Планът на нашествениците

Глава първа

До лорд Турн, върховен съдия на Имперските съдилища и затвори, Правителствен град, планета Волтар, Волтарианска конфедерация

Ваша светлост, сър!

Аз, Солтан Грис, ранг ХI, офицер на редовна служба, бивш второкласен чиновник от Координирания информационен апарат — Външно управление, на Волтарианската конфедерация (пожелавам дълъг живот на Негово величество Клинг Надменни и на владетелите на 110 планети от волтарианските владения), с пълно смирение и искрена благодарност се подчинявам на Вашата величествена и вдъхновяващ заповед, издадена с такова снизхождение и справедливост, както следва:

За да заслужа възможното смекчаване на наказанието и с надежда да проявите Вашето всеизвестно милосърдие, с долунаписаното изпълнявам заповедта да опиша своите престъпления срещу държавата. Страхувам се, че те включват противозаконни деяния с такава тежест, с такава низост, с такова отвратително погазване на почтеността, че представляват стъписваща поредица от нарушения на практически всеки Имперски декрет, прокламация или наредба. Аз съм заплаха за властта и Ваша светлост постъпи мъдро, като своевременно нареди да бъда поставен под стража.

Престъпленията ми са толкова многобройни, че в самопризнанията си ще се огранича с изброяването само на онези, които се отнасят до „Мисия Земя“.

И така, оценявайки напълно снизхождението Ви, а именно: а) че ми осигурихте медицинска помощ за изгорените ми ръце и счупени китки; б) че ми осигурихте материали за писане и гласописец, за да направя своите самопризнания; в) че ми осигурихте високо разположена килия в кула с прекрасен изглед към Правителствения град и г) че ме заключихте в нея, аз ще бъда изцяло искрен и откровен и ще подкрепя самопризнанията си със записи, снимки, бележки и бордови дневници, приложени към настоящото.

Като знам интереса на Ваша светлост към лицето Джетеро Хелър, трябва да призная, макар и със закъснение, че той е истинският герой в тези самопризнания. Аз за нещастие съм злодеят. Но такава е волята на боговете — да ни налагат каквито роли сметнат за нужно и да ни оставят да се преборим със страданията си. Съдбата и само съдбата ме принуди да извърша това, което извърших, както сам ще се убедите. Ако злодейството ми е присъщо по природа, какво бих могъл да сторя, за да го предотвратя?

Нека всички бурно приветстват Ваша светлост и Вашия съд!

Е, добре, за да заслужа Вашата зашеметяваща добрина и милост, започвам — силно се съмнявам дали някой някога е дал свидетелски показания или дали съдът е научил (поне Великият съвет със сигурност не знаеше), че една от първостепенните фигури — ако не и най-първостепенната — в тази история беше задържана под стража преди онзи съдбоносен ден, когато Великият съвет издаде първите си заповеди относно „Мисия Земя“.

Да! Това е факт! Джетеро Хелър изнемогваше в крепостта затвор Спитеос. Не удостоен с топлите грижи на един кралски затвор, както съм аз сега, а в Спитеос!

Може би това ще се окаже шокиращо за Ваша светлост. Повечето служители на правителството предполагат, че Спитеос е бил изоставен на милостта на природните стихии в планините отвъд Голямата пустиня преди повече от век. Но не е така!

Шефовете на Външното управление винаги са го използвали най-пълноценно. Над онези безмилостни зъбери, зад онези мрачни стени от черен базалт, охранявани от отрепки, събрани из най-долните бордеи на Империята, и след хиляда години крепостта си остава частен затвор на Координирания информационен апарат — страховитата външна тайна полиция. Следите на мнозина, чиито имена са попаднали в списъците на безследно изчезналите, биха довели до Спитеос.

И това е мястото, където затвориха Джетеро Хелър. Припомнете си — един имперски офицер! Той се намираше в клетка от железни пръти, по които течеше електрически ток, в килия дълбоко под земята, без право да общува с никого, дори и с пазачите си. А какво беше направил?

Джетеро Хелър беше боен инженер, офицер от Имперските космически сили. На Ваша светлост, разбира се, е известен романтичният ореол, за съжаление създаден постепенно около бойните инженери: наричат ги „безумните смелчаци на флота“ и с други подобни бляскави изрази. Общественото мнение е настроено в тяхна полза, но аз съм сигурен, че това няма да урони величието и справедливостта на правосъдието, защото моето самопризнание засяга преди всичко Джетеро Хелър, а не мене.

Не заради известността му като атлет или защото имаше приятели във флота, той бе избран за първата експедиция. В подобни случаи подборът е съвсем случаен.

Така че е бил избран по установената процедура да извърши най-обикновено разузнаване — нещо, което рядко се смята за кой знае какво.

Ваша светлост може би знае, а може би не, че Имперските космически сили в съответствие с отдавна утвърдилата се правителствена политика държат под око съседните ни населени звездни системи. Те изпращат кораби с разузнавателни задачи и без да се показват на съседите или да причиняват неприятни инциденти (да ни пазят боговете от това!), попълват документацията си. С проби от атмосферата на някоя обитавана планета могат да направят точна оценка на състоянието й и дейността там долу, а със снимки от много големи разстояния проверяват подозренията си. Това би могло да се нарече разумна предпазливост.

Боен инженер според определенията на „Разпоредбите за Имперските сили“ означава:

„Онзи, който подпомага и подготвя условията за всеки и всякакъв контакт, мирен или военен, и изпълнява съответните задължения в инженерното и свързаното с военни задачи научно обслужване.“

Те подготвят обзори и оценки за оръжията и сраженията, изучават местата на бъдещите полесражения и дори сами участват в битките. Ето защо няма нищо странно, че на Джетеро Хелър е било заповядано да поеме командването на кораб и да обнови данните за някое място.

Не е имало нищо необичайно и в заповедите за разузнаване, които получил. Всичко било по установения образец, в писмен вид, издадено от Отдела по патрулиране на Четиринадесети флот, подписано от чиновник от името на адмирала. С други думи, това дори не било толкова важно, за да бъде представено на вниманието на адмирала.

Близо до нас се намира звездна система с обитавана планета, която местните жители наричат Земя. Тя е била обект на нашето разузнаване от много, много векове насам. И това се е смятало за нещо съвсем обикновено — до такава степен, че даже понякога изпращали там космически кадети, за да се упражняват. Разбира се, те не кацат, защото това би разтревожило и вдигнало нащрек обитателите на планетата, а за подобни случаи дори има параграф в „Сборник на космическите закони“, номер а-36-544-м, раздел Б, в който се казва:

„Нито офицер, нито член на екипажа трябва да разкрива по какъвто и да е начин присъствието си пред населението на дадена обитавана планета или пред отделен представител на това население, преди тази планета да бъде обявена за поредна цел за завоюване; ако все пак се наложи кацане поради злополука или подобен контакт бъде причинен от други обстоятелства, всички свидетели на същия трябва да бъдат премахнати; нарушенията на гореизложеното ще бъдат санкционирани с най-тежки наказания; изключения от ограниченията на този параграф са възможни само с изрична заповед на началниците на управления, но при никакви обстоятелства населението или части от него не бива да научават предварително за съществуването или целите на Конфедерацията.“

Сигурен съм, че на Ваша светлост е добре известен следният факт — не е имало нито едно съдебно дело по повод нарушения на този параграф, защото е твърде лесно той да бъде изпълняван. Ако някой бъде забелязан, той просто пръска околната местност на парчета по такъв начин, че това да изглежда като природно бедствие. И никога не е имало никакви неприятности.

Разузнавателната мисия на Джетеро Хелър на Земята била възложена и изпълнена по възможно най-стандартния начин. По-късно, когато разпитвах малобройния екипаж, участвал в разузнаването (някои от тях може би още са затворници), ме уверяваха, че прекарали по-голямата част от тези петнадесет седмици в хазартни игри и пеене на балади. Бойните инженери не са склонни да поддържат дисциплина сред екипажите си и не ги вразумяват с електрошокове.

Очевидно всичко, което са направили, било да стигнат до външните слоеве на земната атмосфера, да вземат проби от нея, да направят няколко проверки и снимки и да се върнат — нещо, което е правено стотици, ако не и хиляди пъти.

Джетеро Хелър се приземил в Патрулната база и предал записите и отчетите си.

Според процедурата копие от тези отчети идва и в Координирания информационен апарат, а оригиналът, разбира се, безгрижно бавно се придвижва нагоре по командните етажи на флота.

Но тогава — за пръв прът и за мое безутешно отчаяние — тази процедура бе нарушена. Някакъв си отчет. Един-единствен глупав отчет за нищожна разузнавателна задача на една-единствена глупава планета и ето ме в затвора, описващ престъпленията си.

Разбира се, нещата не се развиха толкова бързо и просто. Първо трябва да прочетете ужасяващия разказ за „Мисия Земя“.

Спомням си как започна всичко.

Глава втора

Половин час след залез слънце в онзи съдбоносен ден един страж от апарата ме вмъкна в цялата тази бъркотия. Беше надвечерието на почивните дни в Империята: всички служби се затваряха за цели два дни. Спомням си всичко твърде ясно. С мои приятели бяхме замислили пътешествие до Западната пустиня, за да се поотпуснем. Бях облечен в изтъркан ловен костюм. Току-що се бях качил в моя аерокар и си отворих устата да заповядам излитане на пилота, когато вратата се отвори с трясък и стражът настойчиво ме покани да изляза.

— Нашият началник Ломбар Хист ми заповяда да ви отведа при него веднага! — Жестовете му издаваха паника.

Повикването при Ломбар Хист винаги събужда ужас. Непоколебим тиранин на Координирания информационен апарат, отговорен само пред Лорда на Външното управление и пред самия Велик съвет (но почти не се случваше да отговаря за каквото и да било), Ломбар Хист властваше над своя собствена империя. Махване с пръст, почти незабележимо кимване с глава — и хора изчезваха или умираха. Стражът естествено нищо не знаеше за причината за повикването и ние пухтяхме с най-високата си скорост през гаснещия зеленикав здрач. Блъсках си главата, опитвайки се да си спомня какво съм направил или какво не съм направил, което би могло да се вмени във вина на един второкласен чиновник от апарата. Нищо не открих, но въпреки това ми се гадеше, имах лошото предчувствие, че внезапно съм изправен пред повратна точка в живота си. И събитията напълно потвърдиха правотата ми.

Десетината години, които бях прекарал дотогава в апарата, по нищо не се отличаваха от кариерата на всеки друг младши чиновник в тази организация. След като завърших Имперския военен колеж — както Ваша светлост вече несъмнено е открил — последен в класа и ме обявиха за неподходящ да заема пост във флота, бях пратен в Шпионското училище. И там не се справих особено добре, после ме назначиха като служител от най-долен ранг в най-долната служба на Империята — апарата.

Както знаете, в тази пропаднала служба има малко истински офицери, затова всеки от тях командва огромна маса от частни войски на апарата, от доносници и шпионски групи.

Всеизвестно е, че апаратът получава копия от всички установявания на личността, арести, следствия, лишавания от права и от свобода, извършвани от местната и от военната полиция. С други думи, милиардите различни досиета, пръснати из другите администрации на Империята, съществуват и в апарата. Вие, както всеки друг, може би сте осведомен за това, но може би не знаете защо е така. Затова сега ви предоставям ценна информация.

Апаратът използва тези досиета, за да набира собствените си хора. С убийците, с най-гнусните престъпници, които могат да бъдат открити там, се установява връзка и те се привличат на работа при нас. Очевидно е, че досиетата се използват и за изнудване, което изяснява защо апаратът толкова рядко е осъждан или заставян да обяснява действията си като организация, защо винаги му се предоставят огромни средства и защо никой не задава въпроси. Между другото бих предложил, ако се обсъждат действията на правосъдието срещу нашата служба като цяло, за да бъдат предотвратени насрещни удари и незаконен натиск, първо трябва да бъдат изискани и конфискувани всички досиета за явното и тайното минало на хората. Но аз съм сигурен, че Ваша светлост вече е помислил по този въпрос.

Както и да е, кариерата ми в апарата не се различаваше от тази на другите добросъвестни офицери. Ако въобще може да се каже, че имам някаква дарба, правеща ме подходящ за подобна работа, това е склонността ми към езиците — научавам ги доста лесно. Моята способност да говоря английски, италиански и турски (това са три от езиците на Земята) беше най-важната причина за назначаването ми като началник на Отдел 451.

Можете да си създадете представа за абсолютната нищожност на моя пост, след като Ви опиша с какво се занимавах. Отдел 451 покрива онзи район, който съдържа само някаква си звезда от клас „жълто джудже“, отбелязана като Блито в картите на Картографското управление на Волтарианския флот. Местните жители я наричат Слънце. Тя е център на планетна система, в която има девет-десет планети, но само на една от тях може да съществува живот. На картите е отбелязана като Блито-3, защото орбитата й е трета от звездата, но там си я наричат Земя. От гледна точка на Империята тя е бъдеща междинна спирка по пътя на нашето нахлуване към центъра на тази галактика. Графикът, завещан ни от нашите премъдри Предци, не изисква незабавното предприемане на тази стъпка, оставяйки я за по-нататък — има много други райони, които трябва да бъдат завладени, цивилизовани и обединени преди това. За подобни неща е необходимо време — никой не би искал да оголва фланговете си или да изтощава прекомерно ресурсите си.

Не мога да скрия от Вас (нито пък имам такова намерение), че и апаратът имаше свои интереси, свързани със Земята. По времето, когато бях повикан толкова властно, изобщо не си представях какво може да е тръгнало накриво в осъществяването им. Нищо необичайно не беше минавало през моя информационен център, всичко показваше само все същата бюрокрация. Затова и не можех да си обясня състоянието, в което заварих Ломбар Хист.

Не че той някога е бил в добро настроение. Беше огромен, извисяваше се поне с половин глава над мене. Обикновено в лявата си ръка носеше късо „жило“ — гъвкав камшик, дълъг към осемнадесет инча и с електрически разрядник накрая. Имаше и гадния навик да се нахвърля срещу събеседника си, да го сграбчва за реверите на туниката, да го придърпва към себе си и да му крещи, сякаш ги разделят поне сто фута разстояние. Правеше това дори когато само искаше да каже „Добро утро“ и ако беше истински възбуден, пляскаше човека по крака с жилото, за да наблегне на всяко изречение, което жертвата трябваше да разбере. Доста болезнено беше. Дори обикновеното общуване с Ломбар Хист в най-добрия случай беше твърде унизително преживяване.

Неговият кабинет винаги е изглеждал като бърлогата на диво животно, но сега беше още по-зле. Две пейки за разпит бяха съборени, на килима се търкаляха останките от стъпкан калкулатор. Не беше включил осветлението и здрачът, проникващ през решетките на прозорците, заливаше всичко в червено — сякаш той седеше сред черна кръв.

Щом се появих на вратата, Ломбар Хист изхвърча от креслото си като изстреляна ракета. Запрати смачкана топка хартия в лицето ми, сграбчи ме за реверите и ме дръпна само на инч от носа си.

— Значи и това направи! — ревна той. Прозорците издрънчаха. Плясна ме по крака с жилото. — Защо не го спря? — кресна Хист.

Явно си мислеше, че хартиената топка е още в ръката му, защото разтвори пръсти. После я забеляза на пода, където бе отскочила, и посегна към нея.

Не ми позволи да я прочета. Натика ми я в лицето.

Разбира се, не се осмелявах да попитам за какво е всичко това. Опитах се да взема хартията. Едва успях да разбера, че е официален формуляр за отчети, както личеше по раздраното ъгълче, когато той я изби от ръката ми с жилото.

— Идвай с мене! — изрева.

На вратата изръмжа да му повикат местния комендант от стражата на апарата. С подобен на вой глас поиска да приготвят личния му танк.

Двигателите тътнеха, уредите прещракваха и след броени минути потеглихме — конвой, настръхнал от оръжия и почернял от униформите на Втори смъртен батальон.

Глава трета

Патрулната база тънеше в мрак. Дълги редици кораби стърчаха по безкрайните мили на плоското поле, готови за незабавно излитане.

Екипажите бяха в казармите си на южния край на огромната площадка. В далечината осветените прозорци изпъстряха тъмнината.

Взвод от черни униформи се промъкваше безшумно зад нас и както се мушехме между корабите, отбягвайки петната светлина и часовоите, не можех да не си помисля, че в апарата винаги така си вършехме работата — дебнещи, безмълвни, опасни, като хищни зверове.

Ломбар Хист оглеждаше буквите и цифрите, изписани върху всеки кораб. Мърмореше си ги на глас, докато притичвахме от кораб до кораб. Струваше ми се, че би трябвало да има очи като на лепъртидж, защото аз не можех да различа номерата по опашните части на безбройните кораби, а (да не чуят дяволите!) не биваше да запалваме никаква светлина.

Той спря внезапно, отиде по-близо до извисяващото се туловище, за да се увери, и прошепна:

— Ето го! Б-44-А-539-Г. Този кораб беше на Земята!

Хист заговори шепнешком с командира на войниците. Само след секунди те се справиха с ключалката на въздушния шлюз на патрулния кораб. Като сенки петнадесет души от Втори смъртен батальон сякаш потънаха вътре. Чувствах се много уплашен. Какво смятаха да правят? Да отвлекат кораб от Имперския флот ли?

Още няколко секунди трескав шепот с командира, завършил с „…и се скрийте добре, докато не започне полетът“. После Ломбар се обърна към мен, забравяйки да сниши гласа си:

— Защо ти не се погрижи за тези неща, „бибип“ такъв?!

Не искаше отговор. Доколкото познавах Ломбар Хист, той никога не очакваше отговор от никого и за нищо. Да говори беше само негово право. Изведнъж ние вече тичахме приведени обратно по края на полето към камионите.

Вмъкнахме се под неосветените машини и Ломбар изплю нечие име. Звездната светлина и мъждукането от най-близките казарми ми позволиха да различа дребна фигурка, изпълзяла от кабината. Не си спомнях това лице. Беше облечен в бойната униформа на куриер от флота — червени гети, червен колан, червена фуражка, бяла блуза и бял панталон, не можеше да бъде сбъркан с друг. Но аз знаех, че не е космонавт от флота — явно беше човек от така наречения Отдел на ножовете, облякъл открадната униформа.

Ломбар набута плик в ръката му. Двама механици от апарата смъкнаха ролър от товарния отсек на един камион. Ломбар погледна отблизо и замаца с кал страничните му номера.

— И не им давай плика! — излая той. — Само го покажи!

Камшикът му изплющя върху гърба на фалшивия куриер и ролърът се устреми с тихо ръмжене към казармите.

Чакахме, снишени в тъмното до черните камиони. Минаха пет минути. После станаха шест. После десет. Ломбар се размърда нетърпеливо. Вече се изправяше, за да заповяда нещо, когато вратите на най-далечната казарма внезапно се отвориха. Полето се изпъстри със светлинни петна. Три транспортни машини изхвърчаха от гаража и спряха пред казармата. Двайсетина космонавти от флота скочиха в тях и дори от такова разстояние можехме да чуем възбудените им гласове. Машините изреваха и тръгнаха към кораба, до който бяхме преди малко.

Ломбар наблюдаваше сцената със светоувеличител и от време на време изръмжаваше доволно — всичко ставаше според желанията му.

Б-44-А-539-Г светна с всичките си светлини. Чу се тънкият вой на силовите му устройства. Транспортните машини се отдръпнаха, патрулният кораб подскочи като светкавица и изчезна в небето.

Ролърът се появи с мъркане и човекът от Отдела на ножовете се смъкна от седалката. Избута машината при чакащите механици, за да я качат обратно, и без да бърза, дойде при Ломбар.

— Налапаха кукичката — каза фалшивият куриер с доволна усмивка.

Той протегна плика. Взех го аз, защото Ломбар напрегнато оглеждаше небето. На плика беше написано: „Заповеди на флота. Много тайно. Много спешно.“

Ломбар все така се взираше през светоувеличителя.

— Не са говорили с никого. — Той не питаше, а констатираше факта.

— С никого — потвърди онзи от Отдела на ножовете.

— И всички си бяха на мястото — продължи Ломбар.

— Всички. Отговорникът на кораба ги преброи.

— Аха — каза Ломбар, беше забелязал нещо в небето, — връщат се. След по-малко от час ще бъдат на топло в Спитеос, а след ден-два някой ще намери Б-44-А-539-Г пръснат на парчета в Голямата пустиня.

Той като че добре се забавляваше. А на мен ми се смръзна кръвчицата. Колкото и в апарата да бях обръгнал на всякакви операции, отвличането на екипаж от Имперския флот и безотговорното унищожаване на патрулен кораб с голям обсег на действие беше малко прекалено дори за нашата потънала в беззаконие организация. А подправянето на адмиралски подпис означаваше смъртна присъда за заловения. Още стисках плика, подаден ми от онзи тип. Бързо го пъхнах под дрехите си. За всеки случай.

Ломбар още веднъж огледа небето.

— Добре! Дотук добре! А сега отиваме в офицерския клуб, за да приберем онзи „бибип“, „бибип“, „бибип“ Джетеро Хелър! Всички в камионите!

Глава четвърта

Да се отървете от наемник на апарата е просто — застрелвате го. Но съвсем друго е да премахнете незаконно един Имперски офицер. Ломбар Хист се канеше да го направи, без да се замисля, сякаш беше досадно всекидневие за него.

Офицерският клуб представляваше зашеметяващ хаос от светлини и звуци. Покривите на редицата здания се издигаха нависоко — ресторанти, барове, жилища на офицерите ергени и цял спортен комплекс. Проектиран да побира поне четиридесет хиляди души, той беше разположен в закътана долина, зад която се извисяваха планински върхове.

На небето вече се показваше още една луна и стана твърде светло, не можехме да действаме спокойно. Ломбар намери укритие за камионите под склона на един хълм — имаше дарба да надушва разни тъмни местенца — и продължихме пеша през сенките. Придружаваха ни два взвода от Втори смъртен батальон.

Най-шумно беше около спортния комплекс. Навсякъде пред входовете имаше цъфнали храсти, нощното им ухание тежко изпълваше въздуха. Те ни предлагаха да ни укрият в сенките си и Ломбар с безмълвни удари на жилото пръсна кордон от пазачи на ключовите места. Те образуваха невидим полукръг около главния вход. Заради черните им униформи никой не би предположил, че тридесетина опасни убийци от апарата са устроили капан.

Ломбар ме побутна напред, доближихме преграден с решетки прозорец и надникнахме вътре.

Играта на „куршумена топка“ беше в разгара си. Местата за зрителите пъстрееха с невъобразими цветове и точно когато погледнахме, избухнаха такива ръкопляскания, че май и вратите потрепераха.

Вие, разбира се, знаете как се играе на „куршумена топка“. Широкото игрално поле е разделено на идеални бели кръгове с диаметър около десет фута и на петдесет фута един от друг. Всеки състезател има торба с четиридесет и две топки. В обикновения и професионалния вариант топките са доста меки, широки са към три инча и са покрити с черен тебеширен плах. Но това не е играта, която предпочитат във флота.

Ясно е що за хора са младите офицери и затова техните топки са твърди като истински снаряди. Покрити са с яркочервен прах. Играчите са голи до кръста, носят само бял панталон. Във флота те са шестима, а не четирима, така че „куршумената топка“ става наистина опасно развлечение.

Разбира се, целта на всеки играч е да извади от играта останалите. Ударът трябва да попадне в тялото — над колана и под брадичката. А ако някой излезе от своя кръг в усилията си да избегне топките, също напуска състезанието.

Голямо изпитание на умението и ловкостта е едновременно да хвърляш точно и да бягаш от „куршумите“ на другите играчи.

Скоростта на тези топки е между седемдесет и сто двадесет и пет мили в час. Могат да смазват ребра, да чупят ръце и да трошат черепи. И никой не е в състояние да предвиди истинската посока на движението им. Добрият играч може да ги хвърли така, че да завият внезапно, когато са само на пет фута от вас, и вместо да избегнете топката, получавате удар точно в слънчевия сплит. А специалистите ги карат да „падат“ или да „хвръкват“ в последната частица от секундата, или дори да се завъртат в спирала, напълно непредвидима от никого.

И бягането от топките е цяло изкуство — опитвате се да изглеждате, сякаш сте на едно място, а сте на съвсем друго, когато долети „куршумът“. Нужни са движения на краката и ръцете, в сравнение с които скоковете на танцьор-акробат не са по-ловки от кравешко тътрене. Често се случва срещу един играч да летят няколко топки от пет посоки едновременно! При това всяка една от тях е смъртоносна.

Във флота тази игра — с двамата играчи в повече, става твърде бързичка! И състезателите не се опитват просто да изкарат противниците си от кръга — те ги карат да летят! Лично аз никога не съм харесвал „куршумената топка“. Не че някой ме е канил да участвам.

Личеше, че сме заварили края на голяма поредица от игри. Неколцина от вече отстранените се мотаеха около страничните линии, под бушуващата тълпа на трибуните. А някого изнасяха.

На полето финалът наближаваше развръзката си. Само трима противници стояха в кръговете и без следи по телата си. Двамата по-далечни явно се бяха съюзили срещу по-близкия до нас, който точно в този миг протегна ръце и с вещина улови двете топки. Щом направите това, оръжията ви се увеличават, но дано боговете се смилят над болката в дланите ви! Точно на това се радваше и публиката.

По-близкият играч още държеше двете топки. Изпълняваше нещо като танц — извиваше се насам-натам, без да отделя ходила от пода.

Друг играч пак метна топка и въпреки разстоянието и шума ясно чухме свистенето на „куршума“. Ама че скорост!

Все още бях заслепен от ярката светлина и не видях точно какво стана. Но тълпата виждаше. За част от секундата близкият играч беше хвърлил топката с дясната си ръка и с почти недоловимо продължение на същия замах улови цепещия въздуха снаряд.

И тогава зрителите наистина побесняха! Хвърлената топка улучи другия състезател точно в средата на гръдния кош, запрати го на осем фута назад и го извади далеч зад очертанията на неговия кръг!

Зяпнах. Бях виждал някои да хвърлят и улавят едновременно, но никога не съм бил свидетел играч да улавя, хвърля и улучва!

Гъгнещото мърморене на Ломбар до мен ме отвлече от играта. Стискаше за шията фалшивия куриер и му сочеше близкия до нас играч.

— Това е Джетеро Хелър. Прави точно каквото ти казах. И без гафове!

Даде му плик и човекът от Отдела на ножовете се вмъкна вътре.

Значи този беше Джетеро Хелър. Вече бях не просто нервен, а направо болен. Като слушах тази тълпа жени и младши офицери, приятелчето изобщо не страдаше от липса на популярност. А когато отвличаха популярни хора, все се намира кой да ги потърси. Погледнах крадешком Ломбар.

Смръзнах се за кой ли път през онази вечер. Бях свикнал с вечното му недоволство от всичко около него. Но сега върху лицето му имаше още нещо — горчива омраза сякаш дърпаше горната му устна и оголваше зъбите.

Отново погледнах Хелър. Беше висок, с много приятна външност и изключително добре сложен. Всичко в него беше ярко, излъчваше жизненост. В момента подскачаше напред-назад и се смееше на затруднението на своя единствен останал противник, който имаше съвсем малко топки, приклякаше и се накланяше, макар че нищо не летеше към него.

— Не искаш ли да се откажеш? — извика Джетеро. — Да си прибираме торбите и ще завършим наравно.

Другият отговори с бърза, коварно завиваща топка, профучала само на инч от главата на Хелър. Тълпата изохка. Ако беше попаднал в целта, „куршумът“ щеше да му пръсне черепа. Но Хелър само се засмя и започна да хвърля топки с лявата ръка. Така намаляваше предимството си над другия офицер.

Пак погледнах Ломбар. Веждите му чак подскачаха от ненавист. Най-после ми просветна. Тук имаше нещо повече от обикновена операция на апарата. Ломбар се бе измъкнал нагоре от бордеите на Крайбрежния град. Бе си разчиствал пътя с нокти и зъби, с удари под пояса и с изнудване, за да достигне сегашния си висок пост. Беше грозен, погнусата на жените бе последвана от страх с напредването в кариерата му. А Хелър беше всичко, което Ломбар не е бил и никога не би станал. Стигаше му само да слуша виковете на зрителите!

Джетеро Хелър очевидно не искаше толкова неравна борба. Вече хвърляше топките леко, една след друга, бяха лесни за улавяне. Противникът му трябваше само да ги хваща и да ги пуска в опразнената си торба. Но това никак не му харесваше, той отказваше да докосне преминаващите „куршуми“ и ги оставяше да тупкат по пода около него. Изведнъж се раздвижи бясно, изстреля последните си пет топки с много голяма сила. Хелър остана на място. Само извиваше тялото си недоловимо за окото и всички минаха безполезно край него.

Сега съперникът му не можеше да избегне поражението. Вече нямаше с какво да играе, а торбата на Хелър беше почти пълна. Затова другият играч просто доближи предната линия на своя кръг, отпусна ръце и затвори очи, изпъчил гърди.

Хелър тръгна към страничната линия. Тълпата затаи дъх, взряна напрегнато — никой не знаеше какво ще направи.

Джетеро Хелър невъзмутимо стъпи извън очертанията на своя кръг.

Зрителите пощуряха.

Стреснатият противник отвори очи, осъзна, че още е цял и здрав, и се разсмя.

Той и Хелър изтичаха един към друг и се прегърнаха в средата на полето.

Тогава тълпата наистина полудя! Всички наскачаха от местата си с викове и възклицания и се втурнаха да наобиколят Хелър.

И точно този симпатяга трябваше да отвлечем!

Нервно стрелнах с очи Ломбар. Никога не бях виждал подобно изражение на нечие лице. Да, точно този симпатяга трябваше да отвлечем. И причините за това явно бяха доста.

Глава пета

Фалшивият куриер излезе. На три крачки зад него вървеше Джетеро Хелър. Бойният инженер се усмихваше. Беше се наметнал с фланела и използваше един от ръкавите, за да изтрие потта от лицето си. В другата си ръка държеше подправената заповед.

Щом Хелър отмина вратата, Ломбар се плъзна към нея и я затвори, после застана пред прозореца, така че никой не можеше да излезе, нито отвън се виждаше какво става.

Внезапно дъхът ми спря, чудех се дали и Хелър ще забележи — „куриерът“ изобщо нямаше походка на космонавт, не се плъзгаше напред с непринудените движения, които толкова отличаваха хората от флота. И още нещо — този скапан престъпник от Отдела на ножовете си беше сложил служебния колан обратно! Халките, на които космонавтите окачват инструменти или осигурителни въжета, стърчаха нагоре, вместо да висят надолу. Улових за миг и движение на някого от войниците в храсталака, чу се слаб звук от зареждано оръжие. Очите ми се впиха в гърба на Хелър. Беше ли забелязал?

Хелър с нищо не показа какво ще последва. Той не спря, не се загледа в „куриера“ нито в плика, който държеше. Не вдиша дълбоко, за да се разбере, че ще напрегне мускулите си. Дори усмивката му не се промени.

Той се взриви!

Толкова бързо, че не различих движението, и двете му ходила се стрелнаха във въздуха и удариха. Фалшивият куриер се стовари на пътеката като улучен самолет.

Хелър се хвърли към него, готов да залови измамника.

Тогава разбрахме защо на Отдела на ножовете му се носи славата. Криминалният още не беше докоснал плочите, а ръката му светкавично посегна към яката на гърба. Десетинчово острие проблясна в светлината от прозорците.

Извъртя се и замахна.

Петата на Хелър докосна китката на нападателя. Чух пращене на кости. Ножът хвръкна нагоре.

Тогава и храстите сякаш избухнаха. Със съскащ пукот пет електробича изплющяха в арки от зеленикав огън. Увиха се около Хелър и притиснаха ръцете му към тялото, за да го обезвредят.

Не знам как успя да се обърне. Електробичът души като примка на шията и никога не бях виждал човек да помръдне дори с един около себе си, камо ли с пет. Но Хелър се обърна, искаше да стигне до вратата.

Там го чакаше Ломбар. Държеше високо вдигнат парализиращ кинжал.

Ломбар удари!

Смъртно опасното острие се заби в рамото на Хелър. Той започна да се свлича, но все още не губеше съзнание. Обърна лице към Ломбар и преди да припадне, по очите му разбрах, че го е познал.

Войниците се суетяха като деловити призраци. Черно одеяло изпърха и покри Хелър. Лъчите на електробичовете угаснаха. Като носачи на ковчег, участващи в твърде забързано погребение, те отнесоха товара си.

Ломбар набързо огледа помещението — нямаше нежелани свидетели. Човекът от Отдела на ножовете седеше, стенеше и стискаше китката си. Ломбар прибра стоманеното острие от храстите и подритна онзи тип, за да стане.

Аз вдигнах падналия плик, пъхнах и него под дрехите си.

Потънахме в сенките. Под прикритието на хълма войниците се качиха в камионите. Ломбар поговори набързо с командира.

— Качете го в аерокар и го откарайте в Спитеос. Заповедите ми са: най-дълбоката килия, клетка с електричество, никакво общуване с никого. Докато не заповядам друго, той не съществува. Влезе ли ти в тиквата?

Командирът припряно потвърди, Ломбар пусна реверите му и го плясна с жилото. Камионите изчезнаха нанякъде.

Ние се качихме в танка на Ломбар. Шефът на апарата стовари жилото върху тила на водача, за да тръгва, после се обърна към мен:

— Защо не си се погрижил за тези неща? Ако си беше гледал работата, нямаше нужда да правим това днес. Нищо ли не можеш да научиш?

Знаех колко глупаво би било да разпитвам какво е трябвало да науча.

Но той вече не беше толкова свиреп. Свършената работа му оправи настроението. Гласът му изразяваше само раздразнение и разочарование.

— Виждаш ли какво направи? — мърмореше Ломбар в такт с мотора на танка. — Сега ще трябва да прекараме остатъка от нощта в ровене из разни правителствени канцеларии, за да открием оригинала на отчета, преди да стигне равнището, където ще създаде неприятности.

И започна да дава заповеди с кодови числа по радиото — искаше малка група от Отдела на сенките, които се занимават с взломове. Добави и кодовете, от които щяха да разберат, че им предстои работа чак до разсъмване.

Но не работихме само до разсъмване — в тези занимания прекарахме и двата почивни дни на Империята. Два дни и три нощи насилвахме прозорци, отваряхме врати с шперцове и отгатвахме комбинациите на най-секретните сейфове в обширните грамади на Правителствения град. Освен това трябваше да се крием от пазачи, да сменяме час по час дрехите си и превозните средства, за да се преструваме на портиери, работници от аварийните служби, скучаещи чиновници, градски полицаи и веднъж дори на любовницата на високоплатен служител, която „си забравила чантичката“. Не намерихме липсващия отчет. Не видяхме дори да е регистриран или да е направено копие от него.

Накрая, когато зеленикавият изгрев оповести началото на поредния работен ден за правителствените служители, Ломбар седеше със зачервени очи, прегърбен от преумората и поражението, в животинската дупка, която наричаше свой кабинет.

— Трябва да е отишъл направо във Великия съвет — изломоти повече на себе си, отколкото на мен. — Може даже да е отишъл направо при Императора. Лошо става.

Той поседя мълчаливо. Аз още не смеех да го питам за нищо.

— И с червата си усещам — ще говорят за това на следващото събиране на Великия съвет — промърмори най-после.

Ломбар дълги минути се гърбеше над бюрото и поклащаше глава.

— Това ще наруши техния График на нахлуването. Да, сигурен съм, че точно така ще мислят. — Още много време му трябваше, но успя да се посъживи. — Е, добре, налага се и ние да подготвим нещо. Ще му стегна шайбите на Ендоу5, на тоя тъп мой началник. Да, точно това ще направя. Понякога и Лордът на Външното управление може да бъде от полза. Не вярвам да стане наложително да си поговоря с него за последната му срещичка с онова красиво космонавтче. Не, няма да е нужно. Но ще съм готов и за това. Някъде тук съм напъхал снимките…

Той стана, порови и ги намери. Но щом се раздвижи, вниманието му пак се насочи към мен. С неочаквана свирепост изрева:

— И ти ще дойдеш на съвета! Разбираш ли, да те „бибип“, че заради теб всичко може да се провали?!

От изтощение бях станал непредпазлив. И ми омръзна да не знам за какво е всичко това. Насилих се да говоря.

— Моля ви, можете ли да ми кажете какво се е случило?

Това преля чашата. Той се надвеси над мен. Крещеше:

— Те ще прочетат този отчет! Ще се уверят, че скапаният им График за нахлуване се нарушава! Още преди две години ти казах да бъдеш нащрек и да спираш, да променяш всеки отчет, който Патрулната служба предава за Блито-3. За Земята, идиот такъв, за Земята! — Сграбчи ме за реверите и ме вдигна от стола. Сега вече гласът му приличаше на гръмотевичен тътен. — Но ти си пропуснал един! — Така ме тресеше, че стаята ми се замъгли пред очите. — Заплашил си нашия график! А техният дано пропадне вдън земя! Може би си навредил на целия стратегически план на апарата! Ще ти разплача мамицата за това!

И ме цапардоса през лицето с жилото. Да, вече разбирах. Ние от апарата наистина бяхме загазили. Особено Ломбар Хист!

Глава шеста

Оставаха три напрегнати дни до срещата на Великия съвет и Ломбар Хист ни мъчеше през всеки миг от тях. Всяка минута хората от централните служби на апарата очакваха да бъдат изтезавани, застреляни или изтезавани и застреляни. Нямаше значение дали Ломбар Хист ще издаде заповедта сега или по-късно това ще направи Имперското правителство.

Началникът на Координирания информационен апарат изпадаше за цели часове в мрачно униние, после се изтръгваше от него като ракета и почти разкъсваше хората пред себе си или пък се втурваше навън за поредния разговор с лорд Ендоу, върховния шеф на Външното управление.

Ендоу дори веднъж дойде в кабинета на Ломбар. Вече го бях виждал отдалече, но отблизо ми се стори съвсем незначителен. Старческото слабоумие го беше нагазило и с него винаги вървеше придружител, който изтриваше лигите от брадичката му. Беше почти наполовина по-нисък от Ломбар и се отличаваше с изключително затлъстяване. Понякога умът му се избистряше, но скоро отново се замъгляваше и Ендоу се отнасяше нанякъде. Бяха го поставили на заемания от него пост като далечен роднина на третата съпруга на покойния Император, а когато Клинг Надменни се възкачи на трона, никой не си даде труда да го смени. Апетитът на Ендоу за хубавички млади мъже му носеше лоша слава и хората трудно успяваха да скрият презрението си. Сега, вече недосегаем за него, мога да си позволя да кажа това. Само стремежите и организацията на Ломбар задържаха Ендоу на власт. По време на описваното посещение той се влачеше из кабинета, а Ломбар го гълчеше. Почти ми дожаля за стареца, когато моят шеф му показа няколко снимки от скорошни екзекуции. Дъртакът замалко не припадна и аз се зачудих какво ли би станало, ако Ломбар му покажеше и снимките от последното му прегрешенийце с онзи красив космонавт. Но той обеща да си изиграе ролята и да наизусти репликите си.

Най-накрая дойде и денят за срещата на Великия съвет. Потеглихме доста преди зазоряване — Ендоу и неговият придружител, Ломбар, двама чиновници от апарата и аз. Всички се побрахме във въздушната лимузина на лорда.

Знам, че едва ли ще ми повярвате, но никога преди това не бях отивал в Дворцовия град. Кадетският корпус на академията всяка година е там по време на парадите. Новите кадети се представят пред Императора, стига да наречете стоящата пред него група от десет хиляди души „представяне“. Но така се случваше, че всеки път зубрех допълнителни часове за наказание заради слабите си оценки и не ме включваха в групата.

Немалко хора се нервират, когато отиват в Дворцовия град. Днес и на мен ми се струва достатъчно внушителен с кръглите си здания, кръглите паркове, кръглите стени и всичко това седем пъти по-голямо, отколкото можете да си представите. Чувал съм, че някога бил столица на расата, победена при волтарианското нахлуване толкова отдавна. Но е променен до такава степен, че никой не би открил и следа от миналото. Мисля си, че предишният град просто е бил стрит на чакъл и мястото е било почистено. Някои смятат, че страхотните размери на града потискат, а други твърдят, че блестящите златни стени наранявали очите им. Но не тези неща ме караха да се потя, а преместването във времето.

Всеки, пътувал достатъчно в Космоса, става неспокоен от всичко, свързано с черните дупки. Ако приближите прекалено до някоя, свършено е с вас. А изкривяването на пространството около тях причинява и изместване във времето.

Несъмнено някогашните волтариански инженери са постъпили много умно и хитро, когато преместили мъничка черна дупка и я напъхали в планината зад Дворцовия град — като източник на енергия и защитен механизъм. Чудесно измислено — така градът разполага с неограничени количества термоядрена енергия за огромния си комплекс от машини и уреди. Не бива да се подценява и отбранителното значение на замисъла. Изкривяването на пространство-времето измества целия Дворцов град с тринадесет минути в бъдещето, всеки нашественик просто не би открил мишена за нападение, нищо, по което да стреля.

Може би решението е много добро за отбраната, но даже миниатюрна черна дупка, когато накрая се изчерпи, може да гръмне така, че да изтрие цели планински вериги от лицето на планетата. Казват, че на черните дупки им трябвали поне милиард години, преди да направят „бум“, затова и онази зад Дворцовия град била напълно безопасна и имало още много време да се използва. Но откъде знаят колко стара е била, когато са я пъхнали в планината? И щом е толкова безопасна, защо градът е построен на такова голямо разстояние от населените центрове на Волтар? Честно казано, не проумявам как Императорът понася положението. Нали има една поговорка: „Коронованата глава е пълна с кошмари“. Ако аз трябваше да живея близо до черна дупка, колкото и да е мъничка, не само бих сънувал кошмари, ами въобще нямаше да спя.

Както се убедих, преместването във времето се отразява зле не само на часовниците. Аз поне получавам доста гадно усещане в костите.

А в онова утро и без това се чувствах зле, тревожех се какъв ли ще е резултатът от срещата. И никак не ми помогна катастрофата, която избягнахме на косъм при влизането във времевата бариера. Бях чувал за злополуки с излизащи машини, внезапно връщани назад във времето, сблъскали се челно с влизащите, подготвени да бъдат преместени в бъдещето. Откъм нашата страна на бариерата беше още сумрачно, голям товарен кораб от Дворцовия град (може би отиваше да понапазарува) отведнъж се материализира точно пред нас и пилотът на Ендоу, почти толкова слабоумен, колкото и неговият господар, реагира със закъснение. Въздушната вълна ни завъртя, едва се отървахме.

И когато най-после кацнахме на кръглия паркинг, така треперех, че с мъка изкачих спираловидните стълби към залата на Великия съвет. Разказвам ви това, за да разберете, че може нещо да съм пропуснал от самата среща.

Замалко да ослепея от отблясъците по шлемове и церемониални брадвички, по покритите със злато и скъпоценни камъни драперии, по украсените с диаманти флагове и от движещите се цветни светлини в огромната кръгла зала, а лъскавите дрехи на лордовете и техните свити никак не помагаха на бедните ми очи. От великолепен портрет Клинг Надменни и двамата му синове (вече покойници) се взираха яростно надолу.

Кръглата маса беше над сто фута в диаметър. В дъното на залата върху висок подиум се издигаше тронът на Председателя-вицекрал на Короната. Повече от тридесет лордове на управления вече седяха на местата си, а адютантите им се изпъваха като струни зад креслата. Ендоу се завлече лениво до своето място и се тръшна на креслото. Придружителят му застана отдясно, Ломбар седна на табуретка отляво точно зад него, а аз и двамата чиновници стояхме зад тях. Ние от Външното управление не бяхме облечени особено впечатляващо, направо се усещах жалък сред цялото великолепие на залата.

Гръмнаха фанфари и едва не ми пръснаха тъпанчетата. Председателят-вицекрал на Короната вдигна обсипан с пръстени показалец, тряснаха цимбали, от които ушите ми звъннаха още по-страшно. Започна редовната среща на Великия съвет, провеждана всеки два месеца.

Стомахът ми се свиваше поради множество причини. Подсъзнателно очаквах да започнат с думите: „Второкласният чиновник Солтан Грис е освободен от поста началник на Отдел 451 и се задържа под стража за разследване по обвинение в отвличане на Имперски офицер, а именно Джетеро Хелър…“ Но Председателят-вицекрал на Короната повдигна въпроса за бунтовете срещу данъците на планетата Кайл.

Дълго дрънкаха глупости за данъчните бунтове и накрая заповядаха на Лорда на Вътрешното управление и на Имперската армия да ги потушат и да удвоят данъците на Кайл — най-добрата заповед, защото така джобовете им щяха да се пръснат по шевовете от още пари.

После потънаха в безсмислени пререкания за нахлуването в някаква система на име Клитеус, имало опасност да изостанели от графика. Управлението за пропаганда и Дипломатическото управление се обвиняваха взаимно за липсата на сътрудничество в уреждането на условия за сключване на мирен договор, но веднага се обединиха, за да отбият атаката на Армейското управление, което гореше от желание да изтегли частите си от предните линии. Успяха да уредят нещата, като изтръгнаха обещание от Армейското управление да спре своите мародери за достатъчно дълъг срок, в който да бъдат подписани мирните споразумения.

Тогава Короната поиска отчет от Полицейското управление, как върви издирването на някой си принц Мортиуай. Според непотвърдени сведения той разпалвал бунтове срещу Клинг Надменни в системата на Калабар. Полицейското управление многословно обрисува произхода на въпросния принц, като проследи корените на неговата измяна в неправилния подбор на възпитатели от страна на Управлението за образование, и завърши с отчет за ареста, осъждането и екзекуцията на споменатите възпитатели. Колкото и болнав да се чувствах, успях да забележа, че Полицейското управление нищо не каза за направеното по издирването на принц Мортиуай и потушаването на бунта в Калабар. Но Короната просто отложи тази точка за следващата среща. Съставеният от престъпници апарат нескрито презира Полицейското управление — не се учудих, че „кенефните мухи“, както ги наричахме, дори не са успели да хванат принца в една планетна система, където би трябвало да се забелязва като радиофар. Явно и Короната нямаше особено високо мнение за тях. Затова и апаратът получаваше толкова многобройни „извънредни поръчения“.

Занимаха се и с някакви несъответствия в бюджета, имаше гръмки речи на пет-шест лордове, които подозираха, че не им се дава всичко полагаемо.

До този момент Ломбар Хист просто си седеше до ухото на Ендоу, без да говори или да прави нещо. Короната свърши с бюджета и вдигна голям, твърде официален наглед отчет от внушителна купчина книжа пред себе си. Ломбар прошепна нещо на Ендоу и го смуши с лакът в ребрата. Идваше нашият ред.

Глава седма

— Лордове на Империята — звучно заговори Короната, — поставям на вниманието ви твърде обезпокоителен въпрос. Възникналите проблеми биха могли да нарушат и да наложат цялостна промяна в нашия График за нахлуването. Може би ще трябва да преразгледаме плановете си за цялото следващо столетие.

Всички се смълчаха. Мърморенето и шепотът, които не затихваха нито за миг през цялото време, се смениха със зашеметяваща тишина.

Председателят-вицекрал направи пауза. Неговите малки черни очички, сякаш хлътнали в изпитото лице, се забиваха поред във всекиго около кръглата маса. Беше приковал вниманието им. И още как!

— Зная — продължи той, — че това никога не се е случвало в дългата и победоносна история на Волтар. — Плясна звучно с ръка по отчета. — Но ето че се случи. Трябва да вземем решение по въпроса още днес.

— Моля Короната да ми даде думата! — Беше Лордът на Армейското. — Това е твърде необичайно. Графикът, завещан ни от нашите предци, досега е бил нерушим и има статут на Божествена заповед. При цялото ми уважение към Короната, знае ли Негово величество, че Великият съвет разглежда подобен въпрос?

Председателят-вицекрал на Короната го изгледа ядно.

— Негово величество не само знае за това, но и лично — дълъг живот на Клинг Надменни! — нареди да се занимаем с възникналите проблеми.

Видях как Ломбар Хист се сгърчи. Май току-що беше чул най-лошата новина през живота си. Наведе се напред и зашепна в ухото на Ендоу.

— Моля Короната да ми даде думата — изграчи Ендоу. — Сигурно има грешка в подадената информация. Твърде сериозна стъпка би било да променим Графика за нахлуването. Това би изправило всяко управление пред хаос.

— Страхувам се — отвърна Короната, — че информацията е твърде точна. Капитан Роук, заповядайте.

Личният астрограф на Императора, капитан Тарс Роук, излезе иззад завесите и застана на подиума до Короната. Беше много висок и внушителен в тъмната си униформа и с невъзмутимостта си на учен. Короната му подаде не само отчета, но и дебела папка документи и карти. Капитан Роук огледа присъстващите.

— Ваши светлости, по заповед на Негово величество аз трябва да ви запозная накратко с положението. С ваше позволение…

Лордовете се размърдаха в креслата, лицата им бяха угрижени. Чуха се викове „Да, да“ и „Започвайте“. Виждах ръцете на Ломбар Хист — стискаше до побеляване юмруци от едва сдържан бяс.

— Преди около четири месеца Лордът на Финансовото управление е работил със своето Бюро по ресурсите и планирането. Нанасяли поправки в предварителните финансови прогнози за следващия век — позволявам си да ви напомня, че той започва след шестнадесет дни — и открили, че разполагат само с остарели данни за една от нашите многобройни бъдещи цели.

Негова светлост се свързал с Лорда на флота и поискал нова информация. Тази цел е известна като Блито-3, а местните жители я наричат Земя. Тя е планета, населена с хуманоиди, не се различава много от нашите планети Манко или Флистен, но е с незначително по-малки размери. Разположена е в посоката на нашето проникване в тази галактика и ще ни бъде необходима като снабдителна база. Трябва да добавя, че тя дори не е нашата следваща цел, но ви уверявам — ще бъде от жизненоважно значение да направим колкото може по-къси снабдителните си линии, освен това планетата ще стане ключова точка в бъдещия ни отбранителен периметър.

За всеобщо изумление Лордът на флота открил, че Астрографският отдел не разполага с официално заверени по-нови данни.

Преди четиринадесет години в документацията бил заведен отчет, според който на Блито-3 започнали да използват термоядрени устройства, по-точно взривявали ги. По онова време още били достатъчно примитивни, за да не будят тревога. Но нищо не би могло да ни увери, че хората там нямало да създадат по-мощни устройства. Не е нужно да ви казвам, че ако те се вкопчат в термоядрена война помежду си, биха могли да гръмнат цялата си атмосфера или да направят друга пакост, заради която планетата ще стане безполезна за нас. Разбира се, веднага беше организирано проучване на въпроса.

Разтреперах се. Кокалчетата на юмруците на Ломбар побеляха. Капитан Роук продължи:

— Открихме, че е станало нещо като навик да се изпращат кадети до Блито-3 за редовните изследвания. Полетът до тази звездна система е сравнително лесен, пък е и добра учебна практика. Всъщност в това няма нищо лошо. Но кадетите са си кадети. Изглежда твърде стриктно са спазвали параграф а-36-544-м от „Сборник космически закони“, забраняващ кацането и изтичането на информация към местното население, както и вие знаете. Така че проучванията им са били прекалено повърхностни. Не ни позволяваха да си съставим достоверна представа за мястото, даваща възможност да направим и прогнози. Отчетите им са откъслечни и неубедителни.

Така се тресях, че трудно се задържах на крака. Тези отчети последните две години минаваха през моите ръце, за да ги променям и унищожавам! Почти очаквах огромната зала да се срути върху главата ми. Представях си как всички тези лордове скачат и се втурват към мен с обвинителни крясъци. Тук ще кажа истината — когато Ломбар Хист за пръв път ми заповяда да правя това, не знаех, че един специалист би разбрал колко неправдоподобни са станали отчетите, а графиките са накъсани и безсмислени. Дори не осъзнавах, че това би могло да се окаже важно за някого.

А капитан Роук не спираше.

— Затова Лордът на флота дойде при мен и заповядахме да бъде проведено нормално разузнаване от компетентен боен инженер.

Аха! Нищо чудно, че не можахме да открием оригинала! Разузнаването е било извършено по заповед пряко от Короната и отчетът е отишъл направо в Дворцовия град — и дори Ломбар Хист не можеше да се набърка там!

Личният астрограф на Императора чукна с пръст по първата страница на отчета.

— Разузнаването беше проведено в съответствие със заповедта. Боя се, че то потвърди най-лошите ни опасения. — Той млъкна, за да подчертае смисъла на казаното, и мрачно огледа затаилото дъх множество. — Сегашните жители на планетата я унищожават! Дори и да не я взривят, ще я направят безполезна и необитаема много преди нахлуването според нашия график!

Шокът мина като вълна по цялата огромна маса. Ломбар Хист заби пръст в гърба на Ендоу — подканяше го да си изиграе научената роля.Капитане… ъъъ… капитане — изкряка Ендоу, надминаваше себе си в усилията да изглежда самоуверен, — можем ли… хъм… да бъдем сигурни, че изводите не са направени от някой дребен служител? Толкова тревожни заключения…

— Лорд Ендоу — отговори капитан Роук, — бойният инженер не е дал никакви препоръки. Той само е провел измервания, взел е проби и е направил снимки.

С мигновено движение на китката, точно като уличен фокусник, той разви дълго руло, което се проточи по подиума и по пода под него — петнадесет фута таблици и изводи. Гласът му отекна в стените на залата:

— Аз обобщих данните и аз стигнах до заключенията! Всеки астрограф от флота и всеки геофизик, до когото се допитах, ги потвърдиха безусловно!

Ендоу получи като стимул поредното мушкане с пръст и направи нов опит.

— И… ъъъ… уф… и можем ли да узнаем какво в наблюденията доведе експертите до подобни изводи?

— Можете — отговори капитан Роук.

Рязко придърпа рулото към себе си с поредния магьоснически жест, но в тона му се долавяше само желязната самоувереност на учения. Хвърли поглед на първите редове от отчета и започна:

— В сравнение с последните надеждни наблюдения отпреди около три десетилетия кислородът в океаните е намалял с 14 процента. А това означава унищожаване на хидробиосферата.

— Моля? — обади се един от лордовете.

Капитан Роук изведнъж осъзна, че не говори пред особено осведомени слушатели.

— Хидробиосферата е онази част от живота на планетата, която обитава океаните. Пробите показват замърсяване вероятно от изливане на петрол, съдейки от данните за съдържанието на въглеводородни молекули в океана…

— Какъв е този петрол? — провикна се някой.

— Течни въглеводороди, които се образуват, щом размествания на пластовете погребат жива материя. Налягането ги превръща във въглеродно гориво. Местните хора го изпомпват на повърхността и го изгарят.

Лордовете и помощниците им се споглеждаха с ужас. Някой пак се обади на висок глас:

— Искате да кажете, че това е горивна култура? Стори ми се, преди казахте, че е термоядрена.

— Моля за позволение да продължа — каза капитан Роук. Рулото шумолеше в ръцете му. — Промишлените отпадъци в атмосферата вече достигат количества от трилиони тонове и надхвърлят възможностите на мъртвата материя и оцелелите живи организми да ги включат отново в кръговрата.

— Термоядрена горивна култура! — озадачено промърмори някой в задните редици.

Капитан Роук упорито се стараеше да стигне до края на обясненията си.

— В горните слоеве на атмосферата неравновесието в съдържанието на въглеводороди е критично и се влошава все повече. Съдържанието на сяра надхвърля всякакви допустими норми. Топлинното излъчване на тяхната звезда все повече се задържа в замърсената атмосфера. Магнитните полюси на планетата стават неустойчиви. — Той усети нетърпението на публиката и остави настрана рулото. — Накратко, значението на всичко това е следното. — Капитан Роук се подпря на лакти върху масата и се наведе напред. — Планетата им е заплашена от двойна опасност. Първо, те изгарят кислорода в атмосферата с такава скорост, че животът ще стане невъзможен дълго преди датата за нахлуване според нашия график. И второ — планетата има ледени полярни области, така че повишаването на температурата в приземните слоеве на атмосферата заедно с преместването на магнитните полюси може да доведе до разтопяването им и голяма част от сушата ще бъде потопена. Тоест и в този случай планетата ще стане почти неизползваема.

Гадеше ми се. Това щеше да се отрази на Отдел 451 и върху мен също като взрив на запалителна бомба.

Знаех, че идва краят не само за мен, но и за Ендоу, Ломбар и целия апарат.

И как проклинах Джетеро Хелър! Заради него щеше да се провали абсолютно всичко, което замисляхме… което Ломбар замисляше. Не виждах никакъв изход. Никакъв!

Глава осма

Когато помощниците обясниха на лордовете истинския смисъл на направените от капитан Роук изводи и всеки в онази обширна бляскава зала осъзна, че целият График за нахлуването е застрашен, ужас и объркване забушуваха в мозъците им като надигаща се буря.

Ломбар свирепо бутна с лакът Ендоу и старецът си пое дъх, за да кресне гръмко в настаналата врява:

— Би ли ни казал капитанът, дали бойният инженер е съобщил още нещо в отчета си? — Ендоу се свлече в креслото, изтощен от усилието, а придружителят веднага попи устните му с кърпичка.

Отговорът можеше да се окаже много важен, затова шумотевицата стихна постепенно. Роук огледа своите документи и прехвърли няколко листа. Без да вдига очи към залата, каза:

— Тъй като е боен инженер, той е добавил още някои неща по своя инициатива.

Физически усещах как нервите на Ломбар се опъват като струни. Спрях да дишам.

— Първото е бърз оглед на планетарните системи за засичане на материални обекти. — Капитанът се вгледа отблизо в отчета. — Тук е казано, че имат електронни системи за откриване на летящи обекти… посочени са честотите, на които работят, и обсегът им. Имат спътникови съобщителни системи… ето и броя на спътниците, обсега им и наситеността на предаванията. — Роук обърна следващата страница. Усмихна се с ъгълчетата на устните си. — Бойният инженер съобщава, че когато сигналите били декодирани, повечето съобщения се оказали програми за домашни развлечения. Нямат отбранителна мрежа за засичане на наближаващи обекти от външния Космос и цялата им спътникова система може да бъде избягната лесно.

Ломбар бутна Ендоу и старият лорд извика:

— Какво друго има в отчета?

Роук прехвърли листовете.

— Казва, че поне наглед това е много приятна планета. Било голям срам, че местните хора не се грижели добре за нея.

— Това ли е всичко? — попита Ендоу след поредното напомняне с пръст в гърба.

Роук прехвърли набързо целия отчет и вдигна поглед.

— Да, това е. Няма нищо друго интересно.

Почувствах как напрежението изтича на вълни от Ломбар. Той се облегна удобно и едва не се разсмя — точно това чакаше с такова нетърпение. Този бе повратният момент за него. Оживено забърбори в ухото на Ендоу.

Лордът стана:

— Моля Короната да ми даде думата. Изводите, до които е стигнал Имперският астрограф, явно без преди това да предостави данните и на съответните управления, са твърде сериозни и тревожни. Те засягат графиците, бюджетите, субсидиите, производствените проекти, програмите за обучение и дори административните отдели на всяко представено тук управление!

Ломбар сияеше от гордост. Даже потупа одобрително Ендоу по шията.

Последствията бяха незабавни. В екипа на всяко управление избухна бъркотия. Защото си беше вярно — щом се промени Графикът за нахлуване, променят се и дейностите и първостепенните задачи в хиляди отдели на огромното и мудно правителство на Волтар. За тях това означаваше двойно, тройно натоварване. Това означаваше безкрайни съвещания, невероятни купчини от планове за преразглеждане, оставане по работните места до късно вечерта и хаос, хаос, хаос. Нищо не става за една минута. Нужно е време!

Капитан Роук свърши и излезе. Короната зае мястото му, гръмнаха гонговете, за да наложат тишина.

— Настоявам за мнението ви — каза Короната — относно възможността за незабавен превантивен удар срещу Блито-3.

Лордът на Армейското управление веднага парира:

— Нямаме резерви на разположение. С цялото начинание ще трябва да се заемат флотът и неговите звездни гвардейци.

Лордът на флота отвърна:

— Още не сме възстановили загубите на кораби, причинени от кампанията в Клитеус. Ще трябва да се оттеглим от бойни действия в Хомбиуинската война и да пожертваме многобройните завоевания, постигнати в нея. А наборът на гвардейци изостава с тридесет и девет милиона души спрямо нормативите. Трябва да държим като резерви гвардейски части поради слабостите на Полицейското управление и неспособността му да се справи с бунта на принц Мортиуай в Калабар. — Един адютант му прошепна нещо. — Освен това от Тактическото командване ми напомнят, че щом военните на Блито-3 разполагат с термоядрени оръжия, биха могли да изпаднат в паника при заплаха от космическо нападение и пак да взривят планетата си. Това няма да реши, а ще влоши вашия проблем.

Почти се чуваше как Ломбар си мърка под носа.

По-нататък Короната поиска мнението на Дипломатическото управление. Техният лорд каза:

— Моето мнение е да изпратим мисия за мирни преговори. Бихме могли да предложим на планетата техническа помощ в опазването й, а когато дойде моментът за нахлуване според графика, ще направим необходимото.

От всички страни се надигнаха крясъци „Не!“ и „Никога!“. Короната трябваше да удари гонга, за да ги усмири, но и това не помогна.

— Нали точно така предизвикахте преразходите на средства в Хомбиуинската война! — извика Лордът на Управлението по печалбите.

— Хомбиуинците се побъркаха от страх и евакуираха всичките си градове — допълни намусеният Лорд на Пропагандата. — Въобще не се пъхайте с вашите мирни мисии!

Още двама-трима процедиха през зъби „Мирни мисии!“, презрението им режеше като кама. Короната за пореден път трясна гонга така, че да го чуят.

— Налага се да съобщя на Ваши светлости, че Негово величество настоятелно изисква намирането на решение, и то на тази среща!

Неприкритата заплаха най-после донесе желаната тишина.

Ломбар оживено смуши Ендоу.

— Сега! — прошепна той. — Сега!

— Дано думите ми задоволят Короната — започна Ендоу. — Макар че силите на Външното управление са пренапрегнати свръх всякакви възможности, можете спокойно да поверите решаването на проблема на нашите умения и способности.

Голямата зала се заслуша с внимание. Не можех да повярвам. Ломбар щеше някак да измъкне колата от калта!

— Без да тревожим населението на Блито-3 — дъднеше добре насъсканият Ендоу, — възможно е да внедрим агент сред тях. Насочван внимателно и компетентно от нас, той ще може да „изпуска“ техническа информация по нормалните канали за осведомяване на тази планета. Информация, която ще спре замърсяването, без да усъвършенства отбранителните им възможности.

Сега вече всяка лъскава фигура в залата се превърна в слух. И Короната кимаше окуражително. Одързостен до крайност, чудесно подготвен и тайно потупван за кураж от трудно сдържащия се Ломбар Хист, Ендоу беше неудържим.

— Съществуват прости решения на трудностите, с които се е сблъскала тази планета. Така ще предотвратим разрухата, докато настъпи моментът за нахлуване според графика.

Шумна въздишка на облекчение от лорда на флота и „Давай нататък!“ от лорда на армията. Ломбар посегна към гърба на Ендоу. Сигнал за промяна на тактиката. Точно навреме. Ендоу внезапно стана скромен.

— Разбира се, необходими са няколко години за осъществяването на такъв план. Агентът ще трябва да се превърне в един от тях, ще трябва да действа с изключителна предпазливост. Така че ни е необходимо време и Външното управление не би искало да му досаждат всеки месец с искания на отчети за този дългосрочен проект.

— Звучи разумно — обадиха се неколцина лордове.

— И е наложително отпускането на специален фонд — допълни Ендоу. — Незначителна сума в сравнение с цената на една извънредна военна операция.

— Каква точно сума? — настоятелно попита Лордът на Печалбите.

Ломбар прошепна. Ендоу повтори на висок глас:

— Два-три милиона кредита.

Това беше решаващият удар. За тях сумата изглеждаше толкова нищожна, че от Ендоу веднага отпаднаха подозренията за стремеж да се облагодетелства с предложения проект. С тяхната власт, ако получеха подобна възможност, биха измислили какво ли не и биха поискали невероятни купчини пари. А при това положение за Ендоу нямаше да остане нищо. Или почти нищо. Значи планът беше истински, а не опит за измама.

— Добре, добре — каза Короната. — Ваши светлости, одобрявате ли този план?

Никой не възрази.

— В такъв случай — заключи Короната — ще наредя на чиновниците да подготвят решението, с което поверяваме този въпрос на дискретните усилия на Външното управление без поставяне на срокове за постигане на резултат и със създаване на специален фонд от три милиона кредита, подлежащ на промяна според обстоятелствата. Ще мога да съобщя на Негово величество, че е изработен план, че по него е постигнато единодушие и че е започнало осъществяването му.

Въздишката, изтръгнала се от душите на лордовете, беше единодушна.

Успяхме!

О, богове, Ломбар ни измъкна от фурната точно преди да ни опекат!

Честно да си кажа, не помня какво друго е ставало на срещата на Великия съвет. Все още се чудех, че главата ми си остана на раменете. И не можех да повярвам, че собственият график на апарата също остана непокътнат. Не ми се вярваше, че амбициите на Ломбар вече можеха да разцъфтят като грижливо поливано цвете. Изпаднах в благодушно безгрижие.

Когато излизахме от величествената зала, дори не подозирах, че само след едно денонощие ще потъна в ямата на най-черно отчаяние.