Планът на нашествениците

Копие от мое писмо, приложено към настоящия ръкопис:

Подновявам своя разказ.

Глава първа

Така препусках по транспортните тунели и коридорите към тренировъчните зали, че когато дръпнах вратата и нахлух вътре, помислих дали не съм сбъркал етажа.

Миризмата на сапун и дезинфектанти направо смазваше! Апаратът краде своите материали за почистване от Армейското управление — толкова рядко ги използваме, че не си струва да ги купуваме, както си му е редът. Армията не смята, че нещо е чисто, докато не се усмърди до небесата на антимикробни вещества. Никому досега не е хрумвало да краде такива материали от флота, чиито кораби не трябва да миришат на нищо.

В Спитеос няма циркулация на въздуха. Обичайната воня сякаш се е просмукала и в каменните стени, но сега отстъпваше пред газовата атака на армейските химикали.

Вгледах се през мъглата. Поне четиридесет души, може би целият екип от подчинени на графиня Крек, се бяха пръснали из огромната зала и околните помещения. Бяха се съблекли само по панталони и — не вярвах на очите си! — собствената им мръсотия бе изчезнала. Държаха кофи, метли, помпи и парцали и се нахвърляха стръвно срещу вековния боклук и мръсотия. Цели кошове потъваха надолу в асансьора, само боговете знаеха къде ги отнасят.

Техници привършваха подмяната на изгорелите лампи. Други внасяха нови столове и маси. Ама че вихрушка! И съвсем неподходяща за Спитеос, не разбирах какво ставаше.

Но аз си имах и спешни задачи. Трябваше да обуча Хелър и да го отведа. Веднага. Мотаех се насам-натам и търсех графиня Крек.

Видях я най-сетне! До отсрещната стена. Изпънати, в полукръг пред нея стояха офицери от крепостта. Изпълнен с опасения, тръгнах към тях и се чудех дали не е възникнало нещо, което ще попречи на обучението на Хелър. Тук беше и заместник-комендантът на Спитеос, който се занимаваше с администрацията, заедно с неколцина от подчинените си, всички в оръфаните си мръсни униформи.

Графиня Крек им говореше. Подпираше се на метла. Беше навлякла своите безформени работни дрехи. Мокри! Изпрани! Цепката отпред ми поднесе още една изненада. Самата тя беше чиста. Изкъпана! А около главата си беше омотала някакво парче плат. Косата й току-що беше усетила шампоан! Молех се на боговете да ми подскажат какви са тези чудеса.

— Много съжалявам — говореше тя на заместник-коменданта, — но ще трябва да го преглътнете. Отсега нататък няма да обучавам хора, които вие сте осакатили!

Дебелият заместник имаше измъчен вид.

— Но, графиньо — примоли се той, — ако не им режем езиците, преди да ви ги пратим, ще издадат Спитеос, когато ги продадем!

— И преди съм ви казвала, но се налага да повторя. Хората, избрани и пратени тук за обучение, не знаят къде са докарани. И не успяват да разберат, докато са тук. Освен това мога да им наложа постхипнотична заповед да не отговарят на подобен въпрос, ако въобще някой се сети да им го зададе. Просто е безсмислено жестоко да им отрязвате езиците. Толкова по-трудно става да ги обуча.

Заместникът почти изстена.

— Това е положението вече — продължи графиня Крек. — Много пъти се опитвах да постигна разбирателство, но решението ми отсега нататък не подлежи на обсъждане. Ако ми пращате повредени хора, няма да ги обучавам. И това ще означава край на вашата програма за продажби.

Офицерите се размърдаха неспокойно. Нервно опипваха с очи дръжката на метлата, служеща за подпора на графинята. Само с едно светкавично движение би могла да я забучи във всеки от тях, преди дори да трепнат.

Заместник-комендантът знаеше, че пръв би усетил дръжката в червата си. Никак не му беше приятен този разговор и сега с някакво подобие на облекчение се предаде. Вдигна ръка в знак на помирение.

— Добре, добре. Ще бъде, както вие искате.

Тя се засмя доволно. Очите ми изскочиха. Графиня Крек да се усмихне дори?!

Заместник-комендантът се изниза с подчинените си. Шепнеха си и уплашено я поглеждаха през рамо.

Графиня Крек струпа купчина отпадъци и я изсипа в кутия, която подритна към асансьора. Пееше си! Без думи, само мелодията на пошличка балада.

Нейните хора и техниците бяха към края на работата си, защото се движеха двойно, дори тройно по-бързо. Очите им току се стрелкаха към нея, докато припряно придаваха блясък на цялото място. Бяха ужасени от промяната в нея.

И аз прекалено силно се страхувах, за да я доближа. Предположих, че се е побъркала окончателно. Кой можеше да каже какво би направила след миг! Нали по високите плата над Кабар казват: „Лепъртиджът не си губи зъбите.“

Честно казано, макар и да нямах никакво време, не смеех да говоря с графинята. Ломбар беше далече, високо в кулата си, а Крек стоеше насреща ми!

Подчинените й вече нямаше какво да правят. След малко се отдръпнах в един ъгъл. Сигурно движението привлече вниманието й.

Тръгна към мен с танцова стъпка.

— О, Солтан, толкова се радвам да те видя!

И ми се усмихна приветливо. Тази усмивка ме довърши. Близо до стената видях голямо тапицирано кресло, съвсем ново. А над него бяха монтирали нова светлинна плоча. Пред креслото забелязах и ниска маса с още едно кресло от другата й страна. Току-що създадено уютно ъгълче. Дотътрих се до креслото и рухнах в него.

Тя се обърна и огледа цялата зала. Плясна с ръце. Онези четиридесет мъже моментално впериха погледи в нея.

— Мисля си — каза графиня Крек, — че за днес стига. Свършихте добра работа. Всички сте много потни, затова вървете да си изперете дрехите и да се изкъпете. И понеже сте на крак от полунощ — тя поспря и се усмихна весело, — свободни сте за днес!

Същия ефект бихте постигнали, ако насочите към тези хора бластерно оръдие. От незапомнени времена никой не беше чувал за подобно събитие в Спитеос. Спогледаха се. Озърнаха се към вратата — дали пък вече не са дошли взводовете за разстрел? Пак я погледнаха. От години работеха за графиня Крек. Не разбираха. Тя се засмя.

— Хайде де, бягайте!

Ужасени, те се пръснаха към изходите и се изпариха.

Тя се завъртя и тръгна към мен. На половината път усмивката й изчезна, а очите й блеснаха!

Знаех си. Нямаше как да продължи тази промяна. Нали това беше графиня Крек! Свих се в очакване на удара.

Ръката й ме сграбчи и ме изтръгна от креслото като кука на товарен кран. Захвърли ме на пода.

После направи нещо абсолютно идиотско. Свали парчето плат от главата си и грижливо изтри седалката на креслото, сякаш аз го бях изцапал. Погледна ме свирепо.

— Това кресло не е за тебе! Това — тя посочи малката гарнитура от двете кресла и масичката — е подредено за Джетеро!

Но веднага омекна, засуети се да доведе композицията до съвършенство и постави на масичката няколко книги и машина за езиково обучение. После ласкаво потупа креслото.

Отново беше самата любезност. Дойде при мен, докато се опитвах да си събера костите от пода. Но в очите й проблясваше някаква скрита мисъл.

— Ей сега си спомних, Солтан. Ти ще се връщаш на Блито-3, нали? И ти си ръководителят на Джетеро, така ли е?

Е, лесно беше да се досети от езиковите курсове, които подбрах, а и нали аз уреждах обучението на Хелър. Промърморих някакво потвърждение.

— Ти си изцяло отговорен за подготовката му и ръководството на някаква мисия, в която участва и той?

Кимнах.

Тя ми се усмихна. Имаше много красиви бели зъби. Не можех да откъсна поглед от тях. Внимателно ме хвана подръка и без да обръща внимание на треперенето ми, ме отведе до една пейка.

— Необходимо е да ти опресним знанията на езиците — каза ми тя.

Опитах се да събера смелост, за да й кажа, че английският, италианският и турският заедно с още половин дузина други езици се чувстват прекрасно в главата ми. Но устата ми май не искаше да проговори. Прекалено пресъхнала беше.

— Само малък тест на произношението — прибави с приятелска усмивка.

Спокойно отиде до рафтовете, взе хипношлем и се върна при мен. Дори не помислих да се противя. В края на краищата прекарал съм цели седмици с тези джунджурии на главата си. Тя ме погали успокояващо и ми сложи шлема. От джоба на работните си дрехи измъкна касета. Пъхна я в гнездото и включи шлема. Изпаднах в несвяст като изгоряла схема.

Дойдох на себе си. Леко изненадан, установих, че беше минал половин час. Тя подреждаше книги по масичката и за кой ли път забърсваше креслото. Взе една книга и застана пред мен. Махна ми шлема и ме тупна окуражително по главата.

— Хайде сега — каза, — прочети това и ще проверим как си с произношението. Първо вирджински акцент.

Струваше ми се глупаво. Нищо му нямаше на моето произношение в търговския английски. Тя усети нежеланието ми.

— Виж какво, Джетеро трябва да научи вирджински. Това е град или нещо подобно, нали? На някаква планета Земя. А ти ще си длъжен да го разбираш. Чети. — И заби пръст в страницата.

Зачетох на глас:

— „Покорството е майка на успеха и съпруга на мира.“

После:

— „Страхът от божествени и непостижими сили вдъхва покорство у хората.“

Тя запляска с ръце като дете.

— Ами това е отлично, Солтан! Четеш с превъзходен вирджински!

Питах се откъде, по дяволите, знаеше, че е превъзходен вирджински. Да не е учила английски случайно?

Графинята посочи едно изречение по-надолу на страницата:

— А сега, Солтан, това да бъде като в Ню Инглънд.

Прочетох го леко носово:

— „Който с готовност приема заповедите, избягва най-горчивата участ на робството — да прави това, което не иска да прави.“

— Ах, чудесно, чудесно, Солтан! — Тя ми измъкна книгата от ръцете. — Наистина великолепно.

Аз пък не открих кой знае каква разлика. И преди съм имитирал американския говор, само трябва да говорите през носа, това е. Чувствах се смешен.

Трясък от отварянето на главния вход прекрати разговора. Графиня Крек направо литна натам. Станах и я последвах, за да видя какво се е случило.

Но какво беше това? Влезе един от стражите на Снелц с голям пакет за нея. Приближих се навреме, за да видя за миг надписа — „За ослепителната звезда“.

Графинята взе пакета. Изглеждаше смутена. Несигурна. Объркана.

— За мене ли е? — попита тя.

— Той така ми каза, графиньо.

Тя замаяно сложи пакета на бюрото си и го отвори. И застина, загледана в него. Накрая въздъхна „Ооооо!“ и притисна длан към гърдите си. Тя гукаше!

Преместих се, за да виждам по-добре. Бомба ли беше? За да може тя да избяга?

Графинята взе нещо от пакета. Втурна се към огледалото и нагласи нещото пред себе си. Каза „Ооооо!“, върна се тичешком при пакета, взе нещо друго и пак литна към огледалото…

Надписаната картичка се плъзна и падна на пода. С подпис „Джет“.

О, богове! Той й подаряваше дрехи. А да подариш на неомъжена жена дрехи означаваше само едно — явно ухажване. Неприятности, казах си аз, вие май сте ми научили адреса!

След първоначалната бъркотия се оказа, че пакетът съдържа три прилепващи към кожата еластични костюма, последният вик на модата. Единият в блестящо черно, вторият в ярко алено, третият в лъскаво сребристо. Към всеки имаше чифт ниски еластични обувки с изрисувани малки цветчета и лента за глава, също с цветчета, за да подхожда на обувките. Невероятно женствени дрешки. Но за графиня Крек?

Просветна ми. От цялата ми лекция за нея Хелър може би чу само едно — че тя нямаше дрехи!

Да му го „бибип“! И да „бибип“ Снелц! Взводният командир бе изпратил само за това някой от стражите си чак до града, и то преди зазоряване. Мирно спящият Хелър е изскочил през вратата броени секунди след като излязох аз!

Тя танцуваше в средата на залата, притиснала сребристия костюм до гърдите си.

После се понесе към бюрото, намери картичката на пода, сега пък притискаше нея.

Погледнах си часовника. Олеле, закъснявахме с обучението му тази сутрин. Бързо се запътих към изхода.

— Не, не! — извика графиня Крек. — Дай ми двайсетина минути, преди да го доведеш тук. Трябва да се изкъпя и да се облека!

Още тогава в мен се закълби злокобно предчувствие, че всичко това ще свърши с ужасна катастрофа. Сега ми се иска да се бях вслушал в опасенията си. Правилни бяха!

Глава втора

Намерих Хелър в стаята, изтегнат в едно кресло с притворени очи, толкова лениво отпуснат, че чак не беше за вярване. В този момент очевидно „Мисия Земя“ беше последната му грижа. Допълнителните материали за четене, които му дадох, бяха струпани в безредна купчинка. Спокойна, но печална музика се лееше от „Домашния екран“, различих и някаква певица. Любовни песни!

Ако нещо може да нарани чувствителния ми слух, това са пронизителните тонове на ехо-оркестър и трептящото, ридаещо сопрано на изпълнителка на любовни балади. Отгоре на всичко те си боядисват лицата в черно в знак на „несподелена любов“ и от тръбичките, прикрепени до очите им, тече червена течност — кървави сълзи. Всички песнички според мен са долнопробни:

Направо да повърне човек!

Значи така си представяше Хелър енергичното захващане с изпълнението на мисията!

Прозрението ме озари като светкавица, знаех срещу какво трябваше да се преборя. Любовта! Във всички учебници по шпионаж предупреждават за нея. С множество биологични таблици доказват колко е безразсъдна. Дават многобройни примери, как дори цели имперски фамилии са рухвали, защото млади принцове и принцеси престъпвали практичния ред за встъпване в брак и се влюбвали не в когото трябва. Не обясняват как може да се използва, но настоятелно съветват да не се създават разнополови двойки агенти. Твърдят, че нямало друг начин да се отървете от нея, освен да застреляте някого. Е, добре, може би професорите не са били способни да я насочат за своите цели, но аз щях да успея. Нали на лукавството дължах издигането си в апарата.

И в онзи момент също го проявих. С най-сладкия си глас казах:

— Най-добре е да си придадеш приличен вид. След… — демонстративно погледнах часовника си — …двадесет минути трябва да си в тренировъчната зала при графиня Крек.

Свещени богове! Скочи от креслото, сякаш го изстреляха с катапулта.

Предишната вечер беше изпрал белия си тренировъчен костюм, но в тази дупка без никакво проветряване той още не беше изсъхнал и Хелър с трескави движения сглоби вентилатор. Движеше се като фурия, изкъпа се, изтри се, среса се и се облече — всичко за около осем минути. После естествено трябваше да изчакаме три-четири минути и той седеше като на тръни. Изключих „Домашния екран“, повече не можех да понасям ехо-оркестъра и глупавите любовни балади. Звучаха ми по-лошо от погребални песнопения и ако не успеех да отведа Хелър навреме от тази планета, щеше да прозвучи още едно — моето.

Все пак подранихме с една минута пред вратата на тренировъчната зала. Той влезе.

Щях да вляза и аз, но ме спря нечия ръка. Беше помощникът на графиня Крек, извънредно грозна твар.

— Току-що получихме съобщение, офицер Грис. Викат ви в централната канцелария на стражите в „Лагер Твърдост“.

Сега пък какво имаше? Леко разтревожен, поставих двама часови на пост пред вратата и се втурнах към тунела. Минаването през него винаги губи време и ми трябваше почти час, докато вляза в канцеларията.

Мърлявият дежурен офицер от апарата озадачено разрови книжата си.

— Ами да. Имаше повикване за вас… чакайте. Регистрирано е съвсем рано сутринта. По дяволите, офицер Грис! Чак сега ли успяха да ви открият? Съжалявам, но понеже беше от крепостта, не съм уточнявал никакви подробности…

Прекъснах го:

— Отговорих на това повикване преди часове!

Сега имах нова причина за тревога — прекараха ме! Графиня Крек! Искаше да не се навъртам около тях. Какво замисляха? Съвместно бягство?

Истинският ужас настана, когато си помислих какво ще направи с мен Ломбар, ако Хелър се измъкне от ноктите ни. Скочих в скоростния монорелсов вагон, но скоростта му никак не догонваше треската ми. Та знаех ли какво ще заваря?

Нахълтах в залата.

Взирах се в най-кротката сценка, която можете да си представите. Хелър седеше в определеното само за него кресло. Поставеният на масичката плейър тихо ръмжеше. Графиня Крек седеше в отсрещното кресло. Беше облякла сребристия еластичен костюм. Косата си беше вързала със сребристата лента на цветчета, а краката й бяха удобно настанени в сребристите обувки. Признавам, сърцето на човек направо спираше от нейната красота. Подпряла брадичка на дланите си, тя гледаше с обожание Хелър.

Още вбесен, аз се примъкнах до нея и изсъсках:

— Страхотен номер измисли, а?

Тя обърна лице към мен. Сините й очи сияеха. Усмивката не слизаше от устните й. Потънала в блажено спокойствие, тя ми прошепна в отговор:

— Нали е прекрасен?

Бях отвратен. Но си напомних, че и женските лепъртиджи понякога се поддават на страстта. Излязох в коридора — не можех да ги гледам. Положението все ми се струваше твърде опасно.

Извадих комуникационния си диск и чрез подземния кабел се свързах с канцелариите на Отдел 451 в Правителствения град. Моят главен чиновник там (дърт гадник на име Боуч) не ми се стори много щастлив, че останах шеф на отдела. Съобщи ми, че придвижват книжата според установения ред и че се надява да не съм си наумил някакви заповеди, защото в момента нямали нужда от нови бъркотии. Той всъщност не се опитваше да ме обиди, просто така се държеше. Като се сблъскал с живота, още в първите секунди след раждането си се вкиснал и оттогава насам се упражняваше неуморно в тази насока.

Научих, че с току-що кацналия товарен кораб от Земята са докарали книги и романчета заедно с пресни броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ — два от вестниците на планетата. Наредих му да ги качи в совалката за Спитеос, той въздъхна и изрази надежда, че следващото ми обаждане няма да е в близко бъдеще.

Помотах се, направих си бележки за предстоящите задачи. Върнах се да погледна докъде са стигнали езиковите упражнения.

Какво? Вече не седяха до масичката. Отидох по-навътре и ги намерих в средата на широка тренировъчна площадка.

Нима го учеше на ръкопашен бой? Нали заповядах да няма никакви намеци за шпионски тактики… Спрях се навреме. Не се занимаваха с ръкопашен бой. Хелър й показваше особеностите на последните модни танци! „Трошенето“ беше станало много популярно през последните месеци. Мъжът се хвърля напред, а жената му убягва, после жената се мята към него, а той отскача. Напред-назад, доста атлетично, но еднообразно. Имаха честотен брояч, използван от акробатските групи за съгласуване на движенията, и го бяха включили на танцов ритъм. Хелър показваше стъпките и движенията на ръцете при посягането.

А тя беше убила страж, който само протегна ръка към нея! И ето, щеше да се случи отново. В безпомощно вцепенено състояние, както когато човек очаква неизбежното, аз стоях и гледах. Рано или късно трябваше да я докосне…

Направи го! Усетих полъха на смъртта.

— О — възкликна тя, — толкова отдавна съм тук, че всичко съм забравила. Хайде пак да повторим: когато се хвърляш напред, трябва да се дръпна, а не да стърча като статуя, за да ме хванеш!

Той посегна, а тя пак не се изви встрани и ръката му докосна рамото й. Графиня Крек — тромава? Графиня Крек — неспособна да научи нещо? Дрън-дрън!

В края на движението тя се озова в прегръдките му, плътно притиснала се в него. И въобще нямаха намерение да се разделят.

После той я целуна!

Очаквах да избухнат фойерверки. Но само забелязах някакво неясно сияние. Тя отметна глава и го погледна в очите.

— О, Джет! — прошепна.

Отърсих се от вцепенението си. Тази работа не можеше да продължава така. Рязко пляснах три пъти с ръце. Наложи се да направя същото още веднъж, и то по-силно, за да забележат присъствието ми.

Дойдоха при мен, хванати за ръце, споглеждаха се като дечица, уверени, че възрастните не знаят тайната им.

— Време е — изсъсках свирепо — за срещата ни с доктор Кроуб. Тръгвай с мене, Хелър, веднага!

Глава трета

Биологичната секция заемаше объркан комплекс от стари каменни сводове и ниски стаички на стотина фута под земята. За разлика от другите части на крепостта и въпреки черния камък това място беше осветено непоносимо ярко. Никога не съм обикалял цялата секция — прекалено отблъскващо е. Но знаех, че се състои от библиотеки, операционни зали, хладилни складове и необгледни редици колби, колби, колби и резервоари, резервоари, резервоари… Колкото и да е потискаща миризмата на Спитеос, тя е нищо в сравнение с въздуха в биологичната секция — тук имат навика да разсипват клетъчни култури, които гният на пода, пръскат навсякъде ненужни парчета плът и кости от тела, които си се разлагат без проблеми. Спазват санитарните изисквания, колкото на градското сметище.

В първата библиотека шеташе стара вещица, разместваше папки и шумно подсмърчаше, за да не се стекат сополите по горната й устна. Махнах с ръка към един от горните рафтове, с другата посочих Хелър и изкрещях:

— Блито-3!

Тя е глуховата, годинките й наброяваха над век и половина, но все пак ме чу. Тръгна да търси подвижна стълба и аз оставих там Хелър, за да се видя с главния целолог.

Доктор Кроуб беше в далечния край на операционните зали. Щом влязох, той вдигна мръсна длан, за да не го безпокоя. Искам — не искам, стоях и гледах.

Беше разпънал и вързал за операционната маса някакъв нещастник и довършваше работата си по него. Мъжът, може би напълно нормален човек допреди броени седмици, само след няколко докосвания щеше да се превърне в цирково чудовище.

Като променяше и свързваше по нов начин клетките, Кроуб бе сменил ръцете и краката на окаяника с пипала на незнайна морска твар. Деформираната костна тъкан изпъкваше далеч напред над очите. Докторът проверяваше растежа и оформянето на „езика“, отнет от някое хранещо се с насекоми животно, език, който можеше да се изстрелва половин ярд пред устата, сякаш новосъздаденият кошмар се хранеше с летящите около него мушици.

Кроуб беше побъркан на тема създаване на изроди, но съм сигурен, че никога не му е хрумвало колко изроден беше самият той с твърде дългите си крайници и нос като клюн. Докато работеше, лицето му излъчваше призрачен екстаз — посветеният на делото си учен! И най-закоравелите типове тръпки ги побиваха от него. Кроуб наистина вярваше в това, което правеше!

Улових погледа в очите на новото чудовище. Ясно бе, че нещастникът е полудял. Но какво от това, творенията на Кроуб никога не оцеляваха прекалено дълго. Когато умираха, цирковете просто си купуваха други. Все едно, омръзваха на публиката и подмяната им беше добър стимул за бизнеса.

— Гледай сега — повика ме докторът, като се мъчеше да поизпъне схванатия си гръб. — Единственият заловен представител на животинските видове на още незавладяната планета Матачерферстолциан!

Поне дотолкова помнех астрографията.

— Няма такава планета.

— Ами може и да няма — вдигна рамене Кроуб. — Все пак пред теб е един от животинските й видове.

— Хайде, идвай с мен — казах му. — Трябва да пооправиш един специален агент.

Незабавно ме прониза болка в стомаха! Огледах се. Сигурно ми прилошаваше от миазмите. Твърде странно! Бил съм на много планети и съм ял какви ли не чудновати храни. Бях в апарата от години с всичко произтичащо от това. И никога преди не съм усещал стомашни болки.

Асистентите на Кроуб поеха работата и аз извлякох смахнатия доктор навън.

В библиотеката заварихме Хелър, настанен на столче. Преглеждаше книги, които вещицата му беше дала. Кимна небрежно, когато му представих Кроуб.

— Никога не съм се спускал на повърхността на планетата — каза Хелър. — Всичко това е изключително интересно. Да знаете, красива планета е.

Откри снимки на земни хора и изведнъж се замисли дълбоко, вдигаше очи към тавана и пак забиваше поглед в книгата.

Двама от помощниците на Кроуб влязоха след нас. Единият носеше сгъваема масичка, другият — поднос с разни предмети.

Докторът седна.

— На коя планета отивате?

— Блито-3. Земята — отговорих.

— Аха — промърмори Кроуб и единият от помощниците му започна да тършува из чекмеджетата, струпваше какво ли не върху бюрото.

Докторът погледна в справочника.

— Блито-3. Хуманоиди. Притегляне… ъхъ… хм… атмосфера… Стип, дай ми таблицата за плътността на костите. — Асистентът му я пъхна в ръцете. — Аха — повтори Кроуб.

— Агентът не трябва да се отличава от стандартите на планетата Блито-3 — напомних аз.

— Ясно, ясно — успокои ме докторът и ме избута настрани. — Стип, нямаме теглилка.

Стип бързешком се върна с цяла количка, натоварена с инструменти. Кроуб махна на Хелър.

— Събличай се.

Не знам защо, но веднага усетих гадене и болки. Какво ли ставаше с мен?

Хелър отделяше повече внимание на рафтовете с книги, отколкото на Кроуб, но се съблече. Като че търсеше определено заглавие. Стъпи на теглилката и разсеяно правеше каквото му кажеха. Помощниците го мушкаха, измерваха и записваха, а докторът изръмжаваше нещо от време на време.

Стип беше забравил уреда за измерване на плътността на костите и излезе да го вземе. Кроуб не се престараваше в организацията. Малко след връщането на помощника в стаята дочух шепот и раздвижване на вратата.

Пет жени от персонала се блъскаха, надничаха и си мърмореха една на друга. Не знам какво си приказваха, но очите им бяха станали кръгли, изглеждаха някак възбудени и раздразнени.

Проследих погледите им и установих, че именно Хелър е привлякъл такова внимание. Единият от помощниците го караше да се свива и разгъва, мереше потенциалната му мускулна сила. Е, да, страхотно тяло имаше. Сценката ми напомняше за някой от величествените горски богове, около когото се суетят дребни мръсни дяволчета. Толкова беше на мястото си тук, колкото и храмова статуя в кенеф. Като се замислих за това, заприлича ми на една от статуите във Волтарианската галерия — „Богът на изгрева“, изваяна от Доувог. Ей! По дяволите, казах си, нещо не съм наред. Не си падам по мъжете, а когато Кроуб поработи върху него… Дъното на стомаха ми подскочи мощно нагоре. Веднага приседнах, за да не се сгърча на пода.

Дойде и краят на досадните измервания. Докторът натрупа дебела купчина бележки.

— Ти — каза на Хелър, сякаш произнасяше присъда — си от планетата Манко. Тегло, височина, плътност… да, от Манко.

Да го глътне пъклото дано, на всеки му ставаше ясно, че Хелър произхожда от Манко, стига само веднъж да го погледнеше. Не че волтарианските граждани от Манко толкова се различават от останалите — на самата планета има пет раси, всяка със своите особености. Но това важи и за населението на всяка друга планета. Внезапно ми хрумна едно сравнение. И графиня Крек беше от Манко! Бяха от една и съща раса!

Кроуб разгръщаше справочните си книги за Блито-3. Подсвиркваше си, сумтеше, чешеше се по бузите. Заговори:

— Разликата в притеглянето не е чак толкова голяма — на Блито-3 е с около една шеста по-слабо. Това означава, че преди да се покажеш на тамошните хора, ще трябва да се упражняваш в ходене и бягане.

Хъммм. О, да. Атмосферата. Тамошната атмосфера е по-разредена и запомни, че трябва редовно да си насищаш организма с кислород, веднъж дневно. Просто дишай много по-дълбоко. Прави същото и преди всяко по-изтощително натоварване. Иначе ще се уморяваш бързо.

Какво е местното име на тази планета? Земя. Така значи. Ами плътността на твоите кости е по-голяма, отколкото на местните жители, заради разликата в привличането е.

Сега и за храненето. Няма да имаш особени неприятности. Водата и хранителните им продукти са подходящи за теб. Хм. Има нещо обаче, за което ще трябва да внимаваш. Не знам защо, но тяхната храна не отговаря на нормалните стандарти, особено спрямо теб. Тъй че бих те посъветвал да си хапваш по-често и да не се докарваш до глад. Хъммм. Да. Имат някаква храна, която наричат „хамбургери“. Храни се с каквото щеш, но точно хамбургерите биха ти осигурили най-балансирана диета.

Питиета. Хм. Водата е съвсем добра. Аха, алкохол. Те здравата се наливат с алкохол. Не се докосвай до онези видове, които те наричат „твърдо гориво“. Направо помитат всякакъв ред в мозъка. Бира. Имат нещо на име „бира“. Нея можеш да пиеш, но никакви силни напитки от какъвто и да било вид.

Кроуб събра бележките си и аз се почувствах по-добре.

— Значи — повтори той, — не забравяй да тренираш всеки ден. Иначе при тази ниска гравитация ще ти се скапят мускулите и сухожилията. И се насищай с кислород. Яж хамбургери, пий бира и всичко ще бъде наред.

Незнайно защо усетих вълна на облекчение. Внезапно гласът на Кроуб стана рязък.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

Хелър все така разсеяно гледаше рафтовете. А и защо ли му трябваше да слуша? Докторът едва ли знаеше, че говори на опитен космонавт, който все такива неща е трябвало да прави досега — може би с изключение на хамбургерите и бирата.

— Аз толкова се занимавам с теб — отсече Кроуб, — а ти дори не ме чуваш!

— О, не, чух ви — отвърна Хелър. — Да се науча как да ходя там, кислородът, упражненията, водата, храната, хамбургери и бира. Ценя усилията ви.

Той се наведе и взе книга с големи цветни изображения — снимки на хора от различните раси на Земята. Чукна по корицата с кокалчетата на юмрука си.

— Просто ме порази външният вид на тези земни хора. Сигурно ви се намира тук книгата „В мъглите на времето“?

Сега Кроуб наистина се ядоса.

— Не, разбира се! В антропологичната библиотека е!

Стомахът пак ме сви. Старата вещица ни направи знак да почакаме и се изтърколи навън. Върна се с доста пострадал том, дебел около два фута.

— Беше в историческата библиотека — каза тя и се усмихна на Хелър с беззъбата си уста.

Той сложи книгата на масата. Кроуб си събра книжата, от него лъхаше враждебност. Прочетох надписа на корицата:

„Съкратено издание. «В мъглите на времето.» Оригинални легенди от планетите на Волтарианската конфедерация, събрани от Отдела по фолклор на Управлението по местните проблеми.“

Опитах се да си представя какво ли е пълното издание в сравнение с този огромен том.

— Приказчици — мърмореше си Кроуб.

Хелър намери каквото търсеше. Разтвори книгата на раздела „Манко“. Пръстът му сочеше „Народна легенда 894М“.

— Ето я — каза той. — Не съм я чувал, откакто бях в забавачницата.

Започна да чете:

„Народна легенда 894М:

Разказват, че преди хиляди години, по време на Големия бунт на Манко, принц Кавкалсия разбрал, че загубата е неизбежна. Качил многобройните си привърженици и семействата им в остатъците от своя флот и избягал от Манко, като напуснал звездната му система. Както твърдят разказвачите, когато изминали девет години, два транспортни кораба се върнали и кацнали в града-крепост Дар. Смята се, че издайнически ги измамила една жена на име Непогат, затова през нощта били заловени. Екипажите били разпитани от апарата. По-късно се чуло, че според тях след бягството си от Манко принц Кавкалсия кацнал на планетата Блито-3. Там заедно с всички свои поддръжници основал колония, наречена Аталанта, която процъфтявала. Но им останало съвсем малко гориво, липсвали им някои предмети, затова пратили двата кораба обратно с надеждата да постигнат мир и дори да започнат търговия. Но дошла заповед — никаква милост. Решено било, че е все още незаконно да се колонизира Блито-3, тъй като ще се наруши волтарианският Свещен график за нахлуването. По настояване на Непогат екипажите били осъдени на смърт. Настъпилият хаос по онова време обаче попречил на каквито и да било опити за наказание на принц Кавкалсия. Градът-крепост Дар изгорял през следващата година по време на Големия преврат и така изчезнали всички записи, които биха могли да потвърдят легендата. Тази народна легенда е послужила като основа за детската приказка «Проклетата Непогат», освен това се споменава в детската песничка от Манко «Дръзкият принц Кавкалсия».“

— Глупости! — избухна Кроуб. — Искам да ти напомня, който ще да си, че щом пуснем измислиците да влязат в света на непоклатимата наука — край, загубени сме! — Докторът почти кипеше. — Забравяш един твърде съществен факт! — обърна се към Хелър. — Хуманоидите са най-често срещаните разумни същества във Вселената! Те съставляват 93,7 процента от всички раси, открити досега. Хуманоидната форма е неизбежна поради основните необходимости на оцеляването на всяка що-годе прилична въглеродно-кислородна планета: ако се налага да възникне разумен живот, трябват му приспособимост на ръцете за труд, устойчивост на походката на два крака, ляво-дясна симетрия в строежа на тялото и гъвкава кожа.

Казах си — ах, ти, дърт мошенико! Знаеш всичко това и пак се преструваш, че твоите изроди са от населението на други планети!

— Фактите са вградени в самата структура на клетките — разгорещено продължи Кроуб. — Но разумното население на всяка планета се развива там, на място. И това е установен от науката факт. Забрави тези религиозни брътвежи и приказки. Разбира се — сякаш набиваше възгледите си докторът, — кръвните клетки се различават при всяка хуманоидна раса, те са един от каналите за откриване на кръстосване между населението на планетите.

Хелър меко отвърна:

— Само ми стана любопитна приликата в костната структура на лицето между някои от земните раси и расите на Манко.

— Ей сега ще ти покажа! — ядосано отсече Кроуб и изхвърча от стаята, като че Хелър наистина се опитваше да спори с него.

Досетих се къде отива — в хладилните складове за тела. И не след дълго дочух оттам удар на брадва.

Докторът нахълта в стаята. Носеше отсечена човешка китка. Разрови из мръсотията върху количката, взе уред за моментално загряване и след секунди китката вече кървеше. Такъв си беше Кроуб — отсече ръка, а му трябваха само няколко капки кръв. Пак се усетих болен, много болен.

— Това е човек от Земята! — натърти докторът, размазвайки капките върху предметно стъкло за микроскоп.

Хелър се постресна.

— Солтан, нима отвличате хора от Земята?

Ами да, господин имперски офицер Хелър!

— Не — казах му. — Преди години прибрахме труповете от пътна злополука и тук ги държат дълбоко замразени за изследвания.

Кроуб ми хвърли странен поглед, имаше на какво да се чуди. Хвърли китката на пода, където тя цопна с плясък, и съсредоточи вниманието си в микроскопа.

После докторът взе мръсна тръбичка с остър край и преди да го възпра, хвана ръката на Хелър и заби тръбичката в палеца му. Едва не си изкарах вътрешностите. Не разбирах от какво ми стана зле.

Но Кроуб не направи нищо друго на Хелър. Отнесе кръвната проба, размаза я върху друго стъкло и я нагласи под втори микроскоп.

— Сега погледни това! — предизвикателно каза докторът. — И се убеди веднъж завинаги, че не е имало кръстосване между Манко и Блито-3. Всичко хуманоидно на Земята е със земен произход. Това е научен факт!

Хелър огледа и двете проби.

— Приличат си.

— Ха! — изпръхтя Кроуб. — Дилетант!

Избута го и поред надникна в микроскопите. Изправи се.

— Офицер Грис, онзи да не е бил някой от твоите агенти на Земята? Я отиди в склада и погледни. Не. — Той промени решението си, взе отсечената китка и я пъхна в измерителя на костната плътност. — Ето, наистина е бил човек от Земята.

Кроуб си прибра бележките и изръмжа на асистентите да отнесат количката с уреди и масичката. Посочи табуретка и каза на Хелър:

— Сядай тук и си измисляй приказки колкото щеш.

Хелър се усмихна едва-едва и пак се зае със снимките в книгата.

Докторът се спря на вратата и настойчиво ми махна да го последвам в неговия още по-мръсен кабинет. Страхувах се да седна, защото можех да открия под себе си парче от нечий труп. Но нямах сили и се настаних на едно столче.

Кроуб също седна и посочи бележките си. Приведе се напред към мен като заговорник. Какво ли щеше да измисли пък сега?

— Офицер Грис, имаме проблеми с този агент. Положението е лошо.

Досега не го бях чувал да говори така. Стомахът ми се сгърчи.

— Офицер Грис, трябва да поработим по този агент. — Погледна бележките си. — С теглото всичко е наред. Тук тежи около 239 фунта, на Земята ще тежи около 199. Няма да им се стори необичайно. Проблемът е във възрастта му. — Тупна с длан по листовете. — Според тези данни, дали заради лошото хранене или поради някакъв недостатък в еволюцията им хората от Земята не доживяват до нормални старини. Всяко уважаващо себе си млекопитаещо на всяка уважаваща себе си планета, което има уважаваща себе си клетъчна структура, обикновено живее шест пъти по-дълго от своя период на растеж.

Това ми беше известно. И какво?

— На Блито-3 — продължи Кроуб, загледан в таблиците — според данните ни те достигат зрелите си размери около двадесетгодишни. Може би твърде бързо. Както и да е, пак би трябвало да живеят по сто и двадесет години. Но не успяват. Обикновено опъват крака към седемдесет или по-рано.

— Кроуб… — започнах аз с намерението да му кажа, че Хелър няма да остане толкова дълго на Земята, но се сетих — и това би могло да се случи. Ала можехме ли да направим нещо?

— Проблемът става още по-сложен — дъднеше докторът, — защото на Манко периодът на растеж продължава до тридесет и две години. И тамошните хора си доживяват шестократно по-дългата възраст. Така, ако нещо не го сполети, този твой специален агент би трябвало да живее към сто деветдесет и две години.

Все още не виждах за какво трябваше да се тревожа.

— Този специален агент в момента е на около двадесет и осем години. Висок е шест фута и два инча. В последните години растежът е малък, но до тридесет и две години ръстът му ще стане шест фута и пет инча!

Гадеше ми се, усещах наближаването на нещо ужасно.

— Средният ръст — продължаваше Кроуб — за расата на Земята, която има неговия цвят на лицето… бял, или по-скоро бронзов… е само пет фута и осем инча. — Хвърли хартийките на масата и впи поглед в мене. — Твърде висок е! Ще стърчи сред тях като фар!

Започнах да омаловажавам проблема, но Кроуб ме прекъсна:

— Чакай. Освен това ще им се стори прекалено млад. — Надникна в таблиците. — Да. Ще изглежда като момче на деветнадесет, дори на осемнадесет години. — Показа ми снимки на хора на различни възрасти. — Убеди ли се? — Усмихна се. — Но не всичко е загубено. Можем да оправим нещата.

Приведе се съвсем близо до мен. Лицето му отново доби налудничаво изражение.

— Можем да му скъсим ръцете и краката. Ще извадим парчета от костите. Може да му променим и черепа… Офицер Грис! Какво ти стана?

Превивах се. Държах се за корема с две ръце. Такава болка изпитвах за пръв път в живота си! Заповръщах. Омазах краката си и целия под. Изхвърлих всичко, което бях изял може би през цялата последна седмица. Дори и след това мъчителните сухи хълцания не спираха.

Сигурно съм бил страхотна гледка. Такъв шум вдигах! Изведнъж усетих, че Хелър стои до мен и ми придържа главата. Един от асистентите на Кроуб взе тубичка и се опита да изстиска малко течност в гърлото ми. Изхвърлих я като фонтан! Друг ми пръскаше лицето с пулверизатор, но стана още по зле.

Хелър изрева заповеди на някого. Влязоха двамата стражи от взвода. Той извади от джоба си неизменната червена инженерска кърпичка и поне малко почисти лицето ми. Пое носилката от асистента и много внимателно ме сложи върху нея. Двамата стражи я вдигнаха и излязохме от онова проклето място.

Глава четвърта

В моята стая Хелър ми смъкна дрехите, напъха ме под душа и изтърка мръсотията, после ме пъхна в леглото. Проявяваше учудваща загриженост. Насочи към корема ми топлинна лампа с надеждата да ми помогне малко.

Лежах и страдах вкиснат. Никога не бях преживявал такива мъчения през живота си, дори и при разговорите с Ломбар.

Хелър вдигна дрехите ми от пода.

— Свършено е с тях.

Изведнъж се вдървих от уплаха — започна да опразва джобовете ми. Не можех да измисля как да го спра. Когато някой не е на постоянното си работно място, полека-лека се превръща в ходещ кабинет. Носех бележчици, стари пликове, съобщения и какво ли още не. Ако ги прочетеше, щеше да открие двойното дъно на „Мисия Земя“!

Но той само ги събираше на купчинка. Дори не ги погледна. И в това си скапано състояние трудно сдържах презрението си към пълното му невежество в шпионските игри. Беше като дете!

Струпа на отделен куп многобройните оръжия, събра униформата, шапката, обувките и останалото, провери дали е извадил всичко и изхвърли облеклото ми в шахтата за отпадъци. Е, беше си достатъчно мръсно и миризливо и преди днешната „злополука“.

Един от стражите беше останал в стаята, за да му помогне при нужда. Хелър измъкна електронната ми карта изпод хартиите и му я връчи.

— Не! — примолих се едва чуто.

— Върви в лагера — каза му Хелър — и вземи от склада пълен комплект униформа на редовните части.

Стражът скръсти ръце в поздрава на флота (мене никога не поздравяваха) и тръгна с моята в карта в джоба.

— Хелър — изскимтях аз, — с тази карта той просто ще си купи половината проститутки в „Лагер Убийство“! Ти току-що ме разори!

— А, не ми се вярва. Солтан, трябва да проявяваш повече доверие към хората.

Да вярвам на тези отрепки и престъпници?

— Ох, твърде съм болен за уроци по морал. Недей да ме поучаваш.

Той нагласи лампата да изпраща потока топлина точно към корема ми и сложи мокра хладна кърпа на главата ми.

— По-добре ли си сега?

Не, не бях. Хелър почисти мръсотията, паднала от дрехите ми на пода. Тези космонавти от флота са наистина невероятни чистници. Съблече се и се изкъпа. Изпра червената си кърпа, после и белия си тренировъчен костюм. Подреди всичко наоколо и облече обикновен цял вечерен костюм. Среса се и когато заприлича на слязъл от витрината манекен, включи „Домашния екран“ и се отпусна в креслото.

Сърцето ми почти спря. Хелър се наведе и посегна към двете купчинки с неща, извадени от униформата ми. Помислих си, че ей сега ще затършува из документите ми.

Но той не го направи. Протегна ръка към оръжията и взе единия взривострел.

— Ама че арсенал си събрал. — Отвори камерата на заряда и провери напрежението. — Трябва да внимаваш с тези играчки. Нали ги превозват с празен заряд, но по нищо не се отличава от истинския. Е, този си е редовен.

Очаквах всеки момент да запрелиства документите. Но той взе зашеметяващия пистолет, провери и неговия заряд. Пак посегна и аз пак затаих дъх. Оглеждаше десетинчовото острие на специалния нож. Любопитството му беше очевидно. Вярно е, тези ножове не се срещат на всяка крачка. Ако знаете как да си служите с тях, има начин да чукнете по острието и то звъни много мелодично. Той направи точно това и острието запя.

— Хубава сплав — констатира Хелър.

Ръката му се вдигна и преди да усетя намерението му, ножът излетя напред с такава сила, че въздухът изсвири. Свих се. По мене ли го метна?

На един рафт лежеше пъпеш, ножът го улучи точно в средата и потъна до дръжката! Хелър отиде да го прибере, направи двойно движение с китката и вече ми предлагаше чудесно парче от пъпеша.

— Искаш ли да си хапнеш?

Само мисълта за това бе достатъчна — позеленях чак отвътре.

— Извинявай — каза Хелър. — Помислих си дали пъпешът не би те освежил.

Остави парчето на рафта и се върна в креслото, но пак не прояви интерес към документите. Вместо това почисти ножа и калъфа.

Влезе стражът с пакетирана униформа в ръце. Върна картата ми. Хелър му даде банкнота от един кредит и стражът попита:

— Засега това ли е всичко, сър?

Никога не ми казват „сър“. Злобно си помислих, че с един кредит можеш да си купиш доста уважение.

Имаше обаче още нещо. Онова приятелче се наведе и зашепна в ухото на Хелър, той се усмихна и прошепна някакъв отговор. Хилеха се като ненормални. Какво ли замисляха? Бягство?

Стражът отстъпи назад и вече се готвеше да отдаде чест, но Хелър посочи пода.

— Изтървал си парите.

— Вярно — той вдигна банкнотата и я пъхна в джоба си.

Поздрави Хелър и излезе. Значи този страж прави всичко това не само заради парите. Нещо се мътеше.

Хелър взе учебник за Земята и се задълбочи в него. Не обръщаше никакво внимание на хартиите върху масата. Ама че глупак! И десетина дни нямаше да издържи на Земята.

От тази мисъл състоянието ми някак се влоши и започнах да се тревожа сериозно за здравето си. Стомахът никога не ми беше създавал проблеми. Не вярвах и да съм прихванал някоя треска.

Какво ли беше?

Ако отидех долу при доктор Кроуб, би ми предложил да ми сложи нов стомах. Замислих се за Кроуб. Никога, никога нямаше да допусна да губя съзнание, ако този смахнат се навърта наоколо — можеше да се събудя и с кравешка глава на раменете!

Ами предложението му за крайниците на Хелър!…

Стомахът ми отново се загърчи. Нямаше какво повече да повръщам. Само се надвесих от леглото и хълцах.

Хелър донесе леген, но не стана нужда. Смени мократа кърпа на челото ми. Не ме интересуваше какво става около мен. Гнетеше ме отчаяние. Не можеше да продължава така. Ако не започнех тази мисия, щях не да боледувам, а да умра.

Отпуснах се по гръб. Хелър се върна към учебника си. Накарах се да мисля спокойно и разумно. Кога започна тази болест?

Съсредоточих се и си припомнях внимателно. Започна в лабораторията на Кроуб. Нещо в самия него излъчваше отрова!

Да, всеки път, когато помислех за него, ми се гадеше.

Ха! Беше очевидно. Не биваше повече да доближавам Кроуб. Никога, никога, никога!

Внезапно се почувствах напълно здрав! В един миг усещах какви ли не ужасии. А в следващия състоянието ми вече беше великолепно. Без дори блед намек за болка или гадене!

Седнах в леглото, опиянен от щастие.

— По-добре ли си? — попита Хелър. Кимнах енергично. — Ами понякога тези неща минават съвсем бързо. В края на краищата ти си млад и здрав. Някой бързо изчезващ бацил, сигурно от това си се разболял. Радвам се, че оздравя.

Станах, пак си измих лицето и облякох новата си униформа. Натиках прословутите документи по джобовете и отново се въоръжих.

Глава пета

Но както казват свещениците на Волтар, „никога не се радвай прекалено на щастието си или боговете ще ти го вземат“. И онази вечер потвърди правилото.

Хелър се мотаеше из стаята, подреждаше, чистеше, излъска масата. Не ме интересуваше космонавтската му страст към ярко блестящия абсолютен порядък. Не ми пукаше дори от ехо-оркестъра, който свиреше по „Домашен екран“. Запълвах си времето с подреждане на разнообразните хартийки по джобовете си.

На вратата се почука и аз станах да отворя. Двама от стражите бяха докарали голям сандък на ниска платформа с колелца.

— За вас е — каза единият.

Сандъкът вдъхваше страх с размерите си. Не си спомнях да съм поръчвал подобно нещо.

— Как така за мене?

— Правилно, за вас е — отвърна стражът. — Не виждате ли?

В коридора беше твърде тъмно, за да различа надписа на етикета, затова те набутаха платформата в стаята и затвориха вратата след себе си.

Вярно си беше, отгоре на капака се виждаха големи букви:

„СПЕШНА ПРАТКА. ЛИЧНО ЗА ОФИЦЕР ГРИС!“

Сковано сериозните изражения на стражите и погледът на Хелър би трябвало да ме подсетят, ала аз се бях отдал на блаженството си.

Протегнах ръка, хванах дръжката и вдигнах капака. Не знам какво очаквах да видя, но срещу мен се изправи живият ужас!

Главата на зитаб! Широко отворена уста с остри зъби — най-отровното влечуго на Волтар! Заговор за убийство!

Капакът трясна на пода. Аз отлетях назад от сандъка, сякаш ме изстреляха с оръдие.

Буквално се носех по въздуха. Налетях върху душа. Моите трескаво мятащи се ръце съдраха завесата. Наредените шишенца с лосиони и шампоани забарабаниха по главата ми като шрапнели. И продължавах да се натискам назад, като че можех да пробия стената!

Зитабът се надигна заплашително, изпънал всичките си пет фута. Очаквах след секунда да прониже въздуха и да ме достигне в другия край на стаята. Как изведнъж се оказа неподвижен?

А после — о, богове, още по-зле! Облечена в яркоалено, графиня Крек се изправи от този сандък!

Всички се разпищяха от смях! Стражите, Хелър и графинята.

Тя държеше с една ръка зитаба зад главата. Беше надигнала отровното животно от сандъка — все едно, че се е готвело да нападне. А сега с другата се държеше за корема, толкова силно се смееше! И смехът им не спираше. Превиваха се. Единият от стражите падна на пода и замалко да умре от задавяне. Хелър така се кикотеше, че му се наложи да се подпира на облегалката на креслото, от очите му се стичаха сълзи.

Стори ми се, че това продължи поне десет минути.

Трудно ми беше да преглътна случката. О, мои богове! Затворник от крепостта тук, в горните етажи, свободен да прави каквото си поиска — някой можеше и да застане пред екзекуторите за това! Изключително опасни играчки си избираха. И се смееха!

Сетих се да погледна зитаба в ръката на графинята. Бях се заблудил, че е чучело. Още един шок — той се гърчеше! Дори зъбите му не бяха извадени. Само леко ухапване — и край! Тя обаче се захласваше от смях.

Постепенно шумотевицата стихна. Графинята излезе от сандъка. Обърна муцуната на зитаба към себе си и насочи показалец към носа му. Той затвори уста. Тя го сложи на дъното на сандъка и размаха пръст, като че му казваше: „Да се държиш добре!“ После затвори капака.

Вече не се смееха. Хелър тръгна към нея, хванаха се за ръце и застинаха, загледани един в друг.

Стражите си поеха дъх, махнаха му весело, изтърколиха платформата навън и затвориха вратата.

Аз още лежах сред разрухата в банята. Опитвайки се да се измъкна, вдигнах шум. Привлякох вниманието на Хелър, той неохотно пусна ръцете на графинята и дойде при мен.

— Малко грубо постъпихме с тебе, Солтан, но трябва да признаеш, че се получи страхотна шега.

Той ми помогна да стана и започна да оправя бъркотията в банята. Не се съгласих, че шегата беше страхотна. Тези кретени си играеха с огъня, като докараха графинята горе.

— Значи тук живееш? — запита графиня Крек. — Често съм се чудила какво има в горните етажи на крепостта. — Тя обикаляше и докосваше различни предмети. — Освен за парадите на Хист не съм излизала вече години от подземията! Но тук няма прозорец. — За момент се замисли и каза: — Това стаята на Солтан ли е?

Как ли се досети, нали Хелър беше почистил.

Той пусна някаква лека музика по „Домашния екран“. После като добър домакин се втурна да я настани. Отвори един шкаф и аз с изненада установих, че беше препълнен с чудесни неща за пиене и хапване. Сложи кутийка с розова искряща вода пред нея, сякаш беше от императорското семейство, разсеяно постави още две върху масата. Избра четири различни вида сладкиши и ги струпа в чиния пред графинята. Седна до нея. Някаква мъглява мисъл го бодна и той ми посочи креслото от другата страна на масата.

— Настани се удобно, Солтан. Не се притеснявай.

Но се обърна към нея, преди да довърши изречението. Те просто си седяха и се гледаха, толкова доволни, че чак светеха!

Седнах и предпазливо отпих от розовата искряща вода. Никак не е евтина. Съдържа какви ли не минерали и протеини, а мехурчетата й подскачат на шест инча над ръба на кутийката и изчезват в забавни миниатюрни цветни взривове. Усвоява се незабавно от организма и може здравата да ти замае главата.

Без да ме погледне, Хелър побутна няколко сладкиша към мен. Двамата неуморно се взираха един в друг с щастливи усмивки. Музиката се лееше. Нито ядяха, нито пиеха, достатъчно им беше да се радват, че са заедно.

Доста време мина, докато Хелър се пресегна, сложи парче сладкиш в устата й и вдигна своята кутийка към устните й. После и тя направи същото.

Усещах колко ненужен съм в тази стая!

Накрая те все пак се заеха с храната, но аз бях сигурен, че са си оплели краката под масата. Когато се наситиха, Хелър се отпусна назад. Каза безгрижно:

— Сетих се. Исках да ти покажа нещо.

Взе от една поставка пачка картички за упражнения по разпознаване на расите. Явно ги беше отнесъл от библиотеката. Отпред са изображения на хора, а от обратната страна — правилните определения. Показа й първата картичка.

— На кого ти прилича?

Виждах гърба: „Момиче, англичанка, Блито-3 (Земя, Европа).“

Тя погледна оживено. Но според мен би гледала с интерес всичко, което й покажеше той, дори празен лист хартия.

— Ами на момиче от високите полета на провинция Аталанта, на Манко. Моят род произхожда оттам, може би не знаеш. Допреди стотина години са имали владения там, но ги загубили.

— Чудесно — каза Хелър. — И аз съм роден в провинция Аталанта. Нали знаеш столицата, в Тапур.

И се впуснаха в задължителното: „Познаваш ли Джем Вис?“, „Помниш ли старата лейди Блайс?“ и „Още ли не са съборили старата сграда на съда?“, прекъсвано понякога от „Така ли?“, „Виж ти!“ и „Колко е малка тази Вселена“, и така безкрай. Ами нали и двамата бяха от Манко! Направо като на земляческа среща! Сякаш нямаха намерение да спрат.

Най-сетне се умориха, поне за малко, и Хелър се върна към картичките. Вдигна една с надпис на гърба „Стар мъж, полинезиец, Блито-3 (Земя, Океания)“.

— Някой от рибарите в пристанището на Дар ли е? — попита тя.

— Сега тази — подкани я Хелър. „Филмова звезда, американка, Блито-3 (Земя, Америка).“

— Това не е твоята сестра — отбеляза графинята.

Хелър показа следващата картичка: „Мъж, кавказец, Блито-3 (Земя)“.

— Някой от семейството ти ли? Мъничко ми прилича на един от моите чичовци. — Тя се престори на сърдита. — Защо ме мъчиш, Джетеро Хелър? Да не си бил скоро на Манко? Но пък тези снимки не са триизмерни и цветовете им са лоши. О, разбрах най-после. Това са антропологични картички за разпознаване. Дай ми ги!

Тя игриво ги измъкна от ръцете му и ги обърна. Помълча, сравняваше лицата с надписите.

— Значи са от Блито-3?

— Помниш ли една стара легенда? — попита Хелър и без да чака отговор, изрецитира дума по дума „Народна легенда 894М“.

— Почакай — спря го графинята.

Замисли се напрегнато, взе кутийката с искряща вода и я заклати ритмично, като че си припомняше нещо отдавна забравено. И запя с гърлен, но приятен глас. Успяваше да имитира детско фъфлене.

Хелър се присъедини:

И двамата се разсмяха, развеселени от своя дует, напомнил им за забавачницата. Сигурно отдавна не бяха си припомняли песничката от детството си.

— А коя звезда сочехме и наричахме „Принц Кавкалсия“? — Попита графинята.

— Блито — отговори Хелър.

— Искаш да кажеш, че наистина е стигнал дотам?

Ако питате мен, инженер, който започва да си опитва силите в историческата антропология, рискува да надрънка куп щуротии.

Хелър се обърна към мен.

— Защо наричат тази раса „кавказки тип“? — и ми подхвърли картичката. — Познаваш планетата. Има ли континент на име Кавказ?

— Доколкото знам, така определят един от основните човешки типове — отговорих. Потършувах из главата си. Хелър не е единственият притежател на добра памет, а и аз погълнах планини от данни за Блито-3. — В Южна Русия е разположен район, който наричат Кавказ. Точно по северната граница на Турция. Смятат го за граница между два континента, Азия и Европа. Може би хората от тази раса са произлезли от района, а може би не, но кавказкият тип е мигрирал и се е разпространил къде ли не. Вече можеш да ги срещнеш във всяко кътче на планетата. Имат минимална пигментация на кожата, права или къдрава коса, дълъг и прав нос. Сред тях често се среща така нареченият отрицателен резус фактор и в кръвта им има особен елемент. Май и ти го видя днес в микроскопа.

— Ясно — каза Хелър. — А има ли там „Аталанта“? Някоя страна или нещо подобно?

Помислих малко. Наложи се да стана и да измъкна справочник от купчината, там го наричат „енциклопедия“. Зачетох на глас:

„Атлантида, наричана също Аталантис и Аталантика. Легендарен остров в Атлантическия океан отвъд Гибралтарския пролив. Смята се, че там е съществувала развита цивилизация. Предполага се, че е погълнат от океана.“

— Аха — промълви Хелър. — Каквото и да е основал принц Кавкалсия, е било разрушено и хората е трябвало да се преместят другаде.

— Хелър — търпеливо изрекох аз, — инженерът не е антрополог!

— О, не е вярно — възрази графинята. — Понякога те трябва да си представят целия геологичен цикъл на разни планети и за това се налага да разпознават вкаменелостите и костите!

Говореше с впечатляваща самоувереност. Казах си, че някой май е чел като луд днес!

— Ами така да бъде — отвърнах. Можеше и да е права. — Но от две-три имена няма как да извлечете историческите факти. Обикновено съвпадение! Онази планета по начало си е била пълна с хуманоиди. Нямате основание да вярвате, че вашият принц, Кавкалсия ли беше, е добавил още някоя раса на Блито-3. Бих могъл да ви изредя петнайсетина планети, чиито обитатели приличат на мене или на вас.

— Полюсите са се преместили — каза Хелър — вероятно в океанските райони, полярните ледени шапки са се стопили и потопили колонията. Горкият принц Кавкалсия!

— Горкият човек — отекна графинята.

— Предполагам, че точно това им се е случило — продължи Хелър. — Е, добре! Длъжни сме да се постараем и да не допуснем подобно нещо да се случи и на потомците му.

— Ще бъде срамота да ги изоставим в беда — потвърди графинята.

Прииска ми се да се прегледам дали пък мозъкът ми вече не се скапваше? Пред очите ми заявяваха, че мисията трябвало да успее! Но аз толкова педантично се придържах към фактите (освен в работите на апарата, разбира се), че не издържах на тъпата им сантименталност, в която липсваше и намек за логика.

— Хелър, разбери, нямаме никакви данни, никакви достоверни потвърждения, че принц Кавкалсия от провинция Аталанта на планетата Манко е колонизирал остров на Земята и го е нарекъл Атлантис! Ваши сънародници не са участвали в преселението на земните народи!

Хелър ме гледаше с леко притворени очи.

— Но така е по-поетично!

О, богове! Този наистина ли беше инженер? Безсърдечен инженер, чието царство са скалите, металите и експлозивите?

— А и нали на нея така й харесва — добави той, трупайки нелепост върху нелепост.

Графиня Крек кимна енергично.

Разговорът замря. Отначало помислих, че причината е моето упорито несъгласие с брътвежите им. Те седяха в креслата и ме гледаха. Постепенно ми внушиха идеята, че съм съвсем ненужна част от обзавеждането.

— По този коридор има ли някоя празна стая, в която може да се спи? — попита ме Хелър.

Главата ми щеше да гръмне. Ако някой патрул случайно минеше на проверка през тази част на крепостта, три глави щяха да хвръкнат от раменете си, включително и моята.

А по коридора сред отдавна зарязаните стаи нямаше нито една подготвена и мебелирана.

Те втренчено се взираха в мен. Мога да кажа, че почти ме изблъскаха от стаята само със силата на погледите си. Затворих вратата след себе си и се озовах в зле осветения коридор.

Двамата стражи седяха от двете страни на входа, свити долу на пода, и смучеха димни пръчици. По миризмата определих, че са от скъпа разновидност. Пак пари бяха минали от ръце в ръце и ми хрумна мисълта, дали Снелц ще се сети да отдели моята част.

Облегнах се на стената, после разсеяно седнах на нещо. Гневът ми не беше предизвикан от добродетелно възмущение. Както знаете, сред много народи от Волтарианската конфедерация е обичайно мъж и жена да поживеят заедно две-три години, преди да се оженят. Но тези прекалено дърпаха котката за опашката. Казват, че границата между извънредно смелия и слабоумния човек е почти незабележима. И да ги „бибип“, тяхната дързост прекрачваше тази граница далеч отвъд нормалната глупост.

В същия миг осъзнах, че и двамата се съгласиха колко е необходим успехът на мисията, а аз не се възползвах от настроението им. Дали се дължеше на розовата искряща вода?

Слухът ми долови тихи звуци зад затворената врата. Шепнеха ли си? Очите ми свикнаха с мрачината в коридора и аз погледнах двамата стражи. Очаквах да открия похотливи изражения на лицата им, както се случва, щом войниците само си помислят за секс. Но не, те повече приличаха на роднини на младоженци — сериозни и пълни с надежда. Ушите им като че залепнаха за вратата. Говореха си само с погледи.

Вътре креслата задраскаха по пода, чуваше се ясно през музиката. Издрънча колан.

В шпионажа съществуват четири вида операции — открита, прикрита, тайна и секретна. А онези двамата вътре нямаха капчица разсъдък! Занимаваха се с нещо секретно, а всъщност го правеха открито! Поне да бяха усилили музиката, за да заглушава другите звуци.

Въображението трескаво ми подсказваше какво става вътре. А и стражите не се съмняваха — окуражаваха се един друг с погледи.

Леглото изскърца. Неведнъж. Музиката не спираше. Не забравях какво направи графинята със специалния агент, който я докосна, нямаше да се учудя, ако трябваше да нахълтам в стаята със зашеметяващ пистолет в ръка и да спасявам жалките останки от Хелър. Никой не успяваше да предскаже поведението на графиня Крек.

Гласът й се чу ясно:

— Мили, ще трябва да бъдеш по-внимателен с мен. Ти си ми първият мъж!

Успокояващо мърморене от страна на Хелър. Намерил се кой да я успокоява! Нали в досието му пише, че досега не е спал с жена? Но народите някак успяват да се размножават, все пак се раждат бебета. Вдървих се от уплаха. Ами ако този й направи дете?! Веднага се отпуснах — нали дотогава отдавна щях да съм го измъкнал оттук.

Последваха ритмични поскърцвания. Дълго, неспирно, безкрайно.

Гласът на графинята:

— О, Джет! — Повтори го. Все по-бързо. — О, Джет, о, Джет, о, ДЖЕТ! — И накъсаният стон на Хелър.

В същия миг двамата стражи подскочиха, и то абсолютно безшумно! Вдигнаха ръце над главите си като при чудесен удар в „куршумената топка“. Удряха юмруците си и подскачаха като на пружини. Бяха изпаднали в див възторг. Обърнаха се един към друг и въодушевено си стиснаха ръцете. И всичко това, без да издадат нито звук! Е, това се казва радост.

Най-накрая седнаха на местата си и отново запалиха димни пръчици. Леката музика продължаваше.

Пак започна ритмичното скърцане на леглото. Неуморно. Същият вик и стон. Същото представление на стражите.

И отново тишина. Помислих си, че двамата в стаята са млади, извънредно силни и лудо влюбени, имаше голяма вероятност така да си мине цялата нощ.

Неясно трополене привлече вниманието ми, като че точно под мен. Погледнах надолу. Добри богове, седях върху сандъка със зитаба — той буйстваше в него!

Наведнъж прескочих коридора по ширина.

Стражите се ухилиха.

Влязох в една стая. Включих осветлението. Мръсна и разхвърляна, дори нямаше легло. Уморено затворих вратата, угасих светлинните плочи и с шапката вместо възглавница се проснах на пода, за да поспя.

Не помня кой писател твърдеше, че цялата планета се радвала на влюбените. Сигурно и стражите не правеха изключение, само че това не можеше да се каже за Солтан Грис.

Какво щеше да стане с „Мисия Земя“?

Глава шеста

Ако „спасението на колонията, основана от принц Кавкалсия“, беше толкова важно, Джетеро Хелър и графиня Крек с нищо не го показваха. И не защото бяха съгласни с мен, че вярата в съществуването на принца е пресилена и дори абсурдна. Друго им беше в главите. Времето минаваше горе-долу еднакво — през деня в тренировъчната зала, а нощите в моята стая. Така се изнизваха ден след ден и те щастливо си живееха в своя собствен свят.

А нетърпението ми да отмъкна Хелър от Волтар растеше. Налагаше се да вършим много работа, но тя си оставаше несвършена. Например трябваше да бъде опериран, за да му поставят „наблюдател“ в тялото — ако не бях в състояние да следя всяка минута от живота му на Земята, нямаше как да го контролирам. Това изискваше да му бъде присадено устройството, без той да заподозре. Значи трябваше да легне на целологичната операционна маса. Но щом се заех с планирането на тази необходима стъпка, пак се разболях. Не толкова силно, ала беше досадно и неприятно. Не можех да се отърся от отчаянието.

Ако успеех да скроя преместването му в друг град, бих намерил някой целолог, който да поработи с Хелър. Но как да го отдалеча от Спитеос и графиня Крек? Всички системи превключваха на „пълен стоп“!

Минаха пет дни. Сянката на Ломбар се надвесваше все по-зловещо над мен. А не ми идваше и най-проста идея в главата.

Един следобед дочух, че Ломбар щял да прекара следващите дни в провинциалното имение-дворец на Ендоу. Щеше да отсъства тайно. На другата сутрин се престорих, че искам да ме приеме в кабинета си. Разбира се, той не беше там и на чиновниците беше забранено да ми кажат това. Имах повод да се добера отново до главния пулт.

Онзи криминален дъртак в преддверието би заподозрял и майка си в държавна измяна, ако му кажеше „здрасти“. Когато седнах пред пулта, той както винаги се размрънка. Но не смееше да каже кога точно ще се върне Ломбар, а аз привидно вярвах, че той би могъл да влезе всеки момент, и старецът сви знамената.

Исках да знам дали наистина бях назначен. Пъхнах в гнездото електронната си карта, набрах името си и запитването „Заемани постове в момента?“.

Екранът мигновено се запълни:

„Началник на Отдел 451 на Волтар. Ръководител на специален агент (агенти) в «Мисия Земя». Отговорник на «Мисия Земя». Генерален инспектор на операциите на Блито-3, упълномощен от Външното управление и Координирания информационен апарат.“

Екранът примигваше, но и аз започнах да мигам! Четири заплати! Ломбар си спазваше обещанието да ме напълни с пари. А както каза той, все нещичко щеше да остане за мен и от допълнително отпуснатите средства. Вече си представях как след тази задача щях да се окажа доста заможен човек — може би с виличка в планините Воукс, а защо не и с някое ловно имение!

Но компютърът бързо изплю допълнението:

„Назначаването на всички постове е направено по настояване на самия Солтан Грис. Утвърдено по редовната процедура от административната служба.“

Поседях тъпо пред екрана. Какво излизаше — нито Ендоу, нито Ломбар Хист бяха заповядали или утвърдили назначаването ми. Станах лично отговорен за всичко, което се правеше където и да било спрямо Блито-3. Стори ми се малко потискащо. Но бързо си върнах доброто настроение — ами че аз щях да управлявам цялата Земя!

На екрана вече светеше предупреждението, че ще ме лишат от достъп до центъра поради забавяне.

— Ей, ти, няма ли да платиш поне за хабенето на стола? — изръмжа чиновникът.

Веднага натиснах бутона за копиране, поисках десет екземпляра, за да заема машината с нещо, а и да разполагам с документа, даващ ми власт да придвижвам мисията из разни служби.

За какво още можех да използвам пулта, с какво да си помогна? Ако натъпчех Хелър с информация за Блито-3, току-виж, събудя интереса му.

Щом принтерът избълва десетте копия на документа за назначаването ми, набрах „Блито-3, принц Кавкалсия“.

Екранът с готовност отвърна: „В мъглите на времето. Народна легенда 894М.“

Да го „бибип“, това вече знаех.

— Вземаме двойна цена — обади се дъртакът, — когато идиоти ни ползват машинното време.

Напрегнато се опитвах да измисля още нещо. Аха! Набрах „Наследяване на трона. Претенденти“.

Машината попита: „Ама наистина ли искаш 125 000 години заплахи за трона?“

Припряно допълних: „Крепост Дар, Манко, и Аталанта, Манко.“

По екрана се плъзнаха списъци с такава скорост, че не ми стигаше времето да ги изчета. О, добри богове, нима е имало толкова бунтове и претенденти само в един район на една-единствена планета? Припомних си строфата от едно стихотворение — „И често пълна е с куршуми главата, носеща корона“. Не намерих програмата за регулиране на скоростта при постъпване на информацията. Поисках копиране. Машината веднага избълва потоци хартия.

Но поне имах възможност да помисля. Набрах „Непогат“.

Екранът отговори: „В мъглите на времето. Народна легенда 894М.“

„Бибип“. Откъдето тръгнах, там стигнах. Без да се бавя, набрах: „Архиви на апарата, крепостта Дар, разпити на екипажите на двата товарни кораба, завърнали се от Блито-3.“

„В мъглите на времето. Народна легенда 894М.“

Опитах пак: „Крепостта Дар, Манко.“

Компютърът каза: „Ако толкова се интересувате от легенди, обърнете се към компетентен фолклорист.“ Тоест повече нямаше да се занимава с „В мъглите на времето“, не и за мен. И възнамеряваше да се изключи!

Нужно ми беше каквото и да е, стига да събуди интереса на Хелър. Набрах „Изследвания и наблюдения на Блито-3 допреди сто години“. Ето го отново светкавичното запълване на екрана! Отдавна наблюдаваха това място. С въздишка на облекчение натиснах бутона за копиране. Безкрайна лента хартия полетя от принтера. И не спираше! Борех се да я сгъна, преди да затрупа пулта. Минаваха минути, а край нямаше!

— Ей, ти! — заскърца старият чиновник. — Ще ни изхабиш запасите от хартия! Стига глупости!

Надвеси се над мен и запищя. Но беше безсилен да спре принтера, щом веднъж беше започнал — компютрите не понасят да ги прекъсват по средата. Аз си подреждах нескончаемите ярдове данни. Богове, трябваше ми товарна количка!

Принтерът спря. Почти очаквах чиновникът да ме халоса с нещо. Но паузата пак ми даде време да помисля. Лесно им е на онези да искат от работещите с пулта предварителна подготовка на въпросите. Ами къде остава вдъхновението на момента? Точно тогава ме осени идея.

Парите позволяваха на Хелър да отлага началото на мисията. Докато можеше да подкупва стражите, щеше непрекъснато да ми подлага крак. Ако намерех начин да го лиша от пари…

С едната ръка задържах настрана чиновника, с другата набрах „Джетеро Хелър. Налични средства и кредити“.

Екранът светна: „Заплата на офицер от флота. Залата на инженер. Допълнителни възнаграждения за рискове при бойни действия. Виж таблиците.“

Охо! Защо ли да гледам таблиците? Само от тези източници получаваше десет пъти повече от моята досегашна заплата. Машината продължи:

„Състояние на приходите и разходите. Не харчи много, тъй като през по-голямата част от времето изпълнява бойни задачи. Праща половината си заплата за издръжка на своите родители, но те са сравнително добре осигурени и майка му внася тези пари в сметка на името на Джетеро Хелър. Майката прави същото и със сумите, получавани от неговата изключително богата сестра Хайти Хелър, звезда на «Домашен екран». Стаите си в офицерския клуб Хелър ползва безплатно.“

Олеле! Купища пари, далеч над средния стандарт за младши офицер.

„Кредити. Изключително почтен в плащането на сметки. Няма данни да дължи някому пари. Заслужава пълно доверие.“

Наистина олеле! Твърде зле за мен.

Компютърът внезапно изписа нещо смайващо:

„Кредитна категория. Нулева! Този офицер не бива да получава нито аванси, нито кредити.“

Стреснах се. Машината като че нямаше какво повече да добави и аз натиснах бутона за въпрос.

„Нулева. Твърде рискован начин на живот. Средната продължителност на живота на бойните инженери при изпълнение на задачи е две години. Въпросното лице вече е прескочило средното очакване трикратно. Вероятностите са изцяло не в негова полза. А флотът не възстановява задължения на загинали офицери, само плаща сумата за символично погребение.“

Е, това не ми вършеше работа. Нямах намерение да го убивам, поне не тук и сега. И нямах решение на своя проблем, защото той си беше жив и разполагаше с пари.

Хо-хо! Велика идея! Ако измислех как да му взема парите, свършено беше с него.

Старецът изпадна в апатия и не се боричкаше толкова свирепо, затова набрах „Лоши финансови навици?“. Не се надявах да открия кой знае какво, досега компютърът все ме разочароваше. Екранът се запълни:

„Понякога играе хазарт. Зарове и други игри. Присъщо на офицерите от рисковите категории. Не е регистриран като пристрастен играч, тъй като според данните на данъчната служба в повечето случаи печели.“

Най-после! Ето го! Хелър играе хазартни игри! Почакай само!

В същия момент влязоха неколцина стражи, проверяваха защо е всичкият този шум. Справих се с тях блестящо. Казах им:

— Веднага си тръгвам.

Глава седма

Вдъхнових се чак до замайване. Несъмнено бях открил слабото място на Хелър! Комарджия!

Значи уреждам да си загуби парите, той няма вече да подкупва стражите, те повече няма да пренасят графинята до моята стая и накрая, покрусен, той ще потегли да изпълнява мисията. И никакви заплахи от инспектори на Короната, никаква опасност да разгневя Ломбар. Безупречно!

Счупих всички рекорди по бързина по пътя към своята канцелария в града. От вратата се спуснах към бюрото си и намерих каквото търсех в дъното, в тайното чекмедже.

Два месеца по-рано един от чиновниците на Отдел 451 бе убит при комарджийско сбиване. Опитвал се да заложи фалшиви пари. Когато преравях вещите му, открих малка торбичка със зарове. Едва не ги изхвърлих, но се сетих що за човек беше чиновникът и ги изследвах внимателно.

Шестте дванадесетостенни зара бяха наглед съвсем нормални. Вътре обаче се оказаха кухи. Сканирането показа, че по вътрешните им стени беше нанесено лепкаво вещество, във всеки имаше и оловно топче. Като обърнете желаната цифра нагоре и леко тръснете зара, топчето потъва в лепилото. И когато хвърлите зара, тежестта позволява да получите каквото сте поискали.

Досадникът Боуч, главният чиновник, поиска да му съобщя защо съм дошъл. Връчих му копие от заповедта за новите ми постове, но вместо да ме поздрави, той тъжно поклати глава:

— Сега вече съм сигурен, че светът отива по дяволите.

Никой не може да се спогоди с Боуч.

Буйстващата горещина на Голямата пустиня прогаряше моя аерокар. Приземих се в „Лагер Убийство“ сред вихрушка от прах. Затичах като спринтьор към пещерата на Снелц. Препусках с такава скорост, че часовият на входа едва успя да изскочи от скривалището си. Но ме позна на дневната светлина и ме пусна.

Снелц се излежаваше с ръце, скръстени зад главата. Проститутка с не много лоша външност поднасяше храна на масата. Беше облечена в нова рокля и като че се беше нанесла при него задълго. Храна, проститутка за лично ползване — Снелц май добре си живееше!

И двамата потрепериха, щом видяха кой влиза. Посочих проститутката и заповядах:

— Излизай. И не подслушвай на вратата!

— Не ми чупи ръката! — отвърна тя, но не с ужас, а подигравателно.

Тези отрепки от лагера никога не си извличат поука. Тя се изплю на пода пред мен и излезе. Може пък другата шафрантия да й е била приятелка. Продажните жени са смешни същества.

— Снелц — казах, — вече си се уредил, но си мисля, че скоро ще бъдеш направо богат.

Той веднага настръхна. Продължих:

— Колко пари са му останали на Хелър?

— А, не! — тръсна глава той. — Много симпатичен човек е. Не търси моята помощ, ако смяташ да го ограбиш.

— Стига, де! Само ми кажи.

Снелц започна да пресмята наум.

— Ами досега не се е охарчил кой знае колко. Един кредит значи много тук. Не се е изръсил повече от двеста.

— Излиза, че са му останали осемстотин — заключих аз. — А ти ще ги спечелиш от него. — Спрях за миг и добавих: — Ще си ги поделим, разбира се.

Но Снелц все ме гледаше подозрително. Показах му торбичката със заровете. Подредих ги на дланта си с дванайсетиците нагоре. Чукнах кокалчетата на юмрука си в масата и ги хвърлих: до една дванайсетици.

Той изпръхтя:

— Подправени зарове! И какво ще струва главата ми, след като ми я откъсне? Този приятел знае как да се бие! Пък и щом си нагласил тежестите, за да се падат само дванайсетици, трябва постоянно да ги подменяш под масата с други зарове, а мен не ме бива по тези трикове.

— Снелц — усмихнах се, — живееш в нов свят. Науката всеки ден има нови постижения. Не искаш ли да ми се довериш?

— Не.

Взех заровете, разтърсих ги в двете си ръце и хвърлих. Разбира се, оловните топчета се бяха отлепили и се паднаха съвсем случайни цифри.

Взводният командир ги гледаше объркано. Предположи, че съм ги подменил. Реши сам да опита. Подреди ги на дланта си, чукна кокалчетата в масата, хвърли — само дванайсетици. Следващия път ги разтръска здраво и се паднаха най-различни цифри.

— Добре, даже отлично — казах в ококорените му очи. — Както виждаш, науката е непобедима. Опитай пак.

Подреждаше ги как ли не, удряше ръка в масата и получаваше желаната комбинация. Разклащаше ги свободно и се падаха случайни цифри.

Обикновената игра на зарове се състои само от две хвърляния, по едно за всеки играч, и който събере по-голяма комбинация, прибира парите.

— Слушай сега — започнах аз. — Както знаеш, максималният сбор е 72, а половината е 36. Ако винаги подреждаш заровете така, че да получаваш повече от 40, при продължителна игра винаги ти ще бъдеш победител. А другият играч със същите зарове ще хвърля, както обикновено, случайни цифри. И ако не забравяш, че твоите комбинации трябва да надхвърлят 40, ще му прибереш парите. Без да му мине през главата нещо лошо.

— Няма да го направя — заинати се Снелц. — Освен че това ще бъде непозволено сприятеляване със затворника (позволяваше си да ми се подиграва?), аз харесвам Хелър. Бях офицер в гвардията на флота, преди да ме изритат. А той дори сред флотските офицери е истински връх. Няма доброволно да губя такъв приятел.

— Ще го направиш или ще ти хвръкне главата! — изсъсках аз.

Погледна взривострела в ръката ми и въздъхна. Предаде се. Но пак замърмори кисело:

— Само че няма да играя с мои пари. Не можете да ми заповядате такова нещо. Ще трябва да ме финансирате.

А сега, де, нов обрат! Обмислих го. Казах си, че правя една добра инвестиция. Посегнах към джоба си за портфейла, но Снелц вдигна ръка.

— Съмнявам се, че носите достатъчно. Не сте преценил вярно колко има Хелър. Абсолютно сигурен съм, че са му пратили поне пет хиляди кредита. По-често от вас съм го виждал да си вади парите.

Уф! Ако започнем с малко, случайността може и да се обърне срещу нас. Трябваше да му спечелим парите постепенно, инак току-виж, се досетил.

— За да мине убедително такъв номер — поясни Снелц, — отначало трябва и да губите, преди да спечелите всичко. Аз съм специалист по тези мръсни номера. От гвардията ме изхвърлиха за измама. Значи ще се наложи да изтеглите повечко пари. Най-добре колкото има и той, пет хиляди кредита, за да сме спокойни. Или няма защо да започваме.

Твърде болезнено разочарование. Но навреме се опомних, нали вече получавах толкова заплати. И понеже бях формално в редовните части и не се излагах на рискове, можех да изтегля аванс. Дори разполагах с необходимата заповед.

Все пак се наложи Снелц да ме убеждава дълго. Отидохме във финансовата канцелария и подкупихме чиновника да свърши работата, за която седеше там. Електронната ми карта ни даде пет хиляди кредита — почти целия ми доход за една година. Но бях уверен, че скоро ще имам няколко хиляди кредита повече. И няма да ме заплашва отлагането на мисията.

Стомахът ми се разбунтува, ала надеждата го победи.

Дадох на Снелц парите и заровете и го оставих да се упражнява. Не след дълго Хелър щеше да тръгне към Земята!

Глава осма

Джетеро Хелър се изтягаше в моята стая и лениво гледаше „Домашен екран“. Всеки ден за него криеше тягостна пауза от три часа — след като се върнеше от тренировъчната зала и преди да донесат графинята за вечеря и нощни развлечения.

Явно тя трябваше да разполага с някакво време в късния следобед, за да даде указания на своите помощници и като всяка жена да се занимава с безсмислици — къпане и преобличане за вечерната среща.

Хелър прехвърли дебелата четири фута купчина стари наблюдения на Блито-3, но не за да извлече от тях някакви данни. Усмихна се на списъка с бунтове и претенденти в онзи район на планетата Манко, ала и него сложи настрана. Истински правеше само едно — чакаше графинята. Погледна часовника си — трите часа едва сега започваха. Въздъхна с досада.

Аз седях в кресло до стената и се преструвах, че преглеждам записки в бележника си, но гледах празни страници. Тази вечер щеше доста да се различава от предишните!

Някой почука на вратата. Влезе Снелц. Свали шапката си, за да покаже, че не идва по служба. Обърна се към мен.

— Офицер Грис, имате ли нещо против да поговоря с офицер Хелър?

Бяхме репетирали всичко.

— Нищо против, разбира се — отвърнах.

Хелър лениво вдигна поглед. Махна на Снелц да се настани в креслото до него. Снелц започна:

— Джетеро, имам нужда от помощ. Сигурно си чувал, че долу в „Лагер Твърдост“ често играем на зарове, някои играчи са страхотно добри. Преди да ме изхвърлят от флота, веднъж чух какъв експерт си по заровете. Моля те за лична услуга — ще ми покажеш ли някой и друг номер?

Стори ми се, че Хелър го изгледа малко учудено. Затаих дъх. Щеше ли да се хване на въдицата? Но той се усмихна.

— Като си помисля, едва ли мога да науча на нещо един бивш офицер от гвардията на флота.

— Не се занасяй — примоли се Снелц с много убедителен глас. — Още много има да уча. Сдобих се с пари и не ми се ще да ме оберат като сополанко. Не са ми много ясни вероятностите и вторите залагания.

Най-популярният тогава вариант на играта, по който всички бяха пощурели, винаги включваше и второ залагане между играчите, нещо като страничен облог. След първото залагане единият хвърляше, после отново се обзалагаха върху вероятността вторият играч с хвърлянето си да надмине резултата на първия. Често се случваше вече игралият да каже нещо подобно на „Още десет кредита срещу един, че няма да хвърлиш повече от мене“. И вторият хвърляше — ако имаше по-голяма сума, прибираше парите и от двете залагания.

— Така ли? — попита Хелър, сякаш не беше настроен за подобна помощ.

Но сви рамене и извади отнякъде лист хартия. Бързо написа отляво надясно в долния край на страницата числата от 6 до 72.

— С шест дванадесетостенни зара сумата при хвърлянето може да бъде всяко число от 6 до 72.

— Да, да — вметна Снелц, показваше колко му е интересно.

Хелър написа доста числа нагоре по лявата част на страницата.

— Това е броят на комбинациите, които могат да образуват определен сбор. Както виждаш, никак не са малко.

— Любопитно — каза Снелц, взрян напрегнато в листа, все едно, че не беше изпечен майстор.

— А сега — продължи Хелър, — като прокараме линията на зависимост между двата фактора, получаваме така наречената „камбанна крива“. — Той я начерта — наистина приличаше на камбана.

— Забележително! — възкликна Снелц, който сигурно бе рисувал стотици пъти същата крива.

Хелър търпеливо начерта вертикални линии нагоре от цифрите 28 и 50, така че да пресекат кривата.

— Вероятността да събереш под 28 и над 50 е незначителна. А вероятността да хвърлиш какъвто и да е сбор между 28 и 50 определено е голяма. Никога не забравяй това при второто залагане. Има още хитрости, обаче за начало и това ти стига. Сигурен ли си, че не го знаеш?

— О, оценявам любезността ти — отвърна Снелц, който би трябвало да е научил тънкостите в играта още петгодишен. Той се обърна към мен: — Офицер Грис, много ли ще се разсърдите, ако Джетеро и аз поиграем малко? — Погледна Хелър. — Ще ми се да опитам как върви. С малки залагания, разбира се.

— Наистина ли искаш? — попита го Хелър. — Няма да ми е приятно, ако започнат приказки, че съм се възползвал от твоята неопитност.

— Не, не, не — възрази Снелц. — Всичко е честно и почтено. Каквото спечелиш — печелиш го. Каквото загубя — губя го. Така бива ли? Аз тъкмо нося торбичка със зарове.

Те се настаниха до масата един срещу друг и Хелър взе заровете.

— Имам навика да правя едно нещо — каза той. — Не ми харесва да ме подозират, че сменям заровете по време на игра. Така че тези сега ще ги бележим. — Пресегна се за своя комплект инструменти, взе миниатюрен маркер и сложи по една едва забележима точка в горния ъгъл на единицата на всеки зар. — Това мастило избледнява след няколко часа. Само за да сме сигурни, че през цялото време играем със същите зарове. Нямам намерение да те обиждам, обикновена предпазливост.

Мислено потрих ръце. Ако играеха със същите зарове през цялото време, тази вечер щях да стана един много по-заможен офицер. Изчислявах колко да дам на Снелц — сто кредита? Петдесет? Дори и четиридесет и пет биха означавали богатство за офицер от апарата.

Започнаха със скромно залагане — по половин кредит. Снелц хвърли 20. Хелър отказа второ залагане, че ще надмине неговия сбор. Хвърли 51. Аха, добре тръгна. Разумна стратегия. Хелър трябваше да печели до някое време.

— Да заложим по един кредит — примоли се Снелц. — Усещам аз, ще ми дойде късметът.

Хелър взе заровете. Всички играчи си имат особени навици, макар и съвсем безсмислени. Нежно поемат заровете в двете си длани, разклащат ги от дясната страна на главата си. Почукват по масата с кокалчетата на едната или другата ръка. После ги хвърлят на масата с движение, сякаш забиват лопата в пръстта. И пеят на заровете. Хелър правеше всичко това, но си имаше и две собствени чудатости. Първо дъхаше на заровете върху дланта си, после започваше да ги тресе по-дълго и по-силно от който и да е играч. Ръцете му се движеха толкова бързо, че не ги виждах, твърде бързо!

Хвърли 62. И противно на собствените си съвети каза:

— Сто кредита срещу един, че няма да хвърлиш повече. И по-добре не залагай.

— Ами съгласен съм.

Снелц внимателно сложи заровете върху ръката си. Когато я разклати, не позволи на заровете да помръднат в юмрука му. Чукна кокалчета в масата.

Казах си — ей, рано ти е да печелиш! Почукването, разбира се, залепи оловните топчета на нужната стена. Заровете се търкулнаха по масата. 10!

О, умно момче. Спазва стратегията.

— Уф! — изпъшка. — По-добре да кача залагането, на дребно май само ще губя. Навит ли си на по двеста кредита?

Беше ред на Хелър да предложи, защото щеше да хвърля втори. Но той сви рамене и пренебрегна нарушението на правилата със снизхождение към любителя, който още не се ориентираше в играта.

Снелц хвърли 50. Всеки печен мошеник може за част от секундата да каже сбора и аз се стреснах от грешката му, защото той веднага викна „Петдесет!“, при това гръмко. Усетих, че прекалено се е възбудил, за да прикрива колко е опитен.

— Петдесет кредита срещу петдесет, че няма да хвърлиш повече!

Хелър се зае със заровете. Духаше им, разклати ги отдясно, после отляво, като пееше:

Хвърли и викна:

— Петдесет и пет! — Заровете още не бяха спрели напълно.

С едно ловко движение на китката прибра парите. Снелц каза:

— Днеска страшно ти върви. Знам си аз, че съм начинаещ, ама ще трябва да си удвоя залагането. По четиристотин кредита бива ли?

— Виж какво — отвърна Хелър, — дяволите ти подсказват да удвояваш. По-добре недей.

— Боя се, че ще настоявам.

Хелър сви рамене. Взе заровете. Доста дълго духаше върху тях и запя:

Тръскаше ги в ръка направо безмилостно. И ги завъртя като истински експерт.

— Четиридесет! Опитай да направиш повече. Залагам десет кредита срещу твоите триста седемдесет и пет, че няма да стане.

Снелц нагласи заровете на дланта си, дъхна им и се престори, че ги разклаща. И той запя:

Хвърли.

— Тридесет и пет!

Хелър прибра парите.

Добре. Снелц умело водеше играта. Очаквах всеки момент да обърне нещата и да започне да печели. И това щеше да бъде краят на подкупите на офицер Хелър, потегляме към Земята.

Почукване на вратата. Един страж пристъпи на пръсти към мен и прошепна:

— Доктор Кроуб прати съобщение, че ако не отидете веднага при него, направо ще ви се стъжни.

Можеше да се очаква. Нали трябваше отново да заведа Хелър при него, а минаха седем дни, без да ни види физиономиите. Не исках да излизам по време на играта. Но нали Снелц можеше и сам да се оправи. Как би могъл да загуби с тези зарове? Станах от креслото.

Щом се пъхнах в транспортния тунел обаче, стомахът ми се сгърчи. Прониза ме остра болка с леко гадене.

Открих Кроуб в гнусната му лаборатория. Той се откъсна от един отрязан крак, събираше клетки от него върху микроскопско стъкло. Вдигна глава и ме загледа над клюнестия си нос.

— Ти нещо увърташ. Не доведе онзи специален агент да му присадя „наблюдателя“.

Усещах се ужасно болен.

— Бяхме много заети.

— Имам заповед лично от Ломбар Хист да се погрижа за този специален агент. А ти не ми го водиш. Нещо си намислил.

Наложи се да седна. Не издържах. Може би заради отрязания крак — зеленееше се под зеленикавите плочи. Разлагаше се.

— Офицер Грис — обади се пак Кроуб, — сещате ли се за някакво средство, което би ме възпряло да не докладвам на Ломбар Хист?

Стомахът ми едва не се преобърна. С голямо усилие вдигнах глава. Точно под носа ми стърчеше неговата мръсна лапа. Ясно.

Ръката ми с мъка извади портфейла от джоба на туниката. В него намерих само тридесет и пет кредита. Избрах банкнота от десет кредита. Кроуб я взе, посегна и за остатъка от парите.

— Тридесет и пет — преброи ги. — Не стигат — и ги захвърли.

А си бяха доста пари. Поне за занданите на Спитеос. Тук рядко виждаха банкноти. Сетих се, че скоро щях да разполагам с хилядарки.

— Нека бъдат сто. После ще ти добавя останалите.

Кроуб насочи оплескания скалпел към мен.

— Офицер Грис, стана ми ясно, че в нещо си се забъркал. А ти разбираш ли колко е опасно лично за мен, ако пренебрегвам заповедите на Ломбар Хист?

Прекалено ми прилоша, за да мисля както трябва. Болките бяха като удари с нож.

— Двеста — отсече Кроуб.

О, не! Но пък очаквах богатство. Болеше ме. Исках да си вървя. Кимнах тъпо. Кроуб взе парите и пак ги преброи.

— Значи ми дължиш още сто шестдесет и пет кредита и ми ги даваш утре или се вдигам оттук направо при Хист!

Изстисках от себе си едно „Дадено“ и се изнизах. Когато влязох в тунела и се понесох нагоре, изведнъж всичко ми мина като с магия. Що за идиотска болест беше това?

Обясних си подобрението с очакването да видя печалбата на Снелц и влязох в стаята.

Хелър точно си довършваше песенчицата. Ловко метна заровете.

— Шестдесет и пет! — И прибра парите от залагането.

Трябваше ми време, за да се примиря с видяното. Снелц седеше с вдървен гръб. По челото му се стичаха капки пот. А купчината пари пред Хелър ме ужаси!

Яростно изгледах Снелц Твърде далеч беше отишъл в номера с първоначалните загуби. Щеше да е по-добре за него да подкара играта както трябва!

Той каза:

— Залагам хиляда!

Хелър сложи заровете в дланта си, сви пръсти и им шепнеше дълго и упорито. Запя:

Така тръскаше заровете, че ръцете му се размахваха пред очите ми. Чукна кокалчета в масата.

— Седемдесет!

Снелц го погледна замаяно. Едва изломоти:

— Няма да правя второ залагане.

— Умно момче — одобри Хелър.

Снелц взе заровете за своето хвърляне. Кой би могъл да се надява на повече от 70? Огледа придирчиво всеки зар. Търсеше мастилените точки.

— Нали не мислиш, че съм подменил заровете? — попита Хелър.

— Не — тихичко измрънка Снелц, — същите са.

Хелър се разсмя.

— Много се радвам. Дуелите често водят до лош край, а ти си бивш гвардеец и несъмнено стреляш точно.

Снелц гледаше като човек, попаднал в залата за изтезания. Шегата не му се видя смешна. Предполагам, че не би победил в дуел с Хелър дори ако стреляше с бластерно оръдие срещу обикновен взривострел. Изключително внимателно подреди заровете на дланта си. Знаех какво прави. Страшно рискуваше, но скрито се готвеше да хвърли 72! Само дванайсетици. Стъписах се — парите пред него ми се сториха съвсем малко. Моите пари! Снелц запя:

Той хвърли. Заровете спряха. Гледаше ги, като че бяха внезапно изникнал отнякъде зитаб.

— Шестнадесет! — прошепна.

Хелър прибра банкнотите.

— Понеже печеля, не би следвало да те съветвам да спреш. Но сигурно трябва да си помислиш. Нямам желание да те обера до шушка.

Снелц вече не осъзнаваше къде е. Съдейки по лицето му, не разбираше как се бе объркало всичко. Пухтеше от отчаяние.

— Останаха ми хиляда и двеста — каза той. — Ще заложа всичко наведнъж.

— О, не! — изстена Хелър.

— О, да! — викна Снелц. И сложи пред себе си последните остатъци от моите пари, от петте хиляди кредита!

Нежно подреди заровете в ръката си. Дъхна им, сякаш четеше молитва. Разклати ги лекичко. Пееше:

Хвърли ги грижливо, за да не размести оловните топчета. Заровете спряха и той дори не посмя да изрече на глас своя сбор. Беше 8. Невероятно беше да спечели с толкова.

Хелър каза:

— Ти свърши парите и второто залагане е невъзможно! Затова само ще хвърля.

Не си направи труда да разклати заровете, нито пък им пя. Просто ги метна на масата.

— Ужасно съжалявам. Четиридесет и девет. — Прибра си парите, масата остана празна. — Всъщност не би трябвало да вземам печалбата. Ще ми излезе име, че грабя начинаещи.

Напрегнато очаквах Снелц да каже: „Ще си ги взема.“ Но той не го направи. А и правилата не му позволяваха. Хелър просто се упражняваше в изтънчена вежливост.

— Нали аз започнах играта — измънка Снелц, опитвайки се да не ме гледа.

— Но това тук е страшна пачка! — възкликна Хелър, докато подреждаше банкнотите.

Така си беше — с толкова пари можете да купите всеки офицер в Спитеос, че и за ловен резерват ще ви останат! Хелър не ги преброи. Протегна пачката към Снелц.

— По-добре си ги вземи.

Едва не изкрещях: „Вземи ги бе, идиот!“

Снелц се смали и прегърби. Но успя да приеме смело загубата, както се очакваше от него.

— Както дошли, тъй си отишли — промърмори.

Прибра си заровете. Сложи си шапката и каза задължителното:

— Благодаря ви за прекрасната игра, офицер Хелър! — И излезе.

Хелър вдигна рамене изразително и пусна парите в своя сак. Прозя се и взе някои от документите, които му бях донесъл. Спокоен като камък, задълба в четене.

Може би прозявката му бе причина — разигралата се сцена не означаваше нищо за него. Но изведнъж мисълта за сполетялата ме зла съдба ме връхлетя като буря.

Дължах заплатата си за почти цяла година. Не! Трябваше да дам на Кроуб още сто шестдесет и пет кредита, значи щях да надхвърля едногодишния си доход. А никой не може да тегли аванс, по-голям от тази сума. Не само бях разорен. Бях длъжник! Не можех вече и едно спрейче да си купя!

Тогава ме халоса втората мълния. Разчитах на своите четири заплати и изтеглих аванс срещу всичките. Загубех ли допълнителните три, трябваше пет години да живея без нищо, за да си изравня сметките. Ако се окажех отстранен от „Мисия Земя“, щяха да ме осъдят като неизправен длъжник! Не можех и пръст да помръдна. Парализирах се.

След половин час вмъкнаха графиня Крек в стаята. Хелър я прегърна най-безсрамно. Тя направо блестеше в сребристия си костюм. Беше неописуемо красива. Как я мразех! Хелър вече можеше да виси тук безкрайно! Свършено е с мен!

Глава девета

Рано следобед стоях на високата крепостна стена на Спитеос. Пред мен се простираше Голямата пустиня — панорама на вдъхваща смирение красота, макар и потискащо мрачна. Някога е била земя на градини, плодороден район на древните жители с изобилие от дървета, ниви и цветя, трептящи от живот. Но лишен от почвата си, от живинка и дори от надежда, се беше превърнал в гола, необгледна пустош от жълти пясъци, минерали и белезникава сол — не земя, а гробница.

И въпреки всичко пустинята излъчваше своеобразно благородно величие. Продължаваше цели двеста изгорени мили до планините, които под палещото слънце сякаш преграждаха пътя на смъртоносните простори към цивилизования свят на Волтар.

„Слънчевите танцьори“ — прашни колони, високи до двеста фута, се надигаха с ленива грация в горещите въздушни течения от пустинята и като че се кривяха под лъхащия пламъци вятър. В праха се виждаха ярките искрици на слюдата, проблясъците на шпата и отровнозеленото на медните соли. Пред погледа ми се поклащаха едновременно шест „танцьора“, върховете им оставаха почти неподвижни, а дъната им метяха по пустинята насам-натам, понякога се сближаваха, после се разбягваха. Оприличавах ги на хористки, пародиращи някое бляскаво шоу, после си казвах, че повече им подобава ролята на разкъсани от мъка оплаквачки, виещи погребална песен.

Наистина подходящ пейзаж за погребение — Кроуб току-що ми бе казал, че ще ме издаде. Мислех си дали да скоча от кулата, за да полетя хиляди футове надолу към безжизнената равнина, погълнала костите на древните и по-скорошните смазани останки от нещастни служители на апарата, допуснали фатална грешка.

Когато някой е потънал в дебрите на самосъжалението и е стигнал до идеята за самоубийство, никак не обича да му нарушават спокойствието.

— А, ето ви и вас — гръмна гласът на Снелц зад мен. — Търсих ви навсякъде.

Твърде жизнерадостен глас, съвсем неподходящ за настроението ми и за огромното средище на смъртта наоколо.

Мярнах го с крайчеца на окото си. Носеше чисто нови черни ръкавици и чисто нова черна униформа. Държеше две-три малки кутийки в едната си ръка, а в другата — голяма окъсана стара книга.

— Изглеждате ми натъжен — продължи той. — Не мога да допусна това.

И извади спрейче от едната кутия. Забелязах етикета — може би най-скъпият магазин в Търговския град. Не махна капачето, би било твърде глупаво при подобен вятър.

— Не искате ли? Ами тогава вземете си димна пръчица.

Вдигна капака на другата кутийка — четиринадесетинчови, каквито си позволяваха само богаташите. Но нямаше смисъл да се пали, вятърът пак би попречил.

Представях си как го хвърлям през зъберите на крепостната стена. Но това дори за миг не облекчи унинието ми. Казах си наум: „Не можеш ли да се махнеш и да оставиш човек тихичко да си вие от мъка?“

Той натика кутийките по широките джобове за гранати на туниката си. Хвана книгата с две ръце.

— Знам — изрече, докато я отваряше, — че умирате от нетърпение да научите какво стана.

Вярно е, цяла нощ не заспах. Но нямаше да му доставя удоволствието да призная това. Ако го ударех с ръба на дланта си по тила, едновременно подлагайки му крак, може би щях да го хвърля в бездната…

— Като си тръгнах снощи — весело бъбреше Снелц, — обиколих целия „Лагер Убийство“ да търся специалист по мръсната игра на зарове. За съжаление трябваше да му платя от вашия дял в днешните покупки на Хелър. Знаех си, че бихте искали да разберете. Той ми даде тази книга.

Ще умреш, както обясняваш, казах си, щом успея в тази горещина да посъбера сили за сабления удар и движението на крака.

— Тук пише, че ги наричат „тропащите зарове“. Защото ако здравата ги разтръскате близо до ухото си, ще чуете тропането на оловните топчета вътре. — Той измъкна заровете от джоба си и ги тръсна до ухото ми. — Чувате ли тропането?

Помислих си — прилича ми на тропота, с който ще се сурнеш надолу към пясъците.

— Моето приятелче каза, че доста хора били убити, като се опитвали да играят с „тропащи зарове“. Имали сме късмет!

Да, бе, страшен късмет, само че минус пет хиляди кредита. Най-добре да го изчакам да свърши и да го убия след това.

— Научих, че вътре по стените им било нанесено лепило, което задържа оловното топче. Но вижте тук, в този абзац предупреждават: „Не използвайте тези зарове в повече от няколко хвърляния.“ Май лепилото се стопява, ако прекалено упорито дъхате върху тях. И ако ги разклащате дълго и силно, от движението оловното топче прегрява, нали се трие. Вътрешните стени се затоплят и то вече не може да прилепне никъде. Значи стават като нормалните зарове.

Той вдигна книгата към очите ми, за да прочета текста, но аз го пренебрегнах.

— Затова Хелър си е помислил — продължи Снелц, — че играта е съвсем редовна, и нищо не е заподозрял. И няма да иска да ни смъкне кожите от бой. Нали е страхотно? Той е добър играч и много му върви на комар. Няма да ми се сърди и аз няма да му кажа на кого хрумна тази идея и как вие се опитахте да го ограбите.

На никого нищо няма да кажеш, като се разплескаш долу, промърморих мислено. И се напрегнах за удара.

Нещо проблесна пред очите ми. Снелц размахваше златисти банкноти под носа ми. Хванах му ръката.

Онази сутрин изтеглих сто петдесет и петте кредита, които ми оставаха от едногодишния аванс. Дадох ги на Кроуб. Той изръмжа, че съм му бил дължал още десет и ми давал срок до вечерта, иначе отивал при Ломбар. Но се появи друга пречка. Пак ми прилоша долу и дори не можех да си представя как бих слязъл при него още веднъж. А пред мен се развяваха десет кредита!

— Сутринта Хелър прати човек да му купи какво ли не — обясняваше Снелц. — Този път беше Тимиджо, а той си пада печен крадец. За повечето неща не е плащал, та и вашият дял стана голям. Беше единадесет кредита, но един платих за книгата. Ей, какво ви става?

Отпуснах се безсилно на едно стъпало. След малко успях да изрека:

— Снелц, по една случайност дължа на Кроуб точно десет кредита. Слез при него и му ги дай.

— Тъй ли? Ами добре!

— Чакай — казах малко по-живо. — Дай ми тези зарове.

— Да, разбира се! За нищо на света не бих играл пак с тях!

Взех торбичката с шестте зара, прочетох им богохулна заупокойна молитва и ги хвърлих през крепостната стена към бездната. Нека призраците на древните и на екзекутираните служители от апарата си навличат бели с тях в своя черен пъкъл и нека оставят живите да си живеят спокойно!