се крадешком, за да се уверя, че не ни обръщат внимание. Дори шумът на тренировъчната зала беше като далечно ехо. Отлепих пакета от корема си.

Почтително разгърнах първия документ и го завъртях към нея, за да го прочете.

Украсеният с винетки и емблеми, грижливо изписан текст гласеше:

Тя едва дишаше. Всички тези приказки за секретност! Колко хитро постъпих! Точно премерих всяка своя дума. А кучката седеше насреща и очите й сияеха като звездици!

След малко като че ли се опомни.

— Ти каза, че документите били два.

— Да, но другият не е подписан. Негово величество прояви изключителната си разсъдливост. Иска нещо в замяна. Иска тази мисия. Обеща да подпише втория документ, ако му бъде представен след успешното приключване на мисията. Виж какво пише в него.

Разгънах втория фалшификат пред очите й. Също бе украсен и грижливо написан.

Бузите й горяха от вълнение, а очите й се изцъклиха от стъписване. Едната й ръка потрепваше пред гърдите. Не й беше много лесно да си поеме дъх.

Аха, кучко, хвана се! Вече гледаш нависоко, нали? Прибрах документите в папките, после във водоустойчивия плик.

— Сега виждаш — продължих невъзмутимо, — че спестих на скъпия ти Джетеро тревогите и неприятностите на юридическата безсмислица по възстановяване на твоята самоличност. Всичко, което трябва да направи, е да подхване бързичко мисията, да я завърши, без да се тутка, да се върне, да представи тези документи в двореца и остатъка от живота си ще прекарате като в прекрасен сън.

Голямо удоволствие беше. Хелър нямаше да се върне никога. А човекът, представил тези фалшификати в Дворцовия град, дни наред би се молил да го споходи смъртта, преди да го довършат. Разбира се, чак дотам нямаше да се стигне.

— Има само една пречка — казах аз.

Тя отведнъж съсредоточи вниманието си.

Заговорих гладко:

— Предполагам, че Джетеро няма да се съгласи с освобождаването си от флота. Нали го знаеш какъв е — това би било равносилно на смъртна присъда за него.

Тя се замисли. Явно съзнаваше, че в думите ми има истина. А аз не спирах:

— Ето за какво ми е необходима твоята помощ. Аз съм ръководител на мисията и се предполага, че само аз знам за съществуването на тези документи. Страхувам се, че Джетеро ще побеснее и ще се опита да използва влиянието на разни свои приятели, за да промени всичко. И Императорът ще се разгневи невъобразимо. Това би означавало Джетеро да се изложи на голям риск.

Тя виждаше опасността.

— Нека да говорим разумно. Тази мисия е съвсем лека, нищо страшно няма. Колкото по-скоро тръгне, толкова по-скоро ще се върне. Трябва да ми помогнеш — без да му казваш нищо за документите, ще го убедиш да тръгне, да се справи за нула време с мисията и да се върне. Ще се наложи да използваш всичките си женски уловки. Мога ли да разчитам на тази помощ?

Наблюдавах я, лицето ми с нищо не издаваше истинското бъдеще на Хелър. Графиня Крек премисли всичко много грижливо.

— Ще го направя, но при едно условие.

Чаках.

— Ако се съгласиш аз да съхранявам документите, ще направя всичко по силите си, за да убедя Джетеро да тръгне незабавно и да се върне по-бързо.

Въобще не се учудих. Бях помислил предварително за тази възможност и пресметнах, че и така опасността някой да разкрие документите остава нищожна. Дори се радвах, че тя ще държи при себе си тези фалшификати. Сякаш полагах голям печат на смъртта точно по средата на хубавото й челце. Да я „бибип“!

— Ако ми обещаеш най-сериозно — казах на свой ред, — че няма да ги показваш на Хелър и няма да му споменаваш за тях, можеш да ги задържиш. Но — добавих съвсем правдиво, макар и с едно наум — много е опасно за теб. Това са Имперски документи и човек в твоето положение рискува, като ги притежава.

— Все пак може да се случи — отвърна тя, — че ти, така да се каже, ще ги забуташ някъде. Мисля си, че е по-сигурно аз да ги съхранявам, нали, Солтан? Така ще се появят на бял свят, когато е необходимо.

Тъжно поклатих глава.

— Би трябвало да проявяваш повече доверие към мен. Не ще навредя на Хелър.

И тя това си въобразяваше.

Взе водоустойчивия пакет, провери дали документите са все още вътре, затвори го и го закрепи на тялото си. Когато оправи дрехите си, по нищо не личеше, че крие нещо.

После ме удостои с поглед.

— Длъжна съм да ти благодаря, Солтан. Напълно заслужи моята признателност.

Благодареше ми, че й забих нож в сърцето!

Тръгнах си.

По обратния път към Правителствения град насила се въздържах от радостни крясъци и кикот. Допълнителната власт, която получих, беше като маслото върху филийката. Само с една думичка да намекнех, щяха да я претърсят и поверят на грижите на специалисти по бавната смърт чрез изтезания. Е, това не влизаше в сметките ми. Но така ми ставаше по-весело.

Големи усилия ми струваше да се успокоя. Още много работа имах. Твърде много работа! Това беше само началото!

Глава осма

Насочихме се право към Комуникационния комплекс. Всеки знае, че движението около него е най-натовареното в света. Въздушни и наземни машини, пешеходци — десетки хиляди хора минават оттам всеки ден, за да си платят сметките, да поръчат приемане на още канали от „Домашен екран“, да проведат трудно осъществими разговори с планетите от нашата звездна система или просто да помрънкат колко лошо ги обслужват. Моята цел беше Централният справочник в купола на най-високата кула на комплекса.

На Хелър му предстоеше операция, за да вмъкна „наблюдател“ в главата му, при това операция без грешка!

Моят пилот не си затвори устата — мърмореше и се вайкаше колко претоварени били транспортните маршрути наоколо, все се опитваше да опази боята върху новичкия аерокар, а не да я пренесе върху някоя друга машина.

Аз бях твърде зает отзад. Извадих от джоба си фалшива горна челюст и я наместих под устната си. Покрих очите си с цветни лещи и сега вместо кафяви изглеждаха яркозелени. Махнах знака за моя ранг и го прибрах в джоба си.

Пилотът вмъкна аерокара под навеса на купола и паркира в ниша, над която висеше табела:

ДЕСЕТ МИНУТИ! ЗА ТЕБЕ СЕ ОТНАСЯ!

Напомни ми:

— Не се бавете много или „кенефните мухи“ ще ми намачкат бронята!

— Не след дълго ти ще си богат човек — съобщих му. — Така че млъквай.

— Ей — внезапно се оживи той, — нима ще ограбите това място?

Смахнат тип! Никой не държи пари в Централния справочник.

Промъквах се през рехавата тълпа. Едва ли в залата имаше повече от две хиляди души, задаващи въпросите си, много столове пред гишетата бяха свободни. Търсех някоя чиновничка, която да се окаже кретенка. Ама върховно тъпа. Открих я съвсем просто — другите клиенти заобикаляха бюрото й. Не смятах да губя време при нея.

— Случаят е крайно спешен — казах й. — Нужен ни е абсолютно най-добрият специалист по целология на Волтар.

Косата й бе подредена във висок хълм, приличаше на храмова постройка. Може би повтаряше очертанията на черепа отдолу. Бях принуден да й обясня какво е това целолог. Тя го набра върху клавиатурата пред себе си и символите се появиха върху екрана на бюрото. Прочетох ги, както бяха наопаки. Мога да го правя. Всеки в апарата може.

— Искате ли комуникационния му номер? — попита пълната с вакуум глава. Нали това им е работата в Централния справочник!

— Първо трябва да се уверя, че наистина е най-добрият. Позволявате ли?

Пресегнах се над екрана към редиците клавиши. Започнах да набирам каквото исках, тъпото същество само си седеше и ме гледаше с любопитство.

От тези справочни комуникационни пултове можете да измъкнете какви ли не данни. В тях са подредени всякакви професии, както и предприемачи. Казват ви къде можете да намерите този или онзи в момента, ако въпросният тип има навика да отговаря на обаждания. И за да не объркате нужния ви човек с някой друг, предоставят ви пълната информация от неговата електронна карта. За всеки случай, ако поискате нов вид услуга от тях, имат сведения и за кредитната му категория.

Беше лесно като урок в забавачката да си извадя всички изтъкнати целолози на Волтар, да узная кредитната им категория — а тя е показателна за напредъка в кариерата — и чрез пълната информация от електронните им карти да разбера къде се намира в момента всеки от тях. Освен това тези данни до последната буква ми бяха услужливо разпечатани на принтер.

Храмоподобният череп ме гледаше как се оправям с пулта й от обратната страна на бюрото. Току-виж, в момента се учеше как да работи с него. Кой знае?

Когато сгънах купчината листове, възкликнах:

— Олеле, че тези вземат прекалено скъпо!

Списъкът не съдържаше такива сведения, но празноглавата чиновничка кимна мъдро. Ама откъде ги намират тези момичета? От най-затънтените райони на Тауго ли? Където мъжете още имат опашки?

Поисках данни за целолозите, които наскоро са се възползвали от включването в справочника, тоест току-що завършилите обучението си и минали успешно през практическите изпити. Сдобих се и с началните им кредитни оценки заедно с биографиите и произхода им. Не забравих и копията от електронните им карти. Купчината стана цял фут дебела.

— А сега чий комуникационен номер искате да ви намеря? — попита въплъщението на гениалността.

В този миг прибирах подмишница безбройните, плътно покрити с текст листове.

— Но вие вече го намерихте! — казах й любезно. — Много ви благодаря. Бяхте толкова услужлива. Заслужавате повишение.

Малко преди това бях уловил погледа на един от шефовете й и с любезното си отношение към момичето показах, че всичко вървеше нормално.

Излязох тържествуващ. Все едно, че бях провел пълно шпионско разследване на професията. Без никаква следа и без веднъж да покажа картата си.

Хелър щеше да си получи уредчето в главата и според съвършения ми план нито той, нито някой друг щеше да научи за това. А човек с „бръмбарче“ в главата попада в робска зависимост.

Край аерокара не се виждаха „кенефни мухи“. Но пилотът измърмори:

— Много се забавихте!

— За твар, очакваща скорошно забогатяване, прекалено скимтиш. Вдигни се до някое празно място в небето и остани там.

— Вие носите хартийки. Това не са пари. Никого не сте ограбил!

— Дай ми само още едно денонощие. А сега тръгвай, преди аз да съм ти смачкал бронята вместо полицаите!

В тишината на десет хиляди фута над движението се освободих от маскировката си и прегледах придобивката.

Избрах професор Гирант Слахб — един от най-прочутите целолози. Вероятно той беше патриархът на тази наука в другото, западното полукълбо на Волтар. Пенсионирал се. Имал навика да блокира комуникационната си линия. Естествено бе събрал тлъста пачка. Шансовете някой да влезе във връзка с него изглеждаха почти нищожни.

А сега — талантливите младоци. Имаше много кандидати. Търсех самотник, който не членува в никакви клубове, но пък е натрупал отчайващо много неплатени сметки, и чиято чакалня е винаги празна въпреки блестящите оценки в дипломата му.

Името му беше Прахд Битълстифендър и произхождаше от източното полукълбо на Волтар. На двадесет и пет години, неженен и беден. Струваше ми се невероятно някога да се е срещал с професор Гирант Слахб, който е бил пенсионер, преди Прахд да напусне детската градина. Скоро безделничещите целолози щяха да намалеят с един.

Поверих всички листове — освен нужните ми — на слънчевите небеса над Правителствения град и заповядах на пилота да се насочи към Отдела по провокациите.

Вече се плъзгахме над кафеникавите вълни на река Уийл, когато той ми каза:

— Няма да взема от вас никакви фалшиви пари!

Сигурно си припомняше тъжните за него дни в планините Блайк. Присмях му се. А той отбеляза:

— Днес доста чудато се държите, офицер Грис.

— Аз съм нов човек — съобщих му.

Не ми се видя окуражен от моята промяна. Но аз наистина сякаш летях над земята без крила. Всичките ми умения и дарби кипяха с пълна сила. Крек си го получи, Хелър също щеше да го отнесе. Ала двамата заслужаваха и повече от онова, което щеше да ги сполети!

Гмурнахме се в тунела. Хвръкнах нагоре по стълбата. Рейза Тор си беше същият — все така подозрителен. Някакъв вроден недостатък на личността, нямаше съмнение. Може би параноя?

Ръката му се пъхна в чекмеджето. Смешен навик.

— Как се държат жените с теб? — попитах го, само и само да облекча напрежението му.

Придружителят изскочи зад гърба ми, но Тор му каза:

— Аз ще се оправя с него.

Поведох го, щастлив и жизнерадостен. Без бавене се запътих към секцията за дрехи и се зарових в тях. Рейза Тор следеше търсенето ми с непресторен интерес. Направи някои неуместни предложения, искаше да ми пробута погребален костюм.

Намерих първата необходима ми дреха — палто и панталон като в представленията на „Домашен екран“, когато искат артистът да изобрази стар, мъдър учен. Избрах подходяща шапка с увиснала периферия, после и бастун.

Взех си обикновена чанта за дрехи и натъпках всичко вътре. Върнах се при рафтовете и отново разрових. Открих всекидневна униформа на Армейското разузнаване, със знаци и всичко останало. Цветът е направо гаден — като яйчен крем, но поне кройката придава поносим вид. Около дупката от нож на гърба петното съсирена кръв не беше голямо. Никой нямаше да забележи. Добавих и шапка. От съседните рафтове взех знак за ранг ХIII, с фалшиви камъни естествено, но пак си бяха яркочервени и блестящи. Пъхнах униформата в чантата.

Пак порових и този път измъкнах с нищо незабележителен граждански следобеден костюм, с обувки и другите принадлежности.

— Какво, по дяволите, правиш, Грис? — намеси се Рейза Тор. — Пак ли те е прихванало да избиваш купища хора?

Не се впрегнах от тона му. В твърде добро настроение бях.

— Наистина се занимавам с държавни проблеми — отговорих му. — Толкова легално нелегално е, колкото можеш да си представиш. Имам задача да проникна в Асоциацията на пенсионираните проститутки и да ги подбудя да се присъединят към ударните сили на принц Мортиуай, на Калабар.

— Искаш да кажеш, че заминаваш за Калабар?

Той опипваше дрехите, сякаш проверяваше качеството на плата. Отвори някои от джобовете. Мислех си, че търси забравени пари. Каква грешка!

Минах в тяхната секция за дегизиране. Сдобих се с фалшива кожа, изкуствени зъби, перуки, разноцветни лещи и пудра в разнообразни оттенъци. Успях да ги натъпча в чантата. От друга секция донесох портативен диктописец, използван за подправяне на заповеди в полеви условия.

Тор ме следваше неотстъпно. Когато минахме през оръжейната секция, дори не спрях.

— Какво? — попита той. — Този път никакви трупове?

— А, не и с вашите самовзривяващи се играчки — отвърнах. — Ето какво ми трябва.

Това беше секцията за фалшиви електронни карти. Забих нос в кутиите.

— Я почакай! Тези нещица са в списъка за незабавен арест.

Усмихнах му се. Избрах си една от Армейското разузнаване. Добре изглеждаше. Офицер Тим Снахп. Прибрах я в джоба.

— А сега — съобщих му — ще ми изработиш още две.

— Не може! — изцвили Тор. — Да те „бибип“, Грис! Толкова идиотски грешки правиш, че непременно ще ми докараш някое разследване на главата!

— Ох, Рейза — въздъхнах с присмехулна тъга. — Точно ти ли ще ми говориш за грешки? Цъ-цъ!

Той отиде при машината и нареди на оператора да се махне. Казах му имената на професор Гирант Слахб и на Прахд Битълстифендър заедно с нужните подробности. Машината за електронни карти в Отдела по провокациите е абсолютно същият модел като използваната от Финансовото управление за действителни документи. Но тук я използваха само за да вкарат някого в беля.

Длъжен съм да призная, че Рейза Тор работеше първокласно. Довърши фалшификатите и ги набута в машината за остаряване. Обърна се към мен.

— Ти си опасен, Грис. За употреба на истински фалшификати екзекутират, дори да си от Отдела по провокациите. Всичко си има граници.

— Добре, нека да прекрачим поне една. — Подадох му недействителната карта от Армейското разузнаване. — Сега ми направи една със същото име, но промени серийния номер, за да не предизвика веднага сигнал за арест. И повиши „офицер Тим Снахп“ в ранг ХIII, не забравяй да го пратиш на Флистен. Разбрахме ли се?

— Няма да получиш отговор от компютрите — възрази той.

— Не, но номерът ще мине поне за едно денонощие, защото данните няма да съвпадат с нищо налично. А и кой знае какви каши забърква Армейското разузнаване на Флистен? Направи каквото ти казвам. Офицер Тим Снахп може би ще има прищявката да заведе на вечеря нечия любовница.

Юмруците му се свиха в такъв гърч, че едва не си счупи сам ръцете. Но понякога се налагаше да му напомня, че шантажът не бива да се приема лекомислено.

Чувах как скърца със зъби, докато работеше. Сгреши и взе друга празна карта.

През това време направих последна обиколка и си избрах това-онова, което ми хващаше погледа. Друго засега нямаше.

Потупах го утешително по рамото. Имаше нужда от успокояване.

— Оригиналите са в едно невероятно сигурно място. Жива душа не може да ги открие, освен ако с мен се случи нещо. Няма за какво да се тревожиш. Така че махни тази гримаса от лицето си. С мен нищо няма да се случи и оригиналите няма да попаднат в пощата на път към командира на Смъртния батальон.

Пръстите му яростно стискаха дръжката на пистолета. И при последното изречение конвулсивно го издърпаха от кобура. Лицето на Рейза Тор изгуби всякакъв цвят.

Пак го потупах. Прибрах плячката си и му обърнах гръб.

А Рейза Тор можеше да се пържи в адовете колкото си иска. Моята жертва беше Джетеро Хелър. Вече се прицелвах в него.

Отмъщението имаше вкус на най-скъп „Тап“ и всяка глътка бушуваше в главата ми.

Хелър щеше да потегли с тази мисия, щеше да е безпомощен в ръцете ми и никога нямаше да се върне!

Глава девета

Да пъхнете „бръмбарче“ в някого, без той да усети, не е прост за изпълнение замисъл, особено ако този някой е добре запознат с дължините на вълни и така нататък. Но пък Хелър проявяваше забележителна глупост по отношение на шпионажа. По-сложно ставаше заради намерението ми не само той да остане в неведение — никой никъде не биваше да научи за това освен мен. Не исках натрапници да се бъркат в личните ми планове!

Както и да е, несъмнените ми способности на офицер от апарата можеха да преодолеят огромните трудности. В сегашното си настроение бях уверен, че ще постигна целта си.

Първо беше нужно да си осигуря тайна операционна зала. Неподвижен в небето на десет хиляди фута над Правителствения град, обмислях как да стане това. И си спомних за вдовицата Тейл.

Скоро след постъпването ми на работа в апарата постоянно давах дежурства в нощната резервна група, обичайно задължение за новодошлите офицери. Постъпи сигнал от Центъра за екзекуции на Вътрешната полиция — имали престъпник, който ги умолявал да го свържат с апарата. Понякога го правят, надявайки се вместо неизбежната смърт да ги преместят в частите на апарата под фалшива самоличност. Досадно всекидневие.

Отзовах се на сигнала с лека скука и в килиите на очакващите реда си за екзекуция открих хилава, трепереща развалина, блъскаща се в стените и молеща да не я ликвидират. Заловили го, докато се опитвал да ограби с взлом жилището на полицейския шеф в Нафуканите хълмове! Това беше проява на изключителна глупост и не ми се вярваше дори апаратът да намери място за такъв кретен, но все пак реших да го разпитам. Казах му какво мисля за умствените му дарби, а той се опита да ми докаже, че не е чак толкова тъп. Бил осъществил множество хитроумни номера. Поисках да ме убеди.

Две-три години по-рано тъкмо тършувал из някакво имение в покрайнините на Нафуканите хълмове, бил заровил ръце до лактите в сребърни прибори, когато бил сгащен от дребна жена с огромен пистолет. За негово учудване тя не повикала „кенефните мухи“. Сякаш се радвала, че го заварила. Дори го накарала да седне и да пийне чашка, за да си успокои нервите.

Както се изяснило, тя отдавна си мечтаела да стане вдовица. Съпругът й бил оттеглил се от бизнеса индустриалец, при това безсилен, а тя — млада жена, последна от поредица починали в очакване съпруги.

Вместо да се настани в болница, където му било мястото, нейният престарял, но мръснишки богат мъж накарал да построят малка сграда зад къщата — всъщност цяла болница в миниатюра. И там се отдал на болежките си в компанията на лекар и съобщителна система, чрез която дърпал юздите на всички служители в голямата къща. Никой не можел да мръдне, без той да научи и да го смъмри от болничното си легло.

Колкото и да бил престарял, можел да изкара така още двайсетина години, а сегашната му жена не ставала по-млада с времето. И затова сметнала, че току-що заловеният грабител й бил пратен от небесата.

Искала съпругът й да бъде убит.

Уговорили се — тя щяла да се отбие при майка си, а този кльощав побърканяк, мислещ се за престъпник, трябвало да нахълта в болницата под предлог, че ще граби, и да убие убедително съпруга й. В замяна на това тя се задължила да му плати петстотин кредите.

Всичко минало според плана. Но тъпият смахнат не можел да предвиди какво ще го връхлети — вдовицата Тейл се оказала нимфоманка. Тя се опитала да го изнуди, за да й топли леглото. А той не я понасял! Избягал чак на Флистен и съвсем скоро се върнал оттам.

Глупчото не разполагаше с никакви улики срещу нея, които биха послужили за изнудване. Нямаше никакви доказателства. Цялата история беше безполезна.

Аз обаче проявих хитроумието си. Накарах го да опише всичко като самопризнание. После го заверих при полицаите, за да се превърне в предсмъртна изповед, и им казах да прекарат този тип през мелачката за боклук, както си беше предвидено за сутринта. Нищожният му ум изглеждаше неподходящ дори за апарата.

Сведенията не биха ми стигнали, за да изкрънкам пари от нея, но все пак имаха своята цена. Не ги регистрирах, защото със смъртта на нищожеството всички записи за него и без това бяха унищожени. Един ден се чудех какво да правя и наминах при вдовицата Тейл.

Имението беше хубаво — пет акра земя в предградията с просторна къща, а отзад сред дърветата се белееше миниатюрната болница. Според паметната плоча на портала вдовицата я запазваше в памет на скъпия починал съпруг.

Трябваше да бъда по-предпазлив, след като млад мъж изскочи през страничния вход и отфуча нанякъде с ролъра си. В този миг почуках на вратата отпред.

Вдовицата Тейл ме въведе в къщата, с удоволствие изслуша уверенията ми, че съм неин приятел, каза ми, че нейното имение винаги ще ме посреща като скъп гост, и се опита да ме заведе в спалнята. Нямаше от какво да се плаша. Обикновено съблазняване. Постарах се да стоя по-далеч, за всеки случай.

Но сега можех да се възползвам от милата покана и след малко пилотът ми настани машината върху площадката в задния двор. И ето я малката болница, стоеше си сред дърветата. А вдовицата Тейл, оскъдно покрита с халат, седнала до басейна, изпищя колко се радвала да ме види отново.

Надигна се от шезлонга.

Полата на халата й се заклещи отдолу.

Халатът изпърха към басейна.

Аз почервенях като тухла.

Ръката на вдовицата сграбчи отлитащия халат. Неприличната статуя в края на сърцевидния басейн се хилеше подигравателно, а водата се лееше от устата й. Подобни случки тук бяха всекидневие.

Тя се покри с халата и с приятен смях го уви около себе си.

Вдовицата Тейл не изглеждаше зле — на около тридесет и пет години, русокоса и със замечтани сини очи. Устните й бяха малко отпуснати. На лицето й веднага биеха на очи две големи бенки. И под халата личеше, че гърдите й са прекалено увиснали, но нямаше нищо отпуснато в погледа, с който ме поглъщаше.

Тя ме накара да седна до нея край басейна и безсмислено усмихващ се слуга ни поднесе напитки.

Докато посръбвахме искряща вода, аз й обясних, че са ме подкупили (това би разбрала най-лесно) да направя услуга на един лорд, чието име няма да споменавам. Неговият син МРАЗИ жените и ако нещо не се направи, край — никакви наследници. О, тя най-горещо изрази разбирането си, че такова нещо не може да се търпи! Казах й, че таен доктор ще извърши тайна операция на този таен млад мъж, за да промени отношението му към жените. Тя сподели мнението си, че охотно ще участва в толкова патриотично начинание и както винаги мога да разполагам с имението.

Не само това имах на разположение. Обходихме трите стаи на болницата.

Спряхме до леглото, където нейният съпруг толкова ловко се бе простил с живота.

— Трябва да легнете, за да се уверите колко е удобно — каза вдовицата Тейл.

Косата ми настръхна от паника, когато чух следващите й думи:

— Никъде няма да намерите по-подходящо легло за каквото и да било!

Заотстъпвах, но босият й крак се плъзна зад обувката ми.

Халатът на Тейл пльосна на пода.

Дясната ми обувка отхвръкна към отсрещната стена и падна с глух тропот.

Лампа се заклати на стойката си.

Маса с инструменти се разтресе и задрънча.

Лампата рухна на пода.

Двойният прозорец се отвори с трясък под напора на страховит вятър.

Поне вратата към двора ми се струваше устойчива. Хванах се и успях да се удържа на крака. Бях потресен.

А статуята все се хилеше и лееше вода в басейна.

Трябва да внимавате кого изнудвате.

След час вече се отдалечавахме от имението. Макар изтощен и измъчен, запазвах веселото си настроение. Постигах целите си. Открих и допълнителна възможност — ами ако Хелър се забърка с вдовицата Тейл, Крек разкрие измяната и го убие? Прелестна перспектива.

Моят пилот не пропусна да забележи раздърпаните ми дрехи.

— По този начин ли ще стана богат човек? Или пък вие й платихте с фалшиви пари?

Да, наистина ставаше по-нагъл с всеки изминал ден. Нима не искаше да признае поне пред себе си, че обаянието и приятната ми външност доведоха до днешната случка?

— Като я гледам, с всекиго би се задоволила — продължи да досажда той.

— Кацни до някоя книжарница! — заповядах му.

Не биваше да отклонявам вниманието си от проекта. Имаше предостатъчно тънкости, които трябваше да изпипам.

В книжарницата минах набързо край щандовете с техническа литература. Видях книга на професор Гирант Слахб със заглавие „Клетките, които съм срещал“ и както очаквах, накрая открих и негова снимка! Скрито я откъснах от книгата, помотах се още малко вътре и след секунди отново бяхме във въздуха.

Избрах от чантата си каквото беше необходимо, настаних се пред огледалото и като непрекъснато сравнявах резултата със снимката, приложих познанията си от учебния курс на апарата „Заблуждаваща маскировка, напреднала възраст“. С фалшивата сбръчкана кожа това не беше проблем.

Показах новото си лице на пилота заедно със снимката.

— Как е?

— Ей, ама така е много по-добре — изхили се той. Колко плесници по врата натрупваше за по-нататък!

Освободих се от униформата и навлякох панталона и палтото на „стария мъдър учен“. Напълно убедително.

Заех се с портативния диктописец. Удобно помагало е. На дъното има запаси от хартия, възможен е избор на разнообразни шрифтове. Съчиняването на фалшивия договор не ми отне много време — щях да си имам работа с крайно неопитен в административните въпроси човек, лишен от достъп до информацията в компютрите.

Пилотът зави към Скапания град. Някакъв подмазващ се на обществеността надут „бибип“ се опитал да построи там цял болничен комплекс „за бедните“. Огромната руина се простираше на осемдесет акра. А в околностите й бяха пръснати малките „приемни“, където лекари довършваха пациентите, изтървани от болницата. Има множество паркинги за кацане, повечето празни, защото кой би искал да го съсипят, дори при нищожните цени на Скапания град? Все пак движението се оказа достатъчно наситено, за да не изпъква един аерокар в повече.

Приземихме се на разстояние от избраното място. Закуцуках натам, като тежко се подпирах на бастуна си.

„Приемната“ на доктор Прахд Битълстифендър се намираше в най-жалката съборетина. Трябваше да заобиколя петдесетина боклукчийски контейнера, всевъзможни животински трупове и да изкача три аварийни стълби, за да се добера до нея. И по тази пътечка с препятствия се очакваше да минават пациенти?! Истински естествен подбор — лесно е да се лекува човек, който е стигнал до тази приемна.

Не намерих чакалня, нито сестра. Само нова-новеничка диплома. Превъзходно. Пристъпих навътре и си помислих, че няма никой, но на дивана се размърда купчина новинарски листове. Новоизпеченият доктор Битълстифендър. Той живееше тук!

Уморено седнах на най-близката табуретка. Всъщност усещах истинска умора след посещението при вдовицата Тейл. Театралният ефект едва не се провали при опита на табуретката да се катурне назад заедно с мен.

Младият доктор стана. Висок и с дълги крайници, той ми се стори непохватен. Главата му притежаваше забележителна копа белезникава коса, стърчаща под невероятни ъгли като избледняла под слънцето слама. Светлозелените очи издаваха жаждата му да прояви професионалните си умения. Би могъл да мине за хубавец пред някои жени, но хлътналото му лице ясно показваше, че гладува. Твърде чистата операционна престилка очевидно бе откраднал от болницата и съдейки по липсата на други дрехи наоколо, това беше единственото връхно облекло, с което разполагаше. Добре, по-добре, още по-добре. Късметът не ми изневеряваше.

Пренебрегнах професионалния му поздрав. Казах му с несигурен старчески глас:

— Млади човече, вероятно никога не сте чували името ми. Аз съм професор Гирант Слахб.

Последвалият ефект беше направо драматичен. Очите му се изцъклиха. Почти застана мирно. Подадох му фалшивата си електронна карта:

— Тъй като не ме познавате, моля ви да погледнете, за да се уверите.

Той погледна. Вече заекваше от напрежение:

— Но… но… п-професоре! Това е чест за мен! Аз… аз се запалих по целологията от вашите книги… ъ-ъ-ъ… ами…

Литна към бюрото си, отвори най-долното чекмедже и взе две кутийки с „главотръс“. Препусна към лабораторния нагревател за клетъчни култури, оглеждайки се трескаво за някоя празна колба. Толкова бързаше, че изтърва кутийките. С тях паднаха две колби и се разбиха на парчета.

— Дойдох да проверя — изграчих аз — дали сте компетентен в своята професия.

Той забрави за „главотръса“. Втурна се към шкафа и започна да тряска вратичките една след друга. Извади купчина хартии, видя, че е сгрешил, хвърли ги на пода, намери нужните и като се препъна на равно място, внезапно ги стовари в скута ми.

— Аз… аз не се държа така — запъна се той. — Но вие ме стреснахте, аз… ъ-ъ-ъ… такова де, от два дена не съм хапвал нищичко!

О, това се казваше късмет! Но не само късметът помагаше. Човек трябва да си отбира от занаята. Така е при новоизлюпените специалисти. Блъскат се в зубрене десет години, после пет години вършат из болниците работата на дипломираните лекари и накрая ги изритват да гладуват, наслаждавайки се на пълна лична, финансова и административна независимост. За която обаче въобще не са подготвени. Че кой печен целолог обича конкурентите?

А броят на нещастните младоци набъбва с хиляди всяка година.

Погледнах каквото ми представи. Разписание на трудни операции със статистика за резултатите. Деветдесет и девет процента и пет десети успешни! Висок резултат. Обикновено постигат трийсетина процента. Нищо чудно, че по-възрастните му колеги са го зарязали на произвола на съдбата!

Но изпитните комисии в болницата не бяха пестили възторжените отзиви. Почти го препоръчваха като достоен да оперира клетките на самия Император! Той дори имаше петдесет случая на имплантирани чужди тела в нервите за регулиране на слуха и зрението!

Не знаеше какво да очаква. Стоеше пред мен като прегладняло животно в очакване да му подхвърлят мръвка.

Може би щеше да се окаже прекалено добър за Хелър. Може би се престаравах. Някоя упорита инфекцийка или сбъркана клетка, отделяща сбъркана течност, вероятно беше точно каквото Хелър заслужаваше. Но вече нямаше начин да се откажа.

— Знам — започнах, — че сигурно имате успешна практика и не бихте искали да ви откъсват от работата, от вашите приятели и любими…

— Професоре! Моля ви, моля ви! Аз… аз трябва да ви призная нещо. Нямам приятели и любими. Ако искате от мен да направя нещо…

Да, липсата на вечеря говори на висок глас. Донякъде съжалих, че написах толкова едра сума на договора. Късно беше за поправки.

Неловко, с вдървени от старост пръсти измъкнах хартийката.

— Когато правителството поиска препоръка от мен, казах им, че не би било честно да изложа мнението си, преди лично да поговоря с вас. — Поколебах се видимо. — Наглед сте приятен младеж и според успехите ви досега бих казал, че сте достатъчно компетентен… — Млъкнах.

Почти умираше от напрежение. Така е с младите специалисти — толкова са свикнали да стоят мирно пред някого и да бъдат изпитвани, че желанието им да не се провалят ги потапя в непрекъсната истерия.

— Не винаги — казах — е приятно да се озове човек на някоя чужда земя, далеч от дома. Въздухът може и да е добър за дишане, местните жени — привлекателни и сговорчиви, гравитацията поносима, а храната съблазнителна. И заплащането може да е достатъчно, но там да няма за какво да си харчите парите. Ако се придържаме към истината, на такива места не остава друго, освен да работите по необикновени плетеници от проблеми и да си блъскате главата с надеждата да направите някое откритие, което ще разтърси Вселената.

Той изстена, изпаднал вече в екстаз. Вакуумът около него замалко щеше да издърпа листа от ръката ми.

— А в този случай основният недостатък е изискването при заемане на длъжността — абсолютна секретност. Само една изплъзнала се думичка може да нанесе удар по цялата Конфедерация. Необходим е лекар, който ще приключи задълженията си тук тихомълком, без да привлича внимание, и просто ще изчезне от сцената незабелязано. И най-незначителното нарушаване на тайната, разбира се, отменя назначаването.

О, той умеел да пази тайна! Всъщност професията само на това и разчитала в отношенията с пациентите. Можел да изчезне. Можел да изчезне безследно.

— Остава и проблемът с първата операция, която ще послужи като проверка — продължих аз. — Казаха ми, че ще предоставят на кандидата възможност да се прояви, обаче ме помолиха да не споменавам това. Но тъй като сме колеги, не желаех да се подлагате на проверка, без да сте уведомен за нея. Поставих това като първо условие. Те подчертаха, че и нищожен намек пред пациента или пред някой друг анулира предложението.

О, това не било проблем! Никакъв!

— Сега — трепна гласът ми — искам да ви попитам — смятате ли, че можете незабелязано да имплантирате чужди тела на зрителните и слуховите нерви? Такава ще бъде изпитателната операция.

О, без изобщо да се затрудни! Дори и насън!

— Но може би няма да харесате договора — изграчих и му го подадох.

С такава сила го изтръгна от пръстите ми, че едва не го скъса.

Знаех текста наизуст. Нали току-що го бях напечатал!

— Ох… — отрони Прахд, но не посмя да каже друго.

— Подпишете отдолу — подканих го. Дадох му писалка, той подскочи към нестабилното си бюро и подписа. Успя да намери електронната си карта и я притисна към хартията.

Протегнах ръка и Прахд с нежелание се раздели засега с договора. Използвах картата на професор Гирант Слахб и „заверих“ договора с нея.

— Има още няколко подробности — съобщих му. — Искам да съставите два списъка. Първият да съдържа всичко необходимо, за да оборудвате малка временна болница за една операция. Другият — всичко необходимо за малка, но напълно оборудвана болница на далечна планета, където не можете да разчитате на никакви уреди и помощни материали.

О, за него нямало нищо сложно в съставянето на подобни списъци. Започна да драска и сякаш никога нямаше да свърши. Трябва да призная — познаваше работата си до такова съвършенство, че не направи нито една справка.

Накрая ми подаде списъците.

— Сега да ви посоча човека, който отговаря за вас и чиито заповеди ще изпълнявате — офицер Солтан Грис. Длъжен сте да поискате от него да ви представи картата си, защото всичко е строго секретно и трябва да се уверите, че е той. Ще се свърже с вас. Вие не трябва да го търсите.

Приключете с всички свои задължения. Кажете на всички, че заминавате за изолиран район на Флистен, за да работите сред едно от местните племена. Уредете всичко така, че да не получавате и да не пращате пощенски съобщения.

После ще отидете на този адрес и ще чакате. Там ще ви посрещне една очарователна дама, която много ще се радва да ви види.

Естествено, тя щеше да се зарадва. И да го охрани добре, за да издържи по-дълго в леглото й!

— Там ще намерите някои уреди — продължих, — но ще получите още. Офицер Грис ще дойде с пациента за изпитателната операция. Налага се да ви предупредя — офицер Грис е сравнително добродушен човек, но в секретните дейности е педантичен и придирчив. Знае всичко. Колегите му дори твърдят, че можел да чете мисли. Той е един върховен гений. Ако научи, че сте се изтървал пред някого за каквото и да било, дори пред пациента, боя се, че ще изпадне в ярост. Именно той ще ви връчи копие от договора. Но само в случай, че резултатът от операцията е задоволителен. Напълно ли ме разбрахте?

О, той разбирал.

— Добре, само помнете — почти забравих за старческото треперене на гласа си, — че продължителността на вашия ангажимент зависи от подчинението ви на офицер Грис и на никого другиго! — Смених тона. — Всъщност той има благородно сърце. Ако станете негов приятел, ако просто се посветите на удовлетворяване и на най-незначителните му желания, уреден сте до края на живота си. Има силно, макар и прикрито влияние в правителството. Един от най-блестящите служители е.

Осъзнах, че се увличам. Станах и се запътих към вратата.

— А, сетих се — искам да ви помоля за една дребна услуга. Имате ли някое старо палто, което няма да ви липсва? Тази вечер е твърде мразовита, почти се разболях вече.

Обърна стаята с главата надолу. Намери древна наметка, надупчена като решето. Но на яката отвътре беше изписано неговото име. Помогна ми да загърна треперещите си рамене.

— Толкова съм ви благодарен — казах му. — Ще се погрижа да ви върна дрехата.

— О, няма нужда, задръжте я! — възкликна той. Нали богатството сега надминаваше и най-безумните му мечти! Можеше да си позволи гардероб, претъпкан с дрехи.

Е, предполагах, че вдовицата Тейл наистина ще му подбере нещо от дрехите на своя убит съпруг. Така че Прахд беше добре уреден. Засега.

Помогна ми да изкуцукам надолу по стълбите и ме остави да си търся път сред планините боклук. Чух как закрещя неистово в стаята си. Последва грохот и трещене на вече достатъчно изпочупените мебели. Така се проявяваше представата му за стягане на багажа и уреждане на сметките преди тръгване.

Малко преди да стигна своя аерокар, усетих как някой напрегнато ме наблюдава иззад боклукчийски контейнер, но щом се огледах, човекът се скри. Разбира се, би било пълна глупост да предположа, че може да ме познае. Свих рамене — някой пълен с напразни надежди крадец.

Върнах се в канцеларията на отдела, където се възползвах от написаните на ръка списъци и съчиних фалшива предсмъртна бележка от името на Прахд, която щях да оставя до фалшивата му електронна карта и скъсаното палто на брега на река Уийл — след няколко дни, когато той заминеше за Блито-3. На доктор Прахд Битълстифендър му предстоеше да изчезне завинаги от Волтарианската конфедерация. Идиот! Не съществува никакъв Секретен хуманитарен отдел. Никакви хуманитарни отдели в тази Империя. Изумително е на какво са склонни да вярват хората, ако желанието им да вярват е прекалено силно. Никога не би ми хрумнало да плащам пет хиляди кредита годишно за каквото и да било!

Глава десета

На сутринта се отбих в хангара да преценя положението.

И без това не се съмнявах в плановете си, а сега заварих живо доказателство за стойността им. Вътре гъмжеше от екипи на предприемачи — като ята насекоми! Така бързаха, че всеки момент очаквах някой да си строши врата!

Плочите от бронята на влекача отдавна бяха закрепени по местата си. Сега крановете спускаха дълга перка, като онези по гърбовете на рибите.

Хелър както винаги стърчеше горе и насочваше товара, всичко ставаше много бързо! Преди да се опомня, перката вече застана, където той я искаше, и работниците се скупчиха около нея, за да я монтират, а Хелър се спусна към пода с куката на крана. Видя ме и затича към мен.

Изтръгна пачка хартии от задния си джоб и ги набута в ръцете ми.

— Това са приключените работи. — Стори ми се запъхтян, съвсем нетипично за него. — Проверих ги до една. Цените са истинските, тестовете са успешни. Моля те, подпечатай ги с твоята карта… ето тук, долу, под номера на всяка сметка.

Сякаш с магическа пръчка ми предостави опора, на която да се облегна и да се заема с документите. Започнах да подпечатвам.

— А какво стана с тази склонност на двигателите „Бъдеще-минало“ да се взривяват? — попитах го. — Изобрети ли нещо?

Той май въобще не си спомняше. Видя кацащо пътническо возило от флота. От него излезе млад офицер. Отзад вървеше ординарец с две малки чанти, приличаха на калъфи за камери. Хелър си прибра подпечатаните сметки и припряно тръгна да посрещне новодошлия.

Който се оказа не друг, а офицерът от Флотското разузнаване, проверил документите ми след побоя в онзи клуб! Така гласеше и надписът на джоба му отпред — ФЛОТСКО РАЗУЗНАВАНЕ.

Стиснаха си ръцете. Хелър каза с щастливо нетърпение:

— Значи успя да ги донесеш!

Ординарецът му подаде калъфите и се ухили весело. А офицерът додаде:

— Последните два в наличност. Нали знаеш, че отдавна не ги използват. Престанаха да произвеждат регулируеми темпоскопи още когато се отказаха от двигателите „Бъдеще-минало“ в малките кораби.

Хелър тържествуваше над отворения калъф.

— Чудесно!

— Трябва да ми обещаеш, че няма да попаднат в ръцете на цивилни — добави приятелят му от Флотското разузнаване. Пъхна в ръцете му и разписка. — Да ти кажа, интересни са тези нещица. Преди да ми се обадиш, не бях и чувал за тях. Познавах само големите, тромави и неподвижно монтирани темпоскопи в бойните кораби.

Хелър извади машинките, за да се увери, че са изправни. Зъбеше се доволно, докато ги проверяваше. А за мен си бяха непознат вид малки камери и нищо повече. Приятелчетата от флота са луди — хлапета, които се радват на играчките си. Хелър подпечата разписката със своята карта.

— Няма да искам да ме развеждаш из кораба — каза оня от разузнаването. — Явно си готов да го пришпориш.

— Точно така! — заяви Хелър. — Никакво време не ни остана! Много съм ти задължен, Бис.

Пак си стиснаха ръцете и Хелър препусна с калъфите в ръце. Изкрещя нареждане на някакъв предприемач и се гмурна в кораба. Само след миг се появи, но вече без калъфите и със скорост пет пъти по-висока от нормалната се метна към поредния екип специалисти.

Усмихвах се щастливо сам на себе си. Номерът мина! Графиня Крек му беше влязла под кожата предната нощ, както само жените могат, стига да си втълпят нещо. Хелър се стремеше като ракета към съдбата си, при това бясно желаеше да я срещне в цялата й мрачност.

Не си струваше усилието да отговарям на подигравките на офицера от Флотското разузнаване. Нека си съска. Всичко вървеше според желанията ми!

Бях си съставил график за целия ден. Сутринта се възползвах от фалшивата електронна карта на Прахд Битълстифендър, която скоро щеше да бъде заличена от системата, и извлякох от главния пулт всички необходими фирми. Знаех точно какво продават. Тази, която си избрах да посетя първа, беше и най-голямата сред тях. По получаваните от фирмата държавни поръчки се уверих, че са затънали до бизнесменските си шии в корупция.

Кратък полет до Търговския град и вече се представях в приемната на санитарно чистия, надменен и огромен офис на директора на „Целологични прибори и материали Занко“.

През високите прозорци се откриваше безкрайна панорама на потъналите в индустриална мъгла покриви на Търговския град.

Секретарят явно си мислеше, че бях твърде жалък, за да искам среща със самия шеф — опита се да ме накара да седна и да чакам. Казах му:

— Слушай, канцеларски плъх такъв, поръчките за милиони кредити никого не чакат. Веднага ме пусни да вляза!

Това предизвика желаните от мен обаждания, поклони и отворени врати.

Шефът им, огромен лъскав началник, облечен според последната мода в блещукащ делови костюм, протегна своята огромна, хлъзгава, стерилно чиста ръка в ръкавица, раздруса моята и ме покани да седна в най-разкошното кресло за гости. На светещата табела върху бюрото му беше внушително изписано КОЛТАР ЗАНКО.

Казах си безмълвно — Колтар, предстои ти да направиш богати някои хора. На глас изрекох:

— Директор Занко, отдавнашният близък приятел на семейството ми, професор Гирант Слахб, препоръча вашата фирма. Искрено се надявам, че сте готови да доставите каквото поискаме от вас.

О, несъмнено той и фирмата били насреща! Предложи ми спрейче, за да се преборя с умората на деловия човек. Предположих, че по включената съобщителна система бе чул за милионите кредити.

— Работя по секретен проект — казах и му представих номера на проекта. — Не мога да ви кажа нищо повече от регистрационния номер, но ви предлагам поне него да проверите със своите компютри. Както и електронната ми карта. — Продиктувах му и нейния номер.

Сигурно секретарят му подслушваше на апарата си. Още преди да запаля грамадната димна пръчица, връчена ми от Занко, секретарският глас прогърмя от пулта на бюрото:

— Всичко е точно, шефе. И двата са действителни. Неизразходваната сума е около двадесет и пет милиона кредита.

Това не беше изненада за мен. Предната нощ проверих сметката. Много дни щяха да минат, докато Ломбар и Ендоу съчинят достатъчно компании, фалшиви поръчки и фактури, за да изпомпат такава огромна сума. Но някои от сделките трябваше да бъдат истински и аз възнамерявах да им помогна малко, въпреки забраната на Ломбар да се облажвам.

Занко стана още по-дружелюбен. Подхвърлих двата списъка върху бюрото му.

— Можете ли да ги изпълните изцяло?

— Обикновено — съобщи ми той величествено — тези въпроси се уреждат чрез нашия отдел за продажби, обаче…

— Секретният характер на проекта и обемът на поръчката…

— Ясно. — Но той се понамръщи. — Поръчките по двата списъка не биха надвишили една трета от милиона по предварителна оценка.

— И затова бих искал да изключите пулта си.

Усмихна се и докосна един-единствен клавиш. Всички светлинки по бюрото му изчезнаха.

— Всъщност ще се наложи да удвоим сметката. Половината от сумата ще преведете незабелязано на Ломбар Хист, Главен директор на апарата.

— Аха — отрони той. Но ми изглеждаше малко обезпокоен. — Все пак така стават само две трети от милиона.

Бях забелязал тлъст каталог на бюрото. Получих любезното съгласие на Колтар да го използвам. Извадих писалка и започнах да го прелиствам, като отбелязвах всяко интересно за мен нещо и изписвах количествата на поръчките — електрически скалпели, контейнери за мигновено загряване, седем разновидности инжекционни апликатори за обезболяващи разтвори, предпазни престилки… и така нататък.

Той търпеливо изчакваше.

Въображението ми се изтощи. Взех основния списък и учетворих поръчката за полезните неща, които бързо свършват — разни химикали и енергийни пакети. Вече стигаха за закърпването на една-две армии.

С интерес установих, че той през цялото време пресмяташе с малък джобен компютър. Или зрението му беше превъзходно, или знаеше точно кои стоки на кои страници от каталога са описани.

— Но и така без удвояването имаме само четиристотин и шестдесет хиляди — оплака се той.

— Ами добре, ще ви кажа какво ще направим. Предполагам, че имате някои по-екзотични изделия, които не рекламирате. Прибавете и тях към поръчката. И надуйте истинската сума до четиристотин и деветдесет хиляди кредита.

— А защо да не бъде половин милион? — попита той.

— Защото ще понагласите цената на някои от стоките ви и така ще направите всичко половин милион, но ще ми дадете десет хиляди в налични.

О, за него не било проблем. Поиска позволение отново да включи бюрото си и след секунди в кабинета му се тълпяха по-младши началници, счетоводители, отговорници по складовите наличности, отговорници по транспорта и хора, които просто им носеха принадлежностите, докато те изписваха безбройни накладни, фактури и инструкции. Прекрасно въплъщение на върхова деловитост.

Аз си придадох величествено изражение и пуфтях с прекомерно дългата димна пръчица. Скоро всички се изнесоха и оставиха купища хартии на бюрото. Колтар очакваше да извадя картата си и да се заема с подпечатването им. Вместо това отворих още едно спрейче под носа си.

— Още нещо остава — казах му. — Вземете някой малък лист — ей онази синя бланка ще свърши работа — и напишете: „До офицер Грис. Смятам вашето искане за персонална комисионна за възмутително и отказвам да го изпълня. Ние се занимаваме с честен и законен бизнес.“ И се подпишете.

Той ме послуша и ми подаде изписаното листче.

— А сега — подсетих го — десетте хиляди!

Някой от чиновниците вече ги беше донесъл. Във фабрична опаковка, която не биеше на очи. Подаде ми ги. Не проявих дребнавост да ги преброя. Ние, магнатите на бизнеса, трябва да си имаме доверие.

Започнах да подпечатвам. Всеки път, щом картата ми допреше хартията, усмивката му сякаш се разширяваше с половин инч. Когато приключих, главата ми като че се разцепи на две. Стори ми се прекалено доволен. Смяташе да пробута некачествени изделия или химикали.

— Като Главен инспектор на проекта — му казах — съм длъжен да ви предупредя, че ще направя рекламации за всеки недостиг, за негодни химикали или грешки в опаковането на пратките.

Усмивката му леко се сви.

— А ако Ломбар Хист някога научи за тези десет хиляди, ще заявя, че всичко е пристигнало негодно за употреба.

Той ме изгледа мълчаливо. После скочи и раздруса ръката ми.

— Аз високо ценя своите взискателни клиенти, офицер Грис. — Разсмя се. — Ние постигнахме пълно разбирателство помежду си.

— Ще мина през вашия експедиционен отдел и ще ги уведомя закъде да адресират поотделно двете пратки. Ще им поискам и петдесет резервни етикета, за всеки случай — нещо може да се отлепи по пътя.

Колтар ми връчи пакета. Сложих го заедно със синята бланка в стара торба, която носех сгъната в джоба си. Той ме придружи до експедиционния отдел, в който кипеше оживление, а след това чак до аерокара. Дори ми махаше с ръка, когато излетяхме.

— Вече богат ли съм? — вкопчи се в мен Ске.

Пъхнах в лапата му десет кредита.

— Богат си.

А в себе си усещах топлина като от цял галон червена искряща вода.

Изведнъж вече не бях беден! Можех да си купя колкото искам кексчета и горещ „главотръс“!

— Някакъв тип следеше нашия аерокар — каза Ске. Не изглеждаше щастлив като мен. — Мисля си, че някой се е лепнал за вас.

— Дрънкаш глупости! — сопнах му се аз. — Кой би си направил труда да се занимава с абсолютно законна сделка на държавата? Ей там долу виждам заведение с „главотръс“. Кацни, за да закуся.

Нямаше да позволя на никакви щуротии да ми провалят този чудесен ден!

Сега и небесата не могат да ти помогнат, Хелър, казах си, докато хищно впивах зъби в първото кексче. Един умен Грис може и да не е достатъчен да се справи с теб. Но един умен и богат Грис е направо несъкрушим! Свършено е с теб!